61 часа (fb2)

61 часа [bg] (Джак Ричър [bg]-14)   (скачать) - Ли Чайлд

Лий Чайлд

61 часа










РОМАН

Превел от английски ВЕСЕЛИН ЛАПТЕВ

ОБСИДИАН

СОФИЯ

На Мариан Велманс, моята незаменима редакторка

1

Три без пет следобед. Точно шейсет и един часа преди събитието. Адвокатът спря на едно свободно място на паркинга. Дебелината на новата снежна покривка не надвишаваше три сантиметра, но въпреки това той обу големи гумени ботуши върху обувките си. После слезе от колата, вдигна яката на палтото си и тръгна към входа за посетители. Във въздуха лениво прехвърчаха едри снежинки, подгонени от ледения северен вятър. По радиото непрекъснато съобщаваха за развихрилата се буря на стотина километра от тук.

Адвокатът влезе във фоайето и изтупа снега от краката си. Нямаше опашка. Днес не беше ден за свиждане. Помещението пред него беше празно, с изключение на трима мъже от охраната на затвора, които се мотаеха край рентгена и металния детектор. Той им кимна, макар да не ги познаваше. Беше от тяхната страна, а те — от неговата. Затворът е двуполюсен свят — или си вътре, или не си. Те не бяха вътре. Той също.

Все още.

Сгъна палтото си в сивата пластмасова касета, която взе от купчината, съблече сакото си и го постави отгоре. В затвора беше топло. Да се използва малко повече гориво беше по-евтино, отколкото да се поръчват зимни и летни дрехи за всеки затворник поотделно. Вече чуваше характерните шумове — подрънкването на метал, стъпките по цимента и откъслечните гневни викове, издигащи се над монотонното човешко жужене.

Той опразни джобовете на панталоните си. Върху сакото се появиха ключове, портфейл, мобилен телефон и шепа монети. Вдигна касетата, но вместо да я вкара в процепа на рентгена, я понесе към малкото прозорче в насрещната стена. Жената зад него я пое и му подаде номерирана разписка.

Адвокатът спря пред рамката на металния детектор, опипа още веднъж джобовете си и хвърли очаквателен поглед към униформените надзиратели. Поведение на човек, който е свикнал на подобни проверки по летищата. В продължение на минута надзирателите не му обърнаха внимание. Дребен и изнервен мъж по риза, с празни ръце. Без куфарче, без бележник и дори без химикалка. Не беше тук, за да дава инструкции, а за да бъде инструктиран. Да слуша, без да говори. А това, което чуеше, никога нямаше да бъде записано на хартия.

После му направиха знак да мине през детектора. Включи се зелена лампичка, алармата мълчеше. Въпреки това един от униформените сръчно опипа дрехите му, а друг го поведе към врата с решетка, която се отваряше само след като онези преди нея бяха заключени. Коридорът беше изпълнен с многобройни завои, предназначени да намалят скоростта на бягащ човек. Бдителни лица надничаха зад дебелите зеленикави стъкла от двете страни.

Фоайето беше стандартно като на всяка обществена сграда. Линолеум на пода, зелени стени и флуоресцентни лампи на тавана. Имаше пряка връзка с външния свят и студеният въздух нахлуваше при всяко отваряне на входната врата. Зад нея се виждаха бели петна сол и малки локвички разтопен сняг. Вътрешните помещения бяха различни. Те нямаха връзка с външния свят. Нямаше небе, нямаше метеорологични разлики. Никакви опити за разкрасяване. Тук властваше голият бетон — на места мазен от допира на ръкави и рамене, на места безцветен и прашен. Подът беше покрит с дебел слой сива боя като в автомобилен сервиз. Подметките на адвоката заскърцаха по нея.

Помещенията за свиждане бяха четири. Всяко от тях представляваше бетонен куб без прозорци, разделен наполовина от дълъг плот с блиндирани стъкла в горната част. На тавана светеше електрическа крушка, скрита в метална решетка. Плотът беше отлят от плътен бетон, по който все още личаха следи от дъските на кофража. Блиндираното стъкло беше дебело и зеленикаво, състоеше се от три самостоятелни панела, в които имаше тесни процепи за слушане. Под средния панел се виждаше хоризонтален процеп за документи като в банките. Всяка половина от помещението разполагаше със стол и отделна врата, разположени симетрично. През едната влизаха затворниците, а през другата — адвокатите. После се оттегляха по същия път всеки в своята посока.

Надзирателят отвори вратата и надникна в помещението, за да се увери, че всичко е както трябва. После се дръпна встрани, за да пропусне адвоката, затвори след него и се отдалечи. Адвокатът седна на стола и погледна часовника си. Осем минути закъснение. Беше карал бавно заради лошото време. Обикновено беше точен. Не обичаше да закъснява за срещи, защото това му се струваше непрофесионално и израз на неуважение. Но посещенията в затвора бяха нещо различно. За обитателите му времето не означаваше нищо.

След нови осем минути насрещната врата се отвори. Друг надзирател надникна да огледа помещението, после пропусна затворника. Клиентът на адвоката беше бял, много дебел мъж без нито един косъм на главата. Беше облечен в оранжев гащеризон, веригите на китките и глезените му изглеждаха като крехки бижута. Очите му гледаха безизразно, лицето му беше спокойно. Единствено устните му помръдваха като на човек с ограничени умствени способности, който си повтаря нещо, за да го запомни.

Вратата се затвори.

Затворникът седна.

Адвокатът придърпа стола си към плота.

Затворникът направи същото.

Пълна хармония.

— Извинявай, че закъснях — рече адвокатът.

Затворникът не отговори.

— Как си? — попита адвокатът.

Затворникът не отговори и адвокатът млъкна. В стаята беше горещо. Миг по-късно затворникът отвори уста и започна да рецитира списъците, инструкциите, алинеите и параграфите, които беше запомнил наизуст. От време на време адвокатът подхвърляше по едно „спри за малко“, дебелакът млъкваше за момент, а после продължаваше от там, където беше прекъснал, без промяна в темпото и напевния тон. По всичко личеше, че не владее друг начин за комуникация.

Адвокатът смяташе, че има добра памет, особено по отношение на детайлите, като повечето хора с неговата професия. Бе съсредоточил вниманието си изцяло върху клиента си, но усилията да запомни чутото му пречеха да схване смисъла на инструкциите, които получаваше. Въпреки това част от съзнанието му преброи четиринайсет престъпни оферти, преди затворникът най-сетне да млъкне и да се облегне назад.

Адвокатът не каза нищо.

— Запомни ли всичко? — попита затворникът.

Адвокатът кимна и затворникът потъна в тъпо мълчание. Или по-скоро търпеливо мълчание като магаре насред полето, заредено с безкрайно равнодушие. За затворниците времето не означава нищо. Особено за този. Адвокатът бутна стола и се изправи. Вратата му не беше заключена и той излезе в коридора.

Четири без пет следобед.

Оставаха шейсет часа.

Навън го очакваше същият надзирател. Две минути по-късно адвокатът се озова на паркинга. Отново беше облечен. Личните вещи приятно тежаха в джобовете му, възвръщайки усещането му за сигурност. Снегът валеше по-интензивно, въздухът беше по-студен, а вятърът — по-силен. Небето бързо потъмняваше. Мъжът остана известно време неподвижно на седалката с включено отопление. Двигателят работеше, чистачките ритмично местеха снежинките отляво надясно. После адвокатът потегли. Гумите описаха широк кръг, проскърцвайки по прясно натрупания сняг, фаровете изрязваха ярки полукръгове в бялата вихрушка. Колата се насочи към изхода, спря на портала, където провериха багажника, а после пое по дългата права улица, която пресичаше градчето и излизаше на магистралата.


Четиринайсет престъпни оферти. Ако ги предадеше където трябва, те със сигурност щяха да се превърнат в четиринайсет реални престъпления. По-скоро петнайсет, защото самият той щеше да се превърне в съучастник. Или двайсет и осем, ако прокурорът решеше да разглежда всяка точка като отделна конспирация. Ей така, за забавление. Или за слава. Двайсет и осем отделни пътеки към срама, позора и отнемането на адвокатските права, които щяха да бъдат последвани от присъда и затвор. Почти сигурно доживотен затвор предвид същността на една от четиринайсетте оферти, и то при успешно споразумение с обвинението. Дори не му се мислеше за евентуален неуспех.

Адвокатът мина през детелината и плавно се включи в бавната лента на магистралата. Интензивността на снеговалежа се усили, наоколо не се виждаше почти нищо. Трафикът беше спокоен. В неговата посока пътуваха малко коли и пикапи — някои с по-висока скорост, други с по-ниска. Същото беше положението и в обратната посока, от другата страна на мантинелата. Той хвана волана с една ръка, надигна се на седалката и измъкна джиесема от джоба на панталоните си. Претегли го на дланта си и се замисли. Възможностите за избор бяха три. Номер едно — да не прави нищо. Номер две — да позвъни на номера, който беше получил. Номер три — да позвъни на номера, на който трябваше. В случая 911. Да поиска спешната подкрепа на местната полиция, магистралните патрули, шерифската служба и адвокатската асоциация, а после да си потърси адвокат.

Избра втората възможност, разбира се. Първата нямаше да го отведе доникъде. На някой по-късен етап просто щяха да го приберат. Третата беше още по-неприемлива, защото щеше да доведе до смъртта му. Вероятно бавна и мъчителна след дълги часове на агония. А той беше само един дребен и изнервен човек. И изобщо не беше герой.

Набра номера, който бе получил.

Провери го два пъти, преди да натисне зеленото бутонче, а после долепи телефона до ухото си. В много щати това би се приело като двайсет и девето престъпление.

Но не и в Южна Дакота.

Все още не.

Слаба утеха.

Четири пъти беше чувал гласа, който прозвуча насреща. Дрезгав и груб, натежал от животинска заплаха. Глас от друг свят.

— Казвай, приятел.

Жизнерадостна покана, пропита с лека насмешка. Човекът насреща изпитваше явна наслада от неограничената си власт. За разлика от адвоката, в чиято душа се бореха притеснение, страх и отвращение.

Той започна да говори, изреждайки списъците с инструкции и присъдите по съответните параграфи горе-долу в същия ред, в който ги беше получил. Монологът му започна на единайсет километра и седем минути преди един мост на магистралата, който всъщност не беше точно мост. На това място платното беше абсолютно равно, но земята под него пропадаше надолу и образуваше нещо като широко и плитко дере. През по-голямата част от годината то беше сухо, но напролет поради топящите се снегове изведнъж се превръщаше в буен поток. Пътните инженери го бяха дренирали с помощта на четирийсет огромни бетонни тръби с цел да не позволят на водата да мокри основите на магистралата повече от веднъж в годината. През пролетта системата работеше отлично, но през зимата показваше известни недостатъци, които бяха принудили строителите да поставят предупредителни табели и в двете посоки на движение. На тях беше изписано: Опасност от заледяване на моста.

Адвокатът продължаваше да говори. След седем минути монолог стигна до най-голото, грозно и брутално предложение, което изложи по начина, по който го беше чул в затвора — с равен глас и без никакви емоции. Насреща прозвуча дрезгав смях, който го накара да потръпне. Усети леко пробождане на съвестта някъде дълбоко в себе си. Раменете му трепнаха, телефонът се плъзна по ухото му.

Той вдигна ръка от волана.

Предните колела стъпиха на моста и леко поднесоха. Задните компенсираха в обратна посока и колата се завъртя. Веднъж, втори път, трети, после пресече и трите платна. През снежната пелена адвокатът зърна автобуса, който се носеше насреща му. Беше бял и огромен. Движеше се с висока скорост, право срещу него. Задната част на мозъка му реагира с предупреждението, че сблъсъкът е неизбежен. Но предната част каза друго: не, това няма да се случи. Между теб и насрещното движение има затревена ивица с две здрави метални мантинели, така че разполагаш с достатъчно време да овладееш положението. Мъжът прехапа устни и изправи гръб. Автобусът профуча на три метра от него.

От гърдите му се изтръгна въздишка на облекчение.

— Какво? — попита гласът насреща.

— Колата ми поднесе — обясни адвокатът.

— Довърши доклада си, глупако!

Адвокатът преглътна и започна недовършеното изречение отначало.


Шофьорът на белия автобус имаше дванайсетгодишен стаж зад волана. В неговата професия това беше напълно достатъчно, за да се смята за добър. Притежаваше съответния лиценз за превоз на хора, беше добре подготвен и достатъчно опитен. Вече не беше млад, но не беше и стар. Умствено и физически бе достигнал нивото на здравия разум, зрелостта и върховите възможности. Не изоставаше от графика. Не превишаваше скоростта. Не беше нито пиян, нито надрусан.

Но беше уморен.

Почти два часа се беше взирал в безформената плътна пелена на падащия сняг. Видя колата, която поднесе на стотина метра отпред и започна да се плъзга диагонално към него. Умората стана причина за закъснение с частица от секундата. Тъпото напрежение в умореното тяло предозира реакцията му. Той завъртя волана малко по-рязко, сякаш очакваше удар. Което се оказа закъсняла и излишна реакция. Насрещният автомобил се задържа на пътя и вече беше зад него, когато предните колела на автобуса изгубиха сцепление и стъпиха на заледения участък. Автобусът поднесе, цялата тежест се прехвърли на задните колела. Огромният двигател, излят от чугун, водният резервоар, тоалетната — като тежко махало, разположено някъде там, отзад. Инерцията накара задницата да се измести встрани, сякаш искаше да изпревари предната част. Не стигна далеч. Изнасянето беше ограничено — само няколко градуса. Шофьорът направи каквото трябва. Стисна волана и го завъртя в посока, обратна на плъзгането. Но предните колела нямаха сцепление. За миг задницата се върна в нормално положение, после се хлъзна в обратна посока.

Шофьорът се бори в продължение на триста метра.

Дванайсет дълги секунди, проточили се като дванайсет часа. Завъртя големия пластмасов волан наляво, после надясно, опитвайки се да прекрати плъзгането и да насочи гумите към сух участък от пътя. Но инерцията продължаваше да набира сила. Голямото махало отзад рязко се люшна в едната посока, после в другата. Меките пружини на окачването пропукаха и се счупиха. Високият корпус рязко се наклони. Задницата се завъртя четирийсет и пет градуса наляво, после точно толкова надясно. Опасност от заледяване на моста. Автобусът премина над последната от бетонните тръби и предните колела отново стъпиха на сух асфалт. Но грайферите захапаха, когато вече бяха диагонално насочени към дерето. Корпусът послушно ги последва, сякаш изпълняваше напълно нормална команда. Сякаш внезапно беше решил отново да стане покорен. Шофьорът рязко натисна спирачките. Грайферите се запълниха с пресен сняг и автобусът пое по новия си курс. Скоростта намаля.

Но не достатъчно.

Предните гуми захапаха неравната повърхност на междинната ивица, прекосиха аварийната лента и хлътнаха в плитката канавка, запълнена със сняг и замръзнала кал. Шасито застърга по бетонния ръб на асфалта и измина безкрайно дългите три метра, които бяха нужни за убиване на инерцията. Автобусът спря под ъгъл, наклонен на една страна. Една трета от него бе хлътнала в канавката, а двете трети останаха на пътя. Задната част увисна извън платното, а предните колела останаха във въздуха. Моторът угасна. Чуваше се съскането на нагорещените части в снега, тихото пъшкане на въздушните спирачки и уплашените писъци на пътниците. Постепенно всичко стихна и настъпи пълна тишина.


Пътниците представляваха хомогенна група, с изключение на един от тях. В автобуса за четирийсет пътници се бяха настанили двайсет белокоси старци и един доста по-млад мъж. Дванайсет от белокосите жени бяха вдовици, останалите осем бяха четири възрастни двойки. Всички от Сиатъл, тръгнали на културна екскурзия. Вече бяха разгледали „Малкия град в прерията“ и в момента пътуваха към Маунт Ръшмор, отстоящ далеч на запад. Като допълнителна екстра на пътуването им бяха обещали да стигнат до географския център на Съединените щати, а по пътя щяха да разгледат няколко зелени и красиви национални парка. Хубав маршрут, но зле подбран във времето. Зимата в Южна Дакота не е особено гостоприемна. Именно тя беше причина за 50-процентовото намаление на билетите, които и бездруго бяха евтини.

Пътникът изключение беше с поне трийсет години по-млад от най-младите в групата. Той седеше най-отзад, през три реда седалки, сякаш искаше да подчертае, че няма нищо общо с останалите. Вероятно беше гратисчия. Беше се качил в автобуса по-рано през деня, на спирката за почивка източно от градчето, наречено Кавур, след „Малкия град в прерията“ и преди музея „Дакоталенд“. Не предложи никакви обяснения. Просто се качи и толкоз. Преди това го бяха забелязали да говори с шофьора. Някои твърдяха, че му е дал пари, но останалите просто не знаеха какво да мислят. Ако бе платил за пътуването, значи бе по-скоро пътник трета класа, отколкото гратисчия. Нещо като стопаджия, но не съвсем.

Във всички случаи обаче мъжът се държеше любезно. Кротък, усмихнат. Стърчеше с най-малко трийсет сантиметра над най-високия пътник от групата. Личеше си, че притежава огромна физическа сила. Не беше красив като кинозвезда, но не беше и грозен. Приличаше на бивш спортист, може би футболист. Със сигурност не беше конте — носеше подплатено брезентово яке, под което се виждаше измачкана риза. Беше без багаж и това изглеждаше малко странно. Но присъствието на такъв човек в автобуса излъчваше спокойствие, още повече, че се държеше любезно и възпитано. Заплашителното поведение на човек с неговите габарити би било непристойно, но добрите му маниери бяха направо очарователни. Някои от по-дръзките вдовици дори опитаха да завържат разговор, но не получиха такъв шанс, просто защото мъжът спа почти през цялото време, а когато беше буден, отговаряше любезно, но кратко, без желание да ги насърчи.

Все пак успяха да научат името му. Един от старците му се представи, спирайки пред него на път за тоалетната. Високият мъж вдигна глава и му хвърли кратък преценяващ поглед, сякаш се колебаеше дали си струва да отговаря. После пое протегнатата ръка и каза:

— Джак Ричър.

2

Ричър се събуди от инерцията на поднасянето, главата му се блъсна в прозореца. Мигновено осъзна къде се намира. В автобуса. Прецени обстановката за част от секундата. Сняг, лед, разумна скорост, слаб трафик. Или ще се блъснем в мантинелата, или ще излезем от банкета. В най-лошия случай ще се преобърнем. За него това не беше проблем, но не и за възрастните хора отпред. Вероятно всички щяха да оцелеят. Тревожеха го последиците. Двайсет старци в шок, може би ранени, със счупени крайници, на километри от най-близкото населено място сред надигащата се снежна виелица.

Това не беше добре.

Следващите единайсет секунди и половина Ричър използва да се задържи на място, като се съпротивляваше на инерцията, която го тласкаше в различни посоки. Усещаше я най-силно, защото седеше най-отзад в автобуса. Хората отпред не се люшкаха толкова, но бяха доста по-безпомощни. Той виждаше как главите им се клатят насам-натам. Виждаше и лицето на шофьора в огледалото. Човекът продължаваше да се бори с волана, но нямаше да се справи. Луксозният автобус е трудно за управление превозно средство. Внимавай какво си пожелаваш.

Беше тръгнал от Маршал, щата Минесота, където се беше озовал случайно. Бе го качил някакъв тип, който пътуваше на запад към Хюрън, Южна Дакота, но по неизвестни причини отказа да го закара чак до там и го свали на някакъв паркинг за почивка в околностите на Кавур. Отначало това му се бе сторило лош късмет, защото Кавур беше доста встрани от основните магистрали. Но след като бе изпил две чаши кафе, на паркинга бе спрял луксозен бял автобус, от който слязоха двайсетина пътници. Което означаваше, че в него със сигурност има свободни места. Шофьорът му се бе сторил прям човек и той бе подходил прямо, като му бе предложил двайсет долара за превоз до Рапид Сити. Онзи бе поискал четирийсет, но се бе съгласил и на трийсет. През остатъка от деня Ричър се радваше на изключително комфортно пътуване. За съжаление този комфорт се дължеше на меките пружини и лекия волан, които бяха главните причини за проблемите в момента.

Седем секунди по-късно в душата на Ричър трепна оптимизъм. Останал без крак върху газта, автобусът забави ход. Всъщност това не се усещаше, но би трябвало да е вярно. Обикновена физика. Законите за движението на Нютон. Ако не ги блъснеше друго превозно средство, щяха да се пързалят още известно време по платното, а после да спрат. Може би на една страна, може би в обратна посока, но на четири колела, без механични повреди. После Ричър усети как предните колела отново зацепват и автобусът рязко се отклони от пътя. Това беше лошо. Шофьорът скочи на спирачките и кракът му остана там, докато тежката машина прекоси междинната ивица и отнесе мантинелата. Предницата хлътна в канавката, което беше добре. Опасността идваше от факта, че задницата остана да стърчи напряко на платното. Всички звуци стихнаха, автобусът сякаш умря. Което не беше добре.

Ричър се обърна назад. Не видя приближаващи светлини на фарове, стана от мястото си и тръгна по пътеката. През челното стъкло се виждаше равна, заснежена земя. Никакви скали, никакъв наклон. Следователно нямаше опасност от изместване на тежестта. Той се обърна и подкани старците да се прехвърлят в предната част. Така нямаше да има убити, ако някой огромен тир отнесеше Задната част на автобуса.

Но старците бяха в шок и не помръднаха от местата си. Ричър отиде при шофьора, който премигваше и се опитваше да потисне притока на адреналин.

— Добре се справи, приятел — рече Ричър.

— Благодаря — прошепна онзи.

— Ще можеш ли да излезеш от канавката?

— Не знам.

— А как мислиш?

— Вероятно не.

— Ясно — кимна Ричър. — Имаш ли сигнални ракети?

— Какво?

— Сигнални ракети. Задницата на автобуса стърчи на платното.

Мъжът го гледа известно време, без да отговори. Все още беше замаян. После се наведе и извади три сигнални ракети от жабката в краката си. Тъмночервени картонени цилиндри със стоманени шипове в края. Ричър ги пое и попита:

— Аптечка?

Мъжът кимна.

— Вземи я и иди да провериш дали има ранени сред пътниците. Накарай ги да се преместят максимално напред, включително и на пътеката. Ако ни ударят, ще пострада най-вече задницата.

Шофьорът кимна за трети път, после се отърси като куче и се размърда. Измъкна аптечката от друга жабка и стана от мястото си.

— Първо ми отвори вратата — обади се Ричър.

Мъжът натисна един бутон и вратата изсъска. В автобуса нахлу облак снежинки, носени от ледения вятър. Истинска виелица.

— Затвори след мен, за да не изстине вътрешността на автобуса — разпореди се Ричър, скочи в канавката и се заизкачва по заледената кал. Не след дълго излезе на банкета и затича към Задната част на автобуса. Снегът го шибаше в лицето. Той излезе на маркировъчната лента и отмери трийсет крачки в обратна посока. Леко извита траектория. Трийсет крачки са приблизително трийсет метра. Двайсет и седем метра в секунда бе същото като сто километра в час. Много водачи карат със сто дори и при снежна виелица. Ричър се наведе и заби първата ракета в асфалта. Тя се възпламени автоматично, с ярък пламък. Продължи по кривата и измина още трийсет крачки. Там заби втората, а после повтори упражнението и с третата. Сигнализацията беше завършена по всички правила: три секунди, две, една… Заобикаляй препятствието, по дяволите!

Той се върна обратно, прекоси канавката и заблъска по вратата на автобуса. Шофьорът прекъсна медицинския преглед и дойде да му отвори. Ричър влетя вътре заедно с облак сняг. Вече беше успял да измръзне. Лицето му беше безчувствено, краката му бяха ледени. Веднага усети, че и вътрешността на автобуса беше започнала да изстива. По прозорците от едната страна бяха цъфнали ледени цветя.

— Запали мотора и включи отоплението — нареди той на шофьора.

— Не става. Горивопроводът вероятно се е скъсал от влаченето.

— Навън не миришеше на гориво — поклати глава Ричър.

— Не мога да рискувам — отвърна шофьорът. — Сега поне всички са живи. Не искам да изгорят в някой пожар.

— Значи ще ги оставиш да умрат от студ, а?

— Ти се заеми с прегледите, а аз ще се опитам да се свържа по телефона.

Ричър се обърна с лице към пътниците и се зае с прегледа. Веднага си пролича, че шофьорът беше проверил първите два реда. Четиримата старци до прозорците бяха вече снабдени с лепенки заради одрасквания от съприкосновението си с металните рамки на стъклата. Внимавай какво ще си пожелаеш. По-добра видимост, но и по-голям риск. Една жена откъм пътеката беше с лепенка на лицето. Вероятно я беше улучила главата на съпруга ѝ, отскочила като главата на парцалена кукла.

Първата счупена кост се оказа на третия ред. Крехка възрастна женица с телосложението на птичка. Извърнала се бе надясно в момента, в който автобусът бе поднесъл наляво. Силен удар с рамо в прозореца бе счупил ключицата ѝ. Това си личеше от начина, по който тя държеше ръката си.

— Може ли да погледна, госпожо? — попита той.

— Вие не сте лекар — възрази женицата.

— Имам известен опит от армията.

— Били сте санитар?

— Бях военен полицай. Преминал съм курсове за първа помощ.

— Студено ми е.

— Това е от шока — обясни Ричър. — Освен това навън вали сняг.

Тя извъртя горната част на тялото си и той опипа ключицата през блузата ѝ. Костта беше тънка като молив, счупена точно в средата. Чисто счупване. Хоризонтално, без дълбочина.

— Лошо ли е? — попита възрастната жена.

— Добро е — отвърна Ричър. — Свършила си е работата. Ключицата е като електрически прекъсвач. Чупи се, за да запази рамото и шията. Зараства бързо.

— Трябва да отида в болница.

— И това ще стане — кимна Ричър.

Продължи нататък. Навехната ръка на четвърти ред, счупена китка на пети. Плюс тринайсет порязвания, многобройни леки контузии и всеобщ шок.

Температурата падаше с бързината на хвърлен камък.

През задното стъкло се виждаха сигналните ракети. Три алени пламъчета сред снежната виелица. Фарове нямаше. Никакъв трафик. Ричър се обърна и тръгна обратно с наведена глава. Шофьорът седеше на мястото си с джиесем в дясната си ръка. Очите му гледаха напред през челното стъкло, пръстите на лявата му ръка барабаняха по волана.

— Имаме проблем — каза той.

— Какъв проблем?

— Обадих се на деветстотин и единайсет. Магистралните патрули се намират на сто километра северно от тук или на сто километра на изток. Две снежни бури настъпват насам. Едната от Канада, а другата от Езерата. Бъркотията е невъобразима. Мобилизирали са и всички налични влекачи. Над сто коли са закъсали в снега. Магистралата е затворена зад нас, отпред — също.

Ето защо няма трафик.

— Къде се намираме?

— В Южна Дакота.

— Това го знам.

— Значи разбираш какво искам да ти кажа. След като не сме в Сиукс Фолс или Рапид Сити, значи сме посред пустошта. А ние не сме в Сиукс Фолс, нито пък в Рапид Сити.

— Трябва да сме някъде все пак.

— Джипиесът показва, че наблизо има някакъв град. Болтън, на около трийсет километра от тук. Много малък, само точка на картата.

— Можеш ли да повикаш друг автобус?

— Гаражът е в Сиатъл. Ще им трябват четири дни, след като спре снегът.

— В този Болтън няма ли полицейски участък?

— Чакам да се обадят.

— Може би разполагат с влекачи.

— Сигурен съм, че имат. Поне един, който чака на някоя бензиностанция в покрайнините. Годен да тегли леки коли или пикапи, но не и автобуси.

— Може би имат трактори.

— Ще им трябват поне осем. И доста яки вериги.

— Вероятно разполагат с училищен автобус. Можем да прехвърлим пътниците в него.

— Магистралните патрули няма да ни изоставят. Ще се доберат до тук.

— Как се казваш? — попита Ричър.

— Джей Нокс.

— Опитай се да мислиш, мистър Нокс. Най-близкият патрул е на един час път от тук при нормално време. Два часа в тази виелица, три при създалата се ситуация. Следователно трябва да действаме сами. След един час този автобус ще се превърне в хладилник. След два старците отзад ще почнат да капят като мухи. А може би и по-рано.

— Какво предлагаш?

Телефонът на Нокс иззвъня, преди Ричър да успее да отговори. Той го включи, лицето му леко се разведри. Послуша известно време, лицето му отново помръкна.

— Благодаря — каза мъжът, изключи телефона и вдигна глава към Ричър. — В Болтън действително има полицейски участък. Ще изпратят човек, но имат проблеми. Ще отнеме известно време.

— Колко?

— Поне един час.

— Какви проблеми?

— Не ми казаха.

— Трябва да запалиш двигателя.

— Те имат палта.

— Не е достатъчно.

— Страх ме е от пожар.

— Дизеловото гориво е по-малко запалимо от бензина.

— Ти да не си експерт?

— Служил съм в армията. Ненапразно там всички камиони и хъмвита са с дизелови двигатели. — Ричър извърна глава към салона. — Имаш ли фенерче и пожарогасител?

— Защо?

— Мисля да проверя какво е състоянието отдолу. Ако всичко е наред, ще почукам два пъти по пода. Ти ще запалиш двигателя. Ако нещо пламне, ще го изгася и ще ти почукам да изключиш мотора.

— Не знам…

— Това е най-доброто, което можем и трябва да направим.

Нокс помълча известно време, после сви рамене и се наведе над арматурното табло. В ръцете му се появиха сребристо фенерче и малък пожарогасител. Ричър ги взе и му направи знак да отвори вратата. Миг по-късно отново се озова в розовата мъгла на запалените факли. Този път заобиколи отляво предницата на автобуса. Беше по-лесно, отколкото да пълзи по замръзналата кал.

Той откри капачката за горивото, седна в снега, а после легна по гръб и се пъхна отдолу. Включи фенерчето и почти веднага видя дебелата метална тръба, която свързваше пълнителя с резервоара. Изглеждаше непокътната. Самият резервоар представляваше голям цилиндър със заоблени краища. На места беше хлътнал и издраскан от влаченето по склона, но отникъде не течеше. Здрав беше и горивопроводът, който водеше назад към двигателя. Якето и ризата на Ричър бързо подгизнаха от снега и вледеняващият студ стигна до кожата му.

Той неволно потръпна.

Обърна фенерчето и почука по пода.

Защракаха релета, горивната помпа се включи с тихо свистене. Ричър отново насочи фенерчето към горивопровода и резервоара, после раздвижи крака и пропълзя още по-напред.

Течове нямаше.

Стартерът се завъртя.

Двигателят заработи. Отначало прекъсваше, но после оборотите се стабилизираха.

Отникъде не течеше.

Нямаше пожар.

Нямаше дим.

Ричър прогони ледените тръпки и отдели още една минута за проверка. Големите гуми бяха наред. Част от предното окачване изглеждаше поочукано, подът на багажното отделение беше смачкан. Имаше скъсани маркучи и сплескани тръбички. Някой застраховател в Сиатъл щеше да получи доста тлъста сметка. Това беше ясно.

Той изпълзя обратно, изправи се и опита да почисти дрехите си. Всичко по него беше мокро. Снегът продължаваше да се сипе на едри парцали. Земята наоколо беше покрита с петсантиметров слой, под който бързо изчезваха следите от стъпките му, оставени едва четири минути по-рано. Той тръгна по тях и спря пред вратата на автобуса. Нокс веднага му отвори. Влезе в автобуса заедно с облак сняг. Вратата се затвори след него.

После двигателят замлъкна.

Нокс се върна на мястото си и натисна бутона на стартера. Някъде отзад долетяха стържене и вой. Стартерът виеше на празни обороти.

Нищо.

— Какво видя отдолу? — попита Нокс.

— Доста щети.

— Скъсани или сплескани тръбички?

— Имаше и такива.

— Ясно — кимна Нокс. — Няма приток на гориво. Използвахме онова, което е било в помпата. Вероятно е блокирана и спирачната течност. Май е по-добре, че двигателят не работи.

— Обади се пак на полицията в Болтън — рече Ричър. — Работата е сериозна.

Нокс извади телефона, а Ричър тръгна към пътниците. Смъкваше палта и якета от багажните клетки над седалките и им нареждаше да се обличат. Включително с ръкавици, шапки и шалове. С всичко, което имат.

Самият той нямаше нищо. С изключение на дрехите на гърба му. А те бяха мокри и студени. Телесната му температура бързо падаше. Започваше да трепери. Не особено силно, но без прекъсване. Кожата му бързо изтръпваше. Внимавай какво ще си пожелаеш. Животът без багаж има много предимства. Но и сериозни недостатъци.

Той се върна при Нокс. Вратата не беше добре уплътнена. Отпред беше доста по-студено, отколкото отзад.

— Е?

— Казаха, че ще изпратят кола, когато могат.

— Кола не ни върши работа.

— Обясних им го. Описах и главните ни проблеми. Отговориха, че ще измислят нещо.

— Друг път попадал ли си в такава буря?

— Това не е буря. Бурята е на сто километра от нас. Все още сме в периферията.

Ричър потръпна.

— Към нас ли се движи?

— Без съмнение.

— С каква скорост?

— Не питай.

Ричър му обърна гръб и тръгна обратно по пътеката. Спря чак в дъното, седна на пода срещу тоалетната и опря гръб в преградата към двигателя, надявайки се да улови някаква остатъчна топлина.

Седеше и чакаше.

Пет без пет следобед.

Оставаха петдесет и девет часа.

3

Четирийсет и пет минути по-късно адвокатът се прибра у дома. Пътуването беше дълго и бавно. Погледна непочистената алея и за миг си помисли, че вратата на гаража е замръзнала. Натисна копчето на дистанционното. Моторчето с мощност половин конска сила си свърши работата и вратата бавно се вдигна. Адвокатът вкара колата в гаража. Вратата отказа да се спусне след него, тъй като снегът от грайферите беше включил системата за сигурност. Наложи му се да го изхвърли с помощта на малката лопата до стената. Вратата се спусна. Адвокатът спря за момент и пое дълбоко дъх. Трябваха му няколко секунди да се съвземе и прочисти, сякаш вземаше въображаем душ. Шест без двайсет. Влезе в добре затоплената кухня и поздрави семейството си. Както правеше всеки ден.


В шест без двайсет вътрешността на автобуса беше тъмна и студена. Обгърнал раменете си с ръце, Ричър неудържимо трепереше. Нокс и двайсетимата старци отпред правеха същото. Стъклата откъм вятъра бяха плътно облепени с мокър сняг. През прозорците от другата страна се виждаше сиво поле. Бурята настъпваше от север на изток заедно с ураганен вятър. Аеродинамичната форма на мъртвия автобус бавно се заглаждаше от огромните леки снежинки, които танцуваха безразборно във въздуха.

После сивата панорама започна да просветлява.

Бяла светлина, примесена с червено-сини отблясъци. Бледи сфери, подскачащи в здрача. Тишината се нарушаваше единствено от мекото потракване на автомобилни вериги. Патрулната кола се появи в лентата за обратно движение, като напредваше бавно и предпазливо по заснежената настилка.


След една дълга минута полицаят се озова във вътрешността на автобуса. Дойде през канавката, но току-що беше излязъл от добре отоплена кола. Краката му бяха обути в зимни ботуши и непромокаеми панталони, ръцете му бяха скрити в дебели ръкавици. Носеше дебела шуба и кожена ушанка. Беше висок и строен с яркосини очи и обветрено лице. Представи се като Андрю Питърсън, заместник-началник на полицейското управление в Болтън, после свали ръкавиците си и тръгна да се здрависва с всеки от пътниците, демонстрирайки провинциално простодушие и искрено желание да помогне. Но като се вгледа внимателно в умните му, обградени от бръчици сини очи, Ричър усети някакъв фалш. За него беше ясно, че този Питърсън е съобразителен човек, който съвсем не мисли единствено за закъсалия сред бурята автобус.

Това негово убеждение се затвърди в момента, в който полицаят започна да задава въпроси. Кои са пътниците? Откъде са? Накъде пътуват? Имат ли резервации за нощувка? Отговорите бяха лесни, поне за Нокс и двайсетимата туристи от Сиатъл, пътуващи от предишната си спирка в музея „Дакоталенд“ до следващата в Маунт Ръшмор. Да, те имат потвърдени резервации в някакъв крайпътен мотел близо до паметника — тринайсет стаи, разпределени между четири брачни двойки и още толкова приятели, плюс четири единични стаи и още една за шофьора.

Една подробна и вярна информация, която обаче едва ли беше важна при създалите се обстоятелства.

Питърсън поиска да види документите и Нокс му показа потвърждението на резервацията.

А после той се обърна към Ричър и с усмивка попита:

— Ще бъдете ли така любезен да ми кажете кой сте вие, сър?

Много от провинциалните ченгета бяха бивши военни, но според Ричър този не беше от тях. Просто нямаше такова излъчване. По-скоро беше местен човек, който не е пътувал по света. Вероятно беше завършил тукашната гимназия, а после беше предпочел да остане и да служи на хората, които познаваше. Безспорно експерт по местните проблеми, но със слаби познания за всичко останало. Готов да даде всичко от себе си, когато се наложи.

— Сър? — погледна го очаквателно Питърсън.

Ричър му каза името си. Питърсън попита дали той е част от групата и Ричър отвърна, че не е. Последва логичният въпрос какво прави в автобуса. Ричър каза, че пътува на запад от Минесота и възнамерява да поеме на юг, за да избегне лошото време.

— Не харесвате нашия климат, така ли?

— Поне засега.

— И пътувате на стоп с този автобус?

— Не, платих си.

Питърсън погледна към Нокс, който кимна.

Питърсън насочи вниманието си обратно към Ричър.

— В отпуск ли сте?

— Не.

— Какво по-точно е положението ви?

— Моето положение няма значение. Нито пък всичко останало. Никой от нас не е очаквал да заседнем тук. Попаднахме в непредвидена ситуация, защото катастрофирахме. Следователно няма никаква връзка между нас и онова, което си мислите. Няма как да има.

— Откъде знаете какво си мисля?

— Просто знам.

Питърсън го изгледа продължително.

— Какво се случи с автобуса?

— Предполагам, че попадна на заледен участък. По това време аз спях.

— Тук има едно съоръжение, което прилича на мост, но не е мост — кимна Питърсън. — Обозначено е със знаци.

— Навих волана малко по-рязко, защото една кола в насрещното се завъртя и заплашваше да прескочи мантинелата — обади се с извинителен тон Нокс.

В очите на Питърсън се мярна съчувствие, но той се въздържа от коментар и само кимна.

— Понякога стига и едно леко трепване на ръката. Случвало се е на много хора, включително и на мен.

— Пътниците трябва да напуснат автобуса — обади се Ричър. — В противен случай ще измръзнат до смърт. Аз също…

Питърсън мълча в продължение на една дълга секунда. Няма никаква връзка между нас и онова, което си мислите. После тръсна глава, сякаш беше взел някакво решение.

— Слушайте внимателно какво ще ви кажа — обърна се към пътниците той. — Ще ви прехвърлим в града, където ще се погрижим за вас. Дамата със счупената ключица и тази с наранената китка ще взема с мен, а останалите ще изчакат пристигането на другите коли.


Спускането в канавката се оказа непосилно за двете ранени жени. Наложи се Питърсън да пренесе едната, а Ричър — другата. Колата беше само на десетина метра, но почти не се виждаше от силния снеговалеж. Когато Питърсън потегли, Ричър се обърна и установи, че автобусът също бе почти изчезнал в снежната пелена. Обзе го чувство на самота. Снегът беше навсякъде — в косата, в очите и във врата му. Беше му студено, за миг го прониза паника. Имаше чувството, че върви в погрешната посока и всеки момент ще замръзне.

После направи широка крачка встрани и видя аленото отражение на сигналните ракети. Оказа се, че те все още горят. Ориентира се по тях и тръгна към мястото, на което би трябвало да е автобусът. Плъзна се край подветрената му страна, прекоси брулената от вятъра канавка и спря пред вратата. Нокс му отвори, после двамата клекнаха на пътеката и насочиха погледи към снежната пелена навън, от която трябваше да се появи помощта.

Шест без пет вечерта.

Оставаха петдесет и осем часа.


В шест часа 14-те престъпни оферти най-после бяха прехвърлени на хартия. Мъжът, който прие обаждането на адвоката, беше достатъчно умен, за да си дава сметка, че капацитетът на всеки човек си има граници. При него те се изразяваха в затруднено запомняне на детайлите, когато се намира под натиск. А в момента беше дяволски сигурен, че е под натиск. Практическата реализация на офертите изискваше одобрението на други, наистина предпазливи хора.

Затова той прилежно си записа всичко, раздели го на четиринайсет отделни параграфа, после свали джиесема с предплатена карта от зарядното и започна да набира.


Помощта се появи под формата на доста необичаен училищен автобус. Беше стандартен модел „Блу Бърд“, с нормална форма и размери, но не жълт, а сив. Прозорците му бяха скрити зад здрави решетки, а от двете му страни с едри букви беше изписано Управление на затворите.

Изглеждаше почти нов.

— Все пак е по-добре от нищо — обади се Нокс.

— Лично аз бих пътувал и в катафалка, стига да има отопление — подхвърли Ричър.

Затворническият автобус пресече трите платна на магистралата и след няколко маневри се изравни с повредения автобус. Вратата му се оказа някъде в средата на наклонения корпус. Ричър веднага разбра смисъла: тяхната машина разполагаше с авариен изход през един от страничните прозорци, който се избиваше навън. Питърсън беше отчел този факт заедно с проблемите, които биха възникнали при свалянето на пътниците направо в канавката. И беше взел правилното решение. Явно имаше мозък в главата си.

При нормални обстоятелства осемнайсет произволно подбрани възрастни мъже и жени със сигурност трябваше да бъдат убеждавани, за да се промушат през някакъв тесен отвор и да се отпуснат в ръцете на непознати хора, почти невидими в снежната виелица. Но тези тук бяха толкова вкочанени от свирепия студ, че не възразиха. Нокс им помагаше да стъпят на седалката под аварийния люк, а Ричър ги спускаше навън. Сравнително лесна работа въпреки студа и снега. Най-лекият пътник тежеше по-малко от петдесет килограма, а най-тежкият — жена на около седемдесет, доближаваше стоте. Всички мъже изразиха желание да се прехвърлят сами в спасителния автобус, докато повечето жени предпочетоха да ги носят.

Макар и почти нов, затворническият автобус не предлагаше никакъв лукс. Стоманена решетка разделяше пътниците от шофьорската кабина. Седалките от лъскав винил бяха тесни и твърди, а подът бе покрит с гумена настилка. Решетките на прозорците навяваха мрачни мисли, но имаше отопление — една съвсем не задължителна любезност на държавата към нейните престъпници. Е, отоплението си беше факт. Нещо като пасивна проява на благоразположение. Шофьорът го беше включил на максимум — още една проява на съобразителност от страна на Питърсън.

След като настаниха пътниците, Ричър и Нокс отново изскочиха на студа и започнаха да прехвърлят куфари и сакове от багажника на повредения автобус. Те заеха всички свободни седалки и част от пътеката между тях. Нокс седна на един обемист куфар, а Ричър, воден от желанието да бъде максимално близо до работещото на високи обороти парно, предпочете да остане прав зад седалката на шофьора.

Виелицата яростно се нахвърли върху необичайното превозно средство, но то се движеше стабилно, тъй като на колелата му имаше вериги. Така изминаха десет километра, след което напуснаха магистралата. Минаха покрай ръждясал пътен знак с надупчена от куршуми жълта повърхност и поеха по дълга права отсечка на третокласен път с две платна. Не след дълго стигнаха до друга табела, на която с едри букви пишеше: Контролиран участък. Затвор. Забранено спирането и вземането на стопаджии. Табелата беше чисто нова, покрита с лъскава светлоотражателна боя. Ричър хич не ѝ се зарадва. Тя със сигурност щеше да затрудни придвижването му на следващата сутрин.

Неизбежният въпрос беше зададен минута по-късно. Една от жените на предните седалки завъртя глава наляво, после надясно, след което притеснено промърмори:

— Нали няма да ни настанят в затвора?

— Не, госпожо — побърза да я успокои Ричър. — Най-вероятно ще отседнем в някой мотел. Предполагам, че не са разполагали с друго превозно средство.

— Всички мотели са пълни — обяви шофьорът и това бяха единствените му думи по време на цялото пътуване.

Седем без пет вечерта.

Оставаха петдесет и седем часа.


Прав като стрела, двулентовият път се простираше напред в продължение на петнайсет километра, но видимостта не надвишаваше десет метра. Фаровете спираха в гъстата пелена на снега, отвъд която всичко беше въпрос на предположения. Ако се съди по равномерното боботене на мотора, местността е равнинна, каза си Ричър. Никакви хълмове, никакви долини. Прерия, която до сутринта щеше да стане още по-плоска от най-малко трийсетсантиметрова снежна покривка.

После от виелицата изплува следващият знак: Град Болтън. Население 12 261. Градчето все пак не беше толкова малко, колкото изглеждаше на картата. Шофьорът не намали. Равномерно потракващите вериги изминаха километър, после още един. След това най-после се появи сиянието на уличните лампи. Пресечката беше препречена от полицейска кола. Червените светлини на покрива ѝ лениво се въртяха. Полузасипаните следи от гумите ѝ свидетелстваха, че тя стои там от дълго време.

Автобусът измина още около половин километър с все същото равномерно потракване на веригите, после предприе три последователни завоя. Надясно, наляво и отново надясно. Пред очите на Ричър се появи дълга и ниска тухлена стена, засипана със сняг. Надписът ѝ гласеше: Полицейски участък — Болтън. Отвъд стената имаше обширен паркинг, наполовина запълнен с цивилни коли. Седани, камионетки и петместни пикапи. Всичките с вид на току-що паркирани — с чисти стъкла и полуразтопен сняг по покривите. Автобусът ги подмина и спря пред осветения вход. Моторът замърка на празен ход, отоплението остана включено. Сградата на полицейския участък беше ниска и продълговата. Доста голяма. От плоския покрив стърчаха многобройни антени. От двете страни на входа имаше контейнери за боклук, изправени като горда стража.

Преддверието изглеждаше топло.

Шофьорът натисна една ръчка и вратите се отвориха. От сградата изскочи мъж с полицейско яке и лопата в ръка, който се зае да разчиства снега пред входа. Ричър и Нокс започнаха да свалят куфарите и да ги прехвърлят вътре. Снеговалежът понамаля, но въздухът стана още по-леден.

После дойде ред на пътниците. Нокс им помагаше на стъпалото, Ричър ги поемаше от там и ги предаваше на човека с якето, който ги отвеждаше към вратата. Някои насядаха по скамейките в чакалнята, други останаха прави, трети започнаха да крачат напред-назад. Преддверието представляваше огромно квадратно пространство с прясно боядисани стени и линолеум на пода. В дъното имаше приемно гише, стената зад което беше запълнена с коркови дъски. Върху тях бяха прикачени с кабърчета различни по размер листчета със съобщения. На стола под тях седеше възрастен човек с цивилни дрехи. Не беше ченге, а някакъв сътрудник.

Мъжът с полицейското яке изчезна за момент, а после се върна в компанията на човек, който по всяка вероятност беше началникът на полицията. Новодошлият носеше широк колан с кобур, а униформата с две нашивки на якичката наподобяваше тази на армейски капитан. Вероятно така ще изглежда Питърсън след петнайсетина години, помисли си Ричър. Високият и леко прегърбен от годините мъж беше видимо уморен, разтревожен и дори малко тъжен — като човек, който е виждал и по-добри дни, но едновременно с това и доволен, че е в състояние да реши един сравнително малък проблем. Той опря гръб на гишето на рецепцията и вдигна ръце за тишина, въпреки че никой не говореше.

— Добре дошли в Болтън. Аз съм Том Холанд, началник на полицията. Ще се погрижа да прекарате нощта максимално удобно. Лошата новина е, че всички мотели са пълни, но има и добра: гражданите на Болтън не биха допуснали хора в беда като вас да нощуват на дюшеци в училищния салон. Мнозина от тях се отзоваха на молбата ми да бъдете разпределени по домовете, в които има свободни стаи. В момента над дузина от тях чакат отвън, готови да ви приемат като скъпи гости.

Думите му бяха приети с тих шепот, в който се долавяха изненада и несигурност, бързо сменени от задоволство. Възрастните хора изправиха гърбове, лицата им се проясниха. Началник Холанд направи знак на полицая до вратата и в преддверието се появиха пет местни двойки, последвани от четирима мъже и четири жени, които бяха дошли сами. Помещението изведнъж стана тясно. Хората се смесиха, стискаха ръцете си и се струпаха около багажа.

Ричър гледаше и броеше. Тринайсет души от местните разполагаха със свободни стаи за гостни — точно толкова, колкото бяха запазените стаи в мотела край Маунт Ръшмор. Нова проява на съобразителност от страна на Питърсън.

Самият той не беше включен в официалния списък на Нокс.

Стоеше на мястото си и наблюдаваше как преддверието се опразва. Куфарите бяха вдигнати от любезните домакини, а пътниците започнаха да се изтеглят навън, към чакащите автомобили на групички по трима и четирима. Пет минути по-късно Ричър остана сам. Човекът с якето затвори вратата и изчезна в някакъв коридор. Началник Холанд се обърна към Ричър и леко му кимна.

— Елате да изчакаме в кабинета ми.

Осем без пет вечерта.

Оставаха петдесет и шест часа.

4

Кабинетът на Холанд не се отличаваше от стотиците подобни, които Ричър познаваше. Скромно, закупено на търг обзавеждане, подбрано на принципа на най-ниската оферта. Стените бяха покрити с дебел слой блажна боя, която вече се беше напукала и се лющеше, на пода имаше винилови плочки. Бюрото беше облицовано с фурнир, зад него се виждаха шест кантонерки последно поколение. Под часовника на отсрещната стена беше поставена голяма снимка в рамка, на която беше запечатан усмихнатият и доста по-млад Холанд в компанията на жена и дете. Семейна снимка на повече от десет години. Жената беше красива, с руса коса и лице с правилни черти, издаващи сила. Детето беше осем-деветгодишно момиче с бледо, още неоформено лице. На писалището лежаха чифт зарове — големи кокалени кубчета със заоблени от употреба ръбове и олющен емайл. Те заедно със снимката бяха единствените лични вещи в кабинета. Всичко останало беше служебно.

Холанд седна зад бюрото на стол с износена кожена тапицерия. На прозореца зад гърба му нямаше перде, стъклото беше изрисувано с ледени цветя, но иначе беше чисто. Зад него цареше пълен мрак. На външния перваз белееше сняг, под вътрешния работеше електрическа печка.

Ричър седна на стола за посетители срещу бюрото.

Холанд мълчеше.

— Какво чакаме? — попита Ричър.

— Имахме желание да ви предложим същите условия, които предложихме на останалите.

— Ама не успяхте да ме пробутате, така ли?

— Не съвсем — уморено се усмихна Холанд. — Андрю Питърсън изрази желание да ви приеме в дома си, но в момента е зает. Налага се да го изчакаме.

— С какво е зает?

— С обичайните неща за всеки полицай.

— Градът е по-голям, отколкото очаквах — рече Ричър. — На джипиеса в автобуса беше отбелязан като малка точица.

— Разрастваме се. Данните в системата бързо остаряват.

В кабинета беше прекалено топло. Ричър престана да трепери и вече започваше да се поти. Дрехите му бързо съхнеха, образувайки мръсна кора.

— Разраствате се заради затвора наблизо — рече той.

— Защо мислите така?

— Чисто нов затворнически автобус, лъскава табела след магистралата.

— Да, имаме нов федерален затвор — кимна Холанд. — Борихме се за него, защото всички го искаха. Като нов модел тойота или хонда, току-що слезли от конвейера. Нови работни места, приток на пари. После преместиха и щатския затвор. Обединиха го с федералния. Още работни места, още долари. Там настанихме и общинския арест.

— Това ли е причината за пълните мотели? Утре е ден за свиждане?

— През седмицата имаме три дни за свиждане. А разписанието на автобусите е такова, че повечето посетители трябва да прекарат две нощи в града. Което означава шест нощувки седмично. Собствениците на мотели са затънали до гуша в работа, закусвалните и пицариите са претъпкани, по спирките на градския транспорт се трупат опашки от хора. Означава работа и долари, както вече споменах.

— Къде се намира затворът?

— На осем километра извън града. Истински подарък.

— Имате късмет — отбеляза Ричър.

Холанд помълча малко, после вдигна глава.

— Отдавна съм разбрал, че на харизан кон зъбите не се гледат — заяви той.

На вратата се почука. Мъжът с полицейското яке влезе и остави някаква папка върху бюрото. Стенният часовник показваше осем вечерта — час, който приблизително съвпадаше с часовника в главата на Ричър. Холанд разтвори папката и се извъртя така, че да скрие съдържанието ѝ от госта си. Но отражението в стъклото зад гърба му беше достатъчно ясно — лъскави снимки осем на десет, направени от полицейски фотограф, с прикачени етикети в долния край. Холанд ги прелисти. Първо общ изглед от местопрестъплението, после отделните детайли. Проснато тяло, облечено в черно. Едро, по всяка вероятност на мъж и по всяка вероятност мъртво. Главата лежеше в снега, извита на една страна. На слепоочието личеше следа от удар с тъп предмет. Кръв нямаше.

В град Болтън има полицейски участък, беше казал Нокс в автобуса малко след като приключи разговора си по джиесема. Ще изпратят човек, но вероятно ще се забавят, защото имат някакви проблеми.

Холанд затвори папката, но не каза нищо. Резервиран и мълчалив, също като Ричър. Седяха един срещу друг и мълчаха. В тишината нямаше нищо враждебно, може би само мъничко напрежение. Положил длан върху затворената папка, Холанд местеше очи от нея към госта си и обратно, сякаш се питаше кой от двата проблема е по-сериозен.


Осем вечерта в Болтън, Южна Дакота, беше девет в Мексико Сити. На две хиляди и седемстотин километра на юг, с петнайсет градуса по-топло. Мъжът, който беше приел обаждането по джиесема с предплатена карта, се приготви да набере друг номер. Намираше се в градската си къща, а човекът, чийто номер набра, живееше в просторно имение с високи стени на сто и шейсет километра от там. Той щеше да го изслуша без коментар, а после щеше да обещае решение на проблема в рамките на дванайсет часа. Винаги постъпваше така. Беше привърженик на тезата, че нищо не става без предварително обмисляне и задълбочена оценка на ситуацията. Това беше единственият начин да се избегнат импулсивните грешки и да се формулира подходящият отговор — винаги бърз, смел и решителен.


* * *


Кабинетът на Холанд тънеше в тишина, но Ричър долови някакъв шум, който идваше от вътрешността на участъка. Стъпки на хора, които влизаха и излизаха, затръшване на врати. Това продължи около трийсет минути, после всичко утихна. Може би смяна на дежурствата, помисли си Ричър. Часът беше малко необичаен за трисменен режим. Беше по-подходящ за двусменен. Дневната смяна си отива, застъпва нощната. Дванайсет часа за всяка, от осем до осем. Малко необичайна ситуация, която може би е временна, предизвикана от извънредни събития.

Те също си имат проблеми.


Андрю Питърсън се върна в участъка малко преди девет и двайсет. Главата му надникна през вратата и Холанд излезе в коридора с папката в ръце. Импровизираното съвещание продължи не повече от пет минути. Вероятно Питърсън е огледал тялото на място и не му трябват снимките, каза си Ричър. Двамата се върнаха в кабинета и се изправиха до вратата. Личеше им, че искат да си тръгват. Дългият и тежък работен ден беше останал зад гърба им, предстоеше им друг, вероятно не по-малко тежък. А между тях — нищо. Ричър познаваше това чувство, когато имаше работа. Някои дни бяха такива. Но не и онези, в които се появяваше труп.

— Да вървим — рече Питърсън.

Девет и двайсет и пет вечерта.

Оставаха петдесет и четири часа и половина.


Девет и двайсет и пет вечерта в Южна Дакота беше десет и двайсет и пет в имението с високите стени, разположено на сто и шейсет километра от Мексико Сити. Собственикът му беше необичайно нисък мъж, когото наричаха Платон. Според някои хора Платон беше бразилец, който, подобно на много свои сънародници, беше избрал едно късо и лесно запомнящо се име от многото собствени и фамилни имена, изредени в кръщелното му свидетелство. Като футболната звезда Пеле, чието пълно име беше Едсон Арантиш ду Нашсименту. Или Рикарду Изексон душ Сантуш Лейти, известен на света като Кака. Други твърдяха, че Платон е колумбиец — нещо, което звучеше логично поради бизнеса, с който се занимаваше. Имаше такива, които го смятаха за мексиканец. Но всички бяха единодушни, че е много нисък, макар че никой не смееше да му го каже в очите. В местната му шофьорска книжка беше отбелязано, че е висок метър и шейсет сантиметра, но на практика беше метър и петдесет с дебели подметки и метър и четирийсет и девет без тях.

Причината никой да не споменава истинския му ръст бе случилото се с бившия му сътрудник Мартинес. По време на спор Мартинес изгубил самообладание и го нарекъл джудже. В резултат се озовал в една от най-добрите болници на Мексико Сити, където го упоили и подготвили за операция. После отмерили точно метър и четирийсет и седем сантиметра от темето надолу, отбелязвайки мястото малко под коленете с дебели черти. Двойната ампутация била извършена от пълен екип от хирурзи и оперативни сестри — чисто и прецизно, без никакви усложнения. Два дни по-късно Мартинес бил откаран с линейка в дома си. Платон му изпратил подарък с пожелания за скорошно оздравяване и скромната препоръка да му бъде винаги пред очи. При създалите се обстоятелства препоръката била приета като заповед. Отначало близките на Мартинес решили, че подаръкът представлява аквариум с някакви тропически рибки, отчитайки формата и размерите на съда, в който се плискала някаква течност. Когато го разопаковали, установили, че това наистина е аквариум, но в него нямало рибки. Течността се оказала формалдехид, в който плували отрязаните крака на Мартинес.

След тази случка никой вече не споменавал ръста на Платон.

След като прие обаждането от къщата в града, той беше обещал решение след дванайсет часа, но на практика нямаше намерение да отделя толкова много време на един сравнително дребен проблем, възникнал в периферията на голямата и сложна международна организация. След час и половина решението беше взето: устата на свидетеля трябва да бъде затворена. Задачата щеше да бъде изпълнена от съответния човек, който щеше да бъде изпратен в подходящото време.

Освен това Платон реши да допълни списъка от четиринайсет точки с още една. На практика беше доста учуден, че тя не е била включена досега. Но все пак той беше Платон, а не те.

Щеше да прекъсне веригата в името на сигурността.

Адвокатът също трябваше да замлъкне.

5

Питърсън изведе Ричър в мразовитата нощ и го попита дали е гладен. Ричър призна, че умира от глад, и Питърсън подкара колата към един от веригата ресторанти в града, разположен до бензиностанцията на главния път. Колата беше стандартен полицейски Форд „Краун Виктория“, със зимни гуми отпред и вериги на задните колела. В топлото купе миришеше на гума, мазнина от хамбургери и загрети релета. Навън снегът беше спрял.

— Става твърде студено — отбеляза Питърсън.

И това беше вярно. Нощното небе беше почти чисто, а земята беше притисната от леден арктически въздух. Облечен в неподходящи дрехи, Ричър започна да трепери още преди да е изминал няколкото крачки от паркинга до входа на ресторанта.

— Мислех, че се очаква силна снежна буря — обади се той.

— Очаква се — кимна Питърсън. — Даже две. Които тласкат студения въздух пред себе си.

— Кога ще бъдат тук?

— Скоро.

— А после ще се затопли ли?

— Малко. Колкото отново да завали сняг.

— Добре. Предпочитам снега пред студа.

— Мислиш, че това е студ, а?

— Не е топло.

— Нищо не е.

— Знам — кимна Ричър. — Изкарах една зима в Корея. Беше доста по-студена от тази тук.

— Но?

— Армията ме снабди с подходящо облекло.

— И?

— Корея поне беше интересна.

Питърсън леко се засегна.

Ресторантът беше празен и май щяха да затварят. Те обаче влязоха и се настаниха на маса за двама — ламиниран квадрат метър на метър, който изглеждаше прекалено малък за едри мъже като тях.

— Град Болтън е доста интересно място — отбеляза Питърсън.

— Мъртвецът?

— Да — кимна Питърсън, после рязко вдигна глава. — Какъв мъртвец?

— Късно е — усмихна се Ричър. — Вече се изпусна.

— Не ми казвай, че Холанд ти е казал.

— Не е. Но бях дълго време в кабинета му.

— Сам?

— Нито за минута.

— И той ти позволи да разгледаш снимките?

— Напротив. Но явно имате добри чистачки. Прозорецът беше излъскан.

— Всичките ли ги видя?

— Не успях да определя дали мъжът е мъртъв, или е в безсъзнание.

— Значи нарочно ме избъзика за Корея, така ли?

— Обичам да съм наясно. Винаги съм изпитвал глад за информация.

Пред масата им се изправи сервитьорката. Около четирийсетгодишна уморена жена, с маратонки, униформена риза в цвят каки и вратовръзка на ластик. Питърсън си поръча печено. Ричър поиска същото, прибавяйки и чаша кафе.

— Колко време си служил в армията? — попита полицаят.

— Тринайсет години.

— Военна полиция?

Ричър кимна.

— С медицинска подготовка?

— Разговарял си с пътниците.

— И с шофьора.

— Проверявал си ме.

— Естествено. Нали това ми е работата?

— А после реши да ме приютиш в дома си.

— Да имаш по-добър избор?

— За да ме държиш под око.

— Щом казваш…

— Защо?

— Имам си причини.

— Ще ми кажеш ли какви са?

— Защото си гладен за информация?

— Предполагам.

— Достатъчно е да знаеш, че в момента искаме да знаем кой идва в града и кой го напуска.

Питърсън не каза нищо повече. Минута по-късно пристигна вечерята. Препълнени чинии със сочно месо със сос и картофено пюре. Кафето бе направено най-малко преди час. Бе изгубило част от аромата, но не и силата си.

— С какво точно се занимаваше като военен полицай? — попита Питърсън.

— С всичко, което ми нареждаха — отвърна Ричър.

— Тежки престъпления?

— Понякога.

— Убийства?

— Всякакви. От опити за отнемане на живот до серийни убийства.

— Каква степен на медицинска квалификация притежаваш?

— Защо, да не би да се съмняваш в качеството?

— И аз обичам информацията.

— Всъщност нямам кой знае каква медицинска квалификация. Просто се опитах да накарам онези възрастни хора да се почувстват по-удобно.

— Всички се изказаха добре за теб.

— Не им вярвай. Те изобщо не ме познават.

Питърсън замълча.

— Къде открихте трупа? — попита след кратката пауза Ричър. — Там, където пресечката беше блокирана от патрулна кола ли?

— Не. Трупът беше на друго място.

— Но не е бил убит там.

— Откъде знаеш?

— По снега нямаше кръв. Когато фраснеш някого по главата с цел да го убиеш, обикновено му счупваш черепа. Това е неизбежно. А такива рани кървят страшно много. Наоколо би трябвало да има цяла локва кръв.

Питърсън помълча още малко, после попита:

— Къде живееш?

Това беше труден въпрос. Не за самия Ричър, защото той имаше прост отговор: не живееше никъде. Баща му беше редови офицер, а самият той се беше появил на бял свят в една берлинска военна болница. Скитническият му живот беше започнал в момента, в който го бяха изнесли от там, увит в одеяло. Израсна във военни бази по различни краища на света, в евтини служебни квартири. А после избра професията на баща си и продължи да живее по същия начин, но вече самостоятелно. Четирите години в Уест Пойнт бяха най-дългото му задържане на едно място. Но не му хареса нито академията, нито заседналият живот. Днес вече не беше на служба, но продължаваше да се мести. Така беше преминал животът му, нямаше начин да се освободи от този навик.

А и не беше се опитвал.

— Аз съм номад — каза на глас той.

— Номадите имат животни и се движат, за да им търсят пасища — отвърна Питърсън. — Такава е дефиницията.

— Добре де, аз съм номад без животни.

— Значи си скитник.

— Възможно е.

— Нямаш багаж.

— Това проблем ли е за теб?

— Поведението ти е странно. А ченгетата не обичат странните неща.

— Какво му е странното? Не е ли по-странно цял живот да седиш на едно и също място?

Питърсън замълча за момент, после поклати глава.

