Пътят на кралете (том I) (fb2)

Пътят на кралете (том I) [bg] (пер. Шопов) (Летописите на Светлината на Бурята [bg]-1)   (читать)   (скачать) - Брендон Сандерсон

Брандън Сандърсън
Пътят на кралете
Том I


За Емили,

която е по-търпелива,

по-мила

и по-прекрасна,

отколкото мога да изразя с думи.

Но все пак опитвам.



Благодарности

Завърших първата чернова на Пътят на кралете през 2003, но работата ми по отделни части от книгата започна още в края на деветдесетте години. Някои нишки от романа стигат още по-далеч назад в ума ми. Никоя от моите книги не е улягала по-дълго; прекарах повече от десетилетие в изграждането на този роман. И затова не е изненадващо, че много хора са ми помагали с него. Ще бъде невъзможно да спомена всички — просто паметта ми не е толкова добра. Но има неколцина основни действащи лица, на които бих искал да благодаря най-дълбоко.

Първата е моята съпруга Емили, на която е посветена книгата. Тя даде много от себе си, за да излезе романът. Това включваше не само да чете ръкописа и да дава съвети, но и да се лиши от съпруга си за дълги периоди по време на писането. Ако вие, читатели, имате възможността да я срещнете, може би ще е редно да й поблагодарите. (Обича шоколад).

Както винаги, моите отлични редактор и литературен агент — Моше Федер и Джошуа Баймс — работиха доста усилено по романа. Специално трябва да се отбележи, че Моше не получава допълнително заплащане, когато неговите автори му предоставят чудовища от по четиристотин хиляди думи. Но той редактира романа, без да се оплаква; помощта му бе неоценима, за да се получи книгата, която сега държите. Освен това накара Ф. Пол Уилсън да прегледа медицинските сцени, от което те спечелиха много.

Специални благодарности и за Хариет Макдугъл — една от най-големите редакторки на нашето време, която само от добро сърце прегледа този роман ред по ред. Почитателите на Колелото на времето я познават като човека, който откри Робърт Джордан, редактира съчиненията му и накрая се омъжи за него. Напоследък тя не работи много извън Колелото на времето и по тази причина за мен бе голяма чест смирено да получа нейния принос и помощ. Алан Романчук, който работи с нея, също трябва да получи признателност за улесняването на това издание.

В издателството Тор Букс получих огромна помощ от Пол Стивънс. Той е нашата свръзка за книгите ми в издателството и свърши изумителна работа. Моше и аз сме късметлии, че имаме неговата подкрепа. Също така Ирен Гало — художественият директор — бе чудесна, отзивчива и търпелива в отношенията си с един натрапчив автор, който искаше да направи някои смахнати неща с рисунките в своята книга. Много благодарности за Ирен, Джъстин Голенбок, Грег Колинс, Карл Голд, Нейтън Уивър, Хедър Сондърс, Мерил Грос и целия екип на издателството Тор Букс. Дот Лин, която беше мой публицист до пускането на тази книга (и сега работи по добавянето на няколко букви пред името си), оказа прекрасна помощ не само по професията си, но и със съвети и с хвалебствена колонка в Ню Йорк. Благодаря на всички ви.

Като заговорихме за изкуство, може би забелязвате, че рисунките в тази книга са много повече, отколкото е обичайно да откриете в един епос от жанра фентъзи. Това се дължи на изключителните усилия на Грег Кол, Айзък Стюарт и Бен Максуийни. Те се потрудиха здраво и преработваха илюстрациите много пъти, за да се получат както трябва. Работата на Бен по скиците от бележника на Шалан е просто красива — слива моето въображение с неговата художествена интерпретация. Айзък, който илюстрира и романите Мъглороден, стигна далеч отвъд обичайните очаквания към него. Работата до късно през нощта и строгите крайни срокове бяха нещо нормално за тази книга. Той заслужава похвала. (Ако се чудите — заглавията на главите, картите, форзаците и страниците от бележниците на Навани са негово дело).

Както винаги, групата ми от курса по писане оказа удивителна помощ. Към тях се присъединиха и неколцина алфа– и бета-читатели. Без определен ред, това са: Карън Алстрьом, Джоф и Рейчъл Бийсинджър, Итън Скарстед, Нейтън Хетфилд, Дан Уелс, Кейлин ЗоБел, Алан и Жанет Лейтън, Янси Олд, Кристина Куглер, Стив Даймънд, Брайън Дьоламбр, Джейсън Дензъл, Мишел Трамъл, Джош Уокър, Крис Кинг, Остин и Адам Хъси, Брайън Т. Хил и онзи приятел Бен, чието име не мога да напиша правилно. Сигурно забравям някои от вас. Всички вие сте чудесни хора и само да можех, щях да ви дам Бронечерупки.

Уф. Благодарностите станаха епически. Но все пак останаха още няколко души, които е нужно да спомена. Пиша тези думи точно година след наемането на Питър Алстрьом Неизбежния за мой личен асистент, помощник в редактирането и допълнителен мозък. Ако прегледате страниците с благодарностите в предишни книги, винаги ще го намерите. В продължение на години той ми е скъп приятел и адвокат на моите съчинения. Сега имам късмета той да работи за мен на пълно работно време. Днес стана в три сутринта да подготви последната коректура на книгата. Друг път, като го видите на някоя сбирка, купете му бучка сирене.

Нехайство ще е да не благодаря на Том Дохърти, който ме остави да напиша тази книга. Заради вярата на Том в този проект си позволихме толкова дълъг роман. Може би Том ми даде в този случай повече, отколкото заслужавам; този роман (и обемът, с който се хвали, и броят на илюстрациите, които съдържа) е от вида, който би накарал повечето издатели да побегнат с пълна газ. Том е причината издателството Тор с постоянство да пуска подобни внушителни книги.



Предисловие към Летописите на Светлината на Бурята

Калак заобиколи един скалист хребет и сепнато спря пред тялото на умиращ гръмолом. Грамадното каменно животно лежеше на една страна, подобните на ребра израстъци от гърдите му бяха прекършени и натрошени. По форма, чудовището приличаше на скелет, от гранитните му рамене израстваха неестествено дълги крайници. Дълбоко в стреловидното лице, като разпален вътре в камъка огън, горяха червените петна на очите. Те гаснеха.

Макар и след толкова столетия, близката среща с гръмолома накара Калак да потрепери. Ръцете на звяра бяха дълги колкото човек. По-рано Калак беше убиван от подобни ръце и не бе приятно.

Разбира се, да умреш рядко беше приятно.

Обходи съществото и почна да подбира пътя си през бойното поле по-внимателно. Равнината бе осеяна с безформени скали и камъни, край Калак се издигаха каменни стълбове, земята бе покрита с тела. Малко растения вирееха тук.

Каменистите ридове и могили носеха многобройни белези. Някои бяха просто разбитите, опустошени места, където се бяха сражавали Повелителите на стихиите. По-рядко се натъкваше на напукани коруби със странни форми, от които гръмоломите се бяха изтръгнали от камъка и се бяха включили в боя.

Много от телата край него бяха човешки; много не бяха. Кръвта се смесваше. Червена. Оранжева. Лилава. Нито едно от телата около него не помръдваше, ала във въздуха бе надвиснал неясен покров от звуци. Стенания от болка, плач от мъка. Не звучаха победоносно. Над редките обрасли места или над камарите горящи трупове се кълбеше дим. Дори някои части от скалите пушеха. Прахоносните добре си бяха свършили работата.

Но аз оцелях, помисли Калак и сложи ръка на гърдите си, докато бързаше към мястото на срещата. Този път наистина оцелях.

Беше опасно. Когато умря, го пратиха обратно, нямаше как. Когато преживя Опустошението, също се очакваше да се върне обратно. Да се върне на мястото, от което се ужасява. Да се върне при болката и огъня. А ако решеше просто… да не отиде?

Опасни мисли, може би предателски. Калак ускори крачка.

Мястото на срещата се намираше в сянката на грамадно скално образувание, издигащ се в небето шпил. Десетимата го бяха определили преди сражението, както правеха винаги. Оцелелите трябваше да се доберат до там. Странно, но само един от останалите очакваше Калак. Йезриен. Нима всички осем бяха загинали? Възможно беше. Този път битката беше тъй жестока, от най-лошите. Врагът ставаше все по-твърд.

Не. Калак се свъси, щом пристъпи в основата на шпила. Тук гордо стърчаха седем прекрасни меча, забити в камъка. Всеки от тях бе превъзходно и изкусно изработен, с плавна форма, нашарен с глифи и мотиви. Разпозна всички. Ако господарите им бяха умрели, Остриетата щяха да са изчезнали.

Силата на тези Остриета надхвърляше дори Вълшебните мечове. Бяха единствени по рода си. Скъпоценни. Йезриен стоеше вън от пръстена от мечове и се взираше на изток.

— Йезриен?

Фигурата в бяло и синьо погледна към Калак. Дори след толкова столетия Йезриен изглеждаше млад — като мъж, който едва навлиза в тридесетата си година. Късата му черна брада беше спретнато подрязана, макар финото му облекло да бе опърлено и зацапано с кръв. Той сключи ръце зад гърба си, докато се обръщаше.

— Какво има, Йезриен? — попита го Калак. — Къде са другите?

— Тръгнаха. — Гласът на Йезриен беше спокоен, дълбок, глас на владетел. От векове не бе носил корона, ала кралските му обноски си оставаха. Винаги изглеждаше така, сякаш знае какво да прави. — Може да го наречеш чудо. Този път умря само един от нас.

— Таленел — отвърна Калак. Само неговото Острие липсваше.

— Да. Загина, докато удържаше онзи проход при северния канал.

Калак кимна. Талн имаше склонността да избира привидно безнадеждни битки и да ги печели. При това беше склонен и да умира. Сега трябваше да е отново на мястото, където отиваха между Опустошенията. Кошмарното място.

Калак откри, че трепери. Кога ли беше станал толкова слаб?

— Йезриен, този път аз не мога да се върна — прошепна Калак, пристъпи по-нагоре и грабна ръката на другия. — Не мога.

Когато призна, Калак почувства как вътре в него нещо се пречупва. Колко бе продължило? Столетни, може би хилядолетни мъчения. Толкова беше трудно да си припомни. Онези огньове, куките, които всеки ден отново се впиваха в плътта му. Смъкваха кожата от ръката му, сетне прогаряха тлъстината и стигаха до костта. Можеше да долови миризмата. Всемогъщи, можеше да ги помирише!

— Остави меча си — рече Йезриен.

— Какво?

Йезриен кимна по посока на пръстена от оръжия.

— Бях избран да те чакам. Не бяхме сигурни, че си оцелял. Беше взето… решение. Време е Клетвеното съглашение да свърши.

Калак усети как го пронизва ужас.

— До какво ще доведе това?

— Ишар е уверен, че може да е достатъчно един от нас да продължи да се придържа към Клетвеното съглашение. Възможно е да сме в състояние да прекратим цикъла на Опустошенията.

Калак се взря в очите на безсмъртния крал. От някакви растения вляво от тях се виеше дим. Стенанията на умиращите ги преследваха. В очите на Йезриен Калак видя страдание и печал. Може би даже страх. Човек, който виси от ръба на скала на една тънка нишка.

Всемогъщи във висините, помисли Калак. И ти се прекърши, нали? С всички тях беше така.

Калак се извърна и тръгна настрани към нисък хребет, откъдето се виждаше част от бойното поле.

Имаше толкова много трупове, а сред тях ходеха живите. Мъже в прости облекла, понесли копия с бронзови остриета. Сред тях се открояваха другите, с блестящи лети брони. Отмина една групичка — четирима мъже, облечени в прокъсани жълтокафеви кожи или в долнопробни кожени гащи, се присъединиха към могъща фигура в красива сребриста и удивително сложна броня. Какъв контраст.

Йезриен пристъпи до него.

— Смятат ни за божества — прошепна Калак. — Разчитат на нас, Йезриен. Ние сме всичко за тях.

— Имат Сияйните. Това ще бъде достатъчно.

Калак поклати глава.

— Той няма да остане обвързан с това. Врагът. Ще намери начин да го заобиколи. Знаеш, че ще намери.

— Може би. — Кралят на Вестителите не даде повече обяснения.

— А Талн? — попита Калак. Горящата плът. Огньовете. Болката отново и отново, и отново…

— По-добре да страда един, отколкото да страдат десет — прошепна Йезриен. Изглеждаше толкова студен. Като сянката, която пада, когато топлината и светлината озаряват благородния и верния и отхвърлят черното му подобие.

Йезриен се върна при пръстена от мечове. Неговото Острие се очерта в ръцете му, изниквайки от мъглата, покрито с влага.

— Решено е, Калак. Ще следваме своите пътища и няма да се търсим един друг. Трябва да оставим нашите мечове. Клетвеното съглашение свършва сега. — Вдигна меча си и го заби в камъка при другите седем.

Йезриен се поколеба, вгледан в меча, после сведе глава и се извърна. Като че се срамуваше.

— Избрахме това бреме по своя воля. Е, значи, ако поискаме, можем да го изоставим.

— Какво да кажем на хората, Йезриен? — попита Калак. — Какво ще кажат те за този ден?

— Просто е — отвърна Йезриен, докато се отдалечаваше. — Казваме им, че най-сетне са победили. Съвсем лесна лъжа. Кой знае? Може пък да се окаже вярно.

Калак гледаше как Йезриен се отдалечава през опалената земя. Накрая призова своя меч и го поби в камъка при останалите осем. Обърна се и тръгна в противоположната на Йезриен посока.

И все пак не можа да се въздържи да погледне крадешком назад към пръстена от мечове и незаетото място в него. Там трябваше да е десетият меч.

Онзи от тях, който беше загубен. Когото бяха изоставили.

Прости ни, помисли Калак и тръгна.

КНИГА ПЪРВА
ПЪТЯТ НА КРАЛЕТЕ
4500 години по-късно


Пролог
Да убиеш

„Човешката любов е хладна като планински поток само три стъпки след леда. Ние му принадлежим. О, Отче на Бурята… ние му принадлежим. Само подир хиляда дни ще дойде Вечната Буря.“

Записано в първия ден от седмицата Пала на месеца Шаш в годината 1171, тридесет и една секунди преди смъртта. Обектът беше бременна тъмноока жена на средна възраст. Детето не оцеля.

Сет, син на сина на Валано, Неверен от Шиновар, бе облечен в бяло в деня, когато щеше да убие крал. Бялото облекло беше в традицията на паршендите, чужда за него. Но той постъпи както повеляваха господарите му и не поиска обяснение.

Седеше в голямо каменно помещение, нажежавано от огромни мангали, които хвърляха ярка светлина върху пируващите и образуваха по кожата им капчици пот, а те танцуваха, пиеха, викаха, пееха и пляскаха. Някои падаха със зачервени лица по пода — пирът им идваше в повече, стомасите им се оказваха слаби мехове. Приличаха на мъртви, поне докато приятелите им не ги отнасяха от празничната зала в приготвените легла.

Сет не се поклащаше в ритъма на барабаните, не пиеше сапфирено вино и не стана да танцува. Седеше на пейка в дъното, тих слуга в бяла роба. Малцина на пира по случай подписването на договора го забелязаха. Беше само слуга, а и хората от народа шин лесно можеха да бъдат подминати. Повечето тук, на изток, смятаха рода на Сет за кротък и безобиден. Общо взето, имаха право.

Барабаните подеха нов ритъм. Ударите разтърсиха Сет като четири туптящи сърца, изтласкващи вълни невидима кръв из залата.

Господарите на Сет — презирани от жителите на по-цивилизованите кралства като диваци — седяха на свои маси. Кожата им беше черна, изпъстрена тук-там с червено. Наричаха ги паршенди, бяха сродни на по-кротките робски племена, познати в по-голямата част от света като парши. Странно. Те самите не се назоваваха паршенди — това беше алетското им название. Приблизително означаваше „мислещи парши“. Явно никой не приемаше това като обида.

Паршендите бяха довели музикантите. Първо светлооките алети се поколебаха. За тях барабаните бяха груби инструменти за прости тъмнооки хора. Но виното погубваше и традицията, и приличието, и сега алетските първенци танцуваха в забрава.

Сет се изправи и започна да си проправя път през помещението. Пиршеството бе траяло дълго; дори кралят се беше оттеглил преди часове. Но мнозина все още празнуваха. Както вървеше, Сет беше принуден да заобиколи Далинар Колин, родния брат на краля, който се беше проснал пиян върху малка масичка. Застаряващият, но все още як мъж продължаваше да отпъжда с махване на ръка онези, които опитваха да го накарат да си легне. Къде ли беше Ясна, дъщерята на краля? Неговият син и наследник Елокар седеше на високата трапеза и водеше празненството в отсъствието на баща си. Разговаряше с двама мъже — тъмнокож азиш със странно парче светла кожа на лицето и слабоват човек с вид на алет, който все се озърташе през рамо.

Сътрапезниците на престолонаследника нямаха значение. Сет се държеше далеч от него, до стените, и подмина барабанистите. Около тях из въздуха се стрелкаха музикални духчета и приемаха формата на въртящи се прозрачни панделки. Когато Сет подмина барабанистите, те го забелязаха. Скоро щяха да се оттеглят заедно с всички останали паршенди.

Не личеше да са обидени. Не личеше да са ядосани. И при все това щяха да нарушат договора, който беше в сила едва от няколко часа. Нямаше смисъл. Но Сет не задаваше въпроси.

Към края на помещението той премина край редици нетрепващи лазурни светлини, които изникваха в ъгъла между стената и пода. В тях имаше сапфири, заредени със Светлина на Бурята. Богохулно. Как можеха хората по тези земи да ползват нещо толкова свято просто за осветление? И по-лошо — за алетските учени се говореше, че са близо до създаването на нови Вълшебни мечове. Сет се надяваше това да е просто самозалъгване и хвалби. Защото, ако наистина се случеше, светът щеше да се промени. Вероятно така, че хората във всички страни — от далечния Тайлена до извисяващата се Я Кевед — щяха да говорят алетски на децата си.

Величави хора бяха тези алети. Дори и когато бяха пияни, у тях имаше естествено благородство. Високи и добре сложени, мъжете носеха тъмни копринени дрехи, закопчани от двете страни на гърдите и изкусно избродирани със злато и сребро. Всеки от тях приличаше на генерал на бойното поле.

Жените бяха още по-великолепни. Носеха пищни копринени рокли, плътно прилягащи, ярките им цветове — в контраст с предпочитаните от мъжете тъмни тонове. Левият ръкав на всяка рокля беше по-дълъг от десния и покриваше ръката. Алетите имаха странно чувство за благоприличие.

Чисто черните си коси вдигаха на върха на главата или в сложни плитки, или на свободни вълни. Вплитаха често златни панделки или орнаменти и скъпоценни камъни, които бляскаха със Светлината на Бурята. Красиво. Богохулно, но красиво.

Сет напусна залата за празненства. Веднага прекрачи прага на Просешкия пир. Това беше алетска традиция — зала, където някои от най-бедните мъже и жени в кралството получаваха пир в допълнение на тържеството на краля и неговите гости. Някакъв мъж с дълга сиво-черна брада се беше проснал на вратата с глупава усмивка, но Сет не можа да прецени дали е от виното или от слабоумие.

— Виждал ли си ме? — попита човекът завалено. Изсмя се и започна да ломоти неразбираемо, като се протягаше за винения мях. Значи все пак беше от пиенето. Сет бързо отмина и продължи покрай редица статуи на Десетте Вестителя от древното воринско богословие. Йезерезе, Иши, Келек, Таленат. Преброи ги един по един и осъзна, че са само девет. Очевидно липсваше един. Защо статуята на Шалаш беше премахната? За крал Гавилар се говореше, че е много ревностен в своето воринско преклонение. Прекалено отдаден според разбиранията на някои хора.

Коридорът извиваше надясно и вървеше по периметъра на куполовидния дворец. Намираха се на кралския етаж, на две нива от земята, и бяха заобиколени от каменни стени, каменен таван и каменен под. Това беше богохулно. Камъкът не беше нещо, което да газиш. Но какво можеше да стори той? Беше Неверен. Правеше каквото господарите му искаха.

Днес исканията им включваха и това да е облечен в бяло. Свободни бели панталони, привързани с въже на кръста, а над тях отворена отпред тънка риза с дълги ръкави. У паршендите бялото облекло беше традиционно за убиец. Сет не беше попитал защо, ала господарите му обясниха.

Бяло за дързост. Бяло, за да не се сливаш с нощта. Бяло за предупреждение.

Защото, ако ще убиваш човек, то полага му се да види, че идеш.

Сет свърна надясно и пое по коридора, водещ право към покоите на краля. По стените горяха фенери, светлината им не го удовлетворяваше — бяха като редичка яхния след дълги пости. Около фенерите танцуваха огнени духчета, подобни на едри насекоми само от замръзнала светлина. За него фенерите бяха безполезни. Посегна да вземе кесията си и съдържащите се в нея сфери, но се поколеба, щом съзря напред още от сините светлини — чифт лампи със Светлината на Бурята висяха от стената, а в сърцата им грееха бляскави сапфири. Сет се приближи до едната и се пресегна да обхване с ръка обвития в стъкло скъпоценен камък.

— Ей, ти! — извика някой на алетски. В началото на другия коридор стояха двама стражи. Двойна стража, понеже тази нощ в Колинар имаше чуждоземни диваци. Вярно, предполагаше се, че сега диваците са съюзници. Ала съюзите можеха да излязат празна работа.

Този нямаше да изтрае и час.

Сет наблюдаваше приближаването на двамата стражи. Носеха копия; не бяха светлооки и затова им бяха забранени мечовете. Но оцветените в синьо брони бяха украсени, както и шлемовете. Трябва да бяха тъмнооки, но от висшите рангове на гражданите, с почетни места в кралската гвардия.

Предният страж спря на няколко стъпки от Сет и замахна с копието си.

— Отивай си, това място не е за тебе. — Имаше светложълтеникава алетска кожа и тъничък мустак, който обикаляше цялата му уста и се сливаше с брадичката.

Сет не помръдна.

— Е? — рече стражът. — Какво чакаш?

Сет вдиша дълбоко, извиквайки Светлината на Бурята. Тя потече в него, изливайки се от двойката сапфирени лампи на стените, сякаш всмукана от дълбокото му вдишване. Светлината на Бурята забушува в него и коридорът изведнъж притъмня като хълм, над който слънцето е скрито от преминаващ облак.

Сет можеше да почувства нейната топлина, нейния гняв, подобно на буря, влята направо във вените му. Мощта й бе живителна, ала опасна. Подтикваше го да действа, да се движи, да напада.

Сдържайки дъха си, той прегърна Светлината. Все още можеше да усети как тя се процежда навън. Светлината на Бурята можеше да се задържи кратко, едва за няколко минути. Изтичаше, понеже човешкото тяло беше твърде пропусклив съсъд. Чувал бе, че Пустоносните били способни да я задържат напълно. Но нима те съществуваха? Наказанието му заявяваше, че не съществуват. Честта му изискваше да съществуват.

Пламтящ от свещена енергия, Сет се обърна към стражите. Те видяха как от него изтича Светлина на Бурята, струйки от нея се виеха от кожата му като светещ дим. Водещият страж примигна и се свъси. Сет беше сигурен, че човекът не е виждал подобно нещо преди. Сет беше убивал всеки газещ по камъка, който беше виждал какво може да стори — доколкото му беше известно.

— Какво… какво си ти? — Гласът на стража беше изгубил увереността си. — Дух или човек?

— Какво съм аз? — прошепна Сет и малко Светлина се процеди от устните му, докато гледаше по коридора край стража. — Аз съм този, който… съжалява.

Сет трепна, Оттласквайки се към една далечна точка надолу по коридора. Светлината на Бурята избухна в него като проблясък, охлади кожата му и земята веднага престана да го привлича надолу. Обратното — той беше притеглен към онази точка — като че ли нейната посока внезапно бе станала за Сет долу.

Това беше Основно Оттласкване, първият от трите вида Оттласкване. Даваше му способността да манипулира онова, което държеше хората върху земята, било то сила, дух или божество. Чрез това Оттласкване можеше да прикрепва хора или предмети към различни повърхности или да ги отправя в разни посоки.

От гледната точка на Сет сега коридорът беше дълбока шахта, в която той падаше, а двамата стражи стояха на една от стените. Те бяха ужасени, когато краката на Сет ги удариха — всеки с по един крак в лицето — и ги отхвърлиха. Сет отмести поглед и се Оттласна на пода. От него струеше Светлина. Подът на коридора отново стана долу и той се приземи между двамата стражи, дрехите му проскърцаха и от тях се посипа скреж. Изправи се и започна да призовава своя Вълшебен меч.

Единият от стражите затърси копието си. Сет се пресегна надолу и докосна рамото на войника, докато гледаше нагоре. Съсредоточи се върху една точка над него, повели на Светлината да излезе от неговото тяло и да влезе в стража и Оттласна горкия човек към тавана.

Стражът изскимтя от ужас, когато за него горе стана долу. Светлината очерта контурите му, той се блъсна в тавана и изпусна копието си. То не беше пряко Оттласнато и изтрополи по пода край Сет.

Да убиеш. Това беше най-големият от греховете. Ала ето го Сет Неверния, богохулно гази върху камък, използван за градеж. И това нямаше да спре. На Неверния беше забранено да отнема само един живот. Своя собствен.

На десетия удар на сърцето Вълшебният меч падна в очакващата го ръка на Сет. Той се образува като от мъгла, по дължината на метала проблясваха водни капки. Неговият Вълшебен меч беше дълъг и тънък, заострен от двете страни, по-малък от повечето други. Сет замахна с него, проряза линия в каменния под и премина през шията на втория страж.

Както винаги, Вълшебният меч уби странно; макар да преминаваше леко през камък, стомана или какъв да е неодушевен предмет, металът се замъгляваше при допира с жива кожа. Премина през шията на стража без следа, ала щом това се случи, очите на човека запушиха и загоряха. Почерняха, обърнаха се навътре и той падна напред, мъртъв. Вълшебният меч не режеше жива плът; той прекъсваше самата душа.

Горе първият страж остана бездиханен. Успял беше да застане на крака, ако и да бяха побити в тавана на коридора.

— Мечоносец! — викна той. — Мечоносец напада залата на краля! На оръжие!

Най-после, помисли Сет. Начинът, по който той използваше Светлината, беше неизвестен на стражите, но те разпознаваха Вълшебен меч, щом го зърнеха.

Сет се наведе и взе падналото отгоре копие. При това изпусна дъха, който сдържаше от поемането на Светлината на Бурята насам. Поддържаше го дотогава, но двете лампи нямаха много Светлина, така че скоро щеше да му се наложи да диша отново. Вече не сдържаше дъха си и Светлината започна да се оттича по-бързо.

Сет опря дръжката на копието в пода, после погледна нагоре. Стражът горе спря да вика, широко отвори очи, когато краищата на ризата му взеха да се обръщат надолу, щом земята под него възвърна надмощието си. Издигащата се от тялото му Светлина трепна.

Сведе очи към Сет. Към копието, което сочеше право към сърцето му. От каменния таван наоколо изпълзяха виолетови духчета на страха.

Светлината свърши. Стражът падна. Завика, когато удари копието и то прониза гърдите му. Сет остави копието да падне с приглушено тупване, понесено към земята от гърчещото се в края му тяло. С Вълшебния меч в ръка той зави по един страничен коридор, следвайки картата, която беше запаметил. Надзърна иззад ъгъла и се долепи до стената, тъкмо когато група стражи стигнаха при мъртъвците. Новодошлите веднага започнаха да викат и тревогата се разнесе нататък.

Нарежданията бяха ясни. Да убие краля, но да го видят как прави това. Нека алетите знаят, че идва, и да знаят какво прави. Защо? Защо паршендите склониха на този договор, само за да изпратят убиец в нощта на подписването му?

Тук, по стените на коридора, грееха повече скъпоценни камъни. Крал Гавилар обичаше пищната показност и не можеше да знае, че оставя източници на сила, които Сет да използва при своите Оттласквания. Нещата, които Сет вършеше, не бяха виждани от хилядолетия. От онези времена почти нямаше истории, а легендите бяха ужасяващо неточни.

Сет отново надникна в коридора. Един от стражите на пресечката го съгледа и взе да сочи и да крещи. Сет се постара стражите да го огледат добре и се отдръпна. Докато тичаше, вдъхна дълбоко и пое Светлина от лампите. От нея тялото му оживя, скоростта му се увеличи, мускулите му пращяха от енергия. Вътре в него Светлината стана буря; кръвта забумтя в ушите му. Беше едновременно страховито и прекрасно.

Два коридора надолу, един встрани. Той рязко отвори вратата на някакъв склад и се позабави за миг — тъкмо колкото един от стражите да завие зад ъгъла и да го види — преди да се шмугне в стаята. Подготвяйки се за Пълно Оттласкване, той вдигна ръка и призова Светлината на Бурята да се влее в нея и така кожата му заблестя ярко. После замахна към рамката на вратата, пръскайки я с бяла светлина като боя. Затръшна вратата, точно когато стражите пристигнаха.

Светлината на Бурята задържаше вратата на място със силата на сто ръце. Пълното Оттласкване обвързваше предметите един с друг и ги държеше здраво, докато Светлината свършеше. За създаването му отиваше повече време, отколкото за Основното Оттласкване, и източваше Светлината на Бурята много по-бързо. Дръжката на вратата се разтресе, после дървото започна да пращи, щом стражите се хвърлиха с цялата си тежест, а някой се провикваше за брадва.

Сет прекоси помещението с отривисти крачки, заобикаляйки складираните загърнати мебели. Мебелите бяха с червени тапицерии и скъпа тъмна дървесина. Стигна далечния край и — подготвяйки се за поредното богохулство — вдигна Вълшебния меч и направи хоризонтален разрез в тъмносивия камък. Камъкът се сряза лесно; Вълшебният меч можеше да пререже всеки неодушевен предмет. Последваха два вертикални среза и още един долу, отделяйки голям квадратен блок. Сет притисна ръката си в него и заповяда на Светлината да се влее в камъка.

Зад него вратата почна да се пропуква. Погледна през рамо и се съсредоточи върху тресящата се врата, Оттласквайки каменния блок в тази посока. Върху дрехите му кристализира скреж — Оттласкването на нещо толкова едро изискваше много Светлина на Бурята. Вихрушката вътре в него стихна — като ураган, укротен в ръмеж.

Пристъпи встрани. Грамадният каменен блок се разтресе при плъзването си в стаята. Преместването му би било невъзможно по нормален начин. Собствената му тежест щеше да го задържи върху камъните долу. Ала сега тъкмо тя го изтегли от тях; за камъка сега вратата на помещението беше долу. С дълбок стържещ звук каменният блок се отдели от стената и загромоли във въздуха, прегазвайки мебелите.

Войниците най-сетне разбиха вратата, с препъване влязоха в стаята и тъкмо тогава огромният блок се стовари върху тях.

Сет загърби ужасния звук на виковете, разцепването на дървото, трошенето на кости. Той сведе глава, пристъпи през новата дупка и излезе в коридора оттатък.

Ходеше бавно, привличаше Светлина от лампите, край които минаваше. Тя се вливаше в него и възпламеняваше нова буря вътре. Лампите гаснеха и коридорът притъмня. В края му имаше солидна дървена врата и докато Сет приближаваше, от зидарията почнаха да се измъкват духчета на страха — лепкави пурпурни клъбца, които се насочваха към вратата. Бяха привлечени от изпитвания от хората оттатък ужас.

Сет отвори вратата и влезе в последния коридор към покоите на краля. Край пътеката бяха наредени високи червени керамични вази, а между тях стояха нервни войници. Бяха от двете страни на дълъг тесен килим. Той бе червен като кървава река.

Копиеносците в началото на коридора не го дочакаха да се приближи. Потеглиха в тръс и вдигнаха късите си метателни копия. Сет замахна с ръка встрани и насочи Светлина на Бурята в рамката на вратата, използвайки третия и последен тип Оттласкване — Обратното Оттласкване. То действаше различно от другите две. Не караше рамката да излъчва Светлина — напротив — изглежда, сякаш привличаше околната Светлина вътре в нея, придавайки й странна полусянка.

Войниците метнаха копията, а Сет остана неподвижен, с ръка върху рамката на вратата. Обратното Оттласкване изискваше той да е в постоянен допир, но отнемаше сравнително малко Светлина на Бурята. През това време всичко, което се приближаваше към него — особено по-леките предмети — биваше привлечено към самото Оттласкване.

Копията в полет промениха посоката си, разделиха се около него и се забиха в дървената рамка. Когато усети удара, Сет скочи във въздуха и се Оттласна към дясната стена, а стъпалата му шляпнаха върху камъка.

Той веднага преобърна перспективата си. В неговите очи не той, а войниците стояха на стената и кървавочервеният килим се стелеше между тях като дълъг гоблен. Сет се стрелна надолу по коридора, удряйки с Вълшебния меч, сечейки през шиите на двама мъже, които бяха хвърлили копията по него. Очите им изгоряха и те рухнаха.

Останалите стражи в коридора започнаха да изпадат в паника. Някои опитаха да го нападнат, други крещяха за още подкрепления, докато трети се свиваха ужасени пред него. Нападателите бяха в затруднение — бяха дезориентирани от странното положение да удрят по някого, който виси на стената. Сет посече няколко, после се завъртя във въздуха, сви се на кълбо и се Оттласна отново на пода.

Приземи се сред войниците. Напълно обкръжен, но с Вълшебния меч в ръка.

Според легендата, първо Сияйните рицари носели Вълшебни мечове преди безброй векове. Дарове от техния бог, които им позволявали да се сражават с чудовища от скала и пламък, високи десетки стъпки — врагове с горящи от омраза очи. Пустоносните. Когато кожата на врага ти е корава като самия камък, стоманата е непотребна. Изисква се нещо божествено.

Сет се изправи, белите му дрехи се гънеха, стискаше здраво челюсти, заради греховете, които извършваше. Замахна, оръжието му проблясваше с отразена светлина от лампите. Елегантни, широки махове. Трима от войниците, един подир друг. Не можеше нито да запуши уши и да не чува виковете след това, нито да не гледа как мъжете падат. Рухваха около него като играчки, съборени от небрежното подритване на някое хлапе. Ако Острието докоснеше гръбнака на човек, той умираше с горящи очи. Ако прережеше вътрешността на крайник, убиваше крайника. Един войник с олюляване се отдалечи от Сет, а ръката му непотребна се поклащаше от рамото. Повече нямаше да може да я чувства или да я използва.

Сет сведе Вълшебния си меч, застанал сред труповете с изпепелените очи. Тук, в Алеткар, хората често говореха за легенди — за трудно спечелената победа на човешкия род над Пустоносните. Но когато оръжията, създадени да се борят с кошмарите, бяха обърнати срещу обикновените войници, човешкият живот наистина се обезцени.

Сет се обърна и продължи по пътя си, обутите му в чехли крака стъпваха по мекия червен килим. Вълшебният меч блестеше сребърен и чист, както винаги. Когато човек убиваше с Острие, кръв нямаше. Това приличаше на знак. Вълшебният меч беше просто инструмент; не можеше да бъде обвиняван за убийствата.

Вратата в края на коридора рязко се отвори. Сет застина, когато групичка войници се втурна навън, тикайки мъж в кралски одежди, чиято глава беше приведена, сякаш за да избегне стрели. Войниците бяха в тъмносиньо, цвета на Кралската гвардия, и труповете не ги накараха да спрат и да се помайват. Бяха подготвени за това, което един Мечоносец може да стори. Отвориха една странична врата и изтикаха повереника си през нея, като неколцина сведоха копията си към Сет, докато излизаха назад.

От покоите на краля пристъпи друга фигура; човекът носеше блестяща синя броня, изработена от плавно застъпващи се плочки. За разлика от обикновените ризници обаче, в свръзките на тази не се забелязваше кожа или оплетка — само по-малки плочици, които прилягаха с майсторска точност. Бронята беше красива, синьото беше подчертано със златни ивици по краищата на всяка плочка, шлемът беше украсен с три вълнички рогоподобни крилца.

Вълшебна броня, обичайното допълнение към Вълшебния меч. Новодошлият носеше и меч — огромен, цели шест стъпки Вълшебен меч; по дължината на острието имаше шарка във вид на огнени езици; оръжие от сребрист метал, което блестеше и сякаш светеше със собствена светлина. Оръжие, предназначено да посича божества на мрака, по-голямо подобие на носеното от Сет.

Сет се поколеба. Не разпозна бронята; не беше предупреден, че ще се изправи пред подобна задача и не му беше дадено нужното време да се запознае с различните набори Брони и Остриета, притежавани от алетите. Но с Броненосеца той трябваше да се справи, преди да продължи с преследването на краля; не можеше да остави такъв противник зад гърба си.

Освен това един Броненосец можеше да го победи, да го убие и да сложи край на злощастния му живот. Неговите Оттласквания нямаше да подействат пряко върху някой с Вълшебна броня, а Бронята щеше да укрепи човека, да го направи по-силен. Честта на Сет не би му позволила да изостави мисията си или да потърси смъртта. Но, ако смъртта дойдеше, той щеше да я приветства.

Броненосецът нападна и Сет се Оттласна встрани по коридора, скочи със завъртане и кацна на стената. Заигра назад, Острието в ръката му беше в готовност. Броненосецът зае нападателна поза — в една от популярните тук, в Изтока, позиции от фехтовката. Движеше се далеч по-сръчно, отколкото можеше да се очаква от човек в такава солидна броня. Вълшебната броня беше специална, древна, магическа като съответното Острие.

Броненосецът удари. Сет се стрелна встрани и се Оттласна на тавана, а Броненосецът проряза стената с Острието си. Сет изпита тръпка от борбата, метна се напред и удари надолу небрежно — опита да уцели шлема на Броненосеца. Мъжът се сведе, застана на коляно и Острието на Сет посече въздуха.

Сет скочи назад, когато Броненосецът замахна с Острието си нагоре и проряза тавана. Самият Сет не притежаваше Броня, а и не го беше грижа за това. Оттласкванията му пречеха на скъпоценните камъни, които захранваха Вълшебната броня, и той трябваше да избира едното или другото.

Щом Броненосецът се обърна, Сет затича по тавана. Както очакваше, Броненосецът отново се завъртя и Сет с претъркулване скочи встрани. Разгъна се, стрелна се и се Оттласна пак на пода. Завъртя се и кацна зад Броненосеца. Стовари Острието върху незащитения гръб на противника.

За нещастие, Вълшебната броня даваше едно основно предимство — можеше да блокира удара на Вълшебен меч. Оръжието на Сет удари силно, паяжинка от пукнатини се разпростря по гърба на бронята и от тях започна да се процежда Светлина на Бурята. Вълшебната броня не се нащърбваше и огъваше като обикновен метал. Сет трябваше да удари Броненосеца на същото място поне още веднъж, за да пробие.

Сет затанцува извън обсега на обърналия се гневно Броненосец, който опита да посече коленете му. Бурята вътре в Сет му даваше множество предимства, включително способността да се възстановява от малки рани. Но тя не можеше да възстанови крайниците, погубени от Вълшебен меч.

Обиколи Броненосеца, подбра мига и се стрелна напред. Броненосецът се обърна пак, но Сет се Оттласна на тавана за ускорение. Профуча във въздуха, превъртя се в най-високата точка и незабавно отново се Оттласна на пода. Удари, докато кацаше, но Броненосецът се възстанови бързо и изпълни съвършен удар, който се размина със Сет на един пръст.

Мъжът беше опасно ловък с Острието. Много Броненосци се осланяха прекалено на силата на оръжието и бронята си. Този беше различен.

Сет скочи на стената и се нахвърли на Броненосеца с бързи, остри атаки, като нападаща змиорка. Броненосецът ги отклоняваше с дълги стремителни удари. Дългият му меч държеше Сет на разстояние.

Много се проточи!, рече си Сет. Успееше ли кралят да се измъкне, той щеше да се е провалил в задачата си, все едно колко хора е убил. Посегна да удари още веднъж, но Броненосецът го отблъсна. Всяка секунда от този бой добавяше още една за бягството на краля.

Време беше Сет да стане безмилостен. Хвърли се във въздуха, Оттласна се към другия край на коридора и падна с краката напред към противника. Обръщането на Броненосеца не закъсня, ала Сет се Оттласна надолу под ъгъл и падна веднага. Вълшебният меч изсвистя във въздуха над него.

Приземи се с приклякане и използва ускорението да се хвърли напред, изви се встрани, откъм страната, където бронята на противника му се беше пропукала. Нанесе мощен удар. Тази част от Бронята се разтресе и потекоха частици стопен метал. Броненосецът изстена, падна на коляно и вдигна ръка настрани. Сет замахна с крак към страната на мъжа и го отметна назад с подсилен от Светлината ритник.

Тежкият Броненосец се стовари върху вратата към кралските покои, разби я и падна вътре. Сет го остави и се шмугна през вратата вдясно, откъдето беше минал кралят. Коридорът и тук беше застлан със същата червена пътека, а лампите със Светлина по стените дадоха на Сет възможност да подхрани урагана в себе си.

У него отново заблестя енергия и той забърза. Ако успееше да напредне достатъчно, щеше да смогне да се справи с краля и после да се върне и да срази Броненосеца. Нямаше да е лесно. Пълното Оттласкване на вратата нямаше да го спре, а бронята щеше да му позволи да тича със свръхестествена бързина. Сет хвърли поглед през рамо.

Броненосецът не го следваше. Мъжът седеше в Бронята си и изглеждаше объркан. Сет едва го виждаше как стои на прага, заобиколен от натрошено дърво. Може би го беше наранил повече, отколкото мислеше.

Или може би…

Сет застина. Помисли за сведената глава на мъжа, изведен набързо с прикрито лице. Броненосецът все още не идваше след него. Беше толкова умел. Говореше се, че малцина могат да се мерят с Гавилар Колин с меча. Възможно ли бе?

Сет се обърна и забърза обратно, доверявайки се на инстинктите си. Щом го съзря, Броненосецът пъргаво скочи на крака. Сет затича по-бързо. Кое беше най-безопасното място за един крал? Да бяга, поверен в ръцете на неколцина стражи? Или защитен от Вълшебна броня, оставен на място и взет за някой телохранител?

Умно, каза си Сет, когато отпуснатият преди малко Броненосец зае нова бойна позиция. Сет нападна с нов устрем, въртейки Острието във вихър от удари. Броненосецът — кралят — агресивно ги отбиваше с широки и мощни движения. Сет се отдръпна от един такъв удар и долови полъха от оръжието, което премина току пред него. Изчисли следващия си ход, после се хвърли напред и премина под следващото замахване на краля.

Кралят очакваше нов страничен удар и се извърна, като предпазваше с мишницата си поразеното място в Бронята. Това остави на Сет пространство да претича край него и да влезе в кралските покои.

Кралят се завъртя и го последва, но Сет претича през разкошно обзаведеното помещение с протегната ръка, като докосваше мебелите, край които минаваше. Зареди ги със Светлина и ги Оттласна към една точка зад краля. Мебелите рухнаха, като че ли стаята се беше катурнала на една страна, кушетки, столове и маси се затъркаляха към изненадания крал. Гавилар направи грешката да ги накълца с Вълшебния си меч. Оръжието лесно проряза една кушетка, но парчетата от нея все пак удариха краля и го накараха да се запрепъва. После едно столче за крака го удари и го повали на земята.

Гавилар се претърколи встрани от падащите мебели и се хвърли напред, Бронята му изпускаше Светлина от напуканите места. Сет се съсредоточи, скочи във въздуха и при идването на краля се Оттласна назад и надясно. Стрелна се встрани от траекторията на удара му, после се Оттласна напред с две поредни Основни Оттласквания. От него сияеше Светлина на Бурята, а дрехите му замръзваха, докато се носеше към краля двойно по-бързо от нормалното падане.

Стойката на краля показваше изненада, когато Сет се стрелна във въздуха и с извъртане зави към него. Стовари Острието си върху шлема на краля, веднага се Оттласна към тавана и падна нагоре, удряйки се в каменния покрив. Беше се Оттласквал в твърде много посоки и с твърде голяма скорост и тялото му беше позагубило способността да ги следва, затова му беше трудно да каца с грация.

Долу кралят беше пристъпил назад в опит да заеме позиция за удар нагоре към Сет. Щитът му беше напукан, пропускаше Светлина, а Кралят стоеше така, че да пази поразената страна на бронята. Кралят приложи удар с една ръка, протягайки се към тавана. Сет веднага се Оттласна надолу, преценявайки, че атаката на краля ще го остави неспособен да върне меча си навреме.

Сет подцени противника. Кралят пристъпи в посоката на нападението на Сет, доверявайки се на шлема за облекчаване на удара. Тъкмо когато Сет удари шлема за втори път — и го разби — кралят стовари облечената си в ръкавица ръка в лицето му.

Ослепителна светлина блесна в очите на Сет в противовес на внезапната болка, която проряза лицето му. Всичко се замъгли, причерня. Болка.

Толкова много болка!

Закрещя, Светлината на Бурята бързо изтече от него и той се стовари върху нещо твърдо. Вратите към балкона. Още болка избухна в раменете му, сякаш някой го прониза със сто ками, той падна на земята, претърколи се и спря, а мускулите му трепереха. Ударът щеше да убие обикновен човек.

Няма време за болка! Няма време за болка! Няма време за болка!

Примигна, тръсна глава, светът беше неясен и тъмен. Ослепя ли? Не. Навън беше тъмно. Намираше се на дървения балкон; силата на удара го бе отхвърлила през вратите. Нещо тропаше. Тежки стъпки. Броненосецът!

Сет несигурно се изправи, всичко плуваше пред очите му. От едната страна на лицето му шуртеше кръв, от кожата му се надигаше Светлина и заслепяваше лявото му око. Светлината. Щеше да го излекува, ако можеше. Усети челюстта си откачена. Счупена? Беше изтървал Вълшебния си меч.

Тромава сянка премина пред него. Бронята на краля беше пропуснала толкова Светлина, че сега той ходеше трудно. Но идваше.

Сет извика, застана на колене, вля Светлина на Бурята в балкона и го Оттласна надолу. Около него въздухът замръзна. Бурята ревеше и се движеше надолу по ръцете му и в дървото. Оттласна го надолу, после повтори. Щом Гавилар пристъпи на балкона, Сет го Оттласна за четвърти път. Балконът се огъна под допълнителната тежест. Дървото изпращя и се напрегна.

Броненосецът се поколеба.

Сет Оттласна балкона надолу за пети път. Подпорите му се разтресоха и цялата конструкция се откъсна от сградата. Сет изкрещя през счупената си челюст и използва последната частица от Светлината на Бурята, за да се Оттласне към стената на сградата. Почна да пада нататък, подминавайки изумения Броненосец, после удари стената и се търкулна.

Изстена, докато лежеше на стената, после се изправи на крака. Чувстваше се слаб; беше изразходвал Светлината твърде бързо и беше пренапрегнал тялото си. Запрепъва се надолу по страната на сградата, приближавайки към разбитото място, като едва успяваше да остане прав.

Кралят все още се движеше. Вълшебната броня би предпазила човек от подобно падане, но дълго и окървавено парче дърво стърчеше от тялото на Гавилар на мястото, където тя беше пропукана по-рано от Сет. Сет коленичи и разгледа сгърченото от болка лице на мъжа. Силни черти, ъгловата челюст, черна, тук-там прошарена брада, удивително светли зелени очи. Гавилар Колин.

— Очаквах те… да дойдеш — рече кралят между стенанията.

Сет провря ръка под предницата на бронята и напипа връзките там. Те се развързаха, той откъсна предницата и разкри скъпоценните камъни във вътрешността й. Два се бяха пукнали и бяха изгорели. Три все още блестяха.

Занемял, Сет остро вдиша и пое Светлината.

Бурята отново забушува. От страната на лицето му се надигна още Светлина, която лекуваше поразената кожа и кости. Болката още беше силна; лечебните възможности на Светлината на Бурята далеч не бяха мигновени. Щяха да минат часове преди да се възстанови.

Кралят се прокашля.

— Можеш да кажеш… на Тайдакар… че е закъснял много…

— Не знам кой е той — отвърна Сет, изправяйки се, а думите се процедиха през счупената му челюст. Той протегна ръка настрани и отново призова Вълшебния си меч.

Кралят се смръщи.

— Кой тогава…? Рестарес? Садеас? Не съм и помислял…

— Моите господари са паршендите — рече Сет. Десет удара на сърцето минаха и Острието падна в ръката му, влажно от кондензацията.

— Паршендите ли? Няма смисъл. — Гавилар закашля, протегна треперещата си ръка към гърдите и затършува в някакъв джоб. Извади малка сфера, прикрепена на верижка.

— Трябва да я вземеш. Те не бива да я получат. — Изглеждаше замаян. — Кажи… кажи на брат ми… че трябва да намери най-важните думи, които човек може да каже…

Гавилар застина неподвижен.

Сет се поколеба, после коленичи и взе сферата. Беше особена, не приличаше на нито една видяна от него досега. Макар да беше съвсем тъмна, тя някак си светеше. Със светлина, която беше черна.

— Паршендите? — беше казал Гавилар. — Няма смисъл.

— Вече нищо няма смисъл — прошепна Сет и скри странната сфера. — Всичко се разпада. Съжалявам, кралю на алетите. Съмнявам се, че те е грижа. Поне сега вече не. — Той се изправи. — Най-малкото няма да ти се налага да гледаш как светът свършва заедно с нас.

Край тялото на краля Вълшебният му меч се материализира от мъглата и сега, когато господарят му беше мъртъв, изтрака по камъните. Струваше цяло състояние; кралства бяха загивали, докато хората се бореха да притежават един-единствен Вълшебен меч.

От двореца се разнесоха тревожни викове. Сет трябваше да върви. Но…

Кажи на брат ми…

За народа на Сет молбата на умиращия беше свещена. Взе ръката на краля, топна я в кръвта му и написа с нея на дървото: Братко, трябва да намериш най-важните думи, които човек може да каже.

С това Сет избяга в нощта. Остави Вълшебния меч на краля; не му беше потребен. Онзи, който Сет вече носеше, беше достатъчно проклятие.


Част първа
Отвъд мълчанието
Каладин * Шалан


1
Благословен от Бурята

„Убихте ме. Мръсници, убихте ме! Слънцето още пече, а аз умирам!“

Записано в петия ден на седмицата Чач в месеца Бетаб на годината 1171, десет секунди преди смъртта. Обектът беше тъмноок войник на тридесет и една години. Пробата се смята за съмнителна.
ПЕТ ГОДИНИ ПО-КЪСНО

— Ще умра, нали? — попита Сен.

Жилавият ветеран до него се обърна и го огледа. Лицето му беше обрамчено с късо подрязана брада. По страните черният й цвят беше започнал да отстъпва на сивото.

Ще умра — помисли си Сен, стискайки копието, чиято дръжка беше хлъзгава от пот. — Ще умра. О, Отче на Бурята, ще умра…

— На колко години си, синко? — попита ветеранът. Сен не помнеше името му. Трудно му беше да си припомни каквото и да е, докато наблюдава как другата армия се строява отвъд скалистото бойно поле. Този строй изглеждаше толкова прилично. Спретнат, подреден. Къси копия в предните редици, зад тях — дълги копия и метателни копия, а по фланговете — стрелци с лъкове. Тъмнооките копиеносци бяха екипирани като Сен с кожен елек и пола до коленете, проста стоманена каска и подходяща предна броня.

Много от светлооките имаха пълна броня. Яздеха коне, членовете на почетните им гвардии се тълпяха около тях, а гръдните им брони блестяха във виненочервено и тъмнозелено. Имаше ли сред тях Броненосци? Сиятелният господар Амарам не беше Броненосец. А някой от хората му? А ако на Сен му се наложеше да се сражава с Броненосец? Обикновените хора не убиваха Броненосци. Такива случаи бяха толкова редки, че сега всеки от тях беше легенда.

Това се случва наистина, мислеше той с растящ ужас. Не беше строева подготовка в лагера. Не беше учение с размахване на тояги из полето. Беше истинско. Разбрал това, сърцето му заблъска като подплашено животно в гърдите му, краката му затрепериха — Сен изведнъж осъзна, че е страхливец.

— Синко? — рече ветеранът твърдо. — На колко години си?

— На петнадесет, сър.

— А как ти е името?

— Сен, сър.

Грамадният брадат мъж кимна.

— Аз съм Далет.

— Далет — повтори Сен, все още вперил поглед в другата армия. Бяха толкова многобройни! Хиляди.

— Ще умра, нали?

— Не — Далет отговори с груб глас, но това беше странно успокояващо. — С теб всичко ще бъде наред. Горе главата. Дръж се за отряда.

— Но аз имам само три месеца обучение! — Сен можеше да се закълне, че чува далечното тракане на броните или щитовете на другата армия. — Едва успявам да държа копието! Отче на Бурята, мъртъв съм. Не мога…

— Синко — прекъсна го Далет тихо, но непреклонно. Вдигна ръка и я положи на рамото му. Големият кръгъл щит на Далет висеше на гърба му, а ръбът му отразяваше светлината. — Ти ще бъдеш добре.

— Откъде знаете? — въпросът прозвуча умолително.

— Ей така, момко. Ти си във взвода на Каладин Благословения от Бурята. — Стоящите наблизо войници закимаха в знак на съгласие.

Зад тях се строяваха вълни и вълни от войници — бяха хиляди. Сен беше точно на предната линия, в каладиновия отряд от тридесетина души. Защо беше преместен в нов взвод в последния момент? Трябва да имаше нещо общо с политиката в лагера.

Защо този взвод беше в челото, където жертвите бяха най-многобройни? Дребни духчета на страха — лепкави пурпурни кълба — започнаха да изпълзяват от земята и да се събират около краката му. В един миг на чист страх едва не хвърли копието и не побягна. Ръката на Далет улови рамото му по-здраво. Сен погледна нагоре към уверените черни очи на ветерана и се поколеба.

— Изпика ли се, преди да влезеш в строя? — попита Далет.

— Нямах време…

— Отивай сега.

— Тук?

— Ако не го направиш, ще потече по краката ти по време на боя, ще те разсее, може и да те убие. Действай.

Смутен, Сен подаде копието си на Далет и се облекчи върху камъните. Когато свърши, огледа мъжете наоколо. Нито един от каладиновите войници не му се подиграваше. Стояха спокойно, с копията отстрани и щитовете на гърба.

Вражеската армия почти беше приключила. Полето между двете войски беше гола гладка скала, забележително равна, пресечена само тук-там от скални пъпки. От нея би станало добро пасище. Топлият вятър духаше в лицето на Сен, наситен с влажния дъх на снощната буря.

— Далет! — произнесе един глас.

От редиците излезе един мъж с късо копие, към чиято дръжка бяха привързани две кожени ножници. Новодошлият беше млад — може би с четири години по-възрастен от Сен — но беше с няколко пръста по-висок дори от Далет. Беше облечен в обичайните за копиеносците кожени дрехи, но под тях имаше тъмни панталони. Това би трябвало да не се позволява.

Черната му като на алет коса падаше на вълни до раменете, очите му бяха тъмнокафеви. На раменете на елека му имаше възли от бяла връв, които сочеха, че е взводен командир.

Тридесетината мъже около Сен застанаха мирно и вдигнаха копията си в поздрав.

Това е Каладин Благословеният от Бурята? — каза си Сен невярващо. — Този младеж?

— Далет, скоро ще имаме ново попълнение — рече Каладин. Гласът му беше силен. — Ти трябва да… — той прекъсна, когато забеляза Сен.

— Току-що се добра дотук, сър — отвърна Далет с усмивка. — Тъкмо го подготвям.

— Отлично — каза Каладин. — Платих добри пари да махна това момче от взвода на Гаре. Този човек е толкова некадърен, че със същия успех можеше да се сражава и на страната на противника.

Какво? — помисли Сен. — Защо някой трябва да плаща, за да ме вземе?

— Какво мислите за бойното поле? — попита Каладин. Неколцина от копиеносците вдигнаха ръка да заслонят очи от слънцето и заразглеждаха скалите.

— Падинката между двата хребета далече вдясно? — попита Далет.

Каладин поклати глава.

— Основата е доста неравна.

— Аха, може и така да е. Ами хълмчето ей там? Достатъчно далече е, та да избегнем първата схватка, пък е достатъчно близо и няма да излезем прекалено напред.

Каладин кимна, но Сен не можеше да види какво разглеждат.

— Изглежда добре.

— Чухте ли това, разбойници? — провикна се Далет.

Мъжете вдигнаха копията си високо.

— Дръж под око новото момче, Далет — каза Каладин. — Не знае сигналите.

— Разбира се — отговори с усмивка Далет. Усмивка! Как можеше да се усмихва? Противниковата армия надуваше тръбите. Означаваше ли това, че са готови? Макар че току-що се беше облекчил, Сен усети как по крака му се стича струйка урина.

— Стой на позиция — каза Каладин, после се отправи с подтичване по предната линия, за да разговаря с командира на следващия взвод. Зад Сен и другарите му десетките редици продължаваха да се умножават. Стрелците с лък по фланговете се подготвяха.

— Не се тревожи, синко — каза Далет. — Взводният командир Каладин носи късмет.

Войникът от другата страна на Сет кимна. Той беше върлинест веден с червена коса, кожата му беше по-тъмно жълтеникава от алетската. Защо воюваше в алетската армия?

— Вярно. Каладин — той е Благословен от Бурята, напълно сигурно е. В миналото сражение изгубихме… колко — само един?

— Но все пак някой е умрял — каза Сен.

Далет сви рамене.

— Хората непрекъснато умират. Нашият взвод е с най-малки загуби. Ще видиш.

Каладин свърши разговора с другия командир и дотича обратно при своите. Носеше късо копие — от онези, с които се борави с една ръка и с щит в другата — но неговото беше с цял лакът по-дълго от останалите.

— Хора, готови! — викна Далет. За разлика от другите командири, Каладин не се премести в задните редици, а остана пред взвода си.

Мъжете около Сен се размърдаха и развълнуваха. Звуците се повтаряха из огромната армия, тишината отстъпваше на нетърпението. Стотиците нозе се тътреха, щитовете тропаха, катарамите тракаха. Каладин остана неподвижен, взрян в противниковата армия.

Отзад премина един светлоок офицер на кон.

— Готови за бой! Искам кръвта им, войници. Бийте се и убивайте!

— На място — повтори Каладин, когато офицерът отмина.

— Бъди готов да тичаш — каза Далет на Сен.

— Да тичам ли? Ама нас ни обучаваха да маршируваме! Да пазим строя!

— Сигурно — отвърна Далет. — Но повечето от войниците не са много по-добре обучени от тебе. Онези, които умеят да се бият, накрая ги пращат на Пустите равнини срещу паршендите. Каладин опитва да ни вкара във форма, за да отидем там и да воюваме за краля. — Далет кимна по посока на строя — Повечето от тези тук ще разтурят строя и ще нападнат; светлооките не са достатъчно добри командири, че да ги удържат в боен ред. Така че, дръж се за нас и тичай.

— Трябва ли да си откача щита? — около отряда на Каладин другите войници откачаха щитовете си. Но в каладиновия взвод ги оставиха на гърбовете си.

Преди Далет да отговори, отзад прозвуча тръба.

— Тръгвай! — каза Далет.

Сен нямаше голям избор. Цялата армия тръгна в марш сред тропот на ботуши. Както беше предсказал Далет, равномерният марш не продължи много. Някои войници започнаха да крещят, ревът им беше подхванат от други. Светлооките им викаха да вървят, да тичат, да се бият. Строят се разпадна.

Щом това стана, взводът на Каладин се впусна в бяг пред всички с пълна скорост. Сен се бореше да не изостава, уплашен и ужасен. Земята не беше толкова гладка, колкото изглеждаше по-рано, и той едва не се препъна в една скална пъпка с прибрани в черупката ластари.

Оправи се и продължи, стиснал копието в една ръка, а щитът потракваше на гърба му. Армията отсреща също се движеше, войниците тичаха в полето. Нямаше дори слабо подобие на боен ред или внимателно построяване. Изобщо не приличаше на нищо, обещавано по време на обучението.

Сен дори не знаеше кой е противникът. Някакъв земевладелец бе нахлул на територията на Сиятелния господар Амарам — земя, която в крайна сметка бе притежание на върховния принц Садеас. Това беше погранично сражение и Сен смяташе, че е с друго алетско княжество. Защо воюваха един срещу друг? Вероятно кралят би могъл да прекрати това, ала той беше на Пустите равнини и диреше отмъщение за убийството на крал Гавилар отпреди пет години.

Противникът разполагаше с многобройни стрелци. Страхът на Сен достигна върха си, когато първата вълна стрели се понесе във въздуха. Отново се препъна и изгаряше от желание да вземе щита си. Но Далет грабна ръката му и го помъкна напред.

Стотици стрели прорязаха небето и затъмниха слънцето. Издигаха се и падаха, подобно на небесна змиорка, която се спуска върху плячката си. Войниците на Амарам вдигнаха щитовете. Но не и взводът на Каладин. За тях — никакви щитове.

Сен извика. А стрелите паднаха върху средните редици в армията на Амарам, зад него. Сен погледна през рамо и продължи да тича. Стрелите падаха зад него. Войниците крещяха; стрелите попадаха в щитовете им; само няколко заблудени стрели се доближиха до предните редици.

— Защо? — изкрещя той на Далет. — Откъде знаеше?

— Искат стрелите да ударят, където хората са най-нагъсто — отговори грамадният мъж. — Където има най-голяма вероятност да уцелят.

Няколко други групи от авангарда останаха със свалени щитове, но повечето тичаха нескопосно с вдигнати към небето щитове, боейки се от стрелите, които нямаше да ги поразят. Това ги бавеше и те рискуваха да бъдат прегазени от войниците от следващите редици, които действително бяха поразявани. Все пак на Сен много му се щеше да вдигне щита си; струваше му се толкова неправилно да тича без него.

Дойде вторият залп и мъжете закрещяха от болка. Взводът на Каладин се носеше бързо към противниковите войници, някои от които падаха от стрелите на амарамовите лъкове. Сен можеше да чуе как противниците надават бойни викове, можеше да различи отделните лица. Внезапно взводът на Каладин спря и се строи в гъста група. Бяха достигнали височинката, избрана по-рано от Каладин и Далет.

Далет сграбчи Сен и го запрати в самия център на формацията. Докато врагът се спускаше насреща, хората на Каладин наведоха копията и измъкнаха щитовете си. Нападателите не бяха добре строени — не спазваха реда дългите копия да са назад, а късите — в предните редици. Просто всички търчаха и крещяха като обезумели.

Сен криво-ляво се пресегна да откачи щита от гърба си. Във въздуха зазвънтяха ударите на копията, когато отрядите започнаха да се бият. Група от противниковите копиеносци се втурна към взвода на Каладин, вероятно движена от желанието да заеме височината. Между тридесетината нападатели имаше някаква съгласуваност, макар да не бяха така гъсто строени като каладиновите войници.

Противникът изглеждаше решен да компенсира това със страст; бясно крещеше и ревеше, нахвърляйки се върху линията на Каладин. Отрядът на Каладин удържаше строя и бранеше Сен, като че ли той бе някакъв светлоок, а те — неговата почетна гвардия. Двата отряда се сблъскаха с грохот на метал и дърво, щитовете се удряха един в друг. Сен се сви.

Свърши се само след няколко мига. Вражеският взвод отстъпи и остави двама убити върху скалата. Каладин нямаше загуби. Хората му запазиха заострения клиновиден строй, но един от мъжете отстъпи и измъкна превръзка за раната на бедрото си. Останалите се сгъстиха, за да попълнят празното място. Раненият беше тежък и с дебели ръце; ругаеше, но раната му не изглеждаше зле. Бързо стана на крака, ала не се върна на старото си място, а се строи в единия край, на по-защитено.

Бойното поле беше в хаос. Двете армии се бяха смесили и не можеха да се отличат една от друга; въздухът вреше от тракане, хрущене и крясъци. Много от взводовете се пръснаха, войниците тичаха от една схватка към друга. Движеха се като ловци, групи от по трима-четирима диреха отделни заблудени войници и безмилостно ги нападаха.

Взводът на Каладин удържаше позицията си и се биеше само с противниците, които се приближаваха прекалено. Това ли беше истинската битка? Сен беше подготвен за дълги редици от бойци, застанали рамо до рамо. А не за това безумно смесване, за тази жестока врява. Защо повечето от войниците не поддържаха строя?

Истинските войници са заминали, рече си Сен. Водят истинско сражение в Пустите равнини. Не е чудно, че Каладин иска да отведе взвода там.

От всички страни проблясваха копия; трудно беше да се различат приятели от врагове, въпреки емблемите върху нагръдните брони и цветната боя на щитовете. Бойното поле се разпадна на стотици малки групи, сякаш едновременно се водеха хиляда отделни войни.

След първата размяна на удари, Далет улови Сен за рамото и го разположи в редицата в самото дъно на строя. Сен обаче беше безполезен. Когато отрядът на Каладин се сблъска с вражеските взводове, наученото от Сен изчезна. Отнемаше му всички сили просто да остане на място, да държи копието насочено навън и да изглежда заплашителен.

В продължение на почти цял час взводът на Каладин удържаше своето хълмче, хората действаха заедно, рамо до рамо. Каладин често напускаше мястото си в челото, тичаше в разни посоки и биеше с копието по щита в странен ритъм.

Това са сигнали, осъзна Сен, когато взводът се престрои в пръстен. При виковете на умиращите и хилядите мъже, които си крещяха, беше почти невъзможно да се чуе гласът на един отделен човек. Но острото чукане на копието върху металната плоча на щита на Каладин беше ясно. Всеки път, когато се престрояваха, Далет хващаше Сен за рамото и го обръщаше.

Отрядът на Каладин не преследваше откъснали се от групите си противници. Оставаше в отбранителна позиция. И макар че няколко бяха ранени, нямаше убити. Взводът им беше прекалено застрашителен за по-малобройните противникови групи, а по-големите се оттегляха след няколко сблъсъка в търсене на по-лесен враг.

В крайна сметка нещо се промени. Каладин се обърна и почна да наблюдава приливите и отливите на битката с проницателните си кафеви очи. Вдигна копието и заудря по щита в бърз ритъм, който не беше ползвал досега. Далет улови Сен за ръката и го изтегли от хълмчето. Защо напускаха сега?

Точно тогава от армията на Амарам се откъсна и разпръсна голяма група. Сен не си беше дал сметка колко зле върви тук битката за неговата армия. Докато се изтегляха, хората на Каладин подминаха множество убити и ранени и главата на Сен се завъртя. Войниците бяха посечени и вътрешностите им изтичаха.

Нямаше време да се ужасява; отстъплението бързо премина в бягство. Далет ругаеше, а Каладин отново заудря по щита си. Взводът промени посоката и се отправи на изток. Сен видя, че там още се държи голяма група от войниците на Амарам.

Но противниците бяха видели, че строят се нарушава, и това ги беше одързостило. Те се втурнаха напред на тълпи, като диви брадвохръти в преследване на някое заблудено прасе. Преди отрядът на Каладин да е изминал и половината път през осеяното с мъртви и умиращи поле, беше прихванат от голяма група вражески войници. Каладин неохотно заудря по щита; взводът му забави ход.

Сен усети как сърцето му почва да бие по-бързо и по-бързо. Близо до него един от взводовете на Амарам беше погълнат; мъжете се олюляваха и падаха с викове, опитваха се да избягат. Противниците използваха копията си като шишове и изтребваха мъжете по земята, като че бяха кремлинги.

Хората на Каладин посрещнаха противника със сблъсък на копия и щитове. Телата се мятаха на всички страни и Сен беше зашеметен. В бъркотията от свои и чужди, умиращи и убиващи, той беше смазан. Толкова много хора тичат в толкова много посоки!

