Архипелаг ГУЛАГ (1918–1956: Опит за художествено изследване) (fb2)

Архипелаг ГУЛАГ (1918–1956: Опит за художествено изследване) [bg] (пер. Дойчинов)   (скачать) - Александр Исаевич Солженицын

Александър Солженицин Архипелаг ГУЛАГ
1918–1956
Опит за художествено изследване

ПОСВЕЩАВАМ

на всички, които не доживяха да

разкажат това.

И нека ми простят,

че не всичко съм видял,

не всичко си спомням,

не за всичко съм се досетил.

През хиляда деветстотин четиридесет и девета година попаднахме с приятели на забележителна дописка в списание „Природа“, орган на Академията на науките. Там бе отпечатано със ситен шрифт, че по време на разкопки на река Колима открили находище под леда — вледенен праисторически поток, а в него — смразени представители на изкопаемата (отпреди няколко десетки хилядолетия) фауна. Тези, риби ли ще ги наречем, тритони ли, се запазили до такава степен в прясно състояние, твърдеше ученият кореспондент, че след като счупили леда, присъствуващите тутакси ги изяли с наслада.

Вероятно списанието трябва доста да е учудило многобройните си читатели как ли толкова дълго се е запазило месото на рибата в леда. Но малцина от тях са вникнали в истинския жизнеспособен смисъл на дописката.

А ние веднага го разбрахме. Представихме си цялата тази сцена ярко, с всичките й подробности: как пренебрегнали благородните интереси на ихтиологията, хората един през друг, настървено са откъртвали парчета от хилядолетното месо, как са го мъкнели до огъня, размразявали са го и са го поглъщали.

Разбрахме го, защото самите ние бяхме сред тези присъствуващи, частица от могъщото племе на зековете1, което единствено на този свят може на драго сърце да излапа тритон.

А Колима бе най-големият и знаменит остров, полюсът на свирепостта в тази удивителна страна ГУЛАГ, накъсана от географията на архипелаг, но скована от психологията в континент — почти невидима, почти неосезаема страна, населена от народа на зековете.

Този архипелаг бе насякъл на късчета и бе изпъстрил другата страна, поместила го в себе си, бе се врязал в нейните градове, бе надвиснал над нейните улици — и въпреки това повечето хора ни най-малко не се досещаха, мнозина бяха чували смътно за него и единствено посетилите островите му знаеха всичко.

Ала сякаш онемели на тези острови, те пазеха мълчание.

Нещо нищожно малко за този Архипелаг излезе на бял свят след неочаквания поврат в нашата история. Но същите ръце, които ни слагаха белезниците, сега примирително ни възпират: „Недейте!… Недейте да ровим миналото!… Който миналото спомене, окото му да изтече!“ Само че пословицата завършва така: „А който го забрави — на него и двете!“

Изнизват се десетилетия — и безвъзвратно заличават белезите и раните от миналото. Някои от островите през това време се стопиха, полярното море на забравата прехвърля вълните си над тях. И някой ден през бъдния век този Архипелаг, въздухът му и костите на неговите обитатели, сковани в ледените находища, ще се появят като неправдоподобен тритон.

Не дръзвам да пиша историята на Архипелага: нямах възможността да чета документи. Но дали някога някой ще има тази възможност?… Тези, които не желаят да си спомнят, имаха вече доста време (и още го имат) да унищожат всички документи без остатък.

След като приех не като позор, не като кошмарен сън този чудовищен свят, в който прекарах единадесет години и почти го обикнах, а сега вече, по силата на щастливия поврат, станах пълномощник на мнозина в по-сетнешните им разкази и писма — може би ще съумея да изнеса нещо от костите и месото — от още всъщност живото месо, от живия тритон?

(обратно)

В тази книга няма измислени лица, нито измислени събития. Хората и местата са назовани с истинските им имена. Ако са посочени с инициалите им, това е по лични съображения. Ако изобщо не са назовани, то е само защото човешката памет не е запазила имената им — иначе всичко бе именно така.

Тази книга не е по силите на един човек. Освен това, което изнесох от Архипелага — собствената си кожа, паметта си, ушите и очите си, — материал за тази книга получих от разказите, спомените и писмата на —

[списък от 227 имена]

Не им изказвам тук лична признателност: това е наш общ задружен паметник на всички изтезавани до смърт, на всички убити.

От списъка бих искал да посоча хората, които и положиха много усилия, за да ми помогнат да снабдя този труд с библиографски опорни точки от книгите в днешните библиотечни фондове или от отдавна иззетите и унищожените, така че издирването на запазен екземпляр изискваше голяма упоритост, да изтъкна още повече онези, които ми помагаха да крия този ръкопис в тежки мигове, а след това го размножаваха.

Но не е настъпило още времето, когато ще мога да ги назова:

Редактор на тази книга трябваше да бъде старият соловчанин Дмитрий Петрович Витковски. Ала прекараният там половин живот (точно така — „Половин живот“ се наричат неговите лагерни мемоари) го бе докарал до преждевременен паралич. Вече загубил говора си, той можа да прочете само няколко завършени глави и да се убеди, че всичко ще бъде разказано.

А ако още дълго не просветне свободата в нашата страна, самото четене и предаване на тази книга ще крие голяма опасност — така че и на бъдещите читатели ще трябва с благодарност да се поклоня — от името на ония, загиналите.

Когато пристъпих към тази книга през 1958 г., не ми бяха известни ничии мемоари или художествени произведения за лагерите. В процеса на работата до 1967 г. постепенно се запознах с „Колимски разкази“ на Варлам Шаламов и със спомените на Д. Витковски, Е. Гинзбург, О. Адамова-Слиозберг, на които в изложението се позовавам като на литературни факти, известни на всички (така ще стане в края на краищата).

Въпреки намеренията си, противно на волята си, дадоха безценен материал за тази книга, запазиха много важни факти и дори цифри, и самия въздух, който са дишали: чекистът М. Я. Судрабс-Лацис; Н. В. Криленко — главен държавен обвинител в продължение на дълги години; неговият наследник А. Я. Вишински със своите юристи съучастници, сред които особено внимание заслужава И. Л. Авербах.

Материал за тази книга предоставиха и тридесет и шестимата съветски писатели начело с Максим Горки, автори на позорната книга за Беломорканал, възпяла за пръв път в руската литература робския труд.

(обратно)

ПЪРВА ЧАСТ
ТЪМНИЧНА ПРОМИШЛЕНОСТ

В епохата на диктатурата и обкръжени от всички страни с врагове, ние понякога проявявахме излишна мекушавост, излишно мекосърдечие.

Криленко, реч на процеса срещу „Промпартията“

Първа глава
АРЕСТЪТ

Как попада човек на този тайнствен Архипелаг? За там непрекъснато летят самолети, плават кораби, тракат влакове — но никакъв надпис по тях не посочва местоназначението. Билетните каси и агентите на „Совтурист“ и „Интурист“ ще останат изумени, ако им поискате билет дотам. Те не знаят, не са чували изобщо за Архипелага, нито за някое от безчетните му островчета.

Хората, които заминават да управляват Архипелага, попадат на него чрез школите на Министерството на вътрешните работи — МВД.

Хората, които заминават да охраняват Архипелага, биват превозвани чрез военните комисариати.

А хората, които заминават там да мрат подобно на нас с вас, читателю, трябва да минат непременно и единствено през ареста.

Арестът!!! Да казвам ли, че той преобръща целия ви живот? Че е пряк удар на светкавица върху вас? Непостижим за съзнанието духовен потрес, с който не всеки може да свикне и често полудява.

Вселената има толкова центрове, колкото и живи същества. Всеки от нас е център на Вселената и светът се разпада, когато ви изсъскат: „Вие сте арестуван!“

Щом са арестували вас — нима нещо може да оцелее в това земетресение?

Но размътените мозъци са неспособни да обхванат тези размествания във Вселената. И най-изтънчените умове, и най-простоватите от нас не намират да кажат в този миг въпреки целия си житейски опит нищо друго освен:

— Аз? За какво?!?

Въпрос, милиони и милиони пъти задаван още преди нас, без някога да е получил отговор.

Арестът е мигновено смайващо прехвърляне, запокитване, преобразуване на едно състояние в друго.

По дългата криволичеща улица на живота сме се носели щастливо или сме се влачели несретно все покрай някакви огради, огради, огради — прогнили дървени стобори или кирпичени дувари, покрай тухлени, циментови, чугунени огради. И не сме се замисляли — какво ли има зад тях? Нито с поглед, нито с мисъл не сме се опитвали да проникнем отвъд — а тъкмо там започва Страната ГУЛАГ, съвсем наблизо, на два метра от нас. Нито пък сме забелязвали в тези огради неизброимите, добре напаснали замаскирани врати и вратички. Всички, всички тези вратички са били приготвени за нас и ето че една съдбоносна се отваря бързо и четири бели мъжки ръце, ненавикнали на труд, но грабливи, ни се вкопчват в крака, в ръката, в яката, в шапката, в ухото — вмъкват ни като чувал, а вратичката зад нас, вратичката към нашия предишен живот, се затръшва завинаги.

Край. Вие сте арестуван!

И не намирате какво да кажете, освен да изблеете като агне:

— Аз? За какво?…

Ето какво е арестът: ослепяващ взрив и удар, след които настоящето изведнъж се слива с миналото, а невъзможното става пълноправно настояще.

И толкоз. Не сте в състояние да възприемате нищо повече нито в първия час, нито дори през първото денонощие.

Ще помъждука още във вашето отчаяние бутафорната циркова луна: „Това е недоразумение! Ще се размине!“

Всичко останало, което е в традиционната и дори литературната представа за ареста, ще се трупа и конкретизира вече не във вашата потресена памет, а в паметта на вашето семейство, в паметта на съседите ви.

Арестът — това е резкият среднощен звънец или грубото чукане на вратата. Това е напереното нахлуване на неизтриващи ботушите си бодърствуващи оперативни работници. Това е изплашеното, свито зад гърбовете им поемно лице. (А за какво е това поемно лице — жертвите не смеят да мислят, оперативните изпълнители не помнят, но така се полага по инструкция и то трябва да стърчи там през цялата нощ, а на сутринта да се подпише. За вдигнатото от леглото поемно лице също е мъка: нощ след нощ да ходи и да помага при арестуването на своите съседи и познати.)

Традиционният арест значи за отвеждания още и стягането на багажа с треперещи ръце: кат бельо, калъпче сапун, някаква храна и никой не знае какво ще потрябва, какво може и какво е по-добре да облече, а оперативните работници нямат търпение и подканват: „Няма нужда от нищо. Там ще ви хранят. Там е топло.“ (Всичко това е лъжа, а припират за страх.)

Традиционният арест значи още и след това, след откарването на нещастника, многочасова шетня в жилището на грубата чужда потисническа сила. Това е разбиването, разпарянето, събарянето и смъкването от стените, изхвърлянето на пода от шкафовете и чекмеджетата, изтръскването, изсипването, разкъсването — и купищата безредно стоварени върху пода вещи, и пращенето под ботушите. И нищо свято не съществува по време на обиска! При арестуването на локомотивния машинист Иношин в стаята му е ковчегът с телцето на току-що умрялото му дете. Юристите изхвърлят детето от ковчега, за да тършуват и там. Те изхвърлят болните от леглата им, раздират бинтовете им2. И нищо по време на обиска не може да бъде признато за безсмислено. От колекционера на антики Четверухин отмъкват „еди-колко си царски укази“ — а именно указа за завършването на войната с Наполеон, за образуването на Свещения съюз и текста на молебена срещу холерата от 1830. На нашия най-добър познавач на Тибет Востриков конфискуват безценните древни тибетски ръкописи (и учениците на починалия едва ги измъкват от Комитета за държавна сигурност — КГБ, след тридесет години!). При арестуването на ориенталиста Невски отмъкват тангутски ръкописи (а двадесет и пет години по-късно за разшифроването им на покойника е присъдена посмъртно Ленинска награда). На Каргер отнемат архива на енисейските остяци3, забраняват изобретената от него за тях писменост и буквар — и си остава народецът без писменост. Дълго е да се описва всичко това на интелигентен език, но хората са си го казали за обиските: търсят онуй, дето не са оставяли.

Отнасят взетото, а понякога карат самия арестуван да го носи — и както е било с Нина Александровна Палчинска, която трябвало да мъкне на гърба си чувала с книжата и писмата на своя вечно деен мъж, покойния велик инженер на Русия — за да потъне всичко това в търбуха им, завинаги, безвъзвратно.

А за оставащите след ареста — безкраен, преобърнат, опустошен живот. И опитите да предадат някое пакетче на арестувания. Но от всички гишета лаят срещу им: „Няма такова лице“, „Не е зачислен такъв!“ Че отгоре на всичко през тежките за Ленинград дни трябва още пет денонощия да се блъскат на опашка пред това гише. И едва след половин, след една година може би арестуваният ще им даде някакъв знак за себе си или пък ще им се троснат: „Без право на кореспонденция.“ А това вече значи — завинаги. „Без право на кореспонденция“ значи със сигурност: разстрелян е.

С една дума, „живеем в проклети условия, при които човек изчезва безследно и най-близките му хора, жена му, майка му… с години не знаят какво е станало с него“. Така ли е? Не е ли? Това го е писал през 1910 г. Ленин в некролога за Бабушкин. Само че тук трябва веднага да уточним: Бабушкин е транспортирал оръжие за въстанието, тъкмо с него е бил застрелян. Той с знаел какъв риск с поел. Не бихме казали същото за питомните зайци, за себе си.

Така си представяме ние ареста.

И наистина, нощният арест от описания вид е предпочитан, защото има важни предимства. Всички обитатели на дома се смразяват от ужас при първото почукване на вратата. Арестуваният бива измъкван от топлата постеля, той целият е още в състояние на полусънна безпомощност, разсъдъкът му е размътен. При нощния арест оперативните работници имат предимство в сила: те са неколцина въоръжени срещу един, ненавлякъл дори панталоните си; и докато той се стяга, докато трае обискът, без съмнение пред входа не ще се събере тълпа от защитници на жертвата. Спокойната методичност при нахълтването в едно, сетне във второ жилище, утре в трето и четвърто дава възможност правилно да се използуват оперативните щатове и да бъдат натикани в затвора многократно повече жители на града в сравнение с броя на служителите от тези щатове.

Нощните арести имат още и това предимство, че нито съседните къщи, нито градските улици виждат колко хора са прибрани през нощта. Като изключим изплашените непосредствени съседи, за по-отдалечените тези арести не са събитие. Тях като че ли изобщо не ги е имало. И по същата тази асфалтова лента, по която през нощта са сновали „гарваните“4 — денем младото племе крачи със знамена и цветя и пее бодри песни.

Но у прибиращите, чиято служба се свежда единствено до арестите, за които ужасите на арестуваните са преповтаряне на едно и също и поради това са отегчителни, разбирането на цялата тази операция е значително по-широко. Те имат голяма теория, не трябва да си мислим наивно, че нямат такава. Арестознанието е важен раздел от курса на общото тъмницознание, породило солидна обществена теория. Арестите са класифицирани по различни признаци: нощни и дневни; домашни, служебни и по време на път; първични и повторни; разчленени и групови. Различават се по степента на налагащата се внезапност, по степента на допусканата съпротива (но в десетките милиони случаи съпротива не е била очаквана, както и не е имало такава). Арестите се различават по сериозността на набелязаните обиски; по необходимостта да бъде правен или не опис за конфискация, да следва запечатване на стаите или жилището; по необходимостта веднага след съпруга да бъде прибрана и съпругата, а децата да бъдат пратени в сиропиталище, или всички останали членове на семейството да бъдат интернирани, или пък и старците да ги изпратят на лагер.

И отделно още има цяла Наука за Обиска (имах възможност да видя една брошура за юристи задочници от Алма Ата). Там хвалят много юристите, които са си направили труда при обиска да преравят два тона оборски тор, шест кубика дърва, две каруци сено, да почистват от снега цялата земя за лично ползуване, да измъкват тухлите от печките, да изгребват помийните ями, да надникват в клозетните чинии, да се ровят в кучешките колиби, в курниците и птичите къщички по дърветата, да продупчват дюшеците, да отлепват от телата на хората лейкопласта и дори да изтръгват от зъбите им металните пломби, за да търсят микродокументи. На студентите се препоръчва изрично да започват с обиск на дадения човек и накрая отново да го претърсят (току-виж, човекът успее да прибере нещо от вече отнетото му); и след това още веднъж да се върнат на същото място, по друго време на денонощието, за втори обиск.

Не, не, арестите са доста разнообразни по форма. Унгарката Ирма Мендел си урежда веднъж в Коминтерна (1926 г.) два билета за Болшой театър на първите редове. Следователят Кегел я ухажва и тя го поканва. Прекарват много нежно целия спектакъл, след което той я отвежда… направо на Лубянка. (Има се предвид зданието на Главното управление на ГПУ, сега на КГБ, на Лубянския площад в Москва. — Б.пр.) И ако през цъфтящия юнски ден на 1927 г. някакво младо конте качва във файтон пълноликата русокоса красавица Анна Скрипникова, току-що купила си син плат за рокля (а файтонджията вече се досеща и се мръщи: органите не плащат), знайте, че това не е любовна среща, а също арест: сега ще свият към Лубянка и ще хлътнат в черното гърло на портала. И ако (двадесет и две пролети по-късно) Борис Бурковски, капитан втори ранг, с бял кител, напарфюмиран със скъп одеколон, купува торта за момичето си, не бъдете сигурни, че момичето ще получи тази торта и че тя няма да бъде накълцана с ножовете на претърсващите и внесена от капитана в неговата първа килия. Не, у нас никога не е бил пренебрегван и дневният арест, и арестът по време на пътуване, и арестът в кипящото многолюдие. Той обаче се извършва чисто и — което е удивителното! — самите жертви в унисон с оперативните работници се държат колкото се може по-благородно, за да не дадат на живущите в сградата да забележат гибелта на обречения.

Не всекиго може да арестуват вкъщи с предварително почукване на вратата (а ако някой ще чука, това ще е „домоуправителят“ или „пощаджията“), не на всеки се полага да бъде арестуван и на работното му място. Ако арестуваният е склонен към злоумишленост, най-добре е да бъде прибран по-далеч от обичайната за него обстановка — от семейството, от колегите, от съмишлениците, от скришните места: той не бива да унищожи, да скрие, да предаде нещо. На тези пък с високите чинове, на военните и партийците понякога се дава ново назначение, предоставя им се първокласен пагон и вече по пътя ги арестуват. Някой неизвестен простосмъртен, вцепенен от поголовните арести и вече седмица потиснат от смръщените погледи на началството, изведнъж бива повикван в профкомитета, където му се връчва с лъчезарна усмивка карта за санаториум в Сочи. Зайчето е трогнато — значи страховете му са били напразни. Благодари, ликува и бърза към къщи да си стегне багажа. До влака разполага с два часа, ядосва се на пипкавата си жена. Ето я и гарата! Остава още време. В чакалнята или в бюфета го повиква симпатичен млад човек: „Не ме ли познахте, Пьотър Иванич?“ Пьотър Иванич е затруднен: „Май не, макар че…“ Младият човек възкликва дружелюбно: „Ама бива ли, бива ли тъй, ще ви напомня… — И почтително се покланя на съпругата му. — Ще ме извините, само за минутка, съпругът ви…“ Съпругата разрешава, непознатият отвежда фамилиарно Пьотър Иванич под ръка — завинаги или за десет години!

А перонът гъмжи от хора — и никой нищо не забелязва… Граждани, обичащи пътешествията! Не забравяйте, че на всяка голяма гара има отделение на Държавното политическо управление — ГПУ, с няколко затворнически килии.

Тази натрапчивост на мнимите познати е толкова рязка, че човек без вълчата лагерна подготовка не би могъл да се откачи от нея. Не мислете, че дори да сте сътрудник на американското посолство и да се казвате например Александър Долган, няма да ви арестуват посред бял ден на улица Горки при Телеграфната централа. Вашият непознат ще ви се хвърли изведнъж на врата с разперени ръце през гъстата навалица. „Са-ша! — не може да се сдържи, направо крещи той. — Керюха! Къде се губиш толкова време?!… Я да се дръпнем встрани да не пречим на хората!“ А встрани, при бордюра, тъкмо спира една победа… (След няколко дни ТАСС ще заяви възмутено във всички вестници, че на компетентните кръгове не им е известно нищо за изчезването на Александър Долган.)

Защо да се чудим? Нашите юнаци извършват такива арести и в Брюксел (така отвличат Жора Бледнов), та какво остава за Москва.

Трябва да се отдаде заслуженото на Органите: във века, когато речите на ораторите, театралните пиеси и дамските фасони са слезли от конвейер, арестите могат да ни се сторят разнообразни. Дръпват ви встрани от входа в завода, след като сте показали пропуска си — и ви прибират; вдигат ви от военната болница с 39° температура (Анс Бернщейн) и лекарят не възразява срещу вашето арестуване (как ли ще възрази!); вдигат ви направо от операционната маса, от операция на стомашната ви язва (Н. М. Воробьов, инспектор в един от краевите отдели на народната просвета, 1936 г.) — и полужив, целия в кръв, ви затварят в килията (по спомени на Карпунич); разрешават ви (Надя Левитска) свиждане с вашата осъдена майка! — а се оказва, че това е очна ставка и арест! В гастронома ви викат в отдела за поръчки и ви арестуват; арестува ви някакъв скитник, когото сте подслонили за през нощта; арестува ви инкасаторът, дошъл за таксата за газта; арестува ви велосипедистът, блъснал ви на улицата; кондукторът във влака, шофьорът на таксито, служителят от спестовната каса и разпоредителят в киното — всички те ви арестуват и вие виждате със закъснение грижливо скритите им тъмночервени удостоверения.

Понякога арестите ви напомнят игра — толкова излишни неща и енергия са вложени в тях просто от слободия, нали се знае, че бездруго жертвата няма да окаже съпротива. Дали пък оперативните работници не искат да оправдаят своята служба и раздутия си щат? Всъщност достатъчно е да разпратят до всички набелязани опитни зайци призовки — и те сами ще се появят покорно в посочения час и минута с вързопчетата си пред черния железен портал на Държавна сигурност, за да заемат местенцата си върху пода в определената им килия. (Нали точно така постъпват с колхозниците, кой ще бие толкова път посред нощ да ги прибира от къщите им? Викат ги в селсъвета, оттам ги и откарват. Общите работници ги викат пък в канцеларията.)

Естествено, никоя машина не може да надхвърли капацитета си. През напрегнатите, наситени 1945–1946 г., когато в Европа се връща ешелон подир ешелон и всички те трябва да бъдат незабавно погълнати и отпратени в ГУЛАГ, вече я няма тази излишна игра, самата теория се е доста поизтъркала, ритуалните й пера са се проскубали и арестът на десетки хиляди напомня вече просто проверка: някой стои със списъци в ръце, прехвърля човек по човек от единия ешелон в другия — това е целият арест.

Няколко десетилетия политическият арест у нас се отличава тъкмо с това, че биват отвеждани съвсем невинни хора, които по тази причина са неподготвени за каквато и да било съпротива. Създава се общо чувство на обреченост, представата (при нашата паспортна система впрочем доста вярна), че е невъзможно да избягаш от ГПУ—НКВД. И дори в разгара на арестните епидемии, когато хората, тръгвайки за работа, всеки ден се сбогуват със семействата си, защото не са сигурни, че ще се върнат вечерта — дори тогава те почти не бягат (а в редки случаи се самоубиват). Тъкмо това се иска. Вълкът си пада по кротките овчици.

Това става и защото хората не разбират механизма на арестните епидемии. Органите обикновено нямат дълбоки причини при избора си — кого да арестуват, кого да оставят, те само гонят исканата бройка. Запълването на бройката може да бъде закономерно, може да носи и съвсем случаен характер. През 1937 г. в приемната на Новочеркаското НКВД идва една жена и пита: какво да прави с гладното пеленаче на арестуваната й съседка? „Почакайте — казват й — да уточним.“ Тя чака два часа — арестуват я от приемната и я отвеждат в килията: трябвало спешно да запълнят бройката, но не разполагали с достатъчно сътрудници, за да ги разпратят из града, а тази им била дошла на крака! И обратното, НКНД отива да арестува живеещия близо до Орша латвиец Андрей Павел; той не им отваря, скача през прозореца, успява да избяга и заминава за Сибир. И макар да живее там със своето име и от документите му ясно да личи, че е от Орша, никога не е затварян или викан от Органите, нито веднъж върху него не пада никакво подозрение. Съществуват три вида издирване: общосъюзно, републиканско и областно, и почти за половината от арестуваните в ония епидемични години не се обявява издирване извън областта. Човек, подлежащ на арестуване по случайни причини, като например донос на съседа, лесно е заменян с друг съсед. Подобно на А. Павел, и хората, случайно попаднали на хайка или в квартира със засада, но проявили решителност да избягат още преди първия разпит, по-късно никога не са залавяни и привличани към съдебна отговорност; а тези, които остават да се надяват на справедливост — получават присъди. И почти всички, повечето от тях, се държат именно така: малодушно безпомощно, обречено.

Вярно е, че ако не открие издирваното лице, НКВД взема писмена декларация от неговите роднини за неотклонение, след което нищо не коства да ги оформи вместо избягалия.

Всеобщата невинност поражда и всеобщо бездействие. Може пък и да не те приберат? Може пък да ти се размине? А. И. Ладиженски е главен преподавател в училището на затънтеното градче Кологрив. През 1937 г. до него на пазара се приближава някакъв селянин и му предава от нечие име: „Александър Иванич, заминавай, има те в списъците!“ Но той остава: нали без него училището ще закъса, нали и техните деца учат при него — как тъй ще го арестуват?… (След няколко дни го прибират.) Не всеки като Ваня Левитски, едва четиринадесетгодишен, е в състояние да разбере: „Честен ли си, затворът ти е вързан в кърпа. Сега там лежи тате, като порасна — и мене ще ме приберат.“ (Затварят го, когато навършва двадесет и три.) Повечето са като вцепенени от мъждукащата надежда: щом не съм виновен — за какво ще ме арестуват? Има някаква грешка! Вече те влачат за яката, а ти си знаеш едно: „Има някаква грешка! Ще я разберат и ще ме пуснат!“ Други ги затварят масово, това също е нелепо, но там все още остават съмнения във всеки отделен случай: „Дали пък този не си го е заслужил?… Докато аз… аз със сигурност съм невинен!“ Ти още гледаш на Органите като на човешки логично учреждение: ще разберат грешката си и ще ме пуснат.

И защо тогава да бягаш?… Как тогава да се съпротивляваш? Така само ще влошиш положението си, ще попречиш да се изясни недоразумението. Каква ти съпротива — дори по стълбите слизаш на пръсти, както ти е заповядано, за да не чуят съседите.

Как ни лютеше отвътре после в лагерите: а какво щеше да стане, ако всеки оперативник, тръгнал нощем да арестува, не беше сигурен, че ще се върне жив, и се прощаваше със семейството си? Ако по време на масовите арести например в Ленинград, когато прибираха една четвърт от населението на града, хората не биха седели по дупките си, изтръпнали от ужас при всяко хлопване на входната врата и от стъпките по стълбите, а бяха разбрали, че повече няма какво да губят, и се бяха заловили по няколко души бодро с брадви, чукове, ръжени, с каквото им падне, да правят засади? Кой не знаеше, че тези каскетлии не пристигат с добри намерения, така че няма да сбъркаш, ако фраснеш с нещо душегубеца. Или оня „гарван“, оставен със самичкия шофьор на улицата — да офейкаш с него или да му спукаш гумите. Сътрудниците и подвижният състав на Органите бързо щяха да оредеят и въпреки ненаситната жажда на Сталин проклетата машина щеше да засече!…

Ако… Ако… Ние просто си заслужихме всичко по-сетнешно.

И после — срещу какво именно да се съпротивляваме? Срещу това, че ти вземат колана ли? Или срещу заповедта да застанеш в ъгъла? Да прекрачиш прага на дома си? Арестът се състои от дребни увъртания, от многобройни дреболии — и за нито една от тях поотделно като че ли няма смисъл да се спори (когато мислите на арестувания кръжат около главния въпрос: „За какво?!“) — ала събрани ведно, те неминуемо образуват ареста.

А и единствено арестуваният преди малко си знае какво му е на душата — дори само за това си струва да бъде написана книга. Там може да има чувства, за които и не подозираме. Когато арестуват през 1921 г. деветнадесетгодишната Евгения Дояренко и тримата млади чекисти ровят из завивките й, в скрина с бельото й, тя запазва спокойствие: нищо не е скрила, значи нищо няма да намерят. И изведнъж се докопват до нейния интимен дневник, който тя крие дори от майка си — и това четене на нейните съкровени изповеди от чуждите враждебни хора я потриса по-силно, отколкото цялата Лубянка с нейните решетки и мазета. И у мнозина тези лични чувства и привързаности, разтърсени от ареста, могат да бъдат къде по-силни от политическите мисли или страха от затвора. Един човек, вътрешно неподготвен към насилието, е винаги по-слаб от насилника.

Малцина са умните и смелите, които преценяват мигновено. Директорът на геоложкия институт при Академията на науките Григориев, когато идват да го арестуват през 1948 г., се барикадира и цели два часа гори книжата си.

Понякога основно чувство при арестуването е облекчението и дори… радостта, особено през периодите на арестните епидемии: когато наоколо непрекъснато прибират хора, при това такива като теб, ала все още не идват да те арестуват, все се бавят — това те кара да премаляваш, подобна мъка е по-непоносима от самия арест не само за малодушните. Василий Власов, безстрашен комунист, за когото неведнъж още ще става дума, се отказва от бягството, предлагано му от неговите безпартийни помощници, и се притеснява само, че цялото ръководство на Кадийския район е арестувано (1937 г.), а него все не го прибират. Той може да приеме удара само челно — и щом го приема, се успокоява и през първите дни след арестуването се чувствува чудесно. Свещеникът отец Йеракс заминава през 1934 г. за Алма Ата да навести интернирани там вярващи, а през това време в московското му жилище идват три пъти да го арестуват. На връщане енориашките го пресрещат на гарата, не му дават да се прибере вкъщи и осем години го прехвърлят от квартира на квартира, за да го укрият. Свещеникът толкова се изтормозва от такъв живот, че когато през 1942 г. все пак го арестуват, радостно благодари на Бога.

В тази глава говорим предимно за масата, за зайците, прибирани неизвестно за какво. Но ще се спрем по-нататък и на тия, които и в новото време си оставаха типично политически. Вера Рибакова, студентка социалдемократка, си мечтае, докато е на свобода, за суздалската единична килия: само там се надява да види по-възрастните си другари по партия (нито един от тях вече не е на свобода) и да оформи своя светоглед. Есерката Екатерина Олицка през 1924 г. дори се смята недостойна за затвора: ами че през него са минали най-достойните хора на Русия, а тя е толкова млада и още нищо не е направила за Русия. Но и свободата й става все по-непоносима. Така че и двете момичета влизат горди и радостни в затвора.

„Съпротива! Къде беше вашата съпротива?“ — хулят сега потърпевшите тези, които благополучно са се отървали.

Да, съпротивата би трябвало да започне оттук, от самия арест.

Не започна.


И ето — вас ви водят. При дневния арест непременно го има този кратък неповторим момент, когато вас — неявно, със страхливото ви съгласие или пък съвсем явно, с извадени пистолети — ви водят през тълпата между стотиците също като вас невинни и обречени. И устата ви не е запушена. Бихте могли и непременно е трябвало да крещите! Да крещите, че сте арестуван! Че предрешените злодеи излавят хората! Че прибират по лъжливи доноси! Че се извършва разправа с милиони! Ако бяха слушали такива крясъци по много пъти на ден и във всички части на града, може би нашите съграждани щяха де се вдигнат? И арестите нямаше да се извършват толкова лесно?!

През 1927 г., когато покорността още не бе размекнала до такава стенен нашите мозъци, на Серпуховския площад през деня двама чекисти се опитват да арестуват някаква жена. Тя се вкопчва в телеграфния стълб, започва да крещи, да се дърпа. Събира се тълпа. (Била е нужна такава жена, но е била нужна и такава тълпа! Не всички минувачи са забивали очи в краката си, не всички са гледали да отминат час по-скоро!) Чевръстите юначаги изведнъж се объркват. Тях не ги бива да работят пред очите на обществото. Качват се на автомобила си и офейкват. (Тогава и жената е трябвало да тръгне за гарата и да замине! А тя се прибира у дома си. И през нощта я откарват на Лубянка.)

Но от вашите пресъхнали устни не се отронва нито звук и тълпата минувачи гледа на вас и вашите палачи като на разхождащи се приятели.

И аз съм имал възможност много пъти да крещя.

На единадесетия ден след арестуването ми трима безделници смершовци5, загрижени повече за трите си куфара с трофеи, отколкото за мен (на мен след дългия път те вече разчитаха), ме закараха на Белоруската гара в Москва. Наричаха се спецконвой, а всъщност автоматите само им пречеха да влачат тежките си куфари — плячката, награбена в Германия от тях и техните началници от контраразузнаването СМЕРШ на 2-ри Белоруски фронт — сега под предлог, че ме конвоират, я носеха на семействата си в отечеството. Без никакво желание мъкнех четвъртия куфар с моите дневници и творения — уликите срещу мен.

Нито един от тримата не познаваше града и трябваше сам да избирам най-късия път до затвора и да ги отведа на Лубянка, където те никога не бяха стъпвали (а аз я бърках с Министерството на външните работи). След едно денонощие в армейското контраразузнаване, където другарите ми по килия вече ме просветиха за следствените измами, заплахите и боя; за това, че веднъж арестуват ли те, никога не те пускат и че десетката6 ми е в кърпа вързана — аз като по чудо се измъкнах оттам и ето вече четири дни пътувам като свободен сред свободните, макар да бях лежал върху прогнилата слама до кофата с изпражненията, макар очите ми да бяха виждали вече пребити от бой и лишени от сън хора, ушите ми да бяха слушали истината, устата ми да бе поглъщала рядката безвкусна чорба — защо мълча? Защо не просвещавам измамената тълпа през последната си гласна минута?

Мълчах и в полския град Бродници — но може би там не разбират руски? Нито дума не изкрещях по улиците на Белосток — но може би всичко това малко засяга поляците? Не пророних нито звук на гара Волковиск — но тя беше немноголюдна. Разхождах се с тези разбойници по перона в Минск, все едно няма нищо — но гарата бе още в развалини. А сега пък водя смершовците в белосводестия кръгъл горен вестибюл на станция „Белоруска радиална“ на метрото, той е облян в електрическа светлина, насреща ни, от долу на горе, пълзят два успоредни, задръстени с московчани ескалатора. Всички, струва ми се, ме гледат! Оттам, от дълбините на незнанието, те се нижат, нижат на безкрайна лента под блесналия свод към мен за думичка истина — защо мълча?!…

Всеки ще си намери дузина подлички оправдания защо е бил прав да постъпи така, защо не е бивало да се жертвува.

Някои още се надяват на благополучен край и се страхуват да не го загубят заради своя вик (до нас не стигат вести от отвъдния свят, ние не знаем, че от самия миг на арестуването нашата съдба е вече решена почти по най-лошия вариант и няма накъде повече да се влошава). Други пък още не са дозрели до понятията, които се изливат във вика към тълпата. Единствено лозунгите на революционера са му на устата и сами напират навън, а откъде да се вземат те у кроткия човечец, у незабъркания в нищо филистер? Той просто не знае какво да вика. И най-сетне, съществуват още един вид хора, чиито гърди преливат, чиито очи са видели прекалено много, за да могат да излеят това езеро в няколко несвързани вика.

А аз — аз мълча по още една причина: защото тези московчани, изпълнили стъпалата на двата ескалатора, са ми все едно малко — малко! Тук моя вопъл ще го чуят двеста, два пъти по двеста души, ами двестате милиона?… Смътно си представям как ще закрещя някога към тези двеста милиона…

А засега ескалаторът смъква неудържимо мене, неотворилия устата си, в преизподнята.

Ще мълча и в Охотний ряд7.

Няма да се провикна и пред „Метропол“8.

Не ще размахам ръце на Голгота — Лубянския площад…

* * *

Изглежда, ми се бе паднал най-лекият вид арест, какъвто можем да си представим. Той не ме изтръгна от обятията на близките, не ме откъсна от скъпия домашен уют. Грабна ме през един посърнал европейски февруарски ден от вдадената в Балтийско море тясна ивица суша, където не беше ясно ние ли сме обкръжили немците, или те нас — и ме лиши само от дивизиона, с който бях свикнал, както и от картината на трите последни месеца на войната.

Бригадният командир ме повика на командния пункт, поиска ми, кой знае защо, пистолета, аз му го дадох, без да подозирам някакъв скрит умисъл, и изведнъж от напрегнатата неподвижна офицерска свита в ъгъла притичаха двама контраразузнавачи, прекосиха с няколко скока стаята и четири ръце се вкопчиха едновременно в звездичката на ушанката ми, в пагоните, в колана и полевата сумка, последвани от драматичен крясък:

— Вие сте арестуван!

И объркан, пронизан от главата до петите, не намерих да кажа нищо по-умно от това:

— Аз ли? За какво?!…

Макар този въпрос да не предполага отговор, колкото и да е чудно, аз го получих! Струва си да спомена това, понеже то никак не се свързва с нашата практика. Тъкмо смершовците ме бяха претърсили и взели заедно със сумката политическите ми писмени размисли и потиснати от дрънченето на стъклата при всяка немска експлозия, ме бяха заблъскали към изхода — ето че бях повикан внезапно с твърд глас — да! — през тази непроницаема зона между оставащите в стаята и мен, през тази зона от тежко стоварената дума „арестуван“, през тази чумна черта, откъдето не смееше да се процеди нито звук, преминаха немислимите, приказни думи на бригадния командир:

— Солженицин! Върнете се!

Измъкнах се на кръгом от ръцете на смершовците и направих крачка обратно към бригадния командир. Слабо го познавах, той никога не си бе позволявал и най-елементарен разговор с мен. Лицето му винаги изразяваше за мен заповед, команда, гняв. А сега, вглъбено, то се бе озарило — дали от срам за принудителното му участие в мръсната история? Дали от вътрешен порив да надмогне общожитейското жалко подчинение? Десет дни преди това бях измъкнал цялата си разузнаваческа батарея от чувала, в който бе останал неговият огневи дивизион с дванадесет тежки оръдия, и ето че сега трябваше да се отрече от мен пред този подпечатан къс хартия.

— Имате ли — попита ме натъртено — приятел в Първи украински фронт?

— Не може!… Нямате право! — закрещяха срещу полковника капитанът и майорът от контраразузнаването. Свитата на щабните се сви изплашено в ъгъла, сякаш ужасена, че ще понесе и тя последиците от нечуваната непредпазливост на бригадния командир (а тия от политотдела бяха готови да излязат срещу бригадния с материал). Но за мен това беше вече достатъчно: веднага разбрах, че съм арестуван заради кореспонденцията си с един мой приятел от ученическите години и ми стана ясно откъде идва опасността.

Поне дотук да бе спрял Захар Георгиевич Травкин! Но не! Като продължаваше да се пречиства и да израства пред самия себе си, той се надигна иззад масата (никога не бе ставал при появата ми в онзи мой предишен живот!), подаде ми ръка през чумната черта (докато бях свободен, никога не ми я бе подавал) и както я стискаше, сред немия ужас на свитата, със сгрято, дотогава винаги сурово лице изрече безстрашно, натъртено:

— Желая ви — щастие — капитане!

Вече не бях капитан, нещо повече — бях разобличен враг на народа (защото у нас всеки арестуван от момента на задържането му е и напълно разобличен). Излезе, че той пожелава щастие на врага…

Стъклата дрънчаха. Немските експлозии раздираха земята на около двеста метра от нас, за да ни напомнят, че това не би могло да се случи там, по-навътре, на наша земя, под капака на устоялото битие, а само под полъха на близката и еднаква за всички смърт9.


Тази книга няма да е спомени за собствения ми живот. Затова не ще се спирам върху презабавните подробности около моя безподобен арест. Същата нощ смершовци съвсем се отчаяха да се ориентират по картата (тях никога не ги бива за тези неща) и ми я връчиха с любезности, за да посоча на шофьора как да стигне до армейското контраразузнаване. Сам ги закарах заедно със себе си до затвора и за благодарност тутакси бях напъхан не просто в килия, а в карцера. Но пък тъкмо за това килерче в една немска селска къща, послужило за временен карцер, си струва да спомена.

То бе дълго един човешки бой и широко колкото трима да легнат постеснени, а ако са четирима — плътно притиснати. Оказах се четвъртият, натикан там вече след полунощ. Тримата налягали се събудиха, понамръщиха се от светлината на газеничето и се посместиха, за да надвисна връз тях ребром и да се вклиня постепенно чрез тежестта си. Така върху стрилата се на прах сламица на пода ние станахме осем ботуша, обърнати към вратата, и четири шинела. Те спяха, аз горях. Преди половин ден бях самоуверен капитан и сега бе голяма мъка за мен да се свивам на дъното на това килерче. На няколко пъти момчетата се будеха от изтръпналите си хълбоци и тогава се обръщахме едновременно.

Призори се събудиха, запрозяваха се, покашляха, посвиха краката си, изместиха се по различните ъгли и започна запознанството ни.

— А ти за какво?

Но смътният ветрец на предпазливостта вече ме бе полъхнал под отровната стряха на СМЕРШ-а и аз простосърдечно се зачудих:

— Представа нямам. Нима ти казват, гаднярите?

Но другарите ми по участ — танкисти с черни меки шлемове — нищо не криеха. Бяха три честни, три простодушни войнишки сърца — от тоя род хора, към които се бях привързал през войната, макар самият аз да бях и по-сложен, и по-лош. И тримата бяха офицери. Пагоните им също бяха откъснати със злоба, тук-там бе щръкнала отвътре и ватата. По изплесканите им ризи имаше светли петна — следи от отвинтени ордени, по лицата и ръцете — тъмни и червени белези, спомен от ранявания и изгаряния. За беля техният дивизион трябвало да се ремонтира тук, в същото село, където бе разположено контраразузнаването на СМЕРШ-а на 48-а армия. След ожесточен бой по-предния ден вчера седнали да пийнат и после през задните дворища на селото нахълтали в баня, където забелязали, че били влезли да се къпят две ячки моми. С тромавите си пияни крака не могли да догонят хукналите полуголи моми. Ала едната от тях се оказала не чия да е, а на началника на армейското контраразузнаване.

Да! Войната се водеше вече от три седмици на територията на Германия и всички добре знаехме: ако момичетата се бяха оказали немкини — нищо не костваше да бъдат изнасилени, че след това и разстреляни, и това би минало почти за геройство; ако бяха полякини или от откараните там наши рускини — тях във всеки случай биха могли да ги гонят и голи из градините и да ги пляскат по бедрата — ей така, колкото да се позабавляват. Но тъй като тази се бе оказала „походно-полева жена“ на началника на контраразузнаването, някакъв тилов сержант бе откъснал злобно на тримата бойни офицери техните пагони, утвърдени със заповед по фронта, да смъкне ордените им, връчени им с решение на Президиума на Върховния съвет — и ето че тези храбреци, изкарали цялата война и помели може би не една линия на вражеските траншеи, сега ги чакаше военен трибунал, който без техния танк сигурно дори нямаше да стигне до това село.

Изгасихме газеничето — и бездруго бе изгорило всичко, което можеше да се диша. На вратата беше изрязан отвор, не по-голям от пощенска картичка, и през него от коридора проникваше слаба светлина. Сякаш обезпокоени, че с настъпването на деня в карцера ще ни стане твърде просторно, натикаха при нас още един — пети. И червеноармейският шинел, и ушанката му бяха съвсем нови. Когато застана срещу отвора на вратата, пред нас се откри чипоносо детинско лице с румени бузи.

— Отде се взе, братле? Какъв си?

— От оттатък — бързо отвърна той. — Шпионин съм.

— Шеги ли си правиш? — изтръпнахме ние. (Да си шпионин, че и сам да говориш за това — такова нещо не са го писали дори Шейнин и братя Тур!)

— Какви там шеги по военно време! — разсъдително въздъхна момъкът. — Как да се върна вкъщи от плен, а кажете де?

Тъкмо бе взел да ни разказва как преди едно денонощие немците го прехвърлили през фронта, за да шпионира и взривява мостове, но той веднага тръгнал да се предаде в най-близкия батальон, а измъченият, капнал за сън батальонен командир все не искал да му повярва, че е шпионин, и все го пращал при медицинската сестра да му даде хапчета — та тъкмо бе взел да ни разказва тая история, ето че ни връхлетяха нови впечатления.

— Излизай по нужда! Ръцете отзад! — провикна се през разтворената врата един дангалак старшина, напълно годен да примъкне дулото на някое 122-милиметрово оръдие.

По целия селски двор вече бяха застанали в кръг автоматчици, охраняващи посочената пътечка около сайванта. Късах се от яд, че някакъв невежа старшина си позволява да командува нас, офицерите, с това „ръцете отзад“, но танкистите си ги сложиха зад гърба и аз тръгнах след тях по същия начин.

Зад сайванта имаше малка квадратна кошара с още нестопен утъпкан сняг — цялото това пространство бе изплескано с купчини човешки изпражнения толкова безредно и нагъсто, че правеше много трудна задачата да намериш къде да стъпиш и клекнеш. Криво-ляво му намерихме колая и приклекнахме на различни места и петимата. Двама автоматчици мрачно насочиха срещу нас — ниско приклекналите, автоматите си, а старшината — не бе минала и минута, рязко ни подкани:

— Привършвай! У нас бързо се ходи по нужда!

До мен клечеше един от танкистите, ростовчанин, едър навъсен старши лейтенант. Лицето му бе почерняло от метален прах или от дим, но добре личеше големият червен белег през бузата му.

— Къде е това — у нас? — тихо попита той, без да проявява намерение да бърза за просмукания от миризмата на газта карцер.

— В контраразузнаването на СМЕРШ! — гордо и по-звънливо, отколкото бе нужно, изтресе старшината. (Контраразузнавачите доста си харесваха тази безвкусно скалъпена от „смърт на шпионите“ — дума. Намираха, че навявала страх.)

— А у нас — бавно — отвърна някак замислено старши лейтенантът. Шлемът на главата му се бе килнал назад и бе открил още неостриганата му коса. Загрубелият му войнишки задник бе изложен на приятния студен ветрец.

— Къде е това — у вас? — по-високо, отколкото бе нужно, се провикна старшината.

— В Червената армия — съвсем спокойно отвърна старши лейтенантът, мерейки с поглед, както бе клекнал, несхватливия дангалак.

Такива бяха първите глътки на моя тъмничен въздух.

(обратно)

Втора глава
ИСТОРИЯТА НА НАШАТА КАНАЛИЗАЦИЯ

Когато хулят сега произвола на култа, се позовават на вечно предъвкваните тридесет и седма и осма година. И ето как в съзнанието се утвърждава, че не е имало арести нито преди, нито след това, а единствено през тридесет и седма — тридесет и осма година.

Без риск да изпадна в грешка, ще кажа: потокът от тридесет и седма тридесет и осма не е нито единственият, нито дори най-големият, а само по всяка вероятност един от трите значителни потока, препълнили мрачните зловонни тръби на нашата тъмнична канализация.

Преди него е потокът от двадесет и девета — тридесета година, кажи-речи, колкото Об, натикал в тундрата и тайгата близо петнадесетина (ако не и повече) милиона селяни. Но селяните си мълчат, неуки са, не са писали ни жалби, ни мемоари. С тях и следователите не са си губели нощите, нито е трябвало да водят протоколи — достатъчно е било решението на селсъвета. Този поток се излива, всмуква се в скованите от вечен лед земи и дори най-разпалените умове почти не си спомнят за него, сякаш той изобщо не е наранявал руската съвест. А всъщност нито Сталин, нито ние с вас имаме по-тежко престъпление от това.

Сетне идва потокът от четиридесет и четвърта — четиридесет и шеста, кажи-речи, колкото Енисей; изхвърлени са в помийните канали цели нации и още милиони и милиони — онези, които — заради нас! — са били в плен, откараните в Германия и върналите се след това оттам. (Така Сталин изгаря раните, та по-бързо да се покрият със струпеи и да не даде възможност на общото народно тяло да отпочине, да задиша с пълни гърди, да се посъвземе.) Но и този поток се състои предимно от обикновени хорица, които не са оставили мемоари.

А потокът от тридесет и седма година грабва и понася към Архипелага вече и хора с положение, хора с партийно минало, хора с образование, а и около тях в градовете остават мнозина наранени, че и нелишени от перо! — и всички те сега пишат, говорят, спомнят си: тридесет и седма година! Това е Волга на народната мъка!

А споменете ли пред кримския татарин, пред калмика или чеченеца за „тридесет и седма“, той само ще присвие рамене. Или какво е за Ленинград тридесет и седма, когато той помни тридесет и пета? А дали за повторно арестуваните или за прибалтийците не са по-тежки четиридесет и осма и четиридесет и девета? И ако ревнителите на стила и на географията ме упрекнат, че съм пропуснал още реки в Русия — нали има и неназовани още потоци, трябват ми много страници! И реките ще се изпълнят от потоците.

Известно е, че ако не се упражнява, всеки орган се атрофира.

И така, след като знаем, че Органите (те сами са се нарекли с тази гадна дума), възпети и въздигнати над всичко живо, не са получили атрофия на нито едно свое пипало, напротив — разраствали са се и мускулатурата им е заяквала, лесно е да се досетим, че са били упражнявани постоянно.

По каналите се стича човешки поток от пулсиращи тласъци — напорът е ту по-голям от предвиждания, ту по-слаб, но тъмничните канали никога не са оставали празни. Кръвта, потта и пикочта — в каквито бяхме превърнати всички, са се плискали в тях постоянно. Историята на тази канализация е история на непрекъснатото вливане и изливане, само дето пълноводията се редуват със спадове на нивото и отново с пълноводия, потоците се сливат ту по-големи, ту по-малки, от всички страни се стичат ручейчета, вадички, струйки от улуците и просто отделно уловени капчици.

Привежданият по-нататък списък, в който в еднаква степен се споменават и потоците, състоящи се от милиони арестувани, и ручейчетата от обикновени незабележими десетки хора, е още твърде непълен, беден, ограничен от моите възможности да проникна в миналото. Тук са нужни още много попълнения от осведомени и останали живи свидетели.

* * *

Най-трудно е да се проследи началото. Защото колкото по-дълбоко се потапяме в десетилетията, толкова по-малко свидетели намираме там — мълвата е загаснала и помръкнала, а хроники няма или ако ги има, са под ключ. И защото не е съвсем справедливо да разглеждаме тук върху една плоскост и годините на особеното ожесточение (Гражданската война), и първите мирни години, когато би трябвало да се очаква милосърдие.

Но още преди каквато и да било гражданска война се видя, че Русия с такъв състав на населението не е годна, разбира се, за никакъв социализъм, че цялата е окаляна. Един от първите удари на диктатурата се стоварва върху кадетите (при царизма — крайната революционна зараза, при пролетарската власт — крайната реакционна зараза). В края на ноември 1917 г., през първия отложен срок за свикването на Учредителното събрание, партията на кадетите е обявена извън закона и започват арестите им. Някъде по същото време са хвърлени по затворите Съюзът за защита на Учредителното събрание и системите на „войнишките университети“.

По смисъла и духа на революцията е лесно да се досетим, че през тези месеци Крести и Бутирки10, както и редица още сродни на тях провинциални затвори, се пълнят с едри богаташи, с видни обществени дейци, генерали и офицери; с чиновници от министерствата и от целия държавен апарат, неизпълняващи разпоредбите на новата власт. Една от първите операции на ЧК е да арестува стачния комитет на Общоруския съюз на служещите. Един от първите циркуляри на НКВД през декември 1917 г. гласи: „Предвид саботажа на чиновниците… да бъде проявена максимална самодейност по места без отказ от конфискации, принуда и арести.“11

И макар че в края на 1917 г. за установяване на „най-строг революционен ред“ В. И. Ленин иска „да се смазват безпощадно опитите за анархия от страна на пияниците и хулиганите“, контрареволюционерите и други лица12, т.е. той очаква главната опасност за Октомврийската революция от пияниците — контрареволюционерите са сбутани някъде на трето място, — ала поставя задачата и по-широко. В статията си „Как да организираме съревнованието“ (от 6-и и 9-и януари 1917 г.) Ленин провъзгласява общата единна цел за „прочистване на руската земя от всякакви вредни насекоми“. Под насекоми той разбира не само всички класово чужди, но също така и „работниците, които клинчат от работа, например словослагателите от питерските печатници“. (Ето на какво е способна дистанцията на времето. За нас сега е трудно да разберем как така работниците, току-що станали диктатори, тутакси са взели да клинчат от работа срещу собствения си интерес.) И още: „… в кой квартал на големия град, в коя фабрика, в кое село… няма… саботьори, наричащи себе си интелигенция?“13 Вярно, че в тази си статия Ленин предвижда разнообразни форми за прочистване от насекомите: било да ги затварят, било да ги принуждават да чистят отходните места, било след престой в карцера да им се издават удостоверения за политическа неблагонадеждност, било да се разстрелват тунеядците; предоставен е избор: затвор или „принудителен тежък труд“14. Макар че, когато разглежда и подсказва основните посоки при наказанията, Владимир Илич предлага търсенето на най-сполучливите мерки по прочистването да бъде включено в съревнование между „комуните и общините“.

Сега няма да изследваме изчерпателно кой попада в това широко определение на насекомите: руското население е твърде разнородно и сред него се срещат обособени, съвсем ненужни, а днес вече и забравени малки групи. Насекоми са, естествено, земските дейци. Насекоми са кооператорите. Всички притежатели на къщи. Доста са насекомите и сред гимназиалните преподаватели. От насекоми гъмжат църковните енорийски съвети, насекоми пеят и в църковните хорове. Насекоми са свещениците, а още повече — монасите и монахините. Но и толстоистите, които при постъпването си на държавна служба или, да речем, в железниците, не дават задължителна клетвена декларация за защита на съветската власт с оръжие в ръка, също са разобличавани като насекоми (по-нататък ще видим случаи и на съдебна разправа с тях). И понеже стана дума за железниците — мнозина от насекомите се прикриват под железничарска униформа, та е необходимо да им я смъкват, а понякога и да ги разстрелват. Телеграфистите пък, кой знае защо, са в по-голямата си част непоправими насекоми, несимпатизиращи на Съветите. Не може да се каже нищо по-добро и за ВИКЖЕЛ15, както и за другите профсъюзи, често гъмжащи от насекоми, враждебни на работническата класа.

Дори групите, които изброихме, обхващат огромен брой хора за няколко години прочиствателна работа.

А малко ли са всякаквите окаяни интелигенти, бездомни студенти, различни особняци, търсачи на правдата и налудничави, от които още Петър I се мъчи да прочисти Русия и които винаги пречат на стройния строг Режим?

Ала това санитарно прочистване е невъзможно, при това в условията на войната, ако трябва да се прибягва до остарели процесуални форми и юридически норми. Приета е обаче съвсем нова форма — извънсъдебната разправа, и с тази неблагодарна работа самоотвержено се нагърбва ВЧК — часовоят на революцията, единственият в човешката история наказателен орган, съсредоточил в едни ръце: следенето, ареста, следствието, прокуратурата, съда и изпълнението на решението.

През 1918 г., за да ускорят и победата на културната революция, започват да вадят и изтърсват мощите на светите угодници и да изземват църковните треби. В защита на разоряваните черкви и манастири избухват народни вълнения. На места бият камбани за тревога и православните бягат, мнозина от тях тръгват по просия. Естествено, някои са пречуквани на място, други — арестувани.

Сега, когато размишляваме за 1918–1920 г., се затрудняваме: дали да отнесем към тъмничните потоци и тези, които са само разстреляни, без да бъдат пращани по затворите? И в коя графа да впишем онези, които комитетите на бедните ликвидират зад вратата на селсъвета или в задния двор? Успяват ли дори да стъпят върху земята на Архипелага участниците в заговорите, разкривани масово във всяка губерния (два рязански, един костромски, един вишневолоцки, един велижки, няколко киевски, няколко московски, саратовски, черниговски, астрахански, селигерски, смоленски, бобруйски, тамбовски кавалерийски, чембарски, великолукски, мстиславски и други), или не успяват и затова не се отнасят към предмета на нашето изследване? Като отминем потушените прочути метежи (ярославския, муромския, рибинския и арзамаския, някои събития знаем единствено само по названията им — например колпинския разстрел през юни 1918 г. Какво е това? Кого са разстреляли?… И къде да запишем убитите?

Доста трудно е да решим: тука ли, в тъмничните потоци, или в баланса на Гражданската война да отнесем десетките хиляди заложници, тези в нищо необвинени и дори незаписани поне с молив по фамилии мирни жители, взети за унищожение, за да се всява страх, и за отмъщение на военния враг или на въстаналата маса? След 30 август 1918 г. НКВД дава указания по места „да се арестуват незабавно всички десни есери, а от буржоазията и офицерството да се вземат значително количество заложници16 (Все едно след покушението, извършено например от групата на Александър Улянов, да арестуват не само нея, но и всички студенти в Русия и значителен брой земски дейци.) Така е обяснявано открито (Лацис, вестник „Красный террор“, 1 ноември 1918 г.): „Ние не водим война срещу отделни лица. Ние изтребваме буржоазията като класа. Не търсете на следствието материали и доказателства за това, че обвиняемият е действувал на дело или на думи срещу Съветите. Първият въпрос, който трябва да му се зададе, е към каква класа принадлежи, какви са произходът му, възпитанието, образованието или професията му. В това са смисълът и същността на червения терор.“ С постановление на Съвета на отбраната от 15 февруари 1919 г. — очевидно под председателството на Ленин? — е наредено ЧК и НКВД да вземат за заложници селяни от местностите, в които разчистването на железопътните линии от снега „става не съвсем удовлетворително“ — с цел, „ако не се разчисти снегът, да бъдат разстреляни“17. С постановление на Съвета на народните комисари от края на 1920 г. е разрешено да бъдат вземани за заложници и социалдемократи.

Но дори да се придържаме само към обичайните арести, трябва да отбележим, че още от пролетта на 1918 г. потича многогодишният непрекъснат поток на изменниците социалисти. Всички тези партии — есери, меншевики, анархисти, народни социалисти, десетилетия наред само са се престрували на революционери, носели са само маска и на каторга са отивали единствено за да ни заблуждават. И едва в стремителния ход на революцията веднага е проличала буржоазната същност на тези социалпредатели. Естествено е тогава да бъдат арестувани! Скоро след кадетите, след разгонването на Учредителното събрание, обезоръжаването на Преображенския и други полкове започват да задържат по малко, отначало негласно, и есерите, и меншевиките. От 14 юни 1918 г., в деня, в който ги изваждат от всички съвети, тези арести стават все по-чести и по-масови. От 6 юли попадат на мушката и левите есери, които по-коварно и по-дълго се преструват на съюзници на единствената последователна партия на пролетариата. Оттогава става достатъчно в който и да е завод или градче да възникне работническо вълнение, недоволство, стачка (още през лятото на 1918 г. не са никак малко, а през март 1921 г. те разтърсват вече Петроград и Москва, сетне Кронщат и ускоряват идването на НЕП), та едновременно с успокояването, отстъпките и удовлетворяването на справедливите искания на работниците да почне нощното излавяне от ЧК на меншевики и есери като истински виновници за тези вълнения. През лятото на 1918 г., през април и октомври 1919 г. масово са арестувани и анархистите. През 1919 г. в затвора е вкарана цялата досегаема част на есеровския ЦК, която дочаква в Бутирки своя процес през 1922 г. През същата 1919 г. видният чекист Лацис пише за меншевиките: „Такива хора на нас повече ни пречат. Точно затова ги премахваме от пътя си — да не ни се мотаят в краката… Ние ги затваряме в някое прикътано местенце, в Бутирки, и ги държим там, докато не завърши борбата на труда с капитала.“18 През юли 1918 г. целият безпартиен работнически конгрес е арестуван от отряда на латвийската охрана на Кремъл и незабавно са разстреляни едва ли не всичките в Таганка.

Още през 1919 г. става обяснима и цялата мнителност към нашите руснаци, завръщащи се от чужбина (защо? с каква мисия?) — така са затваряни пристигащите офицери от експедиционния (във Франция) руски корпус.

През 1929 г. покрай истинските и псевдозаговорите („Национален център“, Военния заговор) така наречената околокадетска интелигенция в Москва, Петербург и други градове е подложена на масови репресии и разстрелвана по списъци (т.е. излавяна и разстрелвана на място, ако е на свобода) и просто вкарвана по затворите. А какво ще рече „околокадетска“? Не монархистка и не социалистическа, т.е.: всички научни, всички университетски, всички художествени, литературни кръгове, че и цялото инженерство. Като изключим крайните писатели, богословите и теоретиците на социализма, цялата останала интелигенция, 80 на сто от нея, е обявена за „околокадетска“. Такъв според Ленин е например Короленко — „жалък еснаф в плен на буржоазните предразсъдъци“, „няма да е зле такива «таланти» да полежат някоя и друга седмица в затвора“.19 За отделни арестувани групи научаваме от протестите на Горки. На 15 септември 1919 г. Илич му отговаря: „… за нас е ясно, че и тук сме допуснали грешки“20, но — „е, голяма работа! Не е чак такава несправедливост!“, и съветва Горки „да не се поддава на хленча на гнилите интелигенти“21.

От януари 1919 г. е разширена кампанията по изземването на излишъците от селяните, за целта се организират продоволствени отряди. Те срещат навсякъде съпротивата на селяните — ту упорито уклончива, ту бурна. Потушаването на това противодействие също дава (без да смятаме разстреляните на място) обилен поток от арестувани в течение на две години.

Тук съзнателно не се спираме върху онази голяма част, смляна от ЧК, специалните отдели и революционно-военните трибунали, която е свързана с преместването на фронтовата линия, с превземането на градове и области. Същата директива на НКВД от 30 август 1918 г. е направлявала усилията „към безусловен разстрел на всички замесени в белогвардейска дейност“. Но понякога не е ясно: как ще е правилно да разграничаваме? Ако това трябва да става от лятото на 1920 г., когато Гражданската война още не изцяло, не навсякъде е свършила, но на Дон вече е приключила и оттам, от Ростов и Новочеркаск, пращат безчет офицери в Архангелск, а по-нататък с шлепове на Соловки (няколко шлепа са потопени в Бяло море — както впрочем и в Каспийско) — да отнесем ли и тези неща все още към Гражданската война или към началото на мирното строителство? Ако през същата година в Новочеркаск разстрелват бременна офицерска жена заради това, че е укрила мъжа си, в коя категория да я впишем?

През май 1920 г. ЦК излиза с известното постановление „За подривната дейност в тила“. От опит знаем, че всяко подобно постановление е импулс за нов всеобщ поток от арестанти, че то е външният признак на потока.

Особена трудност (но и особено достойнство) в организирането на всички потоци до 1922 г. е липсата на Наказателен кодекс, на каквато и да било система от наказателни закони. Единствено революционното правосъзнание (което обаче е винаги безпогрешно!) ръководи конфискуващите и канализаторите: кого да арестуват и какво да правят с него.

В този обзор няма да проследяваме потоците от криминални престъпници и нарушители на обществения ред, ето защо ще напомним само, че всеобщите бедствия и недостатъци при преустройването на администрацията, учрежденията и всички закони довеждат до чувствително увеличаване на кражбите, грабежите, насилието, подкупите и препродажбите (спекулацията). Макар и не толкова опасни за съществуването на републиката, тези криминални престъпления са също частично преследвани и със своите арестантски потоци увеличават потоците от контрареволюционери. А има и спекулация с напълно политически характер, както личи от декрета на Совнаркома, подписан от Ленин на 22 юли 1918 г.: „уличените в пласиране, изкупуване или съхраняване на монополизираните от републиката хранителни продукти под претекст за поминък (селянинът задържа зърното, за да го пласира под формата на поминък, а какъв друг поминък има??? — б.а.)… се наказва с лишаване от свобода за срок не по-малко от 10 години, съпроводено с най-тежък принудителен труд и конфискация на цялото имущество.“

Пак от същото лято изчерпалото силите си село започва да предава безвъзмездно добивите си. Това довежда до селски въстания, а следователно и до тяхното потушаване и до нови арести („Най-трудолюбивата част от народа се изкоренява окончателно“ — Короленко, писмо до Горки от 10 август 1921 г.). През 1920 г. знаем (наистина ли знаем?…) за процеса срещу Сибирския селски съюз. В края на 1920 г. предварително е разгромено тамбовското селско въстание, ръководено от Съюза на трудовото селячество (както и това в Сибир). Тук минава дори без съдебен процес…

Ала най-масовите арести в тамбовските села са от юни 1921 г. по тамбовска губерния са пръснати концентрационни лагери за семействата на селяните, участвували във въстанието, цели участъци насред голото поле се ограждат с бодлива тел и три седмици държат там семействата, чиито мъже са подозирани в участие във въстанието, ако за тези три седмици мъжът не се появял, за да откупи с главата си своите близки, цялото семейство е изселвано.22

Преди това, през март 1921 г., без да смятаме разстреляните, на островите на Архипелага през Трубецкия бастион на Петропавловската крепост са изпратени моряците от въстаналия Кронщат.