— Всеки има някаква собственост.

— На мен не ми трябва. Когато пътуваш без багаж, стигаш по-далеч.

Питърсън замълча.

— При всички случаи не съм проблем за теб — добави Ричър. — За пръв път в живота си чувам за Болтън. Ако онзи шофьор не беше завъртял по-рязко волана, сега щях да съм в Маунт Ръшмор.

Питърсън неохотно кимна.

— Това не го оспорвам.

Десет без пет вечерта.

Оставаха петдесет и четири часа.


* * *


На две хиляди и седемстотин километра на юг, затворен в имението си на сто и шейсет километра от Мексико Сити, Платон също вечеряше. В чинията му имаше сочно телешко филе, докарано по въздуха чак от Аржентина. Наближаваше единайсет вечерта местно време. Късна вечеря. Платон беше облечен в бели панталони и бяла риза, а краката му бяха обути в черни мокасини. Всичко беше закупено от детските щандове на „Брукс Брадърс“. Обувките и дрехите му стояха много добре, но въпреки това изглеждаха странно. Може би защото бяха създадени за дебелички бели американчета от средната класа, а не за възрастни ниски мъже с шоколадов цвят на кожата и бръснати глави. Но Платон държеше на готовото облекло, защото не би могъл да понесе процедурите по вземането на мерки. Шивачите щяха да замълчат при вида на цифрите, отбелязани на рулетката, а после щяха да направят всичко възможно да ги съобщят с неутрален тон на колегите си кроячи. Поправката на готови дрехи беше също така немислима. Той не можеше да си представи посещенията на изнервени местни шивачки, които напразно ще се опитват да скрият излишните парчета плат.

Остави вилицата и избърса устните си с голяма бяла салфетка. После взе телефона и натисна зеленото бутонче два пъти, за да извика на екрана последното обаждане.

— Няма смисъл да чакаме — каза той, когато насреща вдигнаха. — Изпрати човека да премахне свидетеля.

— Кога? — попита мъжът в градската къща.

— Когато е най-разумно.

— Добре.

— Премахни и адвоката, за да прекъснем веригата.

— Добре.

— А на онези идиоти им дай да разберат, че са ми задължени. Много задължени.

— Добре.

— Предай им, че не искам повече да ме занимават с подобни глупости.


* * *


Ричър зададе следващия си въпрос едва след като преполови печеното.

— Защо беше блокирана онази улица?

— Може би заради паднал електрически кабел — отвърна Питърсън.

— Едва ли. Би означавало, че имате странни приоритети. Нима бихте оставили двайсет старци да мръзнат цял час на заледената магистрала заради някаква жица на безлюдна уличка?

— Може би е имало леко пътно произшествие.

— Същият отговор.

— Какво значение има? По това време вие вече бяхте в града.

— Колата ви е стояла там два часа, а може би и повече. Следите от гумите ѝ бяха почти засипани. Но ти каза, че не разполагате със свободни хора.

— Самата истина. Полицаят не беше свободен, защото изпълняваше задача.

— Каква задача?

— Това не е твоя работа.

— С колко хора разполагате в участъка?

— С достатъчно.

— И всички бяха заети?

— Точно така.

— Колко от тях бездействаха в колите си, седнали на топло?

— За да получиш отговор на този въпрос, трябва да се преместиш в Болтън и да си плащаш данъците. Едва след това можеш да го зададеш на кмета или на полицейския началник Холанд.

— Можеше да се простудя.

— Но не си.

— Рано е да се каже.

Продължиха да се хранят мълчаливо. После звънна телефонът на Питърсън. Той вдигна, послуша малко и го изключи.

— Трябва да тръгвам — изправи се той. — Ти ме чакай тук.

— Не мога, защото затварят. Часът е десет. Сервитьорката чака само нас, за да си тръгне.

Питърсън замълча.

— Не мога да вървя пеша, защото не знам къде отивам — добави Ричър. — А и бездруго е много студено.

Питърсън продължаваше да мълчи.

— Ще стоя в колата. Просто не ми обръщай внимание.

— Добре — кимна най-сетне Питърсън, но не изглеждаше доволен.

Ричър остави на масата банкнота от двайсет долара и сервитьорката го дари с усмивка. Че как иначе, рече си той. Две пържоли и чаша кафе по цените в Южна Дакота означаваха, че ѝ оставя шейсет процента бакшиш. А може би и сто процента, ако Болтън случайно е от онези градчета, в които ченгетата се хранят безплатно.

Купето на патрулката все още не беше изстинало. Питърсън стъпи на газта, веригите захапаха и колата се стрелна напред. По улиците нямаше никакво движение с изключение на снегорините, които усърдно разчистваха снега. Ричър имаше проблем със снегорините. Не със самите машини, а със сложната дума. По-точното им наименование би било булдозери. Но Питърсън очевидно нямаше подобни проблеми, защото ги задмина, а после натисна педала докрай и патрулката се понесе напред, без да намалява на завоите и без да се съобразява със светофарите.

— Къде отиваме? — попита Ричър.

— Западните покрайнини.

— Защо?

— Нарушители.

— В нечий дом?

— На улицата. По сигнал от квартални доброволци.

Това беше цялото обяснение. Питърсън насочи вниманието си към пътя, приведен над волана. Беше нетърпелив и нервен. Ричър се изпъна на съседната седалка. Що за нарушение можеше да накара заместник-началника на полицията да реагира толкова бързо на нечий сигнал, запита се той.


На две хиляди и седемстотин километра на юг мъжът в къщата в Мексико Сити се готвеше да проведе международен разговор със Съединените щати. Това беше последната му задача за деня. Тук беше единайсет вечерта, десет в големия съсед на север. Насреща вдигнаха и мъжът продиктува инструкциите на Платон бавно и точно. Не искаше да го разберат погрешно. Нямаше място за грешка. Изчака да получи потвърждение и чак тогава затвори. Не се обади на Платон. Нямаше смисъл. Той просто не можеше да възприеме понятието потвърждение. За него подчинението следваше заповедта, както утрото следва нощта. Нещо неизбежно. Заповедта можеше да остане неизпълнена само ако Земята спре да се върти.

6

Питърсън завъртя копчето на радиостанцията. Прозвучаха гласовете на четирима полицаи, които обикаляха западните покрайнини на града в търсене на нарушителите. Резултат все още нямаше и той насочи колата си към непроверените улици. Надясно, наляво, после пак надясно. Под бледите лъчи на луната се виждаха спретнати, подредени в редици къщички със заснежени покриви. Прозорците им излъчваха мека светлина, тротоарите и алеите за автомобили пред тях бяха скрити под дебелото одеяло на снега. Част от улиците бяха почистени от снегорините и отстрани се издигаха високи преспи. Други все още бяха недокоснати, но дебелината на снежната покривка върху тях не беше толкова голяма, колкото в дворовете и по алеите пред къщите. Това доказваше, че днешните валежи са втори или трети за изтеклата седмица. Пътищата вече бяха почиствани и засипвани няколко пъти, в обичайния за зимата ритъм.

— Колко са нарушителите? — попита Ричър.

— Докладвано е за двама — отвърна Питърсън.

— С автомобил?

— Не, пеша.

— И какво правят?

— Просто обикалят.

— Значи трябва да караш по почистените улици. Никой не гази трийсетсантиметров сняг.

Питърсън намали за момент и се замисли. После завъртя волана и навлезе в първата почистена пряка. Снегоринът беше минал на зигзаг по по-широките улици и пресечките им. Платното беше покрито с тънък слой сняг, а отстрани се виждаха високи, все още чисти преспи.

Засякоха нарушителите четири минути по-късно.

Действително бяха двама, изправени рамо до рамо срещу още един човек. Той се оказа началник Холанд. Колата му се виждаше на седем-осем метра по-нататък. „Краун Виктория“ без отличителни знаци. Тъмносиня или черна. Бледата светлина на луната не позволяваше точното определяне на цвета ѝ. Полицейско оборудване, с антени на капака на багажника и изключена синя лампа на покрива. Двигателят работеше, а вратата откъм шофьора зееше отворена. Под двойния ауспух се бяха образували черни локви. Беше ясно, че Холанд бе изскочил навън, за да спре нарушителите.

И двамата бяха бели — високи и яки. С черни ботуши, черни джинси и черни дънкови ризи, черни подплатени жилетки без ръкави и черни ръкавици без пръсти. Връхните им дрехи бяха черни кожени якета, под които се виждаха черни шалове, плътно увити около вратовете. Приличаха на мъртвеца от полицейските фотографии.

Питърсън спря на десетина метра от тях и остана в колата с работещ двигател. Фаровете му осветиха сцената. Нещата не се развиваха добре за Холанд. Той изглеждаше нервен за разлика от мъжете насреща му, които го бяха притиснали към висока преспа сняг. Лицето му издаваше безпомощност.

Ричър веднага разбра защо.

Кобурът му беше разкопчан и празен, но пистолетът не беше в ръката му. Очите му постоянно се местеха надолу и леко вляво.

Беше хвърлил оръжието си в снега.

Или е било избито от ръката му.

И в двата случая положението му не беше добро.

— Кои са тези? — попита Ричър.

— Нежелани гости — отвърна Питърсън.

— Толкова нежелани, че лично шефът на полицията се е включил в издирването?

— Виждаш това, което виждам и аз.

— Какво ще направиш?

— Положението е деликатно. Вероятно са въоръжени.

— Ти също.

— Не мога да направя Холанд за смях.

— Грешката не е негова. Сигурно са му измръзнали ръцете.

— Току-що е слязъл от колата.

— Не е току-що. Колата работи на място поне от десет минути. Виж локвите под ауспусите.

Питърсън не отговори. И не помръдна.

— Кои са те? — отново попита Ричър.

— Какво те интересува?

— Просто съм любопитен. Тези хора те плашат.

— Така ли мислиш?

— Да. Ако не те плашеха, вече щяха да са на задната седалка, оковани в белезници.

— Те са рокери.

— Не виждам никакви мотоциклети.

— През зимата използват пикапи — поясни Питърсън.

— Незаконно ли е това?

— И са смъркачи.

— Какво е смъркачи?

— Друсат се с кристални метамфетамини.

— Амфетамини?

— Метилирани амфетамини, които стават за пушене. Или по-скоро се вдишват изпаренията им. Използват се стъклени тръбички, счупени електрически крушки или станиол. Нагряваш ги и смъркаш. А после ставаш непредвидим.

— Хората винаги са непредвидими.

— Не като тези.

— Познаваш ли ги?

— Специално тези не, но познавам породата им.

— В града ли живеят?

— На осем километра на запад. Много са. Устроили са си нещо като лагер. По принцип си стоят там, но хората не ги обичат.

— Мъртвецът е бил един от тях — отбеляза Ричър.

— Вероятно — кимна Питърсън.

— Може би търсят приятеля си.

— Или са тръгнали да отмъщават за него.

Питърсън гледаше през предното стъкло, без да помръдва. На десет метра от тях шоуто продължаваше. Началник Холанд видимо трепереше. От студ или от страх.

А може би и от двете.

— Направи нещо — обади се Ричър.

Питърсън не помръдна.

— Интересна стратегия — продължи Ричър. — Май си решил да чакаш, докато се вкочанят от студ.

Питърсън не отговори.

— Проблемът е там, че Холанд ще се вкочани пръв — добави Ричър.

Питърсън продължаваше да мълчи.

— Ако искаш, ще дойда с теб.

— Ти си цивилен.

— Само технически.

— Не си облечен както трябва. Навън е студено.

— Колко време ще ни отнеме?

— Нямаш оръжие.

— За типове като тези не ми трябва оръжие.

— Кристалният метамфетамин е сериозна работа. Падат всички задръжки.

— Значи ще бъдем на равни начала.

— Те не изпитват болка.

— Не им трябва да изпитват болка. Достатъчно е да изпаднат в безсъзнание.

Питърсън замълча.

— Ти тръгваш наляво, а аз надясно — подхвърли Ричър. — Аз ще привлека вниманието им, а ти ще им минеш в гръб.

На десет метра пред тях Холанд каза нещо и двамата направиха крачка напред. Холанд отстъпи, препъна се и тежко седна в снега. Вече със сигурност не можеше да достигне до мястото, където беше хвърлил пистолета си.

Десет и половина вечерта.

— Опасно е да чакаме повече — предупреди Ричър.

Питърсън кимна и отвори вратата.

— Не ги докосвай, не прави нищо — рече той. — В момента все още са невинни граждани.

— С Холанд по задник пред тях?

— Невинни до доказване на противното. Такъв е законът. Наистина не ги пипай.

Питърсън излезе навън. За момент остана зад отворената врата, после я заобиколи и тръгна напред. Ричър го последва крачка по крачка.

Мъжете ги видяха.

Ричър тръгна надясно, а Питърсън наляво. Температурата в колата зад тях беше двайсет градуса над нулата, навън бе минус дванайсет. А може би бе дори още по-студено. Ричър дръпна ципа на якето си, натика ръце дълбоко в джобовете и сгуши врат в яката. Но само след пет крачки започна да трепери. Това не беше обикновен студ, а жесток мраз. Двамата пред тях отстъпиха крачка назад от Холанд. Той се възползва от пространството и се изправи. Питърсън застана до него. Пистолетът му все още беше в кобура. Ричър направи малък кръг и спря на два метра зад нарушителите. Холанд пристъпи напред, наведе се и изрови пистолета си от снега. Почисти го с длан, надникна в цевта и го тикна в кобура.

Всички стояха неподвижни.

Снегът на платното беше ситен като прах, сред който проблясваха по-едри ледени кристалчета. Питърсън и Холанд не отместваха очи от двамата мъже. Те им отговаряха със същото, въпреки че усещаха присъствието на Ричър зад гърба си. Той вече трепереше с цялото си тяло, зъбите му тракаха. От устата му излитаха малки облачета пара.

Никой не проговори.

Мъжът вдясно от Ричър беше над метър и осемдесет, а раменете му със сигурност бяха по-широки от метър. Това отчасти се дължеше на якето с дебела пухена подплата, но въпреки това личеше, че мъжът е дяволски як. Партньорът му отляво беше с по-скромни габарити, но в замяна на това далеч по-активен. Непрекъснато пристъпваше от крак на крак, правеше чупки в кръста и изпъваше рамене. Без съмнение му беше студено, макар че не трепереше. Всичките тези движения се дължат на химията, а не на температурата, рече си Ричър.

Никой не проговори.

Така изтече още една дълга секунда.

— Момчета, ако не си тръгнете веднага, един от вас ще трябва да ми заеме якето си — обади се най-сетне Ричър.

Двамата се обърнаха много бавно. Лицето на здравеняка вдясно беше полускрито от гъста брада. Космите ѝ бяха покрити със скреж. Приличаше на полярен изследовател. Или на планинар. По-дребният отляво имаше двудневна четина и пъргави очички. Устата му се отваряше и затваряше като риба на сухо. Тънки подвижни устни, развалени зъби.

— Кой си ти? — попита здравенякът отдясно.

— Прибирайте се у дома — отвърна Ричър. — На улицата е много студено за глупости.

Не получи отговор.

Питърсън и Холанд не предприеха нищо, въпреки че бяха останали в гръб на нарушителите. Пистолетите им си останаха в кобурите, а кобурите бяха закопчани. Ричър светкавично обмисли следващите си действия. Винаги е по-добре да си подготвен. Предпочиташе здравенякът да е отляво, защото това би му позволило по-голям замах за удар с дясната ръка. Винаги отстраняваше по-силният от противниците си, когато бяха повече от един. Но и винаги беше готов да прояви гъвкавост. Може би трябваше да даде приоритет на този, който подскачаше до брадатия. Обикновено гигантите са по-бавни и не толкова решителни — разбира се, ако не са под влиянието на стимуланти.

— Или яке, или изчезвайте, момчета — повтори той.

Не получи отговор. После Холанд най-сетне се раздвижи. Направи твърда крачка напред и ядосано изръмжа:

— Махайте се, по дяволите, от града ми!

Едновременно с това блъсна по-дребния в гърба.

Онзи политна към Ричър и използва инерцията, за да се извърти. Ръката му описа широк замах, като на питчър за решителен удар. Ричър за миг улови китката му, после я пусна. Но това беше достатъчно, за да наруши равновесието му. Той се олюля, кракът му направи крачка встрани, а юмрукът му профуча доста далеч от лицето на Холанд.

После мъжът се завъртя и замахна към Ричър. Точка по въпроса невинен до доказване на противното, помисли си Ричър, направи бърза крачка вляво и юмрукът профуча на сантиметър от брадичката му. Подето от инерцията, тялото на нападателя се завъртя. Ричър ловко го изрита в глезена и той се просна по очи на леда. Това предизвика намесата на гиганта, който раздвижи огромните си крака и тръгна със стиснати юмруци към него. От ноздрите му излитаха облачета пара като на разярен бик от детските илюстровани книжки.

Лесна плячка.

Ричър го изчака да замахне, после обедини инерцията му със собственото си светкавично движение. Лакътят му потъна в бялото петно кожа между брадата и косата на гиганта. Като сабя, която се прибира в ножницата. Мачът свърши. Или почти свърши, тъй като по-дребният мъж вече се беше надигнал на колене и длани — като спринтьор, който очаква стартовия изстрел. Ритникът на Ричър го улучи в челото. Очите му се извъртяха с бялото нагоре, тялото му рухна на една страна с подгънати крака.

Ричър отново напъха ръце в джобовете си.

— Господи Исусе! — възкликна Питърсън.

Двамата бандити лежаха един до друг. Черни купчини върху леда, проблясващ под лунните лъчи. Над тях се извиваха облачета пара. Питърсън не каза нищо повече. Холанд се върна при колата си, проведе кратък разговор по радиостанцията и се заклатушка обратно.

— Току-що повиках две линейки — обяви след цяла дълга минута той.

Очите му бяха заковани в Ричър, който само сви рамене.

— Не искаш и да знаеш защо повиках две линейки? — попита шефът на полицията.

— Защото се подхлъзнах — отвърна Ричър.

— Какво?

— Подхлъзнах се на леда.

— Това ли е версията? Подхлъзваш се и без да искаш, ги поваляш?

— Не. Подхлъзнах се, когато замахнах към онзи, големия. Което омекоти удара. Ако не бях се подхлъзнал, нямаше да викаш две линейки, а само една. Плюс катафалката на Съдебна медицина.

Холанд отмести очи.

— Иди да ме чакаш в колата — рече Питърсън.


Адвокатът си легна в единайсет и четвърт. Децата му го бяха изпреварили с два часа, а съпругата му още беше в кухнята. Той постави обувките си в шкафа, свали вратовръзката и окачи сакото си на закачалка. Ризата, бельото и чорапите отидоха в коша за пране. Облече пижама, облекчи се в тоалетната и изми зъбите си. После се пъхна под завивките и отправи очи към тавана. В главата му все още звучеше смехът на мъжа, на когото се бе обадил малко преди да напусне магистралата. Нещо средно между лай и възбудено хълцане. Пълен с очакване и злорадство. Да се отстрани свидетелят, бе изрекъл той, а онзи от другата страна на линията бе зацвилил от щастие.




Ричър влезе в колата на Питърсън и затръшна вратата. Лицето му беше изтръпнало от студа. Насочи решетката на отоплението към себе си и включи вентилаторите на максимум. После се облегна назад и зачака. Линейките се появиха след пет минути с включени сигнални светлини, които хвърляха синьо-червени отблясъци по снега. Натовариха двамата пациенти и бързо потеглиха. И двамата още бяха в несвяст. Но състоянието им не беше сериозно. Общи контузии, може би плюс някое друго разтягане. След три дни на легло щяха да са като нови. Разбира се, ако си вземаха лекарствата, най-вече болкоуспокояващите.

Ричър остана в колата. На десет метра пред него Холанд и Питърсън разговаряха на студа. Стояха близо един до друг, полуизвърнати, с гръб към колата. Разговаряха тихо. Съдейки по поведението им, Ричър стигна до заключението, че говорят за него.


— Възможно ли е да е той? — попита началник Холанд.

— Ако е той, значи току-що прати в болница двама от предполагаемите си съюзници — отвърна Питърсън. — Това ми се струва странно.

— Може би е номер. Може би са го планирали заедно. Или пък някой от онези се готвеше да каже нещо компрометиращо и той го накара да млъкне.

— Той защищаваше себе си, шефе.

— Отначало.

— Останалото беше самоотбрана.

— Сигурен ли си, че не е той?

— Сто процента. Няма как да е той. Шансът да се появи тук е едно на милион.

— Не е възможно нарочно да е причинил катастрофата на автобуса, нали?

— За тази цел би трябвало да прекоси целия салон и да нападне шофьора. Но никой не е казал такова нещо. Нито шофьорът, нито пътниците.

— Добре — кимна Холанд. — А шофьорът? Възможно ли е да е причинил катастрофата умишлено?

— Би било страшно рисковано.

— Не е задължително. Може би е познавал пътя, минавал е по него много пъти — и през лятото, и през зимата. Знае къде се образуват поледици. Не му е било трудно да подхлъзне автобуса.

— Някаква кола е поднесла и се е насочила към него.

— Той го казва.

— Би могъл да получи наранявания. Би могъл да убие хора и да попадне в болница, а после и в затвора за непредумишлено убийство.

— А може би не. Съвременните автобуси разполагат с всевъзможни електронни системи. Тракшън контрол, спирачки с антиблокираща система и прочие. Достатъчно е било да завърти волана малко по-рязко, а после да го насочи към канавката. После ние го приемаме с отворени обятия, като добрия самарянин.

— Довечера мога да поговоря с Ричър — предложи Питърсън. — Той е важен свидетел, защото е бил в автобуса. Със сигурност ще получим по-ясна представа за онова, което се е случило.

— Тоя е психопат! — отсече Холанд. — Искам да се махне от тук.

— Пътищата са затворени.

— В такъв случай го искам заключен.

— Наистина ли? — изгледа го Питърсън. — Честно казано, на мен ми се струва доста умен човек. Помисли малко, шефе. На теб ти спести най-малко един счупен нос, а мен ме освободи от задължението да застрелям двама души. На практика направи голяма услуга и на двама ни.

— Случайно.

— А може би нарочно.

— Нима мислиш, че е знаел какво прави? Тук, сега?

— Точно така мисля. Според мен той е човек, който вниква в нещата пет секунди преди останалите.

— Сериозно ли говориш?

— Да, сър. Прекарах известно време с него.

Холанд сви рамене.

— Добре, поговори с него, след като искаш…

— Може би трябва да го използваме по-добре? Той е бивш военен и знае много неща.

— Какви неща?

— За онова, което се намира на запад.

— Харесваш ли го?

— Няма значение дали го харесвам. Можем да го използваме. При създалите се обстоятелства би било престъпление да не го направим.

— Това ми звучи като признание за безсилие.

— Не, сър. Това е здрав разум. По-добре да потърсим помощ, преди да са ни сритали задниците.

— Какво можем да споделим с него?

— Повечето, а може би всичко — въздъхна Питърсън. — И бездруго той много бързо ще разбере за какво става въпрос.

— Така ли би постъпил, ако си началник на полицията?

— Да, сър.

Холанд се замисли, после бавно кимна.

— Добре, съгласен съм. Поговори с него.

Единайсет без пет вечерта.

Оставаха петдесет и три часа.

7

Питърсън си тръгна със служебната кола. Нещо необичайно според Ричър. От опит знаеше, че градските ченгета оставят служебните си коли на паркинга и се прибират у дома с личните си превозни средства. А патрулката се поема от дежурната смяна още докато е топла. Но Питърсън каза, че полицейското управление на Болтън разполага с кола за всеки от своите служители, който живее на повече от десет минути път до участъка.

Питърсън живееше на две минути, или на около километър и половина в източна посока. Къщата му беше изградена върху остатъците от стара ферма — солидна дървена постройка във формата на торта, боядисана в червено и бяло. Част от прозорците грееха с топла жълтеникава светлина. До нея се издигаше хамбар в същите цветове. Покривите бяха покрити с дебел слой сняг. Замръзналата земя наоколо беше равна и притихнала под бялото покривало. Парцелът беше във формата на квадрат, може би четири декара. Ограден с бодлива тел, опъната на напукани колове. Около трийсет сантиметра от оградата стърчаха над снега.

Почистената алея за коли се раздвояваше. Единият лъч водеше към хамбара, а другият свършваше пред къщата. Питърсън паркира пред хамбара — голяма отворена постройка, разделена на три части. Едната беше заета от Форд пикап с прикачен снегорин, а във втората имаше старателно подредени купчини дърва за огрев. Двамата слязоха от колата и поеха по разчистената алея обратно към къщата.

Входната врата беше от солидно дърво, боядисана в червено като стените. Тя се отвори в момента, в който спряха пред нея. Жената в затопленото антре беше горе-долу на възрастта на Питърсън, доста над средния ръст. Слабата ѝ фигура ясно се очертаваше на меката светлина, която идваше от вътрешността на къщата. Косата ѝ беше прибрана на опашка. Беше облечена с черен панталон и вълнен пуловер със сложна шарка.

Трябваше да е съпругата.

Тримата останаха неподвижни за момент, разигравайки пантомима на любезност. Питърсън беше нетърпелив да избяга от студа, жена му не искаше да изпусне топлината навън, а на Ричър не му се щеше да влезе, без да бъде поканен. След една дълга секунда колебание жената разтвори по-широко вратата, а Питърсън го побутна да влезе. Подът на антрето беше покрит с лакирани дъски, стените под ниския таван бяха облепени с тапети. Вляво се виждаше килер, вдясно беше трапезарията. Кухнята се намираше право напред в дъното на коридора. Там боботеше печка на дърва. Ноздрите на Ричър уловиха миризмата на дим и нагорещено желязо.

Питърсън ги запозна с тих глас. Вероятно горе спят деца, помисли си Ричър. Съпругата се казваше Ким и явно знаеше всичко за катастрофиралия автобус и необходимостта от настаняването на пътниците. Каза, че е приготвила едно сгъваемо легло в кабинета. Тонът ѝ беше извинителен, сякаш съжаляваше, че не разполагат със стая за гости.

— Мога да спя и на пода, госпожо — рече Ричър. — Много съжалявам, че ви създавам неудобства.

— Няма проблем — отвърна тя.

— Надявам се да си тръгна рано сутринта.

— Едва ли ще стане. До сутринта всичко ще бъде затрупано.

— Е, тогава по-късно през деня.

— Страхувам се, че пътищата ще бъдат затворени — поклати глава Ким и погледна към съпруга си. — Нали така, Андрю?

— Много вероятно — кимна Питърсън.

— Можете да останете колкото пожелаете — добави съпругата му.

— Много мило от ваша страна, госпожо. Благодаря ви.

— В колата ли оставихте багажа си?

— Той няма багаж — обади се Питърсън. — Твърди, че няма нужда от нищо.

Ким не реагира. Лицето ѝ остана безизразно, сякаш не беше в състояние да приеме подобна информация. После очите ѝ пробягаха по якето, ризата и панталоните на Ричър.

— Утре ще се отбия в някой магазин — обясни той. — Имам навик през няколко дни да купувам онова, което ми е необходимо.

— Вместо да давате дрехите си на химическо чистене?

— Да.

— Защо?

— Струва ми се, че е по-логично.

— Ще ви трябва топло палто.

— Сигурно.

— Не си купувайте. Твърде скъпо е само за няколко Дни. Ние ще ви дадем едно назаем. На баща ми е. Той е висок горе-долу колкото вас. Държи го тук за всеки случай. Има още шапка и ръкавици. — Жената отвори стенния шкаф до нея и започна да прехвърля подредените на закачалки дрехи. Когато се изправи, в ръцете ѝ имаше огромна подплатена шуба с цвят на рядка кал и шнур за пристягане през кръста. Беше стара и износена, с тъмни петна по реверите и раменете — следи от отдавна свалени нашивки и табелки. Ръкавите ѝ се разширяваха в долния край.

— Пенсиониран полицай? — попита Ричър.

— Магистрален патрул — кимна Ким Питърсън. — Те могат да задържат униформите си, след като им махнат нашивките.

Шубата имаше подплатена с кожа качулка, а от джобовете ѝ стърчаха шапка и чифт дебели ръкавици.

— Пробвайте я — рече Ким.

Оказа се, че баща ѝ е по-едър от Ричър. Шубата беше поне с един номер по-голяма. Но по-голямото винаги е по-добро от по-малкото. Ричър я навлече, сведе очи към мястото, на което са били нашивките, и се усмихна. Те му придаваха чувство за сигурност. Винаги беше харесвал сержантите си, които вършеха добра работа.

Шубата миришеше на нафталин, а шапката на чужда коса. Беше изработена от кафява изкуствена материя, подплатена със заешка кожа.

— Благодаря, много мило от ваша страна — рече Ричър, съблече шубата и ѝ я подаде. Тя я окачи на закачалката зад входната врата редом със служебната шуба на Питърсън. Насочиха се към кухнята в дъното на коридора. Оказа се, че тя е твърде просторна. Заемаше цялата ширина на къщата. Освен обичайното домакинско оборудване в нея имаше място за голяма дървена маса с шест стола, плюс нещо като всекидневна, обзаведена със старо канапе и два фотьойла, обърнати към телевизора до стената. В дъното беше печката, която боботеше като локомотив. До нея се виждаше затворена врата.

— Там е кабинетът — поясни Ким. — Влезте.

Ричър реши, че това означава лека нощ, и се обърна да благодари още веднъж. Но Питърсън се оказа на крачка зад него.

— Иска да си поговорите — поясни Ким. — Сигурна съм, защото не разговаря с мен.


Мъжът, получил поръчката да ликвидира свидетеля и адвоката, се зае да почисти оръжието си — обикновен „Глок 17“, нито нов, нито стар, изпитано и добре поддържано оръжие. Той го разглоби, почисти частите с четка и ги смаза. После отново го сглоби и се зае със страничните, леко грапави плочки на ръкохватката, в улеите на които се беше натрупала мръсотия. Отстрани я с помощта на напоено в разтворител парцалче. Името на производителя беше щамповано в долния край на ръкохватката — едно прекалено стилизирано „Г“ обхващаше останалите букви от думата, така че името се четеше по-скоро като ЛОК. Мъжът навлажни парцалчето още веднъж и започна да лъска.


Кабинетът на Питърсън представляваше малко и тъмно квадратно помещение в Задната част на къщата. Имаше две външни стени, всяка от които с прозорец. Дръпнатите пердета бяха от плътна материя. На останалите стени имаше три врати. Тази в дъното водеше към семейната спалня, вдясно от нея се виждаше втората — вероятно за някакъв килер, а третата беше за тоалетната. Останалата част от стените беше заета от еднометрови лавици и малък хладилник. Върху него шумно тиктакаше древен будилник с чифт метални камбанки. Обзавеждането се състоеше от ниско кожено кресло с наклонена облегалка, скандинавско производство, срещу което имаше разтегателно канапе двойка, превърнато в тясно легло.

Ричър седна на леглото. Питърсън извади от хладилника две бутилки бира, отвори ги и хвърли капачките в кошчето за боклук. Подаде едната на Ричър и се отпусна в креслото.

— Изправени сме пред една доста сложна ситуация — рече той.

— Знам — кимна Ричър.

— Какво знаеш?

— Знам, че стъпвате на пръсти около банда дрогиращи се рокери, сякаш се страхувате от тях.

— Не се страхуваме.

— Тогава защо стъпвате на пръсти?

— Ще стигнем и до това. Какво друго знаеш?

— Че разполагате с доста голям полицейски участък.

— И?

— Което предполага и голям личен състав.

— Шейсет човека.

— Всички те са ангажирани денонощно, при това толкова плътно, че началникът и заместникът му лично се отзовават на сигнал на гражданите, подаден в десет часа вечерта. От това следва, че голяма част от личния състав е навън, за да блокира пътищата. На практика сте блокирали целия град.

— Защото?

— Защото сте разтревожени от нечия външна поява.

Питърсън отпи голяма глътка бира и попита:

— Истинска ли беше катастрофата с автобуса?

— Не съм вашият човек — рече Ричър.

— Знаем това. Не би могъл да контролираш нещата. Но може би шофьорът…

— Твърде сложно — поклати глава Ричър. — Нещата можеха да се объркат по още хиляди начини.

— Той наистина ли се опита да овладее поднасянето?

— Какво имаш предвид?

— Да не би да го е причинил нарочно?

— Би било по-просто да изключи двигателя и да симулира повреда. Някъде близо до детелината.

— Твърде явно.

— Аз бях заспал. Но онова, което видях, когато се събудих, ми изглеждаше съвсем истинско. Не мисля, че той е вашият човек.

— Но би могъл да бъде.

— Всичко е възможно. На негово място аз щях да се появя като посетител на затвора. Началник Холанд ми каза, че имате много такива. Които пълнят мотелите шест дни в седмицата.

— Повечето от тях са ни познати. Тук почти няма затворници с малки присъди. Лицата са едни и същи и ние ги наблюдаваме. Появи ли се някой нов, проверяваме дали е включен в списъка на посетителите. Повечето от тях са жени и деца, а ние очакваме мъж.

Ричър сви рамене и отпи от бутилката. Бирата беше „Милър“. Хладилникът до него тихо забуча, опитвайки да прогони топлия въздух, проникнал при отварянето.

— Строителството на затвора продължи две години — рече Питърсън. — Стотици работници. Построиха им лагер на осем километра западно от тук. Върху общинска земя, на която имаше старо военно съоръжение. Добавиха дървени къщички и фургони и стана нещо като малко село. После си тръгнаха.

— Кога?

— Преди една година.

— И?

— Дойдоха рокерите и завладяха лагера.

— Колко?

— Вече са над сто.

— И?

— Продават метамфетамини. В големи количества. На изток и на запад от магистралата. Правят голям оборот.

— Изхвърлете ги.

— Опитваме се, но не е лесно. Нямаме официални причини да направим обиск. Което обикновено не е проблем. Правят временна лаборатория за метамфетамини в някоя каравана, която действа най-много ден-два, преди да се взриви. Достатъчно е да се появим след пожарната и да направим измерване. Въздухът ще бъде наситен с летливи химикали. Само че тези типове са много внимателни. До ден-днешен нямат нито един инцидент.

— Но?

— Попаднахме на следа. Появи се някаква едра риба от Чикаго да преговаря за голяма доставка. Срещата му с главатаря на рокерите се проведе тук, в Болтън, на неутрална територия с всички удобства. Едрата риба купи пробно количество от един пикап, паркиран пред ресторанта, в който хапнахме тази вечер.

— И?

— Имаме свидетел на сделката. Онзи от Чикаго успя да се измъкне, но ние пипнахме дрогата и арестувахме рокера. В момента е заключен в общинския арест и чака процес.

— Главатарят, казваш? Това не ви ли даде повод да претърсите лагера?

— Колата му е регистрирана в Кентъки, а шофьорската му книжка е издадена в Алабама. Твърди, че не живее тук, а само се е отбил. Нямаме доказателства за противното. Не можем да го арестуваме само защото се облича като някои други типове, които сме виждали. За съда това не е достатъчно. Искат повече.

— И какво решихте?

— Да го притиснем. Като му предложим извънсъдебно споразумение срещу информация, която ще ни позволи да ликвидираме цялото гнездо.

— Той прие ли?

— Още не. Изчаква развоя на събитията. Свидетелят може да забрави какво е видял. А може и да умре.

— Кой е свидетелят?

— Една приятна възрастна дама, от местните. Надхвърлила е седемдесет, бивша учителка и библиотекарка. Абсолютно надежден свидетел.

— Има ли опасност да забрави или да умре?

— Разбира се, че има. Тези хора постоянно плашат свидетелите. Или ги убиват.

— И по тази причина вие сте нащрек. Очаквате да се появи убиецът.

Питърсън само кимна.

Ричър отпи нова глътка от бутилката и попита:

— А защо мислите, че той ще бъде външен човек? Не е ли по-лесно някой от рокерите да свърши работата?

— Залепваме се за всеки, който се появи в града — поклати глава Питърсън. — Като тази вечер. Всички ги дебнат. Значи няма да е рокер. Би било проява на защитна реакция, а тяхната стратегия е да не ни дават никакви поводи.

— Ясно.

— Някой друг пътува насам, за да изпълни поръчката — добави Питърсън. — Няма друг начин. Някой, който ще се различава от тях.

8

Ричър отпи трета голяма глътка от бутилката и каза:

— Не е шофьорът.

— Откъде си толкова сигурен? — попита Питърсън.

— Колко печелят онези типове от метамфетамина?

— Около двеста долара на грам, но го продават с пикапи, които побират много. Може би правят милиони.

— В такъв случай могат да си позволят професионалисти. Един професионален убиец едва ли ще се препитава като шофьор на автобус.

— Добре, не е шофьорът — въздъхна Питърсън. — Мистър Джей Нокс е невинен.

— А вие гарантирате за всички посетители на затвора, така ли?

— Държим ги под наблюдение. Те наемат стаи в мотелите, използват градския транспорт за отиване и връщане от затвора, а на другия ден си тръгват. Всяко отклонение от този маршрут ще привлече вниманието ни.

— Къде е свидетелката?

— Стои си у дома. Казва се Джанет Солтър. Много мила женица, като добрата баба от приказките. За щастие живее на задънена улица, която денонощно се охранява от наши служители. Ти видя колата им.

— Не е достатъчно.

— Знаем. Пред къщата ѝ има още една кола, а трета охранява Задната част, на съседната улица. В самата къща дежурят полицайки, най-добрите, с които разполагаме. Четири по всяко време на денонощието. Две дежурят, две спят.

— Кога е делото?

— След месец, ако имаме късмет.

— А защо не я преместите? Може би в някой хотел на Карибите? Сигурен съм, че би приела такава оферта.

— Не иска да се мести.

— Съзнава ли, че се намира в опасност?

— Обяснихме ѝ ситуацията, но тя иска да направи каквото трябва. За нея това е принципен въпрос.

— Браво.

— И за нас е добре, тъй като възнамеряваме да ударим цялата шайка, веднъж и завинаги — кимна Питърсън. — От друга страна обаче, изпитваме големи затруднения, защото използваме всичките си ресурси.

— Което обяснява защо стъпвате на пръсти — кимна на свой ред Ричър. — Не можете да ги ударите, защото няма да ви стигнат ресурсите.

— И защото трябва да оправдаем действията си пред съда. Не можем да позволим на защитата да ги обяви за част от кампания за прочистване. А и рокерите не са глупави. Пазят се добре. Технически погледнато, никой от тях не е извършил престъпление. Поне не публично.

— Но фактически е обратното. Аз видях снимките.

— Именно — въздъхна Питърсън. — От тях личи, че един от нашите примерни граждани е пребил до смърт един от техните.


Шумният будилник на хладилника показваше дванайсет без пет. Оставаха петдесет и два часа. Луната зад прозореца беше високо в небето, снегът блестеше под бледите ѝ лъчи. Въздухът беше неподвижен. Нямаше вятър. Студът беше толкова силен, че Ричър го усещаше през стените. В стаята се беше образувала нещо като буферна зона, широка около половин метър. Там топлината на печката се сблъскваше с проникващия студ и го връщаше обратно.

— Началник Холанд в течение ли е? — попита Ричър.

— Защо питаш?

— Първоначални впечатления. Стори ми се малко объркан.

— Холанд е човек на място.

— Не отговори на въпроса ми.

— Ти обсъждаше ли началниците си, когато служеше в армията?

— Непрекъснато. С равните по ранг.

— Ние равни ли сме по ранг?

— Приблизително.

— Какви бяха твоите началници?

— Някои бяха свестни, но други бяха негодници.

— Холанд си е наред — увери го Питърсън. — Но е много уморен. Жена му почина, а дъщеря му порасна и напусна дома му. Той е съвсем сам и това му се отразява зле.

— Видях снимките в кабинета му.

— Спомен от по-добри дни. Бяха чудесно семейство.

— Значи е в течение на операцията?

— Достатъчно, за да поиска помощ, ако се наложи.

— От кого?

— От теб.

Ричър довърши бирата си. Беше му топло, чувстваше се добре. Бавно се предаваше на умората.

— Какво бих могъл да направя за него?

— Лагерът на някогашните строители се намира до старо военно съоръжение.

— Вече ми го каза.

— Искаме да разберем какво точно представлява то.

— Не знаете ли?

— Строено е много отдавна. Една-единствена каменна сграда, малко по-голяма от обикновена къща.

— И това е всичко?

— Да — кимна Питърсън. — Дълъг и прав като стрела път, който свършва пред малка къща в прерията.

— Колко малка?

— По-малка от тази.

— Форма?

— Квадратна. Като повечето обикновени къщи.

— С покрив?

— Разбира се.

— Питам, защото ми хрумна, че може би е била ракетен силоз. В двете Дакота има много такива.

— Не е силоз.

— Значи може да е била всичко. Включително и незавършено строителство.

— Не е това. По-старите хора помнят, че стотина строители са работили там в продължение на цял месец. Районът е бил отцепен от армията. Непрекъснато са пристигали и отпътували хора. Твърде голямо оживление за строителството на малка къща в прерията.

— Чувал съм и по-странни истории.

— Ние трябва да знаем какви са шансовете ни да се появим там и да арестуваме повече от сто души. Трябва да знаем какво ни очаква.

— Свържете се с някого. Може би с Министерството на отбраната.

— Направихме го. Не само ние, а и общинският съвет, после и щатското правителство.

— И?

— Никакъв отговор.

— Колко възрастни са хората, за които спомена?

— Има ли значение?

— Искам да разбера кога е било построено съоръжението. Тези хора виждали ли са строителите с очите си? Или просто преразказват историите, които са чули от бащите и дядовците си.

— Постройката е на около петдесет години.

— Колко време е била използвана по предназначение? Имало ли е войници?

— Не. Сградата никога не е била използвана.

— Вероятно става въпрос за съоръжение, построено по време на Студената война, което е останало недовършено — сви рамене Ричър. — В един момент идеята е била добра, а в следващия са я зарязали. По онова време често са се случвали подобни неща, защото стратегията се е променяла непрекъснато. Или защото никой не е имал представа какво са правили там. Което не е толкова важно. Каменната сграда е далеч по-устойчива на нападение с малокалибрено оръжие в сравнение с барака или каравана, но доколкото разбирам, вие не планирате престрелки.

— Просто трябва да сме сигурни.

— Не мога да ви помогна. Не съм служил там, дори не съм чувал за това място.

— Може би ще успееш да научиш нещо, ако използваш стари връзки.

— Доста отдавна съм напуснал армията.

— Би могъл да отидеш и да хвърлиш едно око.

— На какво? Каменната сграда си е каменна сграда. Военните използват същия камък за строителство като всички останали.

— Защо тогава са струпали стотина работници там?

— Какво имаш предвид?

— Подозираме, че става въпрос за някакво подземно съоръжение. А каменната къща е само вход към него. Долу може би има цял лабиринт. Може би там е лабораторията им. Това обяснява отсъствието на пожари и взривове на повърхността. Може би са превърнали мястото в крепост, с големи запаси от храна, вода и оръжие. Нещата могат да станат много сериозни, а ние не желаем усложнения.


Питърсън стана да вземе още две бири от хладилника. Стигнали сме до средата на разговора, помисли си Ричър. А може би и по-малко, ако там са се охлаждали шест бутилки в картонена опаковка.

— Това не е всичко — рече Питърсън.

— Не думай — отвърна Ричър.

— Прибрахме главатаря им, но те продължават да функционират. Някой издава заповеди, които се изпълняват.

— Може би шефът си има заместник.

— При бандите няма такова нещо.

— Значи той има връзка с тях. Мобилен телефон или писмени инструкции, които някой изнася от ареста.

— Изключено.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно.

— Остава адвокатът му. Всекидневни визити, по време на които вашият човек издава устни заповеди, а адвокатът ги предава надолу по веригата.

— И ние си го помислихме. Но не е така.

— Откъде знаеш?

— Стаята за посещения е под видео и аудио контрол.

— Въпреки поверителния характер на разговорите между адвокат и клиент? Законно ли е?

— Може би. Затворът е нов, а в закона има куп добавки и изменения.

— Той не е федерален затворник.

— Добре де, може би не е съвсем законно.

— Но въпреки това го правите?

— Да — кимна Питърсън. — Но до този момент не сме хванали никакви инструкции или конкретни детайли. Нищо не се записва на хартия, няма предаване на бележки.

— Чували ли сте за Четвъртата поправка? Тя може да ви прецака тотално.

— Нямаме намерение да използваме нищо от чутото. Дори прокурорът не знае, че го правим. Целта ни е да получим някакво предварително предупреждение за евентуални действия срещу свидетелката. Нищо повече.

— С нея нещата са наред. Постарали сте се добре. Все пак става въпрос само за месец. Дори и ако нещата се проточат.

— Ние се явихме на конкурс за този затвор.

— Холанд ми каза — кимна Ричър. — Като завод на „Тойота“. Или на „Хонда“.

— Трябваше да дадем, за да получим.

— Винаги е така.

— Служителите в подобен род заведения получават данъчни облекчения. Построихме нови къщи, разширихме училището.

— Но?

— Трябваше да подпишем техния кризисен план.

— Който гласи?

— Да играем точно определена роля в случай на бягство.

— Която е?

— Целият личен състав на болтънската полиция заема позиция на предварително очертан периметър на километър и половина около затвора.

— Целият?

— До последния човек, независимо кой е на смяна и кой почива. Няма болни, няма заспали.

— Сериозно ли говориш?

— Бяхме принудени да подпишем. За доброто на града.

— Лошо — промърмори Ричър.

— Много лошо — съгласи се Питърсън. — Включи ли се сирената, трябва да зарежем всичко и да потеглим на север. Целият личен състав, до последния човек. А ако това се случи в рамките на следващия месец, Джанет Солтър остава без никаква охрана.

9

Ричър довърши втората си бира и каза:

— Това е лудост.

— Само в действителност, но не и на хартия. На теория трябва да получим подкрепление от магистралните патрули. А федералните вече ни предложиха закрила за мисис Солтър. Работата е там, че през зимата магистралните патрули са постоянно навън, обикновено на часове разстояние от тук, а мисис Солтър отказва федерална закрила. Според нея не тя, а рокерите трябва да бъдат заключени някъде надалеч.

— Май имате проблем — въздъхна Ричър.

— На мен ли го казваш?

Ричър извърна глава към прозореца, зад който белееше осветеният от луната сняг.

— Но времето не е особено подходящо за бягство, нали? И ще остане такова може би месеци. Половин метър девствен сняг покрива всичко в радиус от осем километра. Ако някой реши да прескочи оградата, или каквото имат там, ще умре от студ в рамките на един час. Или ще бъде преследван с хеликоптер. Следите му ще личат отдалеч.

— Вече никой не бяга пеша — поклати глава Питърсън. — По-вероятно е да опитат с някой камион за провизии или нещо подобно.

— А защо трябва да правите кордон точно на километър и половина?

— Никой не твърди, че кризисните планове са безупречни.

— В такъв случай бихте могли да имитирате изпълнението им. Оставете част от хората си по местата им. Поне жените в дома на свидетелката.

— Не можем. Ще има преброяване, ще ни направят ревизия. Ако се окаже, че не сме изпълнили някоя точка от договора, ще ни наложат федерален надзор за следващите десет години. Договорът е подписан от общинската управа, взели сме пари.

— За допълнителните коли?

— И за разходите — кимна Питърсън. — Всички служители трябва да живеят на десет минути път от участъка и да разполагат със служебна кола. Радиостанциите им са включени постоянно и те трябва да реагират на секундата.

— Не можете ли да вземете и мисис Солтър в някоя от колите?

— Нямаме право. Цивилните трябва да стоят настрана.

— Имали ли сте случай на бягство?

— Не. Затворът е чисто нов, с безупречна охрана.

— Значи трябва просто да се надявате, че нещата ще се развиват по най-благоприятния начин.

— Именно. Но да се надяваме не означава, че винаги ще е така. Ако ставаше въпрос за случайно съвпадение или малшанс, нямаше да ни пука. Но не е така. Защото онзи, който иска да отстрани хората ни от дома на Джанет Солтър, разполага с достатъчно власт да го направи когато пожелае.

— Като организира бягство? — вдигна вежди Ричър. — Едва ли е възможно. Аз познавам затворите. Бягството изисква продължителна подготовка. Човекът, за когото говориш, трябва да състави план, да вербува съответния шофьор, да спечели доверието му, да разполага с пари и стабилни връзки навън.

— Това не е всичко. И нещата се влошават.

— Разкажи ми.

— Втора точка от кризисния план засяга вероятността от бунт в затвора. В такъв случай служителите напускат периметъра, а ние поемаме вишките и портала.

— Пак целият личен състав?

— Да, условията са същите като при първа точка. Но бунтовете се организират бързо. Могат да започнат буквално за секунди. Няма затвор, който да не е заплашен от подобно събитие, повярвай ми.


Не се стигна до трета бутилка бира. Разговорът по същество приключи с няколко допълнителни разяснения и малко повторения.

— Разбираш ли? — попита Питърсън. — Той може да планира нещата с точност до минута. Погрешните думи се отправят към погрешния човек, настава сбиване и бунтът е факт. Ние получаваме сигнал за него и след броени минути сме на осем километра от къщата на Джанет Солтър.

— Той е затворен в общинския арест, нали? — възрази Ричър. — Съвсем отделно място. Никой не вдига бунтове в ареста. Обитателите му очакват съдебен процес и мислят как да изглеждат невинни.

— Той е рокер. Вероятно има приятели в главната сграда. Или приятели на свои приятели. Така действат затворническите банди. Грижат се за себе си. А начини за комуникация — колкото щеш.

— Лошо — повтори Ричър.

— Да — кимна Питърсън. — Когато завият сирените, ние тръгваме и толкоз. В участъка остава само един възрастен цивилен, който трябва да ни се обади в случай на опасност от терористично нападение. Във всички останали случаи просто сме с вързани ръце.

— Очаквате терористично нападение?

— Не тук. В Маунт Ръшмор, но това е проблем на Рапид Сити.

— И участъка ли разширихте? — попита Ричър. — Като училището?

Питърсън кимна.

— Налагаше се. Градът се разрастваше.

— Докъде стигнахте?

— Увеличихме се двойно. По същото време се състезавахме със затвора за привличането на кадри. Трудно е да се запази нивото. Един от големите проблеми на началник Холанд. Половината от нас са с него от едно време, другите не са.

— Не мога да му помогна — рече Ричър. — Аз само минавам оттук.

— Може да звъннеш на някой стар познат в армията. Ще му бъде от помощ. Ако избутаме следващия месец, тази информация ще ни трябва.

— Напуснах доста отдавна. Поколенията се смениха. Със сигурност ще ми затворят телефона.

— Все пак можеш да опиташ.

— Няма да стигна по-далеч от телефонистката.

— Едно време, когато постъпвах на работа, разполагахме със спешен номер на ФБР в град Пиер. Още го помня наизуст, въпреки че системата беше променена преди години.

— Е, и?

— Предполагам, че и ти помниш някой телефонен номер. Който не минава през централата.

Ричър не отговори.

— Обади се, моля те — настоя Питърсън. — Обещавам, че това ще бъде всичко. Ние поемаме нещата в свои ръце, а ти си продължаваш по пътя.

Ричър мълчеше.

— Можем да ти предложим бюро и стол.

— Къде?

— В участъка. Още утре.

— Искаш да дойда на работа с теб? В полицейския участък? Май не ми се доверяваш кой знае колко, а?

— Ти си в дома ми. Където спят жена ми и децата ми.

Ричър кимна.

— Тук не мога да споря.


Но Ким Питърсън не спеше. Десет минути след като Андрю Питърсън го остави на мира, Ричър реши да махне четирите празни бутилки, от които се разнасяше застоялата миризма на хмел. Взе по две в ръка и ги понесе към кухнята с надеждата да открие кошче за боклук. Но там завари Ким Питърсън, наведена над отворения хладилник. Светлината на вътрешната крушка беше достатъчно силна, за да прогони мрака от стаята. Ким беше облечена в стар бродиран халат, косата ѝ беше разпусната. Ричър вдигна бутилките в ръцете си с мълчалив въпрос.

— Под мивката — рече Ким Питърсън.

Ричър се наведе и отвори вратичката на шкафа. Вътре бяха подредени други шест празни бутилки.

— Имате ли всичко, което ви трябва? — попита тя.

— Да, благодаря.

— Андрю поиска ли нещо от вас?

— Да, помоли ме да завъртя няколко телефона.

— За военния лагер?

Ричър кимна.

— Ще го направите ли?

— Ще се опитам.

— Добре. Това място направо го подлудява.

— Ще направя всичко възможно.

— Обещавате ли?

— Госпожо?

— Обещайте ми, че ще направите всичко по силите си, ако той ви помоли за помощ. Работи прекомерно и отговаря за всичко. Началник Холанд не познава дори половината от подчинените си и Андрю се товари допълнително.


Ричър влезе в малката баня в съседство с кабинета и взе горещ и продължителен душ. После сгъна дрехите си на стола, на който беше седял Питърсън, и се шмугна под завивките. Пружините на разтегателното канапе жалостиво изскърцаха и увиснаха под тежестта на тялото му. Обърна се на едната страна, после на другата. Послуша силното тиктакане на будилника в продължение на минута и заспа.

Един без пет през нощта.

Оставаха петдесет и един часа.

10

Ричър се събуди в седем без десет сред гробна тишина. Навън валеше сняг на едри парцали и вече беше натрупал около трийсет сантиметра. Нямаше вятър. Милиардите едри снежинки се спускаха отвесно надолу, като миниатюрни парашути. Някои потрепваха, други се въртяха, трети се отклоняваха на сантиметър-два, но всички се подчиняваха на гравитацията и прибавяха незабележимата си тежест към дебелата бяла покривка. Част от тях се задържаха по жиците и оградите и им придаваха причудливи издължени форми.

Леглото беше топло, но въздухът в кабинета беше студен. Желязната печка беше угаснала, защото бе изчерпала запасите си от дървени пънове. А може би и заради прекъснатия приток на въздух. Какви са правилата за госта при такива обстоятелства, запита се Ричър. Трябваше ли да стане, да отвори въздушните клапи и да сложи нови дърва? С това щеше ли да помогне на домакините, или само щеше да ги подразни? Нямаше ли да наруши някакъв предварително установен ред, принуждавайки ги да излизат посред нощ за дърва?

В крайна сметка не предприе нищо. Просто придърпа одеялото до брадичката си и отново затвори очи.

Седем без пет сутринта.

Оставаха четирийсет и пет часа.


На две хиляди и седемстотин километра на юг, осем без пет. Платон закусваше в по-малката от двете трапезарии на открито. По-голямата беше запазена за официални вечери и затова се използваше по-рядко. Официалните вечери означаваха бизнес, но голяма част от сегашните му бизнес партньори бяха руснаци, които не си падаха по вечерните жеги на сто и шейсет километра от Мексико Сити. Те предпочитаха климатичните инсталации. Въпрос на навик, помисли си Платон. Беше чувал, че в някои части на Русия е толкова студено, че плюнката ти замръзва и се превръща в камък още преди да падне на земята. Но не вярваше, че е чак така. Можеше да приеме, че в отделни части на Русия са измерени рекордно ниските температури, надлежно отбелязани в различни справочници. Можеше да се съгласи дори с факта, че малко количество телесна течност може да замръзне по пътя си от устата до земята. Но за да оцелее при такива условия, човек трябва да носи скиорска маска, изработена от коприна или някаква модерна изкуствена материя, през която плюенето категорично беше изключено. Платон си даваше сметка, че екстремно ниските температури вървят ръка за ръка с изключително ниска влажност на въздуха — факт, който превръщаше плюенето в нещо напълно непрактично. От всичко това следваше, че горният анекдот е само илюстративен, напълно лишен от функционалност.

Платон се гордееше с анализаторските си способности.

Мислеше за руснаците, защото само преди час един от тях му беше направил интересно предложение по телефона. В рамките на обичайното, разбира се. Братовчедът на приятел на зетя на руснака се нуждаел от определено количество субстанция, ще може ли Платон да помогне? Основният приоритет на Платон беше да помогне на самия Платон, разбира се. Затова той се зае да разглежда предложението именно в тази светлина и стигна до едно доста интересно решение, което след известно шлифоване и умел пазарлък би могло да се превърне в изгодна сделка. Всъщност в страшно изгодна сделка — разбира се, еднопосочна и изцяло в негова полза. Но той все пак беше Платон, докато безименният руски братовчед не беше.

Условията за успешната реализация бяха три.

Първо, необходима бе фундаментална промяна в очакванията на клиента. В смисъл, че количеството от въпросната субстанция нямаше да бъде доставено на руснака, а обратно — руснакът щеше да бъде транспортиран при количеството.

Второ, сделката изцяло щеше да се базира на една от любимите поговорки на Платон: една птичка в ръката струва повече от две птички в гората.

И, трето, сделката щеше да доведе до известни промени в Южна Дакота, което означаваше, че ситуацията там трябваше да си остане чиста, жизнена и абсолютно привлекателна. Или, казано с други думи, абсолютно пазарна. Което означаваше, че отстраняването на свидетеля и адвоката трябва да стане по-скоро рано, отколкото късно.

Платон протегна ръка към телефона.


* * *


В седем и четиринайсет минути сутринта старата ферма все още тънеше в тишина. В седем и петнайсет тя се пробуди за живот. През стената се долови писукането на електронен будилник, последвано от стъпки на горния етаж. Четири чифта. Два детски и два на родителите им. Децата са момчета, определи Ричър, съдейки по безцеремонния и доста груб тропот. Затръшнаха се врати, задействаха се душове и тоалетни казанчета. Десет минути по-късно шумът се прехвърли в кухнята. Съскане и къркорене на машина за кафе, меко затръшване на вратата на хладилника, стържене на столове по пода. В главата на Ричър отново изплува въпросът за протокола. Дали просто да отвори вратата и да се сподели закуската на домакините? Няма ли да стресне децата? Това зависеше от възрастта и възпитанието им. Да чака ли покана? Или да чака, докато децата тръгнат за училище? Дали изобщо ще ходят на училище при този сняг, който продължаваше да трупа?

Взе бърз душ, облече се в миниатюрната баня, а после прибра канапето и седна върху него. Минута по-късно в кухнята проскърца стол, по пода се чуха бързи и леки стъпки, на вратата се почука. В процепа се появи главата на момче. Около седемгодишно, миниатюрно копие на Андрю Питърсън. По лицето му се четяха недоволство, че са му възложили неудобна задача, и нетърпение към онова, което го чакаше зад вратата, примесено с открито любопитство.

— Мама каза да дойдете за чаша кафе — рече хлапето и изчезна.

Когато Ричър отвори вратата на кухнята, децата вече ги нямаше. Тропотът на краката им заглъхна нагоре по стълбите. Той ясно си представи движението на въздуха и вихрушката от прашинки след тях. Родителите им седяха на масата. Бяха облечени с дрехите, които носеха вчера — Питърсън с униформа, съпругата му с пуловер и панталони. И двамата мълчаха. Може би защото знаеха, че думите им ще потънат в тропота, който се носеше над главите им. Ричър си наля чаша кафе и се обърна към масата. Питърсън вече беше станал и бе тръгнал към хамбара, където го чакаше пикапът с прикачения снегорин. Жена му също излезе и пое нагоре по стълбите, вероятно да провери дали децата са готови. Минута по-късно момчетата се спуснаха тичешком долу и входната врата се затръшна след тях. Отвън долетя дрезгавото потракване на дизелов двигател, блеснаха жълтеникави фарове. Училищният автобус, съобрази Ричър. Точно по разписание независимо от лошото време.

Минута по-късно в къщата се възцари пълна тишина. Ким не се върна в кухнята. На масата нямаше нищо за ядене. Голяма работа, рече си Ричър. Беше свикнал с глада. Остана сам, докато Питърсън не надникна през вратата и го повика. Откачи от закачалката дебелата шуба на магистралния полицай и излезе навън.

Осем без пет сутринта.

Оставаха четирийсет и четири часа.


Адвокатът отново се бореше с гаражната врата. Алеята беше покрита с трийсетсантиметров сняг, част от който беше блокирал вратата. Моторчето от вътрешната страна напрегнато виеше. Той хвана ръчката и рязко я дръпна нагоре. Веригата на механизма издрънча, вратата се вдигна. Снегът се срути във вътрешността на гаража. Адвокатът го изхвърли обратно с лопата, запали двигателя и се приготви да посрещне предизвикателствата на деня.

Денят му започна със закуска. Навън. Нещо нормално за малкия град. Чаша кафе в бара, малко шеги и разговори, преглед на имейлите, осъществяване на един-два контакта. Все ценни неща, които обаче не заслужаваха повече от половин час време. Или максимум четирийсет и пет минути. Понякога дори час и половина.

Страхуваше се да отиде на работа.

Във фирмата използваха жълти листчета за съобщения. Всяка сутрин секретарката му връчваше цяла купчина от тях. Съдържанието на повечето беше невинно. Но имаше и други. Например „Клиентът настоява за среща, свързана с дело № 517713“. Такова дело нямаше. Никаква папка, никакви писмени указания. Бележката беше код. Или по-скоро заповед да тръгне към затвора, за да получи съответните инструкции.

Не получаваше всеки ден такива бележки. Нямаше начин да отгатне кога ще се появят. Очакването се беше превърнало в ритуал. Стоеше пред бюрото на секретарката си с протегната ръка и сърце в гърлото, готов да приеме онова, което му беше подготвила съдбата.


По пътя към центъра Ричър не видя нищо друго освен сняг. По земята, във въздуха, навсякъде. Сгушен под него, светът се бе притаил. Животът сякаш беше спрял. Трафикът беше слаб, ограничен в тясната почистена лента. Изпод гумите излитаха пресовани вафлички. Колите образуваха колони и пълзяха една след друга с не повече от трийсет километра в час. Но патрулката на Питърсън се различаваше от тях. Топла, стабилна и сигурна, с вериги на задните колела и зимни гуми на предните, тя си пробиваше път в снега без никакви проблеми.

На дневна светлина участъкът изглеждаше по-издължен и по-нисък, отколкото през нощта. Просторна едноетажна сграда, изградена от бели тухли. На покрива имаше антени и сателитни чинии, закрепени на стоманени стойки. Прилича на класическа полицейска казарма, помисли си Ричър. От онези, които преди време строяха по едни и същи архитектурни планове. Отпред имаше множество патрулни коли, все още топли и почистени от снега. Вероятно бяха на ченгетата от дневната смяна, пристигнали навреме за оперативката в осем и трийсет. Между колите щъкаше малък булдозер с дебели гуми, който събираше снега и го трупаше на висока двуметрова купчина. Питърсън видимо се отпусна. Явно харесваше снега, който затрудняваше достъпа навсякъде, включително и до дома на Джанет Солтър. Нападателите със сигурност щяха да изчакат по-благоприятни метеорологични условия. При тези преспи нямаше как да се промъкнат незабелязано.

Ричър взе подплатената шуба, но шапката и ръкавиците остави в колата. Бяха прекалено лични. Възнамеряваше да ги замени със свои. На столчето зад рецепцията седеше друг възрастен мъж. Дневната смяна. Беше на същата възраст като колегата си от снощи, облечен със същите цивилни дрехи. Питърсън и Ричър минаха покрай него и тръгнаха по коридора към просторното общо помещение, пълно с униформени мъже и жени, които пиеха кафе, пишеха в бележниците си или четяха бюлетини, подготвяйки се за предстоящото дежурство. Бяха около трийсетина — млади и стари, спретнати и небрежни. Истинска шарения. „Удвоихме личния състав, но беше трудно да запазим нивото“, беше казал Питърсън. Доказателството за това беше тук, пред очите му. Новаците лесно се различаваха от ветераните. Също така лесно беше да се усетят разногласията помежду им. Липсваше единомислието в екипите, а това се отразяваше на професионализма. Ние срещу тях, това беше проблемът на началник Холанд. Беше принуден да ръководи два отдела, обединени в един. Но му липсваше нужната енергия. Би трябвало да си подаде оставката. Или кметът би трябвало да го уволни още преди да е изсъхнало мастилото под договора за затвора.

Стари или нови, ченгетата бяха точни. В осем и половина общата зала беше почти опразнена. Беше ясно, че блокирането на пътищата изисква повече жива сила, а снегът ги принуждаваше да паркират колите си почти броня до броня. Останаха само двама души, и двамата униформени. На табелката на единия пишеше Каплър, а на другия — Лоуъл. И двамата бяха без колани. Нямаха нито пистолети, нито радиостанции, нито белезници. Бяха надхвърлили трийсет. Каплър беше мургав, лицето му носеше следи от загар. Лоуъл беше рус и червендалест като местните младежи. И двамата изглеждаха здрави, пъргави и в отлична форма. Но не бяха щастливи. Каплър обикаляше залата по посока на часовниковата стрелка, а Лоуъл крачеше в обратна посока. Заниманието им беше да опразват подносите за документи, да трупат хартията на високи купчини и да ги отнасят в някакво помещение с врата без надпис в дъното.

