Джозефина Анджелини - Богиня

Богиня [Goddess bg] (пер. Райкова) (Любов под гибелна звезда [bg]-3)   (скачать) - Джозефина Анджелини

Джоузефин Анджелини
Богиня
(книга 3 от "Любов под гибелна звезда")

На съпруга ми, Албърт.

Ти си виновен за всичко.



1


Хелън виждаше онова, което предположи е река Стикс, далече вляво. Ревящ буен водоем, изпълнен с айсберги. Никой с ума си не би се осмелил да го преплува. Чувствайки се закотвена на място, като заседнал в пясъка кораб, тя куцукаше наоколо в кръг. Един бърз оглед на хоризонта показа, че в голата безплодна равнина няма никой друг.

– Проклятие – изруга с пресекващ глас. Гласните й струни не бяха напълно заздравели. Преди по-малко от час Арес й беше прерязал гърлото и макар все още да я болеше, когато говореше, ругаенето я накара да се почувства по-добре. – Толкова типично.

Току-що беше дала обещание на приятеля си Зак. Умираше в ръцете й и тя се закле, че ще се погрижи той да пие от Реката на Радостта в отвъдния живот. Зак се беше пожертвал, за да й помогне, а в последните си мигове й беше подсказал как да убие Автомедонт и да спаси Лукас и Орион.

Хелън възнамеряваше да спази обещанието си към Зак, дори ако се налагаше да го отнесе до Елисейските полета и чак до бреговете на Реката на Радостта сама – въпреки счупените си ребра, нестабилния си крак и всичко останало. По някаква причина обаче обичайният й начин да се ориентира в Подземния свят не действаше. Обикновено всичко, което трябваше да направи, беше да каже на глас какво иска, и то просто се случваше.

Тя беше Търсачът в дълбините, една от извънредно малкото Потомци, които можеха да слизат в Подземния свят телом, а не само с духа си. Можеше дори да контролира пейзажа до известна степен, но, разбира се, точно когато се нуждаеше най-много от този талант, той й убягваше. Това бе толкова гръцко. Едно от нещата в положението й на Потомка, които предизвикваха най-голямо негодувание в Хелън, бе фактът, че в живота й имаше отблъскващо много ирония.

Хелън стисна разранените си устни в пристъп на безсилно раздразнение и извиси глас към празното небе:

Казах – искам да се появя до духа на Зак!

– Аз владея душата на този покойник, племеннице.

Хелън се извърна рязко и видя Хадес, господар на Подземния свят, застанал на няколко крачки зад нея. Висок и неподвижен, той беше обгърнат в сенки, които се разпръснаха като пипала от мъгла, разхлабващи хватката си. Шлемът на Мрака и част от черната тога, която носеше, закриваха по-голямата част от лицето му, но тя успя смътно да различи пълните устни и квадратната брадичка. Останалата част от тогата му беше преметната през тялото, сякаш впоследствие му бе хрумнало да се поразкраси. Половината от гладката му гръд и яките му ръце и крака бяха голи. Хелън преглътна и се концентрира върху задачата да фокусира подутите си очи.

– Седни, моля. Преди да си паднала – каза той меко. Появиха се два обикновени, подплатени с възглавници сгъваеми стола и Хелън внимателно отпусна нараненото си тяло в единия, докато Хадес зае другия. – Още си ранена. Защо дойде тук, когато би трябвало да се изцеляваш?

– Трябва да упътя приятеля си към рая. Където му е мястото. – Гласът на Хелън потрепери от страх, макар че Хадес никога не я бе наранявал. За разлика от Арес, богът, който току-що я беше изтезавал, Хадес винаги бе относително мил. Но все пак той беше повелителят на мъртвите и сенките около него бяха изпълнени с шепотите на призраци.

– Какво те кара да мислиш, че знаеш къде е мястото за душата на Зак? – попита той.

– Той беше герой... Може би не в началото, когато още се държеше като истинско магаре, а накрая. Това е частта, която се брои, нали така? А героите отиват в Елисейските полета.

– Не поставях под въпрос храбростта на Зак – напомни й Хадес кротко. – Въпросът ми беше: какво прави теб достойна да съдиш душата му?

– Аз... ъъ? – изпелтечи Хелън, объркана. Тази нощ беше понесла твърде много удари по главата и не беше в настроение за урок по семантика. – Виж, не съм дошла тук да съдя никого. Дадох обещание и просто искам да го спазя.

– И въпреки това аз съм този, който взема решенията тук. Не ти.

Хелън нямаше какво да възрази на това. Това беше неговият свят. Всичко, което тя можеше да направи, бе да се взира умолително в него.

Меките устни на Хадес се извиха в хладна усмивка, сякаш обмисляше думите й.

– Начинът, по който се справи с освобождаването на Фурните, доказа, че си състрадателна. Добро начало – но се боя, че състраданието не е достатъчно, Хелън. Липсва ти разбиране.

– В такъв случай изпит ли беше това? Фурните? – В гласа на Хелън се промъкна обвинителна нотка, когато си припомни какво бяха преживели тя и Орион по време на последната й мисия в Подземния свят. Обзе я още по-голям гняв, когато си помисли през какво преминават самите Фурии. Ако онези три момичета бяха изтезавани в продължение на хиляди години, само за да докажат, че Хелън е състрадателен човек, тогава имаше нещо ужасно сбъркано във вселената.

– Изпит. – Прекрасната уста на Хадес се разкриви горчиво, изричайки думата, сякаш можеше да прочете мислите на Хелън и бе съгласен. – Ако животът е изпит, тогава кой според теб поставя оценките в него?

– Ти? – предположи тя.

– Все още не разбираш. – Той въздъхна. – Дори не разбираш какво е това. – Посочи с жест към земята наоколо, показвайки Подземния свят. – Или каква си. Наричат те Търсачът в дълбините, защото можеш да идваш тук, когато поискаш, но способността да влизаш в Подземния свят е най-малкото проявление на силата ти. Все още не разбираш достатъчно какво си самата ти, за да съдиш останалите.

– Помогни ми тогава. – Хадес изглеждаше толкова тъжен, толкова сломен от жребия си в живота. Тя внезапно изпита непреодолимо желание да види очите му и се наведе по-плътно към него. Опита да сведе глава, за да погледне под тъканта, криеща лицето му. – Искам да разбера.

Сенките отново се завихриха, скриха го и замърмориха съжаленията на мъртвите. Хелън се смрази. В ума й се появиха думите от пророчеството за тиранина – роден за горчивина. Тя се облегна назад.

– Повелителите на сенките – прошепна Хелън. – От теб ли вземат силата си?

– Някога отдавна една жена, позната като Фата Моргана от Тиванската династия, имаше същия талант, който притежаваш ти – онзи, който ти позволява да идваш в Подземния свят. Тя ми роди син на име Мордред и оттогава моето бреме преследва Тиванската династия. – Гласът му заглъхна, изпълнен с разкаяние, преди да се изправи и да й подаде ръка. Тя плъзна ръката си в неговата и му позволи да й помогне да се изправи. – Сега трябва да се връщаш. Идвай при мен толкова често, колкото искаш, племеннице, а аз ще положа всички усилия да те доведа до разбирането. – Хадес наклони глава настрани и се засмя почти незабележимо. Устните му се разтвориха, разкривайки триъгълни резци. – Именно затова позволих на теб и на онези със същия талант преди теб да влизат в царството ми – за да опознаете себе си. Но точно сега си твърде тежко ранена, за да си тук.

Светът се размести и Хелън почувства как неговата дълга цяла миля ръка я повдига и извежда от Подземния свят, и я поставя внимателно обратно на леглото й.

– Чакай! Ами Зак? – попита Хелън. Докато Хадес я пускаше, тя го чу да прошепва в ухото й:

– Зак ще пие от Реката на Радостта, кълна се в това. Почивай си сега, племеннице.

Хелън посегна да отмести сенките от лицето му, но Хадес вече я бе оставил. Тя потъна в дълбок унес, нараненото й тяло жадно всмука съня, докато се опитваше да се изцели.

След като Арес беше затворен в Тартар, а процепът в земята – запечатан, Дафна внимателно взе пребитото тяло на дъщеря си, докато Кастор отнесе Лукас, а Хектор отнесе Орион обратно в имението на семейство Делос. Дафна тичаше само от няколко мига, когато дъщеря й заспа в ръцете й. За миг се разтревожи. Нараняванията на Хелън бяха ужасни – някои от най-тежките, които Дафна бе виждала – но когато се ослуша за сърцето на Хелън, го чу да бие бавно, но равномерно.

Малко след зазоряване се добраха от пещерите в континенталната част на Масачузетс обратно до Нантъкет. На ранната утринна светлина Дафна понесе Хелън нагоре по стълбището на семейство Делос и надолу по коридора до първата попаднала й стая, която й се стори момичешка. Погледна със съжаление към красивата копринена кувертюра, която мръсната й, подгизнала от кръв дъщеря щеше да съсипе. Не че имаше значение. Тиванската династия разполагаше с достатъчно голямо състояние, за да я замени. Състояние, което отчасти някога бе принадлежало на Династията на Дафна и Хелън – Династията на Атрей.

Тантал можеше да крещи колкото си ще „свещена война“ и да повтаря високопарно как било „ред на Потомците“ да управляват, но никога не бе заблудил Главите на останалите Династии. Пречистването преди двайсетина години беше опит за постигане на безсмъртие, точно толкова, колкото и опит за заграбване на богатствата на останалите Династии.

Пророчеството, поставило началото на Пречистването, гласеше, че когато Четирите династии бъдат обединени в една чрез кръвопролитие, Атлантида ще се възроди отново. Точната формулировка, която Дафна бе запомнила, гласеше, че в новата Атлантида Потомците могат да намерят безсмъртие. В пророчеството всъщност не се казваше, че Потомците ще станат безсмъртни – то гласеше просто, че могат да намерят безсмъртие там. Дафна не бе достатъчно голяма оптимистка, за да смята, че безсмъртието е нещо сигурно. Тантал обаче беше и използва пророчеството да събере около себе си Стоте тавански братовчеди, за да избият всички останали Династии.

Ако питаха Дафна, цялата тази работа беше измислица, подправена със свещено звучене чрез множество загадъчни думи от последния Оракул – за която всички знаеха, че бе полудяла, след като направила първото си пророчество. Но действаше.

Множество Потомци зарязваха големите си имущества да бъдат плячкосани от Тиванската династия, за да се престорят на мъртви и да избегнат клането – като Дедал и Леда, родителите на Орион. Като самата Дафна. Но Дафна никога не се беше интересувала от парите. Но пък и никога не бе имала никакви морални скрупули да взема пари, когато имаше нужда от тях. Други Потомци, като Орион и родителите му, определено имаха скрупули по отношение на кражбата и през последните две десетилетия се бяха борили, докато Тиванската династия живееше в лукс. Спомняйки си това, Дафна положи Хелън на леглото и съсипа прекрасната покривка с лека усмивка.

Преди Дафна да успее да се обърне, за да вземе вода и марля да почисти бързо зарастващите рани на дъщеря си, Хелън изчезна и изсмукваща живота студенина зае мястото й. Дафна предположи, че Хелън се е спуснала в Подземния свят. Времето минаваше, Дафна чакаше, нервното й нетърпение растеше с всеки миг. Беше смятала, че пътуванията до Подземния свят са мигновени – че времето не минава. Изтече толкова много време, че Дафна започна да се пита дали не трябва да събуди останалите в къщата, но преди да предприеме нещо, Хелън се появи отново. Тялото й миришеше на сухия въздух на Подземния свят.

Зъбите на Дафна затракаха – не от студа, а от плашещите спомени, които мирисът на този въздух пробуди в нея. Беше се оказвала на косъм от смъртта вече толкова много пъти, че можеше да познае коя част от Подземния свят е посетила Хелън. Миризмата не бе достатъчно нагорещена, за да е от сухите земи, а по краката на Хелън беше полепнала влажна кал. Според предположението на Дафна това означаваше, че сигурно бе отишла до бреговете на самата река Стикс.

– Хелън? – изрече нежно Дафна. Приглади косата на дъщеря си и надникна към замръзналото й лице.

Хелън беше получила ужасни наранявания в битката си е Арес, но ако щеше да умира, Дафна знаеше, че щеше вече да е мъртва. Сигурно бе използвала способността си да слиза в Подземния свят умишлено, вероятно за да потърси току-що починалия си приятел – завистникът, който за свой лош късмет се бе оставил да бъде поробен от Автомедонт.

Неведнъж Дафна беше предприемала подобни пътувания, търсейки Аякс, но тя не притежаваше способността на дъщеря си да слиза в Подземния свят и да го напуска, когато пожелае. Беше й се наложило почти да умре, за да стигне там. След като Аякс бе убит, тя нямаше воля за живот, но знаеше, че самоубийството няма да я събере отново с изгубения й съпруг. Дафна трябваше да загине в битка, както беше загинал Аякс, иначе никога нямаше да се озове в същата част на Подземния свят. Героите отиваха в Елисейските полета. Самоубийците отиваха... кой знае къде? Тя се беше хвърляла във всяка достойна битка, която можа да намери. Издирваше укриващи се Потомци и дръзко защитаваше слабите и младите – точно както бе направила за Орион, когато той беше малко момче. Много пъти Дафна едва не бе загивала в битка и бе слизала до Подземния свят, винаги търсейки съпруга си край бреговете на река Стикс.

Но беше намирала единствено Хадес. Неумолимият, енигматичен Хадес, който отказваше да върне съпруга й към живота и да вземе нея на негово място, независимо колко много го умоляваше или се пазареше. Повелителят на мъртвите не сключваше сделки. Тя се надяваше, че Хелън не се е спуснала с надеждата, че може да възкреси мъртвия си приятел. Това беше безнадеждна мисия – поне засега. Но от близо две десетилетия Дафна полагаше усилия да промени това.

– Не мога да те видя – промърмори Хелън и пръстите й се сгънаха, сякаш се опитваше да улови нещо. Дафна веднага разбра. Тя също отчаяно бе искала да види Хадес и се беше опитала да смъкне Шлема на Мрака от главата му. В крайна сметка, след като Дафна се размина на косъм със смъртта достатъчно пъти, за да изплати всичките си кръвни дългове и да се освободи от Фурните, Хадес най-сетне й бе показал лицето си.

Именно разпознаването на Хадес беше задвижило плана й. Планът, който бе разбил сърцето на единствената й дъщеря, разделяйки я от любимия й.

– Съжалявам – каза Мат от прага, като стресна Дафна и я изтръгна от оплетените й мисли. Тя избърса влажното си лице и когато се обърна, видя, че в ръцете на Мат висеше Ариадна. Беше призрачно сивкава и почти в несвяст от опити да изцели Джери. – Искаше да спи в собствената си стая.

– Сигурна съм, че и двете ще се сместят – каза Дафна, посочвайки към широкото легло. – Не знаех къде другаде да заведа Хелън.

– Изглежда, че по всички мебели в къщата има някой ранен – каза Мат. Пренесе Ариадна и я положи внимателно до Хелън.

Силно момче, помисли си Дафна, загледана в него.

– И без друго ще е по-лесно да ги наглеждам заедно – каза Дафна, все още изучавайки Мат.

Тялото му се беше оформило добре и бе развил мускули, откакто го видя за последно. Все пак Ариадна не бе слабо и гъвкаво създание като Хелън, а Мат дори не дишаше тежко, след като я бе пренесъл по дългия коридор.

Ариадна измънка нещо неразбираемо на Мат преди той да се отдръпне, сбърчила лице в знак на протест, че си тръгва. Той спря, за да приглади косата й. Дафна можеше да усети уханието на любовта, което полъхна от него и изпълни стаята, като нещо сладко и вкусно, печащо се във фурна.

– Скоро ще се върна – прошепна той. Очите на Ариадна потрепнаха, а после застинаха неподвижно, когато потъна в дълбок сън. Той прокара устни по бузата й, открадвайки си мъничка целувка. Обърна се към Дафна и погледна Хелън. – Имаш ли нужда от нещо?

– Мога да се справя. Върви. Прави каквото трябва. – Той й отправи признателен поглед и тя го проследи как излиза от стаята – с изпънат гръб и изправени рамене в светлината на новото утро.

Като воин.

Хелън се видя как тича надолу по някакъв бряг към най-големия фар, който беше виждала.

Отначало беше странно. Как, за Бога, можеше да наблюдава себе си, сякаш гледа филм? Не го усещаше като сън. Никой сън не й се бе струвал толкова реален, нито толкова логичен. Все още без да разбира какво става, тя бързо се включи в драмата и просто я последва.

Хелън от съня носеше дълга прозирна рокля, придържана от богато избродиран колан. Ефирният й воал се беше измъкнал от иглите в косата й и се развяваше зад нея, докато тичаше. Изглеждаше изплашена. Когато гигантският фар се извиси по-близо, Хелън видя как превъплъщението й от съня разпозна фигура, застанала до един от ъглите на осмоъгълната основа. Видя проблясване на бронз, когато фигурата разкопча катарамите на врата и кръста си и остави предницата на бронята си да падне в пясъка. Тя се видя как извиква от щастие и се забързва.

След като смъкна половината си доспехи, високият, смугъл млад мъж се обърна при звука на гласа й и затича към нея, пресрещайки я на половината път. Двамата влюбени се сблъскаха и се притиснаха един към друг. Той я притисна към гърдите си и я целуна. Хелън се гледаше как обвива ръце около врата му и го целува в отговор, после се отдръпва, за да го целуне по лицето отново и отново на дузина различни места – сякаш искаше да покрие всяка частица от него. Умът на Хелън се зарея по-близо до преплетената двойка, вече знаейки кого целуваше другата Хелън.

Лукас. Бе странно облечен и носеше на кръста си меч. На краката си имаше сандали, а ръцете му бяха обвити с протрити кожени ленти и покрити с бронзови ръкавици, но наистина беше той. Дори смехът му, докато другата Хелън го задушаваше с целувки, беше същият.

– Липсваше ми – изплака другата Хелън.

– Една седмица е прекадено дълго време – съгласи се той тихо.

Думите не бяха английски, но въпреки това Хелън ги разбра. Смисълът отекна в ума й, точно както облекчението от това, че се е събрала отново с любимия си, отекна из тялото й – сякаш бе притиснато към неговото. Внезапно Хелън разбра, че това е нейното тяло – или някога бе било. Тя беше говорила този език и беше чувствала тази целувка преди. Това не беше сън. Струваше й се повече като спомен.

– Значи идваш с мен? – попита той настойчиво, като улови лицето й в ръцете си и я застави да го погледне. Очите му сияеха от надежда. – Ще го направиш?

Лицето на другата Хелън помръкна.

– Защо вечно говориш за утрешния ден? Не можем ли просто да се наслаждаваме на мига?

– Корабът ми потегля утре. – Той я пусна и се отдръпна, наскърбен.

– Парис...

– Ти си моя съпруга! – изкрещя той, като крачеше в кръг и яростно прокара ръка през косата си, точно както правеше Лукас, когато бе раздразнен. – Дадох златната ябълка на Афродита... Избрах любовта – избрах теб над всичко друго, което ми предложиха. А ти също каза, че ме желаеш.