Същата 1921 г. започва със заповед 10 на ВЧК (от 8 януари 1921): „…да се засилят репресиите спрямо буржоазията!“ Не да се отслабят репресиите точно когато Гражданската война вече е приключила, а да се засилят! Как изглежда това в Крим, Волошин го е разказал в няколко стихотворения.

През лятото на 1921 г. е арестуван Общественият комитет за съдействие на гладуващите (Кускова, Прокопович, Кишкин и други), опитал се да спре надвисналия над Русия небивал глад. Работата е там, че тези хранещи ръце не са ръцете, на които е можело да се разреши да хранят гладните. Пощаденият председател на този комитет — умиращият Короленко, нарича разгромяването му „най-долното от всички политиканства — правителствено политиканство“ (писмо до Горки от 14 септември 1921 г.). (И Короленко ни напомня важната особеност на затвора от 1921 г. — „той целият е просмукан от тиф“. Потвърждават го Скрипникова и други, лежали тогава в затвора.)

През същата 1921 г. става вече практика да се арестуват и студенти (например Тимирязевската академия, групата на Е. Дояренко) за „критика на порядките“ (не публична, а в разговори помежду им) Такива случаи, изглежда, не са били толкова много, защото споменатата група е разпитана лично от Менжински и Ягода.

Но не са и толкова малко. С какво друго освен с арести е могли да завърши неочакваната смела стачка на студентите от МВТУ23 през есента на 1921 г.? От годините на безпощадната столипинска реакция в това училище е въведена традицията ректорът му да се избира измежду неговите професори. Сред тях е и професор Калинников (ще го срещнем по-късно и на подсъдимата скамейка). Революционната власт налага вместо него някакъв безличен инженер. Това става в разгара на изпитната сесия. Студентите отказват да се явят на изпити, правят бурно събрание в двора, отхвърлят натрапения им ректор и искат да бъде запазено самоуправлението в училището. А след това цялото събрание тръгва пеш към Моховая за другарска среща със студентите от университета. Ето ви гатанка: как да постъпи властта? Гатанка, ама не и за комунистите. В царско време целият благороден печат, целият образован свят щеше да нададе глас: долу правителството, долу царят! А сега — записали ораторите, оставили събранието да се разотиде, прекъснали изпитната сесия, а през лятната ваканция прибрали един по един от различни места всички, които им трябвали. Други пък така и не завършили инженерното си образование.

През същата 1921 г. се разширяват и регулират арестите на членуващите в други социалистически партии. Фактически вече не съществуват никакви други политически партии в Русия освен победилата партия. (Ах, не копай гроб другиму!) А за да бъде необратимо разпадането на партиите, е трябвало да се разпаднат още и самите тела на тези членове.

Нито един гражданин на руската държава, членувал някога в друга, не в болшевишка партия, не може да избегне своята съдба, обречен е (ако, подобно на Майски и Вишински, не успява да претича по гредите на крушението в комунистическата партия). Може и да не го арестуват веднага, може да доживее (според степента на своята опасност) до 1922-ра, до 1932-ра или дори до 1937 година, но списъците се пазят, редът си върви, редът му идва, арестуват го или само любезно го поканват, за да му зададат един-единствен въпрос: членувал ли е в… от… до…? (Понякога има и въпроси за неговата враждебна дейност, но първият решава всичко, както сме вече наясно сега, след десетилетия.) По-нататък съдбата им е различна. Някои попадат направо в знаменитите царски централни затвори (по щастливо стечение на обстоятелствата всички те добре са се запазили и някои социалисти се озовават дори в същите килии и при същите тъмничари, които вече познават). На някои предлагат да заминат на заточение — о, не за дълго, за две-три години. Или още по-невинно: колкото да им се пише минус24 (малко ли градове има), да си изберат сами местожителството, стига да е по-далечко, бъдете така добри да живеете там и там и да чакате решението на ГПУ.

Тази операция се проточва дълги години, защото главното й условие са тишината и незабележимостта. Важното е да бъдат прочистени веднъж завинаги Москва, Петроград, пристанищата, промишлените центрове, а по-късно околиите от всички други социалисти. Това е грандиозен беззвучен пасианс със съвсем необясними за съвременниците правила, чиито очертания сме в състояние да оценим едва сега. Нечий проницателен ум го е замислил, нечии прилежни ръце, без да пропуснат нито миг, посягат към фиша, стоял три години в един куп, и внимателно го прехвърлят в друг. Който е лежал вече в затвора, го пращат на заточение (и то по-надалеч), който е отбивал само „минус“ на заточение (но извън пределите на видимостта на „минуса“ му), от заточението — на ново заточение, след това пак в затвора (вече друг). Търпението и само търпението е най-важното за тези, които редят пасианса. И без шум, без вопъл членовете на другите партии се изгубват постепенно, прекъснати са всякакви връзки е местата и хората, където са ги познавали преди от революционната им дейност — и така незабележимо и неотклонно се подготвя унищожаването на всички, които са говорили по студентските митинги или гордо са дрънчали с царските окопи (Короленко пише на Горки в писмото си от 29.6.1921 г.: „Някога историята ще отбележи, че болшевишката революция се разправи с искрените революционери и социалисти със същите средства, както и царският режим.“ О, де да беше само така! — тогава всички те да са останали живи).

В тази операция на Големия пасианс са унищожени повечето стари политически каторжници, защото именно есерите и анархистите, а не социалдемократите получават от царските съдилища най-суровите присъди, именно те съставят населението на старата каторга.

Поредността на унищожаването им е обаче справедлива: през 20-те години им се предлага да се отрекат писмено от своите партии и от партийната си идеология. Някои отказват да сторят това — и така, естествено, попадат в първия ред за унищожаване, други дават такива писмени обещания — и си спечелват по този начин няколко години живот. Но идва неумолимо и техният ред, неумолимо падат и техните глави.

Понякога четеш във вестника статийка и не ти се побира в ума. „Известия“ от 24.5.1959 г.: една година след идването на Хитлер на власт Максимилиан Хауке е арестуван заради членството си в… не в каква да е партия, а комунистическата. Мислите, че са го ликвидирали ли? Не, осъдили са го на две години. След което, то се знае, е получил нова присъда, нали? Не, пуснали са го на свобода. Е, разбирайте го както щете! Живял си с по-нататък човекът кротко, създал е нелегална организация, във връзка с което е и статията за неговото безстрашие.

През пролетта на 1922 г. Извънредната комисия за борба с контрареволюцията и спекулата, току-що прекръстена на ГПУ, решава да се намеси в църковните работи. Трябва да се осъществи и „църковна революция“ — да се смени ръководството и да се постави на мястото му такова, което да насочва само едното си ухо към небето, а другото — към Лубянка. Такива обещават да станат живоцърковниците25, но без външна помощ не успяват да превземат църковния апарат. За целта е арестуван патриарх Тихон и са проведени два гръмки процеса с разстрели: в Москва — срещу разпространителите на патриаршеското възвание, в Петроград — срещу митрополит Вениамин, попречил църковната власт да премине в ръцете на живоцърковниците. В губерниите и околиите биват арестувани митрополити и архиереи и както винаги след едрата риба върви и дребната — протойереи, монаси и дякони, за които не се съобщава във вестниците. В затвора са хвърлени всички, които се опитват да се противопоставят на църковния обвинителен напор.

Свещенослужителите се вливат в потока като неотменна част от всекидневния улов, посребрените им коси проблясват във всяка килия, а след това и във всяка соловецка поетапна група.

В началото на 20-те години са затворени и теософи, мистици, спиритисти (групата на граф Пален протоколира разговорите си с духовете), религиозни организации, философи от кръжеца на Бердяев. Пътем са разгромени и прехвърлени в затворите „източните католици“ (последователи на Владимир Соловьов), групата на А. И. Абрикосова. Някак от само себе си са затваряни и обикновените католици — полските ксендзове.

Ала коренното унищожаване на религията в тази страна, превърнало се през целия период на 20-те и 30-те години в една от важните цели на ГПУ — НКВД, може да бъде постигнато само чрез масовото затваряне на вярващите измежду православните. Интензивно арестуват, затварят и заточават монасите и монахините, толкова често мяркащи се с черните си одежди в предишния руски живот. С арестуването и съденето им се занимават църковни активи. Кръговете непрекъснато се разширяват и ето че вече започват да задържат и просто вярващите миряни, старите хора и особено жените, които вярват по-упорито и които сега при поетапните прехвърляния и в лагерите за дълги години също са наричани монахини.

Всъщност се смята, че ги арестуват и съдят не заради самата вяра, а затова, че изказват своите убеждения гласно и възпитават в този дух децата си. Както пише Таня Ходкевич:

Свободно можеш да се молиш,
но… да те чува само Бог.26

(За това стихотворение тя получава десет години.) Човекът, който вярва, че притежава духовната истина, трябва да я крие от… собствените си деца!!! През 20-те години религиозното възпитание на децата започва да се квалифицира според член 58, алинея 10, т.е. като контрареволюционна агитация! Наистина, на съда ти предоставят възможност да се отречеш от религията. Рядко, но все пак има случаи, когато бащата се отрича и бива оставян да се грижи за децата, докато майката е изпращана на Соловки (през всичките тези десетилетия жените проявяват голяма издръжливост във вярата си). Всички вярващи се осъждат на по десет години — най-дългата присъда по това време.

При прочистването на големите градове в името на настъпващото чисто общество през същите тези години, особено през 1927-а, изпращат на Соловки и проститутки, омешани с „монахините“. Любителките на греховния земен живот получават лека тригодишна присъда. Обстановката на етапите, прехвърлянията, а и на самите Соловки не им пречи да припечелват от своя весел поминък от началството и от конвойните войници и да се завръщат след три години там, откъдето са дошли, с тежки куфари. За вярващите обаче е непостижимо да се върнат някога при децата си в родния край.

Още в началото на 20-те години се появяват и чисто национални потоци — на първо време не твърде големи за покрайнините, още повече от гледна точка на руските мерки: мусаватисти от Азербайджан, дашнаци от Армения, грузински меншевики и туркменски басмачи, съпротивляващи се на установяването на съветската власт в Средна Азия. През 1926 г. е арестувано ционисткото дружество „Гехалуц“, несъумяло да се издигне до всеувличащия порив на интернационализма.

Сред многото следващи поколения се е утвърдила представата за 20-те години като за някакво развихряне на неограничената свобода. В тази книга предстои да се срещнем с хора, които са на друго мнение. Безпартийното студентство по онова време се бори за „автономия на висшето училище“, за правото на събрания, за освобождаване на програмата от прекомерната политпросвета. В отговор следват арести. Те се усилват около празниците (например около 1 май 1924 г.). През 1925 г. ленинградски студенти (около стотина) получават присъда по три години тъмничен затвор за четене на „Социалистически вестник“ и за изучаване на Плеханов (самият Плеханов във времената на младостта си се отървава много по-леко за речта си срещу правителството пред Казанската катедрала). През 1925 г. започват да затварят първите (младички) троцкисти. Двама наивни червеноармейци, спомнили си за руската традиция, започват да събират средства за арестуваните троцкисти и са осъдени също на тъмничен затвор.

Не са могли, разбира се, да избягнат удара и експлоататорските класи. През 20-те години продължава непрекъснатият тормоз над оцелелите бивши офицери: и белите (но незаслужили разстрел през Гражданската война), и бяло-червените, повоювали и там, и тук, и царско-червените, но неслужили през цялото време в Червената армия или служили с прекъсвания, които не могат да удостоверят. Изтормозват ги, защото не ги осъждат веднага, а ги прекарват — според пасианса — през безкрайни проверки, налагат им ограничения при получаване на работа или жителство, задържат ги, пускат ги, отново ги задържат и постепенно ги отправят в лагерите, за да не ги пуснат повече оттам.

С пращането на офицерите на Архипелага обаче решаването на проблема не приключва, а само започва: остават майките, жените и децата им. Въз основа на безпогрешния социален анализ е лесно да предположим какво е настроението след арестуването на главите на семействата. По такъв начин те просто принуждават властта да хвърля и тях в затворите! Така че този поток продължава да се лее.

През 20-те години има амнистия за казаците и участниците в Гражданската война. От Лемнос мнозина от тях се завръщат на Кубан и Дон и получават земя. По-късно всички са хвърлени в затвора.

Спотайват се и подлежат на излавяне и всички предишни държавни чиновници. Те умело се маскират, използуват обстоятелството, че в републиката не са въведени още нито паспортна система, нито единни трудови книжки — и проникват в съветските учреждения. В този случай помагат някоя изтървана дума, случайно узнати подробности, съседски доноси… т.е. бойните донесения. (Понякога и чистата случайност. Някой си Мова просто от любов към реда пазел у себе си списък на всички бивши губернски юристи. През 1925 г. случайно откриват списъка у него — прибират всички — и ги разстрелват.)

Така се леят потоците „за прикриване на социалния произход“, за „бившето социално положение“. То се разбира широко. Арестуват дворяните по съсловен признак. Арестуват дворянските семейства. Най-сетне, без много да му мислят, започват да прибират и личните дворяни, т.е. просто завършилите някога университет. А приберат ли те веднъж — няма път назад, с теб е свършено. Часовоят на Революцията не може да сбърка.

(Не, все пак има пътища назад! — тънки, слаби противопотоци, които обаче понякога успяват да пробият. И тук ще споменем първия от тях. Измежду дворянските и офицерските съпруги и дъщери се срещат често жени с изключителни лични качества и привлекателна външност. Някои от тях успяват да се измъкнат със слабия обратен поток — срещу течението! Те са жени, които помнят, че животът ни е даден само веднъж и че няма нищо по-скъпо от нашия живот. Предлагат услугите си на ЧК — ГПУ като осведомителки, като сътруднички или каквито и да било — и тези от тях, които хващат окото, биват приемани, Тъкмо те са най-плодотворните осведомители! Помагат много на ГПУ, тъй като „бившите“ им вярват напълно. Като една от последните такива е посочена тук Вяземска, изпечена доносничка (доносник е и синът й на Соловки), или Конкордия Николасина Йосе — жена по всяка вероятност с блестящи качества: мъжа й, офицер, е разстрелян пред очите й, самата тя е заточена на Соловки, но съумява да издействува да я върнат и да открие близо до Лубянка салон, който видните дейци на този Дом обичат да посещават. (Отново е прибрана едва през 1937 г. заедно със своите ягодински клиенти.)

Звучи смешно, но по някаква нелепа традиция Политическият Червен кръст от старата Русия продължава да съществува. Той има три филиала: Московски (Е. Пешкова), Харковски (Сандомирска) и Петроградски. Московският се държи прилично — и до 1937 г. не е разтурен. Но Петербургският (стария народник Шевцов, куцият Гартман, Кочеровски) се разпасва, бърка се в политическите работи, търси подкрепата на старите шлицелбургци (на Новоруски — съучастник на Александър Улянов) и помага не само на социалистите, но и на каерите — контрареволюционерите. През 1926 г. е закрит и дейците му са заточени.

Годините си минават и неопресняваното се изличава непрекъснато от паметта ни. Извърналата се с лице към нас далечна 1927 г. се възприема като безгрижна охолна година на още неокастрения НЕП. А тя е напрегната, разтърсвана от вестникарски експлозии и е възприемана у нас, неуморно е възхвалявана като навечерието на войната за световна революция. На убийството на съветския пълномощен министър във Варшава, заляло цели колони в юнските вестници, Маяковски е посветил четири гръмовни стихотворения.

Но става засечка: Полша поднася извинения, убиецът на Войков27, който е действал сам, е арестуван — как тогава и срещу кого да се изпълни призивът на поета:

Чрез труд,
                спойка
                        и твърдост,
                                        с разправа
на глутницата врата
                        прекърши!

С кого да се разправим, на кого да прекършим врата? Именно тук започва войсковият набор. Както винаги, при всички вълнения и напрежения, прибират бившите, прибират анархистите, есерите, меншевиките, а и просто интелигенцията. Наистина — кого да арестуват в градовете? Не работническата класа я! Но „околокадетската“ интелигенция е прочиствана и без това добре още от 1919 г. Така че не е ли вече време да се прочисти и интелигенцията, въобразила си, че е прогресивна? Да се прерови студентството. Тук и Маяковски е отново подръка:

За комсомола
                мисли
                        дни и недели!
Редовете си
                зорко
                        огледай.
Всички ли са
                комсомолци
                                на дело,
или
        прикриват се
                        вредно?

Удобният светоглед ражда и удобен юридически термин: социална профилактика. Той е въведен, приет е, става веднага достъпен. (Един от началниците на Беломорстрой — Лазар Коган, тъкмо така ще каже скоро след това: „Вярвам, че лично вие не сте виновни в нищо. Но като образовани хора трябва да сте наясно, че това е широка социална профилактика!“) И наистина, кога друг път да затваряш, ако не в навечерието на войната за световна революция несигурните спътници, цялата тази интелигентска колебаеща се сган и гнилоч? Пламне ли голямата война — вече ще е късно.

И в Москва започват планомерно да прочистват квартал по квартал. Навсякъде някой трябва да бъде прибран. Лозунгът е: „Така ще ударим с юмрук по масата, че от ужас ще изтръпне светът!“ Към Лубянка и Бутирки се устремяват дори денем „гарвани“, леки коли, закрити камиони, открити файтони. Задръстване пред портала, задръстване в двора. Не успяват да свалят и регистрират арестуваните. (Така е и в другите градове. В Ростов на Дон, в мазето на Дом 33, е толкова тясно на пода през тези дни, че току-що пристигналият Бойко едва намира място да седне.)

Типичен пример от този поток: няколко десетки млади хора се събират на някакви музикални вечери, несъгласувани с ГПУ. Слушат музика, а след това пият чай. На своя глава събират няколко копейки за чая за общата си каса. Не ще и дума, че музиката е прикритие на техните контрареволюционни настроения, а парите са събирани съвсем не за чай, ами в помощ на загиващата световна буржоазия. И ги арестуват всичките, осъждат ги от три до десет години (на Анна Скрипникова — пет), а неразкаялите се подстрекатели (Иван Николаевич Варенцов и други) са разстреляни!

Или през същата година някъде в Париж се събират лицеисти емигранти, за да отбележат традиционния „Пушкинов“ лицейски празник. Обявяват за сбирката в пресата. Ясно, че това е ход на смъртно ранения империализъм. И ето че са арестувани всички останали в СССР лицеисти, а наред с тях и „правниците“ (друго такова привилегировано училище).

На първо време войсковият набор се ограничава само с размерите на СЛОН-а28 — Соловецкия лагер със специално предназначение. Но вече започва своя злокачествен живот Архипелагът ГУЛАГ и скоро ще пръсне своите магически метастази по цялото тяло на страната.

Опитано е нещо ново, появява се нов апетит. Отдавна е настъпило време да бъде разгромена техническата интелигенция, която си е въобразила, че е незаменима, и не е свикнала да изпълнява заповедите начаса.

Един вид никога не сме имали доверие на инженерите. Тези лакеи и прислужници на бившите капиталистически господари попадат на мушката на здравото работническо недоверие и контрол още от първите години на революцията. През възстановителния период обаче ние все пак ги допускаме да работят в нашата промишленост и насочваме цялата сила на класовия си удар срещу останалата интелигенция. Но колкото повече зреят нашето стопанско ръководство, ВСНХ29 и Държавната планова комисия, колкото повече нараства броят на плановете и колкото повече тези планове си противоречат и се изменят един друг, толкова по-ясни стават вредителската същност на старото инженерство, неговата неискреност, хитрост и продажност. Часовоят на Революцията присвива по-зорко очи — и там, където ги спре, веднага се натъква на вредителско гнездо.

Тази оздравителна работа върви с пълна пара от 1927 г. и разкрива веднага пред пролетариата всички причини за нашите стопански несполуки и дефицит. В НКПС30 (железниците) — вредителство (чудно ли е тогава, че е толкова трудно да се качиш на влака, че доставките не пристигат?). В МОГЕС31 — вредителство (спиране на тока). В нефтената промишленост — вредителство (никъде няма газ). В текстилната — вредителство (няма с какво да облечеш труженика). Във въгледобивната — колосално вредителство (ето защо сме мръзнали)! В металургичната, военната, машиностроителната, корабостроителната, химическата, минната, злато-платиновата, напоителната — навсякъде гнойници на вредителството, от всички страни — врагове с логаритмични линийки! ГПУ се задъхва да излавя и прибира вредителите. В столиците и провинцията работят колегиумите на ОГПУ и пролетарските съдилища, които прекарват през човекомелачката тази несвършваща паплач, и трудещите се научават (а често и не научават) с ахкане от вестниците за техните нови далавери. Научават за Палчински, за фон Мек, за Величко32, а да не говорим колко са безименните. Всеки отрасъл, всяка фабрика, всяка занаятчийска задруга трябва да търси при себе си вредителство и започне ли — тутакси го намира (с помощта на ГПУ). Ако все още някой инженер, завършил преди революцията, остава неразобличен като предател, със сигурност може да бъде подозиран в това.

И какви изтънчени злодеи били тези стари инженери, как по най-различен сатанински начин знаят да вредят! Николай Карлович фон Мек в Народния комисариат на транспорта се преструва на твърде предан строител на новата икономика, надълго и нашироко говори разпалено за икономическите проблеми в строителството на социализма и обича да дава съвети. Един такъв крайно вреден негов съвет е да се увеличат влаковите товарни композиции, да не се опасяваме от тяхната претовареност. Благодарение на ГПУ фон Мек е разобличен (и разстрелян): искал е да се износят железопътните релси, вагоните и локомотивите и републиката да остане в случай на интервенция без железници! Когато малко време след това новият комисар на транспорта другарят Каганович се разпорежда да пускат именно тежко натоварени влакови композиции, че дори и двойно и тройно свръхтежки (за това откритие той и другите ръководители получават ордени „Ленин“), инженерите вредители се проявяват като радетели за старото — надигат вой, че било прекалено, че така подвижният състав се износвал катастрофално, и са разстреляни справедливо заради неверието си във възможностите на социалистическия транспорт.

Няколко години наред тези радетели за старото са преследвани — прониквали са във всички отрасли, размахват проектните си формули и не искат да разберат как ентусиазмът на персонала помага на мостовете и машините. (Това са години на израждане на цялата народопсихология: осмивана е благоразумната народна мъдрост, че „бързата кучка слепи ги ражда“, изопачава се отколешната пословица „който бърза, бавно стига“…) Това, което забавя понякога арестуването на старите инженери, е неподготвеността на смяната. Николай Иванович Ладиженски, главен инженер във военните ижевски заводи, е арестуван отначало заради „крайните си теории“, заради „сляпата си вяра“ в определен предел на здравина, на която се осланя, за да обяви за недостатъчни подписаните от Орджоникидзе суми за разширяването на заводите. (А Орджоникидзе, разправят, разговарял със старите инженери така: поставял по един пистолет отдясно и отляво на писалищната маса.) Но след това е задържан под домашен арест — и му нареждат да работи на предишното си място (работата без него запада). Той слага работата в ред. Ала сумите продължават да си остават недостатъчни — и ето че този път го вкарват отново в затвора „заради неправилно използуване на сумите“: значи не стигат, защото главният инженер ги разпределя лошо! Още първата година Ладиженски умира при работа в дърводобива.

Така за няколко години е прекършен гръбнакът на старото, прославило нашата страна руско инженерство, на любимите герои на Гарин-Михайловски и Замятин.

От само себе си се разбира, че и от този поток, както от другите, са повлечени и други хора, близки и свързани с обречените, например, както и… не ми се ще да петня светлобронзовия образ на Часовоя, но няма как… Както и злополучните осведомители. Ще помолим читателя да не забравя и за миг този напълно секретен, публично непроявен поток — особено за първото следреволюционно десетилетие: тогава хората са все още горди и мнозина все още нямат представа, че нравствеността е относителна, притежава само тясно класов смисъл — и дръзват да отказват предлаганите им служби, и всички са унищожавани безпощадно. Точно тогава предлагат на младичката Магдалина Еджубова да следи инженерския кръг, тя обаче не само отказва, ами и разказва на своя наставник (тъкмо него трябвало да следи); той обаче все пак скоро е арестуван и на следствието си признава всичко. Бременната Еджубова е арестувана „за разгласяване на оперативната тайна“ и е осъдена на разстрел. (Впрочем тя се отървава с двадесет и пет годишна поредица от няколко присъди.) През същия период (1927 г.), макар и в съвсем друг кръг — сред видните харковски комунисти, Надежда Виталиевна Суровцева също отказва да следи членовете на украинското правителство и да пише доноси срещу тях, за което е заловена в ГПУ и едва след четвърт столетие, вече полужива, се измъква на Колима. А които не са изплували — за тях дори не знаем.

(През 30-те години този поток от непокорни пресъхва напълно: щом от теб се иска да осведомяваш, значи така ще бъде — къде ще се дяваш? „Срещу ръжен не се рита.“ „Ако не аз, друг ще е.“ „По-добре да бъда сексот33 аз, добрият, отколкото някой лош.“ Впрочем от доброволци за сексоти няма отърване: хем изгодно, хем доблестно.)

През 1928 г. в Москва се гледа нашумялото Шахтинско дело — нашумяло заради публичността, която му се дава заради смайващите признания и самобичуването на подсъдимите (все още не на всички). Две години по-късно, през септември 1930 г., съдят най-позорно организаторите на глада (ето ги, ето ги, вижте ги!) — четиридесет и осем вредители в хранително-вкусовата промишленост. В края на 1930-а е проведен още по-гръмко и вече безукорно репетираният процес срещу промишлената партия — Промпартията. Тук вече всички подсъдими до един си приписват какви ли не отвратителни измишльотини — и ето че пред очите на трудещите се израства като монумент, от който са смъкнали покривалото, грандиозно, хитроумно сплели се ведно всички отделни до този момент разобличени вредители: Милюков, Рябушински, Детерлинг и Поанкаре.

След като вече сме започнали да вникваме в нашата съдебна практика, разбираме, че общовидимите съдебни процеси са само къртичини на повърхността, а главното копаене става изцяло отдолу. На тези процеси са изкарвани само малка част от хвърлените в затвора, само онези, които се съгласяват противоестествено да клеветят себе си и другите с надежда да смекчат присъдата. Повечето инженери, които имат мъжеството и разума да отхвърлят следователската нелепица, са съдени при закрити врати, но колегиумите на ГПУ им лепват и на тях — неразкаялите се — същите десет години.

Потоците се леят под земята, по тръбите, те канализират цъфтящия живот на повърхността.

Именно от този момент е предприета важната крачка към всенародно участие в канализацията, към всенародно разпределяне на отговорността за нея: тези, които още не са се сгромолясали с телата си в канализационните шахти, които тръбите още не са понесли към Архипелага — трябва да крачат на повърхността със знамена, да възхваляват съдилищата и да се радват на съдебните разправи. (Предвидливо! — ще минат десетилетия, историята ще се пробуди — но следователите, съдиите и прокурорите не ще се окажат по-виновни от нас с вас, съграждани! Нали затова сме дочакали достолепните си бели власи, защото навремето сме гласували благоприлично за.)

Ако не смятаме експеримента на Ленин и Троцки при процеса срещу есерите през 1922 г., Сталин е този, който започва подобни опити с организаторите на глада и как да не сполучи този опит, когато в плодородната Русия всички гладуват, когато всички само се озъртат: къде изчезна нашият хлебец? И ето че по заводи и учреждения, изпреварвайки решението на съда, работниците и служителите гласуват гневно за смъртна присъда на подсъдимите негодници. А вече спрямо Промпартията почват всеобщи митинги, демонстрации (в които са привличани и ученици), милиони маршируват в крак и реват пред сградата на съда: „Смърт! Смърт! Смърт!“

На този остър завой в нашата история се чуват самотни гласове на протест или на въздържане — твърде, твърде много мъжество, несравнимо с днешната лекота, се иска сред този хор и вой, за да кажеш „не!“. (Макар че и днес не са много тези, които възразяват.) На събрание на ленинградския политехнически институт професор Дмитрий Аполинариевич Рожански се въздържа (той, така да се каже, е изобщо противник на смъртното наказание, това, така да се каже, според езика на науката е необратим процес) — и веднага е арестуван! Студентът Дима Олицки се въздържа — и незабавно е вкаран в затвора! И всички тези протести заглъхват в самото си начало.

Доколкото ни е известно, мустакатата работническа класа одобрява тези смъртни присъди. Доколкото ни е известно, от възторжените комсомолци до партийните вождове и легендарните командири на армии — целият авангард е единодушен в одобрението на тези смъртни присъди. Прочути революционери, теоретици и прорицатели седем години преди безславната си гибел приветствуват този рев на тълпата, без да разбират, че часът им е ударил, че скоро и техните имена ще бъдат заклеймени със същия рев като „сган“ и „паплач“.

А за инженерите погромът прекъсва тъкмо тогава. През лятото на 1931 г. Йосиф Висарионович изрича „шестте условия“ за строителството и Негово Единодържавие благоволява да посочи като пето условие: от политиката на разгромяване на старата техническа интелигенция да се премине към политика на привличане и грижи за нея.

И грижи за нея! Къде се изпари нашият справедлив гняв? Къде потънаха всички наши страшни обвинения? Току-що е имало процес срещу вредителите в порцелановата промишленост (и там са напакостили!) — и всички подсъдими вече са се облели задружно с клевети, и всичко са си признали — когато изведнъж, пак задружно, възкликват: не сме виновни! И са освободени!

(През същата година се очертава дори един малък антипоток: вече осъдените или минали през следствието инженери се връщат към живота. Така се завръща и Д. А. Рожански. Трябва ли да казваме, че е издържал в двубоя със Сталин? Че едно граждански мъжествено общество не би дало повод да напишем нито тази глава, нито цялата тази книга?)

През март 1931 г. Сталин още веднъж решава да смаже отдавна повалените меншевики в публичния процес срещу „Съюзното бюро на меншевиките“: Громан — Суханов — Якубович (Громан е по-скоро кадет, Якубович — почти болшевик, а Гимер-Суханов е същият теоретик на Февруарската революция, в чието жилище в Петроград на крайбрежната Карповка 10 през октомври 1917 г. се събира болшевишкият ЦК и взема решението за въоръжено въстание.) И изведнъж се замисля.

Беломорци имат такава приказка за прилива — водата се е замислила: това е малко преди да започне отливът. Е, не си струва да сравняваме мътната душа на Сталин с водата на Бяло море. А е възможно той изобщо да не се е замислял. Пък и няма никакъв отлив. Но същата година става още едно чудо. Веднага след процеса срещу Промпартията през 1931 г. се подготвя грандиозен процес срещу Трудовата селска партия — уж срещу (никога не!) съществуващата огромна нелегална организирана сила от селската интелигенция, от дейците на потребителната и селскостопанската кооперация и от просветената върхушка на селячеството, готвеща се да смъкне диктатурата на пролетариата. На процеса срещу Промпартията тази ТСП се споменава като вече разобличена, като добре известна. Следственият апарат на ГПУ работи безотказно: вече хиляди обвиняеми напълно признават принадлежността си към ТСП и своите престъпни цели. А са обещани цели двеста хиляди „членове“. „Начело“ на партията уж стоят икономистът аграрник Александър Василиевич Чаянов, бъдещият „министър-председател“ Н. Д. Кондратиев, Л. Н. Юровски, Макаров, Алексей Дояренко, професор от Тимирязевската академия — бъдещ „министър на селското стопанство“.

А може би е щял да бъде по-добър от тези, които са заемали след това цели четиридесет години тази длъжност? И ето какво е човешката участ! Дояренко по принцип страни от политиката. Когато дъщеря му води вкъщи студенти, вероятно изказващи есерски мисли, той им посочва вратата.

И ето че една прекрасна нощ Сталин си променя решението. Защо? Няма да узнаем никога може би. Дали за да си спаси душицата? Е, рано му е. Да не би да го е осенило чувство за хумор, тъй като дотук всичко е твърде еднообразно, до втръсване? Е, никой не би посмял да припише на Сталин чувство за хумор. Причината по-скоро е такава: направил си е сметката, че не след дълго цялото село и тъй, и тъй ще вземе да измира от глад, при това не само двеста хиляди, та ще е излишно да се престарава. И ето че се отменя цялата тази ТСП, на всички „признали си“ предлагат да се откажат от направените признания (представяме си радостта им!) и вместо това осъждат по извънсъдебната процедура чрез колегията на ОГПУ само малката група на Кондратиев-Чаянов34. (А през 1941 г. изтерзаният Вавилов ще бъде обвинен, че е имало все пак ТСП и че той, Вавилов, я е оглавявал тайно.)

Трупат се параграфи, трупат се години и едва ли ще можем да изнесем всичко подред. (А ГПУ се справя отлично! А ГПУ не пропуска нищо!) Но винаги ще помним:

— че вярващите ги арестуват, разбира се, непрекъснато. (Тук изникват в паметта ни някои дати и върховни моменти. Ту „нощта на борбата с религията“ по Бъдни вечер на 1929 г. в Ленинград, когато прибират мнозина от религиозната интелигенция, и то не до сутринта, съвсем не като в коледна приказка. Ту пак там през февруари 1932 г. са закрити наведнъж много черкви и едновременно са извършени масови арести сред духовенството. А още повече са датите и местата, останали неизвестни за нас);

— че не престава разгромяването дори на секти, които съчувствуват на комунизма. Така например през 1929 г. прибират до един всички членове на комуната между Сочи и Хоста. Всичко при тях е комунистическо — и производството, и разпределението, при това с такава честност, каквато страната ни няма да дочака и след сто години, но, уви, те са твърде културни, начетени в религиозната литература и философията им се основава не върху безбожието, а върху смесица от баптизъм, толстоизъм и йогизъм. Ще рече, такава комуна е престъпна и не може да донесе щастие на народа. През 20-те години значителна група толстоисти биват заточени в предпланините на Алтай, там създават селища-комуни съвместно с баптистите. Когато започва изграждането на Кузнецкия комбинат, те го снабдяват с продукти. Следват арести — откарват отначало учителите (преподавали уж не по държавните програми), децата плачат и тичат подир колите, накрая — ръководителите на общините им;

— че са разчистили някак си (и не всички чрез възпитание, а в някои случаи и с куршум) рояците безпризорни момчетии, които се навъртат да се греят около градските асфалтови казани, а от 1930 г. изведнъж изчезват безследно;

— че не се прощават случаите на неразрешено милосърдие (за събиране в цеха на пари в помощ на жената на хвърлен в затвора работник се полага арест);

— че Големият пасианс на социалистите се пренарежда, разбира се, непрекъснато;

— че през 1929 г. арестуват непрокудените своевременно в чужбина историци (Платонов, Тарле, Любавски, Готие, Измайлов), именития литературовед М. М. Бахтин, младия тогава Лихачов;

— че в потока текат и националности ту от един край на страната, ту от друг.

Преследвани са якутите след въстанието от 1928 г. Преследвани са бурят-монголците след въстанието от 1929-а. (Разстреляни са, както се говори, около тридесет и пет души. Не ни беше разрешено да проверим.) Преследвани са казахите, след като героичната конница на Будьони ги смазва през 1930–1931 г. Съдят в началото на 1930 г. Съюза за освобождение на Украйна (проф. Ефремов, Чеховски, Никовски и други), а като познаваме нашите пропорции между обявяваното и скритото — кой ще ти каже колко ли са заминали освен тях? Колцина са премахнати негласно?…

И идва макар и бавно ред и на членовете на управляващата партия да напълнят затворите! На първо време (1927–1929) зад решетките отива „работническата опозиция“, или тъй наречените троцкисти, които са си избрали несполучлив лидер. Отначало те са стотици, скоро стават хиляди. Но всяко начало е трудно. И както тези троцкисти спокойно са наблюдавали преследването на хора от другите партии, така останалата партия одобрително гледа сега тяхното арестуване. Всеки по реда си. По-нататък ще потече несъществуващата „дясна“ опозиция. Започнала веднъж да поглъща членче по членче откъм опашката, устата ще се добере накрая и до собствената си глава.

От 1928 г. настъпва времето за разчистване на сметките и с буржоазните остатъци — непманите. Все по-често ги облагат с все по-големи и вече непосилни данъци и щом се окажат в невъзможност да ги платят, тутакси са арестувани за неплатежоспособност и имуществото им се конфискува. На дребните занаятчии — бръснари, шивачи, майсторите на примуси — само им отнемат разрешителното.

Разгръщането на непманския поток е продиктувано от вътрешен икономически интерес. Държавата се нуждае от имуществото златото им, а Колима още я няма. От края на 1929 г. започва прословутата златна треска, само че тя тресе не тия, които търсят злато, а ония, от които го изтръскват. Специфичното на новия „златен“ поток е, че ГПУ не обвинява в нищо тези свои зайци и е готово да не ги изпраща в страната ГУЛАГ, а иска само да им отнеме златото с правото на силния. Затова затворите са претъпкани, следователите изнемогват, а изселванията, етапите и лагерите получават непропорционално по-слабо попълнение.

Кого натикват в „златния“ поток? Всички, които някога, преди петнадесет години, са имали „фирма“, търговийка, припечелвали са от някой занаят и може, според предположенията на ГПУ, да им се намира злато. Тъкмо у тях обаче няма злато, те са вложили имуществото си в движими и недвижими вещи, но всичко това е прахосано или иззето от революцията и нищо не им е останало. С голяма надежда арестуват, разбира се, зъботехниците, бижутерите, часовникарите. За притежаване на злато от най-неочаквани хора може да се узнае по доноси: стопроцентов „фабричен работник“ се сдобива отнякъде и крие шестдесет николаевски златни петарки; известният сибирски партизанин Муравьов пристига в Одеса с чувалче злато (награбено през Гражданската война); у всички петербургски файтонджии татари се намира скрито злато. Така ли е наистина, или не — става ясно едва след инквизициите в ГПУ. И вече с нищо — нито с пролетарската си същност, нито с революционни заслуги, не е в състояние да се защити този, върху когото пада сянката на доноса за притежавано злато. Всички ги арестуват, всички ги натикват в килиите на ГПУ в количества, каквито дотогава се смятат за невъзможни, но толкова по-добре, така по-скоро ще предадат златото си! Стига се до конфузното положение жени и мъже да лежат в една и съща килия и да ходят едни пред други по нужда в оставената там кофа — кой ще ти мисли за такива подробности — давайте златото, гадини! Следователите не пишат протоколи, защото на никого не са му изтрябвали книжата, и дали после ще има присъда, или не, не интересува никого, важно е само едно: давай златото, гадино! Държавата има нужда от злато, за какво ти е на теб? Следователите остават без глас и сили, докато крещят заплахите си и изтезават, но прилагат за всички един и същ метод: затворниците получават солена храна и нито капка вода. Който даде злато — той ще пие! Жълтица за чаша вода!

Навред златото днес цари…

От предишните и от следващите потоци този се различава по това, че съдбата, ако не на половина, то поне на част от хората зависи донякъде от самите тях. Ако обаче наистина нямаш злато — работата ти е спукана: ще те бият, ще те горят, ще те изтезават и попарват до смърт или докато наистина не ти повярват. Но ако имаш злато, сам си определяш мярката на изтезанията, мярката на издръжливостта и своята бъдеща съдба. Психологически това впрочем не е по-леко, а по-тежко, защото сбъркаш ли, завинаги ще се чувствуваш виновен пред себе си. Разбира се, онзи, който е усвоил нравите на въпросното учреждение, ще отстъпи и ще даде, така е по-леко. Но и много бързо също не си струва да даваш; няма да ти повярват, че си предал всичко, и ще продължат да те държат. Все пак и много късното признание също не се препоръчва: ще ти изкарат душицата или от злоба ще ти тръснат някоя присъда. Един от споменатите татари файтонджии издържа на всички мъчения: няма злато, и толкоз! Тогава прибират и жена му, и нея я подлагат на изтезания, ала татаринът си знае своето: нямам злато! Когато вкарват обаче и дъщеря му, той не издържа и предава сто хиляди рубли. Едва тогава освобождават семейството му, а на него му лепват тъмнична присъда. Най-недодяланите криминални романи или опери за разбойници намират сериозна реализация в обема на огромната държава.

Въвеждането на паспортната система в навечерието на 30-те години също осигурява сериозно попълнение на лагерите. Както Петър I опростява структурата на народа, като премахва всякакви различия и пролуки между съсловията, така действува и нашата паспортна система: тя помита именно междинните насекоми, докопва хитрата, бездомна и никъде неприкрепена част от населението. Пък и в началото мнозина се объркват с тези паспорти — и нерегистрираните, и неотписаните ги прибират на Архипелага поне за година.

Така се пенят и плискат потоците — но всички те са надминати от бликналия през 1929–1930 г. многомилионен поток на разкулачените. Той е невиждано голям и не би го побрала дори развитата мрежа от следствени тъмници (претъпкани още повече от „златния“ поток), но подминава тази мрежа, устремен право към заточенията, етапите и страната ГУЛАГ. Този поток (този океан!) приижда само веднъж, излиза извън бреговете на всичко, което може да си позволи тъмничносъдебната система дори на огромната държава. Нищо подобно не е имало в цялата история на Русия. Това е народно преселение, етническа катастрофа. Но каналите на ГПУ — ГУЛАГ са толкова умно разработени, че градовете не биха ги дори забелязали, ако не ги бе разтърсил тригодишният необясним глад — глад без суша и без война.

Този поток се отличава от всички предишни и по това, че тук не се церемонят да прибират отначало главата на семейството, пък сетне да мислят какво да правят с останалите. Напротив, дамгосват направо цели гнезда, прибират цели семейства и дори грижливо внимават да не би някое четиринадесет-, десет-или шестгодишно дете да се измъкне: всички семейства, вдигнати до крак, трябва да бъдат изпратени на едно място, на едно общо унищожаване. (Това е първият такъв опит, във всеки случай в новата история. След това ще го повтори Хитлер с евреите и отново Сталин с непослушните или подозираните нации.)

Този поток съдържа нищожно малко „кулаци“, колкото за прах в очите. На руски „кулак“ ще рече алчен безчестен селски търгаш, който се обогатява не от своя, а от чужд труд, чрез лихварство или търговска спекула. Те навсякъде дори преди революцията са единици, а революцията напълно ги лишава от почва за подобна дейност. По-късно, вече след седемнадесета година, понятието „кулак“ се прехвърля (в официалната и агитационната литература, а оттам и във всекидневния език) и върху тези, които изобщо ползуват труда на наемните работници, макар и поради временна липса на работна ръка в собствените им семейства. Но да не забравяме, че след революцията всеки такъв труд непременно ти излиза през носа, тъй като в защита на ратаите стоят комитетите на бедняците и селсъветите, нека се опита само някой да ощети бедняка! Справедливото наемане на чужд труд не се допуска и сега в нашата страна.

Но раздуването на страховития епитет „кулак“ взема неудържими размери и около 1930 г. той е прикачван вече към всички по-стабилни селяни — стабилни в поддържането на стопанството, стабилни в труда и дори просто в своите убеждения. Прозвището „кулак“ се използува с цел да се ликвидира стабилността на селото. Да си спомним, да се опомним: само дванадесет години са минали от великия Декрет за земята — същия, без който селото нямаше да тръгне след болшевиките и Октомврийската революция нямаше да победи. Земята е разпределена на глава, справедливо. Само девет години са изтекли, откакто селяните са се върнали от Червената армия и са се заловили за работа на своята завоювана земя. И изведнъж — кулаци, бедняци. По какво ги различават? Понякога — по неравенството в инвентара, понякога — по добрия или лошия състав на семейството. А по всяка вероятност най-вече по трудолюбието и упоритостта. И ето че тези селяци, с чийто хляб Русия е нахранена през 1928 г., попадат в ръцете на местните хайлази и на новопристигнали градски типове, които се втурват да ги изкореняват. Озверели, загубили всякаква представа за „човещина“, загубили човешките, създавани с хилядолетия представи, те подбират най-добрите стопани и ги пращат заедно със семействата им, без каквото и да било имущество, голи, в северната пустош, в тундрата и тайгата.

Такова масово движение не може да не се усложни. Селото трябва да се отърве и от селяните, които просто не проявяват желание да влязат в колхозите, съмняват се в колективния живот, от който нямат никаква представа и за който подозират (сега вече знаем колко са били прави), че ще ги ръководят безделници, че ги чака принудителен труд и гладория. Трябва да се отърват и от хората (понякога съвсем не богати), които заради своето безстрашна, физическа сила, мъжество, красноречие по събранията и любов към справедливостта са любимци на своите съселяни, а поради независимостта си — опасни за колхозното ръководство (този селски тип и неговата съдба са представени безсмъртно от Степан Чаусов в повестта на С. Залигин). Освен това във всяко село има и такива, които лично препречват пътя на местните активисти. Ето и най-удобния случай, водени от съперничество, завист или обида, да си разчистят сметките с тях. Всички тези жертви се нуждаят от нова дума — и тя се ражда. Тя не съдържа вече нищо „социално“, нищо икономическо, но звучи великолепно: кулашки подгласник. Тоест аз смятам, че ти си съучастник на кулака, на врага. И това е достатъчно! И най-дрипавият ратай съвсем лесно може да бъде наречен кулашко мекере! (Добре си спомням как на младини това определение ми се струваше напълно логично и безспорно.)

Така с тези две думи са обхванати всички, които са същността на селото, неговата енергия, неговата схватливост и трудолюбие, неговата съпротива и съвест. Тях ги премахват оттам — и колективизацията е проведена.

Но от колективизираното село също започват да се изливат нови потоци:

— потокът на вредителите в селското стопанство. Навсякъде започват да разобличават агрономите вредители, работили през целия си живот до злополучната година честно, а сега вече умишлено замърсяващи руските поля с плевел. (То се знае, по указания на вече напълно разобличения московски институт. Това са същите онези неприбрани двеста хиляди членове на ТСП!) Едни от агрономите не изпълняват дълбокомислените директиви на Лисенко (в такъв поток през 1931 г. е отправен за Казахстан „кралят“ на картофите Лорх). Други ги изпълняват прекалено точно и по този начин разкриват цялата им глупост. (През 1934 г. псковските агрономи засяват лен върху снега — точно както им нарежда Лисенко. Семената набъбват, плесенясват и загиват. Обширни поля запустяват за цяла година. Лисенко не може да каже, че снегът е кулак или че самият той е глупак. Затова обвинява агрономите, че са кулаци и са преиначили технологията му. И към Сибир потича поток от агрономи. Освен това в почти всички МТС се разкрива вредителство и при ремонта на тракторите (ето с какво се обясняват несполуките през първите колхозни години!);

— потокът „за загуби на реколтата“ (а „загубите“ са в сравнение с произволната цифра, представена през пролетта от „комисията по определяне на реколтата“);

— потокът „за неизпълнение на държавните поръчки за зърно“ (райкомът поема задължения, а колхозът не ги изпълнява — хайде в затвора);

— потокът на подрязващите житните класове. Ръчно нощно подрязване на житните класове в полето! — напълно нов вид селски труд и нов начин за прибиране на жътвата! Това е доста голям поток от десетки хиляди селяни, често съвсем младички, още момчета и момичета, момченца и момиченца, които възрастните изпращат нощем да подрязват класовете, тъй като не разчитат да получат нещо от колхоза за положения през деня труд. За това тъжно и слабодоходно занятие (дори по време на крепостничеството селяните не стигат до такава немотия!) съдиите им тръсват: десет години за изключително опасно разхищаване на социалистическата собственост по прословутия закон от 7 август 1932 г. (на арестантски език — законът от седми осми).

Заради този „закон от седми осми“ потегля друг голям поток от строежите на първата и втората петилетка, от транспорта, търговията, от заводите. С големите разхищения е наредено да се занимава НКВД. Оттук нататък този поток трябва да се помни като постоянен, особено мощен през военните години — и така цели петнадесет години (до 1947-а, след което той ще бъде разширен и превърнат в още по-суров).

Но най-сетне можем да си поемем дъх: най-сетне ще секнат всички масови потоци! — другарят Молотов обявява на 17 май 1933 г.: „… ние виждаме нашата задача не в масовите репресии.“ Уф, време му беше. Стига вече нощни страхове! Ала какъв е този кучешки лай? Дръж! Дръж!

Ама че работа! От Ленинград се понася кировският поток. Там напрежението е преценено за толкова голямо, че към всеки районен изпълнителен комитет в града са създадени щабове на НКВД и е въведено „ускорено“ съдопроизводство (и преди не е правело впечатление да е мудно) без право на обжалване (и преди не се е обжалвало). Смята се, че една четвърт от жителите на Ленинград са разчистени през 1934–19-35 г. Нека тая оценка опровергае този, който разполага с точната цифра и я даде. (Впрочем този поток не е само ленинградски, той рикошира достатъчно в цялата страна под обичайната, макар и безсмислена форма: прочистване на апарата от все още присламчили се деца на свещеници, бивши дворянки или на хора с близки зад граница.)

Покрай подобните пълноводни потоци винаги са оставали незабелязани скромните неизменни ручейчета, които, без много да шумят, се леят ли, леят:

— ту шуцбундовци35, изгубили класовите битки във Виена и потърсили спасение в отечеството на световния пролетариат;

— ту есперантисти (Сталин заклеймява тази вредна публика по едно и също време с Хитлер);

— ту неликвидираните остатъци от Свободното философско дружество, нелегалните философски кръжоци;

— ту учителите, несъгласни с прогресивния бригадно-лабораторен метод на обучение (през 1933 г. Наталия Ивановна Бугаенко е отведена в ростовското ГПУ, но на третия месен от следствието става ясно от правителственото постановление, че този метод бил порочен. И я освобождават);

— ту сътрудниците на Политическия червен кръст, който благодарение на усилията на Екатерина Петкова все още отстоява съществуването си;

— ту северните кавказци заради въстанието им от 1935 г.; националистите текат ли, текат. (На Волгоканал националните вестници излизат на четири езика — татарски, тюркски, узбекски и казахски. Има кой да ги чете!);

— и отново — вярващите, които този път не искат да работят в неделни дни (въвеждали петдневки, шестдневки); колхозниците, саботиращи по време на църковни празници, както били свикнали през ерата на индивидуализма;

— и неизменно — хората, отказали да станат осведомители на НКВД. (Сред тях и свещениците, пазещи тайната на изповедта. Органите бързо се досещат колко е полезно да знаят съдържанието на изповедите, единствената полза от религията.);

— а сектантите ги прибират още по-масово;

— а Големият пасианс на социалистите продължава да се пренарежда.

И накрая още неназованият нито веднъж досега, но през цялото време леещ се Десети параграф или КРА (КонтраРеволюционна Агитация), или АСА (АнтиСъветска Агитация). Потокът на Десети параграф е, ако може така да се каже, най-постоянен от всички — изобщо не прекъсва, а по време на другите големи потоци, както през тридесет и седма, четиридесет и пета или четиридесет и девета година, става особено пълноводен.

Този безотказен поток повлича кого ли не по всяко време. Но за видните интелигенти през 30-те години понякога се смята за особено пикантно да се скалъпи някой и друг компрометиращ член (от рода на хомосексуализъм; или както е обвинен например професор Плетньов, че уж оставайки насаме с пациентка, взел да я хапе по гърдите. Пише го официалната преса — иди го опровергавай!).

* * *

Парадоксално: в цялата си дългогодишна дейност всепроникващите и вечно бдящи Органи черпят сила само от един параграф от 148 член на необщия раздел на Наказателния кодекс от 1926 г. Но за похвала на този параграф можем да намерим много повече епитети, отколкото Тургенев някога е подбрал за руския език или Некрасов за Майчица Русия: великия, могъщия, изобилния, необятния, разнообразния, всепомитащия Петдесет и осми, изчерпващ света не толкова дори чрез формулировките на своите параграфи, колкото чрез тяхното диалектично и изключително широко тълкуване.

Кой от нас не е изпитал върху гърба си неговите всеобхватни обятия? Наистина няма под слънцето постъпка, помисъл, действие или бездействие, които Петдесет и осми параграф да не наказва с тежката си десница.

Не е било възможно да бъде формулиран толкова широко, но се оказва, че може да се тълкува твърде широко.

58 член не внася в Кодекса глави за политически престъпления и никъде не пише, че е „политически“. Не, заедно с престъпленията срещу реда и с бандитизма той е включен в раздела „престъпления срещу държавата“. Така например Наказателният кодекс започва с това, че на своя територия отказва да признае когото и да било за политически престъпник, всички престъпления са криминални.

58 член се състои от четиринадесет параграфа.

От първия параграф научаваме, че за контрареволюционно се смята всяко действие (по член 6-и от НК — и бездействие), насочено към… отслабване на властта…

При по-широкото му тълкуване се оказва: ако в лагера откажеш да идеш на работа, защото си гладен и изтощен, отслабваш властта. И ти се полага разстрел. (Разстрелването на хора, отказващи да работят, по време на войната.)

От 1934 г., когато ни е възвърнат терминът родина, към него се добавят и параграфите за измяна на Родината — 1-а, 1-б, 1-в, 1-г. По тези параграфи действията, извършени в ущърб на военната мощ на СССР, се наказват с разстрел (1-б) и само при смекчаващи вината обстоятелства, валидни единствено за граждански лица (1-а) — с десет години лишаване от свобода.

Широко тълкувано: когато наши войници, задето са се оставили да ги пленят (в ущърб на военната мощ!), са осъждани само на десет години, това е хуманно до противозаконност. Съгласно сталинския кодекс всички те със завръщането си в родината трябва да бъдат разстрелвани.


(Или ето ви още един образец на широко тълкуване. Добре си спомням една среща в Бутирки през лятото на 1946 г. Някакъв поляк се родил в Лемберг, когато градът още влиза в Австро-унгарската империя. Преди Втората световна война човекът живее в родния си град в Полша, след което се озовава в Австрия, там служи и там през 1945 г. е арестуван от нашите. Получава десет години по член 51–1-а на украинския кодекс, т.е. за измяна на родината — Украйна! — тъй като град Лемберг става по това време украинският град Лвов! А клетникът не може да докаже на следствието, че е заминал за Австрия не с цел да измени на Украйна! Ето по какво идиотско тълкуване той става предател.)


Друго важно разширено тълкуване на параграфа за измяната е прилагането му „чрез член 19-и от НК“ — „с намерение“. Т.е. не че има измяна, но следователят съзира намерение за такава — и това е вече достатъчно за най-тежката присъда като за фактическа измяна. Наистина, член 19-и предлага смъртно наказание не за намерение, а за подготовка, но при съответното диалектическо тълкуване защо и намерението да не се разбира като подготовка? А „подготовката“ е наказуема (т.е. подлежи на същото наказание), както и самото „престъпление“ (НК). С една дума, не правим разлика между намерението и самото престъпление и в това е предимството на съветското законодателство пред буржоазното.36

Необятно широко тълкуване на всеки член дава още член 16-и от НК — „по аналогия“. Когато постъпката не попада под нито един член, съдията може да я квалифицира „по аналогия“.

Параграф втори говори за въоръжено въстание, за завземане на властта в центъра, по места и по-специално за намерение да се отдели насилствено някаква част от Съюза на републиките. За това деяние следват наказания, включително разстрел (както и във всеки следващ параграф).

В по-широк обхват (както не би могло да пише в члена, но както подсказва революционното правосъзнание): тук спада всеки опит всяка република да осъществи правото си „насилствено“ да излезе от Съюза, нали не се казва спрямо кого? Дори цялото население на републиката да се изкаже за отделяне, щом Москва не желае това, отделянето ще се третира като насилствено. По такъв начин всички естонски, латвийски, литовски, украински и туркменски националисти лесно получават по този параграф своите десет и двадесет и пет годишни присъди.

Третият параграф — „съдействие, независимо от начините, на някоя чужда държава, намираща се в състояние на война със СССР“.

Този параграф дава възможност да бъде осъден всеки гражданин, оказал се в окупираната територия, който е поставил, да речем, подметки на някой немски военнослужещ или му е продал връзка репички; както и всяка гражданка, повдигнала бойния дух на окупатора, като е танцувала или е прекарала нощта с него. Не всеки е осъждан по този параграф (поради многобройността на окупираното население), но би могъл да бъде осъден всеки.

Четвъртият параграф говори за (фантасмагоричната) помощ, оказвана на международната буржоазия.

На пръв поглед: кой би могъл да бъде отнесен тук? Но при едно по-широко тълкуване с помощта на революционната съвест не е трудно да се намери съответната категория: всички емигранти, напуснали страната до 1920 г., т.е. няколко години преди да бъде съставен самият Кодекс, и заварени от нашите войски в Европа след четвърт век (1944–1945 г.), получават 58–4: десет години лишаване от свобода или разстрел. Защото — какво са правели те зад граница, ако не да съдействуват на световната буржоазия? (От примера с музикалното дружество вече се уверихме, че това съдействие би могло да се оказва и от вътрешността на СССР.) На буржоазията са съдействували всички есери и всички меншевики (тъкмо за тях е измислен този член), а после и инженерите от Плановата комисия и ВСНХ.

Петият параграф: склоняване на чужда държава да обяви война на СССР.

Пропуснат е случаят: да се разпростре този параграф и върху Сталин и неговото дипломатическо и военно обкръжение през 1940–1941 г. Тяхната слепота и безумие ни довеждат дотам. Кой, ако не те обричат Русия на позорни невиждани поражения, несравними с пораженията на царска Русия през 1904 или 1915 г.? Поражения, каквито Русия не познава от XIII век?

Шестият параграф — шпионаж, е толкова широко тълкуван, че ако трябва да се преброят всички осъдени по него, би могло да се заключи, че в Сталиново време нашият народ се е занимавал не със земеделие, не с промишлено производство, не с каквото и да било, а единствено с шпионаж и се е препитавал с парите на чуждите разузнавания. Шпионажът е нещо много удобно по своята простота, разбираемо и за тъпия престъпник, и за учения юрист, и за журналиста, и за общественото мнение.37

Широко тълкуване предполага и обстоятелството, че се издават присъди не непосредствено за шпионаж, а за:

ПШ — Подозрение в шпионаж;

НШ — Недоказан шпионаж, с всичките му жестоки последици!

И дори за

ВВПШ — Връзки, водещи до подозрение (!) в шпионаж.

Тоест позната на позната на жена ви си шие например рокля при същата шивачка (естествено, сътрудничка на НКВД), при която си шие жената на някакъв чужд дипломат.

И тези 58–6, ПШ и ВВПШ са прилепчиви параграфи, те изискват строг режим, непрекъснат надзор (шпионските служби могат да протегнат пипалата си чак до своя любимец в лагера) и забраняват разконвоирането. Изобщо всички означени с букви членове, фактически не членове, а тъкмо тези плашещи съчетания от главни букви (в тази глава ще срещнем и други такива), са затулени постоянно с някаква загадъчност и никога не става ясно дали са издънки от 58 член, или са нещо самостоятелно и много опасно. В редица лагери затворените по буквените членове са държани много по-строго в сравнение с тези по член 58.

Седмият параграф: разстройване на промишлеността, транспорта, търговията, паричното обращение и кооперацията.

През 30-те години този параграф е в пълен ход и обхваща масите чрез опростеното и достъпно за всички определение „вредителство“. Наистина, всичко изброено в параграф седми от ден на ден все по-нагледно и явно се разклаща — а нали трябва да има виновни за това?… Народът строи, създава в продължение на столетия и винаги честно, дори в полза на помешчиците. Не се е чувало за никакво вредителство още от Рюриковци. И ето че когато за пръв път имуществото става народно, стотици хиляди измежду най-добрите синове на народа необяснимо защо се втурват да вредят. (Вредителството в селското стопанство не е включено в този параграф, но тъй като без него не може разумно да се обясни защо нивята обрастват с плевели, реколтите намаляват и машините се чупят, диалектическият нюх вкарва там и него.)

Осмият параграф — терор (не терорът, който съветският Наказателен кодекс трябва да обоснове и узакони38).

Терорът се разбира много и много общо: под терор се има предвид например не да слагаш бомби под каретите на губернаторите, а да зашлевиш личния си враг, ако той е партиец, комсомолски или милиционерски активист. Да не говорим, че убийство на активист никога не е било приравнявано към убийството на обикновен гражданин (както това е залегнало впрочем още в кодекса на Хамурапи през XVII век преди н.е.). Ако някой мъж убие любовника на жена си и той се окаже безпартиен — на мъжа му е провървяло, — ще получи 136-и член, ще го третират като обществен нарушител, като социално близък и няма да бъде конвоиран. Но ако любовникът се окаже партиец — мъжът става враг на народа по член 58–8.

Още по-широко тълкуване на понятието е наблюдавано при прилагане на осми параграф чрез използуване на същия този член 19-и, т.е. чрез подготовка, в смисъл намерение. Не само пряката заплаха пред кръчмата от рода на „гледай да ми паднеш!“, отправена срещу активист, но и изтърсеното от някоя ядосана устата стрина на пазара „хаир да не видиш дано!“ се квалифицира като ТН — Терористични намерения, и дава основание за прилагане на члена с цялата му строгост. (Това звучи като шега, като фарс — но не ние сме го измислили този фарс, а сме лежали със същите тези хора.)

Деветият параграф — разрушаване или повреждане… чрез взривяване или палеж (и непременно с контрареволюционна цел), съкратено именувано диверсия.

Широкото тълкуване се състои в това, че контрареволюционната цел се приписва (следователят по-добро знае какво се крие в съзнанието на престъпника!), а никой човешки пропуск, никоя грешка, провал в работата, в производството не се прощават, разглеждат се като диверсия.

Ала никакъв параграф от 58-и член не се тълкува толкова свободно и с такава пламтяща революционна съвест, както десетият. Ето какво гласи той: „Пропаганда или агитация, съдържащи призив към смъкване, подкопаване или отслабване на съветската власт… а в еднаква степен и разпространяване или изготвяне, или съхраняване на литература със същото съдържание.“ И този параграф прави уговорка в мирно време само за долната граница на наказанието (Не по-ниско! Не твърде меко!), докато горната не е ограничавана!

Такова е безстрашието на великата Държава пред словото на поданика й.

Прочутите разширения на този прословут параграф са:

— под „агитация, съдържаща призив“, може да се разбира дружески (или дори съпружески) разговор на четири очи или лично писмо; а призив може да бъде и личният съвет. (Ние заключаваме „може да бъде“ въз основа на това, че точно танц се практикуваше.);

— „подкопаване и отслабване“ на властта е всяка мисъл, която не съвпада или не достига градуса на мислите в днешния вестник. Нали всичко, което не усилва, отслабва! Всичко, което не съвпада изцяло, подкопава!

И тоз, който с нас днес не ще да пее —
        е
         против
                 нас!
(Маяковски)

— под „изготвяне на литература“ се разбира всяко написване в един-единствен екземпляр на писмо, бележка, личен дневник.

Разширен така сполучливо, десети параграф обхваща всяка хрумнала, произнесена или записана мисъл.

Параграф единадесети е особен: той няма самостоятелно съдържание, а е утежняваща добавка към всеки от предидущите, ако деянието е подготвяно организирано или престъпниците влизат в организация!

Всъщност параграфът се тълкува толкова свободно, че няма нужда от никаква организация. Изпитах това изящно прилагане на параграфа върху собствения си гръб. Бяхме двама, дръзнали да си разменим тайно мисли — тоест зачатъци на организация, тоест организация!

Параграф дванадесети засяга най-вече съвестта на гражданите: той третира премълчаването на всяко едно от изредените деяния. И за тежкия грях на премълчаването наказанието няма горна граница!!!

Този параграф е до такава степен всеобхватен и разширен, че не се нуждае от по-нататъшно разширяване. Знае и не казва — все едно, че го е извършил!

Параграф тринадесети, изчерпан вероятно отдавна, е: служба в царската тайна полиция. (Аналогичната по-късно служба, напротив, се смята за проява на патриотична доблест.)

Има психологически основания да подозираме И. Сталин в подсъдност също и по този параграф на 58 член. Далеч не всички документи за този род служба са надживели февруари 1917 г. и са били широко огласени. Прибързаното изгаряне на полицейските архиви през първите дни на Февруарската революция прилича на задружен порив на някои заинтересовани от това революционери. И наистина, защо в момента на победата трябва да се горят толкова интересните архиви на неприятеля?

Параграф четиринадесети наказва „съзнателното неизпълнение на определени задължения или умишлено небрежното им изпълнение“ — наказва, разбира се, включително с разстрел. Накратко, това се нарича „саботаж“ или „икономическа контрареволюция“,

а да отдели умишленото от неумишленото, може само следователят, базиращ се на своето революционно правосъзнание. Този параграф се прилага спрямо селяните, непредали доставките. Прилага се спрямо колхозниците, неизработващи нормата си. И подобно на рикошет този параграф започва да удря след войната криминалните заради бягство от концлагера, т.е. да тълкува това не като порив към сладката свобода, а като подкопаване на системата от концлагери.