— Какво правят тези двамата? — попита Ричър.

— Изпълняват нормалните си задължения — отвърна Питърсън.

— Едва ли, при този недостиг на жива сила — възрази Ричър.

— Какво е според теб тогава?

— Наказание. Направили са нещо, заради което са били наказани. Холанд им е прибрал оръжието.

— Не мога да говоря за това.

— Новаци ли са?

— Лоуъл е отскоро при нас. Местно момче, от стара болтънска фамилия. Каплър е нов, но не съвсем. Дойде преди две години от Флорида.

— Защо? Заради климата? Мислех си, че е по-скоро обратното.

— Търсеше си работа.

— Тук? Какво му се е случило във Флорида?

— Защо трябва да му се е случило нещо?

— Защото, при цялото ми уважение, ако работиш в правоохранителните органи на Флорида и изведнъж решиш да се прехвърлиш в Южна Дакота, значи нямаш никаква алтернатива.

— Не знам подробностите. Беше назначен от Холанд и кмета.

— Какво е направил Лоуъл, за да заслужи такъв партньор?

— Лоуъл е странна птица — отвърна Питърсън. — Самотник, чете книги.

— Какво са направили, за да им отнемат оръжието?

— Не мога да говоря за това. А и ти имаш работа. Избери си някое бюро и започвай.


По стар навик Ричър си избра едно бюро в дъното. Голо, с ламиниран плот и все още топъл стол пред него. Върху плота имаше клавиатура и монитор, плюс стационарен телефон. Мониторът беше изключен. Телефонът имаше бутони за шест линии, плюс още десет за бързо набиране.

— За външна линия натисни девет — обади се Питърсън.

Предполагам, че и ти помниш някой телефонен номер. Който не минава през централата.

Насреща се включи секретар, което беше нещо ново.

Гласът беше мъжки, говореше бавно и авторитетно, с прекалено ударение на първите три думи.

„Свързахте се с бюро „Трудова статистика“. Ако разполагате с вътрешния телефон на лицето, което търсите, просто го наберете. В противен случай изберете от следващото меню.“

Последва дълга инструкция. „Натиснете едно за еди-кой си, натиснете две за друг“ и така нататък. Следваха отделите: селско стопанство, промишленост, обслужващи сфери извън хранителната промишленост.

Ричър затвори.

— Помниш ли някой друг номер? — попита Питърсън.

— Не.

— На кого се обади?

— На една специална елитна част. Прилича на военно ФБР, но е много по-малка.

— А с какво се свърза?

— С някаква държавна служба. „Трудова статистика“ или нещо подобно.

— Нещата се променят, а?

— Явно — сви рамене Ричър.

Той замълча за миг, после добави:

— А може би не. Поне не из основи.

Набра отново. Същият номер. Отговори му същият запис. Ако разполагате с вътрешния телефон на лицето, което търсите, просто го наберете. Той набра 110. Нещо прищрака, прозвуча нов сигнал за набиране. Насреща вдигнаха още на първото позвъняване. Друг глас, на живо.

— Да?

Южняшки акцент, глас на млад мъж, около трийсетгодишен. Почти сигурно капитан, освен ако светът не се бе побъркал окончателно и на телефоните вече не дежуреха лейтенанти, сержанти или — пази Боже — цивилни.

— Искам да говоря с прекия ви началник — рече Ричър.

— Чий пряк началник?

— Вашият.

— С кого си мислите, че разговаряте?

— Вашият вътрешен номер е сто и десет, в централата на Военната полиция в Рок Крийк, Вирджиния.

— Така ли?

— Освен ако не сте сменили номерата. Някога вдигаше дежурен телефонист, от когото исках да ме свърже със стая сто и десет.

— С кого по-точно разговарям?

— Преди време работех за сто и десет.

— В качеството си на какъв?

— Бях първият му командир.

— Име?

— Ричър.

Насреща настъпи тишина.

— Някой изобщо прибягва ли до менюто, което предлагате? — подхвърли Ричър.

— Сър, след като сте работили за сто и десет, би трябвало да знаете, че това е открита линия за спешни случаи. Ще ви помоля веднага да уточните за какво става въпрос.

— Искам да говоря с прекия ви началник.

— Относно?

— Искам да ми направи една услуга. Кажете му да ме потърси в архивите и да ми се обади на този номер. — Ричър се наведе над конзолата и продиктува цифрите, изписани в долната ѝ част.

Мъжът насреща затвори, без да каже нито дума.

Девет без пет сутринта.

Оставаха четирийсет и три часа.

11

Телефонът на бюрото иззвъня в девет и половина, но се оказа, че не търсят Ричър. Той оправи преплетения кабел и подаде слушалката на Питърсън, който се представи и слуша в продължение на близо минута. После заяви, че ще поддържат връзка, и върна слушалката на Ричър, който я остави върху вилката.

— Твоята информация ще ни трябва по най-бързия начин — рече Питърсън.

— Знаеш какви са днешните младежи — направи гримаса Ричър и махна към телефона пред себе си. — Не си записват, не се обаждат.

— Говоря сериозно.

— Какво се промени?

— Току-що говорих с човек от Агенцията за борба с наркотиците във Вашингтон. Обадиха се да ни предупредят. Оказа се, че подслушват някакъв руснак, заподозрян като наркодилър. Той е нов в бизнеса и изгаря от желание да си създаде име и да гони големи сделки. Живее в Бруклин, Ню Йорк. Току-що са засекли разговор между него и някакъв тип от Мексико на име Платон, който му предложил за продажба имот в Южна Дакота, на осем километра от град Болтън.

— Продажба на имот? — вдигна вежди Ричър.

— Това са думите, които са използвали.

— За какво всъщност става въпрос? За недвижима собственост или за сделка с наркотици?

— Ако в тази недвижима собственост съществува нелегална лаборатория за производство на наркотици, то е едно и също, нали? Така мислят и в Агенцията. Скоро ще ни потърсят отново, за да получат отговор какво представлява въпросният имот.

— Кажи им да го зададат на Министерството на отбраната. Така ще получат много по-бърз отговор.

— А ние ще приемем ролята на идиоти, така ли? Не можем да признаем, че нямаме представа за имот, който е под носа ни повече от петдесет години.

Ричър сви рамене и посочи телефона.

— Ще разберете в момента, в който разбера и аз. Което може и да не се случи никога.

— Бил си командир на елитна част там, а?

— За кратко време — кимна Ричър. — Платон е малко странно име за мексиканец, не мислиш ли? На мен ми прилича повече на бразилско.

— Не, по-скоро е югославско — рече Питърсън. — Като на онзи стар диктатор.

— Той е Тито.

— Този не беше ли някакъв южноафрикански епископ?

— Онзи е Туту.

— А кой, по дяволите, е Платон?

— Древногръцки философ. Ученик на Сократ и учител на Аристотел.

— Какво общо има Бразилия?

— Не питай.


Каплър и Лоуъл се върнаха в залата, разпределиха по таблите още топлите от копирния апарат листове и отново излязоха.

— С това приключи работата им за деня — отбеляза Питърсън. — Сега им предстои петчасова обедна почивка. Така си пилеят времето.

— Какво са прегрешили?

— Не мога да ти кажа.

— Толкова ли е лошо?

— Всъщност не.

— Е?

— Не мога да ти кажа.

— Можеш.

— Добре, де. Преди три дни бяха изключили радиостанцията си в продължение на един час и не казаха защо. Това не можем да го позволим, заради затвора…


В десет без двайсет телефонът отново иззвъня. Ричър вдигна слушалката.

— Да?

— Майор Ричър? — попита женски глас насреща.

— Да.

— Знаете ли коя съм?

— Слушам ви.

— През последната година на службата ви бяхте лектор.

— Така ли?

— Преподавахте интеграция на военните и федералните разследвания. Аз поех курса от вас. Не познахте ли гласа ми?

— Продължавайте.

— Какво още да ви кажа?

Точно в този момент Ричър искаше тя да му каже още много неща, защото гласът ѝ беше страхотен. Топъл, леко пресипнал, малко задъхан и приятно интимен. Харесваше начина, по който шепнеше в ухото му. В съзнанието му изплува притежателката му — руса, не повече от трийсет и пет годишна, не по-малко от трийсет. Вероятно бе висока и с хубава фигура. При всички случаи страхотен глас.

Който обаче не му беше познат. И той го каза.

— Много съм разочарована — прошепна тя. — И дори малко обидена. Сигурен ли сте, че не ме помните?

— Трябва да говоря с вашия командващ офицер.

— Това ще почака. Не мога да повярвам, че не знаете коя съм.

— Мога ли да направя предположение?

— Давайте.

— Мисля, че сте някакъв филтър срещу празни дрънканици. Мисля, че вашият командващ офицер иска да знае, че това наистина съм аз. Ако кажа, че помня коя сте, няма да издържа теста. Защото не ви помня. Никога не сме се срещали. Може би ми се иска, но за съжаление не е така.

— Но аз поех вашия курс.

— Не сте. Просто сте прочели досието ми. Наименованието на курса беше само за публична употреба. Фактически преподавах как да прецакваме федералните, а не как да си сътрудничим с тях. Ако сте присъствали, щях да ви помня.

— Браво — отвърна гласът и в него се долови усмивка. — Току-що издържахте теста.

— Коя сте вие тогава?

— Аз съм вие.

— Какво означава това?

— Командир на Специална част сто и десет.

— Наистина ли?

— Абсолютно.

— Страхотно. Моите поздравления. Как е?

— Убедена съм, че можете да си представите. В момента седя на някогашното ви бюро, в пряк и преносен смисъл. Помните ли бюрото си?

— Имах много бюра.

— Тук, в Рок Крийк.

На практика Ричър помнеше бюрото си, и то много добре. Старомодна чиновническа мебел, изработена от стомана и боядисана в зелено. Ръбовете ѝ бяха протъркани и под тях се виждаше лъскав метал.

— Отдясно има вдлъбнатина — добави гласът. — Някои твърдят, че е ваше дело и че сте ударили в бюрото нечия глава.

— Някои хора?

— Разказват го като легенда. Вярно ли е?

— Според мен вдлъбнатината се е получила при пренасянето.

— Формата ѝ абсолютно съвпада.

— Може би някой е изпуснал отгоре топка за боулинг.

— Аз предпочитам легендата.

— Как се казвате? — попита Ричър.

— Измислете ми някакво име — отвърна гласът.

— Моля?

— Нека си остане между нас. Дайте ми някакво кодово име.

— Това е частен разговор.

— Не съвсем. Системата ни показва, че се обаждате от някакъв полицейски участък. Сигурна съм, че там разполагат с телефонна централа и записващи устройства.

— Добре, продължавайте да говорите — въздъхна Ричър. — А аз ще се опитам да ви измисля подходящо име.

— Какво искате да ви кажа?

— Четете указателя. И това ще ми свърши работа.

В гласа отново се долови усмивка:

— Хората казват, че вдлъбнатината върху бюрото е направена от главата на полковник. И това е станало причина да ви изритат от сто и десет.

— Не са ме изритали. Получих ново назначение и това е всичко.

— Само защото въпросният полковник е бил гадняр и никой не го е обичал. Но вие решително сте минали границата. Така казват хората.

— Аманда.

— Аманда ли? Добре, това съм аз. Ако пак ви потрябвам, наберете централата и поискайте да ви свържат с Аманда. И така, какво мога да направя за вас днес?

— В Южна Дакота има едно градче на име Болтън. Намира се горе-долу в центъра на щата, на двайсетина километра северно от междущатска магистрала деветдесет.

— Знам къде е. Нашата система включва и координатите ви. В момента гледам именно Болтън.

— Как го гледате?

— На лаптопа си. С помощта на „Гугъл“.

— Днес ви е доста по-лесно, отколкото едно време.

— Технологиите действително са нещо чудесно. С какво мога да ви помогна?

— На осем километра западно от града има изоставено съоръжение, останало от времето на Студената война. Искам да науча нещо повече за него.

— Не можете ли сам да разберете това?

— Никога не съм го виждал. А вероятно и няма кой знае какво за гледане. Но за всеки случай искам да го проверите.

— Сигурен ли сте, че не е ракетен силоз? Двете Дакота са пълни с такива.

— Казват, че не е силоз. И на мен не ми изглежда като силоз.

— Добре, задръжте така. Започвам скролване и увеличаване. Според последните въздушни снимки западно от града има нещо, което наподобява затворнически лагер. Петнайсет дървени къщички и една по-стара сграда, наредени в две редици по осем. Плюс дълъг и прав път, може би три километра.

— По-старата сграда прилича на къща, нали?

— Да. От въздуха прилича на къща.

— Ясно. Но ми трябва повече.

— Не ми казвайте, че искате да отскоча до Южна Дакота и да я разгледаме заедно.

— Би било чудесно, защото и бездруго съм блокиран от силна снежна буря и нямам какво да правя. Но и документалната проверка ще свърши работа. Къщата все ще изскочи отнякъде. Искам да знам какво е предназначението ѝ, размерите ѝ и архитектурните планове.

— Обадете ми се към края на работното време.

Нещо в слушалката прищрака и гласът изчезна.

Десет без пет сутринта.

Оставаха четирийсет и два часа.

12

Адвокатът спря колата на служебното място на паркинга и нахлузи ботушите си. С тяхна помощ се придвижи до фоайето на офис сградата, където отново ги събу, натика ги в найлонов плик и ги понесе към асансьора заедно с куфарчето си. Секретарката му го поздрави от остъклената зона пред вратата на кабинета. Той не отговори. Все още не знаеше дали утрото ще е добро. Просто протегна ръка и пое снопчето съобщения.

Днес те бяха осем на брой.

Три от тях засягаха тривиални служебни проблеми.

Четири се отнасяха до нормални юридически въпроси.

Последното беше молба за спешна среща с клиента му в затвора във връзка с дело № 517713.


* * *


За момент Ричър остана на мястото си, после се надигна и излезе в коридора. Откри Питърсън в един празен кабинет близо до входа на общата зала. Вътре бяха натикани четири бюра. На една от стените на височината на главата му бе окачено дълго табло за съобщения. Изправен пред него, Питърсън закрепваше с кабърчета вчерашните снимки от местопрестъплението. Заснежената земя. Голямата синина на слепоочието. Никаква кръв.

— Току-що получихме рапорта от аутопсията. Наистина е бил преместен.

— Други наранявания? — попита Ричър.

— Някои охлузвания преди смъртта.

— Има ли опасни квартали в този град?

— Някои са по-опасни от други.

— Проверихте ли заведенията?

— За какво?

— Прясно измити подове, подозрителни петна.

— Мислиш, че става въпрос за кръчмарска свада?

— Някъде из районите с ниски наеми.

— Защо?

— Кажи ми какво е мнението на патолога за оръжието.

— Закръглено, относително гладко, вероятно метален лост или дървена тояга. А може би градински кол или част от улук.

— Нищо подобно — поклати глава Ричър. — Градинските колове и олуците имат точно определен диаметър. Те са прекалено широки за удобен захват и широк замах. Моето предположение е бейзболна бухалка. Но през зимата те се намират сравнително трудно, защото са складирани в гардероби, гаражи, мазета и тавани. Изключение правят скритите под барплотовете, на една ръка разстояние. Разбира се, става въпрос за барове в по-опасните квартали. А някъде предпочитат заредени пушки.

Питърсън не каза нищо.

— Къде пият надзирателите от затвора? — попита Ричър.

— Мислиш, че е някой от тях?

— За тангото са нужни двама. Надзирателите са свикнали с насилието.

Питърсън замълча за момент, после попита:

— Нещо друго?

Ричър поклати глава.

— Сега ще изляза, но няма да се бавя.


Снегът продължаваше да се сипе. На паркинга колата на Питърсън вече се беше превърнала в неидентифицирана бяла купчина. Ричър вдигна качулката на взетата назаем шуба, мина покрай нея и излезе на тротоара. Виелицата го нападна от всички страни. Снежинките се блъскаха в лицето му, влизаха под качулката и бързо покриваха косата и миглите му. Част от тях проникнаха дори във врата му и го накараха да потръпне. Насреща имаше нещо като площад или обществен парк, зад който светеха витрини. Снегът му пречеше да види какво е изложено, но над една от тях се извиваше широка ламаринена тръба, водеща към димящ комин на покрива. Или е химическо чистене, или е ресторант, рече си Ричър. Което означаваше, че шансът му да получи късна закуска бе петдесет на петдесет.

Тръгна натам, затъвайки и залитайки в снега. Ушите, носът и брадичката му бързо изтръпнаха. Ръцете му останаха в джобовете. Заведението с комина се оказа кафене. Той бутна вратата и с облекчение пое глътка топъл и влажен въздух. Тезгях и четири маси. На една от тях седеше Джей Нокс, шофьорът на автобуса. Пръснатите по масата чинии свидетелстваха, че съвсем наскоро беше хапнал, и то добре. Ричър се изправи срещу него и хвана облегалката на стола с две ръце, сякаш чакаше покана. Нокс го погледна равнодушно. Не беше нито доволен, нито недоволен от появата му. Но със сигурност беше разтревожен и малко мрачен.

Ричър не дочака покана и се настани насреща му.

— Оправяш ли се? — попита той.

— Настаниха ме при някакви хора — сви рамене Нокс.

— И?

— Държат се много добре с мен.

— Но въпреки това реши да хапнеш навън, на спокойствие.

— Не обичам да се натрапвам.

— Не ти ли предложиха закуска?

— Просто не ги харесвам, ясно? — изгледа го шофьорът.

Ричър не каза нищо.

— А теб къде те настаниха? — попита Нокс.

— У ченгето, което дойде при автобуса.

— А ти защо си тук? Ченгето не ти ли предложи закуска?

Ричър не отговори.

— Нещо ново? — попита след известно време той.

— Сутринта влекачите изтеглиха автобуса от магистралата и го докараха тук. Уредихме друг, на лизинг от Минеаполис. Ще дойде веднага след като отмине бурята.

— Звучи добре.

— Да, ама с шофьор. Това означава, че аз ще бъда пътник до Сиатъл и от вчера следобед насам съм без надница.

— Това вече не е добре.

— Трябва да направят нещо за проклетия мост!

— Виждал ли си някой от пътниците?

— Пръснати са из града. Една от стариците има превръзка на ръката, а друга е с гипсирана китка. Общо взето, са спокойни. Мисля, че все още никой от тях не се е свързал с адвоката си. Повечето възприемат случката от добрата ѝ страна. Сякаш са им подарили някакво приключение.

— Това не е зле — каза Ричър.

Нокс не отговори. Вместо това скочи на крака и посегна към дрехите, струпани на близката закачалка. Нахлупи шапка на главата си, уви врата си с шал и започна да навлича дебело палто — всички взети назаем, ако се съдеше по размерите и цвета им. После мрачно кимна на Ричър и излезе навън в снега.

Появи се някаква сервитьорка и Ричър си поръча най-обилната закуска в менюто.

Плюс кафе.

Единайсет без пет сутринта.

Оставаха четирийсет и един часа.


Адвокатът остави куфарчето в кабинета си, но задържа плика с ботушите. После се върна във фоайето, обу ги и излезе на паркинга. Седна зад волана, закопча колана, включи отоплението на седалката и пусна чистачките. Магистралата все още беше затворена, но имаше и заобиколни маршрути. Дълги и прави пътища, които чезнеха към хоризонта. Типични за Южна Дакота.

Наведе се да свали ботушите, сложи крак на спирачката и включи на „драйв“.


Когато Питърсън се появи в кафенето, Ричър беше преполовил огромната чиния с храна пред себе си. Полицаят беше облечен в пълна зимна униформа и сякаш искаше да демонстрира лекотата, с която го беше намерил. Ричър би могъл и да не се впечатли, тъй като не знаеше дали това е първото заведение, в което го беше потърсил.

Питърсън докосна облегалката на стола, на който доскоро беше седял Нокс, а Ричър му даде разрешение с вилицата си.

— Извинявай, че не ти предложихме закуска у дома — рече Питърсън.

— Никакъв проблем — отвърна Ричър, след като преглътна залъка си. — И бездруго бяхте достатъчно любезни.

— Ким страда от самотата — поясни Питърсън. — Особено сутрин, когато аз и децата излизаме. Тогава предпочита да се затвори в стаята си.

Ричър замълча.

— Чувствал ли си се някога самотен? — попита Питърсън.

— От време на време.

— Ким би казала, че не си. Не и ако ден след ден си седял на верандата в Южна Дакота и не си виждал нищо освен пустош наоколо.

— Тя не е ли тукашна?

— Тукашна е. Но да свикнеш с дадена обстановка не означава, че я харесваш.

— Предполагам, че е така.

— Извършихме проверка на баровете. Открихме един с много чист под.

— Къде?

— На север. Там пият надзирателите.

— Някакви очевидци?

— Не, но барманът е изчезнал. Вчера запалил пикапа си и поел в неизвестна посока.

— Ясно.

— Благодаря ти — добави Питърсън.

— Моля.

Ричър сложи кръгче жълтък върху парченце бекон и го лапна.

— Някакви други идеи? — подхвърли Питърсън.

— Мисля, че знам как контактува с хора навън онзи тип, когото сте тикнали в ареста.

— Как?

— Сближил се е с някого в килията. Или го е принудил. Диктува му каквото трябва, а онзи предава информацията на адвоката си. Верижна реакция. А вие не подслушвате когото трябва.

— В ареста всекидневно се появяват десетки адвокати.

— Значи трябва да започнете да ги проверявате.

Питърсън замълча за момент, после попита:

— Нещо друго?

— Да — кимна Ричър. — Трябва ми магазин за готово облекло. Почти обещах на жена ти. Евтино облекло, нищо претенциозно. Да знаеш такъв наблизо?


Препоръчаният от Питърсън магазин се намираше на една пряка от централния площад. Там продаваха здрави дрехи за яки фермери. Имаше раздели за лятно и зимно облекло, без кой знае каква разлика между тях. Част от дрехите бяха от неизвестни марки и качество, други бяха на известни фирми, но с видими дефекти. Изборът от мрачни цветове беше доста ограничен. Цените бяха ниски, включително и на обувките. Ричър започна с чифт черни непромокаеми ботуши, а после се прехвърли на дрехите. Изборът му беше ограничен между синьо и масленозелено. Масленозеленото му напомняше за армията, а синьото за думите на едно момиче, което твърдеше, че му отива на очите. Спря се на зеленото, защото отиваше малко повече на взетата назаем шуба. Избра си подплатен с вата панталон, фланелена риза и дебел пуловер. Добави към тях бельо и чифт черни ръкавици, а за главата си добави шапка в защитен цвят. Общата сума беше сто и трийсет долара, но собственикът свали на сто и двайсет при плащане в брой. Означаваше средно по трийсет долара на ден при вероятен престой от четири дни. Или над десет бона на годишна база само за дрехи. Някой би казал, че това е безумие, но Ричър беше доволен. Той добре знаеше, че малко хора харчат по десет бона годишно за облекло. Те си имат известен брой здрави и хубави дрехи, които държат по гардеробите си и ги перат в мазето. Но гардеробите и мазетата се намират в къщи, а тези къщи струват много повече от десет бона годишно. Независимо дали са купени на изплащане, или взети под наем. Защото се нуждаят от ремонти, поддръжка и застраховки.

Кой всъщност е безумецът?

Той се преоблече в една от кабинките, а старите си дрехи изхвърли в големия кош за боклук зад тезгяха. Нахлупи шапката чак до ушите си, а над нея дръпна качулката на шубата си. Вдигна ципа, надяна ръкавиците и излезе на тротоара.

Навън беше все така студено.

Въздухът беше като във фризер. И проникваше навсякъде — в гърдите, под ребрата, краката, задника, очите, лицето, дробовете. Като някога в Корея. Но в Корея той беше значително по-млад, изпълняваше заповеди и му плащаха. Тук беше различно. Снежинките танцуваха около него, духаше леден вятър. Носът му протече, зрението му се замъгли. Дишаше на пресекулки. Разстоянието до участъка беше не повече от десет минути пеша, но той по неволя го превърна в 20-минутна зимна одисея.

В участъка завари пълна лудница.

Пет минути преди пладне.

Оставаха четирийсет часа.


Ричър имаше чувството, че половината телефони в участъка звънят едновременно. Старецът на рецепцията държеше по една слушалка във всяка ръка и говореше едновременно и в двете. Питърсън беше сам в общата зала, изправен зад някакво бюро със слушалка между ухото и рамото си. Кабелът се люшкаше от движенията на ръцете му — къси, отсечени и решителни движения на генерал, който дислоцира силите под свое командване. Сякаш на бюрото пред него лежеше подробна карта на град Болтън.

Ричър гледаше и слушаше. Ситуацията бързо му се изясни. Не ставаше въпрос за изстрелване на ракета, а за поредното тежко престъпление. Питърсън разпределяше хората си за спешното разследване, но без да забравя рутинните задължения на дежурните полицаи. По всичко личеше, че местопрестъплението е някъде в десния ъгъл на бюрото, което най-вероятно отговаряше на източните предградия на Болтън. Рутинните задължения се осъществяваха на югозапад от градския център. Някъде там живееше и Джанет Солтър. Беззащитната свидетелка. Питърсън дислоцираше повече сили там, отколкото на местопрестъплението. Което означаваше или проява на благоразумие, или че на жертвата вече не може да бъде оказана помощ.

А може би и двете.

Минута по-късно Питърсън спря да говори и остави слушалката. Изглеждаше разтревожен. Експерт по всичко, свързано с личния състав, но несигурен за останалото.

— Имаме убийство — съобщи той. — Един човек е застрелян в колата си.

— Кой? — попита Ричър.

— Колата е регистрирана на името на някакъв адвокат от съседната община. Провел е пет разговора със свой клиент в затвора. Всичките — след като арестувахме онзи рокер. Очевидно той е брънката от веригата, за която говореше преди малко. Сега просто си разчистват къщата и прекъсват веригата.

— По-лошо е — поклати глава Ричър.

— Знам — въздъхна Питърсън. — Човекът им не пътува насам, а вече е тук. А ние сме го пропуснали.

13

Питърсън направи два опита да напусне общата зала, но и двата пъти беше принуден да се върне, за да вдигне телефона. След като най-после се озова в коридора, той се обърна към Ричър и попита:

— Искаш ли да дойдеш с мен?

— А ти искаш ли да дойда?

— Както решиш.

— Бих искал да съм другаде.

— Къде?

— Мисля да се представя на мисис Солтър.

— Защо?

— Да огледам обстановката. За всеки случай.

— Мисис Солтър е добре защитена, лично съм се погрижил — отвърна Питърсън. Той замълча за момент, после рязко вдигна глава. — Нима мислиш, че ще ударят още днес? А онзи адвокат е убит за отвличане на вниманието, така ли?

— Не. Мисля, че прекъсват веригата. По всичко личи, че ще остана тук поне още два-три дни. Заради снега. Ако през това време завият сирените за бягство, ще можеш да разчиташ само на мен. Но първо трябва да се представя на възрастната дама.

Питърсън не каза нищо.

— Опитвам се да помогна, само толкова — добави Ричър. — Да ти се отплатя за гостоприемството.

Питърсън не каза нищо.

— Не съм твоят човек — добави Ричър.

— Знам.

— Но?

— Можеш да ми помогнеш на местопрестъплението.

— Ще се оправиш и без мен. Нали знаеш какво да правиш? Нащракай един куп снимки, обърни внимание на отпечатъците от стъпки и следите от гуми. Оглеждай се за гилзи.

— Добре.

— Но преди това се обади на полицаите, които охраняват къщата на мисис Солтър. Не искам паника при появата ми.

— Не знаеш къде живее.

— Ще я намеря.


* * *


През лятото би открил къщата на мисис Солтър за не повече от десет минути. Но поради снега, намалената видимост и трудното придвижване упражнението отне близо трийсет минути. Ричър пое обратно по следите, оставени от затворническия автобус предния ден. Наложи му се да преодолява преспи и неразчистени участъци, подхлъзвайки се по замръзналия сняг. Валеше все така силно. Снежинките го атакуваха отвсякъде — отгоре, отдолу, отстрани. Той с мъка откри следите, които водеха на юг. Ресторантът се намираше някъде отпред. Непосредствено зад него трябваше да бъде патрулката, която препречваше тясната пряка. Продължи да крачи нататък. Беше премръзнал въпреки новите дрехи.

По пътя се движеха коли с включени светлини и усилено работещи чистачки. Не бяха много, но достатъчно, за да го изхвърлят от сравнително отъпканите коловози и да го принудят да гази дълбокия сняг на банкета. Платното отдолу вероятно беше широко, но в момента движението беше ограничено до двойните коловози в средата. Никоя от колите не излизаше от тях и те ставаха все по-дълбоки, с постоянно растящи стени от твърд сняг. В дъното им личаха насечените на вафлички следи от гумите, потъмнели на места.

Ричър стигна до ресторанта. Обядът бе в разгара си. Прозорците бяха запотени. На четиристотин метра по-нататък видя патрулката, паркирана напряко на малка уличка. Тя беше напуснала коловозите, които водеха на юг, и бе разбила високите им стени. Беше спряла успоредно на главния път, блокирайки изцяло началото на уличката. Двигателят не работеше, но лампите на покрива се въртяха. Ченгето зад волана гледаше право напред, равнодушно и незаинтересовано. Ричър описа широк кръг и се приближи към него отляво. Нямаше желание да го изненада.

Страничното стъкло се спусна с тихо бръмчене.

— Ти ли си Ричър? — попита униформеният.

Ричър само кимна. Лицето му беше твърде сковано, за да говори. На табелката на ревера на полицая пишеше Монтгомъри. Беше небръснат и пълен, някъде около трийсет. В армията със сигурност щяха да му скъсат дебелия задник.

— Къщата на Солтър е нагоре, вляво — обяви Монтгомъри. — Няма как да я сбъркаш.

Ричър пое натам. Тук нямаше дълбоки коловози, а само две плитки следи. Една кола нагоре, друга надолу. Следите бяха почти запълнени със сняг. Явно бяха оставени преди няколко часа от смяната на дежурните. Нощният си бе тръгнал, сменен от дневния. На завоя последният беше дал малко повече газ. Това ясно личеше от размазаните коловози, причинени от поднеслата задница.

От двете страни на леко извитата улица се виждаха солидни къщи, разположени на големи парцели. Повечето бяха викториански, може би на стотина години. Излъчваха отминал просперитет, част от тях — и сегашен. Всички бяха строени по време на някогашен бум, далеч преди появата на затвора. Снегът скриваше детайлите, но не и солидните конструкции. Според Питърсън Джанет Солтър беше „добрата баба от приказките“ и Ричър очакваше да види малка кокетна къщичка с памучни пердета. Още повече, че въпросната баба е била учителка и библиотекарка. Може би историята на Джанет Солтър бе по-различна и той с нетърпение очакваше да я чуе. Самият той не познаваше бабите си. Пазеше една своя черно-бяла фотография като бебе, седнало на коляното на жена с остри черти. Казаха му, че това е майката на баща му. Майката на майка му беше починала, когато той бе четиригодишен, без нито веднъж да им дойде на гости.

Пред очите му изплува втората патрулка, паркирана по-нагоре на улицата. Без включени светлини, с предницата срещу него. Ченгето зад волана внимателно го наблюдаваше. Ричър спря на три метра от колата. Униформеният излезе навън и тръгна към него. Изпод ботушите му излитаха малки парченца сняг.

— Ти ли си Ричър?

Ричър кимна.

— Трябва да те обискирам.

— По чие нареждане?

— На заместник-началника.

— За какво ще ме обискираш?

— За оръжие.

— Тя е надхвърлила седемдесет. Едва ли ще ми трябва оръжие.

— Вярно. Но ще ти трябва, за да се справиш с колегите вътре.

Този полицай очевидно беше умен. Дребен, стегнат, компетентен, наближаващ средната възраст. Беше от по-добрата част на личния състав. Новакът пазеше долу на уличката, пред къщата бе опитният му колега. Ричър разкрачи крака, дръпна ципа на шубата и разпери ръце. Тялото му неволно потръпна от ледения вятър. Полицаят го опипа отгоре надолу, стисна с шепи страничните джобове на шубата и отстъпи крачка назад.

— Добре, върви — рече той. — Вътре те очакват.

Алеята беше дълга, а къщата — разкошна. Сякаш я бяха пренесли по въздуха от Чарлстън или Сан Франциско. С всички екстри. Извита широка веранда с люлеещи се столове, дузина прозорци, външна облицовка от плочки. Кулички на покрива, витражи като в църква. Ричър се изкачи на верандата, прекоси дъсчения под и изтупа снега от ботушите си пред солидната врата с дърворезба. До нея висеше въженце с желязно топче накрая, което минаваше през няколко макари и изчезваше през малка бронзова дупка в стената. Звънчева система, вероятно поръчана по пощата директно от „Сиърс Робък“ преди стотина години, доставена в натъпкан със слама сандък и монтирана от човек, който си е вадил хляба с поправка на колела за каруци и подковаване на коне.

Ричър дръпна въженцето. След цяла секунда закъснение някъде във вътрешността на къщата прозвуча мелодичен звън. Нисък, звучен, любезен. След още една секунда вратата се отвори и на прага се изправи полицайка. Беше дребна, тъмнокоса и млада, облечена в спретната униформа. Пистолетът ѝ си беше в кобура, но той беше разкопчан, а самата тя изглеждаше готова на всичко. В къщата дежурят полицайки, най-добрите, които имаме, беше казал Питърсън. Минимум четири на смяна. Две почиват, две охраняват.

— Вие ли сте Ричър? — попита полицайката.

Ричър кимна.

— Влезте.

Внушителното антре беше облицовано с тъмна ламперия. По стените бяха окачени маслени картини. В дъното се виждаше солидно стълбище, което чезнеше нагоре. Плътно затворените врати от кестен бяха излъскани до блясък от многогодишна употреба. Подът бе застлан с персийски килим. Край стените бяха монтирани стари радиатори, които явно работеха, защото помещението беше приятно затоплено. На дървената закачалка за шапки в ъгъла висяха четири зимни шуби, полицейски модел. Ричър съблече своята и я окачи на една свободна закачалка. Тя изглеждаше точно така, както се чувстваше той самият: раздрънкана бричка редом с лимузини последен модел.

— Мисис Солтър е в библиотеката — каза полицайката. — Очаква ви.

— Къде е библиотеката? — озърна се Ричър.

— Последвайте ме.

Ричър се подчини. Жената закрачи пред него като истинска икономка. Спря пред една врата вляво, почука и влезе. Библиотеката се оказа просторно квадратно помещение с висок таван. В единия ѝ край имаше голяма камина и двойна стъклена врата към градината. Останалите стени бяха покрити с лавици, натежали от книги. Хиляди книги. Пред стъклената врата стоеше още една жена в униформа. Сключила ръце зад гърба си, тя гледаше навън. Обърна се само за миг, улови кимването на колежката си и отново насочи поглед към снега зад стъклото.

В едно от тежките кресла седеше възрастна жена. Вероятно мисис Солтър. Пенсионираната учителка и библиотекарка. Свидетелката. Тя погледна Ричър, устните ѝ се разтеглиха в любезна усмивка.

— Каня се да обядвам — рече. — Ще се присъедините ли към мен?

Един без пет по обед.

Оставаха трийсет и девет часа.

14

Джанет Солтър приготви обяда сама, а Ричър гледаше. Беше седнал в просторната кухня и следеше движенията ѝ между хладилника, масата, печката и мивката. Впечатленията му от беглото описание на Питърсън не съвпадаха напълно с действителността. Тя със сигурност беше по-възрастна от седемдесет години, сивокоса, нито висока, нито ниска, нито дебела, нито слаба. Наистина изглеждаше блага и добродушна въпреки аристократичната си осанка. Приличаше на жена, свикнала на уважение и подчинение, може би от страна на многоброен персонал. И едва ли беше баба в истинския смисъл на думата. На пръста ѝ липсваше венчална халка, а през последните петдесетина години в къщата явно не беше стъпвал детски крак.

— Вие сте един от нещастните пътници в онзи автобус — обади се мисис Солтър.

— В него имаше и по-нещастни от мен — отвърна Ричър.

— Разбира се, аз предложих къщата си. Тук има много място. Но при създалите се обстоятелства Холанд не щеше и да чуе.

— Мисля, че е постъпил правилно.

— Защото допълнителни хора биха затруднили действията на подчинените му?

— Не. Допълнителните хора биха пострадали в случай на нападение.

— Е, поне сте откровен. Казаха ми, че сте експерт. Служили сте в армията. На командна длъжност, предполагам.

— За кратко време.

— На елитна част.

— Така се наричахме — кимна Ричър.

— Според вас умно ли постъпих? — попита тя. — Или глупаво?

— В какво отношение, госпожо?

— Като приех да свидетелствам на процеса.

— Зависи какво сте видели.

— В смисъл?

— Ако сте видели достатъчно, за да бъде закован онзи тип, значи сте постъпили правилно. Но ако показанията ви са недостатъчни за това, може би се излагате на излишен риск.

— Видях каквото видях. Всички ме убеждават, че то е достатъчно за присъда, или „да бъде закован“, както се изразихте. Видях разговора, видях как проверяват стоката и предават парите.

— От какво разстояние?

— Двайсетина метра.

— През прозореца?

— Да, от вътрешността на един ресторант.

— Чисто ли беше стъклото? Или замъглено?

— И да, и не.

— Ясно ли видяхте всичко?

— Да.

— Какво беше времето?

— Хладно и ясно.

— Часът?

— Вечер.

— Осветен ли беше паркингът?

— Ярко.

— Добре ли сте със зрението?

— Малко съм далекогледа. Използвам очила само за четене, но за нищо друго.

— Каква беше стоката?

— Блокче бяла субстанция, плътно увито във восъчна хартия. Хартията беше леко пожълтяла. Върху нея беше изрисувана корона с три лъча и топчета накрая, създаващи илюзията за скъпоценни камъни.

— Видяхте всичко това от двайсет метра, така ли?

— Това е предимството на далекогледството. А и блокчето беше доста голямо.

— Нямате ли съмнения? Колебания, предположения?

— Никакви.

— Мисля, че ще бъдете страхотен свидетел.

Тя сложи обяда на масата. Салата в дървена купа, потъмняла от старост и от мазнина. Различни зеленчуци, плюс една консерва риба тон и твърдо сварени, все още топли яйца. Ръцете на Джанет Солтър бяха малки, с бледа пергаментова кожа. Старателно изрязани нокти, никакви бижута.

— Колко хора имаше в ресторанта по това време? — попита Ричър.

— Петима, плюс сервитьорката.

— Някой от тях видя ли какво става навън?

— Всички според мен.

— Но?

— Впоследствие заявиха, че нищо не са видели. Хората, които живеят на запад от тук, плашат другите. Мисля, че просто защото са там и защото са различни. Те са другите. Което само по себе си е смущаващо. Но на практика не са ни причинили зло, макар че живеем в напрежение. Не мога да отрека, че в него се съдържа скрита заплаха.

— Помните ли кога е била построена каменната сграда на онова място? — попита Ричър.

Джанет Солтър поклати глава.

— Началник Холанд и мистър Питърсън непрекъснато ми задават този въпрос. Но аз не знам повече от тях. По време на строителството съм учила на друго място.

— Хората казват, че то е продължило няколко месеца. Вероятно по-дълго от един учебен семестър. Не чувахте ли нещо по време на ваканциите?

— Учих в чужбина, пътуването беше скъпо. Не се връщах за ваканциите. Всъщност се върнах чак след трийсет години.

— Къде в чужбина?

— Англия. Оксфордският университет.

Ричър не каза нищо.

— Изненадан ли сте? — погледна го Джанет Солтър.

— Питърсън каза, че сте била учителка и библиотекарка — сви рамене Ричър. — В някое от местните училища, предполагам.

— Мистър Питърсън изпитва отвращение към възвишеността като всички жители на Южна Дакота. Но иначе е прав. Аз бях учителка и библиотекарка. В Оксфорд бях преподавател по библиотекознание и помагах при управлението на Бодлеанската библиотека. По-късно се върнах в Щатите и поех ръководството на библиотеката в Йейлския университет. Върнах се в Болтън, след като се пенсионирах.

— Коя е любимата ви книга?

— Нямам такава. А коя е вашата?

— Аз също нямам.

— Знам всичко за кризисния план в затвора — каза Джанет Солтър.

— Доколкото разбрах, той никога не е бил използван.

— За всичко си има пръв път. Рано или късно.


* * *


Платон пропусна обяда, което бе нещо необичайно за него. Рядко нарушаваше ритуала на хранене, който спазваше три пъти дневно. Прислугата му беше приготвила топла храна, но той не се появи в трапезарията. Вместо това закрачи по една извита пътечка сред храсталаците на имението с телефон на ухото, плувнал в пот. Неговият човек в американската Агенция за борба с наркотиците беше извършил рутинна проверка на разпечатките от обектите за подслушване и сега му отправяше предупреждение. Платон не обичаше предупрежденията. Обичаше решенията, а не проблемите. Човекът му в АБН знаеше това и вече беше осъществил контакт със свой колега. Нямаше начин да предотвратят ареста на онзи нещастен руснак, но можеха да го забавят до приключването на сделката. Това означаваше, че парите щяха да изчезнат, а Платон щеше да се измъкне по-богат и все така недосегаем. Цената беше четиригодишна стипендия в колеж. Колегата имал дете на шестнайсет, но нямал спестявания. Платон попита на каква сума възлиза тази четиригодишна стипендия и остана леко шокиран от отговора. За тези пари човек можеше да си купи една добра кола, нищо повече.

Оставаше само един проблем. Съоръжението в Южна Дакота представляваше обект с разностранно приложение. Много неща можеха да се продадат, но не всички. Някои от тях просто трябваше да бъдат изнесени. Както при продажбата на къща. Оставяш печката, но си прибираш канапето.

Той не се доверяваше на никого. И в повечето случаи беше прав. Понякога това му създаваше затруднения. Както в момента. Към кого да се обърне за опаковането и пренасянето? Със сигурност не и към фирмите, които предлагаха тези услуги.

Той бе установил, че ако искаше нещо да бъде свършено както трябва, най-добре бе да го свърши сам.


* * *


Мисис Солтър му направи знак да остане на място и се зае да разчиства масата.

— Какво знаете за метамфетамините? — попита тя.

— Вероятно по-малко от вас — отвърна Ричър.

— Аз нямам познания в тази област.

— Но сте библиотекар. Сигурен съм, че сте направили задълбочено проучване по въпроса.

— Първо вие.

— Бях в армията.

— Което означава?

— Наличието на ситуации и операции, които по устав изискват изострено внимание, съсредоточеност, мотивация и ясен ум. За продължителен период от време. Лекарите разполагаха с всякакви хапчета. Когато постъпих в армията, чистият метамфетамин вече се избягваше, въпреки че е бил използван десетилетия наред.

— Наричали са го первитин — кимна Джанет Солтър. — Японско откритие, усъвършенствано от германците. Широко използвано по време на Втората световна война под формата на бонбони. Известно под името „флигершоколад“, което означава „пилотски шоколад“, или „панцершоколад“ — „танкистки шоколад“. Съюзниците също са разполагали с него. В приблизително същите количества, а може би и повече. Наричали са го дезоксин. Учудвам се, че някой изобщо е можел да спи.

— За спането са използвали морфин.

— Но днес дезоксинът е контролирана субстанция, защото причинява големи поражения. Налага се да бъде произвеждан нелегално. Което е сравнително лесно в малки домашни лаборатории. Но всяко производство се нуждае от суровина. За метамфетамините това е ефедрин, или псевдоефедрин. Ако успеете да заобиколите закона, можете да си го доставите в големи количества. Или да го извлечете нелегално от редица лекарства за подобряване на храносмилането. За целта са ви нужни фосфор и йод. Или литий — като този, който се използва при някои батерии. Алтернативен метод, известен като „Редукция на Бърч“.

— Същата суровина може да се извлича и от сорт акация, който вирее в Западен Тексас — отбеляза Ричър. — Плюс мескалин и никотин. Чудно дърво е акацията.

— Но ние не сме в Западен Тексас, а в Южна Дакота — възрази Джанет Солтър. — Искам да кажа, че без суровина не става. Ако извозват големи количества готова продукция, трябва да докарват и големи количества суровина. Което не може да остане незабелязано, защото става въпрос за камиони. Защо Холанд не ги хване по този начин, без да ме намесва?

— Не знам.

— Аз мисля, че малко го мързи.

— Питърсън твърди, че са ви дали право на избор.

— Нима не разбирате? Нямам такова право, защото не бих могла да живея спокойно. Това е принципен въпрос.

— Питърсън твърди, че са ви предложили федерална защита.

— Която май трябваше да приема. Но предпочитам да остана в родния си град. Съдебната система трябва да наказва нарушителите на закона, а не свидетелите. Което също е принципен въпрос.

Ричър погледна към вратата на кухнята. Полицайка в коридора, друга до задния прозорец. Още две спят горе, подготвяйки се за нощна смяна. Една патрулка отвън, друга на пресечка по-надолу, трета в началото на улицата. Плюс бдителни граждани и параноично ръководство на полицията. Плюс сняг навсякъде.

Абсолютно достатъчно, освен ако не завият сирените.

— Имате ли внуци? — попита той.

Джанет Солтър поклати глава.

— Нямахме деца. Дълго време хранехме надежди, после съпругът ми умря. Той беше англичанин, доста по-възрастен от мен. Защо питате?

— Питърсън спомена за достоверността ви като свидетел. Каза, че приличате на баба от приказките.

— Наистина ли приличам?

— Не знам. Предполагам, че не съм чел тези приказки.

— Къде сте израснали?

— В различни бази на Морската пехота.

— Кои?

— Имам чувството, че във всички.

— Аз съм израснала тук, в Южна Дакота. Баща ми беше последна издънка на стара богата фамилия. Търгувахме, купувахме земя от местните жители за три цента за квадратен метър, а чрез подставени лица се сдобивахме с хиляди държавни акции. Копаехме злато, инвестирахме в железницата. По специални тарифи, разбира се.

— Ето откъде е дошла тази къща — отбеляза Ричър.

— Не — усмихна се Джанет Солтър. — Купихме я, когато времената станаха трудни.

Откъм коридора прозвуча звън. Единичен, тих и цивилизован. Ричър стана и пристъпи към вратата. Дежурната полицайка стана от най-долното стъпало, прекоси тъмното антре и отвори входната врата. В къщата, сред облак снежинки, се появи началник Холанд. Той изтупа снега от краката си на изтривалката и потръпна от топлия въздух, който го блъсна в лицето. После свали шубата си. Полицайката я пое и я закачи върху шубата на Ричър.

Холанд прекоси антрето, кимна на Ричър и се насочи към кухнята. Съобщи на Джанет Солтър, че няма новини за нея, а просто се е отбил да ѝ засвидетелства уважението си. Тя го помоли да я изчака в библиотеката, докато направи кафе. Ричър я видя да пълни с вода някаква стара електрическа алуминиева кана с изолирана дръжка. Истинска антика. Може би изработена от разтопения метал на някой бомбардировач „Б-24 Либърейтър“ от Втората световна война. Пристъпи вътре с намерението да ѝ помогне, но тя го отпрати.

— По-добре идете да правите компания на началника в библиотеката.

Ричър се подчини. Влезе в стаята с книгите и попита:

— Как е работата?

— Коя работа? — изгледа го Холанд.

— Онази кола в източния край на града. С мъртвец зад волана.

— Не сме сигурни, че първоначалните ни заключения са верни. Имам предвид прекъсването на веригата. Може би е просто обир, който завършва зле.

— Как така?

— Човекът е бил адвокат, но в колата му нямаше куфарче. Чувал ли си подобно нещо? Адвокат без куфарче! Може би го е взел някой.

— Портфейлът беше ли в джоба му?

— Да.

— А часовникът на ръката му?

— Да.

— Очаквали ли са го в затвора?

— Името му го няма в списъка на посетителите. Клиентът му не е подавал молба за среща. Но от службата му твърдят, че са го повикали по телефона.

— Значи не е обикновен обир. Някой го е подмамил там. Не е носил куфарче, защото не е очаквал да записва каквото и да било, свързано с текущите му дела.

— Може би. Разследването продължава.

— Кой се е обадил в службата му?

— Мъжки глас. Същият, който го е търсил пет пъти преди това. Използвал е мобилен телефон, който не можем да проследим.

— Кой е клиентът му в затвора?

— Някакъв полуидиот, от когото не успяхме да измъкнем нищо свързано. Арестувахме го преди два месеца, докато се готвеше да подпали една къща. Още чакаме заключението на психолозите. Той говори само с когото пожелае. Иначе не отронва нито дума.

— Май твоят приятел рокер е направил добър избор — отбеляза Ричър.

От кухнята долетя шумно гъргорене. Водата в електрическата кана беше завряла. Във въздуха се разнесе аромат на кафе. Колумбийско, едро смляно, сравнително прясно, безпогрешно определи Ричър.

— Ние с мисис Солтър си говорихме за суровините, които използва предполагаемата лаборатория в някогашната казарма — каза той.

— А ти смяташ, че проявяваме небрежност, а? — изгледа го началникът. — Мислиш, че я излагаме на ненужен риск, въпреки че разполагаме с алтернатива?

— Не съм казал такова нещо.

— Опитахме се, повярвай ми. Но през Болтън не преминава абсолютно нищо. Сигурни сме в това. Остава да се снабдяват някъде от запад. Но за магистралата отговарят магистралните патрули. Ние нямаме никаква юрисдикция там. Контролираме единствено двупосочния път, който минава северно от лагера. Разполагаме колите си на случаен принцип. В буквалния смисъл на думата. Преди дежурство просто хвърлям заровете на бюрото си.

— Видях ги — рече Ричър.

Холанд кимна.

— Правя го, защото не можем да си позволим пълна блокада. Досега нямаме късмет. Предполагам, че ни наблюдават доста внимателно.

— Ясно.

— Съдебният процес ще ни свърши работа. Или споразумението преди него. Няма как да стане по-рано. След един месец всичко ще приключи.

— Питърсън каза, че няма начин да заобиколите кризисния план.

— И е прав. Разбира се, ние възразихме на условията, но договорът беше сключен от кмета. За много пари, с куп допълнителни клаузи. Според една от тях Министерството на правосъдието ще ни наблюдава цяла вечност.

— Харизан кон, а?

— Повече неприятности, отколкото ползи — кимна Холанд. — Но аз все пак не съм собственик на мотел.


Ограденото имение на Платон се простираше на площ от четирийсет хектара. Пътеката през храсталаците беше дълга пет километра. Идеята му хрумна чак когато стигна далечния ѝ край. Дръзка, както обикновено. АБН се готвеше да арестува руснака и това бе факт. Но Платон нямаше намерение да се изпречва на пътя им. Агентите трябва да видят с очите си как стоката преминава в ръцете на руснака. Но каква стока? Без съмнение нещо, което ще поддържа обвинението. Но не и количеството, което е заплатено. Предвид обстоятелствата би било ненужна проява на щедрост. Може да задържи една малка част. Всъщност една голяма част от договореното количество. Какво ще може да направи шибаният руснак? Да реве в някоя килия на затвора със строг режим и да проклина съдбата си? При всички случаи щеше да го направи. Следователно Платон можеше да му вземе парите, а после да продаде количеството още веднъж. Все едно че продаваш къща. Но този път отнасяш и печката, и стъклата от прозорците, и електрическите крушки.

Този план щеше да удвои транспортните проблеми, но той щеше да се справи. Беше сигурен, че ще намери някакво решение. С всички детайли.

Защото той е Платон, а те не са.


Джанет Солтър сервира кафето в библиотеката. Порцеланова кана, малко сметана, малко захар, три изящни чашки, три чинийки, три лъжички. Явно дежурните полицайки не бяха включени. Може би след предварителна уговорка за разграничаване на служебните от социалните задължения. Може би полицайките бяха доволни от крайния резултат. Ричър често беше изпадал в тяхното положение. Винаги бе по-добре да разделяш нещата и да се концентрираш върху онези, които са част от работата ти.

Джанет Солтър наля кафето. Чашката беше твърде малка за ръката на Ричър, но кафето беше добро. Той подуши аромата му и отпи една глътка. После звънна телефонът на началник Холанд. Той закрепи чашата в едната си ръка, а с другата го измъкна, погледна дисплея и го отвори. Слуша в продължение на осем секунди, след което го изключи и на лицето му се разля доволна усмивка.

— Току-що са заловили убиеца на адвоката.

Два без пет следобед.

Оставаха трийсет и осем часа.

15

Ричър се върна с него. Фордът „Краун Виктория“ без отличителни знаци се измъкна от тясната уличка и навлезе в дълбоките коловози. Движеше се гладко и сигурно, сякаш усещаше, че се прибира у дома. Питърсън чакаше в общата зала. И той се усмихваше широко, също като Холанд. Ричър не се усмихваше. Напротив, изпитваше дълбоки съмнения. От горчив опит знаеше, че бързото разрешаване на сериозен проблем е прекалено хубаво, за да бъде истина. В живота обикновено не ставаше точно така. Основен закон на природата.

— Кой е стрелецът? — попита той.

— Джей Нокс, шофьорът на автобуса — отвърна Питърсън.


Ричър чу историята като страничен слушател, тъй като Питърсън докладваше директно на Холанд. Преди четирийсет и пет минути едно ченге в патрулна кола забелязало пешеходец, който газел дълбокия сняг край второстепенен път на километър и половина от града. Питърсън го назова по име, наричайки го един от нашите. Вероятно бе от опитните ченгета. От качествената половина на личния състав. Когото Холанд вероятно познаваше. Та този полицай стриктно изпълнявал заповедта за повишено внимание, но дори и в това си състояние взел пешеходеца по-скоро за закъсал шофьор, отколкото за убиец. Спрял и му предложил да го закара, но отговорът на човека го накарал да се усъмни. Държал се странно и враждебно, нямал желание да разговаря. И ченгето му щракнало белезниците.

В джоба му открил 9-милиметров „Глок 17“. Цевта миришела на барут, един патрон от пълнителя липсвал.

Ченгето арестувало пешеходеца и го докарало в участъка. Там той бил идентифициран като шофьора на катастрофиралия автобус. Ръцете и дрехите му били подложени на тест за барут, който се оказал положителен. Джей Нокс бил използвал огнестрелно оръжие през последните няколко часа, отпечатъците по оръжието били негови. Прочели му правата и го тикнали в ареста. Не поискал адвокат. Но и отказал да говори.


Холанд стана и се насочи към килията. Това непреодолимо желание беше познато на Ричър. Същото като желанието да посетиш зоологическата градина. И да видиш уловения току-що звяр. Заставаш пред решетките и просто го зяпаш. А после обявяваш, че още от самото начало този тип ти се е сторил съмнителен. Ако случайно не го направиш, започваш да дрънкаш баналности за вроденото зло, което невинаги си личи от пръв поглед.

Питърсън остана в залата, за да се опита да възстанови събитията. Още един инстинктивен стремеж, който Ричър познаваше. Опасен стремеж. Тръгнеш ли да възстановяваш събитията, обикновено виждаш онова, което искаш да видиш.

— С колко куршума е застреляна жертвата? — попита той.

— С един — отвърна Питърсън. — В главата.

— Деветмилиметров?

— Почти сигурно.

— Тези муниции са широко разпространени.

— Знам.

— Географията съвпада ли?

— Нокс е арестуван на около шест километра от местопрестъплението.

— Пеша? Това е доста голямо разстояние.

— Вероятно е било използвано и превозно средство.

— Защо мислиш така?

— Изчакай да видиш снимките.


Снимките пристигнаха половин час по-късно. В папка като онази, която Ричър беше видял предишната вечер в кабинета на Холанд. И размерът им беше същият. Осем на десет, с напечатани етикети в долния край. В голямо количество. Повечето черно-бели, но имаше и цветни. Сняг по земята, сняг във въздуха. Обективът беше хванал падащите снежинки като странни тъмни петна. Като вулканична пепел или като точици мръсотия.

Първата снимка бе направена от разстояние. От запад на изток. Силно заснежен път. Два чифта коловози, разделени от по-високи купчини сняг, очертаващи нещо като осова линия. Самотна кола беше спряла на коловозите, които водеха на запад. Фаровете ѝ светеха. Не беше поднесла, не беше затънала. Просто беше спряла като влак на релсите.

Втората снимка беше направена по-отблизо, може би от трийсетина метра. На нея се забелязваха три основни неща. Първо, зад волана на колата седеше мъж, пристегнат с предпазния колан. Главата му беше клюмнала напред. Второ, върху задното странично стъкло се виждаше голямо розово петно. И, трето, на пътя не се виждаше нищо друго освен девствен сняг, прорязан от четири коловоза. Абсолютно нищо друго.

Третата снимка потвърждаваше този факт. Обективът беше пропуснал колата и се бе насочил право напред, от запад на изток, следвайки погребаната под снега жълта разделителна линия. Абсолютно безформена снимка, която не показваше нищо. Изровени в снега коловози с плитки стени, от върха на които се бяха спуснали миниатюрни лавини, полузасипани от пресен сняг.

Нищо друго.

— Хубави снимки — рече Ричър.

— Доста се постарах — отвърна Питърсън.

— Добра работа.

— Благодаря.

— Няма стъпки в снега.

— Така е.

Четвъртата снимка беше близък план на единия от коловозите, водещи на изток. Нищо забележително освен пресованите вафлички сняг, които Ричър беше видял навсякъде из града. Нищо годно за лабораторен анализ.

На петата снимка колата беше хваната в близък план, заснета отпред и отдясно. Малък спретнат седан от непозната за Ричър марка.

— „Инфинити“ — поясни Питърсън. — Японска кола, луксозно изпълнение на „Нисан“. Шестцилиндров V-образен двигател, четири по четири. Всички гуми са зимни. Практична и същевременно луксозна кола, достатъчно лъскава, за да привлече вниманието на всеки адвокат от Южна Дакота.

Колата беше сребриста. Сравнително чиста, с малко следи от предишни пътувания. Отразената от снега светлина ѝ придаваше призрачен вид. Стъклото откъм шофьора беше свалено докрай. Предпазният колан приковаваше мъртвеца към облегалката. Беше частично покрит с тънък слой сняг. Брадичката му опираше в гърдите. Спокойно можеше да мине за заспал, ако не беше дупката в главата му.

Именно дупката беше обект на снимка номер пет. Намираше се в средата на челото. Като трето око. Беше ясно, че човекът е гледал напред и малко встрани. В посоката, от която е бил застрелян. Гледал е право в оръжието. Кръвта от изходящата рана беше изпръскала стъклото диагонално зад него. После главата беше клюмнала, завъртайки се в централно положение.

Останалите снимки бяха на тялото и вътрешността на купето, заснети от всички възможни ъгли. Направи много снимки, беше казал Ричър. И Питърсън беше изпълнил съвета буквално. На мястото пред дясната седалка се виждаха чифт гумени ботуши. В центъра на арматурното табло беше закрепено малко никелирано чукче в комплект с други инструменти. Ричър беше виждал рекламни брошури за него, раздавани най-често в самолетите. Те твърдяха, че чукчето е незаменим помощник в случай на катастрофа, защото с негова помощ разбивате челното стъкло и се измъквате навън, ако вратите са блокирани. В дръжката му има сгъваем нож, с който прерязвате коланите. Отличен аксесоар за организирани хора, които се интересуват от автомобили. Но Ричър се съмняваше, че някой се е възползвал от него през цялата дълга история на автомобилостроенето. Най-вероятно не.

Лостът на автоматичните скорости беше на позиция „паркиране“, а ключът беше завъртян в работно положение. Оборотомерът показваше 800 оборота на празен ход, а на километража бяха регистрирани по-малко от 16000 километра. Температурата в купето беше фиксирана на 21 градуса. Радиото беше настроено на една от местните УКВ станции, а копчето за усилване беше завъртяно доста наляво. Музиката бе звучала доста тихо. Стрелката на резервоара беше близо до максимума.

— Разказвай — рече Ричър.

— Добре — кимна Питърсън. — Нокс е зад волана на автомобил и пътува в източна посока. И двамата карат бавно заради лошия път. Нокс засича приближаването на адвоката, смъква стъклото и му маха да спре. Онзи намалява скоростта и спира. Вероятно предполага, че Нокс иска да го предупреди за някаква опасност напред. Застават един срещу друг, но всеки в различна посока. После Нокс го прострелва и продължава по пътя си.

— Кой е открил тялото?

— Друг шофьор, пътуващ на изток. Пет-десет минути след стрелбата. Човекът намалил скоростта, огледал тялото и ни се обадил от бензиностанцията, която е на три километра от мястото, защото нямал мобилен телефон.

— Нокс десняк ли е?

— Не знам. Но повечето хора са десняци.

— Открихте ли гилзата?

— Не.

— Ако Нокс е десняк, трябва да е стрелял диагонално през тялото си. Нужно му е било пространство, за да протегне ръка. Дулото трябва да е стърчало от прозореца, макар и с малко. Затворът на глока се намира вдясно на цевта. Следователно той трябва да е подбрал позицията си така, че гилзата да остане в колата. Доста трудна задача, особено предвид факта, че не е имал възможност да се прицели. Но въпреки това е улучил жертвата си между очите. Трябва да е страхотен стрелец. Нокс такъв ли е?

— Не знам.

— Опитай се да разбереш.

— Според мен гилзата се е ударила в рамката на вратата или в предното стъкло, а после е отскочила във вътрешността на купето.

— Какво превозно средство е използвал?

— Подготвено предварително. Вчера се появява в града, а днес се среща с някого. Може би рокер, който му осигурява превозното средство. Най-вероятно пикап. Свършва си работата, връща пикапа и тръгва да се прибира пеша. А ние го арестуваме.

Ричър не каза нищо.

— Хората, при които го настанихме снощи, твърдят, че ги е предупредил да не го чакат през деня. Бил мрачен и неспокоен като човек с проблеми.

— Тази сутрин го засякох в кафенето — рече Ричър.

— Как се държеше?

— Беше мрачен и неспокоен. Оплака се, че няма да му платят надницата. Може би се тревожеше, че ще си загуби работата.

— Бил е нервен преди изпълнението на задачата.

— А откъде е знаел каква е колата на адвоката?

— От човека, който му е доставил превозното средство.

— Как е разбрал, че адвокатът ще бъде точно на този път в точно определен час?

— Аритметиката е проста. Фалшивата среща в затвора е насрочена за дванайсет по обед. Останалите изчисления са лесни, включително и пътят, по който ще мине. Всички знаят, че магистралата е затворена.

— Аз лично въобще не мога да приема версията за начина, по който се е добрал до тук. Много е сложно. Той твърди, че някаква кола се е хлъзнала право към него. Няма как да го уреди предварително, нито пък да си го измисли. В автобуса имаше двайсет и един потенциални свидетели.

— Но никой не е видял нищо.

— Няма как да го е знаел предварително.

— Може би това за колата е вярно — въздъхна Питърсън. — Може би е взел мигновено решение да се възползва от случилото се, вместо да отбива за почивка на паркинга преди детелината. Бързо ли реагира?

— Не знам, защото бях заспал — отвърна Ричър.

Питърсън замълча.

— Според мен сте арестували не когото трябва — рече Ричър.

— Ченгетата мразят тези думи.

— Знам. И аз съм бил ченге. Но такава е истината.

— В джоба му имаше пистолет, с който беше стреляно съвсем наскоро.

— Значи случаят е приключен, така ли? — попита Ричър.

— До голяма степен.

— Но?

— Няма „но“. Мисля, че наистина е приключен.

— В такъв случай свалете охраната на Джанет Солтър.

— Това не го решавам аз.

— А как щеше да постъпиш, ако решението беше твое?

— Не знам.

— Холанд ще го направи ли?

— Ще изчакаме и ще разберем.

Три без пет следобед.

Оставаха трийсет и седем часа.

16

Холанд не го направи. Не защото вярваше в невинността на Джей Нокс, а защото залогът бил достатъчно висок, за да оправдае втори опит на лошите. А ако се наложи — трети, четвърти и пети. Следователно Джанет Солтър щеше да остане под охрана, докато започне съдебният процес.

После Джей Нокс проговори и нещата отново се промениха.