– Желаех те. Още те желая. Но сестра ми не разбира от политика. Афродита не мислеше, че е важно да спомене как въпреки че пасеше овце в онзи ден, ти не беше овчарят, за какъвто те мислех, а принц от Троя. – Другата Хелън въздъхна раздразнено заради сестра си, а после поклати глава, предавайки се. – Златните ябълки и откраднатите следобеди нямат значение. Не мога да отида с теб в Троя.

Тя отново протегна ръка към него. За миг той изглеждаше, сякаш иска да се възпротиви, но не го стори. Взе ръката й и я притегли към себе си, сякаш не можеше да се насили да я отблъсне, дори когато беше ядосан.

– Тогава нека да избягаме. Да зарежем всичко. Ще спрем да бъдем царски особи и ще станем пастири.

– Няма нищо, което да желая повече – изрече тя с копнеж. – Но където и да отидем, аз пак ще бъда дъщеря на Зевс, а ти – син на Аполон.

– А ако имаме деца, в тях ще тече кръвта на двама олимпийци – каза той. Нетърпението правеше гласа му рязък. Очевидно беше чувал този довод вече много пъти. – Наистина ли вярваш, че това е достатъчно, за да създадем Тиранина? В пророчеството се казва нещо за смесване на кръвта на четири династии, които са потомци на боговете. Каквото и да означава това.

– Не разбирам никое от пророчествата, но хората се боят от всяко смесване на кръвта на боговете – каза тя. Внезапно гласът й се сниши. – Ще ни преследват до пределите на Земята.

Той прокара ръце по корема й, обгръщайки го закрилнически с длани.

– Може вече да си бременна, знаеш ли.

Тя възпря ръцете му. Лицето й беше тъжно и – само за миг – отчаяно.

– Това е най-лошото, което би могло да ни се случи.

– Или най-доброто.

– Парис, спри – каза твърдо Елена. – Боли ме дори като помисля за това.

Парис кимна и допря чело до нейното.

– А какво, ако приемният ти баща, владетелят на Спарта, се опита да те омъжи за някого от онези гръцки варвари като Менелай? Колко царе искат ръката ти сега? Десет ли са, или двайсет?

– Не ме е грижа. Ще откажа на всичките – каза другата Хелън. После се усмихна леко: – Едва ли някой може да ме принуди.

Парис се засмя и се вгледа в очите й:

– Не. Макар че бих искал да видя един-двама от тях да опитват. Чудя се дали гърците миришат по-добре, след като ги порази мълния. Със сигурност не биха могли да миришат по-лошо.

– Не бих убила никого с мълнията си – засмя се тя, като преплете ръце около врата му и притисна тялото си по-плътно към неговото. – Може би само да ги опърля мъничко.

– О, тогава недей, моля ти се! Опърлени гърци звучи, сякаш ще миришат далеч по-лошо, отколкото напълно опечени – каза Парис, чийто глас стана унил, докато й се усмихваше. Внезапно хуморът се изпари от погледа, който споделяха, и го замести тъга. – Как ще отплавам без теб на сутринта?

Другата Хелън нямаше отговор. Устните му намериха нейните и той прокара пръсти през косата й, като наклони главата й назад и пое тежестта й, когато тя му се предаде. Точно както правеше Лукас.

На Хелън той й липсваше до болка – дори в съня й. Болеше толкова много, че тя се събуди и се претърколи, изпъшквайки, когато случайно притисна твърде много зарастващите си кости.

– Хелън? – попита меко Дафна; гласът й бе на сантиметри от Хелън в тъмнината. – Имаш ли нужда от нещо?

– Не – отвърна Хелън и остави подутите си очи да се затворят отново. Сънят, който я посрещна, я накара да си пожелае да беше останала будна, въпреки нараняванията си.

Ужасена жена се бореше срещу огромен нокът, обвит около кръста й. Огромни крил е, обточени с пера, всяко от които – по-голямо от човек, удряха във въздуха, докато великанската птица я повличаше в нощното небе. Очертанията на Ню Йорк Сити се мярнаха покрай нея, докато жената се бореше.

Хелън видя как птицата накланя клюнестата си глава, за да погледне надолу към жената в ноктите си. За съвсем кратък миг заплашителното око на орела се окръгли, докато се оформи като мъжко. Имаше кехлибарени очи. В черните му зеници проблесна синя мълния. Орелът нададе крясък, смразявайки кръвта на Хелън, и изпрати тръпки по спящото й тяло.

Пред тях се издигна Емпайър Стейт Билдинг и Хелън не видя нищо повече.

Орион крещеше като обезумял.

При звука Хелън се изправи светкавично, изблъска майка си настрани, и затича. Втурна се надолу по тъмния коридор и на половината път през стаята – Лукас се мярна като размазано петно до нея, – а после двамата внезапно осъзнаха ситуацията и замръзнаха.

– Какво, по дяволите? – изрева Хектор от сгъваемото легло, поставено до това на Орион. Щракна ключа на една лампа.

Орион стоеше изправен върху дюшека си, по шорти, сочейки към дребничка, тъмна фигура, свита в тясната пролука между двете легла. Беше Касандра, сгушена на пода от твърдо дърво, само с една възглавница и тънко одеяло, на което да спи.

– Какво правиш тук долу? – креснаха няколко гласа към Касандра. Кастор, Палас и Дафна се бяха появили на прага зад Хелън и Лукас.

– Ти ме ухапа! – нададе вой Орион, все още мятайки се върху леглото, побеснял от гняв. Ноел, Кейт и Клеър, тичащи с човешко темпо, пристигнаха скоро и изпълниха стаята.

– Съжалявам! – изскимтя Касандра. – Но ти ме настъпи!

– Мислех те за котка, докато... за малко да ти отнеса главата! Можех да те убия! – гневно отвърна Орион, без да обръща внимание на многобройната публика. – Никога не се промъквай така при мен!

Внезапно Орион се хвана за гърдите и се преви надве от болка. Хектор скочи да го хване преди да падне – но не и преди всички да видят. Орион имаше на гърдите и корема две пресни рани от битката си с Автомедонт. Бяха пламтящо червени, но зарастваха бързо и след няколко дни щяха да изчезнат напълно, без да оставят белег. Това, което привлече вниманието на всички, обаче, не бяха новите рани, а дългите белези, които оскверняваха съвършеното му телосложение.

Единият прорязваше гърдите му, а другият – левия му хълбок. Когато се отпусна тежко върху Хектор, останал без сили, всички видяха най-ужасния белег на гърба му. Хелън се втренчи в призрачно бялата следа с цвят на кост, която се спускаше успоредно на гръбнака му. Изглеждаше, сякаш някой се беше опитал да го съсече от горе надолу. Тя почувства как Лукас хваща ръката й и се вкопчи в неговата.

– Всички вън! – излая Хектор, когато забеляза шокираната тишина и втренчените погледи. Накланяйки рамене, той се опита да скрие Орион с тялото си. – Ти също, малка напаст такава – каза той меко на Касандра, все още свита на пода.

– Не – възропта тя. Гъстата, черна плитка, която се виеше като змия надолу по гърба й, се разплиташе на буйни вълнисти кичури, а лицето й бе упорита маска от алабастрова кожа, тъмни очи и яркочервени устни. – Оставам тук. Той може да има нужда от мен.

Хектор кимна неохотно и положи отпадащото тяло на Орион обратно в леглото.

– Излизайте – каза през рамо на останалите, този път тихо. Всички се обърнаха да си вървят веднага.

Докато минаваха през вратата, Хелън и Лукас се наведоха един към друг, и двамата усещайки нараняванията си отново и нуждаещи се от опора сега, когато приливът на адреналин бе отминал. Вместо обаче да ги оставят да си помогнат един на друг, Палас хвана Лукас, а Дафна подкрепи Хелън, разделяйки ги.

– Знаеше ли за тези? – попита Лукас, преди да ги отведат в противоположни посоки.

– Не. Никога не съм го виждала без дрехи – отговори тя, твърде шокирана, за да се държи по друг начин, освен безцеремонно. Беше виждала Морфей в образа на Орион полугол, напомни си тя, но не и самия Орион. Лукас кимна, с лице, засенчено от безпокойство.

– Връщай се в леглото, Хелън – каза майка й строго и я принуди да се обърне.

Хелън позволи на майка си да я положи до отпуснатото тяло на Ариадна. Докато затваряше очи и се опитваше да заспи отново, чу Ноел и Кастор да си говорят в съседната стая. За миг Хелън се опита да блокира разговора и да им остави малко лично пространство, но настойчивите им гласове не биха позволили дори на простосмъртен с нормален слух да ги пренебрегне.

– Как е получил тези белези, Кае? – попита с треперещ глас Ноел. – Никога не съм виждала подобно нещо. А аз съм виждала много.

– Единственият начин някой Потомък да получи такъв белег е да се случи преди да навърши пълнолетие – каза Кастор, като се опитваше да не повишава глас.

– Но нашите момчета се биеха непрекъснато, когато бяха малки. Помниш ли как копието на Джейсън прикова Лукас към тавана онзи път? Дори тримата заедно нямат един белег – изсъска Ноел, твърде разстроена, за да схване намека на Кастор да пази тишина.

– Нашите момчета винаги са имали храна в изобилие и чисто място, за да се изцелят, след като се пребиеха помежду си.

– А Орион не е? Това ли искаш да кажеш? – Гласът на Ноел й изневери.

– Не. Вероятно не е.

Хелън чу шумолене на плат, последвано от дълбоки въздишки, сякаш Кастор притегляше Ноел до гърдите си.

– Тези белези означават, че Орион е бил много млад, когато са му причинили това. А след това сигурно е гладувал по време на изцеляването си, без някой, който да се грижи за него. Не си виждала тези белези върху тялото на Потомък никога преди, защото повечето не биха оцелели след това, което е нужно, за да ги получат.

Хелън стисна зъби и зарови лице във възглавницата, знаейки, че всички на горния етаж са чули острия разговор между Ноел и Кастор. Лицето й пламна, когато си помисли как всички вероятно преценяват Орион – съжалявайки изтормозеното и изоставено малко момче, което някога е бил.

Той заслужаваше нещо по-добро от това. Заслужаваше любов, не съжаление. Хелън знаеше също и че майка й я наблюдава, докато самата тя неуспешно се опитваше да не заплаче от съжаление за онова малко момче. Издърпа завивките над главата си.

Дафна я остави да се наплаче, докато не потъна обратно в дълбок сън.

Хелън видя другото си превъплъщение, обсипвано с ритници от гневна тълпа на прашна улица.

Роклята на другата Хелън беше разкъсана, покрита с прах, и изпоцапана с петна от развалената храна, с която я бяха замервали. Кръв течеше от една огромна рана на главата й, от устата й и от дланите й, които бе ожулила при многократните си падания на земята. Тълпата се събираше около нея, хората вдигаха нападали край пътя камъни, докато се приближаваха.

Рус мъж, два пъти по-възрастен и два пъти по-едър от нея, изтича напред, за да я заудря с юмруци – сякаш гневът му имаше нужда от по-непосредствен отдушник от това просто да метне камък. Изглежда трябваше да си послужи със собственото си тяло, за да я нарани и да се почувства удовлетворен.

– Обичах те повече от всички! Вторият ти баща те даде на мен! – изкрещя той, почти обезумял, докато я удряше. Очите му бяха изцъклени и бели пенести пръски слюнка хвърчаха от устата му. – Ще те бия, докато изкарам детето от теб, и пак ще те обичам!

Хелън чуваше как тълпата мърмори: „Убий я, Менелай!“ и „Тя може би носи в утробата си Тиранина! Не трябва да се опитваш да я щадиш!“.

Другата Хелън не се съпротивляваше, нито си послужи с мълнията си, за да се защити срещу Менелай. Хелън толкова много пъти видя как събарят превъплъщението й, че изгуби бройката, но всеки път другата се изправяше отново на крака. Чуваше глухия звук от юмруците му по гърба й и чуваше как мъжът сумти от усилието, но другата Хелън не викаше, нито го молеше да спре. Не издаваше нито звук, ако не се броеше запъхтяното й дишане, сякаш изкарвано от дробовете й с ударите му.

Хелън знаеше какво е усещането от тези юмруци, дори знаеше как мирише Менелай, докато я биеше. Помнеше го.

Накрая Менелай падна на колене, неспособен да я бие повече. Другата просто беше твърде силна, за да умре от неговата ръка, макар на Хелън да й бе ясно, че именно такова бе намерението й през цялото време.

Когато първият камък я удари, тя не се сниши, нито се опита да се прикрие. Последваха още камъни, удряйки я от всички страни, докато камъните на тълпата свършиха. Но другата Хелън все така не умираше. Сега изплашена, тълпата започна да се отдръпва.

Изпълнена с отвращение тишина се спусна, докато хората гледаха ужасното зрелище, което бяха създали. Все още жива, другата Хелън се гърчеше и мяташе сред натрупаните на купчина камъни, с кожа, размазана и разкъсана върху счупените кости. Започна да си тананика тихо – подобна на стенание мелодия, която си напяваше от отчаяние, за да отклони ума си от непоносимата болка, която изпитваше. Люлееше се напред-назад, нестабилна, сякаш е пияна. Не можеше да намери облекчение в никоя поза, но се полюшваше, докато си тананикаше, за да се утеши. Хелън помнеше болката. Прииска й се да не я помнеше.

Тълпата зашепна:

– Обезглавете я. Това е единственият начин. Няма да умре, освен ако не я обезглавим.

– Да, намерете меч – извика немощно другата Хелън; думите прозвучаха завадено в разбитата й уста. – Умолявам ви.

– Някой да прояви милост и да я убие! – извика отчаяно една жена и тълпата поде вика. – Меч! Трябва ни меч!

Млад мъж, почти още момче, излезе от тълпата със стичащи се по бледото му лице сълзи при вида на другата Хелън. Той извади меча си от ножницата, замахна с него високо и го стовари върху кървавата пихтия в краката си.

Тънка ръка отблъсна оръжието преди то да успее да нанесе удар.

Появи се жена, окъпана в златна светлина; образът й многократно се промени. Беше млада и стара, дебела и слаба, тъмнокожа и светла. В един миг тя беше всяка жена на света и всички те бяха красиви. Сякаш по избор образът й застина в този на жена, много приличаща на Хелън.

– Сестро! – патетично изпищя тя, вдигайки раненото момиче от отломките. Ридаейки, Афродита пое другата Хелън в обятията си, бършейки кръвта от лицето й с блещукащия си воал.

Тълпата се отдръпна назад, докато богинята плачеше; емоциите им бяха завладени от магията й. Хелън видя как лицата им се превръщат в маски от скръб, докато сърцата се късаха от мъка заедно с това на Афродита.

– Пусни ме – примоли се другата Хелън на богинята.

– Никога – зарече се Афродита. – По-скоро предпочитам да видя град, изгорен до основи, отколкото да те загубя. – Другата Хелън се опита да спори, но Афродита я накара да замълчи и се изправи, гушвайки я като бебе.

Богинята на любовта се обърна с лице към тълпата, гледайки гневно хората. Очите и устата й засияха, докато проклинаше всички с гръмовен глас:

– Изоставям това място. Никой мъж няма да изпитва желание и никоя жена няма да роди плод. Всички ще умрете необичани и бездетни.

Хелън чу молбите на тълпата под себе си, когато почувства как се издига във въздуха заедно с богинята. Бяха предпазливи, отначало объркани. Скоро молбите се превърнаха във вопли, когато хората в тълпата проумяха колко мрачно бе станало тяхното бъдеще с няколко думи от една разгневена богиня. Афродита литна над водата с обичната си сестра в обятията си, изоставяйки прокълнатото място.

Далече нататък на хоризонта се виждаше мачтата на голям кораб – троянски кораб, спомни си Хелън. Богинята полетя право към него, носейки двете Елени със себе си.

Мат се загледа към тъмния хоризонт. Вятърът откъм водата беше студен, а небето беше толкова пълно със звезди, че приличаше на град, полюшващ се надолу с главата във въздуха. Току-що беше оцелял след двата най-дълги дни в живота си, но не беше уморен. Не физически, във всеки случай. Мускулите не го боляха, а краката му не се влачеха. Всъщност никога не се бе чувствал по-добре.

Погледна надолу към древния кинжал в ръката си. Беше направен от бронз и макар да бе умопомрачително стар, още бе остър като бръснач и съвършено балансиран от основата до дръжката. Мат сложи скъпоценната вещ на дланта си я загледа как се отпуска в мускулите на ръката му, сякаш едното бе създадено за другото. Но кое за кое, помисли си той горчиво.

Кръвта на Зак беше отмита от ръбовете, но на Мат още му се струваше, че може да я види. Някой, когото беше познавал цял живот, бе умрял с този кинжал, забит в сърцето му, преди да го завещае на Мат. Но някога, много отдавна кинжалът бе принадлежал на друг, много по-славен господар.

Гърците вярваха, че душата на един герой е в доспехите му. „Илиада“ и „Одисея“ разказваха за воини, сражавали се до смърт заради доспехи. Някои дори си бяха навлекли позор, за да сложат ръка върху мечовете и ризниците на най-великите герои, за да поемат душите и уменията им. Великият Аякс, един от най-почитаните бойци по време на Троянската война, бе изпаднал в пристъп на буйство, за да завладее доспехите на Хектор. Когато се съвзел от лудостта, Аякс бил толкова ужасен от начина, по който опетнил доброто си име, че се нанизал на собствения си меч. Мат винаги се беше чудил на тази част в „Илиада“. Никога не би се сражавал заради доспехи, дори и ако това означаваше, че може да стане най-великият воин, когото светът е познавал. Не се интересуваше от слава.

Захвърли кинжала колкото можеше по-надалече в буйната вода. Оръжието летя от единия до другия край много време. Загледа го как се отдалечава от него невъзможно надалече и бързо. Много по-късно Мат чу слабия плясък, когато кинжалът падна във водата, въпреки рева на прибоя.

Беше извън границите на човешките възможности да хвърлиш нещо толкова надалече и двойно по-невъзможно – да го чуеш как пада с плясък. Мат винаги бе разчитал на логиката, за да решава проблемите си, а логиката му казваше нещо толкова невероятно, че вече не вършеше работа.

Тайно си бе пожелавал това. Но не така. Не и ако това бе ролята, която му бе определено да изиграе. Мат дори не разбираше... Защо той? Беше се научил да се бие, защото искаше да помогне на приятелите си, не защото искаше да нарани някого. Винаги беше искал само да защитава хората, които не можеха да се защитят сами. Не беше убиец. Изобщо не приличаше на първия притежател на кинжала.

Една вълна се разби в краката му, оставяйки след себе си на пясъка нещо ярко и проблясващо. Не му се налагаше да го вдига, за да разбере какво е. На три пъти бе мятал кинжала в океана и на три пъти той се бе връщал при него невъзможно бързо.

Сега Богините на Съдбата бяха приковали очи в него и Мат нямаше къде да се скрие.

Корабът имаше квадратни, бели платна. Над тях плющеше на вятъра върху най-високата мачта червен триъгълен флаг с изобразено върху него златно слънце. Безкрайни редици весла се подаваха от стените на кораба. Дори от въздуха Хелън можеше да чуе ритмичните глухи удари на литавра, отмерващи ритъма на гребците.

Водата не беше с мрачния тъмносин цвят на Атлантика, а бистра, зашеметяващо синя – същото сапфиреносиньо като очите на Лукас. Лазурносиньо, помисли си Хелън. Все още в съзнание, другата Хелън изстена в обятията на Афродита, когато богинята я отнесе на палубата на кораба.