Изпадна в паника, помъчи се да избяга. Една група войници наблизо носеха алетски униформи. Взводът на Каладин. Сен затича към тях, ала когато неколцина се обърнаха към него, с ужас разбра, че не ги познава. Това не беше взводът на Каладин, а групичка непознати войници в неравна разкъсана линия. Ранени и подплашени, те се разпръснаха веднага, щом един вражески взвод се приближи.

Сен застина, стиснал копието в потната си ръка. Противниците идваха тъкмо за него. Инстинктите го караха да бяга, ала беше виждал толкова много войници, изловени един по един. Трябваше да устои! Трябваше да се изправи срещу тях! Не можеше да бяга, не можеше да…

Извика и удари с копието водача. Мъжът опитно отблъсна оръжието му с щит, после заби късото си копие в бедрото на Сен. Болката беше гореща, толкова гореща, че в сравнение с нея кръвта, която шурна по крака му, беше студена. Сен се задъха.

Войникът измъкна оръжието си. Сен отстъпи тромаво и изпусна копието и щита си. Падна на каменистата земя и цопна в нечия чужда кръв. Врагът му вдигна копието си високо, заплашителен силует на фона на ярко синьото небе, готов да го забие в сърцето на Сен.

И тогава се появи той.

Водачът на взвода. Благословеният от Бурята. Копието на Каладин изникна сякаш от нищото и точно отклони удара, който щеше да погуби Сен. Каладин се изправи пред Сен, сам, срещу шестима копиеносци. Не трепваше. Нападаше.

Стана толкова бързо. Каладин подкоси краката на мъжа, който беше пронизал Сен. Още докато онзи падаше, Каладин се пресегна и измъкна нож от една от ножниците, привързани към копието му. Ръката му се стрелна, ножът проблесна и удари бедрото на втори противник. Той с викове падна на коляно.

Трети от войниците се смрази при вида на падналите си другари. Каладин се спусна край един ранен противник и стовари копието си в корема на третия войник. Четвърти падна с нож в окото. Кога Каладин беше взел този нож? Въртеше се между последните двама, размахваше копието като тояга, толкова бързо, че то не се виждаше. За миг Сен помисли, че може да съзре нещо около своя водач. Кривина във въздуха, сякаш самият вятър стана видим.

Загубил съм много кръв. Изтича така бързо…

Каладин се въртеше, отбиваше атаки и накрая последните двама копиеносци паднаха и издадоха клокочене, което прозвуча на Сен изненадано. Когато всички врагове бяха повалени, Каладин се обърна и коленичи до Сен. Остави копието и измъкна от джоба си дълга ивица бял плат, после сръчно го уви плътно около крака на Сен. Каладин действаше с лекотата на човек, който е превързвал рани десетки пъти.

— Каладин, сър! — рече Сен, сочейки към един от ранените войници. Той се държеше за крака и с олюляване се изправяше. За миг обаче огромният Далет се появи и го халоса с щита си. Далет не уби ранения, а го остави да се отдалечи без оръжие.

Останалите от взвода дойдоха и оформиха пръстен около Каладин, Далет и Сен. Каладин се изправи и опря копието на рамото си; Далет му подаде ножовете, които беше измъкнал от повалените врагове.

— Разтревожихте ме, сър — рече Далет. — Да побегнете така.

— Знаех, че ще ме последваш — отвърна Каладин. — Вдигнете червеното знаме. Син, Коратер, връщате се с момчето. Далет, дръж се тук. Линията на Амарам се издава в тази посока. Скоро ще бъдем в безопасност.

— А Вие, сър? — попита Далет.

Каладин хвърли поглед на бойното поле. Във войските на противника се беше отворил джоб и там се появи войник на бял кон, размахващ наоколо злокобен на вид боздуган. Имаше пълна броня, полирана и блестящо сребриста.

— Броненосец — каза Сен.

Далет изсумтя.

— Не, слава на Отеца на Бурята. Само офицер от светлооките. Броненосците са твърде ценни, та да се похабяват за дребен пограничен спор.

Каладин наблюдаваше светлоокия с тлееща злоба. Беше същата злоба, каквато бащата на Сен показваше, когато говореше за чулокрадците, или пък майка му — щом някой споменеше за Кусири, която беше избягала със сина на каменоделеца.

— Сър? — рече Далет неуверено.

— Втори и Трети отряд в клещи — каза Каладин с твърд глас. — Ще смъкнем един Сиятелен господар от трона му.

— Сигурен ли сте, че е разумно, сър? Имаме ранен.

Каладин се обърна към него.

— Това е един от офицерите на Халав. Той трябва да е.

— Не знаете това, сър.

— Както и да е, този е водач на батальон. Ако убием толкова високопоставен офицер, ще си осигурим място в следващата група за Пустите равнини. Вземаме го. — Очите му се взряха някъде далеч. — Представи си, Далет. Истински войници. Лагер с дисциплина и свестни светлооки. Място, където нашият начин за водене на бой ще има значение.

Далет въздъхна, но кимна. Каладин махна на една група от своите войници; после те побягнаха през бойното поле. По-малка група, с нея и Далет, останаха с ранените. Един от тях, слаб мъж с черна алетска коса, изпъстрена тук-там с русо, което говореше за чуждоземна кръв, измъкна дълга червена лента от джоба си и я привърза към копието. Вдигна го високо, та червената лента да се вее на вятъра.

— Това е призив за бегачите да изнесат ранените ни от бойното поле — обясни Далет на Сен. — Скоро ще те измъкнем оттук. Беше смело да се изправиш срещу онези шестимата.

— Стори ми се глупаво да бягам — отвърна Сен, който опитваше да отклони мисълта си от пулсиращия крак. — При толкова ранени на бойното поле, как можем да смятаме, че бегачите ще дойдат за нас?

— Взводният командир Каладин ги подкупва — рече Далет. — Те обикновено изнасят само светлооките, но има повече бегачи, отколкото ранени светлооки. Командирът влага голяма част от заплатата си в подкупи.

— Този взвод е различен — каза Сен и почувства как му олеква на сърцето.

— Казах ти.

— Не е заради късмета. Заради обучението е.

— Отчасти. И отчасти, защото знаем, че ранят ли ни, Каладин ще ни изведе от бойното поле. — Спря и погледна през рамо. Както Каладин беше предвидил, строят на Амарам се изправяше и възстановяваше.

Вражеският светлоок ездач от по-рано енергично размахваше боздугана. Част от почетната му гвардия се придвижи и влезе в бой с хората на Каладин. Светлоокият обърна коня си. Шлемът му беше отворен отпред, със скосени страни и голям набор пера отгоре. Сен не можеше да види какъв цвят са очите му, но знаеше, че са сини или зелени, може би жълти или светлосиви. Беше Сиятелен господар, по рождение избран от Вестителите, белязан да властва.

Безстрастно наблюдаваше биещите се. Тогава един от каладиновите ножове го удари в дясното око. Сиятелният господар извика, падна от седлото и Каладин някак се промъкна през редиците и скокна върху него с вдигнато копие.

— Аха, отчасти е обучението — рече Далет и поклати глава. — Но е най-вече заради него. Бие се като буря и мисли два пъти по-бързо от другите хора. Понякога начинът, по който се движи…

— Превърза ми крака — каза Сет и осъзна, че говори безсмислици заради загубата на кръв. Защо да изтъква превързания крак? Това беше нещо обикновено.

Далет само кимна.

— Знае много за раните. Може и глифи да чете. Нашият взводен си е особен, като за нисш тъмноок копиеносец. — Обърна се към Сен. — Но ти трябва да си пестиш силите, синко. Командирът няма да е доволен, ако те загубим, не и след като плати толкова, за да те вземе.

— Защо? — попита Сен. Бойното поле утихваше, сякаш много от умиращите бяха пресипнали от викане. Почти всички наоколо бяха съюзници, но Далет все пак се оглеждаше, за да е сигурен, че никой вражески войник няма да опита нападение над каладиновите ранени.

— Защо, Далет? — повтори Сен с чувството, че това е нещо важно. — Защо да ме взема в своя взвод? Защо мен?

Далет поклати глава.

— Просто си е такъв. Ненавижда самата мисъл, че малки момчета като теб, едва обучени, влизат в сражение. Все взема някого и го води във взвода си. Поне шестима от нашите някога бяха като теб. — Очите на Далет се пренесоха надалеч. — Мисля, че всички вие му напомняте някого.

Сен погледна крака си. Духчета на болката — като оранжеви ръце с прекомерно дълги пръсти — пълзяха около него в отговор на страданието му. Започнаха да се извръщат, забързаха в други посоки, затърсиха други ранени. Болката му отслабваше, кракът му — цялото му тяло — изтръпваше.

Облегна се и загледа небето. Долови слабо гръмотевица. Това беше странно. Небето беше безоблачно.

Далет изруга.

Сен се обърна, внезапно изтръгнат от вцепенението. Право към тях препускаше могъщ черен кон с ездач в бляскава броня, която сякаш излъчваше светлина. Бронята беше безшевна, нямаше брънки, само по-малки плочици, невероятно сложни. Фигурата беше с пълен шлем, без украса, а бронята беше позлатена. В ръката си носеше грамаден меч — колкото човешки ръст. Не беше прост прав меч — имаше извивка, а незаострената страна беше накъдрена като плавни вълни. Беше гравиран по цялата дължина.

Красив. Като произведение на изкуството. Сен никога не беше срещал Броненосец, но веднага разбра какво вижда. Как въобще би могъл да вземе прост светлоок офицер с броня за едно от тези величествени създания.

Не твърдеше ли Далет, че на това бойно поле няма да има Броненосци? Далет припряно се изправи и извика на хората да се строят. Сен просто си остана на мястото. Не можеше да се изправи, не и с тази рана на крака.

Главата му се въртеше. Колко кръв беше загубил? Едва можеше да мисли.

Както и да е, не можеше да се бие. С такива неща не се биеш. Слънцето тъмнееше пред тази броня. А този великолепен, съвършен извит меч. Сякаш… сякаш Всемогъщият беше добил форма и ходеше по бойното поле.

И защо да искаш да се сразяваш с Всемогъщия?

Сен затвори очи.


2
Честта умря

„Десет ордена. Ние бяхме обичани, някога. Защо ни изостави, Всемогъщи! Броня за душата ми, къде отиде?“

Записано на втория ден от Какаш, година 1171, пет секунди преди смъртта. Обектът беше светлоока жена в средата на третото си десетилетие.
ОСЕМ МЕСЕЦА ПО-КЪСНО

Стомахът на Каладин изкъркори, когато той се пресегна между дъските и взе купата с помия. Издърпа малката купа — по-скоро чаша — между дъските, подуши я, после се смръщи, а фургонът-клетка продължи да се клатушка. Мръсносивата помия беше от преварено зърно от талев и в кашата тук-там плуваха втвърдени остатъци от вчерашната храна.

Колкото и да беше противно, това беше всичко, което можеше да получи. Започна да се храни, провесил крака навън, и да наблюдава изнизващия се пейзаж. Останалите роби в неговата клетка стискаха купите си и ги пазеха от страх някой да не им ги открадне. Един от тях беше опитал да открадне храната на Каладин на първия ден. Той едва не му счупи ръката. Сега никой не го закачаше.

Това го устройваше напълно.

Хранеше се с пръсти и не го беше грижа за мръсотията. Престана да я забелязва още преди месеци. Ненавиждаше у себе си усещането за параноя, същата, каквато проявяваха другите. Ала как не би имал такова усещане след осемте месеца побои, лишения и жестокости?

Пребори я. Той нямаше да стане като тях. Дори ако се откажеше от всичко друго — дори ако му отнемеха всичко друго, дори когато вече нямаше надежда за бягство. Щеше да се държи за това. Беше роб. Но не беше нужно да мисли като роб.

Бързо привърши с помията. Някъде наблизо един от другите роби започна слабо да кашля. Във фургона бяха десетима роби, всичките мъже, с рехави бради и мръсни. Имаше три фургона в техния керван през Ничиите хълмове.

На хоризонта слънцето блестеше в червеникавобяло, като най-нажежената част на ковашкия огън. Осветяваше наобиколилите го облаци с пръски цвят като безгрижно нахвърляна по платното боя. На една могилка наблизо някаква фигурка се носеше около растенията, танцуваше като пърхащо насекомо. Беше безформена, почти прозрачна. Вятърните духчета бяха пакостливи и имаха привичката да стоят, където не са желани. Каладин се надяваше, че на това духче му е доскучало и си е отишло, но когато опита да хвърли настрани дървената купа, откри, че е залепнала за пръстите му.

Вятърното духче се разсмя и прелетя наблизо — просто безформена ивица светлина. Той изруга и задърпа купата. Вятърните духчета често си правеха такива шеги. Задърпа купата и тя най-сетне се отдели. С ръмжене я захвърли към един от другите роби. Човекът бързо започна да облизва остатъците.

— Ей — прошепна някакъв глас. Каладин погледна натам. Един тъмнокож роб с мръсна коса пълзеше към него, кротко, сякаш очакваше Каладин да е ядосан.

— Ти не си като другите. — Черните очи на роба се преместиха нагоре, към челото на Каладин, където имаше три клейма. Първите две съставляваха двойка глифи и ги беше получил преди осем месеца, в последния си ден в лагера на амарамовата армия. Третото беше прясно, сложил го беше последният му господар. Този глиф гласеше Шаш. Опасен.

Робът държеше ръката си скрита под дрипите. Нож? Не, това беше абсурдно. Никой роб не можеше да притежава скрито оръжие; листата в пояса на Каладин бяха най-многото, което човек можеше да постигне. Но старите инстинкти изчезваха трудно и затова Каладин наблюдаваше ръката.

— Чух пазачите да приказват — продължи робът и се примъкна по-близо. Имаше тик, който го караше да примигва твърде често. — Опитвал си да избягаш преди. Избягал си.

Каладин не отговори.

— Виж — рече робът, измъкна ръка изпод дрипите и показа купата си с помия. Беше наполовина пълна. — Следващия път ме вземи с тебе — прошепна той. — Ще ти дам това. Половината от храната ми от сега, докато избягаме. Моля те. — Докато говореше, привлече няколко гладни духчета. Изглеждаха като кафеви мухи и се щураха около главата на мъжа, толкова малки, че бяха почти незабележими.

Каладин се извърна и загледа безкрайните хълмове и техните движещи се треви. Преметна ръка през дъските и положи глава на нея, а краката му още висяха навън.

— Е? — попита робът.

— Ти си глупак. Ако ми даваш половината си храна, ще бъдеш прекалено слаб за бягството — в случай, че възнамерявам да бягам. А аз нямам такива намерения. Не върши работа.

— Ама…

— Десет пъти — прошепна Каладин. — Десет опита за бягство за осем месеца от петима различни господари. И колко от тях успяха?

— Амии… в смисъл… още си тук…

Осем месеца. Осем месеца роб. Осем месеца помия и бой. Можеше да е и цяла вечност. Той вече едва си спомняше войската.

— Като роб не можеш да се скриеш — каза Каладин. — Не и с това клеймо на челото. О, няколко пъти се измъквах. Но винаги ме откриваха. И се връщах.

Някога хората го наричаха късметлия. Благословен от Бурята. Всичко това беше лъжа — ако не друго, Каладин имаше лош късмет. Войниците бяха суеверно племе и макар той първо да се противопоставяше на този начин на мислене, ставаше му все по-трудно с времето. Всеки, когото се беше опитал да защити, накрая умираше. Винаги. И ето го сега — в още по-лошо положение, отколкото беше в началото. По-добре да не се противи. Това беше неговата съдба и той се предаде.

В това имаше някаква сила, свобода. Свободата да не се налага да те е грижа.

Робът най-сетне разбра, че Каладин няма да каже нищо повече, и се оттегли, дояждайки помията. Фургоните продължаваха да вървят, зелените поля се стелеха във всички посоки. Ала земята около потракващите коли беше гола. Когато приближаваха, тревата се оттегляше — всяко стръкче се прибираше в своята дупчица в скалата. Отминеха ли, тревата послушно надзърташе отново и протягаше остриетата си във въздуха. И така фургоните се движеха като по открит скалист път, разчистен само за тях.

Толкова навътре в Ничиите хълмове бурите бяха невероятно силни. Растенията се бяха научили да оцеляват. Това трябва да правиш — да се учиш да оцеляваш. Нагаждай се, издържайки на бурята.

Каладин долови дъха на друго потно немито тяло и чу тътренето на крака. Той подозрително погледна натам с очакването, че онзи роб се е върнал.

Ала беше друг човек. Имаше дълга черна брада с набити парченца храна и сплъстена от мръсотия. Каладин поддържаше своята брада по-къса и позволяваше на наемниците на Твлкав да я подрязват от време на време. Също като Каладин, този роб беше облечен в останките от някакъв кафяв чувал, препасани с парцал, и — разбира се — беше тъмноок. Може би очите му бяха тъмнозелени, но при тъмнооките беше трудно да се определи. Всички изглеждаха черни или кафеви, освен ако не ги уловиш на подходяща светлина.

Новодошлият се сви и вдигна ръце. На едната му ръка имаше обрив, кожата му беше леко обезцветена. Сигурно се беше приближил, понеже беше видял, че Каладин отговаря на другия човек. Още от първия ден робите се бояха от него, ала явно бяха любопитни.

Каладин въздъхна и се извърна. Робът колебливо седна.

— Нещо против да те попитам как стана роб, приятелю? Все се чудя. Всички се чудим.

Ако се съди по произношението и тъмната коса, човекът беше алет, също като Каладин. Повечето роби бяха алети. Каладин не отговори.

— Аз пък откраднах едно стадо чули — рече мъжът. Имаше сух глас, сякаш листове хартия се триеха един в друг. — Да бях взел един, щях да се отърва само с бой. Но аз — цяло стадо. Седемнадесет глави… — усмихна се, възхитен от собствената си дързост.

В далечния ъгъл на фургона някой пак закашля. Бяха окаяна група, даже и за роби. Слаби, болнави, недохранени. Някои, подобно на Каладин, бяха опитвали да бягат неведнъж, макар той да беше единственият с клеймото шаш. Бяха най-нищожните, от най-нищожната каста, купени на безценица. Вероятно ги караха за разпродажба някъде, където имаше отчаяна нужда от работна ръка. По крайбрежието на Ничиите хълмове имаше множество малки независими градове, където воринските правила за използването на робите бяха само някакви далечни слухове.

Пътуването в тази посока беше опасно. Тези земи не се управляваха от никого и като се придвижваше напряко през пустите местности, и като странеше от установените търговски пътища, Твлкав лесно можеше да се натъкне на безработни наемници. Мъже без чест, които не се боят да изтребят един роботърговец и стоката му, за да откраднат няколко чули и коли.

Мъже без чест. Имаше ли мъже с чест?

Не, помисли Каладин. Честта умря преди осем месеца.

— Е? — попита брадатият мъж. — Какво направи, та стана роб?

Каладин пак вдигна ръка на дъските.

— Как те спипаха?

— Странна работа — рече мъжът. Каладин не отговори на въпроса му, но все пак каза нещо. Това явно стигаше. — Заради жена, разбира се. Трябваше да си зная, че ще ме продаде.

— Да не беше крал чули. Прекалено бавни са. По-добре коне.

Мъжът се разсмя неудържимо.

— Коне? Да ти приличам на луд? Ако ме бяха пипнали да крада коне, щяха да ме обесят. Чулите поне ми докараха само робското клеймо.

Каладин погледна. Клеймото на челото на човека беше по-старо от неговото, кожата наоколо беше изсветляла до бяло. Каква беше двойката глифи?

— Сас мором — рече Каладин. Това беше областта, където човекът беше белязан за пръв път.

Робът стреснато вдигна очи.

— Ей! Познаваш глифите? — неколцина от робите се размърдаха, като чуха тази странност. — Твоята история трябва да си я бива повече, отколкото мислех, приятелю!

Каладин гледаше някъде над тревите, които се полюляваха от ветреца. Когато вятърът се засилеше, по-чувствителните стръкчета потъваха в дупчиците си и пейзажът ставаше петнист като болнав кон. Онова вятърно духче още беше тук и се движеше между затревените участъци. Откога го следваше? Вече поне от няколко месеца? Това си беше съвсем чудно. Може да не беше същото духче. Беше невъзможно да ги различиш.

— Е? — подтикна го мъжът. — Защо си тук?

— По много причини — рече Каладин. — Провали. Престъпления. Предателства. Може би с повечето от нас е едно и също.

Няколко от робите наоколо изръмжаха в знак на съгласие; едно от изръмжаванията се превърна в раздираща кашлица.

Постоянна кашлица, помисли Каладин с част от ума си, придружена от отделяне на храчки и трескаво бълнуване нощем. Прилича на изнурителната кашлица.

— Добре — рече разговорливият мъж — може би трябваше да задам въпроса иначе. Бъди по-точен, майка ми винаги казваше така. Говори каквото мислиш и искай каквото ти липсва. Каква е историята, заради която си получил първото клеймо?

Каладин седна, усещаше как под него фургонът трополи и громоли.

— Убих един светлоок.

Безименният му събеседник пак подсвирна, явно сега го оценяваше още по-високо от преди.

— Изненадан съм, че са те оставили жив.

— Не съм роб заради светлоокия, когото убих. Проблемът е в онзи, когото не убих.

— Как тъй?

Каладин поклати глава и спря да отговаря на въпросите на бъбривеца. Мъжът в предната част на клетката най-сетне замлъкна, седна и се втренчи в босите си крака.

* * *

Изминаха часове, а Каладин все така си седеше на мястото и бавно попипваше глифите на челото си. Това беше неговият живот, ден след ден, пътуване в проклетите фургони.

Първите му клейма бяха зараснали отдавна, но кожата около знака шаш беше червена, раздразнена и покрита със струпеи. Пулсираше почти като второ сърце. Болеше по-лошо от изгореното, когато беше хванал горещата дръжка на тенджерата като дете.

Уроците, които Каладин беше получил от баща си, шепнеха в едно далечно кътче на мозъка му и даваха точния начин за третиране на изгорено. Намажи с мехлем, за да предотвратиш инфекцията, промивай веднъж дневно. Спомените не го успокояваха; дразнеха го. Той нямаше сок от четирилистник, нито масло от ралица, нямаше дори вода за промивка.

Зарасналите части от раната обтягаха кожата му и той усещаше челото си стегнато. Не можеше да изтрае и няколко минути, без да се почеше и да раздразни раната. Стана му навик да се пресяга да бърше кръвта, която се процеждаше от цепнатините и да зацапва с нея дясната си ръка. Ако имаше огледало, може би щеше да забележи малките червени духчета на загниването да се трупат около раната.

На запад слънцето залезе, но фургоните продължиха да пътуват. Лилавата луна Салас надникна над хоризонта на изток — най-напред колебливо, сякаш искаше да се увери, че слънцето е изчезнало. Нощта беше ясна и горе трепкаха звездите. През този сезон високо в небето беше съзвездието Поясът на Талн — ивица тъмночервени звезди, които ярко се открояваха от блещукащите бели наоколо.

Робът, който по-рано кашляше, започна отново. Накъсана влажна кашлица. Някогашният Каладин щеше да бърза да помогне, ала нещо у него се бе променило. Толкова много от хората, на които беше опитвал да помогне, сега бяха мъртви. Струваше му се — неразумно — че човекът ще е по-добре без неговата намеса. След като измени на Тиен, после на Далет и отряда, после на десет поредни групи роби, му беше трудно да намери в себе си воля за нов опит.

Два часа след Първата луна Твлкав най-сетне нареди да спрат. Двамата му жестоки наемници се смъкнаха от местата си отгоре на фургоните и се заловиха да стъкнат малък огън. Нескопосното момче Таран, слугата, се погрижи за чулите. Едрите ракообразни бяха на ръст почти колкото фургоните. Те се настаниха и се прибраха в черупките си за през нощта, а щипците им бяха пълни със зърно. Скоро се превърнаха в три грамади в тъмнината, едва различими от камъните. Накрая Твлкав започна да проверява робите един по един, даде на всеки по черпак вода и се увери, че вложенията му бяха в добро здраве. Или поне толкова добро, колкото можеше да се очаква от това злощастно племе.

Твлкав започна с първия фургон и Каладин — все още седнал — пъхна пръсти в импровизирания си пояс, за да провери скритите там листа. Те успокоително изшумоляха, коравите сухи люспи одраскаха кожата му. Още не беше сигурен какво ще прави с тях. Беше му хрумнало да ги грабне по време на едно от извежданията от фургона за поразтъпкване. Съмняваше се, че някой друг от кервана може да разпознае черната жлъчка — тесни листа на тройно стъбълце — така че не беше много рисковано.

Той разсеяно извади листата и ги потърка между показалеца и дланта си. Трябваше да изсъхнат, за да са ефикасни. Защо ги носеше? Нима смяташе да ги даде на Твлкав и така да си отмъсти? Или ги пазеше в случай, че нещата станеха твърде лоши, твърде непоносими.

Сигурно не съм изпаднал дотам, помисли той. По-вероятно беше просто инстинктивно да си е осигурил оръжие, щом го е зърнал, макар и необикновено. Наоколо беше тъмно. Салас беше най-малката и най-мрачната луна, и въпреки че лилавият й цвят бе вдъхновил безброй поети, тя не помагаше да забележиш нечия ръка пред лицето си.

— О — произнесе мек женствен глас. — Какво е това?

Една прозрачна фигурка — висока колкото дланта му — надзърна над пода край Каладин. Тя се покатери и влезе във вагона, сякаш се изкачваше по високо плато. Въздушното духче беше приело формата на млада жена — по-големите духчета можеха да променят формата и размера си — с ъгловато лице и дълга спусната коса, която преминаваше в мъгла зад главата й. Тя — Каладин не можеше да не мисли за нея като за жена — беше бледосиня и бяла, и носеше проста свободна бяла рокля с момичешка кройка до средата на прасеца. Също като косата, крайчецът й се губеше в мъгла. Краката, ръцете и лицето й бяха ясно очертани и имаше бедра и гърди като стройна жена.

Каладин се свъси на духчето. Духчетата бяха навсякъде; човек просто не им обръщаше внимание през повечето време. Тази беше изключение. Ходеше нагоре, сякаш се изкачваше по невидима стълба. Стигна на височина, от която можеше да разглежда ръката на Каладин, така че той сключи пръсти около черните листа. Тя се разходи в кръг около юмрука му. Макар да блещукаше като остатъчен образ след вглеждане в слънцето, всъщност не светеше.

Тя се наведе и огледа ръката му от разни ъгли като дете, което очаква да намери скрито лакомство.

— Какво е това? — гласът й беше като шепот. — Можеш дами покажеш. Няма да кажа никому. Това съкровище ли е? Да не си отрязал късче от наметалото на нощта и да си го скрил? Или е сърце на бръмбар, мъничко, ала могъщо?

Той не каза нищо и духчето се нацупи. Тя се издигна и закръжа, макар да нямаше крила, и го погледна в очите.

— Каладин, защо трябва да ме пренебрегваш?

Каладин се сепна.

— Какво каза?

Тя се усмихна пакостливо, после отскочи и фигурата й се разми в дълга бяла панделка със синкаво бяла светлина. Шмугна се между дъските — извиваше се и се гънеше като парче плат, подхванато от вятъра — и се стрелна под фургона.

— Да те отнесе Бурята дано! — рече Каладин и скочи на крака. — Дух! Какво каза? Повтори го! — Духчетата не използваха имената на хората. Те нямаха разум. По-големите, например вятърните или речните духчета, можеха да наподобяват гласове или изражения, но всъщност не мислеха. Те не…

— Някой от вас чу ли това? — попита Каладин останалите обитатели на клетката. Покривът беше тъкмо толкова висок, та Каладин да може да стои прав. Останалите седяха облегнати и очакваха да получат своя черпак вода. В отговор получи само няколко изръмжавания да пази тишина и малко кашляне от болника в ъгъла. Дори „приятелят“ му от преди малко не му обърна внимание. Човекът беше изпаднал във вцепенение, зяпаше краката си и от време на време свиваше и отпущаше палци.

Може би не бяха видели духчето. Много от по-големите духчета бяха видими само за онзи, на когото досаждаха. Каладин отново седна на пода и провеси крака навън. Вятърното духче наистина каза името му, ала несъмнено просто повтаряше нещо, чуто по-рано. Но… никой от хората в клетката не знаеше как се казва той.

Може би полудявам, помисли Каладин. Привиждат ми се неща. Счуват ми се гласове.

Пое дълбоко дъх и разтвори юмрук. Стискането беше смачкало и натрошило листата. Трябваше да ги скрие, за да предотврати още…

— Тези листа изглеждат интересно — каза същият женски глас. — Много ги харесваш, нали?

Каладин скочи и се извърна по посока на гласа. Вятърното духче стоеше във въздуха току до главата му, бялата рокля се гънеше от вятър, който Каладин не можеше да усети.

— Откъде знаеш името ми? — настоя той.

Вятърното духче не отговори. Разходи се по въздуха над дъските, после подаде глава навън и загледа как роботърговецът Твлкав раздава напитки на последните роби от първия фургон. Погледна отново Каладин.

— Защо не се бориш? Преди се бореше. Сега си престанал.

— Какво те е грижа, духче?

Тя изви глава настрани.

— Не знам — рече, сякаш изненадана от себе си. — Но ме е грижа. Не е ли странно?

Беше повече от странно. Какво разбираше той от духче, което не само ползваше името му, а и явно помнеше неща, които той беше правил преди седмици?

— Хората не ядат листа, знаеш го, Каладин — каза тя и разпери прозрачните си ръце. После пак наклони глава. — Или ядете? Не мога да си спомня. Толкова сте странни, тъпчете разни неща в устите си, вадите други, когато смятате, че никой не ви гледа.

— Как така знаеш името ми? — прошепна той.

— А ти как го знаеш?

— Знам го, защото… защото е мое. Моите родители ми го казаха. Не знам.

— Е, и аз не знам — каза тя и кимна, сякаш току-що е победила в някакъв важен спор.

— Добре — отвърна той. — А защо използваш името ми?

— Защото така е учтиво. Пък ти си неучтив.

— Духчетата не знаят какво означава това!

— Видя ли — рече тя и го посочи с пръст. — Неучтив.

Каладин примигна. Добре, беше далеч от родното място, ходеше по чужди камъни и ядеше чужда храна. Може би тукашните духчета не бяха като онези в неговия край.

— Е, защо не се бориш? — попита тя, спусна се, кацна на краката му и се загледа нагоре в лицето му. Не можеше да усети теглото й.

— Не мога да се боря — рече тихо той.

— Преди го правеше.

Той затвори очи и отпусна глава напред върху дъските.

— Толкова съм уморен.

Нямаше предвид телесната умора, макар че осемте месеца хранене с огризки бяха отнели много от жилавостта и силата, които беше култивирал като войник. Чувстваше се уморен. Дори и когато спеше достатъчно. Дори и в дните, когато не беше гладен, премръзнал или скован от бой. Толкова уморен…

— И преди се уморяваше.

— Провалих се, духче — отвърна той и стисна очи. — Налага ли се да ме измъчваш така?

Всички бяха мъртви. Сен и Далет, преди това Тукс и събирачите. Преди тях — Тиен. Преди него — кръв по ръцете му и трупът на момичето с бледата кожа.

Някои от робите наоколо промърмориха, явно го мислеха за луд. Всеки можеше да стигне дотам да си въобрази духче, но нямаше смисъл да разговаря с него. Беше ли луд? Може би трябваше да си пожелае това — лудостта беше бягство от болката. Но вместо да го привлича, това го ужасяваше.

Отвори очи. Най-сетне Твлкав се тътреше към каладиновия фургон с ведрата с вода. Пълният мъж с кафеви очи ходеше с едва забележимо накуцване; вероятно от отдавнашно счупване на крака. Беше тайлен, а всички мъже тайлени независимо от възрастта и цвета на косата имаха еднакви остри бели бради и бели вежди. Веждите им ставаха много дълги и тайлените ги носеха преметнати зад ушите. Така изглеждаше, че човекът има два бели кичура в иначе черната коса.

Облеклото му се състоеше от панталони на червени и черни райета и тъмносин пуловер в тон с плетеното кепе, което някога ще да е било хубаво, но вече беше одрипавяло. Дали някога е бил нещо друго, а не роботърговец? Този начин на живот — да купуваш и да продаваш човешка плът — явно се отразяваше. Уморяваше душата, макар и да пълнеше кесията.

Твлкав се държеше на разстояние от Каладин, понесъл газената си лампа, за да огледа кашлящия роб в предната част на фургона. Твлкав повика своите наемници. Блут — Каладин не знаеше защо си е направил труда да научи имената им — свърна към него. Твлкав заговори тихо, като сочеше роба. Блут кимна, плоското му лице се губеше в светлината на лампата, и измъкна сопата от колана си.

Вятърното духче се превърна в бяла панделка и се стрелна към болния. Тя се засука и завъртя няколко пъти, преди да кацне на пода и отново да се превърне в момиче. Приведе се и заразглежда мъжа. Като любопитно дете.

Каладин се обърна и затвори очи, ала все още чуваше кашлицата. Някъде в главата му гласът на баща му откликна. За да излекуваш изнурителната кашлица, занарежда с внимателен и прецизен тон той, прилагай по две шепи кървав бръшлян. Ако не разполагаш с бръшлян, имай грижата да даваш на пациента много течности, за предпочитане подсладени със захар. Докато пациентът е хидратиран, най-вероятно ще оцелее. Болестта звучи много по-зле, отколкото всъщност е.

Най-вероятно ще оцелее…

Кашлицата продължаваше. Някой отвори вратата на клетката. Знаеха ли как да помогнат на човека? Толкова лесно решение. Давайте му вода и ще оцелее.

Няма значение. Най-добре да не се забърква.

Умиращи по бойното поле мъже. Момчешко лице, толкова познато и обичано, очакващо от Каладин спасение. Рана от меч отстрани на шията. Броненосец, нападащ редиците на Амарам. Кръв, смърт, провал, болка.

И гласът на баща му. Наистина ли можеш да го изоставиш, синко? Да го оставиш да умре, когато можеш да помогнеш?

Бурята да го порази дано!

— Спрете! — извика Каладин и се изправи.

Останалите роби бързо се отдръпнаха. Блут скочи, затръшна вратата на клетката и вдигна сопата си. Твлкав се прикри зад наемника като зад щит.

Каладин пое дълбоко дъх, стисна листата в една ръка и вдигна другата към челото, за да изтрие струйката кръв. Прекоси малката клетка, а босите му крака тупкаха по дървото. Блут гледаше свирепо, когато Каладин коленичи до болния. Трепкащата лампа осветяваше дълго изпито лице и почти безкръвни устни. Човекът беше изхвърлил зеленикави плътни храчки. Каладин опипа врата му за бучки, после провери тъмнокафевите му очи.

— Нарича се изнурителна кашлица — рече Каладин. — Ще оцелее, ако му давате допълнително по черпак вода на всеки два часа в продължение на около пет дни. Ще се наложи да му я наливате насила в гърлото. Ако имате захар, разбъркайте от нея във водата.

Блут почеса яката си челюст, после хвърли поглед към нисичкия роботърговец.

— Измъкни го навън — нареди Твлкав.

Болният се пробуди, когато Блут отключи клетката. Наемникът блъсна Каладин със сопата и той неохотно се отдръпна.

Като остави сопата настрани, Блут улови роба под мишниците и го извлече навън, като през цялото време нервно опитваше да държи Каладин под око. В последния неуспешен опит на Каладин за бягство участваха двадесет въоръжени роби. Господарят му би трябвало да го екзекутира заради това, но той заявил, че Каладин е „участвал в заговор“ и го белязал със знака шаш, после го продал на безценица.

Сякаш винаги имаше някаква причина да оцелее, когато умираха онези, на които опитваше да помогне. Някои смятаха това за благословия, но той го разглеждаше като иронично мъчение. При предишния господар беше разговарял известно време с един роб от Запада — селай, който разказваше за Старата магия от техните легенди и как с нея можеш да прокълнеш някого. Нима с Каладин се случваше точно това?

Не ставай глупак, рече си той.

Вратата на клетката се затръшна и заключи. Клетките бяха необходими — Твлкав трябваше да пази крехките си вложения от бурята. Дървените страници на клетката можеха да се издърпват нагоре и заключват на място по време на свирепите ветрове.

Блут завлече роба край огъня, до неотвореното буре с вода. Каладин се поуспокои. Ето, рече си той. Може би още можеш да помагаш. Може би има смисъл да те е грижа.

Каладин разтвори длан и огледа смачканите черни листа. Не му трябваха. Да ги пусне в напитката на Твлкав щеше да е не само трудно, но и безсмислено. Наистина ли желаеше смъртта на роботърговеца? Какво щеше да постигне по този начин?

Във въздуха отекна глухо пукане, последвано от второ, по-меко, сякаш някой изпусна чувал зърно. Каладин бързо вдигна глава и погледна към мястото, където Блут беше оставил болния роб. Наемникът вдигна сопата още веднъж, после я стовари, разнесе се хрущене, когато удари черепа на роба.

Той не издаде нито звук на болка или негодувание. Трупът му се прекатури в тъмнината; Блут сръчно го вдигна и го метна на рамо.

— Не! — изкрещя Каладин, скочи от другия край на клетката и удари по дъските.

Твлкав се топлеше пред огъня.

— Да те отнесе Бурята дано! — изкрещя Каладин. — Той можеше да оживее, копеле такова!

Твлкав го изгледа. После лениво се приближи и понамести синьото си плетено кепе.

— Той щеше да ви разболее всичките, не разбираш ли. — Гласът му беше с лек акцент, сливаше думите, не слагаше ударенията на правилната сричка. На Каладин му се струваше, че тайлените винаги мърморят. — Няма да изгубя цял фургон хора заради един.

— Той вече не беше зара̀зен! — каза Каладин и отново удари дъските с ръце. — Ако някой от нас можеше да се зарази, това щеше да е станало досега.

— Надявам се, не сте се заразили. Мисля, че той вече не можеше да бъде спасен.

— Казах ти, че не е така!

— А аз трябваше да ти повярвам, така ли, дезертьоре? — рече засмяно Твлкав. — На човек, в чиито очи тлее омраза? Ти би ме убил — той сви рамене. — Не ме е грижа. Стига да сте здрави, докато дойде време за продажба. Ще ме благославяте, че ви спасих от болестта на този човек.

— Ще благославям кладата ти, когато я издигна със собствените си ръце — отвърна Каладин.

Твлкав се усмихна и се запъти обратно към огъня.

— Поддържай яростта си, дезертьоре, поддържай силата си. Те ще ми донесат добри пари, когато пристигнем.

Не и ако не доживееш дотогава, помисли Каладин. Твлкав винаги сгряваше последната вода от ведрото, което ползваше за робите. В нея си вареше чай, окачвайки я над огъня. Ако Каладин се постараеше да пие последен от робите и след това стриеше листата и ги пуснеше в…

Каладин застина и погледна ръцете си. В гнева си беше забравил, че стиска черната жлъчка. Беше изтървал листата, докато блъскаше по дъските. Само няколко малки парченца бяха полепнали по дланите му, но не бяха достатъчно, за да подействат.

Той се завъртя и погледна назад; подът на клетката беше мръсен и покрит с нечистотии. Ако парченцата бяха паднали там, нямаше начин да ги събере. Вятърът се надигна внезапно и отвя праха, трохите и нечистотиите от фургона навън в нощта.

Каладин се провали дори и в това.

Отпусна се назад, с гръб към дъските, и сведе глава. Разгромен. Проклетото вятърно духче продължаваше да се стрелка около него и изглеждаше объркано.



3
Градът на камбаните

„Един мъж стои на ръба на скалата и гледа как родната му страна рухва. Водите бушуват долу, толкова далече под него. И той чува детски плач. Това са неговите сълзи.“

Записано на четвърти Танатес, година 1171, тридесет секунди преди смъртта. Обектът е уважаван каменоделец.

Карбрант, Градът на камбаните, беше място, което Шалан никога не си беше представяла, че ще посети. Макар често да мечтаеше за пътешествия, очакваше да прекара младежките си години затворена в семейното имение, откъдето да бяга само в книгите от бащината библиотека. Очакваше да се омъжи за някой от съюзниците на баща си и да прекара остатъка от живота си затворена в неговото имение.

Но очакванията са като крехки глинени съдове. Колкото по-силно ги стискаш, толкова по-вероятно е да ги счупиш.

Оказа се останала без дъх, притиснала подвързания с кожа скицник към гърдите си, докато докерите теглеха кораба в пристанището. Карбрант беше огромен. Построен на стръмен хълм, градът беше клиновиден, сякаш издигнат в голяма цепнатина, с отворената страна към океана. Сградите бяха солидни, с квадратни прозорци и изглежда бяха построени от някаква глина или хоросан. Може би крем? Боядисани бяха в светли цветове — най-често червени и оранжеви, но тук-там имаше и сини и жълти.

Вече чуваше чистите гласове на камбаните, поклащащи се на вятъра. Трябваше да наведе глава назад, за да погледне най-високата част на града; Карбрант надвисваше над нея като планина. Колко ли хора живееха в подобно място? Хиляди? Десетки хиляди? Тя отново потръпна — уплашена, но развълнувана — после усърдно примигна и запечата образа на града в паметта си.

Наоколо сновяха моряци. Насладата на вятъра беше тесен едномачтов кораб, който едва побираше нея, капитана, съпругата му и шестчленния екипаж. В началото изглеждаше толкова малък, но капитан Тозбек беше спокоен и предпазлив, отличен моряк, макар и езичник. Внимателно водеше кораба край брега и винаги намираше защитени заливчета, където да го скрие от бурите.

Капитанът наглеждаше моряците, докато привързваха кораба в пристана. Тозбек беше нисък, на ръст колкото Шалан, а дългите си бели тайленски вежди носеше някак чудновато заострени. Сякаш над очите имаше две поклащащи се ветрила, всяко по една стъпка дълго. Носеше просто плетено кепе и черна дреха със сребърни копчета. Шалан си беше представяла, че капитанът е получил белега на брадичката си в свирепа морска битка с пирати. Предния ден с разочарование узна, че е получен от някакво хлабаво въже на кораба при лошо време.

Съпругата на капитана, Ашлв, вече слизаше по трапа и отиваше да регистрира кораба им. Капитанът забеляза, че Шалан го гледа изучаващо, и се приближи. Беше делови партньор на нейната фамилия, доверено лице на баща й от години. Това бе добре, защото планът, скроен от Шалан и братята й, не предвиждаше тя да вземе със себе си придружителка или гувернантка.

Този план изнервяше Шалан. Много, много я изнервяше. Тя ненавиждаше двуличието. Но финансовото положение на дома им… Нужно им беше забележително наливане на пари или някакъв друг път във веденската дворцова политика. В противен случай нямаше да оцелеят до края на годината.

Първата работа преди всичко, помисли Шалан и се насили да се успокои. Намери Ясна Колин. Ако пак не се е преместила без тебе.

— Изпратих един слуга от Ваше име, Ваше Сиятелство — рече Тозбек. — Ако принцесата още е тук, скоро ще го знаем.

Шалан кимна признателно, все още стиснала скицника. В града имаше хора навсякъде. Някои носеха познатото облекло — панталони и закопчани отпред ризи за мъжете, поли и ярки цветни блузи за жените. Тези хора можеше да са от родината й, Я Кевед. Но Карбрант беше свободен град. Малък, политически крехък град-държава, с незначителна територия — ала пристанищата му бяха отворени за всички преминаващи кораби и градът не задаваше въпроси за националността или статута. Хората се стичаха в него.

Затова много от онези, които видя, бяха екзотични. Онези облекла от едно парче плат бяха на мъжете или жените от Ташикк, страна далече на запад. Дългите дрехи, спуснати до глезените и отворени отпред като пелерини… откъде бяха те? Рядко беше виждала толкова парши, колкото работеха в пристанището и пренасяха стоките на гръб. Подобно на паршите, които баща й притежаваше, и те бяха набити и с дебели крайници, със странна мраморна кожа — някои части бяха бледи или черни, други — наситено алени. Шарката беше различна при всеки.

След като преследва Ясна Колин близо шест месеца, Шалан започваше да мисли, че никога няма да я хване. Избягваше ли я принцесата? Не, това не изглеждаше вероятно — просто Шалан не беше достатъчно важна, та Ясна да я чака. Нейно Сиятелство Ясна Колин беше една от най-могъщите жени на света. И една от най-скандалните. Единственият член на правоверно кралско семейство с откровено еретични възгледи.

Шалан опита да не се притеснява. Най-вероятно щяха да открият, че Ясна отново е заминала. Насладата на вятъра щеше да пренощува в пристанището и Шалан щеше да договори цената на пътуването до следващото място — доста намалена заради вложенията на баща й в кораба на Тозбек.

Вече бяха изминали месеци от времето, когато Тозбек се беше надявал да се отърве от нея. Тя никога не усети той да й се противи; честта и верността го караха да се съгласява с всички нейни искания. Ала неговото търпение нямаше да трае вечно, както и нейните пари. Вече беше използвала повече от половината сфери, които носеше. Капитанът, разбира се, нямаше да я изостави в чужд град, но може би със съжаление щеше да настоява да я върне във Веденар.

— Капитане! — каза един моряк, който бързаше по трапа. Носеше само риза и широки дънести панталони, а кожата му беше потъмняла от работа на слънце. — Няма съобщение, сър. Архиварят на пристанището казва, че Ясна още не е заминала.

— Ха! — отвърна капитанът и се обърна към Шалан. — Преследването свърши!

— Слава на Вестителите! — меко рече Шалан.

Капитанът се усмихна, пищните му вежди заприличаха на лъчи светлина, струяща от очите му.

— Вашето красиво лице ще да ни е донесло този благоприятен вятър! Самите вятърни духчета бяха запленени от вас, Ваше Сиятелство Шалан, и ни доведоха тук!

Шалан се изчерви и преглътна един недотам уместен отговор.

— А! — каза капитанът и насочи пръст към нея. — Виждам, че имате отговор, виждам го в очите Ви, млада госпожице! Изплюйте камъчето. Думите, разбирате ли, не са за задържане. Те са волни създания и ако останат заключени, разстройват стомаха.

— Не е любезно — възрази Шалан.

Тозбек избухна в смях.

— След месеци плаване да кажете това! Все Ви разправям, че ние сме моряци. Забравихме да се държим любезно в първия миг, щом стъпихме на палубата; днес е късно да се поправяме.

Тя се усмихна. Строгите бавачки и учители я бяха обучили да си държи езика — за беля, братята й бяха още по-решени от тях да я насърчават да върши обратното. Беше й станало навик да забавлява братята си с остроумни забележки, когато наблизо нямаше никой друг. Тя с топлота си помисли за часовете, прекарани край пращящото огнище в големия салон, когато по-малките трима от четиримата й братя се скупчваха около нея, а тя вземаше на прицел най-новия подлизурко от обкръжението на баща им или някой странстващ ардент. Често съчиняваше глупави разговори и ги вкарваше в устите на хората, които с братята й виждаха, но не можеха да чуят.

Това създаде у нея нещо, наречено от бавачките „нахална жилка“. А се оказа, че моряците ценят остроумията повече и от братята й.

— Е — каза Шалан на капитана, изчервена, но все още с желание да говори — само си мислех така: казвате, че моята красота е помамила ветровете бързо да ни доведат в Карбрант. А значи ли това, че при другите плавания липсата на красота е била причината да закъсняваме?

— Ее… хмм…

— Та всъщност Вие ми казвате, че съм красива точно през една шеста от времето.

— Глупости! Млада госпожице, красива сте като утринна зора, така си е!

— Като зора? Искате да кажете, прекалено румена — тя задърпа дългата си червена коса — и карам хората да примижават, щом ме видят?

Той се разсмя и неколцина от моряците се присъединиха. Капитан Тозбек каза:

— Добре тогава. Вие сте като цвете.

Тя се намуси.

— Алергична съм към цветя.

Капитанът вдигна вежда.

— Не, наистина — призна тя. — Намирам ги съвсем очарователни. Но ако ми подарите букет, ще получа толкова силен пристъп, че ще Ви се наложи да търсите по стените луничките, които са се отлепили от лицето ми при кихавицата.

— Добре, така да е, продължавам да твърдя, че сте хубава като цвете.

— Ако съм като цвете, значи младежите на моята възраст страдат от същата алергия, понеже забележимо странят от мен. — Тя потръпна. — Сега видяхте ли, казвах Ви, че отговорът ми не е любезен. Младите жени не бива да се държат така дразнещо.

— Ах, млада госпожице — капитанът докосна плетеното си кепе. — На нас с момчетата ще ни липсват умните Ви приказки. Не знам какво ще правим без Вас.

— Най-вероятно ще плавате. И ще се храните, ще пеете и ще гледате вълните. Всичко, което правите сега, само че ще имате доста повече време, защото няма да се препъвате в някакво си момиченце, което седи на палубата, рисува и си мърмори. Но имате благодарностите ми, капитане, за едно плаване, което беше чудесно, макар да се проточи повече.

Той признателно докосна кепето си.

Шалан се усмихна — не беше очаквала, че ще се чувства толкова освободена сама навън. Братята й се притесняваха, че тя ще се бои. Смятаха, че е кротка, понеже не обичаше да спори и при разговори между много хора си мълчеше. И може би тя наистина беше кротка — да е далече от Я Кевед беше плашещо. Но беше и прекрасно. Беше напълнила три скицника с рисунки на същества и хора, които беше наблюдавала, и макар тревогата за фамилните финанси да беше постоянна, тя се уравновесяваше от чистото удоволствие, че трупа опит.

Тозбек се зае да урежда престоя на кораба в пристанището. Той беше свестен човек. А хвалбите му за така наречената й красота тя приемаше такива, каквито бяха — белег за мила, макар и попреувеличена привързаност. Тя имаше бледа кожа в една епоха, когато за истински красив се приемаше алетският светложълтеникав цвят, и въпреки светлосините очи, нечистото й родословие личеше в кестеняво-червената коса. Нямаше и един кичур в приличния черен цвят. Когато поотрасна, луничките й избледняха — слава на Вестителите — но все още се забелязваха няколко по носа и бузите й.

След като поприказва с хората си, капитанът рече:

— Млада госпожице, Вашата Сиятелна Ясна несъмнено ще е в Конклава, разбирате ли.

— О, където се намира Паланеумът ли?

— Да, да. И кралят живее там. Това е центърът на града, тъй да се каже. Пък е и на върха. — Почеса се по брадичката. — Както и да е, Нейно Сиятелство Ясна Колин е сестра на крал; тя няма да отседне другаде, не и в Карбрант. Нашият Ялб ще Ви покаже пътя. Можем да донесем сандъка Ви по-късно.

— Благодаря ви много, капитане — рече тя. — Шайлор мкабат ноур.Ветровете ни докараха благополучно. Тайленска благодарност.

Капитанът се усмихна широко.

— Мкаи баде фортентис!

Тя нямаше представа какво означава това. Можеше доста добре да чете на тайленски, но слушането беше съвсем друга работа. Тя му се усмихна, което се оказа съвсем подходящ отговор, защото той се разсмя и махна на един от моряците си.

— Ще чакаме в това пристанище два дни. Утре ще има буря, разбирате ли, та не можем да отплаваме. Ако ситуацията със Сиятелната Ясна не се развие както се надявате, ще Ви върнем в Я Кевед.

— Отново Ви благодаря.

— За нищо, млада госпожице. Няма разлика с обичайната ни работа. Тук можем да натоварим стоки, та така. Впрочем, образът на съпругата ми, който ми подарихте да си окача в каютата, е много хубав. Съвсем хубав.

Той се запъти към Ялб, за да му даде нареждания. Шалан чакаше. Прибра скицника в кожената подвързия. Ялб. Произнасянето на името затрудняваше веденския й език. Защо тайлените така обичаха да сбиват звуците и не слагаха едни подходящи гласни?

Ялб й махаше. Тя тръгна след него.

— Пазете се, момичето ми — предупреди я капитанът, когато тя мина край него. — Дори и спокоен град като Карбрант крие опасности. Дръжте си ума наблизо.

— Бих казала, че предпочитам да си стои вътре в главата ми. Ако се окаже „наблизо“, значи някой със сопа се е приближил твърде много до мене — отвърна Шалан, докато внимателно пристъпваше на трапа.

Капитанът се разсмя и й помаха за сбогом, докато тя се спускаше по трапа, придържайки се за релинга със свободната си ръка. Като на всички жени от воринското вероизповедание, лявата й ръка — скритата — беше завита, а навън се показваше свободната ръка. Обикновените жени от тъмнооките носеха ръкавица на скритата ръка, но от някой с положението на Шалан се очакваше повече скромност. Нейната скрита ръка се намираше в удължения маншет на левия ръкав, затворен с копчета.

Роклята й беше с традиционна воринска кройка, прилепнала по гърдите, раменете и талията и със свободни поли. Беше от синя коприна, а копчетата отстрани — от черупката на чул; притискаше чантата до гърдите си със скритата ръка, а със свободната се държеше за релинга.

От трапа прекрачи в трескавия кипеж на пристанището — вестоносци търчаха насам-нататък, жени в червени дрехи вписваха товарите в сметководни книги. Карбрант беше воринско кралство като Алеткар и родината й Я Кевед. Тук хората не бяха езичници и писането беше женско изкуство; мъжете учеха само глифи, а буквите и четенето оставяха на съпругите и сестрите си.

Шалан не беше питала, но беше сигурна, че капитан Тозбек може да чете. Беше го виждала с книги в ръка и се беше почувствала неудобно. Четенето не подобаваше на един мъж. Поне на мъжете, които не бяха арденти.

— Искате ли да се повозите? — попита Ялб, чието селско тайленско произношение беше толкова грубо, че тя едва го разбра.

— Да, моля.

Той кимна, завтече се нанякъде и я остави на пристанището, заобиколена от група парши, които усърдно местеха дървени кафези от една камара на друга. Паршите бяха тъпоумни, но отлични работници. Никога не се оплакваха, винаги правеха каквото им се каже. Баща й ги предпочиташе пред обикновените роби.

Наистина ли алетите воюваха срещу парши в Пустите равнини? Това изглеждаше толкова странно на Шалан. Паршите не воюваха. Те бяха кротки и практически неми. Разбира се, тя беше чула, че онези в Пустите равнини — наричаха ги паршенди — телесно са различни от паршите. По-силни, по-високи, по-умни. Май всъщност не бяха никакви парши, а техни далечни родственици.

За нейна изненада навсякъде по доковете имаше животни. Няколко небесни змиорки се носеха из въздуха и търсеха плъхове или риба. Дребни рачета се криеха в цепнатините на дъските по доковете, а бобинките на гроздове висяха по дебелите греди. На крайбрежната улица една норка хищно се прокрадваше и търсеше изпуснати мръвки.

Шалан не устоя, извади скицника и започна да скицира една нападаща небесна змиорка. Не се ли боеше от толкова много хора? Шалан държеше скицника със скритата ръка, обвила с пръсти горния му ръб, и рисуваше с въглен. Преди да приключи, водачът й се върна с един човек, който теглеше някаква прелюбопитна измишльотина с две големи колела и покрита с тента седалка. Шалан колебливо остави скицника. Очакваше паланкин.

Мъжът с возилото беше нисък и тъмнокож, с широка усмивка на пълните устни. Подкани Шалан да седне и тя го стори със скромната грация, възпитана у нея от бавачките й. Носачът й зададе въпрос на някакъв насечен рязък език, който тя не можа да разпознае.

— Какво беше това? — попита тя Ялб.

— Иска да знае дали желаете да минете по дългия или по късия път — Ялб се почеса по главата. — Не съм съвсем сигурен каква е разликата.

— Допускам, че единият отнема повече време — каза Шалан.

— О, Вие наистина сте умница.

Ялб каза нещо на носача на същия насечен език и онзи му отговори.

— Дългият път позволява добре да разгледате града — обясни Ялб. — Краткият път води право до Конклава. Няма много хубави изгледи, разправя. Предполагам, забелязал е, че сте нова тук.

— Толкова ли изпъквам? — попита Шалан и се изчерви.

— Хмм, не, разбира се, че не, Ваше Сиятелство.

— И с това искаш да кажеш, че бия на очи като брадавица на носа на кралица.

Ялб се разсмя.

— Опасявам се, че е точно така. Но не може да идете някъде повторно, ако не сте били там за пръв път, мисля аз. Всеки трябва някак си да изпъква, тъй че преспокойно можете да се откроявате все така с хубостта си!

Наложило й се беше да свикне с внимателното флиртуване на моряците. Те никога не прекаляваха с откровености и тя подозираше, че съпругата на капитана е била строга с тях, когато е забелязвала как се смущава Шалан. В имението на баща й слугите — дори пълноправните граждани сред тях — бяха боязливи и си знаеха мястото.

Носачът още чакаше отговор.

— По краткия път, моля — каза тя на Ялб, макар да й се щеше да мине по пътя с гледките. Най-сетне се намираше в истински град и тръгваше по прекия път? Но се оказа, че Нейно Сиятелство Ясна се изплъзва като диво певче. Най-добре да побързат.

Главната улица прорязваше хълма с множество завои, така че дори и краткият път й позволи да види доста от града. Оказа се опияняващо богат със странни хора, гледки и камбанен звън. Шалан се облегна и се остави градът да я погълне. Сградите бяха групирани по цветове, които явно обозначаваха предназначението им. Магазини, където се продават едни и същи стоки, трябваше да са боядисани в един оттенък — виолетово за облекла, зелено за храни. Домовете имаха свой модел, но Шалан не можа да го разтълкува. Цветовете бяха меки, в умити, приглушени тоналности.

Ялб крачеше край количката и носачът заговори гърбом на Шалан. Ялб превеждаше, тикнал ръце в джобовете, на дрехата си.

— Казва, че градът е особен заради тукашния лаит.

Шалан кимна. Много градове бяха построени в лаити — места, защитени от бурите от околните скални образувания.

— Карбрант е един от най-добре защитените големи градове в света — продължи да превежда Ялб — и камбаните символизират това. Разказват, че в началото ги сложили да предупреждават за надигащи се бури, защото хората невинаги обръщали внимание на лекия ветрец — Ялб се поколеба. — Просто си приказва разни неща, понеже иска голям бакшиш, Ваше Сиятелство. Чувал съм тази история, но я намирам страшно нелепа. Ако ветровете духат достатъчно силно, та да разлюлеят камбаните, и хората биха ги усетили. Освен това, хората не са ли забелязвали, че по кратуните им вали дъжд?

Шалан се усмихна.

— Нищо. Да продължава.

Носачът бърбореше с резкия си глас — все пак, кой език беше това? Шалан слушаше превода на Ялб и попиваше образите, звуците и — за съжаление — миризмите. Беше свикнала със свежия аромат на току-що почистените мебели и на печащите се в кухните плоски питки. Океанското пътешествие я беше приучило на нови аромати — на солена вода и на чист морски въздух.

В тукашните миризми нямаше нищо чисто. Всяка уличка, която подминаваха, имаше свой неповторим букет от противни миризми. Те се редуваха с пикантния дъх на продаваните от уличните търговци храни и смесването беше още по-главозамайващо. За щастие носачът се премести по средата на пътя и миризмите намаляха, ако и сега да се налагаше да се примиряват с по-натовареното движение. Шалан се заплесваше по хората, които подминаваха. Онези мъже с ръкавиците и леко синкавата кожа бяха от Натанатан. Но кои бяха високите хора с важен вид и черни роби? А мъжете, чиито бради бяха овързани с въжета и приличаха на пръчки?

Звуците накараха Шалан да се замисли за състезаващите се хорове от диви певчета край дома й, само че тук разнообразието и силата бяха по-големи. Сто гласа се надвикваха и се сливаха със затръшването на врати, трополенето на колелата по камъните и от време на време с писъците на небесните змиорки. За фон служеше непрестанният камбанен звън, който се усилваше при вятър. Камбани имаше по витрините на магазините, където висяха от мертеците. Всеки уличен фенер си имаше камбана, а и количката на Шалан имаше малко сребърно звънче на края на сенника. Когато бяха преполовили пътя нагоре по хълма, вълна от силни часовникови камбани отброи часа. Различните несъгласувани звуци произведоха оглушителен шум.

Тълпите се поразредиха в горните квартали и най-сетне носачът стигна до една масивна сграда на самия връх. Боядисана в бяло, тя беше изсечена в скалата, а не беше изградена от тухли или глина. Предните колони се издигаха направо от камъка, задната част на зданието плавно преминаваше в скалата. На покрива имаше тумбести кубета, боядисани в металически цветове. Светлооки жени влизаха и излизаха, понесли приспособления за писане и облечени в рокли като тази на Шалан, с прилично покрити леви ръце. Мъжете тук бяха във ворински горни дрехи в армейски стил и колосани панталони; дрехите им се закопчаваха отстрани и завършваха с твърда яка, която обхващаше цялата шия. Много от тях бяха препасали саби в коланите, които пристягаха дългите им до коленете дрехи.

Носачът спря и каза нещо на Ялб. Морякът започна да спори с него, турил ръце на кръста. Шалан се засмя на строгото му изражение и усърдно мигна, за да запази сцената и по-късно да я скицира.

— Предлага ми да си поделим разликата, ако го оставя да поиска по-висока цена за пътуването — каза Ялб, поклати глава и даде ръка на Шалан, за да й помогне да слезе от количката. Тя стъпи на земята и изгледа носача, който сви рамене с усмивката на дете, заловено да краде сладкиши.

Шалан притисна чантата със скритата си ръка и затърси със свободната кесията с парите.

— Колко всъщност трябва да му дам?

— Две прозрачни ще са повече от достатъчно. Аз бих му дал една. Тоя крадец пожела да поискам пет.

Преди това пътуване Шалан никога не беше използвала пари; само се възхищаваше на красотата на сферите. Всяка сфера се състоеше от стъклено топче, малко по-голямо от нокътя на човешки палец, и в средата му имаше доста по-дребен скъпоценен камък. Скъпоценните камъни можеха да приемат от Светлината на Бурята и започваха да светят. Когато Шалан отвори кесията, по лицето й заиграха светлинките от малките рубини, изумруди, диаманти и сапфири. Тя улови три диамантени сфери, най-дребните пари. Изумрудите бяха най-ценни, защото Превръщателите можеха да ги ползват за създаване на храна.

Стъклената част на повечето сфери беше еднаква; размерът на скъпоценния камък в центъра им определяше стойността. Трите прозрачни например имаха вътре само по едно малко парченце диамант. Дори и тези късчета можеха да светят със Светлината — доста по-слабо от лампа, но все пак видимо. Една марка — сферата със средна стойност — беше малко по-тъмна от свещ и се равняваше на пет прозрачни.

Шалан беше донесла само заредени сфери, защото беше чувала, че тъмните се смятат за съмнителни и понякога се налага да се търсят услугите на сарафин, който да прецени дали камъкът е истински. Тя, разбира се, държеше най-ценните сфери в кесията, която беше закопчана отвътре в левия й ръкав.

Подаде трите прозрачни на Ялб, който вирна глава. Шалан кимна към носача и се изчерви, когато осъзна, че използва Ялб като старши слуга-посредник. Обиди ли се той?

Ялб се разсмя и застана вдървено като старши слуга, докато плащаше на носача с шеговито-строг израз на лицето. Носачът също се разсмя, поклони се на Шалан и откара количката.

— Това е за теб — рече Шалан, извади рубинена марка и я подаде на Ялб.

— Сиятелство, това е прекалено много!

— Отчасти от благодарност, но и ти плащам да останеш тук и да ме почакаш няколко часа, в случай че се върна.

— Да почакам няколко часа за цяла огнена марка? Толкова е заплатата за цяла седмица плаване!

— Значи със сигурност няма да се отклониш.

— Ще бъда точно тук! — рече Ялб и направи сложен поклон, който беше изненадващо добре изпълнен.

Шалан дълбоко пое дъх и закрачи по стъпалата към внушителния вход на Конклава. Дяланият камък наистина беше забележителен — художникът в нея искаше да се отбие и да го разучи, но не посмя. Влизането в огромната сграда беше като гмурване. Коридорът беше обрамчен с лампи със Светлина на Бурята, които грееха в бяло. Вероятно в тях имаше диамантени броами; в повечето добре построени сгради използваха Светлина на Бурята за осветление. Един броам — сферата с най-висока стойност — светеше приблизително колкото пет свещи.

Светлината на лампите падаше равномерно и меко върху множество слуги, писари и светлооки, които минаваха по коридора. Явно сградата беше построена като един широк, висок и дълъг тунел, вкопан в камъка. Отстрани имаше просторни зали, а от централната голяма променада се разклоняваха допълнителни коридори. Шалан се почувства далеч по-удобно, отколкото навън. Това място със сновящите слуги и разните дребни благородници беше познато.

Шалан вдигна свободната си ръка, за да покаже, че се нуждае от помощ, и съвсем очаквано един старши слуга с блестящо бяла риза и черни панталони забърза към нея.

— Ваше Сиятелство? — попита той на родния й веденски, вероятно заради цвета на косата.

— Търся Ясна Колин — каза Шалан. — Научих, че се намира зад тези стени.

Старшият слуга отривисто се поклони. Повечето от старшите слуги се гордееха със своята безукорна служба — тъкмо с тази нагласа се беше подигравал Ялб преди малко.

— Ще се върна, Ваше Сиятелство. — Вероятно човекът беше от втори нан, тъмноок гражданин от най-висок ранг. Във воринската религия Призванието — задачата, на която човек се посвещаваше — беше от жизненоважно значение. Изборът на добра професия и упоритата работа бяха най-добрият начин за осигуряване на хубаво положение в живота след смъртта. Специалното светилище, където човек практикуваше религията, често имаше общо с избраното от него Призвание.

Шалан скръсти ръце и зачака. Дълго беше мислила за своето Призвание. Очевидният избор беше изкуството, пък и тя толкова обичаше да рисува. Но я привличаше нещо повече от това — учението, въпросите, породени от наблюдението. Защо небесните змиорки не се боят от хората? С какво се хранят бобинките? Защо колонията плъхове процъфтява на едно място, а загива на друго? И затова тя избра естествената история.

Гореше от желание да стане истински учен, да получава истински напътствия, времето й да минава в дълбоки изследвания и проучвания. Дали отчасти затова предложи дръзкия план да издири Ясна Колин и да стане нейна повереница? Може би. Ала не биваше да се разсейва. Да стане повереница на Ясна — и следователно нейна ученичка — беше само една стъпка.

Така размишляваше, докато лениво отиде до една колона и поглади полирания камък със свободната си ръка. Подобно на по-голямата част от Рошар — с изключение на някои крайбрежни области — Карбрант беше построен върху гол необработен камък. Сградите навън стояха направо върху скалата, а тази тук се плъзваше навътре в нея. Колоната е гранитна, предположи Шалан, макар познанията й по геология да бяха схематични.

Подът беше настлан с дълги опалено оранжеви килими. Материята беше плътна, изтъкана така, че да изглежда пищно, но да не се износва лесно от стъпките на множеството хора. Широкият правоъгълен коридор създаваше усещането за старо. В една от книгите, които Шалан беше прочела, се твърдеше, че Карбрант бил основан още в дните на сянката, години преди Последното Опустошение. В такъв случай наистина бе стар. На хиляди години, създаден преди ужасите на Йерокрацията, даже много преди Измяната. Отдавна, когато Пустоносните с каменните туловища са вилнеели по света.

— Ваше Сиятелство? — чу се глас.

Шалан се обърна и видя, че слугата се е върнал.

— Насам, Ваше Сиятелство.