Нокс заяви, че открай време носи пистолет за самозащита. Каза още, че бил мрачен и депресиран заради инцидента с автобуса и решението на работодателите му да орежат заплатата му. Не харесвал нещастниците, в чиято къща го настанили, и затова отишъл да закуси в кафенето, където възнамерявал да остане дълго. Но там го заварил Ричър, който го ядосал и го накарал да предприеме дълга самотна разходка. Искал да се успокои. Така се озовал на дървено мостче над замръзнала рекичка и видял пътна табела, която предупреждавала: Опасност от заледяване. Надписът го вбесил дотолкова, че той извадил пистолета и прострелял табелата. Деяние, за което бил готов да се извини. След което добави, че почти всички табели в района били надупчени от куршуми.

Спомни си къде се намира мостчето, спомни си къде беше стоял. Описанието му беше доста точно и от него можеше да се заключи къде е паднала гилзата.

Питърсън очевидно знаеше местонахождението на мостчето. То се оказа близо до мястото, на което бяха арестували Нокс. Той прецени, че ако Нокс наистина е бил там, следите му едва ли щяха да бъдат напълно затрупани от падащия сняг. Едва ли някой друг бе минал оттам. Местните притежаваха повече здрав разум. Питърсън изпрати една патрулна кола да провери. В багажника ѝ сложиха металотърсач. Стандартно оборудване за случаите, при които се търсят гилзи в снега.


Десет минути по-късно полицаят се обади от дървеното мостче. Беше открил отпечатъци от стъпки. Беше открил и гилзата. Била скрита в къса снежна бразда, покрита с пресен сняг, но все още си личала, особено ако човек знае какво търси. Полицаят потвърди, че в табелата се е появила нова дупка, гладка и ясна, почти сигурно с диаметъра на 9-милиметров куршум. Точно между буквите т и з.

След кратко съвещание Питърсън и Холанд стигнаха до заключението, че издирваният мъж все още не е идентифициран, но със сигурност е някъде наблизо.

Бе свършил само половината от работата си.


* * *


Пет минути по-късно Джей Нокс отново беше свободен човек. Обясниха му, че глокът ще остане в участъка до момента, в който той бъде готов да напусне града. Условие, което Нокс прие веднага. Ричър го видя как напуска преддверието и излиза на снега. Оправдан, но все още смачкан, облекчен, но все още притеснен. Питърсън и Холанд проведоха още едно кратко съвещание, след което обявиха състояние на обща тревога. Дори Каплър и Лоуъл бяха изпратени на активно дежурство. Целият личен състав получи заповед да се разпредели по колите и да патрулира по улиците на града. Трябваше да търсят непознати лица, странни превозни средства, необичайно поведение. Или, казано иначе, да дадат мобилен израз на най-големия страх във всеки полицейски участък: там някъде има някой.


Питърсън закачи снимките от новото местопрестъпление на дъската в малкия кабинет, който се намираше в съседство с общата зала. Точно срещу фотографиите на мъртвеца в черно, проснат на снега.

— Действахме като глупаци и изгубихме много време — мрачно сподели той с Ричър, който го последва в кабинета.

— Не чак толкова много — възрази Ричър.

— Как биха постъпили в подобна ситуация хората от твоята елитна част?

— Може би щяха да обсъдят някои въпроси, свързани с автоматичните скорости и предпазливите хора.

— Какво означава това?

— Ако оставим настрана Нокс, който очевидно не е извършителят, твоите разсъждения бяха напълно правилни. Липсата на стъпки в снега ги потвърждава. Две коли спират една до друга, на съвсем близко разстояние. Лошият е махнал на адвоката да спре и той се е подчинил. Въпросът е защо?

— По очевидни причини.

— Съгласен съм — кимна Ричър. — Особено на такъв път. Това не може да се случи през лятото при нормална скорост на движение. Но при сняг — да. Пълзиш едва-едва, насреща ти се поява друга кола и от нея ти махат да спреш. Правиш го, защото си мислиш, че човекът има нужда от помощ или иска да ти предаде някаква информация. Но ако си от внимателните и предпазливите, които използват гумени ботуши, държат чукче на арматурното табло, слушат прогнозата за времето и резервоарът им винаги е пълен, едва ли няма да се замислиш, преди да спреш. А ако все пак го направиш, колата ти ще остане на скорост, а кракът ти ще е на спирачката. За да можеш да потеглиш веднага, ако се наложи. И вероятно ще свалиш Страничното стъкло само сантиметър-два. Но твоят адвокат не постъпва така. Той изключва от скорост и сваля цялото стъкло.

— Което означава?

— Което означава, че е бил готов за разговор, спор, обсъждане, изобщо за всичко. Дори намалява звука на радиото. Може би е познавал онзи в другата кола. Това е много вероятно, ако вземем предвид хората, с които е контактувал.

— Вие как бихте постъпили в тази ситуация?

— Отдавна да сме го проучили. До последния детайл.

— За нас това няма да е лесно. Той все пак живее в съседната община. Извън юрисдикцията ни.

— Достатъчно е да поискате сътрудничество по телефона.

— Както ти го направи с федералните?

— Не съвсем — отвърна Ричър.


Следобедната разходка на Платон завърши с посещение при затворника. Той беше окован на открито, с желязна верига на глезена, привързана към дълбоко забит в земята метален прът. Беше крадец, проявил алчност. Операциите на Платон се захранваха от големи количества пари в брой, които понякога трябваше да бъдат съхранявани за продължителен период от време. Заровени в земята, скрити в мазета и на други места, въпреки че количеството на унищожените от влагата и гризачите банкноти понякога надхвърляше 10 процента. Това означаваше, че сто бона от всеки милион изгниваха безвъзвратно или бяха разкъсвани на хиляди парченца. Но групата под ръководството на крадеца бе вдигнала процента до дванайсет. А това беше аномалия. След съответното разследване се оказа, че човекът просто си заделя — четвърт милион тук, половин милион там. Платон проявяваше толерантност — разбира се, до определени граници, но не търпеше нелоялността.

По тази причина мъжът беше там, на полянката, окован за глезена към металния кол.

Зимните температури на сто и шейсет километра от Мексико Сити не бяха прекалено високи. По земята и във въздуха липсваха хапещи насекоми, змиите спяха, а дребните нощни млекопитаещи бяха, общо взети, плашливи. Следователно затворникът щеше да умре или от глад, или от жажда според капризите на времето.

Освен ако не избереше единствената възможност за спасение.

На земята лежеше мачете, което той лесно можеше да достигне. Добре наточено, съвсем близо до крака му. Все още не го беше използвал, но Платон беше на мнение, че скоро щеше да го стори. Обикновено шансовете бяха петдесет на петдесет. Доказателство за това беше местното население, сред което броят на вдовиците беше почти равен на мъжете с отрязан крак, които подскачаха на своите патерици.


Часовникът в общата зала в Южна Дакота показваше четири без пет следобед. Още трийсет и шест часа.

— Четири без пет тук означава пет без пет на изток — обяви Питърсън. — Край на работния ден. Време е да позвъниш на старата елитна част, защото информацията все още ни трябва.

Ричър се насочи към ъгловото бюро и седна, но не докосна телефона. Работният ден във Вирджиния свършваше в пет, а не в пет без нещо. Точността имаше значение. Някога беше важна за него. Със сигурност беше важна и за сегашната му наследница.

— Какво мислиш за мисис Солтър? — попита Питърсън.

— Очевидно начетена жена.

— А като свидетел?

— Отлична.

— Държи ли се според теб?

— Страхува се.

— Не бих я обвинил за това.

— Какво ще кажеш за доставката на суровини в лабораторията? Правите ли нещо за прихващане на готовия продукт, който излиза от нея?

— Опитваме се. Но за да гарантираме някакъв резултат, трябва да висим на онзи път денонощно, седем дни в седмицата.

— С подходящите хора — добави Ричър. — Някои от твоите ченгета ми изглеждат доста заспали по време на дежурство. Освен това трябва непрекъснато да повтаряш на мисис Солтър, че правите всичко възможно за нея. В момента тя изпитва чувството, че цялата тежест е върху нейните рамене.

— Казахме ѝ, че не е длъжна да прави каквото и да било.

— Някои хора имат особено чувство за дълг — рече Ричър, вдигна слушалката и натисна девет за външна линия.

Набра номера, който помнеше наизуст и зачака началото на записа. Ако знаете вътрешния номер на човека, когото търсите, наберете го директно. Набра 110. Насреща отново прозвуча гласът на капитана с Южняшки акцент. Същият лаконичен контакт.

— Да?

— Аманда, моля — рече Ричър.

Нещо прищрака, разнесе се тихо бръмчене, заменено от нов сигнал за свободно. После прозвуча познатият глас. Топъл, приглушен, задъхан, интимен.

— Ти си истински досадник.

— Така ли? — изненада се Ричър.

— Сякаш си нямам друга работа.

— Какъв е проблемът?

— Твоето място на осем километра западно от Болтън едва ли може да се нарече център на света. В регистъра няма нищо за него.

— Трябва да има. То е изоставено. Но е по-вероятно никога да не е било използвано.

— Било ли е продадено?

— Не знам. Може би е само реституирано. Според местните ченгета е било построено на общинска земя.

— Прегледах регистъра за петдесет години назад, но не открих никакви трансфери.

— Може би все още си е наше.

— Това означава, че би трябвало да имаме някакви разходи. Инспекции на всеки две години, плюс минимална поддръжка. Но в архивите няма и следа.

— Трябва да има. Дори армията не би си позволила да построи нещо, а после да забрави за него.

— Обектът ограден ли е?

— Не знам. Намирам се на осем километра от него. Защо?

— Защото дори армията не би си позволила да построи нещо, а после да забрави за него. Следователно отсъствието му в регистъра означава, че фигурира в някакъв друг списък. Може би става въпрос за секретен обект.

— Те всички са секретни — рече Ричър.

— Но някои са по-секретни от други.

— Възрастните хора в района все още помнят, че обектът е бил охраняван от военен кордон.

— Винаги има такива кордони.

— Но колко секретен е бил този? Били са докарани и строителни работници.

— Тогава е бил секретен, а днес — изоставен. Вероятно защото е бил твърде необикновен. Което може би ще се окаже важно за теб. Но ако наистина искаш да получиш нещо, ще трябва да се поровя доста по-дълбоко.

— Можеш ли?

— Ще ти поискам нещо в замяна.

— Какво?

— Историята на вдлъбнатината върху бюрото — отговори топлият, приглушен, задъхан и интимен глас.

— Нямаш време. Нали си имаш друга работа?

— В момента просто очаквам едно обаждане.

— Нещо важно?

— Доста.

— Разкажи ми.

— Нямаме такава уговорка. Ти трябва да разказваш.

— Не ми се ще да минавам през телефонната централа.

— Няма от какво да се тревожиш. Явно онзи полковник си го е заслужил, защото не са те изритали на момента. А държавната собственост винаги е била под закрила.

— Колко дълбоко трябва да разровиш?

— Колкото пожелаеш.

— Кога ще проведеш разговора, който очакваш?

— Надявам се скоро.

— В такъв случай нямаме време за приказки. Ако утре ми предоставиш нужната информация, ще ти разкажа за онази случка.

— Поставяш условия.

— Надявах се да получа нещо срещу нищо.

— Поне ми дай някаква сламка.

— Добре — съгласи се Ричър. — Не беше полковник, а генерал-майор.


* * *


Платон реши да вечеря рано, тъй като и бездруго беше пропуснал обяда. Тръгна към кухнята, където по принцип обичаше да се отбива. За да покаже солидарността си с хората, които работеха за него. Беше убеден, че това е демократично, но на практика се оказваше чиста демонстрация на превъзходство. Хората му започваха да се кланят и усърдно да търкат плочките и домакинските уреди. Може би се страхуваха от него, въпреки че той никога не тероризираше прислугата си. Дори с пръст не ги беше докосвал. Поне днешното поколение. Двама от предшествениците им действително бяха заровени на територията на имението, но никой от сегашните не подозираше за това.

Поръча да му приготвят студени хапки и топло предястие, после извади бутилка бира от хладилника и излезе да чака в трапезарията на открито. Там измъкна мобилния си телефон и набра вилата с високите стени в Мексико Сити.

— Как се развиват нещата в Южна Дакота? — попита той.

— Преди шест часа се погрижихме за адвоката — отвърна обитателят на вилата.

— А за свидетеля?

— Още не.

— Кога ще стане?

— Скоро.

— Колко скоро?

— Много скоро.

Платон усети как кръвното му се вдига и слепоочията му започват да пулсират. После си представи следващите двайсет и четири часа. Имаше навик да мисли визуално. Обичаше да вижда хронологичните интервали линейно, като на разграфена хартия. Разгледа ги отблизо като летяща птица над морето. После попълни някои от тях, а други остави празни.

— Свържи се с човека и му предай, че работата със свидетеля не може да чака — заповяда в слушалката той.

— Добре — отвърна обитателят на вилата.

Платон прекъсна връзката и набра друг номер. Заповяда да подготвят самолета му. Проверен и зареден с гориво, готов за незабавно излитане. Фалшив план на полета към Канада. Истинската дестинация се намираше на две хиляди и седемстотин километра в едната посока и още толкова обратно. С възможност за междинно зареждане.

После проведе още един разговор. Нуждаеше се от шестима придружители. Опитни мъже, но не чак толкова опитни, че да не може да ги зареже. Ако се наложи.

Всъщност надяваше се да се наложи.


Виковете в преддверието на участъка прогониха мислите за топлия глас от главата на Ричър. Викове на човек, който говореше по телефона. Започнал с официален поздрав и няколко любезни фрази, той премина към леко отбранителен тон, примесен с нетърпение, за да завърши с необуздани крясъци. Въпросните крясъци се разпространиха в три посоки — от стареца на рецепцията към кабинета на Холанд, от Питърсън в кабинета на Холанд към стареца на рецепцията и накрая от Питърсън към общата зала.

— Проблем с рокерите — обяви Питърсън. — Току-що се обади един от тях. Трима от хората им са изчезнали и той попита защо не предприемаме мерки.

— Какво му отговорихте? — попита Ричър.

— Че работим по въпроса.

— И?

— Той каза да работим по-добре, за да не се появяват в града и да поемат нещата в свои ръце. Даде ни срок до утре.

Пет без пет следобед.

Оставаха трийсет и пет часа.

17

Питърсън отново излезе. Останал сам в общата зала, Ричър извърна глава към прозореца. Навън продължаваше да вали. Снежинките танцуваха в кръговете жълтеникава светлина на йодните лампи. Небето беше тъмно. Денят отминаваше. Дванайсет хиляди човешки същества се бяха скрили на топло в къщите наоколо. Гледаха телевизия в очакване на вечерята. В затвора на север напрежението нарастваше. На запад рокерите правеха Бог знае какво. А някъде по средата един стрелец тренираше за втория си изстрел.


Питърсън се върна.

— Според началник Холанд те блъфират — обяви той. — Твърди, че генералната им стратегия е да се придържат в рамките на закона, за да не ни дават повод за намеса.

Ричър не каза нищо.

— Ти как мислиш? — попита Питърсън.

— Има само един начин да разберем.

— Какъв?

— Разузнаване.

— Искаш да отидем при тях ли?

— Не. Ще отида само аз. И бездруго искам да се запозная с обстановката. И да разбера какво има там.

— Нали твоите хора работят по въпроса?

— Това не може да замести впечатленията на живо.

— И просто ще се появиш там, така ли?

— Ще се представя за военен инспектор. Те вероятно знаят, че инспекции на обекта се правят веднъж на две години.

— Сам?

— Защо не?

— Няма да стане. Ще ти поискат документи.

— Едва ли. Те не са редовни граждани.

— Кога мислиш да тръгнеш?

— Колкото е възможно по-скоро. Но вече се мръкна, затова мисля да тръгна утре на разсъмване.


Питърсън каза, че в участъка има резервна кола без отличителни знаци и Ричър може да я използва. После добави, че разсъмването ще зависи от времето и ще бъде факт някъде между седем и осем сутринта.

— А сега предлагам да се приберем у дома — добави той. — Ти трябва да си починеш.

— По-добре ме закарай до Джанет Солтър — поклати глава Ричър. — Тя разполага със свободни стаи и спомена, че ги е предложила за пътниците от катастрофиралия автобус. После добави, че е запозната с кризисния план на затвора. Това беше кодирано послание от нейна страна. Иска да има човек до себе си, в случай че завият сирените. Представи си как би се почувствала, ако остане сама.

Питърсън се замисли за момент, после кимна и понечи да каже нещо, но се спря.

— Щях да предложа да ти пренеса багажа, но се сетих, че нямаш такъв — промърмори той.

— Кажи на Ким, че съм си купил нови дрехи. Мисля, че това ще я успокои. Предай ѝ, че ще се грижа добре за шубата на баща ѝ. Искам от мое име още веднъж да ѝ благодариш за гостоприемството.


Навън продължаваше да вали, но улиците между участъка и жилището на Джанет Солтър все още бяха проходими. Снегорините си бяха свършили работата. В момента коловозите бяха съвсем плитки въпреки огромните преспи отстрани. Тези купчини поглъщаха обичайните звуци и всичко наоколо тънеше в тишина. Снежинките продължаваха да се сипят, невидими до момента, в който попадаха под светлината на фаровете. После неотклонно и безмилостно се трупаха върху бавно пълзящия автомобил.

Снегорините бяха стеснили платното дотолкова, че Питърсън не успя да завие в уличката на Джанет Солтър, блокирана от дежурната патрулка. Червените светлини на покрива ѝ лениво се въртяха, оцветявайки снежинките в розово като миниатюрни пръски кръв. Ричър слезе от колата, дръпна ципа на шубата и се промъкна между багажника на патрулката и купчината сняг зад нея. Полицаят зад волана не му обърна внимание. Ричър пое нагоре по средата на платното. Следите от гуми на сутрешната смяна отдавна бяха изчезнали под гладката снежна повърхност. Въздухът щипеше. Студеният ден отстъпваше място на дългата ледена нощ.

Ричър се покатери на верандата и дръпна шнура на звънеца. Представи си как полицайката става от най-долното стъпало и тръгва по персийския килим. Вратата се отвори. Бяха сменили местата си. На прага се появи онази, която през деня дежуреше в библиотеката. Висока, с атлетична фигура и прибрана на опашка руса коса. Ръката ѝ лежеше на кобура. Беше нащрек, но без да е напрегната. Професионално предпазлива, но доволна от малката промяна в монотонното дежурство.

Ричър окачи шубата на закачалката и се насочи към библиотеката. Джанет Солтър седеше в същото кресло. Не четеше, а просто си седеше. Зад нея се беше отпуснала втората полицайка. Онази, която през деня охраняваше антрето. Дребна и тъмнокоса. Лицето ѝ беше извърнато към прозореца. Пердето не беше спуснато.

— Тръгнахте си толкова набързо, че не допихте кафето си — каза Джанет Солтър. — Искате ли да направя ново?

— Винаги искам — кимна Ричър и я последва в кухнята. Тя напълни древната електрическа кана. Крановете на чешмата със сигурност не бяха по-нови, но нищо в помещението не изглеждаше износено или повредено. Качеството си е качество, рече си той. Роднините нямаха значение.

— Разбрах, че ще пренощувате тук — подхвърли домакинята.

— Ако е удобно — кимна Ричър.

— Не ви ли беше удобно у Питърсън?

— О, напротив. Но не обичам да се натрапвам прекалено дълго.

— Една нощ е прекалено дълго, така ли?

— Хората си имат достатъчно други грижи.

— Пътувате без багаж.

— Така съм свикнал.

— Питърсън ми каза — кимна тя.

— Каза ви или ви предупреди?

— Това някаква фобия ли е? А може би филия? Или съзнателно екзистенциално решение?

— Не съм сигурен, че изобщо съм се замислял толкова дълбоко по въпроса.

Фобията е страхът, свързан с всякакво обвързване или ангажименти. Филията сочи обич и привързаност, може би към свободата или добрия шанс. Технически погледнато, филията клони към проблеми, свързани с прекомерен апетит. А във вашия случай може би към секретност. Но ние трябва да търсим хората, които летят под обхвата на радара и да ги питаме защо. Радарът ли е неприемлив за тях, или просто са неотразимо привлечени от терена под него?

— Може би става въпрос за нещо друго — рече Ричър. — Екзистенциално.

— Във вашия случай отказът от собственост и вещи е доста крайна стъпка. Историята ни учи, че аскетизмът може да бъде привлекателен, но дори и най-големите аскети притежават дрехи. Поне ризи, дори ако са изработени от косми.

— Подигравате ли ми се?

— Мисля, че можете да си позволите един малък сак. Той няма да промени същността ви.

— Страхувам се, че е обратното. Освен ако сакът е празен, но това би било безсмислено. Пълненето на такъв сак означава селекция, подбор и оценка. Процеси, които са лишени от логика. Твърде скоро ще се появи по-голям сак, а после втори и трети. След месец ще бъда като всички останали.

— Което ви ужасява, така ли?

— Не. Да бъдеш като всички останали те кара да се чувстваш удобно и сигурно. Но някои неща просто не се получават. Родил съм се различен.

— Това ли е отговорът? Че сте се родили различен?

— Очевидно не се раждаме еднакви.

Джанет Солтър наля кафето, този път директно във високи порцеланови чаши. Може би беше решила, че церемонията със сребърния поднос не подхожда на аскет, а може би беше забелязала неудобството му да борави с малки чашки.

— Радвам се, че сте тук, независимо от диагнозата ви — рече тя. — Можете да останете докогато пожелаете.

Шест без пет вечерта.

Още трийсет и четири часа.


След като изпиха кафето, Джанет Солтър се зае да приготви вечерята. Ричър предложи да хапне навън, но тя отговори, че за нея няма значение дали ще готви за пет или за шест души. Това означаваше, че двете полицайки от нощната смяна ще се присъединят към тези, които дежуреха в момента. Успокоително, рече си той.

После поиска разрешение да разгледа къщата, докато вечерята стане готова. Двата етажа не го вълнуваха. Интересно му беше мазето. В Южна Дакота често се извиват бури, а понякога и торнадо. Беше сигурен, че независимо от солидността на къщите всяка от тях разполагаше със зона за сигурност, вкопана в земята. Спусна се по малкото стълбище, което започваше от тесен, залепен за кухнята коридор. Ситуацията долу се оказа напълно задоволителна. Слоят прерийна почва беше твърде дебел и изкопните работи не бяха стигнали до твърда скала. На практика основите представляваха огромна шестоъгълна кутия, стъпила на дебели, обковани с желязо греди. Стените и подът бяха дебели и солидни, а таванът над тях беше конструиран така, че да издържи и на пряко попадение. Вътрешното пространство беше запълнено от масивни вертикални подпори, разположени на около два метра една от друга. Всички бяха изработени от цели дървени трупи, безупречно заоблени и изгладени. Четири от тях бяха покрити с ламперия, очертавайки котелното помещение. Пещта представляваше железен куб с олющена зелена боя. Захранваше се от тънка тръба, вероятно свързана със закопан в двора резервоар за мазут. Встрани от нея се виждаха електрическа помпа и сложна мрежа от широки метални тръби, които чезнеха в тавана. Стара отоплителна инсталация. Може би първата в града. Което не ѝ пречеше да работи перфектно. Горелката боботеше, помпата виеше на високи обороти, тръбите съскаха. Мазето беше топло и сухо.

Стълбите нагоре свършваха с масивен капак, отварящ се вертикално. Отвътре той можеше да бъде залостен със солидно резе, което влизаше в дебели, вкопани в пода метални скоби. Нямаше никакво съмнение, че това е едно изключително надеждно убежище срещу торнадо. А и срещу бомби и всякакво стрелково оръжие. Ричър беше виждал как картечници 50-и калибър пробиват почти всякакви прегради, но прегряват от безсилие пред стогодишни дървени стълбове с дебелина трийсетина сантиметра.

Доволен от инспекцията, той се качи обратно. Нощният екип беше в кухнята, напълно готов да поеме дежурството от колегите си, които седяха на масата. Джанет Солтър шеташе около тях. Атмосферата беше ведра и спокойна. Явно членовете на необичайното домакинство бяха свикнали един с друг. Включената фурна излъчваше приятна топлина. Огнеупорното стъкло на прозорчето ѝ беше замъглено. Ричър се върна в библиотеката и пристъпи към прозореца. Не се виждаше нищо. Изпита единствено усещането за голямо открито пространство. Равният заден двор чезнеше в далечината. Снегът намаляваше. Сякаш и падащите снежинки се бяха вцепенили от студ.

Обърна се точно когато Джанет Солтър влизаше в библиотеката.

— Може ли да поговорим? — попита тя.

— Разбира се.

— Знам истинската причина да се появите тук. Знам и защо пожелахте да огледате къщата. За да ме охранявате, в случай че завият сирените. Затова трябва да сте запознат с обстановката. Аз съм много благодарна за любезността ви. Въпреки психологическата ви нагласа, която едва ли ще ви позволи да се задържите дълго тук. Процесът ще започне най-рано след месец. Колко нови ризи прави това?

— Осем — рече Ричър.

Тя замълча.

— Няма нищо срамно, ако решите да се оттеглите — добави той. — Никой не може да ви обвини. А онези типове рано или късно ще хлътнат за нещо друго.

— За мен подобно поведение би било срамно — поклати глава тя. — И затова няма да се оттегля.

— В такъв случай не ми говорете за психологически нагласи.

Тя се усмихна.

— Въоръжен ли сте?

— Не.

— Защо?

— Мислите ли, че пенсионираните водопроводчици цял живот си носят тръбните ключове?

Тя махна към една от ниските лавици до стената.

— Там има една книга, която може би ще ви заинтересува. Историческа. Онази голямата, с кожената подвързия.

Книгата беше наистина огромна. Висока четирийсет и пет сантиметра и дебела около десет, с облечен в кожа гръб и изписано със златни букви заглавие: Богато илюстрирана история на ръчните оръжия, изработвани от господата Смит и Уесън. Заглавие, което звучеше викториански, но не би могло да отговаря на истината. Смит и Уесън бяха създали много модели пистолети в края на XIX и началото на XX век, но едва ли толкова много, че да запълнят книга с дебелина десет сантиметра.

— Разгледайте я — подкани го Джанет Солтър.

Ричър свали книгата от лавицата. Беше тежка.

— Мисля, че тази вечер ще я прочетете в леглото.

Книгата беше тежка, защото не беше книга. Ричър разгърна кожената корица в очакване да види избелели страници с бледи гравюри или направени на ръка чертежи, запазени с помощта на мека хигроскопична хартия между тях. Но корицата се оказа капак, под който имаше две кухини, облечени с бежово кадифе. Кухините бяха запълнени от чифт револвери „Смит & Уесън“, легнали един срещу друг, като кавички от двете страни на изречение. Моделът им беше военно-полицейски, с десетсантиметрови цеви. Биха могли да бъдат както на петдесет, така и на сто години. С гладка стоманена повърхност, ръкохватки от орех, пълнители за 38-и калибър с кукички в долната част, които издаваха военното им предназначение.

— Бяха на дядо ми — поясни Джанет Солтър.

— Служил ли е?

— Не. Беше почетен комисар на първото полицейско управление в Болтън. Револверите са му подарък. Мислите ли, че още са в ред?

Ричър кимна. Обикновено револверите са надеждни цяла вечност. За да бъдат неизползваеми, трябва да са сериозно повредени или проядени от ръжда.

— Използвани ли са някога? — попита той.

— Не ми се вярва.

— Имате ли някакво смазочно масло?

— Имам една кутийка за смазване на шевната машина.

— Ще свърши работа.

— Трябва ли ни още нещо?

— Малко муниции ще свършат работа.

— Имам.

— Колко са стари?

— На една седмица.

— Подготвена сте добре.

— Мисля, че сега му е времето.

— Колко патрона?

— Сто, в кутия.

— Браво на вас.

— Сега върнете книгата на мястото ѝ — рече тя. — Не е нужно полицайките да знаят за нея. От опит знам, че плановете на аматьорите обиждат професионалистите.


След вечерята телефонът иззвъня. Беше Питърсън от участъка. От Специална част 110 се обадили на телефона, поставен на ъгловото бюро. Жената отказала да разговаря с него. Помолила да предадат на Ричър да се свърже с нея.

Телефонът на Джанет Солтър беше в коридора. Инсталиран доста отдавна, но все пак по-нов от къщата. Имаше бутони и шнур, а размерите му бяха колкото на портативна пишеща машина. Беше поставен на малка масичка, пред която имаше стол. Като едно време, когато в едно домакинство имаше един апарат. Използван рядко, като при специален ритуал.

Ричър набра номера, който помнеше наизуст. Изчака края на записа и добави 110.

— Да?

— Аманда, моля.

Нещо прищрака, после прозвуча и гласът. Без повторно набиране. Жената явно не беше изпускала слушалката.

— Или си луд, или светът е полудял — каза тя.

— Или и двете — добави Ричър.

— Както и да е. Мисля, че съм готова да ти затръшна слушалката.

— Защо?

— Защото мястото, за което ми досаждаш, просто не съществува.

Седем без пет вечерта.

Оставаха трийсет и три часа.

18

Ричър седна на стола.

— Мястото съществува — отвърна той. — Позволи ми да вярвам повече на очевидците, отколкото на военните архиви.

— Но ти не си сред тях, нали?

— Още не. Защо някой ще си измисля нещо подобно?

— В такъв случай обектът трябва да е супер секретен. Построен, без да бъде регистриран.

— А по-късно на него е издигнат временен лагер за работници? Как е станало?

— Всичко се е променило, ето как. Преди петдесет години обектът е бил свръхсекретен, но допреди пет изобщо не е функционирал. Типичен сценарий от Студената война. Вероятно са го разсекретили някъде през деветдесетте.

— Не ме интересува кога са го разсекретили. Интересува ме какво представлява сега.

— Бих могла да взема самолета, но ти си по-близо.

— Какво стана с твоята операция?

— Още чакам, а това е лош признак. Може би до сутринта ще се разпадне.

— По цяла нощ ли работиш?

— Знаеш как е.

— В такъв случай използвай времето, за да провериш какви ги е вършил Конгресът някога. Информацията за обекта ще бъде редактирана или изобщо няма да я има, но разходите трябва да бъдат отбелязани. Ще започнем от тях.

— Имаш ли представа колко голям е бил военният бюджет преди петдесет години? Знаеш ли колко пера има в него?

— Но пък ти разполагаш с цялата нощ. Търси обекти в Южна Дакота. Както на Камарата на представителите, така и на Сената. Лично аз не виждам някаква стратегическа стойност на обектите в околността, което означава, че може би става въпрос за някакъв тилови проект.

— Проверката на тези архиви е страшно много работа.

— А ти какво си очаквала? Безгрижен живот? За това би трябвало да постъпиш във флота.

— Имаме уговорка, Ричър. Помниш ли? Хайде, разкажи ми за онзи генерал-майор.

— Губиш време.

— Разполагам с достатъчно време за губене. Ти си този, който не разполага с такова.

— Това е дълга история.

— Такива са най-хубавите истории. Ако искаш, съкращавай, но гледай да не пропуснеш нещо съществено.

— Използвам чужд телефон. Не искам да му натрупам безбожна сметка.

— Изчакай за момент — рече гласът. В слушалката нещо прищрака, последва дълга секунда тишина. После гласът се върна и обяви:

— Сега вече си на държавна сметка.

— Можеш да използваш държавните пари и за мен.

— Вече го правя. Преди трийсет и пет минути възложих някои задачи на един от моите хора. Повярвай ми, тук се поддържа висок стандарт. Колкото и да си бил добър, аз съм по-добра от теб.

— Искрено се надявам да е така.

— И тъй, имало едно време… Какво се случи?

Ричър направи малка пауза и започна:

— Бях в Русия. Няколко години след падането на комунизма. Получихме изненадваща покана да инспектираме военните им затвори. Никой нямаше представа защо. Но общата реакция беше „защо пък не“? И тъй, отлетяхме за Москва, а от там поехме на изток с влак. Стар пътнически влак, останал от съветската епоха. С койки за спане и вагон-ресторант. Пътувахме четири дни. Храната беше ужасна. Но ужасна по начин, който ми беше познат. Една нощ реших да се поразходя из вагоните и стигнах до кухнята. Оказа се, че ни хранят с американски консерви, готови за консумация, като онези, които ни раздаваха в армията.

— Американски консерви? В съветски влак?

— Руски влак. Във вагона кухня използваха печки на въглища. Плюс самовари и разни други неща. Просто отваряха консервите и ги заливаха с вряла вода. Разполагаха с огромни запаси от тях. Десетки кашони.

— Опитаха ли се да ги скрият?

— Готвачите не знаеха кои сме. Не можеха да четат английски. А може би изобщо не можеха да четат.

— Как нашите военни консерви са се озовали там?

— За това ще поговорим утре. Сега имаш работа.

— Чакам едно обаждане, нищо друго.

— От кого?

— Не мога да ти кажа.

— Но искаш да ми кажеш, нали?

— Форт Худ.

— Относно?

— Някакъв капитан от пехотата убил жена си. Случва се. Но тази не била обикновена домакиня, а служител в Министерството на вътрешната сигурност. Възможно е този тип да поддържа връзки с чужбина. Възможно е да е откраднал някакви документи от жена си, а после да я е убил, за да прикрие следите.

— Къде в чужбина?

— Там, където действат така наречените недържавни фактори.

— Терористи?

— Терористични организации.

— Прекрасно. На хоризонта се очертава най-малко „Бронзова звезда“.

— Ако го пипна. Надявам се да е скоро.

— Кажи ми, че е тръгнал към Южна Дакота.

Тя се изсмя.

— Между другото на колко си години?

— По-млад съм от бюрото, на което седиш.


Затворническата столова на осем километра от града вече беше почистена след вечерята, но на дългите скамейки все още седяха петдесетина човека. Бели, мургави, чернокожи, облечени в оранжеви гащеризони. Разделени според цвета на кожата, като три островни племена сред море от линолеум.

Един бял мъж стана от мястото си и отиде да разговаря с един чернокож.

Всъщност едва ли можеше да се нарече бял, тъй като кожата му беше синя от татуировки. Беше огромен и як. Косата му стигаше до кръста, а брадата покриваше по-голямата част от гърдите му. Чернокожият беше малко по-нисък, но със сигурност по-тежък. Бицепсите му бяха като футболни топки, а гладко обръснатият му скалп излъчваше синкав блясък.

— Мексиканците ни дължат два стека цигари — рече белият.

Чернокожият не реагира. Нямаше нищо общо с белите и мургавите.

— Ще ги търсим от вас — добави белият. — Откъдето дошло, там отишло.

Технически погледнато, предложението беше приемливо. Затворът е специална икономика, а цигарите са разменна монета. Все едно че продаваш някаква кола в Ню Йорк, а със спечелените долари си купуваш телевизор в Лос Анджелис. Но икономическото сътрудничество изисква закони, договори и мирно съвместно съществуване. Три неща, които никога не достигаха в отношенията между бели и чернокожи.

— Ще си ги приберем под формата на дупе — добави белият. — Нещо по-крехко. Най-младото и сладко гадже, което имате. Две нощи, после ви го връщаме.


В къщата на Джанет Солтър течеше процедура по издаване и приемане на дежурството. Дневната смяна се освобождаваше, нощната застъпваше. Едната от жените в униформа излезе от кухнята и пое поста в антрето. Другата се насочи към библиотеката. Дневната смяна пое нагоре по стълбите. Джанет Солтър обяви, че отива в гостната. Вероятно иска да остане сама, помисли си Ричър. Двайсет и четири часовата охрана е уморителна за всички. Но тя го покани да я придружи.

Гостната не се различаваше съществено от библиотеката. Същите мебели, същата обстановка, същите отрупани с книги лавици. С хиляди книги. Прозорецът гледаше през верандата към улицата. Снеговалежът почти беше спрял. Ченгето отпред беше излизало да почисти стъклата на колата си. Това личеше съвсем ясно. По покрива, багажника и предния капак имаше две педи сняг, но стъклата бяха чисти. Човекът беше буден и нащрек. Ричър виждаше как той върти глава и проверява обстановката отзад и встрани от колата. Добро поведение предвид дванайсетчасовото дежурство. Качествената половина от личния състав явно работеше както трябва.

Джанет Солтър беше облечена с плетена жилетка. Беше ѝ доста голяма, с увиснали джобове. Оказа се, че в тях има парцалче и кутийка машинно масло, които заеха мястото си на страничната масичка. Парцалчето беше бяло, а кутийката — зелена и стара, с полуизтрит надпис „Сингер“.

— Донесете книгата, която ви показах — разпореди се тя.

Дежурната полицайка се обърна, когато той влезе в библиотеката. Беше дребна жена със закръглени рамене. Служебният колан я правеше широка в талията. Очите ѝ пъргаво пробягаха по него, от лицето надолу и обратно. После се отместиха встрани. Няма заплаха. Ричър я изчака да се обърне към прозореца, измъкна фалшивата книга от лавицата и я понесе към гостната. Джанет Солтър затвори вратата след него. Той остави кожената кутия на пода, вдигна капака и измъкна един от револверите.

Военно-полицейският модел на „Смит & Уесън“ бил създаден през 1899 г. Единствената му модификация била извършена три години по-късно, през 1902-а. Средният ръст на американските мъже през 1902 г. бил метър и седемдесет, с пропорционално големи длани. Ричър беше висок метър и деветдесет и три, а дланите му бяха с размера на добре охранено пиле — от онези, които продават в супермаркетите. Следователно револверът беше малък за него. Но важното беше, че показалецът му се промушваше през ограничителя на спусъка. Натисна с палец ключалката на барабана и той се отвори. Леглата за патроните бяха празни. Щракна го обратно и натисна спусъка. Всичко работеше. Но той усети микроскопичното драскане на стоманата, която беше смазвана преди десетилетия, вероятно още във фабриката. Придърпа парцалчето и машинната смазка и се залови за работа. Пет минути по-късно опита отново и остана доволен от резултата. Същата процедура повтори и с другия револвер, после завинти капачката на кутийката и отмести парцалчето.

— Къде са мунициите?

— Горе, в шкафчето за лекарства — отвърна Джанет Солтър.

— Мястото не е особено подходящо, ако вземем предвид факта, че револверите бяха в библиотеката.

— Мислех, че ще имам достатъчно време, ако се наложи да ги използвам.

— Мнозина мъртъвци са мислили по същия начин.

— Сериозно ли говорите?

— Нещата са сериозни.

Тя мълчаливо стана и излезе от стаята. Ричър долови тихото поскърцване на стълбите. Не след дълго жената се появи обратно с новичка картонена кутия в ръце. Тя съдържаше сто броя лъскави патрони 38-и калибър, модел „Федеръл спешъл“ с кух връх. Подходящ избор. Някой ѝ беше дал добър съвет. Зарядът от 158 грейна не беше най-мощният на света, но ветрилообразният ефект на кухия връх беше изключително ефективен при попадение.

Ричър зареди шест патрона в единия револвер, а другият остави празен.

— Погледнете встрани, а после се обърнете и насочете пръст право в лицето ми — разпореди се той.

— Моля? — с недоумение го погледна Джанет Солтър.

— Направете го. Все едно че говоря по време на лекция.

— Аз не бях учителка в този смисъл на думата.

— Представете си, че сте.

Тя се подчини и се справи доста добре. Може би студентите от Оксфордския университет не са били точно онова, което светът си е мислел за тях. Показалецът ѝ сочеше точно между очите му.

— Много добре — кимна той. — А сега повторете, но насочете пръст в гърдите ми.

Тя се подчини. Пръстът ѝ се закова в центъра на тялото му.

— По този начин се стреля — поясни той. — Пръстът ви е дулото на оръжието. Не е нужно да се прицелвате. Изобщо не мислете за това, а просто го направете. Целите се в гърдите, защото те са най-голямата мишена. Дори да не го убиете, със сигурност ще му развалите деня.

Джанет Солтър не каза нищо. Ричър ѝ подаде празния револвер.

— Опитайте спусъка.

Тя се подчини. Петлето се вдигна, барабанът се завъртя, ударникът падна. Леко и лесно.

— Предполагам, че ще се получи и откат — подхвърли тя.

Ричър кимна.

— Освен ако законите на физиката се променят.

— Толкова зле ли ще бъде?

— Трийсет и осми калибър е сравнително мек патрон — поклати глава Ричър. — Имам предвид за стрелеца. Нито гърми много силно, нито рита.

Тя опита отново. Петлето се вдигна, барабанът се завъртя, ударникът падна.

— Направете го още няколко пъти.

Джанет Солтър го направи. Четири, пет, шест пъти.

— Уморително е — отбеляза тя.

— Няма да е уморително, ако се наложи да стреляте. А когато започнете, не спирайте. Вкарайте му всичките шест куршума. Не спирайте, преди барабанът да се изпразни.

— Ужасно!

— Нищо подобно. Или вие, или той. Ще се изненадате от бързата промяна в гледната точка.

Тя му подаде револвера обратно.

— Къде мислите да го държите? — попита той.

— В книгата, предполагам.

— Грешен отговор. Ще го държите в джоба си. А нощем — под възглавницата.

Ричър напълни барабана, щракна го на мястото му и ѝ подаде револвера.

— Не докосвайте спусъка, преди да сте готова да стреляте — предупреди той.

— Няма да съм в състояние.

— Мисля, че ще бъдете.

— А другият ще остане у вас, така ли?

Ричър кимна.

— Бъдете спокойна. Преди да си тръгна, ще го върна на мястото му.

Осем без пет вечерта.

Оставаха трийсет и два часа.

Сирените на затвора завиха.

19

Макар и на осем километра северно от града, воят на сирените се чуваше съвсем ясно в ледената зимна нощ. Силен и едновременно с това далечен, протяжен и тревожен, до болка познат и същевременно чужд. Кънтеше силно, после заглъхваше, дивият крясък се превръщаше в шепот, а после отново се извисяваше. Носеше се над равната земя, нахлуваше между тихите заснежени улици и разбиваше ледения въздух на ситни кристалчета.

Полицейските служители в къщата реагираха мигновено. Със сигурност бяха подготвени за сигнала както физически, така и психически. През вратата на гостната надникна полицайката от антрето с разкривено лице. По тавана прозвучаха забързани стъпки. Дневната смяна действаше под тревога. Полицайката от библиотеката хукна към шубата си, окачена в коридора. Патрулката на улицата вече обръщаше, от покрива и капаците ѝ падаха големи купчини сняг. Онази, която пазеше на пресечката, изкачваше уличката на заден ход с пронизителен вой на гумите. По стълбите се разнесе тропот на крака.

— Съжалявам — каза полицайката от антрето, грабна дрехата си от закачалката и изчезна.

Тя беше последната, която напусна къщата. Вратите на двете патрулки зееха отворени, през тях долиташе оживен радиообмен. Миг по-късно охраната на къщата се натъпка в тях и те поеха надолу по склона. Ричър ги изчака да изчезнат от погледа му, а после отиде да затвори външната врата. Взетата назаем шуба лежеше на пода и той се наведе да я вдигне.

Сирените продължаваха да вият.

Къщата потъна в дълбока тишина.


Тишината се задържа по-малко от минута. После воят на сирените беше заглушен от боботенето на мощен мотор и скърцането на вериги по снега. Ричър пристъпи към прозореца на гостната и видя фаровете на един Форд „Краун Виктория“. Без отличителни знаци. Черен или тъмносин. Поне така изглеждаше на лунната светлина. Колата спря със скърцане в началото на алеята, вратата се отвори и на снега се появи началник Холанд. С шуба, шапка и дебели ботуши. Ричър тикна револвера отзад на колана си и дръпна пуловера си върху него. Излезе в антрето и отвори входната врата в момента, в който Холанд стъпи на верандата.

— Не знаех, че си тук — изненадано се спря той.

— Беше по-разумно — рече Ричър. — Тук има свободни легла, а Ким Питърсън не се нуждае от защита.

— Идеята твоя ли беше или на Андрю?

— Моя.

— Добре ли е мисис Солтър?

— Да, добре е.

— Искам да я видя.

Ричър се отдръпна да го пропусне и затвори след него. Джанет Солтър излезе от гостната.

— Добре ли сте? — попита я Холанд.

— Добре съм — кимна тя. — Благодаря, че дойдохте. Много ви благодаря. Но не трябваше ли вече да пътувате към затвора?

— Да — кимна Холанд. — Но не ми се щеше да ви оставя сама.

— Правилата са си правила.

— Въпреки това.

— Ще се оправя. Освен това съм убедена, че мистър Ричър притежава достатъчно опит.

Холанд се обърна да го погледне. Лицето му колебливо се сбърчи като това на полицайката от антрето преди малко.

— Какво става там? — подхвърли Ричър.

— Белите и чернокожите са се сбили. Нормални затворнически безредици.

— Първи за този затвор?

— Да.

— Много навреме.

— На мен ли го казваш?

— Какво ще стане, ако не се появиш?

— Участъкът ще изпадне в немилост, а мен ще ме уволнят. А после не знам.

— Тогава върви.

— Не искам.

Проста и ясна декларация. Начинът, по който я изрече, сочеше, че е намислил нещо, което е извън дълга му към мисис Солтър. Може би искаше да остане на топло и сигурно място далеч от затвора.

Или просто беше уплашен.

— Работил ли си някога в затвор? — попита Ричър.

— Не.

— Няма нищо сложно. Седиш зад оградата или в някоя от вишките. Ако някой се опита да избяга, просто го застрелваш. И толкова. Те знаят правилата. В това време едва ли ще опитат. Ще останат вътре и ще продължат да се бият. После ще се укротят. Винаги става така. Вие ще измръзнете и ще ви стане скучно, но нищо повече.

— А ти работил ли си в затвор?

— Всичко съм работил. Дори лична охрана. При цялото ми уважение мога да се справя по-добре от теб. Ако ми позволиш. По този начин всички печелят.

— Не знам.

— Аз ще се погрижа за ситуацията тук, а ти — за твоите хора там.

— Може да продължи часове, а дори дни.

— По-скоро седмици. Но в такъв случай вие ще можете да се прегрупирате.

— Мислиш ли?

Ричър кимна.

— Не можете да работите двайсет и четири часа в денонощието в продължение на седмици. Поне не всички. След като първоначалната паника отмине, ще трябва да проявите някаква гъвкавост.

Холанд не отговори. Сирените навън внезапно замлъкнаха. Тишината се стовари със страшна сила. Пълно отсъствие на звуци. Сякаш въздухът беше замръзнал.

— Това може би означава, че наистина трябва да си там — обади се Ричър.

Холанд кимна. Бавно и колебливо. Веднъж, после втори път. Главата му се завъртя към Джанет Солтър.

— Качете се с мен в колата — нареди той. — Искам да знам, че сте в безопасност.

— Не е разрешено, началник Холанд. Правилата са си правила. Не се безпокойте. В компанията на мистър Ричър ще бъда в безопасност.

Холанд остана на място още миг, после кимна за трети път. По-изразително. Беше взел решение. Обърна се и тръгна към вратата. Двигателят на колата му продължаваше да работи. Зад багажника се виеше малко облаче пара. Холанд седна зад волана, направи обратен завой и изчезна. Белите изпарения се стопиха в ледения въздух, потракването на веригите заглъхна.

Ричър затвори вратата.

В къщата отново се възцари тишина.


От тактическа гледна точка беше най-добре Ричър да затвори Джанет Солтър в мазето. Но тя отказа. Остана в антрето, сложила длан върху ръкохватката на револвера в джоба си. Погледна първо в едната посока, после в другата. Сякаш изведнъж беше проумяла, че четирите стени, които би трябвало да я предпазват, всъщност са четири различни посоки за проникване. Вратите и прозорците бяха навсякъде. И можеха да бъдат разбити за секунди.

Другата възможност беше да я затвори в спалнята ѝ. Вторите етажи ставаха обект на нападение далеч по-рядко от първите. Но тя не прие и тази възможност, изтъквайки, че горе няма накъде да бяга.

— Няма да бягате, а ще стреляте — рече Ричър.

— Сигурно, поне докато вие сте тук.

— Дванайсет дупки в нападателя звучат по-добре от шест.

Тя замълча за момент, а после го погледна така, сякаш насреща ѝ стоеше извънземно.

— Трябва ли да патрулирате отвън?

— Не.

— Защо?

— Защото ще ми отнеме много време да се придвижа от предната към задната част на къщата, ако това се наложи. А и ръкавиците ще ми попречат да натисна спусъка.

— Значи ще чакаме тук, така ли?

— Да, ще чакаме тук — кимна Ричър.


* * *


Влязоха в гостната. Ричър прецени, че там е най-сигурно. От прозореца се виждаше градинската портичка. Оттам беше най-вероятният път за проникване предвид дълбокия сняг. Гостната си оставаше най-доброто място дори при отсъствието на опит за проникване. Местоположението ѝ под покрива на верандата и вътрешната ѝ дълбочина означаваше, че евентуалният снайперист трябва да заеме централно-хоризонтална позиция, за да произведе изстрел. И щеше да бъде засечен още преди да се прицели.

Разбира се, съществуваха и други опасности, и то много. Начело в списъка бяха запалителните бомби. Но ако някоя литнеше към тях, изборът на стаята едва ли щеше да има значение.


Стенният часовник отбеляза девет. Първият час, който бяха прекарали само двамата. Уличката отвън беше безлюдна. Ричър предприе внимателен оглед на вътрешния периметър. Входната врата беше заключена. Всички прозорци на първия етаж бяха плътно затворени, включително френските в библиотеката. Задната врата също беше залостена. Прозорците на втория етаж бяха наред. Повечето от тях бяха недостижими без стълба. Най-вероятното място за проникване беше прозорецът на спалнята, от който започваше полегатият покрив на верандата. Но той беше затрупан с дебел пласт сняг, хлъзгав и опасен. Което означаваше достатъчна сигурност.

Времето се променяше. Появи се лек ветрец, небето се изчисти. Около ярката луна проблясваха звезди. Температурата падаше. Ричър го усети по възглавницата студен въздух пред всеки от проверените прозорци. Вятърът намираше невидими пукнатини и изсмукваше топлината на сградата.

Освен това пречеше на сигурността. Такива странни звуци. Скърцане, пропукване, драскане и почукване на замръзнали клони по стъклата. Люлеещи се електрически кабели, хвърлящи плашещи сенки по стените. Реално погледнато, в тези звуци нямаше нищо заплашително, но Ричър предпочиташе да ги няма. Защото му пречеха да долови онова, което беше най-важното — мекото поскърцване на нечии стъпки по снега. Периодично подхвърляните фрази от страна на Джанет Солтър също не му помагаха, но той не искаше да я спира. Жената очевидно беше нервна и това я правеше словоохотлива. Доказателство бяха въпросите, с които го засипа веднага след като той приключи огледа.

— Колко пъти сте вършили подобни неща? — беше първият от тях.

— Един-два пъти — отговори Ричър, без да отделя очи от прозореца.

— Очевидно сте оцелели.

— Засега.

— Каква е тайната на успеха ви?

— Не обичам да ме бият. Така е най-добре не само за мен, но и за всички засегнати.

— Поемате тежко психологическо бреме. Искам да кажа, че подобно поведение изисква доминиращо положение.

— Нима има хора, които обичат да ги бият?

— Нещата не са само черни или бели. Не е нужно да обичаш такова нещо, достатъчно е да бъдеш реалист. В смисъл понякога печелиш, друг път губиш.

— Не е така. Поне в моята работа. При нея играта свършва с първата загуба.

— Още служите в армията, нали?

— Не, напуснах преди доста време.

— Имам предвид психически.

— Не.

— Не ви ли липсва?

— Не.

— Чух ви да разговаряте оживено с онази жена от Вирджиния.

— Заради нея, а не заради армията. Тя има страхотен глас.

— Вие сте самотен.

— А вие не сте ли?

Тя не отговори. Стенният часовник звучно тиктакаше. Никой не се приближаваше към къщата.


Час и половина по-късно Ричър беше направил четири контролни обиколки и бе опознал всеки детайл от къщата. Определено бе строена за хора от друго поколение — по-твърди и безкомпромисни, но едновременно с това и някак по-беззащитни. Прозорците имаха резета, а вратите — солидни ключалки. Изработени от бронз, но далеч по-несигурни от съвременните стоманени приспособления, които се продаваха във всеки магазин. Което означаваше наличие на четирийсет и три възможни начина за проникване, шестнайсет от които напълно реални. Осем от тях можеха да бъдат предвидени от всеки човек с нормална интелигентност. Шест бяха лесни за блокиране. Останалите два изискваха извънредни, но все пак възможни усилия. При условие че Джанет Солтър не се мотаеше наоколо. Изборът на стрелкова позиция никога не е лесен. Ричър се запита дали отново да не я помоли да се затвори в спалнята си, но тя го усети и започна да говори още преди да е отворил уста.

— Служил ли е някой от родителите ви в Морската пехота?

— Моля?

Изправен до прозореца на гостната, Ричър прекрати огледа на външната обстановка и се извърна да я погледне.

— Споменахте, че сте израснали в различни бази. Запитах се на кого от родителите си го дължите. Допускам, че и на двамата. Позволено ли беше това? Имам предвид и двамата съпрузи да служат на едно място?

— Предполагам, че не.

— На кой от двамата го дължите?

— На баща ми.

— Разкажете ми за него.

— Няма кой знае какво за разказване. Добър човек, но много зает.

— Отчужден?

— По-скоро обратното. Той мислеше, че аз съм отчужден. Във всяка база имаше поне стотина деца. По цял ден играехме. Живеехме в свой собствен свят.

— Жив ли е?

— Не, почина преди много години. Майка ми също.

— И с мен беше така. Сама се отчуждих. По цял ден четях.

Ричър не отговори и тя млъкна. Той отново насочи вниманието си към улицата. Нищо. Прехвърли се в библиотеката. Дворът беше пуст. Луната изскочи иззад последния облак. Светът навън беше тъжен, студен и празен.

Всъщност не беше празен.

Но никой не идваше.


Криеница. Най-древната игра на света. Защото безпокойствата и страховете на миналото остават дълбоко вкоренени в човешкото съзнание. Хищникът и плячката. Неудържимата тръпка на задоволство от дебненето в мрака, от ослушването за приближаващи се стъпки. Огромната наслада от внезапното обръщане, дърпането на вратата на гардероба и откриването на жертвата. Мигновеното превръщане на средновековния ужас в съвременен смях.

Сега беше различно.

Сега нямаше да има смях. Няколко секунди бясна стрелба, миризма на барут и кръв, а после оглушителна тишина. Земята спира да се върти, а ти бавно свеждаш очи и оглеждаш тялото си за поражения. Следва още една пауза, по време на която проверяваш хората си. Едва след това идва ред на треперенето, изпотяването и гадното чувство в стомаха.

Никакъв смях.

А и играта не беше криеница. На практика никой не се криеше, никой не търсеше. Човекът отвън, който и да бе той, прекрасно знаеше къде се намира Джанет Солтър. Положително разполагаше с точния ѝ адрес, познаваше околността и може би я засичаше с джипиес. А тя просто седеше и го чакаше. Никаква изобретателност. Само гола бруталност. Което беше малко разочароващо, защото Ричър беше много добър в криеницата. Не в детската ѝ версия, а в онази — истинската, която се играеше в реалния живот. Криеше се добре, но още по-добър беше в търсенето. Някогашните му служебни задължения го бяха направили такъв. Отличен ловец на хора. Главно на бегълци. Беше разбрал, че ключът към съвършенството в тази игра е емпатията. Вникването в мотивите и обстоятелствата на противника, в неговите стремежи и страхове, в неговите потребности. Да мисли като него, да вижда онова, което вижда той. Да се превъплъти в него. Беше се усъвършенствал дотам, че след един час над дадено досие, втори за размисъл и трети в компанията на карти и телефонни указатели беше в състояние да идентифицира дори сградата, в която се укрива врагът.

Отново огледа уличката отпред.

Безлюдно.

Само един замръзнал бял свят.

Премести поглед върху Джанет Солтър и каза:

— Искам да наблюдавате улицата вместо мен.

— Добре — кимна жената.

— Аз ще остана за малко в коридора. От там мога да пресрещна всеки, който се опита да проникне през кухнята или библиотеката.

— Добре.

— Стойте си спокойно, но си отваряйте очите.

— Добре.

— Ако забележите нещо, извикайте ме. Високо и ясно, с кратка информация за онова, което виждате. Брой хора, местоположение, посока на движение, описание.

— Добре.

— А и всичко да става от стоящо положение. Права.

— Защо?

— За да мога да ви чуя, ако заспите и се строполите на пода.

Тя зае добра позиция в дъното на стаята. Невидима отвън, но с отлична видимост към уличката и градинската порта. Ръката ѝ продължаваше да лежи върху ръкохватката на револвера. Ричър излезе в коридора и премести стола до масичката с телефона така, че да наблюдава Задната част на къщата. Пусна револвера в скута си, вдигна слушалката и набра номера.

— Да?

— Аманда, моля.

Пауза. Прищракване. Гласът:

— Ти май се подиграваш с мен. Преди два часа ме натовари с работа за две седмици, а вече звъниш за резултат!

— Не звъня за резултат. Освен това не мога да ти дам две седмици. Искам нещо, което трябва да получа най-късно утре.

— Май си се побъркал!

— Нали каза, че си по-добра от мен? Аз мога да свърша тази работа за един ден, следователно ти ще се справиш за една нощ.

— Сега на психолог ли се правиш? Да не си посещавал мотивационни курсове в Уест Пойнт?

Ръката на Ричър лежеше върху револвера, очите му не се отделяха от кухненската врата.

— Пипна ли твоя човек? — попита той.

— Не. Нима не си личи?

— Къде го търсиш?

— По летищата и по корабите, пътуващи между Корпус Кристи и Ню Орлиънс.

— Намира се в един мотел северно от Остин. Почти сигурно в района на Джорджтаун. Почти сигурно във втория мотел северно от автобусното депо.

— Какво? Нима са му окачили халка на глезена без мое знание?

— Не. Той е сам и уплашен. Нуждае се от помощ. Не може да я получи отникъде освен от хората в чужбина, с които си има вземане-даване. Но не бърза да им се обади. Те ще му помогнат само ако е чист, но ако е компрометиран, ще го изоставят. Дори може да го убият. И той го знае. Бил беглец от закона? За тях това няма значение. Но политическият беглец е вече нещо различно. Те се страхуват да не го проследим до дома му, независимо къде се намира той. Затова трябва да е запознат с новините. Трябват му медии, които да отразяват случилото се във Форт Худ. Ако то остане в категорията на домашното насилие, той ще им се обади. Но ако не е така, ще захапе дулото.

— Не сме публикували никаква информация.

— Значи ще му трябват ден-два да се увери, че е така, а после ще им се обади.

— Но след това може да тръгне накъдето му видят очите! Уейко, Далас, дори Абилийн…

— Не. Той ще направи добър избор. Абилийн е твърде малък и твърде далеч. А Уейко и Далас са прекалено патриотични. Според него тамошните радио и телевизионни канали веднага ще захапят шпионската версия. Къде е служил? В Четвърта пехотна дивизия? Публиката в Уейко и Далас не ще и да чуе за някакъв капитан от Четвърта пехотна дивизия, който е превъртял. И той го знае. Но Остин е далеч по-либерален. Освен това е столица на щата, следователно новинарските канали са малко по-либерални. Точно това му трябва. Остин.

— Но ти спомена Джорджтаун.

— Той изпитва страх към самия град. Твърде много ченгета, прекалено много неща се случват. На всичкото отгоре не шофира, нали? Страх го е от магистралните патрули. Предполагам, че колата му все още си е на мястото.

— Да, там е.

— Значи е взел автобуса от Форт Худ, но после го е зарязал. Джорджтаун е близо до Остин, но не съвсем. През цялото време е гледал през прозореца. Един мотел, втори, трети. Запечатвал ги е в паметта си. Слязъл е на автобусното депо и е тръгнал обратно пеша. Не е искал непознати територии, но и е нямал желание да върви твърде дълго пеш. Било е прекалено опасно. Чувствал се е незащитен. Но дори и с тези мисли в главата не е одобрил най-близкия до депото мотел. Би било твърде явно. Избрал е втория. И в момента е там, с окачена верига на вратата на стаята. Запълва времето си с гледане на местните телевизионни канали.

Гласът насреща мълчеше.

— Почакай за момент — рече Ричър, внимателно остави слушалката на масичката и се изправи. Провери кухнята, а после и библиотеката. Нищо. Надникна в гостната. Джанет Солтър стоеше в дъното, права и неподвижна като скала.

На улицата не се виждаше нищо.

Никой не идваше.

Ричър се върна в антрето, седна на стола и вдигна слушалката.

— Нещо друго? — попита гласът.

— Не че има някакво значение, но той е пътувал в предната част на автобуса.

— Продължаваш да дрънкаш глупости!

— Било е предпазна мярка. Не е искал да изпъква като беглец. От малък са го учили, че лошите момчета сядат най-отзад. Но той е капитан от Четвърта пехотна дивизия. Вероятно праволинеен човек. Помни училищния автобус от детството си. Мексиканците сядали най-отзад, не и той.

Мълчание.

— Джорджтаун — повтори Ричър. — Вторият мотел на север от автобусното депо. Проверете го.

Мълчание.

— Къде най-близо са хората ти?

— Имам няколко души във Форт Худ.

— Заповядай им да тръгват. Разстоянието е не повече от осемдесет километра. Нищо няма да ти струва.

Мълчание.

— Не забравяй, че информацията ми трябва за утре — добави Ричър и затвори. Върна стола на мястото му, прекоси антрето и влезе в гостната.

Погледна през прозореца.

Нищо.

Никой не идваше.

Десет без пет вечерта.

Оставаха трийсет часа.

20

Стенният часовник звучно тиктакаше. Всяка отминала секунда беше малка победа за Ричър. Безредиците в затвора не можеха да продължат вечно. Началната им фаза би трябвало да е кратка. Вземане на заложници, окупиране на територии, после следва затишие. Това бе времето за тактически корекции. И за прегрупиране на надзирателите. А също така и за освобождаване от наряд на част от полицейските подкрепления. Ричър го знаеше.

Следователно го знаеше и нападателят.

Ричър не разбираше защо още го няма. Мишената му бе само една старица, затворена в къщата си. Какво чакаше?


* * *


В десет и половина Джанет Солтър предложи да направи кафе, но Ричър не ѝ позволи. Може би онзи чакаше точно това. Електрическата кана се нуждаеше от вода. А тя идваше от чешмата на мивката, която се намираше под прозореца. Ангажираната с тази дейност посивяла глава на половин метър отвъд стъклото със сигурност ще бъде изкушаваща мишена. Затова той сам направи кафето, но след внимателна проверка на околността. Която се оказа ненужна. Измъкна се от Задната врата без шуба, шапка и ръкавици. Студът се стовари отгоре му като леден юмрук. Страшен студ. Пронизващ, сковаващ. Далеч под нулата. Толкова далеч, че той дори не си направи труда да отгатне градусите.

Прибра се обратно. Навън не дебнеше никой. Защото беше почти невъзможно. Само за минута човек би започнал да трепери толкова силно, че не би могъл дори да вижда, а камо ли да се прицели. След час положително би изпаднал в кома, а след два би умрял.

След тези разсъждения състоянието на нещата се поизясни. Дългото незабелязано промъкване през снега отпадаше. Опасността щеше да дойде отпред. Нападателят трябваше да се появи с автомобил, да изскочи от него и да действа светкавично. Ричър изчака каната да забълбука, напълни две чаши и ги отнесе в гостната. Там обяви промяната в плана — през следващия час двамата щяха да се редуват на прозореца, през десет минути.


Следващият час се точеше бавно. Никой не се появи пред къщата. Светът навън беше мъртъв. Дълбоко замразен. Нищо не помръдваше освен вятъра. Духаше от запад, силен и стабилен. Отвяваше сухия сняг, ледът под него леко проблясваше на лунната светлина. Величествена и сурова демонстрация на природната стихия. Джанет Солтър докосна регулатора на стената и отоплението се усили. Грешка, поклати глава Ричър. Топлината прави хората сънливи. Но не можеше да я остави да мръзне. Беше чел достатъчно истории за замръзнали в домовете си възрастни хора, станали жертва на хипотермията.

— Някога били ли сте тук през зимата? — попита тя.

— Не съм бил тук през никой сезон — отвърна той.

— А в Северна Дакота?

— Бил съм единствено в Дакота Билдинг в Ню Йорк.

— Тя е кръстена на това място — кимна Джанет Солтър. — Когато са я строили, градът е стигал само до Трийсет и четвърта улица. Жилищното строителство нагоре до Седемдесет и втора изглеждало налудничаво, да не говорим за Уест Сайд. Все едно да живееш в Дакота, казвали хората. Така се родило името. Предприемачът, който построил Дакота Билдинг, притежавал част от акциите на „Шевни машини Сингер“. Което ни връща към кутийката с машинно масло, която използвахте преди известно време. Светът е малък, нали?