Това е последното от ребрата на ветрилото на 58 член — на ветрилото, разтворило се над цялото човешко съществуване.

След като направихме обзор на големия Наказателен член, по-нататък няма да се чудим толкова много. Където е законът, там е и престъплението.

* * *

Калената стомана на 58 член, проверена през 1927 г., веднага след изковаването й, охладена във всички потопи на следващото десетилетие, замахва със страшен съсък при атаката на Закона срещу народа през 1937–1938 г.

Трябва да кажем, че операцията през 1937 г. не е стихийна, а планирана, че през първата половина на същата година много от тъмниците на Съюза са преобзаведени — леглата от килиите се изнасят, а на тяхно място се слагат от край до край нарове на един и два реда. (Както не случайно и съответната сграда в Ленинград е завършена през 1934 г., точно преди убийството на Киров.) Старите арестанти си спомнят, че и първият удар е бил масиран, извършен в цялата страна едва ли не за една августовска нощ (като познавам нашата неповратливост, малко се съмнявам в това). А през есента, когато по повод на двадесетгодишнината от Октомври се очаква с надежда голяма всеобща амнистия, шегаджията Сталин добавя в Наказателния кодекс нечувани нови присъди — петнадесет, двадесет и двадесет и пет години лишаване от свобода.

Няма защо да повтаряме за тридесет и седма година онова, което вече е отразено широко в печата и ще бъде тепърва многократно повтаряно: че е нанесен съкрушителен удар по върховете на партията, на съветското управление, на военното командуване и на самото ГПУ-НКВД. Едва ли има област, в която да се е запазил първият секретар на областния комитет или председателят на областния изпълнителен комитет — Сталин си е подбрал по-удобни хора.

Сега, когато сме свидетели на китайската „културна революция“ (също седемнадесет години след пълната победа), можем с голяма вероятност да заподозрем някаква историческа закономерност. И дори Сталин започва да ни се струва само сляпа и повърхностна историческа сила.

Олга Чавчадзе разказва какво е било в Тбилиси: през 1938 г. арестуват председателя на градския изпълнителен комитет, заместника му, всичките (единадесет) началници на отдели, техните помощници, всички главни счетоводители, всички главни икономисти. Назначават нови. Минават два месеца. И ето че отново арести: на председателя, заместника му, на всичките (единадесет) началници на отдели, на всичките главни счетоводители, на всичките икономисти. Остават на свобода обикновените счетоводители, машинописките, чистачките и куриерите.

За арестуването на редовите членове на партията има, изглежда, секретен, никъде непосочен направо в протоколите и присъдите мотив: арестуват се предимно членове на партията със стаж отпреди 1924 г. Това се извършва особено решително в Ленинград, защото такива хора там са подписали „платформата“ на Новата опозиция. (А как няма да я подпишат? Как няма „да се доверят“ на своя ленинградски губернски комитет?)

И ето каква е картинката през ония години. Провежда се (в Московска област) районна партийна конференция. Ръководи я новият секретар на районния комитет, заел мястото на арестувания малко преди това. В края на конференцията се приема обръщение в израз на преданост към другаря Сталин. Разбира се, всички стават на крака (както и по време на конференцията всички скачат при всяко споменаване на името му). В малката зала трещят „бурни ръкопляскания, преминаващи в овации“. Три минути, четири минути, пет минути те все още са бурни и все още преминават в овации. Но дланите вече болят. Но вдигнатите ръце вече се изморяват. Но възрастните хора вече се задъхват. Но става вече непоносимо глупаво дори за тези, които искрено обожават Сталин. Обаче: кой пръв ще се осмели да прекрати? Би могъл да го направи секретарят на районния комитет, който е на трибуната и току-що е прочел обръщението. Но нали е отскоро, нали е заместил арестувания, нали самият той се страхува! Нали тук, в залата, стоят и ръкопляскат енкаведистите и следят кой пръв ще спре!… И ръкоплясканията в неизвестната малка зала продължават, без вождът никога да узнае, шест минути! Седем минути! Осем минути!… Те загиват! Те умират! Те вече не могат да спрат, докато не рухнат с пръснали се сърца! В края на залата, в навалицата, можеш все пак малко да изклинчиш, да пляскаш не толкова силно, не толкова бясно — но в президиума, пред очите на всички?! Директорът на местната фабрика за хартия, независим силен човек, стои в президиума, дава си сметка за целия този фалш, за цялата безизходност на положението, но ръкопляска! — девета минута! Десета! Той поглежда измъчено секретаря на районния комитет, който не смее да спре. Безумие! Поголовно! Като се споглеждат един-друг със слаба надежда, макар и с възторг върху лицата, ръководителите на района ще ръкопляскат, докато не паднат, докато не започнат да ги изнасят на носилки! И дори тогава останалите няма да трепнат!… И директорът на фабриката за хартия си придава на единадесетата минута делови вид и сяда на мястото си в президиума. И — о, чудо! — къде се дява всеобщият неудържим, неописуем ентусиазъм? Всички вкупом на един и същ плясък на дланите спират и също сядат. Спасени са! Заекът се е досетил да кривне встрани от фаровете!…

Ала тъкмо така се открояват независимите хора. Тъкмо така ги прибират. Същата нощ директорът на фабриката е арестуван. Лесно му тръсват по съвсем друг повод десет години. Но след подписването на страница 206 (от заключителния следствен протокол) следователят не пропуска случая да му напомни:

— И никога не спирайте да ръкопляскате пръв!

(А какво да правим? Как да спрем?…)

Ето как се осъществява Дарвиновият подбор. Точно това е изтощаване чрез глупост.

Но днес се създава нов мит. Всеки публикуван разказ, всяко печатно напомняне за 1937 г. е непременно разказ за трагедията на комунистите ръководители. И ето че вече са ни убедили и ние неволно се поддаваме на това, че 1937–1938 тъмнична година уж се свежда до арестуването именно на видните комунисти — и толкоз. Но от милионите, прибрани тогава, видните партийни и държавни големци възлизат на не повече от 10 на сто. Дори по ленинградските опашки пред затворите се редят да предадат някое и друго колетче предимно обикновени женици с вид на млекарки. От масовите статистически данни неминуемо следва изводът, който се потвърждава от показанията на свидетелите: през 1937 г. оцелелите специализирани селища на „разкулачените“ са прехвърлени на Архипелага: или са преселени в концлагерите, или са обградени и превърнати в лагерна зона. Така големият поток от 1929 г. се влива в потока от 1937-а, като го увеличава с още и още милиони.

Съставът на изловените през 1937–1938 г. и откарани полумъртви на Архипелага е толкова пъстър, толкова своеобразен, че който е решил да извлече някаква научна закономерност, дълго ще си блъска главата. (Толкова по-необяснимо е това за съвременниците.)

А истинският помитащ хората закон през упоменатите години е предварително определената бройка, предварително спуснатият план. Всеки град, район, всяка войскова част получават контролна цифра, която трябва да изпълнят в срок. Всичко останало зависи от обиграността на оперативните служители.

Бившият чекист Александър Калганов си спомня как в Ташкент получили телеграма: „Изпратете двеста“. А те току-що били изловили когото могли и нямало вече кого да прибират. Е, вярно, докарали от районите още петдесетина и им хрумнала идея! Защо да не преквалифицират прибраните от милицията нарушители на реда по 58 член? Речено — сторено. Но пак не попълват контролната бройка. Милицията пита: какво да правим? На един от градските площади цигани разположили нахално катуна си. Идея! Обкръжават го — и всички мъже от седемнадесет до шестдесетгодишна възраст са отведени по Петдесет и осми член! Така изпълняват плана.

А се случва и друго: на чекистите в Осетия (разказва началникът на милицията Заболовски) е наредено да разстрелят петстотин човека от републиката. Те молят за добавка и им разрешават още двеста и петдесет.

Тези небрежно шифровани телеграми се предават както обикновените. В Темрюк телеграфистката в свещената си наивност предава на НКВД по телеграфа: изпратете утре в Краснодар двеста и четиридесет сандъка сапун. На сутринта научава за големи арести и експедиране на хора — и се досеща! Споделя със своя приятелка за телеграмата. И мигом прибират и нея.

(Дали хората са зашифровани наистина случайно като сандъци със сапун? Или — понеже е известно как се прави сапун?…)

Единствено някои отделни закономерности могат да се осмислят. Арестувани са:

— изпратените от нас да шпионират в чужбина. (Често те са убедени коминтерновци или чекисти, мнозина от тях — привлекателни жени. Извикват ги в родината, на границата ги арестуват, след това ги изправят на очна ставка с бившия им началник от Коминтерна, да речем, с Миров-Корона. Той потвърждава, че е вербуван от еди-кое си чуждо разузнаване — оттук автоматично следва, че и неговите подчинени също; и те се оказват толкова по-вредни, колкото по-честни са били.);

Кавежединците39 (всички съветски служители в КВЖД се оказват до един, включително жените, децата и бабите им, японски шпиони; но трябва да признаем, че арестите им започват няколко години по-рано);

— корейците от Далечния изток (заточавани в Казахстан) — първи опит за репресиране по кръвен признак;

— ленинградските естонци (арестуват ги въз основа единствено на фамилните им имена като белоестонски шпиони);

— всички латвийски стрелци и латвийски чекисти — да, латвийците, акушерите на революцията, съставящи съвсем до неотдавна гръбнака и гордостта на ЧК! И дори същите комунисти от буржоазна Латвия, които са освободени през 1921 г. чрез размяна от „ужасните“ латвийски присъди от по две и три години. (В Ленинград са закрити: латвийският филиал на института „Херцен“; латвийският културен дом; естонският клуб; латвийският техникум; вестниците, издавани на латвийски и естонски.)

В тази суматоха завършва и пренареждането на Големия пасианс, доизгребват се останалите още неприбрани. И вече няма нужда от криеници, вече е време да се прекрати тази игра. Сега вече интернираните социалисти са натикани в затворите на цели партиди (например Уфа, Саратов), съдят ги всички вкупом, подкарват ги към кланиците на Архипелага като стада.

В предишните потоци интелигенцията не е забравяна, не я забравят и този път. Достатъчно е по студентски донос (съчетанието на тези думи отдавна не звучи странно) да се разбере, че даден вузовски лектор цитира предимно Ленин и Маркс, но не и Сталин — и лекторът вече не се появява на поредната лекция. Какво ли пък го чака, ако изобщо не цитира?… Арестувани са всички ленинградски ориенталисти от средното и по-младото поколение. Арестуван е целият състав на Института за Севера (освен тайните доносници). Училищните преподаватели също не са подминати. В Свердловск е заведено дело срещу тридесет преподаватели от средните училища начело със завеждащия отдел „Народно образование“ Перел. Едно от ужасните обвинения е: уреждали в училищата новогодишни празници, с цел да подпалят училищните сгради.40 И върху главите на инженерите (вече от съветското поколение, вече не „буржоазните“) сопата се стоварва с равномерността на махало. При маркшайдера Никола Меркуриевич Миков заради някакво пропадане на земни пластове не се съединили два насрещни забоя. И ето — 58–7, двадесет години! Шестима геолози (групата на Котович) „заради съзнателно укриване на калаени залежи в земните недра (! — т.е. задето не са ги открили!), явно за да бъдат предоставени на немците при евентуалното им идване“ (по донос) — 58–7, по десет години за всеки.

След главния поток шурти още и спецпотокът: от съпруги, от чееси (членове на семействата). Това са съпругите на видни партийци, а някъде (в Ленинград) — и на всички ония, които са получили по „10 години без право на кореспонденция“ и които вече ги няма. Чеесите като правило получават по осморка. (Все пак по-мека присъда в сравнение с разкулачените, пък и децата им остават на материка.)

Камари от жертви! Планини от жертви! Фронтално настъпление на НКВД срещу града: в една и съща вълна̀, но по различни „дела“ арестуват мъжа и тримата братя на С. П. Матвеева (и трима от четиримата няма да се завърнат);

— в участъка на някакъв електротехник се прекъсва кабел с високо напрежение — 58–7, двадесет години;

— пермският работник Новиков е обвинен, че има намерение да вдигне във въздуха моста над Кама;

— Южаков (пак в Перм) е арестуван през деня, а за жена му идват през нощта. Показват й някакъв списък и искат да подпише, че всички, включени в него, са се събирали в дома им на меншевишко-есерски събрания (разбира се, такива е нямало). При съгласие й обещават да я пуснат при трите й оставени на произвола на съдбата деца. Тя подписва и погубва всички, а и самата, естествено, остава в затвора;

— Надежда Юденич е арестувана заради фамилното й име. Наистина, девет месеца по-късно е установено, че не е роднина на генерала, и я пускат (е, с малка подробност: през това време майка й умира от мъка);

— в Старая Руса прожектират филма „Ленин през Октомври“. Някой обръща внимание на репликата: „Това трябва да знае Палчински!“ А Палчински защитава Зимния дворец. Чакайте, чакайте, ами че при нас има една медицинска сестра на име Палчинска! Да се арестува! И я арестуват. Оказва се наистина, че му е жена; след като разстрелват мъжа й, се укрива в дълбоката провинция;

— братята Борушко (Павел, Иван и Степан) пристигат през 1930 г. от Полша, още като деца, при свои близки. Сега, вече младежи, получават ПШ (подозрение в шпионаж) — десет години;

— ватманка в Краснодар се връща пеша късно през нощта от трамвайното депо и в покрайнините на града минава за беда покрай закъсал на пътя камион, около който нещо се суетят. Той се оказва пълен с трупове — ръцете и краката им стърчат изпод брезента. Записват името й и на другия ден я прибират. Следователят я пита какво е видяла. Тя си признава честно (Дарвиновият подбор) и… антисъветска агитация, десет години;

— водопроводчик изключва в стаята си радиоточката всеки път, когато започват да четат нямащите свършек писма до Сталин. (Кой ще ги помни?! Часове наред, всекидневно, затъпяващо еднакви! Вероятно дикторът Левитан ги е помнел добре: той ги четеше с кънтящ, прочувствен глас.) Съседът съобщава където трябва (о, къде е сега този съсед?). СОЕ, социално опасен елемент, осем години;

— полуграмотен печкаджия обича през свободното си време да се разписва — така се издигал в собствените си очи. Няма подръка чиста хартия, затова се разписва върху вестници. Такъв вестник с подписите му върху лика на Бащата и Учителя съседите откриват в кошчето на общата тоалетна. АСА, антисъветска агитация, десет години.

Сталин и неговите приближени обичат своите портрети, изпъстрят с тях вестниците, размножават ги в милионни тиражи. Мухите малко се съобразяват с тяхната святост, пък и как човек да не използува вестниците — и колко нещастници получават присъди заради това!

Арестите заливат улиците и домовете като епидемия. Както хората си предават един на друг епидемичната зараза, без да подозират — чрез ръкуване, дишане, разменяни предмети, така и чрез ръкуване, дишане и срещи си предават на улицата заразата на неминуемия арест. Защото, ако утре ти е съдено да признаеш, че си организирал нелегална група, за да отровиш градския водопровод, а днес съм се ръкувал с теб на улицата — значи аз също съм обречен.

Седем години по-рано градът е свидетел как избиват селото и намира това за естествено. Този път селото би могло да погледа как е избиван градът — но то е твърде невежо за подобно нещо, пък и него самото го довършват:

— землемерът (!) Саунин получава присъда от петнадесет години заради… сполетелия района мор по добитъка (!) и лошите реколти (!), а цялото ръководство на района е разстреляно заради същото;

— секретарят на районния комитет излиза на полето да ускори оранта. Някакъв стар селянин го пита дали знае, че за седем години колхозите не са получили за трудодните си нито грам зърно, а само слама, и то съвсем малко. Заради този си въпрос старецът получава АСА, десет години;

— друга пък е съдбата на един селянин с шест деца. Заради тези шест гърла вкъщи не се жали на колхозната работа, все се надява да изкара нещо. И наистина — докарва нещата до орден. Връчват му го на събрание. Държат речи. В отговора си селякът така се разчувствувал, че изтърсва: „Ех, да ми бяхте дали сега вместо този орден чувал брашно! Става ли?“ Събранието прихва във вълчи смях и новият орденоносец поема с всичките си шест гърла на заточение.

Да обобщим ли вече всичко и да обясним, че са били преследвани невинни хора? Ала пропуснахме да кажем, че самото понятие вина е отменено още от пролетарската революция, а в началото на 30-те години е обявено за десен опортюнизъм!41 Така че дори не можем да спекулираме е такива остарели понятия като вина и невиновност.42

Обратното течение през 1939 г. е невероятен случай в историята на Органите, петно върху тяхната история! Но впрочем този антипоток не е особено голям, около един-два процента от прибраните дотогава — още неосъдени, още неотправени по лагерите и неумрели. Не особено голям, ала е използуван умело. Той е копейка ресто от рублата и е нужен, за да се стовари всичко върху мерзавеца Ежов, да се укрепи заместилият го Берия и още по-ярко да блесне Вождът. Покрай тази копейка чевръсто натъпкват остатъка от рублата в земята. Ами че щом „са вникнали във всичко и са освободили хора“ (вестниците пишат дори без да им мигне окото за отделни оклеветени), значи останалите репресирани са безспорно гадове! А върналите се мълчат. Те са подписали декларация. Те немеят от страх. И колцина са тези, които узнават нещо от тайните на Архипелага? Вододелът между едните и другите си остава същият: нощем — „гарвани“, денем — манифестации.

А впрочем бързо си прибират обратно копейката — през същите години по същите параграфи на необятния Член. Забелязал ли е някой през 1940 г. потока от жени, прибрани, защото не са се отрекли от мъжете си? Кой ще ти помни дори в самия Тамбов, че през тази мирна година е арестуван целият джазов оркестър в кино „Модерн“, тъй като всички музиканти до един се оказват врагове на народа? Кой ли е забелязал тридесетте хиляди чехи, дошли през 1939 г. от окупирана Чехословакия в сродната славянска страна СССР? Кой ти гарантира, че някой от тях не е шпионин? И ги пращат всичките в северните лагери (и не е за чудене, че именно оттук през войната се появява „чехословашкият корпус“). Чакайте, нали тъкмо през 1939-а ние подадохме ръка за помощ на западните украинци, на западните белоруси, а след това през 1940-а и на Прибалтика и Молдавия? Нашите братя се оказват съвсем непречистени; и потичат оттам потоците на социалната профилактика — за северното заточение, за средноазиатското, а те са много, много, стотици хиляди. (Интересно какво им приписват: на западните украинци „сътрудничество с бяла Полша“, а на буковинци и бесараби — с бяла Румъния. А на евреите, избягали от немската част на Полша при нас? Разбира се — сътрудничество с гестапо! М. Пинхасик.) Арестувани са прекалено заможните, влиятелните, същевременно и прекалено самостоятелните, прекалено умните, прекалено известните, навсякъде прибират офицерите, в бившите полски територии — особено много поляци (тъкмо тогава е поставена основата на бъдещата армия на Сикорски-Андерс). Навсякъде арестуват офицерите. По този начин населението се претръсква и е принуждавано да млъкне, оставено е без евентуални ръководители на съпротивата си. По този начин се внушава благоразумие, прекъсват се предишните връзки, предишните познанства.

Финландия ни оставя провлак без население, затова пък в Карелия и Ленинград през 1940 г. сме свидетели на излавяне и преследване на лица с финландска кръв. Дори не забелязваме това ручейче: нали кръвта ни не е финландска?

През войната с Финландия се извършва първият опит: да съдим нашите войници, преминали в плен, като изменници на родината. Първият такъв опит в човешката история! — а ние дори не забелязваме това!

Завършваме репетицията и тъкмо тогава избухва войната, а с нея и грандиозното отстъпление. От западните републики, оставяни на врага, трябва да се измъкне бързо, за няколко дни, каквото може. В Литва в бързината са оставени цели армейски части, полкове, зенитни и артилерийски дивизиони — но намират време да откарат няколко хиляди благонадеждни литовски семейства (четири хиляди души от тях са ограбени в Красноярския лагер от рецидивистите.) От 23 юни започват спешни арести в Латвия и Естония. Ала земята под краката пари и се налага по-бързо да се отстъпва. Забравят да изведат гарнизоните на цели крепости от рода на Брестката, но не забравят да разстрелят иолитзатворниците в тъмничните килии и дворове на Лвов, Ровно, Талин и други градове в западните краища. В тартуския затвор са разстреляни сто деветдесет и двама души, а труповете им са хвърлени в кладенеца.

Представяте ли си? — вие нищо не знаете, вратата на килията се отваря и стрелят във вас. Вие крещите в предсмъртни гърчове — и никой освен тъмничния зид няма нито да чуе, нито да разкаже. Разправят впрочем, че останали няколко неразстреляни. Дали все пак няма да прочетем някъде за това?…

През 1941 г. немците обграждат и отрязват толкова бързо Таганрог, че на гарата остават в товарни вагони затворници, подготвени за евакуация. Какво да ги правят? Няма да ги освободят я, че да ги оставят на немците. Закарват цистерни с петрол, обливат вагоните и ги подпалват. Всички изгарят живи.

В тила първият военен поток е съставен от разпространители на слухове и създатели на паника въз основа на специален извънкодексен Указ, издаден през първите дни на войната. Това е нещо като пробно кръвопускане, за да се поддържа общото затягане. Всички са осъдени на по пет години, без това да се смята за 58 член (и малцината преживели концлагерите през военните години са амнистирани през 1945 г.)

За малко остана да изпитам и аз този Указ върху гърба си: в Ростов на Дон се бях наредил на една опашка за хляб. Един милиционер ме извика и ме поведе за попълване на бройката. Тъкмо случай да започна веднага ГУЛАГ вместо войната, но за мой късмет ме защитиха.

Сетне последва потокът на непредалите радиоапаратите си или притежателите на радиочасти. За една намерена (по донос) радиолампа те осъждат на десет години.

Успоредно се движи и потокът на немците от Поволжието, на колонистите от Украйна и Северен Кавказ и на всички немци, живеещи някъде в Съветския съюз. Определящ признак е кръвта и дори герои от Гражданската война и стари партийни членове, ала по произход немци, са пращани на заточение.

А за кръвта се съди по фамилните имена, например инженерът конструктор Василий Окороков43, който намира за неудобно да се подписва така на проектите, преиначава името си през 30-те години, когато още е възможно, на Роберт Щекер — красиво, нали? — и разработва графично подписа си, така че нищо не успява да докаже и е арестуван като немец. „Какви задачи са ви поставени от фашисткото разузнаване?…“ Или пък тамбовецът Каверзнев44, сменил още през 1918 г. неблагозвучното си фамилно име на Колбе — кога ли е споделил и той съдбата на Окороков?…

Фактически изселването на немците не е по-различно от разкулачването, само дето се оказва по-меко, защото им разрешават да вземат със себе си повече вещи и не ги запращат на такива гибелни, смъртоносни места. Както и разкулачването, това изселване няма юридическа форма — Наказателният кодекс няма нищо общо с изчезването на стотиците хиляди хора. Това е лично разпореждане на монарха. А също така неговият пръв национален експеримент от подобен род, интересно му е теоретически.

От края на лятото на 1941 г., а още повече през есента руква потокът на обкръженците. Те са защитници на отечеството, същите, които няколко месеца преди това нашите градове изпращат с оркестри и цветя и които после пресрещат свръхтежките танкови удари на немците и в общия хаос, не по своя вина, попадат не в плен, не! — а на бойни разпокъсани групи прекарват известно време в немско обкръжение и се измъкват от него. Ала вместо да бъдат братски прегърнати при завръщането си (както би постъпила всяка друга армия в света) и оставени да си отдъхнат, да се видят със семействата си, а после да се върнат в строя, са откарани с подозрение и съмнение, като безправни обезоръжени команди до пунктовете за проверка и разпределение, където офицерите от Специалните отдели гледат с недоверие на всяка тяхна дума и дори на това дали са същите, за които се представят. А методът за проверка се състои от кръстосани разпити, очни ставки, показания на един човек срещу друг. На част от обкръженците след проверката са възстановени предишните им имена, звания и доверие и те са разпращани по войсковите части. Други, все още по-малкото, образуват първия поток от „изменници на родината“. Те получават присъди по 58–1-б, но отначало, преди изработването на стандарта, по-малко от 10 години.

Така се прочиства действуващата армия. Но има и една огромна бездействуваща армия в Далечния изток и в Монголия. Да не позволят на тази армия да хване ръжда, е благородната задача на Специалните отдели. Героите от Халхин Гол и Хасан започват да си развързват езиците при това бездействие, още повече, че войниците вече имат възможност да се запознаят с държаните дотогава в тайна автомати „Дегтярьов“ и полкови минохвъргачки. С такова оръжие в ръце те трудно могат да разберат защо отстъпваме на запад. Оттатък Сибир и Урал те все не проумяват, че като отстъпваме по сто и двадесет километра на ден, просто повтаряме кутузовския подмамващ маньовър. Да улесни това разбиране спомага само потокът от източната армия към Архипелага. И устата се затварят, и вярата остава желязна.

Във високите сфери, разбира се, също се лее поток от виновни за отстъплението. (Великият Стратег няма вина за него!) Това е малък, около петстотин души, генералски поток, държан в московските затвори през лятото на 1941 г., а през октомври отправен по етапен ред към лагерите. Повечето от генералите са от авиацията — командуващият въздушните сили Смушкевич, генерал Е. С. Птухин (който казал: „Ако знаех, щях отначало да бомбардирам Родния баща, че после да ида в затвора!“) и други.

Победата край Москва поражда нов поток: от виновни московчани. Сега вече, при спокойно вникване в нещата, се оказва, че московчаните, които не бягат и не се евакуират, а остават самоотвержено в застрашената и напусната от властта столица, вече по силата на самото това обстоятелство са заподозрени: или в подкопаване на авторитета на властта (58–10), или в очакване на немците (58–1-а посредством 19 член; този поток чак до 1945 г. храни московските и ленинградските следователи).

Разбира се, 58–10, АСА, никога не е отменян и през цялата война тегне над тила и фронта. Този член получават евакуираните, които разказват за ужасите на отстъплението (от вестниците ни беше ясно, че отстъплението се извършва планомерно). Получават го в тила клеветещите, че дажбата била малка. Получават го на фронта клеветещите, че немците разполагали с добра техника. През 1942 г. го получават навсякъде и онези, които клеветят, че в блокирания Ленинград хората умирали от глад.

През същата година след провала край Керч (сто и двадесет хиляди пленени), край Харков (още повече), в хода на голямото южно отстъпление към Кавказ и Волга е откаран и много важният поток от офицери и войници, нежелаещи да се борят до смърт и отстъпили без разрешение — същите ония, на които според думите на безсмъртната сталинска заповед 227 (от юли 1942 г.) родината не може да прости позора. Този поток не достига обаче ГУЛАГ: обработен по бързата процедура от дивизионните трибунали, той целият е пръснат по наказателните роти и се просмуква безследно в обагрения пясък на предната фронтова линия. Това е цимент във фундамента на Сталиновата победа, но той не попада в общоруската история, а остава в частната история на канализацията.

(Впрочем и тук се опитваме да проследим само онези потоци, които се вливат в ГУЛАГ отвън. В тази глава не разглеждаме непрекъснатото прехвърляне вътре в самия ГУЛАГ от резервоар в резервоар на така наречените лагерни присъди, особено развихрили се през годините на войната.)

Добросъвестността налага да напомним и за антипотоците през военното време: споменатите вече чехи, поляците, изпращаните на фронта от лагерите криминални престъпници.

От 1943 г., когато войната взема обрат в наша полза, води началото си и с всяка изминала година до 1946-а е все по-пълноводен многомилионният поток от окупираните територии на Европа. Двете му главни части са:

— цивилните, живели под властта на немците или при немците (на тях им друсват по десетка с буквата „а“: 58–1-а);

— военнослужещите, прекарали в плен (те пък получават десетка по буквата „б“: 58–1-б).

Всеки останал в окупация иска все пак да оцелее и затова действува, и затова теоретично може заедно с ежедневното си препитание да си навлича и бъдещо обвинение в престъпление: ако не точно в измяна на родината, то поне в съучастничество с врага. На практика обаче е достатъчно да бъде отбелязано пребиваването под окупация в сериите на паспортите, да се арестуват всички, е стопански неразумно — как да се обезлюдят толкова обширни пространства? Достатъчно е за повишаване на общото съзнание да бъде репресиран само определен процент — виновни, полувиновни, четвърт виновни, е, то се знае, покрай сухото гори и суровото. А фактически дори само един процент от само един милион прави дузина пълни лагери.

И не бива да се мисли, че честното участие в някоя нелегална антигерманска организация е сигурна гаранция срещу възможността да попаднеш в този поток. Не са единични случаите като с киевския комсомолец, когото нелегалната организация изпраща да служи като неин осведомител в киевската полиция. Момъкът осведомява честно комсомолците за всичко, но с идването на нашите получава своята десетка, защото няма как, докато е служел в полицията, да не е бил повлиян от врага и изобщо да не е изпълнявал вражески поръчения.

Още по-тежко и сурово са съдени тези, които са били в Европа, макар и като роби от Изтока, защото са видели малко от европейския живот и биха могли да разкажат за него, а тези разкази, поначало неприятни за нас (освен, разбира се, пътните бележки на благоразумните писатели), са твърде нежелателни през следвоенните години на разорение и неустроен живот. Не всеки го бива да разказва, че в Европа е толкова лошо, та е невъзможно да се живее там.

Тъкмо по тази причина, а съвсем не защото просто са се предали в плен, са съдени повече наши военнопленници — особено тези, които прекарват на Запад малко по-дълго, отколкото в смъртоносните немски лагери.

Тях не могат веднага да ги квалифицират точно и още през 1943 г. се появяват някакви отличаващи се от другите, отклонени потоци от рода на „африканците“, дълго наричани така във воркутинските трудови лагери. Това са руски военнопленници, които американците освобождават от армията на Ромел в Африка („hiwi“) и през 1948 г. отпращат със студебейкъри през Египет, Ирак и Иран в родината им. Незабавно ги разполагат край един пустинен залив на Каспийско море зад бодлива тел, смъкват войнските им отличителни знаци, отнемат им подарените от американците вещи (разбира се, в полза на сътрудниците на Държавна сигурност, а не на държавата) и ги откарват във Воркута до второ нареждане, без да им определят засега поради неопитност нито присъдата, нито наказателния член. И тези „африканци“ си живеят във Воркута в промеждутъчни условия: не са охранявани, но и без пропуск не могат да направят във Воркута нито крачка, а пропуски не им издават; плащат им заплати като на волнонаемни, ала ги третират като затворници. Но и специално нареждане не се получава. Просто ги забравят…

Същата причина се илюстрира нагледно и с това, че неотклонно са съдени като военнопленници и интернираните. През първите дни на войната например на шведския бряг слиза група наши моряци. През цялата война те си живеят на воля в Швеция — така безгрижно и така комфортно, както никога преди и никога след това. Съюзът отстъпва, настъпва, атакува, умира и гладува, а тези мерзавци угояват неутралните си мутри. След войната Швеция ни ги връща. Измяната към Родината е безспорна — но някак не може да бъде мотивирана. Тогава ги пускат да се разотидат и след това им лепват антисъветска агитация заради разкази, възхваляващи в примамливи багри свободата и високия жизнен стандарт в капиталистическа Швеция (групата на Каденка).

С тази група по-късно става анекдотичен случай. В лагера те си мълчат за Швеция от страх да не получат заради нея втора присъда. Но в Швеция случайно узнават за съдбата им и публикуват клеветнически съобщения в пресата. По това време момчетата са пръснати по различни близки и далечни лагери. Внезапно със специална заповед откарват всички в ленинградските Крести, хранят ги около два месеца до насита, разрешават им да си пуснат коса. След това ги обличат скромно, но елегантно, репетират кой какво да говори и ги предупреждават, че само някой мерзавец от тях да гъкне нещо, го чакат „девет грама“ в тила — след което ги извеждат на пресконференция пред поканени чуждестранни журналисти и пред тези, които добре познават групата им в Швеция. Бившите интернирани се държат бодро, разказват къде живеят, учат и работят, възмущават се от буржоазната клевета, за която били прочели наскоро в западния печат (ами че техните вестници се продават у нас във всяка будка) — и ето че установяват връзка помежду си и се наговарят да се съберат в Ленинград (пътните разходи не могат да смутят никого). С бодрия си, доволен вид те са най-доброто опровержение на вестникарската измишльотина. Засрамени, журналистите се разотиват да пишат извиненията си. За западното въображение е невъзможно да се обясни случаят другояче. А участниците в интервюто тутакси биват отведени на баня, остригани, облечени в предишните парцали и разпратени по лагерите им. И тъй като са се държали според инструкцията, нито един от тях не получава втора присъда.

Сред общия поток на освободените от окупация един след друг се устремяват бързо и стегнато потоците на провинилите се нации:

през 1943 г. — калмици, чеченци, ингуши, балкарци, карачаевци;

през 1944 г. — кримските татари.

Те не биха могли да се прехвърлят толкова енергично и бързо на новите си местожителства, ако на помощ на Органите не се притичва редовната войска с военни камиони. Войсковите части обкръжават в здрав обръч аулите и за двадесет и четири часа прехвърлят с десантна пъргавина на гарите заселилите се тук от столетия жители, натоварват ги на влакови композиции и ги откарват право в Сибир, в Казахстан, в Средна Азия, на Север. И само след едно денонощие земята и недвижимата им собственост са наследени вече от други.

Както немците в началото на войната, така този път и тези нации са подбирани единствено по кръвен признак, без да се съставят анкети — натирват в заточение и членове на партията, и герои на труда, и герои от още незавършилата война.

Не ще съмнение, че през последните години на войната тече и поток от немски военнопрестъпници, подбирани от системата на общите военнопленнически лагери и прехвърляни чрез съдилищата в системата на ГУЛАГ.

През 1945 г., макар войната с Япония да не продължава дори три седмици, множество японски военно пленници са пратени на неотложни строителни обекти в Сибир и Средна Азия и оттам се провежда същата операция за попълване на ГУЛАГ с военнопрестъпници. (И без да знаем подробностите, можем да сме сигурни, че повечето от тези японци едва ли са законно съдени. Това е акт на отмъщение и начин да се задържи работна ръка за по-дълго време.)

От края на 1944 г., когато нашата армия нахлува на Балканите, и особено през 1945 г., когато тя достига Централна Европа, но каналите на ГУЛАГ потича потокът и от руски емигранти — от стари хора, напуснали Русия по време на революцията, и от млади, израснали вече там. Откарват в родината обикновено мъжете, а жените и децата оставят в емиграция. (Откарват наистина не всички, а само тези, които за двадесет и пет години са изразили, макар и плахо, политическите си възгледи или са ги изразявали преди това, през революцията. Онези, които просто вегетират, не пострадват.) Главните потоци идват от България, Югославия, Чехословакия, по-малко от Австрия и Германия; в другите страни на Източна Европа руснаци почти няма.

Поток от емигранти потича през 1945 г. съответно и от Манджурия. (Някои ги арестуват не веднага: канят ги с целите им семейства в родината като свободни хора, а вече на място ги разделят, пращат ги в изгнание или в затвора.)

През 1945 и 1946 г. към Архипелага се движи непрекъснато голям поток от най-сетне истински противници на властта (власовци, казаци красновци, мюсюлмани от националните части, създадени при Хитлер) — кои по убеждение, кои по принуда.

Заедно с тях са арестувани близо един милион души, избягали от съветската власт през войната — цивилни лица от всички възрасти и от двата пола, укрили се благополучно на територията на съюзниците, но през 1946–1947 г. коварно върнати от съюзните власти в съветски ръце.45

Известен брой поляци, членове на Армия Крайова, привърженици на Миколайчик, преминават през 1945 г. през нашите затвори в ГУЛАГ.

Има неизвестно още колко румънци и унгарци.

От края на войната и по-късно, в продължение на дълги години тече непрекъснато обилният поток от украински националисти („бандеровци“).

Върху фона на това огромно следвоенно преселение на милиони хора малцина са забелязали такива малки потоци като:

— „момичета заради чужденци“ (1946–1947) — т.е. позволили си да бъдат ухажвани от чужденци. Тези момичета са заклеймявани с членовете 7–35 (социално опасни);

— испанските деца — същите, които са измъкнати по време на Гражданската война в Испания, но порастват след Втората световна. Възпитани в наши интернати, те еднакво, до невъзможност зле, се адаптират към живота ни. Мнозина от тях се стремят да се завърнат у дома си. На тях също им лепват 7–35, социално опасни, а на твърде настойчивите — 58–6, шпионаж в полза на… Америка.

(Справедливостта изисква да не забравяме и късия (1947 г.) антипоток на… свещениците. Да, ето ви чудесия! — за пръв път от тридесетте години са освобождавани свещеници! Тях всъщност не ги търсят по лагерите, а ако някой измежду свободните свещеници помни за тях и може да назове имената и точното им местонахождение, ги освобождават за укрепване на възстановената църква.)

* * *

Трябва да напомним, че тази глава ни най-малко не си поставя за цел да изреди всички потоци, наторили ГУЛАГ, а само онези от тях, които носят политически оттенък. Както при изучаване на анатомията след подробното описание на кръвоносната система можем да се върнем към подробното описание на лимфатичната, така отново можем да проследим от 1918 до 1953 г. и потоците от обществени нарушители и от същински криминални престъпници. И това описание също би заело доста място. Тук бихме могли да разясним много прословути укази, част от които вече са забравени (макар и никога да не са отменявани със закон), доставяли за ненаситния Архипелаг обилен човешки материал. Ту указ за отлъчване от работа. Ту указ за производството на некачествена продукция. Ту указ за незаконно варене на ракия (действувал с пълна пара през 1922 г., но прилаган доста дейно и през 20-те години). Ту указ за наказване на колхозниците при неизпълнение на задължителната норма от трудодни. Ту указ за преминаване на железниците на военно положение (април 1943 г., доста след началото на войната, при обрата й към благополучен завършек).

Тези укази се появяват винаги като нещо изключително важно в цялото законодателство и без намек или дори спомен за предишното законодателство. Тези разклонения е трябвало да бъдат съгласувани с предишните закони от учените, но те не се занимават особено усърдно и особено успешно с подобни неща.

Тази пулсация на указите довежда до странна картина при криминалните и битовите престъпления в страната. Прави впечатление, че и кражбите, и убийствата, и незаконното варене на ракия, и изнасилванията съвсем не се извършват безразборно в страната, където и както се случи, вследствие на човешката слабост, похот и разпасаност — не! В престъпленията по цялата страна се забелязват удивително единодушие и еднообразие. Цялата страна гъмжи ту само от изнасилвачи, ту само от убийци, ту от производители на домашна ракия, отзивчиво откликнали на поредния правителствен указ. Всяко престъпление като че ли самичко се предлага на Указа, за да бъде премахнато час по-скоро! А тъкмо това престъпление плъзва мигом навсякъде, след като едва-що е било предвидено и предотвратено от мъдрото законодателство.

Указът за военизирането на железниците подкарва към трибуналите тълпи от жени и непълнолетни момчетии, каквито най-вече работят по железниците през войната. Те не са ходили в казармата и най-често допускат закъснения и нарушения. Указът за неизпълнение на задължителната норма трудодни опростява пък значително процедурата по изселването на немарливите колхозници, които не ги е еня колко чертички ще им драснат с калема. Ако по-рано за това са се полагали съд и прилагане на члена за „икономическа контрареволюция“, сега вече е достатъчно само колхозно решение, потвърдено от районния изпълнителен комитет; пък и на самите колхозници не може да не поолекне от мисълта, че макар и да ги изселват, поне не ги смятат за врагове на народа. (Задължителната норма трудодни е различна в различните области. Най-привилегировани в това отношение са кавказците — седемдесет и пет трудодни, но и мнозина от тях поемат към Красноярския край за осем години.)

В тази глава обаче не се впускаме изчерпателно и плодотворно да разглеждаме битовите и криминалните потоци. Ала стигнали до 1947 г., не можем да премълчим един от най-грандиозните сталински укази. Вече имахме случая при 1932 г. да споменем прословутия Закон „от седми-осми“, или „седем осми“, закона, по който осъждат наред — за откъснат житен клас, за краставица, за два картофа, за треска, за макара конци (вписана в протоколите като „двеста метра шивашки материали“, все пак е срамота да пишат „макара конци“) — за всяко нещо от този род — десет години.

Но потребностите на времето, както ги разбира Сталин, се менят и десетката, която му се е струвала достатъчна в навечерието на очакваната свирепа война, сега вече, след световно историческата победа, изглежда незадоволителна. И като се пренебрегва отново Кодексът или се забравя, че съществуват вече многобройни членове и укази за разхищения и кражби, на 4 юни 1947 г. бива огласен указ, който превъзхожда всички предишни и мигом е кръстен от неуниващите затворници „Указът четири шести“.

Предимството на указа е, първо, неговата нова трактовка: всички тези престъпления ще трябва да лумнат вече от самата поява на Указа и ще се осигури изобилен поток от новоосъдени. Но още по-голямо предимство са присъдите: ако за житните класове са тръгнали за кураж не едно, а три момичета („организирана шайка“), а за краставици или ябълки няколко дванадесетгодишни хлапаци — всички те получават този път по двадесет години лагер; в завода пък горната граница на присъдата е вдигната до двадесет и пет (този срок, тъй наречената четвъртина, сега вече заменя смъртната присъда, хуманно отменена няколко дни преди това46. Най-после е премахната и отдавнашната неправда, че само политическото неиздайничество е държавно престъпление — сега вече и за битовото неиздайничество за разхищаване на държавно или колхозно имущество започват да осъждат на лагер или изселване за седем години.

През първите години след Указа цели дивизии от селски и градски жители са пращани да обработват островите на ГУЛАГ на мястото на измрелите там туземци. Наистина, тези потоци минават през милицията и обикновените съдилища, за да не се задръстват каналите на Държавна сигурност, претоварени и без това след войната.


Тази нова линия на Сталин — че тъкмо сега, след победата над фашизма, трябва както никога енергично, много и дълго да се преследват хората — мигом се отразява, разбира се, и върху политическите затворници.

Годините 1948 и 1949-а, характерни в целия обществен живот със засилване на преследванията и шпионирането, имат за връх небивалата дори и за сталинското неправосъдие трагична комедия с повторниците.

Така на езика на ГУЛАГ са наричани малцината останали нещастници от затворените през 1937 г., преживели невъзможните, непреживяеми десет години. И ето че сега, през 1947–1948-а, измъчени и съсипани, те са готови да излязат плахо на свобода с надеждата да доизживеят тихо малкото останали им години. Но някаква дива приумица (или неизтребима злоба, или ненаситна мъст) кара генералисимуса победител да издаде заповед: всички тези полуживи хора да бъдат върнати пак в лагерите без нова вина! На него му е дори икономически и политически неизгодно да задръства гълтателната машина с нейните отработени суровини. Но Сталин се разпорежда именно така. Това е случаят, когато историческата личност капризничи пред историческата необходимост.

И всички те, едва настанили се в новите места, в новите си семейства, са прибрани наново. Прибират ги със същата ленива умора, с каквато и те поемат обратния път към Голгота. Не питат: „За какво?“ — и не казват на близките си „ще се върна“, навличат най-опърпаните си дрехи, натъпкват концлагерните си кесии с махорка и отиват да подпишат протокола. (А той е винаги един и същ: „Вие ли сте лежали?“ — „Аз.“ — „Получавате още десет.“)

И тогава Самодържеца го осенява, че е малко — да прибира оцелелите от тридесет и седма година! А защо да не прибере и децата на своите заклети врагове? Току-виж, пораснали и взели да отмъщават. (А е възможно, след като си е хапнал повечко на вечеря, да му се е присънил лош сън, свързан с тези деца.) Издирват ги, спомнят си за тях — почват да ги арестуват и те все им се виждат малко. Децата на армейските командири са прибрани, а на троцкистите — май не всички! И се занизва потокът на „децата отмъстители“. Сред тях попадат седемнадесетгодишната Лена Косирева и тридесет и пет годишната Елена Раковска.)

След голямото европейско разместване до 1948 г., Сталин успява отново да се барикадира, да смъкне по-ниско тавана и в това ограничено пространство да сгъсти предишния въздух от 1937 г.

И се заизреждат през 1948, 1949, 1950 г.:

— мними шпиони (десет години преди това германо-японски, този път англо-американски);

— вярващи (този път предимно сектанти);

— недоизбити генетици и селекционери, вавиловци и менделисти;

— просто интелигентни, мислещи хора (а особено строго студентите), недостатъчно отвратени от Запада. Модерно е да бъдат съдени за:

ВАТ — възхвала на американската техника,

ВАД — възхвала на американската демокрация,

ПЗ — преклонение пред Запада.

Сходен е с 1937 г. потокът, но не и срокът: сега вече стандартен става не патриархалният червонец47, а четвъртината. Сега вече десетката минава за детска присъда.

Не е малък и потокът, бликнал от новия Указ за разгласяване на държавни тайни (а за тайни са смятани: реколтата в района, статистическите данни за всяка епидемия; с какво да се занимава който и да било цех или фабрика; споменаването на някое градско летище; маршрутите на градския транспорт; фамилното име на някой изпратен в лагер). По този Указ се полагат петнадесет години.

Не са забравени и националните потоци. През цялото време се лее подетият набързо, направо от горските сражения поток на бандеровците. Получават по десет и по пет години лагерен режим и изселване всички западно украински селяни, уличени в някакъв контакт с партизаните: един, задето ги пуснал да пренощуват, друг, че веднъж ги нахранил, трети, че не ги издал. Някъде от 1950 г. се зарежда и потокът на бандеровските жени — на тях им лепват по десетка за неиздайничество, за да приключат по-бързо с мъжете им.

По това време съпротивата в Литва и Естония вече е завършила. Но през 1949 г. оттам нахлуват мощните потоци на новата социална профилактика и осигуряването на колективизацията. Цели ешелони от трите прибалтийски републики извозват за Сибир и граждани, и селяни. (Историческият ритъм в тези републики е нарушен. От тях се иска в кратки, стегнати срокове да извървят пътя на цялата страна.)

През 1948 г. е изпратен в изгнание още един национален поток — на приазовските, кубанските и сухумските гърци. С нищо не са се опорочили пред Бащата по време на войната, но сега той вероятно иска да им отмъсти заради провала си в Гърция. Този поток май също е плод на личното му безумие. Повечето гърци са изселени в Средна Азия, недоволните се озовават в килиите за политически престъпници.

А около 1950 г. пак от мъст заради загубената там война или за равновесие с вече изселените към Архипелага потичат и самите въстаници от армията на Маркос48, предадени ни от България.

В последните години от живота на Сталин определено започва да се наблюдава и поток от евреи (от 1950 г. те вече са причислявани постепенно към космополитите. (С тази цел е замислен и процесът срещу лекарите. Сталин се готви, изглежда, да завърши големия еврейски погром.)

Това обаче е първият провален замисъл през живота му. Бог му заповядва — изглежда, не без помощта на човешки ръце — да напусне тялото си.


Предходното изложение трябваше, струва ми се, да покаже, че в избиването на милионите и в заселването на ГУЛАГ се наблюдават хладнокръвно замислена последователност и неотслабваща упоритост.

Че затворите ни никога не са били празни, а пълни и дори прекалено препълнени.

Че докато сте се занимавали за свое удоволствие с безопасните тайни на атомното ядро, докато сте изучавали влиянието на Хайдегер върху Сартр и сте колекционирали репродукции от Пикасо, докато сте ходели на курорт с първокласни вагони или сте довършвали вилите си край Москва, докато сте се занимавали с тези неща, „гарваните“ непрекъснато са сновали по улиците, а кагебистите са блъскали и звънели по вратите.

И си мисля, доказвайки това с изложеното дотук, че Органите никога не са яли хляба си нахалост.

(обратно)

Трета глава
СЛЕДСТВИЕТО

Ако на чеховските интелигенти, гадаещи непрекъснато какво ще стане след двадесет-тридесет-четиридесет години, им бяха отговорили, че след четиридесет години в Русия ще има следствие и изтезания, ще стягат черепите на хората с железни обръчи49, ще потапят телата им във вани с киселина50, ще ги изтезават — голи и вързани, с мравки и дървеници, ще вкарват нажежени на примус шомполи в аналните им отвори („секретно клеймо“), ще премазват бавно с ботуши половите им органи, а като най-лекото ще ги държат по седмица без сън, жадни и ще ги превръщат в кърваво месо, нито една Чехова пиеса нямаше да дочака края си, всичките й герои щяха да влязат в лудницата.

А и не само Чеховите герои, но кой нормален руснак в началото на века, включително и член на РСДРП, щеше да повярва, да се примири с такава клевета за светлото бъдеше? Това, което все още е било нормално при Алексей Михайлович, което при Петър е вече варварство, което при Бирон би могло да се приложи спрямо десет, двадесет души, а при Екатерина става абсолютно невъзможно — това в разцвета на великия двадесети век, в общество, градено по социалистическия принцип, през годините, когато летят вече самолети, когато са се появили звуковото кино и радиото, е вършено не от случаен садист, не на потайно място, а от десетки хиляди специално обучени хора зверове спрямо милиони беззащитни жертви.

И само ужасен ли е този взрив на атавизма, сега вече уклончиво наричан „култ към личността“? Или страшното е, че през същите тези години сме празнували стогодишнината на Пушкин? Че безсрамно са играни същите тези Чехови пиеси, макар отговорът на поставения от тях въпрос да е бил вече получен? Или още по-страшното е, че и тридесет години по-късно ни се казва: да не говорим за това! Ако вземем да си припомняме мъченичеството на милиони, ще изопачим историческата перспектива! Ако почнем да се ровим в същината на нашите нрави, това ще затъмни материалния прогрес! По-добре да си припомняме за пуснатите доменни пещи, за прокатните машини, за прокопаните канали… не, за каналите недейте… Тогава за колимското злато, не, и за него недейте… Добре де, за всичко може, но умело, но — с възхвала…

И наистина, защо да проклинаме инквизицията? Нима освен кладите не е имало и тържествени служби? Наистина, какво толкова не ни харесва крепостното право? Нали на селянина не се забранява всекидневният труд? И той може да коледува по Рождество Христово, а на Света Троица момите да сплитат венци…

* * *

Изключителността, която писмената и устната легенда приписва сега на 1937 г., я виждат в изфабрикуваните вини и изтезанията. Но това не е вярно и точно. През различните години и десетилетия следствието по 58 член почти никога не е изяснявало истината, а се е свеждало единствено до неизбежната мръсна процедура: да бъде пречупен доскоро свободният, понякога горд, винаги неподготвен човек, да бъде проврян през тясна тръба, където гвоздеите на арматурата ще го раздират, където няма какво да диша, така че се моли по-скоро да го извлекат от другия край на тръбата — а другият й край го изхвърля вече готов туземец за Архипелага и вече на обетована земя. (Глупчото вечно се запъва, въобразява си, че от тръбата има връщане назад.)

Колкото повече неописани години минават, толкова по-трудно става да бъдат събрани пръснатите свидетелства на оцелелите. А те ни говорят, че фабрикуваните процеси се появяват още в ранните години на Органите — за да бъде по-очевидна тяхната непрекъсната спасителна неизменна дейност, че иначе, ако враговете намалеят, току-виж, Органите взели за беля да отмират. Както личи и от делото на Косирев51, положението на ЧК е нестабилно дори в началото на 1919 г. Докато прехвърлях вестниците от 1918 г., се натъкнах на едно официално съобщение за разкриване на страшен заговор от страна на група от десет души, които искали (още само искали!) да качат на покрива на Възпитателния дом (погледнете колко е висок!) оръдия — та оттам да обстрелват Кремъл. Били десет души (сред тях навярно жени и непълнолетни хлапетии) с кой знае колко оръдия — а и откъде ли ще се вземат тези оръдия? С какъв калибър? И как са щели да ги качат по стълбите до тавана? И как са щели да ги закрепят върху наклонения покрив? Че и да не дават отгоре на това откат при стрелбата?… А между другото цялата тази фантасмагория, предхождаща измишльотините от 1937 г., се е четяла! И са й вярвали!… Точно така е скалъпено и „гумильовското“ дело през 1921 г.52 Същата година в рязанското ЧК скалъпват дело за „заговор“ на местната интелигенция (но протестите на някои смелчаци все още са в състояние да стигнат до Москва и делото е прекратено). Пак през 1921 г. е разстрелян целият Сапропелиевски комитет, влизащ в Комисията за съдействие на природните сили. Тъй като познаваме достатъчно добре начина на мислене и настроението на руските учени от онова време и не сме замаяни от димната завеса на фанатизма от този период, ние и без много ровене можем да се досетим колко струва това дело.

На 13 ноември 1920 г. в писмо до ВЧК Дзержински споменава, че в ЧК „често се дава ход на клеветнически заявления“.

Ето какво си спомня за 1921 г. Е. Дояренко: лубянската приемна за арестанти, четиридесет-петдесет одъра, през цялата нощ водят ли, водят жени. Никой не знае в какво се е провинил, общото впечатление е: за нещо ни арестуват. От цялата ни килия само една-единствена знае — някаква есерка. Първият въпрос на Ягода е: „И така, за какво сте попаднали тук?“ — т.е. сам си кажи, забъркай кашата, че да ни помогнеш! Абсолютно същото разказват за рязанското ГПУ от 1930 г. Усещането е, че всички са събрани за нищо. До такава степен няма в какво да ни обвинят, че И. Д. Т-в го обвиниха… че бил си скрил истинското фамилно име. (И макар да живее с истинското си име, му лепват по ОСО 58–10 три години.) Когато не знае за какво да се залови, следователят пита: „Какво сте работили?“ — „Плановик.“ — „Пишете обяснителна бележка: планирането на завода и как то се осъществява. После ще научите за какво сте арестуван.“ (В бележката все ще се уловят за някаква нишка.)

Не можахме ли да свикнем за толкова десетилетия, че оттам няма връщане? Освен краткото, съзнателно допуснато обратно движение през 1939 г. можеха да се чуят само крайно редки единични разкази за освободен човек в резултат на следствието. И то: или такъв човек след това отново са го прибирали, или са го пускали, за да шпионира. Така се създава традицията, че Органите не допускат брак в работата си. Какво да очакваме тогава за невинните?…

В „Тълковен речник“ на Дал се прави различието: „… дознанието се различава от следствието по това, че се прави за предварително удостоверяване дали има основание да се пристъпи към следствие.“

О, свещена простота! Виж, тук Органите не са играли никога на никакво дознание! Спуснатите отгоре списъци или първото подозрение, доносът на сексота или дори анонимният донос53 влекат след себе си арест и след това неминуемо обвинение. Определеното за следствието време е посветено не за разплитане на престъплението, а в деветдесет и пет на сто от случаите, за да се измори, изтощи, обезсили подследственият, та самият той да е готов да му отсекат дори главата, само час по-скоро да се види краят на мъките.

Още през 1919 г. главният следователски похват е: наганът върху масата.

Така се води не само политическото, но и „битовото“ следствие. На процеса срещу Главното управление на топливната промишленост (1921) подсъдимата Махровска се оплаква, че по време на следствието са й давали кокаин. Обвинителят54 я парира: „Ако бе заявила, че са се отнасяли грубо с нея, че са я заплашвали с разстрел, на такова нещо що-годе бихме могли да повярваме.“ Наганът лежи заплашително, понякога насочван срещу теб и следователят не си прави труда да ти измисля вина, а: „Разказвай, сам знаеш какво!“ Така и през 1927 г. следователят Хайкин изисква това от Скрипникова, за същото през 1929 г. настояват и пред Витковски. Нищо не се променя и след четвърт столетие. През 1952 г. все на същата тази Анна Скрипникова при петото й арестуване началникът на следствения отдел в Министерството на държавна сигурност в Орджоникидзе Сиваков й казва: „Лекарят на затвора разправя, че кръвното ти налягане било двеста и четиридесет на сто и двадесет. Малко ти е, мръсницо (тя наближава шестдесетте), ще ти го качим на триста и четиридесет, за да пукнеш, гадино, без следи от синини, без побои, без счупени кости. Просто няма да ти даваме да спиш!“ И ако през деня Скрипникова затваря в килията след нощния разпит очи, надзирателят нахълтва и крещи: „Отвори си очите, че ще те смъкна за краката от леглото и ще те накарам да стоиш права!“

И през 1921 г. разпитите са предимно нощни. И тогава насочват автомобилни фарове към лицето ти (рязанското ЧК, Стелмах). И на Лубянка през 1926 г. (потвърждава Берта Гандал) се използува амосовско отопление, чрез което в килията пускат ту студен, ту вонящ въздух. А има и коркова килия, където и бездруго не достига въздух, но допълнително го нажежават. Струва ми се, че са държали в такава килия поета Клюев, както и Берта Гандал. Участникът в Ярославското въстание от 1918 г. Василий Александрович Касиянов разказва, че нажежавали килията, докато от порите на тялото не бликва кръв; наблюдавали за настъпването на този момент през шпионката на вратата, след което отнасяли арестувания на носилка да подпише протокола. Известни са „горещите“ (и „солените“) похвати през „златния“ период. А през 1926 г. в Грузия горят ръцете на следствените с цигара; в метехския затвор ги блъскат в тъмното в басейн с нечистотии. Тук връзката е проста: щом трябва да те обвинят на всяка цена, значи са неизбежни заплахите, насилията и изтезанията и колкото по-фантасмагорично е обвинението, толкова по-жестоко трябва да бъде и следствието, за да изкопчи признание. И щом винаги има скалъпени дела, винаги ще има и насилия, и изтезания, те не са патент на 1937 г., а продължителен признак от общ характер. Затова е странно сега да прочетеш понякога в спомените на бивши концлагеристи, че „изтезанията бяха разрешени от пролетта на 1938 г.“55 Никога не са съществували духовно-нравствени прегради, които да възпрат Органите от изтезанията. През първата година след революцията в „Еженедельник ВЧК“, „Красный меч“ и „Красный террор“ открито се дискутира прилагането на изтезания от гледна точка на марксизма. И ако съдим по последиците, отговорът е положителен, макар и не общовалиден.

За 1938 г. е по-вярно да се каже: ако до тази година за прилагането на изтезания се изисква някакъв документ, отделно разрешение за всяко следствено дело (макар и безпрепятствено получавано), то през 1937–1938 г. поради извънредната ситуация (налага се в набелязания кратък срок набелязаните милионни постъпления за Архипелага да минат през апарата на индивидуалното следствие, каквото няма при масовите „кулашки“ и национални потоци) насилията и изтезанията вече са разрешавани неограничено на следователите, по тяхна преценка, в зависимост от работата и посочения им срок. При това видовете изтезания не се регламентират и се допуска всякаква изобретателност.

През 1939 г. това всеобщо широко разрешение е премахнато, отново се поисква да има писмен документ за изтезанието (впрочем обичайните заплахи, шантажът, измамата, изтощаването чрез безсъние и карцер никога не са били забранявани). Но вече в края на войната и след нея са декретирани определени категории арестанти, спрямо които предварително се разрешава широк диапазон от изтезания. Тук попадат националистите, особено украинците и литовците и най-вече в случаите, при които се предполага нелегална верига и тя трябва цялата да бъде разплетена, трябва от вече арестуваните да се узнаят всички фамилии. В групата на Ромуалдас Прано Скирюс например има около петдесет литовци. Обвиняват ги през 1945 г., че били разлепвали антисъветски позиви. Поради липса на достатъчно затвори в Литва ги пращат в лагер недалеч от Велск в Архангелска област. Едни от тях са подложени на изтезания, други пък не издържат двойния следствено-трудов режим, но резултатът е такъв: всичките петдесет души си признават до един. Минава известно време и от Литва съобщават, че са намерени истинските разпространители на позивите, така че призналите си нямат нищо общо с това! През 1950 г. срещнах при прехвърлянето ми в Куйбишев един украинец от Днепропетровск, когото, за да предаде „връзките“ и лицата, го изтезават по какви ли не начини, включително и с карцер, в който той стои прав и за опора (за да поспи) му провират за четири часа през нощта една летва. След войната на изтезания е подложена и Левина — член-кореспондент на Академията на науките.

Освен това няма да е вярно да се приписва на 1937 г. „откритието“, че личното признание на обвиняемия е най-важно от всички доказателства и факти. Това влиза в съдебната практика още през 20-те години. А през 1937 г. настъпва часът на блестящото учение на Вишински. Впрочем тогава за него научават само следователите и прокурорите, та да са морално непоклатими. Всички ние, останалите, узнахме за него след двадесет години — когато взеха да го хулят в пояснителни изречения и във второстепенни пасажи из вестникарските статии като нещо отдавна и широко известно.

Оказва се, че през същата страшна година в своя доклад, смятан в специалните кръгове за твърде важен, Андрей Януариевич (все ми е на езика да го нарека Ягуариевич) Вишински в духа на най-разтегливата диалектика (каквато не разрешаваме нито на държавните поданици, нито сега вече и на електронните машини, защото за тях да-то е да, а не-то — не) напомня, че човечеството никога не ще установи абсолютната истина, че може да намери само относителната. И оттук той прави крачката, на която юристите не са се престрашавали две хиляди години: че следователно и истината, установявана от следствието и съда, не може да бъде абсолютна, а само относителна. Така че, когато подписваме присъда за разстрел, все едно не можем да бъдем абсолютно сигурни, че сме обрекли на смърт виновен човек, а само с известна приблизителност, с известни предположения, в известен смисъл. (Може би самият Вишински не по-малко от своите слушатели се е нуждаел тогава от подобна диалектическа утеха. Когато крещи от прокурорската трибуна: „Да се разстрелят всички като бесни кучета!“, той, зъл и умен, разбира, че подсъдимите са невинни. Толкова по-разпалено Вишински и такъв един мастит представител на марксистката диалектика като Бухарин вероятно се мъчат да дадат диалектическа окраска на съдебната лъжа: за Бухарин е твърде глупаво и безпомощно да загине съвсем невинен — дори той има нужда да му се намери вина! — а на Вишински е по-приятно да се чувствува логист, отколкото явен подлец.)

Оттук и най-продуктивният извод: че е губене на време да се търсят абсолютни улики (всички улики са относителни) и безспорни свидетели (те могат и да си противоречат). Доказателствата за виновност са относителни, приблизителни, следователят може да ги намери и без улики и свидетели, без да излиза от кабинета си, като „се опира не само на своя ум, но и на своя партиен нюх, на своите нравствени сили“ (т.е. на предимствата на наспалия се, сития и неизтезаван човек) „и на своя характер“ (т.е. на наклонността си към жестокост)!

Разбира се, подобно оформление е къде по-изящно в сравнение с инструкцията на Лацис. Но по същина няма никаква разлика.

И само в едно Вишински е на висота, само в едно отстъпва от диалектическата логика: кой знае защо, е оставил куршума абсолютен

По такъв начин, като се разгръщат по спирала, изводите на прогресивната юриспруденция се връщат към предантичните или средновековните възгледи. Подобно на средновековните палачи нашите следователи, прокурори и съдии приемат да виждат главното доказателство за вина в предаването й от следствените.

За да изтръгне желаното признание обаче, простодушието средновековие прибягва до драматични дивашки средства: към уреди за разтягане, към колело за чупене на кости, към мангала, гвоздеите с назъбка, към набучването на кол. През двадесети век, използувайки и напредналата медицина, и големия тъмничен опит (все някой ще е защитил най-сериозно дисертация върху това), признават подобна концентрация на силни средства за излишна и неудобна при масовото й прилагане. И освен това…

И освен това очевидно е имало още едно обстоятелство: както винаги Сталин не казва последната дума, подчинените му сами трябва да се досетят, а той си оставя подобно на чакал пролука, за да отстъпи и да напише „Главозамайване от успехите“. Такова планомерно изтезаване на милиони се предприема все пак за пръв път в човешката история и въпреки неограничената си власт Сталин не може да бъде абсолютно сигурен в успеха. Опитът върху такъв огромен материал може да протече по-различно, отколкото върху по-малък. Във всички случаи Сталин трябва да остане ангелски неопетнен. (Но в циркулярите на ЦК от 1937 и 1939 г. се дават указания за „физическо въздействие“.)

Затова сигурно не съществува списък на изтезанията и издевателствата, който да се връчва напечатан на следователите. А просто се изисква всеки следствен отдел в определения срок да доставя на съдилищата определена бройка на признали си всичко опитни зайчета.56 А просто се казва (устно, но често), че всички мерки и средства са добри, стига да служат на възвишената цел; че никой няма да държи сметка на следователя за смъртта на следствения; че тъмничният лекар трябва колкото се може по-малко да се намесва в следствието. Вероятно уреждат другарски срещи за обмяна на опит, „учат се от челниците“; е, има и „материална заинтересованост“ — по-високо заплащане на нощните часове, премиални за скъсените срокове на следствието; естествено, използува се и предупреждението, че ако следователят не се справи както трябва… А сега вече, ако в някое областно НКВД стане провал, то и началникът му ще е чист пред Сталин: не е давал преки указания за изтезания! И същевременно ги е осигурявал!