Тя кимна на слугата и той бързо я поведе надолу по пълния с хора коридор. Шалан прехвърли мислите си върху това как да се представи на Ясна. Тази жена беше легенда. Дори Шалан, която живееше в отдалечено имение в Я Кевед, беше чувала за бляскавата еретичка, сестрата на алетския крал. Ясна беше само на тридесет и четири години, ала мнозина смятаха, че отдавна щеше да е получила шапката на учен магистър, ако не беше нейното гласно разобличаване на религията. По-точно, тя отричаше светилищата — разните религиозни конгрегации, в които участваха правоверните воринци.

Неприличните духовитости тук нямаше да свършат работа на Шалан. Трябваше да е безупречна. Да бъде взета за повереница от някоя именита жена беше най-добрият начин да се обучи в женските изкуства — музика, рисуване, писане, логика и природни науки. Доста приличаше на обучението на младежа в почетната гвардия на тачен от него Сиятелен господар.

Първоначално Шалан беше писала на Ясна с молба да я вземе за повереница от отчаяние; всъщност не очакваше утвърдителен отговор от жената. Изуми се, когато получи отговор, с който Ясна изискваше от нея да й се представи две седмици по-късно в Думадари. Оттогава Шалан я преследваше.

Ясна беше еретичка. Щеше ли да поиска от Шалан да се отрече от религията си? Шалан се съмняваше, че ще може да стори това. Воринското учение за човешката Слава и Призвание беше едно от малкото й убежища в трудните дни, когато баща й беше най-лош.

Свърнаха в по-тесен коридор и навлязоха все по-надалече от основния корпус на сградата. Най-сетне старшият слуга спря на един ъгъл и с жест прикани Шалан да продължи. От коридора вдясно се чуваха гласове.

Шалан се поколеба. Понякога се чудеше как се стигна дотук. Тя беше тихата, кротката, най-малката от петте деца и единственото момиче. Закриляна и пазена цял живот. А сега надеждите на цялата фамилия лежаха на плещите й.

Баща им беше мъртъв. И беше изключително важно това да остане в тайна.

Тя не желаеше да мисли за този ден — почти го беше изличила от ума си и се учеше да мисли за други неща. Но последиците от загубата не можеха да се пренебрегват. Баща й беше дал много обещания — някои сделки, някои подкупи, част от последните прикрити под формата на първите. Домът Давар дължеше големи суми пари на голям брой хора и без баща й, който да усмирява кредиторите, те щяха да започнат да искат своето.

Нямаше към кого да се обърне. Семейството — главно заради баща й — беше ненавиждано дори от съюзниците си. Върховният принц Валам, Сиятелният господар, на когото бяха васали, беше болнав и вече не ги закриляше както преди. Когато се разчуеше, че баща й е мъртъв и семейството е разорено, щеше да дойде краят на дома Давар. Щяха да бъдат погълнати и подчинени на друга фамилия.

Като наказание щяха да ги окрадат. Всъщност недоволните кредитори можеше и да ги убият. От Шалан зависеше това да не се случи и първата стъпка идваше с Ясна Колин.

Шалан пое дълбоко дъх и пристъпи зад ъгъла.


4
Пустите равнини

„Умирам, нали? Лечителю, защо взимаш кръвта ми? Кой е този до тебе, със сбръчканата глава? Виждам далечно слънце, тъмно и студено, как свети в черно небе.“

Записано на трети Йеснан, 1172 г., единадесет секунди преди смъртта. Обектът е водач на чули, от народа реши. Пробата е от особена важност.

— Защо не плачеш? — попита вятърното духче.

Каладин седеше, опрял гръб в ъгъла на клетката, и гледаше надолу. Дъските на пода пред него бяха нацепени, сякаш някой ги беше дълбал с нокти. Нацепените места бяха потъмнели там, където кръвта беше попила в сухото сиво дърво. Безплоден и измамен опит за бягство.

Фургонът продължаваше да върви. Едно и също всеки ден. Събуждаш се изтръпнал и с болки, след като си спал на пресекулки без постеля и завивка. Фургон по фургон пускаха робите да се разтъпчат и облекчат с железните окови на краката. После ги събираха, даваха им сутрешната помия и фургоните продължаваха по пътя си до следобедната помия. Още път. Вечерна помия, после черпак вода преди сън.

Клеймото със знака шаш на челото на Каладин все още беше напукано и кървеше. Поне покривът на клетката предпазваше от слънцето.

Вятърното духче се превърна в мъгла и се понесе като малко облаче. Доближи се до Каладин и при движението лицето й се очерта в предната част на облачето, сякаш тя отвяваше мъглицата назад и разкриваше нещо по-плътно отдолу. Мъглива, женствена и ъгловата. С такива любопитни очи. Каладин никога не беше виждал духче като нея.

— Другите плачат нощем — каза тя. — А ти не плачеш.

— Защо да плача? — отвърна той. — Какво ще промени това?

— Не знам. Защо всъщност плачат хората?

Той се усмихна и притвори очи.

— Попитай Всемогъщия защо хората плачат, малко духче, не питай мене.

Заради влажното лято в тези източни краища челото му беше покрито с капки пот и раната го щипеше от тях. Надяваше се скоро пак да има няколко седмици пролет. Времето и сезоните бяха непредсказуеми. Не се знаеше колко продължава всеки, но обикновено траеха по няколко седмици.

Фургонът продължаваше по пътя. След време Каладин усети слънчевата светлина върху лицето си. Отвори очи. Слънцето грееше през горната страна на клетката. Значи, два-три часа след пладне. Ами следобедната помия? Каладин се изправи, като се издърпа с ръка за една от стоманените пречки. Не можа да види Твлкав, който управляваше предния фургон, а само плосколикия Блут отзад. Наемникът беше облечен в мръсна риза с връзки отпред и с широкопола шапка срещу слънцето; копието и сопата му бяха на пейката до него. Не носеше меч, дори и Твлкав не носеше — не и толкова близо до алетските земи.

Тревата продължаваше да се разделя пред фургоните, изчезваше и след минаването им пак се появяваше. Пейзажът беше осеян със странни, непознати за Каладин храсти. Имаха дебели стволове и клонки, и бодливи зелени игли. Когато фургоните се приближаха прекалено, иглите се прибираха в клонките и оставяха усукани червеообразни стволове с възлести клони. Никнеха тук-там из хълмовете, издигаха се сред тревата като дребни стражи.

Фургоните все си вървяха, доста след пладне. Защо не спираме за храна?

Най-сетне водещият фургон спря. Следващите два се олюляха подире му, чулите с червените черупки се разшаваха и антените им взеха да се веят напред-назад. Чулите имаха формата на сандъци, с високи каменни черупки и дебели, прилични на пънове червени крака. Каладин беше чувал, че с щипците си можели да откъснат ръката на човек. Но чулите бяха кротки, особено домашните, и от времето си във войската той не знаеше някой да е получил от чул нещо повече от мудно побутване.

Блут и Таг излязоха от фургоните и се запътиха към Твлкав. Роботърговецът се беше изправил на седалката, засенчил очи от бялата слънчева светлина и хванал лист хартия. Последва спор. Твлкав все махаше в посоката, в която се движеха, и сочеше нещо на листа.

— Загуби ли се, а, Твлкав? — провикна се Каладин. — Май трябва да се помолиш на Всемогъщия да те упъти. Чувам, че той имал слабост към роботърговците. Пази специално място в Преизподнята само за вас.

Вляво от Каладин един от робите — дългобрадият мъж, който го беше заговорил преди няколко дни — се потътри настрани, понеже не искаше да седи до някой, който предизвиква роботърговеца.

Твлкав се поколеба, после махна на наемниците да млъкнат. Набитият мъж скокна от фургона си и приближи до Каладин.

— Дезертьоре, алетските армии минават по тези места заради оная тяхна война. Знаеш ли нещо за областта?

— Дай да видя картата — отговори Каладин. Твлкав се поколеба, после я вдигна към него.

Каладин се пресегна през решетката и грабна хартията. После, без да я чете, я скъса на две. За секунди я сдра на стотици парченца пред ужасения поглед на Твлкав.

Той повика наемниците, но докато дойдат, Каладин имаше две шепи късчета, които да хвърли по тях като конфети.

— Честит ви Средопразник, гадове — каза Каладин, докато късчетата кръжаха около тях. Обърна се, отиде и седна в другия край на клетката с лице към роботърговеца и наемниците.

Твлкав стоеше без да продума. После със зачервено лице посочи Каладин и изсъска нещо на наемниците. Блут пристъпи към клетката, но сетне премисли. Хвърли поглед на Твлкав, сви рамене и се отдалечи. Твлкав се обърна към Таг, но вторият наемник само поклати глава и тихо каза нещо.

След като се поядосва малко на страхливите наемници, Твлкав заобиколи клетката и приближи мястото, където седеше Каладин. Изненадващо, когато заговори, гласът му беше спокоен.

— Виждам, че си умен, дезертьоре. Така стана безценен. Другите ми роби не са тукашни, а и аз не съм идвал по тези краища. Можеш да се пазариш. Какво ще искаш в замяна, ако ни водиш? Ако се съгласиш с мен, мога да ти обещая едно допълнително хранене всеки ден.

— Искаш да водя кервана?

— Ще приема напътствия.

— Добре. Първо намери висока скала.

— Аха, така ще можеш да огледаш наоколо?

— Не — рече Каладин. — Така ще имам откъде да те хвърля.

Твлкав раздразнено си понамести кепето и приглади една от дългите си бели вежди назад.

— Ти ме мразиш. Това е добре. Омразата ще те държи силен, ще мога да те продам за добри пари. Но не ще можеш да ми отмъстиш, ако нямам възможността да те откарам на пазара за роби. Няма да те оставя да избягаш. Ала може би някой друг ще те остави. Ти искаш да те продам, разбираш ли?

— Не искам отмъщение — каза Каладин. Вятърното духче се върна — за някое време се беше отдалечила, за да разгледа един от странните храсти. Спря във въздуха и почна да крачи около лицето на Твлкав и да го разглежда. Той сякаш не можеше да я види.

Твлкав се свъси.

— Без отмъщение?

— Не върши работа. Отдавна научих този урок.

— Отдавна ли? Та ти си на не повече от осемнадесет години, дезертьоре.

— Добра преценка.

Беше на деветнадесет. Нима бяха минали само четири години, откак постъпи в армията на Амарам? Каладин имаше усещането, че е остарял с дванадесет години.

— Ти си млад — продължи Твлкав. — Можеш да избегнеш тази съдба. Знаят се хора, които са надживели робското клеймо — можеш да изплатиш цената си, разбираш ли. Или да убедиш някой от господарите си да ти подари свободата. Не е чак толкова невероятно.

Каладин изсумтя.

— Никога няма да се отърва от тези знаци, Твлкав. Ти трябва да знаеш, че опитах — и не успях — да избягам вече десет пъти. Има нещо повече от глифите на челото ми, което плаши твоите наемници.

— Миналите провали не означават, че няма бъдеща възможност, да?

— Свършено е с мен. Не ме интересува — той хвърли поглед на роботърговеца. — Пък и сам не си вярваш. Съмнявам се, че човек като тебе ще може да спи нощем, ако мисли, че робите, които е продал, ще се освободят и един ден ще го намерят.

Твлкав се разсмя.

— Може би, дезертьоре. Може би си прав. Или може би аз мисля, че ако ти би се освободил, ще издириш първия, който те е продал в робство, разбираш ли. Върховният господар Амарам, нали той беше? Смъртта му ще ме предупреди и ще мога да избягам.

Откъде знаеше? Откъде беше чул за Амарам? Ще го намеря, помисли Каладин. Ще го изкормя с голи ръце. Ще откъсна главата от шията му, ще…

— Да — обади се Твлкав, докато изучаваше лицето на Каладин. — Значи не беше съвсем честен, когато каза, че не жадуваш отмъщение. Виждам.

— Откъде знаеш за Амарам? — попита Каладин начумерено. — Оттогава съм сменил господарите половин дузина пъти.

— Хората говорят. Роботърговците говорят повече от повечето хора. Трябва да сме приятели помежду си, разбираш ли, понеже никой не може да ни трае.

— Значи знаеш, че не нося това клеймо заради дезертьорство.

— Ах, но трябва да се преструваме, че е за това, разбираш ли. Хората, които са извършили тежки престъпления, не се продават добре. Бездруго ще е трудно да ти взема прилична цена с този глиф шаш на главата. Ако аз не мога да те продам, тогава ти… е, не би си пожелал подобно положение. Така че ще играем играта заедно. Аз ще казвам, че си дезертьор, ти нищо няма да казваш. Играта е лесна, мисля.

— Това е незаконно — рече Каладин.

— Ние да не сме в Алеткар случайно? Тук няма закон. На всичко отгоре дезертьорството е официалната причина, по която те продадоха. Твърдиш ли друго, само ще спечелиш име на лъжец.

— А за тебе — само главоболия.

— Но ти току-що ми каза, че не таиш желание да ми отмъщаваш.

— Може и да затая.

Твлкав се разсмя.

— А, ако не е станало досега, може никога да не стане! Пък и не заплаши ли да ме хвърлиш от някоя скала? Мисля, че вече имаш желанието да ми отмъстиш. Но сега ние трябва да обсъдим как да продължим. Картата ми се сблъска с ненавременно унищожение, разбираш ли.

Каладин се поколеба, после въздъхна и искрено каза:

— Не знам. И аз никога не съм бил по тези места.

Твлкав се намръщи, приведе се по-близо до клетката и се втренчи в Каладин, макар да се държеше на разстояние от него.

— Вярвам ти, дезертьоре. Жалко. Е, ще трябва да се доверя на паметта си. Картата бездруго не я биваше. Почти съм щастлив, че я скъса. Изкушавах се аз самият да го направя. Ако някога се натъкна на портрети на бившите ми съпруги, ще имам грижата да ти попаднат в ръцете и да се възползват от неповторимите ти дарби.

Твлкав се отдалечи. Каладин го погледа и изруга тихо.

— За какво беше това? — каза вятърното духче и дойде при него с наклонена глава.

— Открих, че почти го харесвам — рече Каладин и хласна главата си в клетката.

— Но… след онова, което той направи…

Каладин сви рамене.

— Не казах, че Твлкав не е гадина. Просто е приятен. — Помълча, сетне се смръщи. — Тези са от най-лошия вид. Като ги убиеш, в крайна сметка се чувстваш виновен за това.

* * *

По време на буря фургонът пропускаше. Не беше изненадващо. Каладин подозираше, че Твлкав е доведен до това да търгува с роби от несполука. Може би е трябвало да търгува с други стоки, но нещо — липса на капитал, нужда спешно да се махне отнякъде — го е накарало да подхване тази най-презряна работа.

Хората като него не можеха да си позволят лукс или дори качество. Можеха само да покриват дълговете. В случая това означаваше фургони, които пропущат. Обкованите им страни бяха достатъчно здрави да устоят на бурните ветрове, но не бяха удобни.

Твлкав почти не смогна да се приготви за тази буря. Явно скъсаната от Каладин карта съдържаше и списък с датите на бурите, купен от някой странстващ бурегадател. Бурите можеха да се предвидят по математически път; бащата на Каладин имаше това за хоби. Можеше да посочи точния ден в осем от десет случая.

Дъските тропаха по пречките на клетката, докато вятърът подмяташе колата, разтърсваше я, люлееше я като играчка в ръцете на нескопосен великан. Промъкваха се и проблясъци от светкавиците, придружени от гръм. Това беше единствената светлина, с която разполагаха.

От време на време блясваха светлини без гръмотевици. Робите пъшкаха от ужас и си мислеха за Отеца на Бурята, за сенките на Сияйните рицари или за Пустоносните — за всички тях се разказваше, че обитават най-силните бури. Хората се купчеха в далечния край на фургона и се топлеха един друг. Каладин ги остави и седеше сам с гръб към дъските.

Не се боеше от приказките за създанията, които бродеха с бурите. В армията беше принуден да преживее една-две бури под ръба на някой камък или в друг случаен подслон. Никой не обичаше да е на открито по време на буря, но понякога човек не можеше да го избегне. Създанията, които бродеха с бурите — може би дори самият Отец на Бурята — не бяха дори приблизително толкова смъртоносни, колкото подмятаните във въздуха камъни и клони. Всъщност най-опасен бе първият пристъп на вятъра и водата — стената на бурята. Колкото по-дълго изтраеше човек след него, толкова повече отслабваше бурята, а краят й беше просто дъждец.

Не, Каладин не се боеше, че Пустоносните търсят месо, с което да пируват. Притесняваше се да не се случи нещо на Твлкав. Роботърговецът изчакваше бурята в тесен дървен сандък, изработен в дъното на фургона му. На пръв поглед това беше най-безопасното място в целия керван, но някой лош каприз на съдбата — захвърлен от вихъра камък, съборен фургон — можеше да го погуби. В този случай Каладин предвиждаше, че Блут и Таг ще побегнат и ще изоставят всички в клетките със заключени дървени страници. Робите бавно ще умрат от глад и жажда, изпечени от слънцето в тези сандъци.

Бурята продължаваше да бушува и да разтърсва фургона. Понякога тези ветрове приличаха на живи. А и кой можеше да каже, че не са? Дали вятърните духчета бяха привлечени от поривите на вятъра, или те самите бяха пориви? Дали не бяха те душата на стихията, която толкова силно желаеше да разруши фургона на Каладин?

Тази стихия — разумна или не — не успя. Фургоните бяха привързани към близките камъни, а колелата им бяха заключени. Поривите на вятъра станаха по-вяли. Светкавиците спряха да проблясват, а влудяващото барабанене на дъжда се превърна в кротко почукване. Само веднъж по време на пътуването им един фургон се преобърна при буря. И колата, и робите се бяха отървали с няколко нащърбвания и драскотини. Дървената страница вдясно от Каладин внезапно се разтърси, после се отвори и падна, когато Блут отключи. Наемникът се бранеше от дъжда с кожена дреха, от периферията на шапката му се лееше вода. Той разкри дъските — и обитателите на клетката — на дъжда. Беше студен, но не толкова пронизващ, колкото в разгара на бурята. Дъждът обля Каладин и скупчените роби. Твлкав винаги нареждаше да отворят фургоните, преди дъждът да спре; казваше, че това е единственият начин да се отмие вонята на робите.

Блут плъзна дървената страна под вагона, после отвори и от другите две страни. Само стената в предната част на фургона, точно зад седалката на кочияша, не можеше да се свали.

— Малко е раничко да отваряш, Блут — каза Каладин. Още не бе настъпил пороят — времето преди края на бурята, когато дъждът се лее кротко. А сега дъждът бе още тежък, от време на време вятърът се засилваше на пориви.

— Господарят иска днес да сте доста чистички.

— Защо? — попита Каладин, като се изправи; от дрипавите му кафеви дрехи се лееше вода.

Блут се направи, че не го чува. Може би сме близо до целта на пътуването, помисли Каладин и проучи околността.

През последните няколко дни хълмовете бяха заменени от неравни скални образувания — тук бушуващите ветрове бяха оставили подире си рушащи се скали и назъбени форми. По най-огряваните от слънцето страни на скалите растеше трева, а в сенчестите места изобилстваха други растения. В часовете непосредствено след буря земята беше най-жива. Полипите на скалните пъпки се отваряха и изкарваха ластарите си навън. Други видове ластари излизаха от цепнатините и ближеха водата. По храстите и дърветата се разтваряха листа. Кремлинги от разни породи се плъзгаха из локвите и се радваха на угощението. Във въздуха жужаха насекоми; по-едрите ракообразни — крабове и ноги — напущаха скривалищата си. Като че самите скали оживяваха.

Каладин забеляза как пет-шест вятърни духчета се стрелкат стремглаво и прозрачните им фигурки преследват последните пориви на бурята, или може би пътуват редом с тях. Около растенията се надигаха светлинки. Живи духчета. Приличаха на блестящо зелени прашинки или на рояци прозрачни насекоми.

По стената на колата крачеше ног, навирил във въздуха космоподобните си бодли, за да долавя промените във вятъра; отстрани на длъгнестото му тяло имаше десетки чифтове крачка. Гледката беше напълно позната на Каладин, ала той никога не беше виждал ног с толкова тъмновиолетова черупка. Къде ли водеше Твлкав своя керван? Тези необработваеми склонове на хълмовете изглеждаха съвсем подходящи за земеделие. Можеш да нахвърляш един товар течен тор, смесен със семена от лавис, през сезоните на по-слабите бури веднага след Дъждовния. За четири месеца ще добиеш по целия хълм полипи, по-едри от човешка глава, готови да се разпукат, та да прибереш зърното от тях.

Чулите се разхождаха, хапваха скални пъпки, плужеци и дребни ракообразни, които бяха наизлезли след бурята. Таг и Блут мълчаливо впрегнаха животните, а киселият Твлкав се измъкна от водоупорното си укритие. Роботърговецът беше сложил шапка и наситеночерна пелерина срещу дъжда. Той рядко излизаше преди бурята да е спряла напълно; явно сега много бързаше да стигне до целта. Толкова близо до крайбрежието ли бяха? Другаде из Ничиите хълмове не можеха да намерят градове.

След няколко минути фургоните отново затрополиха по неравната земя. Каладин се облегна назад. Небето се проясни, бурята се превърна в черно петно на западния хоризонт. Слънцето донесе така желаната топлина и робите се обливаха в лъчите му, докато от дрехите им се отцеждаше вода и капеше от трополящия вагон.

Не след дълго към Каладин се стрелна една прозрачна панделка от светлина. Той беше започнал да приема като даденост присъствието на вятърното духче. Тя си беше отишла по време на бурята, но щеше да се върне. Както винаги.

— Видях и други от твоя род — рече Каладин небрежно.

— Други ли? — попита тя и прие образа на млада жена. Започна да ходи във въздуха около него, като от време на време се завърташе, сякаш танцуваше под недоловим ритъм.

— Вятърни духчета. Следваха бурята. Сигурна ли си, че не искаш да идеш с тях?

Тя се вгледа на запад с копнеж.

— Не — рече накрая и продължи да танцува. — Тук ми харесва.

Каладин сви рамене. Тя беше престанала да си прави заядливи шеги и затова той повече не си позволяваше присъствието й да го дразни.

— Наблизо има други — каза духчето. — Други като тебе.

— Роби?

— Не знам. Хора. Не тези тук. Други хора.

— Къде?

Тя посочи с прозрачното си пръстче на изток.

— Там. Много хора. Много и много.

Каладин се изправи. Не можеше да си представи, че духчето може добре да мери разстояние и да брои. Да…, Каладин хвърли поглед натам и заразглежда хоризонта. Това е дим. От комини? Долови го във вятъра; ако не беше дъждът, щеше да го усети по-рано.

Трябваше ли да се вълнува за това? Нямаше значение къде е роб — все щеше да е роб. Беше приел този живот. Сега това беше неговият път. Не се грижи, не се тревожи.

Все пак гледаше навън с любопитство, когато фургонът се изкачи на един хълм и така робите можеха добре да видят какво има напред. Това не беше град. Беше по-просторно, по-голямо. Огромен военен лагер.

— Велики Отче на Бурите… — прошепна Каладин.

Десет армии бяха разположени по характерния за алетите начин — кръгово, по роти, цивилните в най-външния кръг, наемниците след тях, гражданите войници в следващия кръг и в центъра — светлооките офицери. Настанили се бяха в няколко огромни прилични на кратери образувания с почти правилна форма, само страните им бяха назъбени. Като черупка на счупено яйце.

Каладин беше напуснал почти същата армия преди осем месеца. С тази разлика, че армията на Амарам беше далеч по-малобройна. Тази се простираше на мили по скалите и достигаше далече на север и на юг. Хиляда знамена с хиляда двойки родови глифове гордо се развяваха на вятъра. Имаше някакви палатки, предимно вън от войските, а повечето войници бяха настанени в големи каменни казарми. Значи тук имаше Превръщатели.

В лагера право пред тях се вееше знаме, което Каладин познаваше от книгите. Тъмносиньо с два бели глифа — кок и линил — стилизирани като меч пред корона. Домът Колин. Кралската фамилия.

Каладин със страхопочитание погледна оттатък войските. Пейзажът на изток беше точно такъв, какъвто бе слушал да го описват в десетките различни истории за кампанията на краля срещу предателите паршенди. Грамадна насечена равнина от скали — толкова широка, че той не можеше да съзре другия край — нацепена и прорязана от отвесни пропасти, разломи с ширина от по двадесет-тридесет стъпки. Бяха толкова дълбоки, че изчезваха в тъмнината, и образуваха нащърбена мозайка от неравни плата. Някои големи, други малки. Просторната равнина приличаше на тепсия, която е била счупена и парченцата й — събрани наново с малки фуги помежду им.

— Пустите равнини — прошепна Каладин.

— Какво? — попита вятърното духче. — Какво има?

Каладин с усмивка поклати глава.

— Посветих години на опити да се добера до това място. Това искаше и Тиен, поне накрая. Да дойдем тук, да се сражаваме в кралската армия…

И сега Каладин беше тук. Най-сетне. Случайно. Досмеша го заради тази нелепост. Трябваше да забележа. Трябваше да разбера. Въобще не сме вървели към брега и тамошните градове. Идвали сме насам. На война.

Мястото би трябвало да е подчинено на алетските закони и правила. Според неговите очаквания Твлкав би желал да ги избегне. Ала тук вероятно би получил и най-добрите цени.

— Пустите равнини? — каза един от робите. — Наистина ли?

Останалите се скупчиха наоколо и почнаха да надзъртат навън. В неочакваното вълнение като че ли забравиха страха от Каладин.

— Наистина са Пустите равнини! — рече друг. — Това е армията на краля!

— Може би тук ще намерим справедливост — додаде трети.

— Чувал съм, че домашните прислужници на краля си живеят като най-богатите търговци — обади се друг. — Значи и робите му добре я карат. Ще се намираме на воринска земя; даже ще имаме заплата!

Поне това беше вярно. Когато работеха, робите трябваше да получават малка заплата — половината от плащането на свободните работници, което пък бездруго често беше далеч по-малко, отколкото би взел пълноправен гражданин за същата работа. Но все пак беше нещо, и се изискваше по алетския закон. Само на ардентите — които така или иначе не бива да притежават нищо — не трябва да се плаща. Е, на тях и на паршите. Паршите обаче бяха повече животни, отколкото друго.

Робът можеше да внася заплатата си за покриване на робския дълг и след дългогодишен труд да заработи свободата си. На теория. Спътниците на Каладин продължиха да бърборят, докато фургоните се спускаха по наклона, но той самият се оттегли в дъното. Предполагаше, че възможността за изплащането на робската цена е някаква измама, целяща да държи робите кротки. Дългът беше огромен, далеч по-голям от цената на роба, и на практика беше невъзможно да се изплати.

При предишните господари Каладин беше искал да му плащат заплатата. Те винаги намираха как да го измамят — удържаха му за подслон, за храна. Такива си бяха светлооките. Рошоне, Амарам, Катаротам… Всеки светлоок, когото Каладин познаваше от времето си като свободен човек и сега като роб, беше развален до сърцевината, въпреки външната осанка и красота. Бяха като разложени трупове, облечени в прекрасни коприни.

Другите роби продължаваха да говорят за кралската армия и за справедливостта. Справедливост? Каза си Каладин, облегнат на дъските. Не съм убеден, че има такова нещо. Но все се чудеше. Това беше армията на краля — армиите на всичките десет върховни принцове — дошла да изпълни Договора за Отмъщение.

Ако имаше едно нещо, което той все още си позволяваше да желае, беше възможността да вземе копието. Да се бие отново, да опита да открие пътя към предишната си същност. Човек, който се грижи.

Ако можеше да го намери някъде, това беше мястото.


5
Еретичката

„Виждал съм края и съм чувал да го назовават. Нощта на Скърбите, Истинското Опустошение. Вечната Буря.“

Записано на първи Нанес, 1172 г., петнадесет секунди преди смъртта. Обектът е тъмноок младеж с неизвестен произход.

Шалан не очакваше Ясна Колин да е толкова красива.

Величествена, зряла красота, каквато можеш да очакваш от портрета на някой учен с историческо значение. Шалан разбра, че наивно е очаквала Ясна да е грозновата стара мома, като строгите бавачки, които я бяха обучавали преди години. Как иначе да си представя човек еретичка, която е навлязла отдавна в тридесетте си години и все още не е омъжена?

Ясна нямаше нищо общо с това. Беше висока и стройна, с чиста кожа, тънки черни вежди и гъста, тъмна като оникс, коса. Част от косата й беше вдигната и оплетена около малко спираловидно златно украшение и забодена с две дълги игли. Останалата част се спускаше зад врата й на ситни стегнати къдрици. Даже и така оплетена и накъдрена, косата достигаше до раменете на Ясна — ако беше спусната, щеше да е дълга колкото косата на Шалан, която стигаше под средата на гърба й.

Имаше ъгловато лице и проницателни бледолилави очи. Слушаше някакъв мъж, облечен в роба в опалено оранжево и бяло — кралските цветове на Карбрант. Нейно Сиятелство Колин беше с няколко пръста по-висока от мъжа — явно мълвата за високия ръст на алетите не беше преувеличена. Ясна съзря Шалан, забеляза я и се върна към разговора си.

Отче на Бурята! Тази жена беше сестра на крал. Сдържана, подобна на статуя, безукорно облечена в синьо и сребристо. Също като роклята на Шалан, и тази на Ясна се закопчаваше отстрани и имаше висока яка, само че Ясна имаше доста по-пълни гърди от Шалан. Полите на роклята бяха свободни от талията надолу и щедро се стелеха по пода. Ръкавите бяха дълги и пищни, левият — закопчан върху скритата ръка.

На свободната си ръка носеше особено украшение — два пръстена и гривна, свързани с няколко верижки, между които на опакото на ръката имаше триъгълник от скъпоценни камъни. Превръщател — думата се използваше и за хората, които извършваха процеса, и за самия фабриал, който го правеше възможен.

Шалан предпазливо влезе в помещението, за да опита да огледа по-добре едрите блестящи скъпоценни камъни. Сърцето й заби малко по-бързо. Превръщателят изглеждаше еднакъв с онзи, който тя и братята й бяха намерили във вътрешния джоб на дрехата на баща им.

Ясна и мъжът с робата се запътиха към Шалан, като продължиха да разговарят. Как щеше да реагира Ясна сега, когато повереницата най-сетне я настигна? Щеше ли да е ядосана заради забавянето на Шалан? Шалан нямаше вина за това, но хората често имат неразумни очаквания към по-ниско поставените от тях.

Също като голямото помещение, и този коридор беше врязан в скалата, но много по-богато украсен със сложни окачени лампи със заредени със Светлина скъпоценни камъни. Повечето бяха тъмновиолетови гранати, от не толкова ценните камъни. Дори и така, само заради броя на камъните, които висяха и сияеха във виолетово, една лампа струваше малко състояние. Но Шалан се впечатли повече от симетрията и красотата на кристалите отстрани на лампите.

Когато Ясна приближи, Шалан дочу част от думите й.

— … осъзнавате, че това действие може да предизвика неблагоприятна реакция от светилищата? — рече жената на алетски. Езикът беше много близък до родния на Шалан веденски и като дете тя беше научена добре на него.

— Да, Сиятелство — отговори мъжът с робата. Той беше възрастен, с тънка бяла брадица и светлосиви очи. Откритото му благо лице беше много угрижено. Шапката му беше тумбеста и цилиндрична, в тон с цветовете на робата. Пищна роба. Може би това беше някой кралски иконом?

Не. Камъните по пръстите му, държанието му, почтителното отношение на останалите светлооки адютанти… Отче на Бурята!, помисли Шалан. Това трябва да е самият крал! Не братът на Ясна, а кралят на Карбрант — Таравангян.

Шалан припряно направи подходящия поклон, което не остана незабелязано от Ясна.

— Ардентите имат голямо влияние тук, Ваше Величество — каза Ясна с равен глас.

— Както и аз — отговори кралят. — Няма нужда да се тревожите за мен.

— Отлично. Условията Ви са приемливи. Заведете ме на място и ще видя какво може да се направи. Ако ме извините обаче, имам да се срещна с някого, докато отиваме там — рече Ясна и рязко махна на Шалан да се присъедини към тях.

— Разбира се, Ваше Сиятелство — отговори кралят. Той се отнасяше почтително към Ясна. Карбрант беше малко кралство — просто един град — докато Алеткар беше сред най-могъщите в света. Една алетска принцеса всъщност стоеше по-горе от карбрантски крал, независимо от протокола.

Шалан забърза да настигне Ясна, която вървеше малко зад краля. Кралят подхвана разговор с адютантите си.

— Ваше Сиятелство — рече Шалан, — аз съм Шалан Давар. Поискахте да се срещнете с мен. Дълбоко съжалявам, че не можах да Ви настигна в Думадари.

— Грешката не е Ваша — отговори Ясна и помаха с пръсти. — Не очаквах да стигнете навреме. Но, когато Ви пратих бележката, не бях сигурна къде ще отида след Думадари.

Ясна не беше ядосана; това беше добър признак. Шалан почувства как част от притеснението й изчезва.

— Впечатлена съм от Вашето постоянство, дете — продължи Ясна. — Честно казано, не очаквах, че ще ме следвате толкова далеч. След Карбрант щях да престана да Ви оставям бележки, понеже допусках, че сте се отказала. Повечето постъпват така след първите няколко спирки.

Повечето? Значи това беше някакъв изпит? И Шалан беше преминала?

— Да, наистина — добави Ясна умислено. — Може би действително ще Ви позволя да помолите за място като моя повереница.

Шалан почти се спъна от изумление. Да я помоли? Нима не беше направила вече точно това?

— Ваше Сиятелство, помислих, че… Е, Вашето писмо…

Ясна я изгледа.

— Позволих Ви среща, госпожице Давар. Не обещах да Ви взема. Обучението и грижите за една повереница са разсейване, за което сега едва ли имам време и търпение. Но Вие пътувате отдалеч. Аз ще приема молбата Ви, но разберете, че изискванията ми са строги.

Шалан прикри едно смръщване.

— Няма мрънкане — отбеляза Ясна. — Това е добър знак.

— Мрънкане, Ваше Сиятелство? Светлоока жена да мрънка?

— Ще се изненадате — отвърна сухо Ясна. — Но само обноските няма да Ви спечелят място. Кажете ми, доколко обширно е Вашето образование?

— Обширно в някои области — отговори Шалан. После припряно добави: — С обширни пропуски в други.

— Отлично — рече Ясна. Пред тях кралят явно бързаше, но беше достатъчно стар, та дори и бързането му беше бавно. — Значи ще направим оценка. Отговаряйте откровено и не преувеличавайте, защото скоро ще разкрия лъжите Ви. И не проявявайте фалшива скромност. Не търпя превземките.

— Да, Ваше Сиятелство.

— Ще започнем с музиката. Как бихте оценили уменията си?

— Имам добър слух, Ваше Сиятелство — честно отвърна Шалан. — Бива ме най-много в пеенето, но съм учила и цитра, и гайда. Далече не съм от най-добрите певци, които сте чували, но и от най-лошите също. Знам повечето исторически балади наизуст.

— Дайте припева на Пеещата Адрене.

— Тук?

— Не обичам да се повтарям, дете.

Шалан се изчерви, но запя. Не беше най-доброто й представяне, ала гласът й беше чист и не се запъваше с текста.

— Добре — каза Ясна, щом Шалан поспря да си поеме дъх. — Езици?

Шалан се пообърка, докато отклони вниманието си от напрегнатите опити да си припомни следващия стих. Езици?

— Очевидно мога да говоря родния Ви алетски. Прилично чета тайленски и добре говоря ази. Мога да се изразявам достъпно на селайски, но не го чета.

Ясна не направи никакви коментари. Шалан започна да се нервира.

— Писане?

— Владея всички главни, малки и локални глифи и мога да ги изобразявам калиграфски.

— Както и повечето деца.

— Глифогаданията, които изписвам, се смятат от познатите ми за доста впечатляващи.

— Глифогадания ли? — рече Ясна. — Имах основания да смятам, че искате да станете учен, а не доставчик на суеверни глупости.

— Водя дневник от детските си години — продължи Шалан, — за да упражнявам уменията си в писането.

— Поздравления. Ако ми потрябва някой да напише трактат за любимото си плюшено конче или описание на интересно речно камъче, ще пратя да Ви повикат. Няма ли да покажете нещо, което разкрива, че притежавате истински умения?

Шалан пламна.

— С цялото ми уважение, Ваше Сиятелство, имате писмо от мен, и то се оказа достатъчно убедително, та да ми дарите тази аудиенция.

— Добър аргумент — кимна Ясна. — Отне Ви доста време да стигнете до него. Как е обучението Ви по логика и свързаните изкуства?

— Отлична съм в основите на математиката — отвърна все още смутената Шалан — и често помагах на баща ми с някои дребни сметки. Чела съм пълните съчинения на Тормас, Нашан, Ниали Справедливата и — разбира се — Нохадон.

— Пласини?

Кой?

— Не.

— Габратин, Юстара, Маналине, Сясикк, Шаука, дъщерята на Хасвет?

Шалан се сви и отново поклати глава. Последното име беше шинско. Нима народът шин имаше магистри по логика? Нима Ясна наистина очакваше нейните повереници да са изучавали такива неизвестни текстове?

— Разбирам — рече Ясна. — А историята?

Шалан помръкна още повече.

— Аз… Това е една от областите, в които съм явно неподготвена, Ваше Сиятелство. Баща ми тъй и не успя да ми намери подходящ учител. Прочетох неговите исторически книги.

— Които са?

— Най-вече пълното издание на Топика-та на Барлеша Лан.

Ясна презрително размаха свободната си ръка.

— Едва струва времето, което е отнело скопосването му. В най-добрия случай може да се определи като преглед на историческите събития за широката публика.

— Извинявам се, Ваше Сиятелство.

— Това е притеснителен пропуск. Историята е най-важното от литературните подизкуства. Човек ще си рече, че Вашите родители би трябвало да положат особено усилие в тази област, ако се надяват да Ви пратят на обучение при историк като мен.

— Обстоятелствата при мен са необичайни, Ваше Сиятелство.

— Невежеството едва ли е нещо необичайно, госпожице Давар. Колкото повече живея, толкова повече осъзнавам, че то е естественото състояние на човешкия ум. Много са онези, които ще се борят да бранят неговата святост и да очакват от Вас да се впечатлявате от усилията им.

Шалан пак се изчерви. Давала си беше сметка, че има някои пропуски, но Ясна имаше необосновани очаквания. Нищо не каза и продължи да върви редом с по-високата жена. Впрочем, колко дълъг беше този коридор? Тя беше толкова смутена, че дори не погледна картините, край които минаваха. Свиха край един ъгъл и продължиха по-навътре в планинския склон.

— Добре тогава, да минем към науките — рече разочарована Ясна. — Какво можете да кажете за себе си тук?

— Имам разумните основи по науките, които бихте могли да очаквате от млада жена на моята възраст — отговори Шалан по-надуто, отколкото й се щеше.

— Ще рече?

— Мога да говоря умело за география, геология, физика и химия. Особено учих биология и ботаника, понеже можех да се занимавам с това на прилично ниво независимост в именията на баща ми. Но, ако очаквате да съм в състояние да реша Главоблъсканицата на Фабрисан с едно махване на ръка, подозирам, че ще останете разочарована.

— Нямам ли право на разумни изисквания към потенциалните си ученици, госпожице Давар?

— Разумни ли? Вашите изисквания са почти толкова разумни, колкото тези на Десетимата Вестители в Деня на Изпитанието! С цялото ми уважение, Ваше Сиятелство, явно искате бъдещите Ви повереници вече да са магистри учени. Може да успея да намеря в града двама осемдесетгодишни арденти, които може би ще отговорят на изискванията Ви. Могат да кандидатстват за мястото, макар че ще имат затруднения да чуят въпросите Ви.

— Разбирам. И на родителите си ли говорите така предизвикателно?

Шалан потръпна. Прекараното с моряците време й беше развързало езика прекалено много. Мигар беше пропътувала целия път само, за да обиди Ясна? Помисли за братята си у дома — обеднели и с мъка поддържащи излинялата фасада. Щеше ли да й се наложи да се върне при тях победена, проиграла тази възможност?

— Не говорех с тях така, Ваше Сиятелство. Не биваше и с Вас да говоря по този начин. Извинявам се.

— Е, поне сте достатъчно скромна да признаете грешката си. Все пак съм разочарована. Как така майка Ви е сметнала, че сте готова за повереница?

— Майка ми почина още, когато бях дете, Ваше Сиятелство.

— И баща Ви не след дълго се ожени повторно. За Малисе Гевелмар, вярвам.

Шалан се стресна от нейната осведоменост. Домът Давар беше древен, но силата и значението му бяха посредствени. Това, че знаеше името на мащехата на Шалан, говореше много за Ясна.

— Мащехата ми почина неотдавна. Не тя ме прати за Ваша повереница. Аз сама поех инициативата.

— Моите съболезнования — рече Ясна. — Вероятно би трябвало да сте при баща си, да наглеждате именията и да го утешавате, а не да ми губите времето.

Мъжете пред тях свърнаха в поредния страничен пасаж. Ясна и Шалан ги последваха и влязоха в по-малък коридор с червено-жълт килим със сложна шарка и огледала по стените.

Шалан се обърна към Ясна.

— Баща ми няма нужда от мен. — Е, това си беше истина. — Но аз имам голяма нужда от Вас, както се доказа и от това събеседване само по себе си. Ако невежеството толкова Ви отвращава, бихте ли подминали с чиста съвест възможността да ме избавите от моето?

— Правила съм го и преди, госпожице Давар. Тази година Вие сте дванадесетата млада жена, която моли да стане моя повереница.

Дванадесет? За една година?, помисли Шалан. А тя допускаше, че жените ще странят от Ясна заради противопоставянето й на светилищата.

Групата достигна до края на тесния коридор, сви зад ъгъла и се озова — за изненада на Шалан — в помещение, където грамаден скален къс беше паднал от тавана. Десетина адютанта стояха тук и някои от тях бяха видимо притеснени. Какво ставаше?

Очевидно доста от камънака беше разчистен, но отворът в тавана зееше застрашително. През него не се виждаше небето; бяха вървели надолу и вероятно бяха далеч под земята. Масивен камък, по-висок от човешки ръст, беше паднал върху една врата вляво. Нямаше как да се влезе в стаята зад тази врата. На Шалан й се стори, че долавя гласове от другата страна. Кралят пристъпи към камъка и заговори с успокояващ глас. Извади кърпичка от джоба си и попи набръчканото си чело.

— Опасностите на живота в сграда, която е изсечена направо в скалата — рече Ясна и пристъпи напред. — Кога стана това? — Очевидно не беше повикана в града специално заради това; кралят просто се възползваше от присъствието й.

— При последната буря, Ваше Сиятелство — отговори кралят. Той поклати глава, при което увисналите му тънки бели мустаци потрепериха. — Придворните архитекти може би ще успеят да проправят път към стаята, но това ще отнеме време, а според изчисленията следващата буря ще започне само след няколко дни. Освен това, разтрошаването на камъка може да причини ново срутване на тавана.

— Мислех, че Карбрант е защитен от бурите, Ваше Величество — рече Шалан, а Ясна й метна строг поглед.

— Градът е защитен, млада жено — отговори кралят, — но планината зад нас е доста изложена. Понякога има срутвания, които могат да разтърсят целия склон на планината. — Той погледна към тавана. — Кухините са доста редки и мислехме, че тази зона е напълно безопасна, обаче…

— Обаче това е скала — вметна Ясна — и няма как да се определи дали точно под повърхността няма някоя слаба жилка. — Тя разгледа каменния блок, паднал от тавана. — Трудно ще е. Вероятно ще загубя много ценен ключов камък.

— Аз… — поде кралят и отново попи чело. — Само да имахме Вълшебен меч…

Ясна го прекъсна с махване на ръка.

— Не целях да предоговоря условията по сделката ни, Ваше Величество. Достъпът до Паланеума си струва цената. Благоволете да пратите някого за мокри кърпи. Накарайте повечето слуги да се преместят в другия край на коридора. Може би Вие самият ще искате да чакате тук.

— Ще остана — каза кралят и това накара адютантите му да възразят. Възрази и един грамаден мъж с черна кожена кираса, вероятно кралски телохранител. Кралят ги смълча с едно вдигане на сбръчканата си ръка. — Няма да се крия като страхливец, когато внучката ми е хваната в капан.

Не беше учудващо, че е така притеснен. Ясна не спори повече, а по очите й Шалан разбра, че за нея няма значение дали кралят рискува живота си. Явно това се отнасяше и за Шалан, понеже Ясна не й нареди да се отстрани. Дойдоха слуги с мокри парцали и ги раздадоха. Ясна отказа да вземе. Кралят и телохранителят му ги сложиха на лицата си, като закриха носа и устата.

Шалан също взе мокра кърпа. За какво служеше? Неколцина слуги подадоха кърпи през цепнатината между камъка и стената на хората, които бяха затворени в стаята. После всички слуги се втурнаха нататък по коридора.

Ясна почовърка и побутна камъка.

— Госпожице Давар, какъв метод ще ползвате за проверка на масата на този камък?

Шалан примигна.

— Е, предполагам, че ще попитам Негово Величество. Неговите архитекти вероятно са я изчислили.

Ясна наклони глава.

— Елегантен отговор. Направиха ли това, Ваше Величество?

— Да, Сиятелна Колин — рече кралят. — Приблизително петнадесет хиляди кавала.

Ясна погледна Шалан.

— Точка във Ваша полза, госпожице Давар. Един учен знае как да не губи време за преоткриване на вече известна информация. Това е сред уроците, които понякога забравям.

Шалан усети как се възгордява от казаното. Тя вече подозираше, че Ясна не дава лесно подобни оценки. Означаваше ли това, че още я разглежда като ученичка?

Ясна вдигна свободната си ръка и Превръщателят проблесна на фона на кожата й. Шалан усети как пулсът й се ускорява. Никога не беше наблюдавала лично процеса. Ардентите бяха много потайни, когато ползваха своите фабриали. Тя самата дори не знаеше, че баща й притежава Превръщател, докато не го откриха у него. Разбира се, вече не работеше. Това беше една от основните причини Шалан сега да е тук.

Скъпоценните камъни в Превръщателя на Ясна бяха огромни, сред най-големите, виждани някога от Шалан. Всеки от тях струваше много сфери. Единият беше димен камък, чист и лъскаво черен. Вторият беше диамант. Третият — рубин. И трите бяха шлифовани — шлифованите камъни могат да задържат повече от Светлината на Бурята — в блестящи овални форми с многобройни фасетки.

Ясна затвори очи и притисна ръка до падналия камък. Вдигна глава и задиша бавно. Камъните върху опакото на ръката й започнаха да светят по-силно, а димният камък стана толкова ярък, че беше трудно да се гледа.

Шалан затаи дъх. Осмеляваше се само да примигва и да съхранява сцената в паметта си. В един продължителен миг нищо не се случи.

После Шалан чу кратък звук. Ниско барабанене като далечно множество гласове, които боботят заедно в един чист тон.

Ръката на Ясна потъна в камъка.

Камъкът изчезна.

В помещението нахлу с взрив гъст черен дим. Заслепи Шалан; сякаш беше роден от хиляда огъня и миришеше на изгорено дърво. Тя бързо вдигна мократа кърпа пред лицето си и се отпусна на колене. Ушите й бяха странно заглъхнали като след спускане от голяма височина. Трябваше да преглътне, за да ги оправи.

Затвори очи и ги стисна здраво, докато почнаха да сълзят, и задържа дъха си. В ушите й нахлу звук.

После отмина. Примигна, отвори очи и откри, че кралят и телохранителят му са се свили до стената край нея. Димът все още се виеше към тавана; помещението миришеше силно. Ясна стоеше права, все още със затворени очи, нехаеше за дима, макар лицето и дрехите й да бяха запрашени. Стените също бяха опушени.

Шалан беше чела за това, ала все пак остана изумена. Ясна беше превърнала камъка в дим и понеже димът имаше далеч по-малка плътност, промяната го беше изтикала с взрив.

Истина беше; Ясна наистина притежаваше действащ Превръщател. При това — мощен. Девет от десет Превръщатели можеха да извършват няколко ограничени превръщания — да сътворяват вода или зърно от камък, да правят прости каменни сгради с едно помещение от въздух или от плат. По-мощният — като този на Ясна — можеше да извърши всяка трансформация. Буквално да превърне всяка материя във всяка друга. Как ли се дразнеха ардентите, че подобен мощен свещен предмет е в ръцете на човек извън ардентията. И то еретик!

Шалан с мъка се изправи на крака, като остави мократа кърпа пред лицето си, за да диша влажен, но чист въздух. Тя преглътна, защото ушите й отново заглъхнаха, когато налягането в помещението се нормализира. Само след миг кралят се втурна в достъпната вече стая. Едно момиченце — заедно с няколко бавачки и други дворцови слуги — седеше в другия край и кашляше. Кралят притегли детето в обятията си. Момиченцето беше прекалено малко, за да носи благоприличен ръкав.

Ясна отвори очи и примигна, сякаш се пообърка от мястото. Пое дълбоко дъх и не закашля. Всъщност тя се усмихваше, като че се наслаждаваше на мириса.

Обърна се към Шалан и се съсредоточи върху нея.

— Още чакате отговор. Боя се, че няма да Ви хареса.

— Но Вие още не сте свършили да ме изпитвате — каза Шалан, като се насили да е дръзка. — Със сигурност няма да отсъдите преди това.

— Не съм свършила ли? — попита смръщено Ясна.

— Не ме попитахте за всички женски изкуства. Пропуснахте живописта и графиката.

— Никога не са ми били от полза.

— Но те са сред изкуствата — каза отчаяно Шалан. Точно в тях тя беше най-завършена! — Мнозина смятат, че именно изобразителните изкуства са най-високите. Донесох моя скицник. Бих Ви показала какво мога.

Ясна сви устни.

— Изобразителните изкуства са фриволност. Претеглих фактите, дете, и не мога да Ви приема. Съжалявам.

Сърцето на Шалан се сви.

— Ваше Величество — каза Ясна на краля — бих желала да отида в Паланеума.

— Сега ли? — възкликна кралят, който прегръщаше внучката си. — Но ние ще имаме празник…

— Оценявам предложението, но разполагам в изобилие с всичко, освен с време.

— Разбира се. Аз лично ще Ви отведа. Благодаря за това, което направихте. Когато чух, че сте поискали достъп… — той продължи да бърбори на Ясна, която без да продума, го следваше по коридора. Тя остави Шалан.

Шалан притисна чантата до гърдите си и свали мократа кърпа от устата си. Шест месеца преследване и сега това. Тя отчаяно стисна кърпата и между пръстите й прокапа мръсна вода. Искаше да заплаче. Най-вероятно това и щеше да направи, ако си беше останала същото дете от преди шест месеца.

Но нещата се бяха променили. Тя се беше променила. Ако се провалеше, домът Давар щеше да рухне. Шалан усети как решителността й се удвоява, макар да не успя да попречи на няколко сълзи от безсилие да се процедят в крайчеца на очите й. Нямаше да се откаже, докато Ясна не се принудеше да я окове и да повика властите да я извлекат.

С изненадващо твърда стъпка тя тръгна в същата посока като Ясна. Преди шест месеца беше изложила пред братята си отчаян план. Щеше да иде да учи при Ясна Колин, учен и еретик. Не заради самото учение. Не заради престижа. А за да научи къде тя държи своя Превръщател.

И после да го открадне.



6
Мост Четири

„Студено ми е. Майко, студено ми е. Майко? Защо още чувам дъжда? Ще спре ли?“

Записано на Вевишес, 1172 г., тридесет и две секунди преди смъртта. Обектът е светлооко дете, момиче, на около шест години.

Твлкав веднага пусна всички роби от клетките. Този път не се боеше от бягства или бунт — не и при тази пустош зад тях и над стоте хиляди войници пред тях.

Каладин слезе от фургона. Намираха се в едно от кратероподобните образувания, чиято назъбена каменна стена се издигаше право на изток. По земята нямаше растителност и скалата под босите му нозе беше гладка. В падинките се бяха образували локви с дъждовна вода. Въздухът беше свеж и чист, слънцето грееше силно, но при типичната за Изтока влажност на Каладин все му беше задушно.

Наоколо имаше всички признаци, че армията отдавна се е установила тук; войната се точеше от смъртта на стария крал преди близо шест години. Всеки разказваше истории за онази нощ — нощта, когато хората от племето паршенди убиха крал Гавилар.

Взводове маршируваха в посоките, указани с изрисувани на всяка пресечка кръгове. Лагерът беше претъпкан с дълги каменни бункери и с повече палатки, отколкото Каладин различи по-рано от височината. Не беше възможно да са ползвали Превръщатели за изграждането на всички. След вонята на робския керван, миризмата на това място беше приятна, преливаща от познатия дъх на обработена кожа и оръжейна смазка. Много от войниците обаче не изглеждаха спретнато. Не бяха мърляви, но и не изглеждаха особено дисциплинирани. Мотаеха се на групички из лагера с разкопчани горни дрехи. Някои сочеха робите и им подвикваха подигравки. Това ли беше армията на върховния принц? Елитната войска, която се биеше за честта на Алеткар? В тази армия ли мечтаеше да постъпи Каладин?

Блут и Таг го наблюдаваха внимателно, когато се нареди с останалите роби, но той не направи опити за нещо. Сега не беше времето да ги предизвиква — Каладин беше виждал как действат наемниците, когато се намират в близост до редовна войска. Блут и Таг играеха ролята си — крачеха надуто с ръце върху оръжията. Побутнаха неколцина от робите по местата им, халосаха един с тояга в корема и грубо го наругаха.

Държаха се на разстояние от Каладин.

— Кралската армия — рече робът до него. Оказа се тъмнокожият, който му беше говорил за бягство. — Мислех, че ни карат на работа в мините. Ама това няма да е толкова зле. Ще чистим нужниците или ще поддържаме пътищата.

Странно беше да очакваш с нетърпение работата в нужниците или под палещото слънце. Каладин се беше надявал на нещо друго. Надяваше се. Да, беше открил, че все още може да се надява. Копие в ръката. Враг срещу него. Така можеше да живее.

Твлкав разговаряше с някаква важна на вид светлоока жена. Тъмната й коса беше вдигната в сложна плитка и в нея проблясваха заредени аметисти, роклята й беше тъмночервена. Изглеждаше почти като Ларал към края. Беше вероятно от четвърти или пети дан, съпруга и писар на някой от офицерите в този лагер.

Твлкав започна да хвали стоката си, но жената вдигна нежната си ръка.

— Мога да видя какво купувам, роботърговецо — рече тя с мек аристократичен акцент. — Лично ще ги проверя.

Придружавана от няколко войници, тя тръгна покрай редицата роби. Роклята й беше скроена по модата на алетските благородници — плътна коприна, тясна и прилепнала горе и със свободни поли долу. Закопчаваше се отстрани на торса от талията до шията, където завършваше с бродирана със злато якичка. По-дългият ляв ръкав обвиваше скритата ръка. Майката на Каладин винаги носеше ръкавица и той намираше това за много по-практично.

По лицето й беше изписано, че не е твърде впечатлена от видяното.

— Тези мъже са полумъртви от глад и са болнави — рече тя и взе тънка пръчица от една млада жена от свитата си. С пръчицата привдигна косата от челото на един роб и огледа клеймото му. — Искате по два изумрудени броама на глава?

Твлкав почна да се поти.

— Може би един и половина?

— И за какво бих ги ползвала? Не бих ги допуснала толкова мърляви близо до храната, а за повечето от другата работа си имаме парши.

— Ако Ваша Милост не е доволна, мога да се обърна към други принцове…

— Не — отвърна тя и плесна роба, когото оглеждаше, а той се отдръпна от нея. — Един и четвърт. Могат да помагат при рязането на дърва за нас в северните гори… — Щом забеляза Каладин, замълча за малко. — Ето така. Този е много по-добре от другите.

— Знаех си, че може да го харесате — каза Твлкав и пристъпи към нея. — Той наистина е съвсем…

Жената вдигна ръка и го накара да замълчи. Имаше малка раничка на устата. Стрит корен от злобурен щеше да й помогне да се отърве от това.

— Съблечи се от кръста нагоре, робе — нареди жената.

Каладин се беше втренчил право в светлосините й очи и изпитваше почти непреодолимо желание да я заплюе. Не. Не можеше да си го позволи. Не и когато имаше шанс. Измъкна ръцете си от торбестата дреха и я остави да се свлече до кръста, за да се видят гърдите му.

Въпреки осемте месеца в робство, мускулатурата му беше много по-добра от тази на останалите.

— Многобройни белези за толкова млад мъж — каза умислено благородничката. — Войник ли си?

— Да.

Каладиновото вятърно духче литна към жената и заразглежда лицето й.

— Наемник?

— Армията на Амарам. Гражданин от втори нан.

— Бивш гражданин — вметна бързо Твлкав. — Той беше…

Жената отново смълча Твлкав с пръчката и го изгледа свирепо. После със същата пръчка побутна встрани косата на Каладин и огледа челото му.

— Глифът шаш — рече тя и зацъка с език. Няколко от стоящите наоколо войници приближиха с ръце върху дръжките на мечовете. — Там, откъдето идвам, робите, които заслужават този знак, просто ги екзекутират.

— Те са щастливци — каза Каладин.

— А ти как се озова тук?

— Убих човек — отговори Каладин и внимателно подготви лъжите си. Моля ви, мислено се помоли той на Вестителите. Моля ви. Отдавна не се беше молил за нищо.

Жената повдигна вежда.

— Аз съм убиец, Ваше Сиятелство — каза Каладин. — Напих се, сгреших. Но мога да боравя с копието не по-зле от другите. Сложете ме в армията на Вашия Сиятелен господар. Нека се бия отново. — Това беше странна лъжа, но ако жената сметнеше Каладин за дезертьор, никога не би му позволила да се бие. В такъв случай, по-добре да се знае, че е извършил убийство по случайност.

Моля…, мислеше той. Пак да е войник. В един миг това изглеждаше най-славното нещо, което би могъл да си пожелае. Колко по-добре щеше да е да умре на бойното поле, отколкото да чезне и да изпразва нощни гърнета.

Встрани от него Твлкав се приближи до светлооката жена. Погледна косо Каладин и въздъхна.

— Той е дезертьор, Сиятелство. Не го слушайте.

Не! Каладин усети как заслепяваща вълна от гняв поглъща надеждата му. Вдигна ръце към Твлкав. Щеше да удуши този плъх и…

Нещо го удари в гърба. Той изпъшка, олюля се и падна на коляно. Благородничката отстъпи и тревожно вдигна скритата ръка пред гърдите си. Един от войниците грабна Каладин и с влачене го изправи на крака.

Накрая жената каза:

— Е, това е злополучно.

— Аз мога да се бия — изръмжа Каладин въпреки болката. — Дайте ми копие. Нека…

Тя вдигна пръчката и го прекъсна.

— Ваше Сиятелство — каза Твлкав, като избягваше погледа на Каладин, — не бих му поверил оръжие. Вярно, че е убиец, а освен туй се знае, че е непокорен и е оглавявал бунтове срещу господарите си. Не можех да Ви го продам като крепостен войник. Съвестта не би ми позволила това. — Той се поколеба. — Хората от неговия фургон — може да ги е заразил всичките с приказки за бягство. Честта ми изисква да Ви съобщя това.

Каладин скръцна със зъби. Изкушаваше се да повали войника зад гърба си, да грабне копието му и в последния миг от живота си да го забие във внушителния търбух на Твлкав. Защо? Какво значение имаше за Твлкав отношението към Каладин в тази армия?

Не трябваше да късам картата, помисли Каладин. Лошото се връща по-често от доброто. Една от бащините му поговорки.

Жената кимна и продължи нататък.

— Покажете ми кои са. Въпреки това ще ги взема заради Вашата честност. Имаме нужда от нови хора за мостовете.

Твлкав закима с готовност. Преди да отмине, се приведе към Каладин.

— Не мога да ти имам доверие, че ще се държиш добре. Хората в тази армия ще обвинят търговеца, че не е разкрил всичко, което му е известно. Аз… съжалявам.

С тези думи търговецът офейка.

Каладин изръмжа гърлено и се откъсна от войниците, но остана на място. Така да бъде. Да сече дърва, да строи мостове, да се сражава във войската. Нямаше значение. Той просто щеше да продължи да живее. Отнеха му свободата, семейството, приятелите и — най-скъпото — мечтите. Повече нищо не можеха да му сторят.

След проверката, благородничката взе от помощничката си подложката за писане и набързо записа нещо на листовете. Твлкав й подаде тефтер, където беше изброено кой от робите каква част от дълга си е изплатил. Каладин успя да зърне, че нито един от тях не е платил нищо. Може би Твлкав лъжеше за числата. Не беше невероятно.

Този път Каладин като че ли просто щеше да остави всичките си заплати да отидат за погасяването на дълга. Нека се гърчат, като видят как всъщност ги предизвиква да изпълнят законите си. Какво щяха да направят, ако той приближеше до изплащането на дълга? Сигурно нямаше да узнае — според заплащането на мостовите, за да се стигне дотам, трябваше да минат между десет и петдесет години.

Светлооката жена записа повечето от робите за служба в горите. Шестима от по-слабоватите бяха изпратени в столовите, независимо от предишното й изявление.

— Онези десетимата — рече тя и посочи с пръчката Каладин и другите от неговия фургон. — Заведете ги при мостовите. Предайте на Ламарил и Газ да обърнат особено внимание на високия.

Войниците се разсмяха и единият почна да тика групата на Каладин по пътя. Каладин изтърпя това — войниците нямаха причина да са внимателни, а той нямаше да им създава повод да станат по-груби. Ако войниците граждани мразеха нещо повече от наемниците, това бяха дезертьорите.

Както вървеше, не можа да не забележи знамето, което се вееше над лагера. Същият символ красеше куртките на войниците — жълта двойка глифи във формата на кула и чук на тъмнозелен фон. Това беше знамето на върховния принц Садеас, господарят на каладиновия роден край. Иронията на съдбата ли бе довела Каладин тук?

Наоколо лениво се мотаеха войници — дори и такива, които явно трябваше да са на служба — а улиците в лагера бяха заринати със смет. Хората от обоза бяха многобройни — уличници, работнички, бъчвари, бакали и пастири. Имаше дори деца — търчаха из улиците на този полулагер-полуград.

Имаше и парши. Носеха вода, копаеха окопи, мъкнеха торби. Това изненада Каладин. Нима не воюваха срещу парши? Не се ли тревожеха, че тези тук ще въстанат? Очевидно не. Тукашните парши работеха така кротко, както онези в родния му Огнекамък. Може би имаше смисъл. В армиите у дома му алети се биеха срещу алети, така че защо да няма и парши от двете страни?

Войниците отведоха Каладин чак в североизточния край на лагера. Това отне известно време. Макар създадените от Превръщателите каменни казарми да бяха съвършено еднакви, очертанието на лагера беше видимо накъсано, като планински зъбери. По стар навик той запомни пътя. Ето, надвисналата над тях обиколна стена беше очукана от безброй бури и през нея се откриваше ясна гледка на изток. Онова парче открита земя можеше да послужи отлично за събирането на войската, преди тя да се отправи надолу по склона към същинските Пусти равнини.

В северния край имаше вторичен лагер с няколко десетки казарми, а по средата имаше склад за дървен материал, пълен с дърводелци. Те режеха няколко от яките дървета, които Каладин беше забелязал из равнините извън лагера — обелваха влакнестата кора и разбичваха стволовете на дъски. Друга група дърводелци сглобяваха от дъските някакви грамадни съоръжения.

— Дърводелци ли ще сме? — попита Каладин.

Единият от войниците се изсмя грубиянски.

— Отивате в отрядите на мостовете.

Той посочи една група от окаяни на вид мъже, които седяха по камъните в сянката на казармата и изгребваха с пръсти храна от дървени купи. Храната отчайващо приличаше на помията, с която Твлкав хранеше своите роби.

Един от войниците пак бутна Каладин напред и той се запрепъва по тясната падинка и я прекоси. Последваха го останалите деветима роби, подкарвани от войниците. Никой от насядалите около казармите хора не ги погледна. Облечени бяха в кожени елеци и прости гащи, някои носеха мръсни шарени ризи, други бяха с голи гърди. Бяха мърляви и злощастни и не изглеждаха много по-добре от робите, но поне привидно бяха в по-прилично физическо състояние.

— Новобранци, Газ — провикна се един от войниците.

Някакъв мъж се изтягаше на сянка, по-далечко от хранещите си. Той се обърна и показа лицето си, толкова набраздено с белези, че брадата му никнеше на кръпки. Беше едноок — здравото око беше кафяво — и не се затормозяваше да носи превръзка. Белите възли на раменете му сочеха, че е сержант. Беше жилав, но як, което говореше на Каладин, че човекът знае как да се оправя на бойното поле.

— Тия хърби? — отвърна Газ, като приближи, предъвквайки нещо. — Че те и една стрела не могат да спрат.

Войникът до Каладин вдигна рамене и после го бутна пак напред за по-сигурно.

— Сиятелната Хашал каза да направиш нещо специално за този тука. Останалите — както прецениш. — Войникът кимна на другарите си и всички се отдалечиха в тръс.

Газ огледа робите. Накрая се спря на Каладин.

— Имам военен опит — каза Каладин. — В армията на Върховния господар Амарам.

— Хич не ме интересува — прекъсна го Газ и изплю нещо тъмно на земята.

Каладин се поколеба.

— Когато Амарам…

— Пак го споменаваш — тросна се Газ. — Служил си при някакво незначително феодалче, а? Очакваш това да ме впечатли?

Каладин въздъхна. И преди се беше сблъсквал с хора от този род — дребен сержант без изгледи за повишение. Едничкото му удоволствие в живота идеше от властта над онези, които бяха по-нещастни и от него. Е, така да бъде.

— Имаш робско клеймо — изсумтя Газ. — Съмнявам се, че си хващал копие. Пък и да си, сега ще ти се наложи да благоволиш да постъпиш при нас, Твоя милост.

Вятърното духче на Каладин долетя да огледа Газ, после го имитира, като затвори едното си око. По някаква причина появата й накара Каладин да се усмихне. Газ изтълкува това погрешно. Той се начумери и пристъпи напред, размахал пръст.

В този миг над лагера шумно отекнаха тръби. Дърводелците вдигнаха очи, а войниците, които бяха придружили Каладин, забързаха да се върнат в центъра на лагера. Робите зад Каладин тревожно се заозъртаха.

— Проклети Отче на Бурята! — изруга Газ. — Мостови! Ставайте, ставайте, разбойници! — Започна да подритва някои от мъжете, които още се хранеха. Те изтърваха паниците и криво-ляво се изправиха. Вместо свестни обувки носеха прости сандали.

— Твоя милост — каза Газ и посочи Каладин.

— Не казах…

— Не ме интересува какво проклето нещо си казал! Ти си в Мост Четири! — Посочи една група мостови, които вече тръгваха. — Другите! Вървете да чакате ей там. По-късно ще ви деля. Мърдайте, че ще накарам да ви изпобесят с главите надолу.

Каладин сви рамене и затича след групата. Тя беше само една от многото, които се изсипваха от казармите или се сбираха по улиците. Явно бяха твърде много. Около петдесет казарми с, вероятно, двадесет-тридесет мъже всяка… излезе, че в тази армия мостовите са почти колкото войниците в цялата армия на Амарам.

Отрядът на Каладин прекоси склада, заобикаляйки дъските и камарите стърготини, и приближи до едно от големите дървени устройства. Личеше му, че е преживяло не една буря и сражение. Вдлъбнатините и дупките по дължината му изглеждаха като направени от стрели. Това можеше да спаси някой носач?

Да, помисли Каладин. Дървен мост, над тридесет стъпки дълъг и осем стъпки широк; скосен в предната и в задната част, без перила. Дървото беше дебело, за здравина най-големите дъски бяха в центъра. Тук имаше подредени около четиридесет-петдесет моста. Вероятно по един за всяка казарма, значи по един отряд на мост? Сега се събираха двадесетина отряда.