Ричър я остави да говори. Пропускаше голяма част от казаното, бе насочил вниманието си изцяло към улицата. Мисис Солтър се впусна в дълги обяснения за историята на щата. Търговци и изследователи, експедицията на Луис и Кларк, сиуксите, златната треска, вождовете Лудият кон и Седящият бик, Форт Пиер, генерал Къстър, Черните хълмове, клането в Ундед Ний, прашните бури, някакъв тип на име Брокоу, за когото тя твърдеше, че бе работил в телевизията.

Единайсет без пет през нощта.

Оставаха двайсет и девет часа.


Ричър приключи осмата си обиколка на вътрешния периметър. Не забеляза нищо обезпокоително. Зад прозорците се виждаше само бяла пустош, осветена от лунните лъчи. Тишината се нарушаваше единствено от циркулацията на водата в тръбите за отопление и острото пропукване на леда по первазите, което свидетелстваше за усилващия се студ. Земята беше попаднала в леден капан. Той се замисли за пионерите авантюристи, които беше споменала Джанет Солтър. Какво ги бе задържало на това място, по дяволите?

Гласът ѝ го настигна, докато се спускаше обратно по стълбите.

— Някой идва! — предупреди тя.

Ясно и високо, но без допълнителна информация. Без числа, местоположение, посока или описание. Той влезе в гостната, плъзна се покрай нея и приближи прозореца. Някакъв човек вървеше пеша по средата на улицата, идвайки отляво. Дребен, почти безформен в огромната си шуба с качулка. На лицето му имаше скиорска маска. Плюс шал, ръкавици и ботуши. Ръцете му бяха празни, отпуснати покрай тялото.

Придвижваше се бавно и внимателно и гледаше къде стъпва. Спря пред алеята за автомобили на Джанет Солтър и остана там.

— Познавате ли го? — попита Ричър.

— Почакайте — отвърна тя.

Човекът започна да се обръща. Направи скован полукръг и спря. Главата му беше извърната надолу, към началото на уличката. Оттам се появи куче. Голямо, с гъста бяла козина. Човекът се обърна и продължи нагоре, следван от кучето.

— Съсед — обяви Джанет Солтър. — Всъщност съседка. Мисис Лоуъл. Трудно ми беше да я разпозная в тези дрехи.

Ричър изпусна въздишка на облекчение.

— Не е ли съпруга на полицай със същото име?

— Беше. Полицай Лоуъл се изнесе преди една година. Имаха някакви разправии.

— Какви разправии?

— Не знам.

— Днес видях този Лоуъл. Питърсън го нарече странна птица, защото четял книги.

— Наистина е така. Често е идвал да заема книги от библиотеката ми. И той е от стар род като мен.

— Познавате ли партньора му?

— Полицай Каплър? О, да, виждала съм го.

— И?

— Преселник от Флорида. Което ми се стори доста странно.

— И на мен — рече Ричър и проследи мисис Лоуъл, която изчезна нагоре по уличката, следвана от кучето си.


Не проговориха в продължение на половин час. Часовникът в главата на Ричър отмерваше последните минути преди полунощ.

— Уморена ли сте? — попита той.

— Не съм си задавала този въпрос — отговори Джанет Солтър.

— Легнете си, ако искате. Мога да се оправя и сам.

— Като стоите прав, за да чуя, когато заспите и паднете на пода?

— Няма да заспя — усмихна се Ричър.

— А аз няма да си легна. Трябва сама да се справя с всичко това. Изобщо не биваше да ви замесвам.

— Споделеният проблем е половин проблем.

— Може да ви убият.

— Едва ли.

— Женен ли сте?

— Не — отвърна той, без да отделя очи от прозореца.

— А били ли сте някога?

— Не.

— Единствено дете?

— Имах брат, с две години по-голям от мен. Работеше в Министерството на финансите. Загина при изпълнение на служебния си дълг.

— Съжалявам.

— Нямате вина за това.

— Винаги ли отклонявате съчувствието по този начин?

— В повечето случаи.

— Значи сте последна издънка на фамилията.

— Предполагам. На неособено голяма фамилия.

— Също като мен. Всичките ми прадеди са били разбойници.

— Къде се е намирала златната ви мина?

— В Черните хълмове. Защо?

— Питърсън е на мнение, че военните съоръжения западно от тук са главно подземни. А аз се питам дали не са използвали някакви стари галерии.

— Не, тук няма галерии. Само дебел пласт прерийна почва, под който има скала.

— Родителите ви бяха ли живи, когато заминахте за колежа?

— Защо питате?

— Защото, ако са били живи, вероятно са ви съобщавали всички местни новини в писмата си. Включително слуховете и клюките. Може би са споменали нещо и за онова място. Недостатъчно, за да привлече вниманието на аналитичния ви ум. Нещо незначително.

— Нищо, което си струва да бъде споменато.

— Опитайте все пак.

— Единственото, което знам, е, че съоръжението е било построено, но не е било използвано. Може би защото целта на строителството е била отблъскваща. Около нея е имало и някакъв скандал.

— Каква е била целта на строителството?

— Не знам. Никой не я е споменавал пред мен.

Пет минути преди полунощ.

Оставаха двайсет и осем часа.

Никой не идваше.


На хиляда и шестстотин километра от там, в Тексас, две бързи коли глътнаха осемдесетте километра на юг от Худ, за по-малко от четирийсет минути. В тях пътуваха шестима мъже, всичките служители на Специална част 110, всичките с ранг сержант и желание да станат офицери, всичките наясно, че могат да получат повишение именно след успешното изпълнение на текущата задача. Напуснаха главния път, прекосиха центъра на Джорджтаун и откриха автобусното депо. Беше полунощ, всичко тънеше в тишина. Хладен въздух, боклуци и воня на разлято дизелово гориво. Трафик липсваше. Оставиха колите една пряка по-нататък, пред някакви заложни къщи и адвокатски кантори, а после поеха в посоката, от която бяха дошли. Оглеждаха се за мотели. Първият се оказа ниска тухлена постройка с напукан покрив от асфалтова смес, почти скрит зад огромен паркинг. Вторият беше непосредствено до него, на самата улица, изцяло направен от червено дърво. Дванайсет стаи, табела на висок стълб, рекламираща безплатна кабелна телевизия, включена закуска и липса на свободни места.

Офисът беше първата врата вляво.

Нощният администратор дремеше зад бюрото си.

Резервният ключ беше в чекмеджето.

Шестимата специални агенти се разделиха. Трима тръгнаха към стаята, трима минаха отзад. Единият от тримата пред вратата се дръпна на няколко крачки, готов за всичко. Другите двама нахлуха в стаята, но тя беше празна. С пистолети в ръце и мощни фенерчета в лицата на сънливите клиенти, те бързо провериха и останалите стаи.

Техният човек не беше там.


Ричър предприе поредната обиколка на къщата на Джанет Солтър. Вече беше свикнал със звуците в нея — скърцането на дъсчения под и на стълбата, острата извивка на една от отоплителните тръби, която съскаше по-силно от останалите, прозоречната рамка, която леко вибрираше от поривите на вятъра. Въздухът променяше миризмата си. Килимите и пердетата излъчваха специфичен аромат на старо, който не беше неприятен. На боядисана прежда, прашно кадифе, нафталин, восъчна политура за мебели, дим на пури и лули. Ричър го усещаше навсякъде, включително в машинното масло, с което бе смазал револверите.

Той се върна в гостната. Револверът на Джанет Солтър все още беше в джоба ѝ. Дланта ѝ лежеше върху ръкохватката.

— Наред ли е всичко? — попита той.

— Стигнах до заключението, че съм привилегирована.

— В какъв смисъл?

— Мога да живея според принципите си. Вярвам, че обикновените граждани трябва да се изправят срещу злото. Но едновременно с това вярвам в процедурите. Обвиняемият има право на справедлив процес, има право да обори показанията на свидетелите на обвинението. Всъщност само приказки, нали? Не всеки получава шанс да измине този път. Аз обаче го получих.

— Справяте се чудесно — рече Ричър, мина покрай нея и се приближи до прозореца.

После видя подскачащите светлини на фаровете.

Колата се приближаваше с висока скорост.

21

Беше Питърсън, начело на цяла армия болтънски полицаи, натъпкани в шест, седем, осем коли. На малко разстояние след тях се появи и девета. Уличката се задръсти. От колите изскочиха дванайсет ченгета, после още няколко. С извадено оръжие, те образуваха верига и предпазливо тръгнаха към къщата. Личеше, че нямат представа какво ще заварят в нея.

Тишина и спокойствие или два трупа.

Ричър излезе в коридора и залепи гръб за стената до входната врата. После рязко я отвори, но не се показа. Нямаше никакво намерение да бъде застрелян погрешка. От петнайсет изнервени ченгета можеше да се очаква всичко.

— Питърсън? — подвикна той. — Аз съм Ричър. При нас всичко е спокойно.

Никакъв отговор.

— Питърсън?

Гласът на заместник-началника нахлу в антрето заедно с ледения въздух:

— Ричър?

— При нас всичко е наред — извика Ричър. — Приберете оръжието и идвайте.

Нахлуха тичешком, всичките петнайсет човека. Пръв беше Питърсън, следван от четирите жени, трите ченгета от външната охрана, плюс други седем, които Ричър не познаваше. С тях нахлуха пара и нови облаци леден въздух. Лицата на всички бяха зачервени от студа. Топлината на къщата ги накара бързо да смъкнат шубите, ръкавиците и шапките.


Четирите жени направиха кордон около Джанет Солтър и я изтикаха към кухнята. Питърсън нареди на тримата полицаи от външната охрана да заемат позиция, а останалите изпрати в участъка. Ричър наблюдаваше възстановяването на реда от прозореца на гостната. След пет минути всичко се върна в състоянието отпреди пет часа.

— Какво става тук? — попита Питърсън.

— Абсолютно нищо — отвърна Ричър. — А там?

— Бунт, от който не видяхме почти нищо. Потушиха го бързо.

— Защото е бил фалшив. За отвличане на вниманието.

Питърсън кимна.

— Но техният човек не се е появил тук.

— Големият въпрос е защо.

— Защото те е видял.

— Но аз не го видях. А това повдига още един голям въпрос: след като е толкова добър, че ме е видял, без аз да го забележа, защо не предприе нищо?

— Нямам представа.

— Видях една жена с голямо бяло куче.

— Кога?

— Малко след единайсет.

— Мисис Лоуъл, съседката. Тя разхожда кучето си всяка вечер.

— Трябваше да ме предупредиш. Като нищо можех да я застрелям.

— Извинявай — промърмори Питърсън и залепи длани за носа си. Сигурно го болеше. За шейсет секунди температурата на кожата му се беше повишила с трийсетина градуса. После прокара пръсти през косата си. — Може би ще ти прозвучи глупаво, но аз се надявах този човек да се появи. Не съм сигурен, че ще издържим цял месец на това темпо.

— Според мен няма да се наложи — поклати глава Ричър. — Мисля, че изчерпиха възможностите си.

— Могат да предизвикат нови размирици в затвора, когато си пожелаят.

— Там е работата, че не могат. За размирици в затвора е необходима критична маса. Ако получат възможност, една трета от затворниците са готови на размирици седем дни в седмицата. Друга трета изобщо не биха си направили труда. Важно е настроението на останалите трийсет процента. Гласовете на колебаещите се. Като при изборите. А точно в този момент организаторите са изгърмели патроните си. Меракът на колебаещите се е отминал. Ще им трябва цяла година, за да придобият отново вкус към тази игра.

Питърсън не каза нищо.

— А твоят рокер не може да организира бягство толкова бързо — добави Ричър. — Следователно вие сте на чисто. Опасността е отминала.

— Мислиш ли?

— Може би никога повече няма да чуете сирените.

Един без пет след полунощ.

Оставаха двайсет и седем часа.


Телефонът в коридора иззвъня в един и четвърт. Джанет Солтър излезе от кухнята да вдигне. Подаде слушалката на Питърсън, който я долепи до ухото си за секунда, а после я прехвърли на Ричър.

— Жената от сто и десета част — рече той. — Откъде знае този номер?

— Разполага със система за идентификация на повикванията — отвърна Ричър. — В комплект с всички координати. В момента вероятно ни наблюдава с помощта на „Гугъл“.

— Но навън е тъмно.

— Не ме питай как го прави — въздъхна Ричър, излезе в коридора и седна на столчето. Взе слушалката и попита: — Нещо във връзка с моите въпроси?

— Още не — отвърна гласът.

— Тогава защо звъниш? Може да бях заспал.

— Исках да ти кажа, че пипнах моя човек.

— Прав ли бях?

— Няма да отговоря на този въпрос. Не искам да ти доставям удоволствие.

— Значи съм бил прав.

— Всъщност не съвсем. Открихме го в третия мотел северно от автобусното депо.

— Защото първите два са били близо един до друг? Избрал е третия, защото е бил на по-голямо разстояние.

— Добър си.

— Едно време с това си изкарвах хляба.

— Впечатлена съм.

— Как го заварихте?

— Ти ми кажи.

— Бил е буден — започна Ричър. — Със зареден пистолет и обувки на краката. Опакован сак на стола, яке на облегалката. Съпротивлявал се е десетина секунди, после се е предал.

— Наистина си добър.

— Недостатъчно добър, за да оцелея след малкия инцидент с главата на онзи генерал.

— Все още очаквам да чуя тази история.

— В такъв случай ми дай отговор на въпросите, които поставих. Справедливата размяна не е грабеж.

— Близо сме. Вече засякохме парите, отпуснати от Конгреса. Но нямаме сведения дали и кога ги е получило Министерството на отбраната. Губят се някъде по пътя. Но вече сме близо и ще се справим.

— Кога?

— До края на нощта. Обади ми се в осем сутринта.

— И ти си добра.

— Опитвам се.

— Тук се носят слухове за някакъв скандал — добави Ричър. — Онова съоръжение не е било използвано, защото целта за строителството му била отвратителна.

— По улиците ли се носи този слух?

— Всъщност не. Чух го в гостната на една възрастна дама.

— Ясно. Но възрастните дами се отвращават от куп неща.

— Сигурно.

— Нещо друго?

— Нали можеш да се ровиш навсякъде с твоя „Гугъл“?

— Той затова е създаден.

— Провери едно ченге от Флорида на име Каплър. Преди две години е напуснал щата, а аз искам да знам защо.

— Защо?

— Обичам да събирам информация. Изселил се е в Южна Дакота. Кой е толкова луд да напусне Флорида?

— Малкото име?

— Не го знам.

— Много ми помагаш.

— Колко ченгета във Флорида се казват Каплър?

— Със сигурност повече от десет и по-малко от сто.

— С проблеми в службата преди две години?

— Нещо друго?

— С какво си облечена? — попита Ричър.

— Хей, какво става? Това не ти е секс телефон!

— Просто се опитвам да си представя обстановката — усмихна се Ричър. — Заради едно време. Бюрото го знам. В същия кабинет ли е?

— Предполагам. Горе, третата врата вляво.

— Той е — кимна Ричър.

Пред очите му изплува позната картина. Каменно стълбище с железни парапети, тесен, застлан с линолеум коридор, врати с прозорчета от матирано стъкло от двете му страни и зад тях кабинети, обзаведени със стандартни мебели. В неговия имаше метално бюро, два телефона с общо три външни линии, стол с винилова тапицерия, кантонерки и два стола за посетители с извити железни крака. Плюс стъклен полилей, окачен на тавана с помощта на три метални вериги. Плюс стара карта на Щатите на стената, изработена след присъединяването на Хаваите и Аляска, но преди завършването на междущатската магистрална мрежа.

Фактически възрастта ѝ беше горе-долу същата като на тайнственото съоръжение близо до Болтън, Южна Дакота.

— Нося си униформата, с тениска отдолу — каза гласът. — В момента съм облякла куртката, защото ми е студено.

— Ти си във Вирджиния и изобщо не знаеш какво е студ — рече Ричър.

— Стига си плакал. Знам, че при теб е минус двайсет и три и осем десети, но радарът показва придвижване на още по-студени маси от север.

— Нима е възможно да стане още по-студено?

— И още как. Скоро ще усетите онова, на което в момента се „радва“ Уайоминг.

— Поддържаш връзка с метеоролозите?

— Не, гледам канала за времето.

— На какво се „радва“ в момента Уайоминг?

— Трийсет под нулата.

— Стига, бе!

— Но ти ще се справиш, защото си голямо момче. Като те гледам, в жилите ти май тече и викингска кръв.

— Не ми казвай, че „Гугъл“ вече вижда и през керемидите!

— Не, гледам снимката в досието ти.

— Ами ти?

— И в моето досие има снимка.

— Не се прави на умница. Много добре знаеш, че аз не разполагам с досието ти.

— Аз съм петдесетгодишна, с едно око и гърбица.

— Представям си те точно такава, съдейки по гласа ти.

— Мръсник!

— Според мен си висока някъде около един и шейсет и пет, но слаба.

— Искаш да кажеш, че съм плоска?

— Най-много трийсет и четири А.

— Проклятие!

— Руса коса, вероятно къса. Сини очи. От Северна Калифорния.

— Възраст? — попита тя.

Когато седна зад онова очукано бюро, Ричър беше на трийсет и две. Стар и едновременно млад за този ръководен пост. Млад, защото беше нещо като звезда, а стар, защото се беше добрал до него малко късно за звезда. Защото беше индивидуалист и му нямаха пълно доверие.

— Трийсет-трийсет и една — рече на глас той. Предпочете малко толеранс, защото знаеше, че така е по-добре, когато става въпрос за възрастта на жена.

— Ласкателството ще ти отвори всички врати — каза тя, после добави: — Трябва да тръгвам. Обади ми се по-късно.


Домакинството се върна към обичайното си състояние. Питърсън си тръгна, а жените от дневната смяна легнаха да спят. Джанет Солтър заведе Ричър в стаята на горния етаж, която гледаше към покрива на верандата. По принцип тя беше най-опасна, но на Ричър не му пукаше. Голата ярост беше достатъчна, за да преодолее всяка теоретически неизгодна позиция. А той мразеше да го будят през нощта. Ако някой решеше да проникне през този прозорец, със сигурност щеше да излети обратно.

Два без пет сутринта.

Оставаха двайсет и шест часа.

22

Ричър планираше да спи до осем, но го събудиха в шест и половина. Питърсън се появи в стаята и по силата на някакъв примитивен инстинкт ритна леглото, след което благоразумно се дръпна назад. Беше преценил, че това е най-разумният подход. Далеч по-добър от навеждането над леглото, което положително щеше да доведе до счупване на една от ръцете му.

И със сигурност беше прав.

— Какво? — дрезгаво попита Ричър.

— След по-малко от час ще се съмне — отвърна Питърсън.


— Е, и?

— Трябва да тръгваш.

— Къде?

— За лагера на рокерите. Нали сам пожела?


Джанет Солтър вече беше в кухнята. Напълно облечена, тя приготвяше кафе. Старата електрическа кана гъргореше и подсвиркваше.

— Трябва да изляза — съобщи ѝ Ричър.

— Знам — кимна тя. — Мистър Питърсън ми каза. Ще се оправите ли?

— Надявам се.

— Не виждам как. Там има поне стотина мъже, а вие разполагате само с шест патрона.

— Нуждаем се от информация.

— Въпреки това.

— Имам Четвъртата поправка на своя страна. Стига ми. Ако пострадам или не се върна, ченгетата ще получат достатъчно основания за обиск. Но рокерите не го искат и по тази причина ще пипат с ръкавици.

— Трудно ми е да си го представя.

— Вие ще се оправите ли тук?

— Надявам се.

— Ако полицаите отново се оттеглят, вземате револвера и се заключвате в мазето. Няма да отваряте на никого с изключение на мен.

— Ще ни трябва ли парола?

— Коя е любимата ми книга?

— Нали казахте, че нямате такава?

— Наистина нямам. Значи това ще бъде верният отговор.

Каната утихна и Ричър щедро напълни една от шестте бели чаши, подредени на плота.

— Дали полицаите отново ще се оттеглят? — попита Джанет Солтър.

— Вероятно не.

— В затвора може да избухнат нови размирици.

— Едва ли. Подобни бунтове са рядко явление. Като революциите в историята. Нуждаят се от подходящи условия.

— А ако стане бягство?

— Това е още по-малко вероятно. Бягството е трудна работа. Надзирателите вземат необходимите мерки.

— Значи край на проблемите ми, така ли?

— Възможно е.

— Ще се върнете ли тук?

— Мисля, че магистралата все още е затворена.

— А какво ще правите, когато я отворят?

— Не знам.

— Според мен ще поемете за Вирджиния — каза Джанет Солтър.

— Тя може би е омъжена.

— Трябва да я попитате.

— Може би ще го направя — усмихна се Ричър.


Питърсън го инструктира в антрето. Резервната кола без отличителни знаци чакала отвън, затоплена и с работещ двигател. Била надеждна, минала неотдавна на преглед. С пълен резервоар, вериги на задните колела и зимни гуми на предните. Нямало пряк път до лагера. Трябвало да тръгне първо на юг, по посока на магистралата. На километър и половина преди детелината да завие на запад и да поеме по стария път, успореден на магистралата.

— Същият, на който са убили адвоката — кимна Ричър.

— Да, но доста по на изток. Не трябва да спираш, ако някой ти махне.

— Няма — отвърна Ричър. — Можеш да бъдеш сигурен.

Трябваше да кара по този път в продължение на осем километра, а после да завие надясно по тесен и прав като стрела междуселски път, построен от военните преди петдесет години. Отсечката била дълга три километра и свършвала пред лагера. Там имало петнайсет дървени къщички, наредени в две редици в посока изток-запад. Плюс старата каменна постройка.

— Каменната постройка е последната вляво — приключи Питърсън.

Седем без пет сутринта.

Оставаха двайсет и един часа.


На две хиляди и седемстотин километра в южна посока беше осем без пет сутринта. Приключил със закуската, Платон се готвеше да наруши един дългогодишен навик. А именно да прескочи посредника в онази градска вила с високи стени и да се обади директно на човека в Щатите.

Набра номера.

Насреща вдигнаха.

— Свидетелят мъртъв ли е? — попита той.

Кратко мълчание.

— Знаеш, че между двете трябва да има известна пауза — отвърна неговият човек.

— Колко време измина досега?

Човекът му знаеше какво да отговори.

— Твърде много — каза той.

— Правилно — кимна Платон. — Снощи организирах безредици в затвора.

— Знам.

— Но явно не си се възползвал от тях.

— В къщата имаше човек.

— И?

— Нямах инструкции.

— Това ли е отговорът ти? Наистина ли се нуждаеше от инструкции?

— Допуснах, че има усложнения, за които не съм бил уведомен.

Платон бавно изпусна въздуха от гърдите си.

— Знаеш ли как мога да те накажа?

Човекът насреща имаше правилния отговор.

— Знам, но не искам дори да си мисля за това.

— Правилно — кимна Платон. — Искам да бъдеш по-концентриран и да не забравяш какъв е залогът.

— Ще убиеш най-скъпия ми човек.

— Положително — потвърди Платон. — Но първо ще има известно забавяне, както ти е добре известно. Ще я осакатя и обезобразя, но ще я оставя да поживее още година. После ще я убия. Наясно ли си?

— Да.

— В такъв случай действай. Не ме интересуват никакви зяпачи. Затрий целия шибан град, ако трябва. Или целия шибан щат. Между другото на колко възлиза населението на Южна Дакота?

— Около осемстотин хиляди души.

— Ясно. Това е горната граница на пораженията, които можеш да причиниш. Залавяй се за работа.

— Слушам. Обещавам да я свърша както трябва.

Платон остави слушалката и си наля още една чаша кафе.


Резервната кола се оказа още един Форд „Краун Виктория“, тъмна на цвят. Вътре миришеше на прах. Отоплението ѝ беше включено на 20 градуса по Целзий, а вентилаторът виеше на максимални обороти, за да поддържа тази температура. Времето беше претърпяло дълбока промяна, преминавайки в друго измерение. Температурата стремително падаше. Земята беше твърда като камък, а снежинките във въздуха бързо се превръщаха в микроскопични късчета лед, понесени от вятъра. Много остри парченца лед, които оставяха ледените си траектории по челното стъкло. Чистачките не можеха да ги отстранят, а просто скърцаха върху тях. Ричър превключи на размразяване и изчака появата на концентричните кръгове, причинени от топлия въздух.

После потегли.

Направи маневра по ширината на уличката и колелата заподскачаха по втвърдените коловози. Патрулката в долния край се отмести, за да му направи път. Той зави надясно и пое към покрайнините на града. Коловозите, които до вчера бяха меки, днес бяха твърди като бетонни окопи. Той изпита чувството, че управлява влак по релси. Нямаше нужда да върти волана. Веригите на задните колела разбиваха леда на ситни късчета, а предните се търкаляха по ширината на коловозите и осигуряваха клатушкащо се движение напред. Светът наоколо беше чисто бял. Небето просветляваше, но без слънце. Въздухът тежеше от ледените игли. Миниатюрни като фин прах. Или като водни изпарения. Вятърът духаше отдясно наляво спрямо позицията на колата и бе образувал тънко ледено покритие по електрическите стълбове и коловете на близките огради. Едва забележимите жици бяха увиснали на изток, сякаш целият свят се беше наклонил на една страна.

Ричър стигна отбивката, която се намираше на километър и половина преди детелината. Излизането от замръзналите коловози се оказа трудна работа. Наложи се да завърти волана докрай и да измъква гумите една по една, намалявайки скоростта до пълзене. Четири отделни изкачвания, последвани от още толкова спускания. Той откри други, водещи на запад коловози и пое по тях, включвайки автопилота на осем километра разстояние. След като ги измина, повтори маневрата за промяна на посоката и пое на север към лагера. Новият път беше различен. По него липсваха коловози, защото липсваше и движение. Беше просто една лента от замръзнал сняг. Предните колела леко поднасяха. Вятърът зашиба лявото странично стъкло, набивайки микроскопични парченца лед. Пътят се издигаше и спадаше без видима причина. За леките завои наляво и надясно също нямаше обяснение. Явно ставаше въпрос за лошо строителство. Ричър намали скоростта и се концентрира. Всяко пропадане в канавката щеше да бъде фатално. Със сигурност щеше да замръзне, преди да се появи помощ. Дори една спукана гума щеше да бъде нещастие, защото болтовете на колелата положително бяха замръзнали.

Той измина бавно осем километра, после девет, десет. След което хоризонтът се промени. Пътят пред него изведнъж се разшири и изравни. Тотално и драматично. В здрача на утрото приличаше на истинска магистрала. Дори по-широк и по-равен. Някаква супермагистрала с шестнайсет платна. Величествено и сюрреалистично пътно съоръжение. Леко издигнато над околния терен, абсолютно гладко и право в продължение на три километра и половина.

И почистено от снега.

Върху сивия бетон нямаше нито една снежинка. Беше гладък като стъкло, изметен и осолен. Високите купчини от двете му страни бяха пресовани и подредени на равни кубове, които пречеха на вятъра да навява нов сняг. Микроскопичните парченца лед профучаваха на метър и половина от настилката и изчезваха на изток. А самата настилка беше суха като посред лято.

Ричър намали и стъпи върху нея. Веригите затракаха, но предницата се движеше плавно, без отклонения. Той увеличи скоростта и напрегна взор. На хоризонта се виждаха някакви светли петна. Дървени къщи, спретнато подредени в една редица. На около три километра разстояние. Колата се тресеше. Веригите не вършеха работа на сухия бетон.

Ричър продължи напред.

След осемстотин метра забеляза някакво оживление. След още сто разбра какво е.

Пикапи с прикачени снегорини разчистваха пътя, движейки се напред-назад. Много пикапи. Трийсет, а може би четирийсет. Зад тях се виждаше редица от едри, облечени в черно мъже с лопати в ръце. На известно разстояние зад тях други разхвърляха нещо с ветрилообразни движения на ръцете. Като фермери, които хвърлят храна на кокошките си. Вероятно сол. Или пясък, ситен чакъл или някакъв химикал за размразяване. А може би и трите заедно. Почистването обхващаше целия лагер. Явно бяха решили да го излъскат до блясък, също като пътя.

Къщите бяха построени от трупи, вече леко потъмнели. Не бяха съвсем нови, но не бяха и много стари. Вляво зад първата редица се виждаше покривът на стара каменна сграда. Висок и стръмен, покрит с плочи, върху които се беше натрупал 30-сантиметров сняг. От него стърчаха два комина, облицовани с плочки. Покривите бяха покрити с дебела насмолена хартия, от която стърчаха ламаринени кюнци. Между покривите висяха електрически жици, а самите къщи бяха свързани с бетонни пътечки, всичките старателно почистени от снега, който беше струпан на спретнати преспи от двете им страни. Пред вратите се виждаха издължени форми, подредени една до друга и покрити с черен брезент. Вероятно мотоциклети, при това големи. Трийсетина на брой. Може би „Харли“, надеждно опаковани за зимния период.

Ричър намали скоростта и спря на петдесетина метра от първия ред постройки. Хората с черни гащеризони спряха работа и започнаха да оглеждат колата му. Ръцете им в ръкавици лежаха върху дръжките на лопатите. Хвърлячите на сол също прекратиха дейността си. Пикапите започнаха да спират един по един. Боботенето на моторите им потъна във воя на вятъра.

Ричър отмести крак от спирачката и колата пропълзя напред. Никой не помръдна. Колата измина десет метра, после още десет. Спирачката отново влезе в действие. Беше стигнал достатъчно близо. Термометърът на таблото показваше външна температура минус двайсет и четири градуса, затова той остави двигателя да работи. При този студ после можеше и да не успее да запали. Някъде беше чел, че отвъд Полярния кръг често се налага да размразяват двигателите с помощта на бензинови горелки.

Ричър спусна наушниците на шапката си и вдигна яката на шубата. После дръпна ципа до брадичката си и започна да слага ръкавиците си. Първо лявата, после дясната. После излезе от колата.

Тълпата хора на двайсетина метра от него бързо нарастваше. Мъже, жени и деца. Може би стотина души, както можеше да се очаква. Безформени фигури, сгушени в шуби, шапки и шалове. Над главите им излитаха малки облачета пара, които се обединяваха в рехава завеса, а после изчезваха, отнесени от вятъра. Студът беше парализиращ и се усилваше. Сякаш атакуваше отвътре навън. Само след пет секунди Ричър започна да трепери. След десет лицето му изтръпна. Направи десет крачки и спря. Масленозелени панталони, бежова шуба, полицейска кола зад гърба му с регистрационни номера от Южна Дакота. Като цяло не изглеждаше достатъчно убедително.

Един мъж започна да си пробива път сред тълпата на двайсетина метра от него. С лявото рамо напред, после с дясното. Черно палто, шапка и ръкавици. Езикът на тялото му беше като на всеки човек по света, когото са принудили да прекъсне работата си. Раздразнителен, но и любопитен. За момент спря, прекара ръкавицата през лицето си и се замисли. После продължи напред. Секунди по-късно беше на метър пред тълпата.

— Кой си ти, по дяволите? — попита Ричър.

— Разкарай се — отвърна мъжът.

Ричър тръгна напред. Една крачка, после втора, трета.

— Не си много любезен — подхвърли той.

— Къде пише, че трябва да бъда?

— Разхождаш се по земя, която е частна собственост.

— Как така?

— Аз съм военен. Изпратиха ме да проверя състоянието на армейското имущество. Правим го веднъж на две години, за да видим какво се нуждае от поддръжка. Твоите данъци в действие.

— Май се майтапиш.

— Мисли каквото искаш, но аз трябва да огледам обекта.

— Вече ти казах да се разкараш.

— Чух. Но не го възприех сериозно.

— Не можеш да се биеш със сто души.

— Едва ли ще се наложи. Като гледам, две трети от вас са жени и деца. Остават трийсетина мъже. Хайде, да речем, четирийсет. Но половината от тях са толкова дебели, че едва ли могат да се помръднат. Опитат ли се, положително ще си навлекат сърдечни проблеми. Поне петдесет процента от останалите са страхливци, които ще се разбягат. Остават осем, най-много десет истински мъже. А човек като мен струва колкото тях, а може би и повече. Лесна работа.

Не получи отговор.

— Освен това съм от армията — добави Ричър. — Ако се опитате да ме спрете, следващият ще се появи с танк.

За миг тишината беше пълна. Нарушавана единствено от воя на вятъра и трополенето на миниатюрните късчета лед по дървото. Мъжът насреща му огледа дрехите му и колата, после стигна до някакво решение.

— Какво искаш да видиш? — попита той.

— Каменната къща.

— Тя не е наша.

— Нищо тук не е ваше.

— Искам да кажа, че не я използваме.

— Не би трябвало да използвате каквото и да било.

— Правото на заселниците. Обектът е изоставен. Ние познаваме законите.

Ричър не каза нищо, а само се обърна наляво и тръгна успоредно на тълпата. Никой не го спря. Очите му за миг опипаха ъгловата къща. Скромна, с нищо незабележима постройка. Дълга около петнайсет метра, с две квадратни прозорчета и обикновена врата в тясната част. Снегът около нея беше старателно почистен. Каменната сграда се намираше точно отзад. Към нея водеха добре почистени пътеки.

Ричър се обърна.

— Защо сте почистили снега наоколо, след като не я използвате? — попита той.

Същият мъж отново пристъпи напред.

— Заради удоволствието от добре свършената работа.

Каменната къща изглеждаше доста странно. Сякаш беше копие на стара крайградска вила. Имаше си всичко — релефи и елементи от ковано желязо, фронтони и улуци. Сякаш някакъв богаташ беше направил всичко възможно, за да впечатли гостите си.

Но имаше и сериозни разлики. Една къща с градина, предназначена за гости, задължително трябва да има широки прозорци, докато тази разполагаше само с някакви ниши. Като оптическа илюзия. Подходящи по размери и форма, но без стъкла. Мястото им беше заето от каменни стени. Имаше навес над входа, но вместо обичайната врата имаше тежка метална плоча на солидни панти без никакви украшения. Отваряше се навън, а не навътре. Като всички блиндирани врати. Налягането отвън няма да я отвори, а ще я притисне още по-плътно към пантите. Беше снабдена с брава и дупка за ключ. Ричър опита бравата, но тя не помръдна. Дупката за ключа беше голяма. По-малка, отколкото за ключ от църква, но по-голяма от онези за брави, които се използват в обикновените домове. Стоманата около нея беше покрита със скреж. Ричър я изтри с палеца на ръкавицата си. По метала нямаше драскотини, което показваше, че ключалката не се използва всекидневно.

— Знаеш ли какво представлява това място? — попита той.

— А ти? — контрира мъжът, който беше тръгнал след него.

— Естествено. Искам да разбера дали нашите мерки за сигурност са ефикасни.

— Чували сме разни неща — рече мъжът.

— От кого?

— От работниците, които бяха тук.

— Какви неща?

— За атомни бомби.

— Казали са, че тук има ядрени оръжия?

— Не. Казаха, че това е някаква клиника.

— Каква клиника?

— Ами например, ако бъдем нападнати през зимата — да речем, в големи градове като Ню Йорк или Чикаго хората ще носят палта и ръкавици. Само лицата им ще бъдат обгорени. Разбира се, става въпрос за хора, които се намират на километри от епицентъра. Онези, които са по-близо, просто ще се изпарят. Но който оцелее, получава възможност да дойде тук и да получи ново лице.

— Пластична хирургия?

— Протези. Нещо като маски. Тук имало стотици хиляди такива.


Ричър направи пълна обиколка около странната сграда. Оказа се, че тя е еднаква от всички страни. Солидни каменни стени, фалшиви прозорци, фронтони и релефи. Някаква зловеща пародия. Интересна отвън, но само толкова. Тайните ѝ можеха да се разкрият само ако се влезеше вътре. Което нямаше как да стане.

Той започна да се отдалечава. После, поддавайки се на внезапен импулс, спря рязко пред най-близката къща. Първата от задния ред, разположена на една линия с втората от първия. Тълпата го беше последвала, разтегляйки се на дълга опашка от мястото, на което го беше посрещнала. Приличаше на гигантски въпросителен знак, извиващ се по пътеките между къщите. Над нея висеше тънък облак пара. Най-близо до него бе мъжът, с когото бе разговарял.

Ричър бутна вратата и тя се полуотвори.

— Това не е ваше — обади се човекът.

— Издигната е върху наш бетон и това ми е достатъчно.

— Нямаш заповед.

Ричър не отговори. Дойде му до гуша от приказки. Беше прекалено студено. Лицето му изтръпна, зъбите го заболяха. Просто отвори вратата докрай и надникна вътре.

В къщата беше тъмно и топло. В дъното боботеше нафтова печка. Във въздуха се долавяше сладникавата миризма на течно гориво. Леглата бяха дванайсет, по шест край двете стени. В далечния край имаше оградена кабина, по всяка вероятност банята. Сиви одеяла, кашони със сгънати дрехи, пердета от зебло на квадратните прозорчета.

На леглото в далечния десен ъгъл на стаята седеше млада жена. Без палто, защото беше топло. Без шапка. Осемнайсет-деветнайсетгодишна. Най-много двайсет. Беше малко мрачна, но безспорно красива. Дълга светла коса, силни и правилни черти на лицето. Висока и стройна. Ричър за миг си помисли, че я беше виждал някъде. Но не беше. Просто беше запомнящ се тип. Като Ким Питърсън. Типична жителка на Южна Дакота. Не знаеше откъде се бяха домъкнали тези типове, но явно използваха помощта на местните хора.

Отстъпи крачка назад и затвори вратата. Обърна се към мъжа, който продължаваше да пази двуметрова дистанция и попита:

— Ще ми покажеш ли и останалите къщи?

— Щом искаш — кимна рокерът, без да демонстрира някаква неохота.

Просто раздвижи краката си под дебелите дрехи и започна да отваря една след друга вратите на дървените къщички по пътеките. Четиринайсет от тях бяха абсолютно еднакви. Две редици легла, груби пердета, нафтови печки, кашони, сиви одеяла, сгънати дрехи. Никакви скамейки, никакви работни маси, никаква стъклени епруветки или газови горелки, никакво лабораторно оборудване. И никакви хора. Момичето в първата къща беше единственото, което беше останало на закрито, без да работи. Може би беше болно.

Последната дървена къщичка на втория ред се оказа кухня. Две готварски печки в дъното, няколко дървени маси край стените, грубо сковани лавици с чинии, купи, чаши и оскъдни хранителни запаси. Полупразни буркани с брашно, захар и кафе. Няколко самотни кутии с варива и спагети заемаха лавици, които можеха да поберат дузини.

Нямаше никакво лабораторно оборудване.

Ричър се сгуши в шубата и спря на пътека между две къщи. Колата му все още беше на мястото си, двигателят ѝ окуражително мъркаше. Почистеният път зад нея се стесняваше към хоризонта. Широк, гладък, красив. Като ниско окосена трева. Без нито една дупка или пукнатина, въпреки че от изграждането му бяха изминали петдесет лета и петдесет зими. Имаш ли представа колко огромен е бил военният бюджет преди петдесет години, беше попитал гласът по телефона. От гледката, която се разкриваше пред очите му личеше, че тук, насред полето, са били излети най-малко четиристотин хиляди квадратни метра бетон, които после просто са били забравени.

— Желая ви приятен ден — рече Ричър и тръгна към колата си.

Девет без пет сутринта.

Оставаха деветнайсет часа.

23

Пътуването по обратния път протече по абсолютно същия монотонен начин, като се изключи един малък инцидент на първия завой, който можеше да завърши и с катастрофа. Ричър преодоля сравнително бързо широката и добре почистена отсечка, но благоразумно намали скоростта по тесния път с дълбоки коловози, който продължаваше дванайсет километра. Отдалеч се подготви да вземе левия завой, който щеше да го вкара в коловозите на изток, успоредно на магистралата. За нещастие точно там се озова пред цистерна, която се опитваше да направи обратното — да излезе от дълбоките улеи и да поеме към лагера. Голямо и тежко превозно средство с изписано наименование на фирмата от двете страни. Вероятно носеше гориво за печките, бензин за пикапите или дизел за електрогенератора. Водачът му превключи на ниска предавка и завъртя волана малко прибързано. Тежкият влекач прескочи заснежените ръбове на коловозите и се насочи право към колата на Ричър. Той скочи на спирачките, надявайки се веригите да захапят леда. Но този модел „Краун Виктория“ беше претъпкан с електроника, която не позволи на колелата да блокират. Цялото купе се разтресе от действието на антиблокиращата система. Цистерната се носеше право насреща му и Ричър рязко завъртя волана. Предните гуми изгубиха сцепление и се хлъзнаха. Предницата на колата се размина на косъм от тежката задница на цистерната, която продължи напред с напрегнат вой на двигателя. Ричър я проследи в огледалото за обратно виждане. Колата му се беше озовала напряко на пътя. Предните колела бяха потънали в коловозите, водещи на изток, а задните — в обратната част на платното. Наложи му се да направи няколко маневри на първа и на задна скорост, за да се освободи от капана.

Пътуването след това протече без премеждия.


* * *


Ченгето в патрулката на пресечката беше Каплър. Беше по-добър от Монтгомъри, който беше дежурен предишния ден. Преди да пропусне Ричър, той внимателно го огледа, а после не подмина и колата му. Ричър паркира на два пръста от задницата на втората патрулка, която дежуреше пред къщата. Отвори му полицайката от дневната смяна.

— Всичко наред ли е? — попита той.

— Засега.

— Мисис Солтър?

— Добре е.

— Искам да я видя.

Напълно лишено от смисъл желание, точно като това на началник Холанд предишната вечер. Ако нещо се беше случило, охраната едва ли щеше да се мотае наоколо без работа.

— В библиотеката е — обяви жената от дневната смяна.

Ричър я завари седнала в любимото си кресло. Този път четеше някаква стара книга с прашна корица, чието заглавие беше изписано с твърде дребни букви, за да се вижда от разстояние. Револверът все още издуваше джоба ѝ.

Тя вдигна глава и го огледа.

— Ръкавици от ярешка кожа?

— Изкуствена — поклати глава той. — Но не се оплаквам.

— Научихте ли нещо?

— Научих много неща.


Той се качи в колата и подкара към полицейския участък. Откри Питърсън в общата зала.

— Холанд беше прав — заяви той. — Нямат намерение да се появяват тук, а само блъфират. Или някой друг го прави от тяхно име. Нямаме представа кой се е обадил. Може би самият стрелец, опитвайки се да спечели време и пространство, като ви прати за зелен хайвер.

— Е, не успя, който и да е той. А сега ние ще ги ударим.

— В такъв случай побързайте, защото имат намерение да се изнасят.

— Те ли ти го казаха?

— Спомни си за онова обаждане от Агенцията за борба с наркотиците. Някога да си продавал къща?

— Веднъж.

— Преди това я почисти, нали? Придаде ѝ добър вид?

— Боядисах оградата.

— А те изриват снега. Всичко е излъскано. Дрехите им са прибрани в кашони. Хранителните запаси са сведени до минимум. Собственикът на обекта, който и да е той, го продава на някой друг.

— Кога тръгват?

— Скоро.

— Създадоха ли ти проблеми?

— Не.

— Повярваха ли, че си представител на военните?

— Нито за миг. Но явно бяха получили заповед да се държат прилично. Да не създават проблеми в района на обекта. Собственикът определено не иска да бъде компрометиран. Затова не ми причиниха нищо.

— Това място няма собственик. Земята е публична собственост.

— Но носи печалба на някого. Следователно някой смята, че го притежава. А рокерите са негови служители. Работни пчелички. Сега са получили заповед да се изтеглят, може би на друг обект.

— Платон Мексиканеца.

— Който и да е — сви рамене Ричър.

— Откри ли някаква лаборатория? — попита Питърсън.

— Искам да погледна онова, което сте открили на паркинга пред ресторанта.

— Защо?

— Защото такъв е ходът на разсъжденията ми. Стъпка по стъпка.

Питърсън сви рамене и му направи знак да го последва. Излязоха в коридора, завиха зад завоя и спряха пред склада за веществени доказателства. Отпред имаше празно остъклено гише. Питърсън го заобиколи, извади връзка ключове и отвори вратата.

— Чакай тук.

Върна се след десет секунди. В ръцете си държеше голям найлонов плик. Към него беше пришит формуляр за обиск с четири различни дати и подписи. Вътре беше пакетът, който Джанет Солтър беше описала. Блокче бял прах, гладко и твърдо, увито във восъчна хартия. Върху хартията беше изрисувана корона с три точици, изобразяващи скъпоценни камъни.

— Изследвахте ли го? — попита Ричър.

— Разбира се. Без съмнение метамфетамин. Почти килограм, с висока чистота. Почти клинична концентрация. Много добра стока, ако си падаш по дрогата.

— Цена двеста хиляди.

— Милион по улиците на Чикаго, след като бъде разпределен на дози.

— Имаш ли представа какво означава рисунката?

— Не. Винаги слагат някакво лого. Това е пазар, на който търговската марка има значение.

— Разполагате и с парите на купувача от Чикаго, нали?

— Разбира се.

— Мога ли да ги видя?

— Не ми ли вярваш?

— Вярвам ти, но много обичам да гледам такива неща.

Питърсън изчезна в склада и миг по-късно се върна с още един найлонов плик. Същият размер като предишния, със същия формуляр от външната страна. Пълен с дебели пачки долари, пристегнати с ластик.

— Е? — погледна го въпросително той.

— За колко време ще спечелиш толкова пари?

— След данъците ли? Не искам дори да си помисля.

— Истинска ли е восъчната хартия, в която е увита дрогата?

— Не, по-скоро прилича на целофан. Пожълтяла е, но е от високо качество. Свидетелство за добре изпипана операция.

— Ясно.

— И тъй, откри ли лабораторията им?

— Не.

— Разгледа ли каменната сграда?

— Само отвън.

— Разбра ли какво представлява?

— Не, но разбрах какво не представлява.


Ричър се върна в общата зала, седна зад ъгловото бюро и набра деветка за външна линия. А после и номера, който помнеше наизуст.

— Да?

— Аманда, моля.

Прищракване, тихо бръмчене. Гласът. Звучеше уморено и малко раздразнено.

— В момента можех да бъда някъде в Афганистан — каза тя. — Ако не спреш да ми звъниш, май ще подам молба за преместване.

— Храната там е много добра — отвърна Ричър. — Нищо не може да се сравнява с очи на козел в кисело мляко.

— Бил ли си там?

— Не, но съм говорил с хора, които са били.

— Нямам новини за теб.

— Знам. Не си открила парите, които са наводнили Министерството на отбраната.

— Опитах се, но не успях.

— Няма как да ги откриеш, тъй като изобщо не са стигнали до министерството.

— Защо?

— Защото боклукът се изхвърля.

— Какво означава това?

— Стартовата ни позиция беше погрешна. Съобщиха ми за някакъв военен обект. Малка каменна постройка, до която се стига по широк път с дължина три километра. Току-що бях там. Това не е път, а писта. Собственост на Военновъздушните, а не на Сухопътните сили.

24

— Това променя нещата — промълви гласът от Вирджиния.

— Тук се носи и друг слух — подхвърли Ричър. — За складиране на лицеви маски.

— Да, видях нещо в една от папките — рече гласът. — Някои хора от Южна Дакота са сигнализирали в Пентагона. На общинско и щатско ниво. Но това са глупости. Предпазните маски винаги са на склад в гъстонаселени райони. Защо им трябва да ги трупат посред пустошта?

— А защо изобщо са ги създали? На кого ще му трябва маска, ако всички са обгорени?

Не получи отговор.

— Познаваш ли някого от Военновъздушните сили? — попита Ричър.

— Не и такъв, който има достъп до тайни.

— Може и да не е тайна. Нещо съвсем рутинно. Що се отнася до предположенията, ние отново сме на изходна позиция.

— Добре, ще завъртя няколко телефона. Но първо ще подремна.

— Ще спиш, когато умреш. Въпросът е спешен. Пистата е почистена. Цели три километра. Никой не го прави за кеф. Следователно чакат нещо или някого. На връщане срещнах цистерна. Може би с авиационно гориво за обратния полет. Може би някой се готви да пренася нещо голямо.

Миг мълчание, после:

— Нещо друго?

— Омъжена ли си?

— А ти?

— Не.

— Бил ли си някога?

— Не.

— Защо ли не съм изненадана? — възкликна тя, после линията прекъсна.

Десет без пет сутринта.

Оставаха осемнайсет часа.


През две бюра от него Питърсън приключи с телефонния разговор и остави слушалката.

— От Агенцията ме отрязаха — съобщи той. — Човекът им не прояви интерес.

— Защо? — попита Ричър.

— Твърди, че там няма никаква лаборатория.

— Откъде знае?

— Разполагат със спътникови топлочувствителни камери. Проверили са данните, но не са открили източници на топлина. Така стигат до заключението, че става въпрос за обикновена сделка с недвижими имоти. Докато не получат доказателства за нещо друго.

— Лабораторията е под земята.

— Те твърдят, че не е. Камерите им могат да улавят съоръжения под повърхността на земята. Но според тях там долу няма нищо.

— Грешат.

— Но и ти не си видял лаборатория.

— След като разполагат с метамфетамини, трябва да има и лаборатория.

— Ние не знаем дали там изобщо има някакво подземно съоръжение.

— Напротив, знаем. Никой не строи трикилометрова писта за нищо. На нея могат да кацат всякакви самолети. Включително бомбардировачи. Но никой не приземява бомбардировачи или транспортни самолети до постройка, която е по-малка дори от обикновена къща. Ти беше прав. Въпросната постройка е само стълбище. Което означава, че под нея има нещо. Може би много обширно, изградено на голяма дълбочина.

— Но какво по-точно?

— Ще разбереш, когато аз разбера — посочи телефона Ричър.


Половин час по-късно Питърсън получи съобщение за отварянето на магистралата. Радарът на метеоролозите не показвал приближаването на нов циклон от запад, а само нахлуването на изключително студен въздух. Щатските снегорини и цистерните със солен разтвор бяха приключили работата си. След консултация с Министерството на транспорта магистралните патрули бяха решили да възобновят трафика. После се обади Джей Нокс, който съобщи, че резервният автобус е на три часа път от Болтън. Питърсън бе принуден да се свърже веднага с всички домакинства, които бяха приютили пътници от закъсалия автобус. В два следобед те трябваше да се съберат в полицейския участък. Всичките двайсет, тъй като жените със счупени кости вече бяха в състояние да пътуват. Тръгването в два следобед означаваше, че групата ще пристигне в Маунт Ръшмор с почти два дни закъснение. Което не беше чак толкова зле предвид тежката зима в Южна Дакота.

След като приключи с телефоните, Питърсън погледна към Ричър:

— Ще пътуваш ли с тях?

— Платил съм си — отвърна Ричър.

— Значи ще пътуваш?

— Аз съм от хората, които не ги сдържа на едно място.

— Да или не?

— Зависи от това, което ще се случи преди два следобед.

Случи се това, че Джанет Солтър пожела да излезе на разходка. Преди два следобед.


Питърсън прие обаждането на една от жените полицайки в къщата. Мисис Солтър изпаднала в криза. Получила клаустрофобия, чувствала се като в клетка. Била свикнала да излиза — до бакалията, до аптеката или до ресторанта, в повечето случаи само заради разходката. Но сега вече цяла седмица била затворник в собствения си дом. Приемала сериозно гражданския си дълг, но с този дълг вървели и определени права. Едно от тях било правото на свободно придвижване.

— Тя е луда — въздъхна Ричър. — Навън е дяволски студено.

— Студът не може да я уплаши — поклати глава Питърсън. — Свикнала е с него като всички местни хора.

— Сигурно е двайсет и осем градуса под нулата.

Питърсън снизходително се усмихна като местен човек.

— Преживявали сме и по-студени дни. През февруари хиляда деветстотин трийсет и шеста тук е измерена рекордно ниската температура от минус петдесет градуса. А после, само четири месеца по-късно, се стига и до рекордна жега — плюс четирийсет и осем и осем.

— Всичко това не я прави по-малко луда.

— Искаш ли да опиташ да я разубедиш?


* * *


Ричър се опита. Отиде там заедно с Питърсън. Джанет Солтър беше в кухнята в компанията на двете полицайки от дневната смяна. Електрическата кана беше прегряла. Във въздуха се носеше аромат на кафе и горещ алуминий.

— Според полицаите ти си казал на Питърсън, че рокерите се готвят да отпътуват.

— Така си мисля — кимна Ричър.

— Следователно няма да е опасно, ако изляза да се поразходя.

— Човекът с револвера не е рокер. И никога не е бил.

— Но едва ли ще дебне навън, нали? Ти сам го каза снощи. Много е студено.

— Студено е и за разходка.

— Глупости. Ако ходим бързо, ще бъде дори приятно.

— Множествено число?

— Надявам се, че ще ме придружиш.

Единайсет без пет сутринта.

Оставаха седемнайсет часа.


По сложност планът на Питърсън се доближаваше до операциите на Сикрет Сървис, свързани с всяко напускане на Белия дом от страна на президента. Трите охраняващи коли бяха изпратени да патрулират подстъпите към града от юг, изток и запад, изпълнявайки ролята на подвижен кордон. В компанията на двете полицайки от дневната смяна самият Питърсън щеше да се придвижва пеш, на една ръка разстояние от мисис Солтър. Ричър щеше да се разхожда с нея, като трябваше да внимава винаги да бъде откъм страната на преминаващите коли. Иначе казано, жив щит, въпреки че Питърсън не използваше тази дума.

Навлякоха всички топли дрехи, с които разполагаха, и излязоха навън. Западният вятър носеше леден въздух от Уайоминг. Смразяващо леден. Ричър беше ходил във Уайоминг през зимата и беше оцелял. Но си бе отбелязал никога повече да не допуска тази грешка. Питърсън вървеше отпред с едната полицайка от дневната смяна. Другата крачеше успоредно с тях по насрещния тротоар. Ричър вървеше рамо до рамо с Джанет Солтър. Тя беше увила устата си с шал. Той не прибягна до подобна защита. Докато вятърът духаше в гърба му, положението се понасяше. Но когато завиха зад ъгъла и поеха на север към центъра на града, носът и бузите му бързо изтръпнаха, а очите му се насълзиха. Той дръпна качулката си максимално напред, като се опитваше да предпази поне част от лицето си. Но веднага усети липсата на периферно зрение. Тротоарът беше покрит със замръзнал сняг, ходенето по него беше трудно.

— За какво мислите? — обади се Джанет Солтър.

Гласът ѝ прозвуча приглушено и думите ѝ бързо потънаха в ледения вятър.

— За февруари хиляда деветстотин трийсет и шеста — отвърна Ричър. — Минус петдесет градуса в разгара на Голямата депресия. Пясъчни бури, суша, снежни виелици. Защо не сте се изселили в Калифорния, по дяволите?

— Много хора го направиха. Но някои нямаха избор и останаха. А лятото през онази година беше наистина много горещо.

— Питърсън ми каза — кимна Ричър. — Температурна разлика от над сто градуса.

— А спомена ли ви за ветровете шинук?

— Не.

— Горещи ветрове, които идват от Черните хълмове. Един ден през януари хиляда деветстотин четирийсет и трета температурата беше минус двайсет градуса, но само след две минути се вдигна до плюс седем. Двайсет и седем градуса в рамките на сто и двайсет секунди. Най-рязката разлика, регистрирана в цяла Америка. Стъклата на къщите станаха на сол от термичния шок.

— Военно време — отбеляза Ричър.

— Капризи на съдбата — кимна Джанет Солтър. — Точно на този ден немците загубиха контрол над летищата около Сталинград, на хиляди километри от тук. За тях това бе началото на края. Нещо, което може би е било известно само на вятъра.

Продължиха да крачат напред. Питърсън се беше откъснал доста пред тях. Полицайката зад него изоставаше, а другата беше на една линия с нея, но на отсрещната страна на улицата. Скоро се изравниха с паркинга на ресторанта. Заведението беше оживено. През вратата непрекъснато влизаха и излизаха хора. Повечето от тях не бяха подходящо облечени. Всички изглеждаха нещастни.

— Дошли са на свиждане с близките си в затвора — обади се Джанет Солтър. — В последно време въртим по-голяма търговия от всички градове в щата, с изключение на Маунт Ръшмор.

Думите ѝ накараха Ричър да помисли за резервния автобус от Минеаполис, който тръгваше в два следобед. Нямаше навик да планира нещата предварително, но знаеше, че от там има път, който води на юг. Към Небраска, Канзас, Оклахома и накрая Тексас, където беше топло. Имаше и още един — наляво към Канзас, през Мисури към южните части на Илиной и Кентъки и накрая Вирджиния.

— Мислите за нея, нали? — подхвърли Джанет Солтър.

— Не — отрече Ричър.

Той се завъртя. Наляво, после надясно. Очите му сканираха обстановката. Отдавна не беше виждал толкова много хора на едно място. И автомобили, които предпазливо пълзяха по замръзналите улици. Под колелата им пукаха големи късове лед. Заплахата можеше да дойде отвсякъде. Бавно и тромаво, ограничена от лошото време. Имаше и доста полицейски коли. Може би една на всеки дванайсет. Движеха се бавно, описвайки широки кръгове. Бдителни и предпазливи.

— Къде отиваме? — попита Ричър.

— А вие къде искате? — отвърна с въпрос Джанет Солтър.

— Разходката си е ваша.

— Болтън е доста скучен град. Липсват ни интересни места.

— Можем да похапнем.

— Още е рано.

— Тогава брънч.

— Брънч означава комбинация между закуска и обяд, но аз вече закусвах. Следователно отпада.

— Кафе?

— Навсякъде е пълно. В дните за свиждане винаги е така. Никъде няма да намерим маса за петима.

— Тогава да се връщаме.

— Вече?

Ричър не отговори. За момент изпита чувството, че тази жена никога няма да спре. Ще крачи напред завинаги. Но тя се спря и бавно кимна. Той направи опит да подсвирне на Питърсън, но от замръзналите му устни не излетя никакъв звук. Затова останаха на място и го изчакаха да се обърне. Ричър размаха ръце. Малката процесия пое по обратния път. Сега водеше полицайката, а Питърсън остана отзад.

Дванайсет без пет по обед.

Оставаха шестнайсет часа.


На две хиляди и седемстотин километра на юг беше обед. Втори пореден ден Платон не седна да се храни. За втори път нарушаваше един дългогодишен навик. Притиснал телефона до ухото си, той набра своя човек в Южна Дакота. Човекът вдигна и той се ядоса. Беше оставил телефона си включен, а това означаваше, че все още не е предприел мерки за отстраняване на проклетата свидетелка.

— Не беше в къщата — обясни той.

— Намери я! — заповяда Платон.


По обратния път вятърът духаше от другата страна на Ричър. И това му донесе известно облекчение. Иначе обратният път беше едновременно по-лесен и по-труден. По-лесен, защото се отдалечаваха от оживените места. По-малко хора означаваха по-малка заплаха. По-труден, защото, доколкото изобщо я имаше, заплахата оставаше зад него. Беше му трудно да се обръща, за да оглежда улиците зад гърба си. Горната част на тялото му извършваше независими движения в огромната шуба, а лицето му напълно се скриваше в качулката. Остана му да разчита единствено на бдителността на Питърсън отзад. Продължи напред, приемайки всяка крачка като една малка победа.

— Съжалявам — промълви Джанет Солтър.

— За какво?

— Проявих неблагоразумие. Създадох затруднения на всички.

— Това е част от работата ни. Няма причина да не се поразтъпчете.

Продължиха бавно напред. Снегът скърцаше под краката им. На места вървяха един след друг, за да заобиколят различни препятствия. Между Ричър и пътя се издигаше висока стена от изринат сняг. На всяка крачка левият му крак потъваше в основите ѝ. Сякаш беше окуцял. Очите му не се отделяха от колите, които се движеха срещу тях. Не бяха много. Няколко пикапа, два-три джипа, както и няколко оплескани със сол и луга коли. Нищо тревожно. После се появи Лоуъл в патрулката си. Изненадано намали ход и им махна с ръка. Джанет Солтър му отвърна. Лоуъл даде газ и изчезна. За миг платното опустя. После в далечината се появи голям тъмен седан, който се насочи към тях. „Краун Виктория“, тъмносин. Цветът беше лесен за разпознаване на ярката дневна светлина. Колата на началник Холанд. Спря в средата на пътя, по-близо до отсрещната страна. Стъклото се плъзна надолу. Без да обръща внимание на Ричър, полицейският шеф се втренчи в Джанет Солтър. На лицето му се изписа загриженост. Тя спря и се обърна към него.

— Излязох на разходка, това е всичко. Няма причини за тревога. Мистър Питърсън се справя много добре.

— У дома ли се връщате? — попита Холанд.

— Да.

— Искате ли да ви закарам?

— Благодаря, но предпочитам да походя. Целта на това малко приключение беше глътка чист въздух и леко раздвижване.

— Добре.

— Елате да изпиете едно кафе, ако желаете.

— Добре — повтори Холанд.

После погледна в огледалата и направи маневра по ширината на платното. Изпод гумите излетяха ситни парченца лед. Пое нагоре, но без да подава газ. Колата запълзя редом с тях. Придържаше се в лявата част на платното. Човекът зад волана, празната седалка до него, високите купчини сняг в банкета, после Ричър и накрая Джанет Солтър. Изработени от твърди компоненти, предните зимни гуми стабилно се търкаляха по пътя. Задните бяха с вериги. При завъртането всяка брънка от тях издаваше свой отделен звук. Холанд включи аварийните светлини, за да предупреждава колите след себе си, които се движеха по-бързо. На задното стъкло имаше още сигнални лампи, еднакви с онези, които бяха скрити под предната решетка. Това ще свърши работа, помисли си Ричър. Гледана от разстояние, немаркираната кола спокойно можеше да мине за патрулка.

— Това е смешно — отбеляза Джанет Солтър.

— Просто си върши работата — отвърна Ричър.

— Не обичам да съм в центъра на вниманието.

— Вие сте важна за него.

— Само защото може да ме използва.

— Вие сте известна гражданка на Болтън. От онези, които началникът на полицията трябва да обгражда с внимание.

— Единствените известни граждани тук са затворническите надзиратели — поклати глава Джанет Солтър. — Повярвайте ми.

Продължиха напред в компанията на бавно пълзящата кола. На откритите места отдясно вятърът духаше с яростна сила. Огромна маса леден въздух, свистяща над плоската, лишена от всякакви препятствия земя. Микроскопичните ледени късчета летяха хоризонтално и почукваха по качулката на Ричър. Може би бяха прелетели стотици мили. Може би идваха чак от Скалистите планини.

— Студено ли ви е? — попита Джанет Солтър.

Ричър се усмихна, колкото му позволи замръзналото му лице.

— Нищо ми няма.


Прибраха се в къщата и се заеха да отстраняват замръзналия сняг от дрехите си. Изтърпяха и болката на размразяването. Ушите на Ричър горяха, носът и брадичката му бяха пронизани от болезнен сърбеж. Питърсън и двете полицайки очевидно изпитваха същото, но не показаха признаци на недоволство. Очевидно ставаше въпрос за някаква особена гордост, типична за жителите на Южна Дакота. Началник Холанд беше далеч по-добре. Отоплената кола, далеч от ледения вятър, все пак имаше значение. Но въпреки това и той си направи труда да потръпне, влизайки в антрето. Облекчение, помисли си Ричър. Опасната авантюра, наречена разходка, беше отминала.

Двете полицайки заеха обичайните си места. Джанет Солтър отиде да включи електрическата кана. Ричър, Питърсън и Холанд я наблюдаваха от антрето. Телефонът иззвъня. Джанет Солтър извика някой да го вдигне. Направи го Питърсън. Послуша няколко секунди, после подаде слушалката на Ричър.

— За теб — рече. — Жената от сто и десета.

Ричър пое слушалката, а Питърсън и Холанд се оттеглиха към кухнята. Инстинктивна проява на любезност.

— Свързах се с един човек от Военновъздушните сили — рече гласът.

— И?

— Нещата се изясняват. Бавно, но не заради някаква секретност. По-скоро обратното — защото това място е изоставено и забравено от много години. Отпаднало е от списъците отдавна — може би още когато кучето на Господ е било пале. Никой не си спомня нищо за него.

— Дори предназначението му?

— Всички детайли са архивирани. Засега моят човек успя да се добере единствено до някакъв рапорт, в който се описват трудностите по време на строителството. Няколко пъти са променяли архитектурните планове заради особеностите на терена. Споменават се някакви шисти. Имаш ли представа какво е това?