Част от редовите следователи (не от ония, които се опиват настървено) разбират опасенията на началството и също се стараят да започнат с по-слаби методи, а при засилването им да избягват всичко, което оставя твърде явни следи: избито око, откъснато ухо, счупен гръбначен стълб, че дори и изцяло насинено тяло.

Ето защо през 1937 г. не наблюдаваме — освен принудителното безсъние — еднакви похвати в различните областни управления, при различните следователи от едно управление. Говори се, че с особена жестокост на изтезанията се прочуват Ростов на Дон и Краснодар. В Краснодар намират оригинално решение: принуждават те да подписваш празни листове хартия, а след това сами ги попълват както си знаят. Впрочем защо да прибягват до мъчения: през 1937 г. там не се правят дезинфекции, шири се тиф, труповете остават в претъпканите с хора килии по пет дни, който полудее в килията, го пречукват с тояги в коридора.

Общото все пак е това, че с предимство се ползуват, така да се каже, леките средства (сега ще ги видим и тях) и тук няма засечки. Истинските предели на човешкото равновесие са доста тесни и съвсем не е нужна разтегателна машина или мангал, за да се превърне средният човек в невменяем.

Ще се опитаме да изредим някои най-прости похвати, които сломяват волята и личността на арестувания, без да оставят следи по тялото му.

Да започнем с психическите методи. За опитните зайчета, неподготвени за тъмничните страдания, тези методи са с огромна и дори разрушителна сила. Пък и да си подготвен, също не е леко.

1. Да започнем с нощите. Защо тъкмо нощем става главното прекършване на душите? Защо още от най-ранните си години Органите избират нощта? Защото нощем, изтръгнат от съня (дори неизтезаван още с безсъние), арестуваният не може да бъде уравновесен и трезв както през деня, той е по-податлив.

2. Убеждението в искрения тон. Най-простото. Защо да си играем на котка и мишка? Като полежи известно време с другите следствени, арестуваният усвоява общото положение. И следователят му подхвърля небрежно и дружелюбно: „Сам виждаш, все едно ще получиш присъда. Но ако решиш да се съпротивляваш, тук, в затвора, съвсем ще се съсипеш, ще погубиш здравето си. А ако идеш в лагер — ще си на въздух, на светло… Така че по-добре подпиши веднага.“ Много логично. И тези, които се съгласяват и подписват, проявяват трезвост, ако… Ако става дума само за тях! Но рядко е така. И борбата е неизбежна.

Друг вариант е убеждаването на партиеца. „Ако в страната има дефицит и дори глад, решете за себе си като болшевик: допускате ли, че за това е виновна цялата партия? Или съветската власт?“ — „Не, разбира се!“ — бърза да отговори директорът на ленената фабрика. „Тогава имайте мъжеството да поемете вината върху себе си!“ И той я поема.

3. Хамалските псувни. Елементарен похват, но действуващ безотказно върху възпитани, изнежени, чувствителни хора. Известни са ми два случая със свещеници, капитулирали пред най-обикновени псувни. При единия от тях (Бутирки, 1944 г.) следствието се води от жена. Отначало той не може да се нахвали колко учтива е тя. Но веднъж се връща в килията крайно потиснат и дълго не желае да повтори колко изкусно го псувала тя, прехвърлила крак връз крак. (Съжалявам, че не мога да цитирам една нейна фразичка.)

4. Ударът чрез психологическия контраст. Внезапни преходи: разпитът или част от него се води крайно любезно, обръщат се към вас на малко и бащино име, обещават ви всякакви блага. И изведнъж замахват срещу ви с преспапието от масата: „Ах, мръснико! Куршум за тебе!“ — и протегнати ръце, за да се вкопчат в косата ви, сякаш ноктите завършват накрая с игли, се устремяват към вас (този похват е особено резултатен при жени).

Друг вариант: сменят се двама следователи, единият крещи и те измъчва, другият е симпатичен, държи се почти свойски. Всеки път, когато влиза в кабинета, следственият трепери — на кого ли от двамата ще попадне? Под въздействието на този контраст му иде да признае и да подпише пред втория дори неща, които изобщо не са се случвали.

5. Предварителното унижение. В прочутото мазе на ростовското ГПУ („Тридесет и трета килия“), под дебелите стъкла на уличния тротоар (бивш склад) арестуваните, докато чакат разпита, са принуждавани по няколко часа да лежат по очи върху пода в коридора при строгата забрана да вдигат глава и да издават звуци. Държат ги така като молещи се мохамедани, докато конвоят не ги хване за рамото и ги отведе на разпит. Александра О-ва отказва да даде на Лубянка нужните показания. Прехвърлят я в Лефортово. При приемането й надзирателката я накарва да се съблече, отнася уж за изпарване дрехите й и я заключва в бокса. Мъжете надзиратели започват да я оглеждат през шпионката, да се смеят и да обсъждат тялото й. При едно по-широко допитване биха се събрали навярно още много примери. А целта е една: жертвата да изпадне в потиснато състояние.

6. Всеки похват, който може да хвърли подследствения в паника. Ето как е разпитван Ф.И.В. от Красногорск в Московска област (това съобщава И.А.П-ев). На разпита следователката се съблича пред него, като постепенно сваля бельото си (стриптийз!), без да прекъсва разпита, сякаш в това няма нищо особено. Ходи из стаята и се приближава до него все със същите уговорки да даде показания. Може би е изпитвала лична потребност, а може би си е правела хладнокръвна сметка: на подследствения ще му се размъти разсъдъкът и ще подпише! А лично на нея нищо не може да й се случи: разполага с пистолет, със звънец.

7. Заплахите: Най-прилаганият и доста разнообразен метод. Често съчетан с прилъгване, с обещания — разбира се, неискрени. 1924 г.: „Не си ли признавате? Ще трябва тогава да ви отведем в Соловки. А който си признае, го пускаме.“ 1944 г.: „От мен зависи в кой лагер ще попаднеш. От лагер до лагер има разлика. Вече има и каторжни. Ако си искрен, ще те изпратим на по-леко място, но инатиш ли се, не ти мърдат двадесет и пет години с белезници на подземна работа!“ Заплашване с по-лош затвор: „Ако мълчиш, ще те изпратим в Лефортово (ако си на Лубянка), в Сухановка (ако си в Лефортово), там няма да разговарят така с тебе.“ А ти вече си свикнал: в този затвор режимът горе-долу е поносим, а знаеш ли какви изтезания те чакат там? А и преместването… Дали да не отстъпя?…

Заплахите действуват великолепно върху тези, които още не са арестувани и са повикани в Големия дом засега с призовка. Той (тя) тепърва ще има какво да губи, той (тя) все се страхува — страхува се, че днес няма да го (я) пуснат, страхува се от конфискация на вещите, на жилището. Той е готов на много показания и отстъпки, за да избегне тези опасности. Тя пък не знае, разбира се, Наказателния кодекс и още в самото начало на разпита й показват лист с отпечатана лъжлива извадка от него: „Аз съм предупреден/а/, че за даване на лъжливи показания… 5 /пет/ години затвор…“ (Всъщност член 92 — до три месеца, и то трудовоизправителен, а не затвор.) Тук вече действува и през цялото време ще действува още един следователски метод:

8. Лъжата. Ние, агнетата, не бива да лъжем, а следователят лъже през цялото време и всички тези членове не важат за него. Ние дори сме загубили мярката да попитаме: как ще си плати той за лъжата? Той може колкото си ще да ни показва протоколи с подправени подписи на наши близки и приятели — и това е все още изящен следователски похват.

Заплашването с примамване и лъжа е основно средство за въздействие върху роднините на арестувания, извикани за свидетелски показания. „Ако не дадете показания (каквито им искат), ще бъде по-зле за него… Съвсем ще го погубите… (Лесно ли е на майката да чуе такова нещо?) Само ако подпишете този (подаден) лист, ще можете да го спасите“ (да го погубите)57.

9. Използуване на привързаността, към близките — прекрасно действува и спрямо подследствения. Това е дори най-действената от заплахите — чрез спекулиране с привързаността към близките може да се прекърши и най-безстрашният човек (о, как е предусетено това: „…врагове на човека са неговите домашни“). Спомнете си за татарина, който всичко издържал — и своите мъки, и мъките на жена си, а капитулирал пред мъките на дъщеря си!… През 1930 г. следователката Рималис заплашва: „Ще арестуваме дъщеря ви и ще я вкараме в килия при сифилитички!“ Заплашват да арестуват всички, които обичате. Понякога със звуков съпровод: жена ти е вече арестувана, но по-нататъшната й съдба зависи от твоята искреност. Тъкмо сега я разпитват в съседната стая, чуй! И наистина, през стената проникват женски плач и писъци (а те са толкова трудно различими, че отгоре на това и през стената, пък и не си на себе си, далеч си от състоянието на експерт; понякога това е само записан на грамофонна плоча „типичен глас“ — сопрано или контраалт, нечия рационализация). Но ето че вече без имитация ти показват през стъклената врата как тя върви безмълвна, страдалчески обронила глава — да, твоята жена! — по коридорите на Държавна сигурност! (А нея просто са я извикали с призовка за някаква дребна процедура и в уречената минута са я пуснали по коридора, но са й заповядали да не си вдига главата, ако иска да излезе оттук!) Или пък ти дават да прочетеш нейно писмо, написано с нейния почерк: отказвам се от тебе! След всичко долно, което ми разказаха, че си извършил, повече не искам да те виждам! (А тъй като и такива жени, и такива писма са напълно възможни в нашата страна, остава ти само да се питаш в душата си: такава ли е и моята жена?)

Следователят Голдман (1944 г.) изнудва В. А. Корнеева да даде показания срещу други хора със заплахите: „Ще конфискуваме жилището ти, а твоите бабички ще ги изхвърлим на улицата.“ Убедена и твърда във вярата си, Корнеева ни най-малко не се страхува за себе си, готова е да приеме страданието. Но заплахите на Голдман са напълно реални за нашите закони и тя се измъчва за близките си. Когато сутринта след отхвърлените и накъсаните през нощта протоколи Голдман започва да пише някакъв четвърти вариант, където е обвинена вече единствено само тя, Корнеева го подписва с радост и с усещане за душевна победа. Пренебрегваме напълно обикновения си човешки инстинкт — да се оправдаем и да отхвърлим лъжливите обвинения — до него ли ни е! Доволни сме, ако успеем да поемем цялата вина върху себе си.58

Както природата няма класификация със строги прегради, така и в този случай не сме в състояние да разграничим докрай психическите от физическите методи. Къде да причислим например една такава игра?

10. Звуков метод. Да изправиш подследствения на шест-осем метра от себе си и да го караш да говори и повтаря все по-високо нещо си. За един и без това изтощен човек е много тежко. Или пък правите две тръби от картон и заедно с включилия се помощник-следовател започвате да крещите през тях в ушите на арестувания: „Признай си, гадино!“ И човекът оглушава, понякога загубва напълно слуха си. Но този метод не е икономичен, следователите търсят просто как да разнообразят работата си и да се поразвлекат, та си измислят каквото им дойде наум.

11. Гъделичкане. Друго развлечение. Завързват или притискат ръцете и краката на арестувания и започват да гъделичкат в носа с перце. Арестуваният се мята с усещането, че му дълбаят в мозъка.

12. Горене на кожата с цигара (споменато вече по-горе).

13. Светлинен метод. Рязка денонощна електрическа светлина в килията или бокса, където е държан арестуваният, прекомерно ярка крушка за малкото помещение и белите стени (електричеството, спестено от учениците и домакините!) Клепачите се възпаляват, това е много болезнено. А в следствения кабинет срещу очите му отново насочват стайни прожектори.

14. Друго изобретение. През нощта срещу 1 май 1933 г. държат Чеботарьов цели дванадесет часа в хабаровското ГПУ — не го разпитват, не: водят го на разпит! Еди-кой си — ръцете отзад! Извеждат го от килията, бързо нагоре по стълбите, в кабинета при следователя. Конвоят излиза. Но следователят не само не му задава нито един въпрос и дори не му дава да седне, ами нарежда по телефона: отведете този в 107-а! Отвеждат го, връщат го в килията. Едва е легнал на нара, ключалката отново гърми: Чеботарьов! На разпит! Ръцете отзад! Следва: отведете този в 107-а! Изобщо методите за въздействие могат да започнат дълго преди следствения кабинет.

15. Затворът почва от бокса, т.е. от сандъка или шкафа. Току-що изтръгнатият от свободния живот човек, още в полета на вътрешното си движение, готов да изяснява, да спори, да се бори, е затварян след първата си крачка в някаква кутийка, понякога с електрическа крушка, където може да седи, понякога тъмна или пък такава, където може само да стои изправен, че и притиснат на всичко отгоре от вратата. И го държат там няколко часа, половин денонощие, цяло денонощие. Часове, изпълнени с неизвестност! Може да са го зазидали тук за цял живот? Той никога не е виждал такова нещо през живота си, не е в състояние да го проумее! Изнизват се първите часове, когато всичко в него още гори от незатихналия душевен вихър. Едни падат духом — и ето че тъкмо тогава ги извеждат на първия разпит! Други се озлобяват — толкова по-добре, ще оскърбят сега следователя, ще бъдат непредпазливи — тъкмо по-лесно да им се скалъпи делото.

16. Когато боксовете не стигат, се процедира и така. Затварят Елена Струтинска в новочеркаското НКВД за шест денонощия, като я карат да седи в коридора върху табуретка, но така, че да не се обляга, да не спи, да не пада и да не става. И така цели шест денонощия! Опитайте се да поседите в такова положение макар шест часа.

Друг вариант е да накарате арестувания да седне на висок стол от типа на тези в лабораториите, но така, че краката му да не опират до пода и тогава те здравата отичат. Оставете човек да поседи така осем-десет часа и ще видите.

Или пък на разпита, когато подследственият е пред очите ви като на длан, го поставяте на обикновен стол, но ето как: на самия край, на ръба на седалката (още по-напред! още по-напред!), колкото само да не се изхлузи оттам, но ръбът да го притиска болезнено по време на разпита. И не му разрешавайте няколко часа да мърда. Само това ли? Да, само това. Опитайте.

17. В зависимост от местните условия боксът може да бъде заменен с дивизионна яма, както се практикува в Гороховецките армейски лагери по време на Великата отечествена война. Пуска се арестуваният в такава яма, дълбока три метра, с дължина метър на два, и няколко денонощия под открито небе, понякога и под дъжда, това е за него и килия, и тоалетна. А тристате грама хляб и водата му се спускат с връвчица. Представете си, че сте в такова положение, току-що арестуван, когато във вас всичко клокочи.

Дали поради еднаквите инструкции за всички Специални отдели на Червената армия или поради сходството на бивачното положение, този похват е доста разпространен. Така например в 36-а мотострелкова дивизия — участвувала в сраженията на Халхин Гол и разположена през 1941 г. в монголската пустиня, на току-що арестувания без никакви обяснения му тикват (началникът на Специалния отдел Самульов) в ръцете лопата и го карат да копае яма с размерите на гроб (вече съчетаване с психологическия метод!). Щом арестуваният изкопае дупка малко под кръста, му заповядват да седне на дъното: главата му в това положение вече не се вижда. Един часовой пази няколко такива ями и всичко наоколо изглежда пусто.59 В тази пустиня държат подследствените гологлави в монголския пек, а в нощния студ леко облечени, без да става нужда да ги изтезават — за какво да хабят излишни усилия? Дажбата е: сто грама хляб и чаша вода на денонощие. Лейтенант Чулпеньов, скала човек, боксьор, двадесет и една годишен, изкарва в такава яма цял месец. От десетия ден нататък е плюс всичко и целият във въшки. След петнадесетия го извеждат за пръв път за следствие.

18. Да се накара подследственият да стои на колене — не в някакъв преносен смисъл, а в прекия: на колене, но така, че да не се подпира на петите си и да държи изправен гърба си. В кабинета на следователя или в коридора те принуждават да стоиш така дванадесет, двадесет и четири, четиридесет и осем часа. (Самият следовател може да си ходи до къщи, да спи, да се развлича, това е разработена система: до коленичилия се поставя пост, часовоите се сменят.60) Кого предпочитат да държат така? Вече сломения, вече склонния да капитулира. И преди всичко жените. Иванов-Разумник съобщава за разновидност на този метод: следователят поставя младия Лордкипанидзе на колене и се изпикава в лицето му! И какво? Неотстъпилият преди това Лордкипанидзе по този начин е сломен. Значи и спрямо гордите действува добре…

19. Или просто те принуждават да стоиш прав. Възможно е да те държат прав само по време на разпитите, това също уморява и прекършва. Може и да седиш на разпитите, но да стоиш прав от разпит до разпит (поставя се пост, надзирателят следи да не се облегнеш на стената, а ако заспиш и се строполиш — започва да те вдига с ритници). Понякога и едно денонощие в това положение е достатъчно, за да не издържи човек и да подпише всичко, което му подадат.

20. Допълнително към стоенето да не ти се дава вода обикновено по три, четири, пет денонощия.

Все по-ясна става комбинацията от психологически и физически похвати. Ясно е също, че всички предхождащи мерки са съчетавани с:

21. Безсънието, съвсем неоценено от средновековието: то не е знаело в какъв ограничен диапазон човек запазва своята личност. Безсънието (че и комбинирано със стоенето на крака, жаждата, ярката светлина, страхът и неизвестността — какво по-добро от всякакви изтезания?!) замъглява разума, прекършва волята, човек престава да бъде собственото си „аз“. („Спи ми се“ на Чехов. Но там е къде по-лесно, там момичето може да полегне, да изключи за малко съзнанието си, което, макар и за минута, освежава спасително мозъка.) Действува наполовина подсъзнателно или изобщо несъзнателно, така че за показанията, които дава срещу самия себе си, не можем да му се сърдим…

Представете си в подобно помътнено състояние някакъв на всичко отгоре чужденец, който не знае руски, но му дават да подпише нещо. Баварецът Юп Ашенбренер подписва така, че бил работил с душегубка61. Едва в лагера през 1954 г. съумява да докаже, че през същото време е карал в Мюнхен курсове за електрозаварчик.

Направо ти заявяват: „Вие не сте откровен в показанията си, затова не ви се полага да спите!“ Понякога, за по-изтънчено, не изправят подследствения, а го слагат да седне на мек диван, особено предразполагащ към сън (дежурният надзирател седи до него на същия диван и го рита, щом само си затвори клепачите). Ето как описва пострадавшият (още преди да прекара едно денонощие в гъмжащия от дървеници бокс) своите усещания след такова изтезание: „Втриса те от голямата загуба на кръв. Роговицата на очите ти пресъхва, сякаш някой държи току пред тях нажежено желязо. От жажда езикът ти се подува, получаваш остри бодежи при най-слабото помръдване. Гълтателни спазми режат гърлото.“

Безсънието е велико средство за изтезание, без да оставя никакви видими следи, нито да дава повод за оплаквания, в случай че на следващия ден дойде непредвидена инспекция62. „Не ви оставят да спите ли? Ами че тук не е санаториум! Нашите служители също не са спали покрай вас.“ (Но през деня са си отспивали.) Може да се каже, че безсънието се превръща в универсално средство в Органите и от категорията на изтезанията то преминава в най-обикновен режим на Държавна сигурност, че и постигано по най-евтиния начин, без да става нужда от някакъв си часовой. В нито един следствен затвор не е възможно да мигнеш за минутка дори от ставането до отбоя (в Сухановка и на други места за целта леглата през деня се прибират в стената, някъде пък просто не е разрешено да лягаш и дори да седиш със затворени очи). А основните разпити са през нощта. И така автоматично: подследственият няма възможност да спи поне пет денонощия в седмицата (през нощта срещу неделя и понеделник следователите гледат да отпочинат).

22. Като продължение на предишното — следователският конвейер. Не само не спиш, но три-четири денонощия непрекъснато те разпитват сменящи се един друг следователи.

23. Споменатият вече бокс с дървеници. В тъмния дъсчен шкаф са развъдени стотици, ако не и хиляди дървеници. Вземат сакото или ризата на подследствения и мигом върху него се нахвърлят гладни дървеници, допълзели от стените или падащи от тавана. Отначало той ожесточено се бори с тях, мачка ги върху тялото си и по стените, задъхва се от вонята им, но след няколко часа капва и безропотно се оставя да му пият кръвта.

24. Карцерите. Колкото и лошо да е в килията, карцерът е винаги по-лош. В сравнение с него килията винаги ти се струва рай. В карцера човек е измъчван от глад и обикновено от студ (в Сухановка има и горещи карцери). Лефортовските карцери например изобщо не се отопляват, радиаторите затоплят само коридора — в този „затоплен“ коридор дежурните надзиратели ходят с валейки и ватенки. Оставят арестанта по бельо, понякога само по долни гащи и той е принуден да прекара неподвижно (толкова е тясно) в карцера едно, три, пет денонощия (гореща затворническа чорба му се дава едва на третия ден). През първите минути си мислиш: няма да издържа и час. Но по някакво чудо изкарваш своите пет денонощия, макар може би и с цената на някакво заболяване за цял живот.

В карцерите се прилагат и разновидности: влага, вода. Вече след войната държат Миша Г. в черновицкия затвор два часа боса до глезените в ледена вода — признай си! (Тя е само на осемнадесет години, как да не й е жал за краката, още дълго й предстои да живее.)

25. Да смятаме ли за разновидност на карцера затварянето на арестувания, изправен в ниша? Още през 1933 г. измъчват така в хабаровското ГПУ С. А. Чеботарьов: заключват го гол в една бетонна ниша, в която не може да превие коляно, нито да протегне и премести ръце, нито да извърне глава. И да е само това! Върху темето му започва да капе студена вода (по класическия начин!…) и да се стича по тялото му на вадички. Разбира се, не му казват, че това ще продължава само двадесет и четири часа. Дали е страшно това, или не, но той загубва съзнание, отключват го на другия ден, намират го в несвяст; идва на себе си едва на болничната постеля. Свестяват го с амоняк, кофеин и масажи на тялото. Отначало не може да си спомни — как е попаднал в лазарета, какво се е случило предишния ден. Цял месец не е годен дори за разпити. (Предполагаме, естествено, че тази ниша и капещото устройство са били направени не специално за Чеботарьов. През 1945 г. моят днепропетровец е подложен на нещо подобно, наистина без капането. Между Хабаровск и Днепропетровск, а и през тези шестдесет години, са допустими и други допирни точки, нали?)

26. Гладът бе вече споменат при описанието на комбинираното въздействие. Това не е толкова рядък метод: да се изтръгне признание от подследствения чрез глад. Всъщност елементът глад, също както и използуването на нощта, влиза в универсалната система за въздействие. Оскъдната затворническа дажба през невоенната 1933 г. — триста грама, или четиристотин и петдесет през 1945 г. на Лубянка, играта на разрешение или забрана да се носят колети на затворниците от страна на домашните им или на правото им да си купуват нещо от лавката — това се прилага абсолютно към всички, то е универсално. Но има случаи и на по-сурово подлагане на глад: както държат например Чулпеньов цял месец на по сто грама, след което пред него, прекаралия толкова жестока дълга диета, следователят Сокол поставя всеки път канче с апетитно ухаещ борш и половин самун бял хляб, срязан косо (на пръв поглед какво значение има как е срязан? — но Чулпеньов и днес твърди: страшно примамливо бе разрязан) ала не го нагостил нито веднъж. Ах, колко допотопно, феодално, пещерно е всичко това! Единственото ново е, че се прилага в социалистическото общество.

За подобни похвати разказват и други, те са нещо често. Но отново ще се върнем към случая с Чеботарьов, защото при него са съчетани доста неща. Затварят го за цели седемдесет и два часа в следователския кабинет и единственото, което му разрешават, е да ходи до нужника. И нито да яде, нито да пие (пред него има гарафа с вода), нито да спи. В кабинета през цялото време стоят трима следователи. Те работят на три смени. Единият постоянно (и в пълно мълчание, за да не безпокои подследствения) пише нещо, вторият спи на дивана, третият се разхожда и щом Чеботарьов се унесе, започва да го бие. След това те си разменят функциите. (Възможно е самите те заради някаква нередност да са били поставени в казармено положение?) И изведнъж на Чеботарьов му сервират обяд: тлъст украински борш, пържола с пържени картофи и червено вино в кристална гарафа. Чеботарьов, който цял живот е изпитвал отвращение към алкохола, не се докосва до виното, колкото следователите и да настояват (а и твърде много да настояват, също не бива, разваля се играта). След като изчакват да се наобядва, му казват: „А сега подпиши каквото си признал пред двамата свидетели!“ — т.е. онова, което мълчаливо е измислено в присъствието на един спящ и един буден следовател. От първата още страница на Чеботарьов му става ясно, че е бил на „ти“ с всички видни японски генерали и че е получавал от всички тях шпионски задачи. И той започва да зачерква страниците. Пребиват го от бой и го изхвърлят. А другият арестуван с него кавежединец — Благинин, минава през същите митарства, изпива виното и изпаднал в приятно опиянение, подписва, след което го разстрелват. (След тридневен глад и една чаша не е малко! А тук пред него — цяла гарафа.)

27. Побой, неоставящ следи. Обикновено се нанася с гумена палка, с юмруци и с торбички пясък. Много болезнено е, когато те бият по костите, например следователят те рита с ботуша си по пищялите, където костта е почти под кожата. Бригадния командир Карпунич-Бравен го бият двадесет и един дена подред. (Сега разправя: „И след тридесет години главата и всичките ми кости ме болят.“) От онова, което е изпитал на собствения си гръб, и от разкази на други той наброява петдесет и два начина за изтезания. Или ето как още: стягат ти ръцете в специално менгеме — така, че дланите ти да са долепени върху масата — и те удрят с ръба на линийка по ставите на пръстите — как да не завиеш от болки? Да се спираме ли по-специално върху избиването на зъбите? (На Карпунич му избиват осем.)

На секретаря на Карелския областен комитет Г. Куприянов, арестуван през 1949 г., едни от зъбите му са обикновени, те не влизат в сметката, а други — златни. Отначало му дават квитанция, че ги вземат на съхранение. После се опомнят и му вземат квитанцията.

Както знае всеки, ударът с юмрук по слънчевия сплит спира дъха на човек, без да оставя ни най-малки следи. Лефортовският полковник Сидоров, вече след войната, удря както му дойде с галош по висящите мъжки придатъци (футболистите, удряни с топка в слабините, ще оценят този удар). Нищо не може да се сравни с тази болка и обикновено човек губи съзнание от нея. (През 1918 г. московският революционен трибунал съди бившия царски тъмничар Бондар. Като най-ужасен пример за неговата жестокост се посочва в обвинението, че „веднъж ударил някакъв политически затворник толкова силно, че му спукал тъпанчето“ (Н. В. Крыленко. За пятъ лет, стр.16). — Б.а.)

28. В новоросийското НКВД изобретяват машинка за притискане на нокти. По време на преместванията са наблюдавани мнозина новоросийци с окапали нокти.

29. А усмирителната риза?

30. А чупенето на гръбначния стълб? (В същото хабаровско ГПУ, 1933 г,).

31. А заюздването („лястовичката“)? Това е сухановски метод, но не е нещо ново и за архангелския затвор (следователят Ивков, 1940 г.). Слагат ти през устата груба кърпа (заюздват те), а после през гърба връзват краищата й за петите; извит на кълбо, с изпъкнал корем, с пропукващ гръбнак, без вода и храна — опитай се да полежиш така едно-две денонощия.


Струва ли си да изреждаме по-нататък? Малко ли има още за изреждане? Какво ли няма да изобретят празните, ситите, безчувствените мъчители?…

Братко мой! Не съди онези, които, изпаднали в такива положения, са се оказали слаби и са подписали нещо излишно…

* * *

Но знаете ли! Не са нужни нито тези изтезания, нито дори най-„леките“ начини, за да изтръгнете показания от повечето хора, за да захапете с железни зъби неподготвените и стремящи се към топлото си огнище агнета. Твърде неравно е съотношението между силите и положенията.

О, в каква нова светлина, изпълнен с опасности — истински африкански джунгли, ни изглежда от следователския кабинет нашият предишен живот! А ние сме го смятали за толкова обикновен!

Вие, А, и вашият приятел, Б, се познавате добре и си имате пълно доверие, при среща си говорите смело за малката и голямата политика. И то на четири очи. И никой не ви подслушва. И вие не доносничите един срещу друг, ни най-малко.

Но ето че вас, А, ви вземат под око, измъкват ви за врата от стадото и ви затварят. И неизвестно защо, може би не без нечий донос срещу вас и не без вашата уплаха за близките ви, и не без малко безсъние, и не без карцерчето, вие решавате да поемете вината върху себе си, но за нищо на света да не издавате други! И в четирите протокола признавате и подписвате, че сте заклет враг на съветската власт, защото сте разказвали вицове за вожда, настоявали сте за втори кандидати за изборите и сте влизали в кабинката, за да зачеркнете единствения кандидат, ала в мастилницата не е имало мастило, а освен това вашият радиоапарат е с шестнадесетметров диапазон и вие сте се мъчили да уловите нещо от заглушаваните западни предавания. Десетте години не ви мърдат, но пък ребрата ви са цели, засега нямате пневмония, никого не сте предали и като че ли сте се отървали леко. И вече разказвате в килията, че навярно следствието ви е към края си.

Друг път! Като се любува на почерка си и без да бърза, следователят започва да попълва протокол № 5. Въпрос: били ли сте близък с Б? Да. Били ли сте откровен с него в политиката? Не, не, не съм му се доверявал. Но вие често сте се срещали? Не много често. Как така не много често? Според показанията на съседите ви само през последния месец той е идвал у вас на тази, тази и тази дата. Идвал ли е? Възможно е. При това са забелязали, че както винаги не сте пили, не сте вдигали шум, разговаряли сте много тихо, не се е чувало в коридора. (Ах, пийте, приятели! Чупете бутилки! Псувайте на висок глас! — това ви прави благонадеждни!) Е, и какво следва от това? Вие също сте го посещавали, веднъж сте казали по телефона: последния път прекарахме толкова хубава вечер. По-късно са ви видели на кръстовището — стояли сте половин час на студа с навъсени лица, с недоволен вид, ето вас, между другото, са ви снимали дори но време на тази среща. (С каква техника разполагат агентите, приятели мои, с каква техника!) И така — за какво сте разговаряли при тези срещи?

За какво ли?!… Това е убийствен въпрос! Първата ви мисъл — забравили сте за какво сте говорили. Нима сте длъжен да помните? Добре де, забравили сте първия си разговор. Но и втория ли? И третия ли? И дори — хубаво прекараната вечер? И на кръстовището? И разговорите си с В? И разговорите си с Г? Не, мислите си вие, „забравих“ не е изход, с това няма да се отървеш. И вашият разтърсен от ареста, зашеметен от страха, размътен от безсънието и глада мозък търси: как да измисли нещо по-правдоподобно и надхитри следователя.

За какво ли?!… Добре ще е, ако сте разговаряли за хокей (при всички случаи тази тема е най-спокойната, приятели!), за жени, дори за науката — тогава може и да го повторите (науката е горе-долу като хокея, само че в наше време всичко в науката е секретно и рискуваш да си изпатиш по Указа за разгласяване). А ако сте говорили наистина за новите арести в града? За колхозите (и то се знае, лоши неща, защото кой ли говори добре за тях)? За снижаването на производствените проценти? Ето, мръщили сте се половин час на кръстовището — за какво сте говорили тогава?

Може би Б е арестуван (следователят твърди, че — да, вече бил дал показания срещу вас, ей сега ще ви направят очна ставка). А може да си седи преспокойно вкъщи, но за разпита не им коства нищо да го измъкнат оттам, за да проверят: за какво сте се мръщили тогава на кръстовището?

Сега вече, със задна дата, вие проумявате: животът е такъв, че всеки път, когато се разделяте, би трябвало да се уговаряте и ясно да помните за какво всъщност сте говорили. Тогава при каквито и да било разпити вашите показания ще съвпаднат. Но вие не сте се договорили. Вие все така не си представяте какви джунгли са това.

Да кажете, че сте се канели да идете за риба? А Б ще каже, че за никаква риба не е ставало дума, а сте говорили за задочното обучение. И няма да облекчите следствието, а още по-силно ще затегнете възела: За какво? За какво? За какво сте разговаряли?

Минава ви мисълта — спасителна или пагубна? — трябва да разкажете нещо колкото се може по-близко до това, което наистина е било (разбира се, с притъпяване на всичко остро и с пропускане на всичко опасно) — нали се твърди, че трябва да лъжеш винаги по-правдоподобно. Дано и Б се досети и разкаже нещо подобно, тогава показанията по нещо ще съвпаднат и ще ви оставят на спокойствие.

След много години ще проумеете, че идеята ви е била съвсем неразумна и че много по-правилно е било да се правите на неправдоподобен пълен глупак: не помня нито ден от живота си, ако щете, убийте ме. Ала не сте спали три денонощия. Едва намирате сили да следите собствената си мисъл и невъзмутимостта на лицето си. И нямате нито минута за размисъл. И неведнъж двама следователи (те обичат да си ходят на гости) са се вкопчили във вас: За какво? За какво сте говорили?

И вие давате показания: говорили сте за колхозите (че не всичко там още е наред, но скоро ще се оправи). Говорили сте за намаляването на разценките… Какво именно? Радвали ли сте се? Но нормални хора не говорят така, пак е неправдоподобно. Значи, за да бъде напълно правдоподобно: пооплакали сте се, че са ви притиснали малко с разценките.

А следователят пише протокола сам, превежда на своя език: при тази наша среща клеветихме политиката на партията и правителството в областта на работната заплата.

И един ден Б ще ви упрекне: ех, заплес такъв, аз им казах, че сме се уточнявали кога да ходим за риба…

Но вие сте искали да излезете по-хитър и по-умен от вашия следовател! Имате бърза, изострена мисъл! Вие сте интелигентен. И сте прекалили.

В „Престъпление и наказание“ Порфирий Петрович прави на Разколников удивително точната забележка, каквато може да направи единствено човек, който сам е играл на криеница: с вас, интелигентите, не си струва и версия да изграждам — вие самички ще си я построите и ще ми я поднесете наготово. Да, така е! Интелигентният човек не може да отговаря с чаровната несвързаност на Чеховия „злосторник“. Той непременно ще се помъчи да построи цялата история, в която го обвиняват, колкото щете лъжливо, но — свързано.

А следователят касапин не се интересува от тази свързаност, а само търси две-три фразички. Той си знае кой колко струва. А ние не сме готови за нищо!…

Просвещават ни и ни готвят от младини за нашата специалност; задълженията ни на граждани; за казармата; как да се грижим за тялото си; как да се държим прилично; дори и да разбираме изящното (е, виж, за това не твърде). Но нито образованието, нито възпитанието, нито опитът изобщо не ни подготвят за най-голямото изпитание в живота: за арестуването за нищо и никакво и за следствието за нищо и никакво. Романите, пиесите, филмите (ех, ако техните автори бяха вкусили от ГУЛАГ-а!) ни изобразяват ония, които срещаме в следователския кабинет, като рицари на истината и човеколюбието, като наши закрилници. За какво ли само не ни четат лекции! И дори задължително ни карат да ги посещаваме! — но никой няма да ти прочете лекция за истинския и разширен смисъл на членовете от Наказателния кодекс, пък и самите кодекси ги няма в библиотеките, не се продават по будките, не попадат в ръцете на безгрижната младеж.

Звучи почти като приказка, че нейде си, през девет царства в десето, подследственият има право на адвокат. Това ще рече в най-тежката минута на борбата да има до себе си един светъл ум, познаващ всичките закони!

Принцип на нашето следствие е още и да лиши подследствения дори от познаването на законите.

Предявява ви се обвинителното заключение (Ето: „Подпишете го.“ — „Не съм съгласен с него.“ — „Подпишете се.“ — „Но аз в нищо не съм се провинил!“)… обвинен сте по член 58–10, част 2, и по 58–11 от Наказателния кодекс на РСФСР. Подпишете се! — Но какво гласят тези членове? Дайте ми да прочета Кодекса! — У мен го няма. — Ами вземете го от началника на отдела! — Той също го няма. Подписвайте се! — Но аз ви моля да ми го покажете! — Не се полага да ви го показваме, той се пише не за вас, а за нас. А и не ви е необходим, ще ви го обясня: тези членове съдържат тъкмо това, в което е вашата вина. А и вие сега ще се подпишете не че сте съгласни, а че сте прочели обвинението и че то ви е предявено.

В една от хартийките изведнъж се мярва ново съчетание от букви: НПК. Заставате нащрек: по какво това НПК се различава от НК? Ако сте издебнали следователя в добро настроение, той ще ви обясни: Наказателно-процесуален кодекс. Как? Значи дори не един, а цели два пълни кодекса си остават неизвестни за вас точно когато по техните правила се е почнала разправата над вас?!

… Оттогава изминаха отначало десет, после петнадесет години. Избуя гъста трева върху гроба на моята младост. Излежах присъдата си и изтърпях дори безсрочното си заточение. И никъде — нито в „културно-възпитателните“ части на лагерите, нито в районните библиотеки, нито дори в средно големите градове, — никъде не видях с очите си, не държах в ръцете си, не можах да купя, да си го набавя и дори да измоля за малко Кодекса на съветското право! А и стотиците мои познати арестанти, минали през следствие и съд, и то не веднъж и дваж, минали през лагерите и заточението — никой от тях не бе виждал и не бе държал в ръце този Кодекс! (Познаващите атмосферата на нашата подозрителност разбират защо не може да поискаш Кодекса в Народния съд или в районния изпълнителен комитет. Вашият интерес към Кодекса би бил необичайно явление: готвите се да извършите някакво престъпление или да заличите следите му!)

И едва когато тези два кодекса вече изживяваха последните дни на своето тридесет и пет годишно съществуване и предстоеше всеки момент да бъдат заменени с нови, едва тогава можах да ги видя — тези две братлета с меки корици, НК и НПК, на един щанд в московското метро (бяха решили да се отърват от тях като от непотребни).

И този път си ги чета с умиление. Например НПК:

Член 136: Следователят няма право да се домогва до показание или признание на обвиняемия чрез насилие или заплаха. (Каква прозорливост!)

Член 111: Следователят е задължен да изясни обстоятелствата — както оправдаващите обвиняемия, така и смекчаващите вината му.

(„Но аз съм установявал съветската власт през Октомври!… Разстрелвал съм Колчак!… Разкулачвал съм!… Реализирал съм за държавата десет милиона рубли икономия!… Раняван съм два пъти през последната война!… Три пъти съм награждаван с орден!…“

„Ние не ви съдим за това! — изхилва ви се в лицето историята чрез следователя. — Каквито и добри дела да сте извършили, то няма връзка със случая.“)

Член 139: Обвиняемият има право да пише показанията си собственоръчно, а в протокола, написан от следователя, да иска внасяне на поправки.

(Ех, де да сме го знаели, когато трябваше! По-точно: де да беше така! Но като милост и винаги напразно молим следователя да пише не „моите гнусни клеветнически измишльотини“, а „моите погрешни изказвания“, не „нашият нелегален склад с оръжие“, а „моят ръждясал нож“.)

О, ако на подследствения преподаваха най-напред тъмничната наука! Ако му разиграваха отначало следствието като репетиция, а вече след това истинското… С повторно арестуваните през 1948 г. не са си позволявали цялата тази следствена игра — тя би била напразна. Но на които им е първица, които нямат опит и знания, те няма и с кого да се посъветват!

Самотата на подследствения! — ето още едно условие за успеха на несправедливото следствие! Върху самотната ограничена свобода трябва да се нахвърли смазващо целият апарат. От мига на арестуването и през целия първи съкрушаващ период на следствието арестуваният трябва по идея да бъде самичък: в килията, в коридора, на стълбището, в кабинетите — никъде не бива да се среща със себеподобни, в ничия усмивка, в ничий поглед не бива да прочете съчувствие, съвет, подкрепа. Органите правят всичко възможно, за да закрият за него бъдещето и да преиначат настоящето: да го заблудят, че приятелите и близките му са арестувани и веществените доказателства — намерени. Да преувеличат своите възможности за разправа с него или близките му или пък своите права за опрощаване (каквито Органите изобщо нямат). Да свържат искреността на „разкаянието“ със смекчаването на присъдата и лагерния режим (такава връзка никога не е съществувала). За краткото време, докато арестуваният е потресен, измъчен и невменяем, да получат от него колкото се може по-непоправими показания, да забъркат колкото се може повече в нищо невиновни хора (някои падат духом до такава степен, че дори молят да не им четат на глас протоколите, нямат сили за това, а само да им дават да подписват и да подписват) — и едва тогава да го прехвърлят от единичната в голямата килия, където той със закъсняло отчаяние ще открие и отчете своите грешки.

Как да не сбъркаш в този двубой? Кой не би сбъркал?

Казахме „по идея да бъде самичък“. Ала в претъпканите затвори на 1937 г. (че и на четиридесет и пета) този идеален принцип току-що арестуваният да се държи в пълна изолация не може да бъде спазен. Почти от първите часове той се озовава в гъсто населената обща килия.

Но това пък си има и своите достойнства, компенсиращи недостатъците. Претъпканата килия не само заменя тесния единичен бокс, но играе ролята на първокласно изтезание, толкова по-ценно, понеже продължава цели денонощия и седмици — и без никакви усилия от страна на следователите: арестуваните взаимно се измъчват. В килията натъпкват толкова арестувани, че не всеки успява да си намери местенце на пода, хората ходят един връз друг и дори изобщо не могат да се движат, а седят върху краката на околните. Така например през 1945 г. в кишиневските КПЗ (килии за предварително задържане) напъхват в единичните килии по осемнадесет човека, в Луганск през 1937-а по петнадесет63, а Иванов-Разумник през 1938-а лежи в стандартна бутирска килия, предназначена за двадесет и пет души, със сто и четиридесет. Той много сполучливо описва бита в затворническата килия през 1937–1938 г. Тоалетните са толкова препълнени, че ги извеждат по нужда само веднъж в денонощието и понякога дори нощем, както и за разходката! В Лубянския приемателен „кучкарник“ той пресмята, че по цели седмици се случва трима души да делят един квадратен метър от пода (преценете как бихте се настанили!).64 В кучкарниците няма прозорци или вентилация, от телата и дишането температурата се покачва до четиридесет — четиридесет и пет градуса, всички седят само по долни гащи (подлагат зимните си дрехи отдолу), голите им тела са плътно прилепени и от чуждата пот кожата хваща екзема. Така прекарват по цели седмици, лишени от въздух и вода (ако не се смятат чорбата и чаят сутрин).

През същата година в Бутирки току-що арестуваните (вече обработени в банята и боксовете) седят по няколко денонощия върху стъпалата на стълбището в очакване тръгващите етапи да освободят килиите. Т-в е лежал в Бутирки седем години преди това — през 1931 г. Той разправя: всичко сме натъпкали под наровете, лежим върху асфалтовия под. Аз лежах седем години по-късно, през 1945-а, и при мен беше така. А наскоро получих от М.К.Б-ч ценно лично свидетелство за бутирската тъпканица през 1918 г.: през октомври същата година (втория месец на червения терор) е толкова претъпкано, че дори пералното помещение е пригодено за женска килия, в която натикват седемдесет жени! А и кога ли Бутирки са били празни?

Ако при това ходиш по нужда само в кофата (или напротив — тя се внася само в определено време, както се практикува в някои сибирски затвори); ако се хранят по четирима от една паница — един я държи върху коленете си; ако час по час измъкват някого на разпит, а другиго вкарват премазан от бой, измъчен от безсъние и сломен; ако видът на тези изтерзани хора убеждава по-добре от всякакви следователски заплахи; ако за тези, които по цели месеци не ги повикват, вече всяка смърт и всякакъв лагер им се струват за предпочитане — ами че тогава може би всичко това напълно заменя теоретичното идеално уединение? А и в такава една тъпканица невинаги ще се решиш да разкриеш душата си пред някого, невинаги ще намериш с кого да се посъветваш. И по-скоро ще повярваш на изтезанията и побоите не когато следователят те заплашва, а когато хората ти показват сами белезите си.

Пак от пострадали научаваш, че ти се прави клизма със сол през гърлото и след това се мъчиш цяло денонощие от жажда (Карпунич). Или пък ти натъркват гърба до кръв с ренде и после го намазват с терпентин. Бригадният командир Рудолф Пинцов опитва и едното, и другото, че му натикват и игли под ноктите, наливат го с вода до пръсване — само и само да подпише протокола с признанието, че на октомврийския парад искал да насочи танковата си бригада срещу правителството65. А от Александров, бившия завеждащ художествения отдел на Общоруското дружество за културни връзки с чужбина — той все се накланя със счупения си гръбначен стълб на една страна и не може да сдържи сълзите си, — научаваш как бие (през 1948 г.) самият Абакумов.

Да, да, самият министър на Държавна сигурност Абакумов ни най-малко не се гнуси от тази черна работа (Суворов на предната линия!), няма нищо против да вземе понякога гумената палка. С още по-голямо удоволствие бие неговият заместник Рюмин. Прави го в Сухановка в „генералския“ следователски кабинет. Кабинетът е облицован с орехова ламперия, по прозорците и вратите има копринени завеси, на пода — голям персийски килим. За да не се повреди тази красота, върху килима се постила за изтезавания мръсна пътечка с петна от кръв. „Така — учтиво се обръща Рюмин, като поглежда гумената си палка с диаметър четири сантиметра, — вие достойно издържахте изпитанието с безсънието. — Александър Долган успява с хитрост да издържи цял месец без сън: спял изправен. — Този път ще опитаме с палката. При нас никой не издържа повече от два-три сеанса. Свалете си панталоните и легнете на пътечката.“ Полковникът сяда върху гърба на изтезавания. Долган се кани да брои ударите. Той още не знае какво е удар с гумена палка по седалищния нерв, ако седалището е отслабнало от дългото гладуване. Болката отеква не в мястото на удара — цепи се главата ти. Още след първия удар изтезаваният обезумява от болка, чупи ноктите си в пътечката. Рюмин удря и се мъчи да улучва точно. Полковникът го притиска отгоре с грамадното си тяло — достойно с трите си големи звезди на пагона да асистира на всесилния Рюмин! (След сеанса пребитият не може да върви, никой не го носи, а го влачат по пода. Седалището скоро подпухва до такава степен, че не се побира в панталоните, а същевременно не са останали почти никакви белези. Следва продължително стомашно разстройство и докато клечи над кофата в единичната си килия, Долган се превива от смях. Предстои му още и втори, и трети сеанс, кожата му ще се напука; в настървението си Рюмин ще почне да го бие в корема, ще пробие перитонеума и червата му ще изскочат във вид на огромна кила, след което ще го отнесат в Бутирската болница с перитонит и временно ще се прекъснат инквизиторските опити да го накарат да извърши подлост.)

Ето как могат да докарат всекиго до смърт! След всичко това ви се струва просто бащинска милувка, когато кишиневският следовател Данилов бие свещеника отец Виктор Шиповалников с ръжен по врата и го влачи за косата. (Свещениците е удобно да бъдат влачени така; а другите пък — за брадите, тътрят ги от единия до другия край на кабинета. А Рихард Ахолу — финландски червеногвардеец, участник в залавянето на Сидни Рейли и командир на рота при потушаването на Кронщатското въстание, го окачват на големите му мустаци — ту за единия, ту за другия, и го държат така по десет минути, без да опира крака до пода.)

Но най-страшното, което могат да направят с теб, е да ти свалят дрехите под кръста, да те сложат по гръб на пода с разтворени крака, върху които, хванали те за ръцете, да седнат помагачите (от прославения сержантски състав), а следователят — случва се да бъде и жена — да застане между разтворените ти крака и с върха на обувката (на дамската обувка) постепенно, равномерно и все по-силно да премазва върху пода това, което те е правело някога мъж, да те гледа в очите и да повтаря, да повтаря своите въпроси или предложения за предателство. Ако не те натиснат преждевременно малко по-силно, ще разполагаш с още петнадесет секунди, за да извикаш, че всичко ще си признаеш, че си готов да предадеш и ония двадесет души, които искат от теб, или да оклеветиш в печата всяка своя светиня…

И да те съди Бог, не хората…

— Няма изход! Всичко трябва да си признаете! — шепнат вкараните в килията провокатори.

— Налага се — за да запазите здравето си! — твърдят трезвите хора.

— Зъбите ти после няма да се върнат обратно — кима ти този, който вече ги няма.

— И да признаваш, и да не признаваш, пак ще те осъдят — заключават онези, които са прозрели същността.

— Които не подписват, ги разстрелват! — пророкува още някой от ъгъла. — За да си отмъстят. За да не оставят следи как се е водело следствието.

— Умреш ли пък в кабинета, ще съобщят на близките ти: лагер без право на кореспонденция. Иди, че търси.

А ако си от ортодоксите, ще се присламчи до теб друг ортодокс и като се оглежда враждебно, за да не го чуят непосветените, ще почне да те увещава разпалено в ухото:

— Наш дълг е да подкрепяме съветското следствие. Обстановката е бойна. Ние сме си виновни: бяхме много мекушави и позволихме да се развъди този мухъл в страната. Води се жестока тайна война. Дори тук около нас — не чуваш ли как се изказват враговете? Партията не е длъжна да се отчита пред всекиго от нас — защо тъй и защо инак. Щом го искат — значи трябва да подписваме.

И още един ортодокс се приближава до тебе:

— Аз подписах срещу тридесет и пет души, срещу всички свои познати. И вас ви съветвам: пишете колкото се може повече фамилни имена, повлечете след себе си колкото се може повече хора! Тогава ще стане ясно, че това е нелепост, и всички ни ще пуснат.

А на Органите именно това е нужно! Съзнателността на Ортодокса и целите на НКВД съвпадат. НКВД има нужда тъкмо от стреловидно ветрило от имена, от такова разширено тяхно възпроизводство. Те са също признак за качествената работа на Органите, тези колчета за мятане на нови примки. „Съучастници! Съучастници! Съмишленици!“ — изтръгват от устата на всички. (Разправят, че Р. Ралов назовал като свой съучастник кардинал Ришелъо, писали го в протокола — и до реабилитационния разпит през 1956 г. това не учудва никого.)

Но тъкмо е станало дума за ортодоксите. За такава чистка е нужен Сталин, разбира се, но е нужна и такава партия; повечето от намиращите се на власт, чак до момента на собственото им задържане, безжалостно арестуват другите, послушно унищожават всеки довчерашен свой приятел или съратник. И всички големи болшевики, увенчани днес с ореола на мъченици, успяват да бъдат и палачи на други болшевики (без да броим как преди това всички те са палачи на безпартийните). Може би смисълът на 1937 г. е именно в това да се види колко малко струва целият техен светоглед, с който те толкова се перчеха, преобръщаха Русия, разгромяваха нейните твърдини, потъпкваха нейните светини — Русия, където самите тях такава разправа никога не ги е заплашвала. Жертвите на болшевиките от 1918 до 1936 г. никога не са се държали толкова жалко, както болшевишките ръководители, когато бурята застига и тях. Ако вземем подробно да проследяваме цялата история на арестите и процесите през 1936–1938 г., ще изпитаме отвращение не само към Сталин и неговите помощници, но и към унизително-отвратителните подсъдими, ще изпитаме погнуса към тяхната душевна низост след предишната им гордост и непримиримост.

…И как? Как да издържиш ти — обзетият от болка, слабият, с твоите живи привързаности, ти, неподготвеният?…

Какво е необходимо, за да бъдеш по-силен от следователя и от цялата тази клопка?

Трябва да влезеш в тъмницата, без да трепериш за дотогавашния си топъл живот. Трябва да си кажеш на прага й: животът свърши, е, малко по-рано, но какво да се прави. Няма да се върна никога повече на свобода. Обречен съм на гибел — сега или малко по-късно, но по-късно ще бъде дори по-тежко, затова по-добре по-рано. Вече не притежавам имущество. Близките ми са мъртви за мен — и аз съм мъртъв за тях. От днес нататък моето тяло е безполезно, чуждо за мен. Само духът и съвестта ми остават скъпи и важни за мен.

Пред такъв арестант следствието трепва!

Побеждава само този, който се отрича от всичко!

Но как да превърнеш своето тяло в камък?

От членовете на бердяевския кръжец например успяват да направят марионетки за съда, но от самия Бердяев — не. Искат да го въвлекат в процеса, арестуват го на два пъти, водят го (1922 г.) на нощен разпит при Дзержински, там присъствува и Каменев (значи също няма нищо против идеологическата борба чрез ЧК). Но Бердяев не се унижава, не моли за милост, а излага твърдо религиозните и нравствените си принципи, според които не приема установената в Русия власт — и не само го признават за безполезен пред съда, но го и освобождават. Защитил е становището си човекът!

Н. Столярова си спомня за една старица, нейна съседка по нар в Бутирки през 1937 г. Водят я на разпит всяка нощ. Две години преди това при нея в Москва пътьом се отбива да пренощува избягалият от заточение бивш митрополит. „Само че не е бивш, а настоящ! Вярно е, имах честта да го приема.“ — „Така, добре. А при кого се канеше да замине от Москва?“ — „Знам, но няма да ви кажа!“ (Митрополитът чрез цяла верига от вярващи успява да избяга във Финландия.) Следователите се сменят и се събират на групи, размахват юмруци пред бабичката, но тя си знае своето: „Нищо няма да измъкнете от мен, ако щете, режете ме на парчета. Страх ви е от началството, страх ви е един от друг, страх ви е дори да ме убиете («да не изтърват нишката»). А мен не ме е страх от нищо! Ако трябва, още сега ще се явя пред Господа да отговарям!“

Има, има и такива през тридесет и седма, които не се връщат в килията за вещите си, след като ги извеждат за разпит. Такива, които предпочитат смъртта, но не подписват нищо срещу други хора.

Не че историята на руските революционери ни е дала по-добри примери за твърдост. Но просто не може да става сравнение, защото нашите революционери никога не са помирисвали истинско добро следствие с петдесет и два похвата.

Шишковски не е изтезавал Радишчев. И Радишчев, според правилата на времето, знае прекрасно, че синовете му ще си останат гвардейски офицери и никой не ще съсипе живота им. И че никой няма да конфискува родовото му имение. И въпреки това по време на краткото двуседмично следствие този именит човек се отрича от убежденията си, от книгите си и моли за пощада.

Николай I не прибягва до зверството да арестува жените на декабристите, да ги кара да крещят в съседния кабинет или да подлага на изтезания самите декабристи — той не се нуждае от такова нещо. Следствието по делото на декабристите е съвсем свободно, дори им дават в затвора да обмислят предварително въпросите си. Нито един от тях не говори след това за недобросъвестно тълкуване на отговорите. Не се иска сметка от „знаещите за подготвяния метеж, но необадили за него“. Още по-малко пък пада подозрение върху близките на осъдените (излиза специален манифест). И всички войници, въвлечени в метежа, са, естествено, помилвани. Но дори Рилеев „отговаря обширно, откровено, без нищо да скрива“. Дори Пестел изплюва камъчето и назовава своите другари (намиращи се на свобода), на които е възложил да заровят „Русская правда“, посочва и мястото за заравянето. Малко са тия като Лунин, които демонстрират неуважението и презрението си към следствената комисия. Повечето се държат бездарно, топят се един друг, мнозина се унижават да молят за прошка! Завалишин стоварва всичко върху Рилеев. Е. П. Оболенски и С. П. Трубецкой побързват да оклеветят Грибоедов — на което дори Николай I не вярва.

В своите „Изповеди“ Бакунин се унижава и се самооплюва пред Николай I и по този начин се отървава от смъртното наказание. Нищожност на духа ли? Или революционна хитрост?

На пръв поглед — колко жертвоготовни трябва да са хората, нагърбили се да убият Александър II! Нали са знаели какъв риск поемат? Но ето че Гриневицки споделя участта на царя, а Рисаков остава жив и попада в ръцете на следствието. И още същия ден той вече разкрива конспиративните квартири и участниците в заговора, от страх за своя млад живот бърза да съобщи на правителството повече сведения, отколкото то очаква! Задавя се от разкаяние, предлага да „разобличи всички тайни на анархистите“.

В края на миналия и началото на този век офицерът от жандармерията тутакси оттегля въпроса си, ако подследственият го намира за неуместен или навлизащ в областта на интимното. Когато в Крести през 1938 г. нанасят на стария политкаторжник Зеленски удари с шомполи, снели му преди това гащите като на хлапак, той се разплаква в килията: „Царският следовател не смееше да ми говори дори на «ти»!“ Или друг пример: от едно съвременно изследване66 научаваме, че у жандармите попада ръкописът на Лениновата статия „За какво мислят нашите министри?“, но те не съумяват да се доберат чрез нея до автора: „На разпита жандармите, както и трябва да се очаква (тук и по-нататък курсивът мой — А.С.), не научават почти нищо от Ванеев (студент — А.С.). Съобщава им всичко на всичко, че «намерените у него ръкописи му са донесени за съхраняване няколко дни преди обиска във вързоп от едно лице, което той не желае да назове…» На следователя не оставало нищо (Как? А краката в ледена вода до глезените? А солената клизма? А палката на Рюмин?…), освен да подложи ръкописа на… експертиза.“

Така нищо и не откриват. Пересветов, който, струва ми се, също прекарва няколко годинки по лагерите, лесно може да изреди похватите, оставащи на разположение на следователя, ако пред него е човекът, съхраняващ статията „За какво мислят нашите министри?“

Но, както пише С. П. Мелгунов: „…онова бе царската тъмница, о бозе почившата тъмница, за която на политическите затворници сега им остава да си спомнят с почти радостно чувство.“67

Тук имаме напредък в представите, вече нова мярка. Както чумаците68 от времето преди Гогол не биха възприели скоростите на реактивните самолети, така и тези, които не са преминали през приемателната месомелачка на ГУЛАГ, не биха могли да обхванат истинските възможности на следствието.

В „Известия“ от 24.5.1959 г. четем: Юлия Румянцева е отведена във вътрешния затвор на нацистки лагер, за да разберат къде е нейният съпруг, избягал от същия лагер. Тя знае, но отказва да отговори! За несведущия читател това е пример за героизъм. За читателя с горчиво гулаговско минало това е образец на следователска некадърност: Юлия не умира от изтезания и не е докарана до умопомрачение, а просто след един месец е пусната жива и здрава.

* * *

Всички тези мисли, че трябва да станеш като камък, ми бяха още напълно неизвестни. Бях не само неподготвен да прережа топлите връзки със света, но още дълго ме ядеше отвътре, че са ми отнели при ареста стотиците ми трофейни моливи „Фабер“. По-късно от затворническата дистанция съм се връщал към своето следствие и не съм намирал основания да се гордея с него. Разбира се, можех да се държа по-твърдо и вероятно да се отърва по-лесно. През първите седмици ме бяха обзели някакво умопомрачение и апатия. И ако не ме гризе в спомените ми някакво разкаяние, то е, слава Богу, защото никого не предадох. А съм бил близо до това.

Нашето (с моя съидейник Николай Виткевич) попадане в затвора носеше хлапашки характер, макар да бяхме вече фронтови офицери. Пишехме си с него по време на войната между два участъка на фронта и въпреки военната цензура нямахме търпение почти откровено да излагаме в писмата своите политически възмущения и хули, с които обсипвахме най-Мъдрия от Мъдрите, прозрачно закодиран от нас от Баща на Орач. (Когато по-късно по затворите си разказвах историята, предизвиквах с нашата наивност само смях и учудване. Казваха ми, че не били срещали в живота такива будали. И аз се убедих в това. Веднъж, когато четох изследването за делото на Александър Улянов, узнах, че са ги хванали по същия начин — по непредпазливата им кореспонденция, и само това е спасило на 1 март 1887 г. живота на Александър III.)

Участникът в групата Андреюшкин изпраща до свой приятел в Харков откровено писмо: „… твърдо вярвам, че (у нас) ще има най-безпощаден терор, и то в най-близко време… Червеният терор е любимата ми Тема… Безпокоя се за моя получател (той вече не за пръв път пише подобни писма! — А.С.)… ако той такова, мен също да ме таковат, а не е желателно, защото ще повлека след себе си доста полезни хора…“ И пет седмици продължава спокойно издирването по това писмо — от Харков, за да се разбере кой го е писал до Петербург. Фамилното име на Андреюшкин е установено едва на 28 февруари — и на 1 март атентаторите вече с бомбите им, са арестувани на Невския проспект преди самото покушение!

Кабинетът на моя следовател И. И. Езепов бе висок, просторен и светъл, с огромен прозорец (застрахователното дружество „Русия“ е строено не за изтезания) и за да се ползува петметровата му височина, бяха окачили четириметров вертикален, в цял ръст, портрет на могъщия Властител, към когото аз, песъчинката, бях изразил своята омраза. От време на време следователят заставаше пред него и се впускаше в театрални уверения: „Готови сме да дадем живота си за него! Готови сме да легнем под танковете за него!“ Пред това почти олтарно величие на портрета моето бръщолевене за някакъв пречистен ленинизъм изглеждаше жалко и аз, кощунственият хулител, бях достоен само за смърт.

Съдържанието на нашите писма беше такова, че даваше по онова време сериозен материал да ни осъдят и двамата; от момента, когато са почнали да се събират върху масата на цензурните оперативници, моята съдба и съдбата на Виткевич са били решени, просто са ни оставили да си довоюваме, за да донесем полза. Но по-безпощадното е, че вече година всеки от нас носеше неотлъчно в полевата си чанта по един екземпляр от „Резолюция 1“, която съставихме при една от фронтовите ни срещи, за да я пази при всички обстоятелства. Тази „резолюция“ беше енергична стегната критика срещу цялата система на измама и потисничество в нашата страна и както се полага на една политическа програма, набелязваше по какъв начин да се поправи държавният живот. Накрая завършваше с фразата: „Изпълнението на всички тези задачи е невъзможно без организация.“ Дори без всякакво следователско престараване това бе документ, зараждащ нова партия. Че на всичко отгоре в писмата ни имаше и такива бисери — как след победата ще водим „война след войната“. Така че моят следовател бе облекчен от необходимостта да измисля нещо за мен и се мъчеше само да хване на въдицата всички, на които аз някога съм писал или които някога са ми писали, както и да разбере няма ли нашата младежка група някакъв по-зрял ръководител. Аз дръзко и почти демонстративно изказвах в писмата си до мои връстници и връстнички бунтовни мисли — а приятелите ми, кой знае защо, продължаваха да ми отговарят! И дори в своите отговори също си позволяваха подозрителни изрази.69 И сега Езепов искаше от мен, подобно на Порфирий Петрович70, да му обясня всичко това свързано: след като сме си позволявали да се изразяваме така в цензурираните си писма, какво ли пък сме могли да си кажем на четири очи? Не можех да го убедя, че всички тези резки изказвания бяха намерили място само в писмата ни. Но ето че с помътнения си мозък сега трябваше да изплета нещо твърде правдоподобно за срещите ми с приятелите (такива срещи се споменаваха в писмата), което да се връзва с написаното, да бъде на самия гребен на политиката — и все пак да не попада под Наказателния кодекс. Че и всички тези обяснения да се избълват на един дъх от устата ми и да убедят и най-обиграния следовател недвусмислено в моята наивност, незначителност и крайна откровеност. А и — което е най-важното — да отклоня моя ленив следовател от намерението да се разтършува в проклетия багаж, който бях донесъл в проклетия си куфар — четири бележника с фронтовите ми дневници, изписани ситно-ситно, на места вече нечетливо, с блед твърд молив. Тези дневници бяха моята претенция да стана писател. Не вярвах в силата на нашата удивителна памет и през всичките години на войната се мъчех да записвам всичко, което виждах (това е още половин беда!), и всичко, което чувах от хората. Несъобразително привеждах там от начало до край разказите на своите другари от полка — за колективизацията, за глада в Украйна, за тридесет и седма година, и понеже исках да съм точен и не бях имал още вземане-даване с НКВД, прозрачно посочвах източника на тези разкази. От самото ми арестуване, когато оперативните служители наблъскаха тези дневници в куфара ми, запечатани с червен восък, и ми наредиха да го нося до Москва — сърцето ми го стягаха нажежени клещи. И ето че всички тези разкази, толкова естествени там, на предната линия, пред лицето на смъртта, сега бяха стигнали до подножието на четириметровия кабинетен Сталин — и предвещаваха сурова участ на моите чисти, мъжествени и бунтовни полкови другари.

Тези дневници ме потискаха повече от всичко на следствието. И за да отклоня следователя от желанието да се поблъска с тях и да измъкне оттам жилото на свободното фронтово племе, аз, колкото трябваше, се разкайвах и колкото трябваше, проглеждах за своите политически заблуди. Изнемогвах от това ходене по острието на бръснача — докато не видях, че никого не водят при мен на очна ставка; докато не се появиха явни признаци за края на следствието; докато на четвъртия месец всички мои тетрадки с фронтовите дневници не полетяха в адското гърло на лубянската пещ, докато не се разхвърча на червени парцали още един погинал в Русия роман и не полетяха като черни пеперуди сажди от най-високия комин.