Газ се беше снабдил с дървен щит и лъскав боздуган, ала за никого от другите нямаше нищо. Набързо прегледа всички отряди. Спря при Мост Четири и се почуди.

— Къде е водачът ви? — поиска да узнае той.

— Мъртъв — каза един от мостовите. — Хвърли се в Бездната на честта снощи.

Газ изруга.

— И за седмица ли не можете да задържите един водач? Бурята да ви порази дано! Строй се; ще тичам до вас. Слушайте командите ми. Ще изберем нов водач, щом видим кой е оцелял. — Посочи Каладин. — Ти си отзад, лордче. Останалите, размърдайте се! Гръм да ви удари, не искам ново наказание заради вас, тъпанари! Мърдай, мърдай!

Останалите вдигаха. Каладин нямаше друг избор и отиде в отвора в задната част на моста. Леко беше подценил мостовете; изглежда, бяха нужни по около тридесет и пет-четиридесет души за всеки. На ширина имаше места за петима — трима под моста и по един от всяка страна — в осем редици, обаче този отряд не разполагаше с хора за всички позиции.

Помогна за вдигането на моста. Вероятно ползваха много лека дървесина, ала проклетото нещо все пак тежеше. Каладин изпъшка, докато се бореше с тежестта, тласна моста нагоре и после пристъпи под него. Мъжете се завтекоха да заемат средните места по дължината на структурата и всички бавно положиха моста на раменете си.

Другите мъже имаха подложки на елеците, за да облекчават тежестта и да нагодят височината си към подпорите на моста. Каладин не получи елек и дървените подпори се врязаха право в кожата му. Нищо не виждаше; имаше вдлъбнатина за главата му, но дървото закриваше изгледа във всички посоки. Мъжете по краищата имаха по-добра видимост, та Каладин предположи, че тези места са по-желани.

Дървото миришеше на смазка и пот.

— Тръгвай! — долетя отвън приглушеният глас на Газ.

Когато отрядът затича, Каладин изстена. Не виждаше нищо и полагаше усилия да не се препъне, докато се спускаха по източния склон към Пустите равнини. Скоро се потеше и тихо ругаеше, защото дървото дращеше и се забиваше в кожата на раменете му. Вече започваше да кърви.

— Бедни глупако… — чу се глас отстрани.

Каладин погледна надясно, но дървените дръжки му попречиха.

— На мен ли… — изохка той — на мен ли говориш?

— Не трябваше да обиждаш Газ — каза човекът. Гласът му прозвуча кухо. — Понякога позволява на новите да тичат във външните редици. Понякога.

Каладин опита да отговори, но вече не можеше да поеме дъх. Мислеше, че е в по-добра форма, но беше прекарал осем месеца, хранейки се с помия, понасяйки побои и преживявайки бури в течащи килии, кални плевници или клетки. Вече надали беше същият човек.

Каладин се вслуша в съвета. Чуваше как тичат другите отряди мостови. Зад тях идваше познатият звук на маршируващи мъже, които набиваха крак по камъка. След мостовите се придвижваше войска.

Долу го препъваха скални пъпки и малки туфи шистокори, които растяха от камъните. Оказа се, че Пустите равнини са насечени, неравни и нацепени, осеяни с оголени и ръбати скали. Това обясняваше защо не слагат колела на мостовете — на такъв груб терен носачите вероятно бяха много по-бързи.

Скоро краката му се разраниха и подбиха. Не можаха ли да му дадат обуща? Стисна зъби от болка и продължи. Просто поредната работа. Щеше да продължи и да оцелее.

Тупкане. Краката му стъпиха върху дърво. Мост, постоянен, над пропаст между платата в Пустите равнини. За секунди отрядът премина и краката на Каладин отново се озоваха върху камък.

— Мърдай! Мърдай! — ревна Газ. — Бурята да ви отнесе, продължавайте!

Продължиха да тичат, а войската премина моста след тях, по дървото отекваха стотици ботуши. Не след дълго от раменете на Каладин шурна кръв. Дишаше мъчително, страната го болеше ужасно. Можеше да чуе как другите се задъхват — звукът се носеше в затвореното пространство под моста. Значи не беше единствен. Надяваше се скоро да достигнат целта си.

Напразно. Следващият час беше мъчение. Беше по-зле от всички побои, които беше понесъл като роб, по-зле от всички ранявания на бойното поле. Изглежда преходът нямаше край. Каладин смътно си спомни, че е виждал постоянните мостове, докато наблюдаваше равнините от робската кола. Те свързваха платата на места, където прехвърлянето на пропастите беше най-лесно, а не където това щеше да ускори придвижването. Често това означаваше да се връщат на север или на юг, преди да продължат в източна посока.

Мостовите мърмореха, ругаеха, стенеха, после стихнаха. Пресичаха мост след мост, плато след плато. Каладин така и не огледа добре нито една от пропастите. Просто продължаваше да тича. И да тича. Вече не усещаше краката си. Някак знаеше, че спре ли, ще бъде бит. Имаше чувството, че раменете му са разранени до костта. Опита да брои стъпките, но беше прекалено изтощен дори за това.

Ала не спря да тича. Накрая Газ се смили и им извика да спрат. Каладин примигна, препъна се, спря и почти рухна.

— Вдигай! — викна Газ.

Мъжете вдигнаха и мишниците на Каладин се опнаха от движението, след като толкова време бяха удържали моста на едно място.

— Пускай!

Пристъпиха встрани, хората изпод моста хванаха страничните дръжки. Беше неудобно и трудно, но те очевидно имаха опит. Удържаха моста да не се преобърне, докато го полагаха на земята.

— Бутай!

Каладин объркан се отдръпна, а мъжете забутаха, уловили дръжките отстрани и отзад на моста. Бяха на ръба на пропаст без постоянен мост. Недалеч останалите отряди бутаха своите мостове напред.

Каладин се озърна през рамо. Армията наброяваше две хиляди души, облечени в наситено зелено и блестящо бяло. Хиляда и двеста тъмнооки копиеносци, няколкостотин кавалеристи на редки и скъпи коне. Зад тях идеше голяма група тежки пехотинци — светлооки в яки брони, с грамадни боздугани и квадратни стоманени щитове. Изглежда преднамерено бяха подбрали място, където пропастта беше тясна и платото от тази страна беше малко по-високо от това от другата. Мостът беше два пъти по-дълъг от ширината на пропастта тук. Газ наруга Каладин и той се присъедини към другарите си и затика моста по неравния терен със стържещ звук. Когато мостът тупна от другата страна на пропастта, отрядът отстъпи и кавалерията премина в тръс оттатък.

Каладин беше прекалено изморен, за да гледа. Рухна на камъните, легна на гръб и заслуша тропането на пехотинците по моста. Обърна глава. Останалите мостови също бяха налягали. Газ вървеше между отрядите с щит на гърба, клатеше глава и си мърмореше, че нищо не струват.

Каладин жадуваше да остане да лежи тук, да гледа небето и да се откъсне от света. Опитът му обаче подсказваше, че така ще се схване. Това би превърнало обратния път в още по-голямо мъчение. Опитът… принадлежеше на друг човек от друго време. Едва ли не от дните на сянката. Но, ако Каладин не можеше повече да бъде същия човек, можеше поне да се вслушва в него.

И така, стенейки, Каладин се насили да седне и започна да разтрива мускулите си. Войниците преминаваха по моста в редици по четирима, с високо вдигнати копия и с щитове пред гърдите. Газ ги наблюдаваше с видима завист, а около главата му пърхаше каладиновото вятърно духче. Въпреки изтощението, Каладин за миг изпита ревност. Защо тя наобикаля този фукльо вместо него?

След няколко минути Газ забеляза Каладин и му се намръщи.

— Чуди се защо не лежиш — обади се познат глас. Мъжът, който тичаше редом с Каладин, сега лежеше недалеч от него и зяпаше в небето. Беше възрастен, косата му сивееше, а дългото му обветрено лице подхождаше на благия глас. Изглеждаше изтощен колкото и самият Каладин.

Каладин продължи да разтрива краката си, като умишлено не обръщаше внимание на Газ. После отпра ивици от торбестата дреха и превърза стъпалата и раменете си. За щастие, като роб беше навикнал да ходи бос и нараняванията не бяха твърде лоши.

Когато привърши, и последните пехотинци преминаха по моста. Подире им дойдоха няколко светлооки ездачи с бляскави брони. Сред тях яздеше един мъж с великолепна, полирана червена Вълшебна броня. Различаваше се от онези, които Каладин беше виждал — говореше се, че всяка е отделно произведение на изкуството — но носеше същото усещане. Сложна, с припокриващи се пластини, увенчана с красив шлем с отворен наличник.

Бронята изглеждаше някак чужда. Беше изработена в друга епоха, когато из Рошар са крачели боговете.

— Това кралят ли е? — попита Каладин.

Дълголикият мостови се засмя уморено.

— Можем само да си мечтаем за това.

Каладин помръкна и се обърна към него.

— Ако това е кралят, ще рече, че сме в армията на Сиятелния господар Далинар.

Името беше смътно познато на Каладин.

— Той е върховен принц, нали така? Чичо на краля?

— Аха. Най-добрият сред мъжете, най-почитаният сред Броненосците в кралската армия. Казват, че никога не се отмята от дадената дума.

Каладин изсумтя с презрение. Почти същото се говореше и за Амарам.

— Би трябвало да си пожелаеш да си в армията на върховния принц Далинар, момко — каза по-възрастният мъж. — Той не използва мостови отряди. Поне не като тези.

— Добре, кремлинги такива! — провикна се Газ. — Ставайте на крака!

Мостовите изпъшкаха и мъчително наставаха. Каладин въздъхна. Кратката почивка послужи само да покаже колко е изтощен.

— С радост ще се върна — продума той.

— Да се върнеш? — каза дълголикият.

— Не обръщаме ли?

Приятелят му се подсмихна криво.

— Момко, още не сме наближили дори. Радвай се, че не сме. Пристигането е най-лошото.

И така започна втората част на кошмара. Прекосиха моста, издърпаха го подире си, после отново го вдигнаха на разранените си рамене. Претичаха по платото. От другата страна пак снеха моста и го прехвърлиха през друга пропаст. Армията премина и отново дойде ред да понесат моста.

Повториха това поне дузина пъти. Почиваха между пренасянията, но Каладин беше толкова изранен и претоварен, че краткият отдих не му стигаше. Едва смогваше да поеме дъх и се налагаше отново да вдигат моста.

От тях се очакваше да действат бързо. Мостовите почиваха, докато войниците минаваха по моста, но трябваше да наваксат с тичане по платата — подминавайки войниците — за да стигнат преди армията при следващата пропаст. По някое време дълголикият приятел на Каладин го предупреди, че ако мостът им не е на място достатъчно бързо, ги чака бой с камшици, когато се върнат в лагера.

Газ издаваше заповеди, ругаеше хората си, риташе ги, когато се бавеха, и изобщо не вършеше никаква истинска работа. На Каладин не му беше нужно много време, за да затаи люта омраза към този мършав мъж с белязано лице. Това беше странно; към другите си сержанти Каладин не беше изпитвал омраза. Да ругаят и да подтикват хората си беше тяхната работа.

Не това изгаряше Каладин. Газ го беше пратил на този преход без сандали и елек. Въпреки превръзките, от работата през този ден щяха да му останат белези. Щеше да е толкова разранен и скован на другата сутрин, че нямаше да може да ходи.

Стореното от Газ беше дребнав тормоз. Той застрашаваше мисията чрез възможната загуба на един от носачите само от сприхавост и злоба.

Проклет човек, каза си Каладин и впрегна омразата към Газ да го крепи по време на изпитанието. Няколко пъти след като избутваха моста на място, Каладин падаше и беше сигурен, че не ще може повече да се изправи. Но щом Газ им изкрещеше да стават, той все някак успяваше. В противен случай щеше да излезе, че Газ е победил.

Защо минаваха през всичко това? Какъв беше смисълът? Защо тичаха толкова много? Трябваше да бранят моста, техния скъпоценен товар, имуществото. Трябваше да крепят небосвода и да тичат, трябваше…

Изпадаше в унес. Краката, тичането. Раз, два, раз, два, раз, два.

— Стой!

Спря.

— Вдигай!

Вдигна ръце.

— Пускай!

Отстъпи, после наведе моста.

— Бутай!

Бутна моста.

— Умри.

Това беше неговата команда и я добавяше всеки път. Отпусна се на камъка, една скална пъпка бързо прибра ластарите си, когато той се допря до тях. Затвори очи, повече не го беше грижа за крампите. Изпадна в транс, в полусън, който сякаш продължи само половин удар на сърцето.

— Стани!

Стана, препъвайки се на окървавените си нозе.

— Премини!

Премина, без да си направи труд да погледне смъртоносната бездна от двете страни.

— Тегли!

Грабна дръжката и задърпа моста подире си над пропастта.

— Обърни!

Каладин спря занемял. Не разбра тази заповед; досега Газ не беше я давал. Войниците се строяваха като се движеха с онази смес от уплаха и принудено спокойствие, която хората често преживяваха преди сражение. Няколко духчета на очакването — като червени ленти, издигащи се от земята и плющящи на вятъра — започнаха да изникват от скалата и да се веят сред войниците.

Битка?

Газ стисна Каладин за рамото и го запрати към предната част на моста.

— В този момент новите отиват отпред, Твоя милост — сержантът злобно се ухили.

Каладин тъпо вдигна моста над главата си заедно с другите. Тук дръжките бяха като в задната част, но пред лицето му имаше изрязан отвор, през който можеше да вижда навън. Всички мостови бяха сменили позициите си; мъжете, които бяха тичали отпред, се преместиха отзад, а онези от задната част — и Каладин, и дълголикият — отидоха отпред.

Каладин не попита каква е целта. Не го интересуваше. Все пак отпред му хареса; беше му по-лесно да тича, когато виждаше какво има пред него.

Платата бяха сурови, брулени от бурите земи; тук-там имаше туфи трева, но скалата беше прекалено твърда и семената не можеха да се заровят изцяло. По-често се срещаха скалните пъпки, растяха като мехури из цялото плато и приличаха на камъни колкото главата на човек. Много от тях бяха отворени и ластарите им се влачеха като тлъсти зелени езици. Някои даже цъфтяха.

След толкова часове дишане в задушливото затворено пространство под моста, тичането в предната редица беше едва ли не облекчение. Защо дадоха такова чудесно място на новия?

— Таленелат’ Елин, носителю на всички страдания — промълви ужасено мъжът вдясно от Каладин. — Тази битка ще е страшна. Вече са се строили! Страшно ще е!

Каладин примигна и се вгледа съсредоточено към приближаващата пропаст. От другата й страна стояха хора с пъстра червено-черна кожа. Носеха странни ръждивооранжеви брони, които покриваха предмишниците, гърдите, главите и краката. Трябваше цял миг, та притъпеният му ум да схване.

Паршендите.

Не приличаха на простите работници парши. Бяха много по-мускулести, много по-здрави. Имаха яко войнишко телосложение и на гърба на всеки беше привързано оръжие. Някои имаха тъмни, червени и черни бради с навързани парченца камък, докато други бяха гладко избръснати.

Пред погледа на Каладин първата редица паршенди коленичи. Носеха къси лъкове със заредени стрели. Не дълги лъкове за далечна и висока стрелба. Къси завити лъкове, които стрелят право, бързо и силно. Отлично оръжие за убиване на мостови, преди да са успели да спуснат моста.

Пристигането е най-лошо…

Сега най-сетне започваше истинският кошмар.

Газ изостана. Викаше на отрядите да продължават да вървят. Инстинктите на Каладин крещяха да се махне от огневата линия, но инерцията на моста го тласкаше напред. Буташе го в гърлото на самия звяр, чиито зъби ей сега щяха да щракнат.

Изтощението и болката на Каладин изчезнаха. От ужаса бдителността му се изостри. Мостовете се движеха напред, мъжете под тях крещяха, докато тичаха. Тичаха към смъртта.

Стрелците стреляха.

Първата вълна погуби дълголикия приятел на Каладин, поразиха го три стрели. Онзи отляво също падна — Каладин дори не беше зърнал лицето му. Мъжът извика, падайки. Не умря веднага, но отрядът го прегази. Смъртта на хората направи моста осезаемо по-тежък.

Паршендите спокойно пуснаха втори залп. Някъде встрани Каладин смътно забеляза как се препъва отрядът на друг мост. Явно паршендите съсредоточаваха стрелбата си по определени отряди. Онзи понесе пълната вълна от стрелите на дузини противници и първите му три редици рухнаха и препънаха другарите си. Мостът се залюля, плъзна се по земята и издаде отчайващо хрущене, когато множеството тела нападаха едно връз друго.

Стрели профучаха край Каладин и убиха другите двама мъже от предната редица. Няколко други удариха дървото около него, а една поряза бузата му.

Той изкрещя. От страх, от ужас, от болка, от чисто изумление. Никога досега не се беше чувствал толкова безсилен в битка. Беше нападал вражески укрепления, беше тичал под стрелите, но винаги до известна степен владееше положението. Имаше своето копие и щита си и можеше да отвърне на удара.

Не и сега. Мостовите отряди бяха като подкарани на заколение свине.

Долетя трети залп и покоси още един от двадесетте отряда. И от алетската страна се носеха вълни стрели, които поваляха и погубваха паршендите. Мостът на Каладин беше почти до пропастта. Той можеше да види черните очи на паршендите от другата страна, можеше да различи чертите на слабите им шарени лица. Навсякъде около него мостовите крещяха от болка, стрелите ги поразяваха под мостовете им. Разнесе се трясък, когато още един мост рухна, понеже отрядът му беше избит.

Отзад Газ крещеше.

— Вдигайте и сваляйте, глупаци!

Отрядът се олюля и спря, когато паршендите стреляха отново. Мъжете зад Каладин закрещяха. Стрелбата на паршендите беше прекъсната от залпа на алетската войска. Макар да беше обезумял от ужаса, Каладин по рефлекс знаеше какво да прави. Да пусне моста, да заеме позиция за избутване.

Така се оголиха мъжете, които бяха в безопасност в задните редици. Паршендските стрелци очевидно знаеха какво предстои; те се приготвиха и пуснаха един последен залп. Стрелите връхлетяха моста като вълна, свалиха шестима и пръснаха кръв по тъмното дърво. Духчета на страха — повратливи и виолетови — наизскачаха от дървото и замърдаха във въздуха. Мостът се олюля, стана много по-трудно да го бутат след внезапната загуба на другарите им.

Каладин се препъна, ръцете му се плъзгаха. Падна на колене и се катурна напред, надвеси се над пропастта. Едва успя да се задържи.

Олюля се, едната му ръка се клатушкаше над бездната, другата стискаше ръба. Пренапрегнатият му ум се измъчваше от замайването при взирането надолу по голата скала, надолу в празнотата. Беше красива; винаги му беше харесвало да се катери по високи скали заедно с Тиен.

Инстинктивно се изтегли обратно на платото, пълзейки заднешком. Група пехотинци с щитове бяха заели позиции за бутане на моста. Стрелците с лъкове разменяха изстрели с противника, а войниците избутаха моста на мястото му, тежката кавалерия с тътен премина оттатък и се стовари върху паршендите. Четири моста бяха паднали, но шестнадесет бяха разположени в редица и позволяваха сполучливо нападение.

Каладин опита да помръдне, да изпълзи далеч от моста. Но просто падна, където си беше, тялото му отказа да се подчини. Не можеше дори да се претъркули по корем.

Трябва да отида…, каза си уморено той. Да видя дали дълголикият е още жив… Да превържа раните му… Да го спася…

Но не можа. Не беше в състояние да се движи. Не можеше да мисли. За негов срам просто се остави да затвори очи и да се отпусне в несвяст.

* * *

— Каладин.

Не искаше да отвори очи. Събудеше ли се, щеше отново да се озове в онзи ужа̀сен свят на болката. Там беззащитни, изтощени мъже бяха пращани срещу редиците на стрелците с лък.

Онзи свят беше кошмарът.

— Каладин! — женският глас беше тих като шепот, ала настойчив. — Те ще те изоставят. Ставай! Ще умреш!

Не мога… Не мога да се върна…

Остави ме.

Нещо го перна през лицето, леко плясване от енергия и ужилване. Той се сви. Усещането беше нищо пред останалите му болки, но някак се оказа много по-властно. Вдигна ръка и плесна. Движението се оказа достатъчно да прогони и последните остатъци от вцепенението.

Опита да отвори очи. Едното отказа — кръв от порезната рана на бузата му се беше стекла и съсирила около клепача. Слънцето се беше преместило. Минали бяха часове. Той изстена. Седна, отри засъхвалата кръв от окото си. Земята наоколо беше осеяна с тела. Миришеше на кръв и нещо по-лошо.

Двама окаяни мостови разтърсваха всяко тяло, търсеха признаци на живот, после сваляха елеците и сандалите, като изритваха кремлингите, които вече бяха почнали да ядат труповете. Мъжете никога не биха проверили Каладин — нямаше какво да отмъкнат от него. Щяха да го оставят при труповете, проснат на платото.

Вятърното духче на Каладин пърхаше тревожно във въздуха над него. Той потърка брадичката си там, където тя го беше плеснала. Едрите духчета като нея можеха да местят малки предмети и да нанасят леки ударчета с енергия. Това ги правеше още по-досадни.

Сега обаче то вероятно беше спасило живота на Каладин. Той изстена — болеше го на толкова много места.

— Духче, имаш ли си име? — попита той, докато с мъка се изправяше на разранените си крака.

На отсрещното плато войниците ровичкаха из труповете на паршендите, търсеха нещо. Може би прибираха оръжия? Изглежда, армията на Садеас беше победила. Поне не се виждаха живи паршенди. Или бяха избити, или бяха избягали.

Платото, където се беше провело сражението, изглеждаше съвсем същото като всички, през които бяха минали. Единственото различно беше голяма буца от… нещо в средата на платото. Приличаше на голяма скална пъпка, може би вид пашкул или черупка, поне двадесет стъпки висока. Едната страна беше разпрана и разкриваше слузести вътрешности. При първото нападение не я беше забелязал; стрелците отнемаха цялото му внимание.

— Име — прошепна духчето и гласът й прозвуча далечно. — Да. Имам име. — Изглеждаше изненадана, когато се обърна към Каладин. — Защо имам име?

— Как бих могъл да знам? — каза Каладин и с усилие се размърда. Краката му горяха от болка. Едва куцаше.

Мостовите наблизо го погледнаха учудени, но той не им обърна внимание и закуцука през платото, докато не намери труп на мостови, който все още имаше елек и сандали. Оказа се дълголикият мъж, който беше толкова добър с него, мъртъв, със стрела в шията. Пренебрегна уплашените му очи, празно вторачени в небето, и смъкна дрехите му — кожен елек, кожени сандали, риза с връзки, червена от кръвта. Каладин се отвращаваше от себе си, но не смяташе да разчита Газ да му даде облекло.

Седна и използва по-чистите части на ризата, за да смени импровизираните си превръзки, после сложи елека и сандалите, като опитваше да не се движи прекалено много. Задуха ветрец и отвя мириса на кръв и гласовете на войниците, които се викаха един друг. Кавалерията вече се строяваше, като че нямаше търпение да се върне.

— Име — каза духчето, пристъпи във въздуха и застана до лицето на Каладин. Имаше очертанията на млада жена, завършващи с развята пола и нежни крачка. — Силфрена.

— Силфрена — повтори той, докато връзваше сандалите.

— Сил — рече духчето. Наклони глава. — Забавно е. Изглежда имам прякор.

— Поздравления. — Каладин с олюляване се изправи.

Малко по-нататък стоеше Газ с ръце на кръста и щит на гърба.

— Ти — каза, сочейки Каладин. После махна към моста.

— Шегуваш се — отвърна Каладин и огледа остатъците от отряда — бяха оцелели по-малко от половината — да се събират около моста.

— Носиш или оставаш тук — рече Газ. Изглеждаше ядосан от нещо.

Очакваше се да умра, разбра Каладин. Затова не се интересуваше имам ли елек и сандали. Бях отпред. Каладин единствен от първата редица беше оцелял.

За малко да седне и да позволи да го изоставят. Но нямаше да избере да умре от жажда на самотното плато. Запрепъва се към моста.

— Не се притеснявай — обясни един от мостовите. — Този път ще ни дадат да вървим бавно, с много почивки. И няколко войници ще ни помогнат — за вдигането на един мост са нужни двадесет и пет човека.

Каладин въздъхна и зае мястото си, докато няколко злополучни войници се присъединиха към отряда. Заедно вдигнаха моста във въздуха. Беше ужасно тежък, но някак успяха.

Каладин вървеше вцепенен. Мислил беше, че животът няма какво повече да му причини, нищо по-лошо от робското клеймо със знака шаш, нищо по-лошо от загубата на всичко във войната, нищо по-ужасно от това да предадеш онези, които си се заклел да пазиш.

Оказа се, че не е така. Имаше още нещо. Едно последно мъчение, запазено от света само за Каладин.

Това мъчение се наричаше Мост Четири.


7
Всичко разумно

„В пламъци са. Горят. Когато идват, донасят мрака, и можеш само да видиш, че кожата им пламти. Гори, гори, гори…“

Записано на Палахишев, 1172 г., двадесет и една секунди преди смъртта. Обектът е пекар-чирак.

Шалан забърза по коридора в опалено оранжеви багри. Сега таванът и горната част на стените бяха зацапани от преминаването на черния дим от действието на Ясна с Превръщателя. Шалан се надяваше, че рисунките по стените не са повредени.

По-напред в коридора дойдоха група парши с парцали, ведра и стълби, за да почистят саждите. Щом Шалан мина край тях, те се поклониха, без да продумат. Паршите можеха да говорят, но рядко го правеха. Като дете, Шалан намираше мраморните шарки на кожите им за красиви. Това беше преди забраната на баща й да стои при паршите.

Върна мислите си към задачата. Как щеше да накара Ясна Колин, една от най-силните жени в света, да промени мнението си и да я вземе за повереница? Очевидно жената беше упорита; в продължение на години беше устоявала на опитите на светилищата да постигнат примирие.

Шалан отново влезе в основния корпус на сградата с високия каменен таван и забързаните добре облечени обитатели. Чувстваше се уплашена, но я изкушаваше Превръщателят, който успя да зърне. В последните години нейното семейство, домът Давар, преуспяваше и излизаше от неизвестността. Това се дължеше преди всичко на бащините й политически умения — мнозина го мразеха, но той беше безскрупулен и така стигна далеч. Помогна и богатството, донесено от откриването на важни нови мраморни залежи в земите на Давар.

Шалан не беше достатъчно осведомена, та да таи подозрения за произхода на това богатство. Винаги, щом дадена кариера бе изтощена, баща й излизаше със своя земемер и откриваха нова. Едва след като разпитаха земемера, Шалан и братята й узнаха истината — баща им, използвайки своя забранен Превръщател, създаваше нови залежи в разумни количества. Не толкова, че да изглежда съмнително. Само колкото да донесе парите за прокарването на неговите политически цели.

Никой не знаеше откъде е взел фабриала, който тя сега носеше скрит. Беше неизползваем, повреден в същата катастрофална вечер, когато баща им умря. Не мисли за това, каза си тя настойчиво.

Поръчаха на бижутер поправката на счупения Превръщател, но той вече не действаше. Икономът на техния дом — един от близките довереници на баща им, съветник на име Луеш — беше обучен да го използва, но и той вече не можеше да го накара да работи.

Дълговете и обещанията на баща им бяха чудовищни. Изборът им беше ограничен. Семейството разполагаше с време — може би около година — докато пропуснатите плащания станеха забележителни, а отсъствието на баща им — очевидно. За пръв път отдалеченото местоположение на имотите им даваше предимство и оправдаваше забавянето на съобщенията. Братята й се оправяха някак, пишеха писма от името на бащата, появяваха се тук-там и пускаха слухове, че Сиятелният господар Давар замисля нещо голямо.

Всичко това — за да помогнат на дръзкия й план. Да намери Ясна Колин. Да стане нейна повереница. Да научи къде държи своя Превръщател. После да го замени с повредения.

С новия фабриал те щяха да направят нови кариери и да възстановят богатството си. Щяха да направят храна за войската си. С достатъчно богатство на ръка да погасят дълговете и да подкупват, можеха да обявят смъртта на баща си и да не бъдат съсипани.

В главния коридор Шалан се позабави, докато обмисляше следващия си ход. Планираше нещо много рисковано. Трябваше да избяга, без при това да я заподозрат в кражбата. Макар да беше посветила много мислене на това, още не знаеше как ще успее. Но за Ясна беше известно, че има много врагове. Трябваше да има начин да им се припише „повреждането“ на нейния фабриал.

Тази стъпка щеше да дойде по-късно. Засега, Шалан трябваше да убеди Ясна да я приеме за повереница. Никакъв друг резултат не беше приемлив.

Шалан нервно положи ръце, за да покаже, че е в нужда — скритата ръка сгъната през гърдите и докосваща лакътя на свободната ръка, която беше вдигната с разперени пръсти. Доближи една жена, облечена в добре колосаната бяла риза с връзки и черната пола, които навсякъде бяха отличителни за старшите слуги.

Набитата жена направи реверанс.

— Ваше Сиятелство?

— Паланеумът — отговори Шалан.

Жената се поклони и я поведе още по-навътре в дълбините на главния коридор. Повечето от жените тук — и прислужничките в това число — носеха косите си прибрани и Шалан се почувства не на място с нейната спусната коса. Тъмночервеният й цвят я караше да изпъква още повече.

Скоро коридорът започна стръмно да се спуска. Но, когато камбаните отбелязаха половин час, тя все още можеше да ги чуе далеч над себе си. Може би затова тукашните хора толкова ги харесваха — дори в дълбините на Конклава се чуваше външният свят.

Прислужницата отведе Шалан пред огромна двойна врата от стомана. Поклони се и Шалан я освободи с кимване.

Не можеше да не се възхити от красотата на вратата — от външната страна беше гравиран сложен мотив с кръгове, линии и глифи. Представляваше някаква схема — по една половина на всяко крило. За съжаление Шалан нямаше време за разглеждане и отмина.

Помещението зад вратата беше толкова голямо, че спираше дъха. Страните бяха от гладък камък и се издигаха много високо; слабото осветление не позволяваше да се види точно докъде, но Шалан съзря далечни проблясъци от лампи. В стените имаше десетки балкончета, доста подобни на частните ложи в театъра. От много от тях струеше мека светлина. Единствените шумове идеха от прелистване и от приглушен шепот. Шалан вдигна скритата ръка пред гърдите си; чувстваше се незначителна в тази величествена зала.

— Ваше Сиятелство? — обърна се към нея един млад старши слуга. — Какво Ви е нужно?

— Явно ново възприятие на пространството — отвърна тя. — Как…

— Това помещение се нарича Булото — тихо обясни слугата. — Намира се преди същинския Паланеум. И двете са били вече тук при основаването на града. Някои приемат, че може да са били изсечени от самите Певци на зората.

— Къде са книгите?

— Същинският Паланеум е насам — слугата я подкани с жест и я поведе към няколко врати от другата страна на помещението. През тях тя влезе в по-малка зала, разделена със стени от дебел кристал. Шалан доближи една и я докосна. Повърхността на кристала беше грапава като отсечена скала.

— Направени с Превръщател?

Слугата кимна. Зад него мина друг слуга, повел възрастен ардент. Като повечето свои събратя, старецът беше с обръсната глава и дълга брада. Простата му сива роба беше препасана с кафяв пояс. Слугата го отведе зад един ъгъл и Шалан смътно различи силуетите им оттатък — като плуващи в кристала сенки.

Тя пристъпи напред, но слугата се прокашля.

— Ще ми трябва Вашият пропуск, Сиятелство.

— Колко струва? — колебливо попита Шалан.

— Хиляда сапфирени броама.

— Толкова скъпо?

— Многобройните кралски болници изискват голяма издръжка — рече извинително мъжът. — Единствените стоки, които Карбрант може да продава, са риба, камбани и информация. Първите две не се предлагат само от нас. Но третата… Е, Паланеумът разполага с най-добрата сбирка книги и свитъци на цялата планета Рошар. Повече, отколкото има в Светия Анклав във Валат. По последни сметки в нашия архив има над седемстотин хиляди отделни текста.

Бащата на Шалан притежаваше точно осемдесет и седем книги. Тя ги беше чела и препрочитала неведнъж. Колко можеше да се съдържа в седемстотин хиляди книги? Теглото на толкова много информация й завъртя главата. Можеше да прекара месеци само в четене на заглавията.

Но не. Може би, когато се увереше, че братята й са в безопасност — когато финансите на дома се възстановяха — щеше да се върне. Може би.

Като че ли умираше от глад, а оставяше недокоснат топъл плодов пай.

— Къде мога да почакам? — попита тя. — Ако някой мой познат е вътре?

— Може да използвате някоя от нишите за четене — отвърна с облекчение слугата. Като че ли се тревожеше, че тя ще направи някоя сцена. — Не се изисква пропуск да поседите там. Имаме носачи парши, които могат да Ви качат до някоя по-висока ниша, ако желаете.

— Благодаря — каза Шалан и обърна гръб на Паланеума. Пак се почувства дете, заключена в стаята, със забрана да тича из градините заради параноичните страхове на баща й. — Дали Сиятелната Ясна Колин още има ниша за четене?

— Мога да попитам — отвърна слугата и тръгна пред нея обратно в Булото с далечния му невидим таван. Избърза, за да поговори с други слуги, и остави Шалан до вратата за Паланеума.

Можеше да изтича вътре. Да се прокрадне…

Не. Братята й често я тормозеха, че е прекалено кротка, но не кротостта я възпря. Несъмнено вътре имаше пазачи; да нахълта щеше да е не само безсмислено, а и щеше да провали всяка нейна възможност да накара Ясна да си смени мнението.

Да промени мнението на Ясна, да се докаже. Призляваше й от самата мисъл. Тя мразеше сблъсъците. Като по-малка се чувстваше като крехка кристална фигурка във витрина — само за гледане, не за докосване. Единствената дъщеря, последният спомен от любимата съпруга на Сиятелния господар Давар. Все още й беше странно, че тъкмо тя взе нещата в свои ръце след… След инцидента… След…

Спомените я връхлетяха. Нан Балат ранен, дрехата му разкъсана. Дълъг сребрист меч в нейната ръка, толкова остър, че разсича камъните като вода.

Не, каза си Шалан, облегната на каменната стена и притиснала чантата до гърдите си. Не. Не мисли за миналото.

Потърси утеха в рисуването, протегна пръсти към чантата за хартия и моливи. Слугата обаче се върна, преди да успее да ги извади.

— Нейно Сиятелство Ясна Колин действително е помолила да се отдели за нея ниша за четене. Можете да я почакате там, ако искате.

— Искам — отговори Шалан. — Благодаря.

Слугата я отведе в покрито ограждение, където четирима парши стояха върху здрава дървена платформа. Шалан и водачът й стъпиха на платформата и паршите задърпаха въжетата, окачени на една лебедка горе. Платформата се придвижи в каменната шахта. Единствените светлини бяха сфери в ъглите й. Аметисти с мек виолетов цвят.

Шалан имаше нужда от план. Ясна не приличаше на човек, който лесно си променя мнението. Трябваше да я изненада, да я впечатли.

Стигнаха на около четиридесет стъпки над пода и слугата махна на паршите да спрат. Шалан го последва в тъмен коридор към едно от балкончетата, които се издаваха над Булото. То бе обло като куличка, опасано с висок до кръста каменен парапет с дървени перила отгоре. Заетите ниши сияеха в различни цветове от използваните за осветление сфери; в тъмнината на огромното помещение те сякаш се носеха във въздуха.

Нишата имаше дълго и извито каменно писалище, свързано с парапета на балкончето. Столът беше един, имаше и подобна на бокал кристална купа. Шалан благодари на слугата с кимване, той се оттегли и тя извади шепа сфери, които пусна в купата, за да освети нишата за четене.

Въздъхна, приседна на стола и положи чантата си на писалището. Развърза връзките на чантата, колкото да прави нещо, докато опитваше да измисли начин — някакъв начин — да убеди Ясна.

Първо, реши тя, трябва да пречистя ума си.

От чантата извади снопче дебела хартия за рисуване, комплект въглени моливи с различна дебелина, четки и стоманени писци, туш и акварелни бои. Накрая измъкна по-малък подвързан скицник, където бяха рисунките й от натура, направени през седмиците на борда на Насладата на вятъра.

Това всъщност бяха простички вещи, но за Шалан струваха повече от цял сандък сфери. Измъкна лист от снопчето, избра остър въгленов молив и го затъркаля между пръстите си. Затвори очи и задържа в ума си един образ: Карбрант какъвто го беше запаметила в момента, когато стъпи на пристанището. Вълните бият по дървените подпори, въздухът мирише на сол, мъже се катерят по такелажа и оживено си подвикват. И самият град — издига се по хълма, къщите са една над друга, не се губи и песъчинка земя. Далечните камбани прозвъняват нежно.

Отвори очи и почна да рисува. Пръстите й се движеха сами, първо нанасяха по-едрите щрихи. Приличната на цепнатина долина, приютила града. Пристанището. Тук — квадрати за къщите, там — мазка за завой на главния път нагоре към Конклава. Постепенно, щрих след щрих, добави подробностите. Сенки за прозорците. Чертици за уплътняване на пътищата. Загатнати хора и каруци за бъркотията по оживените улици.

Беше чела за работата на скулпторите. Много от тях вземаха каменния блок и първо изсичаха приблизителните очертания. После правеха още и още обработки и при всяка изсичаха нови подробности. Рисуването за нея беше същото. Първо едрите щрихи, после някои детайли, след тях — други детайли, та чак до най-фините. Формално не беше учила графика; просто правеше това, което чувстваше, че е правилно.

Градът се оформи под пръстите й. Работеше леко, линия след линия и щрих след щрих. Какво ли би правила без това? Напрежението излизаше от тялото й, като че се освобождаваше през връхчетата на пръстите й в молива.

Докато работеше, загуби представа за времето. Понякога се чувстваше като в унес, всичко друго избледняваше. Пръстите й рисуваха почти сами. Толкова по-лесно беше да мислиш, докато рисуваш.

Не след дълго бе възпроизвела Спомена на листа. Вдигна го, доволна, отпусната и с ясен ум. Запаметеният образ на Карбрант беше излязъл от главата й; тя го беше освободила в скицата. И това носеше облекчение. Като че умът й се напрягаше да удържа Спомените, докато може да ги ползва.

После направи Ялб — изправен, без риза под елека, ръкомахащ на носача, който я беше докарал до Конклава. Усмихваше се, докато работеше, припомняйки си непринудения глас на Ялб. Досега сигурно се беше върнал на Насладата на вятъра. Два часа ли минаха? Вероятно.

Винаги повече се вълнуваше от рисуването на хора и животни, отколкото на предмети. Имаше нещо живително в това да пресъздаваш на листа одушевено същество. Градът беше чертички и кутийки, а личността беше кръгове и криви. Можеше ли да предаде точно онази усмивчица на лицето на Ялб? Можеше ли да покаже ленивото му доволство, начина, по който флиртуваше с жена с далеч по-високо от неговото положение? И носача с тънките пръсти, обутите в сандали крака, дългата дреха и дънестите панталони. Странният му език, проницателните му очи, планът му да получи по-голям бакшиш, като предложи не просто закарване до Конклава, а обиколка на града.

Докато рисуваше, имаше усещането, че работи не само с въглен и хартия. При рисуването на портрет тя работеше със самата душа. Имаше растения, от които можеш да вземеш малка частица — листо или парченце от стъблото — после да я посадиш и да отгледаш същото растение. Когато вземаше Спомен за някого, Шалан отрязваше късче от душата му, отглеждаше го и го оставяше да израсте на листа. Въгленът за мускули, масата на хартията за кости, туш за кръв, текстурата на хартията за кожа. Влезе в ритъм, в такт, проскърцването на молива беше като дишането на онези, които тя изобразяваше.

Около листа започнаха да се събират духчета на сътворяването и да гледат рисунката. Подобно на другите духчета, и за тях се казваше, че винаги са наоколо, но обикновено са невидими. Понякога ги привличаш. Друг път — не. При рисуването явно умението имаше значение.

Духчетата на сътворяването бяха средни по размер, дълги колкото пръстите на Шалан, и сияеха в бледо сребристо. Непрестанно се преобразяваха и приемаха нови форми. Обикновено на нещата, които се видели напоследък. Урна, човек, маса, колело, пирон. Винаги в сребрист цвят, винаги дребни. Пресъздаваха формите точно, но ги придвижваха по странен начин. Масата се въртеше като колело, урната се строшаваше и възстановяваше.

Рисуването на Шалан привлече пет-шест духчета — сътворяването ги примамваше както яркият огън примамва духчетата на пламъка. Беше се научила да не им обръща внимание. Те не бяха веществени — ако прокараше ръка през някое от тях, то щеше да се сипне като пясък и пак да се събере. Никога не усещаше нищо при докосването на духче.

Накрая вдигна листа доволна. Рисунката изобразяваше Ялб и носача в подробности, а зад тях беше загатнат оживеният град. Добре беше уловила очите им. Това беше най-важното. Всяка от Десетте Субстанции имаше съответстваща телесна част — кръв за течност, коса за дърво и така нататък. Очите се свързваха с кристал и стъкло. Прозорците към ума и духа на човека.

Остави листа настрани. Някои хора събираха трофеи. Други събираха оръжия и щитове. Мнозина събираха сфери.

Шалан събираше хора. Хора и интересни създания. Може би, защото беше прекарала такава голяма част от младостта си в същински затвор. Създаде си навика да запаметява лица, после да ги рисува, след като баща й беше открил, че скицира градинарите. Неговата дъщеря? Да рисува тъмнооки? Разгневи се страшно — един от малкото случаи, когато печално известният му нрав се насочваше срещу дъщеря му.

След този случай тя рисуваше хора само тайно, а в останалото време скицираше насекоми, ракообразни и растения из градините на имението. Баща й нямаше нищо против — зоологията и ботаниката бяха подходящи занимания за дама — и я насърчаваше да избере като свое Призвание естествената история.

Шалан извади трети празен лист. Той сякаш я умоляваше да го запълни. Празният лист беше само възможност, беше безцелен, докато не го използваш. Като напълно заредена сфера, затворена в кесията, където светлината й беше безполезна.

Запълни ме.

Духчетата на сътворяването се насъбраха. Стояха неподвижно, като че ли бяха любопитни и изпълнени с очакване. Шалан затвори очи и си представи Ясна Колин изправена пред блокираната врата с греещ на ръката й Превръщател. Коридорът притихва, чува се само хлипането на детето. Адютантите са затаили дъх. Кралят се тревожи. Всички са застинали почтително.

Шалан отвори очи и енергично почна да рисува, нарочно се остави да се загуби в работата. Колкото по-малко беше сега и повече тогава, толкова по-добре се получаваше скицата. Другите две рисунки бяха за загряване; тази щеше да е шедьовърът на деня. Листът беше закрепен на подложката за рисуване, прихваната със скритата ръка, свободната й ръка полетя по него. От време на време посягаше за други моливи. Мек въглен за тъмно, плътно черно като прекрасната коса на Ясна. Твърд въглен за светлосиво като могъщите вълни от камъните на Превръщателя.

Известно време Шалан отново беше в онзи коридор и наблюдаваше нещо немислимо: еретичка да използва една от най-свещените сили в целия свят. Самата сила на промяната, силата, чрез която Всемогъщият беше сътворил Рошар. Всемогъщият имаше и друго име, което можеше да се произнася само от устните на ардентите. Елитанатиле. Този, Който Превръща.

Шалан можеше да долови дъха на стария коридор. Можеше да чуе как детето хлипа. Можеше да усети как нейното собствено сърце бие в очакване. Камъкът скоро щеше да се промени. Всмуквайки Светлината на Бурята от скъпоценния камък на Ясна, той напускаше своята субстанция и ставаше нещо ново. Дъхът на Шалан замря в гърлото й.

И тогава споменът избледня, върна я в тихата сумрачна ниша. Сега на листа имаше точно изображение на сцената в черно и сиво. Гордата фигура на принцесата, която гледа падналия камък и изисква от него да се покори на волята й. Това беше тя. Шалан знаеше с интуитивната увереност на художника, че това е една от най-добрите й рисунки. Тя беше уловила една малка частица от Ясна — нещо, което светилищата не бяха успели да направят. Това донесе на Шалан еуфорична тръпка. Дори ако тази жена отново я отхвърлеше, едно нямаше да се промени. Ясна Колин беше влязла в сбирката от образи на Шалан.

Шалан избърса пръстите си в парцалчето, после вдигна листа. Разсеяно забеляза, че вече е привлякла поне дузина духчета на сътворяването. Трябваше да лакира рисунката със сок от жилково дърво, за да фиксира въглена и да го предпази от зацапване. Носеше такъв в чантата. Първо искаше да проучи листа и изобразената на него фигура. Коя всъщност беше Ясна Колин? Със сигурност беше непокорна. Беше истинска жена, майстор в женските изкуства, но по никой начин не беше деликатна.

Такава жена би оценила решителността на Шалан. Би изслушала още една молба да я приеме за повереница, ако молбата е представена по подходящия начин.

Също така Ясна беше рационалист, жена, която беше достатъчно дръзка да отрече съществуването на самия Всемогъщ въз основа на собствените си разсъждения. Ясна би оценила силата, ала само ако е логично оформена.

Шалан кимна на себе си, извади четвърти лист хартия и тънко заострена четка. После разклати и отвори шишенцето с туш. Ясна беше поискала доказателство за логиката на Шалан и умението й да пише. Е, какъв по-добър начин от това да я помоли с думи?

Сиятелна Ясна Колин, написа Шалан с най-спретнатия и красив почерк, на който беше способна. Можеше да ползва и тръстиков писец, но четката беше за произведения на изкуството. Намерението й беше написаното да е точно такова. Вие отхвърлихте молбата ми. Приемам това. Ала както всеки обучен във формалното изследване знае, нито една хипотеза не бива да се приема аксиоматично. Всъщност аргументът обикновено гласеше „нито една хипотеза — с изключение на съществуването на Всемогъщия — не бива да се приема аксиоматично“. Но такава формулировка би допаднала на Ясна.

Един учен трябва да е готов да промени теориите си, ако те са оспорени експериментално. Придържам се към надеждата, че Вашето отношение към решенията е подобно: като предварителни резултати, очакващи следваща информация.

От краткия ни контакт виждам, че цените постоянството. Направихте ми комплимент, че не съм престанала да Ви търся. Следователно допускам, че няма да приемете това писмо като нарушение на добрия вкус. Приемете го като доказателство за горещото ми желание да бъда Ваша повереница, а не като пренебрегване на изразеното от Вас решение.

Шалан опря крайчеца на четката до устните си и обмисли следващата стъпка. Духчетата на сътворяването постепенно избледняха и изчезнаха. Носеха се приказки за духчета на логиката — малки буреносни облачета — привличани от нечия отлична аргументация, но Шалан не ги бе виждала никога.

Очаквате доказателство, че съм достойна, продължи Шалан. Желанието ми е да можех да покажа, че обучението ми е по-пълно, отколкото разговорът ни показа. За съжаление нямам основания за такъв аргумент. Имам слабости в образованието. Това е ясно и не подлежи на разумен спор.

Но животът на мъжете и жените е повече от логическа задача; контекстът на житейския им опит е безценен за взимането на добри решения. Моето обучение по логика е под Вашите стандарти, но дори и аз знам, че рационалистите имат такова правило: не може логиката да се прилага абсолютно, когато става въпрос за човешки същества. Ние не сме само мислещи същества.

Следователно, сърцевината на моя аргумент е да дам перспектива към моето невежество. Не чрез оправдание, а чрез обяснение. Вие изразихте неудоволствие, че човек като мен може да е така недостатъчно образован. Какво е правила моята мащеха? Какво са правили моите учители? Защо моето образование е толкова зле организирано?

Фактите са притеснителни. Имах малко учителки и всъщност нямах обучение. Мащехата ми опита, ала самата тя бе необразована. Това е грижливо пазена тайна — много от веденските провинциални домове пренебрегват правилното образование на своите жени.

Когато бях съвсем малка, имах три учителки, но всяка от тях напускаше след няколко месеца и посочваше характера или грубостта на баща ми като причина. Оставена бях сама да си блъскам главата с образованието. Научих каквото можах с четене и попълвах празнотите благодарение на вроденото си любопитство. Но не ще съм в състояние да съпоставям знанията си с някой, получил предимствата на формално — и скъпо — образование.

Защо това да е основание да ме приемете? Защото всичко, което съм научила, е дошло след голяма лична борба. Трябваше да преследвам онова, което другите получаваха наготово. Вярвам, че поради тази причина моето образование — ако и да е ограничено — има повече качество и достойнство. Уважавам Вашето решение, но Ви моля да го преосмислите. Какво бихте предпочели да имате? Повереница, която може да повтори правилните отговори, защото свръхзаплатената учителка я е дресирала да ги знае, или повереница, която е трябвало да се бори и бие за всичко научено?

Уверявам Ви, че едната от тези двете ще цени вашите напътствия много повече от другата.

Вдигна четката. Като се позамисли, аргументацията й се стори несъвършена. Разкриваше своето невежество и очакваше Ясна да я приветства? Все пак, струваше й се, че постъпва правилно, макар писмото да беше лъжа. Лъжа, изградена от истини. Всъщност тя не беше дошла да черпи от знанията на Ясна. Беше дошла да краде.

Съвестта я замъчи и тя едва не смачка писмото. Стъпки в коридора пред нишата я накараха да замръзне. Скочи на крака, завъртя се, притисна скритата ръка до гърдите си. Затърси думи, с които да обясни на Ясна Колин присъствието си тук.

В коридора трепнаха светлини и сенки, после една фигура предпазливо надзърна в нишата. Държеше в шепата си бяла сфера за осветление. Не беше Ясна. Беше мъж, двадесетинагодишен, в проста сива роба. Ардент. Шалан си отдъхна.

Младият човек я забеляза. Лицето му беше тясно, сините очи — проницателни. Брадата му беше подрязана късо и строго, главата му беше обръсната. Заговори я с културен тон.

— Ах, извинете ме, Ваше Сиятелство. Мислех, че това е нишата на Ясна Колин.

— Така е — отговори Шалан.

— О. Вие също я чакате?

— Да.

— Нали няма изключително да Ви притесня, ако почакам заедно с Вас? — имаше лек хердазки акцент.

— Разбира се, че няма, арденте — тя кимна почтително, после набързо взе да събира нещата си, за да освободи място.

— Не мога да заема мястото Ви, Сиятелство! Ще си донеса друг стол.

Тя вдигна ръка да протестира, но той вече беше излязъл. Върна се след малко, понесъл стол от друга ниша. Беше висок, строен и — реши Шалан с известно неудобство — доста хубав. Баща й притежаваше само трима арденти, все възрастни хора. Те пътуваха из земите му, посещаваха селата, помагаха със службата си на хората да постигат Точки в своята Слава и Призвание. Шалан пазеше лицата им в своята сбирка портрети.

Ардентът разположи стола. Позабави се малко, преди да седне, понеже видя какво има на масата.

— Виж ти, виж ти — рече изненадано.

За миг Шалан помисли, че той чете писмото и я връхлетя дразнеща паника. Ала ардентът гледаше трите рисунки, които лежаха на масата и чакаха лакировката.

— Вие ли ги направихте, Ваше Сиятелство?

— Да, арденте — отвърна Шалан и сведе поглед.

— Няма нужда от такива официалности! — каза ардентът, приведе се, намести очилата и заразглежда рисунките. — Моля, аз съм брат Кабсал или просто Кабсал. Наистина така е добре. А Вие сте?

— Шалан Давар.

— В името на златните ключове на Веделедев, Ваше Сиятелство! — възкликна брат Кабсал, докато сядаше. — Ясна Колин ли Ви научи на такова умение с молива?

— Не, арденте — отвърна Шалан, все още права.

— Продължавате да се държите официално — каза той с усмивка. — Кажете ми, толкова ли съм страшен?

— Възпитана съм да показвам уважение към ардентите.

— Е, аз лично намирам, че това уважение е като тор. Използвай го, където трябва, и насажденията ще процъфтят. Насипи го дебело и просто ще се разсмърди. — Очите му проблеснаха.

Нима един ардент — слуга на Всемогъщия — току-що говори за тор?

— Ардентът е представител на самия Всемогъщ. Да Ви демонстрирам липса на уважение ще е като проява на неуважение към Всемогъщия.

— Разбирам. И така ще се държите, ако Всемогъщият Ви се яви тук? Всичките официалности и поклони?

Тя се поколеба.

— Добре де, не.

— Ах, и как бихте реагирали?

— Предполагам, с болезнени крясъци — тя позволи на тази мисъл твърде леко да й се изплъзне. — Понеже е написано, че славата му е такава, щото всеки, който го погледне, тутакси ще изгори и ще стане на пепел.

Ардентът се засмя на това.

— Мъдро казано, наистина. Но моля Ви, седнете.

Тя неохотно седна.

— Изглежда, все още се борите със себе си — каза ардентът и вдигна портрета на Ясна. — Какво трябва да направя, за да Ви успокоя? Да се покача ли на тази маса и да изтанцувам една жига?

Тя примигна от изненада.

— Не възразявате? Добре тогава… — остави портрета и почна да се катери по стола.

— Не, моля Ви! — възкликна Шалан и протегна свободната си ръка.

— Сигурна ли сте? — той огледа преценяващо писалището.

— Да — каза Шалан и си представи как ардентът се олюлява, прави погрешна стъпка, пада от балкончето и лети десетки стъпки надолу към пода. — Моля Ви, обещавам повече да не Ви уважавам!

Той се усмихна, скочи от масата и седна. Заговорнически се приведе към Шалан.

— Заплахата с танца на масата почти винаги работи. Само веднъж ми се наложи да я изпълня и то заради облог с брат Ланин. Магистърът на манастира ни едва не пукна от потрес.

Шалан установи, че се усмихва.

— Вие сте ардент, забранено Ви е да притежавате собственост. На какво се обзаложихте?

— Две дълбоки вдишвания от аромата на зимна роза — отвърна брат Кабсал — и слънчевата топлина по кожата ни. — Усмихна се. — Понякога можем да сме много изобретателни. Годините, прекарани в консервиращата манастирска атмосфера, могат да направят такива неща с хората. Е, щяхте да ми обясните къде се научихте така умело да боравите с молива?

— Практика. Предполагам, че в крайна сметка всеки се научава така.

— Отново мъдри думи. Започвам да се чудя кой от двама ни е ардент. Но сигурно сте имали учител.

— Дандос Помазания.

— Ах, ако някога е имало истински майстор на молива, това е той. Та така, не, че се съмнявам в думите Ви, Сиятелство, но съм доста заинтригуван как Дандос Хералдин Ви е учил да рисувате. Понеже, когато последно проверих, той страдаше от доста смъртоносна и трайна болест. А именно — мъртъв е. От триста години насам.

Шалан се изчерви.

— Баща ми имаше негов учебник.

— И научихте това — Кабсал вдигна рисунката на Ясна — от една книга?

— Хмм… да.

Той пак погледна рисунката.

— Май трябва повечко да чета.

Шалан откри, че се смее на изражението на ардента и взе Спомен — той седи, по лицето му е изписана смесица от удивление и възхищение, докато изучава картината, почесвайки брадата си с пръст.

Кабсал се усмихна със задоволство и остави рисунката.

— Имате ли лак?

— Имам — каза тя и го извади от чантата си. Беше в колба с пулверизатор, като онези, които често се използват за парфюми.

Той взе съдинката и завъртя капачката отпред, после я раздруса и изпробва лака върху китката си. Кимна доволно и се пресегна за рисунката.

— Не бива да допускаме такава картина да е застрашена от зацапване.

— Мога да я лакирам — каза Шалан. — Няма нужда да си правите труда.

— Това не е труд, това е чест. Пък и аз съм ардент. Ние не знаем какво да правим със себе си, когато не сме заети да вършим неща, които другите могат да свършат сами. Най-добре просто да ми угодите. — Той започна да лакира рисунката, като пръскаше внимателно.

Шалан с усилие се удържа да не грабне рисунката от ръцете му. За щастие, той беше внимателен и лакът се полагаше равномерно. Очевидно и преди беше лакирал рисунки.

— Вие сте от Я Кевед, предполагам?

— Заради косата ли? — попита тя и вдигна ръка към червените си кичури. — Или заради акцента?

— Заради отношението Ви към ардентите. Веденската църква безспорно е най-традиционната. Посещавал съм вашата прекрасна страна два пъти; храната понася добре на стомаха ми, но цялото подмазване ме накара да се чувствам неудобно.

— Може би е трябвало да потанцувате по масите.

— Мислех да го направя, но моите братя и сестри арденти от Вашата родина вероятно щяха да се строполят мъртви от смущение. Не бих понесъл да ми тежат на съвестта. Всемогъщият не е добър към онези, които убиват неговите свещеници.

— Аз пък смятах, че на убиването по принцип не бива да се гледа с добро око — отвърна Шалан, докато го наблюдаваше как лакира. Странно й беше да позволи на някой друг да работи по рисунките й.

— Какво мисли Сиятелната Ясна за Вашето изкуство? — попита той и продължи да пръска лак.

— Не смятам, че я интересува — каза Шалан и се свъси при спомена за разговора. — Не личи да цени изобразителните изкуства кой знае колко.

— Така съм чувал. За съжаление това е един от малкото й недостатъци.

— А другият е онази дреболия с нейната ерес?

— Наистина — отговори с усмивка Кабсал. — Трябва да призная, че влязох тук с очакването да срещна безразличие, а не почтителност. Как така постъпихте в нейния антураж?

Шалан се сепна и за пръв път си даде сметка, че брат Кабсал я е взел за някоя от приближените на Сиятелната господарка Колин. Може би за нейна повереница.

— Мътните го взели — промърмори тя.

— А?

— Изглежда, без да искам съм Ви подвела, братко Кабсал. Не съм обвързана със Сиятелната Ясна. Поне засега. Опитвам се да я накарам да ме приеме за повереница.

— Ах — отвърна Кабсал и привърши лакировката.

— Съжалявам.

— За какво? Не сте направили нищо нередно. — Той духна върху рисунката, после я обърна и я показа на Шалан. Беше отлично обработена, без замазани места. — Бихте ли ми направили една услуга, дете мое? — попита Кабсал и остави рисунката настрани.

— Всичко.

Тук той привдигна вежда.

— Всичко разумно — поправи се Шалан.

— Според чий разум?

— Моя, предполагам.

— Жалко — каза той и стана. — Тогава ще се огранича. Дали ще имате добрината да осведомите Сиятелната Ясна, че съм я търсил?

— Тя Ви познава? — Каква работа можеше да има един хердазки ардент със заклетата безбожница Ясна?

— О, не бих казал. Но се надявам да е чувала името ми, защото няколко пъти молих за аудиенция.

Шалан кимна и се изправи.

— Допускам, че желанието Ви е да опитате да я накарате да приеме вярата?

— Тя е неповторимо предизвикателство. Не мисля, че ще мога да търпя сам себе си, ако поне не опитам да я убедя.

— А ние не бихме искали да не се търпите — отбеляза Шалан — понеже противното ще ни върне към ужасния Ви навик почти да убивате арденти.

— Точно така. Както и да е, едно лично послание от Вас може да помогне там, където писмените молби се пренебрегват.

— Аз… съмнявам се.

— Е, ако откаже, това означава само, че ще се върна — усмихна се той. — Надявам се да означава и че ще се срещна пак с Вас. Затова го очаквам с нетърпение.

— Аз също. И съжалявам за недоразумението.

— Ваше Сиятелство, моля Ви. Не поемайте отговорност за моите предположения.

Тя се усмихна.

— Бих се въздържала да поема каквато и да е отговорност за Вас във всяко отношение, братко Кабсал. И все пак се чувствам зле.

— Ще Ви мине — забеляза той и сините му очи блеснаха. — Но аз ще направя всичко по силите си да се почувствате отново добре. Има ли нещо, което обичате? Освен това да тачите ардентите и да рисувате изумително, искам да кажа.

— Сладко.

Той наведе глава настрани.

— Харесва ми — каза тя и сви рамене. — Питахте какво обичам. Сладко.

— Така да бъде. — Отстъпи в тъмния коридор и затърси в джоба си сферата, за да му свети. След секунди вече си беше отишъл.

Защо сам не изчака Ясна да се върне? Шалан поклати глава, после лакира другите две рисунки. Тъкмо привършваше с изсушаването и прибирането им в чантата, когато чу отново стъпки в коридора и разпозна гласа на Ясна.

Шалан набързо си събра нещата, остави писмото на писалището, пристъпи до стената на нишата и зачака. След миг влезе Ясна Колин, придружавана от групичка слуги.

Не изглеждаше доволна.


8
По-близко до пламъка

„Победа! Ние стоим на върха на планината! Разпиляваме ги пред нас! Домовете им стават наши бърлоги, земите им стават наши ниви! И те ще горят, както някога ние горяхме, в пусто и изоставено място.“

Записано на Ишашан, 1172 г., осемнадесет секунди преди смъртта. Обектът беше светлоока стара мома от осми дан.

Страховете на Шалан се потвърдиха, когато Ясна погледна право в нея и свали свободната си ръка край тялото в знак на раздразнение.

— Значи наистина сте тук?

Шалан се сви.

— Слугите ли Ви казаха?

— Нали не мислите, че ще оставят някого в моята ниша за четене и няма да ме предупредят? — Зад Ясна група парши се бавеха в коридора, понесли камари книги.

— Сиятелна Колин — подхвана Шалан. — Аз само…

— Вече загубих достатъчно време с Вас — прекъсна я Ясна с гневен поглед. — Ще се оттеглите, госпожице Давар. И аз повече няма да Ви виждам, докато трае престоят ми тук. Разбрано ли е?

Надеждите на Шалан рухнаха. Тя отстъпи. Ясна Колин беше властна. Към нея не можеше да се проявява неподчинение. Това ставаше разбираемо само с един поглед в очите й.

— Съжалявам, че Ви обезпокоих — прошепна Шалан, стисна чантата си и излезе с цялото достойнство, на което беше способна. Едва удържаше сълзите на смущение и разочарование, докато крачеше забързано по коридора и се чувстваше пълна глупачка.

Стигна до шахтата, но носачите се бяха спуснали след качването на Ясна. Шалан не позвъни да ги повика. Просто се облегна на стената и се отпусна на пода с колене пред гърдите и чанта в скута. Обгърна с ръце краката си, със свободната ръка стисна скритата ръка през тъканта на маншета и тихо задиша.

Ядосаните хора я разстройваха. Не можеше да не се замисли за баща си и неговите тиради, почти чуваше виковете, крясъците и хленчовете му. Дали не беше слаба, понеже сблъсъците така я разстройваха? Чувстваше, че е вярно.

Глупаво момиче, идиотка, помисли си тя, а няколко духчета на болката изпълзяха от стената край главата й. Какво те накара да решиш, че можеш да се справиш? Та ти си излизала извън земите на семейството едва пет-шест пъти за целия си живот. Идиотка, идиотка, идиотка!

Беше убедила братята си да й се доверят, да възложат надежди на нелепия й план. И какво направи сега? Загуби шест месеца, а през това време враговете ги обкръжаваха все по-плътно.

— Сиятелна Давар? — обади се някой плахо.

Шалан вдигна поглед и осъзна, че е била толкова погълната от нещастието си, та не е забелязала идването на слугата. Беше млад, униформата му беше изцяло черна и без емблема на гърдите. Не беше старши слуга, може би сега се обучаваше.

— Нейно Сиятелство Колин би желала да разговаря с Вас — младежът посочи обратно към нишата на Ясна.

За да ме нахока още?, каза си Шалан свъсено. Но високопоставена дама като Ясна получаваше каквото поиска. Шалан си наложи да престане да трепери, после стана. Поне беше успяла да не заплаче; не беше повредила грима си. Последва слугата до осветената ниша, притиснала чантата пред гърдите си като щит.

Ясна Колин седеше на стола, който Шалан беше ползвала по-рано, а на писалището пред нея имаше купчини книги. Ясна потриваше чело със свободната си ръка. Превръщателят се открояваше на фона на кожата й, димният камък беше тъмен и грапав. Макар да изглеждаше изтощена, Ясна седеше в безукорна поза, изящната копринена рокля покриваше нозете й, скритата ръка почиваше в скута.

Ясна се съсредоточи върху Шалан и спусна свободната си ръка.

— Не биваше да се държа така гневно с Вас, госпожице Давар — рече тя уморено. — Вие просто проявявахте постоянство, черта, която обикновено уважавам. В името на проблясващите бури, аз самата често съм виновна в упорството. Понякога се оказва най-трудно да приемем у другите онова, на което така държим у себе си. Единственото ми извинение е, че напоследък се подложих на необикновено силно напрежение.

Шалан кимна признателно, макар да се чувстваше ужасно неловко.

Ясна се обърна и загледа тъмнината в Булото.

— Знам какво говорят хората за мен. Бих се надявала да не съм толкова остра, колкото приказват, ала една жена може да има още по-лоша репутация от строгостта. Тя може да послужи добре.

Шалан с усилия си налагаше да не се върти. Трябваше ли да се оттегли?

Ясна несъзнателно поклати глава на някаква своя мисъл, но Шалан не можа да се досети каква ли е тя. Накрая пак се обърна към Шалан и й посочи голямата купа на писалището. Там имаше дузина от сферите на Шалан.

Шалан стреснато вдигна свободната си ръка пред устата. Напълно беше забравила парите. Поклони се на Ясна в знак на благодарност, после бързо прибра сферите.

— Ваше Сиятелство, преди да съм забравила, трябва да спомена, че един ардент — брат Кабсал — дойде да Ви види, докато чаках тук. Пожела да Ви предам, че би искал да разговаря с Вас.

— Не е чудно — каза Ясна. — Явно сте изненадана за сферите, госпожице Давар. Предположих, че чакате отвън, за да си ги приберете. Не е ли това причината все още да се намирате толкова близо?

— Не, Ваше Сиятелство, просто си успокоявах нервите.

— А.

Шалан прехапа устни. Явно принцесата беше преодоляла първоначалния си гняв. Може би…

— Ваше Сиятелство — подхвана Шалан, ужасена от собственото си безочие, — какво мислите за писмото ми?

— Писмо ли?

— Аз… — Шалан погледна писалището. — Под онези книги, Ваше Сиятелство.

Един слуга бързо отмести купчината книги; паршите би трябвало да са ги оставили, без да забележат листа. Ясна взе писмото и изви вежди, а Шалан набързо разкопча чантата си и прибра сферите. После сама се прокле за бързината, понеже нямаше какво друго да прави, освен да стои и да чака Ясна да привърши с четенето.

— Вярно ли е това? — попита Ясна, вдигайки поглед от писмото. — Вие сте самоука?

— Да, Ваше Сиятелство.

— Това е забележително.

— Благодаря, Ваше Сиятелство.

— А писмото беше умен ход. Правилно допуснахте, че бих отговорила на писмена молба. Тя ми показва Вашето умение да си служите с думите, а реториката на писмото доказва, че можете да мислите логично и да се аргументирате добре.

— Благодаря, Ваше Сиятелство — отвърна Шалан и почувства нова вълна надежда, примесена с изтощение. Чувствата й се виеха напред-назад като въже в състезание по теглене.

— Трябваше да оставите бележката за мен и да се оттеглите преди връщането ми.

— Обаче така тя щеше да се загуби под камарата книги.

Ясна вдигна вежда, сякаш искаше да покаже, че не й се нрави да я поправят.