— Скални маси. Вероятно много твърди, след като са им създавали проблеми.

— Наистина е имало някакво подземно строителство.

— Със сигурност — кимна Ричър. — За два часа проучвания резултатът ти никак не е лош.

— За един — поправи го гласът. — Преди това си подремнах.

— Ти си лоша.

— При последната проверка установих, че не си ми началник.

— Добре. Нещо друго?

— Извадих късмет с ченгето от Флорида на име Каплър. Служил е в Маями, роден пак там преди трийсет и шест години. Преди две е подал молба за напускане без видими причини. Не е имал здравословни проблеми, не е теглил кредити. Ще науча повече, след като вляза в архивите на тамошния полицейски участък.

— И това ли може твоят „Гугъл“?

— Не, ще използвам други източници. А после ще ти се обадя.

— Благодаря — рече Ричър. — Нещо друго?

— Моят човек не иска да говори — отвърна след малка пауза тя.

— Онзи от Форт Худ?

— Мълчи като риба.

— Къде е?

— В килията.

— На територията на Тексас?

— Да.

— Значи ще трябва да отговаря по обвинение в убийство според наказателния кодекс на щата Тексас или пък по обвинение в предателство според военния закон. Няма мърдане. И в двата случая ще бъде изпържен. Затова няма стимул да проговори.

— Ти как би постъпил?

— Каква е целта ти?

— Да открия играчите извън щата. С кого е разговарял, как и защо.

— Защо е ясно. Вероятно е служил в Ирак или Афганистан, изкушил се е от хуманитарните дрънканици и е налапал въдицата. На въпроса „как“ отговорите не са много. Мобилен телефон, имейл или кодиран уебсайт. Най-интересен обаче е въпросът „с кого“.

— Как да го накарам да проговори?

— Заповядай му. Ти си по-старша по чин, а той е обучаван да се подчинява.

— Няма да е достатъчно. Никога не е.

— Живи ли са родителите му?

— Да.

— Други роднини?

— По-малък брат, в момента е на тренировъчен курс във флота, кандидат за тюлен.

— Много добре. Всъщност отлично. Трябва да изведеш момчето някъде на север, да го настаниш и да му предложиш сделка.

— Не мога да го направя.

— Можеш — под формата на изясняване на положението му. Кажи му, че при всички случаи ще бъде изпържен, но от него зависи за какво. Домашно насилие от страна на завърнали се от мисия военнослужещи е най-сигурната възможност. Никой не го оправдава, но всички проявяват разбиране. Кажи му, че ако се съгласи да сътрудничи, това ще бъде всичко, което светът ще научи за него. Но веднага го предупреди, че ако откаже да сътрудничи, ще пуснеш ход версията с предателството. Родителите му ще потънат в земята от срам, брат му никога няма да стане тюлен и дори гимназията ще се отрече от него.

— Дали ще се получи?

— Остава му само името. И службата в Четвърта пехотна дивизия. А там държат на тези неща.

Мълчание.

— Повярвай ми — добави Ричър. — Дай му възможност да се измъкне с чест.

— Домашното насилие е чест, така ли?

— Да, ако го сравниш с алтернативите.

— Добре, ще опитам.

— Не забравяй и за мен — побърза да добави Ричър. — Трябва да разбера какво е съоръжението, построено от Военновъздушните сили. Мащаб, цел, архитектура. Все същите неща, за които те питах. Колкото е възможно по-скоро.

— Друго?

— Омъжена ли си?

Тя затвори, без да отговори.


* * *


Кафе пиха всички, които бяха будни. Джанет Солтър, Холанд, Питърсън, Ричър и двете полицайки от дневната смяна. Вероятно за да се стоплят. Мобилният телефон на Холанд звънна, когато всички бяха преполовили чашите си. Той закрепи своята в едната си ръка, а с другата включи апарата. Послуша известно време, после го изключи и го прибра в джоба си.

— Магистралният патрул — поясни началникът. — Рокерите се изнасят. Трийсет и шест пикапа току-що са излезли на магистралата.

Един без пет следобед.

Оставаха петнайсет часа.

25

Ричър се върна в участъка с колата на Холанд, който го запозна с подробностите. Магистралните патрули проверявали пътя за евентуални проблеми с разчистването. Един от тях спрял на източното платно и наблюдавал трафика. В даден момент зърнал с крайчеца на окото си дълъг конвой автомобили, които се приближавали по заснежения път откъм строителния лагер. Някъде между трийсет и четирийсет пикапа с по трима души в кабините и покрити с брезент мотоциклети в товарната част, заобиколени с кашони. Колоната намалила скоростта, преминала през детелината и се включила в движението на запад. Приличала на влак, добавил полицаят. На самия „Нордърн Пасифик“. С дължина от около четиристотин метра, тя се точела в продължение на цели двайсет секунди.

Дежурният в участъка потвърди новината. Рапортите на магистралните патрули продължавали да пристигат един след друг. В момента конвоят от пикапи се намирал на шестнайсет километра от Болтън и се движел с висока скорост. Но недостатъчно висока, за да бъдат глобени. Поддържали около сто и пет километра в час и продължавали да се движат на близко разстояние един от друг.


Влязоха в кабинета със снимките от местопрестъплението. Четири бюра, наблъскани близо едно до друго, четири стола. Холанд и Питърсън седнаха един до друг, а Ричър се настани срещу тях, с гръб към снимките на мъртвеца, облечен в черно.

— Доволен ли си, че се махнаха? — обърна се към Холанд той.

— Че защо да не съм?

— Тези хора продаваха метамфетамини.

— Ние сме малък град и функционираме според правилата на малкия град — рече Холанд. — Когато видим нечий гръб да се отдалечава, все едно сме решили проблема.

— Край на проблема — кимна Питърсън.

— Не е точно така — възрази Ричър. — Те разчистиха и се махнаха, защото са разбрали, че обектът скоро ще бъде затворен. А затварянето изисква излъскване. Единственото петънце върху него е Джанет Солтър. В момента тя се намира в още по-голяма опасност от преди. Защото е единственото препятствие, което стои между голям престъпник и голяма пачка пари.

— Платон Мексиканеца.

— Който и да е.

— Правим всичко възможно — въздъхна Холанд. — Охраняват я седмина полицаи, които няма да мръднат от там. Тя е в безопасност.

— Освен ако сирените не завият отново.

— Ти каза, че няма да завият.

— Обоснованото предположение все пак си остава предположение. Просто не забравяй, че сега му е времето да се тревожим, а не да се успокояваме.

— Давам ти официално разрешение да ме сриташ в задника, ако видиш, че се отпускам — заяви Холанд. — Може да си имаме проблеми, може да не сме славната американска армия, но дотук се борихме успешно. Не го забравяй.

— Знам, съжалявам — кимна Ричър. — Грешката не е ваша, а на кмета. Трябва да е бил луд, за да подпише такъв договор.

— Не е така. Това са работни места, които не могат да бъдат изнесени в чужбина. В момента правилата на играта са такива.

В стаята настъпи тишина.

— Мотелите продължават да са пълни — подхвърли Питърсън.

— Знам — рече Ричър.

— Тогава къде спи лошият?

— В колата си. Или в съседната община.

— А къде се храни?

— Пак там.

— В такъв случай не трябва ли да използваме пътни заграждения? Подстъпите към града са само три.

— Не — отсече Холанд. — Би било предпоставка за грешка. Ако установим статичен периметър, той може да е вече вътре. Трябва да останем мобилни. — После отново замълча, сякаш отмяташе точка по точка плана в главата си.

Вероятно всичко беше наред, тъй като следващият му ход беше да стане и да излезе от стаята, без да каже нито дума. Ричър долови скърцането на линолеума под подметките му, последвано от затръшването на врата. Човекът имаше работа и се беше затворил в кабинета си.

— Трябва да хапнем — обади се Питърсън. — Ела у дома. Ким ще се радва на компанията ти.

— Защото е Самотна?

— Да.

— В такъв случай не бива да вижда само теб и мен. Иди да я вземеш. Ще обядваме някъде навън.

— Няма да намерим маса.

— Ще ида да се наредя на опашка, докато се върнете.

— Къде?

— Във вчерашното кафене. Срещу площада.

Питърсън промърмори едно „но“, после млъкна.

— Знам, знам — въздъхна Ричър. — От там се вижда участъкът. Няма как да пропусна готовия за път автобус.


Прекосяването на площада към кафенето беше кратко, но точно срещу вятъра. Отначало заледените снежинки боцкаха като хиляди игли, но след няколко крачки лицето на Ричър изтръпна и той престана да ги усеща. Опашката за места излизаше чак навън. Той застана зад жена с дете, увити с кувертюри за легло, вероятно заети от мотелската стая. Когато човек извърши престъпление в Аризона или Флорида, обикновено го изпращат да излежи наказанието си на другия край на света — в случая Южна Дакота. А семейството му ходи на свиждане. Поне една година, може би две. После престава, защото е трудно.

Опашката се придвижваше бавно, но стабилно. Не след дълго Ричър се изравни с витрината, зад която цареше оживление. Две сервитьорки. На твърда заплата, плюс нищожни бакшиши. Семействата на затворниците нямат много пари. Ако имаха, нямаше да са семейства на затворници. Или в най-лошия случай техният човек щеше да лежи в някой федерален затвор с лек режим, където да се занимава с дърводелство или просто да чете книги. Година, не повече.

Майката и детето се промъкнаха през вратата, увити в кувертюрите. Ричър остана да чака реда си на тротоара. Облегна се на стената, за да се спаси от вятъра. После от заведението излязоха майка с три деца и той се шмугна вътре. Изчака до касата, докато една от сервитьорките му хвърли въпросителен поглед. Изви устни, беззвучно произнесе три и вдигна три пръста. Жената кимна, застла с покривка една от близките маси и му направи знак да се приближи. В момента, в който седна, на улицата спря колата на Питърсън. Дълъг черно-бял силует през запотеното стъкло. Питърсън стъпи на тротоара. Жена му не беше с него. Той пререди опашката и бутна вратата. Никой не протестира, тъй като беше с униформа.

Ричър остана на мястото си. Питърсън съблече шубата и се настани срещу него. Неловкото мълчание беше прекъснато от появата на сервитьорката с бележник в ръце. Това не беше заведение, в което те чакат да разгледаш менюто. Питърсън си поръча хотдог с вода, а Ричър предпочете печено сирене и кафе. Беше избрал място срещу витрината. Питърсън се обърна да провери гледката и на лицето му изплува доволна усмивка.

— Знам, че стъклата са запотени, но автобусът е голям рече Ричър. — Няма как да го пропусна.

— Ти няма да си тръгнеш.

— Още не съм решил.

— Ким не пожела да дойде. Не обича блъсканицата.

— Такава като тази или изобщо тълпите?

— И двете.

Заемаха маса за четирима, а пред вратата все още имаше опашка. Но никой не изрази желание да седне при тях. Хората влизаха, надничаха, а после се отдръпваха. Светът бе разделен на две половини — на хора, които харесват ченгетата, и на хора, които не ги харесват. Същото беше и с военните. Ричър се беше хранил хиляди пъти на празни маси.

— Какво щеше да направиш на мое място? — попита Питърсън.

— В какъв смисъл?

— За участъка.

— Той не е твой.

— Но съм втори по чин.

— Щях да организирам сериозно обучение, а после щях да поискам преразглеждане на договора със затвора. Кризисният им план е абсолютно неприложим.

— Но снощи свърши работа, ако не броим ситуацията около мисис Солтър.

— Точно там е работата. Казваме, че нещо върши работа, но на практика не е така. Трябва да се планират и случайностите.

— Не ме бива много в политиката.

— Кажи ми, че в договора има клауза за преразглеждане след определен срок.

— Има. Но те ще кажат, че много рядко се нуждаят от помощта ни. А ние няма да имаме аргументи за противното, особено след като изтече месецът до делото.

Тук разговорът приключи. Питърсън замълча, а Ричър нямаше какво да му каже. Без Ким обядът се оказа пълен провал. Но храната беше добра, а кафето — горещо. На бара имаше три кани, които постоянно се допълваха и изпразваха. Сиренето изглеждаше добре изпечено и Ричър се приготви да поеме калориите. Все едно че хвърляше въглища в пещта. Когато на човек му е студено, все едно че е на диета. Едва сега започна да проумява защо местните хора му се струваха еднакви — стройни, руси и слаби. Светлите коси им бяха по наследство. А бяха слаби и стройни, просто защото мръзнеха по половин година.

Пръв се нахрани Питърсън, Ричър го последва. Почти веднага усетиха нетърпеливите погледи на хората пред вратата. Затова Ричър побърза да плати и остави щедър бакшиш, за което сервитьорката го възнагради с уморена усмивка. Двамата излязоха на тротоара точно навреме, за да видят как един голям жълт автобус спира на паркинга пред полицейския участък.

Два без пет следобед.

Оставаха четиринайсет часа.


Автобусът беше същият модел като онзи, който катастрофира преди два дни. Със същите удобства. Непрозрачно задно стъкло, пред което беше инсталирана тоалетната. Същият брой седалки, същата врата. Влезе в паркинга от север и вратата се оказа от обратната страна на участъка. Обърнал гръб на вятъра, Ричър стоеше на площада редом с Питърсън и гледаше малката група облечени в топли дрехи възрастни хора, които се сбогуваха със своите домакини. Разменяха се топли прегръдки и ръкостискания, както и адреси и телефони. Ръкавът на жената със счупената ключица беше празен. Багажът на онази с пострадалата китка се носеше от друг. Почти не се виждаха лепенки по лицата на останалите пострадали. Раните им бяха зараснали. Новият шофьор поемаше куфарите и саковете и ги подреждаше в багажника. Възрастните пътници го заобикаляха и внимателно се качваха през отворената врата, като се хващаха за никелираните парапети. През прозорците се виждаше как се настаняват по местата си — белокосите тави шаваха напред-назад по централната пътека.

Последен се качи Джей Нокс, вече в качеството си на обикновен пътник. Той прекоси салона и се настани най-отзад, през три реда седалки от останалите. Мястото на Ричър. Близо до задните колела, където най-много друсаше. Ако не усещаш пътя, пътуването губи смисъла си.

Новият шофьор затръшна капака на багажника и се качи по стъпалата. Секунда по-късно вратата се затвори след него с тихо съскане. До слуха на Ричър долетя дрезгавото боботене на дизеловия мотор. Въздушната спирачка се освободи с облекчена въздишка, скоростите се включиха с отчетливо потракване. Моторът изрева и автобусът бавно напусна паркинга. Насочи се на юг към магистралата, срещу ледения вятър. Ричър го изпрати с поглед.

Питърсън го шляпна по гърба.

— Току-що изпуснах последния удобен транспорт, който можеше да ме изведе от града — заяви Ричър. — И така наруших едно от основните правила в живота си.


* * *


Платон отново набра номера на своя човек. Директно. Това беше сериозен риск, но той беше достатъчно опитен анализатор, за да си дава сметка, че понякога се налага да обърнеш гръб на предпазливостта. Да осъзнаеш, че хронологията е непобедима и таймингът е всичко. Часовникът тиктака за всички, включително и за Платон.

Неговият човек вдигна.

— Имаш ли новини за мен? — попита Платон.

— Още не, съжалявам.

Платон замълча за момент.

— Защо имам чувството, че е по-лесно просто да свършиш работата, вместо да търсиш предлози за отлагането ѝ?

— Не е така.

— Защо имам чувството, че правиш всичко възможно да спасиш един живот, който не бива да спасяваш?

— Нищо подобно.

— Фокусирай се върху живота, който наистина искаш да спасиш.

— Точно това правя.

— Имаш краен срок. Не ме подвеждай, моля те.


Ричър извървя пеша разстоянието до участъка. Питърсън го задмина с колата си. Срещнаха се в притихналото преддверие. И двамата бяха наясно, че за момента нямат какво да правят. После Холанд излезе от кабинета си.

— Трябва да отскочим до лагера и да хвърлим едно око — каза той. — Докато още е светло.

26

Потеглиха с колата на Холанд. В сравнение с патрулката на Питърсън тя беше по-удобна за трима пътници, тъй като нямаше предпазна решетка между седалките. Ричър се настани отзад, изпъна крака и се зае да наблюдава пътищата, по които беше пътувал сутринта. Условията бяха все така лоши. Вятърът виеше с неотслабваща сила. Замръзналият сняг беше твърд като камък, прорязан от дълбоки пукнатини. И ослепително бял под бледите лъчи на следобедното слънце. Сякаш се бяха върнали в ледниковия период.

Изминаха стария път, който вървеше успоредно с магистралата, и поеха по изпълненото с ненужни завои шосе към лагера. Първите дванайсет километра бяха точно толкова тежки, колкото и преди. Ледени бабуни и дупки, замръзнали коловози с обратен наклон. После обстановката се промени, както преди. Дълга ивица идеално почистен бетон със симетрични преспи сняг отстрани, над които виеше вятърът.

Холанд стъпи на бетона и спря. Кракът му остана на спирачния педал. Приличаше на пилот, който се готви за излитане.

— Виждате това, което искате да видите, нали? — подхвърли той. — Идвал съм тук поне десет пъти и винаги съм си мислил, че това е път. Малко странен наистина, но все пак са го правили военните, да ги вземат мътните.

— Преди не беше толкова широк — рече Питърсън. — Не се забелязваше толкова, може би защото не беше почистен. Използваше се само средната му част. Но тези типове са го почистили основно, за пръв път от петдесет години насам. Не само от снега, а и от дебелия пласт пръст и мръсотия.

— Поработили са здравата — отбеляза Холанд. — Това трябва да им се признае.

— И още как — добави Ричър. — Бетонната настилка е дебела поне метър. По разгъната площ със сигурност е най-голямото съоръжение в Южна Дакота, дело на човешка ръка.

Гледаха напред в продължение на цяла минута. После Холанд отмести крак от спирачката и колата затрака с веригите си по бетона. Цели три километра. Пред очите им бавно изплуваха двете редици кафяви постройки, зад които стърчеше плочестият покрив на каменната къща. Холанд спря горе-долу на същото място, на което Ричър беше спрял сутринта. Но гледката вече беше различна. Никакви хора. Никакви пикапи. Никакви покрити с брезент мотоциклети. Само едно огромно, равно и старателно почистено пространство, сред което се гушеха дървените къщички, мрачни и изоставени.

Слязоха от колата. Сложиха шапките си, дръпнаха циповете и надянаха ръкавиците. Температурата продължаваше да пада. Много под нулата, утежнена от силния вятър. Студът бързо проникна през подметките на Ричър. Лицето му стана безчувствено за броени секунди. Холанд и Питърсън демонстрираха храброст, но си личеше, че и те страдат от жестокия студ. На лицата им се появиха червени петна, клепачите им пърхаха, започнаха да кашлят.

Насочиха се директно към каменната постройка, която изглеждаше точно така, както и сутринта. Отчасти мрачна и заплашителна, отчасти просто странна. Питърсън побутна вратата, но тя не помръдна. Изтърка с палец прясната скреж от ключалката, точно както го беше направил Ричър.

— Няма драскотини — констатира той. — Не е използвана често.

— Не е било нужно — кимна Ричър. — Отключили са я преди година, а днес сутринта са я заключили.

— И къде е ключът?

— Добър въпрос.

— Взели са го със себе си — рече Холанд.

— Едва ли — поклати глава Ричър.

— А защо не?

— Защото това място се продава. Логично е да го оставят някъде за новия собственик.

— Къде?

— Може би под изтривалката.

— Не виждам изтривалка.

— Значи под някоя саксия.

— Каква саксия, по дяволите?

— Фигуративно казано — обясни Ричър. — Хората оставят ключовете си на обичайни места.

Направиха един бавен кръг около сградата, като се оглеждаха внимателно. Но нямаше какво да видят. Сняг, бетон, двете редици дървени къщички, каменната постройка.

— Как трябва да изглежда? — попита Питърсън. — Като обикновен ключ?

— Голям ключ — поправи го Ричър. — Вратата е блиндирана, а това предполага сложна ключалка. С куп подвижни части, които се превъртат трудно. Следователно и ключът трябва да е голям и солиден. С Т-образна форма, като ключовете за навиване на стенните часовници. Вероятно изработен от специална стомана. От онези, които струват от хилядарка нагоре, но това едва ли е представлявало проблем за Пентагона.

— Може би са го заровили в снега. В колата имам металотърсач.

— Предполагам, че руснакът от Бруклин едва ли разполага с такъв. А това означава, че не е закопан в снега. Освен това не е любезно да караш клиента си да копае из преспите в продължение на часове.

— Къде е тогава?

Стените на постройката бяха покрити с каменни корнизи и метални орнаменти. Всяко разстояние в рамките на човешкия ръст би било прекалено очевидно. Ричър направи още една обиколка, опипвайки вдлъбнатините на височина над два и четирийсет. Нищо. По-високо разположено скривалище беше малко вероятно, освен ако руснакът не си носи сгъваема стълба.

Ричър прекрати обиколката си и отново огледа сградата.

— Трябва да е на точно определено място — промърмори той. — Например под третото нещо отляво или четвъртото отдясно.

— Какво нещо? — попита Питърсън.

— Къща, легло и бог знае още какво.

— А не можем ли да разбием вратата с щанга?

— Тя е блиндирана. Което ще рече, че може да издържи на мощна ударна вълна.

— Но ние ще дърпаме навън, а не навътре.

— Ударната вълна се придружава от вакуум. Налягане, последвано от спад. Налягането натиска навътре, а спадът означава засмукване в обратна посока. Точно толкова силно, колкото и налягането. Което прави подобни врати изключително здрави.

— В такъв случай да започваме търсенето — предложи Питърсън.

— Кое е щастливото ти число?

— Три.

— Значи започваме с третата къщичка под третия дюшек.

— Откъде ще броим?

Ричър замълча за момент.

— Още един добър въпрос. Да речем, първият ред отляво надясно. Но всяка система на броене е субективна. Следователно объркваща. Обективно погледнато, ще бъде по-добре, ако изберем най-близкия или най-отдалечения маркер.

— Откъде?

— От тук. От тази заключена врата.

— Но от това не следва, че ключът изобщо се намира в някоя от къщичките.

— Не е в снега и не може да бъде в самата сграда. Какво друго ни остава?

Питърсън се обърна и тръгна към най-близката постройка. Първата на задния ред, разположена срещу втората на предния. Същата, която Ричър беше проверил сутринта. Вратата беше отключена. Питърсън я бутна и влезе. Ричър и Холанд го последваха. Грубите пердета си бяха на прозорците. Но всичко останало беше изнесено. Непокътнати бяха само дванайсетте легла с метални рамки и голи дюшеци на сини и бели черти. Помещението изглеждаше тъжно, изоставено и празно.

Но беше топло.

Горелката на нафтовата печка беше затворена, но тя продължаваше да излъчва акумулирана топлина. Чувството беше прекрасно. Ричър смъкна ръкавиците си и протегна ръце към нея. Елементарните физически закони сочеха, че печката трябва да изстива през цялото време след изключването си. Три часа след него тя би трябвало да още топла, а след още три — студена като камък. Но в момента беше топла, дори гореща. Което си беше истинско чудо. Комбинацията от ковано желязо и скорошното органично горене беше наистина чудотворна.

— Вие търсете, където искате, но аз оставам тук — обяви той.

— С малко късмет и другите ще са топли — рече Питърсън.

И наистина бяха. Тримата се прехвърлиха в най-отдалечената къща, където завариха същата ситуация. Празно помещение, голи дюшеци и топла печка. Именно от там започнаха сериозното търсене. Топлината им помогна да действат търпеливо и внимателно. Провериха всеки дюшек, всяка рамка, всяка ниша и пролука. Не пропуснаха и тоалетното казанче в банята. Търсеха разхлабени дъски, ослушваха се за кухини в стените, развинтиха абажурите на всички лампи.

Не откриха нищо.

Три без пет следобед.

Оставаха тринайсет часа.


После претърсиха кухнята, която се помещаваше в съседната къща. Ричър беше на мнение, че тя е една от възможностите. Като пространство беше открита и проста. Единствена за целия лагер. По-лесна за претърсване от останалите хижи. Но ключът не беше там. Бурканите за брашно, захар и кафе бяха по местата си, но бяха прекалено празни, за да скрият някакъв метален предмет. Нямаше го и по лавиците. Не беше залепен с тиксо под масата, не беше скрит в останките от корнфлейкс, не беше пъхнат сред купчините чаши.

Напуснаха кухнята и тръгнаха обратно към каменната сграда, претърсвайки къщите една по една. Ставаха все по-бързи и по-ефективни, просто защото всички бяха еднакви. Накрая стигнаха дотам, че можеха да си вършат работата почти със затворени очи. Но резултат нямаше.

Накрая стигнаха там, откъдето бяха започнали — най-близката къща до каменната постройка. Не изпитваха особено желание да се захващат с нея, тъй като бяха сигурни, че и там ги очаква разочарование. И окончателният провал след прегледа на всичките петнайсет постройки. Все пак Ричър влезе вътре, последван от другите двама. Обиколи помещението, подмина печката и спря до последното легло вдясно.

— Сутринта тук седеше едно момиче — рече той.

— Какво момиче? — изправи се до него Холанд.

— Рокерка, най-много деветнайсет-двайсетгодишна. Само тя не беше навън. Всички останали почистваха снега.

— Болна ли беше?

— Не, изглеждаше напълно здрава.

— Заключена?

— Не, вратата беше отворена.

— Може би е пазела ключа. Такава е била задачата ѝ.

— Може би. Но къде ли го е оставила?

— Как изглеждаше?

— Висока, слаба и руса, като повечето местни хора.

— Мислиш, че е била местна?

— Метамфетаминът се произвежда на местна почва — рече Ричър. Висока, слаба и руса, повтори мислено той, после се обърна към Холанд. — Тук мобилните телефони имат ли покритие?

— Разбира се — кимна полицейският шеф. — Земята е равна до хоризонта. За нас вятърът, прахта и микровълните са едно и също.

— Може ли да използвам телефона ти?

Холанд му го подаде и той набра номера, който помнеше наизуст.

— Да?

— Аманда, моля.

Прищракване, тихо бучене, после гласът.

— Къде се изгуби, по дяволите? — раздразнено попита Аманда.

— Ти какво? Да не си майка ми?

— От доста време се опитвам да те открия.

— Намирам се до постройката, която е собственост на Военновъздушните сили. Опитвам се да вляза, но не мога да открия ключа. Бързо ми изброй двайсетте най-вероятни места, на които може да се скрие малък предмет.

— Процепът на видеото, чайникът, обувката, зад капака на телевизора, мястото за батерии в транзистора, издълбана книга, процеп в пенопласта на автомобилна седалка, калъп сапун, тубичка с меко сирене.

— Дотук са само девет. Ти си безнадежден случай.

— Дай ми време.

— Тук не разполагам с тази стока.

— Казвай какво виждаш около себе си.

Ричър тръгна да обикаля и да описва всичко пред очите си.

— Тоалетното казанче — каза гласът.

— Проверих ги всичките.

— Някой скъсан дюшек?

— Няма такъв.

— Хлабава дъска на пода?

— Не.

— В такъв случай подпали къщата и прекарай пепелта през сито. Във Военновъздушните сили със сигурност правят ключовете от същия материал, който използват за бойните глави. Няма начин да не оцелее.

— Защо си се опитвала да ме откриеш?

— Защото знам какво представлява този обект.

27

Доловили някаква част от думите през слушалката, Питърсън и Холанд бързо се приближиха. Ричър седна на леглото, на което беше седяло момичето.

— Това място е било предназначено за сиропиталище — рече гласът.

— Под земята? — вдигна вежди Ричър.

— Било е преди петдесет години. В разгара на Студената война. Всички били подлудели. Моят човек ми изпрати документите по факса. Ужасни прогнози за броя на жертвите. Руснаците разполагали с огромно количество бойни глави. Дори при тотален конфликт пак щели да им останат достатъчно, за да търсят допълнителни цели. Проиграли сме всевъзможни сценарии, стигайки до конкретен ден в конкретна седмица от годината. Събота или неделя, или по време на училищните ваканции, всички щели да бъдат еднакво уязвими. Но не и през работните дни и по време на семестъра. За тях прогнозата сочи, че е имало значително разделение между възрастното население и децата в смисъл на физическо местоположение. Родителите щели да бъдат на едно място, децата — на друго. Може би в скривалища под училищата.

— Или под чиновете — подхвърли Ричър.

— Добре де, както и да е — съгласи се гласът. — Работата е там, че две седмици след ракетната атака бройката на оцелелите щяла да се различава значително. Децата щели да бъдат повече от възрастните. Това направило впечатление на някакъв шеф на комисия към Конгреса и той стигнал до заключението, че децата трябва да има къде да отидат. Допуснал, че могат да стигнат до някое оцеляло летище, откъдето да бъдат превозени до рядко населени места. Така му хрумнала идеята за строителство на жилищни сгради, защитени от радиацията. Свързал се с командването на Военновъздушните сили и ги убедил. Бил роден в Южна Дакота и по тази причина започнали от там.

— Според местните клюки ставало въпрос за скандал — каза Ричър. — А строителството на сиропиталище едва ли е било скандално.

— Не ме разбираш. Прогнозите сочели, че възрастни просто нямало да останат. С изключение на няколко болни или ранени и умиращи пилоти. Въпросният шеф си го бивало. Идеята била да превозят децата по въздуха, да ги натикат под земята и да ги оставят да се оправят сами. Сами, разбираш ли? Като диви животни. Очертавала се доста грозна картина. В специално изготвените доклади на психолозите се споменавало за племенни вражди, кръвопролитни боеве, убийства и дори канибализъм. Изчисленията сочели, че средната възраст на оцелелите ще е около седем години. После психолозите направили анкета сред възрастните. Оказало се, че те най-много се страхуват, че ще умрат, а децата им ще останат сами. Искали да получат уверения, че всичко с децата ще бъде наред и ще има лекари, сестри, чисти чаршафи. Отказвали дори да слушат какво ще бъде истинското състояние на нещата. Така се вдигнал голям шум, довел до окончателно изоставяне на проекта. Надделял гражданският морал.

— Значи тази сграда просто си стои тук вече петдесет години?

— Някакви особености в конструкцията му я направили неизползваема за каквото и да било друго.

— Знаем ли какви са тези особености?

— Не. Архитектурните планове са изгубени преди десетилетия.

— Значи обектът е празен, така ли?

— Напълнили го с ненужни боклуци, а после просто го забравили.

— Още ли са тук тези боклуци?

— Вероятно.

— Какви по-точно са те?

— Още не знам. Те са в друга папка. Но едва ли са нещо особено. Да не забравяме, че още преди петдесет години са станали излишни.

— Ще разбереш ли за какво става въпрос?

— Моят човек вече е изискал папката.

— Нещо да ми кажеш за метеорологичната прогноза в района?

— Подай си главата навън и ще разбереш.

— Имах предвид онова, което се движи насам.

Кратка пауза.

— Утре отново ще вали сняг. Дотогава ще бъде ясно и студено.

— Къде може да бъде скришното място на една банда рокери?

— Не знам. Не мога да ти помогна.

Четири без пет следобед.

Оставаха дванайсет часа.


* * *


Ричър върна телефона на Холанд. Светлината от прозореца намаляваше. Слънцето се спускаше към хоризонта на запад, сянката на каменната сграда се удължаваше. Заеха се с претърсването на последната къща. Друг шанс нямаше да имат. Дюшеците, железните рамки на леглата, тоалетното казанче, дъските на пода, стените и лампите. Работеха бавно и внимателно.

Но въпреки старанието си не откриха нищо.

— Да отскочим до град Пиер и да доведем ключар — предложи Питърсън.

— Касоразбивач ще ни свърши по-добра работа — рече Ричър. — В затвора сигурно имат някой.

— Още не мога да повярвам, че никога не са използвали това място. Струвало е цяло състояние.

— По онова време не е имало ограничения в бюджета за отбраната.

— Все пак би трябвало да му намерят някакво приложение.

— Имало е някаква грешка в строителството.

— Въпреки това. Все някой би могъл да го използва.

— За флота е твърде навътре в сушата. Тук сме горе-долу в географския център на Щатите. Така поне обясниха в автобуса.

— Биха могли да го използват за тренировъчна база на Морската пехота.

— Не и с думичката „южна“ в името на щата. Звучи зле. Морската пехота би предпочела Северна Дакота. Или Северния полюс.

— Може би не са искали да спят под земята.

— Тези спят, където им кажат. И когато им кажат.

— Чувал съм, че провеждат зимната си подготовка в Сан Диего.

— Доста време съм служил в армията, но така и не разбрах смисъла на обучението в Морската пехота — заяви Ричър.


* * *


Излязоха на студа и огледаха за последен път каменната сграда с непревземаемата врата. После се качиха в колата и потеглиха. Три километра по пистата, предназначена за самолетите със спасените деца. После още дванайсет по стария двупосочен път, осигуряващ достъп на възрастните. Студената война. Лош период от историята на човечеството. Може би не чак толкова опасен, колкото са го мислили тогава. Една част от съветските ракети са били измислица, друга са се оказали просто боядисани дървета, а трета — с конструктивни дефекти. Но и руснаците са имали свои психолози, които са писали рапорти на кирилица за собствените си седемгодишни деца, за племенни междуособици, убийства и канибализъм. В онези години е било напълно реално. По време на Кубинската криза Ричър бе едва на две години. В някоя тихоокеанска база. Без никаква представа за каквото и да било. По-късно майка му разказваше как двамата с баща му са изчислявали пътя на отровния вятър в южна посока. Мислели, че ще продължи да духа две седмици, не повече. В къщата си имали оръжие. А повечето обитатели на базата се били снабдили с хапчета.

— Точни ли са метеорологичните прогнози в района? — попита Ричър.

— Обикновено да — отвърна Питърсън.

— За утре отново предвиждат да вали сняг.

— Това ми звучи нормално.

— Значи скоро ще се появи някой. Иначе едва ли биха почистили пистата.


На дълга писта на югоизток от изоставената база един самолет се насочваше за кацане. Пистата беше част от военновъздушната база „Андрюс“ в щата Мериленд. Самолетът не беше голям. Корпоративна машина, наета от военната полиция за превоз на арестанти. В нея имаше шест души. Командир, втори пилот, трима конвоиращи и един затворник. Затворникът беше капитанът от Четвърта пехотна дивизия, дислоцирана във Форт Худ. Беше облечен с цивилни дрехи, окован в стандартните, свързани помежду си вериги на китките, кръста и глезените. Самолетът спря в края на пистата, стълбичката се спусна. Затворникът беше свален и натикан в колата, която чакаше долу. На задната седалка. Посрещна го жена с униформата на майор от военната полиция. Малко над среден ръст, стройна, с прибрана на тила дълга тъмна коса. Загоряло лице, дълбоко разположени кафяви очи. Излъчваше интелигентност, авторитет, младост и мъничко дяволитост. Всичко това едновременно. На ревера ѝ имаше лентички за медали. Една „Сребърна звезда“ и две „Пурпурно сърце“.

Зад волана нямаше шофьор.

— Добър ден, капитане — рече жената.

Капитанът не отговори.

— Казвам се Сюзан Търнър — представи се жената. — Имам чин майор и съм командир на Сто и десета част на Военната полиция. Случаят ви е възложен на мен. Ще поговорим тук, на място, а после вие ще се качите обратно в самолета. Ще отпътувате или за Тексас, или директно за Форт Левънуърт. Ясно ли е?

Гласът ѝ беше топъл. Малко дрезгав, леко задъхан, едва доловимо интимен. Глас, в който се долавяше покана за откровеност.

Капитанът от пехотата го усети.

— Искам адвокат — рече той.

— Ще го имате — кимна Сюзан Търнър. — Не един, а колкото пожелаете. Ще бъдете заобиколен от адвокати, повярвайте ми. Все едно че сте на конгрес на Асоциацията на адвокатите със стодоларова банкнота, окачена на шията ви.

— Не можете да разговаряте с мен без адвокат.

— Не е точно така. Вие не можете да разговаряте с мен без адвокат, но аз мога да говоря каквото си искам. Схващате ли разликата?

Мъжът не отговори.

— Имам лоши новини — добави Сюзън Търнър. — Вие ще умрете. Знаете го, нали? Издънката ви е тотална. Няма жив човек, който да се е издънил повече от вас. Никой не може да ви спаси. Това ще ви го кажат и адвокатите, независимо колко ще си наемете. Всички ще ви кажат едно и също. Ще бъдете екзекутиран, вероятно много скоро. Няма да ви давам напразни надежди. Вие сте жив мъртвец.

Мъжът не каза нищо.

— Мъртвец, който в момента седи в една кола и слуша думите ми — добави Търнър. — Нещо, което сте длъжен да направите, защото сте изправен пред важен избор. Единият е каква да бъде последната ви вечеря. Най-често си поръчват пържола и сладолед. Не знам защо. Нямам отношение към здравословното хранене. Интересува ме другият ви избор. Можете ли да отгатнете за какво става въпрос?

Мъжът мълчеше.

— Изборът как да умрете. Или Тексас ще ви екзекутира за убийството на съпругата ви, или Левънуърт ще ви ликвидира за държавна измяна. Ще бъда откровена с вас. Според мен и двата избора не ви правят чест. Но в случая с Тексас може би ще получите известно разбиране. Стрес от бойната служба, постоянни опасни мисии, ей такива неща. Посттравматична реакция. Някои дори биха казали, че сте жертва.

Мъжът мълчеше.

— Но въпросът с измяната е по-различен — продължи Търнър. — За нея няма оправдание. Родителите ви ще трябва да продадат къщата си и да заминат. Може би ще се наложи да сменят имената си. А може би няма да продават нищо, а просто ще се обесят в мазето.

Мъжът продължаваше да мълчи.

— Но мазето не е достатъчно високо. Ще стане бавно и мъчително. Ще бъде по-скоро задушаване. Може би ще се държат за ръце.

Мълчание.

Търнър се раздвижи на седалката. Дълги крака, обути в тъмен чорапогащник.

— Помислете и за по-малкия си брат. Дълги години сте били пример за него. Но дотук. Ще му се наложи да напусне флота. Кой би му се доверил? Брат на предател. Това означава доживотна присъда и за него. Ще му се наложи да работи по строежите. Ще се пропие. Всеки ден ще ви проклина. Може би също ще се самоубие. Най-вероятно с пистолет. В устата или зад ухото.

Мъжът мълчеше.

— Ето какво ще ви предложа — смени тона Търнър. — Можем да потулим въпроса с измяната. Дълбоко и завинаги. Но само ако решите да говорите с мен. Пълни признания, с всички подробности.

Мъжът мълчеше.

— В противен случай следствието ще бъде публично — добави Търнър. — При открити врати. Си Ен Ен ще научи адреса на родителите ви, а ние ще уведомим флота, където служи брат ви. Но не офицерите, а директно колегите му.

Още една дълга пауза.

— Добре — прошепна най-сетне мъжът.

— Какво добре?

— Ще говоря с вас.

— Моля?

— Ще говоря с вас, госпожо.

Търнър свали Страничното стъкло.

— Кажете на пилота, че има достатъчно време за вечеря — подвикна тя.


Платон прекъсна връзката с пилота си. Той беше позвънил да предупреди, че времето се влошава и през следващите двайсет и четири часа на север отново ще вали сняг. Нещо, което Платон вече знаеше от сателитната телевизия. На специална бетонна площадка до къщата беше монтирана огромна сателитна чиния. Тя беше свързана с приемник, а приемникът — с огромен телевизор с течни кристали, марка „Сони“, който заемаше цяла стена във всекидневната и който в момента беше включен на метеорологичния канал.

Но телевизорът не беше единствената вещ на стената. Под него, над него и отстрани бяха сбутани осемнайсет маслени картини. Други четирийсет и три заемаха съседните стени, плюс още двайсет на последната. Общо осемдесет и едно произведения на изкуството. В голямата си част второразредни картини на четвърторазредни художници. Треторазредни произведения на треторазредни художници. Или четвърторазредни произведения на второразредни майстори. Едно от тях приличаше на Моне, но Платон си даваше сметка, че най-вероятно е фалшификат. Моне бе рисувал много. Купуван много, но и много копиран. Някой беше казал, че през живота си той е нарисувал около две хиляди картини, шест хиляди от които в момента се намират в САЩ. Платон не беше глупак. Съзнаваше отлично какво притежава. И защо го притежава. Не беше кой знае какъв любител на изкуството. Не му беше по сърце. Но всяко платно в това помещение беше сувенир от нечий разбит живот.

Между картините стърчаха малки закачалки във формата на подкови. Десетки, може би стотици. Отдавна не ги беше броил. На всяка от тях бяха окачени гривни и колиета. Толкова, колкото можеха да поберат. Диаманти, изумруди, рубини и сапфири. Златни, сребърни и платинени верижки. Обеци и пръстени на отделни куки. Венчални халки, годежни пръстени, пръстени с печати, класически пръстени, големи диаманти в обков.

Бяха стотици.

Може би дори хиляди.

Всичко бе въпрос на време.

Това го интересуваше. Това беше класа. Колко дълго можеха да оцелеят хората, когато парите им свършеха и започнеха да продават телата си? Колко пласта ги деляха от поражението и капитулацията, каква бе разликата между проблемите и разрухата? Бедните нямаха време. Не притежаваха защитни пластове. Те имаха нужда от неговата стока. И когато жалките им средства се изчерпеха, а това обикновено ставаше в деня на заплащането, те започваха да лъжат и крадат и излизаха на улицата, готови на всичко. От тях той получаваше само пари и нищо друго.

Но богатите бяха различни. Те имаха по-дебели портфейли и издържаха много по-дълго, но не и вечно. Започваха бавно да източват банковите си сметки, после продаваха акциите и облигациите си, прехвърляха инвестициите си. Накрая стигаха до чекмеджетата и кутиите за бижута. Най-напред се разделяха със забравени и неособено харесвани вещи, обикновено получени по наследство. Стигаха до него по дълъг и бавен път, започващ от скъпите предградия на Чикаго, Минеаполис, Милуоки, Де Мойн и Индианаполис. След тях по него поемаха свалени от стените картини, пръстени и колиета. Втората вълна идваше след серия обири на родителите, а третата — след посещения при дядо и баба. Когато не им останеше нищо, богатите също рухваха. Отначало се прехвърляха да живеят в хотели, като се самозалъгваха, че така им харесва. Но в крайна сметка и те стигаха до улицата, ровеха в боклуците и мръзнеха, готови на всичко.

Всичко бе въпрос на време.


Холанд паркира и тръгна към кабинета си. Питърсън и Ричър се насочиха към общата зала. Тя беше празна, както обикновено. На бюрото в ъгъла нямаше съобщения, гласовата поща беше празна. Ричър вдигна слушалката, после я върна на мястото ѝ. Показалецът му почука по спейс клавиша и компютърът оживя. На екрана се появи щит с кръстосани мечове, върху който беше изписано „Полицейско управление Болтън“. Голяма и малко несъразмерна графика. На метър от него бръмчеше и потракваше компютърът. Твърдият диск набираше скорост.

— Тук имате ли някаква база данни? — попита Ричър.

— Защо питаш? — отвърна Питърсън.

— Можем да проверим тоя Платон, който и да е той. По всичко личи, че е един от основните играчи.

Питърсън се настани на съседното бюро и затрака по клавиатурата. Кликна на едно-две места, вкара някаква парола. Вероятно се беше отворил диалогов прозорец, защото Ричър видя левия му показалец да натиска „Shift“, а десния да изписва буквите една по една: П-Л-А-Т-О-Н.

Платон.

— Нищо — обяви в следващата секунда полицаят. — Само отпратка към „Гугъл“, където пише, че бил гръцки философ.

— Някакъв списък с прякори?

Питърсън набра още няколко символа. Девет почуквания по клавиатурата.

— Южноамериканец с неизвестно гражданство — обяви той. — Липсват сведения за истинското му име и възраст. По всяка вероятност живее в Мексико. Предполагаем собственик на заложни къщи в пет американски града, подозиран в трафик на наркотици и проституция.

— Добър човек.

— Няма полицейско досие. Нито тук, нито в Мексико.

— Това ли е всичко?

— Във федералната база данни сигурно има повече, но аз нямам достъп до нея.

Ричър отново вдигна слушалката, а после я върна на мястото ѝ. В Рок Крийк имаха по-важна работа от неговите проучвания. Запита се дали не е започнал да им писва. Или да ги отегчава. Като някой от бившите военни, които продължаваха да живеят около някогашните си гарнизони, наливаха се до зори в евтините кръчми наоколо и дрънкаха какви ли не глупости за славното минало. Или като пенсионираните градски ченгета, които не бяха спестили достатъчно, за да се преселят на юг, и продължаваха да посещават старите кръчми, които преди бяха контролирали, и се намесваха във всеки разговор.

— Можем да отскочим до затвора — подхвърли Питърсън. — Те са включени към федералната база данни, а аз познавам хора, които мога да ни свършат работа.

Пет без пет следобед.

Оставаха единайсет часа.

28

Затворът се намираше на осем километра на север, в края на продължението на пътя, който свързваше магистралата с града. Прав като конец път, сякаш проектантът беше теглил една черта с линията си върху картата. Почистен от снега, с разхвърляна по платното сол. Оживен. Ден за свиждане. Автобусите от центъра на града и обратно сновяха неуморно.

Осемте километра изминаха за осем минути. През първите седем от тях Ричър виждаше само схлупено небе и микроскопични късчета лед във въздуха. После се появи затворът. Бледото сияние на хоризонта се превърна в стотици отблясъци синкавобяла светлина, които обливаха ограда от бодлива тел. Дълга ограда, висока около четири метра. И може би около четири метра широка, разделена на две части. Пространството между двете беше запълнено с метални спирали. Още спирали бяха монтирани отгоре. Те леко помръдваха от вятъра и мътно проблясваха на светлината на прожекторите. Самите прожектори бяха окачени на високи пилони, наподобяващи тези по стадионите, издигащи се на десетина метра един от друг. Огромни, обърнати надолу метални сфери, групирани по четири и оборудвани с мощни осветителни тела. На всеки трийсет метра се издигаха наблюдателни вишки — високи разкрачени конструкции с остъклени кабини и външни мостчета за достъп, оборудвани с подвижни прожектори. Светлината им се отразяваше от дебел пласт недокоснат сняг, който я правеше двойно по-ярка. Отвъд оградата се виждаше плац, заемащ триста метра, заобиколен от нови правоъгълни бетонни постройки. Заемаха площ колкото едно средно голямо село. Или на малък град. Сградите бяха осветени както отвън, така и отвътре. Дебелите им стени бяха осеяни с малки прозорчета, които приличаха на корабни илюминатори. Покривите им бяха покрити с дебел пласт сняг, еднакви като войнишки одеяла.

— Ето я дойната крава — промърмори Питърсън.

— Впечатляващо — рече Ричър.

И наистина беше. Огромен, простиращ се върху стотици декари терен. Ярко осветен, наподобяващ извънземен космически кораб на фона на тъмната пустош. Увиснал в пространството, сякаш се колебаеше дали да кацне, или да изчезне в мрака и да потърси друга, по-гостоприемна земя.

Пътят свършваше на нещо като широк площад пред главния портал. Периферията му се очертаваше от скамейките на автобусните спирки, маркирани от кошчета за боклук. Питърсън го пресече по средата. Порталът представляваше нещо като тунел, с покрив и стени, върху които имаше дебели спирали бодлива тел. Достатъчно висок, за да пропуска затворническите автобуси, и достатъчно широк за двете платна — едното навътре, другото навън. Всяко от платната свършваше пред тройни врати. Питърсън мина през първата от тях, която моментално се затвори след колата. Спряха пред втората, също затворена. Дебело облечен надзирател излезе от някаква странична врата, огледа ги и се върна обратно. Вратата се отвори и Питърсън измина още десетина метра. После процедурата се повтори. Когато се отвори и третата врата, колата се насочи към правоъгълните сгради. Плацът беше отъпкан от автомобилни гуми и човешки крака. Беше ясно, че градските автобуси свалят пътниците си отвън пред портала. Ричър си представи как жената с малкото дете, които беше видял в закусвалнята, газят снега към помещенията за свиждане и обратно.

Питърсън паркира максимално близо до вратата за посетители. Зад нея се простираше празно и мрачно преддверие. Подът беше покрит с мокър линолеум, стените бяха боядисани със зелена блажна боя, на тавана светеха луминесцентни тръби. В дъното имаше рентген и метален детектор, около които бездействаха трима униформени надзиратели. Питърсън ги познаваше. И те него. След минута ги пропуснаха в чакалнята през една от страничните врати. Новопостроено, но вече занемарено помещение. Топлият въздух миришеше на престояло кафе, прясна пот, влажни вълнени палта и евтини полиестерни униформи. Обзавеждането се изчерпваше с пет ниски стола, наредени пред бюро с компютър. Един униформен надзирател го включи, набра някаква парола и излезе.

— Федерален затвор, федерална база данни — каза Питърсън. Явно не беше много добре запознат с последната, тъй като му се наложи доста дълго да чука по клавиатурата. Процедура, придружена от стиснати устни и учестено дишане. Най-накрая стигна до нещо, тъй като отпусна ръце и се взря в екрана.

— Същата работа, поне в началото — промърмори той. — Южноамериканец, с неизвестен произход и неизвестна възраст, може би надхвърлил четирийсет години. Вероятно живее в Мексико, притежава заложни къщи в Чикаго, Минеаполис, Милуоки, Де Мойн и Индианаполис. Подозиран за разпространение на дрога в споменатите градове, плюс организирана проституция.

— Нещо ново? — попита Ричър.

— Имената на градовете. Те липсваха в предишната справка.

— А освен тях?

— Нищо доказано. Стандартно предупреждение за опасността, която представлява този човек. Стигнал е до най-високите етажи, където едва ли имат достъп невинни момченца от църковния хор. Предполага се, че е убил стотици хора. Изглежда, това е едно от предварителните изисквания за достъп. Де Мойн не впечатлява никого за разлика от Чикаго. Със сигурност не е аматьор.

Питърсън отново зачука по клавиатурата. Отново стисна устни и задиша учестено.

— Притежава собствен самолет — обяви след секунди той.

— Много хора притежават самолети.

— Но този е Боинг седем три седем. Стандартен пътнически лайнер, преустроен за частно ползване. Предполага се, че го е купил от фалирала авиокомпания в Мексико.

Ричър не каза нищо.

Питърсън продължи да чука по клавиатурата.

— Много е нисък — добави той. — Малко над метър и петдесет.

— Наистина ли?

— А ти колко си висок?

— Метър и деветдесет и три.

— Значи си с четирийсет сантиметра по-висок от него.

— На практика той е джудже — рече Ричър.

— Някакъв тип го нарекъл джудже и се събудил в болницата с отрязани крака — мрачно обясни Питърсън.


Сюзан Търнър се добра до канцеларията си в Рок Крийк след дълго и бавно шофиране в натоварения трафик. Паркира на запазеното си място, влезе през входната врата и пое нагоре по стълбите. Парапетите все още бяха железни, коридорът на втория етаж все така тесен, застлан с линолеум. Зад вратите с матирани прозорчета все още имаше канцеларии. Нищо не се е променило от времето на Ричър, помисли си тя. Най-много да са пребоядисали канцелариите, които все още бяха обзаведени по служебния протокол. В нейната се намираше прословутото метално бюро с три телефона, които осигуряваха трийсет външни линии. Ергономичен офис стол на колелца, кантонерки и два стола за посетители на пружиниращи крачета. Стъкленият полилей представляваше обърната купа, която висеше от тавана на три железни вериги. В нея беше завинтена енергоспестяваща крушка. Настолният компютър разполагаше с бърза и сигурна връзка с държавните учреждения. Освен това тя имаше и лаптоп, който беше свързан безжично с отделна мрежа. На стената висеше осъвременена карта на света.

Сюзан седна зад бюрото. Съобщения нямаше. Никакви новини от Военновъздушните сили. Ричър не се беше обаждал. Тя вкара дигиталния диктофон в USB порта. Разговорът ѝ с арестанта автоматично се прехвърли в аудиофайл. Системата за гласово разпознаване щеше да го превърне в писмен документ. Двата новосъздадени файла щяха да бъдат изпратени по местоназначението си. В резултат щяха да последват арести. В Тексас, Флорида и Ню Йорк. После щеше да последва официална похвала за добре свършена работа, плюс препоръка за награждаване с „Бронзова звезда“. Това беше ясно като бял ден.

Ричър също е бил награден с „Бронзова звезда“ далеч назад във времето. Тя знаеше това от личното му досие, което лежеше разтворено върху бюрото ѝ. Дебело и старо, сякаш задъхано от теснотията на твърдия картон. Беше го прочела няколко пъти. Джак Ричър, без бащино име, роден на 29 октомври. В семейство на военни, но без наследствена кариера, тъй като баща му бе служил в Морската пехота. Майка му беше французойка. Завършил Уест Пойнт, служил в продължение на тринайсет години. Единствено във Военната полиция. От гледната точка на Сюзан това автоматично го превръщаше в ангел въпреки непрекъснатите неприятности, съпътстващи кариерата му. Беше казвал каквото мисли, без да му пука пред кого. Беше вършил каквото трябва, без да му пука за последствията. Беше пренебрегвал правилата, беше рязал глави. Разжалван в капитан, защото счупил крак на някакъв цивилен. А във всяко разжалване се крие кодирано послание. Време за преместване, приятел. Но той беше останал. И се беше борил със зъби и нокти, за да си върне майорските пагони. Нещо, което се случва изключително рядко. А после бе оглавил 110-а част. Първият ѝ командир. Или по-скоро основател.

Такъв беше нейният предшественик. Което не означаваше, че е пример за нея.

Но в хода на тези тринайсет години служба той бе награждаван с редица медали — „Сребърна звезда“, Медал за изключителна служба на Министерството на отбраната, „Легион за заслуги“, „Пурпурно сърце“ и „Бронзова звезда“. Явно способен и всеотдаен мъж с голям талант. Което означаваше, че при повече дисциплина, баща в Сухопътните сили и майка американка днес би могъл да бъде дори началник-щаб на армията.

Една доста ексцентрична кариера.

„Сребърна звезда“ и „Пурпурно сърце“ бе получил в Бейрут, където бе служил като офицер за свръзка в Морската пехота по времето на големия бомбен атентат в американските казарми. Той бил тежко ранен, но въпреки това проявил героизъм. Заслугите му за останалите медали не бяха цитирани, което означаваше изпълнение на секретни мисии.

Бил хоспитализиран в Бейрут, а после го транспортирали по въздуха за лечение в Германия. Досието съдържаше и медицинският му картон. Бил с отлично здраве. Получената при бомбардировките рана зараснала бързо и напълно. След нея останало онова, което в армията наричат „обезобразяващ белег“. Тоест бог знае колко ужасяваща гледка. Бе висок метър и деветдесет и три, а според медицинските документи от Германия тежеше сто и осем килограма. И нямаше никакви недостатъци. Зрението му бе отлично.

Той имаше много способности. Беше високоценен експерт по малокалибрените огнестрелни оръжия. Бе спечелил с рекорден резултат вътрешното състезание по стрелба с пушка на хиляда метра. По някаква странна ирония физическите му качества се оценяваха като малко над средните в класната стая и отлични на бойното поле. Свободно владееше английски и френски и прилично испански. Безупречен бе с всички видове лично оръжие и изключителен в ръкопашния бой. Сюзан знаеше много добре какво означава последното. Все едно да се изправиш срещу включен на високи обороти електрически трион.

Твърд, но интелигентен човек.

Снимката му беше залепена от вътрешната страна на корицата. Бе цветна, леко избеляла от времето. Къса разрошена коса. Яркосини очи под полуспуснати клепачи. Прям и втренчен поглед. Два видими белега — единият в ъгълчето на лявото око, а другият на горната устна. Лицето му приличаше на издялано от камък от добър, но припрян скулптор. Имаше дебел врат, широки рамене, дълги ръце с големи длани.

Устните му бяха разтеглени в лека усмивка, излъчваща търпение и лека досада. Сякаш бе знаел, че го снимат, и току-що бе предупредил фотографа, че разполага с три секунди, преди да натика апарата в гърлото му.

Джак Ричър, без бащино име.

Общото впечатление на Сюзан беше, че е интересен човек, вероятно добър като приятел, но изключително опасен като враг.

Вдигна слушалката и набра своя човек във Военновъздушните сили. Попита за нещо ново и получи отрицателен отговор. Позаинтересува се кога ще има новини и човекът отвърна скоро. А тя каза, че трябва да бъде много скоро.

— Май се опитваш да впечатлиш някого, а? — обади се нейният човек.

— Нищо подобно! — тросна се тя и прекъсна връзката.

Последният документ в досието на Ричър беше стандартен формуляр за обща справка, съдържащ обобщения на останалите документи. Седемдесет и три на брой, всичките засекретени. Нищо особено. В армията всички документи са засекретени. Първите седемдесет и две справки носеха различни дати в рамките на тринайсетте години служба. Степента на тяхната секретност беше такава, че всеки опит за проникване в тях щеше да я постави в неудобно положение. Явно ставаше въпрос за оперативни рапорти. Секретността на седемдесет и третата беше по-ниска, но за сметка на това тя беше много стара. Според датата ѝ Джак Ричър без бащино име би трябвало да е бил едва шестгодишен. Съвсем малко момче. Това беше странно. По правило рапортът за семейното положение би трябвало да се намира в архивите на Морската пехота, а не в тези на Сухопътните войски. Заради баща му.

Но защо армията бе запазила документ за едно шестгодишно хлапе?

Сюзан изпрати имейл до отдел „Човешки ресурси“ с молба за еднократна парола. С нейна помощ щеше да получи временен достъп до въпросния документ.


Процедурата по напускането на затвора беше същата като при влизането, но в обратен ред. Плюс старателен обиск на превозното средство. Питърсън спря в първата изолирана клетка. Двама въоръжени с фенерчета надзиратели прегледаха багажника и задната седалка, после размениха местата си и повториха обиска. Централният портал се отвори и Питърсън вкара колата във втората клетка. Пазачът там провери само документите им за самоличност и им махна да минават.

— Какво ще кажеш? — подхвърли Питърсън.

— За кое?

— За мерките за сигурност.

— Адекватни са.

— Само толкова?

— Такива трябва да бъдат.

— Според мен са много добри.

— В крайна сметка човешката природа ще надделее. Все пак са нови, от година и нещо. Достатъчно е двама надзиратели да ги домързи по едно и също време. Рано или късно ще се случи. Винаги се случва.

— Песимист.

— Не, реалист.

Питърсън се усмихна, натисна педала и колата пое по заснежения път към града.


На две хиляди и седемстотин километра на юг малък кортеж от три черни рейнджроувъра се движеше към имението на Платон. И трите бяха чисто нови, на не повече от месец, спортен модел със затъмнени стъкла. На практика представляваха модифицирана версия на „Лендроувър LR3“, оборудвани с форсирани двигатели на ягуар. Изключително подходящи за черните, но сравнително безопасни пътища, които водеха към имението на Платон в равнината Мичоакан. Във всяка кола имаше по двама души, общо шестима. Всички бяха местни хора, надхвърлили трийсет, с двайсетинагодишен опит, облечени в тъмни костюми и добре въоръжени.

Всички бяха работили за Платон и преди. Което означаваше, че малко се страхуваха.

Трите джипа изскочиха от последния завой и поеха по прашната права отсечка от километър и половина, която свършваше пред портала на имението. Мъжете зад волана знаеха, че вече ги следят с бинокъл и няма връщане назад. Придвижваха се плътно един зад друг и поддържаха стабилна скорост от осемдесет километра в час. После намалиха. Достатъчно далеч, за да не представляват заплаха. Говореше се, че охраната на портала е въоръжена с противотанкови ракети. Или най-малкото с гранати, изстрелвани с ракета. Плюс ракети земя-въздух срещу нападение от правителствени хеликоптери. Последното може и да не беше истина, но никой нямаше желание да провери.

Трите джипа спряха на почетно разстояние от портала. Шестимата мъже слязоха от купетата със затъмнени стъкла и останаха неподвижни в жегата на ранната вечер. Никой не се приближи към тях, но те знаеха, че са обект на разпознаване от разстояние. И това щеше да бъде всичко. Доброто им поведение се гарантираше не от мерки за сигурност, а от простия факт, че в близката околност живееха техните сестри, майки, баби и братовчедки. Никой от тях не искаше да гледа как дерат кожата на някоя от близките му. Може би защото съжителството с нея след това щеше да бъде доста трудно.

Забръмча бензинов двигател и порталът бавно се отвори. Минута след като трите автомобила минаха през него, системата автоматично го затвори след тях.


Питърсън свали Ричър пред дома на Джанет Солтър. Тук беше новото му временно убежище. Подметките му заскърцаха по снега нагоре по пътечката. Полицайката в антрето му отвори. Джанет Солтър седеше под кръга светлина на настолната лампа в библиотеката с книга в ръка. Другата полицайка дежуреше до прозореца, с гръб към вътрешността на стаята. Всичко беше спокойно.

— Чета Шерлок Холмс — вдигна книгата Джанет Солтър.

— За кучето, което не лае нощем? — попита Ричър.

— Точно нея.

— Вече мислих по този въпрос. Вятърът духа откъм къщата на съседите ти. Кучето не може да надуши евентуалното присъствие на външни хора.

— Искам да ти покажа една подобна книга в гостната.

Джанет Солтър остави своята книга на масичката и се надигна от стола. Ричър я последва в предната стая. Тя затвори след него, но не му показа никаква книга. Вместо това попита:

— Рокерите наистина ли си тръгнаха?

— Да.

— Ще се върнат ли?

— Не мисля.

— Значи съм в безопасност?

— Не съвсем.

— Защо началник Холанд ги е пуснал да си заминат?

— Такива са правилата в малкия град — отвърна Ричър.

— Което означава, че моите показания пред съда ще „заковат“ само един човек, както обичате да се изразявате.

— Така е.

— Но уговорката беше друга. Трябваше да заковем всички. А сега те ще се превърнат в проблем за някое друго градче.

— А после за второ, трето и така нататък.

— Това не е справедливо.

— Но така стават нещата.

— Исках да кажа, че не е честно да се излагам на толкова голям риск срещу толкова малка отплата.

— Искате да се оттеглите ли?

— Да.

Шест без пет вечерта.

Оставаха десет часа.

29

Джанет Солтър седна на един от столовете в гостната, а Ричър погледна през прозореца. Навън беше спокойно. Само ченгето в патрулката, което си гледаше работата както трябва. Той непрекъснато въртеше глава наляво-надясно, очите му следяха огледалото за обратно виждане.

— Според мен е късно — каза Ричър. — И нищо няма да се промени.

— Защо? — погледна го Джанет Солтър.

— С Холанд можете да говорите още сега, но той не може да уведоми прокурора по-рано от утре. Прокурорът ще попълни документите най-рано вдругиден, а докато новината се разпространи, ще изтече още един ден. Но лошите бързат. Това място им печели пари и те не могат да си позволят отлагане.

— Значи съм в капан, от който няма измъкване?

— Дръжте се твърдо и всичко ще бъде наред.

— Ако снощи не бяхте вие, нямаше да бъде наред. А вие не можете да останете тук вечно.

— Няма да се наложи, защото лошите няма да чакат вечно — отвърна Ричър.


Джанет Солтър отиде да приготви вечерята. Каза, че готвенето я успокоява. Полицайките от нощната смяна се спуснаха по стълбите. Къщата изглеждаше спокойна и сигурна. Тъмна и студена отвън, топла и осветена вътре. Тенджерите и тиганите на печката замъглиха кухненския прозорец. Ричър постоянно сновеше между библиотеката, гостната и антрето. Навън не се виждаше нищо освен сняг, лед и движещи се сенки. Вятърът не спираше. Условията не бяха блестящи за наблюдение, но ситуацията беше приемлива. Седем ченгета на пост, плюс резерва в негово лице. Това предполагаше достатъчно сигурност.

После иззвъня телефонът.

Той беше в антрето. Джанет Солтър му подвикна да вдигне слушалката. Беше Питърсън.

— Искам да видиш нещо — каза той.

— Къде?

— На компютъра в участъка.

— Защо не го донесеш?

— Не мога.

— Аз няма как да изляза от тук.

— Ти спомена, че едва ли отново ще чуем сирените. Че няма да има бягства или бунтове.

— Предположението винаги си остава предположение.

— Ще дойда да те взема, а после веднага ще те върна обратно.

— Не можеш да си сигурен. Какво ще стане, ако сирените завият, докато съм там?

— Пак ще те върна. Заклевам се в децата си.

— Ще си имаш неприятности.

— Ще се преборя с тях.