Разхождахме се под този комин — в бетонната кутийка, върху покрива на Болшая Лубянка, на равнището на шестия етаж. Но дори над шестия етаж стените се издигаха три човешки боя. В ушите си чувахме Москва — надсвирването на автомобилните клаксони. А виждахме само този комин, часовоя на кулата на седмия етаж и нещастния къс от Божието небе, което се бе паднало да се простира над Лубянка.

О, тези сажди! Те непрекъснато падаха през тоя първи следвоенен май. Бяха толкова много при всяка наша разходка, че решихме помежду си: Лубянка изгаря архивите си, насъбрани от памтивека. Моят унищожен дневник бе само минутна струйка в този черен дим. И си спомнях студеното слънчево утро през март, когато седях веднъж при следователя. Той ми задаваше обичайните груби въпроси; записваше изопачено думите ми. Слънцето блещукаше в стапящите се ледени шарки на огромния прозорец, през който ми идеше да скоча — поне в смъртта да зърна за миг Москва, да стана на пита от петия етаж върху паважа както в детството ми моят непознат предшественик, който скочил в Ростов на Дон (от „Тридесет и трета“). През размразените от леда бразди върху стъклото на прозореца се виждаха московските покриви и над тях весели пушеци. Но аз гледах не натам, гледах камарата ръкописи, запълнила догоре средата на полупразния тридесетметров кабинет, току-що стоварена, още несортирана. В тетрадки, в папки, в саморъчни подвързии, на вързани и невързани връзки и просто на отделни листове лежаха като надгробна могила на погребания човешки дух ръкописи и тази могила с конусовидната си височина се издигаше високо над следователската маса, като едва не закриваше от мен самия следовател. И изпитах братска жал към труда на този неизвестен ми човек, когото бяха арестували предишната нощ, а плодовете на обиска си бяха изтърсили на сутринта върху паркетния под на инквизиционния кабинет, пред краката на четириметровия Сталин. Седях и гадаех: чий ли необикновен живот са докарали през нощта за изтезаване, за гавра и накрая за изгаряне?

О, колко замисли и творчески усилия са погинали в това здание — цяла изчезнала култура! О, сажди, сажди от лубянските комини! Но най-обидното е, че потомците ще сметнат нашето поколение за по-глупаво, по-бездарно и по-безсловесно, отколкото е било в действителност!…

* * *

За да прокараме права линия, е достатъчно да отбележим всичко на всичко две точки.

През 1920 г., както си спомня Еренбург, ЧК поставя пред него въпроса така: „Докажете, че не сте агент на Врангел.“

А през 1950-а един от видните полковници на МГБ, Фома Фомич Железов, обявява на арестуваните: „Няма да се мъчим да доказваме вината му (на подследствения). Нека той ни докаже, че не е имал враждебни намерения.“

И върху тази людоедски елементарна права се нанизват безчетните спомени на милиони!

Какво ускоряване и опростяване на следствието, неизвестни дотогава на човечеството! Органите изобщо се отказват от труда да търсят доказателства! Хванатото зайче, треперещо и бледо, лишено от правото да пише на когото и да било, да позвъни по телефона, да получи нещо от външни хора, лишено от сън, храна, хартия, молив и дори от копчетата си, сложени върху голата табуретка в ъгъла на кабинета, трябва самичко да издири и поднесе на безделника следовател доказателства, че не е имало враждебни намерения! И ако не може да ги представи (а откъде ли и би могло да ги изнамери?), потвърждава пред следствието приблизителните доказателства за своята виновност!

Знам случай, когато един старец, прекарал в немски плен, все пак съумява, докато седи на голата табуретка и разперва босите си пръсти, да докаже на своето чудовище следовател, че не е изменил на родината и дори не е имал такова намерение! Скандален случай! И какво, освободили ли са го? Друг път! — разказваше ми той в Бутирки, а не на Тверския булевард. Към основния следовател тогава се присъединява втори, те прекарват със стареца кротко вечерта в спомени, а след това двамата подписват свидетелски показания, че същата вечер гладният и капнал за сън стар човек водил пред тях антисъветска агитация! Той им говори простодушно, но те не го слушат простодушно! Предават стария човек на трети следовател, който снема от него неоснователното обвинение в измяна на родината, но старателно му лепва същата десетка за антисъветска агитация по време на следствието.

Престанало да бъде търсене на истината, следствието в трудните случаи се превръща от самите следователи в отбиване на задължението на палачи, в леките — просто в прекарване на времето, в основание за получаване на заплата.

А леки случаи има винаги — дори през прословутата 1937 г. Бородко например е обвинен, че шестнадесет години преди това е посетил родителите си в Полша, без да има задграничен паспорт (а баща му и майка му живеели на десетина километра от него, но дипломатите отстъпили с подписа си Белорусия на Полша, а през 1921 г. хората не били свикнали и още си ходели на гости както преди). Следствието трае половин час: Ходил ли си? — Ходих. — Как? — Ами че с кон. — На ти тогава десет години КРД (КонтраРеволюционна Дейност).

Но такава експресивност намирисва на стахановски темпове, които не намират последователи сред сините фуражки. По Процесуалния кодекс за всяко следствие се полагат два месеца, а при затруднения се разрешава да се иска от прокурорите отсрочка на няколко пъти по още един месец (и прокурорите, естествено, отказват). Че нали е глупаво да си похабяваш здравето, без да се възползуваш от тези отсрочки и, според заводския израз, да си вдигаш сам нормите. Престарали се с крясъците и юмруците през първата ударна седмица на всяко следствие, поизчерпали волята и характера си (според Вишински), следователите са заинтересовани да протакат колкото се може повече следствието, за да се занимават предимно със стари, спокойни дела и с по-малко нови. Просто се смята за неприлично да приключиш едно политическо следствие за два месеца.

Държавната система наказва сама себе си за своята недоверчивост и липса на гъвкавост. Дори на елитните си кадри не се доверява; навярно и тях самите кара да се разписват в началото и края на работното време, а що се отнася до арестантите, извикани за следствие — на всяка цена, за контрол. Какво им остава на следователите, за да си подсигурят счетоводните начисления? Да викнат някой от своите подследствени, да го накарат да седне в ъгъла, да му зададат някой заплашителен въпрос, а самите те, забравили за него, дълго да четат вестника, да си пишат конспекта за политпросветата или лични писма, да си ходят на гости (като оставят на свое място за цербери конвоите). И както си бъбри кротко на дивана с отбилия се при него колега, следователят понякога се опомня, поглежда застрашително подследствения и изтърсва:

— Виж го ти него, проклетника! Ама че мръсник! Ама нищо, ще се намерят и за него девет грама!

Моят следовател използуваше често и телефона. Например позвъни на жена си вкъщи и като ме стрелка с очи, й казва, че днес ще води цялата нощ разпити, така че да не го чака до сутринта (а сърцето ми изтръпва: значи ще ме държи цяла нощ!). Но веднага след това набира телефона на любовницата си и в мъркащи тонове се договаря да прекара нощта при нея (ех, ще поспим! — олеква ми на сърцето).

Така безпорочната система се смекчава само от пороците на своите изпълнители.

Други пък, по-любознателни следователи, обичат да използуват такива „празни“ разпити за разширяване на жизнения си опит: разпитват подследствения за фронта (за същите тези немски танкове, под които не са имали време да легнат); за обичаите в европейските и презокеанските страни, които е посещавал; за тамошните магазини и стоки; особено пък за обичаите в чуждестранните бардаци и за разни истории с жени.

Според Процесуалния кодекс прокурорът трябва да следи неотстъпчиво за нормалния ход на всяко следствие. Но никой в наше време не го е виждал с очите си, докато не настъпи тъй нареченият разпит при прокурора, означаващ, че следствието е наближило края си. Бях отведен на такъв разпит и аз.

Подполковник Котов — спокоен, сит, безличен блондин, нито лош, нито добър, изобщо никакъв — седеше зад бюрото си и преглеждаше с прозявка за пръв път папката с моето дело. Петнадесетина минути продължи и пред мен да я прехвърля мълчаливо (разпитът бе неизбежен и също се регистрираше, тъй че нямаше смисъл да преглежда папката в друго нерегистриращо се време, а на всичко отгоре да обременява паметта си с подробности още няколко часа). Мисля, че той не можа да види нищо свързано там. После вдигна безразличен поглед към стената и отпуснато попита дали имам да добавя нещо към своите показания.

Би трябвало да ме попита: имам ли някакви претенции към хода на делото? Не е ли упражнено насилие над волята ми, не са ли допуснати нарушения на законността? Но прокурорите отдавна бяха престанали да задават такива въпроси. А и каква полза да ти ги задават? Цялата тази сграда, хилядите стаи на министерството и петте му хиляди следствени сгради, вагони, пещери и землянки, пръснати по целия Съюз, тъкмо това и вършеха — да нарушават законността, така че едва ли ние с него можехме да променим нещо. Пък и всички що-годе висшестоящи прокурори заемаха своите постове със съгласието на същата тази Държавна сигурност, която… трябваше да контролират.

Неговата вялост и миролюбието му, и умората от тези безкрайни глупави дела някак си ми се предадоха. И аз не повдигнах пред него въпросите за истината. Помолих само за поправката на една безсмислица: по делото бяхме обвинявани двама, но водеха следствието ни поотделно (моето в Москва, на приятеля ми — на фронта), по такъв начин аз се водех по делото като един човек, а ме обвиняваха по единадесети параграф, т.е. като група. Логично го помолих да снеме тази добавка на единадесети параграф.

Той попрелисти още четири-пет минути папката, явно не намери там нашата организация, но все едно въздъхна, разпери ръце и каза:

— Какво да правим? Един човек е човек, а двама души са хора.

И натисна звънеца, за да ме отведат.

Скоро след това, по късна доба в късния май, в същия прокурорски кабинет с претенциозен бронзов часовник върху мраморната плоча на камината, ме извика моят следовател за „двеста и шест“ — така по члена на НПК се наричаше процедурата по преглеждането на делото от същия подследствен и вземането на последния му подпис. Без ни най-малко да се съмнява, че ще получи подписа ми, следователят вече бе седнал и тракаше на машината обвинителното заключение.

Отворих дебелата папка и още на вътрешната страна на корицата в напечатания текст прочетох нещо поразително: че в хода на следствието съм имал, оказва се, правото да внасям писмени жалби срещу неправилно водене на следствието и че следователят е задължен да подшива към делото хронологично тези мои жалби! В хода на следствието! А не след приключването му…

Уви, за такова право не знаеше нито един от хилядите арестанти, с които по-късно лежах.

Запрелиствах по-нататък. Видях фотокопия от моите писма и напълно изопаченото тълкуване на техния смисъл от неизвестни коментатори (от рода на капитан Либин). Видях и хиперболизираната лъжа, в каквато капитан Езепов бе оформил моите предпазливи показания.

— Не съм съгласен. Вие сте водили неправилно следствието — не твърде решително казах аз.

— Няма как, ще почнем всичко отначало! — зловещо стисна той устни. — Ще те натикаме, където държим полицаите.

И дори се пресегна да вземе като че ли от мен тома с „делото“. (Аз мигом го затиснах с пръст.)

Светеше златисто залязващо слънце някъде през прозорците на петия етаж на Лубянка. Беше май. Прозорците на кабинета, както всички външни прозорци на министерството, бяха плътно затворени, дори залепени като за през зимата — та пролетното ухание и цъфтежът да не проникнат в тези тайни стаи. Бронзовият часовник на камината удари тихо и последният слънчев лъч угасна.

Да почнем отначало?… Струва ми се, по-лесно бих умрял, отколкото да започна всичко отначало. Пред мен все пак се очертаваше някакъв живот. (Ако можех да зная само какъв!…) И после — заплашват ме с място, където държат полицаите. И изобщо не бива да го ядосвам, от това зависи в какви нюанси ще напише обвинителното заключение.

И го подписах. Подписах го заедно с единадесети параграф (дори само нашата „Резолюция“ стигаше за него). Тогава не знаех още тежестта му, бяха ми казали, че не добавял години. Заради единадесети параграф попаднах в каторжен лагер. Пак заради единадесети параграф след „освобождаването“ бях изпратен без всякаква присъда на вечно заточение.

А може да е било за добро. Без едното и другото нямаше да напиша тази книга…


Моят следовател не прилагаше спрямо мен нищо друго освен безсънието, лъжата и заплахите — напълно законни методи. Ето защо той не ме накара, както правят за презастраховка престараващите се следователи, да се подписвам за неразгласяване по 206-и член: че аз, еди-кой си, се задължавам под страх от углавно наказание (неизвестно по какъв член) никога на никого да не разказвам за методите, с които се е водело следствието ми.

В някои областни управления на НКВД това мероприятие се прилага серийно: напечатаната декларация за неразгласяване се пробутва на арестувания заедно с присъдата на ОСО. (И отново след това при освобождаването от лагера — декларация, че на никого няма да разказвате за лагерния режим.)

И какво излиза? Нашият навик към покорство, нашият превит (или пречупен) гръбнак не ни позволява нито да се откажем, нито да се възмутим от този бандитски метод да се заличават следите.

Ние сме загубили мярката си за свобода. Няма с какво да определим къде започва тя и къде свършва. От нас вземат, вземат, вземат тези нямащи край декларации за неразгласяване всички, на които им хрумне.

Вече не знаем: имаме ли право да разказваме за събитията в своя собствен живот?

(обратно)

Четвърта глава
СИНИТЕ КАНТОВЕ

В цялото това изтегляне между зъбните колелета на великото Нощно заведение, където смилат нашата душа, а самото ни месо провисва като дрипите на някой голтак, ние твърде много страдаме, погълнати от своята мъка, за да погледнем проницателно и пророчески измъчващите ни нощни палачи. Преливащата отвътре мъка изпълва очите ни — иначе какви историци само щяхме да сме за своите мъчители! — самите те не могат да се опишат в плът и кръв. Но уви: всеки бивш арестант подробно си спомня за своето следствие, как са го изтезавали и на каква низост са го принудили — а често не си спомня дори името на следователя, камо ли да се замисли за самия този човек. Така и аз помия повече и по-интересни неща за всекиго, с когото съм лежал в една килия, отколкото за капитан Езепов от Държавна сигурност, срещу когото съм седял в кабинета му доста време.

Единственият общ и точен спомен, който запазваме, е тази гнилота — пространството, проядено цялото от гнилоч. И вече след десетилетия, без да изпадаме в злоба или обида, пазим в претръпналите си сърца това уверено впечатление за тях като за долни, злоради, злочести и — може би объркани хора.

Известен е случаят, когато Александър II, същият, когото революционерите вземат на мушката и седем пъти се опитват да убият, отишъл веднъж в сградата на предварителния арест на Шпалерна (чичото на Големия дом) и наредил да го затворят в единична килия 227, където стоял повече от час — искал да се почувствува в положението на тези, които държал там.

Не можем да отречем, че за монарха това е било нравствен подтик, потребност и опит да погледне на нещата духовно.

Но не можем да си представим как някой от нашите следователи — до Абакумов и Берия включително, ще поиска, макар и за час, да се постави на мястото на затворника, да поседи и помисли в единична килия.

Службата не им налага да са образовани, с широка култура и възгледи — и те не са такива. Службата не изисква от тях да мислят логично — и те не се опитват. Службата изисква от тях само да изпълняват точно директивите и да са глухи за страданията — и те са точно такива. Ние, преминалите през ръцете им, усещаме до задушаване техните туловища, напълно лишени от общочовешки представи.

Следователите, по-добре от всички, си даваха сметка, че делата са скалъпени! Освен на съвещанията те не биха могли да си говорят сериозно, че разобличават престъпници. И въпреки това изписваха лист след лист протоколите за нашата гибел. Не е ли както при криминалните престъпници: „Днес умри ти, а аз утре!“

Те разбираха, че делата са скалъпени, и въпреки това се трудеха над тях година след година. Как да си го обясним?… Или пък са си налагали да не мислят (а това е вече разрушаване на човека), приели са за естествено: така трябва! Този, който пише за тях инструкции, не може да греши.

Но доколкото си спомням, и нацистите се оправдаваха със същото!

Никой не би могъл да избегне сравнението между гестапо и МГБ: прекалено съвпадат годините и методите. Още по-естествено сравняват онези, които сами са минали и през гестапо, и през МГБ, както Евгений Иванович Дивнич, емигрант. Гестапо го обвинява в комунистическа дейност сред руските работници в Германия, МГБ — във връзки със световната буржоазия. Изводът на Дивнич не е в полза на МГБ: изтезават го и едните, и другите, но гестапо все пак иска да се добере до истината и когато обвинението отпада, го освобождава. МГБ не търси истината и няма намерение да изпуска когото и да било от ноктите си.

Или пък Прогресивното учение е непоклатима идеология? Следователят в зловещия Оротукан (командировка71 на Колима през 1938 г. като наказателна мярка) се разчувствувал от това, че М. Лурие, директор на Криворожкия комбинат, се съгласява бързо да подпише втората си лагерна присъда, и когато остава свободен, му казва: „Не мисли, че ни е приятно да прилагаме въздействие! (Така гальовно назовава той изтезанията.) Но ние сме длъжни да вършим всичко, което иска от нас партията. Ти си стар партиец — как би постъпил на наше място?“ И Лурие май се съгласява почти с него (подписва толкова лесно може би тъкмо защото също е мислил вече така?). Ами че толкова убедително е.

Но най-често е налице цинизмът. Сините кантове са наясно с хода на месомелачката и той им допада. Следователят Мироненко в Джинджинските лагери (1944 г.) казва на обречения Бабич, проникнат дори с гордост от рационалната си теория: „Следствието и съдът са само юридическа форма, те повече с нищо не ще променят вашата участ, която е предрешена. Ако трябва да бъдете разстрелян, дори да сте абсолютно невинен, пак ще ви разстрелят. Ако пък трябва да ви оправдаят (това очевидно се отнася до техните — А.С.), колкото и да сте виновен — ще бъдете реабилитиран и оправдан.“ Началникът на I следствен отдел на западно-казахстанската областна Държавна сигурност заявява без недомлъвки на Адолф Цивилко: „Че как да те пуснем, след като си ленинградчанин!“ (тоест с голям партиен стаж).

„Стига да има човек — дело лесно ще му скалъпим!“ — шегуват се мнозина от тях, това е тяхна пословица. Според нас — изтезание, според тях — добре свършена работа. Жената на следователя Николай Грабишченко (Волгоканал) умилено казва на съседите си: „Коля го бива много в службата му. Един дълго не си признавал — дадоха го на Коля. Той поговорил през нощта с него и оня изпял всичко.“

И защо толкова се впрягат с такова усърдие в надпреварата не за истината, а за цифрите на обработените и осъдените? Ами защото така им е по-удобно, за да не изпаднат от общата струя. Защото тези цифри са гаранция за спокойния им живот, за надбавките към заплатата, за наградите и по-високите чинове, за разширяването и благосъстоянието на самите Органи. При едни прилични цифри може и да побезделничиш, да караш през куп за грош и нощем да го удариш на живот (както и правят). Докато ниските цифри водят до уволнение и разжалване, до загубване на келепира — защото Сталин не би повярвал, че в някой район, град или военна част няма негови врагове.

Така че те не изпитват милосърдие, напротив — чувствуват се засегнати и се озлобяват срещу вредно упорствуващите арестанти, които не желаят да бъдат превръщани в цифри и не се поддават на безсънието, карцера и глада! Чрез отказа си да си признаят те усложняват личното положение на следователя, мъчат се да повалят сякаш самия него! — и тук вече всички средства са добри! Като ще е борба, да е борба! Пъхат ти маркуча в гърлото, гълтай солената вода!


Лишени поради естеството на работата и житейския си избор от горната сфера на човешкото битие, служителите на Синьото заведение толкова по-стръвно се отдават на живота в долната сфера. А там над тях властвуват и ги направляват най-неизтребимите (освен глада и пола) инстинкти на долната сфера: инстинктът за власт и инстинктът за облаги. (Особено инстинктът за власт. В нашите десетилетия властта се оказа по-важна от парите.)

Че властта е отрова, е известно от хилядолетия. Никой никога да не получава материална власт над другите! Но за човек, вярващ в нещо, което е висше, над всички нас, и поради това със съзнанието, че то е ограничено, властта още не е смъртоносна. За хората без горната сфера властта е трупна отрова. Няма спасение за тях от тази зараза.

Помните ли какво пише Толстой за властта! Иван Илич заема служебно положение, което му дава възможност да погуби всекиго, когото иска да погуби! Всички хора без изключение са в ръцете му, могат да му доведат като обвиняем всекиго, и най-важния. (Написано сякаш за нашите сини! Тук няма какво повече да добавим!) Главният интерес и привлекателността на службата му се свеждат до мисълта тази власт („и до възможността му да я смекчи“ — уточнява Толстой, но това вече никак не се отнася до нашите юначаги).

Каква ти привлекателност! — направо упоителност! Как да не е упоение — ти си още млад, между нас казано, си сополанко, съвсем доскоро родителите ти са се чудили какво да те правят, къде да те наредят на работа, тъпак като тебе не иска и да учи, но завършваш онази тригодишна школа — и ето колко високо излиташ! Как се променя твоето положение в живота! Как се променят и жестовете ти, и погледът, и извръщането на главата! Заседава научният съвет на института — ти влизаш и всички те забелязват, всички дори трепват; не се натискаш за председателския стол, нека ректорът се мъчи на него, ще седнеш отстрани, но всички разбират, че главният тук си ти, спецчаст. Можеш да поседиш пет минути и да си отидеш, в това е твоето предимство пред професорите, сигурно те чакат по-важни задачи — но после ще поприсвиеш вежди (или по-добре устни) над тяхното решение и ще кажеш на ректора: „Не може. Имаме съображения…“ И точка! И никой няма да го оспорва! Макар да си особист72, смершевец, някакъв си лейтенант, старият снажен полковник, командир на частта, става при твоето влизане, гледа да те котка, да ти угажда, с началник-щаба няма да седне да пие, но тебе те кани на масата си. Нищо, че си само с две малки звездички, това дори е забавно: твоите звездички имат съвсем друга тежест, измерват се по друга скала, не по тая за обикновените офицери (и понякога, в спецпоръченията, ви се разрешава да прикачите и майорски като псевдоним, като условност). Над всички хора в тази войскова част или в този завод, или в този район имаш власт, къде по-голяма от тази на командира, директора, секретаря на районния комитет. Те се разпореждат с тяхната служба, с техните доходи, с доброто им име, а ти — със свободата им. И никой не ще посмее да каже нещо за теб на събрание, никой не ще посмее да пише нещо за теб във вестника — не само лошо! и хубаво — не ще посмеят!!! Не бива да те споменават, сякаш си светиня, божество! Ти съществуваш, всички те усещат — но като че ли те няма! Ето защо ти си над явната власт от момента, в който си се прикрил с тази небесна фуражка. Какво вършиш ти — никой не смее да провери, затова пък всеки подлежи на твоята проверка. Затова пред тъй наречените обикновени граждани (а за теб — просто пънове) подобава да си придаваш загадъчен дълбокомислен израз. Нали единствено ти знаеш спецсъображенията и никой повече. Ето защо винаги си прав.

Едно само никога не забравяй: и ти щеше да си същият пън, ако не бе имал щастието да станеш брънка от Органите — това гъвкаво, монолитно живо същество, обитаващо държавата както тенията тялото на човека — и всичко оттук нататък е твое, всичко е за теб — стига само да си верен на Органите! За тебе винаги ще се застъпят! И ще ти помогнат да видиш сметката на всеки, който те обиди! И да премахнеш всяка пречка от пътя си! Но — трябва да си верен на Органите! Прави всичко, което ти наредят! Те ще имат грижата за теб и за твоето място: днес ти си спецчаст, утре ще заемеш креслото на следователя, а накрая може би ще заминеш краевед на езерото Селигер (1931 г., Илин), отчасти може би за да си полекуваш нервите. Или пък от града, в който вече доста си се прославил, ще заминеш може би за другия край на страната като пълномощник по въпросите на църквата (ревностният ярославски следовател Волкопялов — пълномощник по въпросите на църквата в Молдавия). Или ще станеш отговорен секретар на Съюза на писателите (един друг Илин, Виктор Николаевич, бивш генерал-лейтенант в Държавна сигурност). Не се изненадвай от нищо: само Органите знаят, останалите просто са оставяни да си поиграят: някакъв си там заслужил деятел на изкуствата или герой в социалистическите сфери, но — духни, и него го няма. („Кой си ти?“ — пита генерал Серов в Берлин световноизвестния биолог Тимофеев-Ресовски. „А ти кой си?“ — парира го Тимофеев-Ресовски с наследствената си казашка дързост. „Учен ли сте?“ — поправя се Серов.)

Работата на следователя изисква, разбира се, усилия: трябва да ходиш в службата и денем, и нощем, да седиш там часове наред — но не си напрягай мозъка над „доказателствата“ (нека за това мисли следственият), не се замисляй — виновен ли е, не е ли, — прави това, което е нужно на Органите, и всичко ще бъде наред. От самия теб вече ще зависи да проведеш следствието по-приятно, да не се умориш твърде много, да понамажеш, най-малкото — да се позабавляваш. Както си седиш, изведнъж ти хрумва ново въздействие — еврика! — викаш по телефона приятелите, обикаляш по кабинетите, разказваш — те ще се пръснат от смях! Над кого да го изпробваме, момчета? Толкова е скучно — през цялото време все едно и също, колко са ти омръзнали тези треперещи ръце, молещи очи, тази страхлива покорност — поне един да вземе да се съпротивлява! „Обичам силните противници! Приятно е да им превиваш врата!“ (Това го казва ленинградският следовател Шитов на Г.Г-в.)

Ами ако се случи някой силен, който пред нищо не отстъпва, пред когото всичките ти похвати остават без резултат? Вбесен ли си? Няма защо да се сдържаш! Това е огромно удоволствие, това е полет! Да дадеш воля на яростта си, да няма прегради за нея! Та тъкмо в такова състояние плюят в устата на проклетия подследствен! (Случай с Василиев при Иванов-Разумник.) Тъкмо в такова състояние влачат свещениците за косата им! И пикаят в лицето на поставения на колене! След яростта се чувствуваш истински мъж!

Или пък разпитваш „момиче за чужденци“ (Есфир Р., 1947 г.). Е, ще я попсуваш, ще я попиташ: „Да не би пък на американеца да му е ръбест? Не ти ли стигаха тия на руснаците?“ Не изпускай случая, това е нещо като задгранична командировка! И започваш да я разпитваш с пристрастие: как? В какви пози?… И още в какви?… Подробно! С всеки детайл! (И за мен ще е полезно, и на момчетата ще разкажа!) Момичето се черви, плаче, това, тъй да се каже, не се отнася до делото. „Не, отнася се! Говори!“ И ето каква е твоята власт! — тя ти разказва всичко подробно, ако искаш, ще ти го нарисува, ако искаш, и образно ще ти го покаже, няма друг изход, в твоите ръце са и карцерът, и присъдата й.

Наредил си да ти изпратят стенографистка (следователят Похилко, Кемеровското ГБ) да записва разпита — случва се хубавичка, тутакси бъркаш в пазвата й пред очите на подследствения хлапак (ученика Миша Б.) — няма какво да се стесняваш пред него, все едно не е човек.

И от кого изобщо да се стесняваш? Ако си по женската част (и кой ли не е?) — ще бъдеш глупак да не използуваш своето положение. Едни ще се покорят на силата ти, други ще отстъпят от страх. Срещнеш ли някъде някое момиче, набележиш ли си го — твое ще е, няма къде да се дява. Хвърлил си око на някоя чужда жена — твоя е! — защото нищо не ти коства да прибереш мъжа й.

Отдавна имам сюжет за разказ „Покварената жена“. Но едва ли ще се наканя да го напиша, ето го. В една авиационна далекоизточна част малко преди корейската война някакъв подполковник, върнал се от командировка, научава, че жена му е в болница. Случва се така, че лекарите не скриват от него: половата й област е повредена от патологично отношение. Подполковникът се втурва при жена си и изкопчва признанието, че е виновен особистът в тяхната част, старши лейтенант (впрочем като че ли самата тя е била склонна). В яростта си подполковникът изтичва до особиста в кабинета му, измъква пистолета си и го заплашва да го убие. Но много скоро старши лейтенантът го принуждава да се огъне и да си тръгне жалък, с подвита опашка: заплашил го, че ще го прати в най-ужасния лагер, където ще се моли да умре, за да се отърве от мъките. Заповядал му да прибере жена си такава, каквато е (нещо в нея е било нарушено безвъзвратно), да живее с нея, да не смее да се развежда или оплаква — и това е цената, срещу която ще остане на свобода! И подполковникът му се подчинява напълно. (Разказа ми го шофьорът на този особист.)

Сигурно има доста подобни случаи: това е област, в която е особено съблазнително да употребиш властта си. Един гебист принуждава (1944 г.) дъщерята на армейски генерал да се омъжи за него със заплахата, че иначе ще приберат баща й. Тя има годеник, но за да спаси баща си, се омъжва за гебиста. В краткото си съпружество си водила дневник, който праща на възлюбения си, след което слага край на живота си.

Не, това трябва да го изпиташ — какво е да си синя фуражка! Всяка вещ, която видиш, е твоя! Всяко жилище, което си харесаш, е твое! Всяка жена е твоя! Всеки враг е премахнат от пътя ти! Земята под краката ти е твоя! Небето над теб е твое, синьо!!!


А ламтежът към богатството вече е всеобщ. Как да не използуваш такава власт и такава безконтролност за обогатяване? Трябва да си светец!…

Ако имахме възможността да научаваме коя е скритата движеща сила на отделните арести — с изненада щяхме да видим, че при общата закономерност на арестуването в три четвърти от случаите частният избор кого да арестуваш, личният жребий зависи от хорската корист и отмъстителност и в половината от тези случаи от користните сметки на местното НКВД (и, естествено, на прокурора, не можем да го делим от тях).

Как започва например 19-годишното пътешествие на Василий Григориевич Власов на Архипелага? От случая, при който той, тогава завеждащ районната потребителска кооперация, организира продажба на платове за партийния актив (а че не за народа — това никого не смущава), ала жената на прокурора не успява да купи нищо: не била там, самият прокурор Русов пък не се престрашава от неудобство да иде на щанда, а Власов не се досеща: „Ще ви запазя“ (той и по характер не е човекът, който ще го каже така). И още: прокурорът Русов води в недостъпния за останалите партиен стол приятеля си, който, естествено, няма право да се храни там (т.е. гостът му не е достатъчно висок), а управителят на стола не разрешава да се даде храна на приятеля му. Прокурорът настоява Власов да накаже управителя, а Власов не го прави. И още, по същия начин той обижда и районното НКВД. И го причисляват към дясната опозиция!…

Съображенията и действията на сините кантове биват толкова дребнави, че да се чуди човек. Милиционерският инспектор Сенечко взема от арестувания армейски офицер планшетката и походната му сумка и ги ползува пред него. Пак той с протоколна хитрост отнема от друг вносните му ръкавици. (При настъплението на фронта особено ги тормози това, че техните трофеи не са първите.) Контраразузнавачът от 48-а армия, който ме арестува, хвърли око на моята табакерка — дори не табакерка, а някаква служебна немска кутийка, но с привлекателен ален цвят. И заради тази дреболия извърши цял служебен маньовър: отначало не я записа в протокола („Може да си я задържите“), после заповяда отново да ме обискират, макар предварително да знаеше, че в джобовете ми вече няма нищо. „Ах, ето какво още има! Да му се отнеме!“ И за да не протестирам: „Отведете го в карцера!“ (Кой царски жандарм би се осмелил да постъпи така със защитник на отечеството?) На всеки следовател се отпуска известно количество цигари за поощряване на призналите си и доносниците. Има и такива, които си присвояват всички тези цигари. Те хитруват дори с часовете за следствие, с нощните часове, за които им плащат по по-висока тарифа: забелязвахме в нощните протоколи, че времето „от“ и „до“ е разтеглено. Следователят Фьодоров (гара Решети, пощенска кутия 235) при обиска в жилището на Корзухин, който още е на свобода, си присвоява ръчния му часовник. По време на ленинградската блокада следователят Николай Фьодорович Кружков заявява на Елизавета Викторовна Страхович, съпругата на своя подследствен К. И. Страхович: „Трябва ми юрган. Донесете ми!“ Тя му отвръща: „Стаята, в която държа зимните вещи, е запечатана.“ Тогава той тръгва с нея към дома й; без да сваля гебистката пломба, отвинтва цялата дръжка на вратата („Ето как работи НКГБ!“ — весело се шегува) и започва да измъква оттам дебелите дрехи, като пътьом тъпче джобовете си с кристални сервизи. (На свой ред и Е.В. му изнася каквото може от вещите си. „Стига толкова, моля ви се!“ — уж я спира той, но продължава да мъкне.)

През 1954 г. тази енергична и неумолима жена (мъжът й е простил всичко, дори смъртната присъда, и я уговаря: остави ги!) свидетелствува на процеса срещу Кружков. Тъй като това не е първият случай с Кружков и следователно явно накърнява интересите на Органите, го осъждат на 25 години. Но дали ще е за дълго?…

Подобни случаи нямат край, може да се издадат хиляда „Бели книги“ (като се почне от 1918 г.), стига системно да бъдат разпитани бившите арестанти и техните жени. Възможно е да има и да е имало сини кантове, които никога не са крали, нищо не са присвоявали, но аз изобщо не мога да си представя такъв кант! Просто не разбирам: при неговата система на възгледи какво би го възпряло, ако някоя вещ му хареса? Още в началото на 30-те години, когато ни събираха в младежки щурмови отряди и трябваше да строим първата петилетка, те прекарваха вечерите в аристократично-западен стил, например в салоните на Конкордия Йосе, техните дами вече се контеха с чуждестранни тоалети — откъде намираха всичко това?

Да вземем дори фамилните им имена — сякаш ги назначават на работа по тях! В кемеровското областно ГБ например в началото на 50-те години работят: прокурорът Трутнев, началникът на следствения отдел майор Шкуркин, неговият заместник, подполковник Баландин, техният следовател Скорохватов. Събрани сякаш нарочно на едно място! Всички наведнъж! (За Волкопялов и Грабишченко вече говорихме.) Съвсем нищо ли не отразяват фамилните имена на хората, още повече когато са събрани накуп?73

И пак тази арестантска памет: Иван Корнеев е забравил името на полковника от ГБ, приятел на Конкордия Йосе (тяхна, оказва се, обща позната), с когото е лежал заедно във Владимирския изолатор. Този полковник е съчетано въплъщение на инстинктите за власт и обогатяване. В началото на 1945 г., в „най-трофейното“ време, той издействувал да го прехвърлят в оная част на Органите, които (начело със самия Абакумов) контролират този грабеж, тоест гледат да плячкосат повече не за държавата, а за себе си (и преуспяват). Нашият герой омитал цели вагони, вдигнал си няколко вили (една в Клин74). След войната така се развихря, че веднъж заповядва на новосибирската гара да изгонят всички от ресторанта, а за себе си и своята компания — да му съберат момичета и жени, които да танцуват голи върху масите. Но и това е щяло да му се размине, стига да не бил нарушил един друг важен закон, както е било и с Кружков: той тръгва срещу своите. Кружков заблуждава Органите, а този постъпва още по-лошо: хваща се на бас, че ще съблазни не какви да е жени, а жените на своите колеги по оперчекистка работа. И не му го прощават — затворен е в политизолатора по член 58! Пръскал се от злоба как тъй смеят да го затварят него, без да се съмнява, че ще отменят решението. (Може и да са го отменили.)

Тази фатална съдба — също да ги тикнат в затвора, не е чак толкова рядка за сините кантове. Пълна гаранция срещу това няма, но, кой знае защо, те лошо усвояват уроците от миналото. Най-вероятно все пак поради липса на по-висок разум, а по-ниският ум им говори: рядко се случва, такива се броят на пръсти, на мен ще ми се размине, а и моите няма да ме оставят.

Своите наистина гледат да не те оставят в бедата, има някакво мълчаливо условие: своите да се ползуват е привилегировано положение в затвора (полковник И. Я. Воробьов в марфинската спецтъмница или същият В. Н. Илин на Лубянка — повече от 8 години). Онези, които ги изолират в единични килии за лични прегрешения, благодарение на тази кастова предвидливост не се чувствуват обикновено зле и така неизменното им усещане за безнаказаност в службата намира оправдание. Известни са впрочем няколко случая, когато лагерни оперативни работници са били затваряни да излежават присъдата си в общи лагери, дори са се срещали там със свои бивши зекове и никак не им е било лесно (например оперслужителят Муншин, мразещ до смърт Петдесет и осмия член и опиращ се на рецидивистите, е напъхан от същите тези рецидивисти да лежи под наровете. Ние обаче не разполагаме със средства да узнаем по-подробно за тези случаи, за да имаме възможност да ги обясним.

Но най-много рискуват гебистите, които попадат в потока (и те си имат свои потоци…). Потокът е стихия, по-силна дори от самите Органи, и тук вече никой не ще ти помогне, за да не бъде повлечен и той в същата пропаст.

Ала и в последната минута, стига да имаш добра информация и остро чекистко съзнание, можеш да се измъкнеш от лавината, като докажеш, че не си свързан с нея. Така например капитан Саенко (не харковският дърводелец чекист от 1918–1919 г., прочут с разстрелите си, с това, че забива шашката си в тялото, че чупи пищялите, че сплесква главите с топузи и гори с адски камък75 — но може би е негов роднина?) имал слабостта да се ожени по любов за кавежедистката Коханска. И не щеш ли, още при надигането на вълната научава: ще вкарват в затвора кавежединците. По това време той е началник на Оперативния отдел в ЧК към архангелското ГПУ. Без да губи нито минута, какво мислите, че прави той? — арестува любимата си жена — и дори не като кавежединка, а изфабрикува срещу нея дело. И не само оцелява, но се и издига по служба — става началник на томското НКВД. (Също сюжет — малко ли са такива! — може да свърши работа на някого.)

Потоците се раждат по някакъв тайнствен закон за обновяване на Органите — периодично малко жертвоприношение, та оставащите да получат пречистен вид. Органите трябва да се сменят по-бързо от нормалното растене и стареене на човешките поколения: определени стада от гебисти трябва да бъдат лишени от главите е цикличност, с каквато есетровите риби отиват да загиват върху речните камъни, за да бъдат заменени с новоизлюпените рибки. Този закон е добре известен на по-високия разум, но самите сини кантове не искат да го признаят и предвидят. И в отредения звезден час и кралете на Органите, и тузовете на Органите, и самите министри подлагат глави под собствената си гилотина.

Ягода повежда след себе си цяла чарда. Навярно много от славните имена, от които все още се възхищаваме на Беломорканал, са попадали в тази чарда, а фамилиите им по-късно са били зачерквани от поетичните редове.

Много скоро след това недълговечният Ежов подкарва втора чарда. Някои от най-добрите рицари на 37-а година загиват в тази струя (но не бива да преувеличаваме, далеч-далеч не всички най-добри). По време на следствието самият Ежов е бит, изглежда жалък. И ГУЛАГ осиротява при тези арести. Едновременно с Ежов например са арестувани и началникът на Финансовото управление на ГУЛАГ, и началникът на Санитарното управление на ГУЛАГ, и началникът на ВОХР76 на ГУЛАГ, и дори началникът на Оперативния отдел на ЧК при ГУЛАГ — началникът на всички лагерни кръстници!

И след това идва потокът на Берия.

А тромавият самоуверен Абакумов се препъва преди това сам.

Някой ден историците на Органите (ако архивите не бъдат изгорени) ще разкажат това стъпка по стъпка — и в цифри, и с блясъка на имената.

А аз тук ще се спра само накратко върху историята на Рюмин—Абакумов, която научих случайно. (Няма да повтарям онова, което успях да кажа за тях на друго място.)77

Рюмин, издигнат от Абакумов и негов приближен, идва при него в края на 1952 г. със сензационното съобщение, че лекарят професор Етингер уж признал: лекувал е (с цел да ги умъртви) Жданов и Шчербаков. Абакумов отказва да повярва, той познава тази кухня и решава, че Рюмин много си въобразява. (А Рюмин е чувствувал по-добре какво иска Сталин!) За проверка същата вечер устройват кръстосан разпит на Етингер и правят различен извод. Абакумов: че няма никакво основание за „дело срещу лекарите“, Рюмин: че има. На сутринта се канят да проверят още веднъж, но по чудесата на Нощното заведение Етингер умира същата нощ! На сутринта Рюмин през главата на Абакумов, без негово знание, се обажда по телефона в ЦК и моли да бъде приет от Сталин! (Не мисля, че точно това е била най-решителната му стъпка. Решителната му стъпка, след която вече поставя главата си на карта, е, че предния ден не се съгласява с Абакумов, а през нощта убива може би Етингер. Но знае ли някой тайните на тези Дворове? А може би е имал връзка със Сталин от по-рано?) Сталин приема Рюмин и дава ход на делото срещу лекарите, Абакумов е арестуван. По-нататък Рюмин води делото срещу лекарите като че ли самостоятелно, през главата дори на Берия! (Има признаци, че малко преди смъртта на Сталин положението на Берия е било критично — и може би Сталин е бил ликвидиран чрез него.) Една от първите стъпки на новото правителство е да се откаже от делото срещу лекарите. Тогава е арестуван и Рюмин (още по времето на Берия), но Абакумов не е освободен! На Лубянка се установява нов ред и за пръв път от нейното съществуване прагът й е престъпен от прокурор (Д. П. Терехов). Рюмин се държи превзето, подмазва се, „нямам вина, държат ме неоснователно“, моли да го подложат на разпит. По обичая си смуче бонбон и на забележката на Терехов го изплюва върху дланта си: „Извинявайте.“ Абакумов, както вече споменахме, прихва да се смее: „Мистификация!“ Терехов му показва удостоверението си за проверка на Вътрешния затвор на МГБ. „Такива може да се направят петстотин!“ — махва с ръка Абакумов. Като „патриот на ведомството“ най-вече го обижда не това, че са го затворили, а че се опитват да засегнат Органите, които за нищо в света не могат да бъдат подчинени! През юли 1954 г. Рюмин е осъден (в Москва) и разстрелян. А Абакумов продължава да е в затвора! На разпита казва на Терехов: „Имаш много красиви очи, ще ми бъде жал да те разстрелям! Откажи се от моето дело, откажи се с добро.“78 Един ден Терехов го извиква и му дава да прочете вестника със съобщението за разобличаването на Берия. По онова време това е почти космическа сензация. Абакумов го прочита, без да му трепне окото, обръща на другата страница и се зачита в спорта! В друг случай, когато при разпита присъствува един от големите гебисти, подчинен доскоро на Абакумов, той го пита: „Как сте могли да допуснете следствието по делото на Берия да се води не от МГБ, а от прокуратурата?! (Той си знае пак своето!) Вярваш ли си, че мен, министъра на Държавна сигурност, ще ме съдят?!“ — „Вярвам.“ — „Тогава вземай си шапката. Органите повече не съществуват!…“ (Той, разбира се, досущ като необразован военен куриер е гледал твърде мрачно на нещата.) Докато лежи на Лубянка, Абакумов се страхува не толкова от съда, колкото да не го отровят (все пак достоен син на Органите!). Отказва се от затворническата храна и яде само яйца, които купува от лавката. (Но му е липсвала техническа култура, мислел е, че не могат да го отровят с яйца.) От пребогатата лубянска тъмнична библиотека чете книгите само на… Сталин (който го хвърля в затвора)! Е, това е по-скоро демонстрация или предварителна сметка, че сталинистите не могат да не вземат връх. Но той лежи цели две години. Защо не го пускат на свобода? Въпросът не е наивен. Ако се съди по престъпленията срещу човечността, потънал е до гуша в кръв, но не единствено той! А всички останали отървават кожите. И тук има тайна: носи се смътният слух, че навремето той лично бил изтезавал Люба Седих, снахата на Хрушчов, жената на най-големия му син, изпратен по времето на Сталин в наказателен батальон и там загинал. Затова и арестуван по времето на Сталин, го съдят по времето на Хрушчов (в Ленинград) и го разстрелват на 18.ХП. 1954 г.79

Ала напразно се е терзаел: от това Органите не загиват.

* * *

Но както съветва народната мъдрост: „Говори с вълка, но говори и срещу вълка.“

Откъде се пръкна в нашия народ това вълче племе? Чуждо на корена ни, на кръвта ни?

Нека да не бъдем прекалени светци и всеки от нас да се запита: а ако животът ми бе потръгнал по-иначе — нямаше ли и аз да стана такъв палач?

Ако трябва да отговорим честно, въпросът е страшен. Спомням си трети курс на университета през есента на 1938 г. Нас, хлапетии комсомолци, ни викат да се явим в районния комитет на комсомола веднъж, втори път и, почти без да ни питат дали сме съгласни, ни пъхат в ръцете анкетни листове: един вид — зарежете ги тия ваши физико-математически и химически факултети, родината има нужда да постъпите в школите на НКВД. И винаги е било така — нужно е не просто на някого си там, а на самата родина, някакъв чин знае всичко за нея и ви говори.

Година преди това същият този районен комитет ни бе вербувал в авиационните школи. И пак искахме да се откачим от тях (жал ни беше да зарязваме университета), но не така упорито, както в този случай.

Сега, след четвърт столетие, е близко до ума: та нима не сме разбирали какви арести се извършват наоколо, как измъчват хората по затворите и в каква мръсна история ни натикват? Не!!! Ами че гарваните се движеха нощем, а ние бяхме от тези — дневните, със знамената. Откъде да знаем за арестите и защо да мислим за тях? Беше ни абсолютно все едно, че са сменени всички областни вождове. Били прибрали двама-трима от професорите — да не би да ходим на танци с тях? Напротив, сега по-лесно ще си вземем изпитите. Ние, двадесетгодишните, крачехме в колоната на връстниците на Октомври и като негови връстници ни очакваше най-светло бъдеще.

Не е лесно да се определи вътрешното, необосновано с никакви доводи съображение, което ни възпираше да дадем съгласието си да постъпим в школата на НКВД. За това нямаха никаква вина посещаваните от нас лекции по исторически материализъм: от тях ни беше ясно, че борбата срещу вътрешния враг е горещ фронт, почетна задача. Това противоречеше и на нашата практическа изгода: по онова време провинциалният университет не ни обещаваше нищо освен учителско място в някой затънтен селски край и мизерна заплата. Това, което изпитвахме, не можеше да се назове с думи (а и да можеше, опасявахме се да го споделяме помежду си). Съпротивляваше се някакъв център не в главата, а в гърдите. Дори от всички страни да ти набиват: „Трябва!“, и в собствената ти глава също да кънти: „Трябва!“, гърдите ти се дърпат: не искам, противно ми е. Правете без мен каквото щете, мен ме няма.

Това си имаше своите далечни корени, още от Лермонтов. От ония десетилетия в руския живот, когато за порядъчния човек не е имало гласно и откровено по-унизителна и противна служба от жандармерийската. Не, от още по-отдавна. Без сами да знаем, ние се откупвахме с медни монети от разменените прадядовски жълтици, от времената, когато нравствеността още не се е смятала за относителна и доброто е било отличавано от злото просто със сърцето.

Все пак тогава някои от нас бяха вербувани. Мисля, че ако са искали да бъдат по-настойчиви, биха могли да пречупят всички ни. И ето че искам сега да си представя: ако в навечерието на войната бях вече с ромбчета върху сини петлици — какво щеше да излезе от мен? Може, разбира се, да се лаская сега, че сърцето ми не би се стърпяло и бих взел да възразявам, да им тръшна вратата. Но докато лежах върху тъмничните нарове, кой знае защо, започнах да преразглеждам своя истински път на офицер — и се ужасих.

Не бях от тези, които станаха офицери направо от студентската скамейка, натъпкали главите си с интеграли. Преди това бях изкарал половин година тежка войнишка служба и като че ли изнесох всичко на гърба си, което ще рече винаги да си готов да се подчиняваш с хлътнал корем на хора, може би недостойни за теб. А след това още половин година ме изтезаваха в школата. Не трябваше ли да отнеса завинаги оттам горчилката на войнишката служба, да запомня как е мръзнала кожата ми и как са я съдирали? Не. Забодоха ми за утешение две звездички върху пагона, после трета, четвърта — и забравих всичко!

Дали поне бях запазил студентското си свободолюбив? Такова у нас никога не е имало. У нас имаше строелюбие, маршелюбие.

Добре си спомням, че именно в офицерската школа взех да изпитвам радост от това, че опростявам: да бъда военен и за нищо да не се замислям. Радостта да живея като останалите, както е прието в нашите военни среди. Радостта да забравя определени душевни тънкости, присъщи ми от детството.

В школата бяхме непрекъснато гладни, озъртахме се откъде да докопаме някой излишен залък, завиждахме на успелите да изхитруват преди нас. Най-много се страхувахме, че няма да ни оставят да дослужим до ромбчетата (изпращаха непроизведените на Сталинградския фронт). А ни обучаваха като млади хищници: да ни озлобят още повече, за да си го връщаме после на когото трябва. Не си доспивахме — след отбоя можеха да те накарат да маршируваш сам (под командата на сержанта) — за наказание. Или вдигаха нощем целия взвод, за да го строят пред някой непочистен ботуш: на ви сега! Той, подлецът, ще го чисти и докато не блесне, няма да мръднете оттук.

И в страстното очакване на ромбчетата ние усъвършенствувахме тигърската офицерска походка и металния глас на командите.

И ето — заболи сме вече ромбчетата! И само след месец, докато формирам батареята си в тила, аз вече карам моя немарлив войник Бербеньов да марширува след отбоя под командата на сержант Метлин, който не ми се подчинява… (Бях забравил тази история, искрено бях забравил с годините всичко това! Спомням си го едва сега над листа хартия…) И някакъв стар полковник, пристигнал при нас за някаква ревизия, ме повика да ме засрами. А аз (и това след университета!) се оправдавам: така ни учеха в школата. Тоест ще рече: за какви общочовешки възгледи може да става дума, след като сме в армията?

(Толкова повече пък в Органите?…)

Самолюбието ти се натрупва в сърцето както сланината в свинята.

Давах категорични заповеди на подчинените си, убеден, че по-добри от тези заповеди не може да има. Дори на фронта, където смъртта би трябвало да приравни всички ни, моята власт ме възвисяваше над подчинените. Изслушвах ги седнал, а те стояха „мирно“ пред мен. Прекъсвах ги по средата на думата и ги наставлявах. С тези, които можеха да ми бъдат бащи и дядовци, говорех на „ти“ (те с мен, естествено — на „вие“). Изпращах ги под дъжда от снаряди да връзват прекъснатите кабели, за да се възстанови звуковото разузнаване и да не бъда упрекнат от началството (така загина Андреяшин). Ядях офицерското си масло с бисквити, без да се замислям защо те се полагат на мен, но не и на войника. И, разбира се, на двамина ни се полагаше прислужник (а за по-благородно — „ординарец“), когото товарех как ли не с работа и карах да се грижи за моята персона, да ни готви отделно храна от войнишката. (Е, виж, следователите на Лубянка нямат ординарци, не можем да ги упрекнем в това отношение.) Карах войниците да превиват гръб, да ми копаят специална землянка на всяко ново място и да трупат отгоре й по-дебели греди за по-голямо удобство и сигурност. Какво да говорим, в моята батарея се случваше да има дори гауптвахта, да! — каква ли може да бъде тя в гората? — също трапче, малко по-добро от горохо вейката дивизионна гауптвахта, защото беше покрита, и с войнишка дажба. В нея държах затворени Вюшков за загубването на един кон и Попков за лошо поддържане на карабината. И чакайте, чакайте! — спомням си още: бяха ми ушили планшетка от немска кожа (не човешка, разбира се, а от шофьорска седалка), но без ремък. Това не ми даваше покой. Не щеш ли, видели, че някакъв партизански командир (от местния районен комитет) носи тъкмо такъв ремък — и му го свалили: ами че ние сме армия, по-старши сме! (Сенченко, оперативникът, помните ли го?) Е, накрая няма да забравя и как ми отнеха алената трофейна табакерка, дето толкова много й треперех…

Та ето какво правят от човека пагоните. И къде се дяна всичко онова, което ми бе внушавала моята баба пред иконката! И къде се дянаха пионерските ми мечти за бъдещото свято Равенство!

Когато в командния пункт на бригадния командир смершевци ми смъкваха тези проклети пагони заедно с ремъка и ме затикаха към техния автомобил, дори в този момент на преобърнатата ми съдба аз, уязвен, мислех как ще мина разжалван през стаята на телефонистите — нали редниците не биваше да ме виждат такъв!


На другия ден след ареста започна моята пеша Владимирка80: изпращаха поредния улов по етапен ред от армейското във фронтовото контраразузнаване. От Остероде до Бродници ни караха пеш.

Когато ме изведоха от карцера да се строя, вече стояха седем арестанти, в три двойки и половина, с гръб към мен. Шестима бяха с износени, овехтели руски войнишки шинели, на гърба на които с неизтриваща се бяла боя беше написано с едри букви „SU“ — това значеше „Sowjet Union“, вече бях срещал този знак по гърбовете на нашите военнопленници, тъжно и виновно мъкнещи се напред към освободилата ги армия. Бяха ги освободили, но в това освобождаване не се долавяше взаимна радост: съотечествениците им ги гледаха по-мрачно, отколкото немците, а в близкия тил постъпваха с тях ето как значи: натикваха ги в затвора.

Седмият арестант беше цивилен немец в черен костюм, черно палто и с черна шапка, прехвърлил петдесетте, висок, спретнат, с бяло лице, хранен с мед и масло.

Поставиха ме в четвъртата двойка и сержантът татарин — началник на конвоя, ми кимна да взема куфара си, запечатан и оставен настрани. В него бяха офицерските ми неща и всичко писмено, иззето от мен — като доказателство за вината ми пред съда.

Тоест как така да взема куфара? Той, сержантът, искаше от мен, офицера, да взема и да нося куфара си? Тоест мъчнопреносима вещ, нещо недопустимо по новия вътрешен устав, а до мен с празни ръце ще вървят шестима редници? И представител на победената нация?

Не го изразих толкова сложно пред сержанта, но казах:

— Аз съм офицер. Да го носи немецът.

Никой от арестуваните не се обърна при тези мои думи: обръщането бе забранено. Само съседът ми в двойката, също SU, ме изгледа с учудване (когато са напускали нашата армия, тя все още не е била такава).

А сержантът от контраразузнаването не се учуди. Макар че в неговите очи не бях, разбира се, офицер, той бе обучаван по същия начин както и аз. Извика при себе си в нищо непровинилия се немец и му заповяда да носи куфара, толкова повече че той не бе разбрал и разговора ни.

Всички ние, останалите, сложихме ръцете зад гърба си (военнопленниците нямаха дори торбички, бяха напуснали родината с празни ръце, с празни ръце се и завръщаха) и нашата колона от четири двойки, наредени в тил, потегли. Не се полагаше да разговаряме с конвоя, още по-категорично бе забранено това помежду ни било по време на път, било при почивките или нощувките… Като подследствени трябваше да се движим сякаш с невидими преградки, сякаш затворени всеки в своя единична килия.

Бяха едни променливи ранни пролетни дни. Ту ще плъзне рядка мъгла и унило ще зажвака воднистата кал под ботушите дори на твърдото шосе, ту небето ще се изчисти и меко-жълтеникавото, още неуверено в своите възможности слънце ще огрее хълмовете с вече почти стопен по тях сняг и ще ни покаже прозрачен света, който предстоеше да напуснем. Ту ще налети враждебен вихър и ще забрули от черните облаци сякаш не бял дори сняг, вледеняващо ще ни зашиба в лицето, в гърба, под краката и ще накваси нашите шинели и партенки.

Гърбовете на шестимата отпред, на неизменните шестима. Имах достатъчно време да разглеждам и да разглеждам разкривените безобразни печати SU и лъскавото черно кадифе върху яката на немеца. Имах достатъчно време да премисля и досегашния си живот и да осъзная настоящия. А — не можех. Вече цапардосан по главата със сопата — не го осъзнавах.

Гърбовете на шестимата. В тяхното поклащане не се долавяше нито одобрение, нито порицание.

Немецът скоро капна. Прехвърляше куфара от ръка в ръка, държеше се за сърцето, правеше знаци на конвоя, че не издържа повече. И тогава съседът му в двойката, военнопленник, изпитал Господ знае какво в немския плен (а може би и милосърдие?), взе по своя воля куфара от ръцете му и го понесе.

Носеха го след това и останалите, също без каквато и да е заповед на конвоя. И отново немецът. Но не и аз.

И никой не ми каза дори дума.

Срещнахме веднъж дълъг празен обоз, Ездачите ни оглеждаха с интерес, някои се изправяха в каруците в цял ръст, зяпаха. И скоро разбрах, че тъкмо моята персона бе източник за тяхното оживление и озлобеност — рязко се отличавах от останалите: шинелът ми беше нов, дълъг, ушит по тялото ми, петлиците му още не бяха отпрани и несрязаните му копчета лъщяха на надничащото слънце като евтино злато. Отлично се виждаше, че съм офицер, съвсем пресен, току-що заловен. Отчасти навярно самото това развенчаване ги бе развълнувало приятно (някакъв отблясък на справедливост), но по-скоро в натъпканите им с политпросвета глави не се побираше, че могат да арестуват така и техния ротен командир, а бяха решили задружно, че аз съм от онази страна. — Пипнаха ли те, власовска гадино?!… Да го разстрелят, мръсника му с мръсник!!! — разгорещено крещяха ездачите в тиловия си гняв (най-отявленият патриотизъм се проявява винаги в тила) и добавяха какви ли не псувни.

Струвах им се някакъв международен измамник, когото обаче са заловили — и оттук нататък настъплението на фронта ще тръгне още по-бързо и войната ще свърши по-скоро.

Какво можех да им отговоря? Беше ми забранено да казвам каквото и да било, а трябваше да обясня на всекиго целия си живот. Как да им дам да разберат, че не съм диверсант? че съм техен приятел? че съм тук заради тях? И само се усмихвах… Пресрещах погледите им и им се усмихвах от етапната си арестантска колона! Но усмивката ми им се струваше по-лоша и от насмешка и те още по-ожесточено, по-яростно ме обсипваха с оскърбления и размахваха юмруци.

А аз се усмихвах, изпълнен с гордост, че съм арестуван не за кражба, не за измяна или дезертьорство, а защото по силата на догадката бях прогледнал за злодейските кроежи на Сталин. Усмихвах се, че искам и може би все ще успея да променя поне от-малко нашия руски живот.

А през това време моя куфар — го носеха…

И дори не чувствувах укора за това! И дори ако моят съсед, чието хлътнало лице беше обрасло с вече двуседмична мека брада, а очите му бяха изпълнени със страдание и познание, дори ако и той ме беше упрекнал в този момент на ясен руски език, че съм унизил честта на арестанта, като съм потърсил помощ от конвоя, че се поставям над другите, че съм надменен — нямаше да го разбера! Просто нямаше да го разбера — за какво ми говори? Ами че аз съм офицер!…

Ако на седмина от нас предстоеше да умрат по пътя, а осмия конвоят би могъл да спаси — нищо не би ми попречило да се провикна:

— Сержант! Спасете мен. Аз съм офицер!…

Ето какво значи да си офицер дори когато пагоните ти не са сини!

А ако плюс това са и сини? Ако ти е внушено, че и сред самите офицери си нещо повече? Че ти е доверено нещо повече, отколкото на другите, че знаеш повече от другите и заради всичко това трябва да натикваш главата на подследствения между краката и така да го напъхваш в тръба?

Защо пък и да не го напъхваш?…

Приписвах си безкористно себеотрицание. А всъщност бях — изпечен палач. И ако бях попаднал в школата на НКВД по времето на Ежов — дали по времето на Берия нямаше да се окажа точно на мястото си?…

Нека читателят захлопне тук книгата, ако очаква, че тя ще бъде политическо разобличение.

Де да беше толкова просто! — има някъде черни хора, вършещи злонамерено черни дела, и се иска само да ги различим от останалите и да ги ликвидираме. Ала линията, разделяща доброто от злото пресича сърцето на всеки човек. И кой би унищожил макар и частица от собственото си сърце?…

През живота на едно сърце тази линия се измества в него, като ту бива изтласквана от радостното зло, ту освобождава място за изгряващото добро. Един и същ човек на различна възраст, в различни житейски ситуации е съвсем различен. Ту е по-близко до дявола, ту до светеца. А името не се мени и на него му приписваме всичко.

Сократ ни е завещал: опознай самия себе си!

И пред ямата, в която вече се каним да блъснем нашите оскърбители, се спираме изтръпнали: просто сме имали късмета не ние да бъдем палачите, а те.

И ако нас би ни призовал самият Малюта Скуратов81 — щяхме ли да пропуснем случая?…

От доброто до лошото има една крачка, казва пословицата.

Ще рече, и от лошото до доброто.

Достатъчно бе да се надигне в обществото споменът за беззаконията и изтезанията, за да започнат от всички страни да ни обясняват, пишат и възразяват: там (в НКГБ-МГБ) се срещаха и добри!

Знаем ги тези ваши „добри“: същите, които шепнеха на старите болшевики „дръжте се!“, че и скришом им пробутваха по някое сандвиче, затова пък обсипваха наред останалите с ритници. И ако изключим партиите — нямаше ли там просто по човешки добри хора?

А изобщо такива там не би трябвало да има: просто избягваха да ги вземат там, оглеждаха ги при приемането. Такива сами се изхитряха да се измъкнат. По време на войната един летец от Ленинград след болницата в Рязан моли в туберкулозния диспансер: „Открийте ми нещо! Принуждават ме да постъпя на работа в Органите!“ Рентгенолозите му измислят туберкулозен инфилтрат — и в Държавна сигурност се отказват да го вземат на работа.

Който е попадал по погрешка — или се е нагаждал към тази среда, или е бил изхвърлян оттам, натирван, че дори попадал върху релсите. И все пак — не са ли оставали и добри?

В Кишинев един млад лейтенант гебист казва на Шиповалников още месец преди да бъде арестуван: заминете, заминете, искат да ви арестуват! (Сам ли? Или майка му го е пратила да спаси свещеника?) А след ареста става така, че тъкмо той конвоира отец Виктор. И се тюхка: защо не заминахте?

Или друг случай. Имаше при мен един взводен командир. Казваше се Овсянников. Нямах на фронта по-близък човек от него. Половината война сърбахме заедно от едно канче, дори под обстрел — между две експлозии, за да не ни изстива чорбата. Беше селско момче с такава чиста душа и с такъв непредвзет поглед, че нито нашата школа, нито офицерството бяха успели да го развалят. Той и мен можа да смекчи до голяма степен. Бе подчинил цялото това офицерство у себе си на едно: да запази по възможност живота и силите на своите войници (а сред тях имаше и много на възраст). Тъкмо от него за пръв път разбрах какви са сега селото и колхозите. (Той говореше за тях без раздразнение, без чувство на протест — просто както водата в гората отразява дърветата — с най-малките подробности.) Когато ме арестуваха, бе потресен, написал ми най-добра бойна характеристика, отнесъл я на дивизионния за подпис. И след демобилизацията търсел чрез близките ми как да ми помогне (а годината е 1947, малко се различава от 1937 г.!). На следствието аз се страхувах най-вече заради него — да не почнат да четат фронтовия ми дневник: бях записал неговите разкази. Когато ме реабилитираха през 1957 г., исках много да го намеря. Помнех адреса му на село. Пиша му веднъж, втори път — няма отговор. Хванах някаква нишка — завършил бил Ярославския педагогически институт, оттам ми отговориха: „изпратен е на работа в органите на Държавна сигурност“. И таз хубава! Но ми стана още по-интересно. Пиша му на градския адрес — никакъв отговор. Минаха няколко години, излезе „Иван Денисович“. Е, сега, мисля си, ще се обади! Не! След още три години моля един свой ярославски кореспондент да го потърси и му предаде в ръце писмото ми. Така и направил, писа ми: „Само че той май не е чел «Иван Денисович»…“ И наистина, защо му е да знае какво става по-нататък с осъдените?… Този път Овсянников не можеше повече да мълчи и се обади: „След института ми предложиха да постъпя на работа в Органите и реших, че и този път ще бъде успешно. (Какво да е успешно?…) Не преуспявах на новото си поприще, туй-онуй не ми харесваше, но работя «без палка», няма да подведа, струва ми се, другаря си. (Ето го и оправданието — другарството!) Сега вече не се замислям за бъдещето.“

Това бе всичко… А предишните ми писма уж не ги бил получил. Не му се иска да се срещнем. (Ако се бяхме срещнали, мисля, че щях да напиша по-добре цялата тази глава.) Последните сталински години той е бил вече следовател. През същите години, когато лепваха на всички подред по четвърт век лишаване от свобода. И как ли всичко това се е връзвало там в неговото съзнание? Как се е замъглявало? След като помнех предишния непорочен самоотвержен момък, как можех да повярвам, че всичко е безвъзвратно? че в него не са останали живи кълнове?…

Когато следователят Голдман дава на Вера Корнеева да подпише 206-и член, тя се досеща за правата си и започва подробно да вниква в делото на всички седемнадесет участници в „религиозната“ им група. Той побеснява, но не може да й откаже. За да не се ядосва повече с нея, я отвежда в голямата канцелария, в която седят половин дузина различни сътрудници, и излиза. Отначало Корнеева започва да чете, но сетне от само себе си възниква разговор, та сътрудниците да си убият, изглежда, времето — и тогава Вера преминава на всеослушание към истинска религиозна проповед. (Да можехте да я познавате! Това е един лъчезарен човек с пъргав ум и свободна реч, макар че, докато е на свобода, в цивилния си живот, е била само шлосер, конегледачка и домакиня.) Слушали я със затаен дъх, задълбочавайки се от време на време с въпроси. Твърде в неочаквана светлина се разкрива това за всички тях. Стаята се изпълва с хора, прииждат и от съседните стаи. Макар и не следователи, а машинописки, стенографистки, подшивачи на папки, ала все пак от тяхната среда, от Органите, от 1946 г. Невъзможно е да възстановим монолога й, тя успява да им каже какво ли не. И за изменниците на родината: а защо не е имало изменници през Отечествената война от 1812 г., и то при съществуващото тогава крепостно право? Кога, ако не тогава, е трябвало да има изменници? Но повече от всичко тя им говори за вярата и вярващите. В началото, казва им тя, всичко у вас бе поставено върху безпътните страсти — „граби награбеното“, и тогава вярващите, естествено, са ви пречили. Но сега, когато искате да строите и да блаженствувате на този свят — защо преследвате най-добрите си граждани? Та това е най-ценният ви материал: вярващите не се нуждаят от контрол, вярващият няма да открадне или да изклинчи от работа. Как мислите да построите справедливо общество със себелюбци и завистници? Затова всичко у вас се проваля. Защо плюете в душите на най-добрите хора? Позволете на Църквата наистина да се отдели, не я закачайте, от това няма да загубите! Били сте материалисти ли? Ами че осланяйте се тогава на развитието на образованието — то, тъй да се каже, ще разпръсне вярата. А защо трябва да арестувате хората? В този момент влиза Голдман и се опитва грубо да я прекъсне. Но всички креснали срещу него: „Затвори си устата!… Замълчи… Говори, говори, жено!“ (А и как другояче да я нарекат? Гражданко? Другарко? Всичко това е забранено, объркало се е в условностите. Жено! Така, както Христос се е обръщал, няма да сбъркаш.) И Вера продължава да им говори в присъствието на своя следовател!!!