— Отлично. Контекстът на човешкия живот е важен. Обстоятелствата не извиняват липсата на подготовка по история и философия, но към това следва да се прояви снизхождение. Ще Ви разреша да ме помолите отново за място на по-късна дата, привилегия, която никога не съм давала на нито една кандидатка. Когато добиете достатъчна основа по тези два предмета, елате пак при мен. Ако имате задоволително подобрение, ще Ви приема.

Шалан посърна. Предложението на Ясна беше любезно, ала за изпълнението на поставената задача щяха да отидат години. Дотогава домът Давар ще е погубен, земите му — поделени между кредиторите, братята на Шалан и тя самата ще са с отнети титли и вероятно поробени.

— Благодаря, Ваше Сиятелство — каза Шалан и сведе глава.

Ясна кимна в знак, че смята въпроса за приключен. Шалан се оттегли с тихи крачки по коридора и подръпна въженцето да позвъни на носачите.

Ясна почти й беше обещала да я приеме по-късно. За повечето това би било голяма победа. Обучението при Ясна Колин — смятана от някои за най-големия жив учен — би подсигурило светло бъдеще. Шалан би се омъжила изключително изгодно, вероятно за сина на някой от върховните принцове, и пред нея биха се отворили нови кръгове в обществото. Действително, само ако Шалан разполагаше с времето да учи при Ясна, самият престиж на връзката с рода Колин щеше да е достатъчен за спасяването на дома Давар.

Само, ако имаше време.

Най-сетне Шалан излезе от Конклава; отпред нямаше врати, само колонада пред откритото пространство. С изненада установи колко мрачно е навън. Спусна се по главното стълбище, после пое по тясна обработена странична алея, за да не се пречка. Тук бяха насадени декоративни шистокори и някои сортове бяха изкарали ветрилообразните си пипала и ги поклащаха на вечерния ветрец. Няколко лениви духчета на живота — като блестящи зелени прашинки — прехвърчаха от лист на лист.

Шалан се облегна на едно от камъкоподобните растения и пипалата му се отдръпнаха и се скриха. Оттук можеше да гледа надолу към Карбрант, греещите под нея светлини се спускаха като водопад по челото на скалата. Единствената друга възможност за Шалан и братята й беше да бягат. Да изоставят родовите имения в Я Кевед и да дирят убежище. Но къде? Нима бяха останали стари съюзници, които баща й да не е отчуждил?

Пък и този въпрос със странната сбирка карти, които откриха в кабинета му. Какво означаваха? Той рядко обсъждаше своите планове с децата си. Дори съветниците му знаеха много малко. Хеларан, най-големият брат на Шалан, беше по-осведомен, но той беше изчезнал повече от година преди това и баща им го беше обявил за мъртъв.

Както винаги, от мисълта за баща им й призля и тя почувства как болката стяга гърдите й. Вдигна свободната ръка към главата си и внезапно се почувства смазана от тежестта на положението на дома Давар, от собствената си роля и от тайната, която сега носеше, скрита на десет удара на сърцето.

— Ей, млада госпожице! — провикна се някой. Тя се обърна и с изумление видя Ялб, застанал на една скала недалеч от входа на Конклава. Няколко мъже в гвардейски униформи бяха насядали на скалата около него.

— Ялб? — възкликна удивена тя. Трябваше да се е върнал на кораба преди часове. Тя бързо отиде и застана под издадената скала. — Защо си още тук?

Той с усмивка отвърна:

— О, намерих си тука игра на кабери с тези отлични и изтъкнати господа от градската гвардия. Съвсем невероятно беше декорирани служители на закона да ме измамят, та затуй почнахме приятелска игра, докато чаках.

— Но нямаше нужда да чакаш.

— Нямаше нужда също да спечеля осемдесет чипа от тези юнаци — рече през смях Ялб. — Обаче направих и двете.

Мъжете около него далеч не изглеждаха толкова въодушевени. Униформените им оранжеви плащове бяха препасани с бели пояси.

— Добре тогава. Предполагам, че трябва да Ви отведа обратно на кораба — каза Ялб и неохотно струпа сферите на купчинка в краката си. Те блестяха в разни цветове. Светлинките им бяха слаби — това бяха само дребни пари — но печалбата беше внушителна.

Шалан отстъпи, когато Ялб скокна от скалата. Другарите му възнегодуваха, че си тръгва, но той посочи Шалан.

— Нима ще ме накарате да оставя светлоока дама с нейното положение да върви сама до кораба? Въобразявах си, че сте мъже на честта!

Това сложи край на протестите им.

Ялб се подсмихна на себе си, поклони се на Шалан и я поведе по пътеката. Очите му блестяха.

— Отче на Бурята, ама то било забавно да печелиш срещу служители на закона. Има да ме черпят из доковете, щом това се поразчуе.

— Не биваше да играеш комар — каза Шалан. — Не трябва да опитваш да узнаеш бъдещето. Не ти дадох онази сфера, за да я проиграеш в подобни занимания.

Ялб се разсмя.

— Не е комар, когато знаеш, че ще победиш.

— Ти си мамил? — прошепна тя ужасено. Хвърли поглед на мъжете, които бяха седнали да продължат играта в светлината на сферите по камъните пред тях.

— Не толкова високо! — отвърна Ялб с тих глас. Изглеждаше обаче много доволен от себе си. — Да преметнеш четирима гвардейци, ето това е номер. Направо не е за вярване, че успях.

— Разочарована съм от теб. Това не е правилно държание.

— Съвсем правилно е за моряк, млада госпожице — сви рамене той. — И те тъкмо това очакваха от мен. Наблюдаваха ме като дресьори на отровни небесни змиорки, така си беше. Играта не беше в самите карти — беше в това те да опитат да разберат как ги мамя, а аз да опитам да им попреча да ме завлекат. Май нямаше да мога да си тръгна със собствената кожа на гърба, ако не бяхте дошли! — Не личеше това да го тревожи особено.

Пътят към пристанището далеч не беше толкова натоварен, колкото по-рано, но все пак имаше учудващо много хора. Улицата се осветяваше с газени фенери — сферите просто щяха да свършат в нечия кесия — но много от минувачите носеха фенери със сфери, които хвърляха разноцветни светлини. Хората приличаха на духчета, всеки с различен оттенък, и се щураха насам-нататък.

— Е, млада госпожице — подхвана Ялб, докато я водеше внимателно през навалицата. — Наистина ли желаете да се върнете? Аз казах каквото казах, само за да се измъкна от играта там.

— Да, наистина искам да се върна, моля.

— Ами Вашата принцеса?

Шалан се свъси.

— Срещата беше… безрезултатна.

— Не Ви взе? Какво я е прихванало?

— Хронична компетентност според мен. Имала е толкова успехи в живота, че очакванията й към другите са нереалистични.

Ялб помръкна и поведе Шалан по-далечко от група гуляйджии, които пиянски се препъваха нагоре по пътя. Не беше ли малко рано за такива неща? Ялб се отдалечи на няколко стъпки и тръгна заднешком, като я оглеждаше.

— В това няма смисъл, млада госпожице. Какво повече би могла да иска от Вас?

— Очевидно, много повече.

— Но Вие сте съвършена. Прощавайте, че така направо.

— Вървиш назад.

— Тогава прощавайте, че така назад. Изглеждате добре от всяка гледна точка, млада госпожице, така си е.

Шалан установи, че се усмихва. Моряците на Тозбек имаха твърде високо мнение за нея.

— От Вас щеше да излезе идеална повереница — продължи той. — Благовъзпитана, хубава, изтънчена и тем подобни. Не ми се нрави твърде мнението Ви за комара, но това можеше да се очаква. Не е правилно порядъчната жена да не нахока човек за това. Все едно слънцето да откаже да изгрее или морето — да стане бяло.

— Или Ясна Колин да се усмихне.

— Точно тъй! Както и да е, Вие сте съвършена.

— Много мило, че го казваш.

— Е, то си е вярно — каза Ялб, тури ръце на кръста и спря. — И това е всичко? Ще се предадете?

Тя се втренчи изумена в него. Стоеше насред оживената улица, отгоре му падаше жълто-оранжева светлина от уличния фенер, ръцете му бяха на кръста, белите му тайленски вежди бяха провиснали от двете страни на лицето му, а гърдите му бяха голи под отворения елек. Такава поза нито един гражданин, независимо колко е високопоставен, не би заел никога в дома на баща й.

— Наистина опитах да я убедя — отвърна Шалан и се изчерви. — Ходих при нея втори път и тя отново ме отхвърли.

— Два пъти, а? В картите винаги трябва да пробваш и трета ръка. Най-често тя печели.

Шалан се намръщи.

— Но това всъщност не е вярно. Законът на вероятностите и статистиката…

— Не знам много проклетата математика — каза Ялб и скръсти ръце. — Но познавам Страстите. Побеждаваш тогава, когато имаш най-голяма нужда от това, разбирате ли.

Страстите. Езическо суеверие. Разбира се, Ясна беше определила и глифогадателството като суеверие, значи може би всичко зависеше от гледната точка.

Да опита трети път… Шалан потръпна при мисълта за гнева на Ясна, ако я обезпокои пак. Със сигурност би оттеглила предложението да приеме Шалан за обучение в бъдеще.

Но Шалан не би дочакала това предложение. То беше като стъклена сфера без скъпоценен камък в средата. Хубава, но безполезна. Не беше ли по-добре да грабне последния шанс за нещо, което й беше нужно сега?

Нямаше да се получи. Сиятелната Колин съвсем ясно заяви, че Шалан още не е достатъчно образована.

Не е достатъчно образована…

Една идея проблесна в ума на Шалан. Притисна скритата ръка до гърдите си и спря на средата на пътя, разсъждавайки за дързостта на идеята си. Вероятно щеше да накара Ясна да поиска да я изхвърлят от града.

Ала можеше ли да се върне у дома и да се изправи пред братята си, без да е опитала всички пътища? Братята й зависеха от нея. За пръв път в живота на Шалан някой имаше нужда от нея. Отговорността я вълнуваше. И я ужасяваше.

— Трябва ми книгопродавец — чу се да казва тя с леко треперлив глас.

Ялб вдигна вежда.

— Третата ръка печели най-много. Мислиш ли, че можеш да ми намериш книгопродавец, който да работи в този час?

— Карбрант е важно пристанище, млада госпожице — отвърна той през смях. — Магазините работят до късно. Само чакайте тук. — Той се шмугна във вечерната тълпа и я остави със застинало на устните тревожно негодувание.

Шалан въздъхна, после приседна скромно на каменната основа на един уличен фенер. Би трябвало да е безопасно. Видя по улицата други светлооки жени, макар повечето да бяха в паланкини или в онези малки ръчни колички. Видя даже и истинска карета, въпреки че само най-богатите можеха да си позволят да притежават коне.

След няколко минути Ялб изскочи от тълпата като от нищото и й махна да го последва. Тя се изправи и забърза към него.

— Трябва ли да наемем носач? — попита Шалан, когато Ялб я поведе по една голяма улица, която вървеше странично през хълма. Пристъпваше внимателно; полите й бяха достатъчно дълги и се притесняваше да не прокъса края им по камъните. Роклята беше така скроена, че долната ивица да се сменя лесно, но Шалан не можеше да си позволи да харчи пари за такива работи.

— Не. Ето там е. — Ялб посочи една пресечка. На нея имаше редица магазини, пълзящи нагоре по склона. Пред всеки висеше фирма с двойката глифи за книга, стилизирани в съответната форма. Неграмотните слуги трябваше да са в състояние да разпознават магазините.

— Търговците с една и съща стока обичат да се трупат заедно — обясни Ялб и се почеса по брадичката. — Струва ми се тъпо, но предполагам, че търговците са като рибите. Където намериш един, ще намериш и други.

— Същото може да се каже и за идеите — отвърна Шалан, докато броеше. Шест отделни книгопродавници. Всички витрини се осветяваха със Светлина, хладна и равномерна.

— Третият вляво — посочи Ялб. — Името на търговеца е Артмирн. Моят източник казва, че той е най-добрият.

Името беше тайленско. Вероятно Ялб беше попитал някой съотечественик и той го беше насочил към Артмирн.

Шалан кимна на Ялб и те се изкачиха по стръмната, настлана с камък, улица към магазина. Ялб не влезе с нея; забелязала беше, че много мъже се чувстват неудобно в среда на книги и четене, дори и да не са от воринско изповедание.

Тя бутна вратата — здраво дърво с два кристални панела — и влезе в топло помещение. Не знаеше какво да очаква. Никога не беше ходила в магазин; никога не беше купувала каквото и да е — или пращаше слугите, или търговците сами идваха при нея.

Помещението изглеждаше много гостоприемно, с големи и удобни кресла край камината. Огнени духчета танцуваха по горящите цепеници, а подът беше дървен. Без ръбове; вероятно беше превърнат с Превръщател направо от камъка. Разкошно, наистина.

Зад тезгяха в дъното стоеше една жена. Носеше бродирана пола и блуза, а не гладка копринена хава като Шалан. Беше тъмноока, но видимо заможна. В някое воринско кралство щеше да е от първи или втори дан. Тайлените имаха своя система на ранговете. Поне не бяха съвсем езичници — уважаваха цвета на очите, а жената носеше ръкавица на скритата си ръка.

Нямаше много книги. Няколко на тезгяха, една на стойка до креслата. На стената тиктакаше часовник, от който висяха дузина бляскави сребърни камбанки. Повече приличаше на дом, а не на магазин.

Жената плъзна белег в книгата си и се усмихна на Шалан. Хитра и алчна усмивка. Почти хищна.

— Седнете, моля, Ваше Сиятелство — рече жената и посочи креслата. Дългите й бели тайленски вежди бяха накъдрени и висяха край лицето й като част от бретона.

Шалан приседна, а жената позвъни с едно звънче под тезгяха. Скоро се доклатушка един дебел мъж, чийто елек сякаш едва удържаше напора на грамадното шкембе. Косата му сивееше, а веждите му бяха сресани зад ушите.

Той плесна тлъстите си ръце и каза:

— Ах, мила госпожице, излезли сте на пазар за някой приятен роман? Леко четиво за убиване на жестоките часове на раздяла със загубената любов? Или може би някоя географска книга с описание на екзотични кътчета? — говореше на родния й веденски с леко снизходителен тон.

— Аз… Не, благодаря. Трябват ми доста книги по история и три философски. — Тя се замисли и опита да си припомни чутите от Ясна имена. — Нещо от Пласини, Габратин, Юстара, Маналине или Шаука дъщерята на Хасвет.

— Тежки четива за толкова млада дама — отвърна търговецът и кимна на жената, вероятно негова съпруга. Тя потъна в задната стая. Жената четеше; дори и сам да можеше да чете, той не би го направил в присъствието на клиентите, за да не ги обиди. Боравеше с парите; търговията в повечето случаи беше мъжко изкуство.

— И така, защо едно малко цвете като Вас ще се затормозява с подобни теми? — запита търговецът и се отпусна в креслото срещу Шалан. — Не мога ли да Ви заинтригувам с нещо романтично? Това е моят специалитет, разбирате ли. Младите дами от целия град идват при мен и аз винаги доставям най-доброто.

Тонът му я подразни. Достатъчно отблъскващо беше да знае, че е глезено дете. Наистина ли трябваше това да й се напомня?

— Роман? — рече тя, притискайки чантата си до гърдите. — Да, може би ще е добре. Да разполагате случайно с екземпляр от По-близо до пламъка?

Търговецът примигна. Книгата беше написана от името на човек, който бавно потъва в лудостта, докато пред очите децата му умират от глад.

— Убедена ли сте, че искате нещо толкова, хмм, амбициозно?

— Мигар амбицията е толкова неподходящо качество за млада жена?

— Е, не, предполагам, че не е. — Той пак се усмихна блажно и широко, като всеки търговец, който се старае да предразположи. — Мога да забележа, че сте дама с изискан вкус.

— Такава съм — каза Шалан с твърд глас, макар сърцето й да трепкаше. Дали не беше осъдена да влиза в спор с всеки срещнат? — Наистина обичам блюдата ми да са внимателно приготвени, защото имам твърде деликатно небце.

— Извинете. Исках да кажа, че имате изискан вкус за книги.

— Всъщност никога не съм яла книги.

— Ваше Сиятелство, имам чувството, че ми се подигравате.

— Още не. Дори не съм започнала.

— Аз…

— Е, прав бяхте да сравните ума със стомаха.

— Но…

— Много от нас полагат големи грижи за това, което слагат в устата си, и значително по-малки за това, което попиват с ушите и очите си. Не сте ли съгласен?

Той само кимна, може би не му се вярваше, че тя ще го остави да говори, без да го прекъсне. Някъде дълбоко в ума си Шалан знаеше, че допуска да стигне твърде далеч, че е напрегната и ядосана след общуването с Ясна.

Сега не я беше грижа.

— Изискан — повтори тя, като изучаваше думата. — Не съм сигурна, че одобрявам избора Ви на определения. Да изискваш ще рече да имаш предразсъдъци срещу нещо. Да изключваш. Може ли човек да си позволи да изключва някои от нещата, които поема? Независимо дали говорим за храна или за мисли?

— Мисля, че така трябва — отговори търговецът. — Нима не казахте тъкмо това?

— Казах, че трябва да се замисляме какво ядем или какво четем. Не, че трябва да изключваме. Кажете, какво според Вас ще се случи на човек, който яде само сладкиши?

— Добре знам. Имам една балдъза, която периодично си разваля стомаха тъкмо по тоя начин.

— Видяхте ли, тя е твърде изискана. За да остане здраво, тялото се нуждае от много различни храни. А, за да остане остър, умът има нужда от много различни идеи. Няма ли да се съгласите? И така, ако четях само тези глупави любовни истории, с които според Вас амбицията ми може да се справи, умът ми щеше да заболее също толкова сигурно, колкото и стомахът на балдъзата Ви. Да, намирам метафората за добра. Вие сте твърде умен човек, Учителю Артмирн.

Усмивката му се върна.

— Разбира се — продължи Шалан, без да отвръща на усмивката, — ако на човек му говорят снизходително, това разстройва ума и стомаха. Толкова беше мило от Ваша страна да придружите блестящата си метафора с трогателен нагледен урок. Такъв ли сте с всички клиенти?

— Ваше Сиятелство… мисля, че клоните към сарказъм.

— Странно. Аз пък мислех, че съм се втурнала право там и викам с цяло гърло.

Той пламна и се изправи.

— Ще ида да помогна на съпругата си — поясни и бързичко се оттегли.

Шалан се облегна в креслото и се подразни, че е допуснала ядът й да се прояви. Точно за това я бяха предупреждавали гувернантките. Една млада дама трябва да внимава какво говори. Непремереният език на баща й беше докарал на дома Давар прискърбна репутация; щеше ли и Шалан да допринесе за нея?

Успокои се и можа да се наслади на топлината и на танца на огнените духчета, докато търговецът и съпругата му се върнаха, понесли няколко купчини книги. Търговецът отново се разположи на мястото си, жена му си придърпа столче и също седна; остави книгите на пода и почна да ги показва една по една, а мъжът й заговори.

— За историята предлагам избор между двама автори — каза книгопродавецът, при това и снизходителността, и дружелюбието му бяха изчезнали. — Времена и път на Ренкалт е еднотомен преглед на историята на Рошар от Йерокрацията насетне. — Жена му вдигна подвързан в червено платно том. — Казах на съпругата ми, че вероятно ще се обидите от толкова повърхностно предложение, обаче тя настоя.

— Благодаря Ви. Не се обиждам, но наистина искам нещо по-подробно.

— Тогава може би Етернатис ще Ви свърши работа — рече той, а жена му показа комплект от четири синьо-сиви тома. — Това е философски труд, който изследва същия период, като се съсредоточава само върху отношенията между петте ворински кралства. Както можете да видите, подходът е изчерпателен.

Томовете бяха дебели. Петте ворински кралства ли? Тя смяташе, че са четири. Я Кевед, Алеткар, Карбрант и Натанатан. Обединени от религията, те бяха силни съюзници в годините след Измяната. Кое ли беше петото кралство?

Изследването я заинтригува.

— Ще ги взема.

— Отлично — отговори търговецът и очите му повъзвърнаха блясъка си. — От философските трудове, които изброихте, нямаме нищо от Юстара. Имаме по една книга от Пласини и Маналине; и двете са събрани откъси от най-прочутите им съчинения. Навремето дадох да ми прочетат книгата на Пласини, добра е.

Шалан кимна.

— Що се отнася до Габратин, имаме четири тома. Ах, колко плодовит бил той! А, имаме и една книга от Шаука, дъщерята на Хасвет. — Съпругата показа тънко зелено книжле. — Трябва да призная, че не са ми чели нищо от нея. Не знаех, че има важни шински философи.

Шалан огледа четирите книги от Габратин. Нямаше представа коя трябва да вземе, затова избегна въпроса и посочи двете колекции и томчето на Шаука, дъщерята на Хасвет. Философ от далечната страна Шин, където хората живееха в кал и обожествяваха камъните? Мъжът, който уби бащата на Ясна преди близо шест години — и сложи началото на войната срещу паршендите в Натанатан — беше от народа шин. Наричаха го Убиеца в бяло.

— Ще взема тези трите и историите.

— Отлично! — повтори търговецът. — Щом купувате толкова много, ще Ви направя добра отстъпка. Да кажем, десет изумрудени броама?

Шалан едва не се задави. Изумруденият броам беше най-скъпата сфера, струваше хиляда диамантени чипа. Десет изумрудени бяха неколкократно повече от цената на плаването й до Карбрант!

Тя отвори чантата си и погледна кесията вътре. Бяха й останали около осем изумрудени броама. Трябваше да вземе само някои от книгите, очевидно, ала кои по-точно?

Изведнъж вратата се отвори с трясък. Шалан подскочи и с изненада видя на прага Ялб, който нервно мачкаше кепето си. Той се втурна към креслото й и коленичи. Тя беше прекалено изумена, за да каже каквото и да е. Защо беше толкова разтревожен?

— Ваше Сиятелство — рече той и сведе глава. — Господарят ми Ви умолява да се върнете. Преразгледа предложението си. Вярвайте ми, можем да приемем цената, която Вие давате.

Шалан понечи да отговори, но беше толкова втрещена, че не продума.

Ялб изгледа книгопродавеца.

— Ваше Сиятелство, не купувайте от този човек. Той е лъжец и мошеник. Господарят ми ще Ви продаде много по-хубави книги на по-добра цена.

— Това пък сега какво е? — каза Артмирн и стана. — Как смееш! Кой е твоят господар?

— Бармест — отвърна отбранително Ялб.

— Тоя плъх. Праща момче в моя магазин да открадне моя клиентка? Нечувано!

— Тя дойде първо при нас! — отговори Ялб.

Шалан най-сетне дойде на себе си. Отче на Бурята! Та той е същински актьор!

— Вие пропиляхте шанса си — каза тя на Ялб. — Тичай да кажеш на твоя господар, че отказвам да ме мамят. Ако трябва, ще обиколя всички книгопродавци в града, за да намеря един разумен сред тях.

— Артмирн не е разумен — заяви Ялб и плюна. Книгопродавецът се оцъкли от бяс.

— Ще видим — отвърна Шалан.

— Ваше Сиятелство — продума Артмирн със зачервено лице — със сигурност не вярвате на тези клевети!

— И колко щяхте да й вземете? — попита Ялб.

— Десет изумрудени — отговори Шалан вместо него. — За тези седем книги.

Ялб се изсмя.

— И Вие не станахте и не излязохте! Направо отпрахте ушите на моя господар, а той Ви предложи по-добра сделка! Моля Ви, Ваше Сиятелство, върнете се с мен. Готови сме да…

— Десет беше само първоначална цена — каза Артмирн и погледна Шалан. — Не очаквах да приеме. Разбира се, осем

Ялб отново се изсмя.

— Сигурен съм, че имаме същите книги, Сиятелна. Обзалагам се, че господарят ще Ви ги даде за два.

Артмирн се зачерви още повече и промърмори.

— Ваше Сиятелство, Вие сигурно няма да идете при човек, който е толкова тъп, щото да праща слугата си в чужд магазин да краде клиенти!

— Може и да ида. Той поне не обиди моята интелигентност.

Съпругата на Артмирн го дари със свиреп поглед и той пламна още.

— Два изумрудени, три сапфирени. Повече не мога да сваля. Ако искате по-евтино, купувайте от оня негодник Бармест. Книгите обаче сигурно ще са с липсващи страници.

Шалан се поколеба и погледна Ялб; той беше изцяло погълнат от ролята си и се кланяше угоднически. Тя улови погледа му — той като че едва забележимо вдигна рамене.

— Ще приема — каза тя на Артмирн и така си спечели едно стенание от Ялб. Той се изниза, следван от клетвите на артмирновата жена. Шалан стана и отброи сферите, като изумрудените извади от тайната си кесия.

Скоро излезе от книгопродавницата, понесла тежка платнена торба. Спусна се по стръмната улица и откри Ялб, изтегнат до един фенер. Усмихна му се, когато той взе торбата.

— Откъде знаеш каква е добрата цена за една книга?

— Добра цена ли? — отвърна той и метна торбата на рамо. — За книга? Нямам и представа. Просто допуснах, че той ще опита да Ви измъкне колкото може повече. Затова поразпитах кой е най-големият му конкурент и се върнах да Ви помогна да го вразумите.

— Толкова очевидно ли беше, че ще се оставя да ме измами? — изчерви се тя, докато излизаха от страничната улица.

Ялб се подсмихна.

— Само мъничко. Както и да е, да прилъжеш човек като него е почти толкова забавно, колкото да надиграеш гвардейците. Може би щяхте да успеете да смъкнете цената още, ако бяхте тръгнали с мене, за да се върнете по-късно и да му дадете още една възможност.

— Звучи сложно.

— Търговците са като наемниците, винаги казваше баба ми. Едничката разлика е, че търговецът ще ти отреже главата и при това ще се преструва, че ти е приятел.

И това от човек, който цяла вечер беше лъгал на карти гвардейците.

— Добре, както и да е, приеми благодарностите ми.

— За нищо. Беше забавно, макар да не мога да повярвам, че платихте толкова. Та това е само наръч дърва. Мога да намеря някоя носена от вълните дъска и да я нашаря със заврънтулки. Ще ми платите ли в чисти сфери за тая работа?

— Не мога да предложа такова нещо — каза Шалан, докато тършуваше в чантата. Извади рисунката с Ялб и носача. — Но те моля да приемеш това заедно с благодарностите ми.

Ялб взе рисунката и застана под близкия фенер да я погледне. Разсмя се, после широко усмихнат вирна глава.

— Отче на Бурята! И това си го бива! Все едно се гледам в полирана чиния, така си е. Не мога да я взема, Ваше Сиятелство!

— Моля те, настоявам да я вземеш.

Шалан обаче примигна и взе Спомен — Ялб стои, обхванал брадичката си с ръка, и изучава собствения си портрет. Ще го нарисува по-късно. След всичко, което направи за нея, тя много държеше да го има в сбирката си.

Ялб внимателно сложи рисунката между страниците на една книга, преметна торбата и продължи. Пак се озоваха на главния път. Номон — средната луна — започна да се издига и окъпа града в бледосиня светлина. Да остане толкова до късно беше рядка привилегия за Шалан в бащиния дом, но гражданите наоколо едва ли забелязваха кое време е. Какво странно място беше този град!

— Сега да се връщаме ли на кораба? — попита Ялб.

— Не — отвърна Шалан и пое дълбоко дъх. — Връщаме се в Конклава.

Ялб се позачуди, но я поведе обратно. Когато стигнаха, Шалан се сбогува и му напомни да вземе рисунката. Той го направи, пожела й късмет и бързо се омете от Конклава, вероятно притеснен да не срещне измамените гвардейци.

Шалан даде на някакъв слуга да носи книгите и се отправи по коридора към Булото. Току след гравираните врати тя привлече вниманието на един старши слуга.

— Да, Ваше Сиятелство? — откликна той. Сега повечето ниши бяха тъмни и търпеливите слуги връщаха книгите на сигурно място зад кристалните стени.

Шалан се отърси от изтощението и преброи нивата. В нишата на Ясна още светеше.

— Бих искала да ползвам онази ниша — каза тя и посочи балкончето до онова на Ясна.

— Имате ли пропуск?

— Боя се, че не.

— Значи ще трябва да наемете мястото, ако искате да го използвате редовно. Две небесни марки.

Шалан потръпна, щом чу цената. Измъкна подходящите сфери и плати. Кесиите й изглеждаха отчайващо тънки. Остави паршите да я вдигнат на исканото ниво и тихичко отиде до своята ниша. Там използва последните сфери, за да напълни прекомерно голямата купа. За да получи достатъчно светлина, тя се принуди да използва сфери във всичките девет цвята и три размера, така че резултатът беше неравен и пъстър.

Шалан надзърна през балкончето. Ясна четеше, без да забелязва колко е късно, а купата й беше напълнена догоре с чисти диамантени броами. Те бяха най-добри за осветление, но не бяха особено полезни в Превръщателството, така че не бяха и много ценни.

Шалан се прибра. Имаше едно място на крайчеца на писалището, където стената я прикриваше от Ясна. Може би трябваше да избере ниша на друго ниво, но искаше да държи принцесата под око. Надяваше се проучванията на Ясна да я задържат тук за седмици. Достатъчно време Шалан да се отдаде на енергично зубрене. Способността й да запомня картини и сцени не беше толкова приложима за текстове, но тя можеше да заучава изброявания и факти дотолкова, че учителите й намериха това за забележително.

Седна, извади книгите и ги подреди. Потърка очи. Наистина беше доста късно, но нямаше време за губене. Ясна беше казала, че Шалан може отново да я помоли за място, когато запълни пропуските в образованието си. Е, Шалан имаше намерение да направи това и отново да се представи. Щеше да го стори, когато Ясна е готова да напусне Карбрант.

Това беше последна, отчаяна надежда, толкова крехка, че едно завихряне на обстоятелствата щеше да я помете. Шалан си пое дълбоко дъх и отвори една от историческите книги.

— Никога не ще се отърва от Вас, нали? — запита тих женски глас.

Шалан скочи и едва не събори книгите, когато се обърна към входа. Там стоеше Ясна Колин в тъмносиня рокля със сребристи бродерии, лъскавата й коприна отразяваше светлината на сферите, пуснати от Шалан в купата. Превръщателят беше покрит с черна ръкавица без пръсти, която пазеше ярките камъни.

— Ваше Сиятелство — обади се Шалан, стана и неучтиво бързо направи реверанс. — Аз не исках да Ви безпокоя. Аз…

Ясна я смълча с махване на ръка. Отмести се, когато един парш донесе стола й. Паршът го разположи пред писалището на Шалан и Ясна се плъзна на мястото.

Шалан опита да прецени в какво настроение е по-възрастната жена, но чувствата й бяха неразгадаеми.

— Наистина не исках да Ви безпокоя.

— Подкупих слугите да ми кажат дали сте се върнали в Булото — отвърна небрежно Ясна, взе една от книгите на Шалан и прочете заглавието. — Не исках пак да ме прекъсват.

— Аз… — Шалан сведе поглед и ужасно се изчерви.

— Не си правете труда да се извинявате — каза Ясна; изглеждаше по-уморена, отколкото се чувстваше Шалан. Прегледа книгите. — Отличен избор. Добре сте се справили.

— Всъщност нямах особен избор. Това беше почти всичко, с което разполагаше книгопродавецът.

— Допускам, че намерението Ви е било бързо да научите написаното в тези книги — каза замислено Ясна. — Да направите последен опит да ме впечатлите, преди да напусна Карбрант?

Шалан колебливо кимна.

— Умен план. Трябваше да наложа срок за повторното Ви кандидатстване — набързо огледа Шалан. — А аз знам защо толкова отчаяно се нуждаете от положението на моя повереница.

Шалан се стресна. Ясна знаеше?

— Вашият дом има много врагове, а баща Ви е саможив човек. Ще Ви бъде трудно да се омъжите добре без тактически разумен съюз.

Шалан си отдъхна, ала се помъчи това да не проличи.

— Дайте да видя чантата Ви — каза Ясна.

Шалан се свъси и едва устоя да не затвори чантата.

— Ваше Сиятелство?

Ясна протегна ръка.

— Помните ли какво казвах за повтарянето?

Шалан неохотно подаде чантата. Ясна внимателно извади съдържанието, спретнато подреди четките, моливите, писците, съдинката с лака, туша и разредителя. Разположи топчетата хартия, скицниците и готовите рисунки в редица. После извади кесиите с парите и не пропусна да забележи, че са празни. Хвърли поглед на купата за осветление и преброи сферите вътре. Вдигна вежда.

После се залови да разглежда рисунките. Първо онези на отделни листа, като се позабави на своя портрет. Шалан наблюдаваше лицето й. Доволна ли беше? Изненадана? Недоволна от времето, което Шалан беше отделила за скициране на моряци и слугини?

Накрая Ясна се прехвърли на скицника с растенията и животните, които Шалан беше наблюдавала по време на пътуването. Отдели им най-много време, като прочете и всяка от съпътстващите ги бележки.

— Защо направихте тези скици?

— Защо ли, Ваше Сиятелство? Е, защото така исках. — Смръщи се. Дали не трябваше да каже нещо високоучено?

Ясна бавно кимна. После се изправи.

— Имам стаи в Конклава. Кралят ми ги предостави. Съберете си нещата и вървете там. Виждате ми се изтощена.

— Ваше Сиятелство? — продума Шалан и стана, а през тялото й пробяга тръпка от вълнение.

Ясна спря на прага.

— При първата среща Ви взех за провинциална опортюнистка, която цели чрез моето име да се обогати.

— Променихте ли мнението си?

— Не — отвърна Ясна. — У Вас несъмнено има нещо такова. Но всеки човек е различен и можете да разберете много за някого от това, което той носи. Ако този скицник означава нещо, то е, че в свободното си време Вие се стремите към учението само по себе си. Това е окуражаващо. То е може би най-добрият аргумент, който можахте да предложите в своя полза. Щом не мога да се отърва от Вас, бих могла да Ви използвам. Вървете да спите. Утре ще започнем рано и ще делите времето си между Вашето обучение и помощта при моите изследвания.

С тези думи Ясна се оттегли.

Шалан седна, умисли се и замига с изморените си очи. Извади лист хартия и написа една кратка благодарствена молитва, която по-късно щеше да изгори. После бързо си прибра книгите и отиде да търси слуга, когото да прати на кораба Насладата на вятъра да донесе пътническия й сандък.

Денят се оказа много, много дълъг. Но тя победи. Първата стъпка беше завършена.

Сега започна истинската задача.



9
Преизподнята

„Десет души с пламтящи Брони стоят пред стена в черно и бяло, и червено.“

Записано: Йезачев, 1173, дванадесет секунди преди смъртта. Обект: един от нашите арденти, подслушан в последните му мигове.

Зачисляването на Каладин към Мост Четири не беше случайно. Отрядът на този мост даваше най-много жертви. Това беше особено забележително, при положение, че отрядите на мостовете нерядко губеха средно по една трета до една втора от хората си при пробег.

Каладин седеше с гръб към стената, валеше го дъжд. Не беше буря. Най-обикновен пролетен дъжд. Питомен роднина на големите бури.

Сил седеше на рамото на Каладин. Или се рееше там. Все едно. Явно нямаше тегло. Каладин се беше отпуснал с брадичка на гърдите и зяпаше една дупчица в камъка, която бавно се пълнеше с дъждовна вода.

Трябваше да влезе в казармата на Мост Четири. Тя беше студена и гола, но суха. Но просто… не можеше да си направи труда. Откога беше с Мост Четири? Две седмици? Три? Цяла вечност?

Двадесет и трима от двадесет и петимата, които преживяха с него първия му пробег с моста, сега бяха мъртви. Двама бяха преместени в други отряди, понеже някак бяха угодили на Газ, но умряха там. Останаха само Каладин и още един. Двама от близо четиридесет.

Числеността на отрядите се допълваше с нови нещастници и повечето от тях също загинаха. Те бяха заменени. Повечето смени умряха. Един подир друг се избираха водачи на моста. Смяташе се, че това е желана позиция в отрядите, защото водачите тичаха на най-добрите места. Не и в Мост Четири.

Някои пробези не бяха толкова зле. Ако алетите стигнеха на полесражението преди паршендите, не умираха мостови. А, ако пристигнеха твърде късно, случваше се някой друг върховен принц да ги е изпреварил. Тогава Садеас не помагаше, а си взимаше войските и се връщаше в своя лагер. Случеше ли се лош пробег, паршендите често избираха да насочват стрелите си по други отряди в опит да ги свалят един по един. Понякога загиваха десетки мостови, а от Мост Четири — никой.

Това ставаше рядко. По някаква причина Мост Четири винаги беше на прицел. Каладин не си правеше труда да научи имената на другарите си. Никой от мостовите не го правеше. Какъв смисъл имаше? Научиш нечие име и до края на седмицата или той, или ти сте мъртви. Пък можеш да се обзаложиш и на това, че и двамата ще сте мъртви. Може би Каладин трябваше да учи имената. Така щеше да има с кого да си приказва в Преизподнята. Да си припомнят ужасите на Мост Четири и да са съгласни, че вечните пламъци са къде по-приятни.

Подсмихна се тъпо, все така вторачен в камъка пред себе си. Газ скоро щеше да дойде за тях и да ги прати да работят. Да чистят нужници, да метат улиците, да изгребват тор от конюшните, да събират камъни. Нещо, което да отклонява ума им от тяхната участ.

Още не знаеше защо воюват на тези проклети плата. Нещо във връзка с грамадните какавиди. Явно в сърцевината им имаше скъпоценни камъни. Но какво общо имаше това с Договора за Отмъщение?

Още един от мостовите — млад веден с червеникаво руса коса — легна наблизо и загледа дъждовното небе. Капките се събираха в ъглите на кафевите му очи и се стичаха по лицето му. Той не мигаше.

Не можеха да избягат. Военният лагер беше същински затвор. Мостовите можеха да отиват при търговците и да харчат нищожните си заплати за евтино вино или уличници, но не и да излизат от лагера. Периметърът беше сигурен. Отчасти причината беше да се държат настрани войниците от другите лагери — там, където се събираха различни армии, винаги възникваха съперничества. Но основната причина беше да не се допуска мостовите и робите да избягат.

Защо? Защо всичко трябваше да е толкова ужасно? Нищо нямаше смисъл. Защо да не пуснат по няколко души с щитове пред мостовете и да спират стрелите? Каладин беше попитал и му казаха, че щитовете биха забавили придвижването на мостовите прекалено много. Попита пак и му казаха, че ще го обесят, ако не си затваря устата.

Светлооките действаха сякаш цялата тази бъркотия е някаква голяма игра. В такъв случай правилата оставаха скрити от мостовите, точно както пешките на дъската не знаеха каква е стратегията на играча.

— Каладин? — обади се Сил, спусна се и кацна на крака му, като запази формата на момиче с дългата рокля, носеща се в мъглицата. — Каладин? Не си продумал от няколко дни.

Той продължи да зяпа отпуснато. Имаше изход. Мостовите можеха да идат в най-близката до лагера пропаст. Правилата го забраняваха, но стражите не обръщаха внимание. Това се смяташе за единствената милост, която мостовите могат да получат.

Никой не се беше върнал оттам.

— Каладин? — каза Сил, тихият й глас звучеше тревожно.

— Баща ми обичаше да казва, че на света има два вида хора — прошепна Каладин със стържещ глас. — Такива, които отнемат живот. И такива, които спасяват живот.

Сил посърна и сведе глава. Подобни разговори я объркваха; тя не беше добра в абстракциите.

— Някога мислех, че греши. Мислех, че има и трета група. Хора, които убиват, за да спасят. — Поклати глава. — Какъв глупак бях. Наистина има трета група, многобройна, но не каквато мислех.

— И каква? — попита Сил, приседнала на коляното му със сбръчкано челце.

— На хората, които съществуват, за да бъдат спасени или убити. Групата по средата. Които не могат да направят нищо, освен да умрат или да бъдат опазени. Жертвите. Такъв съм аз.

Огледа се наоколо. Дърводелците се бяха прибрали, след като завиха необработения дървен материал с брезент и отнесоха инструментите, които можеха да ръждясат. Казармите на мостовите се редяха по западната и северната страна на дърводелския двор. Мост Четири беше малко встрани, като че можеше да зарази някого с лош късмет. Заразяване поради близост, както би се изразил бащата на Каладин.

— Съществуваме, за да ни убият — рече Каладин. Примигна и погледна неколцината мъже от отряда на Мост Четири, които седяха апатично под дъжда. — Ако вече не сме мъртви.

* * *

— Мразя да те виждам такъв — каза Сил, жужейки около главата на Каладин. Неговият отряд влачеше едно дърво в двора. Паршендите често опожаряваха най-външните постоянни мостове, така че инженерите и дърводелците на върховния принц Садеас все бяха заети.

Предишният Каладин би се почудил защо армиите не се стараят повече за защитата на мостовете. Нещо тук не е наред!, проговори един глас в него. Липсва ти част от мозайката. Похабяват ресурси и хора по мостовете. Явно не се интересуват от това да приближат повече и да нападнат паршендите. Само водят редовни сражения по платата и после се прибират в лагерите и празнуват. Защо? ЗАЩО?

Каладин не обърна внимание на този глас. Той принадлежеше на предишния Каладин.

— Ти трептеше от живот — обади се Сил. — Толкова много хора гледаха от теб, Каладин. Твоят взвод. Враговете, с които се биеше. Другите роби. Даже някои светлооки.

Скоро щеше да стане време за обяд. После можеше да поспи, докато водачът на моста не го сриташе да става за следобедната работа.

— Наблюдавах как се биеш — продължи Сил. — Почти не си го спомням. Спомените ми от това време са много неясни. Сякаш те гледам през буря.

Чакай малко. Това беше странно. Сил започна да го следва след отпадането му от армията. И тогава се държеше като истинско вятърно духче. Каладин се позабави и така спечели ругатня и камшичен удар от отговорника за пренасянето.

Пак започна да тегли. Мостовите, които работеха мудно, отнасяха бой с камшик, а онези, които тичаха бавно, биваха екзекутирани. По този въпрос армията беше много сериозна. Откажи да вървиш срещу паршендите, опитай да изостанеш след другите мостове, и ще бъдеш обезглавен. Всъщност обезглавяването беше запазено точно за това престъпление.

Мостовите можеха да бъдат наказвани по много начини. С налагане на допълнителна работа, бой с камшик, запор на заплатата. Ако някой извършеше нещо наистина лошо, овесваха го с главата надолу и оставяха Отеца на Бурята да реши съдбата му — връзваха го за кол или стена по време на буря. Но единственото действие, което веднага се наказваше с екзекуция, беше отказ да тичаш с моста срещу паршендите.

Посланието беше ясно. Тичането с моста може да те убие, отказът от това ще те убие.

Каладин и отрядът му вдигнаха тяхното дърво в купчината с други, после откачиха въжетата за влачене. Върнаха се в края на двора, където ги чакаха още дънери.

— Газ! — провикна се някой. Висок войник с черно-жълта коса стоеше в края на терена с мостовете, а зад него се бяха скупчили група окаяници. Това беше Лареш, един от войниците, отговарящи за разпределението на задачите. Водеше нови хора, които да заместят убитите мостови.

Денят беше ясен и безоблачен и слънцето печеше гърба на Каладин. Газ забърза да посрещне новодошлите. Случи се Каладин и другарите му да вървят в същата посока за следващия дънер.

— Жалко племе — каза Газ, като огледа новите. — Разбира се, ако не бяха такива, нямаше да са тук.

— Така си е — отвърна Лареш. — Десетимата отпред са контрабандисти. Знаеш какво да правиш.

Винаги имаше нужда от нови мостови и винаги се намираха достатъчно. Робите се срещаха често, но същото важеше и за крадците или другите закононарушители от обоза. Никакви парши. Бяха прекалено ценни, пък и паршендите имаха някакво родство с тях. По-добре беше на паршите, които работеха в лагера, да не се показват воюващите им братовчеди.

Понякога в отрядите попадаше и по някой войник. Това се случваше само, ако войникът стори нещо изключително лошо — например, да удари офицер. Деяния, които в много други армии се наказваха с обесване, тук завършваха с изпращане при мостовите. Предполагаше се, че ако оживееш след сто пробега с моста, ще те пуснат. Разправяха, че това се е случвало един-два пъти. Вероятно беше просто мит с цел да се даде на мостовите някаква надеждица за оцеляване.

Каладин и другарите му подминаха новодошлите със сведени погледи и почнаха да закачат въжетата за следващия дънер.

— Мост Четири има нужда от хора — каза Газ, почесвайки се по брадичката.

— Четири винаги има нужда от хора — отвърна Лареш. — Не се притеснявай. Доведох специална партида за него. — Кимна по посока на втората група новодошли, доста по-опърпани.

Каладин бавно се изправи. Един от затворниците беше момче на не повече от четиринадесет-петнадесет години. Ниско, слабо, с овално лице.

— Тиен? — прошепна той и пристъпи напред.

Спря и се отърси. Тиен беше мъртъв. Но новото момче изглеждаше толкова познато с уплашените си черни очи. На Каладин му се прииска да го защитава. Да го пази.

Но… се беше провалил. Всички, които бе опитвал да защитава — от Тиен до Сен — бяха мъртви. Какъв беше смисълът?

Отново се върна към влаченето на дънера.

— Каладин — рече Сил и кацна на дървото. — Ще си отида.

Той замига стреснато. Сил. Да си отиде? Но… тя беше последното, което му оставаше.

— Не — прошепна той. Прозвуча като крясък.

— Ще опитам да се върна — продължи тя. — Но не знам какво ще стане, когато те оставя. Нещата са особени. Имам странни спомени. Не, повечето даже не са спомени. Инстинкти. Един от тях ми казва, че ако те оставя, може да загубя себе си.

— Тогава не тръгвай — отговори той уплашен.

— Трябва — каза тя и се отдръпна. — Не мога повече да гледам това. Ще опитам да се върна. — Изглеждаше тъжна. — Довиждане.

С тези думи се стрелна във въздуха и се преобрази на въртящи се прозрачни листенца.

Каладин изтръпнал, наблюдаваше как се отдалечава.

После пак отиде да тегли дънера. Какво друго можеше да прави?

* * *

Момчето, което му напомни за Тиен, умря по време на първия пробег с моста.

Лош пробег беше. Паршендите бяха заели позиция и чакаха Садеас. Каладин преодоля пропастта и не трепна, когато около него хората загинаха. Това, което го тласкаше, не беше смелост; дори не беше и желание някоя от стрелите да го порази и да сложи край на всичко. Той тичаше. Това правеше. Както камъкът се търкаля надолу по хълма или дъждът пада от небето. Те нямаха избор. И той нямаше избор. Не беше човек; беше нещо, а нещата просто правят каквото правят.

Мостовите подредиха мостовете нагъсто. Четири отряда бяха паднали. Отрядът на Каладин загуби толкова хора, че това почти ги спря.

Когато мостът беше разположен на място, Каладин се обърна. Армията се втурна по моста, за да започне истинското сражение. Той се запрепъва по платото. Съвсем скоро откри каквото търсеше. Тялото на момчето.

Каладин се изправи. Вятърът вееше косите му. Сведе поглед към трупа. Той лежеше с лице нагоре в малка вдлъбнатинка в камъка. Каладин си спомни как лежи на подобно място и прегръща подобно тяло.

Наблизо лежеше още един мостови, надупчен от множество стрели. Този човек беше оцелял от първия пробег на Каладин преди много седмици чак до днес. Тялото беше отпуснато на една страна върху камък малко над трупа на момчето. От края на стрелата, забита в гърба му, се процеждаше кръв. Рубинените капки падаха една по една върху отвореното безжизнено око на момчето. Тънка алена пътечка се спускаше от ъгълчето на окото по лицето му. Като червени сълзи.

Тази нощ Каладин лежеше сгушен в казармата и слушаше как бурята блъска по стената. Сви се до студения камък. Гръм раздра небето.

Не мога да продължавам така, помисли той. Отвътре съм мъртъв, толкова мъртъв, колкото ако бях пронизан с копие в шията.

Бурята продължаваше да беснее. И за пръв път от повече от осем месеца Каладин откри, че плаче.


10
Истории за лекари

ДЕВЕТ ГОДИНИ ПО-РАНО

Кал нахълта в лекарската стая, през отворената врата влизаше ярка слънчева светлина. Беше на десет години и му личеше, че ще е висок и тънък. Винаги предпочиташе да го наричат Кал, а не с пълното му име, Каладин. По-краткото име повече му прилягаше. Каладин звучеше като име на светлоок.

— Съжалявам, татко — каза той.

Бащата на Кал, Лирин, внимателно пристегна превръзката на ръката на младата жена, привързана на тясната операционна маса. Очите й бяха затворени; Кал беше пропуснал даването на упойката.

— Ще обсъдим закъснението ти по-късно — каза Лирин и обезопаси и другата ръка на момичето. — Затвори вратата.

Кал се сви и затвори вратата. Прозорците бяха затъмнени от плътно затворените капаци и така единствената светлина идеше от голямата купа, пълна със заредени сфери. Всяка от тях беше броам и взети заедно представляваха невероятна сума, постоянен заем от управителя на град Огнекамък. Лампите трепкаха, докато на Светлината на Бурята можеше да се разчита винаги. Това може да спаси живота на човек, казваше бащата на Кал.

Кал притеснен приближи масата. Младата жена, Сани, имаше лъскава черна коса без нито един кестеняв или рус кичур. Беше на петнадесет години и свободната й ръка беше омотана с окървавена превръзка. Кал се намръщи при вида на зле направената превръзка — все едно платът беше отпран от нечия риза и вързан набързо.

Главата на Сани беше обърната на една страна и тя мърмореше, упоена. Носеше само памучно бельо, скритата й ръка се виждаше. По-големите момчета от града хихикаха и разправяха, че са успели — или твърдяха, че са успели — да видят някое момиче по бельо, но Кал не разбираше защо е цялото това вълнение. Но той наистина се притесняваше за Сани. Винаги се притесняваше, когато някой е ранен.

За щастие, раната не изглеждаше страшна. Ако застрашаваше живота й, баща му вече щеше да е започнал да работи по нея с помощта на Хесина — майката на Кал.

Лирин отиде в другия край на стаята и взе няколко малки прозрачни бутилчици. Беше нисък и започваше да оплешивява, въпреки че беше сравнително млад. Носеше очила и ги определяше като най-скъпоценния подарък, който някога е получавал. Рядко ги използваше, освен при операция, понеже бяха прекалено ценни да поеме риска просто да ги носи винаги. А ако се надраскаха или счупеха? Огнекамък беше голям град, но се намираше доста далеч в северните части на Алеткар и подмяната на очилата би се оказала трудна.

Стаята се поддържаше спретната, лавиците и масата се миеха всяка сутрин, всичко си беше на мястото. Лирин казваше, че можеш да разбереш много за човека от начина, по който поддържа работното си място. Мърляво ли е то или е подредено? Уважават ли се инструментите или се търкалят навсякъде? Единственият часовник с фабриал в целия град стоеше тук, на тезгяха. Малката машинка имаше циферблат в средата и блестящ димен камък в сърцевината; трябваше да се зарежда със Светлина, за да върви. Никой в града не се вълнуваше от минутите и часовете така, както Лирин.

Кал придърпа столче, за да вижда по-добре. Скоро столчето нямаше да му трябва; той растеше на височина с дни. Прегледа ръката на Сани. Ще се оправи, каза си той, както баща му го беше научил. Нужно е лекарят да е спокоен. Притеснението е само загуба на време.

Трудно беше да следва този съвет.

— Ръцете — каза Лирин, без да се отклонява от събирането на инструментите.

Кал въздъхна, скочи от столчето и припна към умивалника с топла сапунена вода до вратата.

— Какво значение има?

Той искаше да работи, да помогне на Сани.

— Мъдрост на Вестителите — отвърна разсеяно Лирин и повтори урока, който беше преподавал толкова пъти. — Духчетата на смъртта и духчетата на разложението ненавиждат водата. Тя ще ги държи далеч.

— Хами разправя, че това е глупост — обади се Кал. — Духчетата на смъртта са способни да убият човек, така че защо да се боят от малко вода?

— Мъдростта на Вестителите е по-голяма от нашите способности за разбиране.

Кал се свъси.

— Но, татко, те са демони. Чух това от онзи ардент, който дойде да проповядва миналата пролет.

— Говорел е за Сияйните — отвърна Лирин остро. — Пак ги бъркаш.

Кал въздъхна.

— Вестителите били пратени да учат човешкия род — каза Лирин. — Поведоха ни срещу Пустоносните, след като бяхме прогонени от небето. Сияйните са рицарският орден, основан от тях.

— Който беше демонски.

— Който ни изостави — вметна Лирин, — щом Вестителите си отидоха. — Вдигна показалец. — Не бяха демони, бяха просто хора с твърде голяма сила и без достатъчно ум. Както и да е, ти трябва винаги да си миеш ръцете. Със собствените си очи можеш да забележиш как се отразява това на духчетата на разложението, макар духчетата на смъртта да не са видими.

Кал пак въздъхна, но направи каквото се искаше от него. Лирин се върна при масата с поднос, върху който бяха наредени инструменти и малки шишенца. Мисленето му беше странно — въпреки че държеше Кал да не бърка Вестителите и Загубените Сияйни, момчето го беше чувало да заявява, че не смята Пустоносните за истински. Смешно. Кого друг да обвиняваме, когато разни работи изчезват нощем или реколтата се повреди от ровещите червеи?

Хората в града бяха на мнение, че Лирин прекарва прекалено много време с книгите и с болните и затова е странен. Чувстваха се неудобно с него и това се пренасяше и върху Кал. Кал тъкмо започваше да осъзнава колко е болезнено да се чувстваш различен.

С измити ръце той скочи пак на столчето. Отново започна да изпитва нервност. Надяваше се нищо да не се обърка. С помощта на огледало баща му съсредоточи светлината от сферите върху ръката на Сани. С хирургически нож предпазливо сряза импровизираната превръзка. Раната не застрашаваше живота на момичето, но ръката наистина беше много лошо разкъсана. Когато Кал беше започнал да се учи при баща си преди две години, от подобни гледки му призляваше. Сега беше свикнал да вижда разкъсана плът.

Това беше добре. Кал преценяваше, че ще му е от полза, когато един ден отиде на война и се сражава за своя върховен принц и за светлооките.

Три от пръстите на Сани бяха счупени, кожата беше одрана и разкъсана, раната беше набита с клечки и мръсотия. Третият пръст беше най-зле, грозно размазан и изкълчен, от кожата му стърчаха парченца кост. Кал го опипа по цялата дължина, отбеляза счупените кости и почернялата кожа. Той внимателно почисти засъхналата кръв и мръсотия с мокро парче и измъкна камъчетата и клечиците, докато баща му режеше конец за зашиване.

— Третият пръст ще трябва да се махне, нали? — каза Кал и сложи бандаж в основата му, за да не кърви.

Бащата кимна с едва загатната усмивка. Беше се надявал Кал да забележи това. Лирин често казваше, че мъдрият лекар трябва да знае кое да махне и кое да спаси. Ако в самото начало третият пръст беше наместен правилно… ала не, сега не можеше вече да се възстанови. Да се зашие отново щеше да доведе до загниване и смърт.

Същинската ампутация извърши Лирин. Имаше такива внимателни, прецизни ръце. Обучението за лечител отнемаше над десет години и щеше да мине още време, преди Лирин да остави Кал да държи ножа. Момчето попиваше кръвта, подаваше на баща си ножовете и държеше конеца, за да не се заплита по време на шиене. Работеха бавно и възстановиха ръката, доколкото им беше възможно.

Бащата на Кал завърши последния шев, видимо доволен, че е успял да спаси четири пръста. Разбира се, родителите на Сани нямаше да погледнат на ситуацията по същия начин. Те ще са недоволни, че красивата им дъщеря ще бъде със саката ръка. Почти винаги ставаше така — в началото ужас от раната, после гняв, задето Лирин не може да прави чудеса. Лирин казваше, че е така, защото хората от града вече са навикнали да имат лекар. За тях лечението беше станало нещо обикновено, а не привилегия.

Но родителите на Сани бяха добри хора. Щяха да направят малко дарение и семейството на Кал — родителите му, той и малкият му брат Тиен — щяха да могат да се прехранят. Странно беше, че те оцеляват заради нещастието на другите. Може би това беше една от причините хората в града да ги отблъскват.

Накрая Лирин обгори с малка нажежена пръчица местата, където според него шевовете щяха да се окажат недостатъчни. После нанесе лютиво масло от ралица върху ръката, за да предотврати инфекцията — маслото плашеше духчетата на разложението повече и от водата и сапуна. Кал сложи чисти превръзки, като пазеше шините.

Лирин махна пръста и Кал започна да се отпуска. Тя щеше да се оправи.

— Още трябва да поработиш върху нервите си, синко — рече меко Лирин, докато отмиваше кръвта от ръцете си.

Кал сведе поглед.

— Хубаво е да те е грижа — продължи Лирин. — Но загрижеността — като всичко друго — може да стане проблем, ако пречи на способността ти като хирург.

Прекалената загриженост може да причини проблеми?, мислено отвърна Кал на баща си. А какво да кажем за това, че си толкова безкористен, че никога не приемаш заплащане за работата си? Не посмя да го изрече на глас.

Следваше почистване на помещението. Сякаш половината живот на Кал минаваше в чистене, обаче Лирин нямаше да го пусне да си върви, докато не свършат с това. Най-накрая отвори капаците на прозорците и пусна вътре слънчевата светлина. Сани още спеше; зимното биле щеше да я държи в несвяст още часове.

— Е, къде беше? — попита Лирин, а бутилчиците с масло и алкохол потракваха, докато ги връщаше по местата им.

— С Ям.

— Ям е две години по-голям от теб — отвърна Лирин. — Съмнявам се, че много му се нрави да си прекарва времето в компанията на някой толкова по-малък от него.

— Баща му е започнал да го обучава да борави с тояга — обясни бързо Кал. — С Тиен отидохме да видим какво е научил. — Кал се сви и зачака баща му да го сгълчи.

Той просто продължи да работи — почисти всички ножове с алкохол и после с масло, както предписваше старото предание. Не се обърна към Кал.

— Бащата на Ям е бил войник в армията на Сиятелния господар Амарам — рече плахо Кал. Сиятелният Амарам! Благородният светлоок генерал, който отговаряше за северната част на Алеткар. Кал толкова искаше да види истински светлоок, а не киселия стар Уистиоу. Воин, за когото всички говореха, за когото се разказваха истории.

— Знам за бащата на Ям — каза Лирин. — Досега ми се е налагало да оперирам три пъти тоя негов куц крак. Дар от славните времена като войник.

— Ние имаме нужда от войници. Или предпочиташ тайлените да прекосят границите ни?

— Тайлена е островна държава — отвърна спокойно Лирин. — Нямаме обща граница с тях.

— Добре тогава, могат да ни нападнат по море!

— Те са преди всичко занаятчии и търговци. Всеки тайлен, когото съм срещал, е опитвал да ме преметне, но това едва ли прилича на нашествие.

Всички момчета обичаха да си разказват истории за далечни места. Трудно беше да се помни, че бащата на Кал — единственият човек от втори нан в целия град — на младини е пътувал чак до Карбрант.

— Е, сражаваме се с някого — додаде Кал и се зае да търка пода.

— Да — отговори след малко баща му. — Крал Гавилар винаги намира хора, с които да воюваме. Това поне е вярно.

— Така че ни трябват войници, както казах.

— Повече ни трябват лекари — рече ясно Лирин и се отмести от шкафа си. — Синко, ти почти се разплакваш винаги, когато ни доведат някой; тревожно скърцаш със зъби даже и по време на простите процедури. Какво те кара да мислиш, че можеш настина да нараниш някого?

— Ще стана по-силен.

— Това е глупост. Кой ти пъхна такива идеи в главата? Защо би желал да се учиш как да биеш другите момчета с тояга?

— Заради честта, татко. Кой разказва истории за лекари, в името на Вестителите!

— Разказват ги децата на мъжете и жените, които ние спасяваме — отвърна Лирин с равен глас и срещна погледа на Кал. — Ето кой разказва истории за лекари.

Кал се изчерви и се сви, после се върна към търкането на пода.

Баща му строго рече:

— На този свят има два вида хора, синко. Тези, които спасяват живот. И тези, които отнемат живот.

— А онези, които пазят и защитават? Онези, които спасяват живот чрез отнемане на живот?

Баща му изсумтя презрително.

— То е като да опитваш да спреш бурята, като духаш по-силно. Нелепо е. Не можеш да предпазваш чрез убийство.

Кал продължи да стърже.

Най-сетне баща му въздъхна, коленичи до него и се зае да му помага.

— Какви са качествата на зимното биле?

— Горчив вкус — незабавно отговори Кал, — което го прави по-безопасно за съхранение, понеже хората няма как да го погълнат по случайност. Стрий го на прах, смеси го с масло и давай по лъжица за всяка мярка от теглото на човека, когото упояваш. Води до дълбок сън за около пет часа.

— А как ще разбереш дали някой има трескавата шарка?

— Нервна превъзбуда, жажда, трудно заспиване и изпотяване по долната страна на ръцете.

— Имаш толкова силен ум, синко — каза нежно Лирин. — На мен ми отне години да науча онова, което ти усвои за месеци. Спестявах пари. Бих искал да те изпратя в Карбрант да учиш при истинските лекари, когато станеш на шестнадесет години.

Кал усети остра възбуда. Карбрант? Та това беше чак в друго кралство! Баща му беше ходил в Карбрант като куриер, но не се беше учил там за лекар. Учител му беше старият Вате в Шорсброон, близкият град с каквото и да е значение.

— Имаш дар от самите Вестители — каза Лирин и положи ръка на рамото на Кал. — Можеш да станеш десет пъти по-добър лекар от мен. Аз нямам дребните мечти на другите хора. С труда си нашите деди ни купиха втори нан, така че сме пълноправни граждани и имаме право да пътуваме. Недей да похабяваш това с убийства.

Кал се поколеба, но скоро установи, че кима в знак на съгласие.


11
Капки

„Трима от шестнадесет вече управляваха, а сега царства Разбитият.“

Събрано: Чачанан, 1173, осемдесет и четири секунди преди смъртта. Обект: джебчия със смъртоносна болест, от частично ириалски произход.

Бурята най-сетне позатихна. Беше по здрачаване в деня, когато момчето умря, в деня, когато Сил напусна Каладин. Каладин нахлузи сандалите — същите, които беше взел от дълголикия мъж на първия ден — и стана. Мина през претъпканото помещение.

Нямаше легла, само по едно тънко одеяло за всеки от мостовите. Дали да го ползват като постелка или като завивка си беше техен избор. Или замръзваш, или те боли. Такива бяха възможностите на мостовите, ала неколцина бяха намерили и друго приложение. Увиваха одеялата около главите си, за да отблъскват гледките, звуците и миризмите. Да се скрият от света.

Светът тъй или иначе щеше да ги намери. Биваше го в подобни игрички.

Валеше като из ведро, вятърът още беше силен. Центърът на бурята се беше изместил на запад, където мълнии осветяваха хоризонта. Оставаше около час до пороя, а тогава беше първата възможност на човек да му се прииска да излезе в бурята.

Е, всъщност на хората никога не им се приискваше да излизат по време на буря. Но приблизително тогава ставаше безопасно. Светкавиците бяха отминали.

Каладин отмина мрачния дърводелски двор, прегърбен, за да се предпази от вятъра. Наоколо лежаха клони като кости в бърлогата на белогръб. По грубите стени на сградите дъждът беше налепил листа. Каладин газеше в локвите, стъпалата му се разхлаждаха и претръпваха. Усещането беше приятно; краката му бяха още разранени от пробега с моста по-рано.

Вълни леден дъжд го биеха косо, мокреха косата му, падаха по лицето и мърлявата му брада. Мразеше да е с брада, особено гъделичкането на мустаците в ъгълчетата на устата. Брадите бяха като малките на брадвохръта. Момченцата си мечтаеха за деня, когато ще се сдобият с тях и не си даваха сметка колко дразнещо може да е.

— Разхождаме се, а, Твоя милост? — рече някой.

Каладин вдигна поглед и забеляза недалече Газ, свит между две казарми. Защо беше излязъл в дъжда?

А, Газ беше привързал метална кошничка на подветрената стена на едната сграда и от нея идеше мека светлина. Оставил беше сферите си навън в бурята и сега отиваше да си ги прибере преди края й.

Това беше рисковано. Дори и затворената кошничка може да бъде откъсната от вятъра. Някои хора вярваха, че сенките на Загубените Сияйни бродят в бурите и крадат пари. Може и да беше вярно. Но когато беше войник, Каладин познаваше не един мъж, ранен при излизане за пари в бурята. Несъмнено суеверието се дължеше на по-материални крадци.

Имаше по-безопасни начини за зареждане на сфери. Сарафите сменяха празни сфери за заредени или ги зареждаха срещу заплащане в техните обезопасени гнезда.

— Какво правиш? — поиска да узнае Газ. Ниският едноок мъж притискаше кошничката до гърдите си. — Ще наредя да те обесят, ако си задигнал нечии сфери.

Каладин се обърна на другата страна.

— Бурята да те отнесе дано! И без това ще накарам да те обесят! Не мисли, че можеш да избягаш; все още има стражи. Ти…

— Отивам в Бездната на честта — тихо отвърна Каладин. Гласът му едва се чуваше в бурята.

Газ млъкна. Бездната на честта. Отпусна кошничката и престана със забележките. Хората, които поемаха по този път, имаха някаква защита.

Каладин продължи през двора.

— Остави сандалите и елека — каза Газ. — Не искам да ми се налага да пращам някого долу за тях.

Каладин изхлузи кожения елек през главата си и го пльосна на земята, после изу сандалите в една локва. Така остана по мръсна риза и корави кафеви панталони, и двете дрехи беше взел от мъртвец.

Каладин вървеше през бурята към източната страна на дърводелския двор. На изток изтрещя гръмотевица. Пътеката към Пустите равнини вече му беше позната. Беше тичал по нея с моста десетки пъти. Нямаше сражения всеки ден — може би веднъж на два-три дни — и не всеки отряд трябваше да тича при всички битки. Но много от пробезите бяха толкова изтощителни, толкова ужасни, че мостовите оставаха потресени, почти в несвяст в дните между задачите.

Много от мостовите не бяха в състояние да вземат решения. Това се случваше на хора, които бяха в ступор след битка. Каладин усещаше, че и той страда от това. Дори решението да дойде до Бездната на честта беше взел трудно.

Но кървящите очи на онова безименно момче го преследваха. Не би се насилил отново да го преживее. Не можеше да го направи.

Стигна до основата на склона. Вятърът блъскаше дъжда в лицето му, като че искаше да го изтласка обратно в лагера. Продължи да върви към най-близката пропаст. Бездната на честта — така я наричаха мостовите, понеже тук беше мястото, където можеха да вземат единственото решение, което им беше оставено. Решението „на честта“. Смърт.

Тези пропасти не бяха естествени. Тази в началото беше тясна, но в източна посока ставаше по-широка — и по-дълбока — невероятно бързо. Само на десет стъпки разстояние беше вече толкова широка, че беше трудно да се прескочи. Шест въжени стълби с дървени стъпенки бяха закрепени с клинове в скалата. Използваха ги мостовите, които бяха изпращани да обират труповете, паднали в пропастта по време на пробег.

Каладин огледа равнините. В тъмнината и дъжда не видя много. Не, това място не беше естествено. Земята беше разбита. А сега разбиваше хората, които идваха тук. Каладин подмина стълбите и продължи още малко по ръба на пропастта. После седна, прехвърли крака и загледа как дъжда пада около него и капките скачат в тъмните дълбини.