— Знаеш ли, че трябва да станеш началник на участъка? — подхвърли Ричър. — Колкото по-скоро, толкова по-добре.


Питърсън се появи след пет минути. Поговори с хората си, а после отиде да предупреди Джанет Солтър, че ще ѝ отнеме Ричър за петнайсет минути. Погледна я право в очите и обеща, че никой от служителите му няма да напуска къщата преди завръщането на Ричър. Тя изглеждаше притеснена, но му повярва. Ричър навлече шубата и се качи в колата. Пет минути по-късно вече влизаше в общата зала.

Питърсън седна пред един от компютрите и зачука по клавиатурата. Пак дишаше учестено и хапеше устни. На екрана се появи сив квадрат, в средата на който потрепваше стреличката на курсора.

— Това е запис на камерата в една от стаите за свиждане на затвора — поясни той. — В дигитален формат. Изпратиха ни го по електронната поща.

— Ясно.

— Рокерът и адвокатът му. От днес следобед. Изобщо не сме прекъсвали наблюдението. И знаеш ли защо?

— Защо?

— Неефективност — отвърна Питърсън и кликна с мишката върху стреличката. Сивият квадрат се превърна в цветен кадър, който показваше стаичката за свиждане в едър план, заснет отгоре. Вероятно камерата е била скрита в осветителното тяло на тавана откъм страната на адвоката. На кадъра се виждаше мъж в сив костюм, наведен напред в стола си и опрял лакти на каменния парапет. Лицето му беше на трийсетина сантиметра от разделителното стъкло. Срещу него зад стъклото седеше мъж с оранжев гащеризон. Висок и едър, с дълга черна коса и посивяла брада. Позата му беше като тази на адвоката — лакти на каменния парапет, лице на трийсетина сантиметра от стъклото.

Конспиративна поза.

— А сега слушай — рече Питърсън.

Адвокатът прошепна нещо, което Ричър не успя да долови.

— Къде е микрофонът? — попита той.

— При камерата, вътре в лампата.

Питърсън натисна един клавиш и усили звука до максимум. После кликна върху червената точица на екрана и записът започна отначало. Ричър се наведе напред. Качеството на звука беше лошо, но този път успя да разбере фразата, изречена от адвоката.

— Древните гърци твърдят, че ако проявим търпение да изчакаме шест часа, ще можем да решим всичките си проблеми.

Питърсън натисна паузата.

— Каза „древните гърци“, нали? — възбудено рече той. — Като древногръцките философи? Ти спомена, че Платон е бил древногръцки философ. Това е код. Кодирано съобщение.

Ричър кимна.

— Кога е направен записът?

— Днес, в два следобед. Шестчасовото изчакване означава осем вечерта. Сега е шест, значи разполагат с още два часа. Две трети от времето е изтекло.

Ричър се обърна към екрана.

— Пусни го отначало, ако обичаш.

Питърсън изтегли червената точка обратно и кликна „Play“. Главата на адвоката се премести с три сантиметра напред, после прозвуча дрезгавият му шепот: Древните гърци твърдят, че ако проявим търпение да изчакаме шест часа, ще можем да решим всичките си проблеми.

— Аз не го разбирам така — поклати глава Ричър. — Той не казва „разполагаме с шест часа, по време на които ще се решат всичките ни проблеми.“ Според мен посланието му е друго — шест часа след даден момент във времето ще се случи нещо, което ще им реши проблемите.

— Така ли мислиш?

— Това е мнението ми, нищо повече.

— А какво ще се случи?

— Ще завият сирените. Това е единственият начин да стигнат до мисис Солтър.

— Но как един адвокат може да включи сирените?

— Не може. Вероятно ще го направят заедно.

— Как?

— Какво се случва в осем вечерта в затвора? Вероятно сервират вечерята, нали? Най-подходящото време за бунт в зоологическата градина е времето за хранене.

— Те се хранят по-рано.

— Тогава времето за гледане на телевизия. Може би спор коя програма да гледат — Си Би Ес или Ен Би Си.

— Ти каза, че втори бунт няма да има.

— Но нещо трябва да се случи. Адвокатът има предвид някакво събитие в бъдещето, в което изглежда абсолютно сигурен.

Питърсън пребледня. Зачервеното му от студа лице стана бяло като платно.

— Мили Боже! — прошепна той. — В осем е вечерната проверка! Заключват ги по килиите и ги преброяват! Ами ако нашият човек е изчезнал следобед, но те все още не го знаят. Една бройка няма да им излезе. Сирените ще завият в осем и една минута!


Бързо се върнаха в къщата на Джанет Солтър. Вечерята беше почти готова. Още десетина минути, не повече. Спагети със сирене, плюс салата в голяма дървена купа. Домакинята предложи да сложи още едни прибори за Питърсън. Той прие поканата, а после хвана Ричър за лакътя и го побутна към гостната.

— Ще стоя тук и ще чакам сирените — обяви той.

— Добре — кимна Ричър.

— По-добре двама, отколкото един.

— Несъмнено.

— Въоръжен ли си?

— Да. Мисис Солтър също.

— Откъде ще се появи нашият човек?

— От улицата, с кола. Студът изключва други възможности.

— Можем ли да направим нещо преди това?

— Не.

— Предполагам, че бихме могли да предупредим управата на затвора. Ако включат сирените сега, човекът може да се окаже неподготвен.

— Не го искаме на нова позиция — възрази Ричър. — Трябва ни в осем и две минути на алеята. Когато ще бъдем готови да го посрещнем. Ти сам каза, че трябва да приключим с този въпрос.


* * *


На две хиляди и седемстотин километра на юг Платон излезе от къщата си и тръгна към трите черни рейнджроувъра, спрели плътно един зад друг с работещи двигатели. Шестимата мъже стояха до тях, разпределени по двойки. С вдигнати глави, с тъмни очила и сключени на гърба ръце. Платон внимателно ги огледа. Познаваше ги. Беше ги използвал и преди. Бяха добри изпълнители, но не бяха изключителни. Компетентни, но безстрастни. Не бяха най-добрите на света. Втора класа, но с достатъчно умения. Можеше да ги опише с още куп прилагателни.

Платон огледа автомобилите. Три на брой, напълно еднакви. Британско производство. Всеки на цената на едно висше образование. Може би в Харвард. Преброи ги отпред назад: един, два, три. После отзад напред. Три, два, един. Можеше да избира. Никога не заемаше една и съща позиция в кортежа. Беше твърде предвидимо. И твърде опасно. Искаше да има две трети шанс за оцеляване при първия изстрел срещу себе си дори когато е единствен. Беше изчислил, че вторият ще пропусне целта, защото допълнителната мощност на двигателите им придаваше невероятно ускорение. По-добро от турбодвигателите.

Избра кола номер три. Донякъде това беше двоен блъф. Антиинтуитивен. Ако първите две коли бъдеха взривени, третата може би щеше да попадне в капана на останките им. Разчиташе, че очакванията ще бъдат да е преценил това. Следователно би трябвало да е в първата кола. Нещо, което до известна степен ограничаваше шансовете му от две трети. При висока скорост кортежите се разкъсват. Окачването тип „Макферсън“ и бързината на реакциите дават възможност на третия шофьор да заобиколи препятствията.

Той кимна към третия джип. Единият от мъжете пред него бързо отвори вратичката. Платон се качи, използвайки стъпалото. Нормално за човек с неговия ръст. Той се настани на Задната седалка, тапицирана с кремава кожа с черни ръбове. Облегалка за ръката на вратата вдясно от него, друга в средата на седалката. Климатикът бе включен. Двамата мъже седнаха отпред. Вратите се затръшнаха, водачът включи на скорост. Кортежът потегли. Порталът вече се отдръпваше встрани. Намалиха, плъзнаха се през него и рязко увеличиха скоростта. Така изминаха първите един-два километра, обвити в прах.

Платон огледа мъжете пред себе си.

Можеше да ги опише с най-различни прилагателни.

Заменими беше най-подходящото сред тях.


Кухненската маса на Джанет Солтър се оказа тясна за седем души. Питърсън и четирите полицайки имаха пистолети на хълбоците и това ги правеше по-широки. А Ричър беше достатъчно широк и без кобур на кръста. Но в замяна на това се получи задушевна атмосфера. В началото Джанет Солтър беше напрегната. Ричър и Питърсън също, но по други причини. Четирите жени в униформи бяха щастливи, че могат да разговарят. После Джанет Солтър започна да се отпуска, а Ричър и Питърсън постигнаха мълчаливо споразумение да отложат обявяването на тревога до последния момент. Всички имаха истории за разказване. Преди много години Джанет Солтър беше ходила на училище тук, в градчето. Момченцата обличали зимно бельо още през ноември и го събличали чак през март. През януари вонята трудно се издържала, а през февруари ставала направо непоносима.

Опитът на Питърсън се оказа по-различен. Два пъти по-млад от домакинята, той беше ходил на училище, което по нищо не се различавало от показваните по телевизията. Чувствал се част от Америка, докато не погледнал картата. Оказало се, че се намира на хиляда километра от най-близкия стадион за бейзбол на Висшата лига. И на още толкова от всичко останало. Нещо му подсказвало, че никога няма да напусне това място. И той открито си го призна.

Две от полицайките се оказаха от Северна Дакота. Тръгнали на юг да си търсят работа. И с надеждата за по-топло време, призна с усмивка едната от тях. Образованието им беше същото като на Питърсън. Ричър почти не вземаше участие в разговора, но имаше ясна представа за какво става въпрос. Съблекални, гимнастически салон, кабинет на директора. Беше учил в седем основни училища, всичките в чужбина, пръснати из американските военни бази. Но внесени от САЩ до последния детайл като комплект резервни части. Отвън можеха да бъдат в душния пек на Манила или Лейте, студената влага на Германия или Белгия, но отвътре по нищо не се различаваха от основните училища в Северна или Южна Дакота, в Мейн или Флорида. Понякога се беше озовавал на деветнайсет хиляди километра от най-близкия стадион за бейзбол на Висшата лига. Понякога нещо в главата му го бе предупреждавало, че никога няма да спре на едно място.

След десерта от плодове и кафе те заедно разчистиха масата и измиха съдовете. После жените от дневната смяна предадоха дежурството и се качиха горе. Нощната смяна зае обичайните си позиции в библиотеката и антрето. Джанет Солтър отново разтвори книгата си. Ричър и Питърсън влязоха в гостната и зачакаха.

Седем без пет вечерта.

Оставаха девет часа.

30

Питърсън непрекъснато поглеждаше часовника си. Ричър отчиташе времето наум. Седем вечерта. Седем и пет. Седем и десет. Седем и четвърт. Улицата беше все така безлюдна. Никаква промяна в гледката от навеса на верандата. Сняг, лед, вятър, колата на Питърсън, патрулката, бдителният полицай в нея. Питърсън измъкна пистолета си от кобура, провери пълнителя и го пъхна обратно. Револверът на Ричър беше в джоба на панталоните му. Не беше нужно да го проверява. Усещаше тежестта му.

Питърсън пристъпи към прозореца. Ричър седна на стола на Джанет Солтър. Продължаваше да мисли за пистата, за каменната постройка и за дървените къщи.

Най-вече за първата от тях.

— Ким има ли сестра? — попита той.

— Не — поклати глава Питърсън.

— Племенница, братовчедка?

— Няма племенници. Няколко братовчеди. Защо питаш?

— Сетих се за онова момиче в дървената къща. Изглеждаше ми познато. В първия момент си помислих, че съм я виждал някъде. Което е невъзможно. Но продължавам да се питам. Или е типична представителка на тукашните жени, или прилича на някоя, която съм виждал.

— Тук нямаме характерен местен тип жени.

— Мислиш ли? Ти и Холанд си приличате като близнаци.

— Той е по-стар от мен.

— Независимо от това.

— Може би малко си приличаме. Но нямаме характерен местен тип.

— В такъв случай момичето прилича на някоя, която съм виждал. Още първата вечер. Но Ким беше единствената жена, която видях въпросната вечер.

— А бабичките в автобуса?

— Няма прилика.

— Сервитьорката в ресторанта?

— Не.

— Ким няма сестри. Нито племенници. А доколкото си спомням, братовчедите ѝ са от мъжки пол.

— Ясно — кимна Ричър.

— Може би си видял мъж. Братята и сестрите си приличат. Сестрата на Лоуъл например му е одрала кожата. Помниш ли го? Полицая, когото срещна?

— Горката му сестра — промърмори Ричър.

— Всъщност как изглеждаше тайнственото момиче?

— Висока, слаба и руса.

— Тук всички сме високи, слаби и руси.

— Точно това исках да кажа.

— Но се различаваме.

— Само ако човек се концентрира — рече Ричър.

Питърсън се усмихна и отново се обърна към прозореца. Ричър се присъедини към него. Седем и двайсет. Всичко беше спокойно.


Далеч на югоизток Сюзан Търнър отново вдигна телефона. Нейният човек във Военновъздушните сили отговори на първото позвъняване. Каза, че тъкмо се канел да ѝ се обади. Имал новини. Току-що беше получил въпросните документи.

— Какво има там долу? — попита Сюзан.

Той ѝ обясни.

— Много е общо. Няма ли начин да се добереш до повече подробности?

— Ти каза, че въпросът е неофициален.

— И наистина е такъв.

— Звучиш така, сякаш от него зависи повишението ти.

— Опитвам се да помогна на един човек, това е всичко. Но общите приказки не ми вършат работа.

— На кого се опитваш да помогнеш?

Сюзан Търнър забави отговора си.

— На един приятел.

— Добър приятел?

— Все още не знам.

— А колко добър искаш да бъде?

— Толкова, че да си заслужава още малко проучвания.

— Добре, ще ги имаш — каза нейният човек. — Ще ти се обадя.


В седем и половина Джанет Солтър се раздвижи. Ричър чу стъпките ѝ в коридора. Полицайката в антрето похвали добрата вечеря, а домакинята ѝ благодари и влезе в гостната. Ричър искаше да я прибере в мазето, но реши да изчака включването на сирените. Тогава тя със сигурност щеше да го послуша.

— Какво ще се случи? — попита тя.

— Защо мислите, че ще се случи нещо? — отвърна с въпрос Питърсън.

— Защото сте тук, а не у дома при жена си и децата си, мистър Питърсън. И защото мистър Ричър е по-мълчалив от обикновено.

— Нищо няма да се случи — рече Питърсън.

— Вечерната проверка в затвора започва в осем — обади се Ричър. — Смятаме, че един затворник ще липсва и те ще натиснат паник-бутона.

— В осем?

— Може би минута по-късно.

— Бягство?

— Според нас вече се е случило — отвърна Питърсън. — Но те ще го открият едва след преброяването.

— Разбирам.

— Затова нямам намерение да си тръгвам — добави полицаят.

— Благодаря за загрижеността, но мисля, че ще ви накарам да си вървите. Вие сте следващият началник на полицията и трябва да бъдете съхранен за благото на града.

— Това е лудост!

— Не, така се вземат правилните решения. Човек трябва да знае кога да се изключи от уравнението.

— Не мога да го направя.


— Сделката си е сделка, дори и ако началник Холанд не изпълни обещанията, които ми даде.

— Няма да си тръгна.

— Напротив, ще си тръгнете.


Щабът на Военновъздушните сили за сигурност се намираше на територията на военновъздушната база „Лакланд“ в Тексас. Но при тях нямаше еквивалент на елитната 110-а част към Военната полиция на Сухопътните сили. Най-близо до нея се оказа програмата „Финикс-Рейвън“, в рамките на която действаха няколко специализирани екипа. Командирът на един от тях току-що бе приключил разговора си със Сюзан Търнър от Вирджиния малко след като беше разговарял със завеждащия архива на Военновъздушните сили, който се намираше на около хиляда и шестстотин километра от базата.

— Това е всичко, с което разполагам — беше казал завеждащият.

— Много е общо.

— Друго нямам.

— Трябва да има и още нещо.

— Няма.

— Внимателно ли проверихте?

— Колкото и дълго да гледаш празния лист, на него няма да се появят думи.

— Откъде е пристигнала доставката?

— Нима очаквате да проследя някакъв товарен полет отпреди петдесет години?

— А можете ли?

— Съжалявам, майоре. Това е древна история. Все едно да ме попитате какво са закусвали неандерталците преди един милион години.


* * *


В осем без десет къщата на Джанет Солтър потъна в тишина. Невидимото напрежение се предаваше от човек на човек. Полицайката в антрето напусна мястото си на първото стъпало и застана зад входната врата. Колежката ѝ в библиотеката зае позиция по-близо до прозореца. Питърсън наблюдаваше улицата, а Джанет Солтър изравняваше с бързи, точни и малко нервни движения на пръстите на дясната си ръка обложките на книгите по лавиците.

Ричър седеше на стола със затворени очи. Нищо не можеше да се случи, преди да завият сирените.

Часовникът шумно тиктакаше.

Осем без пет вечерта.

Оставаха осем часа.

31

Часовникът в главата на Ричър удари точно осем. Нищо не се случи. Светът навън остана леден и тих. Чуваха се само воят на вятъра, полюшването на вечнозелените храсти и скърцането на голите клони. Могъщата примитивна тръпка на все по-изстиващата земя.

Осем и една минута.

Нищо не се случи.

Осем и две минути.

Никакъв звук.

Никакви сирени.

Никой не се появи.

Питърсън погледна към Ричър, който само сви рамене. Джанет Солтър погледна към улицата. Улицата беше спокойна. Полицайката в антрето се раздвижи. Дъските под краката ѝ изскърцаха.

Осем и три минути.

Нищо не се случи.

Осем и четири минути.

И пет.

И шест.

И седем.

Нищо.

Никакви сирени.

Пълна тишина.


В осем и четвърт престанаха да чакат. Напрежението спадна. Питърсън беше сигурен, че проверката не е закъсняла. Правилата в затворите се спазват стриктно. Ако килиите не се заключваха точно в осем, следваха отметки в дневниците, задължително писане на рапорти в три екземпляра и устни обяснения от страна на надзирателите. Твърде много главоболия за рутинно, лишено от събития дежурство. Освен ако не ставаше въпрос за бунт. Но тогава неизбежно щяха да включат сирените. Следователно предположенията им бяха погрешни. Или адвокатът беше пуснал димна завеса.

Всичко беше ясно.

— Сигурен ли си? — попита Ричър.

— Абсолютно — отвърна Питърсън.

— Докажи го.

— Как?

— Като се прибереш у дома.

И Питърсън го направи. Повъртя се в къщата до осем и двайсет, после навлече шубата, прекоси замръзналата алея и се качи в колата си. Джанет Солтър престана да подрежда книгите и започна да чете. Полицайката в антрето отново седна на първото стъпало. Колежката ѝ в библиотеката се отдръпна от прозореца. Ричър влезе в кухнята. Колебаеше се дали да поиска разрешение, или направо да зареди кафеварката. Той умееше да работи с електрическа кана. Майка му имаше такава, въпреки че беше французойка. В крайна сметка напълни каната и я включи без позволение. Послуша съскането и пъшкането на уреда, изчака го да утихне и си наля една пълна чаша. Вдигна я в шеговит тост към собствения си образ в стъклото и отпи една глътка.


Телефонът в антрето иззвъня в осем и половина. Полицайката стана от стъпалото и вдигна слушалката. Търсеха Ричър. Гласът от Вирджиния. Полицайката вдигна два пръста пред очите си и посочи вратата. Наблюдавай отпред, а аз ще ти осигуря спокойствие. Ричър кимна, седна на стола и взе слушалката.

— Четирийсет тона резервно самолетно оборудване, останало от Втората световна война — обяви гласът.

— Много е общо.

— На мен ли го казваш? Моят човек направи всичко възможно да разбере нещо повече.

— Какво резервно оборудване им е останало от Втората световна война?

— Ти шегуваш ли се? Какво ли не. Атомната бомба промени всичко. Пълна реорганизация. От голям брой самолети с малки бомби преминават на малък брой самолети с големи. Само специалното бельо на пилотите може да тежи повече от четирийсет тона. Освен това витловите самолети отстъпват място на реактивните. Което означава, че са бракувани старомодните кожени каски, които със сигурност тежат повече от четирийсет тона.

— В момента само мога да мечтая за такава.

— Стига си хленчил.

— Каква е температурата тук?

Пауза.

— Минус двайсет и пет.

— Имам чувството, че е по-ниска.

— Ще стане по-ниска. Радарът на метеорологичния канал показва страшни неща.

— Благодаря за информацията.

— Хей, нали сам я поиска?

— Значи каски и бельо, а?

— Със сигурност има нещо общо с промяната в оборудването или с намаления брой на членовете на екипажите. А може би и с двете.

— Нещо за размера и архитектурата на самата постройка?

— Тези документи отдавна ги няма.

— Добре, благодаря — рече Ричър.

— Моят човек от Форт Худ пропя. Точно според предвижданията ти.

— Радвам се.

— Задължена съм ти.

— Не си. Сега сме квит.

— Не, задължена съм ти. Това е първият ми сериозен удар.

— Наистина ли? От колко време си на тази длъжност?

— От две седмици.

— Нямах представа. Говориш така, сякаш цял живот си била там.

— Не съм сигурна дали това е комплимент.

— Би трябвало да е.

— В такъв случай ти благодаря.

— Би трябвало да празнуваш някъде.

— Хората ми вече празнуват.

— Добър ход. Отдай им заслуженото. Те ще го оценят, но шефовете ще знаят кой е свършил реалната работа. Ще спечелиш двойно.

— Ти така ли постъпваше?

— Винаги. Давах си сметка, че не съм направил кой знае какво. През по-голямата част от времето действително беше така.

— В досието ти пише друго.

— Още ли прелистваш тази антика?

— Тя е истинска сага.

— Погрешна констатация. Като информация тя не отразява нищо повече от крайно нехармонични отношения.

— Животът е гадна работа, пич.

— Как ме нарече? — вдигна вежди Ричър.

— Опитах се да вляза в ролята на калифорнийска блондинка.

— Разбирам.

— Наистина ли?

— Ти не си калифорнийска блондинка.

— Това добре ли е?

— Предпочитам да си брюнетка. Очите ти кафяви ли са?

— Позна.

— Дълга коса?

— По-дълга, отколкото трябва.

— Отлично.

— Може би ще пожелаеш да чуеш и останалите подробности?

— Честно казано, не знам нищо за тях.

— Добре — засмя се тя. — Признавам, че си прав.

— Ръст?

— Метър и седемдесет и три.

— Бледа или мургава кожа?

— Нито едното, нито другото. Но имам добър загар.

— Искаш ли да видиш Южна Дакота през зимата?

Тя отново се засмя.

— Предпочитам плажовете.

— И аз. Къде си родена?

— В Монтана. В малко градче, за което никога не си чувал.

— Все пак опитай. Бил съм в Монтана.

— Хънгри Хорс.

— За пръв път го чувам.

— Нали ти казах? Намира се съвсем близо до Уайтфиш.

— Харесваш ли службата си в армията?

— А ти?

— Нали имаш досието ми?

— Имам го. И затова се питам защо не си напуснал навреме, след като си ненавиждал службата си?

— Никога не съм я ненавиждал. Нито за миг. Исках само да отстраня някои нейни недостатъци.

— Което не е влизало в правомощията ти.

— Разбрах го с течение на времето — въздъхна Ричър и очите му пробягаха по коридора. Затворената врата, тъмната ламперия, маслените платна, персийския килим. Солидното дърво, восъка, лаковото покритие, патината. Вече разполагаше с цялата информация, на която можеше да разчита от 110-а част. Нямаше причини да продължава този разговор.

— Какво всъщност правиш там, в Южна Дакота? — обади се гласът.

— Автобусът, с който пътувах, катастрофира. Така се озовах тук.

— Животът е хазарт.

— Но тестето беше белязано. Никога не съм катастрофирал на някое топло и приятно място.

— Прилично ли се държиш там?

— Защо да не се държа прилично?

— Досието ти съдържа отметки за запитванията, направени от други служби. ФБР, местна полиция и тъй нататък. Трябва да ти кажа, че тези питания запълват половината от съдържанието му. През последните дванайсет години мнозина са проявявали интерес към теб.

— А през последните два-три дни?

— Има едно запитване от някой си Томас Холанд от болтънската полиция.

— Той е шефът на управлението. Вероятно рутинна справка. Искал е да разбере дали съм достатъчно квалифициран, защото има нужда от помощта ми. Още когато беше сигурен, че онази каменна сграда е собственост на армията. Нещо ново?

— Не.

— Защото се държа прилично.

Продължителна пауза.

Време за раздяла.

— Как се казваш? — попита той.

— Има ли значение?

— Бих могъл да разбера. При сегашното състояние на армията сигурно те има в някой уебсайт.

— Шегуваш ли се? Това е елитната сто и десета част. Няма начин да ме има където и да било. Ние не съществуваме.

— Та как ти беше името?

— Сюзан.

— Хубаво име.

— И аз си го харесвам.

Още една продължителна пауза.

Време за раздяла.

— В „Лакланд“ ли служи твоят човек във Военновъздушните сили?

— Да. Свързал се е с архива им в Колорадо.

— Помоли го да опита още веднъж. Тези неща са били превозени по въздуха, следователно все някъде трябва да има документ за транспортирането им.

— Ще го направя.

— Ще ми звъннеш ли пак? — попита той.

— Можеш да се обзаложиш.


Ричър отиде в кухнята и си наля още една чаша кафе. В къщата цареше тишина. Навън също липсваха подозрителни шумове. В атмосферата се усещаше особеното напрежение, което съпътства всяка охранителна дейност. Ричър познаваше този вид тишина. Беше я усещал стотици пъти. Взе чашата си и влезе в гостната. Джанет Солтър продължаваше да чете. Тя вдигна глава и отбеляза:

— О, направили сте кафе.

— Надявам се, че не възразявате.

— В никакъв случай. Искате да сте бодър, така ли?

— Докато ми се приспи — кимна той.

— Как беше тя?

— Коя?

— Жената от Вирджиния.

— Добре.

Ричър пристъпи към прозореца и огледа улицата. Сняг, лед, неподвижна патрулка, замръзнали клони, раздвижени от вятъра. Разсеяна лунна светлина, високи облаци в небето, едва доловимо оранжево сияние от уличното осветление по-надолу.

— Всичко изглежда спокойно — заключи той.

— Мислите ли, че щатските и федералните затвори извършват вечерните си проверки по едно и също време с общинските? — попита Джанет Солтър.

— Предполагам.

— В такъв случай сме във временна безопасност, нали така? При преброяването не са установени липси, което означава, че до сутринта не могат да се очакват масови безредици.

— По принцип е така.

— Но?

— Надявай се на най-доброто, но се готви за най-лошото.

— Това ли е мотото ви?

— Едно от многото.

— Какви са останалите?

— Никога не прощавай и никога не забравяй. Направи го веднъж, но както трябва. Жънеш онова, което си посял. Плановете отиват по дяволите в момента на първия изстрел. Закриляй и служи. Почивка от служебния дълг няма.

— Очевидно сте толкова суров към себе си, колкото и към околните.

— Това е жестоко, но справедливо.

— Аз май няма да издържа още дълго на това напрежение.

— Надявам се, че няма да ви се наложи.

— За пръв път в живота си изпитвам страх. Елементарно, нали?

— Въпрос на избор — отвърна Ричър. — Нищо друго.

— Всички се страхуват от смъртта.

— В тази връзка имам още едно мото: не аз се страхувам от смъртта, а тя от мен.

— Звучи така, сякаш убеждавате себе си.

— Всички го правим, повярвайте ми.

— Значи все пак се страхувате от смъртта.

— Рано или късно всички ще умрем. Важното е как.

Джанет Солтър помълча известно време, после промълви:

— Преди две години се запознах с приемника ми в Йейл. На някаква конференция на библиотекарите. Беше доста интересно. Предполагам, че и вие сте се почувствали така, разговаряйки с жената от Вирджиния.

— Тя не е моя приемничка. Поне не пряко. Между мен и нея е имало няколко души. Връзката е далечна, почти археологическа.

— Тя по-добра ли е от вас?

— Вероятно.

— И аз останах със същото чувство. Отначало бях депресирана, но после осъзнах, че би трябвало да съм доволна. Прогресът никога не спира. Светът се движи напред.

— От колко време сте в пенсия?

— Малко повече от десет години.

— Значи сте се прибрали тук, преди да построят затвора.

— О, години преди това. Тогава градът беше различен. Е, може би не чак толкова. Истинската промяна все още предстои. В момента сме в преходен етап. Истинската промяна ще настъпи, когато свикнем с нея. Сега сме град, в който има затвор. Но не след дълго ще се превърнем в затворнически град.

— Как беше тогава?

— Хубаво и спокойно градче — отвърна Джанет Солтър. — Два пъти по-малко от сега. Никакви закусвални и кафенета, само един мотел. Началник Холанд беше млад, имаше семейство. Като Андрю Питърсън. Не знам защо, но за мен точно това символизира промяната. Тогава всичко беше усмихнато, младо и въодушевено. А не старо, уморено и сиво като сега.

— Какво се случи със съпругата на Холанд?

— Рак. За щастие бърз. Дъщеря им Лиз беше на петнайсет. Може да ви прозвучи странно, но тя се справи много добре. Беше кръстена на майка си. С тази разлика, че на нея ѝ викаха Лиз, а майка ѝ беше Бети. Приличаха си във всичко. Което може би е било тежко за Холанд, но той го преодоля. Вече беше зает с плановете за новия затвор, които запълваха времето му.

— А каква беше причината за развода на Лоуъл?

— Вече ви казах, че не знам. Но фактът, че никой не говори за него, е доста многозначителен.

— По негова вина или по нейна?

— Мисля, че по негова.

— Питърсън спомена, че има сестра, която много прилича на него.

— Донякъде. Много е млада. Прилича по-скоро на племенница.

— А вие ще останете ли тук, когато това място се превърне в затворнически град?

— Аз ли? Мисля, че съм прекалено стара, за да се местя. А вие?

— Не мога да остана тук. Много е студено.

— Но все някъде ще трябва да се установите, нали?

— Досега не ми се е случвало.

— След трийсет години ще се чувствате по друг начин.

— Това е много далечна перспектива.

— Която ще се превърне в реалност много по-скоро, отколкото си мислите.

Ричър остави празната чаша на ниската масичка. Не беше сигурен дали иска да остане в стаята, или да я остави да си чете на спокойствие. Не знаеше какво предпочита.

— Седнете — подхвърли тя. — Ще имам много време за четене, когато всичко това свърши.

Той седна.

— Достатъчно топло ли ви е? — попита тя.

— Добре съм.

И наистина беше добре. Старият радиатор под прозореца излъчваше изобилна топлина. Топлата вода в тръбите неуморно циркулираше из къщата. Чуваше я. Особено острата извивка горе, точно над стълбите, която съскаше малко по-силно. Представи си как бучи горелката в сутерена. Чу помпата, работеща на високи обороти. Неограничена топлина, достъпна двайсет и четири часа в денонощието. Далеч по-добра от системата, която действаше в преустроената ферма на Андрю Питърсън. Там старата печка на дърва изстиваше през нощта и рано сутрин вече беше студена.

Известно време той гледаше някъде в пространството. После процеди:

— Глупаво.

— Кой или какво? — вдигна глава Джанет Солтър.

— Глупаво от моя страна.

— Защо?

— Трябва да се обадя по телефона — каза той, излезе в антрето и се обърна към полицайката, която дежуреше там. — Трябва ми домашният телефон на Андрю Питърсън.

— Не съм сигурна, че мога да ви го дам.

— В такъв случай го наберете вие. Аз няма да гледам.

Жената се подчини. Провери дали има сигнал и му подаде слушалката. Насреща вдигна Ким Питърсън.

— Извинявам се за безпокойството, но трябва да говоря с Андрю — каза Ричър, след като се представи.

— Но той току-що се прибра.

— Знам. Съжалявам, но е важно.

Паузата беше доста дълга. Може би беше отишла да го търси в кабинета. После гласът му прозвуча в слушалката:

— Проблеми?

— Напротив — отвърна Ричър. — Разбрах къде е ключът за каменната сграда.

Девет без пет вечерта.

Оставаха седем часа.

32

Ричър остана на телефона, за да чуе как Питърсън изброява задачите, които трябваше да изпълни. Сякаш мислеше на глас.

— Затворът е бил запечатан преди един час, нали така? Което означава, че сирените вече няма как да бъдат задействани. Допускам, че нашият човек може да се появи и без тях, но между него и свидетелката все пак има доста хора. Четирима в къщата, трима отвън. Всичките са добри, подбрани лично от мен. Следователно няма голямо значение дали ти си там, или те няма. Ти си излишен, разбира се, временно. Следователно можеш да излезеш. Съгласен ли си?

— Да.

— След десет минути ще мина да те взема.


Ричър се върна в гостната и срещна въпросителния поглед на Джанет Солтър. Обясни ѝ, че трябва да излезе, къде отива и защо. После попита:

— Какво ще направите, в случай че полицаите си тръгнат?

— Ще се заключа в мазето.

— Със?

— С револвера.

— Кога?

— Предполагам, веднага.

— Правилно — кимна Ричър. — Веднага, незабавно, на секундата. Без никакво забавяне. Още преди ченгетата да са прекрачили през вратата. Заключвате се вътре и ме чакате да се върна.

— С паролата.

— Правилно — повтори Ричър. — Слизате долу, дори ако ченгетата все още са тук. В момента, в който усетите някакво раздвижване. Или притеснение, необичайна нервност, повишено чувство за тревога. Ясно ли е?

— Допускате ли, че онзи може да се появи въпреки присъствието на полицията?

— Надявай се на най-доброто, но планирай най-лошото. Ако ченгетата имат лоши предчувствия, те няма да ги споделят веднага. За да не изглеждат глупави, в случай че тревогата излезе фалшива. Трябва да се доверите на предчувствията си. И при най-малкото съмнение слизате долу и се заключвате. Бързо. Случайният куршум може да ви настигне толкова лесно, колкото и другият, предназначен специално за вас.

— Колко време ще отсъствате?

— Около два часа.

— Ще се оправя.

— Само ако изпълните онова, което ви казвам.

— Ще го изпълня. Обещавам. Ще се заключа долу и ще чакам паролата.

Ричър само кимна.

Това беше достатъчно.


Той излезе в антрето и навлече огромната шуба. Провери в джобовете за шапката, ръкавиците и револвера. Всичко беше на мястото си. Телефонът иззвъня. Жената, чийто пост бе на долното стъпало, вдигна слушалката и мълчаливо му я подаде.

— Да? — рече Ричър, очаквайки да чуе гласа на Питърсън.

— Намерихме една товарителница — рече гласът от Вирджиния. — Частична.

— И?

— Явно цял живот ще ти връщам услугата. Знаеш ли колко е трудно да се открие такова нещо? Някакво ненужно листче хартия отпреди петдесет години?

— И те си имат чиновници също като нас. Това им е работата.

— Но вдигат пара до Бога.

— Не им вярвай. Какво пише в товарителницата?

— Четирийсет тона излишъци с военно предназначение, пренесени по въздуха от Осма военновъздушна база в Обединеното кралство. Намира се някъде в Източна Англия, а по време на Втората световна война е била база на бомбардировачи. В средата на петдесетте години на миналия век са закрили няколко такива. Пистите им били къси.

— Уточнява ли се какво представляват излишъците?

— И да, и не. Описани са като вещи от първа необходимост за самолетните екипажи. С името на производителя, което никой не си спомня, плюс някакъв код, който никой не е в състояние да разбере.

— Дори момчетата от „Лакланд“?

— Дори и те. Става въпрос за наистина древна история.

— Доколкото познавам древната история, ние никога не сме пренасяли през океана излишъци от Втората световна. Или сме ги изхвърляли на място, или сме ги продавали на някого. Парите от продажбите са оставали в местна валута, а после са били използвани за стипендии „Фулбрайт“. С един куршум два заека. Отърваваме се от ненужни вещи и същевременно популяризираме идеята за мир, братство и взаимно разбирателство. С помощта на образованието.

— Такова е било времето.

— Какъв е кодът?

— N06BA03.

— Нищо не ми говори.

— На никого нищо не говори. Може би обозначава бельо. Или шапки.

— Едва ли бихме пренесли четирийсет тона гащи и шапки чак от Европа, при това по въздуха. Няма смисъл. По-евтино би било да ги подарим или дори да ги изгорим.

— Може би е било нещо специално, което не може да бъде подарено. Нито пък продадено или изгорено. В името на сигурността. Може би става въпрос за лично оръжие. Доколкото си спомням, пилотите по време на Втората световна са носели оръжие. В случай че бъдат свалени над вражеска територия.

— Името на производителя?

— Някаква фирма на име „Лаборатории Краун“.

— Я повтори?

— „Лаборатории Краун“.

— Мамка му! — изпъшка Ричър.

— Моля?

— Четирийсет тона?! Това трябва да е някаква шега!

— Ричър! Какво говориш, за Бога?

— Трябва да тръгвам!


Ричър отвори вратата, стъпи на замръзналата алея и зърна сиянието от фаровете на Питърсън нагоре по уличката. Студът го блъсна като чук. Гумите на колата скърцаха по замръзналия сняг. Ричър се качи в мига, в който колата спря пред него. Отоплението беше включено, но вътре все още не беше достатъчно топло. Това го накара Да остане с шубата и ръкавиците. Питърсън направи обратна маневра. Колелата подскочиха напряко на замръзналите коловози и поеха надолу. Завиха надясно по главната улица и се насочиха на юг. Движеха се по-бавно в сравнение с лятото, но по-бързо, отколкото в оживен трафик. Улиците бяха пусти. Беше едва девет вечерта, но хората предпочитаха да си стоят у дома. Колата на полицая беше единственото нещо, което се движеше.

След шестнайсет километра стигнаха до завоя и поеха по пътя, успореден с магистралата. По небето почти нямаше облаци, светеше ярка луна. Във въздуха все още имаше миниатюрни парченца лед, носени от силния западен вятър. Те се лепяха по челното стъкло и образуваха тънък пласт, пред който чистачките бяха безсилни. Като диамантен прах. Питърсън превключи отоплението на размразяване и сгуши глава между раменете си, за да вижда през кръгчетата чисто стъкло, които с всеки изминат километър ставаха все по-малки.

Не след дълго отново завиха надясно по виещия се черен път. Вятърът остана вляво и челното стъкло бързо се размрази. Пред очите им бавно изплува старата сива писта. Все още беше почистена от снега. Изскочиха на бетона, веригите на задните колела затракаха.

Бързо изминаха трите километра.

После отпред се появиха червени стоп-светлини.

Колата беше спряла. Включените ѝ фарове образуваха езеро от бяла светлина пред нея. Вятърът бързо разнасяше облачетата пара, които излитаха от ауспуха.

Питърсън намали и включи дългите светлини. Колата пред тях беше празна. Форд „Краун Виктория“ без отличителни знаци. Черна или тъмносиня.

— Колата на Холанд — прошепна Питърсън.

Спряха до нея и излязоха навън в хапещия студ. Откриха Холанд пред вратата на първата къща. С кожена шапка, закопчана догоре шуба, дебели ръкавици и тежки ботуши. Движенията му в тези доспехи бяха тромави, от устата му излитаха облачета пара.

Не беше доволен от появата им.

— Какво търсите тук, по дяволите? — мрачно попита той.

— Ричър се е досетил къде е оставен ключът — обясни Питърсън.

— Не ми пука кой за какво се е досетил. Не трябваше да сте тук. Нито единият, нито другият. Това е проява на безотговорност. Ами ако сега се включат сирените?

— Няма да се включат.

— Откъде знаеш?

— Няма как да стане, нали? Килиите са заключени, преброяването е приключило.

— Вярваш на техните процедури ли?

— Разбира се.

— Ти си идиот, Андрю! Крайно време е да престанеш да бъдеш такъв наивник! На онова място цари пълен хаос. Най-вече в общинския арест, който ни интересува в момента. Ако си мислите, че там някой си прави труда да брои затворниците всяка вечер, значи аз съм брокер на недвижими имоти на морето.

— Но арестът е чисто нов.

— Чисто нови са бетонът и желязото. Но не и хората, които работят там.

— Искаш да кажеш, че проверката може би е фиктивна, така ли?

— Залагам заплатата си, че там изобщо не правят никаква проверка. Искам да кажа, че в осем без пет надуват някаква сирена, очакват хората да се приберат по килиите си, а после ги затварят по електронен път.

— Дори да е така, пак няма опасност. Поне до сутринта.

— Те имат и нощни патрули, синко. Десет на брой, на всеки кръгъл час. Предполагам, че пропускат девет от тях. В даден момент все пак тръгват на обиколка. Осветяват леглата с фенерчета и проверяват бройката на хората. Това, което би трябвало да направят още в осем вечерта.

— Сериозно ли говориш?

— Такава е човешката природа, Андрю. Трябва да свикнеш с нея.

— Трябва ли да се върнем?

— Не — отвърна след кратък размисъл Холанд. — След малко и бездруго ще го направим. В най-лошия случай мисис Солтър ще остане сама за пет-шест минути. Може би за десет. Риск, който ще поемем. Но аз продължавам да твърдя, че изобщо не биваше да идвате.

— А ти защо си тук? — попита Ричър.

Холанд бавно спря поглед върху него.

— Защото и аз се досетих къде може да бъде ключът.

— Браво. Добра работа.

— Не съвсем. В нощ като тази всеки с малко ум в главата би се досетил.

— Къде е? — нетърпеливо попита Питърсън.


Ключът беше в нафтовата печка на първата къща. Отлично скривалище, с вградено ограничение на достъпа. Твърде горещо, за да бъде претърсено при предишното им посещение, хладно на пипане в момента. Също като печката на дърва в дома на Питърсън. Изгори цялото място, а после разрови пепелта. Ключът на Военновъздушните сили може би е направен от същия метал, който използват за бойните глави. Лесно ще оцелее в огъня. Гласът от Вирджиния се оказа прав. Ключът беше оцелял. Нищо му нямаше. Просто го бяха пуснали близо до горелката, където се беше нагрял и изстинал без никакви поражения. Тежък и масивен, с Т-образна форма, дълъг около осем сантиметра. Сложна резба на зъбците, изработени от някакъв рядък метал, излъчващ матов блясък. Може би титан. Останка от отдавна отминали времена на обща параноя, когато никой не бе задавал скептични въпроси относно цената.

Ричър го измъкна от печката и го подаде на Холанд. Началникът го понесе към металната врата на каменната сграда. Вкара го в процепа и го завъртя. Ключалката звучно изщрака.

33

Ричър натисна бравата, която се завъртя шейсет градуса надолу. С тежко, но точно движение като на старомоден банков сейф. Самата врата се оказа изключително тежка. Може би цял тон. Външната ѝ повърхност представляваше петсантиметрова стоманена плоча. Тя влизаше в правоъгълна рамка, широка около двайсет и пет сантиметра, вградена дълбоко в камъка на стените и пода. Приличаше на стоманена кутия с дебели заварки на пантите. В затворено положение конструкцията се превръщаше в трийсетсантиметрова част от стената, без никакви външни пролуки. Пантите бяха солидни, но недостатъчно смазани. Те силно проскърцаха, но вратата покорно се отвори. Ричър се пъхна в шейсетсантиметровия процеп, опря гръб в нея и силно я бутна. За миг изпита чувството, че тика стар пикап, който отказва да запали.

Във вътрешността на каменната сграда цареше непрогледен мрак.

— Фенерчета — заповяда Холанд.

Питърсън изтича до колите и се върна с три фенерчета. Включиха ги едно след друго. Пред очите им се разкри бетонен бункер с размери седем на десет метра, висок към два етажа. Камъкът се оказа само външна облицовка. Отвътре сградата беше изградена от сив безличен бетон. В средата започваше спираловидно стълбище, което се спускаше в отвесна шахта. От нея излиташе сух и застоял въздух като от гробница на фараон. Шахтата представляваше съвършена окръжност, пробита в шейсетсантиметровия бетонен под. Стълбата беше направена от заварени стоманени профили, които се извиваха надолу и чезнеха в мрака.

— Няма асансьор — рече Питърсън.

— За асансьор е нужно твърде много електричество — промърмори Ричър, опитвайки да преодолее рационалното си подсъзнание, което настояваше, че спиралата е двуизмерна. Спираловидното стълбище бе само по себе си оксиморон. Следователно това бе винтообразно стълбище. Винтообразната конструкция винаги е триизмерна. Но той не каза нищо. Опитът го накара да си замълчи. Може би Сюзан от Вирджиния щеше да го разбере. А може би не.

— Представяте ли си? — прошепна Холанд. — На седем години влизаш в тая дупка, с ясното съзнание, че няма да излезеш от нея, докато не остарееш!

— Ако изобщо стигнеш до нея — поклати глава Ричър. — Което едва ли би могло да се случи. Цялата концепция е налудничава. На практика са построили най-скъпия склад в света, нищо повече.

На пода от двете страни на шахтата стърчаха две широки вентилационни тръби от стомана. С диаметър около шейсет сантиметра, издигащи се на метър от пода. Приличаха на комини върху плосък покрив. В бетонния таван над тях се виждаха две кръгли дупки. Едната би трябвало да засмуква чист въздух с помощта на вентилатори и филтри за пречистване, а другата — да изхвърля навън замърсения въздух. И двете недовършени. По всяка вероятност фалшивите комини на покрива бяха изолирани отвътре с метални капаци. Временно решение, останало в сила цели петдесет години. Във вътрешността на бункера не се виждаха следи от дъжд и сняг.

Ричър се приближи до едната тръба и насочи фенерчето си във вътрешността ѝ. Все едно че надничаше в кладенец. Дъно не се виждаше. Вътрешността на тръбата беше облицована с неръждаема стомана. Гладка и лъскава. Предназначена за максимално ефикасно движение на въздуха. Без завихряне, без натрупване и задържане на боклуци. Без необходимост от периодично почистване. Изчисленията са били безпощадно ясни — нямало да има живи хора, които да го правят.

Ричър отстъпи крачка назад, облегна се на парапета и насочи фенерчето си надолу. Нищо, с изключение на стъпала. Много стъпала, извиващи се около обикновена стоманена тръба. Без парапети, за които нямаше място.

— Тук е много дълбоко — рече той. Отдолу му отвърна неясно ехо.

— Вероятно така е трябвало да бъде — отвърна Холанд.

Някога боядисани в черно, стъпалата бяха излъскани по ръбовете. Предпазният парапет в началото им беше протрит и мазен.

— Аз ще сляза пръв — обади се Питърсън.

Десет без пет вечерта.

Оставаха шест часа.


Преди да тръгне, Ричър изчака главата на Питърсън да се отдалечи на около два метра и половина. Стълбите се спускаха в абсолютно кръгла шахта от гладък бетон. Доста тясна. Явно бяха изпитвали сериозни трудности при строителството. Гласът от Вирджиния му беше прочел извадки от изпратените по факса документи: Поради особеностите на терена строителните планове са били променяни няколко пъти. По всичко личеше, че сондажните дейности са били ограничени до минимум. Диаметърът беше малък. Раменете на Ричър опираха в бетонната стена от външната му страна и в стоманената тръба отвътре. Но краката му създаваха по-сериозни проблеми. Бяха прекалено големи. Стъпалата на винтообразното стълбище се стесняваха отвън навътре. Това го принуждаваше да стъпва на петите си през цялото време. На връщане щеше да стъпва на пръстите си.

Спускаха се все по-надолу. Първо Питърсън, после Ричър и накрая Холанд. Петнайсет метра, двайсет и пет, трийсет. Светлината на фенерчетата играеше по стените. Металните стъпала под краката им глухо кънтяха. Въздухът беше неподвижен и сух. И по-топъл. Като в мина, дълбоко под земята.

— Виждаш ли нещо? — подвикна Ричър.

— Не — отвърна Питърсън.

Продължиха надолу, движейки се като тирбушон в коркова тапа. Светлината на фенерчетата се въртеше по посока на часовниковата стрелка, обливайки гладките бетонни стени. Периодично навлизаха в странни акустични джобове, където цялата конструкция започваше да резонира, а стъпките им предизвикваха някакви чудновати хармонични тонове. Сякаш земните недра пееха.

Шейсет метра.

После още няколко.

— Мисля, че стигнах — обади се най-сетне Питърсън.

Преди да го настигне, Ричър направи още два пълни оборота.

После спря и седна на предпоследното стъпало.

Лъчът на фенерчето му се плъзна наляво и надясно, а после нагоре и надолу.

Лоша работа.

В главата му отново отекна гласът от Вирджиния: Някакви строителни затруднения са направили обекта безполезен за всякакви други цели.

Така беше.

Стълбищната шахта свършваше в подземна бетонна камера. Съвършено кръгла. Около шест метра в диаметър. Не по-голяма от обикновен хол. Но кръгъл. Като хол в някакъв научнофантастичен филм. В стените му бяха пробити осем отвора, водещи до осем хоризонтални коридора, разположени във всички посоки на компаса. Като спици на велосипед. Коридорите тънеха в пълен мрак. Отворите към тях бяха абсолютно квадратни. Подът беше твърд, плосък и сух. Таванът — също. Едно спретнато и добре изградено пространство. Добре планирано и добре изпълнено. Идеално за предназначената цел, а именно за детско сиропиталище.

Това, което го правеше негодно за всичко друго, беше таванът. Само на метър и шейсет от пода. Труден терен. Кръглата стая и симетричните коридори бяха издълбани в тясната пукнатина между две тектонични плочи от изключително твърда скала. Ниският таван беше принудителна отстъпка пред действителността. И може би професионално разочарование. Но теоретически достатъчен за група деца без придружители, отчаяни и гладни. Ричър си представи строителите, изправени пред неочаквания проблем. Разглеждат геоложките проучвания, изчисляват средния ръст за отделните възрастови групи, свиват рамене и променят строителните планове, примирявайки се с неизбежното. Приемливо от техническа гледна точка, заключават те. Единственият стандарт, който признават военните инженери.

Но помещението не беше приемливо за нищо друго. От техническа или всяка друга гледна точка. Неприемливо за подготовка на морски пехотинци и всякаква друга военна дейност. Неприемливо за възрастни хора с нормален ръст. Питърсън се придвижи на два-три метра от центъра на помещението. С подгънати колене и наведена глава. На практика пълзеше. Раменете му опираха в тавана. Приличаше на някакъв абсурден изпълнител на руски фолклорни танци.

А беше с осем сантиметра по-нисък от Ричър.

Ричър се изправи. На най-долното стъпало, разположено на около двайсет и пет сантиметра от пода на помещението. Таванът му идваше до кръста. Цялата горна част на тялото му все още беше в шахтата.

Лоша работа.

Холанд спря зад гърба му.

— Тук няма начин да чуем сирените — обади се той.

— Мобилният ти телефон има ли покритие?

— Забрави.

— В такъв случай трябва да побързаме.

— След теб — каза Холанд. — Пази си главата.

Ричър имаше избор — или да пълзи на колене, или да се влачи по задник. Избра второто. Беше бавен и лишен от достойнство начин на придвижване, но по-малко болезнен. Той се смъкна от най-долното стъпало като несръчен гимнастик, седна на задника си и измина един метър напред, помагайки си с пети и пръсти. Като дете, което се прави на рак. Двете вентилационни тръби се спускаха от тавана и изчезваха в бетонния под. В него бяха пробити три успоредни дупки — една широка за стълбите, две по-тесни за тръбите. На точно изчислено разстояние под повърхността.

— На седем години вече бях по-висок — обади се той.

Гласът му пробуди някакво особено тананикащо ехо. И акустиката беше странна. Бетонът под него не беше нито топъл, нито студен. Във въздуха се усещаше лека миризма на керосин. Имаше леко течение. Въздухът се спускаше долу през стълбищната шахта и се връщаше обратно през вентилационните тръби. Ефектът на Вентури. Вратата на около седемдесет метра над главите им беше отворена. Вятърът свободно нахлуваше във вътрешността на постройката и изсмукваше въздуха от бункера. По начина, по който бояджийският пистолет засмуква боя от контейнера. Или карбураторът, който смуче гориво от резервоара. Но природата не търпи вакуум. Затова въздухът се връщаше обратно, тласкан със същата скорост и сила.

— Мърдай — рече Холанд.

Ричър пропълзя още метър напред. Холанд слезе от последното стъпало и пое след него, предпочитайки сгънатата поза на Питърсън. Фенерчето му описваше широк кръг по стените.

— Осем врати — промърмори той. — Това означава осем възможности. Коя от тях води до лабораторията?

Същото мърморещо ехо. Гласът му беше навсякъде и никъде.

— Няма лаборатория — рече Ричър.

— Трябва да има. Където има метамфетамини, има и лаборатория.

— Някога е имало. Но не тук. Голямо предприятие, може би в Ню Джързи или Калифорния. Със съответната табела на входа.

— За какво говориш?

Ричър насочи фенерчето си към циментовия под. Започна от последното стъпало и проследи едва забележимата следа от кал, която водеше към дупката в скалата, срещу която седеше. На юг, ако той седеше в северния край. Или обратното, ако се намираше в южния. Нямаше никаква представа за посоките след дългото спускане по винтообразната стълба.

— Последвайте ме — каза той. Плъзна се напред. Заднишком се движеше по-лесно. Тласък с краката, повдигане на ръце и преместване на задните части. После отново и отново. Бързо се сгорещи. Смъкна шапката и ръкавиците, а после дръпна и ципа на шубата. Холанд и Питърсън се промъкваха след него с приклякване и клатушкане. През цялото време бяха пред очите му. До слуха му долетя пропукването на стави и сухожилия. Вероятно на Холанд. Питърсън беше по-млад и в много по-добра физическа форма.

Ричър се добра до квадратния отвор, обърна се и насочи фенерчето си към вътрешността на коридора. Беше дълъг около трийсетина метра и абсолютно хоризонтален. Приличаше на забой в каменовъглена мина. Висок метър и шейсет и приблизително толкова широк. Лявата му част представляваше гладка пътека, а в дясната беше издълбана дълга каменна лавица с дължина трийсет метра, повдигната на около шейсет сантиметра от пода. Удобно е за спане, помисли си той. Представи си двайсетина дюшека, наредени по дължината ѝ. С двайсет спящи деца върху тях. Не по-високи от метър и петдесет.

Но това място никога не бе използвано. Нямаше никакви дюшеци. Нито спящи деца. Върху дългата каменна лавица беше струпан военният излишък, пренесен от Европа преди петдесет години и предназначен за екипажите на американските бомбардировачи. Стотици пакети бял прах, старателно стегнати и опаковани в жълтеникав пергамент. Върху всеки от тях личеше логото на производителя — тривърха корона с три топчета, олицетворяващи скъпоценни камъни. Очевидно редовно регистрирана търговска марка на някогашната, но вече отдавна забравена компания, наречена „Лаборатории Краун“, която бе сключила законен договор с правителството.

— Не мога да повярвам — прошепна Питърсън.

Пакетите бяха подредени по десет на ширина и височина, сто бройки във всяка купчина. По дължината на каменната лавица имаше поне сто и петдесет купчини. Общ брой петнайсет хиляди, без онези, които вече бяха извадени от първата, най-близката до входа купчина. Сякаш някой беше започнал да вади тухлите от стара стена.

— Това ли са четирийсетте тона? — попита Холанд.

— Не, тук има не повече от една трета от тях. В съседните тунели би трябвало да има още две такива редици.

— Колко пакета има в четирийсет тона? — попита Питърсън.

— Около четирийсет и пет хиляди.

— Господи! На улицата подобно количество струва четирийсет и пет милиарда!

— Данъците на дядо ти в действие.

— За кого е било предназначено?

— За екипажите по време на Втората световна — отвърна Ричър. — Главно на бомбардировачите. Ние нямаме представа какво е представлявала войната за тях. В последните месеци са летели по дванайсет часа без прекъсване, а често и повече. До Берлин и обратно, дълбоко в германска територия. Ден след ден. Всеки полет е изисквал нечовешко напрежение. В смисъл на издръжливост и точност. През цялото време са били изложени на смъртна опасност. Всяка минута, всяка секунда. Загубите в жива сила са били огромни. Не са имали време да се деморализират, просто защото са били крайно изтощени. Стимулиращите хапчета са били единственото средство да се задържат във въздуха.

— Това не са хапчета.

— За опаковката са отговаряли военните лекари. Някои са избирали хапчета, други са предпочитали разтворими дози, трети са препоръчвали прием чрез смъркане, а четвърти са били на страната на аналните капсули. По всяка вероятност много от тези лекари са предписвали всичките четири варианта.

— За пръв път чувам такова нещо.

— Стимулантите са били широко разпространени. Като ботушите и мунициите. Или като храната.

— Едва ли са им се отразявали добре.

— В някои самолети инженерите запоявали тънки жички към дросела. На сантиметър от крайното положение. Наричали ги „боен тласък“. Ако се нуждаеш от този тласък, издърпваш ръчката докрай, късаш жичката и получаваш максимална мощност. Това се отразява зле на двигателя, но в замяна на това може да ти спаси живота. На същия принцип е действала и дрогата.

— Какви количества са получавали?

— Много повече, отколкото можем да си представим. По онова време в Европа са воювали стотици хиляди американски пилоти, стрелци и радисти. Но дори и те не достигали. Гладът за дрога е бил огромен. Убеден съм, че още на първата мисия щях да изсмъркам дрога, равняваща се на половината от телесното ми тегло.

— И въпреки това им е останало толкова много?

— Това тук вероятно се е равнявало на месечната им доставка. Но изведнъж е станало излишно. Спирането на производството преди края на войната е било твърде рисковано.

— Но защо е тук?

— Нямало как да го изхвърлят или продадат. Още по-малко пък да го изгорят. Това би означавало цяла Европа да се надруса от дима.

Замълчаха. Очите им не се отделяха от купчините.

— Трябва да открием и останалото — обади се най-сетне Холанд.

Оказа се, че останалото е складирано в следващите два тунела вляво. Същите трийсетметрови лавици, същите пакети, същият жълтеникав целофан. По петнайсет хиляди недокоснати слитъци във всеки един от тях.

Холанд се отпусна на колене и стисна юмруци. На лицето му изплува широка усмивка.

— Близо четирийсет хиляди килограма, както ми казаха — промърмори той. — Сега вече Агенцията за борба с наркотиците ще трябва да се съобразява с нас. Без съмнение това е най-голямата заловена пратка дрога в световната история. И тя е наше дело. На нас, дребните риби. Смотаните ченгета от полицейския участък в Болтън, Южна Дакота. Ще се прочуем. Ще се превърнем в легенда. Край на униженията. Шибаната управа на затвора може да ми целуне задника.

— Поздравления — рече Ричър.

— Благодаря.

— Но положението не е толкова розово. Платон е открил дрогата цяла година преди нас.

— Как?

— Най-вероятно благодарение на слухове и логично мислене. Той е знаел, че през войната са били използвани големи количества. Знаел е, че някъде трябва да са складирали остатъците от тях, и се е заел да ги издирва. Вероятно е имал свои хора във Военновъздушните сили. По тази причина открихме и товарителницата. Била е прибрана, защото някой вече е проявил интерес към нея.

— Не мога да повярвам, че рокерите са били толкова време тук, без да пипнат нищо — промърмори Питърсън. — Изкушението трябва да е било много голямо за тях.

— Имам впечатлението, че когато този Платон заповяда нещо да не се пипа, всички се съобразяват — рече Ричър, докато се промъкваше навътре в тунела. В главата му изплува картината отпреди петдесет години: наредени във верига петдесетина изпотени мъже си подават еднокилограмовите пакети, които се трупат на прецизно подредени купчини по сто. Вероятно са подбрали най-ниските. Нямаше представа какви са били ръстовите изисквания за Военновъздушните сили преди половин век. Но част от тези хора са стояли изправени, а други — не. Пакетите с дрога са били спускани с въжета през вентилационните тръби. Пет-десет наведнъж, а може би и повече. Горе са били използвани макари. Някаква импровизирана система. Пренасянето им на ръка по стълбите е било непосилна работа. Вероятно рокерите са ги вадили по същия начин. Недовършената, отворена от двете страни вентилационна система, бе твърде очевидна, за да бъде пренебрегната.

Той се промъкна още малко напред и направи друго откритие.

Главният тунел имаше разклонение. Като чертеж с обиколка на кръг, пресечена от радиуса. Напъха се в него и не след дълго се оказа в съседния успореден тунел. Пропълзя още малко напред и откри две нови разклонения — едното надясно, другото наляво. Оказа се, че това място е истински лабиринт. Три отделни кръга, свързани с осем лъча. Всеки кръг разполагаше с лавици, издълбани в скалата. Допълнителни линейни метри за детските дюшеци, многобройни завои. Някои надясно, други наляво. Четириъгълни пресечки нямаше. Всички бяха Т-образни и свършваха в далечния край на лъчите. От там започваха разклоненията, наляво или надясно. Странна конфигурация. На чертеж със сигурност е приличала на келтска брошка. Вероятно конструкционните промени не са засягали само височината. Оригиналните планове може би са предвиждали нещо като подземен Пентагон, но не правоъгълен, а кръгъл, с вътрешна връзка между отделните лъчи.

В скалата бяха издълбани плитки ниши, на равно разстояние една от друга. Може би за тоалетни, които така и не са били довършени. А може би за кухни или складове за хранителни припаси. Също така недовършени. Всичко беше укрепено с гладък бетон. Сух и прашен. Въздухът миришеше на застояло. Наоколо цареше мъртва тишина.

— Я вижте това — подвикна Питърсън.

Ричър не успя да локализира гласа, който идваше от всички тунели едновременно. Шептящо напевен, странно мелодичен от ехото на каменните стени.

— Къде си? — извика той.

— Тук.

Това нищо не означаваше.

Ричър пропълзя обратно в кръглото преддверие и отново извика. Оказа се, че Питърсън е в съседния тунел. Той запълзя нататък. Завари го пред резервоар за гориво. Голяма и грозна цистерна, изработена от множество извити стоманени плоскости, достатъчно малки, за да бъдат свалени през вентилационната шахта и заварени на място. Беше вградена в скалата, с дължина около дванайсет метра. Достатъчно голяма, за да побере пет хиляди галона. Стените ѝ мазно проблясваха. Миришеше на керосин. Очевидно беше монтирана допълнително. Заварките бяха груби и напълно неприемливи от техническа гледна точка. Във ВВС със сигурност са разполагали с по-добри заварчици.

Питърсън се наведе и почука по стоманената повърхност. Звукът беше тъп, като на пълно. Ричър си спомни за цистерната, която за малко не го премаза на завоя преди пистата.

— Страхотно! — промълви той. — Намираме се на седемдесет метра под земята близо до пет хиляди галона самолетно гориво, съхранявано в самоделен резервоар!

— Не е самолетно гориво. Мирише на керосин.

— На практика е едно и също. Или е едното, или другото. Далеч по-голямо количество от нужното за отопление на къщите. И току-що докарано. След като вече са знаели, че трябва да си тръгнат. И след като са почистили пистата. От което следва, че на нея ще се приземи самолет. Вероятно скоро. Който ще се нуждае от презареждане. Холанд трябва веднага да информира Агенцията.

— Няма да кацне през нощта. Пистата е без осветление.

— Въпреки това. Времето е малко. Къде се намира най-близкият оперативен център на Агенцията?

Питърсън не отговори.

— Как са напълнили резервоара? — попита той.

— Прекарали са цистерната до вратата и са пуснали маркуч в шахтата.

— Трябва да е бил много дълъг маркуч.

— Във всяка къща с голям двор има дълги маркучи.

После прозвуча гласът на Холанд.

— Момчета, елате да видите това!

Гласът му прозвуча като странно съскащо ехо, изпълнило цялото кръгло помещение. Собственикът му се намираше в отсрещния тунел. Ричър се затътри по пода с гръб към него, превитият на две Питърсън го последва. Лъчът на фенерчето му играеше по стените на трийсетметровия тунел.

Беше като в приказка.

Като в пещерата на Аладин.

34

Светлината от фенерчето на Холанд хвърляше разноцветни отблясъци. Злато, сребро, платина. Ослепително проблясващи диаманти, тъмнозелени изумруди, наситеночервени рубини, яркосини сапфири. Отблясъците играеха по стари картини. Пейзажи, портрети, маслени платна в позлатени рамки. Верижки, медальони, игли за вратовръзки, огърлици, гривни и пръстени. Жълто злато, розово злато, бяло злато. Антики и бижута, струпани на купчина върху площ от най-малко трийсет квадратни метра. Картини, скъпоценности, свещници, сребърни подноси, стенни часовници. Малки златни ръчни часовници, дамски чантички от изящна кожа с фини шнурчета, препълнена с брачни халки кристална купа.

— Неоткупени вещи — прошепна Питърсън. — Прехвърлени тук от заложните къщи на Платон.