Та кой ще отговори защо словото на нищожната арестантка прониква така живо в душите на слушателите й в канцеларията на Държавна сигурност?

Същият този Д.П. Терехов и досега помни своя пръв осъден на смърт: „Беше ми жал за него.“ Значи паметта му се крепи върху нещо духовно. (А оттогава вече е забравил мнозина подобни и не им води сметка.)

Един епизод с Терехов. Докато ми доказваше колко добра била съдебната система по времето на Хрушчов, той енергично удряше с ръка по стъклото върху бюрото си — и нарани в ръба му китката си. Позвъни, персоналът се изпъна отпреде му като струна, дежурният старши офицер му донесе йод и кислородна вода. Той продължи разговора, притиснал безпомощно навлажнения памук до раната си: оказа се, че кръвта му се съсирва лошо. Така Бог му изтъкна ясно ограничеността на човека! — а той съдеше, изпращаше на смърт другите…

Колкото и леден да е съставът по надзора в Големия дом — най-вътрешната сърцевина на душата, сърцевината на самата сърцевина би трябвало да се запази! Н. П-ва разказва, че веднъж я повела на разпит някаква безстрастна, няма и сляпа конвоираща — и не щеш ли, някъде наблизо, пред Големия дом започнали да избухват бомби. Имали усещането, че всеки момент ще почнат да падат и връз тях. Тогава конвоиращата се хвърлила към своята арестантка и обзета от ужас, я прегърнала в търсене на човешки контакт и съчувствие. Но бомбардировката свършила. И отново предишната слепота: „Сложете ръцете отзад! Вървете!“

Разбира се, не е кой знае каква заслуга да станеш човек в предсмъртния си ужас. Както не е доказателство за доброта и любовта към собствените деца („Той е грижовен баща“ — оправдават често така негодяите). Хвалят председателя на Върховния съд И. Т. Голяков: обичал бил да се труди в градината си, да чете, да ходи в антикварните книжарници, познавал добре Толстой, Короленко, Чехов — и какво е възприел от тях? колко хиляди само е погубил! Или да вземем онзи полковник — приятеля на Йосе, който още във Владимирския изолатор се превива от смях, докато разказва как затварял старите евреи в избата с лед — страхувал се жена му да не узнае за тези негови безпътства: тя му вярвала, смятала го за благороден и това за него било най-важното. Е, трябва ли да приемем това негово чувство за плацдарм на доброто в сърцето му?

Защо те толкова държат вече второ столетие на небесния цвят? По времето на Лермонтов бяха — „и вий, мундири светлосини!“, последваха ги светлосините фуражки, светлосините пагони, светлосините петлици, наредиха им да не се набиват чак толкова на очи, светлосините периферии все повече се криеха от народната благодарност, все повече се стесняваха върху главите и раменете им — докато накрая се превърнат в кантове, в тесни ивици — но все пак остават светлосини!

Нима е само маскарад?

Или всяка чернотия трябва все пак да се причестява понякога с небето?

Красиво би било да се мисли така. Но когато разбереш с каква униформа се е мъчел да стане светец например Ягода… Един очевидец (от обкръжението на Горки, близък по онова време на Ягода) разказва: в имението на Ягода край Москва в съблекалнята на банята му имаше икони — за да могат Ягода и приятелите му, след като се съблекат, да стрелят с револверите си в тях, а сетне да влязат да се изкъпят…

Как да разбираме това: злодей! Що е то? Съществува ли?

По-лесно е да кажем, че не може да има злодеи, че ги няма. Само на приказките им подхожда да изобразяват злодеи — заради децата, да е по-проста картината. А когато великата световна литература от миналите векове ни обсипва с образи на злодеи, от черни по-черни — и Шекспир, и Шилер, и Дикенс, — това ни се струва отчасти примитивно, нескопосно за съвременното възприятие. И главното: как са обрисувани тези злодеи? Те отлично осъзнават, че са злодеи, и смятат душата си за черна. Така и разсъждават: не мога да живея, ако не върша зло! Я да взема да насъскам баща си срещу брат си! Я да се опия от страданията на жертвата! Яго ясно назовава своите цели и подбуди като черни, породени от омразата му.

Не, така в живота не става. За да извърши зло, човек трябва преди това да го осъзнае като добро или като осмислено закономерно действие. Природата на човека за щастие е такава, че той трябва да търси оправдание за своите действия.

У Макбет оправданията са слаби — и го загризва съвестта. А и Яго е просто агънце. Фантазията и душевните сили на Шекспировите злодеи не надхвърлят десетина трупа. Защото те са лишени от идеология.

Идеологията! — тъкмо тя дава търсеното оправдание за злодеянието и необходимата продължителна твърдост на злодея. Тъкмо тя е онази обществена теория, която му помага да оневинява пред себе си и другите своите постъпки и да чува не укори, не проклятия, а хвалби и почит. Така инквизиторите укрепват властта си чрез християнството, завоевателите — чрез възвеличаване на родината, колонизаторите — чрез цивилизацията, нацистите — чрез расата, якобинците и болшевиките — чрез равенството, братството и щастието на бъдещите поколения.

Благодарение на Идеологията върху XX век се стовари едно милионно злодейство. То не може да бъде опровергано, заобиколено, премълчано — и как при това положение ще се осмелим да настояваме, че нямало злодеи? А кой унищожаваше тези милиони? И щеше ли да го има Архипелага без злодеите?

През 1918–1920 г. се шири слухът, че петроградското и одеското ЧК не разстрелвали всичките си осъдени, а хранели с част от тях (както са живи) хищниците в градските зоологически градини. Не знам дали това е истина или клевета и ако е имало такива случаи, колко са били. Но и не бих търсил доказателства: по обичая на сините кантове бих им предложил сами да ни докажат, че това е невъзможно. А и къде в условията на ширещия се през ония години глад да намериш храна за хищниците? Да посегнеш на залъка на работническата класа? Докато враговете и бездруго ще трябва да умрат — защо със смъртта си да не подкрепят зоологическото стопанство на Републиката и по този начин да спомогнат за нашето придвижване към бъдещето? Нима това не е целесъобразно?

Ето я чертата, която Шекспировият злодей не може да престъпи, но злодеят с идеология я преминава — и очите му остават ясни.

Във физиката са известни така наречените прагови величини или явления. Те изобщо не съществуват, докато не бъде прехвърлен определен, известен на природата и зашифрован от нея праг. Колкото и да осветяваме с жълта светлина лития, той не отделя електрони, но стига да припламне слаба синкава светлина — и те започват да се отделят (прехвърлен е прагът на фотоефекта)! Охлаждай кислорода при минус сто градуса, подлагай го на всякакво налягане — газът се държи, не се поддава! Но прехвърлим ли сто и осемдесет градуса — и той потича, превръща се в течност.

Злодейството, изглежда, също притежава прагова величина. Да, човек се колебае, мята се цял живот между злото и доброто, подхлъзва се, проваля се, катери се, разкайва се, отново унива, но докато не е прекрачил прага на злодейството — в неговите възможности е да се върне и да остане още в обхвата на нашите надежди. Когато обаче чрез наситеността на злите си постъпки или чрез определена тяхна степен или чрез абсолютността на властта си той изведнъж прехвърли прага — смятайте, че вече се е отделил от човечеството. Може би — безвъзвратно.

* * *

Представата за справедливост у хората открай време се състои от две половини: тържествуващата добродетел и наказания порок.

Имахме щастието да дочакаме времето, когато не насъскват така често кучетата срещу добродетелта, макар тя и да не тържествува. Пребита, хилава, добродетелта вече е допусната да се намъкне в дрипите си, да се смести в ъгъла и там да кротува.

Никой обаче не смее да обели и дума за порока. Да, с добродетелта се гавреха, но порок в случая не е имало. Да, сума ти милиони бяха умъртвени, но виновни за това няма. И стига някой да се обади: „А как ще постъпите с онези, които…“ веднага ще го упрекнат от всички страни, отначало дружелюбно: „Ама вие, какво, другари! Защо да човъркаме стари рани?!“ (Дори срещу „Иван Денисович“ сините пенсионери възразяваха тъкмо по този начин: защо да наливаме отрова в душите на хората, минали през лагерите? Трябва да ги щадим!) А сетне и заплашително: „Млък, недотрепани! Стига ви, че дочакахте реабилитация!“

А в Западна Германия до 1966 г. за извършени престъпления са осъдени осемдесет и шест хиляди нацисти и ние се възмущаваме, не пестим страници във вестниците и радиочасове за това, а и след работа оставаме на митинги и гласуваме: малко са! И 86 хиляди са ни малко! И 20 години съдебни процеси са ни малко! Да продължават! (А в Източна — не се чува нищо подобно, значи са ги превъзпитали, ценят ги та държавна служба — Б.а.)

А у нас са осъдени (според публикуваните данни) около тридесет души.

Това, което става оттатък Одер, оттатък Рейн, не ни дава мира. А това, което става зад зелените огради в Краймосковието и край Сочи, а това, че убийците на нашите съпрузи и бащи фучат с леките си коли по нашите улици и ние им правим път? — това не ни гнети, не ни засяга, това е — „да не ровим в миналото“.

Между другото, ако сравним 86-те хиляди западногерманци пропорционално с нас, за нашата страна ще се получи четвърт милион!

Но и за четвърт век не издирихме нито един от тях, нито един от тях не изправихме на съд, боим се да не разчовъркаме раните им. И като символ на всички тях на улица Грановски 3 си живее самодоволният, тъп Молотов, който до този момент в нищо не се е убедил, целият пропит от нашата кръв, и благородно пресича тротоара, за да се качи на дългия си широк автомобил.

И ето ви загадката, която на нас, съвременниците, не ни е съдено да разгадаем: защо Германия може да накаже своите злодеи, а Русия — не? Колко гибелен ще е нашият път, ако не се очистим от тази мръсотия, гниеща в собственото ни тяло? На какво Русия ще научи света?

На немските съдебни процеси сегиз-тогиз се случва нещо удивително: подсъдимият се хваща за главата, отказва се от адвокатска защита и не моли повече за нищо съда. Той казва, че извършените от него престъпления, напомнени му отново, го изпълват с отвращение и не иска повече да живее.

Та ето го висшето постижение на съда: когато порокът е до такава степен осъден, че от него се отдръпва и престъпникът.

Една страна, която осемдесет и шест хиляди пъти осъжда с помощта на съдията порока (и безвъзвратно го осъжда в литературата и сред младежта) — от година на година, стъпка по стъпка се очиства от него.

А какво да правим ние?… Ще дойде време, когато нашите потомци ще назоват няколко наши поколения — поколения от мижитурки: отначало покорно позволявахме да ни изтребват с милиони, сетне полагахме специални грижи за убийците и техните благополучни старини.

Какво да правим, след като великата традиция на руското покаяние е неразбираема и смешна за тях? Какво да правим, след като страхът да понесат макар и стотна част от онова, което са причинили на другите, надхвърля в тях всякаква наклонност към справедливост? След като алчно са се вкопчили за благинките, натрупани върху кръвта на загиналите?

Разбира се, тези, които са въртели ръчката на месомелачката макар и от тридесет и седма година насам, вече не са млади, на възраст са от петдесет до осемдесет години, най-хубавото си време са изживели охолно, сито, в комфорт — и всякакво равностойно възмездие е закъсняло, то вече не може да се извърши над тях.

Но нека бъдем великодушни, нека не ги разстрелваме, не ги караме да пият солена вода, не ги обсипваме с дървеници, не ги връзваме „на лястовичка“, не ги държим без сън по цяла седмица, не ги ритаме с ботуши, не ги бием с гумени палки, не им стягаме черепите с железни обръчи, не ги натикваме в килиите като багаж, нахвърлени едни връз други — нека не им правим нищо от това, което те правеха! Но пред нашата страна и пред нашите деца сме длъжни да ги издирим до един и до един да ги съдим! Да съдим не толкова тях, колкото техните престъпления. Да направим така, че всеки от тях да каже на всеослушание:

— Да, аз бях палач и убиец.

И ако това бъде изречено в нашата страна само четвърт милион пъти (съотнесено пропорционално, за да не изоставаме от Западна Германия) — може би ще бъде достатъчно?

През XX век не бива десетилетия наред да не правим разлика между подсъдното зверство и „старото“, което „не трябва да ровим“!

Трябва да осъдим публично самата идея за разправа на едни хора с други! Като премълчаваме порока и го напъхваме в бутилката, за да не изскочи навън, ние го сеем и в бъдеще той ще даде хилядократно по-голям плод. Като не наказваме и дори не порицаваме злодеите, не просто съхраняваме техните нищожни старини, но и подкопаваме за новите поколения всякакви основи на справедливостта. Затова, а не заради „слаба възпитателна работа“ растат „равнодушни“. Младите свикват, че подлостта на земята никога не се наказва и винаги носи благополучие.

И мъчително, и страшно ще е да се живее в такава страна!

(обратно)

Пета глава
ПЪРВАТА КИЛИЯ — ПЪРВА ЛЮБОВ

Как да го разбираме — килия и изведнъж любов?… Аа, сигурно: по време на ленинградската блокада ще да са те затворили в Големия дом! Ясно тогава защо си останал жив — защото са те пъхнали там. Това тогава е най-доброто място в Ленинград — и не само за следователите, които всъщност живеят там и имат в мазето кабинети, за да се опазят от обстрелите. Но шегата настрана, в Ленинград тогава хората не се мият, лицата им са покрити с черен слой, а в Големия дом арестантът взема горещ душ всеки десет дена. Е, наистина отопляват се само коридорите заради надзирателите, не и килиите, но пък в тях има и течаща вода, и тоалетна — къде такова нещо в Ленинград? А хлябът е както за всеки на свобода — сто двадесет и пет грама. Плюс веднъж дневно екстракт от скапано конско месо в чорбата! И веднъж кашичка!

Завидяла котката на кучешкия живот! Ами карцерът? Ами наблюдателните кули?

Не, не за това, не за това…

Сядам, прехвърлям наум със затворени очи: в колко килии съм лежал? Трудно е дори да възстановя броя им. И във всяка — хора, хора… Понякога двама души, понякога до петдесет. В коя съм бил пет минути, в коя — цяло лято.

Но винаги от всички тях с особено внимание си спомняш за първата си килия, в която си срещнал себеподобни, със същата обречена съдба. Цял живот ще се сещам за нея с вълнение, сравнимо единствено с първата любов. И за тези хора, поделили си с теб пода и кубическия сантиметър въздух сред каменните стени в дните, когато си премислял целия си живот поновому — за тези хора ще си спомняш някога като за членове на собственото си семейство.

Пък и в ония дни точно те са били твоето семейство.

С преживяното в първата следствена килия няма нищо сходно в целия ти живот преди, в целия ти живот след това. Макар хилядолетия преди теб да е имало тъмници и вероятно ще ги има още толкова след теб (хубаво ще е да е за по-кратко…) — единствена и непоправима ще си остане именно килията, в която си лежал по време на следствието.

Може тя да е ужасна за човешкото същество. Клетка, гъмжаща от въшки и дървеници, без прозорци, без вентилация, без нарове — с мръсен под, кутийка, наричана КПЗ82 — в селсъвета, милицията, в някоя гара или на пристанището. (КПЗ и ДПЗ са пръснати в изобилие по цялата ни земя, в тях се държат огромен брой хора.) Единичната килия в архангелския затвор, където стъклата са замазани с миниум, та осакатената Божия светлина да прониква пурпурна до вас, и на тавана вечно свети крушка от петнадесет свещи. Или единичната килия в град Чойбалсан, където на шест квадратни метра с месеци седите плътно притиснати четиринадесет души и местите по команда подвитите си крака. Или една от лефортовските „психически“ килии от рода на 111-а, цялата боядисана в черно и също с денонощно светеща крушка от двадесет вата, а останалото е като във всяка друга лефортовска килия: асфалтов под; кранът на парното в коридора — в ръцете на надзирателя; а главно — многочасов раздиращ рев (от аеродинамичния комин на съседния ЦАГИ83, но не ти се вярва, че не е нарочно), рев, от който паницата и канчето вибрират и падат от масата, рев, при който няма смисъл да разговаряш, но може да пееш с пълен глас и надзирателят няма да чуе — а когато ревът стихва, настъпва блаженство, къде по-голямо, отколкото на свобода.

Но ти си обикнал не мръсния под, не мрачните стени, не вонята от кофата за изпражненията, а ей тези хора, с които си се обръщал по команда; нещо туптящо между вашите души; техните понякога удивителни думи; и породилите се в теб именно там такива едни освободени плаващи мисли, до които преди това никога не би могъл да стигнеш, да се възнесеш.

Пък и какво ли не си само преживял, докато стигнеш до тази първа килия! Държали са те в яма или в бокса, или в мазето. От никого не си чул човешка дума, никой не те е погледнал по човешки — само са кълвали с железни клюнове мозъка и сърцето ти, крещял си, стенал си — а онези са се смеели.

Седмица или месец си бил сам-самичък сред врагове и вече си се прощавал с разума и живота; и вече си падал от радиатора на парното, за да разбиеш главата си в чугунения конус на преливника — и не щеш ли, си жив и те отвеждат при твои приятели. И разумът се връща в теб.

Ето какво значи първата килия!

Ти си я чакал, мечтал си за нея почти като за свободата, а са те натиквали от една дупка в друга, от Лефортово в проклетата прословута Сухановка.

Сухановка е най-страшният затвор в МГБ. С нея заплашват нашего брата, следователите изговарят името й със зловещо съскане. (А който е бил там — повече нищо не ще научиш от него: или несвързано бръщолеви, или вече не е между живите.)

Сухановка е бившият Екатеринински манастир, две здания — за излежаване на присъдата и следствено с 68 килии. Дотам се пътува с гарваните два часа и малцина знаят, че този затвор е на няколко километра от Ленинские Горки и от бившето имение на Зинаида Волконска. Местността е чудно хубава.

Постъпващият там арестант бива зашеметен със стоящ карцер — толкова тесен, че ако не си в състояние повече да стоиш, остава ти само да висиш на опрените си колене, няма никакъв друг начин. В такъв карцер те държат и повече от едно денонощие — за да обуздаят духа ти. Храната в Сухановка е добра и вкусна както никъде другаде в МГБ, защото я носят от почивния дом на архитектите и не държат отделна кухня за свинска помия. Но онова, което изяжда един архитект — и пържените картофки, и кюфтенцата, се поделя тук между дванадесет души. И това е причината да си не само вечно гладен, както навсякъде по затворите, но много по-мъчително раздразнен.

Всички килии там са пригодени за двамина, но подследствените ги държат най-често поотделно. Квадратурата е метър и половина на два.84 В каменния под са заварен и две кръгли столчета, наподобяващи пънове, върху всяко едно от които, щом надзирателят отключи в стената секретната брава, пада за седем часа през нощта (т.е. през часовете на следствието, денем то не се води изобщо там) легло със съвсем малък, като за дете, сламеник. Денем столчетата се освобождават, но е забранено да се седи на тях. Освен това има и маса върху четири тръби, напомнящи дъска за гладене. Горното прозорче е винаги затворено. Надзирателят го отваря с прът само сутрин за десет минути. Стъклото на малкия прозорец е армирано. Никога не извеждат арестантите на разходка, а до клозета — само в шест сутринта, т.е. когато на стомаха не е нужно, вечер пък не се полага. На един сектор от седем килии се падат по двама надзиратели, затова те така често надничат през шпионката — колкото да изминат разстоянието покрай двете врати до третата. Това е и целта на беззвучната Сухановка: да не остава нито минута за сън, да не остават минути, откраднати за личен живот — винаги си под наблюдение, винаги си подвластен.

Но ако си издържал двубоя с безумието, с всички изпитания на пълната изолация — значи си заслужил своята първа килия! И ще може да излекуваш в нея душевните си рани.

Но и бързо да си капитулирал, да си отстъпил във всичко и всички да си предал — пак си узрял за своята първа килия; само че за теб ще е по-добре да не доживяваш до този щастлив миг, а да умреш като победител в мазето, без да си подписал нито един лист хартия.

Сега ще видиш за пръв път — не врагове. Ще видиш за пръв път — други живи[85, които също са поели по твоя път и с които можеш да се обединиш чрез радостната дума ние.

Да, думата, която може би си презирал, докато си бил на свобода, когато с нея са заменяли твоята личност („Ние всички сме като един!… Ние негодуваме от дън душа!… Ние решително настояваме!… Ние се кълнем!…“) — сега се открива пред теб като сладостното: ти не си самичък на света! Още ги има мъдрите духовни същества — хората!!!

* * *

След четирите денонощия на моя двубой със следователя надзирателят дочака да легна в полагащото се за тази цел време в своя ослепително осветен бокс и взе да отваря вратата. Чувам всичко, но преди да каже: „Стани! На разпит!“, искам още три стотни от секундата да държа главата си върху възглавницата и да си въобразявам, че спя. Надзирателят обаче нарушава заученото: „Стани! Събирай завивките!“

Недоумяващ и ядосан, че ми отнема най-скъпоценното време, аз намотавам партенките, нахлузвам ботушите, шинела, зимния калпак и прегръщам като вързоп държавния дюшек. Надзирателят на пръсти, правейки ми непрекъснато знаци да не шумя, ме повежда по гробно смълчания коридор на четвъртия етаж на Лубянка покрай бюрото на дежурния по корпус, покрай лъскавите номерца на килиите и маслинените капачки върху шпионките и отключва килия 67. Влизам и той мигом заключва зад гърба ми.

Макар след отбоя да е минал само четвърт час, подследственият разполага с толкова несигурно крехко време за сън, при това за толкова кратко, че когато влизам, обитателите на 67 килия вече спят на металните си кревати, поставили ръце над завивките.

Различните ограничителни мерки в допълнение към някогашните тъмнични си въвеждани във вътрешните затвори на ГПУ—НКВД—КГБ постепенно. Лежалите тук в началото на 20-те години не познават тази мярка, пък и през нощта тогава са гасели светлината, както се и полага. Започват да не я гасят с логичния довод: да наблюдават арестантите непрекъснато през нощта (когато са палели светлината за проверка, е било още по-непоносимо). Нареждат ръцете да се държат над завивката, за да не може затворникът да се удуши под одеялото и да се измъкне по такъв начин от справедливото следствие. При направената експериментална проверка се оказва, че през зимата човек винаги иска да скрие ръцете си, да ги сгрее — и поради това мярката окончателно се въвежда.

От звука на отварящата се врата тримата в килията трепват и тутакси надигат глави. Те също очакват да бъдат изведени на разпит.

И тези три изплашено надигнати глави, тези три небръснати, сънливи, бледи лица ми се сторват такива човешки, такива мили, че аз стоя, прегърнал дюшека, и се усмихвам от щастие. И те ми се усмихват. Какъв забравен израз! А е минала само седмица!

— Отвън ли идваш? — питат ме (обичайният първи въпрос към всеки новак).

— Нее — отвръщам аз (обичайният първи отговор на всеки новак).

Те подразбират, че съм арестуван вероятно отскоро, което за тях значи, че идвам отвън. Аз пък след деветдесет и шест часа следствие никак не смятах, че съм „отвън“, нима не бях вече изпитан арестант?… И все пак идвах отвън! И голобрадото старче с непрекъснато мърдащите черни вежди започва да ме разпитва за военните и политическите новини. Потресаващо! — макар да бе краят на февруари, те нищо не знаят нито за Ялтенската конференция, нито за обкръжаването на Източна Прусия, нито изобщо за нашето настъпление край Варшава от средата на януари, нито дори за декемврийското плачевно отстъпление на съюзниците. Съгласно с инструкцията подследствените не бива да узнават нищо за външния свят — и ето че те не знаят нищо!

Готов съм до среднощ да им разказвам за всичко — с гордост, сякаш всички победи и обкръжения са дело на собствените ми ръце. Но тук дежурният надзирател ми внася кревата и трябва безшумно да го наместим в килията. Помага ми младеж на моята възраст, също военен: куртката и кепето му на летец висят окачени на кревата. Той дори преди старчето ме пита — само че не за войната, а дали имам тютюн. Но колкото и да съм отворил душата си за своите нови приятели, колкото и малко думи да сме разменили за тези няколко минути, нещо чуждо ме лъхва от този мой връстник и съфронтовак и аз се затварям за него веднъж завинаги.

(Още не знаех думата „ухо“, нито че такова има във всяка килия, не бях успял изобщо да си дам сметка и да си кажа, че този човек — Г. Крамаренко — не ми допада, а вече бе задействувало в мен някакво духовно реле, реле опознавач, което завинаги ме затвори за този човек. Нямаше да споменавам случая, ако той беше единичен. Скоро обаче с учудване, с възторг и тревога започнах да усещам работата на това реле опознавач като постоянно природно качество. Годините се изнизваха, аз лежах на едни и същи нарове, вървях в един и същи строй, работех в едни и същи бригади със стотици хора и винаги това тайнствено реле опознавач, за чието създаване нямах никаква заслуга, задействуваше още преди да си спомня за него, задействуваше при вида на човешкото лице, на човешките очи, при първите звуци на гласа — и ме разкриваше изцяло за едни или само малко за други, или плътно ме закриваше за трети. При това го правеше винаги до такава степен безпогрешно, че всичките старания на оперативните работници да вкарват доносници сред нас започнаха да ми се струват съвсем напразни: ами че който се е заел да става предател, не може да скрие това от лицето си, от гласа си, някои успяват ловко да се престорят — и въпреки всичко им личи. Напротив, опознавачът ми помагаше да отлича хората, пред които може от първите минути на запознанството да им разкриеш най-съкровеното, дълбочини и тайни, за каквито летят глави. Така изкарах осем години затвор, три години заточение, още шест години нелегално писателство, не по-малко опасни — и през всичките тези седемнадесет години, без много да му мисля, се разкривах пред десетки хора, и не сгреших нито веднъж! Никъде не съм чел за това и го казвам тук за любителите на психологията. Струва ми се, че мнозина от нас носят в себе си такива духовни устройства, но като хора на прекалено технически и умствен век пренебрегваме това чудо и му пречим да се развива в нас.)

Наместваме кревата — и аз вече се каня да разказвам (разбира се, шепнешком и легнал), за да не ме пратят незабавно от този уют в карцера, но третият ни съкилийник, човек на средна възраст, ала вече с бели, досущ като иглички косъмчета на стриганата си глава, ме наблюдава не съвсем доволно и казва с характерната за северняците суровост:

— Утре. Нощта е за спане.

Без съмнение, най-разумното. Всеки миг могат да измъкнат всеки от нас, разбира се, на разпит и да го държат там до шест сутринта, след което следователят ще иде да спи, а тук вече ще е забранено дори да подремнеш.

Една нощ спокоен сън е по-важна от съдбините на планетата.

От първите фрази на своя разказ усещам още нещо, препятствуващо, но не веднага уловимо, ала не съм в състояние да го назова толкова бързо: че с арестуването на всеки от нас световните полюси са се разменили, че всички понятия са се преобърнали на сто и осемдесет градуса и това, че съм започнал да разказвам с такова упоение — за нас може би съвсем не е толкова радостно.

Те се обръщат, покриват с носните кърпи очите си срещу двеставатовата крушка, увиват с пешкирите ръката, мръзнеща над завивката, а другата крадливо скриват и заспиват.

А аз лежа, преливащ от празника, че съм с хора. Само преди час дори не допусках, че ще ме оставят да се срещна с някого. Можех да завърша живота си и с куршум в тила (следователят през цялото време ми обещаваше това), без да видя някого. Над мен все тъй виснеше следствието, но колко силно бе отстъпило то! Утре ще им разказвам (не за делото си, естествено), утре ще ми разказват и те — колко интересен ще бъде утрешният ден, един от най-хубавите в живота ми! (Та ето го това толкова ранно и толкова ясно съзнание: че затворът за мен не е пропаст, а много важен прелом в живота.)

Всяка дреболия в килията ми е интересна, вече изобщо не ми се спи и когато надзирателят не наднича през шпионката, крадешком изучавам всичко. Ей там, горе, на една от стените има малка ниша, дълбока три тухли, и на нея виси синя хартиена щора. Вече бяха успели да ми кажат какво е това: прозорец, да! — в килията има прозорец! — а щората е за противовъздушна маскировка. Утре ще има слаба дневна светлина и през деня за няколко минути ще загасят режещата очите ни крушка. Малко ли е — да живееш през деня при дневна светлина!

В килията има още — маса. На нея, на най-видното място — чайник, шах, купчинка книги. (Още не знам защо — на най-видното място. Оказва се, че все според установения на Лубянка ред при всекиминутното надзъртане през шпионката надзирателят трябва да се убеди, че никой не злоупотребява с тези дарове на администрацията: никой не дълбае с чайника стената, никой не гълта шахматните фигурки в опита да си отмъсти на СССР и да престане да бъде негов гражданин, никой не е подпалил книгите, за да изгори затворът. А очилата на арестантите се смятат за толкова опасно оръжие, че не се полага да ги слагаш през нощта дори на масата и администрацията ги прибира до сутринта.)

Какъв уютен живот! — шах, книги, пружинени кревати, дебели дюшеци, чисто бельо. Не помня да съм спал така нито веднъж през войната. Лъснат паркетен под. Може да направиш почти четири крачки от прозореца до вратата. Не, все пак този централен политически затвор е направо курорт.

И не падат снаряди… Спомням си ту тяхното високо хлипане над главата, ту нарастващото свистене и охване при експлодирането им. И как нежно свистят мините. И как всичко се тресе от тях. Спомням си кишата край Вормдит, където ме арестуваха и където нашите сега газят калта и мокрия сняг, за да не изпуснат немците от „котела“.

Вървете по дяволите, щом не искате, няма да воювам!

* * *

Покрай многото загубени мерки сме загубили още една: за високата стойност на хората, които преди нас са говорили и писали на руски. Странно, те почти не са описани в нашата дореволюционна литература. У нас са описани или излишните хора, или отпуснатите неприспособени мечтатели. От руската литература на XIX век почти не се разбира: благодарение на кого Русия е съществувала десет столетия, кой я е опазил? Впрочем дали не благодарение пак на тях тя се крепи и през последния половин век? Преди всичко — на тях.

Че дори и мечтателите — те са виждали твърде много неща, за да изберат само едно. Стремели са се твърде силно към възвишеното, за да стъпят твърдо на земята. Преди да рухне едно общество, има една такава мъдра прослойка от мислещи — мислещи и нищо повече. И как ли не им се надсмиват! Вземат ги на подбив! Не ги удостояват с нищо друго освен с прозвището гнилоч. Тези хора са преждевременно разпъпили се цветя с извънредно нежен аромат, точно затова ги и унищожават. Особено безпомощни са те в личния си живот: нито се прегъват, нито се преструват, нито се спогаждат, всяка тяхна дума е мнение, порив, протест. Тъкмо тях най-напред подбира косата. Тъкмо тях стрива сламорезачката.86

Така че тъкмо те са минавали през нашите килии. Но стените на килиите — оттогава тук за кой ли път са сменяли тапетите и са мазали, и са белосвали, и са боядисвали — стените на килиите не ни разкриват нищо от миналото (наопаки, самите те с вградените си микрофони се напрягат да ни подслушват). За предишните обитатели на тези килии, за водените тук разговори, за мислите, с които са тръгвали оттук на разстрел и към Соловки — никъде нищо не е записано, не е казано — навярно никога няма и да има такъв том, равняващ се на четиридесет вагона наша литература.

А които от тях са още живи, ни разказват какви ли не подробности: че някога тук имало нарове със сламеници. Че преди да сложат намордници на прозорците, са варосвали изцяло стъклата — още през 1920 г. А намордниците ги е имало още през 1923 г. (а ние всички ги приписвахме на Берия). Разправят, че тук през 20-те години все още се отнасяли търпимо към почукванията между килиите: все още продължавала нелепата традиция от царските зандани, че ако затворниците не си почукват — каква друго да правят? И още нещо: през 20-те години надзирателите са били до един латвийци (предимно от латвийските стрелци) и храната са я разнасяли снажни латвийки.

Все дребни неща наистина, но току се замислиш.

Много исках да видя този главен политически затвор на Съюза и бях благодарен, че съм попаднал в него: бях мислил много за Бухарин, искаше ми се да си представя всичко това. Усещането ми обаче беше такова, че ние вече не струваме, че за нас стига който и да е вътрешен затвор на Държавна сигурност.

Ала не можех да се оплача от хората, които заварих. Имаше кого да послушам, кого да вземам за пример.


Старчето с вечно мърдащите вежди (за своите шестдесет и три години съвсем не се държеше като старче) се казваше Анатолий Илич Фастенко. То направо красеше лубянската ни килия — и като блюстител на старите руски тъмнични традиции, и като живата история на руските революции. С онова, което помнеше, като че ли правеше по-мащабно всичко, което бе ставало и ставаше. Подобни хора са рядкост не само за тъмничната килия, но и за цялото общество.

Още тук, в килията, открихме името Фастенко в попадналата ни книга за революцията от 1905 г. Фастенко бе от толкова отдавна социалдемократ, че за нас той сякаш бе престанал да е такъв.

Своята първа тъмнична присъда получава съвсем млад, през 1904 г., но след манифеста от 17 октомври 1905 г. е окончателно освободен.

Колцина измежду нас не знаят още от училищната скамейка и не са назубрили от „Краткият курс“, че този „провокационно-подъл манифест“ е издевателство със свободата, че царят издава заповед: „за мъртвите — свобода, за живите — затвор“? Но тази епиграма е лъжлива. С царския акт са разрешени всички политически партии, свикана е Думата, обявява се също така честна и максимално широка амнистия, а именно: освобождават се ни повече, ни по-малко всички политически затворници без изключение, независимо от присъдата и вида на наказанието. В затвора остават само криминалните престъпници. Докато Сталиновата амнистия от 7 юли 1945 г. постъпва точно наопаки: оставя в затвора политическите.

Интересен е неговият спомен за обстановката около тогавашната амнистия. През ония години, естествено, още не са имали представа за „намордниците“ върху тъмничните прозорци и от килиите на белоцерковската тъмница, в която лежи Фастенко, арестантите наблюдават на воля тъмничния двор, идващите и заминаващите, както и улицата, и си разменят реплики с когото искат от свободните граждани. И ето че на 17 октомври през деня научават по телеграфа за амнистията, минувачите съобщават от улицата новината на затворниците. Надига се радостна вълна сред политическите, те започват да чупят стъклата на прозорците, да разбиват вратите и да настояват пред директора на затвора да ги освободи незабавно. Да са ритали някого от тях с ботуши по лицето? Да са го вкарвали в карцера? Да са лишавали някоя килия от книги или от достъп до лавката? Нищо подобно! Обърканият директор тича от килия на килия да ги увещава: „Господа! Моля ви! Бъдете благоразумни! Нямам право да ви освобождавам въз основа на телеграфно съобщение. Трябва да получа преки указания от началството в Киев. Много ви моля: налага се да пренощувате тук.“ И наистина, тях варварски ги задържат още едно денонощие!… (При сталинските амнистии, както ще видим по-нататък, амнистираните ги държат по два-три месеца, принуждават ги все така да вършат безсмислена работа и това на никого не му изглежда незаконно.)

Веднага с пускането им от затвора Фастенко и другарите му се включват в революцията. През 1906 г. Фастенко е осъден на 8 години каторга, което ще рече: 4 години окован с вериги и 4 години заточение. Първите четири години той излежава в севастополския централен затвор, където впрочем става свидетел на масово бягство на затворници, организирано отвън съвместно от революционните партии: есери, анархисти и социалдемократи. Пробиват с бомба отвор в тъмничната стена, през който може да мине цял конник, и двадесетина затворници (не всички, не по желание, а само посочените от техните партии предварително, още в затвора — чрез надзирателите! — въоръжени с пистолети) се измъкват с изключение на един. По нареждане на РСДРП Фастенко не трябвало да бяга, а да отвлича вниманието на надзирателите и да създава суматоха.

Затова пък не остава дълго в енисейското си заточение. Сравняваш разказите му (и по-късно — разказите на други оцелели) с широко известния факт, че стотици и стотици наши революционери успяват да избягат от заточението си, и то предимно в чужбина, и стигаш до убеждението, че от царското заточение не е бягал само който го е мързяло, толкова лесно е било това. Фастенко „бяга“, тоест чисто и просто напуска без паспорт мястото на заточението. Отправя се за Владивосток, където се надява с помощта на свой познат да се качи на някой параход. Така или иначе, не успява. Тогава, все така без паспорт, спокойно прекосява с влак цялата майчица Русия и стига до Украйна, където става нелегален болшевишки функционер и бива арестуван. Набавя си обаче чужд паспорт, с който тръгва да пресича австрийската граница. Този замисъл е съвсем безопасен, Фастенко изобщо не усеща потеря по петите си и проявява учудващо нехайство: стига границата и връчва паспорта си на полицейския чиновник, когато изведнъж се сеща, че не помни новото си фамилно име! Какво да прави? Пътниците били около четиридесет души, а чиновникът вече започнал да ги вика по име. Фастенко съобразява да се престори на заспал. Чува как връщат паспортите на всички, как няколко пъти извикват някой си Макаров, но все още не е съвсем сигурен, че това е неговото фамилно име. Най-сетне драконът на императорския режим се навежда над конспиратора и учтиво го докосва по рамото: „Господин Макаров! Господин Макаров! Моля, вземете паспорта си!“

Фастенко заминава за Париж. Познава Ленин и Луначарски, нагърбва се с някакви стопански задължения в партийната школа в Лонжюмо. Едновременно учи френски, оглежда се — и ето че го обзема желанието да потегли нататък, за да опознае света. Малко преди войната се установява в Канада, става работник, отива и в Съединените щати. Свободният спокоен бит в тези страни го поразява: стига до заключението, че никаква пролетарска революция не е възможна и че едва ли дори е необходима.

А през това време в Русия избухва — по-рано от предвижданото — дългоочакваната революция и всички започват да се връщат, после идва и втората революция. Фастенко не изпитва вече предишния порив към тези революции. Но се завръща, за да се подчини на същия закон, който гони птиците в техните прелети.

Скоро след Фастенко в родината се връща и негов канадски познат, бивш моряк от кораба „Потьомкин“, който бяга в Канада и става там заможен фермер. Разпродава фермата и добитъка си и се прибира в родния край с парите от продажбата и с новичък трактор — да помага в изграждането на заветния социализъм. Влиза с трактора си в една от първите комуни. Кой ли не работи с трактора както намери за добре, така че той бързо се разваля. А морякът вижда вече със съвсем други очи онова, което си е представял цели двадесет години. Издават разпоредби хора, които не би трябвало да се разпореждат, и налагат да се вършат неща, каквито за един образцов фермер са дивашка безсмислици. Освен това той съвсем изпосталява, одрипавява и изхарчва канадските си долари, разменени срещу рубли. Накрая измолва да му разрешат да напусне родината със семейството си, пресича границата беден, както когато е бягал от „Потьомкин“, преплава океана, както и тогава като моряк (няма пари за билет:), а в Канада започва отново като ратай.

Тогава все още не разбирах във всичко Фастенко. За мен едва ли не най-важното и учудващото в него бе, че лично е познавал Ленин, въпреки че самият той си спомняше за това съвсем равнодушно. (Моето настроение тогава беше следното: някой в килията се обърна към Фастенко по бащиното му име, без малкото, тоест просто: „Илич, твой ред ли е да изнасяш кофата?“ Кипнах, засегнах се, стори ми се кощунство и не само подобното съчетаване на думите, но изобщо да бъде наричан Илич някой друг освен един-единствен човек на земята!) Затова Фастенко не можа да ми обясни още много неща, както би искал.

Той ми казваше ясно на руски: „Не си прави кумир!“ А аз не го разбирах!

Виждаше ме колко съм възторжен и настойчиво, неведнъж ми повтаряше: „Като математик не ви е простено да забравяте Декарт: всичко подлагай на съмнение! Всичко подлагай на съмнение.“ Как така — „всичко“? Разбира се, че не всичко! Струваше ми се: и бездруго достатъчно нещо съм подложил на съмнение, стига толкова!

Или казваше: „От старите политкаторжници не остана почти никой, аз съм от най-последните. Всички стари каторжници бяха премахнати до крак, а нашата компания я разгониха още през тридесетте години.“ — „Защо?“ — „Ами за да не се събираме, да не обсъждаме.“ И макар че тези прости думи, изречени със спокоен тон, би трябвало да разтърсят небето, да строшат стъклата — аз ги възприемах само като поредното злодеяние на Сталин. Труден факт, но — без корени.

Съвсем ясно е, че не всичко, което влиза в ушите ни, прониква нататък в съзнанието. Онова, което не съвпада с настроението ни, се губи — дали в ушите, дали след ушите, но се губи. И макар ясно да си спомням многобройните разкази на Фастенко — неговите разсъждения са останали смътно в паметта ми. Той ми препоръчваше различни книги, които съм трябвало непременно да намеря и прочета, когато изляза на свобода. Предвид на възрастта и здравето си той не се надяваше да излезе жив и много му се щеше да обхвана тези мисли. Бе невъзможно да запиша нещо, а за помнене и без това имаше много нещо в тъмничния ни живот, но все пак запомних имената, близки до тогавашните ми вкусове: „Несвоевременни мисли“ на Горки (тогава ценях твърде високо този писател: той превъзхождаше всички руски класици по това, че беше пролетарски) и „Една година в родината“ на Плеханов.

Когато Фастенко се връща в РСФСР, настоятелно искат да го издигнат от уважение към старите му конспиративни заслуги и той е могъл да заеме важен пост, но не е пожелал, постъпил на длъжност в издателство „Правда“, сетне на още по-скромна и накрая в тръста „Мосгороформление“, където работи вече съвсем незабелязан.

Чудех се: защо е отказвал? Той отвръщаше странно: „Старо куче на синджир не свиква.“

Разбира, че не може да направи нищо по човешки, и пожелава просто да оцелее. Вече е пенсионер със скромна пенсия (съвсем не персонална, защото тя би подсказала, че е близък с мнозина от разстреляните) — и така е щял да доживее сигурно до 1953 г. Но за нещастие арестуват съседа му — вечно пияния разпасан писател Л. Соловьов, който в пийнало състояние заразмахвал нейде пистолет. Пистолетът говори недвусмислено за терор, а Фастенко с неговото отдавнашно социалдемократическо минало си бил завършен терорист. И ето че сега следователят му лепва терор плюс, естествено, служба във френското и канадското разузнаване, а значи и обвинението, че е бил осведомител на царската тайна полиция — охранката87. И през 1945 г. за своята тлъста заплата тлъстият следовател най-сериозно прелиства архивите на провинциалните жандармски управления и пише съвсем сериозни протоколи на разпитите за нелегалните имена, паролите, явките и събранията от 1903 г.

А старата му съпруга (бяха бездетни) всеки десети ден, според както беше разрешено това, носеше на Анатолий Илич онова, което бе по джоба й: триста грама черен хляб (купуван от пазара, където един килограм струваше сто рубли!) и дузина варени и обелени (а при обиск и пробити с шило) картофи. И при вида на тези оскъдни — действително свети! — колетчета ти се късаше сърцето.

Толкова бе заслужил човекът за своите шестдесет и три години честност и съмнения.

* * *

Четирите легла в нашата килия оставяха все още по средата пътечка за минаване и за маса. Но няколко дни след идването ми вкараха пети човек и поставиха за него още едно легло напреки.

Новакът бе доведен един час преди сигнала за ставане — през най-сладкото за сън време, така че трима от нас не вдигнахме глави да го видим и само Крамаренко скочи, за да изкопчи тютюн (а може би и материал за следователя). Взеха да разговарят шепнешката, ние се опитвахме да не слушаме, но бе невъзможно да не отличим шептенето на новака: толкова то бе високо, тревожно, напрегнато и дори близко до плач, че беше ясно — някакво неописуемо нещастие идва да се настани между нас. Новакът питаше мнозина ли са осъждани на разстрел. Все пак, без да извръщам глава, аз ги помолих да се отдръпнат, за да не ги чуваме.

Когато по сигнала за ставане всички дружно скочихме (излежаването заплашваше с карцер), видяхме — един генерал! Тоест по него нямаше никакви отличителни знаци, нито дори свалени или отвинтени, нито дори петлици — ала скъпата куртка, мекият шинел, а и цялата фигура и лицето! — не, това беше несъмнено генерал, типичен генерал и дори непременно пълен генерал, а не някакъв там генерал-майор. Беше среден на ръст, набит, доста широк в тялото и в раменете, а в лице твърде дебел, но тази придобита дебелина не му придаваше ни най-малко достъпно добродушие, а по-скоро важност, принадлежност към висшите кръгове. Лицето му наистина завършваше не горе, а долу — с челюст на булдог, и тук бяха концентрирани неговата енергия, воля, властност, които са му позволили да се домогне до такъв чин на своята средна възраст.

Запознахме се и се оказа, че Л. В. З-в е още по-млад, отколкото изглежда — щял да навърши през същата година едва тридесет и шест („ако не ме разстрелят“), и най-странното: той не е никакъв генерал, нито дори полковник или изобщо военен, а — инженер!

Инженер ли?! Бях възпитан именно в инженерска среда и добре помня инженерите от двадесетте години: открито излъчван интелект, непосредствен и деликатен хумор, лекота и широта на мисълта, непринуденост в превключването от една инженерна област в друга и изобщо от техниката — към обществото, към изкуството. Сетне — възпитаност, изтънченост на вкусовете; добър език, плавно съгласуван и без паразитни думички; при един — малко музициране; при друг — малко живопис; и винаги при всички — духовен отпечатък върху лицето.

От началото на 30-те години загубих връзката с тази среда. После дойде войната. И ето че пред мен стоеше — инженер. От тези, които бяха дошли да сменят унищожените.

Притежаваше обаче едно безспорно превъзходство: бе значително по-силен, по-земен от предишните. Бе запазил мощните си рамене и ръце, макар отдавна да не се нуждаеше от тях. Бе освободен от отегчителните учтивости, поглеждаше сурово, говореше неоспоримо, дори без да очаква, че може да му се възрази. Бе расъл различно, бе работил различно от някогашните.

Баща му орал земята в най-пълния и истински смисъл на думата. Льоня З-в е едно от онези чорлави неуки селянчета, за чиито погубени таланти съжаляват и Белински, и Толстой. Не беше чак Ломоносов и самичък не би отишъл в Академията, но явно бе от талантливите — и да не беше революцията, също би орал земята и би живял заможно, защото бе енергичен, с пъргав ум, може би от него би излязъл и добър търговец.

В съветско време тръгва по линията на комсомола и това негово комсомолство, изпреварвайки другите му таланти, го измъква от неизвестността, от низините, от селото, пренася го като ракета през работническия факултет и го издига до Промишлената академия. Там попада през 1929 г. — тъкмо когато подкарват на стада в ГУЛАГ онези инженери. Трябва спешно да бъдат подготвени свои — съзнателни, предани, стопроцентови и не толкова вършещи работата си, колкото ръководители на производството, накъсо — съветски бизнесмени. Такъв е моментът, че прословутите командни ключови позиции над още несъздадената промишленост са незаети. И съдбата на неговия набор е — да ги заеме.

Животът на З-в се превръща в низ от успехи, в гирлянда, навивана към върха. Годините от 1929 до 1933 са изтощителни: гражданската война в страната се води не с тачанки88, а с овчарски кучета, умиращите от глад се нижат на върволици към железопътните гари с надеждата да заминат за града, където могат да намерят хляб, но не им дават билети и лишени от възможността да заминат, те умират поголовно с покорна селска безсловесност около гарите — по това време З-в не само не знае, че гражданите получават хляб срещу купони, но има студентска стипендия от деветстотин рубли (общият работник получава тогава шестдесет). За селото, с което е скъсал окончателно, не го боли: новият му живот вече протича тук, сред победителите и ръководителите.

Не успява да поработи дори като обикновен десетник: веднага в негово подчинение минават десетки инженери и хиляди работници, той е главен инженер на големи строителни обекти край Москва. От началото на войната има, разбира се, резервация, евакуира се със своя главнокомандуващ в Алма Ата и тук ръководи още по-големи строежи на река Или, само че този път му работят затворници. Тогава видът на тези сиви хорица го занимава твърде малко — не го навежда на размисли, не приковава вниманието му. За блестящата орбита, по която се движи, са важни единствено цифрите за изпълнявания от тях план. За З-в е достатъчно да накаже обекта, лагпункта, техническия ръководител — а вече те да си търсят средствата за изпълнението на нормите; по колко часа се работи там, при каква дажба — в такива подробности той тогава не вниква.

Военните години в дълбокия тил са най-добрите в живота на З-в. Такова е вечното и всеобщо свойство на войната: колкото повече страдания събира тя на единия полюс, толкова повече радости освобождава на другия. З-в има не само челюстта на булдог, но и бърза, пресметлива, делова хватка. Веднага умело влиза в новия военен ритъм на народното стопанство: всичко за победата, дърпай и давай, а войната ще мине всичко това в разход! Единствената отстъпка, която прави на войната, е: отказва се от костюмите и вратовръзките и като се влива в защитния цвят, си ушива хромови ботуши и навлича генералска куртка — същата, с която се яви пред нас. Така е било модерно, всички са ходели така, за да не предизвикват раздразнението на инвалидите или упрекващите погледи на жените.

Но жените обикновено го гледат с други очи; те го търсят, за да се нахранят, стоплят, повеселят. През ръцете му минават луди пари, портфейлът му е издут като буре, десетрубльовките ги има за копейки, хилядите — за рубли. З-в не прави сметка, не пести, не брои. Води сметка само за жените, които са минавали през ръцете му, и особено за тези, които са се отдавали за пръв път, това му е било хоби. Той ни уверяваше, че арестът прекъсва бройката му на двеста деветдесет и някоя си и досадно му попречва да стигне до триста. Тъй като времето е било военно, жените са били самотни, а у него освен властта и парите е имало и разпътна мъжка сила, та може и да му се вярва. Разказваше с удоволствие епизод след епизод, стига да бяхме готови да го слушаме. Макар да не го заплашвала отникъде никаква опасност, но както вземаме раците от чинията, гризем ги, смучем ги и се пресягаме за още, така и той през последните години трескаво посягал към тези жени, мачкал ги и ги зарязвал.

Така свикнал към податливостта на материята, към своя глигански тръс по земята! (В минути на особена възбуда бягаше из килията именно като мощен глиган, който, ако набере скорост, ще прекърши и дъб.) Така свикнал, че сред ръководителите всички са свои хора, винаги всичко може да се съгласува, да уреди, да замаже! Забравя, че колкото по-голям е успехът, толкова по-голяма е и завистта. Както узнава сега, по време на следствието, още от 1936 г. в досието му е записан виц, безгрижно разказан от него в пияна компания. Избиват на повърхността още доносчета и показания на агенти (ами нали жените трябва да се водят на ресторанти, а кой няма там да те види!). И още един донос — че през 1941 г. не бързал да напусне Москва в очакване на немците. Той действително се задържа тогава (май заради някаква жена). З-в внимателно следи стопанските му комбинации да са чисти — съвсем забравя, че има още 58-и член. И все пак тази канара би могла дълго още да не го връхлети, но главозамаян, той отказва да отпусне на някакъв прокурор строителни материали за вилата. Тук вече делото му се събужда, трепва и тръгва надолу по стръмното. (Още един пример, че съдебните дела започват от користните подбуди на Сините кантове…)

Кръгът на представите у З-в е следният: той смята, че съществува американски език; в килията за два месеца не прочете нито една книга, дори нито една пълна страница, а и да прочете някой пасаж, то е колкото да се отвлече от тежките мисли за следствието. От разговорите ставаше ясно, че е чел още по-малко, докато е бил на свобода. Познаваше Пушкин като герой на непристойни вицове, а за Толстой знаеше вероятно само, че е депутат във Върховния съвет.

Но затова пък нали е стопроцентов? но затова пък нали е най-съзнателен пролетарий, от тези, възпитавани да сменят Палчински и фон Мек? Ала което е най-поразително: не! Веднъж говорехме с него за хода на цялата война и аз казах, че още от първия ден нито за миг не съм се съмнявал в нашата победа над немците. Той рязко ме погледна, не повярва: „Какви ги приказваш? — и се хвана за главата. — Ех, Саша, Саша, бях сигурен, че немците ще победят! Тъкмо това ме погуби!“ Ха сега де! — той, един от „организаторите на победата“, всеки ден е вярвал в немците и е очаквал неминуемото им идване! — не защото ги е обичал, а просто защото много трезво е познавал нашата икономика (нещо, което, разбира се, аз не знаех — и вярвах).

Всички в килията бяхме много потиснати, но никой от нас не бе паднал така духом, както З-в, никой не бе възприел своя арест така трагично. Още при нас можа да се убеди, че го чакат не повече от десет години, че през тези години ще бъде в лагера, разбира се, технически ръководител и няма да познае страданията, както и не ги познаваше. Но това ни най-малко не го утешаваше. Бе твърде силно разтърсен от провалянето на славния си живот: нали бе проявявал интерес именно към него, към този единствен на земята живот, и към нищо друго през всичките си тридесет и шест години! И често, седнал на кревата пред масата, подпрял масивната си глава на късата си дебела ръка, той с печални замъглени очи започваше тихо да си тананика:

Изоставен, захвърлен
още крехко дете,
тъй останах самотен…

И никога не бе в състояние да продължи по-нататък — разтърсваха го ридания. Цялата силица, която напираше от него, но която не можеше да му помогне да пробие стените, обръщаше в жалост към себе си.

И — към жена си. Тя, отдавна разлюбена от него, сега на всеки десет дена (по-често не се разрешаваше) му носеше изобилни богати колети — от бял по-бял хляб, краве масло, червен хайвер, телешко, есетра. Той ни даваше по някое сандвиче, тютюн за по една цигара, навеждаше се над своите разстлани лакомства (ликуващи с аромата и богатия си колорит върху фона на синкавите картофи на стария конспиратор) и отново, двойно повече, лееше сълзи. Спомняше си на глас сълзите на жена си, дълги години изливани: ту заради любовни бележчици, намерени в джоба на панталона му; ту заради нечии дамски пликчета в джоба на палтото, напъхани в залисията в колата и там забравени. И когато биваше разтърсван от такава стапяща го жалост към самия себе си, когато падаше ризницата на злата енергия — пред нас се разкриваше един съсипан и явно добър човек. Чудех се как може да ридае така. Естонецът Арнолд Сузи, наш съкилийник с посипано на иглички сребро в косите, ми обясняваше: „Жестокостта винаги се опира на сантименталността. Това е законът на допълването. При немците например това съчетание е дори национална черта.“

А Фастенко, обратно, бе най-бодрият човек в килията, макар че по възраст беше единственият, който не можеше да се надява, че ще доживее да се върне на свобода в живота. Той ме прегръщаше през раменете и ми казваше:

Правдата не отстоявай,
а вземи я излежи!

Или ме учеше да тананикам песента на каторжниците:

Ако все пак загина
в мрачен, усоен зандан,
няма да бъде мърцина —
а за живите дан!

Вярвам в това! И нека тези страници помогнат да се сбъдне неговата вяра!

* * *

Шестнадесетчасовите дни в нашата килия са бедни на външни събития, но са толкова интересни, че за мен например е къде по-мъчително да чакам шестнадесет минути тролейбуса на спирката. Уж няма събития, достойни за внимание, а вечерта съжаляваш, че времето не е стигнало и денят отново е отлетял. Уж дребни събития, но за пръв път в живота се научаваш да ги разглеждаш под увеличително стъкло.

Най-тежките часове през деня са първите два: скачаме незабавно щом прогърми ключът във вратата (на Лубянка няма „хранилка“89 и за да ни викнат „ставай“, също трябва да отворят вратата), застиламе леглата и седим все още на електрическа светлина, отчаяни, в пълно бездействие. Това насилствено сутрешно ставане в шест часа, когато мозъкът ти е още толкова ленив от съня и целият свят ти се струва противен, и целият ти живот — погубен, и няма нито глътка въздух в килията, е особено нелепо за тези, които през нощта са били на разпит и съвсем преди малко са заспали. Но не се опитвай да хитруваш! Ако все пак направиш опит да дремнеш, опрян на стената или с лакти върху масата, уж че мислиш над шахматната дъска, или пък отпуснат над книга, демонстративно разтворена на коленете — ще се раздаде предупредително почукване на вратата с ключа или още по-лошо: заключената с громолящия катинар врата внезапно се разтваря безшумно (до такава степен са се усъвършенствували лубянските надзиратели) и младши сержантът като бърза безшумна сянка, като дух през стената прави три крачки в килията, издебва те в дрямката и може би ще те прати в карцера или ще лиши от разходка цялата килия — жестоко, несправедливо наказание за всички, а има и тъмнична разпоредба, написана с черни редове — чети! тя виси във всяка килия. Впрочем, ако не можеш без очила, не ще четеш нито книги, нито дори святата наредба през тези два изтощителни часа: очилата ти са иззети за през нощта и още по-опасно ще е да ги имаш през тези два часа. През тези два часа никой нищо не донася в килията, никой не идва, никой за нищо не пита, никой не е викан — следователите спят още сладък сън, тъмничното началство още се окопитва и само бдящият вертухай поглежда през минута през шпионката90.

Но все пак през тези два часа се извършва една процедура: сутрешният тоалет. Още при ставането надзирателят определя кой днес от килията трябва да изнесе кофата за ходене по нужда. (В своеобразните, мрачни затвори затворниците имат думата и избора сами да решават този въпрос. Но в главния политически затвор подобно събитие не може да бъде поверено на стихията.) И ето че скоро вас ви строяват един зад друг с ръце отзад, а отпред отговорният кофоносец крепи пред гърдите си осемлитровата тенекиена бака с капак отгоре. Там, при целта, отново ви затварят, но преди това ви връчват по една хартийка с размерите на кибритена кутийка. (На Лубянка това не е интересно: хартийките са бели. А има такива интригуващи затвори, в които раздават изрезки от книжния печат — на това му се вика четене! Да отгатнеш откъде е текстът, да го прочетеш от двете страни, да вникнеш в съдържанието, да оцениш стила — лесно ли е при изрязаните думи? — да си размените хартийките. Някъде ще ви дадат изрезки от модната някога енциклопедия „Гранат“, че дори (страшно е да го произнесем) от класиците, само че не от художествените… Посещението в нужника се превръща в акт на познанието.)

Но смешното е малко. Става дума за грубата потребност, за която в литературата не е прието да се споменава (макар да е казано с безсмъртна лекота: „Блажен е, който сутрин сам…“). В това на пръв поглед естествено начало на тъмничния ден за арестанта е поставена вече примка до края на деня — и което е обидно, примка за духа му. При затворническата неподвижност и оскъдната храна, при немощното си полусънно състояние вас не ви бива да следвате природата си още със ставането си от леглото. Но ето че вас бързо ви връщат и заключват — до шест вечерта (а в някои затвори — и до следващата сутрин). Сега ще се вълнувате, че наближава време за дневния разпит, и от събитията през деня, и ще натоварите стомаха си с хляба, водата и чорбата, но никой вече няма да ви пусне в това мило помещение, достъпа до което хората на свобода не са способни да оценят. Изтощителната вулгарна потребност обикновено се появява малко след сутрешното облекчаване и ви терзае през целия ден, потиска ви, пречи ви свободно да разговаряте, четете и мислите и дори да поглъщате оскъдната храна.

Понякога в килиите умуват: как се е установил лубянският, а и изобщо тъмничният режим — дали той е премислено зверство, или се е наложил от само себе си? Мисля, че всичко е конкретно. Вдигат те така от сън, разбира се, от злоба, но останалото в повечето случаи се е получило напълно механично (както и повечето зверства в нашия общ живот), а сетне е признато от шефовете за полезно и е одобрено. Смените застъпват в осем сутринта и осем вечерта, а най-удобно е да те извеждат до нужника в края на смяната (а да извеждаш всеки поотделно през целия ден, ти създава допълнителни грижи и те кара да вземаш предпазни мерки, за което никой не ти плаща). Така е и с очилата: защо да си отварят работа със ставането на затворниците? Ще ги върнат при предаването на нощното дежурство.

Ето, чува се вече как ги раздават — вратите се отварят. Може да се разбере дали в съседната килия носят очила. (А вашият съучастник по делото дали не е с очила? Връзката с почукванията по стената се преследва много строго и ние не се решаваме на това.) Накрая донасят очилата и на нашите. Фастенко ги ползува само при четене, а Сузи ги носи постоянно. Ето че той престава да примижава, след като ги слага. В роговите му очила — надочните линии са прави, лицето му изведнъж става строго, проницателно, само такова си представяме лицето на образования човек от нашето столетие. Още преди революцията той следва в историко-филологическия факултет в Петербург и през двадесетте години, когато Естония е независима, запазва абсолютно чистия си и безупречен руски. По-късно, вече в Тарту, получава юридическо образование. Освен родния си естонски, знае английски и немски, през всичките тези години следи постоянно лондонския „Икономист“ и немските научнопопулярни „Bericht“, изучава конституциите и кодексите на различните страни — и сега вече представя достойно и сдържано Европа в нашата килия. Той е известен адвокат в Естония и го наричат „kuldsuu“ (златни уста).

В коридора настъпва ново движение: един готованец със сив халат, млад здравеняк, а не е на фронта, донася върху поднос нашите пет дажби и десет бучки захар. Нашето ухо се навърта около тях. Макар че сега неизбежно ще теглим чоп — има значение и крайчето, и броят на добавките при тегленето, и дали коричката се дели от средата на хляба, нека съдбата реши всичко (нима някъде не е така? Такава е нашата всенародна дългогодишна незаситеност. Всички делби в армията стават по същия начин. И немците, наслушали ни се от своите траншеи, ни заяждат: „На кого?“ — „На заместник-командира по политическата част!“) — но ухото поне ще подържи всичко това и върху дланите му все ще се налепят хлебни и захарни молекули.

Тези четиристотин и петдесет грама клисав недопечен хляб с блатна влажност по средата, наполовина от картофи, е нашата патерица91 и най-същественото събитие на деня. Животът започва! Започва денят, ето кога започва той! Всеки си има сума проблеми: правилно ли е разпределил предишния ден хлебната си дажба? рязал ли я е с конец? или лакомо я е трошил? или си е чупил по малко! да чака ли чая, или да омете всичко още сега? да си остави ли нещо за вечеря или само за обяда? и по колко?

А освен тези жалки колебания — какви широки диспути (у нас и езиците ни този път са поразвързани, с хляба ставаме вече хора!) предизвиква това четиристотин и петдесет грамово парче в ръката, съдържащо повече вода, отколкото зърно. (Впрочем Фастенко обяснява: същия хляб го ядат сега и московчани.) Изобщо дали е хляб този хляб? И какви примеси има в него? (Във всяка килия има човек, който разбира от примесите, кой ли не ги е опитвал през тези десетилетия?) Започват се разсъждения и спомени. А какъв бял хляб се месеше още през двадесетте години! — меки самуни, шуплести, горната коричка румено-кафява, напоена с масло, а долната напепелена, с овъглени следи от дъното на пещта. Хляб, безвъзвратно преминал в небитието! Родените през 30-а година никога няма да знаят какво е истински хляб! Приятели, това е вече забранена тема! Разбрали сме се: за яденето нито дума!