Някъде встрани от него по-предприемчивите кремлинги изпълзяваха от дупките си, щураха се наоколо и ядяха растенията, които поглъщаха дъждовната вода. Веднъж Лирин му беше обяснил, че дъждовете при буря са богати на хранителни вещества. Гадателите в Колинар и Веденар бяха доказали, че растенията, напоявани с вода от дъждовна буря, се развиват по-добре от онези, които се поливат с езерна или речна вода. Защо учените така се вълнуваха, като открият нещо, добре известно на земеделците от много поколения?

Каладин гледаше как капките се стичат и изчезват в бездната. Малки скачачи самоубийци. Хиляди и хиляди. Милиони и милиони. Кой знае какво ги чака в тази тъмнина? Не можеш да видиш, не можеш да узнаеш, докато не тръгнеш с тях. Да скочиш в празнотата и да оставиш вятъра да те носи надолу…

— Прав беше, татко — прошепна Каладин. — Не можеш да спреш бурята като духаш по-силно. Не можеш да спасиш хората като убиваш други. Трябвало е всички да станем лекари. До последния човек…

Мислите му бяха несвързани. Ала сега, странно, умът му беше по-бистър от когато и да било през последните седмици. Може би заради ясните изгледи. Повечето хора прекарват цял живот в чудене за бъдещето. Е, сега неговото бъдеще беше празно. Затова той се върна назад и се замисли за баща си, за Тиен, за решенията.

Някога животът му изглеждаше прост. Това беше преди да загуби брат си, преди да го предадат в армията на Амарам. Би ли се върнал Каладин в тези невинни дни, ако можеше? Би ли предпочел да се преструва, че всичко е просто?

Не. Неговото падане не беше леко като на тези дъждовни капки. Носеше белези. Отскачаше от стените, блъскаше лицето и ръцете си. Случайно убиваше невинни. Вървеше до хора с черни като въглен сърца и ги боготвореше. Лазеше и се катереше и падаше и се препъваше.

И ето го сега тук. В края на всичко това. Разбираше много повече, но някак не се чувстваше помъдрял. Изправи се на ръба на пропастта и усети как бащиното му разочарование надвисва над него като буреносните облаци в небето.

Протегна стъпало в празнотата.

— Каладин!

Застина от нежния, ала пронизителен глас. Във въздуха изведнъж се появи прозрачна форма и приближи през отслабващия дъжд. Фигурката се втурна напред, после потъна, после отново се стрелна нагоре, сякаш носеше нещо тежко. Каладин прибра крака си и протегна ръка. Сил безцеремонно кацна на нея, приела образа на змиорка, която стиска нещо тъмно в устата си.

Върна се в познатия образ на млада жена с развяваща се около краката рокля. В ръцете си държеше тесен тъмнозелен лист с три връхчета. Черна жлъчка.

— Това какво е? — попита Каладин.

Тя изглеждаше изтощена.

— Тези неща са тежки! — вдигна листото. — Донесох го за теб!

Той взе листа с два пръста. Черна жлъчка. Отрова.

— Защо ми донесе това? — попита остро.

— Помислих… — подхвана Сил и се сви. — Е, ти толкова внимателно пазеше онези листа. После ги загуби, когато опита да помогнеш на онзи човек в робската клетка. Помислих, че ако имаш друго такова листо, ще си щастлив.

Каладин почти се засмя. Тя не осъзнаваше какво прави като му носи листо от една от най-смъртоносните природни отрови на Рошар, защото иска да го направи щастлив.

— Сякаш всичко тръгна на зле, когато загуби онова листо — рече меко Сил. — Преди това ти се бореше.

— Провалих се.

Тя приклекна върху дланта му, полите от мъгла се надиплиха около краката й, дъждовните капки преминаваха през нея и нагъваха очертанията й.

— Значи не го харесваш? Отлетях толкова далеч… Почти се забравих. Но се върнах. Върнах се, Каладин.

— Защо? — попита той. — Защо те е грижа?

— Така — отговори тя и вирна главица. — Наблюдавах те, знаеш. В онази армия. Ти винаги откриваше младите, необучените и ги защитаваше, макар че това те излагаше на опасност. Мога да си спомня. Малко, но мога.

— Предадох ги. Сега са мъртви.

— Щяха да умрат по-рано без теб. Ти направи така, че те имаха семейство в армията. Помня тяхната благодарност. Точно това ме привлече първо. Ти им помогна.

— Не — каза Каладин, стискайки черната жлъчка. — Всичко, до което се докосна, повяхва и умира. — Той се олюля на ръба. В далечината отекна гръм.

— Хората от този отряд — прошепна Сил. — Можеш да им помогнеш.

— Твърде късно е — той затвори очи и помисли за момчето, което загина по-рано същия ден. — Прекалено късно. Провалих се. Те са мъртви. Всички ще умрат и няма изход.

— Тогава защо не направиш още един опит? — Гласът й беше тих, ала някак се оказа по-силен от бурята. — С какво би навредило това?

Той спря.

— Този път не можеш да се провалиш, Каладин. Сам го каза. Те бездруго ще умрат.

Каладин се замисли за Тиен и за мъртвите му очи, втренчени нагоре.

— Не знам какво искаш да кажеш през повечето време, докато говориш — продължи тя. — Умът ми е така замъглен. Но ми се струва, че ако се тревожиш от това да нараниш някого, не би трябвало да се боиш да помогнеш на мостовите. Какво повече можеш да им сториш?

— Аз…

— Още един опит, Каладин — прошепна Сил. — Моля те. Още един опит…

Мъжете се събираха в казармата и имаха само по едно одеяло, за което да се каже, че е тяхно. Бояха се от бурята. Бояха се един от друг. Бояха се какво ще донесе следващия ден.

Още един опит…

Каладин отвори очи. Беше му студено, беше мокър, но усещаше как вътре в него се разгаря малкото топло пламъче на решителността. Стисна ръка, смачка листото от черна жлъчка и го изхвърли в пропастта. Отпусна другата ръка, в която държеше Сил. Тя тревожно полетя.

— Каладин?

Той с твърда крачка се отдалечи от пропастта, босите му крака пляскаха в локвите и небрежно газеха ластарите на скалните пъпки. Склонът, по който се беше спуснал, сега беше покрит с подобни на плочи растения, които от дъжда се бяха отворили като книги, неравни и тънки червени и зелени листа държаха заедно двете им половини. Духчета на живота — малки зелени примигващи светлинки, по-ярки от Сил, но дребни като спори — танцуваха между растенията и отбягваха дъждовните капки.

Каладин закрачи нагоре, подире му водата се стичаше на ручейчета. Върна се при мостовете. Там все още беше само Газ, който връщаше един отвързан брезент на мястото му.

Каладин почти беше стигнал при него, когато Газ го забеляза. Жилавият сержант се начумери.

— Достраша те да стигнеш докрай, така ли, Твоя милост? Е, ако си мислиш, че ще ти върна…

Прекъсна с хъхрещ звук — Каладин се втурна напред и го стисна за гърлото. Газ изненадано вдигна ръка, но Каладин я отблъсна, отлепи краката му от земята и го просна на камъните сред пръски вода. Окото на Газ се облещи от изненада и болка и той започна да се задушава под хватката на Каладин върху гърлото му.

— Светът току-що се промени, Газ — каза Каладин и се приведе към него. — Умрях в онази пропаст. Сега си имаш работа с моя отмъстителен дух.

Газ се гърчеше и се озърташе за помощ, но нямаше откъде. Каладин нямаше трудности да го удържа на земята. При тичането с мост имаше такова нещо — ако оживееш достатъчно дълго, заякваш.

Каладин леко отпусна врата на Газ и му позволи да си поеме дъх. После се приведе още повече над него.

— Ще започнем отначало, ти и аз. На чисто. И искам отсега да разбереш нещо. Аз вече съм мъртъв. Не можеш да ме нараниш. Разбрано?

Газ бавно кимна и Каладин му даде още глътка студен, влажен въздух.

— Мост Четири е мой — каза Каладин. — Може да ни даваш задачи, но аз съм водач на моста. Другият умря днес, така че бездруго ще трябва да избереш нов. Разбрано?

Газ отново кимна.

— Бързо схващаш — каза Каладин и го остави да диша свободно. Отстъпи и Газ колебливо се изправи. В очите му се четеше омраза, но приглушена. Изглеждаше разтревожен от нещо — от нещо различно от каладиновите заплахи.

— Искам повече да не изплащам робския дълг. Колко заработват мостовите?

— Две прозрачни марки дневно — отвърна Газ, докато се мръщеше и разтриваше врата си.

Значи един роб получава половината. Една диамантена марка. Нищожна заплата, но Каладин щеше да има нужда от нея. Освен това щеше да му е необходимо да подкупи Газ.

— Ще почна да си вземам заплатата, но ти ще задържаш по една на всеки пет марки.

Газ се сепна и се втренчи в него в сумрака.

— За твоите усилия — каза Каладин.

— Какви усилия?

Каладин пристъпи до него.

— Усилията ти да държиш Преизподнята далеч от мен. Разбрано?

Газ пак кимна. Каладин се отдалечи. Мразеше да харчи пари за подкупи, но Газ имаше нужда от постоянно повтарящо се напомняне да избягва да праща Каладин на смърт. Една марка на пет дни не беше кой знае какво напомняне — обаче за човек, който беше готов да рискува и да излезе посред бурята да си пази сферите, можеше да е достатъчно.

Каладин се върна в малката казарма на Мост Четири и отвори яката дървена врата. Хората се свиваха вътре точно както ги остави. Но нещо се беше променило. Винаги ли изглеждаха така жалки?

Да. Винаги. Каладин се беше променил, не те. Усещаше някакво странно изместване — като че си беше позволил да забрави — макар и само отчасти — последните девет месеца. Пресягаше се през времето и изучаваше човека, който беше. Който още се бореше, при това добре.

Не можеше пак да е такъв — не можеше да изличи белезите — но можеше да учи от предишния Каладин, както новият взводен учи от победоносните генерали от миналото. Каладин Благословеният от Бурята беше мъртъв, но Каладин Мостовият беше от същата кръв. Наследник със заложби.

Каладин приближи до първата свита фигура. Мъжът не спеше — и кой можеше да спи по време на буря? Той се сви уплашено, когато Каладин приклекна до него.

— Как се казваш? — попита Каладин, а Сил се спусна и взе да изучава лицето на човека. Той не би могъл да я види.

Мъжът беше по-възрастен, с провиснали бузи, кафеви очи и ниско подстригана прошарена коса. Брадата му беше къса. Нямаше робско клеймо.

— Името ти? — повтори твърдо Каладин.

— Разкарай се — отвърна мъжът и се търкули на другата страна.

Каладин се поколеба, после се наведе и заговори с нисък глас.

— Виж сега, приятелю. Или ще ми кажеш името си, или ще продължа да те тормозя. Продължавай да отказваш и ще те извлека навън в бурята, и ще те провеся за един крак над пропастта, докато не ми кажеш.

Мъжът се обърна и го изгледа през рамо. Каладин кимна бавно и издържа погледа му.

— Тефт — рече мъжът най-сетне. — Името ми е Тефт.

— Не беше толкова трудно — каза Каладин и подаде ръка. — Аз съм Каладин. Водачът на вашия мост.

Мъжът несигурно взе ръката на Каладин и сбърчи чело от почуда. Каладин бегло си спомняше този човек. Беше в отряда от някое време, поне от няколко седмици. Преди това е бил в отряда на друг мост. Едно от наказанията за мостовите, които са извършили нарушение в лагера, беше преместването в Мост Четири.

— Почини си — каза Каладин и пусна ръката на Тефт. — Утре ни чака тежък ден.

— Откъде знаеш? — попита Тефт и почеса брадата си.

— Ние сме мостови. Всеки ден е тежък — отвърна Каладин и се изправи.

След малко Тефт се поусмихна.

— Келек е свидетел, че си прав.

Каладин го остави и продължи покрай реда свити фигури. Навести всеки от мъжете и с увещание или заплаха научи как се казва. Всички се противяха. Сякаш имената бяха последното нещо, което притежаваха, и нямаше да ги дадат евтино, макар да изглеждаха изненадани — май даже и окуражени — от това, че някой си прави труда да пита.

Каладин се хвана за имената, повтаряше си всяко на ум, държеше ги като редки скъпоценни камъни. Имената имаха значение. Мъжете имаха значение. Каладин можеше и да умре при следващия пробег с моста или да се пречупи от напрежението и така да подари на Амарам една последна победа. Но като седна на пода и почна да прави планове, усети как топлинката в него гори постоянно.

Идваше от взетите решения и осмислената цел. Това беше отговорността.

Сил се спусна и кацна на крака му, докато той седеше и си повтаряше шепнешком имената на мъжете. Тя изглеждаше насърчена. Светла. Щастлива. Той не изпитваше нищо подобно. Чувстваше се мрачен, уморен и мокър. Изцяло бе погълнат от поетата отговорност за тези мъже. Придържаше се към нея като катерач към последната си опора, висейки на скалата.

Той ще намери начин да ги защити.


Интерлюдии
Ишик * Нан Балат * Сет


I-1
Ишик

Ишик джапаше към мястото за срещата със странните чужденци и тихо си свирукаше. На раменете си носеше прът с по една кофа от двете страни. Потопените му във водата крака бяха обути в езерни сандали, а панталоните му стигаха до коленете. Без риза. Да не дава Ну Ралик! Един порядъчен жител на Чистото езеро никога не покрива раменете си, когато слънцето грее. Човек може да се поболее, ако не получава достатъчно слънчева светлина.

Свирукаше си, но не защото денят му беше приятен. Всъщност, дареният от Ну Ралик ден беше почти ужасен. В кофите на Ишик плуваха само пет риби, четири от които бяха най-прости и обикновени. Приливите бяха неравномерни, като че самото Чисто езеро бе в лошо настроение. Задаваха се лоши дни — това беше толкова сигурно, колкото слънцето и приливите.

Чистото езеро се простираше във всички посоки, на стотици мили гладката му повърхност беше съвършено прозрачна. Най-голямата му дълбочина не надминаваше шест стъпки от блестящата повърхност до дъното — а на повечето места топлата бавна вода стигаше едва до средата на прасеца. Пълно беше с дребни рибки, пъстри кремлинги и подобни на змиорки речни духчета.

Чистото езеро беше самият живот. Някога един крал беше предявил претенции за тези места. Страната беше именувана Села Талес, едно от кралствата от Епохата. Е, можеха да го наричат както си щат, но Ну Ралик е свидетел, че природните граници са много по-важни от държавните. Ишик беше езерняк. Първо и най-много. В името на слънцето и приливите, такъв беше.

Крачеше уверено във водата, макар понякога това да беше опасно. Приятно топлата вода обгръщаше краката му и той не я вълнуваше много. Умееше да се придвижва бавно, внимаваше да не отпуска тежестта си, преди да се увери, че няма да стъпи върху шипогрив или остър камък.

Пред него съвършенството на огледалната повърхност се нарушаваше от селото Фу Абра — купчина къщи, кацнали върху камъни във водата. С куполовидните си покриви приличаха на скални пъпки на земята и само те на мили наоколо пресичаха повърхността на Чистото езеро.

Тук обикаляха и други хора, придвижваха се със същите бавни стъпки. Във водата можеше да се тича, но рядко имаше смисъл. Какво може да е толкова важно, та да те накара да цамбуркаш и да вдигаш олелия, за да се добереш до него?

При тази мисъл Ишик поклати глава. Само чужденците бяха толкова припрени. Той кимна за поздрав на Таспик, тъмнокож мъж, който го подмина, теглейки малък сал. Салът беше натоварен с няколко камари дрехи; може би Таспик отиваше да пере.

— Здрасти, Ишик — рече мършавият мъж. — Как върви риболовът?

— Ужасно — провикна се Ишик. — Вун Макак съвсем ми обърка плановете днес. Ами ти как я караш?

— Както си прах, затрих една риза — отвърна Таспик закачливо.

— Ех, такъв е животът. Тука ли са моите странници?

— Сигурно. У Маиб са.

— Да не дава Вун Макак да изплюскат всичко — рече Ишик и продължи по пътя си. — Или да я заразят с непрестанните си тревоги.

Къщата на Маиб се намираше в центъра на селото. Ишик не беше сигурен какво я кара да пожелае да живее в къщата. През повечето нощи той съвсем добре си спеше на сала. В Чистото езеро никога не ставаше студено, освен по време на буря, а и ако Ну Ралик пратеше някоя, човек можеше отлично да се оправи.

Когато дойдеше буря, Чистото езеро изтичаше в цепнатини и дупки и тогава човек просто си замъкваше сала между две скали, свиваше се до него и се предпазваше от беса на вятъра. Тук бурите не бяха толкова свирепи като в Изтока, където вдигаха камъните и събаряха сградите. О, Ишик беше слушал разни истории за тамошния живот. Да не дава Ну Ралик да му се наложи да отиде на някое толкова ужасно място.

Пък и там може би беше студено. Ишик жалеше хората, които трябва да живеят в студа. Защо просто не се преместят в Чистото езеро?

Да не дава Ну Ралик, помисли той, докато вървеше към къщата на Маиб. Ако хората знаеха колко е хубаво Чистото езеро, всички щяха да се завтекат да живеят тук и нямаше да можеш да ходиш, без да се спънеш в някой чужденец!

Влезе в сградата и изложи прасците си на въздуха. Подът беше достатъчно нисък, та да е покрит с няколко пръста вода; на езерняците така им харесваше. Така си беше естествено, макар да се случваше при отлив сградата да изсъхне.

Около пръстите му се стрелкаха миноги. Обикновени, нищо не струваха. Маиб беше вътре, правеше рибена чорба. Кимна му. Тя беше набита жена, от години го гонеше — опитваше се да го хване да се ожени за нея, задето е отлична готвачка. Може би някой ден Ишик щеше да се остави да го залови.

Неговите чужденци бяха в ъгъла, на маса, каквато само чужденец би избрал — малко издигната и с пръчки за краката, та да не си мокрят пръстите. В името на Ну Ралик, какви глупаци!, удиви се Ишик. Да стоят вътре на сянка, да обличат ризи срещу слънчевата топлина, да си държат краката на сухо. Не е чудно, че и мислите им са такива едни особени.

Остави кофите и ги посочи на Маиб.

Тя му хвърли едно око.

— Добър улов?

— Ужас.

— Е, добре, днеска супата ти е безплатна, Ишик. Да те възмезди за проклятието на Вун Макак.

— Най-любезно ти благодаря — отвърна той и пое от нея купа, от която се вдигаше пара. Сега й беше длъжник. Още няколко купи и ще е принуден да се ожени.

— Има в кофата един колгрил за тебе — отбеляза Ишик. — Хванах го рано тази сутрин.

На грубото й лице се изписа неувереност. Колгрилът беше риба, която носеше много късмет. Премахваше болки в ставите цял месец, след като я изядеш, и понякога ти даваше да узнаеш дали ще те посетят скъпи приятели като четеш очертанията на облаците. Маиб много обичаше колгрил заради болките в пръстите, с които Ну Ралик я беше сдобил. Един колгрил значеше две седмици да храни Ишик със супа и така тя му ставаше длъжница.

— Вун Макак да те погледне дано — промърмори раздразнено тя и отиде да види колгрила. — Добра риба. Как изобщо ще те хвана, човече?

— Аз съм рибар, Маиб — отвърна Ишик и сръбна от супата; формата на купата беше удобна за лесно сърбане. — Трудно е да уловиш рибар. Знаеш го.

Той се подсмихна и отиде при чужденците, а Маиб взе да чисти колгрила.

Чужденците бяха трима. Двама бяха тъмнокожи макабаки, само че по-странни макабаки Ишик не беше виждал. Единият беше с яки крайници, а повечето от сънародниците му бяха дребни и с фини кости. Беше съвсем плешив. Другият беше по-висок, с къса тъмна коса, жилав и широкоплещест. Ишик в себе си ги наричаше Мърморко и Тъпчо заради качествата им.

Третият мъж беше със светложълтеникава кожа като на алетите. Ала и той не беше съвсем в ред. Очите му не бяха с правилната форма, пък акцентът му изобщо не беше алетски. Говореше селайски по-зле от спътниците си и обикновено си мълчеше. При това изглеждаше умислен. Ишик го нарече Мислителят.

Чудно как беше получил тоя белег през скалпа, помисли Ишик. Животът извън Чистото езеро беше твърде опасен. Много войни, особено на изток.

— Закъсняваш, пътниче — каза високият и сух Тъпчо. Имаше телосложението и държането на войник, ала нито един от тримата странници не носеше оръжие.

Ишик се смръщи, седна и неохотно извади краката си от водата.

— Не е ли калпав ден?

— Добър си е денят, приятелю — отвърна Мърморко. — Но щяхме да се срещнем по пладне. Разбираш ли? — Обикновено Мърморко говореше най-много.

— Е, горе-долу е пладне — каза Ишик. Кой обръщаше внимание колко е часът? Чужденците. Все много заети.

Тъпчо само поклати глава, когато Маиб донесе супа. Нейната къща беше най-близкото подобие на странноприемница в селото. Тя остави на Ишик мека кърпа и хубава чаша сладко вино в опит да го възмезди за рибата възможно най-скоро.

— Отлично. Да чуем доклада ти, приятелю — каза Мърморко.

— Бях във Фу Ралис, Фу Намир, Фу Албаст и Фу Моорин този месец — отговори Ишик и посръбна от супата. — Никой не е виждал мъжа, когото търсите.

— Задаваше ли правилните въпроси? — намеси се Тъпчо. — Сигурен ли си?

— Разбира се, сигурен съм. Занимавам се с това от цяла вечност.

— От пет месеца — поправи го Тъпчо. — И никакъв резултат.

Ишик сви рамене.

— Искате да съчиня някоя история ли? Така ще доставя удоволствие на Вун Макак.

— Не, не, никакви истории, приятелю — каза Мърморко. — Искаме само истината.

— Е, казах ви истината.

— Ще се закълнеш ли в Ну Ралик, тоя ваш бог?

— Шшт. Не произнасяйте това име. Вие малоумни ли сте?

Тъпчо се начумери.

— Ама той е вашият бог. Разбираш ли? Името му свещено ли е? И не бива никога да се изговаря?

Чужденците бяха толкова глупави. Разбира се, че Ну Ралик беше техният бог, но човек винаги се преструваше, че не е. Вун Макак — неговият по-млад и злобен брат — трябваше да се прилъже и да мисли, че обожават него, иначе ревнуваше. За тези неща беше безопасно да се говори само в свещените пещери.

— Кълна се във Вун Макак — натърти Ишик. — Нека ме наблюдава и да ме прокълне, ако пожелае. Търсих усърдно. Никакъв чужденец като споменатия от вас — с бяла коса, умна приказка и стреловидно лице — не е забелязан.

— Той понякога си боядисва косата — каза Мърморко. — И се преправя.

— Питах и за имената, които ми дадохте — отвърна Ишик. — Никой не го е виждал. Сега аз вероятно мога да ви намеря риба, която да го открие — Ишик почеса наболата си брада. — Обзалагам се, че един къс корт може да свърши работа. Но ще ми отнеме време да намеря такава риба.

Тримата го изгледаха.

— Може и да има нещо в тези риби, знаете ли — обади се Тъпчо.

— Суеверие — рече Мърморко. — Ти все търсиш суеверията, Вао.

Вао не беше името на мъжа; Ишик беше сигурен, че ползват фалшиви имена. Затова им беше измислил свои. Щом те му дават фалшиви имена и той ще им го върне.

— Ами ти, Темоо? — тросна се Тъпчо. — Не можем да натрапваме нашите разбирания на…

— Господа — обади се Мислителят. Посочи Ишик, който още си сърбаше супата. Тримата заговориха на друг език и продължиха спора си.

Ишик ги слушаше с половин ухо и опитваше да определи какъв е този език. Не го биваше с езиците. За какво му бяха? Чуждите езици не помагат нито да ловиш риба, нито да я продаваш.

Той наистина търси техния човек. Много обикаля, посети много места около Чистото езеро. Това беше една от причините, поради която не му се щеше Маиб да го залови. Ще му се наложи да уседне, а това не е добро за риболова. Поне на редките риби.

Не си направи труда да разсъждава защо търсят този Хойд, който и да беше той. Чужденците все търсеха нещо, което не могат да имат. Ишик се облегна и провеси пръстите на краката си във водата. Така беше добре. Накрая чужденците свършиха спора. Дадоха му още напътствия и една кесия със сфери и нагазиха водата.

Като повечето чужденци, и тези носеха яки ботуши чак до коленете. Пляскаха във водата към входа. Ишик ги последва, помаха на Маиб и си прибра ведрата. Щеше да се върне по-късно за вечеря.

Може би трябва да се оставя да ме хване, помисли Ишик, пристъпи навън под слънчевата светлина и облекчено въздъхна. Ну Ралик ми е свидетел, че остарявам. Може пък да е хубаво да си почина.

Неговите странници цапаха нататък в езерото. Мърморко беше последен. Изглеждаше много недоволен.

— Къде си, Скитнико? Какво глупашко търсене е това. — После добави на своя език — Алаванта камалоо каяна.

Тръгна след спътниците си.

— Е, поне за „глупашкото“ си прав — рече ухилен Ишик, обърна се в своята посока и отиде да си провери капаните.


I-2
Нан Балат

Нан Балат обичаше да убива неща.

Не хора. Никога хора. Но животни — тях можеше да убие. Особено дребни. Не беше сигурен защо от това се чувства по-добре; просто беше така.

Седеше на верандата на господарската къща и отскубваше краката на малък рак един по един. Всеки се откъсваше приятно — той първо подръпваше крака леко и животното застиваше. После дърпаше по-силно и то почваше да се гърчи. Сухожилията се държаха, после почваха да се късат и крайникът изскачаше бързо. Ракът се погърчи още малко и Нан Балат вдигна крака му и прихвана гадинката с двата пръста на другата ръка.

Въздъхна доволно. Късането на краката го успокояваше, караше болките в неговото тяло да се отдръпват. Метна крака през рамо и мина на следващия.

Не обичаше да говори за този си навик. Не го споменаваше даже и на Ейлита. Това просто беше нещо, което правеше. Човек трябва някак да си пази разсъдъка.

Приключи с краката и се изправи, опрян на бастуна. Огледа градините в имението Давар — каменни стени, покрити с различни пълзящи растения. Бяха красиви, ала само Шалан ги оценяваше истински. Пълзящите растения бяха в изобилие в тази част на Я Кевед — южно и западно от Алеткар, по-висока от останалата и пресечена от планини като Рогоядските върхове. Растенията бяха навсякъде, покриваха стените на къщата и стъпалата й. Навън, в пустошта висяха от дърветата и върху скалите, вездесъщи като тревата из други земи на Рошар.

Балат пристъпи към края на верандата. Диви певчета започнаха да пеят в далечината, стържейки грапавите си черупки. Ритъмът и звуците на всяко бяха различни, макар да не можеха да се нарекат мелодии. Мелодиите бяха присъщи на хората, не на животните. Но бяха песни и понякога като че ли животинките пееха една на друга.

Балат поспираше на всяко стъпало, ластарите трепваха и се прибираха, преди той да отпусне крак. Изминали бяха почти шест месеца от заминаването на Шалан. Тази сутрин бяха получили от нея известие чрез далекосъобщителя, че е успяла с първата част на техния план и е станала повереница на Ясна Колин. И така, малката му сестричка — която никога не беше напускала пределите на именията — се готвеше да ограби най-важната жена в света.

Слизането по стълбите беше отчайващо трудно за Нан Балат. На двадесет и три години, рече си той, и вече съм сакат. Все още изпитваше непрестанна латентна болка. Счупването беше лошо и лекарят за малко да реши да отреже целия крак. Може би Нан Балат трябваше да е благодарен, че това не стана нужно, макар че и така щеше да ходи цял живот с бастун.

Скрак играеше с нещо в поляната — място, където отглеждаха култивирана трева и не допускаха пълзящи растения. Едрата брадвохрътка се въртеше и дъвчеше нещо, а антените й бяха прилепнали назад върху черепа.

— Скрак — рече Балат и закуцука напред, — какво имаш там, момичето ми?

Брадвохрътката вдигна поглед към господаря си и навири антените. Издаде две поредни отекващи изтръбявания и се върна към играта.

Проклето животно, помисли си с топлота Балат, никога няма да се подчини напълно. Отглеждаше брадвохръти от малък и — подобно на мнозина преди него — откри, че колкото по-умно е едно животно, толкова по-голяма е вероятността да не се подчинява. О, Скрак беше вярна, но за дреболии не обръщаше внимание на господаря. Като малко дете, което опитва да докаже своята независимост.

Щом приближи, видя, че Скрак е успяла да улови певче. Съществото с големината на юмрук имаше леко заострена дискообразна форма и четири горни крайника, с които дращеше в ритъм по черупката си. Имаше и четири набити крачета за залавяне за скалите, но Скрак ги беше отхапала. Отхапала беше и два от горните крайници и беше успяла да пукне черупката. Балат за малко да отнесе певчето, за да откъсне сам останалите, но реши, че ще е по-добре за Скрак да довърши забавлението си.

Скрак остави певчето на земята и погледна господаря си с въпросително щръкнали антени. Беше източена и слаба, приклекнала беше с прострени напред шест крака. Брадвохрътите нямаха нито кожа, нито черупки, а нещо средно — покритието им беше меко на допир и по-гъвкаво от черупка, но по-твърдо от кожа, и се състоеше от застъпващи се части. Ъгловатото лице на Скрак изглеждаше любопитно, дълбоките й черни очи се взираха в Балат. Тя изтръби леко.

Балат се усмихна, наведе се и я почеса зад слуховите отвори. Животното се отри о него — вероятно теглото им беше еднакво. По-едрите брадвохръти можеха да достигнат до кръста на човек, но Скрак беше от по-дребна и по-пъргава порода.

Певчето се размърда и Скрак живо се метна върху него и почна да хрупа черупката му с яките си външни челюсти.

— Страхливец ли съм, Скрак? — попита Балат и седна на една пейка. Остави бастуна настрана и улови едно раче, което се криеше върху пейката, а черупката му беше побеляла, за да се слива с камъка.

Вдигна гърчещото се животно. Тревата на поляната беше селектирана специално да не е много плашлива и се подаде от дупчиците само няколко мига след минаването на Балат. И други цветни екзотични растения се подадоха от черупките или дупките си в земята и скоро около него на вятъра се залюляха червени, оранжеви и сини петна. Земята около хрътката, разбира се, остана гола. Скрак се забавляваше твърде енергично с жертвата си и даже и питомните растения се криеха в дупките си.

— Не бих могъл да тръгна да преследвам Ясна — рече Балат и почна да изтръгва краката на рачето. — Само една жена може да се приближи достатъчно до нея, за да открадне Превръщателя. Ние решихме това. Пък и някой трябваше да остане и да се грижи за нуждите на дома.

Извиненията бяха плитки. Той наистина се чувстваше като страхливец. Издърпа още няколко крака, но това не беше задоволително. Рачето беше прекалено дребно и краката се измъкнаха много лесно.

— Този план може би дори няма да заработи — каза Балат и дръпна последните крака. Странно беше да го гледаш така, без крака. Още беше живо. Но как би могъл да разбереш? Без крачка, които да шават, изглеждаше мъртво като камък.

Балат се замисли. Ръцете. Размахваме ги, за да изглеждаме живи. Пъхна пръсти между двете половини на черупката на рачето и започна да ги отделя. Черупката поне приятно се противеше.

Те бяха разбито семейство. Годините, през които страдаха от жестокия нрав на баща си, бяха тласнали Аша Юшу към порока, а Тет Виким — към отчаянието. Само Балат остана незасегнат. Балат и Шалан. Тя беше оставена на мира, никога не беше докосната. Понякога Балат я мразеше заради това, но как би могъл истински да мразиш някого като Шалан? Свенлива, тиха, деликатна.

Не биваше да я пускам да замине, помисли Балат. Трябва да има някакъв друг начин. Тя никога не би се справила сама; вероятно е ужасена. Чудо беше, че е успяла да свърши и толкова.

Балат метна частите от рака през рамо. Само ако Хеларан беше оцелял. Най-големият им брат — наричан Нан Хеларан, понеже беше първороден син — неведнъж се беше противопоставял на баща им. Е, сега и братът, и бащата бяха мъртви. Бяха оставили сакато семейство.

— Балат! — провикна се някой. Виким излезе на верандата. Младежът явно беше превъзмогнал поредния пристъп на меланхолия.

— Какво има? — отвърна Балат и стана.

Виким се втурна по стъпалата — тревата и ластарите се отдръпваха пред него — и забърза към брат си.

— Имаме проблем.

— Колко голям?

— Бих казал, много голям. Ела.


I-3
Славата на невежеството

Сет, син на сина на Валано, Неверен от Шиновар, седеше на дъсчения под на кръчмата и лависовата бира бавно се просмукваше в кафевите му панталони. Мръсни, износени и протрити, дрехите му много се отличаваха от простото, но елегантно, бяло облекло, което носеше преди повече от пет години, когато уби краля на Алеткар.

Със сведена глава и ръце в скута, Сет беше невъоръжен. От години не беше призовавал своя Вълшебен меч, а му се струваше, че от също толкова време не се е къпал. Не се оплакваше. Ако изглежда като отрепка, хората ще се отнасят така с него. Никой няма да поиска от такъв човек да извършва убийства.

— И той ще направи всичко, каквото му кажеш? — попита един от миньорите на масата. Облеклото му беше малко по-добро от това на Сет, покрито с толкова мръсотия и прах, че беше трудно да се отличи мърлявата кожа от мърлявия плат. Мъжете бяха четирима, държаха глинени чаши. Помещението миришеше на кал и пот. Таванът беше нисък, прозорците — само от подветрената страна — бяха просто дупки. Масата едва се крепеше цяла с помощта на няколко ивици кожа, понеже дървото беше сцепено в средата.

Тоок — сегашният господар на Сет — остави чашата си на наклонената маса. Тя изскърца под тежестта на ръката му.

— Аха, сигурно е. Ей, курп, погледни ме.

„Курп“ означаваше „дете“ на бавския диалект. Сет беше навикнал на такива обидни обръщения. Макар че караше тридесет и петата си година — и седмата, откакто го обявиха за Неверен — типичните за неговия народ големи кръгли очи, нисък ръст и склонност към оплешивяване караха хората от изтока да твърдят, че им приличат на деца.

— Стани — каза Тоок.

Сет стана.

— Скочи нагоре и надолу.

Сет се подчини.

— Излей бирата на Тон върху главата си.

Сет се пресегна за чашата.

— Ей! — каза Тон и си придърпа чашата. — Без такива! Той не е свършил още с това.

— Ако беше свършил — отвърна Тоок — той всъщност не би могъл да я излее, нали?

— Накарай го да направи друго, Тоок — настоя Тон.

— Добре. — Тоок измъкна от ботуша си нож и го хвърли на Сет.

— Курп, порежи си ръката.

— Тоок… — намеси се друг от сътрапезниците, смрадлив мъж на име Амарк. — Не е добро това, ще знаеш.

Тоок не отмени заповедта, така че Сет се подчини, взе ножа и си сряза ръката. Около мръсното острие шурна кръв.

— Прережи си гърлото — рече Тоок.

— Ама Тоок! — възкликна Амарк и стана. — Ой няма да…

— Ох, я млъквай — отвърна Тоок. Няколко групи мъже от съседните маси вече гледаха. — Ще видиш. Курп, прережи си гърлото.

— Забранено ми е да отнема собствения си живот — продума тихо Сет на бавски. — Като Неверен същината на страданието ми е забраната да изпитам смъртта от собствената си ръка.

Амарк седна и зяпна тъпо.

— Майко на праха — възкликна Тон, — той все така ли говори?

— Как? — попита Тоок и сръбна от чашата.

— Гладки приказки, толкова внимателни и правилни. Като светлоок.

— Аха. Като роб е, само че по-добър, щото е шин. Не бяга и не отвръща, и тем подобни. Нито пък трябва да му плащам. Като паршите е, ама по-умен. Струва наистина много сфери, Ой би казал — Тоок огледа другите мъже. — Можеш да го вземеш с тебе в мините да работи и да му прибираш заплатата. Ще прави неща, които ти не искаш. Чисти клозета, мие къщата. Всякакви полезни работи.

— Е как тогава се натъкна на него? — попита един, почесвайки се по брадичката. Тоок беше пътуващ работник, местеше се от град на град. Да показва Сет беше един от способите му за бързо сприятеляване.

— А, това е цяла история — рече Тоок. — Ой пътува из планините долу на юг, нали ги знаете, и Ой чува тоя странен вой. Не беше просто вятърът, разбирате ли, и…

Разказът беше пълна измислица; предишният господар на Сет — фермер от едно близко село — го беше продал на Тоок за торба семена. Фермерът го беше получил от един пътуващ търговец, който се беше сдобил с него от някакъв каменоделец, който на свой ред го беше спечелил при незаконна хазартна игра. Преди него имаше десетки други.

В началото простите тъмнооки се радваха на такава новост. Робите бяха прекалено скъпи за тях, да не говорим за паршите. Така че да можеш да се разпореждаш с някого като Сет беше съвсем необикновено. Той чистеше подовете, режеше дърва, помагаше в полската работа и мъкнеше товари.

Но те винаги се отърваваха от него. Може би долавяха истината — че той беше способен на толкова много неща, които те не дръзваха да поискат. Едно беше да притежаваш собствен роб. Но когато този роб приказваше като светлооките и знаеше повече от тебе? Това ги караше да се чувстват неловко.

Сет опитваше да играе ролята, мъчеше се да действа по-нескопосно. Какво щяха да кажат тези хора, ако знаеха, че мъжът, който изпразва нощните им гърнета, е Мечоносец и Повелител на стихиите? Бягащ по вятъра — като Сияйните от миналото? В мига, когато призовеше своя Меч, очите му се превръщаха от тъмнозелени в светли, почти светещи, сапфирени — неповторимо въздействие на неговото лично оръжие.

Най-добре никога да не узнаят това. Сет тържествуваше от това похабяване; всеки ден, в който го караха да чисти и да копае, вместо да убива, беше победа. Онази вечер от преди пет години още го преследваше. И по-рано му беше заповядвано да убива — но винаги тайно, тихо. Никога дотогава не беше получавал такива целенасочено ужасни нареждания.

Убивай, руши и си проправи път към краля. Нека те видят да правиш това. Остави свидетели. Ранени, но живи…

— … и точно тогава той се закле да ми служи, докато съм жив — завърши Тоок. — С мене е оттогава.

Слушателите му се обърнаха към Сет.

— Вярно е — рече той, както му беше заповядано по-рано. — Всяка дума от казаното е вярна.

Тоок се усмихна. Не се чувстваше неудобно от Сет; явно смяташе подчинението му за нещо естествено. Може би затова щеше да остане негов господар по-дълго от другите.

— Добре — рече Тоок. — Ой трябва да върви. Трябва да тръгна утре рано. Много места за гледане, много пътища за преброждане…

Обичаше да се мисли за опитен пътешественик, макар — доколкото Сет разбираше — той просто обикаляше в широк кръг. В тази част на страната Бав имаше множество малки мини и следователно — селца. Тоок вероятно беше идвал тук преди години, но мините привличаха много временни работници. Нямаше вероятност да го запомнят, освен ако някой не обърнеше внимание на страшно разкрасените му истории.

Разкрасени или не, другите миньори явно бяха жадни за още. Те настояваха Тоок да продължи, предложиха му питие и той скромно склони.

Сет седеше кротко, със свити крака, с длани в скута, кръвта капеше от ръката му. Знаеха ли паршендите на какво го обричат, като хвърлиха неговия Клетвен камък, когато напуснаха Колинар през онази нощ? От Сет се изискваше да го намери, после застана край пътя и се зачуди дали ще го намерят и екзекутират — надяваше се на това — докато преминаващ търговец прояви загриженост и се поинтересува от него. По това време Сет беше останал само по набедрена препаска. Честта му го беше принудила да се отърве от белите дрехи, понеже в тях по-лесно щяха да го разпознаят. Трябваше да се опази жив, за да страда.

След кратко обяснение без уличаващи подробности, Сет се озова отзад в колата на търговеца. Търговецът — човек на име Авадо — беше достатъчно разумен да схване, че след смъртта на краля отношението към чужденците може да се влоши. Той стигна до Я Кевед, без да узнае, че е приютил убиеца на Гавилар и го е направил свой слуга.

Алетите не потърсиха Сет. Заключиха, че печално известният „Убиец в бяло“ се е оттеглил с паршендите. Вероятно очакваха да го открият сред Пустите равнини.

Миньорите най-сетне се отегчиха от все по-завалените приказки на Тоок. Взеха си довиждане, пренебрегнаха явните намеци, че още една бира ще помогне да разкаже най-великата си история: за времето, когато е срещнал самата Нощна пазителка и е откраднал от нея една сфера, която свети в мрака с черна светлина. Тази история винаги притесняваше Сет, понеже му напомняше за странната черна сфера, която Гавилар му даде. Скрил я беше внимателно в Я Кевед. Не знаеше какво представлява, но не искаше да рискува някой господар да му я вземе.

Щом никой не предложи на Тоок ново питие, той неохотно се изсипа от стола, махна на Сет да го последва и излезе от кръчмата. Улицата беше тъмна. Желязна сила имаше истински градски площад, няколкостотин къщи и цели три кръчми. Това беше едва ли не метрополис за мащабите на страната Бав — тази малка, обикновено пренебрегвана ивица земя току на север от планините край Силнасен. На теория това беше част от Я Кевед, но дори и тукашният върховен принц гледаше да стои по-далеко.

Сет следваше господаря си по улиците към най-бедния квартал. Тоок беше твърде стиснат, та да наеме стая в хубавата или поне в приличната част на някой град. Сет погледна през рамо и си пожела вече да е изгряла Втората сестра — на изток я наричаха Номон — та да има малко повече светлина.

Пияният Тоок се препъна, после падна на улицата. Сет въздъхна. Нямаше да е първата нощ, в която мъкне господаря към постелята у дома. Коленичи да го вдигне.

Застина. Нещо топло се стичаше под тялото на господаря му. Едва тогава забеляза ножа в шията на Тоок.

Сет веднага застана нащрек, защото от уличката се промъкнаха шайка разбойници. Единият вдигна ръка, в която на звездната светлина проблесна нож, и се подготви да го хвърли по Сет. Сет се напрегна. В кесията на Тоок имаше заредени сфери, от които той можеше да приеме светлина.

— Чакайте — прошепна друг разбойник.

Мъжът с ножа спря. Другарят му приближи и огледа Сет.

— Този е шин. Няма да нарани и кремлинг.

Останалите издърпаха трупа в уличката. Онзи с ножа пак замахна.

— Все пак може да вика.

— Защо не вика тогава? Ой ти казва, безобидни са. Почти като паршите. Може да го продадем.

— Може би. Той е уплашен. Глей го.

— Ела насам — рече първият разбойник и махна на Сет да се приближи.

Той се подчини и влезе в уличката, внезапно осветена от сферите във вече отворената от разбойниците кесия на Тоок.

— В името на Келек — рече разбойникът — не си струваше труда. Шепа чипове и две марки, няма и един броам у тоя.

— Ой ти казва — настоя първият. — Можем да продадем тоя приятел като роб. Хората обичат шинските слуги.

— Той е просто дете.

— Ами. Те всичките така си изглеждат. Ей, кво имаме тука? — мъжът измъкна едно проблясващо камъче с размера на сфера от ръката на разбойника, който броеше парите. Беше съвсем обикновено, просто парче скала с няколко кварцови кристалчета и ръждива желязна жилка от едната страна. — Това пък какво е?

— Нищо не струва — каза някой.

— Длъжен съм да Ви осведомя — тихо продума Сет — че Вие държите моя Клетвен камък. Докато той е във Ваше притежание, Вие сте мой господар.

— Какво? — рече един от разбойниците и стана.

Първият стисна камъка в юмрук и тревожно огледа другарите си. После върна очи към Сет.

— Твой господар? Какво именно значи това, с точни думи и всичко?

— Трябва да Ви се подчинявам — отвърна Сет. — За всичко, макар че не ще мога да изпълня заповед да се самоубия. — Не можеха да му заповядат и да предаде меча си, но сега нямаше нужда това да се споменава.

— Ще ми се подчиняваш? — попита разбойникът. — Искаш да кажеш, ще правиш каквото Ой каже?

— Да.

— Всичко, което Ой каже?

Сет затвори очи.

— Да.

— Виж ти, не е ли това интересно — рече замислено мъжът. — Интересно нещо наистина.


Част втора
Просветлението на бурите
Далинар * Каладин * Адолин



12
Единство

„Стари приятелю, надявам се това послание да те завари в добро здраве. Макар че сега, когато си по същество безсмъртен, бих предположил, че добруването ти се разбира от само себе си.“

— Днес — обяви крал Елокар, яздещ под светлото ясно небе, — е отличен ден да убием един бог. Не сте ли съгласни?

— Несъмнено, Ваше Величество. — Отговорът на Садеас беше гладък, бърз, изречен с усмивката на знаещия. — Може да се каже, че боговете по правило трябва да се боят от алетската аристокрация. Поне от повечето от нас.

Адолин подръпна малко по-здраво юздите на коня си; щом върховният принц Садеас продумаше, Адолин винаги се напрягаше.

— Налага ли се да яздим отпред? — прошепна Ренарин.

— Искам да слушам — отвърна тихо Адолин.

Той и брат му яздеха в челото на колоната, близо до краля и неговите върховни принцове. Зад тях се точеше внушителна процесия: хиляда войници в сините цветове на дома Колин, десетки слуги и дори жени в паланкини, които да описват лова. Адолин ги огледа, докато се пресягаше за манерката си.

Носеше своята Вълшебна броня и затова трябваше да внимава да не счупи съда. В тази броня мускулите реагираха с увеличена бързина, сила и ловкост и за правилното носене трябваше практика. Адолин все още се изненадваше от време на време, макар че имаше тази броня от шестнадесетия си рожден ден — беше му наследство по майчина линия. Това беше преди седем години.

Обърна се и отпи от хладката вода. Садеас яздеше отляво на краля, а Далинар — бащата на Адолин — се открояваше внушително отдясно. Последният върховен принц в този лов беше Вама, но той не беше Броненосец.

Кралят блестеше в златната си Броня — разбира се, Бронята правеше всеки да изглежда царствено. Дори Садеас изглеждаше внушително в своята червена Броня, въпреки че подпухналото му червендалесто лице донякъде разваляше впечатлението. Садеас и кралят парадираха със своите брони. И… е, може би Адолин също. Дал беше да боядисат неговата в синьо, да добавят на шлема и паулдроните няколко орнамента за по-застрашителен вид. Как да не се възгордееш, когато носиш нещо толкова величествено като Бронята?

Адолин отпи пак и заслуша как кралят описва колко е запален по лова. Само един Броненосец в процесията — всъщност във всички десет армии — нямаше боя или украса. Далинар Колин. Бащата на Адолин беше предпочел да остави своята Броня в естествения й сив цвят.

Далинар яздеше до краля с мрачно лице. Шлемът му беше привързан към седлото и така се виждаше четвъртитото му лице, увенчано с къса черна коса, прошарена вече по слепоочията. Малко жени бяха определяли Далинар Колин като хубав; носът му беше неправилен, чертите му бяха по-скоро груби, отколкото деликатни. Това беше лице на воин.

Той яздеше едър черен ришадийски жребец, един от най-големите коне, които Адолин беше виждал. И докато кралят и Садеас изглеждаха царствено, Далинар някак успяваше да прилича на войник. За него Бронята не беше украшение. Беше инструмент. Изглежда никога не се изненадваше от силата или бързината, придобити от нея. Като че ли за Далинар Колин беше естествено да е с Броня, а не обратното. Може би това беше една от причините, поради които той си беше спечелил име на един от най-великите воини и генерали на всички времена.

Адолин откри, че страстно желае в тези дни баща му да се постарае повече, за да оправдае това име.

Мисли за виденията, каза си Адолин, взрян в отчужденото изражение на баща си и в тревожните му очи.

— Снощи пак се случи — тихичко прошепна Адолин на Ренарин. — По време на бурята.

— Знам — отвърна Ренарин. Гласът му беше премерен, овладян. Винаги се позабавяше, преди да отговори на някой въпрос, като че ли претегляше думите в ума си. Някои познати на Адолин жени казваха, че държанието на Ренарин им създава усещането, че той ги анализира. Те потръпваха, когато говореха за него, обаче Адолин никога не беше чувствал и най-малкото неудобство от по-младия си брат.

— Какво мислиш, че означават? — попита Адолин така тихо, че само Ренарин да го чуе. — Татковите… епизоди?

— Не знам.

— Ренарин, не можем да не им обръщаме внимание повече. Войниците приказват. И в десетте армии са плъзнали слухове!

Далинар Колин губеше разсъдъка си. Когато почнеше буря, той падаше на пода и затреперваше. После бълнуваше неразбираемо. Често ставаше, сините му очи бяха безумни и диви, замахваше и блъскаше. Адолин трябваше да го възпира да не нарани себе си или някой друг.

— Вижда неща — рече Адолин. — Или смята, че вижда.

Дядо им беше страдал от видения. Когато остаря, мислеше, че отново е на бойното поле. Същото ли ставаше с Далинар? Дали преживяваше отново сраженията от своята младост, когато се беше прославил? Или пък виждаше отново и отново ужасната нощ, когато Убиецът в бяло погуби брат му? И защо толкова често споменаваше Сияйните рицари скоро след епизодите?

Адолин направо се поболяваше от всичко това. Далинар беше Тоягата, гений на бойното поле и жива легенда. Двамата с брат му бяха обединили отново след столетни междуособици враждуващите върховни принцове в Алеткар. Беше сразил в дуел безброй съперници. Беше победил в десетки битки. Цялото кралство му се възхищаваше. А сега — това.

Какво правиш ти, синът, когато обичният ти баща — най-великият жив мъж — започва да губи ума си?

Садеас говореше за някаква скорошна победа. Беше взел още едно скъпоценно ядро преди два дни и се оказа, че кралят не е чул за това. Хвалбите изнервиха Адолин.

— Трябва да се преместим по-назад — рече Ренарин.

— Ние сме достатъчно високопоставени и можем да яздим тук — отвърна Адолин.

— Не ми харесва какъв ставаш в близост до Садеас.

Трябва да държим този човек под око, Ренарин, помисли Адолин. Той знае, че татко отслабва. Ще опита да атакува. Ала се усмихна насила. Опитваше да е спокоен и уверен като Ренарин. Общо взето, не беше трудно. Той с радост би прекарал живота си в дуели, безделие и ухажване на някое хубаво момиче. Напоследък обаче, животът не се задоволяваше с това да го остави да се радва на простите прелести.

— … образец за храброст в последно време, Садеас — казваше кралят. — Справяте се много добре с вземането на скъпоценните ядра. Заслужавате похвала.

— Благодаря, Ваше Величество. Само че състезанието вече не е така вълнуващо, доколкото някои хора явно не се интересуват да участват. Предполагам, че дори и най-добрите оръжия в крайна сметка се притъпяват.

Далинар, който по-рано би отвърнал на завоалираната клевета, сега не каза нищо. Адолин скърцаше със зъби. Беше подчертано безотговорно от страна на Садеас да уязвява баща му при неговото сегашно състояние. Може би трябваше да предизвика този мръсник на дуел. Човек не се дуелираше с върховни принцове — така просто не се правеше — не и ако не е готов да предизвика страшна буря. Но той може би беше готов за това. Може би…

— Адолин — продума Ренарин предупредително.

Адолин се озърна. Протегнал беше ръка, сякаш да призове своя Меч. Сега обаче улови юздите на коня. Проклетник, рече си той. Остави баща ми намира.

— Защо не поговорим за лова? — рече Ренарин. Както обикновено, по-младият от братята Колин яздеше с изправен гръб и безупречна стойка, очите му се криеха зад очилата — образец за порядъчност и сериозност. — Не се ли вълнуваш?

— Ами. Никога не съм намирал лова толкова интересен, колкото всички казват, че ще бъде. Не ме интересува колко голям е звярът — в крайна сметка това е само клане.

Дуелите, виж, наистина са вълнуващи. Усещането за Вълшебния меч в ръка, съперничеството с някой умен, силен и внимателен. Мъж срещу мъж, сила срещу сила, ум срещу ум. Преследването на някакъв безсловесен звяр просто не можеше да се сравнява с дуела.

— Може би трябваше да поканиш Янала — каза Ренарин.

— Нямаше да дойде — отвърна Адолин. — Не и след… е, знаеш. Рила беше доста гласовита вчера. Най-добре беше да се махна.

— Наистина би трябвало да си по-внимателен в отношенията с нея — неодобрително рече Ренарин.

Адолин промърмори някакъв уклончив отговор. Не беше негова грешка, че връзките му често изгаряха толкова бързо. Добре, технически този път беше негова грешка. Но това не беше обичайно. Само по изключение.

Кралят взе да се оплаква от нещо. Ренарин и Адолин бяха поизостанали и Адолин не чу какво се говори.

— Да се приближим — каза той и смушка коня си. Ренарин завъртя очи, но го последва.

* * *

Обедини ги.

Думите нашепваха в ума на Далинар. Не можеше да се освободи от тях. Поглъщаха го, докато яздеше Храбрец в тръс по някакво осеяно с камъни плато в Пустите равнини.

— Не трябваше ли вече да сме стигнали? — попита кралят.

— Остават още две или три плата до мястото на лова, Ваше Величество — отвърна разсеяно Далинар. — Ще отнеме вероятно още час, ако се спазва графикът. Ако имахме изглед, може би щяхме да видим павилиона за…

— Изглед? Ще свърши ли работа онова скално образувание пред нас?

— Предполагам — отвърна Далинар, докато оглеждаше подобната на кула скала. — Може да пратим съгледвачи да проверят.

— Съгледвачи ли? Нищо подобно. Имам нужда да потичам, чичо. Обзалагам се на пет пълни броама, че ще стигна на върха преди тебе. — И с тези думи кралят препусна с гръмовно чаткане на подковите и остави изумените светлооки, адютанти и гвардейци зад гърба си.

— Гръм да го удари! — изруга Далинар и заби пети в хълбоците на коня си. — Адолин, ти оставаш начело. Подсигури следващото плато за всеки случай.

Синът му, който беше поизостанал, кимна отсечено. Далинар се понесе в галоп след краля, който беше само далечна фигурка в златна броня и дълъг син плащ. Подковите отекваха върху камъка, скалите сякаш профучаваха край него. Напред стръмната копиевидна стрела се извисяваше над ръба на платото. Подобни образувания се срещаха често тук, в Пустите равнини.

Проклето момче! Далинар все още мислеше за Елокар като за момче, въпреки че кралят караше двадесет и седмата си година. Ала понякога действаше като момче. Не можеше ли да предупреждава, преди да се втурне да прави такива номера?

Все пак, препускайки, Далинар си призна, че наистина е хубаво да се носиш свободно, без шлем, с вятъра в лицето. Пулсът му се ускори, когато се включи в надбягването и той забрави ненавременното му начало. За миг Далинар си позволи да загърби своите грижи и думите, които отекваха в главата му.

Кралят иска надбягване? Е, добре, Далинар ще му даде надбягване.

Той препусна край краля. Жребецът на Елокар беше от добра порода, но не можеше да се мери с Храбрец, който беше чист ришадийски кон, с две педи по-висок и много по-силен от обикновените коне. Животните сами избираха ездачите си и само десетина мъже във всички военни лагери имаха това щастие. Далинар беше единият, Адолин — другият.

За секунди Далинар стигна в основата на скалата. Скочи от седлото още преди Храбрец да спре. Падна лошо, но Бронята пое удара, под металните му ботуши заскърцаха камъни, когато се плъзна и спря. Хората, които никога не бяха носили Вълшебна броня, и особено хората, които бяха привикнали към по-низшия й сродник, обикновената лята или плетена броня, никога не биха могли да разберат. Вълшебната броня не беше просто част от въоръжението. Беше много, много повече.

Притича до основата на скалата, когато Елокар се появи зад него в галоп. Далинар скочи — с помощта на Бронята краката му се издигнаха на около осем стъпки — и намери хватка в камъка. Придърпа се нагоре, Бронята го правеше по-силен от много мъже. В него започна да се надига Вълнението от състезанието. Не можеше да се мери с Вълнението от битка, но беше добър заместител.

Някъде долу скалата скръцна. И Елокар беше почнал да се катери. Далинар не го погледна. Очите му бяха приковани върху малката естествена платформа на върха на скалата, висока четиридесет стъпки. Опипваше с покритите със стомана пръсти и намери следващо място за захващане. Ръкавиците покриваха ръцете му, но древната броня някак предаваше усещането на пръстите му. Като че ли носеше тънки кожени ръкавици.

Отдясно долетя стържещ звук, придружен от тихи ругатни. Елокар беше поел по друг път в опит да задмине Далинар, но се озова в участък без хватки. Не можеше да напредне повече.

Златната броня на краля блестеше. Той погледна Далинар. Издаде брадичка, погледна нагоре и скочи мощно към една издатина.

Глупаво момче, помисли Далинар, докато наблюдаваше как кралят сякаш застина във въздуха за миг, преди да сграбчи издатината и да увисне. После се изтегли нагоре и продължи да се катери.

Далинар се движеше яростно, камъкът се трошеше под облечените му в стомана пръсти, скалата се ронеше. Вятърът вееше плаща му. Той се местеше, обтягаше се и се дърпаше и едва успяваше да остане пред краля. Върхът на скалата беше само на няколко стъпки. Вълнението звънтеше в него. Пресегна се да достигне целта, изпълнен с решимост да победи. Не можеше да загуби. Трябваше да…

Обедини ги.

Поколеба се, без да е съвсем сигурен защо прави това, и остави племенника си да излезе напред.

Елокар се изправи на крака на върха на скалата с победоносен смях. Обърна се към Далинар и протегна ръка.

— В името на Бурите и ветровете, чичо, направи отлично състезание! Накрая бях сигурен, че ще ме победиш.

Победоносното и радостно изражение на Елокар извика усмивка на устните на Далинар. В тези дни младежът имаше нужда от победи. Дори малките победи му се отразяваха добре. Духчета на славата — малки прозрачни кълбета златна светлина — започнаха да изскачат около него, привлечени от усещането му, че е постигнал нещо голямо. Далинар се благослови за забавянето и позволи на краля да го улови за ръка и да го изтегли. На върха на естествената кула имаше място точно колкото за двама им.

Далинар дишаше тежко. Потупа краля по гърба и се чу удряне на метал в метал.

— Наистина отлично състезание, Ваше Величество. И се справихте много добре.

Кралят засия. Златната му Броня блестеше на обедното слънце; беше вдигнал наличника и така се виждаха светложълтите му очи, силният нос и гладко обръснатото лице, което беше почти прекалено хубаво с пълните устни, широкото чело и твърдата челюст. И Гавилар изглеждаше така, преди да си счупи носа и да се сдобие с грозен белег на брадичката.

Под тях дойдоха сините гвардейци, няколко от адютантите на Елокар и Садеас. Бронята на Садеас блестеше в червено, но той имаше само нея — нямаше съответния Вълшебен меч.

Далинар вдигна поглед. От тази височина можеше да обхване голяма част от Пустите равнини и за миг изпита странното усещане, че това му е познато. Чувстваше, че е стоял на тази скала и преди, че е оглеждал накъсания пейзаж.

Мигът отмина.

— Ето — рече Елокар и посочи с облечената си в златна ръкавица ръка — виждам целта ни.

Далинар заслони очи и съгледа големия павилион — шатра на три плата разстояние, над която се вееше кралското знаме. Дотам водеха широки постоянни мостове; намираха се сравнително близо до алетската страна на Пустите равнини, на плата, които самият Далинар поддържаше. Той имаше правото да улови живеещото тук възрастно пропастно чудовище; той имаше привилегията да вземе богатството от вътрешността му.

— Отново се оказа прав, чичо — рече Елокар.

— Старая се да ми стане навик.

— Предполагам, че не мога да те виня за това. Макар че мога от време на време да те побеждавам в някое и друго състезание.

Далинар се усмихна.

— Сякаш отново бях младеж и гонех баща ти в поредното причудливо премерване на силите.

Устните на Елокар се свиха в тънка линия и духчетата на славата избледняха. Споменаването на Гавилар го огорчи; той смяташе, че околните правят неблагоприятни за него сравнения със стария крал. За съжаление често беше така.

Далинар бързо продължи.

— Сигурно сме приличали на десетимата глупаци с това препускане. Наистина ми се ще да ме беше предупредил, та да имам време да подготвя почетната ти гвардия. Това е зона на военни действия.

— Стига де. Прекалено много се тревожиш, чичо. Паршендите от години не са нападали толкова близо до нашата страна на Равнините.

— Е, преди две нощи ти самият изглеждаше разтревожен за собствената си безопасност.

Елокар шумно въздъхна.

— Чичо, колко пъти трябва да ти обяснявам? Мога да се изправя срещу вражеските войници с Меч в ръка. Задачата ти е да се стараеш да ме опазиш от онова, което могат да ми пратят, когато никой не бди, когато всичко е тихо и спокойно.

Далинар не отговори. Елокар беше силно изнервен, дори параноичен, по отношение на убийствата. Но кой ли би могъл да го вини след случилото се с баща му?

Съжалявам, братко, рече си Далинар както винаги, когато помислеше за нощта на гавиларовата смърт. Гавилар умря сам — брат му не беше там да го защити.

— Проверих онова, за което ме помоли — каза Далинар и пропъди спомените.

— Така ли? И какво откри?

— Не много, опасявам се. На балкона ти нямаше следи от преминаване и никой от слугите не докладва за непознати хора в района.

— Имаше някой, който ме наблюдаваше в тъмното онази нощ.

— И така да е било, не се е върнал, Ваше Величество. И не е оставил следи.

Елокар беше видимо разочарован и мълчанието между чичо и племенник стана напрегнато. Под тях Адолин посрещна съгледвачите и подготви преминаването на групата. Елокар беше изразил недоволство от броя на доведените от чичо му хора. Повечето от тях нямаше да са нужни за лова — не войниците, а Броненосците щяха да посекат звяра. Но Далинар трябваше да се грижи за защитата на племенника си. Рейдовете на паршендите вече не бяха толкова дръзки след дългогодишните бойни действия — алетските писари предполагаха, че числеността им е три четвърти от първоначалната, макар че беше трудно да се прецени. Ала присъствието на краля можеше да се окаже достатъчен подтик за безразсъдно нападение.

Вятърът задуха срещу Далинар и му донесе усещането за нещо познато, което беше изпитал и преди малко. Как стои на един връх и гледа опустошението. Чувство за ужасна и удивителна перспектива.

Това е то, помисли Далинар. Аз наистина стоях на върха на такава скала. Случи се по време на…

По време на едно от виденията му. Първото.

Ти трябва да ги обединиш, беше му казал странният бумтящ глас. Трябва да се подготвиш. Съгради за твоя народ крепост от сила и мир, стена, която да устои на ветровете. Престанете с дребните дрязги и се обединете. Иде Вечната Буря.

— Ваше Величество — усети, че продумва Далинар. — Аз…

Спря така внезапно, както и започна. Какво можеше да каже? Че има видения? Че — в разрез с религията и здравия разум — той смята виденията за изпратени от Всемогъщия? Че според него трябва да се оттеглят от Пустите равнини и да се върнат в Алеткар?

Чиста лудост.

— Чичо? Какво искаш?

— Нищо. Ела, да се връщаме при другите.

* * *

Възседнал коня, Адолин усукваше юздата около пръста си и чакаше следващите съгледвачи да докладват. Беше успял да отклони мислите си от баща си и Садеас и сега разсъждаваше как точно да обясни спречкването с Рила, така че да спечели някаква симпатия от Янала.

Янала обичаше древните епически поеми; дали пък не можеше да придаде драматизъм на случката? Усмихна се при мисълта за пищните й черни коси и закачливата й усмивка. Беше дръзка, задяваше го, когато беше известно, че той ухажва друга. Той можеше да използва и това. Вероятно Ренарин имаше право — трябваше да я покани на лова. Изгледите да се сражава с чудовището от пропастта пред очите на някоя дългокоса красавица бяха особено интересни…

— Дойдоха нови доклади от съгледвачите, Сиятелни господарю Адолин — рече притичалият до него Тарилар.

Адолин отново върна мисълта си към работата. Заедно с част от синята гвардия беше заел позиция в основата на скалата, на чийто връх баща му и кралят още разговаряха. Тарилар, началникът на съгледвачите, беше мъж с мършаво лице и яки гърди и ръце. От някои ъгли главата му изглеждаше толкова дребна в сравнение с тялото, че беше като смачкана.

— Продължавайте — каза Адолин.

— Предните бегачи се срещнаха с главния ловджия и се върнаха. Не са забелязани паршенди по близките плата. Двадесет и първа и Осемнадесета рота са на позиция и остават още осем роти.

Адолин кимна.

— Наредете на Двадесет и първа рота да прати ездачи да наблюдават от плата четиринадесет и шестнадесет. И двама на плата шест и осем.

— Шест и осем ли? Зад нас?

— Ако аз се канех да залагам засада на групата — отвърна Адолин, — щях да се върна и да отрежа пътя за отстъпление. Действайте.

Тарилар отдаде чест.

— Слушам, Сиятелни господарю. — Той забърза да предаде заповедите.

— Наистина ли смяташ, че това е необходимо? — попита Ренарин и доближи с коня си до Адолин.

— Не, обаче татко тъй или инак ще поиска това да се направи. Знаеш.

Горе на скалата настъпи раздвижване. Адолин вдигна поглед тъкмо навреме да види как кралят скача от скалата и плащът му се вее, докато пада от около четиридесет стъпки височина. Далинар стоеше горе на ръба и Адолин можеше да си представи как ругае наум тази според него безразсъдна постъпка. Вълшебната броня можеше да устои на такова падане, но все пак височината беше достатъчно опасна.

Елокар се приземи със звучно изпукване и разпиля късчета камък и облачета Светлина на Бурята. Успя да се задържи прав. Бащата на Адолин предпочете по-безопасен начин за слизане и се спусна по-надолу по скалата, преди да скочи.

Напоследък като че ли все по-често подбира по-безопасните пътища, разсеяно си рече Адолин. Освен това често си намира причини да ми предава командването. Потънал в мисли, той подкара коня си извън сянката на скалата. Трябваше да получи доклад от ариергарда — баща му би искал да го чуе.

Пътят му минаваше край група светлооки от приближените на Садеас. Кралят, Садеас и Вама си имаха свои адютанти, помощници и ласкатели. Адолин ги гледаше как се придвижват в засенчени паланкини, облечени в удобни копринени одежди и отворени горни дрехи, и осъзна колко потна и тежка е бронята му. Тя беше чудесна и даваше сили, но под палещото слънце можеше да накара човек да се позамисли за нещо не толкова затворено.

Ала той не можеше да носи обикновено облекло като останалите. Адолин трябваше да е в униформа даже и на лов. Алетският Кодекс на Воина изискваше това. Няма значение, че никой не спазваше Кодекса от векове. Поне никой с изключение на Далинар Колин и следователно — неговите синове.

Адолин подмина двама светлооки безделници, Вартиан и Ломард, най-новите храненици на Садеас. Разговаряха достатъчно високо, та Адолин да ги чуе. Може би нарочно.

— Пак припкаме след краля — рече Вартиан и поклати глава. — Като палетата на брадвохръта, които гризкат петите на стопанина си.

— Срамота — додаде Ломард. — Откога Далинар не е печелил скъпоценно ядро? Може да се добере до някое, само ако кралят го остави да действа без съперници.

Адолин стисна зъби и отмина. Според далинаровото тълкувание на Кодекса, Адолин не можеше да предизвика човека на дуел, докато е на служба или командва войската. Недоволстваше срещу ненужното ограничение, но Далинар каза това в качеството си на висшестоящ офицер. Така не му остави място за спорове. Трябваше да намери начин да се дуелира с глупавите блюдолизци при други обстоятелства и да ги сложи на мястото им. За нещастие, не можеше да се дуелира с всеки, който приказваше против баща му.