— Бартер за дрогата — добави Ричър.

— В крайна сметка все за едно и също става дума — рече Холанд.

Не устояха на изкушението и навлязоха навътре в тунела. Лавицата се простираше на трийсетина метра дължина, а ширината ѝ беше около седемдесет сантиметра. Обща площ около двайсет и три квадратни метра — колкото на голяма стая, запълнена със скъпоценности до такава степен, че нямаше дори няколко пръста свободно място. Някои бижута бяха съвършени, някои картини — наистина прекрасни. Но всичко тук излъчваше тъга. Символ на отчаянието. Останки от разбит живот. Мъка, пристрастеност, грабеж, загуба. Под лъчите на фенерчетата блестеше смайващо и едновременно с това вдъхващо ужас съкровище. Купчина от мечти, кошмари и тайни на непознати хора, погребана на седемдесет метра под земята.

С тегло петдесет или петстотин килограма.

На стойност един или десет милиона долара.

— Да се махаме — обади се Ричър. — Имаме по-важна работа и няма смисъл да си губим времето.


Изкачването по обратния път беше трудно и продължително. Ричър броеше стъпалата. Двеста и осемдесет. Колкото в 20-етажна сграда. Беше принуден да преодолее всяко от тях на пръсти. Хубава гимнастика, но в момента не му беше до физически упражнения. Въздухът ставаше все по-студен. Температурата под земята беше около нулата, но на повърхността беше минус двайсет и осем. Доста чувствителна разлика. С един градус по-ниска на всеки десет стъпала. Достатъчно рязък спад, за да бъде забелязан, но недостатъчен за внезапен шок. След като изкачи около една трета от стъпалата, Ричър си сложи шапката и ръкавиците, после дръпна ципа на шубата. Холанд се предаде малко след него, а Питърсън издържа чак до половината.

Починаха си няколко минути във вътрешността на каменната постройка. Навън светеше ярката луна. Питърсън събра фенерчетата и ги изключи. Холанд стоеше прав, с ръка на железния парапет. Дишаше учестено, лицето му беше зачервено.

— Трябва да се обадиш по телефона — каза му Ричър.

— Така ли?

— Сирените може да са се включили, докато бяхме долу.

— Което означава, че при всички случаи сме закъснели — заяви Холанд, но все пак извади телефона си и набра някакъв номер. Представи се, зададе някакъв въпрос и зачака отговор.

После се усмихна.

— Всичко е спокойно — обяви той. — Понякога трябва да рискуваш, за да спечелиш. — Той проследи с поглед Питърсън, който излезе с фенерчетата в ръце, а после се обърна към Ричър. — Ние с теб открихме скривалището на ключа. Ти знаеше, че метамфетаминът е там, но аз искам да отдам дължимото и на Андрю. Той ще бъде новият началник на полицията, а това ще повдигне авторитета му сред колегите. И пред целия град. Трябва да се чувства горд.

— Без съмнение — кимна Ричър.

— Значи нямаш нищо против?

— Разбира се, че нямам.

— Добре.

Ричър преодоля съпротивата на скърцащите панти и затръшна тежката врата. Холанд превъртя ключа и го пусна в джоба си. Насочиха се към колите. Холанд смъкна дясната си ръкавица и протегна ръка на Питърсън, който здраво я стисна.

— А сега слушайте — рече Холанд, издърпа радиостанцията от стойката ѝ на арматурното табло и опъна докрай кабела. Набра някакви цифри, призова за внимание и обяви: — Дами и господа, слушайте ме внимателно. Тази вечер заместник-началникът на полицията Питърсън осъществи страхотен удар срещу наркомафията. Открити са огромни количества наркотици, най-големите в историята на тази страна. Утре рано сутринта той ще докладва на централното управление на Агенцията за борба с наркотиците във Вашингтон, а само трийсет секунди след като го стори, въпросната агенция ще стане най-знаменитата правоохранителна структура в историята на САЩ. Аз вече изразих огромната си благодарност за добрата му работа, надявам се и вие да ме последвате. Това е поредното доказателство за изключителните качества на нашия колега.

След тези думи той изключи апарата и го хвърли на седалката.

— Благодаря ти, шефе — промълви Питърсън.

— За нищо — отвърна Холанд. — Но въпреки това не биваше да идвате.

Единайсет без пет вечерта.

Оставаха пет часа.


На две хиляди и седемстотин километра на юг трите черни джипа на Платон спряха пред ограденото с телена мрежа летище. Порталът беше ръждив и обрасъл с трева, заключен с голям катинар. Но самото летище беше действащо. Бе построено преди много години от армията, а после бе преминало в цивилни ръце. По-късно военните си го бяха взели обратно, но в крайна сметка отново го бяха отстъпили за частно ползване. Разполагаше с дълга писта, хангари, служебни помещения и просторна асфалтирана площадка за частни самолети, предназначени за разходки и забавления. Те бяха акуратно подредени един до друг и покрити с брезентови платнища.

Самолетът на Платон не беше предназначен за забавления. Беше Боинг 737, най-големият летателен апарат, излитал и кацал някога от тази писта. Двайсетгодишен, закупен втора употреба. Платон беше третият му собственик. Не че някой го беше грижа. Само педантичните чудаци могат да обръщат внимание на възрастта на самолетите, но повечето от тях са достатъчно разумни, за да не обявяват заключенията си на всеослушание. Платон беше обявил пред света, че машината е била изработена в щата Вашингтон само преди една година, по специална поръчка за него. На практика обаче я бяха закарали в Аризона, където беше претърпяла основен ремонт. Оригиналната боя на алуминиевия корпус беше заменена от тъмносиво покритие. Дело на хора, които му дължаха услуги и които го бяха търкали седмици наред със специален восък и полиращи пасти. В резултат Боингът приличаше на демонстрационна лимузина, изложена във витрината на солидно автомобилно представителство. Платон се гордееше с него. Беше първият в рода си, който притежаваше самолет.

На черния път от вътрешната страна на оградата се появи прашен пикап с изгоряла крушка на единия фар. Пикапът описа широк кръг и спря пред портала. Водачът слезе, отключи катинара, издърпа веригата и отвори двете крила. Трите джипа преминаха през тях.

Те пренебрегнаха заобиколния път, пресякоха затревената площ, пистите за рулиране и площадката и описаха кръг около боинга, заел позиция между две чесни и един пайпър. Шестимата мъже слязоха и образуваха кордон. Платон бавно тръгна между тях. Не беше в опасност, но както винаги предпочиташе да се държи така, сякаш е под заплаха. Като допълнителна предпазна мярка, но главно заради репутацията си. До предната врата на боинга бе изправена старомодна стълба на колела. От двете ѝ страни все още личаха надписите „Мехикана“, с избелели и олющени от времето букви. Трима от мъжете се изкачиха по нея и изчезнаха във вътрешността на самолета. Минута по-късно единият надникна през вратата и кимна. Всичко беше наред.

Платон се качи по стълбата и седна на мястото си. Номер 1А, на първия ред вляво. Пространството за краката не му беше проблем. Салонът на някогашната първа класа беше непокътнат. Четири реда кожени седалки от двете страни на пътеката, широки и удобни. Но общият салон беше напълно преустроен. Там седалки нямаше. Този модел боинг можеше да превозва до сто и осемдесет пътници. По действащите преди двайсет години стандарти всеки от тях би трябвало да тежи средно около сто килограма заедно с багажа. Това правеше общо тегло от около шестнайсет тона при излитане.

Платон седеше спокойно и чакаше хората му да проверят оборудването. То беше доставено и натоварено в самолета от човек, който му дължеше услуга. Следователно всичко би трябвало да е точно. Но въпреки това хората му го провериха. Зимни дрехи, алуминиеви стълби, фенерчета, автоматично оръжие, муниции, известно количество храна и вода. Останалото щеше да бъде доставено на място.

Пилотите бяха приключили с проверките преди излитане. Капитанът излезе от кабината и спря в началото на пътеката. Платон улови въпросителния му поглед и кимна. Като домакин, който дава знак на иконома си да сервира супата. Пилотът се върна в кабината и затвори вратата след себе си. Двигателите засвистяха. Самолетът рулира до началото на пистата и спря. Оборотите на двигателите рязко нараснаха, корпусът потръпна, задържан единствено от спирачките. После боингът рязко потегли, набра скорост и величествено излетя в нощното небе.


По обратния път Ричър се качи в колата на Питърсън. Холанд потегли след тях. Спряха в началото на уличката, на която живееше Джанет Солтър. Ричър слезе и им махна с ръка, после мина покрай дежурната патрулка пред къщата и се насочи към входната врата. Джанет Солтър все още беше будна. Очите ѝ внимателно го огледаха от всички страни, сякаш жената искаше да се увери, че е жив и здрав. После попита:

— Успяхте ли?

— Засега — отвърна той.

— Значи трябва да се обадите на момичето във Вирджиния. При предишния разговор бяхте много рязък с нея. И май ѝ затворихте телефона.

— Късно е. Сигурно вече си е тръгнала.

— Все пак опитайте.

Ричър съблече тежката шуба, окачи я на закачалката и седна на столчето в антрето. Набра запаметения номер и помоли да го свържат с Аманда.

Оказа се, че тя все още е на работното си място.

— Няма съмнение, че N06BA03 е фармацевтичният код на метамфетамина — каза в слушалката той.

— Четирийсет тона? — попита тя.

— Почти непокътнати.

— Боже!

— И ние си казахме същото.

— Какво ще правиш?

— Нищо. Местните ченгета поеха нещата в свои ръце.

— Как изглеждат четирийсет тона дрога?

— Еднакво.

— Но как е възможно такова огромно количество метамфетамин да се изгуби някъде в системата?

— Не знам. Постоянно се губят разни неща. Стават гафове. Вероятно не са били много горди с този факт. Ценностите рядко се променят с настъпването на мира. Може би затова са закодирали цялото количество. После са забравили какво означава този код, забравили са и къде е била скрита дрогата. Далеч от очите, далеч от ума.

Тя не отговори.

— Благодаря за помощта, Сюзан — промълви той.

— Пак заповядай.

— Кажи на твоя човек в „Лакланд“, че някои чиновници вземат пари за изпълнението на специални поръчки. Тези неща не са били открити случайно. Може би това е начинът да му се отплатиш.

— Медали „Бронзова звезда“ има колкото искаш. Друго?

— Нещо около Каплър?

— Безпричинна оставка. Това е всичко. Съгласна съм, че е странно, но не открих нищо. Или е чист, или някой е почистил след него.

— Ясно — рече Ричър. — Благодаря.

— Нещо друго?

— Не. Мисля, че приключихме.

— Време е да се сбогуваме?

— Предполагам.

— Беше ми приятно да разговарям с теб.

— На мен също. Бъди щастлива, Сюзан. Още веднъж ти благодаря.

— За нищо.

Тя затвори. Той остана за миг на стола. Със затворени очи и слушалката в скута. Чу сигнала за свободно, постави я върху вилката и се насочи към кухнята.


Джанет Солтър беше там с книга под мишница. Пълнеше чашата си с вода от чешмата. Беше тръгнала да си ляга. Ричър ѝ направи място и тя се отправи към стълбите. После той реши да направи още една обиколка на къщата. Полицайката в библиотеката стоеше на два метра от прозореца. Нащрек, но спокойна. Колежката ѝ в антрето беше седнала на стола пред телефона, опряла лакти на коленете си. Ричър надникна през прозореца на гостната и тръгна нагоре към стаята си. Остана на тъмно, без да дръпне пердетата. Върху покрива на верандата имаше дебел пласт замръзнал сняг. Улицата беше пуста, с изключение на патрулката пред вратата с униформения полицай зад волана, дълбоките заледени коловози и силния вятър.

Всичко беше спокойно.


Настолният компютър върху бюрото на Сюзан във Вирджиния издаде мелодичен звън. Входящ имейл с временната парола на управление „Човешки ресурси“. Тя го копира и го прехвърли в диалоговия прозорец. Старият рапорт беше във формат PDF. Като фотокопие онлайн. Седемдесет и третата бележка от референтния индекс в края на личното досие на Джак Ричър.

Отнасяше се за експеримент, проведен от военни психолози. Тя знаеше, че по онова време бе имало много такива. Толкова много, че повечето от тях просто си бяха седели на дебелите задници в очакване на вдъхновението. Въпросната част беше проявила интерес към генетичните мутации. По онова време този проблем бе преживял истински бум, особено след откриването на ДНК. Това беше станало благодарение на някакво детско анимационно филмче, което прожектирали в различните бази. Евтино научнофантастично филмче за някакво чудовище. Гумена кукла, заснета в близък план. Първата му поява се възприела като шедьовър на кинематографията. Чудовището излиза от лагуна. Зрителите са шокирани, децата пищят и се сгушват по местата си. Пълна паника.

Психолозите били единодушни, че отдръпването от източника на страшна опасност е рационална реакция, рожба на еволюцията. Но те знаели какво представлява и мутацията. Например жирафите се раждат както с по-дълги, така и с по-къси шии от своите родители. В зависимост от обстоятелствата. Времето ще даде отговор на въпроса защо. А еволюцията ще издаде окончателната присъда. И така, психолозите си задали въпроса дали децата се раждат със или без рефлекса за отдръпване пред опасността. Един непродуктивен рефлекс от гледна точка на борбата за оцеляване на видовете. Но може би полезен за военните.

Разпратили копия от филмчето до най-отдалечените бази в Тихоокеанския район. На армията, флота, Военновъздушните сили, Морската пехота. Защото искали максимален брой деца да бъдат подложени на експеримента. Избрали Тихоокеанския район, защото искали да обхванат деца, които все още не познавали влиянието на киното и дори не били чували за него. Монтирали скрити фотокамери над прожекционните екрани, фиксирани върху предните редове в салона. Визьорите им се задействали от зъбните колелца за движение на лентата. Това ставало в момента, в който чудовището се появявало на екрана. Филмчето било показано на стотици деца между четири и седемгодишна възраст. Тази група се приемала като достатъчно зряла за спонтанна емоционална реакция, но неповлияна от възпитанието.

Документът съдържаше дълга поредица от моментални снимки. Леко размазани, малко затъмнени, но показващи едно и също. Зяпнали малки деца с широко отворени очи, някои от тях свити на столовете, други залепени за облегалките. Лица в дланите, обхванати от страх и паника.

Но имаше и едно изключение.

Една камера бе насочена към първия ред. Петнайсет деца, заели петнайсет стола. Всичките момчета, всичките около шестгодишни. Четиринайсет от тях бяха залепили гърбове за облегалките, но едно се беше привело напред. По-едро от останалите. Къса рошава светла коса. Цялото се беше привело напред, сякаш се готвеше да скочи към екрана. Агресивно вдигната дясна ръка, в която държеше нещо.

Сюзан Търнър беше почти сигурна, че е сгъваемо джобно ножче, отворено и готово за бой.

В документа не се споменаваше изрично името на агресивното момче. Бяха го подложили на първоначални изследвания, но после бяха преместили баща му в друга база и следите му се бяха изгубили в системата. Малко по-късно експериментът бе прекратен. Но резултатите от него бяха съхранени. Агресивното момче се сдобило със сложни научни определения, напълно неразбираеми за Сюзан.

Последната страница на рапорта беше оформена като отделен референтен индекс. В него липсваха препратки към друго досие освен към досието на Ричър.

Сюзан се върна към техническото встъпление. Мигът на забавяне между появата на чудовището и щракането на обектива беше с дължина осемнайсет кадъра, или три четвърти от секундата. Сюзан беше впечатлена. Доста кратък отрязък от време за подготовката на тялото за скок. Тя познаваше такива хора. Нещо повече — самата тя беше една от тях. Но нещата са различни, когато става въпрос за шестгодишно хлапе, което не само се подготвя за скок за по-малко от секунда, но и успява да отвори джобното си ножче.


* * *


Тишината в къщата на Джанет Солтър продължи само десетина секунди. После се включиха една след друга четири полицейски радиостанции. С напрегнати пароли и кодове, съпътствани от електростатичен пукот. Зазвъняха мобилните телефони, включи се и стационарният в антрето. От стаята за почивка на дневната смяна долетя тропот на крака, Затръшнаха се врати, стълбите се разтресоха от тежки стъпки. Разменяха си реплики на висок глас, уплашени, ужасени.

Ричър изскочи от стаята си и изтича надолу по стълбите. Четирите полицайки стояха прави на килима, плътно една до друга. Двете в униформи, двете по пижами. Бяха долепили мобилните телефони до ушите си, пребледнели от ужас, с широко отворени очи, блеснали от притока на адреналин. Като на попаднали в капан животни.

— Какво става? — извика Ричър.

— Андрю Питърсън — отвърна една от жените.

— Какво за него?

— Убили са го. Застрелян е на място.

35

Полицаят от улицата слезе от колата и се присъедини към суматохата. Ричър беше сигурен, че и другите двама в колите са тотално объркани. В момента сигурността на Джанет Солтър беше равна на нула. Затова той опита да задържи част от вниманието си върху прозореца на гостната, а другата използва за оценка на ситуацията, вслушвайки се в гълчавата. Не беше трудно. Фактите изглеждаха безпощадно ясни: изпълнявайки последните заповеди на началник Холанд, подчинените му бяха в състояние на бойна тревога. Това означаваше продължаващо присъствие на моторизирани патрули по улиците и изострено внимание. Полицейски коли преминаваха по всяка улица най-малко веднъж на двайсет минути. Оглеждаха пешеходците, отбелязваха присъствието на автомобили и пикапи, проверяваха се паркинги и алеи.

Патрулката на новоназначения полицай Монтгомъри беше навлязла в заснежения паркинг североизточно от центъра на града. Там Монтгомъри бе забелязал колата на Питърсън, с работещ двигател и свалено странично стъкло. Бронята ѝ опирала в гола тухлена стена. При последвалата проверка Монтгомъри установил, че колата не е празна. Питърсън лежал странично на предните седалки с огнестрелна рана в главата.


Ричър остана до прозореца, вперил поглед в пустата улица. Мислеше за Питърсън. Чуваше гласовете на полицаите, които навлизаха във фазата на отрицанието. Не, информацията сигурно е погрешна, твърдеше един от гласовете. Това не може да бъде! Теоретично е възможно, но е малко вероятно, поклати глава Ричър. Понякога оперативните рапорти не бяха стопроцентово достоверни. Прострелните рани в главата създаваха погрешно впечатление. Дълбоката кома можеше да бъде сбъркана със смъртта. Но в деветдесет и девет от сто случая надеждата е просто губене на време. Ричър го знаеше, защото беше оптимист, но не и глупак.


Пет минути по-късно лошата новина беше потвърдена от самия началник Холанд. Той паркира колата си пред къщата и се насочи към вратата. С три точки в дневния ред. Първо, да съобщи лично новината на подчинените си. Второ, да ги накара да се върнат към служебните си задължения. Изпрати патрулния полицай обратно в колата навън, нареди на жените от дневната смяна да се върнат в леглата, а на тези от нощната да заемат местата си — едната в библиотеката, а другата във входното антре. Гласът му беше спокоен, твърд и авторитетен. Като на истински командир. Може би не беше съвсем на себе си, несъмнено беше объркан, но все пак се движеше и издаваше заповеди. В общи линии се представяше далеч по-добре от много командири в подобна ситуация, които Ричър беше имал случай да наблюдава.

Третата точка в дневния ред на Холанд беше нещо средно между покана и заповед. Той влезе в гостната, погледна Ричър и го помоли да отидат заедно на местопрестъплението.


Джанет Солтър се беше събудила от шума и чакаше в кухнята. Ричър отиде при нея. Беше напълно облечена, с револвер в джоба. И прекрасно знаеше какво щеше да ѝ каже той. Затова нетърпеливо махна с ръка и отсече:

— Спокойно! Знам какво трябва да правя!

— Наистина ли?

Тя кимна.

— Мазето, оръжието, паролата.

— Кога?

— В момента, в който се случи нещо. — Замълча за миг, после добави: — Или преди това. Например сега.

— Добра идея — кимна Ричър. — Онзи тип със сигурност е някъде наблизо.

— Знам какво да правя — повтори тя.


Ричър седна на предната седалка. Холанд направи обратна маневра и пое към центъра. При градинката зави наляво, после надясно. Минаха покрай кафенето и магазина за дрехи, в който Ричър беше направил покупките си. След още няколко завоя по задните улички излязоха на дълъг прав участък с двуетажни тухлени къщи от двете страни. Квадратни и безлични. Може би бяха някогашни магазини, офиси или складове. Повечето бяха в лошо състояние. Изглеждаха изоставени. Три вече бяха съборени, образувайки широко празно място. Дупка с размери трийсет и пет на дванайсет метра, превърната във временен паркинг. Може би оживен през деня, но напълно пуст нощем. Заснежената му повърхност беше прорязана от отдавна замръзнали следи от гуми.

Празното пространство се охраняваше от две патрулни коли. Червените им лампи бавно се въртяха и хвърляха танцуващи отблясъци по снега. Първо надалеч, после наблизо. След това отново надалеч и пак наблизо. Във всяка от колите имаше по един полицай. Ричър не ги познаваше. Просто си седяха вътре. Любопитни минувачи липсваха. Беше прекалено късно и прекалено студено за зяпачи.

Колата на Питърсън беше спряла в дъното на паркинга, малко вляво. Двигателят ѝ продължаваше да работи. Лявото стъкло беше свалено. Предпазната решетка на бронята беше плътно опряла в тухлената стена на съседната къща.

Холанд спря на завоя и слезе. Ричър го последва. Побърза да дръпне ципа на шубата и да нахлупи шапката над ушите си. Уличката, на която се намираха, беше на завет, така че студът беше поносим. Навлязоха в паркинга. Нямаше опасност от унищожаване на веществени доказателства, защото липсваха такива. Замръзналият сняг наподобяваше нагъната ламарина, но по-твърд. Без пресни следи от гуми или стъпки. Лъскав и хлъзгав. Двамата бавно се насочиха към Задната част на колата, стъпвайки внимателно по леда. Ауспухът търпеливо мъркаше. Автомобилът приличаше на верен слуга, очакващ поредната заповед на господаря си.

Тръгнаха към вратата откъм шофьора. Ледът скърцаше под краката им. Надникнаха през сваленото стъкло. Краката на Питърсън бяха останали в кухината под волана, а тялото му беше извито в кръста. Беше полегнал на една страна. Пистолетът му беше в кобура. Главата му беше отметната назад, с извита шия. Бузата му беше притисната в тапицерията. Сякаш наблюдаваше нещо интересно върху вътрешния панел на дясната врата.

Ричър се обърна и заобиколи отзад. Коленете му за миг изчезнаха в облачетата бяла пара, излитаща от ауспуха. После се изправи до дясната предна врата и я отвори. Ръката му беше защитена от ръкавицата. Приклекна и срещна безжизнения поглед на Питърсън. В средата на челото му зееше дупка като трето око. Входяща рана вследствие на перфектен изстрел. Същата като на адвоката, когото бяха открили на шосето източно от града. Почти сигурно причинена от 9-милиметров куршум, изстрелян отблизо. По кожата се виждаха едва доловими следи от барут, наподобяващи избеляла татуировка. Полицаят беше застрелян от около метър и половина.

Изходяща рана нямаше. Куршумът беше останал в главата на Питърсън. Смачкан и деформиран. Нещо доста необичайно за 9-милиметров, изстрелян от близко разстояние. Но не и невъзможно. Очевидно черепът на Питърсън бе доста здрав.

Нямаше никакво съмнение, че е мъртъв. Ричър имаше достатъчно познания по балистика и биология и бе виждал много мъртъвци, за да бъде сигурен в това. Но въпреки това провери. Смъкна ръкавицата и опря два пръста до студената кожа зад ухото на Питърсън. Пулс нямаше. Нищо освен усещането, че докосва труп. Отчасти мек, отчасти твърд, но вече безкрайно далеч от живота.

Ричър отново сложи ръкавицата си.

Лостът на автоматичните скорости, монтиран на колоната на волана, все още беше в позиция „драйв“. Отоплението беше включено на двайсет градуса. Потенциометърът на радиостанцията беше почти изключен. От слушалката долитаха тихи, неразбираеми гласове, накъсани от пропукването на статичното електричество.

— Ясно — рече Ричър.

— Достатъчно ли видя? — попита Холанд.

— Да.

— Какво се е случило?

— Не знам.

— Защо не се е прибрал направо у дома?

— Не знам.

— Търсил е стрелеца — каза Холанд.

— Всички го търсите.

— Но тази вечер не е имал такава заповед. Проявил е самоинициатива. Знаеш ли защо?

— Не.

— Искал е да те впечатли.

— Мен?

— На практика ти беше неговият ментор. Помагаше му. И вероятно си го насърчавал.

— Така ли?

— Каза му какво да прави с убития адвокат. Забрави ли онези снимки? Каза му какво да прави и с мъртвия рокер. Обсъждахте вариантите. Той щеше да бъде следващият полицейски началник и искаше да бъде достоен за доверието. Готов да се вслушва във всякакви съвети.

— Не съм му казал да търси стрелеца посред нощ съвсем сам.

— Но той гореше от желание да разреши случая.

— Като всички останали.

— Искал е да спечели уважението ти.

— Твоето също — въздъхна Ричър. — Може би е искал да се реваншира за глупостите, които ти изтърси по радиостанцията тази вечер. За дрогата. Накарал си го да се почувства като измамник.

Настъпи кратко мълчание.

После Холанд смени темата.

— Какво се е случило тук? — попита той.

— Видял е някого на паркинга. Почти сигурно в кола или пикап. Много е студено за придвижване пеша. Навлязъл е в паркинга, направил е широк кръг и е спрял до него. Съвсем близо. Намалил е радиото и е свалил стъклото, готов за разговор. Но онзи просто е вдигнал оръжието си и го е застрелял. Той е паднал на една страна, а кракът му се е изплъзнал от спирачния педал. Колата е продължила напред и е спряла в стената.

— Повторение на ситуацията с адвоката.

— Почти.

— Бързо ли е станало?

— Изстрелите в главата обикновено са такива.

Замълчаха. Стояха неподвижни, леко потръпващи от хапещия студ.

— Не трябва ли да потърсим гилзата? — обади се след известно време Холанд.

Ричър поклати глава.

— Отскочила е в колата на стрелеца. Също като при адвоката.

Холанд замълча, но въпросът остана в очите му. Кой, по дяволите, е този тип?

Труден въпрос. С неприятен отговор.

— Сега разбирам защо ме извика тук — рече Ричър. — Искаш да направя заключението вместо теб. Да го изрека ясно, на висок глас. Аз, а не ти. Защото съм страничен човек.

Холанд не каза нищо.

— Нека не ходим там — добави Ричър. — Поне не веднага. Нека помислим малко.


Върнаха се в участъка. Холанд паркира на запазеното за него място, слезе от колата и тръгна към входа между контейнерите за смет. Влязоха в общата зала и се насочиха към бюрото на Питърсън в дъното.

— Провери съобщенията му — рече Холанд. — Гласова поща и имейли. Може би ще открием нещо, което го е отвело там.

— Хващаш се за сламки — поклати глава Ричър.

— Позволи ми това право.

— Дали изобщо се е отбивал тук? — попита Ричър.

— Не знам.

— Имал ли е време да го направи?

— Вероятно не. Но ние при всички случаи трябва да проверим съобщенията му. Нуждаем от стопроцентова сигурност.

— Ти ги провери. Ти командваш участъка, а аз съм обикновен гражданин.

— Не знам как — въздъхна Холанд. — Така и не се научих. Хич ме няма с техниката. Аз съм от старата школа и всички го знаят. Андрю беше бъдещето.

Ричър се настани пред компютъра. Оказа се, че няма нужда от парола. Нито пък от ПИН код. Всичко беше настроено за бърз достъп без никакви усложнения. На гласовата поща имаше само едно съобщение. От Ким Питърсън, изпратено отдавна, малко след шест вечерта. По това време съпругът ѝ и Ричър се бяха върнали в къщата на Джанет Солтър веднага след като бяха изгледали записите на наблюдателните камери в затвора.

В гласа ѝ се долавяше някаква особена смесица от паника и храброст, недоволство и примирение.

— Кога ще се прибереш у дома? — попита тя.

Ричър се прехвърли на електронната поща. Имаше свалени два имейла. Първият беше от централата на АБН във Вашингтон. От там потвърждаваха мнението му, че в обекта западно от Болтън, Южна Дакота, няма подземна лаборатория за производство на метамфетамини. Това било доказано от скъпоструващи сателитни снимки. Благодаряха на Питърсън за проявения интерес и го съветваха да се свърже отново с тях, в случай че се сдобие с нова информация.

Вторият имейл съдържаше рутинни сведения от магистралните патрули в целия щат. Много обекти за издирване, на които трябваше да се обърне внимание. Например три коли и четири пикапа, откраднати на различни места в щата, един задигнат снегорин от депото за поддръжка на магистралите източно от Мичъл, плюс камион за обезледяване и цистерна с помпа, отмъкнати от двама служители на гражданското летище източно от Рапид Сити, открадната пушка „Итака“ в град Пиер, четирима заподозрени в неуспешен опит за кражба с взлом в Сиукс Фолс, изчезнали с шевролет „Събърбан“, модел 1979 г. И накрая — личният принос на Питърсън под формата на сведения за заподозрян в убийство болтънски барман, избягал с Форд пикап, модел 2005 г.

— Нищо — поклати глава Ричър.

Холанд седна на един от столовете.

— Добре — каза той. — А сега да вървим.

— Имам три въпроса — добави Ричър. — Защо адвокатът е спрял толкова доверчиво на пътя? Защо Питърсън е отишъл на онзи паркинг? И защо са го убили точно тази нощ?

— Отговори?

— Защото адвокатът се е чувствал в безопасност. Питърсън — също. И защото ти обяви по радиостанцията за разкритото депо с дрога.

— Стрелецът е един от нас — кимна Холанд. — Ченге.

Дванайсет без пет.

Оставаха четири часа.

36

Холанд и Ричър се заеха да обсъждат детайлите. Като хора, които търсят слабостите в дадена версия, не намират такива и убеждението в правотата им нараства. Корупцията в силите на реда обясняваше защо наблюдението на новодошлите в града не беше дало резултат. Корумпирано ченге в патрулна кола, което примигва с фаровете или вдига ръка през сваленото странично стъкло, обясняваше защо един опитен и предпазлив адвокат спира на някакъв път сред пустошта. Корумпираното ченге бе чуло по радиостанцията триумфалното съобщение на Холанд, което обясняваше смъртта на Питърсън съвсем скоро след това. Той бе преценил, че трябва да се действа веднага, още преди разсъмване. „Утре рано сутринта Питърсън ще се свърже с централата на Агенцията за борба с наркотиците във Вашингтон да ги запознае с детайлите“, беше казал Холанд. Пълно безумие. Корумпираното ченге бе спряло на празния паркинг и тревожно бе размахало ръце. Това обясняваше защо Питърсън бе спрял редом с него. Нищо неподозиращ, абсолютно неподготвен.

А включените сирени на затвора и задействането на кризисния план, които бяха ангажирали корумпираното ченге, обясняваха защо Джанет Солтър беше останала жива през всичките пет часа на обявената тревога.

— Грешката е моя — прошепна Холанд. — Моето съобщение по радиостанцията уби Андрю.

— И аз бих постъпил като теб — рече Ричър. — Всъщност съм го правил.

— Исках да му помогна.

— Непредвидени обстоятелства. Не се самообвинявай.

— Как да не се самообвинявам?

— Въпросът е защо е отишъл там. Не беше дежурен. Не е минавал случайно оттам, защото не му е на пътя.

— Той винаги беше дежурен. Такава му беше психиката. А пътят му за дома минава съвсем наблизо. С много малко отклонение. Не повече от две минути. Андрю си беше такъв — винаги готов да направи последен опит, да провери още едно място.

Ричър замълча.

— Според мен това е работа на мексиканеца — промърмори Холанд. — Оня, за когото чуваме разни неща.

— Платон — каза Ричър.

— Кога според теб е успял да вербува някой от нашите?

— Преди около година. Тази работа е подготвяна поне от година.

— С пари?

— Почти винаги става въпрос за пари.

— Кой е той?

— Не знам.

— Някой от новите, предполагам. Аз почти не ги познавам. И не им се доверявам. В участъка цари пълна бъркотия, което също е по моя вина. Не успях да си стегна хората.

Ричър замълча.

— Откъде ще започнем? — попита след кратка пауза Холанд.

— Кажи ми нещо повече за Каплър.

— Имал е проблеми в Маями. Нищо не е доказано, само слухове. Все пак става въпрос за Маями, където се въртят много пари от дрога.

— Страхотно.

— Само слухове, нищо повече.

— Трябвало е да го държиш под око. Лоуъл също. Какво му се е случило преди година? Би трябвало да държиш под око и онзи Монтгомъри. Хората, които се озовават на местопрестъплението сами, често се оказват и извършителите.

— Трябва ли да ги събера в участъка?

— По-добре да събереш всички. Целият шибан личен състав. Да ги вкараш тук, в тази зала. Само така ще бъдеш сигурен, че и твоят човек е между тях.

— Дали? — попита Холанд.

— Разбира се.

— Трябва ли да го направя?

Ричър замълча. Основен въпрос за всяко ченге. Ами ако греша?

— Екипът в къщата на мисис Солтър е чист — рече Холанд. — Никой не е излизал, никой не е чакал на празния паркинг. Всички имат алиби. Както и ти.

— Вярно, така е.

— Следователно мога да ги оставя на пост.

— Но първо трябва да ги предупредиш — каза Ричър. — Усети ли, че примката се затяга, твоят човек може да направи още един, последен опит.

— Те ще го заковат.

— Само ако ги предупредиш. Иначе какво ще се получи? Един колега просто се появява на вратата. Как ще го посрещнат? Първо стрелят, а после задават въпроси, а?

— Ще го заковат по-късно.

— Дори прекалено късно.

— Това би означавало самоубийствена мисия.

— Той може би е готов за нея. Дава си сметка, че рано или късно ще го хванат. Че каквото и да се случи, ще умре. Притиснат е до стената. Ще го изпържат на стола, независимо дали е убил двама или трима души.

— Може би изобщо няма да се появи. Може би няма да изпълни заповедта ми.

— Това би означавало да се саморазкрие. Все едно че рисува мишена на гърба си. И ще ти спести куп усилия.

— Въпросът е дали да ги събера още сега?

— На твое място бих го направил — каза Ричър. — Основното задължение на полицията е да прочиства улиците от престъпници.


Холанд проведе серия от телефонни разговори. Седем на брой, с четирите жени и тримата мъже, охраняващи мисис Солтър. С много необичаен контекст. Вярвайте само на себе си, защото между вас има убиец. После включи радиостанцията и обяви обща тревога. Всички служители трябваше да се явят в участъка в рамките на трийсет минути. Независимо къде са и с какво се занимават, независимо дали са на работа, или почиват. Което според Ричър беше малка тактическа грешка. По-добре би било просто да изиска присъствието им. И бездруго щеше да им трябва време, за да дойдат до тук. Но поставянето на краен срок, независимо колко е къс той, щеше да бъде сигнал за престъпника, че все пак разполага с време и свобода на действие, за да довърши делото си. При това в максимално удобна обстановка на объркване и хаос, с щъкащи навсякъде ченгета. Следващият половин час щеше да бъде крайно рискован.

Холанд остави радиостанцията и посегна към слушалката.

— Все още не сме уведомили Ким Питърсън — рече с въздишка той.

— Не го прави по телефона — спря го Ричър. — Не е хубаво.

— Знам. Възнамерявам да звънна на дежурния, защото ти ще я уведомиш. Дежурният ще те закара, а после ще те върне обратно. Мисля, че един час ще ти бъде достатъчен.

— Сериозно ли говориш?

— Аз нямам време. Ще бъда много зает.

— Но аз нямам статут — поклати глава Ричър. — Аз съм само един непознат, който минава оттук.

— Вече я познаваш. Нали пренощува в дома ѝ?

— Това е твоя работа, а не моя.

— Но си го правил и друг път, нали?

— Няма значение.

— Сигурен съм, че си се справял добре.

— Не особено.

— Трябва да го направиш! — отсече Холанд. — Защото аз просто не мога, разбираш ли? Не мога!


След един час на място 1А в предната част на салона Платон започна да губи търпение. Нощните полети му бяха досадни. През деня имаше гледка, дори и от десет километра височина. Далечна и еднообразна, разбира се, но все пак гледка. Пътища, къщи и градчета, които му напомняха, че там долу има нови клиенти, които чакат да бъдат зарибени и обслужвани. Но през нощта не можеше да ги види. През нощта цареше мрак, прорязван само от далечни мигащи светлини.

Той стана и тръгна по пътеката. Покрай хората си към големия салон на икономична класа, освободен от седалките. Огледа екипировката, струпана на пода, а после се зае да я проверява. Защото той беше Платон, а другите не бяха.

Храната и водата не бяха интересни. Седем палта, седем шапки, седем чифта ръкавици. Всичките нови и удобни. Всъщност палтата не бяха палта, а дебели якета с пълнеж от гъши пух като на популярния анимационен герой Норт Фейс. Шест от тях бяха с нормални размери, а седмото — детско. Автоматите бяха „Хеклер & Кох“, модел МР5К, с къси цеви, смъртоносни. Любимото му оръжие. Имаше и седем малки раници с фенерчета и резервни пълнители.

След което той откри и един проблем. Ремъците на раниците трябваше да бъдат максимално отпуснати на дължина, за да могат да се сложат върху якетата. Ясно като бял ден, но въпрос на съобразителност, която не беше проявена.

Но той беше Платон, а те не бяха.

Стълбите бяха производство на американската компания „Уернър“. Алуминиеви, девет метра и половина в разгънато положение, изчислени да издържат товар от 113 килограма. Бяха облепени с жълти предупредителни стикери и леко потракваха от вибрациите на реактивните двигатели. Десет килограма всяка, общо тегло четирийсет килограма. Четири на брой. Щяха да ги зарежат там, а мястото им щяха да заемат четирийсет опаковани в пергамент блокчета. За какво са им четири безполезни стълби по обратния път?

Разбира се, същото важеше и за шестимата безполезни мъже. Те също щяха да бъдат зарязани. Четиристотин и осем килограма заменима плът и кръв срещу четиристотин и петдесет допълнителни блокчета метамфетамин? Никакво място за колебание.

Платон вече си представяше обратния път. Беше сигурен, че ще успее. Имаше много предимства, повечето от тях вродени и непреодолими. Неговият човек на земята беше само застраховка, нищо повече.


Кейлъб Картър беше възприеман като човек на най-ниското стъпало в йерархията. Той не знаеше много неща за йерархията. Знаеше малко за много неща, но по някакъв странен начин онова, което знаеше, изобщо не му помогна да получи добри оценки в гимназията и не му предложи никакви особени шансове да си намери добра работа. Затова той се обърна към Управлението на затворите. Принудителен избор, направен малко преди абитуриентската вечер. Като много подобни след него. Той премина специален курс на обучение, облякоха го в униформа от изкуствена материя, връчиха му радиостанция и го назначиха нощна смяна в общинския арест. Беше най-младият и неопитен член на екипа, състоящ се от четирима души.

Въпреки това бе погрешно да се твърди, че той стои на най-ниското стъпало в йерархията. Индианците не са били глупави и нарочно са поставяли най-важните хора най-ниско. На нивото на очите. Кой важен човек би желал да бъде на десет метра височина, където никой не може да го види? Това е като в супермаркетите — най-добрата стока се излага на лавици, които са на нивото на очите. Бързооборотната стока, която не се задържа независимо от високата цена. Големите корпорации плащат на експерти, които определят каква да бъде тя. Решаващо е нивото. На височината на очите. Следователно нископоставеният човек всъщност е високопоставен. И обратното. Образно казано. Всеобща заблуда. Лингвистична инверсия. Кейлъб Картър нямаше идея откъде се беше появила тя.

Нощното дежурство беше лесна работа. Заключваха килиите още преди да застъпят на смяна, а ги отключваха, след като смяната им беше свършила. Практически екипът на Кейлъб имаше само едно задължение — да следи за възникването на някой спешен медицински проблем сред обитателите на килиите. Понякога затворниците започваха да си блъскат главите в стените, а по устата им избиваше пяна. Повечето от тях нямаха представа какви лекарства трябва да вземат. Някои правеха опити да се обесят с крачолите на гащеризоните си, завързани на многобройни възли. Те бяха най-жалките.

Процесът на наблюдение включваше десет инспекционни обиколки, по една на всеки кръгъл час. Естествено, повечето от тях биваха прескачани. А понякога всички. Много по-лесно беше да си стоят в дежурната стая, да играят покер за центове, да гледат порно на компютъра или просто да дремят с тапи в ушите. Отначало Кейлъб изпитваше притеснение от това нехайство. Беше получил нова работа, очакваше го нов живот. Това го правеше умерено мотивиран. Беше готов да приеме задачите си сериозно. Но първата работа на всеки новак е да се приобщи към колектива. И той го направи. Месец по-късно вече не помнеше какво го беше разстроило в началото. Какво искаше от тях проклетата затворническа управа срещу десет долара на час?

Но размириците в голямата къща предната нощ промениха нещата. Началникът на смяната обяви три задължителни обиколки, като едната от тях осъществи лично. Тази вечер се очакваха още две такива. Но от началото ѝ бяха изминали четири часа, без никой да помръдне. Явно нещата се връщаха към обичайната рутина. Напълно естествено беше именно Кейлъб да прояви инициатива, тъй като той беше най-важният човек на най-ниското стъпало в йерархията. И щеше да направи задължителната обиколка. Скоро, но не веднага, тъй като в момента беше влязъл в някакъв сайт с дебели голи мадами, позиращи в обори с домашни животни. Работата можеше да почака.


Ричър слезе от очукания седан на дежурния полицай и го изчака да се отдалечи. После тръгна към къщата. Имаше чувството, че навлиза в бял тунел. От двете му страни се издигаха почти двуметрови преспи сняг. В дъното алеята се разделяше на две. Наляво към хамбара, надясно към къщата. Вятърът духаше с неотслабваща сила. Земята беше плоска и равна. Никога не беше изпитвал такъв студ. Сигурен беше. Още един суперлатив беше станал действителност. Преди време, в началото на операция „Пустинен щит“, температурата в Саудитска Арабия беше скочила до шейсет градуса по Целзий. В момента наближаваше минус трийсет и пет, но поради вятъра усещането бе за минус петдесет. И двете крайности му бяха неприятни, но определено беше сигурен коя предпочита.

Стигна до разклонението и зави наляво към къщата. Алеята беше старателно почистена, посипана със сол и сгурия. Може би благодарение на последното домашно задължение на Андрю Питърсън. Работа за десетина минути, улесняваща носителя на новината за смъртта му.

Къщата се появи пред очите му. Червени дъски, червена врата, по която играеха синкавите отблясъци на луната. Топла жълтеникава светлина зад прозорците. Едва доловима миризма на изгорели дърва от комина. Ричър продължи да крачи напред. Беше толкова студено, че се чудеше как го прави. Крачеше като поразен от инсулт. Трябваше да се концентрира. Левият крак, после десният. Крачка, после още една. Направени с усилие на волята. Сякаш овладяваше нов вид спорт.

Той се добра до вратата. Изчака за момент, изкашля ледения въздух от дробовете си и почука. Дебелата ръкавица и неудържимото треперене превърнаха деликатното двойно почукване в някаква забързана поредица от глухи удари. Най-гадният звук на света. Семейството на полицая бе затворено в дома си, а някой чукаше на вратата. Далеч след полунощ. Никакъв шанс за добри новини. Ким го бе разбрала за частица от секундата. Единственият проблем беше колко време ще ѝ трябва да се съвземе. Ричър знаеше какво се случва. Беше чукал на доста врати след полунощ.

Тя отвори. Един поглед ѝ беше достатъчен да забрави и последната искрица надежда. Мъжът на прага не беше съпругът ѝ. Той не беше загубил ключовете си в снега, не беше се напил, за да не може да улучи ключалката.

Тя се строполи на пода. Сякаш под краката ѝ беше зейнала яма.


Кейлъб Картър взе от лавицата зад вратата голямото черно фенерче „Меглайт“ с четири батерии, а после провери радиостанцията си. Тя беше включена и работеше. Лъчът на фенерчето беше достатъчно силен. Батериите бяха нови. На стената висеше клипборд с химикалка, завързана с канап. Кейлъб се разписа за петата обиколка. Предишните четири подписа бяха фалшиви. Никой от останалите не му обърна внимание. Напусна дежурната стаичка и пое по коридора.

От гледна точка на юрисдикцията общинският арест беше напълно отделен от щатския затвор, който пък от своя страна беше отделен от федералния. Но трите места за лишаване от свобода използваха обща сграда. Така беше по-икономично и по-лесно за управление. В ареста лежаха предимно местни жители, които или не можеха да си платят гаранцията, или не им беше предложена такава. Предварителен арест. Невинни до доказване на противното. Кейлъб познаваше някои от тях от гимназията. Една четвърт от арестантите бяха вече осъдени и чакаха да бъдат преместени на друго, вече постоянно местожителство в рамките на системата.

Жалки негодници.

Килиите бяха шейсет, разположени в двуетажна сграда и разделени на четири секции по петнайсет. Долно източно крило, горно източно крило. Долно и горно западно. Етажите бяха свързани помежду си с метална стълба, намираща се в дъното на сградата, където стените се събираха под формата на буквата V. Зад нея бяха столовата и помещението за почивка, над тях втори етаж нямаше.

Всичките шейсет килии бяха заети. Както винаги. Парите идваха от други места. От град Пиер, Вашингтон и Бог знае още откъде. А тамошните политици явно държаха на пълноценното използване на своите инвестиции. В Болтън беше широко разпространено мнението, че когато в ареста има свободни килии, предстои затягане на закона. И обратно. Празното легло означаваше, че могат да ти щракнат белезниците и за два грама трева, намерена в колата ти. Но когато шейсетте килии са заети, за същото количество получаваш най-много някоя плесница зад врата.

Това се наричаше прилагане на закона. Кариерата, която беше избрал Кейлъб.

Той започна от далечния край на долното източно крило. Извървя разстоянието до стената, обърна се обратно и включи фенерчето. Този път крачеше значително по-бавно. Килиите бяха от лявата му страна. Качи фенерчето на рамото си. Това беше не само удобно, но и практично. Лъчът беше на едно ниво с погледа му. Отпред килиите имаха стоманени решетки. Леглата се намираха вляво. Пак там, но в дъното на килията, бяха монтирани умивалник и тоалетна. Срещу леглата имаше малки масички, които по-скоро приличаха на лавици. Върху леглата лежаха мъже. Повечето спяха и издаваха различни звуци. Изпод сивите чаршафи долитаха хъркане, ръмжене и пъшкане. Други бяха будни. Светлината на фенерчето се отразяваше в присвитите им, пъргави като на плъхове очи.

Кейлъб стигна до края на буквата V и зави в обратна посока, към долното западно крило. Петнайсет килии, петнайсет легла с петнайсет човека в тях. Дванайсет спяха, трима бяха будни. Никой от тях не изглеждаше неспокоен или изтерзан.

Изкачи стълбите и започна обиколката на горното източно крило. С абсолютно същия резултат. Нямаше представа защо бяха необходими тези обиколки. Затворът беше един склад, нищо повече. Нещо като евтин хотел. Дали хотелските служители проверяват клиентите си на всеки кръгъл час? Едва ли.

Процедурата беше не само тъпа, но и напълно излишна.

Пълна глупост.

Той подмина горния край на стълбището и пое по коридора на горното западно крило. Крачеше малко по-бързо от нормалното. Под светлината на фенерчето сенките на решетките мърдаха като живи. Килия номер едно. Празна отляво, свита фигура под завивката отдясно, будна. Килия номер две. Празна отляво, свита фигура под завивката отдясно, заспала. Положението беше същото и в килия номер три.

И така във всички килии до края на коридора. Дебелакът обитаваше номер шест. Той не разговаряше с никого освен с рокера в номер седем.

Но рокера в номер седем го нямаше.

Килия номер седем в горното западно крило беше празна.

37

Ричър не успя да реагира навреме и Ким Питърсън се строполи на пода. Той тромаво се наведе в тежката си шуба, прегърна я през раменете и я вдигна до седнало положение. Беше припаднала. В първия момент той не можеше да мисли за нищо друго освен за отворената врата, през която нахлуваше студа. Пълен абсурд. Обърна се, затвори я с крак, а после пренесе жената във всекидневната и я положи на изтърбушеното канапе до печката.

И друг път беше виждал припаднали жени. Много пъти беше затръшвал с крак отворените посред нощ врати. Знаеше какво да прави. И за това си имаше подробни инструкции. Както за всичко друго, което се случваше в армията. Припадъкът след шок се дължеше на прост вазовагален рефлекс. Сърдечният пулс се забавя, кръвоносните съдове се свиват, намалява хидравличната сила, която изтласква кръвта към мозъка. Инструкцията за тези случаи съдържаше пет точки. Първо, подхващаш жертвата. Нещо, което той не успя да направи. Второ, слагаш я да легне, като краката трябва да бъдат по-високо от главата. Така гравитацията улеснява притока на кръв към мозъка. Той положи краката на Ким върху страничната облегалка на канапето, а главата ѝ остана в ниското. Трето, проверка на пулса. Свали ръкавицата си и опря пръст във вътрешната страна на китката ѝ. Така беше постъпил и със съпруга ѝ. Но тук резултатът беше различен. Имаше пулс. Слаб, но равномерен.

Четвърто: връщане в съзнание на жертвата с помощта на силни викове или леки шамари. Това винаги му се беше струвало жестоко, особено по отношение на жени, току-що останали вдовици. Но въпреки това го направи. Прошепна няколко успокоителни думи в ухото ѝ, после започна да я потупва по бузата.

Реакция нямаше.

Опита още веднъж. Този път по-решително. По-висок глас, по-силно пошляпване. Нищо. Освен лекото проскърцване на дъските над главата му. Едно от децата се обръщаше в съня си. Той млъкна и замръзна на място. Тишината се върна. Във всекидневната беше топло, но не горещо. Печката бумтеше. Свали шапката от главата си и дръпна ципа на шубата. После отново се наведе над припадналата жена. Говореше ѝ тихо, докосваше бузата и ръката ѝ.

Ким Питърсън отвори очи.

Пето: задържаш жертвата в легнало положение, неподвижна. Някъде между петнайсет и двайсет минути. В случая това беше лесно. Нямаше нужда да я убеждава. Ким Питърсън не помръдваше. Лежеше по гръб и гледаше в тавана. Любопитно и настоятелно. Очите ѝ се движеха, сякаш четеше нещо, написано на дъските. Нещо сложно, което не можеше да разбере.

— Помниш ли ме? — попита той.

— Разбира се — отговори тя.

— Страхувам се, че имам лоши новини.

— Андрю е мъртъв.

— За съжаление е така. Съжалявам.

— Кога?

— Преди по-малко от час.

— Как?

— Застрелян. Станало е мигновено.

— Кой го е застрелял?

— Според нас човекът, когото издирваме.

— Къде?

— В главата.

Очите ѝ се свиха.

— Не. Питам къде се е случило.

— Извинявай. В центъра. На един паркинг.

— Какво е търсил там?

— Изпълнявал е дълга си. Проверявал е нещо.

— Той беше добър човек, знаеш ли? — рече тя.

— Знам.

— Имаме две момчета.

— Знам.

— Какво ще правя сега?

— Ще продължиш напред. Бавно, стъпка по стъпка. Ден след ден, час след час, минута след минута.

— Добре.

— Като започнеш веднага.

— Добре.

— Първата ни работа е да извикаме някой тук. Още сега. Някой, който да бъде с теб и да ти помага. Защото сега не бива да оставаш сама. Кажи на кого да се обадя.

— Защо не дойде началник Холанд?

— Искаше, но е зает с важно разследване.

— Не ти вярвам.

— Просто не може да се откъсне от разследването.

— Не е това. Не ти вярвам, че е искал да дойде.

— Чувства се отговорен. Добрият полицейски шеф винаги се чувства отговорен.

— Трябваше да дойде.

— Кого да повикам?

— Съседката.

— Как се казва?

— Алис.

— Телефонният ѝ номер?

— Бутон три на телефона.

Ричър се огледа. Телефонът беше на стената в кухненската част на всекидневната. Безжична слушалка на черна конзола. Всякакви бутони, плюс една червена нула в отделно прозорче. Която означаваше липса на съобщения на телефонния секретар.

— Ще останеш да лежиш, нали? — подхвърли той.

Отдалечи се от нея, влезе в кухнята и вдигна телефона. Беше с нормална клавиатура за набиране на нормални номера. Плюс бутон за памет, най-вероятно за бързо набиране на запаметени номера. Едно и две със сигурност бяха за Андрю — служебен и мобилен. Ричър натисна паметта, а после цифрата три. Номерът се набра автоматично. В слушалката прозвуча сигналът „свободно“. Той изчака доста дълго. Най-накрая насреща вдигнаха. Женски глас, сънлив и неособено разтревожен. Може би и нейният съпруг патрулираше някъде по улиците. Може би децата ѝ бяха отгледани другаде. Среднощните обаждания по телефона бяха толкова неприятни, колкото и почукването на вратата.

— Алис ли е? — попита Ричър.

— Да. Кой се обажда?

— Аз съм при съседката ви, Ким Питърсън. Тя има нужда от вас, веднага. Тази нощ убиха мъжа ѝ.

Кратка пауза, после Алис заговори. Но Ричър не чу нищо, защото думите ѝ потънаха в друг звук. Внезапен, силен, идващ отвън. Лаещ и виещ, пищящ и шепнещ. Звукът прекоси замръзналата земя като могъща приливна вълна, после се блъсна в стените на къщата. Стъклата задрънчаха.

Затворническите сирени.

Един без пет след полунощ.

Оставаха три часа.

38

В съзнанието на Ричър се появи кошмарна картина. Четириизмерна по отношение на времето, пространството и разстоянието. Полицаи се движат хаотично из целия град, от изток и запад, от север и юг. Реагират на заповедта на Холанд, сменят посоките и хукват към участъка. Седмината, които дежурят в къщата на Джанет Солтър, изскачат на уличката и се включват в суматохата. Скачат в колите и се насочват към затвора, изоставяйки възрастната жена на произвола на съдбата.

Тя е съвсем сама, напълно беззащитна. След като я отстрани, нападателят може да избира: да бяга, за да спаси живота си, или да се смеси с тълпата и да се върне обратно.

Знам какво да правя, беше казала Джанет Солтър.

Ричър остави телефона и се обърна към Ким Питърсън.

— Трябва да вървя — меко промълви той. — Алис ще дойде всеки момент.

Той отвори входната врата и спря. Воят на сирените стана оглушителен. Почистената от сняг пътека беше пред очите му. Петнайсет метра до разклонението, още петнайсет до улицата. После километър и половина до центъра и още толкова до къщата на Солтър.

Пеша.

Нямаше кола.

Той затвори след себе си и с подхлъзване тръгна напред. Стигна до завоя и пое към хамбара. Старият пикап си беше на мястото. С монтиран отпред снегорин.

Но без ключ на таблото.

Ричър се обърна и забърза обратно към къщата. Почука на вратата. Изчака няколко безкрайно дълги секунди и отново почука. Този път по-силно. Ким Питърсън най-сетне отвори. Шокът беше отминал. По лицето ѝ се стичаха сълзи. Беше се смалила, изглеждаше безпомощна.

— Извинявай — промълви той. — Трябват ми ключовете от пикапа.

Тя не отговори.

— Ким! Искам ключовете от пикапа! — настоятелно повтори той.

— Те са на връзката на Андрю — отвърна най-сетне тя. — В джоба му.

— Няма ли резервни?

— Не.

— Сигурна ли си?

— Пикапът е много стар.

— Но въпреки това трябва да има резервни ключове.

— Мисля, че са изгубени.

Жената отмести поглед, обърна се и тръгна по коридора. Спъна се и за миг се опря на стената. Ричър притвори входната врата и зачака появата на съседката Алис. В Южна Дакота разстоянията са големи, фермите са далеч една от друга. Алис почти сигурно щеше да дойде с кола, която може да поиска назаем.

Той стоеше на прага и чакаше.

Сирените продължаваха да вият.

Алис дойде пеша.

Видя я на трийсетина метра от себе си, осветена от луната. Високата жена бе навлякла дрехите, които ѝ бяха попаднали пред очите. Крачеше бързо, пързаляйки се по леда. Ръцете ѝ бяха разперени встрани като на въжеиграч, несресаната ѝ коса се вееше под плетена шапка. Появи се отдясно на пътя. Бледото ѝ лице беше извърнато към къщата на Питърсън, краката ѝ се движеха несигурно по заледената пътека. Ричър се отдели от вратата и пое към улицата. Срещнаха се в началото на алеята.

— Нямате ли кола? — попита той.

— Не можа да запали — отвърна жената.

Той погледна наляво към града.

Тя погледна към къщата.

— Как е Ким?

— Зле.

— Какво се е случило?

— Застреляха Андрю. На някакъв паркинг.

— Ужас!

— По-добре вървете при нея. Нощта ще бъде дълга.

— Нещата няма да приключат за една нощ.

— Ще се справите ли?

— Трябва да се справя.

— Обадете се на баща ѝ. Беше споменала, че ги посещава от време на време.

— Ще му се обадя.

— Успех.


Тя продължи нагоре по пътеката.

Той тръгна наляво по улицата.

Знам какво да правя, беше казала Джанет Солтър.


Минута по-късно Ричър се намираше на трийсет метра от ъгъла на главната двупосочна улица, която пресичаше града от изток на запад. Центърът беше надясно, жилищният квартал оставаше вляво. Надяваше се, че там живее някое ченге. Максимум на десет минути път от участъка. Ченге, на което може да се довери. Но не Каплър, Лоуъл или Монтгомъри, а по-скоро някой от по-опитните. Човек, който си е бил у дома, свободен от дежурство. Който е чул сирените, облякъл се е и е скочил в служебната кола.

Ричър искаше да спре точно такъв човек, който да го закара в центъра.

И отчасти успя.

Зърна светлините от изток още на седемдесет метра преди ъгъла. Пулсираща синьо-червена светлина, която бързо се приближаваше. Усилена до гротескно сияние от отраженията в снега. Като приземяващо се НЛО. Огромна, напредваща хоризонтално, светла окръжност. Ричър ускори крачка, за да не я изпусне. Краката му се пързаляха, ръцете му се движеха тромаво в опит да запази равновесие. Лицето му вече беше замръзнало. Сякаш го бяха фраснали с бухалка, а после някой зъболекар му беше инжектирал солидна доза упойка. Оборудвана с вериги и зимни гуми, патрулката се движеше със сто километра в час, а Ричър с не повече от шест заради скованите си крака, които отказваха да се подчиняват. Непрекъснато се подхлъзваше и буксуваше. Ъгълът все още беше на петдесетина метра.

Нямаше да успее.

Но се оказа, че не е и нужно.

Ченгето го видя.

Колата забави ход, свърна в уличката на Питърсън и пое на север, срещу него. Ярки фарове, въртящи се сини и червени светлини на покрива, болезнени за очите. Той се закова на място и размаха ръце. Общоприетият сигнал за тревога. Широки кръгообразни движения.

Патрулката забави ход.

Той отскочи назад миг преди колата да спре с леко поднасяне. Шофьорското стъкло се плъзна надолу. Зад волана седеше жена. Бледо, подпухнало от съня лице. Разрошена коса, зачервени очи. Непозната на Ричър.

— Трябва да стигна до къщата на Солтър — изрече той почти нечленоразделно. Устните му бяха изтръпнали, а горната част на лицето му се беше превърнала в замръзнала маска. Долната не беше кой знае колко по-добре. Челюстните му стави помръдваха едва-едва.

— Какво? — попита полицайката.

— Трябва ми превоз.

— Докъде?

— До къщата на Джанет Солтър.

На осем километра от тях сирените продължаваха да вият. В купето се чуваше гласът на диспечера. Говореше тихо и бързо, опитвайки се да не звучи тревожно. Вероятно онзи възрастен мъж беше успял да се добере до работното си място на рецепцията. Жената миришеше на алкохол. Вероятно бърбън. Едно за лека нощ. А може би две или три.

— Кой си ти, по дяволите? — попита тя.

— Работех с Холанд и Питърсън — отвърна Ричър.

— Питърсън е мъртъв.

— Знам.

— Да не си онова, военното ченге?

— Да. И се нуждая от превоз.

— Няма да стане — рече жената.

— Защо тогава зави срещу мен?

— Не съм. Пътувам към местоназначението си.

— Затворът не е в тази посока.

— Изграждаме външен периметър с радиус километър и половина. Моята позиция е в северната му част.

— Какво се е случило?

— Рокерът е избягал. Килията му е празна.

— Не — рече Ричър.

— Какво значи „не“?

— Не е възможно. Това е някаква маневра. За отвличане на вниманието.

— Или е в килията, или го няма, приятел. А те казват, че го няма.

— Скрил се е някъде. В склада за метлите. Всичко е нагласено.

— Глупости!

— Имам опит в тези неща. Бягството поражда два основни проблема. Да се измъкнеш навън и да се спасиш от преследвачите си. Умните не постъпват така. Първо се скриват някъде в затвора и изчакват хайката да приключи. После тръгват. Но този рокер няма да тръгне никъде. Той изпълнява само първата част на ролята. На примамка.

Жената не каза нищо.

— Помисли си — настоя Ричър. — Бягството е много по-трудно, отколкото изглежда. Бас държа, че е някъде там, в периметъра на затвора. Утре ще огладнее и ще се измъкне от скривалището си. С широка усмивка на лицето, защото вече ще бъде късно.

— Ти си луд!

— Там е, повярвай ми. Поеми този риск, моля те!

— Ти си абсолютно откачен!

— Добре, да допуснем, че е така. Човекът наистина е избягал. Преди повече от пет часа и ти го знаеш. Има ли смисъл да изграждате периметъра, за който спомена?

Полицайката не отговори.

Сирените продължаваха да вият.

— Пет минути — рече Ричър. — Моля те. Това е всичко, което искам от теб.

Вместо отговор полицайката натисна бутона на прозореца и стъпи на газта. Стъклото се затвори и колата потегли. Задницата ѝ поднесе и здравата го фрасна в гърба. Останал без дъх, Ричър се просна в снега и безсилно гледаше как езерото от ярка светлина изчезва в далечината.

Знам какво да направя, беше казала Джанет Солтър.


Ричър се надигна и бавно се повлече към ъгъла. Сирените млъкнаха. Толкова рязко, колкото когато се бяха задействали. Кънтящото ехо се задържа за част от секундата, после потъна в леда. Нощната тишина влезе в правата си. Не меката, подплатена от снеговалежа тишина, а нещо съвсем различно: странно пронизващо, пропукващо, скърцащо и съскащо присъствие на един измръзнал свят. Тътенът на стъпките му вървеше преди него, отразявайки се в леда и замръзналия сняг. Вятърът продължаваше да духа от запад и да забива хиляди ледени иглички в лицето му. Той се обърна назад. Беше изминал около сто и петдесет метра. Само толкова. Чакаха го още четири километра. Пътят беше пуст. Ричър беше абсолютно сам в нощта.

И му беше адски студено.

Започна да подтичва по коловозите. Подметките му се хлъзгаха на всяка крачка, търсейки опора в цепнатините, оставени от автомобилните вериги. Дишаше тежко. Леденият вятър проникваше през гърлото му и прогаряше дробовете му, като го принуждаваше да кашля и плюе.

Още три километра. Минимум трийсет минути. Твърде много. Чисто безумие. Дано някой е проявил кураж да остане при нея, помисли си той. Някой от седемте. Някоя от жените. По дяволите правилата. По дяволите плановете. Питърсън е мъртъв. Беше още топъл. Достатъчно оправдание. Някой от тях със сигурност щеше да събере кураж и щеше да прати федералните по дяволите. Поне един. А може би повече. Двама или трима.

А може би всички.

Или никой.

Знам какво да направя, беше казала Джанет Солтър.

Но дали знаеше?

Дали го беше направила?


Ричър продължи напред. Една крачка, после втора, трета. Вятърът го блъскаше безмилостно. Ледени късчета барабаняха по шубата му. Почти не чувстваше краката и ръцете си. Влагата под клепачите му замръзваше.

В далечината се появи силуетът на някаква сграда. Банка с малък паркинг отпред. Първата сграда в чертите на града. Пред нея се издигаше висок бетонен пилон с електронна табела на върха. Червени цифри, показващи времето и температурата. Един и двайсет след полунощ. Минус 34,4 градуса.

Ри