Когато Афродита слезе на сушата, изплашени гласове нададоха вик. От командния мостик зад румпела излезе намръщен мъж. Хелън го позна начаса.

Хектор. Изглеждаше точно същият, с изключение на косата и стила на облеклото. Този Хектор носеше косата си по-дълга от онзи, когото Хелън познаваше в Нантъкет, и бе облечен в къса ленена дреха, завързана на кръста му с кожен колан. Кожени ленти бяха увити около ръцете му, а солиден златен орнамент висеше около врата му. Дори полугол изглеждаше като кралска особа.

– Еней – провикна се Хектор през рамо, докато се взираше невярващо надолу към кървавата пихтия в прегръдките на Афродита. Пълно копие на Орион, без обезобразяващия белег през голите гърди и гърба, той пристъпи напред и застана до дясното рамо на Хектор. – Слез и събуди братята ми.

– Побързай, сине мой – прошепна Афродита на Еней. – И донеси мед. – Той кимна почтително на майка си и се отдалечи, но погледът му се задържа върху другата Хелън, докато минаваше край нея. Лицето му беше изпито от скръб.

– Вода! – нареди рязко Хектор и множество крака веднага потеглиха да му се подчинят. Миг по-късно Парис дотича от помещението под палубата, с Джейсън само на крачка зад него. Подобно на другите древни версии на мъжете, които Хелън познаваше, Джейсън изглеждаше съвсем същият, с изключение на дрехите, които носеше.

Странен, сподавен вик се изтръгна от Парис, когато осъзна какво вижда, и той затича към другата Хелън с омекнали крака. Ръцете му трепереха, когато я взе от Афродита, лицето му пребледня като платно под плътния загар.

– Троил – обърна се Хектор към Джейсън, посочвайки с брадичка на най-младия си брат да вземе току-що донесеното ведро с вода. Другата Хелън немощно побутна Парис в гърдите, когато той се опита да поднесе вода към устните й.

– Какво се е случило, господарке? – обърна се Троил към Афродита, когато стана ясно, че Парис нямаше или не можеше да проговори.

– Менелай и неговият град се нахвърлиха върху нея, когато разбраха за бебето – отвърна богинята.

Парис рязко вдигна глава, с лице, застинало от неверие. Хектор и Еней си размениха кратък, отчаян поглед, а после двамата хвърлиха поглед надолу към Парис.

– Ти знаеше ли, братко? – попита внимателно Хектор.

– Надявах се – призна той с приглушен от вълнение глас. – Тя ме излъга.

Всички мъже с изключение на Парис кимнаха, сякаш можеха да разберат избора на Елена.

– Тиранинът. – Еней прошепна едва чуто думата, но беше очевидно, че всички си го мислеха. – Майко, откъде е разбрал Менелай, че Елена е бременна?

Афродита нежно допря връхчетата на пръстите си до рамото на своята полусестра.

– Елена изчака корабът ти да изчезне от хоризонта, а после сама каза на Менелай.

Парис започна да се тресе целият.

– Защо? – попита той другата Хелън, с висок от усилието да сдържи сълзите си глас. Другата Хелън прокара окървавената си ръка по гърдите на Парис, опитвайки се да го утеши.

– Съжалявам – прошепна тя и допря ръка до корема си. – Опитах се, но не можах. Не можах да убия двама ни сама.

Троил се облегна на брат си, поддържайки го изправен, докато всички гледаха Хелън със смесица от благоговение и слисване.

– Не тъжи, Парис. Бебето ти е живо – каза Афродита. – Тя ще порасне и ще изглежда точно като нашата прекрасна Елена, а когато дъщеря й порасне, ще изглежда точно като майка си – и така нататък, и така нататък, докато съществува родът. Погрижих се за това, така че дори след като моята наполовина смъртна сестра си отиде, мога винаги да погледна лицето, което обичам най-много на този свят.

Златното сияние на богинята стана по-ярко и тя погледна мъжете на Троя един по един, гласът й прие тембъра на тиха гръмотевица, тътнеща в далечината.

– Всички трябва да ми се закълнете, че ще защитавате сестра ми и детето й. Ако Елена и нейното поколение от дъщери умрат, на Земята няма да има нищо, което да обичам – каза тя, с очи, спиращи се извинително върху сина й, Еней, за миг, преди да го погледнат сурово. Той оброни глава с наранено изражение, а Афродита се обърна към Хектор: – Докато сестра ми и нейната поредица от дъщери съществуват, на света ще има любов. Давам клетва за това във водите на река Стикс. Но, Хекторе Троянски, сине на Аполон, оставиш ли сестра ми да умре, ще напусна този свят и ще отнеса със себе си самата любов.

Очите на Хектор се затвориха за миг, докато проумее колко чудовищно е заявеното от богинята. Когато ги отвори отново, в погледа му се четеше поражение. Какъв избор имаха? Хвърли поглед към братята си и към Еней, до един безмълвно съгласяващи се, че не могат да кажат „не“, въпреки неизбежните последствия.

– Кълнем се в това, Господарке – изрече Хектор тежко.

– Не, сестро. Недей. Менелай и Агамемнон са сключили договор с останалите гръцки царе. Ще дойдат в Троя с всичките си войници – изстена настойчиво другата Хелън.

– Да, ще дойдат. И ние ще се бием с тях – изрече Парис мрачно, сякаш вече се изправяше пред бойните кораби, които неизбежно щяха да доплават до бреговете им. Вдигна я и тя започна да се бори немощно в ръцете му.

– Пусни ме през борда и ме остави да се удавя – изрече умолително тя. – Моля те. Сложи край на това, преди да е започнало.

Парис не й отговори. Вдигайки я високо в ръцете си, за да я притисне към себе си, той я отнесе до койката си под палубата. Другата най-сетне изгуби съзнание и посещението на Хелън в този ужасен сън или видение, или каквото и да беше това, приключи рязко, когато тя се унесе отново в истински сън.


2


Анди гневно погледна метронома върху църковния орган, на който свиреше, и със силата на волята си го призова да експлодира. Не се получи. Тя си пое дълбоко дъх, изчака един такт и се впусна отново в музиката на Бах. Десет движения от махалото на метронома по-късно, тя ръмжеше през стиснати зъби и клатеше юмруци във въздуха, вместо да заблъска с тях по клавишите. В ума на Анди грубото отношение към музикални инструменти беше непростимо оскърбление. Но метрономите, от друга страна...

– Имаш късмет, че си антика – каза му тя, просто за да му даде да разбере как разбиването му на трески се бе разминало на косъм. Изпразни ума си и започна отново.

Този път остави Бах да свърши работата и за няколко такта откри изкуството в сложната математика на фугата.

Истинско блаженство. Точно до мига, когато я прекъсна звън от таймера на уред за варене на яйца. Пръстите на Анди се плъзнаха от клавишите с оглушителния, нестроен шум, който единствено един гигантски, стогодишен орган можеше да издаде.

– Сериозно? – изрече Анди към божественото сияние от прозореца на „Тифани“, който стигаше високо над главата й. Дори красотата на цветните квадрати, топлещи лицето й като яркоцветен юрган от светлина, не бе достатъчна да я успокои. Точно когато улавяше настроението, се налагаше да спре.

Потисна порива да изругае в църква и погледна часовника си. Вече беше осем сутринта. Да му се не види. Времето й за репетиция беше приключило и трябваше да изчезва възможно най-бързо, за да стигне навреме за първия си час.

Бе смразяващо студено. Навън слънцето едва започваше да се показва над далечния край на кампуса. Анди се опитваше да остане незабелязана в непривлекателно изглеждащите пластове фланелен плат и вълна, които използваше, за да прикрива зашеметяващата си фигура, и си проправи път през скованите от скреж ниски храсти на „прекия път“. Честно казано, пътят беше непряк. Важното беше, че се намираше встрани от пътеката и най-далече от всички останали. Анди не си търсеше приятели в училище. Харесваше самотата си. Всъщност това не бе съвсем вярно. Мразеше самотата си, но вярваше на нея повече, отколкото се доверяваше на хората.

– Видях те да свириш – каза млад мъж с мелодичен глас.

Анди изпищя и се извърна рязко. Видя висок, красив младеж с корона от златни къдрици. Силуетът му блещукаше на рехавата слънчева светлина на мразовитата ноемврийска сутрин.

– Какво правиш тук? – попита Анди спокойно. Примигна със заслепените си от слънцето очи и хвърли поглед наоколо, търсейки някой друг. Колежът „Уелсли“ беше девическо училище в най-аристократичния, изтънчен и предан на традициите район на Масачузетс. Освен ако този младеж не беше професор или служител от охраната, не му бе позволено да навлиза толкова навътре в кампуса без значка на посетител.

– Много си талантлива – каза той, приближавайки се към нея.

– Каза, че си ме видял, така ли? – Анди отстъпи назад: тази ситуация не й харесваше. – Как може да си ме видял в параклиса? Бях сама.

Той се засмя; гласът му разлюля нотките като вятърна камбанка.

– Не бях в параклиса, разбира се. Видях те през онзи голям прозорец.

– Видял си ме през прозорец от цветно стъкло? Как го направи този номер?

– Мога да намеря такава красавица като теб независимо къде се криеш. Толкова си сияйна; обзалагам се, че дори светиш в тъмното.

Начинът, по който го изрече, не прозвуча фалшиво. Не беше злобен или груб по никакъв начин, но все така се придвижваше към нея, макар тя очевидно да не искаше той да го прави. Когато той се приближи, Анди усети нещо нередно в очите му – нещо отявлено животинско и съвсем неприсъщо за човек. Спомни си слънчевата светлина, която докосна лицето й през прозореца от цветно стъкло, и проумя как я беше видял. Разбра с кого, или по-скоро с какво, си имаше работа сега. Анди се дръпна бързо назад, дъхът й започна да става хриплив от истински страх.

– Ще избягаш ли от мен? – попита младежът остро, сякаш това му се беше случвало много пъти преди.

– Ще ме преследваш ли? – попита тя, добавяйки към гласа си прелъстителната, хипнотична нотка, която можеше да тласне простосмъртните мъже към смъртта им. Трябваше да протака нещата, за да спечели време, може би да го накара да я последва обратно до пътеката. Там със сигурност щеше да има кой да й помогне.

– Разбира се, че да – ниско каза той с припламващи очи. Беше възбуден, но не и хипнотизиран – за нещастие на Анди. – Само онези, които бягат, си струва да се преследват.

Не е ли логично?, помисли си тя с онази отчаяна веселост, която ни спохожда само при най-безнадеждните обстоятелства. Прекарах целия си живот, страхувайки се до смърт да изкуша някое момче, а накрая едно от тях ми скача в девическо училище.

Светлината отново заискри от него, улови краищата на силуета му и го направи по-реален, отколкото ако наистина беше такъв, сякаш съществуваше в четириизмерна форма. Анди знаеше, че това не е трик на изгряващото есенно слънце. Знаеше също и че това не е момче. Майка й я бе предупредила за възможността от нещо такова, но Анди никога не беше мислила, че то ще се случи.

– Хей, Анди! – провикна се едно твърде жизнерадостно момиче, с което се бяха запознали преди месец на една ориентировъчна обиколка за първокурсниците и оттогава насам Анди я избягваше. Момичето изгледа неуверено Анди и младежа. Шумната групичка момичета зад нея замлъкна, когато видяха, че Анди е с момче. – Идваш ли в час?

– Здрасти... Сюзън! – провикна се енергично Анди в отговор, спомняйки си името на момичето в последния момент. – Искам да отида с теб!

Красивият младеж се усмихна тъжно на Анди, когато бъбрещата групичка от млади жени се приближи да я вземе. После се обърна и побягна към езерото Уабан.

– Къде отиде приятелят ти? – попита Сюзън, озадачена.

– Не ми е приятел – отвърна Анди и хвана с облекчение ръката на Сюзън в ръкавица с един пръст. – Трябва да отидем при охраната на кампуса веднага.

– Мога да го опиша! – изписка едно момиче в тайфата на Сюзън, което имаше лъскава черна коса и кожа с цвят на канела. Каза на служителя от охраната: – Сигурно е замръзвал, защото носеше само джинси и впита тениска!

– Имаше къдрава руса коса и беше наистина загорял от слънцето. Като сърфист от Малибу – избъбри едно бузесто момиче с права като клечки руса коса, сякаш не можеше да сдържи вълнението си.

– И имаше наистина гладка кожа. Като делфин! – изкиска се в отговор канеленото момиче към русото и двете изпаднаха в пристъп на кискане, захласвайки се по младежа, който едва не бе похитил Анди.

Анди отпусна лице в ръката си и разтри очи, докато слушаше още подобни реплики от останалите свидетелки – или „групита“, както започваше да ги възприема. Напомни си, че нямаше как да сдържат реакцията си. Те бяха просто човешки същества.

След като прекара следващите два часа с охраната, разказа цялото преживяване и отведе охранителите до точното място, където беше пресрещната, Анди с признателност прие нова „висулка“ за ключодържателя си. Тя официално имаше преследвач, човек, който бе успял да влезе в кампуса, и то без пропуск, и охраната нямаше да я остави да се разхожда наоколо без да вземе предпазни мерки. „Висулката“ представляваше паник-бутон, който моментално щеше да ги доведе при нея. Ако дори само зърнеше отново момчето, тя щеше да ги повика. Анди се чудеше дали наистина щеше да го натисне и да изложи на опасност всички тях, или щеше да се изправи срещу него сама.

Макар че Сюзън и нейната групичка се бяха намесили и потвърдили историята на Анди, всички го сториха с нотка на смущение. Анди беше съобщила дума по дума какво й беше казало момчето, а всяка от тях би дала най-скъпото си, за да чуе такъв готин тип да й казва подобни неща.

Анди не можеше да обясни, че това не е романс. Мъжете винаги й бяха казвали такива неща, но това нямаше нищо общо с любовта. Тя цял живот посещаваше девически католически училища и бе бягала от всеки мъж, който я бе ухажвал, но това не ги спираше да я преследват. Беше бягала също и от момичетата, които я ухажваха, а беше имало много такива. След онова ужасно преживяване в седми клас, когато най-добрата й приятелка се беше опитала да я целуне пред класа по история на сестра Мери Франсис, тя никога не си бе позволявала да има приятелки.

Анди странеше от хората по принцип. Това беше за тяхно собствено добро. Твърде опасно беше за простосмъртните да бъдат в близост до същества от нейния вид.

По някакъв начин след няколко учебни часа, тя успя да се отърве от Сюзън и антуража й. Сюзън я беше погледнала със смесица от тревога и копнеж, когато даде съвсем ясно да се разбере, че ги зарязва. На Анди й беше гадно заради това. Сюзън беше красива и популярна и изглеждаше истински добър човек. Именно затова Анди трябваше да прекъсне тези отношения още в зародиш. Не искаше да наранява някой толкова страхотен като нея, само за да може да има приятелка. Сюзън заслужаваше нещо по-добро от това.

Минаваше девет вечерта, когато часът по астрономия на Анди приключи и тя си проправи път покрай езерото Парамесиум до спалното си помещение. Носът я засърбя. Тя извади ръка от джоба си, пускайки висулката само за миг, и почувства яки, мускулести ръце да я сграбчват през гърдите изотзад.

– Бягай – прошепна той в ухото й. – Обожавам да преследвам.

Хелън сънуваше делфини, но това не беше щастлив сън, в който посещаваше „Морски свят“. Делфинът, който Хелън видя, не се премяташе и не правеше номера. Делфинът в съня преследваше момиче приблизително на възрастта на Хелън. Момичето се опита да се отдалечи от него с плуване, но той непрекъснато я буташе надолу под повърхността, удряйки я с перките и опашката си, докато от тялото й потече кръв.

Момичето заплува към една шамандура, която се поклащаше в средата на нищото, задъхвайки се и плачейки, докато се придвижваше с усилие през вълните. Делфинът нападна, но този път, вместо перки, мъжки ръце се обвиха около момичето и стиснаха.

Очите на Хелън се отвориха рязко и тя се замъчи да си поеме въздух, чувствайки се, сякаш гърдите й са притиснати в менгеме. Събуди се сред тъмнина.

Колко ли дни беше изпадала в безсъзнание и беше изплувала отново? – зачуди се тя. Помнеше как майка й почиства най-големите петна от кръв и мръсотия с гъба, как Кейт й дава супа с лъжица в устата, а Клеър поделя един портокал между нея и почервенялата до кръв Ариадна. Спомни си белезите на Орион и сърцето й отново се присви от болка за него.

Хелън си спомняше и други неща – неща, които никога не й се бяха случвали, като например как завързва тога (Хитон, спомни си тя. Гърците носеха хитони, а римляните носеха тоги) и разчепква вълна. Хелън Хамилтън бе адски сигурна, че никога през целия си живот не беше връзвала хитон или чепкала вълна, но помнеше да е правила и двете.

Тези „видения“ за троянската Елена винаги й се струваха като спомени, а сега, напълно будна, Хелън бе съвсем сигурна, че бяха точно това. Но как можеше да помни нечии други спомени? Беше невъзможно. А като се имаше предвид колко ужасни бяха тези „взети назаем“ спомени, това, което Хелън наистина искаше да знае, беше как може да ги накара да спрат.

– Лени? – прошепна Клеър, някъде до стъпалата на Хелън.

Хелън погледна надолу и я видя да подава глава над гърба на ниската софа, която Ариадна бе поставила в долния край на леглото. Обикновено Ариадна просто хвърляше дрехите си върху нея, затова Хелън я възприемаше повече като място за трупане на дрехи, отколкото като мебел за сядане.

– Наистина ли си будна, или само се отбиваш за секунда? – попита Клеър. Дори на бледата предутринна светлина, която влизаше през прозорците, Хелън видя тревогата в очите й.

– Будна съм, Гиг. – Хелън мъчително се надигна и седна. – Колко време бях в безсъзнание?

– Почти два дни.

Само толкова ли? На Хелън й се струваха като цели седмици. Хвърли поглед към Ариадна, която още спеше.

– Тя ще се оправи ли? – попита Хелън.

– Да – отговори Клеър, като седна напълно изправена. – Двамата с Джейсън ще се оправят.

– Орион? Лукас?

– Добре са – изтощени са, но се подобряват. – Клеър извърна поглед, а челото й се сбърчи.

– Татко?

– Свести се на два пъти, но само за няколко секунди. Ари и Джейсън правят всичко по силите си.

Не беше отговорът, на който се надяваше Хелън. Тя кимна и преглътна буцата в гърлото си. Баща й не беше Потомък, а се бе доближил до смъртта повече от всекиго от тях. Щеше да му е нужно много по-дълго време, за да се възстанови. Хелън отблъсна мисълта, че той можеше никога да не се оправи напълно, и погледна Клеър.

– Как си? – попита Хелън, виждайки тъжното изражение върху лицето на най-добрата си приятелка.

– Адски уморена. А ти?

– Умираща от глад. – Хелън провеси крака от леглото и Клеър стана да й помогне. Двете слязоха, олюлявайки се, заедно долу, за да нападнат хладилника. Макар да знаеше, че трябва да изяде толкова, колкото успее да погълне, за да помогне на тялото си да се възстанови, тя не можеше да откъсне очи от Клеър.

– Какво има, Гиг? – попита тихо Хелън, след като преглътна няколко лъжици пилешка супа с фиде. – Заради Джейсън ли?