Най-големият проблем беше, че нещата, които говореха, бяха донякъде верни. Алетските княжества бяха като самостоятелни кралства, все още почти напълно автономни, въпреки че бяха приели Гавилар за свой крал. Елокар беше наследил Гавилар на престола и Далинар по право беше получил за себе си княжеството Колин.

Ала повечето върховни принцове само привидно се подчиняваха на властта на краля. Така Елокар беше без свои земи. Проявяваше склонност да действа като върховен принц на Колин и силно се интересуваше от управлението на княжеството. И така, вместо да е самостоятелен владетел, Далинар се покоряваше на хрумванията на Елокар и посвещаваше силите си на защитата на своя племенник. Затова в очите на останалите той изглеждаше слаб — нищо повече от един поразкрасен телохранител.

Някога, когато още се бояха от Далинар, хората не смееха да продумат за това. А сега? Далинар все по-рядко и по-рядко щурмуваше плата и войските му силно изоставаха в завладяването на скъпоценните ядра. Докато другите се сражаваха и печелеха, Далинар и синовете му си прекарваха времето в бюрократични и административни занимания.

Адолин искаше да воюва, да убива паршендите. Каква полза да следваш Кодекса на Воина, като рядко имаш случай да идеш на война? Виновни са онези видения. Далинар не беше слаб и със сигурност не беше страхливец, каквото и да говореха хората. Просто беше угрижен.

Капитаните на ариергарда още не се бяха строили и затова Адолин реши да иде да докладва на краля. Отправи се в тръс към краля и срещна Садеас, който също се беше упътил нататък. Очаквано, Садеас се свъси. Върховният принц ненавиждаше това, че Адолин има Вълшебен меч, а той — не. От години горещо желаеше да притежава такъв.

Адолин срещна с усмивка погледа на Садеас. Винаги, щом пожелаеш да се дуелираш с мен за Меча ми, можеш да опиташ. Какво ли не би направил Адолин, за да вкара тази змиорка на ринга за дуел.

Когато Далинар и кралят приближиха, Адолин заговори бързо, за да не може Садеас да го изпревари.

— Ваше Величество, имам доклади от съгледвачите.

Кралят въздъхна.

— Надявам се да съобщават повече от нищо. Кажи ми честно, чичо, трябва ли да получаваме доклади за всяка подробност в армията?

— Във война сме, Ваше Величество — отвърна Далинар.

Елокар изстена мъчително.

Странен човек си ти, братовчеде, каза си Адолин. Елокар виждаше убийци зад всеки ъгъл, обаче често пренебрегваше заплахата от паршендите. Можеше да препуска като днес, без гвардейците, и да скача от скали, високи по четиридесет стъпки. Ала нощем будуваше и се боеше от убийство.

— Докладвай, сине — рече Далинар.

Адолин се поколеба — сега се чувстваше глупаво, понеже нямаше нищо съществено за съобщаване.

— Съгледвачите не са забелязали следи от паршендите. Срещнали са се с главния ловджия. Две роти подсигуряват съседното плато, а останалите осем имат нужда от време да се прехвърлят. Все пак сме близо.

— Да, видяхме отгоре — отвърна Елокар. — Може би неколцина от нас може да яздят напред…

— Ваше Величество — намеси се Далинар, — довеждането на моите войски донякъде ще се обезсмисли, ако ги оставите зад Вас.

Елокар завъртя очи. Далинар не трепна, изражението му беше твърдо като скалите наоколо. Адолин се усмихна гордо, като го видя така — твърд, непреклонен. Защо не можеше да е такъв през цялото време? Защо толкова често отстъпваше пред обидите и предизвикателствата?

— Отлично — каза кралят. — Ще си починем и ще чакаме армията да дойде.

Адютантите му откликнаха незабавно; мъжете наслизаха от седлата, жените наредиха на носачите си да свалят паланкините.

Адолин отиде да получи доклада от ариергарда. Докато се върне, Елокар вече се беше устроил. Слугите бяха опънали малка тента да му пази сянка, а други сервираха вино. Охладено с един от новите фабриали, които можеха да карат нещата да изстиват.

Адолин свали шлема, попи чело с кърпата от седлото и пак му се прииска да може да се присъедини към останалите и да се наслади на глътка вино. Вместо това, слезе от коня и тръгна да търси баща си. Далинар стоеше пред тентата, облечените му в ръкавици ръце бяха сключени зад гърба и той гледаше на изток, към Първоизточника — онова далечно и невиждано от никого място, където се зараждаха бурите. Ренарин беше до него и гледаше в същата посока, като че ли се опитваше да открие какво баща им намира за толкова интересно.

Адолин положи ръка на братовото си рамо и Ренарин се усмихна в отговор. Адолин знаеше, че брат му — вече деветнадесетгодишен — тук се чувства не на място. Макар да беше препасал меч, той почти не умееше да го използва. Малокръвието му пречеше да прекарва някакво разумно време в упражнения.

— Татко — подхвана Адолин, — може би кралят е прав. Може би трябва да се придвижим бързо. Предпочитам да свършим с този лов.

Далинар го погледна.

— Когато бях на твоите години, с нетърпение очаквах такъв лов. Да свалиш чудовището от бездната беше връхната точка в годината на всеки млад мъж.

Пак ли, каза си Адолин. Защо всички така се обиждаха, понеже той не намираше лова за вълнуващ?

— Татко, това е просто един гигантски чул.

— Тези „гигантски чули“ достигат до петдесет стъпки на височина и могат да смажат човек в Броня.

— Да — отвърна Адолин — и затова ще го мамим в продължение на часове, печейки се на жаркото слънце. Ако реши да се появи, ще го обсипем със стрели и ще се доближим, едва когато е прекалено слабо да се защитава, за да го накълцаме до смърт с Вълшебните мечове. Много рицарско.

— Това не е дуел, а лов. Велика традиция.

Адолин вдигна вежда.

— И да, така е — добави Далинар — може да е много досадно. Но кралят настояваше.

— Ти все още се терзаеш от неприятностите с Рила, Адолин — намеси се Ренарин. — Миналата седмица имаше желание. Наистина трябваше да поканиш Янала.

— Янала мрази лова. Смята, че е варварски.

Далинар се свъси.

— Янала? Коя е Янала?

— Дъщерята на Сиятелния господар Лустоу — обясни Адолин.

— И ти я ухажваш?

— Още не, обаче се опитвам.

— Какво стана с другото момиче? Онова ниското, което обичаше сребърни панделки за коса?

— Деели? — възкликна Адолин. — Татко, аз престанах да я ухажвам преди повече от два месеца!

— Така ли?

— Да.

Далинар потри брадичката си.

— Имаше още две между нея и Янала, татко. Наистина трябва да обръщаш повече внимание.

— Всемогъщият да е на помощ на оня, който опита да хване дирите на твоите оплетени ухажвания, синко.

— Последната беше Рила — вметна Ренарин.

Далинар се понамръщи.

— И вие двамата…

— Имахме известни разногласия вчера — отвърна Адолин. Прокашля се и реши да смени темата. — Все едно. Не намираш ли, че е странно кралят да настоява лично да дойде на лова за чудовището?

— Не много. Напълно пораснали екземпляри не се мяркат често тук, а и кралят рядко участва в атаките на платата. За него това е начин да влезе в бой.

— Но той е такъв параноик! Защо сега му се прииска да ходи на лов и да излиза беззащитен в Равнините?

Далинар хвърли поглед към тентата на краля.

— Знам, че ще ти се стори странно, синко. Ала кралят е много по-сложен като личност, отколкото мнозина са склонни да му признаят. Притеснява се, че поданиците му го смятат за страхливец, понеже толкова много се бои от убийци, и затова търси начини да им докаже, че грешат. Глупави начини понякога — но той не е първият познат ми човек, който влиза безстрашно в сражение, обаче се свива от ужас при мисълта за ножове в сенките. Перченето е отличителен белег на несигурността. Кралят се учи да води. Има нужда от този лов. Има нужда да докаже на себе си и на останалите, че още е силен и достоен да управлява кралство във война. Затова го насърчих. Един успешен лов може да помогне и на репутацията, и на самочувствието му.

Адолин бавно затвори уста, понеже думите на баща му прекъснаха всякакви оплаквания от негова страна. Странно колко смислени изглеждаха действията на краля, обяснени по този начин. Адолин вдигна поглед към баща си. Как може хората да шушукат, че е страхливец? Нима не виждат неговата мъдрост?

— Да — продължи Далинар и очите му като че се вгледаха някъде далеч. — Вашият братовчед е много по-добър човек и много по-силен крал, отколкото смятат мнозина. Или поне може да бъде. Само трябва да измисля начин да го убедя да си тръгне от Пустите равнини.

Адолин се изуми.

— Какво?

— В началото не разбирах — рече Далинар. — Обедини ги. От мен се очаква да ги обединя. Но те не са ли вече обединени? Ето, воюваме заедно тук, на Пустите равнини. Имаме общ враг в лицето на паршендите. Започвам да виждам, че единството ни е само на думи. Върховните принцове привидно се подчиняват на Елокар, обаче тази война — тази обсада — за тях е само игра. Състезават се помежду си. Не можем да ги обединим тук. Трябва да се върнем в Алеткар и да стабилизираме родната си страна. Да се научим да работим заедно, като едно кралство. Пустите равнини ни делят. Останалите се тревожат твърде много да печелят богатство и престиж.

— Но нали точно това е да си алет, татко! — възкликна Адолин. Сякаш наистина чуваше тези думи от баща си? — А какво ще стане с Договора за Отмъщение? Върховните принцове се заклеха да търсят възмездие от паршендите!

— Това и направихме — Далинар погледна Адолин. — Давам си сметка, че звучи ужасно, синко, обаче някои неща са по-важни от отмъщението. Обичах Гавилар и остро чувствам липсата му. Мразя паршендите за това, което сториха. Но делото на живота на Гавилар беше обединението на кралството и проклет да съм, ако допусна то да се разцепи.

— Татко — отвърна с болка Адолин, — ако нещо тук не е наред, то е това, че не се опитваме достатъчно упорито. Смяташ, че върховните принцове играят игри? Добре тогава, покажи им как трябва да се действа! Вместо да говорим за изтегляне, ние трябва да говорим за напредване, за удари срещу паршендите, а не за обсада.

— Може би.

— Но и в двата случая не можем да говорим за изтегляне — продължи Адолин. Хората вече говореха, че Далинар е омекнал. Какво ли щяха да кажат, ако можеха да чуят този разговор. — Не си довел това до знанието на краля, нали?

— Още не. Не съм намерил подходящ начин.

— Моля те. Не говори с него за това.

— Ще видим — отговори Далинар и отново се загледа в Пустите равнини с отнесен израз на лицето.

— Татко…

— Ти изрази мнението си, сине, и аз ти отговорих. Не настоявай повече. Получи ли доклада от ариергарда?

— Да.

— А от авангарда?

— Току-що се съгласувах с тях и… — Адолин прекъсна. Проклятие. От проверката мина толкова време, че сигурно сега трябваше групата на краля да тръгва. Последните части от армията не можеха да напуснат платото, ако кралят не е пристигнал невредим от другата страна.

Адолин въздъхна и отиде да приеме доклада. Не след дълго всички се бяха прехвърлили от другата страна на пропастта и яздеха по следващото плато. Ренарин докара коня си до Адолин и опита да завърже разговор, но по-големият брат едва отвръщаше с половин уста.

Започнал беше да изпитва някакъв особен копнеж. Повечето от по-възрастните мъже в армията — дори и младежи само с няколко години по-големи от него — се бяха сражавали рамо до рамо с баща му в неговите славни дни. Адолин откри, че ревнува всички тези мъже, които са познавали баща му и са го виждали да се бие, когато още не е бил толкова обсебен от Кодекса.

Промените в Далинар водеха началото си от смъртта на брат му. В този ужасен ден всичко почна да се обърква. Загубата на Гавилар едва не съкруши Далинар и Адолин никога нямаше да прости на паршендите, че причиниха на баща му толкова болка. Никога. Мъжете воюваха на Пустите равнини по различни причини, но Адолин дойде заради това. Ако разгромят паршендите, може би баща му пак щеше да стане предишният човек. Може би призрачните видения, които го преследваха, щяха да изчезнат.

Някъде напред Далинар разговаряше тихо със Садеас. И двамата бяха намръщени. Те едва се понасяха, макар че навремето бяха приятели. Това също се беше променило в нощта на гавиларовата смърт. Какво ли се беше случило между тях?

Денят напредваше и те най-сетне стигнаха на мястото на лова — две плата, на едното от които щяха да примамят съществото да нападне, и второ, на безопасно разстояние, където щяха да се настанят зрителите. Подобно на почти всички плата, и тези бяха с неравна повърхност, обитавана от упорити растения, пригодени към честите бури. Скалните ридове, падинките и насечената повърхност правеха сраженията по тези плата коварни.

Адолин отиде при баща си, който изчакваше край последния мост кралят да отиде на платото за наблюдение, следван от рота войници. Адютантите щяха да преминат след тях.

— Добре се справяш с командването, синко — рече Далинар и кимна по посока на група войници, които на минаване отдадоха чест.

— Мъжете са добри, татко. Почти нямат нужда някой да ги командва по време на марш от едно плато на друго.

— Да. Но ти имаш нужда да трупаш опит като командир, а те на свой ред имат нужда да се научат да те виждат начело.

Ренарин дойде в тръс до тях; може би вече беше време да се прехвърлят на платото за наблюдение. Далинар подкани синовете си да минат първи.

Адолин се обърна, за да тръгне, но поспря, защото забеляза нещо на платото зад тях. Откъм лагерите препускаше ездач, който бързаше да настигне ловната дружина.

— Татко — рече Адолин и посочи към него.

Далинар веднага се обърна в същата посока. Адолин обаче скоро разпозна новодошлия. Не беше вестоносец, както той очакваше.

— Шутът! — извика Адолин и помаха.

Мъжът дойде при тях. Високият и слаб кралски шут умело яздеше черен скопен кон. Облечен беше в колосана черна куртка и черни панталони в тон с ониксовия цвят на косата му. Макар да беше препасал дълга тънка сабя, доколкото Адолин знаеше, никога не я беше вадил. Тя беше по-скоро рапира за дуели, а не оръжие за бой, и беше преди всичко символична.

Щом приближи, шутът им кимна с присъщата си проницателна усмивка. Очите му бяха сини, но той не беше истински светлоок. Не беше и тъмноок. Беше… е, кралски шут. Това си беше съвсем отделна категория.

— Ах, млади ми принце Адолин! — възкликна шутът. — Наистина ли сте успели да се откъснете от госпожиците в лагера за достатъчно дълго време, та да дойдете на този лов? Впечатлен съм.

Адолин неловко се ухили.

— Е, напоследък се говореше за това…

Шутът вдигна вежда.

Адолин въздъхна. Шутът тъй или инак щеше да разбере — практически беше невъзможно да се укрие нещо от този човек.

— Вчера имах уговорка за обяд с една дама, но бях… хмм, ухажвах друга. А тя е от ревнивите. И така, сега и двете не искат да говорят с мен.

— Адолин, Вашата способност да се въвличате в такива бъркотии е извор на непрестанно удивление. Всяка следваща е по-вълнуваща от предишната!

— Хмм, да. Вълнуващо. Точно това е усещането.

Шутът пак се разсмя, но в държанието му имаше достойнство. Кралският шут не беше обикновен придворен глупак, каквито се намираха из другите кралства. Той беше меч, поддържан от краля инструмент. Да обижда другите беше под достойнството на самия крал, затова досущ както човек ползва ръкавици, за да борави с нещо противно, кралят ползваше шут, за да не му се налага да изпада до нивото на грубостите или обидите.

Този нов шут беше при Елокар вече от няколко месеца и у него имаше нещо… различно. Изглежда, знаеше неща, които не би трябвало да знае, важни неща. Полезни неща.

Шутът кимна на Далинар.

— Ваше Сиятелство.

— Шуте — отвърна сухо Далинар.

— И младият принц Ренарин!

Ренарин не вдигна поглед.

— Няма ли поздрав за мен, Ренарин? — развеселен запита Шутът.

Ренарин не отговори.

— Мисли, че ще му се подиграваш, ако ти каже нещо, Шуте — обясни Адолин. — По-рано тази сутрин ми съобщи, че няма да говори в твое присъствие.

— Прекрасно! — възкликна Шутът. — Тогава мога да казвам каквото си ща и той няма да възрази?

Ренарин се поколеба.

Шутът се приведе към Адолин.

— Разказах ли Ви за по-миналата вечер, когато аз и принц Ренарин обикаляхме из улиците на лагера? Натъкнахме се на онези две сестри, разбирате ли, синеоки и…

— Лъжа! — рече Ренарин и се изчерви.

— Отлично — незабавно отвърна Шутът. — Ще призная, че всъщност бяха три, ала принц Ренарин доста непочтено завърши вечерта с две от тях, пък аз не искам моята репутация да пострада от…

— Шуте — строго се намеси Далинар.

Мъжът в черно вдигна поглед към него.

— Би трябвало да ограничиш подигравките си до онези, които ги заслужават.

— Сиятелни Далинар. Вярвам, че тъкмо това правя.

Далинар се смръщи още повече. Никога не беше харесвал Шута, а неговото заяждане с Ренарин беше сигурен начин да се вбеси. Адолин можеше да разбере това, ала Шутът почти винаги беше добронамерен с Ренарин.

Шутът си тръгна и пътем се приведе и заговори на Далинар. Адолин едва го чу.

— Онези, които „заслужават“ моите подигравки, са хората, които могат да спечелят от тях, Сиятелни господарю Далинар. Този младеж не е толкова крехък, колкото го смятате.

Шутът смигна, обърна коня си и тръгна по моста.

— В името на бурните ветрове, харесвам този човек — рече Адолин. — Най-добрият Шут, който сме имали от векове насам!

— Намирам го за изнервящ — тихо вметна Ренарин.

— Та това е половината от забавлението!

Далинар нищо не каза. Тримата пресякоха моста и подминаха шута, който бе спрял и тормозеше група офицери — светлооки от толкова нисък ранг, че се налагаше да служат във войската и да получават заплата. Няколко от тях се смееха, а той беше взел на подбив един от другарите им.

Далинар и синовете му се присъединиха към краля и при тях веднага дойде главният ловджия. Башин беше нисък мъж с внушително шкембе; дрехите под кожения елек бяха опърпани, а на главата му имаше широкопола шапка. Беше тъмноок от първи нан — най-високият и най-престижният ранг за тъмноок, който позволяваше дори брак в светлооко семейство.

Башин се поклони на краля.

— Ваше Величество! Чудесно съгласуване на времето! Току-що хвърлихме примамката!

— Отлично — отвърна Елокар и се спусна от седлото. Адолин и Далинар също слязоха. Броните им тихо изтракаха, когато Далинар откачи шлема си от седлото. — Колко време ще отнеме?

— Вероятно два или три часа — отвърна Башин и пое юздите на кралския кон. Конярите отведоха двата жребеца. — Разположили сме се ей там.

Башин посочи ловното плато — по-малкото плато, където щеше да се проведе същинският лов, далече от адютантите и повечето войници. Група ловци водеха тромав чул по периметъра. Животното влачеше въже, провесено от ръба на скалата. На него щеше да се прикачи примамката.

— Използваме трупове на прасета — обясни Башин. — Изсипахме кръвта на прасетата от скалата. Чудовището е засичано от патрулите тук поне десетина пъти. Със сигурност гнезди наблизо — не е дошъл да прави какавида. Прекалено голям е за това, а и се намира в района прекалено отдавна. Та така, чудесен лов ще се получи! Щом дойде, ще пуснем диви прасета да го разсейват и вие можете да почнете да го омаломощавате със стрели.

Бяха донесли големите лъкове — грамадни стоманени оръжия с дебели тетиви и такава тяга, че можеха да се опънат само от Броненосец и да пускат стрели с дебелина три пръста. Бяха нови творения на алетските инженери, създадени с помощта на науката за фабриалите. Всеки лък имаше нужда от малък зареден камък, който да поддържа силата на опъна, без да се огъва металната част. Лелята на Адолин, Навани — майка на крал Елокар и сестра му Ясна — ръководеше изследванията, които доведоха до разработването на лъковете.

Добре щеше да е тя да не заминава, рече си разсеяно Адолин. Навани беше интересна жена. Около нея никога не беше скучно.

Някои почнаха да наричат тези оръжия Бронелъкове, но Адолин не харесваше названието. Вълшебните мечове и Вълшебните брони бяха нещо специално. Реликви от едно друго време, когато Сияйните бяха живели на Рошар. Цялото усърдие в науката за фабриалите не можеше и да доближи до пресъздаването им.

Башин поведе краля и върховните принцове към павилион в центъра на платото за наблюдение. Адолин се присъедини към баща си с намерението да докладва за прехвърлянето. Приблизително половината от войниците бяха по местата си, но много от адютантите още се придвижваха по големия постоянен мост. Над павилиона плющеше кралското знаме, имаше и място за закуски. Отзад един войник нагласяваше рамката за четири големи лъка. Те изглеждаха лъскави и опасни. До всеки имаше колчан с дебели черни стрели.

— Смятам, че ще имате отличен ден за лова — рече Башин на Далинар. — Според донесенията звярът е едър. По-голям от онези, които сте поразили досега, Сиятелни господарю.

— На Гавилар все му се щеше да убие някой от тези — горестно рече Далинар. — Обичаше лова на голямочерупчестите, но така и не успя да убие пропастно чудовище. Странно е, че досега аз съм убил толкова много.

Някъде далеч измуча чулът, който влачеше примамката.

— Господари, трябва да следвате този звяр по петите — каза Башин. Съветите преди лова бяха сред неговите отговорности, които той приемаше сериозно. — Е, вие сте свикнали да атакувате чудовищата от пропастта в техните какавиди. Не забравяйте колко са коварни през останалото време. С такъв голям звяр трябва да направите нещо за разсейването му и да подходите откъм… — Прекъсна, после изпъшка и тихо изруга. — Гръм да го удари това добиче. Кълна се, оня, който го е обучавал, трябва да е бил слабоумен.

Гледаше съседното плато. Адолин също погледна натам. Ракообразният чул, който теглеше примамката, се отдалечаваше от пропастта с бавна, ала решителна стъпка. Водачите му викаха и търчаха подире му.

— Съжалявам, Сиятелни господарю — каза Башин. — Прави така цял ден.

Чулът измуча дрезгаво. Адолин усети, че нещо не е наред.

— Можем да пратим за друг чул — предложи Елокар. — Няма да отнеме много време да…

— Башин? — обади се Далинар, чийто глас внезапно се изпълни с тревога. — Не трябваше ли да има примамка на края на въжето, което добичето влачи?

Главният ловджия застина. Краят на въжето беше отхапан.

Нещо тъмно — нещо вцепеняващо мисълта огромно — се изправи от пропастта на дебели хитинови крака. Не се изкатери на малкото плато, където по план трябваше да се проведе ловът, а на платото за наблюдения, където стояха Далинар и Адолин. Платото, пълно с адютанти, невъоръжени гости, жени-писари и неподготвени войници.

— Оу, проклятие — промълви Башин.


13
Десет удара на сърцето

„Давам си сметка, че може би още си ядосан. Приятно ми е да знам това. Също като с твоето вечно здраве, навикнах да съм сигурен, че си недоволен от мен. Мога да мисля, че това е една от важните постоянни величини във всемира.“

Десет удара на сърцето.

Един.

Толкова време отнемаше призоваването на Вълшебния меч. Ако сърцето на Далинар препускаше, времето беше по-кратко. Ако беше спокоен — по-дълго.

Два.

На бойното поле минаването на десетте удара се точеше цяла вечност. Далинар наложи шлема си, докато тичаше.

Три.

Чудовището от бездната стовари единия от предните си крайници и смаза моста, пълен с адютанти и войници. Далинар се втурна напред с добавеното от Вълшебната броня ускорение и последва краля.

Четири.

Чудовището се извисяваше като планина от припокриващи се черупки в цвета на тъмновиолетово мастило. Далинар разбираше защо паршендите наричат тези същества богове. Чудовището имаше криво стреловидно лице, а пастта му беше пълна със зъбати мандибули. Макар смътно да напомняше ракообразните животни, нямаше нищо общо с тромавите кротки чули. Имаше четири зловещи предни щипци, които излизаха от широки рамене; всеки от предните му крайници беше с размерите на цял кон, а дузина по-дребни крака стискаха страната на платото.

Пет.

Хитиновата обвивка дращеше по камъка, докато съществото привърши изтеглянето си на повърхността на платото и грабна с една от ловките си щипки впрегатен чул.

Шест.

— На оръжие! На оръжие! — ревеше Елокар някъде пред Далинар. — Стрелци, огън!

Седем.

— Отклонете го от невъоръжените хора! — викна Далинар на своите войници.

Чудовището строши черупката на чула, по платото затракаха плочки с размерите на тепсия, после смаза корема му и сведе поглед към разбягалите се адютанти и писари. Чулът спря да мучи, когато чудовището стъпи отгоре му.

Осем.

Далинар прескочи един зъбер и прелетя пет ярда, преди да се стовари на земята и да разпилее парченца камъни.

Девет.

Чудовището от пропастта изрева със страшен скърцащ звук. Тръбеше почти едновременно с четири гласа.

Стрелците пускаха стрели. Елокар крещеше заповеди току пред Далинар; синият му плащ плющеше.

Ръката на Далинар гореше в очакване.

Десет!

Неговият Вълшебен меч — Заклеващият — се образува в ръката му от мъглата, стана видим при десетото избумтяване на сърцето в гърдите му. Шест стъпки дълъг от острието до ефеса, мечът не беше пригоден за човек без Броня. На Далинар обаче прилягаше съвършено. Носеше го от младини, беше се Обвързал с него през двадесетия си дъждовен сезон. Оръжието беше дълго и леко извито, широко педя и с вълнообразни зъбци близо до ефеса. На върха беше закривено като рибарска кука. Покриваше го студена роса.

Този меч беше част от Далинар. Можеше да усети как по острието му пробягва енергия, като че самото оръжие е нетърпеливо. Един мъж не познаваше истински живота, докато не влезеше в бой с Вълшебен меч и Вълшебна броня.

— Ядосайте го! — извика Елокар. Неговият меч — Пробуждащият слънцето — изскочи от мъглата и се озова в ръката му. Беше дълъг и тънък, с голям предпазник, а по страните му бяха гравирани десетте основни глифа. Елокар не искаше чудовището да избяга; Далинар усети това в гласа му. Далинар повече се тревожеше за войниците и адютантите; този лов вече беше тръгнал ужасно зле. Може би щяха да съумеят да разсейват звяра достатъчно дълго, та всички да избягат, и после да се отдръпнат и да го оставят да се храни с чули и прасета.

Съществото отново нададе многогласния си рев и стовари клещи между войниците. Мъжете закрещяха; трошаха се кости и се мачкаха тела.

Стрелците с лък се целеха в главата. Сто стрели изсвистяха във въздуха, но само няколко попаднаха в мекия мускул между хитиновите плочки. Зад стрелците Садеас викаше да му донесат големия лък. Далинар не можеше да чака — съществото беше тук, беше опасно и избиваше неговите хора. Лъкът беше твърде бавен. Това беше работа за Вълшебен меч.

На гърба на своя жребец — на име Чистокръвен — Адолин профуча край Далинар. За разлика от Елокар, който се беше втурнал напред, младежът беше изтичал да вземе коня си. Далинар беше принуден да остане с краля. Останалите коне — дори и бойните — бяха изпаднали в паника, но ришадийският жребец на Адолин се държеше. Само след миг се появи и Храбрец и затича до Далинар. Далинар грабна юздите и се хвърли на седлото с усилен от Бронята скок. Тежестта му би претоварила гръбнака на обикновен кон, но, както се казва, Храбрец беше от по-як камък.

Елокар затвори шлема си и страните му се замъглиха.

— Стойте назад, Ваше Величество — извика Далинар, когато премина край него. — Изчакайте, докато Адолин и аз го отслабим. — Далинар се пресегна и захлопна визьора на шлема си. Страните се замъглиха, визьорът се намести и страните на шлема станаха прозрачни. Все пак процепът за очите си оставаше необходим — през страните на шлема видимостта беше като през мръсно стъкло — но прозрачността беше едно от най-прекрасните качества на Вълшебната броня.

На гърба на Храбрец Далинар стигна под сянката на чудовището. Наоколо войниците се хлъзгаха, стиснали копията си. Не бяха обучени да се справят с високи по тридесет стъпки зверове и това, че все пак успяха да се строят в опит да отвлекат вниманието му от стрелците и от бягащите адютанти, свидетелстваше за тяхната доблест.

Валяха стрели, които отскачаха от черупката и ставаха по-смъртоносни за войниците долу, отколкото за чудовището от пропастта. Далинар заслони процепа в шлема си, когато една стрела го удари.

Адолин отстъпи, когато съществото помете и смаза с щипката си група стрелци.

— Ще поема лявата страна — извика Адолин с поприглушен от шлема глас.

Далинар кимна, сви надясно, препусна покрай група зашеметени войници и отново попадна под слънчевите лъчи, когато пропастното чудовище вдигна един от предните си крайници за нов удар. Далинар се стрелна под него, премести Заклеващия в лявата ръка, протегна го настрани и го прекара през един от приличните на дънери крака на съществото.

Острието премина през дебелата хитинова обвивка на крайника почти без да срещне съпротивление. Както винаги, не сряза живата плът, но уби крака също толкова сигурно, колкото ако го беше откъснал от тялото. Грамадният крайник се плъзна и провлачи, безчувствен и непотребен.

Чудовището нададе своя многогласен тръбящ рев. Далинар видя как от другата му страна Адолин преряза още един крак.

Съществото потрепери и се обърна към Далинар. Прерязаните крака се влачеха безжизнено. Чудовището беше длъгнесто и тясно като рак и имаше плоска опашка. Придвижваше се с помощта на четиринадесет крака. Колко от тях трябваше да загуби, за да падне?

Далинар смуши Храбрец и зави да пресрещне Адолин. Синята Броня на младежа блестеше, плащът се вееше подире му. Двамата размениха местата си и заобиколиха отдалеч, за да се насочат към следващите крака.

— Посрещни своя враг, чудовище! — изрева Елокар.

Далинар се обърна. Кралят беше успял да намери коня си и да го овладее. Мъст не беше ришадиец, но беше животно от най-добра шинска порода. Възседналият го Елокар нападна с вдигнат над главата меч.

Е, нямаше как да му се забрани да се бие. Щеше да е добре в Бронята, докато е непрестанно в движение.

— Елокар, краката! — извика Далинар.

Елокар не му обърна внимание и се насочи право към гърдите на звяра. Далинар изруга и заби пети в хълбоците на Храбрец, когато чудовището се извъртя. Елокар зави в последния момент, приведе се и ударът мина над него. Щипката на чудовището удари камъка с тракане. То изрева от яд, че е изпуснало Елокар, и звукът отекна из пропастите.

Кралят обърна към Далинар и бързо профуча край него.

— Разсейвам го, глупак такъв. Продължавай да нападаш!

— Аз съм с ришадиеца! — отвърна Далинар. — Аз ще го разсейвам — по-бърз съм.

Елокар отново го пренебрегна. Далинар въздъхна. Елокар, както беше типично за него, не можеше да се въздържи. Споровете само щяха да загубят още време и да доведат до още жертви, така че Далинар направи каквото му беше казано. Свърна и се приближи отново, подковите на Храбрец чаткаха по камъка. Кралят привлече прякото внимание на чудовището и Далинар съумя да доближи и да прокара Меча през още един крак.

Звярът нададе четиригласен рев и се извърна към Далинар. Но щом направи това, Адолин препусна от другата страна и умело преряза друг крак. Крайникът се провлачи. Стрелите от лъковете продължаваха да валят.

Съществото се разтрепери, объркано от нападенията от всички посоки. То отслабваше и Далинар вдигна ръка и направи някакъв знак. Това беше заповед за останалите пехотинци да се изтеглят към павилиона. След като даде нареждането, той отново мина отдолу и уби поредния крак. Вече пет крайника бяха поразени. Може би беше време да оставят звяра да се оттегли; убиването му вече не струваше застрашаването на още животи.

Далинар извика на краля, който яздеше с протегнат встрани меч недалеч от него. Кралят го изгледа, но явно не го чу. Пред заплашително надвисналото чудовище Елокар подкара Мъст остро надясно към Далинар.

Чу се тихо пук и изведнъж кралят — и седлото му — се завъртяха във въздуха. Бързото обръщане на коня беше довело до скъсване на подпръга. Ездачът в Броня бе тежък и напрягаше много и коня, и седлото.

Страх прониза Далинар и той спря Храбрец. Елокар се строполи на земята и изтърва Меча си. Оръжието се превърна в мъгла и изчезна. Това беше защита Мечът да не бъде откраднат от противника. Мечът изчезваше, ако човек не му заповядаше да остане след изпускане.

— Елокар! — изкрещя Далинар. Кралят се изтъркаля с омотан около тялото плащ и спря. Полежа зашеметен за миг; Бронята му беше пукната на едното рамо и изпускаше Светлина на Бурята. Би трябвало да е омекотила удара. Кралят щеше да се оправи.

Освен ако…

Над него надвисна една от щипките на звяра.

За миг Далинар изпадна в паника; обърна Храбрец и се спусна към краля. Щеше да е твърде бавен! Звярът щеше…

Една огромна стрела се заби в главата на чудовището и пропука хитина. Появиха се пурпурни съсиреци и звярът затръби от болка. Далинар се завъртя на седлото.

Садеас стоеше прав в червената си Броня и вземаше следващата яка стрела от адютанта. Стреля и запрати дебелата стрела в рамото на звяра с остро пропукване.

Далинар вдигна Заклеващия за поздрав. Садеас отвърна с вдигане на лъка си. Те не бяха приятели и не се харесваха.

Но щяха да защитят краля. Това беше връзката между тях.

— Измъквай се! — викна Далинар на краля, минавайки край него. Елокар се изправи с олюляване и кимна.

Далинар приближи звяра. Трябваше да го отвлича достатъчно дълго, та Елокар да може да се отдалечи. Повечето от стрелите на Садеас не пропускаха, ала чудовището престана да ги забелязва. Инертността му изчезна, ревовете му станаха ядни, диви, бесни. Наистина се разгневи.

Това беше най-опасната част; отстъплението стана невъзможно. Звярът щеше да ги преследва, докато или той ги погубеше, или те него.

Една от клещите се стовари до Храбрец и вдигна късчета скала във въздуха. Далинар се приведе и се постара да опази Меча си. Преряза още един крак. Адолин стори същото от другата страна. Бяха поразени половината крака — седем. Колко остана до рухването на звяра? Както беше нормално за този етап на лова, вече няколко десетки стрели бяха уцелили животното. Трудно беше да се узнае какво би правил човек без това предварително омаломощаване. Освен това, Далинар никога не се беше сблъсквал с толкова едър екземпляр.

Той обърна Храбрец и опита да привлече вниманието на съществото. Надяваше се Елокар да…

— Ти бог ли си! — ревна Елокар.

Далинар изпъшка и се озърна през рамо. Кралят не беше избягал. Крачеше към звяра с ръка, простряна встрани.

— Аз те предизвиквам, създание! — крещеше Елокар. — Искам живота ти! Те ще видят как боговете им падат сразени, ще видят как кралят им лежи мъртъв в краката ми! Предизвиквам те!

Проклет глупак!, помисли Далинар и обърна Храбрец.

Вълшебният меч на Елокар се появи отново в ръцете му и той се втурна към гърдите на чудовището. Приближи и замахна към торса на звяра, откъсвайки парче от хитиновата обвивка — тя можеше да се реже с Вълшебния меч, подобно на човешката коса или нокти. После Елокар заби оръжието си в гърдите на чудовището и затърси сърцето му.

Звярът изрева, потръпна и се отърси от Елокар. Кралят едва удържа Меча си. Звярът се обърна. За нещастие, това движение приближи опашката му към Далинар. Той изруга и зави остро с Храбрец, но опашката дойде твърде бързо. Удари Храбрец и в миг Далинар се затъркаля, Заклеващият се изплъзна от пръстите му и проряза камъка, преди да се превърне в мъгла.

— Татко! — чу се глас отдалеч.

Далинар замаян спря върху камъните. Вдигна глава и видя, че Храбрец с мъка се изправя на крака. Прекрасно беше, че нямаше нищо счупено, макар да кървеше от няколко драскотини и да пазеше единия си крак.

— Махни се! — каза Далинар. Заповедта щеше да проводи коня в безопасност. За разлика от Елокар, той щеше да се подчини.

Далинар нестабилно се изправи. Отляво се чу дращене и той се извърна тъкмо навреме да поеме с гърди удар от опашката на чудовището.

Отново целият свят се олюля и металът с трясък удари камъка, когато Далинар се подхлъзна.

Не!, помисли той, подложи ръка под себе си, изтегли се и използва ускорението от подхлъзването да се хвърли нагоре. Докато небето се въртеше, нещо сякаш го изправи, като че ли Бронята сама знаеше накъде е горе. В движение той се приземи и краката му остъргаха камъка.

Възстанови равновесието си и се затича към краля, като отново започна да призовава Меча си. Десет удара на сърцето. Цяла вечност.

Стрелците с лък продължиха обстрела и вече доста стрели стърчаха от лицето на пропастното чудовище. То не им обръщаше внимание, макар че по-големите стрели на Садеас все още явно го разсейваха. Адолин беше поразил още един крак и създанието се клатушкаше несигурно, влачейки осем непотребни крака.

— Татко!

Далинар се обърна и съгледа Ренарин, облечен в колосаната синя униформа на дома Колин с дълга, закопчана до врата дреха. Младежът препускаше по скалата.

— Татко, добре ли си? Мога ли да помогна?

— Безразсъдно момче! — заръкомаха Далинар. — Отивай си!

— Ама…

— Ти си без броня и без оръжие! — изкрещя Далинар. — Върни се, преди да си причинил собствената си гибел!

Ренарин спря своя дорест кон.

— ВЪРВИ!

Ренарин се отдалечи в галоп. Далинар се обърна и затича към Елокар, а Заклеващият се материализира от мъглата в протегнатата му в очакване ръка. Елокар продължаваше да дълбае долната част на торса на звяра и парчета от плътта почерняваха и умираха от ударите на Вълшебния меч. Ако забиеше оръжието на точното място, можеше да спре сърцето или белите дробове, но това беше трудно, когато звярът стоеше прав.

Адолин — непоколебим както винаги — беше слязъл от коня си близо до краля. Опитваше да спре щипците на чудовището, сечейки ги, докато се спускат. За съжаление, клещите бяха четири, а Адолин — само един. Две от тях извиха едновременно към него и макар да успя да отсече част от едната, той не видя другата, която се стовари в гърба му.

Далинар извика прекалено късно. Бронята изпука, когато щипката хвърли Адолин във въздуха. Той се обърна и извъртя докато падаше. Бронята не се счупи, слава на Вестителите, но гръдната и страничната й част се покриха с широка мрежа пукнатини, които почнаха да изпускат вълма бял дим.

Адолин вяло се търкулна и ръцете му помръднаха. Беше жив.

Далинар сега нямаше време да мисли за него. Елокар беше сам.

Звярът нападна, удари земята до краля и го събори. Мечът му изчезна и той се строполи по лице върху камъните.

Нещо вътре в Далинар се промени. Задръжките му изчезнаха. Всички останали грижи загубиха смисъл. Синът на брат му беше в опасност.

Той беше изоставил Гавилар — лежеше пиян от вино, докато брат му се бореше за живота си. Далинар трябваше да е с него и да го пази. Само две неща останаха от обичния му брат — две неща, които Далинар можеше да брани с надеждата да получи опрощение: кралството на Гавилар и синът на Гавилар.

Елокар беше сам и в опасност.

Нищо друго нямаше значение.

* * *

Адолин замаяно разтърси глава. Рязко вдигна визьора на шлема си и вдъхна свеж въздух, за да проясни ума си.

Биеха се. Те се биеха. Можеше да чуе крясъците на мъжете, трясъка на камъните, гръмкото мучене. Подуши нещо като плесен. Кръв на пропастно чудовище.

Звярът!, помисли той. Умът му още не се беше избистрил напълно, ала Адолин вече призоваваше Меча си и с труд се надигна на ръце и колене.

Чудовището стоеше заплашително недалеч от него, тъмна сянка на фона на небето. Адолин беше паднал близо до дясната му страна. Когато зрението му се проясни, той видя, че кралят е паднал и бронята му е счупена от понесения по-рано удар.

Чудовището от пропастта вдигна масивната си щипка и се приготви да я стовари. Адолин изведнъж разбра, че над тях е надвиснало бедствие. Кралят щеше да падне убит по време на най-обикновен лов. Кралството щеше да се разтърси, върховните принцове — да се разделят, когато тъничката връзка между тях се прекъснеше.

Не!, рече си Адолин, вцепенен и още замаян, докато с препъване опитваше да стигне по-напред.

И тогава видя своя баща.

Далинар се втурна към краля. Движеше се със сила и ловкост, която нито един мъж — дори и Броненосец — не беше способен да постигне. Той прескочи един скален рид, после се приведе и се шмугна под щипката на звяра, която се беше обърнала към него. Някои други мъже мислеха, че разбират Меча и Бронята, ала Далинар Колин… понякога всички те изглеждаха като деца пред него.

Далинар се изправи и скочи напред, прехвърляйки се само на няколко пръста над втората щипка на звяра, която натроши скалата зад него.

Всичко стана само за миг. На един дъх. Третата щипка падаше към краля и Далинар с рев скочи напред. Захвърли Меча си — той удари земята и изчезна в дим — и се плъзна под падащата щипка. Вдигна ръце и…

И я хвана. Огъна се от удара, падна на коляно, а във въздуха отекна сблъсъкът между черупката и Бронята.

Но я хвана.

Отче на Бурята!, мислеше Адолин, когато гледаше как баща му стои над краля, превит под огромната тежест на чудовището, многократно по-голямо от него. Изумените стрелци се бавеха. Садеас сведе лъка си. Дъхът на Адолин замря в гърдите му.

Далинар удържаше щипката с равностойна сила. Той представляваше фигура в тъмен сив метал, който почти сияеше. Над него звярът започна да тръби и Далинар му отвърна с мощен предизвикателен глас.

В този миг Адолин знаеше, че вижда него. Тоягата — онзи мъж, до когото беше мечтал да се сражава. Бронята на ръкавиците и раменете на Далинар започна да се пука, по древния метал започнаха да се стичат паяжинки от светлина. Адолин най-сетне трепна и се раздвижи. Трябва да помогна!

Вълшебният меч се появи в ръката му, той се придвижи към страната на звяра и проряза най-близкия му крак. Чу се хрущене. Лишено от толкова много крака, чудовището не можеше да се крепи на останалите, особено сега, когато така упорито се мъчеше да смаже Далинар. Останалите от дясната му страна крака се прекършиха с болезнено хрущене, пръсна се виолетов ихор и звярът се катурна на една страна.

Земята се разтърси и Адолин едва не падна на колене. Далинар отхвърли настрана вече неподвижния крайник. Над него се носеше Светлина на Бурята от множеството пукнатини. Край него кралят се надигна от земята — от падането му бяха минали едва няколко секунди.

Елокар стана и погледна падналия звяр. После се обърна към чичо си, Тоягата.

Далинар кимна на Адолин в знак на благодарност, после рязко посочи към онази телесна част, която у чудовището можеше да мине за врат. Елокар кимна, призова своя Вълшебен меч и го заби дълбоко в плътта на звяра. Изцяло зелените му очи почерняха и се сбръчкаха, а във въздуха се издигна дим.

Адолин отиде при баща си. Наблюдаваха как Елокар забива своя Меч в гърдите на чудовището от пропастта. То вече беше мъртво и Острието можеше да реже от плътта му. Потече виолетов ихор, Елокар пусна Меча си, бръкна в раната и затърси с подсилените си от Бронята ръце, грабна нещо.

Откъсна скъпоценното ядро на звяра — огромният скъпоценен камък, който растеше вътре във всички пропастни чудовища. Беше груб и нешлифован — чист изумруд с големината на глава на мъж. Това беше най-голямото скъпоценно ядро, видяно някога от Адолин. Дори и по-дребните от него струваха цяло състояние.

Елокар вдигна високо страховития трофей, около него се появиха златни духчета на славата, а войниците завикаха победоносно.


14
Ден за разплата

„Нека още в началото те уверя, че елементът е в пълна безопасност. Намерих му добър дом. Можеш да кажеш, че го пазя като собствената си кожа.“

На сутринта, след като взе решението по време на бурята, Каладин се погрижи да стане преди другите. Отметна одеялото и тръгна през пълното с увити купчини помещение. Не усещаше вълнение, но със сигурност беше изпълнен с решителност. Да се бори отново.

За начало отвори със замах вратата и пусна вътре слънчевата светлина. Зад гърба му се понесоха ръмжене и ругатни, когато замаяните мъже се пробудиха. Каладин се обърна към тях, сложил ръце на кръста. В момента в Мост Четири имаше тридесет и четирима мъже. Числото се менеше, но за носенето на моста бяха потребни поне двадесет и петима. С колкото и да е под тази бройка, мостът със сигурност би се катурнал. Понякога това се случваше и при повече носачи.

— Ставай и се оправяй! — извика Каладин с най-добрия си командирски глас. Сам се учуди от властното му звучене.

Мъжете замигаха с мътни погледи.

— Това ще рече — изрева Каладин, — излез от казармата и се строй! Действайте веднага, Бурята да ви отнесе дано, или ще ви извлека навън един по един!

Сил полетя надолу и кацна на рамото му, като гледаше любопитно. Някои от мостовите приседнаха и изумени го зяпнаха. Други се обърнаха гърбом.

Каладин дълбоко пое дъх.

— Така да бъде.

Прекрачи в помещението и подбра един жилав алет на име Моаш. Беше силен; Каладин имаше нужда да действа назидателно и по-слабовати мъже като Дуни или Нарм нямаше да му свършат работа. Пък и Моаш беше сред хората, които се обърнаха да си доспят.

Каладин сграбчи ръката на Моаш и затегли с всички сили. Моаш се изправи с препъване. Беше млад мъж, приблизително на възрастта на Каладин, и имаше ястребово лице.

— Разкарай се! — тросна се Моаш и дръпна ръката си.

Каладин го удари право в корема, знаеше, че той ще се превие. Моаш изхриптя изненадан, сви се на две и Каладин го сграбчи за краката, и го метна на рамо.

Едва не падна под тежестта му. За щастие, носенето на моста беше свирепа, но ефикасна тренировка. Разбира се, малцина мостови живееха достатъчно дълго, та да извлекат полза от това. Не помагаха и непредсказуемите затишия между пробезите. Това беше част от проблема; мостовите прекарваха повечето време в зяпане в краката си и вършене на слугинска работа, а после от тях се искаше да тичат с мостовете на големи разстояния.

Той отнесе изненадания Моаш навън и го остави на камъните. Другите в лагера бяха будни. Дърводелците пристигаха на работа в двора, войниците търчаха да идат на закуска или на учение. Останалите мостови, разбира се, спяха. Често им позволяваха да поспиват до късно, ако нямаха сутрешно дежурство.

Каладин остави Моаш и се върна в ниската казарма.

— Ако трябва, ще направя същото с всеки от вас.

Не се наложи. Стреснатите мостови се изнизаха и запримигваха на светлината. Повечето подложиха голите си гърбове под слънчевите лъчи. Носеха само гащи до коленете. Моаш стана и затърка корема си, като мяташе свирепи погледи на Каладин.

— В Мост Четири нещата ще се променят — рече Каладин. — На първо място, няма да има повече успиване.

— И какво ще правим вместо да спим? — поиска да узнае Сигзил. Кожата му беше тъмнокафява, а косата черна — това означаваше, че е макабаки, от югозападните краища на Рошар. Беше единственият мостови без брада и от плавния му акцент личеше, че може би е азиш или емули. В отрядите на мостовете често се срещаха чужденци — онези, които не успяваха да се впишат, често завършваха в утайката на армията.

— Отличен въпрос — каза Каладин. — Ще тренираме. Всяка сутрин, преди задачата за деня, ще се упражняваме да носим моста, за да увеличим нашата издръжливост.

При това не един от мъжете помръкна.

— Знам какво мислите. Не е ли животът ни достатъчно тежък и без това? Не трябва ли да си почиваме в краткото време, с което разполагаме?

— Аха, така си е — рече Лейтен, висок як мъж с къдрава коса.

— Не — отвърна остро Каладин. — Пробезите с моста ни изтощават, понеже прекарваме дните си в излежаване. О, знам, че имаме задачи — тършуване из пропастите, чистене на нужниците, търкане на подовете. Но войниците не очакват от нас да се трудим усърдно; просто искат да сме заети. Работата помага да не ни обръщат внимание.

— Като ваш водач, първото ми задължение е да ви опазя живи. Няма какво толкова да направя със стрелите на паршендите, затова трябва да направя нещо с вас. Трябва да ви направя по-силни, така че щом минем към последната част от пробега — под прелитащите стрели — да можете да бягате бързо.

Той погледна в очите всеки един от хората си.

— Намерението ми е Мост Четири повече да не губи хора.

Мъжете го зяпаха невярващо. Най-сетне един як мъжага, който стоеше по-назад, се разсмя гръмовно. Имаше светложълтеникава кожа и тъмночервена коса, и беше висок близо седем стъпки, с грамадни ръце и мощен торс. Ункалаките — наричани просто рогоядци от повечето хора — бяха от централната част на Рошар, близо до Я Кевед. Предната вечер човекът се беше представил като Скалата.

— Смахнат! — заяви рогоядецът. — Е смахнат тоя, дето си е наумил да ни води! — Смехът му отекна дълбоко. Останалите се присъединиха към него и посрещнаха речта на Каладин с поклащане на главите си. Няколко духчета на смеха — сребристи и прилични на миноги — се понесоха в кръгове, както им беше обичайно, около мостовите.

— Ей, Газ — провикна се Моаш, свил ръка на фуния пред устата си.

Ниският едноок сержант стоеше недалеч и разговаряше с няколко войници.

— Какво има? — извика в отговор смръщеният Газ.

— Тоя иска от нас да носим моста за упражнение — отвърна Моаш. — Трябва ли да правим каквото ни казва?

— Ба — махна Газ с ръка. — Водачите на мостовете командват само на бойното поле.

Моаш изгледа Каладин.

— Изглежда, можеш да се разкараш, приятелче. Освен ако не смяташ да ни опердашиш всичките, за да те слушаме.

Мостовите се разпръснаха — някои се потътриха обратно в казармата, други тръгнаха към столовата. Каладин остана сам.

— Не мина съвсем добре — обади се Сил от рамото му.

— Не. Не мина добре.

— Изглеждаш изненадан.

— Не, просто съм ядосан. — Изгледа гневно Газ. Мостовият сержант подчертано се извърна с гръб. — В армията на Амарам ми даваха неопитни мъже, но никога не съм срещал такова откровено неподчинение.

— Каква е разликата? — попита Сил. Такъв невинен въпрос. Отговорът би трябвало да е очевиден, но тя объркано наведе глава.

— В армията на Амарам знаеха, че могат да попаднат и на по-лоши места. Можеше да ги накажеш. Тези мостови знаят, че са достигнали дъното. — Той въздъхна и част от напрежението го напусна. — Имам късмет, че изобщо ги изкарах от казармата.

— И какво ще правиш сега?

— Не знам — отвърна Каладин и погледна към Газ, който още си бъбреше с войниците. — Всъщност, да, знам.

Газ зърна приближаващия се Каладин и веднага се ококори ужасѐн. Прекрати разговора и пъргаво се шмугна край камара подредени дънери.

— Сил, можеш ли да го проследиш за мен?

Тя се усмихна, после се превърна в прозрачна бяла ивица и се стрелна във въздуха. Подире й остана следа, която бавно се разсея. Каладин спря на мястото, където до преди малко стоеше Газ.

Сил се върна скоро и отново прие очертанията на момиче.

— Крие се между онези две казарми — посочи тя. — Свил се е и гледа дали не го следиш.

С усмивка Каладин заобиколи отдалеч. В прохода откри една приклекнала в сенките фигура, загледана в обратната посока. Каладин се прокрадна напред и улови Газ за рамото. Газ хлъцна, обърна се и замахна. Каладин лесно хвана юмрука му.

Сержантът го погледна подплашено.

— Нямаше да ги лъжа, я! Гръм да те удари, ти нямаш власт извън бойното поле. Ако отново ме нараниш, ще наредя да…

— Успокой се, Газ — рече Каладин и го пусна. — Няма да те нараня. Поне не за сега.

Ниският мъж отстъпи, взе да разтрива рамото си и свирепо загледа Каладин.

— Днес е трети — рече Каладин. — Ден за разплата.

— Получаваш си заплатата след час, като всички други.

— Не. Парите са у тебе. Видях те там да говориш с куриера. — Протегна ръка.

Газ изпъшка, но извади кесията и преброи сферите. Малки колебливи бели светлинки блещукаха в средата им. Диамантени марки, всяка на стойност пет диамантени чипа. С един чип можеше да се купи един хляб.

Газ отброи четири марки, макар че в седмицата имаше пет дни. Той ги подаде на Каладин, но Каладин остана с отворена длан.

— И другата, Газ.

— Ти каза…

— Веднага.

Газ подскочи, но измъкна още една сфера.

— По много особен начин си държиш на думата, лордче. Обеща ми…

Прекъсна, когато Каладин му подаде току-що получената сфера.

Газ се свъси.

— Не забравяй откъде е тя, Газ. Аз ще спазвам обещанието си. Обаче не ти задържаш част от заплатата ми, а аз ти я давам. Разбра ли?

Газ изглеждаше объркан, но грабна сферата от ръката на Каладин.

— Парите секват, ако стане нещо с мен — рече Каладин и натъпка останалите четири марки в джоба си. После пристъпи напред. Каладин беше висок мъж и се надвеси над много по-ниския Газ. — Помни сделката ни. Не заставай на пътя ми.

Газ отказа да бъде сплашен. Плю настрани и тъмната му храчка бавно се заточи надолу по каменната стена.

— Няма да лъжа заради тебе. Ако си въобразяваш, че една мърлява марка седмично ще…

— Очаквам само онова, което ти казах. Каква задача има днес Мост Четири в лагера?

— Вечеря. Търкане и чистене.

— А службата с моста?

— Следобедна смяна.

Значи сутринта беше свободна. Това щеше да се понрави на отряда; те можеха да прекарат деня за заплата в пилеене на пари в комар или по уличници и вероятно за кратко щяха да забравят нещастния си живот. Трябваше да се върнат за следобедно дежурство и да чакат в двора, ако има пробег. След вечеря трябваше да идат да търкат паниците.

Още един загубен ден. Каладин се обърна и закрачи към дърводелския двор.

— Няма да промениш нищо — викна Газ подире му. — Има си причини тези хора да са мостови.

Каладин продължи да върви. Сил се стрелна от покрива и кацна на рамото му.

— Нямаш власт. Ти не си някакъв си там взводен на бойното поле. Ти си един проклет мостови. Чуваш ли? Не можеш да имаш власт, без да имаш чин!

Каладин излезе от прохода между сградите.

— Той греши.

Сил закрачи във въздуха и спря пред лицето му, където остана да се рее, докато той вървеше.

— Властта не идва с чина — каза Каладин и затъркаля сферите в джоба между пръстите си.

— Откъде идва?

— От хората, които ти я дават. Това е единственият начин. — Той погледна назад. Газ още не беше излязъл. — Сил, ти нали не спиш?

— Да спя? Аз съм духче. — Идеята й се стори забавна.

— Би ли ме наглеждала нощем? Да се погрижиш Газ да не се промъкне и да пробва нещо, докато спя? Може да опита да уреди да ме убият.

— Наистина ли смяташ, че би го направил?

Каладин се позамисли.

— Не. Не, вероятно няма да опита. Познавам десетина като него — дребнави побойници, на които силите им стигат само да досаждат. Газ е мръсник, но не и убиец, според мен. А и той смята, че не трябва да ми вреди; само трябва да почака да загина по време на пробег с моста. Все пак, по-добре да сме сигурни. Наглеждай ме, ако обичаш. Събуди ме, в случай че опита нещо да направи.

— Разбира се. А какво става, ако той просто отиде при някои по-важни хора? И им каже да те екзекутират?

Каладин се смръщи.

— Тогава няма какво да направя. Но не допускам, че ще постъпи така. Би се показал слаб пред началниците.

Освен това обезглавяването се пазеше за мостовите, които откажеха да тичат срещу паршендите. Докато тичаше, нямаше да го екзекутират. Всъщност, водачите на тази армия по принцип не бързаха с наказанията на мостовите. По времето, когато Каладин беше мостови, един човек извърши убийство и само оставиха глупака вързан навън по време на буря. С изключение на този случай, Каладин знаеше само, че са спрели заплатите на няколко човека заради кавга, а други няколко получиха бой с камшик, задето бяха тичали прекалено бавно в началото на пробег с мост.

Минимални наказания. Тукашните пълководци разбираха. Животът на мостовите беше възможно най-близо до безнадеждността; ако ги потормозеха още съвсем мъничко, хората просто щяха да спрат да се интересуват и да се оставят да ги убият.

За жалост това означаваше също, че Каладин няма как да накаже своя отряд, дори и да имаше властта да го стори. Трябваше да ги подтикне другояче. Прекоси двора и отиде при дърводелците, които правеха нови мостове. Потърси и намери каквото му трябваше — дебела дъска, която чакаше да я наместят в нов подвижен мост. От едната страна имаше дръжка.

— Мога ли да заема дъската? — попита Каладин един дърводелец, който мина край него.

Човекът се почеса по посипаната с трици глава.

— Да я заемеш ли?

— Ще я върна ей тука, в дърводелския двор — поясни Каладин и вдигна дъската на рамо. Беше изненадващо тежка и той беше благодарен, че има подплънки на кожения елек.

— Все някога ще ни потрябва… — рече дърводелецът, но не възрази достатъчно, та да попречи на Каладин да отнесе дъската.

Избра равна ивица скала току пред казармите на мостовите. После почна да подтичва с дъската на рамо от единия до другия край на дърводелския двор. Усещаше върху кожата си топлината на издигащото се слънце. Упражняваше се да тича, да ходи и да подтичва. Упражняваше се да носи дъската на рамо, после да я носи с високо вдигнати ръце.

Съсипа се от работа. Всъщност на няколко пъти едва не припадна, но все намираше отнякъде остатъци от сили. Затова продължаваше да се движи, да скърца със зъби от болка и изтощение, да брои стъпките, за да се съсредоточи. Чиракът дърводелец, с когото беше говорил, доведе един майстор. Този също се попочеса под кепето и погледа Каладин. Накрая сви рамене и си отиде заедно с чирака.

Каладин скоро привлече малка тълпа. Работници дърводелци, неколцина войници и множество мостови. Някои мъже от отрядите на други мостове му подвикваха присмехулно, ала тези от Мост Четири бяха по-сдържани. Мнозина не му обръщаха внимание. Други — посивелият Тефт, младоликият Дуни и още някои — застанаха в редичка и го загледаха, сякаш не можеха да повярват какво върши.

Тези втренчени погледи — ако и да бяха изумени и враждебни — бяха едно от нещата, заради които Каладин продължаваше да се движи. Освен това той тичаше, за да се освободи от яда си, от гнева, който вреше и кипеше вътре в него като гърне на огън. Гневеше се на себе си, задето предаде Тиен. Гневеше се на Всемогъщия — създател на свят, в който някои тънеха в охолство, докато други умираха, носейки мостовете.

Изненада се от това колко добре се чувства, когато се изморява по начин, който сам е избрал. Както в първите няколко месеца след смъртта на Тиен, когато се упражняваше с копието, за да забрави. Когато камбаните удариха и призоваха войниците на обяд, Каладин най-сетне спря и остави грамадната дъска на земята. Раздвижи рамото си. Тичаше часове. Откъде намери сили?

Притича до сградата на дърводелците, ръсейки капки пот по камъните, и отпи дълга глътка от бурето с вода. Дърводелците обикновено отпъждаха мостовите, които опитваха да пият от водата им, но никой не каза и дума на Каладин, който изсърба два пълни черпака. Дъждовната вода имаше метален привкус. Изтръска черпака и кимна за благодарност на двама чираци, после затича обратно към дъската.

Скалата — грамадният светлокож рогоядец — намръщено я вдигаше.

Тефт забеляза Каладин и кимна по посока на Скалата.

— Обзаложи се на по един чип с няколко от нас, че си използвал лека дъска, само за да ни впечатлиш.

Ако можеха да доловят умората му, нямаше да са толкова скептични. Той се насили да вземе дъската от Скалата. Мъжагата я пусна с озадачен поглед. После загледа как Каладин тича с нея обратно към мястото, откъдето я беше взел. Махна за благодарност на чирака и с подтичване се върна при групичката мостови. Скалата неохотно се разплащаше с другарите си.

— Свободни сте за обяд — каза им Каладин. — Следобед сме дежурни с моста, така че се върнете до час. Събираме се пред столовата при последната камбана преди залез. Задачата ни в лагера за днес е да почистим след вечеря. Последният мие паниците.

Хората го изгледаха умислено, а той бързо излезе от двора. Подмина две улици и се мушна в един пасаж. Облегна се на стената. После, едва дишайки, се отпусна и легна на земята.

Имаше чувството, че е пренапрегнал всеки мускул в тялото си. Краката му горяха, а когато опита да свие ръка в юмрук, разбра, че пръстите не го слушат от слабост. Задиша дълбоко, закашля. Един войник надникна в прохода, но когато забеляза дрехите му на мостови, не каза нищо и си отмина.

По някое време Каладин усети леко докосване по гърдите. Отвори очи и откри, че Сил лежи във въздуха с лице към него. Крачетата й сочеха към стената, но позата й — по-точно начинът, по който падаше роклята й — я караше да изглежда права, а не обърната с лице към земята.

— Каладин, имам нещо да ти кажа.

Той отново затвори очи.

— Каладин, важно е!

Каладин усети леко разтърсване от енергия върху клепача си. Много странно усещане. Изстена, отвори очи и се насили да седне. Сил вървеше във въздуха, като че обикаляше някакво невидимо кълбо, докато накрая застана в правилното положение.

— Реших — обяви тя, — че съм щастлива, че удържа на обещанието, което даде на Газ, въпреки че той е отвратителен човек.

На Каладин му трябваше известно време да разбере за какво му говори.

— Сферите ли?

Тя кимна.

— Помислих, че може да се отметнеш, но съм щастлива, че не го направи.

— Отлично. Е, благодаря, че ми каза.

— Каладин — рече тя кисело и сви юмруци. — Това е важно.

— Аз… — той млъкна, после облегна глава на стената. — Сил, едва смогвам да дишам, за мислене да не говорим. Моля те. Просто ми кажи какво те тревожи.

— Знам какво е лъжа — отговори тя и седна на коляното му. — Преди няколко седмици дори не разбирах какво е лъжа. Но днес съм щастлива, че ти не излъга. Не разбираш ли?

— Не.

— Променям се. — Тя потръпна; действието трябва да беше умишлено, защото цялата й фигура се замъгли за миг. — Знам неща, които не знаех само преди няколко дни. Толкова е странно.

— Хмм, предполагам, че това е добре. Имам предвид, колкото повече разбираш, толкова по-хубаво. Нали така?

Тя сведе поглед.

— Когато те открих при пропастта след вчерашната буря — прошепна тя, — ти щеше да се самоубиеш, нали?

Каладин не отговори. Вчера. Това беше преди цяла вечност.

— Дадох ти едно листо — продължи Сил. — Отровно. Можеше да убиеш себе си или някой друг. Като че ли тъкмо за това планираше да го използваш по-рано, по време на пътуването с фургоните. — Вдигна поглед към очите му и гласецът й прозвуча уплашено. — Днес знам какво е смърт. Защо знам какво е смърт, Каладин?

Каладин се смръщи.

— Винаги си била странна, като за духче. Още в самото начало.

— Съвсем в началото ли?

Той се замисли. Не, първите няколко пъти, когато дойде, тя се държа като всички други вятърни духчета. Правеше си шеги с него, залепваше обувката му за пода, после се криеше. Дори когато остана с него в месеците на робството, пак действаше предимно като вятърно духче. Бързо губеше интерес, щураше се наоколо.

— Вчера не знаех какво е смърт — каза Сил. — Днес знам. Преди няколко месеца не знаех, че се държа странно за духче, но започнах да разбирам, че е така. Изобщо, откъде знам как се предполага, че се държи едно духче? — Тя се присви и сякаш се смали. — Какво става с мен? Какво съм аз?

— Не знам. Има ли значение?

— Не трябва ли да има?

— И аз не знам какво съм. Мостови? Лекар? Войник? Роб? Това са само названия. Отвътре съм си аз. Много по-различен, отколкото бях преди година, но не мога да се занимавам с това, и просто продължавам с надеждата краката ми да ме отведат където е нужно.

— Не си ли ядосан, задето ти донесох онова листо?

— Сил, ако не ме беше прекъснала, щях да прекрача в пропастта. Тъкмо от листото имах нужда. Някак това беше правилното нещо.

Тя се усмихна и загледа как Каладин се разтяга. Щом свърши, стана и отново излезе на улицата, почти възстановен от изтощението. Сил профуча във въздуха и кацна на рамото му с опрени зад гръбчето й ръце и спуснати напред крака, като момиче на ръба на скала.

— Щастлива съм, че не се ядоса. Обаче мисля, че ти си причината за това, което става с мен. Преди да те срещна, никак не ми се налагаше да мисля за смъртта или за лъжите.

— Такъв съм си — отвърна Каладин сухо. — Нося смърт и лъжи, където и да ида. Аз и Нощната пазителка.

Сил посърна.

— Това беше… — продума той.

— Да, това беше сарказъм. — Тя наклони глава. — Знам какво е сарказъм. — После палаво се усмихна. — Знам какво е сарказъм!

Отче на Бурята, рече си Каладин, взрян в блесналите й очички. И това ако не е знамение.

— Я чакай малко. Никога преди ли не ти се е случвало такова нещо?

— Не знам. Не мога да си спомня нищо от преди повече от година, от времето, когато те видях за пръв път.

— Наистина?

— Не е чудно — отговори Сил и вдигна прозрачните си рамене. — Повечето духчета нямат трайни спомени. — Тя се поколеба. — Не знам защо това ми е известно.

— Хмм, може това да е нормално. Може да си преминала през същия цикъл преди и просто да си го забравила.

— Това не е много успокояващо. Не ми харесва идеята за забравянето.

— Нима смъртта и лъжите не те безпокоят?

— Безпокоят ме. Обаче ако трябва да загубя тези спомени… — Тя се загледа във въздуха. Каладин проследи погледа й и забеляза как двойка вятърни духчета се стрелкат с порива на вятъра, безгрижни и свободни.

— Боиш се да продължиш, но и се страхуваш да станеш пак каквато беше.

Сил кимна.

— Знам как се чувстваш — продължи Каладин. — Хайде. Трябва да се нахраня и искам да взема някои неща след обяда.


15
Двойникът

„Не си съгласен с моята молба. Разбирам това, доколкото е възможно да разбера някого, с когото изобщо не се съгласявам.“

Четири часа след нападението на чудовището от пропастта, Адолин надзираваше разчистването. По време на борбата създанието беше разрушило моста към военните лагери. За щастие, от другата страна бяха останали войници, които отидоха да доведат отряд с подвижен мост.