Отново движение в коридора — разнасят чая. Нов здравеняк със сива престилка и кофи в ръце. Ние му подаваме нашия чайник в коридора и той налива от кофата без чучурка в чайника и покрай него, върху пода. А целият коридор е лъснат като в първокласен хотел.

Скоро ще доведат тук от Берлин биолога Тимофеев-Ресовски, вече стана дума за него. На Лубянка май нищо не ще го вбесява така, както изливането на чая върху пода. В това той ще види поразяващ признак на професионалната незаинтересованост на тъмничарите (както и на всички нас) от извършената работа. Той ще умножи 27 години престой на Лубянка по 730 пъти в годината и по 111 килии — и още дълго ще се горещи, че се е оказало по-лесно да разлееш два милиона сто осемдесет и осем хиляди пъти вряла вода върху пода и още толкова пъти да го сушиш с парцал, отколкото да се направят кофи с чучурки.

Та това е и цялото ни ядене. А онова, което се вари, ще следва едно подир друго: в един и в четири часа през деня, и след това двадесет и един часа живей със спомена за него. (Също не от зверство: кухнята бърза да свърши с готвенето и да приключва.)

Девет часът. Сутрешна проверка. Ключовете дълго гърмят в ключалките, особено силно отеква чукането по вратите — и един от дежурните етажни лейтенанти, който застъпва на смяна, стегнат, почти в стойка „мирно“, прави две крачки в килията и строго оглежда нас, останалите. (Дори не смеем да си спомним, че политическите затворници биха могли да не стават.) Не е трудно да ни преброи, един поглед му стига, но този миг е изпитание за нашите права — все някакви права имаме, но не ги знаем и той трябва да ги скрие от нас. Цялата сила на лубянската обиграност е в пълната механичност: никакъв израз върху лицето, никаква интонация, никаква излишна дума.

Правата, дето ги знаем, са: заявка за поправка на обувките; да идеш на лекар. Но извикат ли те при лекаря — няма да се зарадваш, там особено силно ще те порази тази лубянска механичност. В погледа на лекаря няма да прочетеш не само загриженост, но дори елементарно внимание. Той няма да те попита: „От какво се оплаквате?“, защото това иска твърде много думи, а и тази фраза не може да се произнесе без интонация, затова ще отсече: „Оплакване?“ Ако вземеш надълго и нашироко да разказваш какво ти е, ще те прекъснат. И така е ясно. Зъб? Ще го извадят. Може арсеник. Да го лекуват ли? Тук не лекуват. (Това би увеличило броя на визитите и би създало сякаш обстановка на човечност.)

Тъмничният лекар е най-добрият помощник на следователя и палача. Пребитият от бой идва в съзнание върху пода и чува гласа на лекаря: „Може да продължите, пулсът му е нормален.“ След пет денонощия студен карцер лекарят гледа вкочаненото голо тяло и казва: „Може още.“ Умира някой след побой — лекарят подписва протокол: смърт от цироза на черния дроб, от инфаркт. Или срочно го викат при умиращия в килията, а той не бърза да иде. А който се държи другояче — няма място в нашия затвор. Доктор Ф. П. Гааз не би се напечелил при нас.

Но нашето ухо е осведомено по-добре за правата (твърди, че бил под следствие вече единадесет месеца; на разпит го извеждат само денем). Ето че той моли да го запишат за среща с началника на затвора. Как, с началника на цялата Лубянка? Да. И го записват. (И вечерта след отбоя, когато следователите са вече на местата си, го извикват и той ще се върне с махорка. Нескопосно, естествено, но нищо по-добро не измислят. А да се мине изцяло на микрофони, също е неизгодно: не може по цели дни да се слушат и всичките сто и единадесет килии. Кой би се нагърбил с такова нещо? Доносниците са по-евтини и още дълго ще се прибягва до тях. Но на Крамаренко му е трудно с нас. Понякога той се вслушва напрегнато, до изпотяване в разговора, ала по лицето му се вижда, че не схваща.)

А ето още едно право — свободно подаване на заявления (в замяна на свободата на печата, събранията и гласуванията, които губим от момента, в който попадаме в затвора)! Два пъти в месеца сутрешният дежурен пита: „Кой ще пише заявление?“ И без възражения записва всички желаещи. По някое време през деня ще те извикат в отделен бокс и ще те затворят в него. Там можеш да пишеш до когото си искаш — до Бащата на народите, до ЦК, Върховния съвет, министър Берия, министър Абакумов, Генералната прокуратура, Главната военна, Управлението на затворите, Следствения отдел, можеш да се оплакваш от ареста си, от следователя, от началника на затвора! — във всички случаи твоето заявление няма да има никакъв успех, няма да бъде сложено в папка и най-много да го прочете твоят следовател, но не ще можеш да го докажеш. Ала и той едва ли ще го прочете, тъй като е невъзможно то да бъде прочетено от някого: на късчето хартия с размери 7x10 см, малко по-голямо от това, което ти връчват сутрин за клозета, ще съумееш да напишеш с разчекнатия или изкривен като кука писец, който топиш в мастилото с влакънца и разредено с вода, единствено „Заявл…“ — и буквите вече се стичат, стичат се по отвратителната хартия и „ление“ не се помества на реда, а от другата страна на листчето вече всичко е избило.

Възможно е да имате и други права, но дежурният мълчи. Ала едва ли ще загубите много, ако не узнаете за тях.

Проверката минава — започва денят. Някъде там вече пристигат следователите. Вертухаят ви повиква с голяма тайнственост: произнася само първата буква (и в такъв вид: „На кого името започва със Си?, на кого — с Фе?“, че дори „на кого с Ам?“), вие трябва да проявите съобразителност и да се предложите в жертва. Този ред е въведен, за да се избегнат надзирателските грешки: току-виж, повикали някого с пълното му фамилно име не в килията, в която той лежи, и по този начин разберем кой още е в затвора. Но и изолирани от целия затвор, все пак не сме лишени от новини между килиите: в старанието си да натикат повече арестанти на едно място се налага често да прехвърлят тоз-онзи, а всеки от тях внася в новата килия целия натрупан опит от старата. Така че, без да мръднем от четвъртия етаж, знаем и за избените килии, и за боксовете на първия етаж, и за тъмнината на втория, където са събрани жените, и за двуетажното устройство на петия, и за последната му килия — сто и единадесета. Преди мен в нашата килия бе лежал детският писател Бондарин, който още по-рано бил лежал на женския етаж с някакъв полски кореспондент, а полският кореспондент пък още по-преди лежал с фелдмаршал Паулус — и ето че ние също знаем всички подробности за Паулус.

Изтича времето за повикване на разпит — и за оставащите в килията се открива дълъг приятен ден, разнообразен с възможности и не твърде помрачен от задължения. От задълженията може да ни се случи два пъти в месеца да прогаряме креватите си с поялна лампа (кибритът на Лубянка е категорично забранен и за да запалим цигарата си, трябва търпеливо да „гласуваме“ с пръст при отваряне на шпионката и да измолим огънче от надзирателя, а поялните лампи ни ги предоставят спокойно). Може още да получим правото, макар че то е по-скоро задължение: веднъж в седмицата един по един ни викат в коридора и там с тъпа машинка ни стрижат лицето. Или пък може да ни се падне задължението да търкаме паркета в килията (З-в винаги избягва тази работа, тя го унижава както всяка друга). Ние се уморяваме бързо, защото сме гладни, а иначе бихме могли да отнесем това задължение и към правата — работата е толкова весела и здравословна: с бос крак тикаш четката напред — а тялото е отметнато назад, и обратно, напред-назад, напред-назад, и не му мислиш за нищо! Паркетът е като огледало! Потьомкинска тъмница!

Че отгоре на всичко не сме вече натъпкани в нашата предишна 67-а. В средата на март вкараха при нас шести човек, а тъй като тук още ги няма наровете от единия до другия край, нито пък е в сила обичаят хората да спят направо върху пода, ето че ни прехвърлят в пълен състав в красавицата килия 53. (Горещо ви съветвам: който не е бил в нея — да опита.) Каква ти килия! Направо дворцов покой, предоставен за спалня на знатни пътешественици! Без да държи сметка за стойността на строежа, застрахователното дружество „Русия“92 издига в това крило етаж с височина пет метра. (Ех, какви четириетажни нарове би вдигнал тук началникът на фронтовото контраразузнаване и би настанил като нищо стотина души!) Ами прозорецът? — толкова голям, че стъпил на перваза му, надзирателят едва достига вентилационното прозорче, за да го отвори. Дори горният край на такъв прозорец може да служи за цял прозорец в някой апартамент. И единствено занитените стоманени листове на намордника, закриващи четири пети от този прозорец, ни напомнят, че не сме в дворец.

Все пак при ясно време и над този намордник от напомнящия кладенец лубянски двор, от някое стъкло на шестия или седмия етаж, до нас прониква отразено вторично бледо слънчево петно. Възприемаме го като някакво живо скъпо същество! Нежно следим как пълзи по стената, всяка негова крачка е изпълнена със смисъл, предвещава времето за разходка, отброява няколко половинчасови отрязъци до обяда, а преди самия обяд изчезва от погледа ни.

Та това са нашите възможности: да ходим на разходка! да четем книги! да си разказваме за миналото! да слушаме и да се учим! да спорим и да се възпитаваме! И за награда ще имаме още обяд с първо и второ! Невероятно!

Разходката за първите три етажа на Лубянка не е приятна: тя е на долното усойно дворче — дъното на тясната дупка между тъмничните здания. Затова пък арестантите от четвъртия и петия етаж ги извеждат на орловата площадка — върху покрива на петия. Бетонна настилка, бетонни триметрови стени, край нас невъоръжен надзирател, а на кулата часовой с автомат — но въздухът е истински и небето е истинско! „Ръцете отзад, движи се по двама! Не разговаряй! Не спирай!“ — но забравят да ни забранят да вдигаме главите си нагоре! И ти, разбира се, я вдигаш. Тук виждаш не отразеното, не вторичното, а същинското Слънце! или златистите му лъчи, пробили пролетните облаци.

Пролетта изобщо обещава щастие на всички, а на арестанта — десетократно повече. О, априлско небе! Нищо, че съм в затвора. Мен, както изглежда, няма да ме разстрелят. Затова пък тук ще стана по-умен. За много неща ще прогледна тук, небе! Ще поправя грешките си — не пред тях — пред теб, Небе! Тук можах да ги проумея — и ще ги поправя!

До нас като от яма, от дълбоко дъно, от площад Дзержински достига хрипкавото непрекъснато земно пеене на автомобилните клаксони. На ония, които се носят с тези клаксони, те им се струват тържествуващи рогове — а оттук е така ясно тяхното нищожество.

Разходката трае всичко на всичко двадесет минути, но колко грижи около нея, колко неща трябва да свършиш!

Първо, много е интересно, докато те водят напред и назад, да разбереш разположението на целия затвор и къде са тези висящи дворчета, та един ден на свобода, когато вървиш по площада, да знаеш. По пътя си много пъти завиваме и аз изобретявам следната система: от самата килия всеки завой надясно да се смята за плюс един и всеки наляво — за минус един. Колкото и бързо да ни въртят, да не бързам да го изчислявам, само да смогвам да броя. А ако освен това видиш по пътя през някой прозорец на стълбището гърбовете на лубянските нимфи, прилегнали до куличката с колоните над самия площад, че и запомниш броя им, в килията след това ще можеш да се ориентираш и да разбереш накъде гледа вашият прозорец.

След това на разходката трябва просто да дишаш колкото се може по-съсредоточено.

Но и там пак, в уединението си, под светлото небе, трябва да си представиш бъдещия си светъл безгрешен и безупречен живот.

Но и там е най-удобно да говориш на най-острите теми. Макар че разговорите по време на разходка са забранени, това не е толкова важно, стига да умееш — затова пък тъкмо тук няма да ви чуе нито някое ухо, нито микрофон.

На разходката ние със Сузи гледаме да попаднем в една двойка — разговаряме и в килията, но обичаме да си доизясняваме главното тук. Не стигаме лесно до взаимно съгласие, това става бавно, но той вече е успял да ми разкаже много неща. С него усвоявам едно ново за мен качество: търпеливо и последователно да възприемем онова, което никога не съм имал предвид и сякаш няма никакво отношение към ясно набелязаната линия на живота ми. Още от най-ранна възраст, кой знае защо, съм си въобразил, че моята цел е историята на руската революция, а останалото изобщо не ме засяга. За разбирането на революцията пък отдавна не ми е нужно нищо друго освен марксизма; всичко останало, което се е наслагвало, премахвах и пренебрегвах. Но ето че съдбата ме срещна със Сузи, който беше пристрастен към съвсем друга област. Запалено ми разказваше все за своето, а то беше Естония и демокрацията. И макар че никога преди не съм проявявал интерес към Естония, още по-малко — към буржоазната демокрация, аз слушам ли, слушам влюбените му разкази за свободния живот през двадесетте години на този сдържан трудолюбив малък народ от едри мъже с техния бавен солиден обичай; изслушвам принципите на естонската конституция, извлечени от най-добрия европейски опит, и как парламентът с една камара от сто души работи въз основа на тях; не е известно за какво ми е, но всичко това започва да ми харесва, започва да се натрупва в личния ми опит. (По-късно Сузи ще си спомня за мен така: странна смесица от марксист и демократ. Да, учудваща комбинация.) Отзивчиво вниквам в тяхната съдбоносна история: малка естонска наковалня, захвърлена от памтивека между двата чука — тевтонския и славянския. Редували са се върху нея удари от изток и от запад — и краят на това не се е виждал, а и досега не се вижда. Ето ви известната (съвсем неизвестната…) история как през 1918 г. сме искали да ги завладеем с внезапно нападение, но те се възпротивяват. Как по-късно Юденич ги презира като чухонци, ние ги хулим като белобандити, а естонските гимназисти се записват доброволци. Пак удряме по Естония и през четиридесета година, и през четиридесет и първа, и едни от синовете й ги лови съветската армия, други немската, а трети хващат гората. Възрастните талински интелигенти хранят надежди да се измъкнат от проклетото колело на фортуната, да се отделят някак и да живеят самостоятелно (е, и хипотетично министър-председател да е например Тииф, а министър на народната просвета — Сузи). Но нито на Чърчил, нито на Рузвелт им е до тях, затова пък до тях им е на „чичо Джо“ (Йосиф). И още с влизането на нашите войски през първите нощи всички тези мечтатели са измъкнати от талинските си жилища. Петнадесетина души от тях лежаха сега на московската Лубянка в различни килии, всеки с обвинение по член 58–2 в престъпното желание за самоопределение.

Всеки път завръщането ни в килията от разходка е малък арест. Дори в нашата тържествена килия въздухът след разходката ни се струва спарен. Хубаво би било след разходката да закусиш, но не бива, не бива да мислиш за това! Лошо е, ако някой извади нетактично получената отвън храна и вземе да яде по никое време. Нищо, тренираме самообладанието си! Лошо е, ако те подведе авторът на книгата, която четеш, и вземе подробно да описва храната — по-надалеч такава книга! И Гогол — по-надалеч! И Чехов също! Твърде много говорят за ядене! „Не му се ядеше, но все пак изяде (кучият ми син!) порция телешко с халба бира.“ Чети духовни неща! Достоевски — ето кого трябва да четат арестантите. Но забележете, писал го е пак той: „Децата гладуваха, вече няколко дни не бяха виждали нищо друго освен хляб и салам.“

А библиотеката на Лубянка е нейното украшение. Наистина, библиотекарката е отвратителна — русолява мома с малко конска конструкция, постарала се да изглежда колкото се може по-непривлекателно: лицето й е така напудрено, че прилича на неподвижна кукленска маска, устните й са виолетови, а изскубаните вежди — черни. (Изобщо нейна си работа, но би ни било по-приятно да имаме насреща си някоя хубавелка — може пък началникът на Лубянка да е изхождал тъкмо от тези съображения?) И най-странното: веднъж на десет дни, когато идва да прибере книгите, тя изслушва нашите поръчки! Изслушва ги с характерната за Лубянка механичност, от което не може да се разбере — чувала ли е тези имена? Тези заглавия? Изобщо дали чува думите ни? Тръгва си. Преживяваме няколко тревожно-радостни часове, през които прелистват и проверяват всички върнати от нас книги: търсят не сме ли оставили дупчици или точки под буквите (съществува такъв начин за тъмнична кореспонденция) или подчертани с нокът харесали ни места. Вълнуваме се, макар да нямаме такива вини — ще дойдат и ще кажат: открили са точки, и както винаги те са правите, и както винаги не са нужни доказателства и най-малкото ни лишават три месеца от книги, ако не поставят дори цялата килия на карцерен режим. През тези най-добри, светли затворнически месеци, докато не сме се потопили в лагерната яма, е много досадно да стоиш без книга! Не само треперим от страх, докато си даваме поръчките за книги, но се вълнуваме като младежи, които очакват отговора на любовна бележка: ще дойде или няма да дойде? И какъв ли ще е?

Най-сетне книгите пристигат и определят следващите десет дни: дали ще гледаме повече да четем, или са ни донесли боклук и ще предпочетем повече разговорите? Носят книги, колкото са хората в килията — съображение като при раздаване на хляб, а не на книги: на един — една, на шестима — шест. Многолюдните килии печелят.

Понякога по чудо момата изпълнява нашите поръчки! Но и да ги пренебрегне, пак е интересно. Защото самата библиотека на Болшая Лубянка е единствена по рода си. Вероятно са я попълвали от конфискувани частни библиотеки; библиофилите, които са събирали книгите, вече са предали Богу дух. Но главното е, че след като цензурират и кастрират поголовно десетилетия наред всички библиотеки в страната, органите не се досещат да се поровят в собственото си леговище — тук човек можеше да прочете Замятин, Пилняк, Панталеймон Романов и който и да е том от пълните съчинения на Мережковски. (Някои се шегуват: смятат ни за загинали, затова не ни спират да четем забранените книги. А аз си мисля, че лубянските библиотекари от мързел и невежество нямат понятие какво ни дават.)

През тези предобедни часове четеш до премала. Но някоя фраза може да те накара да скочиш и да търчиш от прозореца до вратата и от вратата до прозореца. И ти се иска да покажеш на някого какво си прочел и какво следва от това, и ето че вече възниква спор. По това време и споровете са по-остри от обичайното!

Често кръстосваме шпаги с Юрий Евтухович.

* * *

През мартенската сутрин, когато нас петимата ни прехвърлиха в 53-та килия, ни вкараха шести човек.

Той влезе като сянка — без да тропа с обувките по пода. Влезе и неуверен, че ще се задържи на краката си, се облегна на касата на вратата. Крушката в килията вече бе угасена и сутрешната светлина бе мътна, новодошлият обаче не напрягаше зрението си, а присвиваше очи. И мълчеше.

Сукното на военната му куртка и панталона отхвърляше вероятността да бъде причислен към съветската, немската, полската или английската армия. Лицето му бе удължено, не руско. А и бе ужасно слаб. И много висок за тази си слаботелесност.

Заговорихме го на руски — мълчеше. Сузи го попита на немски — мълчание. Фастенко опита на френски, на английски — никакъв отзвук. И постепенно върху изтощеното му жълто полумъртво лице се появи усмивка — една-единствена такава усмивка съм виждал през живота си!

— Хоора… — слабо се изтръгна от гърдите му, сякаш идваше на себе си след припадък или бе прекарал нощта в очакване на разстрела си. И протегна слабата си изтъняла ръка. Тя държеше дрипаво вързопче. Нашият доносник веднага се досети какво ще е това, спусна се да вземе вързопчето, развърза го на масата — там имаше около двеста грама слаб тютюн, и се зае да си свива четворно по-дебела от обикновеното цигара.

Така след триседмичен престой в подземния бокс при нас се появи Юрий Николаевич Евтухович.

По време на сблъсъка по Китайско-източната железопътна линия през 1929 г. в страната се ползува с популярност песничката:

Двайсет и седма стои на стража
и с гръд отблъсва силата вража!

Началник на артилерията на тази 27-а стрелкова дивизия, формирана още през Гражданската война, е царският офицер Николай Евтухович (спомних си тази фамилия, бях я срещал сред авторите на нашия артилерийски учебник). В товарен вагон с печка пътува, винаги придружаван от жена си, от Волга и Урал ту на изток, ту на запад. В този товарен вагон прекарва първите години от живота си и синът му Юрий, роден през 1917 г., връстник на революцията.

В онова далечно време баща му се установява в Ленинград, в Академията, живее заможно и знатно и синът завършва командирската школа. През Финландската война, когато Юрий гори от желание да воюва за родината, приятелите на бащата уреждат сина адютант в щаба на армията. На Юрий не се налага да пълзи срещу финландските дотове, нито да попада при разузнавателни акции в обкръжение или да замръзва в снега под куршумите на снайперистите, но орденът — „Червено знаме“, не какъв да е! — прилежно обкичва рубашката му. Така той завършва войната с Финландия с мисълта за нейната справедливост и за своята полза в нея.

Но през следващата война не му върви толкова гладко. Юрий знае отлично разговорен немски, преобличат го с униформата на един от пленените немски офицери, с чиито документи го изпращат на разузнаване. Той се справя със задачата, преоблича се за връщането със съветска униформа (на един убит), но също е пленен от немците. И е изпратен в концентрационен лагер край Вилнюс.

Във всеки живот има някакво събитие, решаващо целия човек — и съдбата, и убежденията, и страстите му. Двете години, прекарани в този лагер, преобразяват Юрий. Лагерът, в който се озовава, е нещо, което не се поддава на думи и не може да бъде заобиколено със силогизми — в този лагер трябва да умреш, а който не е умрял — да си направи извода.

Да оцелеят, могли „орднерите“ — вътрешните лагерни полицаи, от своите. Естествено, Юрий не става орднер. Оцеляват още готвачите. Както и преводачите — има нужда от такива. Но Юрий скрива, че знае немски: разбира, че преводачът е принуден да предава своите. Друга възможност да отдалечиш смъртта, е да копаеш гробове, но за тази работа се хващат много по-яки и чевръсти от него. Юрий се обявява за художник. Наистина, разнообразното му домашно възпитание е включвало и уроци по живопис. Юрий рисува доста прилично с масло и само желанието да следва пътя на баща си, с когото се гордее, го възпира да постъпи в художественото училище.

На него и на още един възрастен художник (съжалявам, че не помня името му) предоставят отделна кабина в бараката и там Юрий рисува на немските коменданти безплатни картини — пир при Нерон, танцуващи елфи, за което му носят нещо за хапване. Буламачът, за който пленените офицери се редят с канчетата си на опашка от шест часа сутринта под ударите на палките или черпаците на орднерите и готвачите — този буламач не може да поддържа човешкия живот. Вечер Юрий вижда през прозореца на кабината една и съща картина, за която може да използува умението си да рисува: вечерна мъглица над крайблатната ливада. Ливадата е обградена с бодлива тел и горят множество запалени огньове, около тях — някога съветски офицери, а сега звероподобни същества, които гризат костите на издъхнали коне, пекат питки от картофени обелки, пушат конски тор и всички гъмжат от въшки. Още не всички от тези двуноги ще издъхнат. Още не всички са загубили членоразделната си реч и в пурпурните отблясъци на огньовете се вижда как забавеното осъзнаване прорязва лицата им, заприличващи все повече на неандерталски.

Горчилка в устата! Животът, който Юрий поддържа в себе си, вече не му е мил. Той не е от тези, които леко приемат да забравят. Не, писано му е да оцелее — и той трябва да си направи изводите.

Те вече са убедени, че работата не е в немците или не само в тях, че сред пленниците от най-различни националности единствено съветските живеят и умират така — никой по-зле от тях. Дори поляците, дори югославяните са държани значително по-сносно, да не говорим за англичаните или норвежците — те са отрупвани с колети от Червения кръст, от къщи и просто не ходят да си получават немската дажба. Там, където лагерите са в съседство, съюзниците от добри чувства подхвърлят по нещо на нашите през бодливата тел и те се спускат като сюрия кучета върху кокал.

Руснаците са поели кръста на цялата война — и точно на тях такъв жребий! Защо е така?

Оттам, оттук постепенно идват обясненията: СССР не признава подписа на Русия под Хагската конвенция за пленниците, следователно не поема никакви задължения по третирането на пленниците и не претендира за защитата на своите поданици, попаднали в плен.93 СССР не признава международния Червен кръст. СССР не признава своите вчерашни войници: няма сметка да ги поддържа в чуждия плен.

И сърцето на възторжения връстник на Октомври се сковава. Там, в кабината на бараката, той се кара и спори със стария художник (до съзнанието на Юрий трудно прониква, Юрий се съпротивлява, а старият човек му открива всичко малко по малко). Как така? Нима Сталин? Но не се ли приписва прекалено много на Сталин, на неговите къси ръце? Който прави извод до половината, не го прави изобщо. А — останалите? Там, около Сталин и по-надолу и навсякъде в родината — изобщо онези, на които родината е разрешила да говорят от нейно име?

И какъв трябва да е изводът, ако майката ни е продала на циганите, не, по-лошо — захвърлила ни е на кучетата? Нима тя си остава наша майка? Ако жена ви тръгне по вертепите — нима сте свързан с нейната вярност? Нима родината, изменила на своите войници, остава родина?

Как всичко се обръща за Юрий! Възхищавал се е от баща си — и ето че го проклина! За пръв път си дава сметка, че всъщност баща му е изменил на клетвата, дадена на армията, в която е израснал — изменил е, за да налага именно този ред, предал сега своите войници. И защо Юрий трябва да е свързан чрез клетвата си с този предателски ред?

Когато през пролетта на 1943 г. в лагера пристигат вербувачи от първите руски „легиони“, повечето от склонилите отиват, за да се спасят от глада, но Евтухович тръгва с твърдо, ясно съзнание. В легиона обаче не се задържа: смъкнат ли ти кожата, вече не ти е до козината й. Юрий престава вече да крие, че знае добре немски, и скоро някакъв шеф, немец от Касел, получил задача да създаде шпионска школа с ускорено военно обучение, го взема при себе си и го прави своя дясна ръка. Така започва спускането надолу, което Юрий не е предвиждал, започва подмяната му. Горял е от желанието да освобождава родината, а ето че го пращат да подготвя шпиони — немците си имат свои планове. А къде е разграничителната черта?… От кой момент не е бивало да я престъпва? Юрий става лейтенант от немската армия. С немска униформа пътува сега по Германия, бива често в Берлин, посещава руски емигранти, чете недостъпните му преди Бунин, Набоков, Алданов… Юрий очаква, че у всички тях, че у Бунин — всяка страница ще кърви с живите рани на Русия. А те? За какво са изразходвали неоценимата си свобода? Все за женското тяло, за разгаряне на страстта, за залезите, за красотата на дворянските главици, за анекдотите от време оно. Пишат така, сякаш не е имало никаква революция в Русия или пък им е твърде недостъпно да я обяснят. Те оставят руската младеж сама да търси азимута на живота. И Юрий се мята, бърза да види, бърза да научи, а между другото по отдавнашен руски обичай все по-често и все по-сериозно започва да прибягва до алкохола в своето объркване.

Какво представлява шпионската им школа? Съвсем не истинска, то се знае. За шест месеца се научават да боравят само с парашута, взривните вещества и радиостанцията. Много-много не им се доверяват. Хвърлят ги, за да създадат инфлация на доверието. А за умиращите, безнадеждно изоставените руски военнопленници тези школички според Юрий са добър изход: момчетата тук ги охраняват, носят нови топли дрехи, че и джобовете им са натъпкани със съветски пари. Учениците (както и учителите) си дават вид, че всичко ще бъде именно така: ще шпионират в съветския тил, ще вдигат във въздуха набелязаните обекти, ще се свързват чрез радиокод и ще се връщат. А чрез тази школа всъщност се отдалечават от смъртта и плена, искат да останат живи, но не с цената на това да стрелят на фронта по своите.

Нашето следствие, то се знае, не приема такива доводи. На какво основание искат да живеят, след като семействата на осъдените по буквените членове и без това си живеят добре в съветския тил? Не, то не признава на тези момчета никакви смекчаващи вината обстоятелства за взетата немска карабина. За тяхната шпионска игра им тръсват най-тежкия 58–6 член плюс умишлена диверсия. Това ще рече: да се държат затворени, докато пукнат.

Прехвърлят ги през фронтовата линия и по-нататък свободният им избор зависи от нрава и съзнанието им. Те захвърлят незабавно тринитротолуола на властите (както моят чипонос „шпийон“ в армейското контраразузнаване) или отначало ще го ударят на живот с падналите им от небето пари. И няма нито един случай някой от тях да се е върнал зад фронтовата линия отново при немците.

Но ето че веднъж в навечерието на новата 1945 г. един оперен момък се завръща и долага, че е изпълнил задачата си (върви го проверявай!). Необичаен случай. Шефът не се съмнява, че е изпратен от СМЕРШ, и решава да го разстреля (съдбата на добросъвестния шпионин!). Но Юрий настоява, че, напротив, трябва да го наградят и да го представят на курсистите. А върналият се шпионин кани Юрий да изпият литър шнапс и с пламнало лице, приведен над масата, му открива: „Юрий Николаевич! Съветското командуване обещава да ви прости, ако преминете веднага при нас.“

Юрий трепва. Сърцето му, успяло да се ожесточи, да се отрече от всичко, се залива от топлина. Родината?… Враждебната, несправедливата и все пак толкова скъпата? Ще му прости?… И ще може да се завърне при семейството си? И да се поразходи по Каменноостровска? Какво пък, нали в края на краищата сме руснаци! Простете ни, ще се върнем и ще видите колко добри ще бъдем!… Тази година и половина, откакто е излязъл от лагера, не донасят щастие на Юрий. Не че се разкайва, но и не вижда бъдещето си. Когато други такива злополучни руснаци се срещат около бутилката, всички ясно чувствуват: нямат опора, животът им не е истински. Немците ги въртят според своите виждания. Сега, когато те губят войната, пред Юрий се открива изход: шефът го обича и му разкрива, че има в Испания резервно имение, където след краха на империята биха могли да се измъкнат двамата. Но ето че седи пиян съотечественик отсреща на масата и с риск на живота си го примамва: „Юрий Николаевич! Съветското командуване цени опита и знанията ви, иска да научи от вас организацията на немското разузнаване…“

Две седмици Евтухович е измъчван от колебания. Но по време на съветското настъпление оттатък Висла, докато изтегля школата си в дълбочина, той заповядва да свърнат към уединен полски чифлик, там строява школата и обявява: „Аз преминавам на съветска страна! Всеки има право на свободен избор!“ И тези пишман шпиони с мляко на устата, само час преди това даващи си вид, че са предани на германския райх, този път възторжено закрещяват: „Ураа! И ние!“ (Викали са „ура“ за своя бъдещ каторжен труд…)

Тогава цялата шпионска школа се скрива в пълен състав до идването на съветските танкове, а сетне и на СМЕРШ. Юрий не вижда повече своите момчета. Отделят го, десет дни той описва цялата история с школата, програмата й, диверсионните задачи и наистина мисли, че „неговият опит и знания…“. Дори вече се обсъжда въпросът за завръщането му вкъщи, при близките.

И едва на Лубянка разбира, че дори в Саламанка се е намирал по-наблизо до своята Нева… Остава му да чака разстрел или най-малко двадесет години.

Така безвъзвратно се поддава човек на пелената, обгърнала родния бряг… Както зъбът не престава да боли, докато не му извадят нерва, така навярно и нас ни боли по родината, докато не глътнем арсеник. Лотофагите от „Одисеята“ са знаели срещу това някакъв лотос…

Юрий бе сред нас само три седмици. През цялото това време ние с него спорехме. Аз разправях, че нашата революция е била великолепна и справедлива, изопачена ужасно едва през 1929 г. Той ме гледаше със съжаление и свиваше нервно устни: преди да се захванем за революцията, трябваше да отървем страната от дървениците! (Тук някъде те с Фастенко кой знае как стигаха до един извод, макар и от диаметрални позиции.) Аз твърдях, че дълго време съветската страна е била ръководена от самоотвержени хора с възвишени намерения. Той твърдеше — всички са един дол дренки със Сталин, от самото начало. (В това, че Сталин е бандит, бяхме на едно мнение с него.) Аз превъзнасях Горки: колко е умен! Каква вярна гледна точка! Какъв голям творец! Той ме парираше: нищожна прескучна личност! Съчинил и самия себе си, и героите си, а и всичките му книги са изцяло измислени. Лев Толстой — това е царят на нашата литература!

Заради тези всекидневни спорове, такива разпалени, защото бяхме млади, не успяхме да се сближим и да открием един у друг повече общи неща, отколкото различия.

Изведоха го от килията и оттогава, колкото и да разпитвах, никой не е лежал с него в Бутирки, никой не го е виждал на етапните пунктове. Дори редовите власовци изчезнаха до един някъде безследно, най-вероятно — в земята, а някои от тях и сега нямат документи, за да напуснат затънтения север. Дори и сред тях съдбата на Юрий Евтухович не бе обикновена.94

Употребявам тук и по-нататък думата „власовец“ в неясния й, но траен смисъл, както с възникнала и се е утвърдила в съветския език и никога не се е поддавала на точно определение, каквото неофициалните лица е опасно да търсят, а официалните — нежелателно: „власовец“ с изобщо всеки съветски човек, преминал през тази война с оръжието си на страната на противника. Ще трябват още години и книги, докато това понятие бъде анализирано, докато се очертаят няколко категории и чак тогава като остатък се получат „власовците“ в истинския им смисъл — тоест преки привърженици или подчинени на генерал Власов от момента, в който той дава в немски плен името си на антиболшевишкото движение. През някои месеци на войната такива привърженици наброяват едва неколкостотин и всъщност власовска армия с централно подчинение изобщо не успява да се създаде. Но през декември 1942 г. немците прибягват до пропаганден трик: съобщават за състояло се (никога несъстояло се) „учредително заседание“ на „Руския комитет“ в Смоленск, който уж претендирал да бъде някакво подобие на руско правителство. Съобщението запазва тази неувереност — и при това в него са споменати имена: генерал-лейтенант Власов и генерал-майор Малишкин. Немците са могли да си позволят такава измислица: да я обявят, после да я опровергаят, накрая да действуват и срещу нея — но листовките хвърчат от самолетите, падат на нашите фронтови полета и остават в нашата памет — с „власовския“ комитет, естествено, се свързва представата за движение, за въоръжени сили и когато в немската армия срещу нас започват да се появяват наши въоръжени съотечественици — руски или национални части, към тях прилепва единствено известната дума „власовци“ и нашите политически командири не препятствуват за това. Така условно, но трайно цялото това движение се свързва с името на Власов.

И колко ли са такива въоръжени наши съотечественици, вдигнали оръжие срещу своята родина? „Не по-малко от 800 хиляди съветски граждани влизат в бойни организации с цел да се борят срещу съветската държава“ — свидетелствува един изследовател (Thorwald — „Wen sie verderben wollen…“ Stuttgart, 1952). Близки до тази оценка са и други (например Sven Steenberg — „Wlasow — Verräter oder Patriot?“ — Köln, 1968). Трудността да се посочат точни цифри се дължи отчасти и на обстоятелството, че се води борба между различни течения в германската администрация и военното командуване и за подчинените инстанции, реалистично настроени по време на войната, е изгодно тази цифра да се намалява, за да не плаши върховете с нарастването на антиболшевишката, ала не прогерманска сила. Всичко това значително предхожда създаването на отделната Руска освободителна армия в края на 1944 г.

* * *

Накрая настъпваше моментът и за лубянския обяд. Дълго преди това до слуха ни достигаше радостното дрънчене в коридора, после внасяха на поднос като в ресторант по две алуминиеви чинии за всеки (именно чинии, а не паници): с черпак за супа и черпак за воднистата постна кашица.

По време на първите вълнения на подследствения всичко му засяда на гърлото, някой денонощия наред не се докосва и до хляба, не знае къде да го дене. Но постепенно апетитът се възвръща, заменен с непрекъснато гладното състояние, разгарящо се до ненаситност. По-късно, ако успееш да си наложиш мярка, стомахът ти се свива, приспособява се към оскъдицата и тукашната жалка храна става дори достатъчна. Това предполага да се самовъзпиташ, да отвикнеш да поглеждаш какво яде съседът ти, да се прекратят чревоопасните затворнически разговори за ядене и колкото се може по-често да витаеш във високите сфери. На Лубянка това се облекчава от двата часа разрешено следобедно лежане — също учудващ курортен лукс. Лягаме с гръб към шпионката, слагаме за камуфлаж разтворени книги пред себе си и дремем. Спането всъщност е забранено и надзирателите виждат дълго непрелистваната книга, но през тези часове обикновено не чукат. (Обяснението на тази хуманност е в това, че на когото не се полага да спи, той през това време е на дневен разпит. За упорствуващите, които не подписват протоколите, контрастът е дори по-силен: връщат ги точно в края на часовете, отредени за почивка.)

А сънят е най-доброто средство срещу глада и душевните терзания: и организмът не изгаря толкова енергия, и мозъкът не прехвърля отново и отново допуснатите от теб грешки.

Идва и вечерта — още по черпак кашица. Животът бърза да ти поднесе всичките си дарове. Сега вече пет-шест часа до отбоя не ще сложиш нищо повече в уста, но това не е страшно, вечер лесно свикваш да не ти се яде — това е известно отдавна и на военната медицина, в запасните полкове вечер също не дават храна.

Накрая идва времето да те изведат до нужника, което си чакал целия ден с огромно напрежение. Колко облекчено възприемаш изведнъж целия свят! Как изведнъж се опростяват в него всички велики въпроси — чувствуваш ли?

Безтегловни лубянски вечери! (Впрочем безтегловни само когато не очакваш нощен разпит.) Безтегловно тяло, задоволено с кашица, точно колкото душата да не чувствува неговия гнет. Колко леко те спохождат свободните мисли! Сякаш сме се възнесли на Синайските върхове и истината ни се явява от пламъците. Не мечтае ли за това и самият Пушкин:

Да бъда жив за мисъл и за скръб!

Ето че и скърбим, и мислим, и няма нищо друго в нашия живот. И колко лесно се оказва постигането на този идеал…

Спорим, разбира се, и вечер, като се отказваме със Сузи от партията шах и от книгите. Най-горещо се впускаме в спор отново с Евтухович, защото всички въпроси са експлозивни, например — за изхода на войната. Ето, надзирателят влиза в килията, без дума да обели и без всякакъв израз на лицето и спуска синята маскировъчна щора на прозореца. Сега там, зад щората, вечерна Москва започва да изстрелва салюти. Както не виждаме салютното небе, така не виждаме и картата на Европа, но се мъчим да си я представим в подробности и да отгатнем кои градове са взети. Юрий особено се вбесява от тези салюти. Той призовава съдбата да поправи сторените от него грешки и ни убеждава, че войната ни най-малко не е свършена, че сега Червената армия и англо-американците ще се врежат едни в други и едва тогава ще започне истинската война. Килията проявява към подобно предсказание жаден интерес. И как ще завърши? Юрий уверява, че с бърз разгром на Червената армия. (И, ще рече, с нашето освобождаване? Или с разстрел?) Тук аз му възразявам и започваме особено яростно да спорим. Неговите доводи са, че нашата армия е изтощена, обезкръвена, лошо снабдена и, главно, не ще воюва вече с такава твърдост срещу съюзниците. С пример от частите, които познавам, аз настоявам, че армията не е толкова изтощена, колкото придобила опит, че сега тя е силна и зла и в този случай ще громи съюзниците още по-яростно от немците. — Никога! — крещи (но с полушепот) Юрий. — А Ардените? — крещя (с полушепот) аз. Намесва се Фастенко и ни се надсмива, че не познаваме Запада, че сега никой не е в състояние да застави съюзническите войски да воюват срещу нас.

Но все пак вечер не си склонен толкова към спор, повече ти се иска да чуеш нещо интересно и дори примиряващо и всички да говорим дружелюбно.

Един от любимите затворнически разговори е за затворническите традиции, за това как са лежали преди95. Ние си имаме Фастенко и затова слушаме тези разкази от първа ръка. Най-вече ни умилява, че преди е било висока чест да си политзатворник, че не само истинските им роднини не са се отричали от тях, но са ходели непознати момичета и уж като годеници са се домогвали до свиждания с тях. Ами някогашната всеобща традиция да се изпращат по празниците колети на арестантите? Никой в Русия не е отговявал, преди да занесе нещо за безименните арести, за общия затворнически казан. Носели са коледни свински бутове, баници, месни млинове, козунаци. Някаква бедна бабичка — и тя мъкне десетина вапцани яйца и на сърцето й олеква. Къде се дяна тази руска доброта? Замениха я със съзнателността! Само как сурово и безвъзвратно наплашиха нашия народ и го отучиха да се грижи за страдащите. Сега това изглежда вече нелепо. Опитайте се в някое учреждение да откриете предпразнично събиране на вещи или храна за затворниците от местния затвор — това ще бъде възприето от блюстителите на реда почти като антисъветско въстание! Ето колко сме озверели.

А какво са означавали тези празнични подаръци за арестуваните? Нима само вкусна храна? Те внасят топлото чувство, че навън мислят и се грижат за тях.

Фастенко ни разказва, че и в съветско време е съществувал политически Червен кръст, но тук вече, не че не му вярваме, а просто не можем да си го представим. Той разправя, че Е. П. Петкова, благодарение на личната си неприкосновеност, е ходела в чужбина, за да събира пари (у нас няма да я оставят много да събере) — а сетне тук са купували продукти за политзатворниците без близки. За всички ли политически затворници? И тук се изяснява: не, не за каерите, тоест не за контрареволюционерите (тоест не за Петдесет и осми член), а само за членовете на бившите социалистически партии. Аааа, така кажете!… А впрочем по-късно и самият Червен кръст, заобикаляйки Пешкова, също е натикан предимно по затворите…

Приятно е още да поговорим вечер, ако не чакаш разпит — за освобождаването. Да, разправят — имало такива удивителни случаи, когато освобождават някого. Ето, изведоха от килията ни 3-в „с вещите“ — ами ако е пуснат на свобода? Следствието не би могло да приключи толкова бързо. (След десет дена той се връща: мъкнали го до Лефортово. Там той е започнал, изглежда, бързо да подписва и го връщат при нас.) В случай че те освободят — слушай, сам казваш, че лежиш за дребна работа — обещай тогава: обади се на жена ми и в потвърждение нека в колета ми има, да речем, две ябълки… — По това време никъде няма ябълки. — Тогава три гевречета. — Може да се случи в Москва да няма и гевреци. — Е, добре, тогава четири картофа. (Така се договарят, а после действително Н го извеждат с вещите, а М получава в колет четири картофа. Поразително, изумително! освободили го, а делото му беше къде по-сериозно от моето така че може би и мене ще ме пуснат скоро?… А всъщност у жената на М петият картоф се е развалил в чантата, а Н е вече в трюма на парахода на път за Колима.)

Така се разбъбряме за какво ли не, припомняме си и нещо смешно — и се чувствуваш весело и отлично сред интересни хора, които съвсем не са от твоя живот, от твоя кръг на опит — но ето че безмълвната вечерна проверка минава и очилата са прибрани — и лампата премигва три пъти. Това значи — след пет минути отбой!

По-скоро, по-скоро, грабваме одеялата! Както на фронта, където не знаеш няма ли снарядният вихър да те връхлети ей сегинка, след минута, на педя от теб — така и тук не знаем своята съдбоносна нощ за разпит. Лягаме, поставяме едната ръка над одеялото и се мъчим да издухаме вятъра на мислите от главите си. Трябва да спим!

В подобен момент през една априлска вечер, скоро след като се разделихме с Евтухович, катинарът на килията ни загърмя. Сърцата ни се свиха: кого ли ще изведат? Сега надзирателят ще изсъска: „Който започва на Се!“, „Който започва на Зе!“ Но надзирателят не съска. Вратата се затваря. Надигаме глави. До вратата стои новак: мършав, млад, със семпъл син костюм и син каскет. Не носи никакви вещи. Разсеяно се озърта.

— Коя килия е тази? — пита тревожно той.

— Петдесет и трета.

Той трепва.

— Сега ли ви вкарват? — питаме го.

— Нее… — измъчено поклаща глава.

— Кога са ви арестували?

— Вчера сутринта.

Това ни разсмя. Имаше простовато, много добродушно лице, веждите му бяха почти бели.

— За какво?

(Това е нечестен въпрос, на него не може да се чака отговор.)

— Не знам… Така, за нищо…

Всички отговарят така, всички лежат за нищо. И че е така за нищо, се струва най-вече на самия подследствен.

— Е, все пак?

— Аз… написах възвание. Към руския народ.

— Каквоо??? (Такива „за нищо“ още не бяхме срещали!)

— Ще ме разстрелят ли? — източи се лицето му. Той подръпваше козирката на каскета си, без да го сваля.

— Е, не — успокояваме го ние. — Сега никого не разстрелват. Виж, десетката ти е в кърпа вързана.

— Какъв сте — Работник? Служещ? — попита го социалдемократът, верен на класовия си принцип.

— Работник.

Фастенко му протегна ръка и тържествено възкликна към мен:

— Ето ви, А.И., настроението на работническата класа!

И се обърна да спи, като предполагаше, че няма какво повече да се очаква и няма защо да слуша. Но грешеше.

— Как така — ни в клин, ни в ръкав възвание? От чие име?

— От свое.

— Че кой сте вие?

Новакът виновно се усмихна:

— Императорът. Михаил.

Нещо ни прониза като искра. Понадигнахме се дори на леглата, вгледахме се. Не, стеснителното му простодушно лице ни най-малко не приличаше на лицето на Михаил Романов. Пък и по възраст…

— Утре, утре, сега да спим! — строго изрече Сузи.

Докато заспивахме, предвкусвахме, че утре двата часа преди сутрешната дажба няма да са скучни.

На императора също внесоха креват и завивки и той тихо легна до кофата за по нужда.

* * *

През хиляда деветстотин и шестнадесета година в дома на московския локомотивен машинист Белов влиза непознат снажен старец с руса брада и се обръща към набожната жена на машиниста: „Пелагея! Имаш дете на годинка. Пази го за Господа бога. Ще дойде време — отново ще те навестя.“ И си отива.

Кой е бил този старец, Пелагея не знае, но той изрича това толкова ясно и величествено, че думите му покоряват майчиното й сърце. И тя пази детето повече от очите си. Виктор расте кротък, послушен, набожен, често му се явяват ангели и Богородица. После по-рядко. Старецът не се появява повече. Виктор учи за шофьор, през 1936 г. го вземат в армията, служи в Биробиджан, в авторота. Ни най-малко не е разпуснат, но може би тъкмо с тази си нешофьорска тихост и кротост спечелва сърцето на едно момиче от волнонаемните и пресича пътя на своя взводен командир, ухажващ това момиче. През това време при тях пристига за маневри маршал Блюхер и тъкмо тогава неговият личен шофьор тежко заболява. Блюхер заповядва на командира на авторотата да му изпрати най-добрия си шофьор. Ротният командир извиква взводния, който веднага се сеща да пробута на маршала своя съперник Белов. (В армията е често така: издига се не този, който е достоен, а от когото искат да се отърват.) При това Белов не пие, работи съвестно, няма да те подведе.

Блюхер харесва Белов и го оставя при себе си. Скоро повикват Блюхер правдоподобно в Москва (така изолират маршала, преди да го арестуват от послушния му Далечен изток), той пристига с шофьора си. Останал сам, Белов попада в кремълския гараж и започва да вози ту Михайлов (ЛКСМ), ту Лозовски, още не знам кого си и накрая Хрушчов. Белов успява да се нагледа (и много нещо да ни разкаже) на пиршествата, на нравите, на предпазните мерки. Като представител на редовия московски пролетариат той присъствува и на процеса срещу Бухарин в Дома на съветите. От своите господари се изказва топло единствено за Хрушчов: само в неговия дом шофьорите сядат на общата семейна трапеза, а не отделно в кухнята; само тук през ония години се запазва работническата непринуденост. Жизнерадостният Хрушчов също се привързва към Виктор Алексеевич и когато заминава през 1938 г. за Украйна, настойчиво го вика със себе си. „За нищо на света не бих напуснал Хрушчов“ — казва Виктор Алексеевич. Но нещо го задържа в Москва.

През 1941 г., около началото на войната, за известно време прекъсва работата си в правителствения гараж и военният комисар тутакси мобилизира беззащитния момък. Поради лошото му здравословно състояние обаче го изпращат не на фронта, а в работнически батальон — отначало пеш чак до Инза, а там — да копае траншеи и строи пътища. След сития безгрижен живот през последните години му се връща тъпкано. Белов изпитва на гърба си нуждата и неволята, вижда, че хората не само не са почнали да живеят по-добре отпреди войната, но напълно са оголели. Едва оцелява и демобилизиран по болест, се завръща в Москва, където отново като че ли се подрежда: кара Шчербаков96. После — народния комисар на нефтената промишленост Седин. Но Седин е уличен в кражби (за общо 35 милиона), тихомълком е отстранен, а Белов се лишава отново от работата при вождовете. И постъпва шофьор в автобаза, а през свободните часове припечелва по нещо от незаконен частен превоз до Красная Пахра.

Но мислите му са насочени вече в друга посока. През 1943 г. е при майка си. Един ден тя пере и излиза с кофите до чешмата. Точно тогава вратата се отваря и на прага й застава непознат снажен старец с бяла брада. Той се прекръства пред иконата, поглежда строго Белов и казва: „Здравей, Михаил! Бог те благославя!“ „Аз се казвам Виктор“ — отвръща Белов. „Ще бъдеш Михаил, император на светата Рус!“ — не спира старецът. В този момент влиза майката и от страх изпуска кофите с водата: това е старецът отпреди двадесет и седем години — с побелели вече коси, но същият. „Бог да те закриля, Пелагея, опазила си сина си!“ — обръща се към нея старецът. И се уединява с бъдещия император, за да го възкачи, като патриарх, на престола. Той разказва на потресения Виктор, че през 1953 г. ще се смени властта (ето защо 53-тия номер на нашата килия така го бе поразил!) и момъкът ще бъде император на цяла Русия97, а за целта от 1948 г. трябва да започне да събира силите. Не му дава други напътствия — как да събира тези сили, и си заминава. А Виктор Алексеевич не смогва да го попита.

Оттук нататък спокойствието и простотата на живота го напускат! Друг вероятно би се отдръпнал от невероятния замисъл, но тъкмо Виктор е човек с непосредствени впечатления от тези най-висши, нагледал се е на михайловци, шчербаковци, седини, наслушал се е и от другите шофьори за тях и му става ясно, че тук няма абсолютно нищо необикновено, дори напротив.

Новопомазаният цар, тих, почтен, деликатен като Фьодор Йоанович, последния от Рюриковците, изпитва върху себе си тежко притискащия обръч на царската корона. Нищетата и народната мъка наоколо, за които дотогава не е носел отговорност, този път лягат върху плещите му и той е виновен, че те все още продължават. Струва му се странно, че трябва да чака до 1918 г., и през есента на същата 43-та написва своя пръв манифест към руския народ. Прочита го на четирима работници в гаража на народния комисариат на нефтената промишленост…

… Наобиколихме още на сутринта Виктор Алексеевич и той ни разказа кротко всичко това. Все още не си давахме сметка за детската му доверчивост, увлякохме се от необикновеното му повествование и — вината е наша! — не успяхме да го предпазим от доносника. А и не можехме да допуснем, че от простодушно разказаното ни тук още не всичко е известно на следователя!… След като изслуша този разказ, Крамаренко взе да моли да го пуснат „за тютюн до началника на затвора“ или до лекаря, но така или иначе, скоро беше извикан. Там е докладвал за тези четирима работници, за които никой никога нямаше да научи… (На другия ден, след като се върна от разпит, Белов се чудеше откъде следователят е могъл да разбере за тях. Тогава чак се сетихме и ние…) Четиримата прочели манифеста, одобрили всичко в него и никой не издал императора! Ала самият той почувствувал, че е рано! рано! И изгорил манифеста.

Минава цяла година. Виктор Алексеевич работи като механик в гаража на автобазата. През есента на 1944 г. отново написва манифест и го дава на десет души да го прочетат все шофьори и шлосери. Всички го одобряват. И никой не го издава! (От десет души никой, по онова време доносничеството е рядко явление! Фастенко не се лъже, когато си прави изводи за „настроението на работническата класа“.) Наистина, императорът прибягва в случая до невинни уловки: намеква, че разполага със силна ръка в правителството; обещава на своите привърженици служебни командировки за сплотяване на монархическите сили по места.

Минават месеци. Императорът се доверява още на две момичета в гаража. И тук вече номерът не минава — момичетата се оказват на идейна висота! Сърцето на Виктор Алексеевич мигновено се свива в предчувствие на бедата. В неделята след Благовещение той е на пазара и носи манифеста със себе си. Един стар работник от неговите съмишленици го среща и му казва: „Виктор! Вземи да изгориш оная хартийка, а?“ И Виктор остро чувствува: да, рано го е написал! трябва да го изгори. Но двама приятни млади хора го повикват още тук, на пазара: „Виктор Алексеевич! Елате с нас!“ И го откарват с лека кола на Лубянка. Те така бързат и така се вълнуват, че не го обискират по обичайния ритуал и има момент, когато императорът едва не унищожава своя манифест в клозета. Но решава, че ще почнат да протакат още повече: казвай, та казвай! И мигом го качват с асансьора при генерала и полковника и генералът собственоръчно измъква от издутия му джоб манифеста.

Оказва се обаче, че е достатъчен и един разпит, за да се успокои Болшая Лубянка: всичко е толкова несериозно. Десет ареста в гаража на автобазата. Четири в гаража на Комисариата на нефтената промишленост. Предават следствието вече на полковник и той се превива от смях, докато чете възванието:

— Ето тук, ваше величество, вие пишете: „Ще дам указание на моя министър на земеделието да разпусне колхозите още първата пролет“ — но как ще разделят инвентара? Това при вас не е дообмислено… По-нататък пишете: „Ще ускоря жилищното строителство и ще настаня всеки в съседство с работното му място… ще повиша заплатата на работниците…“ А откъде ще вземете пари, ваше величество? Ще трябва май да ги печатате? Отменяте заемите!… После, ето на: „Ще залича от лицето на земята Кремъл.“ Но къде ще разположите собственото си правителство? Устройва ли ви например зданието на Болшая Лубянка? Не искате ли да го огледате?…

Да се присмиват над всеруския император, идват и младите следователи. Не намират това за нищо друго освен за смешно.

Невинаги и ние в килията сдържахме усмивките си. „Надяваме се, че няма да забравите и нас, от 53-та?“ — говореше З-в, като ни подмигаше.

Всички му се надсмиваха…

Виктор Алексеевич, беловежд, простоват, с мазолести ръце, ни гощаваше с варени картофи; които бе получил от злополучната си майка Пелагея, без да дели на твое и мое: „Яжте, яжте, другари…“

Усмихваше се срамежливо. Отлично разбираше колко несъвременно и смешно е да си император на цяла Русия. Но какво да се прави, след като Господ се е спрял на него?!

Скоро го изведоха от нашата килия.98

* * *

Малко преди Първи май свалиха от прозореца светомаскировката. Войната явно завършваше.

Оная вечер на Лубянка беше като никога тихо, беше още едва ли не вторият ден от Великден, празниците се застъпваха. Следователите продължаваха да празнуват в Москва, никого не викаха за следствието. Чуваше се в тишината как някой протестира срещу нещо. Отведоха го от килията в бокса (със слуха си усещахме разположението на всички врати) и дълго го биха там при незатворена врата на бокса. В надвисналата тишина до нас ясно достигаше всеки удар по меко и по давещата се уста.

На втори май Москва даде тридесет залпа, това означаваше — европейска столица. Бяха останали непревзети две — Прага и Берлин, трябваше да гадаем коя от двете.

На девети май ни донесоха обяда заедно с вечерята, както ставаше на Лубянка само за Първи май и Седми ноември.

Само по този признак се досетихме за края на войната.

Вечерта дадоха още един салют от тридесет залпа. Не оставаха повече непревзети столици. И същата вечер дадоха още един салют — струва ми се, от четиридесет залпа — това беше вече краят на всичко.

И ние, бившите пленници и фронтоваци, наблюдавахме над намордника на нашия прозорец и от другите килии на Лубянка, и от всички прозорци на московските затвори изпъстреното с фойерверки и прорязано с прожекторни лъчи московско небе.

Същата вечер Борис Гамеров — млад противотанкист, вече демобилизиран по инвалидност (неизлечимо ранен в белия дроб), вече осъден заедно с неколцина студенти, седеше в многолюдната бутирска килия, в която половината бяхме пленници и фронтоваци. Той описа този последен салют със сдържано осемстишие, с най-обикновени редове: как сме легнали вече на наровете, завити с шинелите си; как сме се събудили от шума; вдигнали сме глави с присвити очи към намордника: виж ти, салют; и сме легнали.

И пак се завихме с шинелите.

Със същите тези шинели — в глинестата пръст на траншеите, в пепелта на огньовете, в дрипи от немските снаряди и парчета.

Не беше за нас тогавашната Победа. Не беше за нас тогавашната пролет.

(обратно)

Шеста глава
ТОГАВАШНАТА ПРОЛЕТ

През юни 1945 г. всяка сутрин и всяка вечер до прозореца на Бутирския затвор достигаха медните звуци на оркестри — някъде отдалеч — от улица Лесная или Новослободска. Това бяха все маршове, повтаряха ги безкрай.

А ние стояхме до отворените, но неотместващи се тъмнични прозорци, зад мътнозелените намордници от арматурно стъкло и слушахме. Дали маршируваха войскови части? Или трудещите се с удоволствие разменяха работното си време срещу строеващината? Не можехме да разберем това, но до нас вече бе стигнал слухът, че се подготвя голям парад на Победата, насрочен за юнската неделя на Червения площад по случай четвъртата годишнина от началото на войната.

На камъните, положени във фундамента, е писано да носят тежестта и да се вбиват, а не да украсяват зданието. Но бе отказано дори да лежат почетно във фундамента на тези, които, безсмислено изоставени, с обречени чела и с обречени ребра приеха първите удари на тази война, за да предотвратят чуждата победа.

До звуци нежни ли му е на Юда?…

Тогавашната пролет на 1945 г. бе в нашите затвори предимно пролетта на руските пленници. Те преминаваха през затворите на Съюза на необозрими плътни сиви пасажи като океанската херинга. В началото на този пасаж за мен бе Юрий Евтухович. А сега вече бях обграден от всички страни от тяхното слято, уверено движение, сякаш знаещо своето предназначение.

Но не само пленниците минаваха през тези килии — лееше се потокът на всички, пребивавали в Европа: и емигрантите от Гражданската война; и ost-овците от новата, германската; и офицерите от Червената армия, прекалено резки и чужди в изводите си, поради което Сталин можеше да се опасява, че те ще замислят да донесат от европейския си поход европейската свобода, както вече бяха правили сто и двадесет години преди тях. Но все пак най-много бяха пленниците. А сред пленниците на различна възраст най-често се срещаха мои връстници, дори не мои, а връстници на Октомври, онези, които се бяха родили заедно с Октомври, които през 1937 г., от нищо несмущавани, манифестираха по случай двадесетгодишнината и чиято възраст в началото на войната състави тъкмо кадровата армия, разпиляна за няколко седмици.

Така че тогавашната затворническа мъчителна пролет върху фона на победните маршове бе пролет на разплата за моето поколение.

Та нали тъкмо над нашите люлки ни бяха пели: „Цялата власт на Съветите!“ Та нали тъкмо ние бяхме протягали почернели от слънцето детски ръчички към пионерските рогове и на възгласа „Бъди готов!“ салютирахме: „Винаги готов!“ Нали тъкмо ние бяхме носили оръжието си в Бухенвалд и там влизахме в компартията. И ето че сега се бяхме озовали сред престъпниците единствено заради това, че все пак бяхме останали живи. (Оцелелите бухенвалдски затворници ги изпращаха по лагери именно защото са излезли живи от лагерите за унищожение. Тук има нещо нечисто!)

Още когато разрязвахме Източна Прусия, виждах умърлушени колони от завръщащи се пленници — единствените посърнали, когато наоколо всички се радвахме — и вече тогава тази липса на радост ме учудваше, макар още да не вниквах в причината й. Скачах от колата, отивах при тези доброволни колони. (Защо са в колони? Защо са се строили? Нали никой не ги принуждава, военнопленниците от всички нации се завръщаха поотделно, един но един! А нашите искаха да пристигнат колкото се може по-покорни…) Тогава бях с капитански пагони и това предопределяше начина на мисленето ми, а и така попътно бях далеч от вярното обяснение: защо всички те са толкова невесели? Но ето че съдбата запрати и мен подир тези пленници, вече вървях с тях от армейското към фронтовото разузнаване, там чух първите им, неясни още разкази, по-късно за всичко това ми отвори очите Юрий Евтухович, а сега вече, под кубетата на тухленочервения Бутирски замък, усетих, че тази история на няколкото милиона руски пленници ме заковава завинаги, както карфицата някоя хлебарка. Моята собствена история за попадането ми в затвора ми изглеждаше нищожна, престанах да скърбя за откъснатите си пагони. Там, където бяха моите връстници, там само случайно не бях и аз. Разбрах, че е мой дълг да подложа рамо под част от общото им бреме — и да го нося докрай, докато не ме смаже. Сега вече имах усещането, че заедно с тези момчета и аз съм бил пленяван на Соловьовската преправа, в Харковското обкръжение, в Керченските каменоломни; и с ръце отзад съм носел своята съветска гордост зад телените мрежи на концлагера; и съм чакал с часове на студа за черпак изстинала кава (кафеен ерзац), и съм се превръщал в труп върху земята, без да стигна до казана; в офлаг-68 (Сувалка) съм ровел с ръце и с капачето на канчето си камбановидна яма (в горната част по-тясна), за да не зимувам на открития плац; и някой озверял пленник се е промъквал към моето изстиващо тяло, за да гризе още неизстиналото ми месо под лакътя; и с всеки нов ден на изостреното от глад съзнание, в тифозната барака и край бодливата тел на съседния лагер за англичани в моя умиращ мозък е прониквала ясната мисъл: че Съветска Русия се е отказала от своите издъхващи деца. „Мъжете горди на Русия“ са й били нужни, докато са лягали под танковете, докато още са можели да се вдигат в атака. Но да ги храниш в плен? Излишни гърла. И излишни свидетели на позорните поражения.

Понякога ни иде да излъжем, ала езикът ни възпира. Тези хора са обявени за изменници, но езикът подвежда по удивителен начин и следователи, и прокурори, и съдии. И самите осъдени, и целият народ, и вестниците повтарят и утвърждават тази грешка, като неволно издават така истината: искат да ги обявят за изменници КЪМ Родината, но никой не говори и не пише дори в съдебните материали другояче освен „изменници НА Родината“.

Пепел му на езика! Не изменници към нея, а нейни изменници. Не те, нещастните, са изменили на Родината, а пресметливата Родина им е изменила, при това три пъти.

Първия път тя ги предава бездарно на полесражението — когато любимото на Родината правителство прави всичко възможно, за да загуби войната; унищожава укрепителни линии, оставя авиацията незащитена от ударите на врага, демонтира танковете и артилерията, отстранява способните генерали и забранява на армиите да се съпротивляват99. Именно военнопленниците поемат с телата си удара на вермахта и го спират.

Втория път Родината ги предава безсърдечно, когато ги оставя да умрат в плен.

И вече за трети път ги предава, когато ги примамва с уж материнска любов („Родината ви е простила! Родината ви вика да се завърнете!“) и още на границата им нахлузва примка на шията100.

Каква многомилионна подлост: да предадеш своите воини и да ги обявиш за предатели?!

И как на бърза ръка ги изключваме от сметките си: изменил ли? Позор! Да бъде зачеркнат! Още преди нас ги зачерква нашият Баща: хвърля цвета на московската интелигенция във вяземската месомелачка с пушки берданки от 1866 г., и то с по една на петима. (Какъв Лев Толстой ще ни опише това Бородино?) А през декември 1941 г. Великият Стратег с тъпо плъзване на дебелия си къс пръст прехвърля през Керченския проток — безсмислено заради ефектно новогодишно съобщение — сто и двадесет хиляди наши момчета — почти колкото всички руснаци при Бородино — и ги дава всички без бой на немците.

И пак, кой знае защо, не той е изменникът, а те.