– Заради всички вас. Този път всички пострадаха. И знам, че това не е краят на историята – нетипично тъжна отговори Клеър. – Задава се война, нали?

Хелън остави лъжицата си.

– Не знам, но боговете са свободни да напуснат Олимп и да дойдат отново на Земята. Заради мен.

– Вината не е твоя – поде отбранително Клеър. – Изиграха те.

– Е, и? Изиграна или не, аз се провалих – рече Хелън сухо. – Оставих Арес да ме хване натясно, макар да бях предупредена, че нещо ще се случи.

Чувстваше се ужасно, но знаеше, че не може да си позволи да потъва във вината, затова не допусна нотка на самосъжаление в гласа си. Подземният свят я бе научил, че поддаването на отрицателни мисли никога не решава никой от проблемите й. Запази това откровение за някой друг разговор с Хадес и се върна на темата.

– Боговете появиха ли са се вече някъде? Направили ли са нещо?

Образът на едър, красив жребец, тичащ по морски бряг, се мярна в ума на Хелън. По предните му крака имаше кръв. Накара я да потръпне от отвращение.

– Не сме чули нищо – рече Клеър, свивайки рамене. – Поне не и нещо за гнева на боговете.

– Какво прозря Касандра?

– Нищо. Не е правила никакви пророчества, откакто тримата бяхте върнати тук.

Хелън присви устни, потънала в мисли. Точно когато Потомците най-много се нуждаеха от Оракул, разбира се, тя мълчеше. Така действаше гръцката драма. И въпреки всичко това безпокоеше Хелън. Гръцко или не, все пак трябваше да има причина Касандра да не може да вижда бъдещето. „Защото е иронично“ просто вече не беше достатъчно убедителен отговор за Хелън.

– Лен? – попита Клеър; гласът й беше изплашен шепот. – Можеш ли да спреш боговете?

– Не знам, Гиг. – Хелън хвърли поглед към най-добрата си приятелка. Клеър бе бледа от страх и недоспиване. – Но ако някой от тях се опита да нарани когото и да е от нас, ще се бия с тях с всички средства.

Клеър се усмихна, най-после отпускайки се малко.

– Изяж си супата – сгълча я тя внезапно, сякаш току-що й беше хрумнало.

Хелън се засмя и се подчини. Знаеше, че това е начинът на Клеър да поеме отново обичайната си роля на „шефа“, и покорно посегна към лъжицата, докато мислеше за боговете. Те можеше и още да не събарят планини, но това не означаваше, че не са се раздвижили. След хиляди години в затвор трябваше да се върнат на Земята, но къде? Потомците бяха слаби и разпръснати. Ако боговете искаха да ги победят, сега бе моментът да нападнат. Какво чакаха? Хелън преглътна няколко лъжици супа, преди да забележи широко отворените очи на Клеър.

– Какво има? – попита с пълна уста.

– Ти дори не взе лъжицата си – отвърна Клеър, с немигащи очи, докато се взираше в ръката на Хелън. – Протегна ръка и лъжицата просто долетя при теб.

Хелън погледна лъжицата и се опита да си спомни да я е взимала. Помнеше, че посегна за нея, но това беше всичко. Остави лъжицата и вдигна ръка над нея. Не се случи нищо.

– Мисля, че трябва да се върнеш в леглото, Гиг – рече Хелън с колеблива усмивка.

– Да. Може би си права – съгласи се Клеър, но не изглеждаше убедена.

Когато Хелън приключи с обилната закуска, Клеър й помогна да се качи обратно горе и да влезе под душа. Докато изстъргваше последните остатъци от кръв и мръсотия, Клеър седеше върху мивката, втривайки лосион в краката и стъпалата си, гледайки да е на разположение, в случай че на Хелън й прилошее.

– Сигурна ли си, че нямаш нужда от помощ? – попита за десети път.

– Сигурна съм – засмя се Хелън, докато се подсушаваше с хавлия. – Честно, чувствам се доста добре.

– Наистина си най-силната, нали?

Хелън извърна поглед. Макар че тя и Клеър бяха вземали заедно душ след състезания по бягане милион пъти и ни най-малко не се стесняваха от близост една до друга, Хелън внезапно се почувства разголена. Не й харесваше Клеър да мисли, че тя е някакво... ами, полубожество. Двете бяха нещо повече от най-добри приятелки. Всъщност бяха сестри и на Хелън й бе омразно да й се напомня, че има нещо, в което не са равни.

– Какво те кара да го кажеш? – напрегнато попита тя. Клеър присви устни.

– Трябва да видиш момчетата веднага щом свършиш.

– Първо татко – отсече Хелън.

Клеър помогна на Хелън да се облече и да се облегне на нея, докато си проправяха път надолу по коридора. Вратата беше отворена, така че тя видя Джери в леглото и Кейт, седнала на стол до него. И двамата бяха дълбоко заспали. Джери беше толкова слаб и блед, че Хелън не можа да повярва, че това е баща й. Наложи се да си напомни да е признателна, но бе трудно да изпитва друго освен страх, когато той изглеждаше толкова болен.

Изминаха няколко крачки надолу до стаята на Хектор. Хелън дочу плътни, мъжки гласове зад вратата. Звучеше сякаш всички момчета са вътре. Почукаха и когато влязоха, откриха, че Хектор е преместил Джейсън и Лукас при Орион.

Хелън бе споходена от друго видение или спомен, или каквото там беше. Всички мъже бяха налягали заедно в една шатра насред обширен, прашен лагер – обсадният лагер точно под голямата стена на Троя. Тя поклати глава и зрението й се проясни.

– Не сте ли всичките малко старички за пижамено парти? – подметна закачливо Клеър.

Момчетата се засмяха предпазливо.

– Омръзна ми да тичам нагоре-надолу по коридора, за да ги наглеждам, затова просто пренесох всички легла тук – призна Хектор смутено.

Хектор Закрилникът, помисли си Хелън. Никога не може да понесе да е далече от войниците си, когато са ранени – без значение дали са незаменими военачалници като Еней, или обикновени пехотинци. Именно затова всички в армията му го обичат и го следват към сигурна смърт.

Хелън поклати глава и се опита да примигне, за да прогони нежеланите спомени. Та те дори не бяха нейни.

– Не мога да повярвам, че ходиш – каза Орион на Хелън. Въпреки адреналиновия изблик на енергия, когато ги събуди с писъка си, той и Лукас още бяха приковани към леглата. Не бяха дори и наполовина толкова напреднали във възстановяването си, колкото нея, а Джейсън бе напълно изцеден от спасяването на Джери. Тримата едва можеха да седят в леглото, без да трепнат, камо ли пък да стоят.

– Само се опитвам да ви натяквам нарочно, хора. Да ви накарам да изглеждате зле – пошегува се Хелън, опитвайки се да скрие колко се тревожи за всички тях.

Клеър отиде при Джейсън, а Хелън автоматично се отправи да седне на ръба на леглото на Лукас. В последната минута осъзна какво прави и смени посоката, за да отиде при Орион. Лукас я наблюдаваше с непроницаемо изражение, за да скрие чувствата си. Хелън преглътна и се застави да избегне погледа му. В този живот те бяха братовчеди, напомни си тя, независимо какво бе видяла в сънищата си.

Тя хвана Орион за ръка и се почувства по-добре. Той й се усмихна нежно и сърцето й запърха. Наистина обичаше Орион, помисли си тя, докато се изпълваше с приятна топлина. Следователно, какво, ако това не бе внезапното замайване, което изпитваше в присъствието на Лукас? Може би и без друго „замайването“ не беше най-доброто състояние, в което да прекарва живота си.

– За какво говорите всички? – попита Хелън безгрижно, опитвайки се да си каже, че някой ден ще стане по-лесно да вижда Лукас „надянал“ безизразния поглед, с който я наблюдаваше как държи ръката на Орион. За миг й се стори, че видя отровен, киселиннозелен цвят да се мярва под кожата на Лукас. Тя примигна и извърна поглед, надявайки се, че зрението й не е напълно увредено заради нараненото око.

– Обсъждахме стратегически въпроси. Потомците се нуждаят от план, и то бързо – отвърна Хектор и лицето му придоби сурово изражение. – Слаби сме. Разделени. Сега е моментът да нанесат удар срещу нас.

Хелън се засмя – тихо, безрадостно.

– Точно си мислех същото. – Хектор я погледна одобрително и Хелън се замисли дали е възможно той да е направил войник от нея в крайна сметка.

– Но не сме чули нищо. Доколкото знаем, боговете са още на Олимп – каза Клеър, мръщейки се от тревога. Джейсън я притегли по-близо до себе си.

– Мат откри някои неща. Сега ще дойде да обясни – каза й той. Джейсън погледна брат си. – Къде е той, между другото?

– При Ариадна – отвърна Хектор, отначало сприхаво, а после тонът му се промени. – Наглежда я по около дузина пъти на ден.

– Не са цяла дузина – възрази Мат, докато влизаше през вратата, като крепеше Ариадна с едната си ръка и носеше джобния си компютър в другата. – Десет. Най-много.

Хелън едва не отстъпи слисано назад, когато видя Мат. Беше наблюдавала как приятелят й става по-силен през последните няколко месеца. Дори бе забелязала как се превръща в истински съблазнителен мъж, макар че мисълта за Мат като „обект на любов“ й беше неприятна. Но това беше различно. Той изглеждаше поразително.

– Как се чувстваш, малка сестричке? – обърна се Хектор към Ариадна, но очите му оглеждаха преценяващо Мат от горе до долу. Каквото и да се бе променило, Хектор също го виждаше, Хелън бе сигурна в това.

– Ъх – изпъшка тя комично, като се тръсна до брат си. – Като прежúвяна.

– Прежúвяна? – попита Орион, сякаш не беше сигурен, че е чул добре.

– Сдъвкана, преглътната, повърната и отново сдъвкана – каза му тя, като се ухили.

– Как си? – обърна се Мат към Хелън, докато всички се смееха на отблъскващото сравнение. И внезапно той си беше отново просто Мат, старото й другарче, и в него нямаше абсолютно нищо странно.

– Добре съм – каза тя, като потупа дланта, която той положи върху ръката й.

– Сигурна ли си? – настоя той, вглеждайки се по-дълбоко в увреденото й око. Хелън си спомни, че схватката й с Арес беше оставила син белег, спускащ се по дължината на ириса на дясното й око. Казаха й, че приличал на мълния, но тя още не го беше виждала. Бе имала по-важна работа, отколкото да се гледа в огледалото.

– Да, добре съм – увери го тя и се засмя. — Щях да съм по-добре, ако можех да накарам Ари да спре да рита насън.

– Хей, поне не хъркам – отвърна Ариадна.

– И двете хъркате – вметна Клеър ухилено. – Все едно да делиш стая с две момчета.

Всички се насмяха хубавичко за тяхна сметка. Хелън беше поразена колко щастливи бяха просто да са заедно – защитени и спокойни в компанията си, сякаш се бяха мотали заедно така хиляда пъти. Но никой от тях не можеше да пренебрегне за твърде дълго причината, поради която бяха тук, и чувството за непринуденост бързо се изпари.

– Е, какво откри за боговете, Мат? – попита Орион, чувствителен както винаги към едва доловимата промяна в настроението. – Чул ли си нещо?

– Да. Имало е няколко... нападения – каза Мат неохотно.

– Какво значи това? – попита Клеър.

Мат почука с пръст по джобния си компютър и започна да „прелиства“ вестникарски заглавия, и всички се скупчиха заедно.

– Преди два дни една жена в Ню Йорк Сити била открита върху Емпайър стейт билдинг, починала от загуба на кръв, причинена, както изглежда, от гигантски птичи нокти. А тази сутрин е намерено тяло на момиче, стъпкано до смърт от кон, на един плаж в Кейп Код. И двете жени били изнасилени, преди да бъдат убити.

Хектор взе джобния компютър и го погледна.

– Това е заглавие от таблоид – каза той със съмнение. – Пише, че свидетели в Ню Йорк твърдят как са видели жена, отнесена от грамадна птица.

– Орел. Бил е орел – каза Хелън тихо, потискайки едно потръпване. Всички се взряха в нея за миг, очаквайки обяснение. – Това е просто идея, но имам странни сънища и чудати... предполагам, бихте ги нарекли проблясъци – призна тя със свиване на рамене, опитвайки се да омаловажи напълно оформените спомени, които изживяваше, докато ги разбере малко по-добре.

– Кога започнаха? – попита Лукас, загрижен. Хелън сбърчи лице, опитвайки се да си спомни първия път, когато видя него и другите момчета в доспехи.

– Хелоуин – каза тя, осъзнавайки го, докато говореше. Погледна Орион: – Помниш ли как забравих всичко за секунда там, след като докоснах водата от онази река? – попита тя. Почти суеверно избягваше да изрече името на река Лета, просто за да не би това да я накара отново да забрави всичко.

– Ъ-хъ – отвърна Орион с лека усмивка. Хелън му се усмихна нервно в отговор, спомняйки си как се бяха нахвърлили един върху друг в мига, щом забравиха кои са. По топлия поглед, който й отправи, Хелън бе сигурна, че и той си спомня. – За малко не можеше да си спомниш дори собственото си име. Това беше лошо.

– Е, когато все пак си спомних отново, имах усещането, че умът ми е твърде пълен, или нещо такова. – Хелън въздъхна с чувство на безсилие. – Още не мога да го обясня, но сега, когато сънувам, ми се явяват всички тези чудати образи.

– И един от тях е на орел? – попита Мат.

– Да, защо? Какво си мислиш, Мат? – попита Хелън, като посочи към джобния му компютър и статиите за убитите момичета.

– Знам, че това, изглежда като измишльотина от жълтите вестници, но в гръцките митове непрекъснато се говори за жени, отвличани от преобразени като животни богове. Мисля, че орелът е Зевс, а конят е Посейдон – каза Мат.

– Мат, аз мога да се превръщам в кон – каза Орион с извинително изражение. – Всички в Династията на Атина могат.

– Хайде, стига бе, я се разкарай – каза Хелън и рязко се извърна към Орион с широко разтворени очи.

– Какво? Аз пък мога да се превръщам в делфин – каза Джейсън, сякаш просто им съобщаваше колко е часът.

– Млъквай! – изпищяха Клеър и Хелън в един глас. Джейсън се засмя.

– Някои Потомци могат да се преобразяват в животинските въплъщения на своите божества – каза Хектор, като изгледа странно Хелън. – Нима не знаеш това?

– Никой не ми каза, а аз никога не съм умеела да го правя! – изкрещя Хелън в отговор. Нахвърли се отново върху Орион: – Защо не ми каза?

– Не е като да има някаква полза от това или нещо такова – каза той, като сви рамене. – Помисли си. Колко коне виждаш да подтичват в тръс из града напоследък?

– Да – изкиска се Джейсън. – А и като се преобразиш, отново си гол-голеничък. Я се опитай да обясниш това. Адски забавно е да бъдеш животно, не ме разбирай погрешно, но рядко е практично.

– Да, но... – избъбри Клеър. – О, Боже!

– Толкова е нечестно. Аз получавам всичките скапани таланти като спускането в Подземния свят и сънуването на откачени сънища, а ти можеш да се превръщаш в делфин. – Хелън се нацупи и замери Джейсън с възглавница.

– Добре, добре – Мат вдигна ръце да върне всички към основната тема. – Колко Потомци обаче могат да се превърнат в орел, достатъчно едър да отнесе жена?

– Николко. – Хектор наклони глава на една страна. – Добре, Мат. Ти какво мислиш, че става?

– Мисля, че боговете правят точно каквото са правели някога, преди да ги затворят на Олимп – търчат наоколо и похищават простосмъртни жени. Този път обаче не оставят жертвите си живи.

– Хм. – Хектор изсумтя скептично. – Не поемат никакви рискове.

– Не. Не и този път – отвърна Мат.

– Какво искаш да кажеш? – попита Ариадна.

– Във всяка от историите за бог, явяващ се на някоя жена в образа на бик или лебед, или златен дъжд, девет месеца по-късно се ражда Потомък – каза Хектор, разпервайки ръце, за да посочи всички тях. – Изглежда, че никога не пропускат.

Лукас тактично пренебрегна непристойната забележка на Хектор и погледна Хелън:

– Какво друго си виждала в онези проблясъци?

– Имаш предвид какви други животни? – попита Хелън неуверено. Едва се сдържа да не изтърси: „Непрекъснато виждам нас и сме женени!“, но се спря точно навреме.

Лукас я погледна с присвити очи, усещайки моментната й несигурност, и отвори уста да подеме нещо, което – бе сигурна – щеше да е смущаващ разпит.

– Видях орел, делфин и жребец – продължи тя още преди той да започне. Доколкото познаваше Лукас, Хелън бе сигурна, че само е отложила въпросите му. Той нямаше да забрави, а тъй като бе Търсач на истината, тя имаше избор или да му каже истината, или да запази мълчание. Да излъже Лукас не беше вариант – което беше адски досадно.

– А делфинът е Аполон, нали? – попита Клеър остро, вдигайки поглед от джобния компютър.

– Делфинът, вълкът, мишката и гарванът са били все животински превъплъщения на Аполон – отговори Ариадна.

Клеър им показа статията, която четеше – за странно нападение в колежа „Уелсли“. Всички се наведоха и доближиха глави, за да четат. Момиче, чието име не се споменаваше във вестника, беше ужасно тежко ранено от млад рус мъж предната нощ. Отблъсквала свирепото му нападение за достатъчно време, за да може охраната на кампуса да реагира на беззвучната аларма, която успяла да задейства. Младият мъж се измъкнал при „подозрителни“ обстоятелства. Полицията на „Уелсли“ се обръщаше за насочващи показания към обществеността. Смятаха нападателя на момичето за крайно опасен.

Очевидно повече от един свидетел от отзовалия се охранителен екип съобщаваше, че е видял младежа да отлита, когато осъзнал, че е обкръжен. Момичето се възстановяваше от нараняванията си в местна болница.

– А сега – гвоздеят на програмата. – Клеър придвижи страницата надолу, за да покаже рисунка с молив, изобразяваща човек, който изглеждаше точно като Хектор.

– О! Направо страхотно – заяви Хектор с каменно изражение на лицето.

– Какво значи това? – попита Ариадна, широко разтваряйки очи от страх, докато оглеждаше всички. – Няма да дойдат да търсят Хектор, нали?

Никой нямаше отговор.

– Знам няколко места, където можеш да се покриеш за известно време – предложи Орион тихо. – Не са върхът на удобството, но на хората там им е трудно да помнят лица.

Зашеметена за миг, Хелън гледаше изучаващо Орион, питайки се за какво ли място говореше. Всевъзможни мизерни образи проблеснаха из ума й. За нищо на света не можеше да си представи Орион в някой мърляв приют за бездомници или свърталище на крадци. Трябваше обаче да признае пред себе си, че той е много по-добре запознат с този свят от всеки друг, с когото бе общувала преди. Отново се зачуди за ужасното детство на Орион и дали щеше някога да й разкаже за него – и как е получил онези белези.

– Благодаря, братле. Но няма да изоставя отново семейството си – каза Хектор, отправяйки към Орион признателен поглед.

Орион кимна, но Ариадна ожесточено заклати глава.

– Не, Хектор. Не – каза тя, с глас, в който се зараждаше паника. – Току-що те получихме обратно. Не искам някой да дойде тук и да те завлече в затвора.