Адолин крачеше сред войниците и събираше доклади, докато късното следобедно слънце пъплеше към хоризонта. Въздухът дъхаше на мухъл и плесен. Миризмата от кръвта на пропастното чудовище. Самият звяр с отворен гръден кош още беше на мястото, където падна повален. Няколко войници вземаха черупката му, заобиколени от кремлингите, които бяха наизлезли да пируват с трупа. Отляво на Адолин в дълги редици бяха налягали мъже, подпъхнали ризи или плащове като възглавници. Военните лекари от армията на Далинар ги преглеждаха. Адолин благославяше баща си, който винаги водеше лекарите, дори и на такава рутинна експедиция.

Адолин продължи по пътя си, все още с Меч в ръка. Войниците биха могли да се доберат до лагерите по друг път — от другата страна още стоеше мост, водещ по-навътре в Пустите равнини. Биха могли да се придвижат на изток и после да се върнат по обиколен маршрут. Далинар обаче изиска — за голямо удивление на Садеас — да почакат идването на подвижния мост и през това време да се погрижат за ранените и да починат.

Адолин хвърли поглед към павилиона, откъдето се носеше звънлив смях. Ярко светеха няколко едри рубина, сложени на пръти със златни зъбци. Това бяха фабриали, които излъчваха топлина без огън. Той не разбираше как работят фабриалите — знаеше, че по-зрелищните от тях изискват голям скъпоценен камък.

За пореден път останалите светлооки са радваха на почивка, докато той работеше. Този път нямаше нищо против. Щеше да му е трудно да се забавлява след подобно бедствие. А случилото се беше бедствие. Към Адолин приближи младши светлоок офицер с окончателния списък на жертвите. Съпругата на офицера прочете списъка, после двамата го оставиха на Адолин и се оттеглиха.

Имаше близо петдесет убити и два пъти повече ранени. Адолин познаваше много от тях. Когато кралят получи първоначалната оценка на жертвите, той пренебрегна убитите и изтъкна, че тяхната доблест ще се възнагради с място в армията на Вестителите в отвъдния живот. Явно за удобство беше забравил, че ако не беше намесата на Далинар, той самият щеше да е сред жертвите.

Адолин потърси баща си с поглед; Далинар стоеше на ръба на платото и отново гледаше на изток. Какво ли търсеше там? Не за пръв път Адолин беше свидетел на необикновените действия на баща си, но последните бяха особено драматични. Застанал под грамадното чудовище от пропастта, удържащ го да не погуби племенника му, Бронята засия. Този образ се запечата в паметта на Адолин.

Сега останалите светлооки пристъпваха по-леко около Далинар, а за последните няколко часа Адолин не беше чул нито едно споменаване на неговата слабост — дори и от хората на Садеас. Боеше се, че това няма да продължи дълго. Далинар беше герой, ала рядко. В следващите седмици хората отново щяха да приказват колко рядко излиза да щурмува някое плато, как е изгубил живец.

Адолин откри, че жадува за още такива действия на Далинар. Днес, когато скочи да брани Елокар, Далинар беше като в историите за неговата младост. Адолин искаше този мъж да се върне. Кралството имаше нужда от него.

Адолин въздъхна и се обърна. Трябваше да представи на краля окончателния доклад за жертвите. Сигурно щяха да го подиграват за това. Ала докато чакаше да представи сведенията, може би щеше да успее да подслуша Садеас. Адолин все още усещаше, че пропуска нещо относно този човек. Нещо, което баща му виждаше, но той — не.

И така, Адолин се стегна да посрещне подигравките и тръгна към павилиона.

* * *

Далинар гледаше на изток, сключил ръце зад гърба си. Някъде там, в центъра на Пустите равнини, беше базовият лагер на паршендите.

Кралството Алеткар воюваше вече близо шест години. Войната представляваше една продължителна обсада. Обсадната стратегия беше предложена от Далинар — ударът срещу базата на паршендите би изисквал лагеруване в Пустите равнини, оцеляване по време на бурите, доверяване на многобройни крехки мостове. Едно загубено сражение и алетите биха се оказали в капан, обкръжени, без никакъв път за отстъпление към укрепена позиция.

Ала Пустите равнини можеха да се окажат клопка и за самите паршенди. Източните и южните краища на равнините бяха непроходими — платата там бяха толкова ерозирали, че приличаха повече на шпилове, а паршендите не можеха да прескачат от едно на друго. Около Пустите равнини се издигаха планини. Между тях дебнеха на глутници пропастните чудовища, огромни и опасни.

Алетската армия щеше да затвори паршендите от запад и север, да разположи за всеки случай съгледвачи на изток и на юг и така те нямаше къде да бягат. Далинар твърдеше, че припасите на паршендите ще привършат. В резултат — те или щяха да станат уязвими в опита си да се спасят от Пустите равнини, или да се принудят да нападнат алетите в техните укрепени военни лагери.

Планът беше отличен. С изключение на това, че Далинар не беше предвидил скъпоценните ядра.

Той загърби пропастта и тръгна през платото. Нямаше търпение да види своите войници, но трябваше да покаже, че се доверява на Адолин. Младият мъж беше натоварен с командването и щеше да се справи добре. Всъщност, очевидно вече носеше на Елокар окончателните доклади.

Далинар с усмивка наблюдаваше сина си. Адолин беше по-нисък от него и косата му беше руса с черни кичури. Русото беше по наследство от майката или поне така казваха на Далинар. Той самият не помнеше нищо за нея. Беше заличена от паметта му. След нея в спомените му имаше странни празноти и неясноти. Понякога беше в състояние да си припомни определени сцени, в които всички бяха съвършено ясни, но не и тя. Не можеше да си спомни дори и името й. Когато другите го произнасяха, то се изплъзваше от ума му като бучка масло по нагорещен нож.

Остави Адолин да поднесе доклада и отиде при трупа на чудовището. Лежеше проснато на една страна, с изгорени очи и отворена паст. Нямаше език, само особени зъби, който бяха в странна и сложна система от челюсти. Няколко плоски зъба за трошене на черупки, по-дребни мандибули за откъсване на плът или за прокарването й по-надълбоко в гърлото. Край него се бяха отворили скални пъпки и простираха ластарите си да пият от кръвта на звяра. Съществуваше връзка между човека и преследвания от него звяр. Далинар изпитваше странна меланхолия след убийството на такова могъщо същество като пропастното чудовище.

Повечето от скъпоценните ядра се събираха по доста по-различен начин от днешното. По някое време в причудливия си жизнен цикъл пропастните чудовища се устремяваха към западната част на Равнините, където платата бяха по-широки. Покатерваха се на платото, правеха каменна какавида и чакаха да дойде буря.

В това време те бяха уязвими. Човек трябваше просто да иде на платото, да пробие какавидата с чукове или Меч и да изреже и извади скъпоценното ядро. Лесна работа, която носеше цяло състояние. А зверовете излизаха често, понякога по няколко пъти седмично, докато не застудееше прекалено.

Далинар загледа грамадното туловище. Дребни, почти невидими духчета излитаха от трупа на звяра и изчезваха във въздуха. Приличаха на ивиците дим от фитила на току-що загасена свещ. Никой не знаеше какви са; можеха да се наблюдават само около тялото на убито наскоро пропастно чудовище.

Поклати глава. Скъпоценните ядра промениха всичко в тази война. Паршендите също имаха нужда от тях — при това толкова голяма, че да се отдалечат прекалено от базата си. Съперничеството с паршендите за скъпоценните ядра имаше смисъл, защото за разлика от алетите, те не можеха да попълват числеността на войските си от дома. Следователно борбата за скъпоценните ядра беше едновременно изгоден и тактически разумен начин за продължаване на обсадата.

По здрачаване Далинар можа да забележи блещукащите из платата светлини. Кули, откъдето наблюдателите следяха за чудовища, които излизат да правят какавиди. Наблюдението продължаваше и през нощта, макар че зверовете рядко излизаха по тъмно. Съгледвачите се прехвърляха през пропастите с пръти за скачане и така се придвижваха много леко, без да им трябват мостове. Щом забележеха чудовище, те свиреха за предупреждение и надпреварата започваше — алети срещу паршенди. Да овладеят платото и да го удържат до изваждането на скъпоценното ядро; да нападнат противника, ако той пръв се е добрал на мястото.

Всеки от върховните принцове искаше скъпоценните ядра. Заплащането и прехраната на хилядите войници не беше евтино, а едно ядро покриваше разходите на принца за месеци напред. Освен това, колкото по-едър беше даден скъпоценен камък, толкова по-малка беше вероятността да се натроши при работата на Превръщателя. Грамадните камъни имаха едва ли не безгранични възможности. И така, върховните принцове се състезаваха. Първият, който стигнеше до какавидата, трябваше да се сражава с паршендите.

Можеха и да се редуват, но това не беше присъщо на алетите. Те вярваха в съперничеството. Воринизмът учеше, че най-добрите войници ще имат свещената привилегия след смъртта да се присъединят към Вестителите и да се сражават за отвоюването на Селенията на Покоя от Пустоносните. Върховните принцове бяха съюзници, ала същевременно и съперници. Да отстъпиш скъпоценното ядро другиму… е, беше някак неправилно. По-добре да има съперничество. Така онова, което започна като война, се превърна в спорт. Смъртоносен спорт, ала нима това не беше най-добрата му разновидност?

Далинар се отдалечи от падналото чудовище. Разбираше всяка стъпка от развитието на събитията през последните шест години. Даже беше ускорил някои от тях. Само че сега беше разтревожен. Армията напредваше в намаляването на числеността на паршендите, ала първоначалната цел — отмъщение за убийството на Гавилар — беше почти забравена. Алетите безделничеха, играеха и мързелуваха.

Макар да бяха убили множество паршенди — близо една четвърт от изчисления им първоначален брой — войната просто продължаваше прекалено отдавна. Обсадата се точеше вече шест години и спокойно можеше да продължи още толкова. Това го безпокоеше. Очевидно паршендите бяха очаквали да ги обсадят тук. Напълнили бяха складове с провизии и се намираха в готовност да вдигнат цялото си население в Пустите равнини, където да ползват забравените от Вестителите пропасти и плата като стотици ровове и укрепления.

Елокар проводи пратеници в желанието си да узнае защо паршендите бяха убили баща му. Те така и не казаха. Поеха отговорност за убийството, но не дадоха обяснение. Напоследък сякаш Далинар беше единственият човек, който все още си задаваше този въпрос.

Далинар се обърна; адютантите на Елокар се бяха оттеглили в павилиона и се подкрепяха с вино и закуски. Голямата тента с отворени страни беше боядисана във виолетово и жълто и ветрецът гънеше платното. Вероятността тази вечер да се разрази нова буря беше съвсем малка, казваха гадателите. Дано Всемогъщият даде армията да се върне в лагерите, ако все пак това се случеше.

Бури. Видения.

Обедини ги…

Наистина ли вярваше на виденията си? Наистина ли мислеше, че самият Всемогъщ му говори? На него — Далинар Колин, Тоягата, страховитият пълководец?

Обедини ги.

Садеас излезе от павилиона в тъмнината. Беше свалил шлема и гъстата му черна коса се къдреше и падаше по раменете му. В Броня беше внушителен; със сигурност така изглеждаше много по-добре, отколкото в някой от нелепите дантелени и копринени костюми, така модерни напоследък.

Садеас улови погледа на Далинар и леко му кимна. Аз изпълних задачата си, казваше този жест. Садеас се поразтъпка и се върна в павилиона.

Така. Садеас помнеше причината да поканят Вама на лова. Далинар трябваше да го намери. Тръгна към павилиона. Адолин и Ренарин гледаха да застанат близо до краля. Дали младежът вече беше предал доклада? Вероятно Адолин за пореден път опитваше да подслушва разговора между Садеас и Елокар. Щеше да се наложи Далинар да направи нещо по въпроса; съперничеството между момчето и Садеас може и да беше разбираемо, но беше безплодно.

Садеас бъбреше с краля. Далинар се накани да отиде при Вама, който беше в дъното на павилиона, но кралят го спря.

— Далинар — рече кралят. — Ела. Садеас ми казва, че само през последните няколко седмици е спечелил три скъпоценни ядра.

— Така е — отвърна Далинар и приближи.

— Ти колко спечели?

— С днешното ли?

— Не. Преди него.

— Нито едно, Ваше Величество — призна Далинар.

— Това е заради мостовете на Садеас. По-ефикасни са от твоите — каза Елокар.

— Може и да не съм спечелил нищо през последните няколко седмици — сковано отвърна Далинар, — но моята армия е завоювала своя дял в по-раншните схватки.

А що се отнася до мен, скъпоценните ядра могат спокойно да вървят в Преизподнята.

— Може би, но какво правиш ти напоследък?

— Зает съм с други важни работи.

Садеас вдигна вежда.

— По-важни от войната? По-важни от отмъщението? Възможно ли е това? Или просто си намираш оправдание?

Далинар изгледа остро другия върховен принц. Садеас само сви рамене. Бяха съюзници, но не бяха приятели. Вече не.

— Трябва да преминеш към мостове като на Садеас — рече Елокар.

— Ваше Величество — отвърна Далинар, — мостовете на Садеас погубват много хора.

— Обаче са бързи — бързо каза Садеас. — Глупаво е да разчиташ на мостове с колела, Далинар. Придвижването им по този терен е бавно и тежко.

— Кодексът учи, че генералът не може да иска от войника нищо, което сам не би направил. Кажи ми, Садеас. Ти би ли тичал начело на един от твоите мостове?

— Не бих ял и каша — сухо отговори той, — не бих копал и окопи.

— Но можеш да го правиш, ако се налага — добави Далинар. — Мостовете са нещо друго. Отче на Бурята! Та ти дори не разрешаваш на хората да носят брони или щитове! Ще влезеш ли в сражение без твоята Броня?

— Мостовите имат много важна функция — тросна се Садеас. — Те отклоняват паршендите от това да обстрелват моите войници. В началото опитах да им дам щитове. И знаеш ли какво? Паршендите не им обръщаха внимание и отправяха залповете си по моите войници и коне. Установих, че като удвоя броя на мостовете за един пробег и после ги направя изключително леки — без брони и щитове, които да забавят хората — те заработват далеч по-добре.

Виждаш ли, Далинар? Паршендите са прекалено изкушени от уязвимите мостови, та да стрелят по останалите! Да, губим по няколко отряда при всяко нападение, но броят им рядко е такъв, че да ни възпрепятства. Паршендите просто стрелят по тях — предполагам, по някаква причина смятат, че изтребването на мостовите ни вреди. Все едно един невъоръжен носач на мост има същата стойност за армията като рицар с Вълшебна броня. — При тази мисъл Садеас удивено поклати глава.

Далинар помръкна. Братко, пишеше Гавилар. Трябва да намериш най-важните думи, които човек може да каже… Цитат от древния текст Пътят на кралете. Писанието беше в разрез с внушенията на Садеас.

— Все едно — продължи Садеас. — Ти със сигурност не можеш да оспориш ефикасността на моя метод.

Далинар отговори:

— Понякога наградата не заслужава цената, която плащаме за нея. Средствата, чрез които постигаме победа, са също толкова важни, колкото и самата победа.

Садеас го изгледа невярващо. Дори и Адолин и Ренарин, които се бяха приближили, изглеждаха изумени от това твърдение. Това беше доста неалетски начин на мислене.

С виденията и думите от онази книга, които напоследък се въртяха в ума му, Далинар не се чувстваше кой знае колко алетски.

— Наградата заслужава всяка цена, Сиятелни господарю Далинар — заяви Садеас. — Победата в състезанието заслужава всички усилия, всички жертви.

— Това е война — отговори Далинар. — Не е състезание.

— Всичко е състезание — рече Садеас и махна с ръка. — Всички отношения между хората са състезание, в което едни побеждават, други се провалят. И някои се провалят твърде зрелищно.

— Баща ми е един от най-именитите воини в Алеткар! — остро се намеси Адолин. Кралят попривдигна вежда, но не се включи в разговора. — Видяхте какво направи той по-рано днес, Садеас, докато Вие се криехте зад павилиона с Вашия лък. Баща ми задържа звяра. Вие сте страх…

— Адолин! — рече Далинар. Нещата отиваха твърде далече. — Въздържай се.

Адолин стисна зъби и притисна ръка в тялото си, сякаш нямаше търпение да призове своя Вълшебен меч. Ренарин пристъпи напред и внимателно положи ръка на рамото на брат си. Адолин неохотно отстъпи.

Садеас се обърна към Далинар със самодоволна усмивка:

— Единият син едва смогва да се удържи, а другият за нищо не става. Това ли е твоето наследство, стари приятелю?

— Каквото и да мислиш ти, Садеас, аз се гордея и с двамата.

— Мога да разбера лудата глава — отговори Садеас. — Едно време и ти беше буен, също като него. Но другият? Видя как изтича днес на полето. Даже забрави да извади меча или лъка! Той е негоден!

Ренарин се изчерви и заби поглед в земята. Адолин рязко вдигна глава. Светкавично протегна ръка настрани и пристъпи напред към Садеас.

— Адолин! — каза Далинар. — Аз ще се оправя с това!

Адолин погледна баща си, сините му очи пламтяха от гняв, ала не призова Меча си.

Далинар насочи вниманието си към Садеас и заговори много тихо и много твърдо.

— Садеас. Със сигурност не те чух току-що открито — пред краля — да наричаш моя син негоден. Със сигурност ти не би казал такова нещо, понеже подобна обида изисква аз да призова Меча си и да поискам кръвта ти. Нарушава Договора за Отмъщение. Кара двамата най-големи съюзници на краля да се убият един друг. Със сигурност не може да си толкова глупав. Със сигурност не съм чул добре.

Всичко замря. Садеас се поколеба. Не отстъпи; посрещна погледа на Далинар. Но се поколеба.

— Вероятно — подхвана бавно той, — не си чул правилно. Не бих обидил сина ти. Това няма да е… разумно от моя страна.

Двамата се гледаха, разбраха се и Далинар кимна. Садеас също — отсечено кимване. Нямаше да оставят взаимната им омраза да застраши краля. Острите думи бяха едно нещо, а предизвикващите дуел обиди — съвсем друго. Не можеха да поемат подобен риск.

— Добре — продума Елокар. Позволяваше на своите върховни принцове да се състезават и да спорят за положение и влияние. Вярваше, че това ги прави по-силни и малцина го опровергаваха; това беше установен метод за управление. Далинар все по-малко се съгласяваше с него.

Обедини ги…

— Предполагам, че можем да приключим с това — каза Елокар.

Застаналият до него Адолин изглеждаше разочарован — като че ли наистина се надяваше баща му да призове Меча си и да се изправи срещу Садеас. Самият Далинар усещаше как кръвта му ври, Вълнението го изкушаваше, ала той го потисна. Не. Не тук. Не сега. Не и докато Елокар се нуждаеше от тях.

— Вероятно можем да свършим, Ваше Величество — каза Садеас. — Обаче се съмнявам, че точно този спор между мен и Далинар някога ще приключи. Поне докато не се научи отново да действа както трябва да действат мъжете.

— Казах, че това е напълно достатъчно, Садеас — отговори Елокар.

— Напълно достатъчно ли казахте? — додаде един нов глас. — Вярвам, че и една дума от Садеас е „напълно достатъчно“ за всеки. — Шутът си проправи път сред адютантите, с чаша вино в ръка и с препасана сребърна сабя.

— Шуте! — възкликна Елокар. — Кога пристигна тук?

— Настигнах хората Ви точно преди битката, Ваше Величество — отвърна шутът с поклон. — Щях да разговарям с Вас, ала чудовището ме изпревари. Чувам, че разговорът с него е бил твърде освежаващ.

— Значи си пристигнал преди часове! Какво си правил? Как съм могъл да пропусна да те срещна тук?

— Имах… да се погрижа за някои неща. Но не се удържах далеч от лова. Не бих искал да Ви липсва моят разум.

— Засега се справям добре.

— И все пак бяхте неразумен.

Далинар изучаваше облечения в черно мъж. Какво можеше да каже за шута? Наистина беше умен. И все пак си позволяваше прекалено голяма свобода в мислите, както показа по-рано с Ренарин. Около този шут имаше нещо особено и Далинар не можеше да го разбере напълно.

— Сиятелни Садеас — подхвана шутът и сръбна от виното. — Ужасно съжалявам да Ви видя тук.

— Аз пък мислех — сухо отвърна Садеас, — че би се радвал да ме видиш. Като че ли винаги толкова много те забавлявам.

— За нещастие, това е вярно — рече шутът.

— За нещастие ли?

— Да. Разбирате ли, Садеас, с Вас нещата са прекалено лесни. Някое неграмотно полуумно ратайче с махмурлук може да Ви вземе на подбив. Не ми е оставена необходимостта да се старая, понеже самата Ви същност е подигравка с моите подигравки. И така се оказва, че с чистата си глупост Вие ме карате да изглеждам бездарен.

— Елокар — каза Садеас, — наистина ли трябва да търпим тази… твар?

— Харесвам го — отговори с усмивка Елокар. — Разсмива ме.

— За сметка на онези, които са Ви верни.

— Сметка? — намеси се шутът. — Садеас, не вярвам някога да сте ми платили и една сфера. Но не, не, моля, не предлагайте. Не мога да приема парите Ви, понеже знам на колко много други трябва да плащате, за да правят каквото искате.

Садеас се изчерви, но остана спокоен.

— Креватна шега? Това ли е най-доброто ти постижение, шуте?

Шутът сви рамене.

— Изтъквам истините, когато ги видя, Сиятелни Садеас. Всеки човек има свое място. Моето е да предлагам обиди безплатно, а Вашето — да приемате обслужване срещу заплащане.

Садеас застина. После лицето му стана червено.

— Ти си глупак.

— Горко на хората, ако шутът е глупак. Ще Ви предложа нещо, Садеас. Ако можете да говорите, без да кажете нещо нелепо, ще ви оставя на мира до края на седмицата.

— Добре, мисля, че не ще да е толкова трудно.

— Обаче се провалихте — с въздишка отвърна шутът. — Понеже казахте „мисля“, а аз не мога да си представя нещо по-нелепо от идеята Вие да мислите. Ами Вие, млади ми принце Ренарин? Баща Ви иска да Ви оставя на мира. Можете ли да кажете нещо нелепо?

Погледите се насочиха към Ренарин, който стоеше точно зад брат си. Ренарин помълча с широко отворени бдителни очи. Далинар се напрегна.

— Нещо нелепо — бавно рече Ренарин.

Шутът се разсмя.

— Добре, смятам, че съм доволен от това. Много умно. Ако Сиятелният господар Садеас загуби власт над себе си и най-сетне ме убие, вероятно сте способен да заемете мястото ми като кралски шут. Явно сте достатъчно умен.

Ренарин се поопери, което още повече развали настроението на Садеас. Далинар хвърли поглед на върховния принц; ръката на Садеас вече беше върху меча. Не Вълшебен меч — Садеас нямаше. Ала носеше типичния за светлооките меч. Много смъртоносен. Далинар се беше сражавал неведнъж заедно със Садеас — той бе истински майстор на меча.

Шутът пристъпи напред и тихо попита:

— Какво ще кажете, Садеас? Ще направите ли на кралството Алеткар услугата да го отървете от мен и от себе си?

Да се убие кралският шут беше законно. Ала стореше ли го, Садеас щеше да се лиши от титлата и земите си. Повечето хора намираха за съвсем жалка работа това да не се прави открито. Разбира се, да убиеш шута, без никой да разбере, беше съвсем различно.

Садеас бавно сне ръка от ефеса на меча, кимна отсечено на краля и се отдалечи.

— Шуте — рече Елокар, — Садеас има моята благосклонност. Не е нужно да го мъчиш толкова.

— Не съм съгласен — отговори шутът. — Кралската благосклонност може да е мъчение за мнозина, но не и за Садеас.

Кралят въздъхна и се обърна към Далинар.

— Трябва да ида да го предразположа. Но се канех да те питам — провери ли онова, за което те помолих по-рано?

Далинар поклати глава.

— Зает бях с потребностите на армията. Но ще се заема сега, Ваше Величество.

Кралят кимна и се спусна подир Садеас.

— Какво беше това, татко? — попита Адолин. — Говореше за хората, които според него го шпионират?

— Не. Ново е. Скоро ще ти покажа.

Далинар се загледа в шута. Мъжът в черно пукаше кокалчетата на пръстите си един по един и умислено гледаше след Садеас. Забеляза, че Далинар го гледа, смигна му и си тръгна.

— Харесвам го — повтори Адолин.

— С малко убеждаване ще се съглася — отговори баща му, потърка брадичка и продължи. — Ренарин, върви събери сведения за ранените. Адолин, ела с мен. Трябва да направим проверката, за която кралят ни помоли.

И двамата младежи изглеждаха объркани, но направиха каквото им каза. Далинар се отправи през платото към трупа на пропастното чудовище.

Нека видим какво са ни донесли този път тревогите ти, племеннико, помисли той.

* * *

Адолин въртеше в ръце дългия кожен ремък. Почти цяла педя широка и един пръст дебела, ивицата завършваше с оръфано, скъсано място. Това беше подпръгът на кралското седло, ремъкът, който минава под корема на коня. Беше се скъсал по време на борбата и седлото — и ездачът — бяха излетели от гърба на коня.

— Какво мислиш? — попита Далинар.

— Не знам — отговори Адолин. — Не изглежда особено износен, обаче предполагам, че е, иначе нямаше да се скъса, нали така?

Далинар отново взе ремъка и се замисли. Войниците още не се бяха върнали с отряда с подвижния мост, макар небето вече да притъмняваше.

— Татко — обади се Адолин. — Защо Елокар иска да проверим това? Очаква ли да накажем конярите, задето не са се погрижили както трябва за седлото му? Да не би… — Той млъкна и внезапно разбра колебливостта на баща си. — Кралят мисли, че ремъкът е срязан, нали?

Далинар кимна. Завъртя ремъка между облечените си в ръкавици пръсти. За Адолин беше видно, че разсъждава по това. Подпръгът може да се износи дотолкова, че да се скъса, особено под тежестта на човек във Вълшебна броня. Този ремък беше скъсан на мястото, където се закопчава за седлото, така че конярите спокойно биха го пропуснали. Това беше най-разумното обяснение. Но погледнато през малко по-неразумни очи, можеше да излезе, че се е случило нещо нечестиво.

— Татко, той става все по-параноичен.

Далинар не отговори.

— Привиждат му се убийци във всяка сянка — продължи Адолин. — Ремъците се късат. Това не значи, че някой опитва да го погуби.

— Ако кралят се тревожи — рече Далинар, — ние трябва да проверим. Скъсаното е по-гладко от едната страна, като че ли е срязано, за да се скъса при натоварване.

Адолин се намръщи.

— Може би. — Не беше забелязал. — Обаче помисли, татко. Защо някой ще реже подпръга? Падането от коня не би наранило Броненосец. Ако това е опит за убийство, то е доста некадърен.

— Ако е опит за убийство, дори и некадърен, значи има защо да се притесняваме. Стана по времето, когато ние отговаряхме за безопасността, и конят му беше под грижите на нашите коняри. Ще проверим това.

Адолин изпъшка. Изпусна част от гнева си.

— Другите вече шепнешком приказват, че сме станали телохранители и домашни любимци на краля. Какво ще кажат, ако узнаят, че преследваме всичките му параноични тревоги, колкото и да са неразумни?

— Никога не съм се интересувал от хорските приказки.

— Цялото ни време минава в бюрокрация, докато останалите печелят богатство и слава. Рядко предприемаме нападения по платата, понеже сме заети с това! Трябва да излезем, да воюваме, ако изобщо искаме да догоним Садеас!

Далинар го изгледа, свъси се още повече и Адолин премълча следващия си изблик.

— Виждам, че вече не разговаряме за скъсания подпръг — каза Далинар.

— Аз… съжалявам. Говорих прибързано.

— И така да е. Освен това, може би беше необходимо да чуя тези неща. Забелязах, че не ти се понрави особено как те удържах да не отвърнеш на Садеас преди малко.

— Знам, че и ти го мразиш, татко.

— Не знаеш толкова, колкото мислиш, че знаеш — отговори Далинар. — Скоро ще направим нещо по въпроса. Засега, кълна се… този ремък наистина изглежда срязан. Може би има нещо, което не забелязваме. Може случилото се да е част от нещо по-голямо, което не се е развило според очакванията.

Адолин се поколеба. Изглеждаше прекалено сложно, ала ако имаше на света хора, които обичат прекалено сложни заговори, то това бяха алетските светлооки.

— Смяташ ли, че може да е дело на някой от върховните принцове?

— Може би. Но се съмнявам, че някой от тях желае смъртта му. Докато Елокар е на престола, принцовете воюват по свой начин и пълнят кесиите си. Той не изисква много от тях. Приятно им е да имат него за крал.

— Хората могат да жадуват за трона само от желание да се откроят.

— Вярно е. Когато се върнем, провери дали някой напоследък не се е хвалил повечко. Виж дали Роион още се сърди заради обидата на шута на празненството миналата седмица и накарай Талата да прегледа договорите, които върховният принц Бетаб предложи на краля за използването на неговите чули. При предишните договори той опита да прокара изрази, които биха облагодетелствали претенциите му, дойде ли ред да се наследи престолът. Откак леля ти Навани си тръгна, Бетаб се одързости.

Адолин кимна.

— Гледай да проследиш тази история с подпръга — продължи Далинар. — Дай на някой кожар да го види и да ти каже какво мисли за скъсването. Питай конярите дали са забелязали нещо и дали някому изневиделица не са попаднали повече пари напоследък. — Позамълча и додаде — И удвои охраната на краля.

Адолин се обърна и хвърли поглед по посока на павилиона. Садеас тъкмо излизаше. Адолин присви очи.

— Мислиш ли…

— Не — прекъсна го Далинар.

— Садеас е змиорка.

— Синко, трябва да престанеш да се вторачваш само в Садеас. Той харесва Елокар, което не може да се каже за повечето от другите. Той е един от малцината, на които бих поверил безопасността на краля.

— Мога да ти кажа, татко, че аз не бих постъпил така.

Далинар замълча за миг.

— Ела с мен. — Подаде на Адолин конския подпръг и тръгна през платото към павилиона. — Искам да ти покажа нещо за Садеас.

Адолин се примири и го последва. Подминаха осветения павилион. Вътре тъмнооки мъже сервираха храни и напитки, а жени седяха и записваха съобщения или описания на битката. Светлооките многословно и приповдигнато хвалеха храбростта на краля. Бяха облечени в тъмни, мъжествени тонове — кафяво, морско синьо, тъмно зелено и тъмно оранжево.

Далинар се приближи до върховния принц Вама, който стоеше извън павилиона с група от собствените си светлооки адютанти. Носеше модна дълга кафява дреха с процепи, през които се провиждаше светложълтата копринена подплата. Ненатрапчива мода, за разлика от крещящия маниер да се носят копринени горни дрехи. Адолин си каза, че това изглежда добре.

Самият Вама беше кръглолик оплешивяващ човек. Малкото му останала коса беше къса и стърчеше право нагоре. Очите му бяха светлозелени. Имаше привичката да си криви очите, което и направи при приближаването на Далинар и Адолин.

За какво е всичко това?, чудеше се Адолин.

— Сиятелни господарю — обърна се Далинар към Вама. — Дойдох да се уверя, че се полагат грижи за Вашето удобство.

— Моето удобство щеше да е най-голямо, ако можехме вече да се връщаме. — Вама хвърли поглед на залязващото слънце, сякаш го обвиняваше в някаква постъпка. Обикновено не беше в такова лошо настроение.

— Сигурен съм, че хората ми се придвижват възможно най-бързо — каза Далинар.

— Нямаше да закъснеем толкова много, ако Вие не ни бяхте забавили така на идване.

— Обичам да съм внимателен — отговори Далинар. — А като говорим за внимание, има нещо, което планирах да обсъдим. Може ли двамата със сина ми да поговорим с Вас насаме за малко?

Вама се начумери, но позволи на Далинар да го отведе встрани от адютантите му. Адолин ги последва с нарастващо недоумение.

— Звярът беше огромен — каза Далинар и кимна по посока на падналото чудовище. — Най-големият, който съм виждал.

— Предполагам.

— Чувам, че сте имали успехи при последните нападения на платата и лично сте убили няколко обвити в какавиди чудовища. Заслужавате поздравления.

Вама сви рамене.

— Скъпоценните ядра, които спечелихме, бяха малки. Нищо общо с това, което Елокар взе днес.

— По-добре малки, отколкото никакви — любезно отбеляза Далинар. — Доколкото разбирам, планирате да укрепите стените на Вашия лагер?

— Хмм? Да. Попълване на няколко дупки, подобряване на фортификацията.

— Със сигурност ще кажа на Негово Величество, че ще желаете да купите допълнителен достъп до Превръщателите.

Вама намръщено се обърна към него.

— Превръщатели?

— За дървен материал — равнодушно поясни Далинар. — Нали не смятате да попълвате дупките, без да ползвате скеле? Цяло щастие е, че разполагаме с Превръщатели, които да ни снабдяват с неща като дървесина, тук, в тези далечни равнини. Не сте ли съгласен?

— Е, да — отвърна Вама и посърна още повече. Адолин гледаше ту него, ту баща си. Този разговор имаше някакъв подтекст. Далинар не говореше само за дървесината за стените — Превръщателите бяха средството, чрез което всички върховни принцове изхранваха армиите си.

— Кралят е особено щедър в предоставянето на достъп до Превръщателите — продължи Далинар. — Нали така?

— Схванах мисълта Ви, Далинар — сухо отговори Вама. — Няма нужда да продължавате с недодяланите намеци.

— Никога не съм се славел като изтънчен човек, Сиятелни. Само като ефективен.

Далинар се оттегли и махна на Адолин да го последва. Адолин тръгна и погледна през рамо към другия върховен принц.

— Оплаква се шумно от сумите, които Елокар взима за ползване на неговите Превръщатели — тихо обясни Далинар. Това беше основната форма на данък, налаган от краля на върховните принцове. Самият Елокар не се сражаваше и не печелеше скъпоценни ядра, освен по време на днешния лов. Кралят стоеше над личното участие във военните действия, както изискваше благоприличието.

— И…? — каза Адолин.

— И аз напомних на Вама колко е зависим от краля.

— Да речем, че това е важно. Какво общо има обаче със Садеас?

Далинар не отговори. Продължи да крачи през платото и спря на ръба на пропастта. Адолин застана до него и зачака. След няколко мига зад тях се разнесе потракване на Броня и Садеас застана до Далинар на ръба на пропастта. Адолин присви очи при вида му, а Садеас пошавна с вежди, но не каза нищо за присъствието на младежа.

— Далинар — рече Садеас и отправи поглед над Равнините.

— Садеас — гласът на Далинар беше овладян и рязък.

— Говори ли с Вама?

— Да. Той прозря какво правя.

— Прозрял е, разбира се — в тона на Садеас се долавяше намек за веселост. — Не бих очаквал друго.

— Каза ли му, че увеличаваш цената, която му вземаш за дървения материал?

Садеас владееше единствената голяма гора в района.

— Удвоявам я.

Адолин погледна през рамо. Вама ги наблюдаваше и изражението му беше буреносно — духчета на гнева извираха от земята около него като малки езерца бълбукаща кръв. Далинар и Садеас един до друг му пращаха много разбираемо послание. Затова… може би затова го поканиха на лова, осъзна Адолин. За да могат да го надхитрят.

— Ще проработи ли? — попита Далинар.

— Сигурен съм в това — отговори Садеас. — Вама е съвсем сговорчив човек, стига да го попритиснеш. Ще види, че е по-добре да ползва Превръщателите, вместо да харчи цяло състояние за снабдителна линия от Алеткар.

— Може би трябва да казваме на краля за тези неща — предложи Далинар и погледна към Елокар, който стоеше в павилиона, без да подозира какво става.

Садеас въздъхна.

— Опитвал съм; той няма нагласа за такъв род работа. Остави момчето на собствените му занимания, Далинар. Това са величавите идеали за справедливост, за размахване на меч, докато препуска срещу враговете на баща си.

— Напоследък изглежда по-слабо се вълнува от паршендите и повече се тревожи за убийци в нощта — каза Далинар. — Манията за преследване на това момче ме притеснява. Не знам откъде се взима.

Садеас се разсмя.

— Далинар, сериозно ли говориш?

— Винаги говоря сериозно.

— Знам, знам. Но със сигурност можеш да видиш от къде!

— От това как беше убит баща му?

— От това как чичо му се отнася към него! Хиляда гвардейци? Спиране на всяко едно плато, за да може войниците да „подсигурят“ следващото? Нали, Далинар?

— Обичам да съм внимателен.

— Други наричат това параноя.

— Кодексът…

— Кодексът е сборник идеалистични глупости — прекъсна го Садеас, — стъкмени от поетите, за да опишат как според тях би трябвало да стават нещата.

— Гавилар вярваше в него.

— И виж докъде го докара това.

— А ти къде беше, Садеас, когато той се бореше за живота си?

Садеас сви очи.

— Значи пак започваме с това? Като стари любовници, които се срещат неочаквано на някое пиршество?

Бащата на Адолин не отговори. За пореден път Адолин се изуми от отношенията между Далинар и Садеас. Острите им думи бяха искрени; човек трябваше само да погледне в очите им, за да разбере, че едва се понасят.

И въпреки това, ето ги тук — явно планират и изпълняват съвместна маневра срещу друг върховен принц.

— Аз ще защитавам момчето по моя начин — каза Садеас. — Ти го прави по твоя. Но не ми се оплаквай от параноята му, при положение, че ти настояваш да се спи в униформа — за всеки случай — ако на паршендите, противно на всякакъв здрав разум и опит, изведнъж им хрумне да нападнат военните лагери. Наистина „не знам откъде се взима“!

— Да си вървим, Адолин — рече Далинар и се обърна да си отиде. Адолин го последва.

— Далинар — подвикна Садеас.

Далинар неохотно се извъртя.

— Откри ли вече? — попита Садеас. — Защо той написа онова?

Далинар поклати глава.

— Не ще намериш отговора. Това е глупаво търсене, стари приятелю. То те разкъсва отвътре. Знам какво става с теб по време на буря. Умът ти се разплита заради целия този натиск, на който сам се подлагаш.

Далинар пак тръгна. Адолин забърза след него. За какво ли се отнасяше последната част на разговора. Защо „той“ написа? Мъжете не пишат. Адолин понечи да пита, но усещаше настроението на баща си. Сега не беше време да го дразни.

Отидоха до едно възвишение. Проправиха си път до върха му и оттам загледаха падналото пропастно чудовище. Хората на Далинар продължаваха да свалят месото и черупката му.

Баща и син стояха горе, умът на Адолин кипеше от въпроси, но не намираше начин да ги изговори.

Най-сетне Далинар продума.

— Казах ли ти какви бяха последните думи на Гавилар към мене?

— Не си. Винаги съм се питал за онази нощ.

— „Братко, тази вечер следвай Кодекса. Ветровете носят нещо странно.“ Това ми каза, последните му думи към мен, преди началото на пира по случай подписването на договора.

— Тогава не разбирах, че чичо Гавилар следва Кодекса.

— Той беше първият човек, който ми го показа. Приемаше го за реликва от древния Алеткар, от времето, когато кралството ни се е обединило за пръв път. Започна да го спазва малко преди смъртта си. — Далинар заговори по-неуверено. — Времената бяха особени, синко. Ние с Ясна не знаехме какво да мислим за промените у Гавилар. Тогава мислех Кодекса за глупост — дори и изискването офицерът да избягва силните напитки по време на война. Особено това изискване. — Гласът му се сниши още повече. — Лежах в несвяст на пода, когато Гавилар беше убит. Помня гласовете, които опитваха да ме събудят, но умът ми бе съвсем помътен от виното. Трябваше да съм при него.

Погледна Адолин.

— Не мога да живея в миналото. Безразсъдно е да се прави така. Обвинявам се за смъртта на Гавилар, но сега вече нищо не може да се направи за него.

Адолин кимна.

— Сине, продължавам да се надявам, че ако те накарам да следваш Кодекса достатъчно дълго време, ще разбереш — както аз разбрах — неговото значение. Дано не ти е необходим толкова драматичен пример като на мен. Независимо от това, длъжен си да разбереш. Говориш за Садеас, как си щял да го биеш, да си съперничиш с него. Знаеш ли за участието му в смъртта на брат ми?

— Той е бил двойникът — отвърна Адолин. Садеас, Гавилар и Далинар бяха добри приятели до смъртта на краля. Всички го знаеха. Нали тримата заедно бяха завладели Алеткар.

— Да — продължи Далинар. — Той е бил с краля и е чул войниците да викат, че идва Броненосец. Идеята с двойника е била план на Садеас — той облякъл една от дрехите на Гавилар и избягал вместо него. Това си е било чисто самоубийство — без Вълшебна броня да накараш един убиец-Броненосец да те преследва. От всички известни ми човешки постъпки, тази е най-смелата. Искрено съм убеден в това.

— Но се провали.

— Така е. И част от мен никога няма да прости на Садеас за този провал. Знам, че нямам разумно основание, ала той трябваше да е там с Гавилар. Точно както и аз трябваше да съм там. Ние двамата предадохме нашия крал и не можем да си простим взаимно. Но двамата все още сме единни за едно. В онзи ден ние се заклехме. Ще браним сина на Гавилар. На всяка цена и независимо от другите неща, които стоят помежду ни, ние ще защитаваме Елокар.

И затова аз съм тук, в Пустите равнини. Не заради славата или богатството. Не се вълнувам от тях, вече не. Дойдох заради моя брат, когото обичах, и заради моя племенник, когото обичам. А по някакъв начин това ни разделя със Садеас също толкова, колкото и ни обединява. Садеас мисли, че най-добрата защита за Елокар е избиването на паршендите. Той свирепо тласка самия себе си и хората си в сраженията. Вярвам, че донякъде е убеден, че аз нарушавам клетвата си, като не постъпвам по същия начин.

Ала не така можем да защитим Елокар. Той има нужда от стабилност на престола, от съюзници, които го подкрепят, а не от върховни принцове, които се карат. Изграждането на силен Алеткар ще е по-добра защита за него от изтребването на нашите врагове. Това беше делото на живота на Гавилар — обединяването на върховните принцове…

Той млъкна. Адолин чакаше още обяснения, но не получи.

— Садеас — продума Адолин накрая. — Аз съм… изненадан да чуя, че го наричаш храбър.

— Той е храбър. И хитър. Понякога допускам грешката да го подценявам заради неговото екстравагантно облекло и маниерничене. Но вътре в себе си той е добър човек, синко. Не ни е враг. Може понякога да се караме, аз и той. Обаче Садеас работи за защитата на Елокар, затова те моля да го уважаваш.

Как да отговори човек на това? Мразиш го, обаче ме молиш аз да не го мразя?

— Добре — отговори Адолин. — Ще се въздържам в негово присъствие. Но, татко, аз все още не му вярвам. Моля те. Поне обмисли възможността той да не е толкова всеотдаен като тебе, да те разиграва.

— Отлично. Ще помисля за това.

Адолин кимна. И това беше нещо.

— Ами това, което каза накрая? Нещо за писане?

Далинар се поколеба.

— Това е наша обща тайна. Освен мен и Садеас, само Ясна и Елокар знаят. Обмислях кога да ти кажа, понеже ти ще заемеш моето място, когато падна. Казах ти последните думи на брат ми към мен.

— Помолил те е да следваш Кодекса.

— Да. Но има и друго. Още думи от него за мен. Обаче тях той… написа.

— Гавилар е можел да пише?

— Когато Садеас намерил тялото на краля, открил и нещо, написано със собствената му кръв на парче от някаква дъска. То гласи „Братко, трябва да намериш най-важните думи, които човек може да каже.“ Садеас укрил фрагмента. После накарахме Ясна да ни го прочете. Ако е истина, че е можел да пише — а други възможности няма — значи е криел някаква срамна тайна. Както казах, към края на живота му неговите действия ставаха все по-странни.

— И какво означава това? Тези думи?

— Това е цитат — отговори Далинар. — От древна книга, наречена Пътят на кралете. Към свършека на живота си Гавилар обичаше да му я четат — често ми говореше за нея. Доскоро не знаех, че думите са оттам; Ясна ми го посочи. Вече няколко пъти ми я прочетоха цялата, но засега не намирам обяснение защо е написал това. — Замълча за малко. — Книгата е служела на Сияйните рицари като напътствие, като книга със съвети за живота.

Сияйните рицари? Отче на Бурите!, рече си Адолин. Виденията на баща му… сякаш често имаха нещо общо със Сияйните. Това допълнително потвърждаваше, че бяха свързани с вината, изпитвана от Далинар заради смъртта на брат му.

Ала как можеше Адолин да помогне?

Върху скалата зад тях изскърцаха метални стъпки. Адолин се обърна и кимна почтително на краля, който ги приближаваше в златната си Броня със свален шлем. Беше с няколко години по-голям от Адолин, със самоуверено изражение и характерен нос. Говореха, че имал кралски вид и царствени маниери, а жени, на които можеше да се вярва, бяха споделили, че намират краля твърде привлекателен.

Не колкото Адолин, разбира се. Но все пак привлекателен.

Кралят обаче бе женен; жена му, кралицата, уреждаше работите му в Алеткар.

— Чичо — рече кралят. — Не можем ли да си вървим? Убеден съм, че като Мечоносци можем да прескочим пропастта. Двамата можем скоро да се върнем в лагерите.

— Няма да оставя хората си, Ваше Величество — отговори Далинар. — А и не вярвам, че искате да тичате през платата цели часове сам, уязвим, без добра охрана.

— Вероятно — продължи кралят. — Както и да е, искам да ти благодаря за днешната ти храброст. Излиза, че за пореден път ти дължа живота си.

— Да Ви опазвам жив е още нещо, което много сериозно опитвам да направя свой навик, Ваше Величество.

— Радвам се, че е така. Погледна ли това, за което те помолих? — Елокар кимна към подпръга и Адолин осъзна, че все още го държи в облечената си в метал ръка.

— Да — каза Далинар.

— И?

— Не можахме да решим, Ваше Величество — отвърна Далинар, взе ремъка и го подаде на краля. — Може и да е било прерязано. От едната страна разкъсаното е гладко. Сякаш е било претъркано, за да се скъса.

— Знаех си аз! — Елокар повдигна ремъка и го заразглежда.

— Ние не сме кожари, Ваше Величество — рече Далинар. — Трябва да дадем и двете парчета от ремъка на опитни майстори и да попитаме тях. Наредил съм на Адолин да проучи нещата.

— Било е срязано — каза Елокар. — Ясно виждам. Ето тук. Казвам ти, чичо. Някой опитва да ме убие. Искат живота ми, както искаха живота и на баща ми.

— Сигурно не смяташ, че това е дело на паршендите — отвърна удивеният Далинар.

— Не знам кой. Може би някой по време на днешния лов.

Адолин помръкна. Какво намекваше Елокар? Повечето хора на днешния лов бяха от армията на Далинар.

— Ваше Величество — открито рече Далинар, — ние ще проверим това. Но трябва да сте подготвен да приемете, че може да е било просто случайност.

— Не ми вярваш — убедено отговори Елокар. — Никога не си ми вярвал.

Далинар пое дълбоко дъх и Адолин забеляза, че едва се сдържа да не избухне.

— Не казвам това. Дори самата вероятност за покушение срещу Вашия живот ме тревожи много. Но настойчиво предлагам да не правите прибързани заключения. Адолин изтъкна, че това би бил доста нескопосен опит за убийство. Падането от коня не застрашава сериозно един Броненосец.

— Да, обаче по време на лов? — настоя Елокар. — Вероятно са искали чудовището от пропастта да ме убие.

— Не се очакваше при този лов да попаднем в опасно положение — възрази Далинар. — Всъщност очакваше се да обстрелваме звяра от разстояние, после да приближим на коне и да го довършим.

Елокар присви очи и изгледа първо Далинар, после Адолин. Едва ли не подозираше тях в нещо. Погледът трая само миг. Да не би Адолин само да си го въобрази? Отче на Бурята, каза си той.

Някъде зад тях се чу гласът на Вама, който викаше краля. Елокар го погледна и кимна.

— Не е приключило, чичо — каза той на Далинар. — Проучи този ремък.

— Така и ще направя.

Кралят върна подпръга и се оттегли; Бронята му потракваше.

— Татко — тутакси се обади Адолин, — ти видя ли…

— Ще поприказвам с него за това — отговори Далинар. — Някой път, когато не е толкова превъзбуден.

— Но…

— Ще говоря с него, Адолин. Ти пък провери ремъка. И върви да събереш хората си. — Далинар посочи някъде далече на запад. — Мисля, че подвижният мост се задава.

Най-сетне, рече си Адолин, щом проследи погледа му. Група дребни фигурки пресичаха далечната част на платото, развели флага на Далинар и следвани от отряд с един от подвижните мостове на Садеас. Бяха пратили за такъв мост, понеже беше по-бърз от далинаровите големи и теглени от чули съоръжения.

Адолин забърза да даде заповеди на хората, макар че се разсейваше от думите на баща си, от предсмъртното послание на Гавилар и от недоверчивия поглед на краля преди малко. Явно разполагаше с доста въпроси, които да занимават ума му по дългия обратен път към лагерите.

* * *

Далинар наблюдаваше сина си, който се завтече да изпълни нареждането му. Нагръдната броня на младежа още имаше пукнатини, но вече беше престанала да изпуска Светлина. С времето щеше да се поправи сама. Можеше да се възстанови, дори и ако е напълно разбита.

Момчето обичаше да се оплаква, но беше най-добрият син, какъвто човек можеше да си пожелае. Пламенно верен, предприемчив и с добър командирски усет. Войниците го харесваха. Може би се държеше малко по-приятелски с тях, но това беше простимо. Даже и невъздържаността му можеше да се прости, стига да се научеше да я направлява.

Далинар остави младежа да си гледа работата и отиде да провери как е Храбрец. Намери ришадиеца при конярите, които бяха направили конюшня в южната част на платото. Бяха превързали драскотините на жребеца и той вече не пазеше крака си.

Далинар потупа грамадното животно по врата и погледна право в дълбоките му черни очи.

— Не си виновен, че ме хвърли, Храбрец. — Обърна се към застаналия наблизо коняр. — Довечера му дайте допълнително храна и два гладки пъпеша.

— Слушам, господарю. Но той няма да яде допълнителната храна. Опитаме ли да му дадем, не я яде.

— Довечера ще приеме — отговори Далинар и отново потупа врата на ришадиеца. — Приема храна само щом усеща, че я е заслужил, синко.

Момъкът изглеждаше объркан. Като повечето хора, и той смяташе, че ришадийските коне са просто още една порода. Човек не можеше да разбере тези коне, докато един от тях не го приеме за ездач. Беше като да носиш Вълшебна броня — неподлежащо на описание чувство.

— Ще изядеш и двата пъпеша — каза Далинар на коня. — Заслужаваш ги.

Храбрец шумно изпръхтя.

— Заслужаваш ги — настоя Далинар. Конят изцвили и вече изглеждаше доволен. Далинар провери крака му, после кимна на коняря. — Грижи се добре за него, синко. Ще взема друг кон на връщане.

— Да, Сиятелни господарю.

Доведоха му друго животно — яка кобила с пепеляв цвят. Далинар беше особено внимателен, когато се метна на седлото. Обикновените коне винаги му изглеждаха толкова крехки.

Кралят яздеше след първата група войници, до него беше шутът. Далинар забеляза, че Садеас е поизостанал, за да е по-далеч от закачките на последния.

Мостовите чакаха мълчаливо и отпочиваха, докато кралят и цялата процесия преминат по моста. Като повечето от мостовите отряди на Садеас, и този беше съставен от всякакви представители на утайката на човешкия род. Чужденци, дезертьори, крадци, убийци, роби. Мнозина вероятно заслужаваха наказанието си, ала страховитият начин, по който Садеас ги използваше, вбесяваше Далинар. Колко време оставаше до момента, когато той повече няма да може да попълва отрядите си с хора, които беше удобно да пожертва? Нима човек, дори и убиец, заслужаваше подобна участ?

Един разказ от Пътят на кралете се появи неканен в ума на Далинар. Даваше да му четат части от книгата по-често, отколкото призна на Адолин.

Видях веднъж някакъв слабоват човек, който мъкнеше на гръб камък, по-голям от главата му, гласеше началото на епизода. Той се препъваше под неговото тегло, нямаше дреха, която да го пази от слънцето, а само набедрена препаска. Вървеше по една натоварена улица. Хората му правеха път. Не защото му съчувстваха — бояха се от стремителността на стъпките му. Човек не смее да се пречка на такива.

Владетелят е като този мъж, препъва се сам по пътя, теглото на цялото кралство лежи върху плещите му. Мнозина отстъпват пред него, ала са малко онези, които са готови да пристъпят напред и да му помогнат да носи камъка. Не искат да се залавят с тази работа, да не би сами да се осъдят на живот, изпълнен с допълнителни тегоби.

Тогава аз слязох от каретата, взех камъка и го понесох вместо онзи мъж. Сигурен съм, че стражите ми се смутиха. Можеш да не обърнеш внимание на някакъв си беден голтак, който върши такава работа, но не и на краля, който споделя бремето му. Може би трябва по-често да си разменяме местата. Може би, ако хората виждат как кралят поема тегобите на най-бедните, ще се намерят и такива, които са готови да му помогнат с неговата тежест — невидима, ала тъй заплашителна.

Далинар се изуми от това, че помни историята дума по дума. А може би не трябваше да се изумява. През последните месеци той караше да му четат от книгата почти всеки ден и търсеше смисъла на предсмъртното послание на Гавилар.

С разочарование установи, че цитатът, който брат му беше оставил, нямаше ясно значение. Но продължи да слуша, ако и да внимаваше интересът му да не става прекалено явен. Тази книга не се ползваше с добро име, и то не само защото се свързваше с Изгубените Сияйни. Разказите за крале, които се залавят с робски труд, бяха сред най-малко смущаващите места в Пътят на кралете. Другаде ясно се заявяваше, че светлооките са по-долни от тъмнооките. Това противоречеше на воринското учение.

Да, най-добре да си мълчи. Беше искрен, когато каза на Адолин, че не се вълнува от хорските приказки. Ала щом слуховете пречеха на способността му да пази Елокар, те можеха да станат опасни. Трябваше да внимава.

Обърна кобилата и копитата й зачаткаха по моста, после кимна на мостовите в знак на благодарност. Те бяха най-долните в цялата армия, ала носеха бремето на крале.



16
Пашкули

СЕДЕМ ГОДИНИ И ПОЛОВИНА ПО-РАНО

— Иска да ме прати в Карбрант — рече Кал, кацнал на върха на скалата. — Да се изуча за лекар.

— Какво, наистина? — попита Ларал, която вървеше по ръба на камъка точно пред него. Имаше златни кичури в черната коса. Беше дълга, и се носеше зад гърба й от порива на вятъра, докато тя се стараеше да запази равновесие с разперени настрани ръце.

Косата й се открояваше. Но очите й се открояваха още повече, разбира се. Ярки, светлозелени. Толкова различни от кафевите и черните очи на хората от града. Имаше нещо различно в това да си светлоок.

— Да, наистина — отговори Кал и изпъшка. — Говори за това вече от няколко години.

— И ти не си ми казал?

Кал сви рамене. Двамата с Ларал се намираха на един рид източно от Огнекамък. Тиен, братчето на Кал, се провираше сред скалите в основата на рида. Вдясно от Кал, в западна посока се нижеха заоблени ниски хълмове. Бяха осеяни с лависови полипи — насажденията се намираха приблизително по средата на узряването си.

Той се чувстваше необяснимо тъжен, когато гледаше хълмовете, пълни с работници. Тъмнокафевите полипи щяха да израснат до големината на пъпеши и да се изпълнят със зърно. След като то бъде изсушено, това зърно щеше да послужи за прехрана на целия град и на войските на тукашния върховен принц. Минаващите през града арденти старателно обясняваха, че Призванието на земеделеца е благородно и е по-долу само от Призванието на воина. Бащата на Кал шепнеше под мустак, че вижда много повече чест в това да изхранваш кралството, отколкото в това да се сражаваш и да умираш в безсмислени войни.

— Кал? — рече настоятелно Ларал. — Защо не ми каза?

— Извинявай. Не бях сигурен дали татко говори сериозно или не. Затова не казах нищо.

Това беше лъжа. И по-рано той знаеше, че баща му говори сериозно. Кал просто не искаше да споменава пред никого, че ще замине, за да стане лекар, особено пред Ларал.

Тя сложи ръце на кръста си.

— Мислех, че ще станеш войник.

Кал сви рамене.

Тя завъртя очи и скочи на един камък по-близо до него.

— Не искаш ли да станеш светлоок? Да спечелиш Меч?

— Татко казва, че това не се случва много често.

Тя приклекна пред него.

— Сигурна съм, че ти можеш да го направиш.

Очите й бяха толкова ясни и будни, бляскаха в зелено, цвета на самия живот.

Кал все повече осъзнаваше, че му харесва да гледа Ларал. Той, логично, знаеше какво се случва с него. С медицинска точност баща му му беше обяснил процеса на съзряването. Но в него имаше толкова много чувства, които стерилното описание не обясняваше. Някои от тези чувства бяха свързани с Ларал и останалите момичета от града. Други — с особената меланхолия, която го обгръщаше най-неочаквано.

— Аз… — продума той.

— Гледай — каза Ларал, пак се изправи и се покатери на върха на нейната скала. Тънката й жълта рокля се развяваше на вятъра. След една година щеше да започне да носи ръкавица на лявата ръка — белег, че момичето е пораснало и е станало девойка. — Качи се. Хайде. Погледни.

Кал се изтегли нагоре, изправи се на крака и погледна на изток. Шубраци от храсти оплетници растяха нагъсто под яките маркелови дървета.

— Какво виждаш? — попита Ларал.

— Кафеви храсти оплетници. Ако съдя по вида им, може би са мъртви.

— Натам е Първоизточникът — отговори тя и посочи. — Тук са земите на бурите. Татко казва, че сме тук, за да браним от вятъра по-изнежените западни земи. — Обърна се към Кал. — Ние имаме благородно наследство, Кал, и тъмнооките, и светлооките. Затова най-добрите войници винаги са от Алеткар. Върховният принц Садеас, генерал Амарам… Самият крал Гавилар.

— Предполагам.

Тя пресилено въздъхна.

— Знаеш, че мразя да разговарям с теб, когато си такъв.

— Какъв?

— Какъвто си сега. Знаеш. Унил си. Въздишаш.

— Ларал, сега ти въздъхна.

— Знаеш какво имам предвид.

Тя слезе от скалата и отиде някъде да се муси. Правеше така от време на време. Кал остана на място, загледан на изток. Не беше сигурен в чувствата си. Баща му искрено желаеше той да стане лекар, ала самият Кал се колебаеше. Не просто заради вълнението и чудесата в историите. Усещаше, че като стане войник, ще може да промени нещата. Наистина да ги промени. Част от него мечтаеше да воюва, да брани Алеткар, да се сражава рамо до рамо със светлооките герои. Да прави добро някъде другаде, а не в този градец, където никога не идваше никой важен човек.

Приседна на скалата. Понякога мечтаеше така. Друг път откриваше, че му е трудно да се загрижи за каквото и да е. Мрачните чувства лежаха вътре в него като навита на кълбо черна змиорка. Храстите оплетници оцеляваха в бурите, като растяха заедно нагъсто в основите на могъщите маркелови дървета. Кората на тези дървета беше покрита с камък, клоните им бяха дебели колкото крака на човек. Ала сега оплетниците бяха мъртви. Не бяха оцелели. Скупчването се беше оказало недостатъчно.

— Каладин? — обади се някой зад него.

Той се обърна и видя Тиен. Тиен беше на десет, с две години по-малък от Кал, но изглеждаше много по-малък. Другите деца му викаха недорасляк, обаче Лирин обясняваше, че Тиен просто още не е достигнал височина. Е, с кръглите румени бузки и слабичкото телце Тиен наистина изглеждаше като момченце на половината от неговата възраст.

— Каладин? — попита той с широко отворени очи и долепени длани. — Какво гледаш?

— Мъртви бурени.

— О. Добре де, трябва да видиш ето това.

— Какво е?

Тиен разтвори длани и показа малко камъче — огладено от всички страни, но неравно отцепено отдолу. Кал го взе и го огледа. Не можа да открие нищо особено. Всъщност, беше съвсем обикновено камъче.

— Това е просто камък.

— Не е просто камък — отвърна Тиен и извади манерката си. Навлажни палец и потърка плоската страна на камъчето. То потъмня от влагата и разкри бяла шарка.

— Видя ли? — попита Тиен и отново подаде камъчето на Кал.

Слоевете на камъчето бяха бели, кафеви и черни. Шарката беше особена. Разбира се, то си оставаше просто камък. Но Кал откри, че по някаква причина се усмихва.

— Хубаво е, Тиен — рече той и посегна да му го върне.

Тиен поклати глава.

— Намерих го за теб. За да ти стане по-добре.

— Аз…

Това беше само едно глупаво камъче. Ала, необяснимо, Кал се почувства по-добре.

— Благодаря ти. Ей, знаеш ли какво? Хващам се на бас, че някъде из тези скали се крият едно-две скокливчета. Искаш ли да проверим дали не можем да намерим някое?

— Да, да, да! — откликна Тиен. Той се разсмя и заслиза надолу по скалите. Кал се накани да го последва, но си припомни нещо казано от баща им, и спря.

Сипа малко вода от манерката на ръката си и я поръси върху покафенелите оплетници. Където падаха капчици, храстът ставаше ярко зелен, като че момчето го пръскаше с боя. Кал наблюдаваше как зелените петна бавно потъмняват с попиването на водата.

— Каладин! — провикна се Тиен. Той често ползваше пълното име на Кал, макар че той го беше молил да не прави това. — Това скокливче ли е?

Кал се спусна между скалите и пъхна в джоба си подареното от Тиен камъче. На слизане подмина Ларал. Тя гледаше на запад, към господарската къща на нейното семейство. Баща й беше градоначалник на Огнекамък. Кал установи, че погледът му пак се спира върху нея. Косата й беше красива в двата контрастни цвята.

Тя се обърна към Кал и се свъси.

— Ще ловим скокливчета — обясни той с усмивка и посочи Тиен. — Ела.

— Ти изведнъж се ободри.

— Не знам. Чувствам се по-добре.

— Как прави това? Чудя се.

— Кой и какво прави?

— Брат ти — отговори Ларал, гледайки Тиен. — Той те променя.

Главицата на Тиен се подаде иззад някакви камъни и той заръкомаха енергично. От вълнение подскачаше нагоре-надолу.

— Просто е трудно да си мрачен, когато той е наблизо — каза Кал. — Хайде. Искаш ли да видиш скокливчето или не искаш?

— Май да — отвърна Ларал с въздишка. Протегна ръка към него.

— Това пък защо? — попита Кал, вторачен в ръката й.

— Да ми помогнеш да сляза.

— Ларал, ти се катериш по-добре от мен или Тиен. Не ти трябва помощ.

— Така е учтиво, глупчо — каза тя и протегна ръка по-настойчиво. Кал изпъшка и я взе, после тя заслиза със скокове, без да се обляга на него или изобщо да й трябва помощта му. Тя се държи много странно напоследък, помисли Кал.

Двамата отидоха при Тиен, който скокна в някакъв процеп между скалите. Момченцето енергично взе да сочи нещо. В цепнатина в скалата се белееше едно прилично на коприна петно. Представляваше изтъкана от преплетени тънки нишки топчица с големината на детски юмрук.

— Прав съм, нали? — попита Тиен. — Това нали е скокливче?

Кал вдигна манерката и сипа вода по камъка и бялата топка. Нишките се разплетоха от импровизирания дъжд и пашкулът се стопи. Появи се малко същество с хлъзгава кафяво-зелена кожа. Скокливчето имаше шест крачета, с които се залавяше за камъните, а очите му бяха разположени по средата на гърба. Скочи от камъка и почна да търси насекоми. Тиен се разсмя, докато гледаше как животинчето скача и се лепи по скалите. Подире му оставаха слузести следи.

Кал се облегна на скалата, загледа братчето си и си спомни как до неотдавна намираше преследването на скокливчетата за много вълнуващо.

— Е? — Ларал скръсти ръце. — Какво ще правиш? Ако баща ти опита да те изпрати в Карбрант?

— Не знам — отвърна Кал. — Лекарите не приемат младежи преди шестнадесетия им Дъждовен сезон, така че имам време за мислене. — Най-добрите лекари и лечители учеха в Карбрант. Това всеки го знаеше. Говореше се, че в града болниците са повече от кръчмите.

— Като че ли баща ти те принуждава да направиш каквото той иска, а не каквото ти искаш — продължи Ларал.

— Всички така правят — отговори Кал и се попочеса по главата. — Другите момчета нямат нищо против да станат земеделци, защото бащите им са земеделци. А пък Рал току-що стана новият градски дърводелец. И той не възразява да работи същото като татко си. Защо да не искам да стана лекар?

— Аз само… — Ларал изглеждаше ядосана. — Кал, ако идеш на война и намериш Вълшебна броня, тогава ще станеш светлоок… Искам да кажа… Ох, няма смисъл. — Тя отново скръсти ръце, даже по-здраво от преди.

Кал отново се почеса по главата. Тя наистина се държеше странно.

— Нямам нищо против да ида на война, да спечеля почести и всичко останало. Най-много ми се ще да пътувам. Да видя други земи. — Чувал беше разкази за странни животни като огромните ракообразни и пеещите змиорки. За Рал Елорим, Града на Сенките, или за Курт, Града на Мълнията.

През последните няколко години Кал прекара много време в учене. Майка му казваше, че трябва да му позволят да изживее детството си, вместо да се съсредоточават толкова върху бъдещето му. Лирин отвръщаше, че приемните изпити на карбрантските лекари са изключително трудни. Ако Кал иска да има шанса да се справи с тях, трябва да започне учението отрано.

И все пак, да стане войник… Другите момчета мечтаеха да постъпят в армията, да воюват за крал Гавилар. Говореше се за война срещу Я Кевед — веднъж и завинаги. Какво ли е най-сетне да видиш някой от героите от разните истории? Да се сражаваш заедно с върховния принц Садеас или с Далинар Тоягата?

В края на краищата, скокливчето разбра, че е изиграно. Приседна на един камък и пак почна да плете пашкула си. Кал грабна малък очукан камък от земята и положи ръка на рамото на Тиен, за да не му позволи да дразни повече умореното земноводно. Кал се приведе и побутна с два пръста скокливчето, което скочи върху камъка в ръката му. Подаде го на Тиен, който с широко отворени очи гледаше как скокливчето плете пашкула си — изпуща влажните копринени нишки и ги оформя със своите дребни крайници. Пашкулите ставаха непромокаеми отвътре, запечатани с втвърдена слуз, обаче дъждовната вода отвън можеше да ги разтвори.

Кал се усмихна, надигна манерката и отпи. Водата беше хладна и чиста, кремът в нея се беше утаил. От крема — лигавото кафеникаво вещество в дъждовната вода — човек можеше да се разболее. Всеки знаеше това, не само лекарите. Хората винаги оставяха дъждовната вода да престои един ден, после отливаха бистрата, а от отложения на дъното крем правеха съдове.

Скокливчето довърши пашкула си. Тиен веднага се пресегна за манерката.

Кал я вдигна нависоко.

— Уморено е, Тиен. Повече няма да подскача.

— Ох.

Кал свали манерката и потупа брат си по рамото.

— Сложих го на този камък, за да можеш да си го носиш. По-късно можеш да го изкараш от пашкула. — Усмихна се. — Или пък да го пуснеш през прозореца във водата за къпане на татко.

Последното накара Тиен да се ухили. Кал разроши тъмната му коса.

— Върви да видиш дали няма да намериш друг пашкул. Ако хванем две скокливчета, ще имаш е