И колко лесно се поддаваме на тенденциозни прозвища, колко лесно се съгласихме да смятаме тези предани хора за изменници! В една от бутирските килии през онази пролет лежеше старецът Лебедев, металург, по звание професор, по външност — здравеняк, работник от миналия или дори от по-миналия век, от демидовските заводи. Широкоплещест, широкочел, брадата му пугачовска, а дланта му — колкото да вдигне кофа от четири пуда. В килията носеше сива избеляла работническа престилка направо върху бельото, беше неспретнат, можеше да мине за тъмничен черноработник — докато не седнеше да чете. Тогава властната осанка на мисълта озаряваше лицето му. Често се събирахме около него. За металургията разсъждаваше по-рядко, с тимпанен бас обясняваше, че Сталин е същият пес, както Иван Грозни: „Стреляй! Души! Не поглеждай назад!“, и че Горки е лигльо и дрънкало, оправдаващ палачите. Възхищавах се от този Лебедев: сякаш целият руски народ се бе въплътил пред мен в това недодялано туловище е умна глава, с ръце и крака на орач. Толкова нещо бе обмислил! — учех се от него да разбирам света! — а той изведнъж, като сечеше с ръчището си, избоботи, че всички по член първи-бе са родоизменници и не бива да им се прощава, А с „първи-бе“ бяха натъпкани наровете наоколо. Ех, колко обидно им стана на момчетата! Старецът уверено говореше от името на селска и трудова Рус — и на тях им бе трудно и срамно да се защищават още и от тази нова посока. Да ги защищавам и да споря със стареца, се падна на мен и на две момчета по „десети параграф“. Но колко висока е помрачеността, достигана от монотонната държавна лъжа! Дори най-смислените измежду нас можеха да обхванат само онази част от правдата, в която бяха заврели собствените си муцуни.

Върху това по-общо се спира Витковски (за тридесетте години): странно, лъжевредителите, на които им е ясно, че не са никакви вредители, са на мнение, че военните и свещениците са преследвани правилно. Военните, които знаят, че не са служили на чужди разузнавания и не са разрушавали Червената армия, безрезервно вярват, че инженерите са вредители, а свещениците са достойни за унищожаване. Съветският човек разсъждава в килията така: аз лично не съм виновен, но спрямо тях, спрямо враговете, всички методи са оправдани. Урокът със следствието и урокът с килията не отварят очите на такива хора, дори осъдени, те продължават да са заслепени, както са били на свобода: вярват във всеобщите заговори, отравяния, вредителства и шпионаж.

Колко само войни е водила Русия (по-добре да са били по-малко…) — и за много ли изменници знаем от всички тези войни? Забелязано ли е било измяната да се корени в духа на руския войник? Но ето че при най-справедливия в света строй настъпва най-справедливата война — и изведнъж милиони изменници от средите на най-обикновения народ. Как да разбираме това? С какво да си го обясним?

Заедно с нас срещу Хитлер воюваше капиталистическа Англия, в която толкова красноречиво Маркс е описал нищетата и страданията на работническата класа — а как тогава у тях през тази война да се намери един-единствен изменник — комерсантът „лорд Хау-Хау“? А у нас са милиони?

И макар да е страшно дори да си го помислим, но може би работата опира все пак до държавния строй?…

Още древната ни пословица оправдава плена: „Плененият ще викне, убитият — никога“. При цар Алексей Михайлович за пленническо търпение са давали дворянство! Задача на обществото през всички последвали войни е било да размени своите пленници, да ги обгради с внимание и да ги утеши. Всяко бягство от плен е било прославяно като изключително геройство. През цялата Първа световна война в Русия се събират средства за нашите пленници, а наши милосърдни сестри са били допускани в Германия при нашите пленници и всеки ден вестниците са напомняли на читателите си, че техни съотечественици се измъчват в злочест плен. В тази война по същия начин постъпват и всички западни народи: колети, писма, всякакви видове поддръжка се движат свободно в неспирен поток през неутралните страни. Западните военнопленници не се унижават да гребат от немския казан, разговарят презрително с немската охрана. Западните правителства начисляват на своите военни, попаднали в плен, и прослуженото време, и следващия чин, и дори заплатата.

Само воинът на единствената в света Червена армия не се предава в плен! Така пише в устава („Иван плен нихт“ — крещят немците от своите траншеи) — може ли някой да вникне в целия този смисъл?! Има война, има смърт, а плен няма! — ето ви откритие! Това ще рече: върви и умри, а ние ще останем живи. Но ако ти, и след като си загубил крака си, се върнеш от плен на патерици (ленинградчанинът Иванов, командир на картечен взвод през Финландската война, лежал след това в Уствимлаг) — ще те съдим.

Единствено нашият войник, отритнат от родината и най-нищожният в очите на враговете и съюзниците, се тика за свинската помия, раздавана от задните дворища на Третия райх. Единствено за него е затворена плътно вратата за къщи, макар младите души да се мъчат да не вярват в това: има някакъв член 58-1-6 и според него във военно време не се полага по-меко наказание от разстрел! За това, че войникът не е пожелал да умре от немски куршум, трябва след плена да умре от съветски! Другите умират от чуждите, а нашите — от своите.

(Впрочем наивно е да се каже: за това, че. Във всички времена правителствата не са били моралисти. Те никога не са затваряли и екзекутирали хората заради нещо си. Затваряли са и са екзекутирали, за да не! Всички тези пленници са хвърлени в затвора, разбира се, не защото са изменили на родината, тъй като и за глупака е ясно, че само власовците могат да бъдат съдени за измяна. Всички те са затваряни, за да не разказват на своите земляци за Европа. Каквото не си видял, не можеш да го сънуваш…)


И така, какви са пътищата, разкриващи се пред руския военнопленник? Законният е само един: да легне и да се остави да го смачкат. Всяка тревичка си пробива път с крехкото си стъбълце, за да живее. А ти — легни и мри. Макар със закъснение — умри сега, щом не си умрял на бойното поле, и тогава никой не ще те съди.

Само в мъртъв сън боецът
е навеки вече прав.

Останалите пътища, каквито може да измисли отчаяният ти мозък — всички те водят до сблъсък със Закона.

Бягството в родината — през лагерния кордон, през половин Германия, после през Полша или Балканите, води до СМЕРШ и подсъдимата скамейка: как така си избягал, след като другите не могат да бягат? Работата тук не е чиста! Говори, мръснико, с каква задача са те изпратили (Михаил Бурнацев, Павел Бондаренко и още много, много други).

В нашата критика е прието да се пише, че в своя безсмъртен разказ „Съдбата на човека“ Шолохов бил изрекъл „горчивата истина“ за „тази страна от нашия живот“, „открил“ бил проблема. Принудени сме да отговорим, че в този по принцип доста слаб разказ, в който военните страници са бледи и неубедителни (авторът явно не познава последната война), а описанието на немците е стандартно и изсмукано от пръстите до анекдотичност (само жената на героя е сполучлива, но тя е чиста християнка от Достоевски) — в този разказ за съдбата на военнопленника истинският проблем за плена е скрит или изопачен:

1. Избран е най-некриминалният случай на плена — в безсъзнание, за да бъде представен като „безспорен“, за да се избегне цялата острота на проблема. (А ако се е предал в съзнание, както е в повечето случаи, тогава?)

2. Главният проблем на плена не е, че родината ни е изоставила, че се е отрекла от нас, проклела ни е (за такова нещо Шолохов не споменава нито дума), което всъщност създава чувството за безизходица, а че там сред нас се появяват предатели. (Но щом това е главното, порови се и обясни откъде са се пръкнали те четвърт столетие след победата на революцията, поддържана от целия народ?)

3. Съчинено е фантастично детективско бягство от плен при някакви измислени обстоятелства, за да се заобиколи задължителната, неизбежна процедура — приемането на дошлия от плен: СМЕРШ — Проверочно-филтрационен лагер. Соколов не само е затворен зад бодлива тел, както повелява инструкцията, но — направо анекдот! — получава от полковника месечен отпуск! (Тоест свободно да изпълнява „задачата“ на фашисткото разузнаване? Тогава и на полковника не му мърда да поеме натам!)

Бягството при западните партизани, при силите на Съпротивата, само временно отлага цялостната ти разплата с трибунала, но те прави още по-опасен: докато си живял сред европейците, си могъл да се изпълниш с много вреден дух. А щом си набрал смелост да избягаш и след това да се сражаваш — значи си решителен човек, двойно по-опасен за родината.

Да оцелееш в лагера за сметка на своите съотечественици и другари? Да станеш полицай в самия лагер, комендант, помощник на немците и смъртта? Сталинският закон не наказва за това по-строго, отколкото за участие в силите на Съпротивата — същият член, същата присъда (и можем да се досетим защо: такъв човек е по-малко опасен!). Ала вътрешният закон, заложен в нас необяснимо, забранява такъв път на всички освен на човешкия измет.

Извън тези четири възможности, непосилни или неприемливи, остава и една пета: да чакаш вербовачи, да чакаш къде ще те извикат.

Понякога за щастие пристигат пълномощници от селските бецирки и набират ратаи за бауерите101; от фирми — и си подбират инженери и работници. Според висшия Сталинов императив ти и в този случай трябва да отречеш, че си инженер, да скриеш, че си квалифициран работник. Един конструктор или електротехник би запазил патриотичната си чистота само ако остане в лагера да копае земята, да подгизва и да се рови в помийните ями. Тогава за чиста измяна към родината би могъл да разчиташ с гордо вдигната глава на десет години плюс пет без граждански права. Този път за измяна към родината, утежнена с работа за врага, че и по специалността, ти с наведена глава получаваш десет години плюс пет без граждански права!

Това е изящната прецизност на хипопотам, с каквато се отличава Сталин!

Но идват и съвсем други вербовачи — руснаци, обикновено от доскорошните червеи заместник-командири по политическата част, белогвардейците не се хващат на тази работа. Вербовачите свикват в лагера митинг, ругаят съветската власт и призовават пленниците да се записват в шпионските школи или във власовските части.

Тези, които не са гладували като нашите военнопленници, които не са глождили прилепите, влетели в лагера, които не са варили стари подметки, едва ли ще проумеят каква необорима веществена сила придобиват всеки зов, всеки аргумент, стига след него, извън лагера, да дими походна кухня и всеки съгласил се тутакси да е нахранен с каша до насита — макар веднъж, макар още един път в живота!

Освен димящата каша в призивите на вербовача витае призракът на свободата и на истинския живот — където и да те призовава той! В батальоните на Власов. В казашките полкове на Краснов. В трудовите батальони — да бетонираш бъдещия Атлантически вал. В норвежките фиорди. В либийските пясъци. При „hiwi“ — Hilfswillige — доброволните помощници на германския вермахт (във всяка немска рота има по 12 hiwi). Най-сетне, при селските полицаи, за да гониш и ловиш партизани (от повечето от които Родината също ще се откаже). Да те призовава където ще, само да не пукнеш тук като изоставено говедо.

От човека, който сме докарали дотам да гложди прилепи, ние самите сме снели всякакъв дълг не само пред родината, но пред човечеството!

Дори тези момчета, които от военнопленническите лагери се вербуваха за краткосрочни шпиони, не правеха крайни изводи от обстоятелството, че са оставени на произвола на съдбата, и продължаваха да постъпват съвсем патриотично. Просто го смятаха за най-необвързващия начин да се измъкнат от лагера. Почти всички без изключение си представяха, че веднага щом немците ги прехвърлят през съветската граница, ще се явят пред властите, ще предадат своето оборудване и инструкциите си, след което ще се посмеят заедно с добродушното командуване над глупавите немци, ще надянат червеноармейската униформа и бодро ще се върнат в бойния строй. Но съгласете се, може ли по човешки някой да очаква нещо друго? Как би могло да бъде иначе? Това са обикновени момчета, виждал съм много такива — с простовати кръгли лица, с подкупващ вятски или владимирски изговор. Те бодро се записват за шпиони със своето четири-петкласно селско образование и без каквито и да било навици да боравят с компас и карта.

Като че ли по този единствено възможен начин са си представяли те измъкването от лагера. Не е ли това хрумване доста глупаво и главоболно за немското командуване? А, не! Хитлер не пада по-долу от своя държавен брат! Шпиономанията е една от основните черти на Сталиновото безумие. На Сталин му се струва, че страната му гъмжи от шпиони. Всички китайци, живеещи в съветския Далечен изток, са осъдени по параграфа 58–6 за шпиони, прибират ги в северните лагери и там умират. Същата участ сполетява и китайците — участници в Гражданската война, ако предварително не са се били измъкнали. Няколко стотици хиляди корейци са изселени от Казахстан, подозирани до един в същото. Всички съветски граждани, пребивавали някога в чужбина или забавили крачка пред хотел „Интурист“, снимани някога с някого, приличащ на чужденец, или сами фотографирали някое градско здание (Златните порти във Владимир), са обвинявани в същото. Зяпащите прекалено дълго железопътните линии, шосейните мостове, фабричния комин — са обвинявани пак в същото. Всички многобройни чуждестранни комунисти, застояли се в Съветския съюз, всички, мало и голямо, на общо основание, без всякакви индивидуални различия, са обвинявани преди всичко в шпионаж102. Дори латвийските стрелци — най-сигурните щикове в ранните години на революцията, при техните поголовни арести през 1937 г., са обвинявани пак в шпионаж! Сталин сякаш преобръща и умножава прочутата сентенция на Екатерина: предпочита да тикне в затвора деветстотин деветдесет и девет невинни, но да не изпусне един-единствен истински шпионин. Че как тъй ще повярва на руските войници, попаднали наистина за известно време в ръцете на немското разузнаване?! И какво облекчение е за палачите на МГБ, че войниците, прииждащи с хиляди от Европа, дори не скриват, че са били доброволно вербувани за шпиони! Какво поразяващо потвърждение на прогнозите на Най-Мъдрия от Мъдрите! Говорете, говорете, наивници! За вас отдавна са приготвени членът и отплатата!

Уместно е да попитаме: все пак би трябвало да има и такива, които за нищо на света не са се оставяли да ги вербуват; и не са работили никъде при немците по специалността си; и не са били лагерни орднери103; и цялата война са изкарали във военнопленническия лагер, без да покажат оттам носа си; и все пак не са умрели, колкото невероятно и да изглежда това! Правели са например запалки от метални отпадъци, както електроинженерите Николай Андреевич Семьонов и Фьодор Фьодорович Карпов, и с това са се изхранвали. Нима и на тях родината не прощава плена?

Не, не им прощава! И със Семьонов, и с Карпов се запознах в Бутирки, когато те вече бяха получили своите законни… колко? Досетливият читател вече знае: десетка и пет намордника. Въпреки че са блестящи инженери, те отхвърлят предложението на немците да работят по специалността си! През 1941 година младши лейтенант Семьонов отива доброволно на фронта. През 1942 още носи празен кобур вместо пистолет (следователят не разбира как така не се е застрелял с кобура). Три пъти бяга от плен. През 1945, след освобождаването му от концлагера, е качен на наш танк като военнослужещ от наказателна част (танков десант) — и превзема Берлин, получава орден „Червена звезда“ — и чак след всичко това е арестуван окончателно и получава присъда. Ето ви огледалото на нашата Немезида.

Малцина от военнопленниците пресичат съветската граница като свободни хора и ако в бъркотията успяват да се промъкнат, по-късно, макар и през 1946–1947 г., пак ги прибират. Едни ги арестуват в сборни пунктове в Германия. Други уж не ги арестуват, но ги карат от границата в товарни вагони под конвой и ги отвеждат в един от многобройните, пръснати по цялата страна проверочно-филтрационни лагери (ПФЛ). Те не се отличават от трудово-изправителните по нищо освен по това, че вкараните в тях нямат още присъда и чакат да я получат вече в лагера. Всички тези ПФЛ са свързани с трудова дейност в някой завод, мина или строеж и бившите военнопленници, които виждат възвърнатата си родина през също такава телена мрежа, както са виждали и Германия, се включват още от първия ден в 10-часовия работен ден. В свободното време — вечер и нощем — проверяваните са подлагани на разпити, за тази цел в ПФЛ броят на оперативните работници и следователите е многократно по-голям. Както винаги следствието има за изходна база неоспоримата им вина. Без да излизаш иззад телената ограда, трябва да докажеш, че не си виновен. За това можеш да се позоваваш само на свидетели измежду другите военнопленници, които вероятно изобщо не са в твоя ПФЛ, а през девет области в десета, и ето че кемеровските оперативни работници изпращат запитвания до соликамските си колеги, а те от своя страна разпитват свидетелите и изпращат своите отговори и нови запитвания, и теб също започват да те разпитват като свидетел. Наистина за изясняване на съдбата ти може да иде и година, дори две — но нали родината нищо не губи: нали всеки ден даваш добив на въглища. И ако някой от свидетелите е казал нещо не както трябва за теб или пък вече няма живи свидетели — сърди се на себе си, тук вече се оформяш като изменник на родината и трибуналът ти лепва полагаемата десетка. Ако, колкото и да го усукват, излезе, че наистина не си служил на немците и главното — не си виждал жив американец или англичанин (в случай че си освободен не от нашите, а от тях, това обстоятелство е вече силно утежняващо) — оперативните работници решават за каква степен на изолация си достоен. На някои им сменят местожителството (това винаги нарушава връзката на човека с обкръжението му, прави го по-уязвим). На други благородно предлагат да постъпят на работа във Вохра, тоест във военизираната лагерна охрана: уж оставаш свободен, а загубваш всякаква лична свобода и оставаш да живееш в най-затънтения край. С трети се ръкуват и макар че за чистото предаване в плен такъв човек заслужава във всички случаи разстрел, хуманно го пускат да си върви по живо, по здраво вкъщи. Но такива хора се радват преждевременно! По тайните канали на спецчастите към родното му място вече пътува досието му, което успява да го изпревари. Тези хора все едно остават навеки не наши и при първите масови арести, както през 1948–1949 г., отиват в затвора вече по параграфа за агитация или по някой друг подходящ параграф. Лежал съм и с такива.

„Ех, да знаех!…“ — ето ви главната песничка в затворническите килии през тогавашната пролет. Де да знаех, че така ще ме посрещнат! Че така ще ме измамят! Че ще имам такава съдба! Нима щях да се върна в родината? За нищо на света!!! Щях да се промъкна в Швейцария, във Франция! Щях да се прехвърля оттатък морето! Отвъд океана! Зад три океана!

Впрочем дори и когато знаят, някои пленници често постъпват така. Василий Александров попада в плен във Финландия. Там го издирва някакъв стар петербургски търговец, уточнява трите му имена и казва: „От 17-а година остана да дължа голяма сума на баща ви, тогава не ми беше изгодно да я върна. Така че бъдете любезен да си получите парите!“ Издирен заради стар дълг. След войната Александров е приет в кръга на руските емигранти, там си намира и годеница, която обиква, както виждате, всичко е сериозно. А бъдещият тъст му дава, за да вникне в нещата, течението на „Правда“ — цялото, без изключение, от 1918 до 1941 г., без спестяване на истината и без корекции. Същевременно му разказва например историята на потоците, както ние се опитахме във втора глава. И въпреки това… Александров зарязва и годеницата си, и охолството, връща се в СССР, за да получи, както е лесно да се досетите, десетка плюс пет намордника. През 1953 г. в Специалния лагер той е вече доволен, че е избран за бригадир…

По-разсъдливите ме поправяха: сгрешили са още по-рано. Не е трябвало през 41-ва година да се тикат в първата редица! За такава дан не си струва да ходиш в бран. Трябвало е да се подредят в тила от самото начало — спокойна работа, сега да са герои. А още по-сигурно е било да дезертират: и кожата си ще спасиш, и десетка няма да получиш, а най-много осем, седем години; и в лагера ще те оставят на всякаква работа: ами че дезертьорът не е враг, не е изменник, не е политически, а свой човек, битоваче. На такива разпалено възразяваха: затова пък дезертьорите през всичките тези години ще лежат в затвора и ще пукнат, няма да им простят. А за нас скоро ще има амнистия, ще ни пуснат всичките. (Тогава още не знаеха главната дезертьорска привилегия!…)

Тези, които отиват в затвора по 10-и параграф направо от къщи или от Червената армия, често дори завиждат: ама че работа! За същите пари (разбирайте, за същите десет години) са могли да видят като тези момчета толкова интересни неща, да отидат къде ли не! А тук, в лагера, така и ще пукнем, без да сме видели нищо друго освен своето вонящо стълбище. (Впрочем осъдените по 58–10 едва прикриваха ликуващото си предчувствие, че амнистията ще обхване първо тях!)

Само власовци не въздишаха: „Ех, ако знаехме“ (защото са знаели какво рискуват), и не чакаха пощада, и не се надяваха на амнистия.

* * *

Още дълго преди пътищата ни неочаквано да се пресекат върху затворническите нарове, знаех за тях и недоумявах за тях.

Отначало това бяха многократно мокрените и многократно съхнали позиви, потулени във високата, некосена трета година трева на крайфронтовата орловска ивица. На позивите имаше снимка на генерал Власов, придружена от биографията му. Лицето му върху неясната снимка изглеждаше охранено-доволно както у всички наши генерали от новата формация. (В действителност не е така, Власов бе висок и слаб, а върху по-ясните снимки личи: той е селяк, който се е изучил и е турил рогови очила.) От биографията му тази удачна съдба сякаш се потвърждаваше: през годините на поголовните арести той е изпратен военен съветник на Чан Кайши. Но на какво в биографията му от позива можеше да се вярва?

Андрей Андреевич Власов е роден през 1900 г. в селско семейство в Нижегородска губерния. Под покровителството на брат си, селски учител, завършва нижегородското духовно училище, но не и семинарията — започва революцията. През пролетта на 1919 г. е призован в Червената армия, в края на същата година е вече взводен командир на деникинския фронт. Завършва Гражданската война като ротен командир и остава на кадрова служба. През 1928 г. — курсовете „Изстрел“, след това преминава на щабна работа. От 1930 г. влиза във ВКП/б/ и това му открива по-нататъшно служебно издигане. През 1938 г., със звание командир на полк, е изпратен военен съветник в Китай. Несвързан с висшите военни и партийни кръгове, Власов се оказва в сталинския „втори ешелон“, който трябва да замени ликвидираните командири на армии, дивизии и бригади. От 1939 г. е вече командир на дивизия, през 1940 г. при първото присвояване на „новите“ (старите) войнски звания става генерал-майор. От по-нататъшната история може да се заключи, че сред генералската смяна, където има много съвсем тъпи и неопитни, Власов се оказва един от най-способните. Неговата 99-а стрелкова дивизия, дотогава най-изостаналата в Червената армия, сега вече се дава за пример в „Красная звезда“, а през войната не е заварена неподготвена от хитлеристкото нападение, напротив: при общото ни отстъпление на изток тя тръгва на запад, връща си Перемишъл и го държи 6 дни. Бързо минал през длъжността командуващ корпус, през 1941 г. Власов вече командува край Киев 37-а армия. Успява да се измъкне от огромното киевско обкръжение с голям отряд. През ноември получава от Сталин 20-а армия, започва веднага боеве за Химки, минава в контранастъпление до Ржев и става един от спасителите на Москва. (В бюлетина на Информбюро от 12 декември генералите са изредени по следния начин: Жуков, Лелюшенко, Кузнецов, Власов, Рокосовски…) Със стремителността на онези месеци той успява да стане заместник-командуващ на Волхонския фронт (на Мерецков), а през март, когато 2-ра ударна армия е отрязана при бързото й настъпление за пробив на ленинградската блокада, поема командуването й в обкръжение. Още не са прекъснати последните зимни пътища, но Сталин й забранява да се изтегли, обратно — принуждава опасно вклинената армия да продължава настъплението през непроходимата блатиста местност, без продоволствие, без оръжие, без подкрепа от въздуха. На 14 май 1942 г. след двумесечно гладуване и изтребване на армията (войниците й ми разказваха после в бутирските килии, че са стържели копитата на убитите разлагащи се коне, варили са изстърганото и са го яли) започва концентрично настъпление на немците срещу обкръжената армия (и във въздуха, то се знае, има само немски самолети). Чак тогава, като подигравка, получават от Сталин разрешение да отстъпят зад Волхов. И тези безнадеждни опити да се измъкнат от обръча продължават до началото на юли.

Така (сякаш повтаря съдбата на 2-ра армия на Самсонов през Първата световна война, също така безумно хвърлена в котела) загива 2-ра ударна на Власов.

Разбира се, тук е налице измяна към родината! Разбира се, тук е налице жестоко предателство! Но — на Сталин. Измяната не значи непременно да продадеш. Невежеството и небрежността в подготовката на войната, объркаността и уплахата при избухването й, безсмислено пожертвуваните армии и корпуси, само и само за да бъде спасен маршалският мундир — нима има по-горчива измяна от тази за върховния главнокомандуващ?

За разлика от Самсонов Власов не слага край на живота си, скита се още някое време из горите и блатата и на 12 юли в района на Сиверский се предава в плен. Скоро се озовава във Виница, в специален лагер за пленени висши офицери, сформиран от граф Шауфенберг — бъдещия заговорник срещу Хитлер. Това покровителство на опозиционните армейски кръгове (мнозина от тях по-късно се проявяват и загиват в антихитлеристкия заговор) съпровожда живота на Власов през следващите две години. През първите седмици заедно с полковник Боярски, командир на 41-ва гвардейска дивизия, пише доклад: че в по-голямата си част съветското население и съветската армия биха приветствували свалянето на съветското правителство, ако Германия признае нова Русия за равноправна. (Може би за толкова бързото му решение оказва влияние и личният опит на Власов: родителите на жена му са „разкулачени“, тя привидно се отрича от тях, но тайно им помага. Сега вече и тя със сина си са пренесени в жертва с новото поведение на генерала в плен — един прекрасен ден те изчезват в пастта на НКВД.)

Трудно беше да повярваш изведнъж от тези позиви, че този човек е изтъкнат или че служил вярно цял живот на съветска служба, отдавна и дълбоко более за Русия. А следващите позиви, съобщаващи за създаването на РОА — Руската освободителна армия, бяха написани не само на лош руски, но и в чужд дух, явно немски, и дори незаинтересувано от предмета, затова пък с грубо самохвалство за многото каша при тях и за веселото настроение на конниците. Съмнително беше съществуването на такава армия, а и да я имаше наистина, чак пък толкова да й е весело?… Така можеше да лъже само немецът.

Всъщност почти до самия край на войната няма никаква РОА. През всичките години по всички немски части са пръснати няколкостотин хиляди доброволни помагачи — Hilfswillige, с пълни или частични войнишки права. Е, съществуват и доброволчески антисъветски формировки — от доскорошни съветски граждани, но с немски офицери. Първи поддържат немците — литовците (доста посърбали попарата ни за една година!). След това от украинци се събира SS доброволческа дивизия, от естонци — SS отряди. В Белорусия има народна милиция срещу партизаните (и стига до 100 хиляди души!). Туркестански батальон. В Крим — татарски. (И всичко това е посято от самите Съвети, в Крим например — чрез тъпата кампания срещу джамиите, докато предвидливата завоевателка Екатерина отпуска държавни средства за построяването и разширяването им. С идването си хитлеристите също се досещат да застанат в защита на джамиите.) Когато немците завоюват нашия Юг, броят на доброволческите батальони се увеличава още повече: грузински, арменски, севернокавказки и 16 калмицки. (А съветски партизани на юг почти няма.) При отстъпването от Дон заедно с немците се оттегля казашки обоз от близо 15 хиляди души, от тях половината способни да носят оръжие. През 1941 г. край Лоток (Брянска област) местното население, още преди идването на немците, разпуска колхозите, въоръжава се срещу съветските партизани и създава до 1943 г. автономна област (начело с инженер К. П. Воскобойников) с въоръжена бригада от 20 хиляди души (знаме с изображението на Георги Победоносец), която се нарича РОНА — Руска освободителна народна армия. Истинска обшоруска освободителна армия обаче не е създадена, макар да има фантазии и опити, правени от самите руснаци, чакащи да грабнат оръжието, за да освободят страната си, и от група немски военни с ограничено внимание и средно положение по служба, но с реалистичното виждане, че с дивашката хитлеристка колонизационна политика войната срещу СССР не може да се спечели. Сред тези военни има немалко прибалтийски немци, включително и от старата руска служба, които особено остро чувствуват руската обстановка, подобно на капитан Щрик-Щрикфелд. Тази група се опитва напразно да убеди хитлеристката върхушка в необходимостта от германско-руски съюз. В своите фантазии те измислят и име на армията и нейния очакван статут, и дори нашивки за ръкава (с андреевско поле104) на немския мундир. През 1942 г. в селището Осинторф край Орша с помощта на няколко руски емигранти (Иванов, Кромиади, Игор Сахаров, Григорий Ламсдорф) от съветски военнопленници е формирана „пробна част“ — със съветска униформа и съветско оръжие, но със старите пагони и национална кокарда. Към края на 1942 г. тази формировка се състои от 7 хиляди души, събрани в четири батальона с тенденция да бъдат развърнати в полкове и с претенцията да поставят начало на РННА — Руска национална народна армия. Доброволците са повече, отколкото могат да бъдат приети. Но липсва увереност заради оправданото недоверие към немците. През декември 1942 г. се получава заповед за разформироване на частта: на отделни батальони, с немско униформено облекло и в състава на немските части. През същата нощ 300 души стават партизани.

През есента на 1942 г. Власов дава името си за обединяването на всички антиболшевишки формировки и пак през есента на 1942 г. хитлеристкият Главен щаб отклонява опитите на средните армейски кръгове да наложат Германия да се откаже от плановете за източна колонизация и да ги замени със създаване на руски национални сили. Едва решил се на този съдбоносен избор, едва направил първата стъпка по този път, Власов се оказва повече ненужен освен за пропагандата, и така — до самия край. В желанието си да реализират своя замисъл чрез развитието на нещата покровителствуващите го армейски кръгове прибягват до прокламацията на Смоленския комитет (хвърлят я над съветския фронт на 13 януари 1943 г.) — с обещание за всички демократични свободи, отмяна на колхозите и принудителния труд. (Пак през януари 1943 г. са забранени руските части по-големи от батальон…) Въпреки забраната прокламацията е разпространявана и в заетите от немците области, като предизвиква големи вълнения и очаквания. Партизаните твърдят, че няма никакъв Смоленски комитет и никаква Руска освободителна армия, че това е лъжа на немците. Първата приумица поражда втора — агитационни обиколки на Власов из завзетите области (отново самоволни, без знанието, пряко волята на Главния щаб и на Хитлер: на нашето подтоталитарно съзнание му е трудно да си представи подобна самоволност, ние не можем да направим нито една важна крачка без разрешение от най-горе, но нашата система е несравнимо по-твърда от нацистката, ние имахме зад гърба си вече четвърт век, а нацистите — едва десет години). В саморъчно ушит шинел, какъвто няма в никоя армия — кафяв, с генералски червени отгъви и без отличителни знаци, Власов извършва първата такава обиколка през март 1943 г. (Смоленск—Могильов—Бобруйск) и през април втората (Рига—Печори—Псков—Гдов—Луга). Тези пътувания въодушевяват руското население, създават осезаемото впечатление, че се ражда независимо руско движение, че независима Русия може да възкръсне. Власов говори в препълнените театри на Смоленск и Псков, обяснява целите на освободителното движение, и то открито — че за Русия националсоциализмът е неприемлив, но че и болшевизмът не би могъл да се премахне без немците. Също така открито го питат: вярно ли е, че немците смятат да превърнат Русия в колония, а руския народ — в работен добитък? Защо досега никой не казва какво ще бъде с Русия след войната? Защо немците не разрешават руско самоуправление в завзетите области? Защо доброволците срещу Сталин са събрани само под немско командуване? Власов отговаря притеснено, по-оптимистично, отколкото самият той вече може да се надява по онова време. Германският главен щаб откликва със заповед на фелдмаршал Кайтел: „Предвид неквалифицираните безсрамни изказвания на военнопленника, руския генерал Власов, по време на обиколката му в Северната група на войските, станала без знанието на фюрера и без моето, да бъде незабавно прибран в лагер за военнопленници.“ Разрешава се името на генерала да бъде използувано само за пропагандни цели, в случай че излезе да говори още веднъж лично, да бъде предаден на гестапо и обезвреден.

Текат последните месеци, когато все още милиони съветски хора са извън властта на Сталин, още могат да вземат оръжие срещу болшевишката си неволя и да уредят своя независим живот, но германското ръководство не се поддава на колебания: именно на 8 юни 1943 г., преди Курско-Орловската битка, Хитлер потвърждава, че никога няма да бъде създадена независима руска армия и че руснаците са нужни на Германия само като работна сила. Хитлер не проумява, че единствената историческа възможност за премахването на комунистическия режим е движението на самото население, надигането на измъчения народ. От такава Русия и от такава победа Хитлер се страхува повече, отколкото от всяко поражение. И дори след Сталинград, дори след като загубва Кавказ, той не забелязва нищо ново. Докато Сталин си присвоява ролята на висш защитник на Отечеството, възстановява старите руски пагони и православната църква и разпуска Коминтерна, Хитлер му помага според силите си, като през септември 1943 г. се разпорежда всички доброволчески части да бъдат разоръжени и изпратени във въгледобивните рудници; по-късно решава друго: доброволческите части да бъдат прехвърлени на Атлантическия вал, срещу съюзниците.

Такъв е всъщност краят на целия замисъл за независима руска армия. Какво прави Власов? И той отчасти не знае колко зле вървят работите (не знае, че след своите обиколки отново е смятан за военнопленник и е в опасност), отчасти поема фатално по гибелния път на надеждите и споразуменията със Звяра, докато срещу апокалиптичните зверове единствено спасителна е неотстъпчивостта от първата до последната минута. Впрочем имало ли е изобщо такава минута Освободителното движение на руските граждани? От самото начало то е обречено на гибел като още една допълнителна жертва върху тлеещия жертвеник на 1917 г. А първата военна зима от 1941–1942 г., унищожила няколко милиона съветски военнопленници, разпростира веригата от кости на тези жертви, започнала още с летните опълчения на невъоръжени хора за спасението на болшевизма.

Тук е уместно да сравним Власов с командуващия 19-а армия генерал-майор Михаил Лукин, който още през 1941 г. се съгласява да се бори срещу Сталиновия режим, но иска гаранции за националната независимост на некомунистическа Русия и след като не ги получава, не прави нито крачка извън лагера за военнопленници. А Власов се осланя на надеждите без гаранции и неведнъж се поддава на успокоителните аргументи на своите съветници. Зарича се да спре, да се откаже, да зареже всичко, но винаги се намират аргументи: „ще разоръжат всички доброволчески части“, „военнопленниците ще се окажат в безизходица“, „ще се влоши положението на остовците“, т.е. на руските работници в Германия. И в клопката на тези аргументи Власов подписва през октомври 1943 г. открито писмо до доброволците, прехвърляни на Западния фронт: за временността на тази мярка и за необходимостта да се подчинят…

Така е загубен последният изплъзващ се смисъл на това горчиво доброволчество: изпращат ги като пушечно месо срещу съюзниците и срещу Френската съпротива — срещу онези, към които единствено се е запазила искрена симпатия у руснаците в Германия, изпитали върху гърба си и немската жестокост, и немското самовъзхваляване. Подкопана е тайната надежда за помощ от англо-американците, лелеяна в обкръжението на Власов: щом поддържат комунистите, съюзниците имат толкова повече основания да подкрепят демократична некомунистическа Русия срещу Хитлер… Особено при падането на Третия райх, когато явно болшевизмът ще се опита да разпространи своя строй в Европа и в целия свят — нима и тогава Западът ще продължава да поддържа болшевишката диктатура? Тук проличава несъответствието между руското и западното съзнание, непреодоляно и до ден-днешен. Западът води война само срещу Хитлер, в името на което смята за добри всички средства и всички съюзници, особено Съветска Русия. О, не, не само че не може — Западът и не иска, на него не му отърва да допусне, че народите на СССР биха могли да имат и свои задачи, несъвпадащи с целите на комунистическото правителство. Макар и трагикомично, съюзниците разпространяват сред доброволческите антиболшевишки батальони, пристигнали на Западния фронт, възвания: на прехвърлилите се при тях обещават да ги изпратят незабавно в Съветския съюз!…

Хората около Власов се смятат в мечтите и надеждите си за „трета сила“, тоест извън Сталин и Хитлер, но и Сталин, и Хитлер, и Западът изритват под краката им тези подпори: за Запада те са някаква странна категория нацистки помагачи, с нищо незабележителни.

Скоро можахме да се убедим, че наистина имаме срещу себе си руснаци и че те се бият по-люто от всякакви есесовци. През юли 1943 г. край Орел един взвод от руснаци с немски униформи защищават например Собакинские виселки. Бият се с такова отчаяние, сякаш те са построили селото. Натикват един от тях в избата и го засипват с ръчни гранати, той млъква; но в мига, в който отново се втурват, той пак зачатква с шмайзера. Едва когато хвърлят долу противотанкова граната, им става ясно: бил си е направил долу яма, в която се е криел от експлодиращите противопехотни гранати. Представете си колко оглушен, контузен и отчаян е бил, а е продължавал да се сражава.

Те защищават например и непробиваемия днепровски плацдарм южно от Турск, там две седмици се водят безуспешни боеве за неколкостотин метра — в боевете са свирепи, и студовете също (декември 1943 г.). В този дошъл ни до гуша многодневен зимен бой с маскировъчни халати над шинелите и ушанките участвувахме и ние, и край Малие Козловичи ми разказаха такъв един случай. Докато тичат между боровете, двамина се объркват, лягат един до друг и вече без да си дават точна сметка, стрелят където им падне. Автоматите и на двамата са съветски. Делят си патроните, хвалят се един друг, псуват замръзващата смазка на автоматите. Накрая съвсем им отказват, решават да изпушат по цигара, отмятат белите качулки от главите си — и зърват върху ушанките си орела на единия и звездичката на другия. Скачат на крака! Автоматите им не стрелят! Започват да се бият с тях като с тояги, да се гонят: това вече не е политика и не родината майка, а обикновено първобитно недоверие: пожаля ли го, ще ме убие.

В Източна Прусия на няколко крачки от мен преведоха по банкета трима пленени власовци, а по шосето насреща се движеше с грохот Т-34. Внезапно един от пленените се извърна, скочи и като лястовица се стрелна и се шльопна под танка. Танкът зави, но все пак го смачка с края на веригата си. Прегазеният продължаваше да се гърчи с червена пяна на устните. И човек можеше да го разбере! Бе предпочел войнишката смърт пред обесването в занданите.

Те нямаха никакъв избор. И не можеха да се бият другояче. Не виждаха смисъл да се бият по-предпазливо за себе си. След като дори „чистият“ плен се смяташе у нас за непростима измяна към родината, какво оставаше до онези, които бяха грабнали вражето оръжие? Поведението на тези хора от гледна точка на нашата пропагандна недодяланост се обясняваше: 1) с предателство (биологично? течащо в кръвта ни?) и 2) със страхливост. С всичко друго, ала не и със страхливост! Страхливецът търси снизхождение. А във „власовските“ отряди на вермахта биха могли да ги отведат само крайността, безграничното отчаяние, невъзможността да понасят повече болшевишкия режим и презрението към собствения живот. Защото са знаели: тук не могат да се надяват на никаква пощада! В нашия плен ги разстрелваха, едва дочули от устата им първата правилно изговорена руска дума. (Край Бобруйск успях да спра неколцина, решили да се предадат, и да ги предупредя да се преоблекат със селски дрехи, да се пръснат по селата като заврени зетьове.) В руския плен, както и в немския, най-зле бяха руснаците.

Изобщо тази война ни откри, че най-лошото нещо на този свят е да си руснак.

Срам ме е, като си спомня как при овладяването (тоест разграбването) на бобруйския котел вървях по шосето сред изпотрошени и преобърнати немски коли, сред пръснатия трофеен разкош — и от долчинката със затънали там изоставени каруци и машини, с объркано сновящи немски коне и с димящи огньове, накладени с трофеите, чух вик за помощ: „Господин капитан! Господин капитан!“ Мъж с немски панталони, гол до кръста, целият — лицето, гърдите, раменете, гърбът — в кръв, ме молеше на чист руски за защита, а сержантът от спецотдела го преследваше на кон с камшик. Шибаше голото му тяло, не му даваше да се обръща или да вика за помощ, гонеше го и оставяше с камшика върху кожата му нови кървави резки.

Това не беше пуническа или гръцко-персийска война! Всеки ползуващ се от власт офицер от коя да е армия на земята трябва да спре беззаконното изтезание. От коя да е — да, а от нашата?… Нали толкова безпощадно и абсолютно сме разделили човечеството? (Ако не е с нас, не е наш и т.н., значи е достоен само за презрение и унищожаване.) Та ето на, аз се побоях да защитя власовеца от особиста, нищо не казах и нищо не направих, отминах, като да не бях чул, за да не би тази призната от всички чума да се прехвърли и на мен (ами ако този власовец се окаже някой свръх-злодей?… Ами ако особистът си помисли нещо за мен?…Ами ако?…). А и просто като се знае обстановката в армията по онова време — дали този особист щеше да слуша някакъв си армейски капитан?

И той продължи да шиба и да гони със зверски израз на лицето беззащитния човек като говедо.

Тази картина се е запечатана за цял живот пред очите ми. Та това е почти символ на Архипелага, може да бъде използуван за корицата на книгата.

Те са предчувствували, предугадили този изход за себе си — и въпреки това са пришивали върху левия ръкав на немския си мундир щит с андреевско поле и с буквите РОА.

Бригадата на Камински от брянския Локот включва 5 пехотни полка, артилерийски дивизион и танков батальон. През юли 1943 г. заема част от фронта край Дмитровск-Орловски. През есента един неин полк защищава храбро Севск — и в тази зашита е унищожен изцяло: съветските войски убиват и ранените, а командира на полка го завързват за един танк и го влачат, докато умре. Бригадата отстъпва от своя Локотски район със семействата, с обозите, повече от 50 хиляди души. (Може да си представим как НКВД е прочиствало този автономен антисъветски район, след като се е добрало до него!) Извън брянските предели им предстои да се скитат горчиво, унизително да изчакват край Лепел, да бъдат използувани срещу партизаните, по-късно да отстъпят в Горна Силезия, където Камински получава заповед да потуши Варшавското въстание и не намира сили да не се подчини, повежда 1700 души несемейни, със съветска униформа с жълти ленти на ръкавите. Така немците разбират всички тези трицветни кокарди, андреевското поле и Георги Победоносец. Руският и немският език са взаимно непреводими, неизразими, не си съответствуват.

Батальоните от разформированата осинторфовска част също имат участта да тръгнат срещу партизаните или да бъдат прехвърлени на Западния фронт. През 1943 г. край Псков (в Стремутка) е разположена „гвардейска бригада на РОА“, наброяваща неколкостотин души и поддържаща връзка с околното руско население, но нарастването й е спряно от немското командуване.

Жалките вестничета на доброволческите части са обработвани от немската цензурна ножица. И на власовци остава само да се бият до смърт, а в свободното си време да се наливат с водка. Обреченост — това е, което определя тяхното съществуване през всичките тези години на войната и в чужбина, и никъде никакъв изход.

Хитлер и неговото обкръжение, дори когато вече отстъпват, дори в навечерието на гибелта си — все така не могат да преодолеят своето трайно недоверие към отделните руски формировки, да приемат призрака на една независима, неподчинена им Русия. Едва в треската на окончателния крах, през септември 1944 г., Химлер дава съгласие за създаване на РОА от изцяло руски дивизии, дори с малка авиация, а през ноември 1944 г. е разрешен и един закъснял спектакъл: свиква се Комитет за освобождаване на народите в Русия. Едва от есента на 1944 г. генерал Власов получава първата си като че ли реална възможност да действува — явно много късно. Федералисткият принцип също не привлича мнозина: Бандера, пуснат от немците на свобода (също през 1944 г.), отклонява съюза си с Власов; сепаратистките национални части виждат във Власов руски империалист и не искат да попаднат под контрола му; от името на казаците генерал Краснов също се отказва — и само 10 дни преди края на цяла Германия — на 28 април 1945 г.! — Химлер дава съгласие казашкият корпус да мине в подчинение на Власов. В нацисткото ръководство вече настъпва хаос: едни началници разрешават обединяването на руските доброволчески части в РОА, други пречат на това. А и реално е трудно всеки такъв сражаващ се отряд да бъде измъкнат от предната линия, както впрочем е трудно да се измъкнат от работата си в тила и остовците, желаещи да ги включат в РОА. А и немците не бързат да освобождават военнопленниците за армията на Власов. Машината за освобождаване не се върти. Все пак до февруари 1945 г. 1-ва дивизия на РОА (наполовина от локотянци) е формирана и се пристъпва към формирането и на 2-ра. Късно е вече и да се предполага, че на тези дивизии ще се падне да действуват в съюз с Германия; и надеждата за конфликт между съюзниците и Съветите, с която власовското ръководство отдавна живее, този път се разгаря. Това е отбелязано и в доклада на германското Министерство на пропагандата (февруари 1943 г.): „Движението на Власов не се смята за свързано на живот и смърт с Германия, в него са силни англофилските симпатии и мислите за промяна в курса. Движението не е националистическо и изобщо не признава еврейския въпрос.“

Двусмислеността на положението намира отражение и в Манифеста на КОНР, оповестен в Прага (за да е на славянска земя) на 14 ноември 1944 г. Неизбежно се споменава за „силите на империализма начело с плутократите Англия и САЩ, чието величие се гради върху експлоатацията на други страни и народи“ и които „прикриват своите престъпни цели с лозунги за защита на демокрацията, културата и цивилизацията“, ала няма и нито един пряк поклон пред националсоциализма, антисемитизма или Велика Германия, само дето всички врагове на съюзниците са наречени „свободолюбиви народи“, приветствува се „помощта на Германия при условия, незасягащи честта и независимостта на нашата родина“, и се очаква „почетен мир с Германия“, колко ли почетен наистина, но навярно не по-лош от Бресткия — а и по ситуация превъзхождащ евентуално Бресткия, макар че пак би подлежал на корекция, след като мирът се възцари в цяла Европа. В Манифеста авторите му са хвърлили много сили да се обявят за демократи, федералисти (със свободно отделяне на нациите); предпазливо се прокрадва още не съвсем назрялата, неуверената в себе си просъветска обществена мисъл: и „отживелият царски строй“, И икономическата и културната изостаналост на стара Русия, и „народната революция от 1917 година“… Последователен е само антиболшевизмът.

Всичко това е отпразнувано в Прага по малка програма — с представители на „Бохемския протекторат“, тоест с немски чиновници трета ръка. Тогава чух на фронта целия този манифест и съпровождащите го предавания по радиото и впечатлението беше, че: спектакълът е ненавременен и обречен. Западният свят изобщо не забеляза този манифест, той не събуди никакво съчувствие, но имаше голям успех сред остовци: разправят, че последвал цял поток от заявления за влизане в РОА (Свен Стеенберг пише — 300 хиляди) — и то през безнадеждните месеци, когато Германия вече явно се сгромолясва и срещу лавината на закалената Червена армия тези нещастни захвърлени съветски хора могат да разчитат само на силното си отвращение от болшевизма.

Какви са могли да бъдат плановете на формиращата се армия? На пръв поглед: да стигне до Югославия, където да се слее с казаците, емигрантския корпус и Михайлович, и да защищават Югославия от комунизма. Но преди всичко: нима немското командуване е могло да си позволи през най-тежките за него месеци в тила безпрепятствено да бъде формирана отделна руска армия? Нетърпеливо изпращат на Източния фронт ту противотанков отряд (на И. Сахаров-Ламсдорф) в Померания, ту цялата 1-ва дивизия на Одер — ами Власов? Според всеобщия закон на веднъж поетия курс на отстъпки той покорно се съгласява, макар че, след като преотстъпва единствената си засега дивизия, се обезсмисля целият план за създаването на армия. Винаги ще се намерят аргументи за оправдание: „Немците не ни се доверяват. Ето че сега 1-ва дивизия ще ги убеди с бойните си действия и тогава формирането на РОА ще тръгне по-бързо.“ А то върви зле. 2-ра дивизия и бригадата запасняци, общо 20 хиляди души, си остава чак до май 1945 г. невъоръжена тълпа — не само без артилерия, но почти без пехотно оръдие, дори са зле облечени. 1-ва дивизия (16 хиляди души) е вкарана в безнадеждна и смъртоносна операция и само вече общото разпадане на Германия позволява на командира на дивизията Буняченко да я изтегли на своя глава от предната линия и въпреки съпротивата на генералите да си пробие път към Чехия. (По пътя си освобождава съветски военнопленници, които се присъединяват към нея — „за да си бъдем като руснаци заедно“.) Стигат Прага в началото на май. Тук ги повикват на помощ чехите, вдигнали се на 5 май в столицата на въстание. На 6 май дивизията на Буняченко влиза в Прага и на 7 май в разгорещен бой спасява въстанието и града. Като подигравка, сякаш за да потвърди далновидността и на най-недалновидните немци, 1-ва дивизия на Власов със своето първо и последно независимо действие нанася удар именно по немците, отприщва цялото си ожесточение и горчивина, които са се натрупали в потиснатите руски гърди през тези три жестоки и безсмислени години. (Чехите посрещат руснаците с цветя, в ония дни го разбират, но всички ли след това запомнят кои руснаци спасяват града им? У нас сега се смята, че Прага е освободена от съветските войски — и наистина по желание на Сталин Чърчил през тези дни не бърза да даде оръжие на пражани, американците се задържат в движение, за да оставят съветските войски да превземат Прага, а Йозеф Смрковски, изявен пражки комунист от онова време, без да си дава сметка за по-далечното бъдеще, хули предателите власовци и жадува да бъде освободен само от съветски ръце.)

През всички тези седмици Власов не се проявява като пълководец, изпаднал е в обърканост и безизходна потиснатост. Той не изпраща 1-ва дивизия за Пражката операция, оставя в неопределена ситуация 2-ра дивизия и по-малките части и в шеметно изнизващото се време никой не намира сили за замисленото сливане с казаците. Власов последователно се отказва само от самостоятелното бягство (чака го самолет за Испания) и, изглежда, с парализирана воля се оставя на финалния край. Активността му през последните седмици се проявява единствено в изпращане на тайни делегации и в търсене на контакти с англо-американците. И другите членове на щаба (генералите Трухин, Меандров, Боярски) вършат същото.

Само с това, че сега, в края, ще потрябват на съюзниците, власовци намират оправдание за дългото си висене в немската примка. Все мъждука — не, гори надеждата: наближава краят на войната, наближава и времето, когато могъщите англо-американци ще наложат на Сталин да измени вътрешната си политика — ето, армиите от Запад и Изток се приближават една към друга и ще се сблъскат над прегазения Хитлер! — така че Западът има интерес да ги запази и използува! Нали е ясно, че болшевизмът е враг на цялото човечество?

Не, ни най-малко не им е ясно! О, западна демократична тъпота! Как? Разправяте, че сте политическа опозиция? Нима у вас има опозиция? А защо тогава никога не се е изявявала публично? Щом не сте доволни от Сталин, връщайте се в родината си и още в първата избирателна кампания го подменете с друг, ето това ще бъде честно. А защо сте грабнали оръжие, и то немско? Не, сега сме длъжни да ви предадем, иначе ще е неприлично, ще си развалим отношенията с доблестния съюзник.

През Втората световна война Западът отстояваше своята свобода и я отстоя за себе си, а нас (и Източна Европа) обрече на двойно по-страшно робство.

Власов прави последен опит с изявлението, че ръководството на РОА е готово да застане пред международен съд, но предаването на армията му на сигурна смърт в ръцете на съветските власти противоречи на международното право като предаване на опозиционно движение — никой не чува дори този вопъл, а и повечето американски военачалници научават с изненада за съществуването на още някакви несъветски руснаци, така че е естествено да ги предават по съветска принадлежност.

РОА не просто капитулира пред американците, но и ги моли да приемат капитулацията и само да гарантират, че няма да я предадат на Съветите. И средните американски офицери, които са далеч от голямата политика, понякога обещават от наивност. (Всички тези обещания по-късно са нарушени, пленените са измамени.) Но американците посрещат цялата 1-ва дивизия (11 май, край Пилзен) и почти цялата 2-ра като въоръжена стена: отказват да ги вземат в плен, отказват да ги пуснат в зоната си: Чърчил и Рузвелт подписват в Ялта задължителна репатриация за всички съветски граждани, особено за военнослужещите, без в случая да бъде упомената доброволността или насилствеността при репатрирането, защото има ли такова място на земята, където синовете на родината не биха пожелали да се завърнат доброволно? Цялото късогледство на Запада се концентрира в ялтенските писалки.

Американците не приемат капитулиралите, а съветските танкове изминават последните километри. Остава им — или да влязат в последен бой, или… Буняченко и Зверев (2-ра дивизия) се разпореждат по един и същ начин: няма бой. (Това също е в руския характер: ами ако?… Все пак са свои… От разказите в затвора знам много случаи, когато безогледно или като пияни са се предавали на своите.) На 12 май въоръжената 1-ва дивизия в пълен състав получава заповед в гората: „Разпръсвай се!“ Преобличат се с цивилни дрехи, отпарят отличителните знаци, изгарят документите си, самоубиват се. През нощта съветските войски започват да ги обграждат. Убити и взети в плен са около 10 хиляди души, останалите се промъкват в американската зона, но и от тях, както и от 2-ра дивизия, от авиацията и от отделните отреди, повечето са предадени на съветските войски. За други престоят в американските лагери продължава смесени (групата на Меандров). Дали американците се отнасят към тях пренебрежително, или искат да им намекнат: „Бягайте кой където му виждат очите“, държат ги без храна както преди това немците, че ги и ритат, бият ги с прикладите — инак почти не ги охраняват. Някои наистина бягат, но повечето остават! Доверие в Америка ли? Невъзможността да очакват от американците предателство? И остават да чакат своята страшна съдба, вече разлагани и от съветски агитатори, и от самообвиненията и падналия дух — и група след група, генерали, офицери, войници са предадени през 1945 и 1946 г. за разправа в Съветския съюз. (На 2 август 1946 г. съветските вестници поместват съобщение за присъдата на Военния колегиум на Върховния съд срещу Власов и единадесет от неговите най-приближени: смърт чрез обесване.)

Пак през май 1945 г. в Австрия подобен лоялен съюзнически жест (от обичайната скромност неогласен у нас) извършва и Англия: тя предава на съветското командуване казашкия корпус (40-45 хиляди души), пробиващ си път към Югославия. Това предаване е коварно, в духа на традиционната английска дипломация. Работата е, че казаците са настроени да се бият до смърт или да заминат зад океана, дори в Парагвай, дори в Индокитай, но не и да се предадат живи. Англичаните поставят казаците на усилена армейска разкладка, предоставят им превъзходна английска екипировка, обещават им служба в английската армия, вече ги подлагат на прегледи. Поради това не възниква подозрение, когато предлагат на казаците да предадат оръжието си под предлог, че ще бъде унифицирано. На 28 май извикват всички офицери от ескадронен нагоре (над 2000 души) без войниците в град Юденбург уж на съвещание с фелдмаршал Александер за съдбата на армията. По пътя офицерите са измамени, поставени са под засилена охрана (англичаните ги пребиват до кръв), след това автомобилната колона постепенно е предадена в обхвата на съветските танкове, накрая влиза в Юденбург, обкръжена дъгообразно от гарваните, около които вече стои конвой със списъците. И дори нямат с какво да се застрелят, да се заколят — всичкото им оръжие е прибрано. Хвърлят се от високия железопътен надлез върху камъните и в реката. Повечето от предадените генерали са емигранти, съюзници на същите тези англичани от Първата световна война. През Гражданската война англичаните не успяват да им се отблагодарят, ето че сега им връщат дълга си. През следващите дни по съшия измамен начин са предадени и обикновените войници — с влакове, целите в бодлива тел. (На 17 януари 1947 г. съветските вестници публикуват съобщение за обесването на казашките генерали Петре Краспов, Шкуро и още неколцина.)

По това време от Италия идва 35-хилядният обоз „Казашки стан“ и спира в долината Лиенц на Драва. В него има и бойни казаци, но и много стари хора, невръстни деца и жени — и никой от тях не желае да се връща на родните казашки реки. Сърцата на англичаните обаче не трепват и демократичният им разум не се помрачава. Английският комендант майор Дейвис, чието име сега поне вече ще влезе в руската история, когато трябва — разтапящ се от любезност, когато трябва — безжалостен, след измамническото излавяне на офицерите открито обявява за насилственото им предаване на 1 юни. Отвръща му хилядогласен вик: „Няма да тръгнем!“ Над бежанския лагер се появяват черни знамена, в походната черква непрекъснато има богослужения: живите отслужват панихида на самите себе си!… Идват английски танкове и войници. По високоговорителите им нареждат да се качват на вагоните. Тълпата пее панихида, свещениците вдигат кръстовете, младите ограждат с телата си старците, жените и децата. Англичаните пребиват хората с приклади и тояги, излавят ги и ги захвърлят заедно с ранените като денкове в камионите. Под напора на отстъпващите подиумът за свещениците се счупва, също и лагерната ограда, тълпата се спуска по моста на Драва, английските танкове им отрязват пътя, някои казаци се хвърлят със семействата си в реката, търсейки смъртта, една английска част излавя из околностите бегълците и стреля по тях. (Гробището на убитите и прегазените се намира в Лиенц.)

През същите дни със същото коварство и безпощадност англичаните предават и на югославските комунисти хиляди врагове на техния режим (собствените си съюзници от 1941 г.!) — за да бъдат разстреляни и ликвидирани без съд и присъда.

В свободна Великобритания с нейната независима преса и до ден-днешен никой за изминалите 25 години не е пожелал да разкаже за това предателство, не е вдигнал тревога в обществото.

(В собствените си страни Рузвелт и Чърчил са тачени като еталон за държавна мъдрост и след време Англия може би ще бъде изпъстрена с паметници на своя велик мъж. Затова пък ние в своите руски затворнически обсъждания намирахме за поразително очевидно систематичното късогледство и дори безразсъдство на двамата. След като са имали пред очите си картината от 1941 до 1945 г., как са могли да не осигурят никакви гаранции за независимостта на Източна Европа? Как са могли заради тази смехотворна залъгалка — четиризоновия Берлин, тяхната бъдеща ахилесова пета, да подарят такива обширни области като Саксония и Тюрингия? И какъв военен и политически смисъл може да има за тях да предадат на смърт в ръцете на Сталин няколко стотици хиляди въоръжени съветски граждани, категорично отказващи да се предават? Разправят, че с това са платили за непременното участие на Сталин в японската война. Имали са атомна бомба, а плащат на Сталин за това да не се откаже да окупира Манджурия, да укрепи в Китай Мао Дзедун и в половин Корея — Ким Ир Сен!… Нима тези политически сметки не са смехотворни? Когато по-късно изтикват Миколайчик, Бенеш и Масарик слизат от сцената, Берлин попада в блокада, когато Будапеща гори и тътне, Корея дими, а консерваторите си плюят на петите и бягат от Суец — нима и тогава най-паметливите от тях не си спомнят поне епизода с предаването на казаците?)

И дори това е още само началото. През пялата 1946 и 1947 г. верните на Сталин западни съюзници продължават и продължават да му предават за разправа съветски граждани против тяхната воля — и бивши военни, и цивилни, само и само да се отърват от тази човешка неразбория. Екстрадират ги в Съветския съюз от Австрия, Германия, Италия, Франция, Дания, Норвегия, Швеция, от американските зони. В английските зони през тези години се поддържат и концлагери, неотстъпващи по нищо на хитлеристките. (Например лагерът Волфсберг в Австрия: карат жените да режат приведени, но не приклекнали, с малки ножички по една тревичка, после да връзват единадесет такива стръкчета с дванадесетото в „сноп“, и така часове наред.105 След като това е допустимо при британската парламентарна традиция, остава добре да се замислим колко дебела е мозъчната кора на нашата цивилизация.) Мнозина руснаци живеят дълги години след войната на Запад с фалшиви документи под гнетящия страх да не бъдат върнати в СССР. Те се страхуват от англо-американската администрация така, както някога от НКВД. А където не ги връщат — там пък безпрепятствено сноват безчет съветски агенти и без всякакви спънки, посред бял ден, дори от улиците на западните столици, отвличат живи хора.

Освен създаващата се РОА немалко други руски подразделения остават до 1945 г. в германската армия, облечени с неразличими немски мундири. Те завършват войната на различни участъци и по различен начин.

Няколко дена преди да ме арестуват и аз имах случая да попадна под обстрела на власовци. И в затворения от нас източнопруски котел имаше руснаци. В една от нощите в края на януари тяхна част тръгва да си пробие път на запад през нашето разположение без артилерийска подготовка, мълчаливо. Непрекъсната фронтова линия няма, те бързо навлизат в дълбочина, обкръжават моята изнесена напред звукобатарея и аз едва успях да я изтегля по последния оставащ ни път. Но след това се върнах за една от повредените ни коли и малко преди разсъмване видях как те, окопали се с маскировъчните си халати в снега, внезапно се вдигнаха и се хвърлиха с „ура“ срещу огневите позиции на 152-милиметровия дивизион при Адлиг Швенкитен и обсипаха дванадесетте тежки оръдия с гранати, без да им позволят да дадат и един изстрел. Под трасиращите им куршуми нашата последна групичка трябваше да търчи три километра по прясно натрупания сняг до моста над рекичката Пасарге. Там ги спряхме.

Скоро след това ме арестуваха и ето че сега, преди парада на Победата, седим всички заедно на бутирските нарове, аз допушвам техните цигари, те — моите, и с един от тях изнасям тенекиената 70-литрова кофа с нечистотиите.

Мнозина от „власовците“, както и „шпионите за един час“ бяха млади, родени между 1915 и 1922 г., същото онова „младо непознато племе“, което от името на Пушкин суетливият Луначарски бърза да приветствува. Повечето от тях попадат във военните формировки по същата свободна случайност, по която в съседния лагер техни другари стават шпиони — зависело е от пристигналия вербовач.

Вербовачите подигравателно им обясняват — подигравателно, ако не беше истина: „Сталин се е отказал от вас!“ „Сталин не го е еня за вас!“

Съветският закон ги поставя извън себе си още преди те да се поставят извън съветския закон.

И те се записват… Едни — за да се измъкнат от смъртоносния лагер. Други — като разчитат да преминат към партизаните. (И преминават! И воюват след това с партизаните заедно! Но по Сталиновите критерии това ни най-малко не смекчава тяхната присъда!) Някои обаче ги боли сърцето заради позорната Четиридесет и Първа година, заради зашеметявящото поражение след дългогодишните хвалби; и тоз-онзи започват да смятат за пръв виновник за нечовешките лагери — Сталин. И ето че те също решават да напомнят за себе си, за своя суров опит: че също са частица от Русия и искат да влияят върху нейното бъдеще, а не да бъдат изкупителна жертва за чужди грешки.

Думата „власовец“ звучи у нас като думата „нечистотии“, сякаш мърсим устата си само от нейното произнасяне, и затова никой не дръзва да изрече две-три фрази с подлог „власовец“.

Но историята не се пише така. Сега, след четвърт век, когато повечето от тях са загинали в лагерите, а оцелелите доизживяват дните си в Крайния север, искам да напомня с тези страници, че за световната история това явление е доста необичайно: няколко стотици хиляди млади хора на възраст от двадесет до тридесет години да се вдигнат на оръжие срещу собственото си Отечество в съюз с най-злия му враг. Може би трябва да се замислим: кой е по-виновен — дали тази младеж или беловласото Отечество? Това не може да се обясни с биологично предателство, а трябва да има обществени причини.

Защото, както гласи старата пословица: от ситост коне се не щурат.

И си го представяш: поле — и по него се щурат негледани, изпосталели, обезумели коне.

* * *

През тогавашната пролет килиите бяха пълни и с руски емигранти.

Това напомняше някакъв сън: завръщане на отминалата история. Отдавна са написани и затворени томовете за Гражданската война, решени са нейните дела, включени са в хронологията на учебниците нейните събития. Дейците на бялото движение вече са не наши съвременници на тази земя, а призраци на стопилото се минало. Руските емигранти, пръснати по-жестоко и от колената Израилови, дори и да доизживяват нейде живота си, според нашите, съветските, представи са непременно свирачи в съмнителни ресторантчета, лакеи, перачки, просяци, морфинисти, кокаинисти, агонизиращи трупове. До войната от 1941 г. по никакви признаци не можехме да си представим от нашите вестници, от високата белетристика, от художествената критика (и нашите сити майстори не ни помогнаха да узнаем), че руснаците в чужбина — това е огромен духовен свят, че там се развива руската философия, там са Булгаков, Бердяев, Франк, Лоски, че руското изкуство покорява света, там са Рахманинов, Шаляпин, Беноа, Дягилев, Павлова, казашкият хор на Жаров, там се изследва задълбочено творчеството на Достоевски (по онова време направо прокълнат у нас), че съществува невероятният писател Набоков-Сирин, че още е жив Бунин и все пише нещо през тези двадесет години, че се издават художествени списания, поставят се спектакли, свикват се конгреси на землячествата, на които звучи руска реч, че мъжете емигранти не са загубили способността си да вземат за съпруги жени емигрантки, а те да им раждат деца, значи наши връстници.

Представата ни за емигрантите в нашата ст