– Всичко е наред – заяви той, придърпа сестра си към себе си и я потупа по рамото. – Никой не знае, че съм на острова. Всички мислят, че още следвам в Европа. Ще се укрия тук в къщата. Всичко ще се оправи.

Ариадна му повярва, успокои се и стисна брат си през гърдите в ожесточена прегръдка. Мат и Хектор се спогледаха над главата й: Мат – даващ безмълвно обещание да се грижи за Ариадна, ако нещо се случи на Хектор. По някакъв начин Хелън можа да види как емоциите преминават между двамата така ясно, както можеше да види цветовете, нанесени върху рисувателно платно. Запримигва яростно, отчаяно надявайки се това да спре.

– Какво по... – възкликна внезапно Орион, като подскочи рязко и прекъсна нишката на мисълта й. Изви се рязко и разкри Касандра, която се беше промъкнала зад него на леглото. Отпусна се веднага щом я позна.

– Тук ли беше през цялото време? – попита Клеър, слисана.

Касандра сви уклончиво рамене, но не каза нищо.

– Изкарва ми ума така сигурно по пет пъти на ден. Кълна се, че не издава никакъв звук, когато се движи – каза Орион на Клеър. Обърна се към Касандра: – Ако продължаваш така, ще ти окача звънче. Като на непослушно котенце – заплаши той със строго изражение на лицето, но не я отблъсна. Вместо това я вдигна на ръце и я сложи върху възглавниците си, включвайки я в кръга на разговора.

– И така, всички знаем, че някой трябва да открие това момиче и да го доведе тук възможно най-скоро – каза Орион, като посочи статията. Всички момчета кимнаха.

– Чакайте? Защо? – попита Хелън, изненадана.

– Тя вече не е в безопасност в света на простосмъртните. Аполон още не я е хванал – отговори Джейсън; гласът му заглъхна. Хелън погледна към Клеър за отговор, но Клеър сви рамене, без да знае как да отвърне.

– Аполон никога не оставял никое момиче да се измъкне – каза Лукас, сякаш му бе омразно да признае, че е потомък на толкова неприятна личност. – Когато пожелаел някоя простосмъртна, той я преследвал, дори ако тя не отвръщала на чувствата му. Накъдето и да побегнела, той я следвал. Не се отказвал.

– Освен ако тя не помолела някоя богиня да я превърне в дърво или поток, или нещо, което той не можел да оскверни – обясни Мат сопнато. – Никога ли не сте се чудили защо Тиванската династия, която произхожда от Аполон, има толкова много членове?

– Всички богове са били отвратителни, похотливи, войнствени копелета. Не само Аполон – каза Хектор с гримаса. – Точно затова трябва да намерим начин да се отървем от тях. Отново.

Орион, Лукас и Хелън се спогледаха, наранени, всеки – остро даващ си сметка, че вината е тяхна. Тримата случайно бяха станали кръвни братя, когато се биеха с Арес, и това бе обединило четирите Династии и пуснало отново боговете по света.

– Чакайте малко. Не обвинявах вас тримата – поде Хектор извинително, но Орион се усмихна и сложи ръка на рамото на приятеля си.

– Знаем, че не искаше да кажеш това – каза той.

– Но въпреки това ние сме виновни – напомни Хелън на всички. – Боговете винаги са притискали Потомците натясно и са ни принуждавали да избираме между лошо и по-лошо, но ние сме тези, които винаги са се хващали в капаните им. Няма да позволя това да се случи отново.

Лукас изгледа Хелън разтревожено, но преди да успее да й изнесе лекция за опасността от хюбриса за десети път, тя смени темата:

– Е, кой иска да дойде с мен да вземем това момиче?

– Няма да отидеш – заявиха Лукас и Орион в един глас.

– Да, отивам – заяви Хелън. – Вие двамата сте зле, а Хектор не може да се покаже пред хора. Кой друг да отиде?

– Ще дойда с теб, Лен – каза Клеър, прекъсвайки Лукас и Орион, преди да продължат с възраженията. – Не се тревожете, момчета, ще я наглеждам. Ако припадне, може да се приземи върху мен, става ли?

– И мен – каза Ариадна.

– Още си твърде изтощена – каза Джейсън, клатейки глава към близначката си.

– А онова бедно момиче е било нападнато от божество снощи. Вероятно е твърде тежко ранена, за да бъде местена без Лечител. Предполагам също и че точно сега последното, което иска, е да я докосне някои мъж, така че това те изключва – твърдо отвърна Ариадна на Джейсън.

– Значи Лари, Мо и Кърли1 потеглят на спасителна мисия? – Хектор разтри чело, сякаш го болеше мозъкът.

– Много забавно – каза Хелън, обидена.

Той вдигна поглед към нея със сериозни очи:

– Как са мълниите ти?

Тя вдигна жужащо кълбо от електричество, свито в дланта й. То цвъртеше от потисната енергия и мяташе вълни от топлина в стаята.

– По-добре от всякога – отвърна тя с повдигната вежда. – Сега сякаш става почти без усилие. Като че ли изобщо не ме изтощава.

– Хубаво – рече Хектор, видимо отпускайки се сега, когато знаеше, че Хелън може да защити и трите. – Аполон вероятно се спотайва някъде близо до болницата, така че си дръж очите отворени.

– Ще го направя. Но няма вероятност той да се приближи твърде много до мен след онова, което причиних на неговия полубрат – каза тя мрачно.

Хелън погледна надолу към кълбото от енергия в ръката си, спомняйки си как беше поразила с електричество Арес и го беше затворила в Тартар, след като я бе изтезавал. Приятно чувство бе да знае, че е победила един бог. Когато вдигна поглед, всички се бяха втренчили в нея.

Тя затвори дланта си и угаси мълнията.


1  Герои от поредицата късометражни американски филми „The Three Stooges“ („Тримата глупаци“), излъчвана от началото до средата на XX в. Във филмите си са известни най-вече с малките си имена – Мо, Лари и Кърли или Мо, Лари и Шемп. Започват кариерата си като „Тед Хейли и неговите южняшки джентълмени“, в състав: Мо Хауърд, Лари Файн и Шемп Хауърд. – Б. пр.



3


Положението по улиците се влоши едва когато стигнаха до центъра на града. Хелън се взираше през прозореца на „Миник“-то на Ариадна с буца в гърлото, докато шофираха покрай изпотрошените витрини на магазините. Щетите, причинени при безредиците на Хелоуин, бяха съсредоточени около гимназията и Новинарския магазин, но това включваше обширен район от търговската част на града.

Витрините на магазините бяха изпочупени, унищожени коли още стояха край пътя, а на някои места дори личаха следи от нанесени от огън щети. Къщи, които принадлежаха на съученици и съседи на Хелън – къщи, които бяха по-стари от самата страна – бяха срутени, изподраскани с графити и обгорени. Тя се запита колко ли хора, на които държеше, са пострадали или дори загинали. Колко ли от приятелите й все още бяха тежко ранени като баща й?

– Клеър? Дали някой наш познат... освен Зак? – поде Хелън, несигурна как да се изрази. Не се наложи да го изрича. Клеър разбра какво има предвид и кимна.

– Хърги – каза Клеър с пресекващ глас. – Вдишване на дим. Опитвал се да спаси книги от пожара в училищната библиотека.

Нямаше какво да се каже. Господин Хъргшимър не й беше роднина или дори приятел, но въпреки това Хелън бе обичала този начумерен стар човек. Сега, когато вече го нямаше, сякаш се затваряше някаква врата. Нантъкет никога вече нямаше да е същият.

Тя преглътна и се съсредоточи отново върху онова, което трябваше да направят. Знаеше, че точно сега трябва да я обзема гняв, а не истерия. Ерида и Ужас, второстепенните божества, които бяха предизвикали метежите, все още бяха някъде там навън. Хелън стисна юмруци и си напомни да бъде търпелива. Съвсем скоро щеше да получи шанс да се сблъска с тях.

По време на дългото пътуване с ферибота от Нантъкет до пристанището в континенталната част на Хианис трите момичета се възползваха от възможността да планират кои болници е добре да проверят. Настанявайки се на една маса до павилиона в центъра на ферибота, те „запрелистваха“ iPad-а на Мат, като проверяваха географски карти по интернет. Когато фериботът спря на кея, Хелън вече имаше чувството, че разполагат с доста солиден списък от възможности.

В първите две болници, макар и най-близо до колежа „Уелсли“, стигнаха до задънена улица. Докато стигнат до третата, по-голямата част от деня беше изтекла. Когато спряха на многоетажния паркинг, Клеър посочи една полицейска кола, паркирана близо до входа.

– Тук е – каза Клеър с решително кимване. – Наблюдават я, за да видят дали преследвачът ще се върне.

Ариадна паркира и те влязоха, разделяйки се, за да спестят време. Хелън се запъти право към травматологията. Видя униформен полицай да стои на пост пред една врата в самия край на коридора и изпрати есемес на Ариадна и Клеър да се срещнат с нея.

Полицаят беше мъж и на Хелън й беше нужно той да я пусне да влезе в стаята. Отиде право при него и се усмихна.

– Привет – каза тя топло и забеляза как лицето му се замъгли.

Хелън беше виждала много мъже да я гледат така – сякаш се взираха в лъскав месингов пръстен, който беше твърде ярък, за да гледат право към него, и твърде високо разположен, за да го достигнат. Винаги беше мразила този поглед, макар да знаеше, че той й дава сила, позволяваща й да манипулира хората. Беше се зарекла никога да не го използва, но сега играта се бе променила. Хелън имаше нужда от цялата сила, до която можеше да се добере, за да предпази семейството си. Трябваше да се отърве от предразсъдъците си, иначе Потомците нямаха шанс срещу боговете.

– Някакво момче е нападнало една моя приятелка снощи – каза Хелън. – Мисля, че тя има нужда от мен. Може ли да вляза?

– Не би трябвало да пускаме никого да влиза, млада госпожице – отвърна полицаят, като пристъпваше от крак на крак, сякаш наистина съжаляваше да й откаже.

Хелън виждаше ясно, че той иска да й помогне – толкова ясно, колкото виждаше и полицейската значка на гърдите му. Можеше да види гнева и съчувствието му като кълбо от ярки цветове, кръжащо във вътрешността на ребрата му. Хелън забеляза, че мъжът носеше венчална халка, впита дълбоко в кожата на пръста му от времето, и просто разбра.

– Всичко е наред, знаете ли – изгука Хелън. Чу и почувства как Клеър и Ариадна се присъединяват към нея. И двете се колебаеха, но Хелън им махна да излязат напред, докато те застанаха от двете й страни. – Можете да пуснете и трите ни да влезем. Ние ще се погрижим за нея. Имате дъщеря горе-долу на нашата възраст, нали?

Полицаят погледна строго Хелън, питайки се как ли е отгатнала това, а после кимна бавно, докато потъваше по-дълбоко в погледа й.

– Тогава знаете, че тя наистина се нуждае от нас. В сърцето си знаете, че това е правилната постъпка. – Хелън се усмихна с ослепителната си усмивка. Полицаят се усмихна в отговор, кимвайки замаяно.

– Така е правилно – каза той с решително кимване на глава и им отвори вратата.

– Благодаря ви – каза Хелън, издърпвайки Клеър и Ариадна вътре със себе си.

– Как успя... – поде Клеър, но Хелън я прекъсна с нетърпелив жест и се обърна към момичето в леглото.

Тя беше будна и се взираше в тях. Красивото й лице беше порязано на няколко места, лявата й ръка бе в гипс, а устната й бе подута и пурпурна. Хелън бързо прочете болничния картон над леглото и намери името й. Анди Файакес.

– О, да му се не види – изпъшка Анди, взирайки се в Хелън с неприязнено изражение върху натъртеното си лице. – Е, ти пък коя богиня си?

– Не съм... я чакай малко. – Хелън се вгледа в Анди с присвити очи. – Какво си ти?

– Ти първа – каза Анди с най-мелодичния глас, който Хелън беше чувала някога. Хелън отвори уста да отговори и трябваше насила да се възпре да не си каже и майчиното мляко.

– Хубав гласец си имаш – каза Хелън, стискайки зъби, за да устои на изкушението да отговори на въпроса.

– Хубаво личице си имаш – отвърна Анди, гласът й отекна звънливо в ума на Хелън. – Какво си ти? – повтори тя, усилвайки прелъстителната нотка в гласа си.

– Потомка – изтърси Клеър, а после се плесна с ръка през устата. Очите й се разшириха и тя измънка иззад пръстите си: – Толкова съжалявам, хора. Не знам защо току-що казах това.

– Защото си изцяло човек – каза Анди на Клеър с лека усмивка. После погледна Хелън и Ариадна една след друга. – Но те не са.

– А ти какво си? – попита Ариадна предпазливо.

– Човек – каза Анди. Макар да си послужи с прекрасния си хипнотизиращ глас, думата прозвънна нестройно в ума на Хелън.

– Лъжкиня – заяви Хелън, поклащайки глава. Анди се втренчи в нея за миг преди да продължи.

— И наполовина сирена. За нещастие – призна тя неохотно. Беше очевидно, че на Анди не й харесваше да мисли, че половината от нея е създание, което примамва с пеене хората към участта им.

— Е, какво правите тук вие трите? — попита Анди предпазливо.

— Знаеш кой, или по-скоро какво, те е нападнало снощи, нали? — попита Ариадна без заобикалки. Раменете на Анди се напрегнаха от страх. Тя кимна. Ариадна смекчи тона и отиде да застане отстрани до леглото на Анди; големите й, лешникови очи бяха изпълнени със съчувствие. — Тогава знаеш, че той ще се върне за теб. Дойдохме да те отведем у дома с нас, при семейството ни, за да можем да те защитим.

— Не можете да ме защитите – каза Анди; прекрасният й глас потрепна, когато сълзите започнаха да пробиват бронята й на неустрашимо момиче. – Не и от един бог. Никой Потомък не е достатъчно силен, за да ги спре.

Хелън можеше да почувства отчаянието на Анди, абсолютната й убеденост, че ще страда и ще умре от ръцете на някакъв свръхестествен звяр. Точно както Хелън беше сигурна, че Арес ще я убие, когато я беше приклещил в пещерата. Тя си спомни как я беше измъчвал Арес. Как се бе наслаждавал на безпомощността й. Само като погледна Анди в очите, Хелън разбра, че тя беше изстрадала нещо подобно.

Разярена, Хелън пламна от глава до пети и косъмчетата по ръцете й настръхнаха. Стаята се изпълни с леденосиния пламък на мълния, когато тя премина по кожата й в диплеща се мрежа от искри.

– Кажи това на Арес. О, правилно, не можеш. Защото го спуках от бой и го пратих в Тартар – каза Хелън. Искрите паднаха от върховете на пръстите й, подскочиха и се пръснаха като блестящи топки, разбивайки се безмълвно, докато подскачаха по пода. Даваше £и сметка, че гласът й бе прогърмял леко, когато заговори, но изглежда не можеше да се сдържи. Всичко, за което можеше да мисли, беше как Хърги загива в пожар, за да спаси обичните си книги. И за всичко бяха виновни боговете.

– Ъм... Лен? – вметна Клеър със слаб глас.

Хелън забеляза как и трите момичета се взират в нея с отворени уста и рязко се изтръгна от унеса си. Изтръска последните искри от ръцете си със смутено изражение, прочисти гърло и се опита да проговори отново.

– Виж, ще бъда честна. Не можем да обещаем, че ще бъдеш в пълна безопасност – каза тя. – Но можем да обещаем, че ако Аполон дойде за теб, ще му се наложи да се пребори с всички ни, за да те отвлече. Е, не е ли по-добре така, отколкото да лежиш тук в очакване да нахълта и да те отнесе като някаква безпомощна девойка в гръцки мит?

– Ъъ. Да – съгласи се Анди с широко отворени очи.

Хелън си даде сметка, че плаши момичето, и се засмя насила. Когато хвърли поглед към Клеър, долови следа от страх в изражението на приятелката си, преди да извърне очи.

След като успяха да измъкнат Анди от болницата и да я преведат през паркинга, тя беше толкова изтощена, че заспа по време на пътуването до Хианис. Хелън шофираше. Ариадна беше изчерпала силите си, за да изцели счупения крак на Анди, преди да напуснат болницата, а после проведе още малко изцеляване по време на пътуването, докато се спускаха по Шосе 495. Докато се качат на ферибота, усилието я беше оставило по-бледа и от Анди.

Хелън не можа да не си помисли колко е хубаво дето нито Анди, нито Ариадна имат сили да излязат от колата. Макар че беше нощ и тъмнината щеше да им предостави известно прикритие, нараняванията на Анди все още бяха твърде очевидни, за да се шляе наоколо. Хелън и Клеър оставиха двете проснати на задната седалка и отидоха да намерят храна за всички.

– Наистина доста сериозно я е пребил, нали? – каза Клеър с пресекващ глас, докато си проправяха път към павилиона. Хелън можа само да кимне, стиснала устни. Погледна разтревоженото лице на Клеър и й се прииска да каже нещо, за да я успокои, но не й хрумна нищо.

Чувстваше как Клеър й хвърля потайни погледи, търсейки в лицето й някакво обяснение, докато пускаха монети в автоматите за закуски. Но Хелън не разполагаше с нужните думи.

– Какво? – попита отбранително, когато вече не можеше да издържи втренчените погледи.

– Нищо – каза Клеър, присвивайки устни. За миг между тях премина напрежение и раздразнението на Хелън се усили.

– Просто го кажи, Клеър.

– Различна си. – Клеър събра импровизирания им обяд от дъното на автомата за закуски и се обърна, но Хелън посегна и я спря.

– Различна съм, защото трябва да бъда – отвърна Хелън с дрезгав глас. – Това, което някога бях, не беше достатъчно. Не и за това.

– И колко още ще се промениш?

– Колкото ми се наложи, за да победя.

– Това включва ли манипулирането на ченгета? – попита Клеър разпалено. – Какво изобщо му направи?

Хелън се чувстваше виновна заради полицая, макар да не разбираше напълно какво бе направила. Имаше нещо нередно в това да е способна да отнеме нечия воля по този начин. Наясно бе поне с това, но нямаше намерение да го признае пред Клеър.

– Направих каквото трябваше да направя. Или мислиш, че трябваше да го убия, за да вляза в стаята?

Клеър отвори уста да каже нещо, но бързо я затвори, отдръпвайки се от Хелън, докато вървяха обратно към колата. Хелън осъзна, че Клеър се страхува истински от нея, а не че е просто изплашена от няколко искри и гърмящ глас. Знаеше, че трябва да каже нещо, за да я накара да се почувства по-добре. Но не го стори. Една голяма част от нея бе ядосана на Клеър, че не проявява повече разбиране. Макар да бе напълно нелогично, Хелън се чувстваше засегната, задето приятелката й се бои от нея.

– Не знам дали си забелязала, или не, но тук вече не става дума само за приятелите и близките ни – промълви горчиво. – И не е нужно да ти обяснявам постъпките си. Или да ти искам разрешение, за да използвам силите си.

– Права си – съгласи се Клеър. – На мен не е нужно да обясняваш нищо. Просто гледай да можеш да обясниш постъпките си пред собствената си съвест.

След това не говориха много. Хелън и Клеър събудиха Ариадна и я накараха да изяде едно енергийно блокче и да изпие бутилка вода, преди Хелън да откара всички обратно вкъщи. Остави Клеър в къщата на майка й с няколко измърморени уговорки да се срещнат рано сутринта, а после продължи към дома на семейство Делос.

Беше късно, когато спряха на алеята за коли, и Хелън бе толкова изтощена, че едва й стигна енергията да отнесе другите две момичета горе до леглото на Ариадна, преди да рухне на канапето.

Хелън седеше срещу собственото си превъплъщение в покрита, теглена от конски впряг каляска. В затвореното пространство бе тъмно. Единствената светлина идваше измежду пролуките на мъничък, покрит с капаци прозорец. Хелън се запита как ще влезе и излезе от каляската, тъй като не виждаше врата. Предположи, че прозорецът може да е достатъчно широк, за да й позволи да се промъкне през него... ако не беше препречен с решетки.

Другата Хелън, която седеше срещу нея, не беше спартанката от преди. Тази носеше рокля, направена от някаква груба, домашно тъкана материя. В дългата й руса коса бяха усукани боядисани в синьо нишки и тя седеше върху купчина обработени кожи. Гърбовете на дланите й бяха оцветени с още синя боя – сложни завъртулки, които Хелън смътно разпозна като ирландски. Думата келтски изплува в ума й и тя разбра, че това описание, макар може би не напълно точно, е по-близко до истинското.

На кръста на другата Хелън висеше кинжал. Ръката й се свиваше отчаяно около него при всеки звук, който чуваше отвън пред покрития с капаци и решетки прозорец на подобната си на затвор каляска. Тази друга Хелън приличаше на дивачка и с нея се отнасяха като с животно в клетка. Хелън се запита дали това нейно „друго аз“ е опасно.

– Милейди Гуинивиър! – извика познат глас отвън пред прозореца.

Гласът на Лукас.

Гуинивиър отвори капака над прозореца и Хелън веднага видя защо това нейно превъплъщение беше толкова ужасено. Фурните започнаха да плачат в ъгъла на каляската в мига щом Гуинивиър и другият Лукас се погледнаха в очите.

Той седеше върху грамадния черен кон, който подтичваше в тръс покрай каляската. Носеше тъмни кожени дрехи, дебел, черен вълнен плащ, а в колана на кръста му беше затъкнат дълъг меч. Изглеждаше едър, свиреп и красив.

– Имате ли нужда да се облекчите? – попита той на странен, напевен език, който Хелън разбра, макар че не го беше чувала никога преди.

– Майка ми ме научи да говоря съвършен латински, както добре знаеш – озъби му се в отговор Гуинивиър на друг език, който Хелън също разбра, без да го е чувала някога преди. Предположи, че е латински. – Тя не беше мръсна римлянка като теб, но беше от изтока.

– Не съм римлянин. Не ме наричай така – каза другият Лукас с опасен блясък в очите. – „Сър Ланселот“ ще свърши чудесна работа.

Злобните им погледи се срещнаха и останаха приковани един в друг. Фуриите надаваха жални вопли, карайки както Гуинивиър, така и Лукас да се присвиват ужасено, докато се опитваха да се овладеят. Хелън знаеше, че ако решетките на прозореца не ги разделяха, щяха да се нападнат взаимно.

Ланселот погледна нагоре и надолу по протежение на дългата редица от воини, която ги придружаваше, сякаш напомняйки си, че има свидетели, които щяха да му попречат да направи някоя глупост.

– Защо просто не ме убиеш сега? – изсъска му тихо Гуинивиър. Ниският й тон подсказа на Хелън, че Гуинивиър също е наясно, че ги гледат и други хора – хора, които нямаше да разберат нелогичната й омраза към Ланселот или неговата омраза към нея.

– Това удоволствие оставям на Артур, моя братовчед и крал – отвърна Ланселот сковано, почти неохотно, сякаш нещо в това го смущаваше. — След като се омъжиш за него и осигуриш верността на твоя клан, разбира се. Тогава, сигурен съм, ще те убие с радост.

– А наричате нас „варвари“ – изсъска му Гуинивиър.

Тя затръшна прозореца и се хвърли обратно върху купчината кожи. Хелън знаеше – помнеше – че кожите са част от голямата зестра от бащата на Гуинивиър. Той беше глава на нейния клан и беше изпратил с дъщеря си множество дарове в сватбения кортеж. Всички скъпи предмети бяха предложение за мир към непобедимите нашественици от изтока, а Гуинивиър бе най-ценната военна плячка. Най-красивото момиче на острова, предложено като дар на едрия, златокос нашественик от една далечна земя. И отчаяно се надяваха той да хареса подаръка – защото в противен случай този крал Артур просто можеше да ги избие до крак.

Гуинивиър знаеше, че баща й я обича по свой груб и недодялан начин. Той не можеше да знае, че изпраща любимото си дете на смърт. Не беше като тези мъже от изтока или като покойната й майка. Предводител на клан или не, баща й бе обикновен простосмъртен и вярваше, че оказва на дъщеря си височайша чест, като я дава на новия, млад, и по всеобщо мнение, красив Върховен крал. Гуинивиър нямаше оправдана причина да възрази. Баща й имаше пълно право да я омъжи за когото избере и освен ако не беше готова да разкрие тайната си и тайната на покойната си майка, тя трябваше да се подчини.

Сълзи на гняв и безсилие избиха в очите на Гуинивиър. Хелън си спомняше отчетливо отчаянието й в тази невъзможна ситуация, защото някога то бе нейно собствено.

– Не отговори на въпроса ми – кресна упорито Ланселот към затворения прозорец. – Затворена си тук вече повече от ден. Имаш ли нужда да се облекчиш, принцесо?

Гуинивиър гордо избърса сълзите от очите си, приглади разчорлената си коса, дръпна прозореца и го отвори.

– Не! – изрева тя и отново затръшна прозореца.

Ланселот нададе изненадан, подобен на лай смях. Изминаха няколко мига на напрегната нерешителност. Черният му кавалерийски кон нервно подскачаше и се изправяше на задните си крака пред решетестия прозорец на Гуинивиър, сякаш изпитваше неохота да я остави. Накрая Ланселот цъкна с език на огромния си як жребец и потегли с грохот.

Гуинивиър оброни глава върху скръстените си ръце и се опита да не мисли колко много се нуждаеше да се облекчи.

Мигове по-късно тя повдигна глава разтревожено. От задните редици на сватбената свита идваха викове – викове и странни скимтящи звуци. Някой изкрещя в агония. Гуинивиър скочи на крака и измъкна кинжала си, ръмжейки като езичница, каквато си беше.

Каляската й се наклони и спря, и Хелън чу как навсякъде наоколо крещят мъже. Нещо раздруса страната на спряната каляска, просвайки Гуинивиър до стената на клетката й. Закрепи се на колене, когато нов силен тласък преобърна каляската на една страна – с прозореца надолу. Вътрешността бе съвсем тъмна, тъй като единственият изход бе забит в земята.

– Към принцесата! – заповяда гласът на Ланселот отдалече.

– Обкръжете каляската!

Чу се силно шумолене на листа и звук от множество мъже, подреждащи се около нея. Гуинивиър слушаше дрънченето на метал върху метал и тропота на крака. Мъже сумтяха, викаха, крещяха и умираха във всички посоки. Глухото падане на тела, удрящи се в каляската и земята, се сливаше с последния хриплив дъх на умиращи мъже.

Гуинивиър многократно блъсна с рамо страната на каляската, опитвайки се да я преобърне и да разкрие прозореца, но не успя да постигне много повече от това да разлюлее масивното оградено пространство от желязо и дъб. Нададе стон на безсилие.

– Лейди Гуинивиър! Ранена ли сте? – попита Ланселот с рязък тон отвъд стената на преобърнатия й затвор.

– Не – отвърна твърдо Гуинивиър. – Пусни ме навън, за да мога да се бия.

Ланселот издаде раздразнен звук:

– Избягаха към дърветата.

– Пикти? – предположи Гуинивиър. От Ланселот не се чу звук, вероятно защото не знаеше какви бяха нападателите им и не можеше да й отговори. – Ще се върнат с още воини след здрач – увери го тя. – Моля те, повярвай ми – може да си ги отблъснал засега, но не са си отишли.

– Знам. Не мога да ги видя в дърветата, но все още мога да ги подуша.

– Трябва да ме пуснеш да изляза оттук! – изрече умолително Гуинивиър. – Те искат мен, не богатствата, които носим в този керван.

– Откъде знаеш? – попита Ланселот, сякаш подозираше, че тя казва истината.

– Пиктите са един от най-старите кланове. Предавали са си от уста на уста древни разкази за нашия вид – твоят и моят, сър Ланселот. Достатъчно благоразумни са, за да не се бият с мен или с теб в пряк сблъсък. Вместо това ще се опитат да те подмамят да се отдалечиш и ще ме оставят в този затвор да гладувам до смърт. Ще изчакат, докато отпадна твърде много от глад и жажда, за да ги спра. Те не искат да ме убиват. Искат да... – Тя спря и за миг се помъчи да намери думите. – Искат деца от мен. За да подсилят своя клан.

Ланселот пророни мръсна ругатня. Чуваше учестеното му дишане, докато той се бореше със себе си.

– Но ако те пусна навън... не знам какво ще ти сторя аз. Сигурна ли си, че това не е по-лошо?

– По-скоро предпочитам да загина в достойна битка с теб, отколкото да ме използват като кобила за разплод. Поне ми позволи да се бия – изрече тя сподавено. – Не ме оставяй да се изправя пред това.

– Ако те освободя, може да се опиташ да ме убиеш.

– Моля те – промълви задавено Гуинивиър, отчаяно опитвайки се да не заплаче. – Моля те, не ме оставяй заключена тук. Знам, че ме мразиш, но не ме изоставяй на такава ужасна участ.

Ланселот издиша рязко.

– Дръпни се назад – заповяда той.

Стените на каляската се разтресоха от мощни удари, докато Ланселот разсичаше с меча си укрепения с метал под. Когато острието на първото оръжие се съсипа, той взе друго от един повален мъж и отново заудря.

Три, четири, пет меча се строшиха на парчета, но най-сетне се отвори достатъчно голяма пролука, за да може Гуинивиър да се измъкне навън. Взряха се един в друг, и двамата останали без дъх от страх и гняв и някакво друго чувство, за което още нямаха име.

– Спаси ми живота – прошепна Гуинивиър, зашеметена от мисълта за риска, който пое той, като я освободи. – Сега аз ще спася твоя.

Тя огледа десетките тела по земята. Мъже в доспехи от изтока бяха струпани на купчини върху дребните, боядисани в синьо пикти, които бяха облечени само в обикновени животински кожи и носеха каменни оръжия.

Толкова много мъртви или избягали. Хелън забеляза, че Ланселот е единственият, останал да я защити.

Гуинивиър го хвана за ръката и го поведе надалеч от безсмисленото погубване на живот, навътре в дърветата.

– Капан – изръмжа Ланселот, отскубвайки се от нея. – Ще ме отведеш право при тях!

– Не. Няма да се доближат до теб, докато си с мен – обясни тя, като се опитваше да остане спокойна. – Виж.

Гуинивиър вдигна другата си ръка. Кълбовидна мълния се гърчеше в присвитата й длан. Ланселот отскочи за миг назад, а после се приближи, омагьосан от необузданата мощ, която виждаше да танцува на върховете на пръстите й.

– Защо не използва това, за да се измъкнеш от каляската? – попита той, вечно любопитен, точно като Лукас.

– Металът, запоен към дървените части на каляската, ме заобикаляше в дъговидни форми. Силата ми щеше да се изчерпи в земята – каза тя, а после поклати глава. – Ще ти обясня някой ден, обещавам. Сега трябва да се справя с тях.

Гуинивиър вдигна високо ръка и извика нагоре в гъстите клони.

– Виждате ли това? – попита тя на трети чужд език, който Хелън, изглежда, също разбра, макар и слабо. – Ако видя да изстрелвате дори само една стрела към спътника ми или мен, ще изпепеля свещената ви гора. Чувате ли? Ще изгоря вашата богиня-майка като сух прахан и небесните богове ще владеят този остров завинаги!

Стържеща кора и шумолящи клони добавиха шепнещите си гласове към вятъра, докато пиктите се стопяваха в мъгливата далечина. Ланселот наклони глава и остана съвсем неподвижен много дълго време, като се ослушваше, душеше и оглеждаше възможно най-внимателно.

– Отидоха си – каза той накрая, издишвайки шумно от облекчение.

– Да – промълви Гуинивиър. – Всичките се отидоха.

– Ти ми спаси живота.

Ланселот и Гуинивиър се втренчиха удивено един в друг; най-сетне и пиктите, и Фуриите се бяха махнали от пътя им. В този миг целият изгарящ гняв, който изпитваха един към друг, бе заместен от друг вид огън – нежен, който повече тлееше, отколкото поглъщаше.

В гората падаха листа. Слънцето се придвижи в небето и освети сапфирените очи на Ланселот. Вятърът подхвана кичури от дългите златни коси на Гуинивиър и полъхът му ги развя към лицето на Ланселот като ивици благоуханна коприна. Те пристъпиха един към друг, и двамата открити и готови за огромния дар, какъвто всеки от тях виждаше в лицето на другия.

Спряха рязко.

– О, не – прошепна Ланселот, по-изплашен сега, отколкото беше в разгара на битката.

– Твоят крал... – изрече Гуинивиър; кехлибарените й очи се стрелкаха трескаво наоколо, сякаш търсеше изход. – Хектор... Артур – каза тя със запъване, докато владеещата й толкова много езици уста се опитваше да изрече както традиционното латинско име за новия Върховен крал от изтока, така и британското подобие на това име.

– Клановете никога няма да приемат владичеството му, освен ако не си избере съпруга измежду тях. Те имат нужда да знаят, че синът му ще бъде поне отчасти британец – каза Ланселот, като клатеше глава. – Никога няма да спрат да се бият, освен ако не се омъжиш за него. Мнозина ще загинат.

Втренчиха се един в друг. Очите на Гуинивиър все още бяха широко разтворени от неверие.

– Имам малка сестра – половин сестра по бащина линия. Сега тя е само на десет, но след няколко години...

– След няколко години хиляди вече ще бъдат мъртви – промълви Ланселот тихо. Извърна глава, заставяйки се да не я поглежда. – Трябва да се омъжиш за Артур или ще има война.


4


Хелън се удари в земята със силно тупване.

– Ка-какво беше това? – изрече задъхано Ариадна и се изправи рязко в леглото.

– Аз – изпъшка Хелън от пода, като разтриваше цицината на челото си. – Паднах.

– Падна от кушетката? – попита Анди слисано. – Мислех си, че от вас, полубогините, се очаква да сте грациозни. Създадени от капки роса и розови пъпки, и прочее боклуци.

– Не, това са феите – каза Ариадна. – Без да броим онази част с боклуците, разбира се. – После тя се изкиска и Анди се изкиска в отговор. Хелън надзърна над ръба на подскачащия матрак и видя другите две момичета, изпаднали в пристъп на кикот.

– Добре де, добре. Не беше чак толкова смешно – промърмори Хелън, като се изправи и се затътри да вземе Анди. – Умирам от глад. Хайде да ядем.

Хелън застана между Анди и Ариадна, подкрепяйки двете момичета, докато си проправяха път с куцане и тътрене към разнасящия се от кухнята великолепен аромат на бекон и мъфини.

– Нова си – каза Кейт весело, веднага щом трите момичета влязоха.

– Ъм... да – отговори Анди, свеждайки очи. – Те дойдоха да ме вземат – измънка тя, като посочи към Хелън и Ариадна.

– Това е момичето, което е било нападнато – каза Ариадна. – Казва се Анди.

– Нека те погледна – каза Ноел мило. Остави тавата с мъфини, която току-що беше извадила от фурната, и се вгледа дълбоко в Анди. Очите й се смекчиха от тъга и тя поклати глава. – Наистина си разтърсена. Но въпреки това ме бива да разпознавам типовете, а не мога да определя лицето ти.

– Тя не е сирена, лельо Ноел. – каза Ариадна. – Наполовина сирена е.

Анди се присви и се притисна леко към Хелън, с очи, стрелкащи се наоколо, сякаш очакваше да се случи нещо ужасно.

– Охо! – възкликна Ноел с престорен ужас и се хвана за гърдите. – Не и някоя от онези сирени-убийци! – После се засмя и се обърна да вземе мъфините. – Сядайте, момичета. Преди всичките да сте паднали.

Хелън почувства как Анди се вцепенява от объркване. Хелън й помогна да се настани на дългата дървена пейка между нея и Ариадна.

– Наистина ли няма проблем? – попита Анди, докато Ариадна трупаше яйца върху чинията й. – Аз, така да се каже, просто цъфнах тук. Не е нужно да ме храните, или нещо от този род.

– Ха! Опитай се да не ядеш, когато си тук – каза Хелън. После погледна Анди с широко отворени, сериозни очи и поклати енергично глава, оформяйки безмълвно с устни думата „Недей“. Ариадна кимна в знак на съгласие с Хелън и трите момичета се засмяха тихо.

– Хелън. Баща ти се събуди за няколко секунди тази сутрин – каза Кейт, като свали цвъртящ тиган с бекон от печката и го понесе към масата.

Устата на Хелън внезапно пресъхна.

– Отбих се да го погледна, преди да тръгна вчера...

– Всичко е наред – прекъсна я успокояващо Кейт. – Не те обвинявах или нещо такова. Просто исках да знаеш какво става с него.

– Някой каза ли му вече нещо? – Хелън нямаше представа как да подхване темата. Знаеше ли той, че тя е Потомка? Трябваше ли просто да попита направо дали Джери вече знае, че не й е баща, или Кейт също още бе в неведение по този въпрос? – Дафна дали...?

– Размениха си няколко думи. Обаче не знам за какво – рече Кейт сковано, извъртайки се рязко от масата. – Той нито веднъж не е бил буден за достатъчно време да проведе цял разговор, но знае, че Бет се е върнала.

Хелън кимна. „Бет“ беше измисленото име, което Дафна бе използвала, когато измами Джери, оставяйки Хелън при него като бебе, преди да избяга. Хелън се запита как ли е преживял баща й срещата с нея.

– Дафна наблизо ли е? – попита Хелън. – Иска ми се да говоря с нея.

– Не. Тръгна преди няколко минути. Каза, че има да се погрижи за някои неща – отвърна Кейт със стиснати устни.

Хелън виждаше как в Кейт бушуват едновременно гняв, тъга, тревога и негодувание – ослепителен калейдоскоп от емоции, които постоянно се движеха и изменяха, докато на Хелън й се наложи да стисне очи и да извърне поглед за миг. Това не бе нормално и наистина я стряскаше.

– Хелън? – Вечно бдителните очи на Ноел я погледнаха. – Добре ли се чувстваш?

– Да – отвърна Хелън, отърсвайки се от усещането. Когато погледна отново Кейт, цветовете бяха избледнели и Хелън откри, че може да ги пренебрегне. – Само съм замаяна. Какво става с мъфините?

Ноел свърши с прехвърлянето на лепкавите, покрити с меласа и стафиди лакомства в панерче и ги поднесе на масата.

– Да не се изгорите – предупреди тя без нужда, докато трите момичета грабваха по един.

Ариадна и Анди започнаха да премятат парещите мъфини от ръка в ръка, докато и двете ги пуснаха върху чиниите. Хелън просто захапа своя и задъвка доволно. Анди се втренчи в нея с отворена уста.

– Огнеупорна съм – промърмори Хелън с нарочно препълнена уста, за да го докаже. – Мислех си, че сирените имат криле.

– Някои имат – призна Анди смутено. – Видът на майка ми обаче няма. Ние сме повече от водния, пеещ тип.

– Можеш ли да дишаш под водата? – попита Кейт развълнувано. Анди се изчерви и кимна. – Невероятно.

– А къде е майка ти, Анди? – тактично попита Ноел.

– Не съм сигурна. – Анди сведе поглед към чинията си. Последва неловко мълчание.

– А някога да си изпитвала порив да удавиш някого? – попита Ариадна.

– Не! – отвърна Анди, ужасена.

– Тя просто се шегува с теб – увери я Хелън. Лицето й посърна. – Обаче, сериозно. Как гледаш на задушаването?

– Искаш да кажеш, като не броим това, че точно сега ми иде да ви удуша и двете ли? – попита Анди; усмивка изопна устните й, докато влизаше в тона.

– Ще се впишеш идеално тук, Анди – каза Ноел, докато всички се кискаха.

– Смеещи се жени – провлече Хектор, докато влизаше бавно в кухнята. – Любимият ми звук.

Реакцията на Анди беше незабавна и безумна. Тя метна вилицата си към главата на Хектор със стреснато ахване. Хектор улови с лекота вилицата и я сложи обратно на масата с шокирано изражение на лицето. После улови мъфина, празната водна чаша и салфетката, които веднага последваха вилицата. Анди сграбчваше всичко, което й попаднеше, и го мяташе с всичка сила, докато се мъчеше да стане от масата.

– Какво, по дяволите? – каза Хектор, като сложи всичко обратно на масата, а после вдигна длани в помирителен жест, докато се приближаваше към Анди.

Притисната от пейката, тя удари прасци в дървото, претърколи се през него, а после с усилие запълзя на ръце и колене по кухненския под, за да се отдалечи от Хектор. Той протегна ръка в опит да й помогне да се изправи.

– Не, не, не, о, моля те, не отново! – промърмори истерично тя, докато дращеше с нокти по пода.

– Хектор, спри – заповяда Хелън, като се извъртя на пейката и се изправи между двамата. Все още объркан, Хектор продължи да върви към Анди. Хелън сложи ръце на раменете му и го бутна назад. – Тя те мисли за Аполон, тъпак такъв! – изкрещя в лицето му. – Плашиш я до смърт!

Внезапно Хектор сякаш проумя какво казва Хелън, вдърви се и спря на място. Ариадна помогна на Анди да стане от земята, а после се помъчи да я удържи да не изхвърчи през страничната врата, докато Хектор гледаше със застинало изражение.

– Трябва да се успокоиш, Анди! Още оздравяваш и тялото ти не може да понесе това – каза Ариадна, като улови китките на Анди, за да й попречи да продължи да наранява крайниците си.

Задъхана и с обезумял поглед, Анди най-накрая спря да се бори и притихна в ръцете на Ариадна.

– Всичко е наред! Това не е Аполон. Това е просто брат ми, Хектор. Няма да те нарани – обеща Ариадна. Над рамото й Анди хвърли гневен поглед към Хектор; гърдите й още се повдигаха от ужасеното й дишане.

– Съжалявам – тихо се обади Хектор през стаята към Анди. – Не исках да те плаша.

Наситено червено пулсиране в гърдите на Хектор привлече погледа на Хелън и тя се взря в него, слисана, когато червено-златиста паяжина от светлина озари Хектор отвътре навън. Беше най-завладяващото нещо, което Хелън бе виждала.

– Стой далече от мен, Хектор – озъби се Анди, сякаш му се подиграваше. – Ясно?

Ярката светлина на Хектор потрепна. Хелън вдигна поглед към лицето му.

Онзи Хектор, когото Хелън познаваше – и обикновено й идеше да го удари в бъбрека, — щеше да каже нещо весело, докато излизаше от стаята, ухилвайки се на Анди по начин, който да я накара да се почувства несигурна дали иска да го ритне, или да го целуне. Но този нов, пламтящ Хектор само кимна в отговор на настояването й. Даде си още миг, за да се вгледа в порязванията и синините по лицето й, тъжно бърчейки чело. Обърна се и излезе от кухнята без нито дума повече.

Орион и Лукас точно влизаха, когато Хектор стигна до вратата. Хелън видя как погледът на Орион незабавно се стрелва надолу към гърдите на Хектор, после обратно нагоре към лицето му, с разширени от шок очи.

– Чухме крясъци — каза Орион, объркан.

Хектор се провря покрай Орион и Лукас. Претърсвайки кухнята, Орион бързо откри Анди, която още мяташе гневни погледи към гърба на Хектор. Гърдите й бяха като нажежено до бяло гнездо от страх и гняв. Хелън видя как Орион посърва и й стана ясно, че той разбира положението така ясно, както и тя.

– Хей, слънчице! Какво ти става? – изкрещя Лукас към оттеглящата се фигура на Хектор. Единственият отговор от страна на братовчед му беше затръшването на предната врата. Лукас огледа всички останали за отговор.

– Ще ти разкажа по-късно – тихо каза Орион на Лукас, с напрегнат от тревога глас. Хелън разбра, че Лукас точно се канеше да изстреля нещо нетърпеливо от рода на: „Не, кажи ми сега“, затова побърза да се намеси.

– Момчета. Това е Анди.

Лукас и Орион се усмихнаха и се представиха. Анди незабележимо местеше поглед напред-назад между двамата зашеметяващи млади мъже – несигурна кого й се иска да зяпа повече. Хелън се засмя, напълно съчувстваща на затруднението на Анди – очите на Лукас или устните на Орион? За самата нея бе проблем да реши дилемата. Хелън затисна устата си с длан, но не и преди да изсумти. Странният изблик й спечели два бдителни погледа.

На Хелън й хрумна, че всички емоции, които бе способна да улавя толкова лесно, не бяха очевидни за другиго – освен за Орион. Когато хвърли поглед към него, тя го видя да я изучава внимателно и страхът й се върна. Тя оформи с устни думите: „Трябва да поговорим“. Орион кимна веднъж в отговор.

– Закуската изстива – отбеляза Ноел.

– Може би това е лоша идея – каза Анди, като клатеше глава. – Не би трябвало да съм тук.

– Семейството ти може ли да те защити? – попита Лукас направо.

Анди сведе поглед към краката си.

– Не – отвърна тя. – Аз нямам семейство като вас. Имам адвокат и банкова сметка. Сирените не са точно от тези, дето стават за отглеждане.

– Тогава оставаш тук с нас. Сега сядай и яж – заповяда Ноел с онзи тон, който прекратяваше дискусиите.

Всички се настаниха на пейката или придърпаха столове и започнаха да си подават чинии. Хелън се озова между Орион и Лукас, но това не беше неловко или смущаващо. Струваше й се правилно, сякаш мястото на всички е именно тук, заедно, на тази маса.

Хелън осъзна, че тримата бяха обвързани от нещо повече, не само от взаимно уважение и привличане. Сега тя, Лукас и Орион бяха кръвни братя и всеки от тях чувстваше връзката с другия така дълбоко, сякаш тя бе съществувала от деня на раждането им.

Хелън почувства как Лукас притиска крак към нейния под масата. Не смееше да го погледне, защото чувстваше как топлината от бедрото му се просмуква през джинсите й в кожата. Притисна се в отговор към бедрото му и той се примъкна мъничко по-близо до нея, докато се хранеше.

Редно или не, Хелън знаеше, че винаги ще търси начин да докосне Лукас под масата или да се отърка в него, докато се разминават в коридора. Нямаше да го превъзмогне. Всъщност желаеше Лукас дори повече сега, отколкото преди седмици, когато за малко не го беше целунала в леглото му през онази първа нощ, след като паднаха.

Мозъкът й се изпълни с някои от спомените на другата Хелън – как бяха страдали заради съюза си. Бяха ужасни, но дори тези взети назаем спомени за разрушение и огън не можеха да я заставят да прекъсне допира.

Още спомени проблеснаха светкавично в ума й, като филмова лента, превъртяна бързо напред. Хелън и Лукас бяха женени от десетилетия. Бяха се срещнали само преди два месеца. Споделяха първата си целувка. Той я разсмиваше. Разплакваше я. Говореха си нежно. Спореха ожесточено. Образите отново и отново се надигаха и се разбиваха зад очите на Хелън като огромни вълни. Когато спряха, Хелън можеше да види ясно всичко – като бряг, пречистен след буря.

Тя и Лукас бяха създадени от една и съща тъкан, разделяни, а после – съшивани отново, от цикъл на цикъл. Обстоятелствата се меняха, но те винаги бяха обвързани, независимо от всичко.

Разликата сега беше, че в този живот са братовчеди. Това никога преди не бе представлявало част от сделката и на Хелън не й се струваше правилно. Лукас или Парис, или Ланселот, или което и да било от стотиците имена, с които го беше наричала през столетията, никога преди не беше неин братовчед. Винаги бяха споделяли обречена, прокълната любов, но никога не бяха имали родствена връзка. Какво се беше случило този път, за да наруши до такава степен баланса във всичко?

Вече наистина не ме е грижа дали ми е братовчед.

В мига, щом си помисли това, Хелън си спомни проклятието на Афродита. Ако Хелън не родеше дъщеря, самата любов щеше да бъде отнета от света. А Ариадна веднъж й бе казала, че близките роднини като братовчедите почти винаги имат ненормални деца. Тъй като Хелън беше напълно сигурна, че Афродита няма да забрави три хиляди и триста годишното си проклятие и тъй като никога не би могла да понесе мисълта да обрече едно невинно дете на безумие, не съществуваха варианти за избор за нея и Лукас. Тя рязко отдръпна крак и наклони колене на другата страна, към Орион. Долавяйки смущението й, Орион я погледна загрижено.

Ако оставеше настрана пристрастното си отношение към Лукас, Хелън трябваше да признае, че Орион е най-красивият мъж, когото е виждала. Усмихна му се, а той игриво побутна лакътя й със своя, преди и двамата да се заемат отново с храната си.

В някакъв момент по-късно Хелън отклони вниманието си от чинията за достатъчно дълго, за да забележи, че Джейсън и Клеър се бяха присъединили към тях на масата. Клеър носеше със себе си вестник.

– Тя откри нещо – каза Джейсън сериозно.

– Не е хубаво – предупреди Клеър. Отвори вестника и им показа една статия. – Три вулкана са изригнали нощес в Европа.

– Това не звучи нормално – отбеляза Кейт.

– Не е – отвърна Джейсън. – Особено след като един от вулканите е бил угаснал от хиляди години.

– Хефест? – предположи Анди.

– Така смятаме – потвърди Клеър, поглеждайки Джейсън.

– Но защо му е да предизвиква изригвания на вулкани? Просто защото може? – настоя Анди.

– Не. За да изкове оръжия за Олимп – отвърна Лукас. Няколко души заговориха едновременно. В суматохата Хелън съзря шанс да поговори насаме с Орион. Преметна крака и възседна пейката, правейки му знак с брадичка да я последва навън в коридора.

Докато минаваше, видя Лукас да вдига поглед към нея. Гледаше я така, сякаш тя е ширналото се синьо небе, а той го наблюдава как рухва.

Нещо ярко и красиво в него сякаш догоря и се превърна в сажди. Болка и обида с цвят на пепел се размазаха около Лукас като мъгла, затъмниха въздуха и опариха очите на Хелън.

Тя стисна челюст и се насили да продължи, отправяйки се сляпо към входната врата. Почувства как Орион обвива пръсти около ръката й. Бяха до палтата, окачени в предния коридор, когато той най-накрая я смушка и я обърна да го погледне в лицето.

– Какво става с теб? – прошепна той. – Бих могъл да се закълна, че току-що си видяла...

– Как части от вътрешностите на Лукас изгарят и излизат от кожата му? Или говориш за това, как Хектор буквално засия, когато се влюби лудо в момиче, което го мрази? Защото аз току-що видях и двете неща да се случват – прошепна Хелън безумно. – Сякаш всяко нещо, което всеки чувства, се разплисква из вътрешностите му и аз мога да го видя! Напълно сигурна съм, че не би трябвало да мога да виждам вътре в хората!

Орион отстъпи назад, зашеметен за миг, а после кимна, приемайки чутото. Хелън вдигна умолително поглед към него.

– Какво, по дяволите, става с мен? – изписка тя. – Мога да виждам любовта, Орион, и това ме побърква.

– Да, любовта е способна на това – каза той вяло. Хелън подскачаше на пръсти, нетърпелива да чуе някакво обяснение или успокоение – всъщност, каквото и да е. Той сложи ръце на раменете й и ги стисна успокояващо. – Виждаш емоциите. Това е напълно нормално. За членовете на Римската династия, във всеки случай.

– Новина-изненада. Аз не съм от Римската династия.

– И това е големият проблем, нали?

– Лукас ми каза веднъж, че Потомците се раждат с всичките си таланти. Чувал ли си това да се е случвало някога преди?

– Какво? Някой Потомък да отнесе такъв голям бой, че да се събуди с нов талант? Не, не съм. – Той потърка с длани ръцете й над лактите няколко пъти, а после я притегли в прегръдка. – Трябва да има обяснение. Ще го проумеем.

– Не искам да го проумявам – изръмжа Хелън; думите й прозвучаха приглушено в гърдите му. – Искам да се махне. – Тя се отдръпна назад и вдигна поглед към него. – Как издържаш? На мен обикновено ми е достатъчно трудно да се справя дори със собствените си емоции. Какво, да му се не види, се предполага да правя с тези на всички останали?

– Свиква се – отвърна той с леко свиване на рамене. Хелън го изгледа със съмнение и той се изкиска. – Добре де, не се свиква – призна. – Но определено ставаш по-добър в блокирането им.

– Знаеш ли какво? Това е гадно. Точно започвах да хващам цаката на всички други неща, които мога да правя – каза тя, като вдигна ръце в жест на безсилие. – И имам чувството, че се събудих онзи ден, принудена да се справя с целия този нов куп магически трикове, но без инструкции как да върна проклетия заек обратно в шапката.

– Какво имаш предвид? Какво друго става там вътре? – попита Орион, като потупа леко Хелън с показалец по връхчето на носа.

– Не знам – каза Хелън с раздразнена въздишка. – Честно ли? Точно сега съм толкова объркана, че нямам никакво понятие какво да правя.

Орион се усмихна и се облегна назад на стената, оставяйки погледа си да се зарее замислено надолу. Хелън се взря в него за няколко мига, просто наслаждавайки се на компанията му и на факта, че е там с нея. Не. По-хубаво. Беше там за нея.

Орион й беше спасявал задника вече толкова много пъти, беше я слушал как хленчи, когато не можеше да проумее нещо. Беше я последвал до ада и обратно и въпреки това все още не даваше вид да му е писнало от нея. Признателността, която изпитваше към него, и към силата, довела го в живота й – какво и да бе тя, – беше огромна. Той усети потопа от чувства и стреснато вдигна поглед.

– Има нещо, което трябва да ти покажа – каза Орион тихо.

– Разбира се – отвърна Хелън, разтревожена. Полу-изплашеното, полу-натъжено изражение на лицето му я обезпокои.

Още по-смущаващи от погледа бяха цветовете, които видя да кипят вътре в него. Те се извиваха и изменяха, преди тя да успее да ги определи. Сепнато осъзна, че той криеше чувствата си от нея.

Хелън знаеше, че Орион е преживял много в живота си и понякога й се налагаше да прокарва през ума си цялата бъркотия, просто за да е наясно. Орион беше Потомък-Скитник. Родителите му бяха Глави на две враждуващи Династии – Римската и Атинската. Когато се родил, към него бе предявила претенции Атинската династия, затова Римската го мразеше и желаеше смъртта му, макар да бе наследил титлата на неин Глава. Атинската династия също го мразеше, защото бе роден с дарбата да предизвиква земетресения. Очакваше се Земетръсците да бъдат оставяни да умрат още при раждането си, но бащата на Орион се беше опълчил срещу това правило.

Когато други членове на Атинската династия открили, че Орион е още жив, те се опитали да го убият, докато още бил малък. За да защити сина си, бащата на Орион — Дедал – бе убил един от членовете на семейството си и бе станал Прокуденик, което означаваше, че в продължение на години преди Фурните най-сетне да бъдат надвити Орион не можеше дори да се доближи до Дедал, без да почувства влиянието на Фурните и да изпита желание да убие родния си баща. А баща му – да изпита желание да убие него.

Сякаш това не беше достатъчно лошо – всички бяха ужасени, че Орион ще се превърне в онзи свръхлош тип, Тиранина. Пророчеството гласеше, че Тиранинът ще се появи, ако кръвта на Династиите се смеси, а Орион беше син на две различни Династии. Предполагаше се също и че Тиранинът е способен да превърне всички градове на простосмъртните в руини. Като Земетръсец, Орион пасваше и на това описание.

Всички Потомци се бяха опасявали от Тиранина преди Троянската война. Както си спомняше Хелън, Троянската война бе започнала не заради една невярна съпруга с красиво лице, която избягала с красив принц, а защото останалата част от света вярвала, че Елена и Парис са създали Тиранина. Потомците нямаше да се спрат пред нищо, за да убият Тиранина – тогава и сега. Единствената причина Орион да е още жив, беше че не бяха сигурни, че той наистина е Тиранинът.

И тъкмо това безпокоеше Хелън най-много. Богините на Съдбата бяха жестоки към Потомците като цяло, но Орион беше преследван, изоставен без грижи, гонен и възприеман със страх още от малко момче и не бе сторил нищо на никого. Сякаш в мига, щом се бе родил, бе изтеглил късата сламка и Богините на Съдбата бяха настроили целия свят против него. Толкова ужасно лош късмет се струваше на Хелън нещо неестествено, дори за Потомък. Какво бе сторил, за да заслужи мъченията, които бе преживял? А Хелън беше напълно сигурна, че Орион е бил буквално изтезаван. Представи си ужасяващите белези по иначе великолепното му тяло и сърцето й отново се разби.

Орион погледна надолу към гърдите на Хелън, когато в нея избликна нежност към него. Беше неописуемо интимно и – Хелън трябваше да признае – истинска тръпка да бъде толкова открита пред някого.

– Довечера – изрече той с дрезгав глас, тактично отклонявайки поглед, сякаш Хелън внезапно се беше оказала гола. В известен смисъл наистина беше и двамата го знаеха. Хелън свенливо скръсти ръце на гърдите си. Той се отблъсна от стената и се изправи, докато застана в цял ръст над нея. Хелън отново бе зашеметена да открие колко едър е Орион. Може би това беше още една причина всички да се боят от него. Бе грамаден. – Искам да те заведа там довечера. Преди да се наложи да се върна в училище утре.

Хелън за малко не се засмя, а после се възпря, когато си спомни, че нейното училище бе това, което беше разрушено в метежите на Хелоуин, а не неговото. След всичко случило се Орион още трябваше да се преструва, че е нормален младеж, който посещава подготвително училище, пише си домашните и му пука какво мислят за него другите хлапета. Струваше й се толкова абсурдно, но никой не можеше да каже със сигурност какво ще се случи в бъдеще. Той просто гледаше да се погрижи за всичко.

След голямата среща на Династиите, която трябваше да се състои в някакъв момент през следващите няколко дни, Орион можеше да е принуден отново да се укрие. Може би на Хелън и Лукас също щеше да им се наложи да се скрият. Тримата бяха отговорни за нарушаването на Примирието и беше възможно да им се наложи да бягат, за да спасят живота си, ако другите Потомци се обърнеха срещу тях. Или пък да са принудени да се справят с боговете.

– Къде отивате?

Орион и Хелън подскочиха при неочаквания звук. Касандра се появи от сенките, промъквайки се безшумно, с немигащи очи. Хвърли поглед от Орион към Хелън, а после — към входната врата, пред която стояха.

– Отиваш ли си? – унило попита тя Орион.

Очите на Касандра бяха големи и лъскави в сумрачния коридор, като две неподвижни езерца от дълбока вода в сенчеста гора. Разсеяна от странно блещукане, Хелън погледна надолу към гърдите на Касандра. Едно-единствено сребристо кълбо привлече погледа й. Като пълна луна през зимата, то висеше в среднощно тъмната вътрешност на мъничкия гръден кош на Касандра и сияеше в призрачносин цвят, който танцуваше по бледите й бузи.

Самотно като камък в космоса, помисли си Хелън, взирайки се в кълбото. Това е сърцето й.

Когато погледна към Орион, очаквайки да го види съсредоточен върху сребърния проблясък от същината на Касандра, Хелън шокирано го видя да се усмихва щастливо – възможно най-слънчев и светъл. Сякаш мразът, който Хелън видя в Касандра, беше невидим за Орион.

– Хей, котенце – каза Орион, като се наведе и се ухили на Касандра.

Касандра не възрази на прякора, който й беше дал. Всъщност, изглеждаше, че й харесва, което беше напълно озадачаващо. Тя се усмихна на Орион и сребристата светлина в гърдите й се разля навън във вълнист танц по лицето й, надолу по ръцете й и навън към краищата на сплетената й коса.

– Каза, че ще поостанеш. – Погледът на Касандра бе прикован в Орион. – Каза, че ще ми направиш звънче.

Орион отметна глава назад и се засмя; белите му зъби проблеснаха в сумрачното антре:

– Вече го направих. Но няма да те насилвам да го носиш, ако не ти харесва.

Той измъкна от джоба си дълга, искряща, гладка като коприна пурпурна преплетена връв. Беше обсипана с миниатюрни камбанки, по-дребни от слънчогледови семенца. Очите на Касандра светнаха.

– Харесва ми – каза тя въодушевено.

– Никога преди не съм чувал за коте, което настина да иска да носи звънче – каза Орион с комична гримаса. Направи знак на Касандра да протегне китката си и когато тя го направи, започна да увива дългата връв отново и отново, при което образува многопластова, звънтяща ръкавица.

– Наистина е прекрасно – възкликна Хелън, когато Орион започна да връзва на възел гривната към китката на Касандра. Материалите бяха прости, но крайният резултат беше изненадващо стилен. На самата Хелън й се искаше такава гривна. – Кога успя да я направиш?

– О, нали знаеш. Тук-там – отвърна той със загадъчна усмивка, с поглед, съсредоточен върху задачата. – Правех бижута за туристите едно време, когато скитосвах из Индия и Тибет. Просто за да изкарам някоя пара. Станах добър в правенето на такива неща. – Той свърши с връзването на гривната и пусна китката на Касандра.

– Кога си бил в Тибет? – попита Хелън, изненадана и малко обзета от завист. Винаги беше искала да отиде там.

Орион прикова очи в нейните, здраво стиснал устни. Хелън хвърли поглед надолу към гърдите му, но той правеше онзи номер с отмъкването на цветовете, преди Хелън да може наистина да ги види.

– Ще поговорим за това, когато излезем довечера – рече той накрая.

– Добре. Но трябва да ме научиш на онзи прикриващ номер със завихрянето, иначе не отивам никъде с теб – каза тя, като посочи първо към гърдите му, а после към своите. — Тук съм в наистина неизгодно положение.

– Значи наистина си тръгваш – попита неспокойно Касандра, като се обърна към Орион. – Вие двамата на среща ли излизате?

– Не точно – каза Орион, взирайки се в Хелън със загадъчна усмивка. Хелън нямаше представа какво е намислил, затова просто сви рамене.

– Не заминаваш задълго, нали? – настоя Касандра; в гласа й се прокрадна отчаяна нотка.

– Няма начин – отвърна Орион. Хвана игриво ръката й и я разтърси, при което звънчетата на новата й гривна прозвънтяха за миг. – Ще се върна, преди да се усетиш.

– Хубаво – каза Касандра, изричайки думата като въздишка на облекчение. Забеляза Хелън да я наблюдава внимателно и изправи рамене. – Хектор каза, че т-трябва да се държим заедно. М-мисля, че е прав.

Да я убиеха, Хелън не можеше да си спомни Касандра да е заеквала някога преди и се запита дали беше прозряла нещо за излизането й с Орион. Може би за тях бе твърде опасно изобщо да напускат имението на семейство Делос? После Хелън си спомни, че Касандра не беше направила дори едно-едничко пророчество от цели дни насам. От Хелоуин насам, помисли си Хелън.

Преди да успее да я попита дали това е нормално, Касандра се обърна рязко и се плъзна надолу по коридора.

– Като говорим за Хектор... – каза Орион, напълно несмутен от странното поведение на Касандра. – Вероятно би трябвало да отида да го взема. Не може да се шляе наоколо точно сега, когато се предполага да се спотайва, независимо колко се е поболял от любов.

– Да – измънка Хелън, все още мислейки за Касандра. Ако Орион можеше да вижда сърцата, как не можеше да види колко различна е тя в близост до него? Хелън реши, че сигурно си въобразява.

– Добре ли си? – попита Орион, докосвайки леко ръката й. Загрижеността му за нея само доказваше предположението й. Ако Орион не го забелязваше, тогава не беше възможно нещо да става вътре в Касандра – тя си беше просто едно странно момиче, а Хелън трябва да бе изтълкувала погрешно онова, което видя.

– Да, предполагам – махна с ръка тя, като пропъди мислите си и му се усмихна. – Върви да вземеш Хектор. Довлечи този тъпак обратно тук, ако се налага.

– Вероятно е в океана. Обича да плува, когато е разстроен. Не би трябвало да ми отнеме много време – каза той, а после се вгледа внимателно в нея. – Сигурна ли си, че ще си добре?

– Да. Не се безпокой за мен.

Ъгълчетата на устата на Орион се повдигнаха в едва доловима усмивка.

– По-лесно е да се каже, отколкото да се направи. – Той се наведе през няколкото сантиметра, които ги деляха, и лекичко докосна с устни нейните. – Ще се върна скоро – прошепна и се обърна да си върви, преди Хелън дори да успее да отвърне на целувката му.

Мат можеше да почувства как неговите воини се приближават. Бяха обвързани помежду си чрез кръвни клетви и се усещаха взаимно, сякаш различни крайници на едно и също тяло.

По някое време през следващите няколко дни войските му щяха да пристигнат на този бряг с кораби, повтаряйки като ехо плаването, което бяха предприели преди хиляди години, за да поискат троянската Елена. Мат потърси с поглед наближаващите им мачти от брега. Останките от тази някога велика армия бяха започнали пътуването си в мига, щом кинжалът се бе озовал в избраната ръка, но понеже бяха разпръснати по всички части на земното кълбо, щеше да им е нужно време да достигнат този бряг.

Най-сетне, след толкова много хилядолетия, те щяха да се съберат отново с преродения си господар. И с кинжала, върху който всички се бяха заклели да пожертват живота си.

Именно заради кинжала, вълшебният дар на среброногата Тетида за единствения й син, всички те бяха обречени да живеят, докато загинат в битка за неговата чест и слава.

Не бяха извадили късмет.

Почти непобедимият им господар бе загинал, преди да имат шанс да умрат за него, но клетвите им още ги обвързваха. Не можеха да умрат от старост, от болест или от сломено сърце, независимо колко ужасно се отнасяше светът с тях. Можеха да умрат само в битка и повечето от тях бяха загинали. Не бе останал никой, освен най-силните – онези, най-предани на господаря си и на дадения от него обет да убие Тиранина.

Само трийсет и трима, всичко на всичко.

Но Мат знаеше, че трийсет и трима три хиляди и триста годишни мирмидонци са достатъчни да подпалят света.


5


Хелън се бе надвесила над баща си и го гледаше как диша. Всяко повдигане и спускане на гърдите му беше дълго и мъчително. Близнаците я увериха, че по тялото му не са останали наранявания, които те да лекуват – но по някаква причина Джери просто не можеше да остане в съзнание. Сякаш бе много уморен. Казваха, че може би просто има нужда да си почине, но ако случаят беше такъв, на Хелън не й се струваше логично баща й да не е в състояние физически да остане буден за повече от няколко мига.

Хелън се опита да определи какво изпитва, но когато се запита как се чувства от факта, че баща й все още е в такава лоша форма и че никой не знае какво да прави по въпроса, умът й започна да се лута.

Непрестанно изникваха разсейващи мисли – като например как ли се справяха Луис и децата му, след като Автомедонт ги бе наранил, как оцеляваше магазинът след метежа, и дали някой беше нагледал къщата на баща й да се увери, че не е опустошена. Всички тези мисли бяха съвсем логични, но не бяха онова, което би трябвало да си мисли, когато баща й се бе вкопчил в живота със сетни сили.

Тя седна в креслото до леглото и се зачуди какво й става. Как може да е толкова разсеяна в подобен момент? Забеляза, че кракът й подскача нагоре-надолу и сложи ръка на коляното си, за да го укроти, но не се получи. Готова всеки миг да изскочи от кожата си, Хелън се изправи и закрачи.

– Още няколко стъпки и ще пробиеш дупка в пода – обади се меко Лукас от прага. Хелън се завъртя и застана с лице към него, стисвайки юмруци. Не беше в настроение за емоционален сблъсък и поне веднъж й се искаше Лукас просто да се махне.

Той се облегна на рамката на вратата и очите му пробягаха бързо по Хелън. Отправи й една полуусмивка, като посочи с глава през рамо:

– Ела – каза рязко.

– Къде? – попита предизвикателно Хелън. Скръсти ръце и го погледна гневно.

– Долу в клетката – изстреля той в отговор, без изобщо да се смути от погледа, който тя му отправи. Отблъсна се от рамката на вратата, прекоси стаята и бавно тръгна към Хелън. Когато стигна до нея, хвана китките й, разплете скръстените й ръце и ги раздели. Пристъпи по-близо, докато почти опря в нея. – Трябва да удариш нещо.

Хелън отвори уста да възрази и веднага я затвори отново. Лукас имаше право. Да вижда баща си в това състояние, я караше да се чувства безпомощна и безполезна. Беше свикнала тя да е тази, която трябва да води всички тежки битки, но в тази битка не беше впримчена тя, а баща й. И не можеше да направи нищо, за да му помогне.

Имаше нужда да набъхти нещо или някого – каквото и да е, за да освободи вбесяващото напрежение, което изпитваше, като седеше и гледаше отстрани, докато баща й се бореше. Лукас знаеше това, защото я познаваше. Хелън отпусна ръце. Хълбоците й се поклащаха леко към него, като предизвикателство.

– Да вървим – каза тя, с глас, жужащ дълбоко в гърдите.

Един мускул на челюстта на Лукас се присвиваше и отпускаше, когато стисна зъби. От кожата му се излъчваха топли вълни, сякаш кръвта му кипеше. Хелън можеше да усети мириса му – на печащ се хляб и пресен сняг, топлина и студ, слънчева светлина и мрак – всички противоположности, които би трябвало да се изключват взаимно, но които някак съумяваха да съжителстват в Лукас. Хелън затвори очи и безсрамно го вдиша.

Лукас се отдръпна. Дръпна грубо ръката й и рязко я изтръгна от магията. Хелън наистина се вбесяваше, когато той се разпореждаше така с нея и не се съмняваше, че той също го знае. Изтръгна китката си от хватката му и го блъсна към стълбите. После се втурна след него, докато той я водеше през къщата и надолу към клетката за борба.

Щом стигнаха стъпалата към мазето, започнаха да смъкват дрехите си. Никакви обувки, никакви бижута, никакви колани, никакви твърди или остри предмети не бяха позволени в клетката, но те не можеха да си правят труда да облекат по-меки екипи, за да заменят онова, което трескаво свлякоха от себе си. Всеки път щом Хелън свалеше поредната част от облеклото си, всичко, за което можеше да мисли, бе колко много й се иска да се нахвърли бясно върху него.

Навалицата от „други“ нейни превъплъщения в ума й влоши положението. В повечето й спомени той беше „забранена територия“ за нея, съвсем близо, но недосегаем, отново и отново. Бе толкова вбесена, че вече не й трябваха Фуриите, за да й се иска да го убие. А от звука на раздираща се тъкан, когато той рязко смъкна ризата си, и плясъка на кожа, когато издърпа колана си от гайките на джинсите, й беше ясно, че на Лукас му бе дошло до гуша от невъзможното им положение точно толкова, колкото и на нея.

Докато стигнат до ринга, и двамата бяха толкова надъхани, че едва затвориха вратата на клетката, преди да започнат да се удрят.

Началото сложи Хелън. Замахна с десен прав и удари Лукас в лицето. В последната секунда той отби по-голямата част от удара и подкоси краката й, опитвайки се веднага да пренесе схватката на пода, специалитета му.

Тя се претърколи и скочи преди той да успее да я улови изпод тялото си, и отново замахна. Той вдигна ръце да я блокира, отнесе още няколко удара, докато я притегли в клинч, после я отблъсна назад към верижната ограда. Подпря с рамо гръдната й кост, изкарвайки въздуха от дробовете й, докато стискаше здраво ръцете й.

– За какво си говорехте с Орион в коридора след закуска? – изсъска той в ухото й.

– Кой каза, че сме говорили? – Каза го нарочно, за да го жегне, и ходът свърши работа. Болезнено изражение премина по лицето му и Хелън се възползва от шанса да отскубне едната си китка от хватката му и да го удари в стомаха.

Лукас изпъшка и се хвърли надолу, за да измъкне крака й изпод тялото. Тръшна Хелън на рогозката и, разделяйки със сила бедрата й, се намести между тях. Тя зае отбранителна поза под него – обви здраво крака около кръста му и стисна силно, за да му пресече въздуха.

– Чух ви да говорите – изръмжа той през стиснати зъби. Използваше цялата си сила да притиска ръцете й надолу. – А е малко трудничко да говориш, когато езикът ти е в нечия уста.

Тя го изгледа гневно, без да отговори на въпроса му.

– Кажи ми какво му каза, Хелън! — изкрещя той в лицето й.

Ако това беше схватка по кеч, онзи, който беше отгоре, щеше да заблъска човека отдолу, в движение, наречено „мели и мачкай“. Но Лукас не я удари. Всъщност Хелън осъзна, че макар бузата му да бе натъртена и от порязването над окото му да течеше кръв, той не бе замахнал нито веднъж към нея. Правеше това заради нея, за да може тя да изразходи раздразнението си. Опитваше се да й помогне.

Когато осъзна това, гневът й се изпари и тя притихна. Не бе нужно да вижда през гърдите му, за да знае колко много я обича. Той постоянно го доказваше с факта колко много гадости беше готов да поеме.

– Мога да виждам емоциите, както умеят някои членове от Римската династия, и нямам представа защо – призна тя с въздишка на раздразнение. Лукас се втренчи в нея със зашеметено изражение, докато тя се мъчеше да продължи: – И не казах това на Орион, но мисля, че мога и да контролирам сърцата на други хора.

– Давай нататък – подкани я той, когато тя отново направи пауза.

– Накарах полицая, който пазеше Анди, да ни пусне в стаята й – и той дори не ни попита за имената. Отначало просто си мислех, че е заради цялата тази история с „лицето, заради което потеглили хиляда кораба“. Понякога се случва с мъжете. Но колкото повече мисля за това, толкова повече се убеждавам, че не е било така. Направих нещо на сърцето му. Струва ми се нередно да причиня това на някого.

– Хм. – Лукас я пусна бавно и се отпусна на пети, мръщейки се.

Хелън седна и разтри натъртените си китки, чакайки го да сподели какво се върти в главата му.

– Погледни ме – внезапно каза той, наведе се към нея и прикова очи в нейните. – Ти си единственото момиче, което съм целувал.

– Лъжец – изрече Хелън толкова бързо, че почти го прекъсна. Той й се ухили светкавично, после се вгледа спокойно в нея.

– Откъде знаеш, че лъжа?

– Отделно от факта, че съм напълно сигурна, че си правил дяволски много повече от това просто да целуваш други момичета? Предполагам, че нещо не беше както трябва в гласа ти. Освен това едно чувство, сякаш...

– Сякаш си изгубила нещо. И имаш нужда да го намериш. – Тя кимна, съгласявайки се. Той се взря безизразно в нея за миг. – Ти си Търсач на истината, Хелън. Можеш да чуваш лъжите.

– Но как?

– Кръвта ни — каза той, кимвайки сякаш можеше да чуе истината в собствените си думи. – Когато ти, Орион и аз сключихме кръвна връзка, ти си поела част от талантите ни чрез нашата кръв. Не съм забелязал никакви нови таланти в себе си, а мисля, че Орион също не е или щеше да го спомене, докато оздравявахме заедно. Ти обаче очевидно имаш нещо и от двама ни. Взела си таланта на Орион да контролира сърцата и моята дарба да разпознавам лъжите. — Той наклони глава на една страна. – Може би си взела дори повече от това – прошепна на себе си, все още опитвайки се да смели наученото. Хелън се втренчи в него.

– Защо? Защо ми се случва това? — попита тя изплашено. – Последното, което ми трябва, са още сили.

– Още не знам. Но ще открия – обеща той.

– Ти откриваш всичко – промърмори тя с възхищение.

– Ти откри от коя река трябва да пият Фуриите. Не аз.

– Да, но ти ми помогна. Винаги помагаш. – Мразейки сантиметрите студен въздух помежду им, тя се плъзна по-близо до него, болезнено давайки си сметка, че и двамата са по бельо.

Голите му рамене се извиха към нея, а брадичката му се наклони надолу, за да се изравни с устата й. С новия си талант Хелън можеше да види как златисти облаци избликват от кожата му в стремителни струйки, а ниско в корема му потрепва топъл огън. Лукас протегна ръка към нея, устните му се разделяха, очите му се затваряха.

Той спря. Блестящата златиста мъгла, която ги обгръщаше, застина във въздуха, втвърди се и падна на земята на ситни късчета. Светлосините очи на Лукас потъмняха, когато сянката се плъзна в тях и угаси вътрешната му светлина.

– Ето затова би трябвало да идваш и да говориш с мен, когато си объркана, Хелън – каза той мрачно и се отдръпна назад. – Независимо какво става между теб и Орион, аз винаги ще съм тук да ти помогна да оправиш проблемите си. Дори ако това означава, че трябва първо да ми нариташ задника. – Той се извърна, избърса кръвта от окото си и я тръсна на рогозката.

– Боли ли? – Хелън преглътна и се сдържа да посегне и да докосне раната му – всъщност се възпря да се надвеси напред и да се хвърли на шията му.

– Не – отвърна той, като поклати глава. – Не и в сравнение с останалото.

Хелън остана на ринга дълго след като Лукас си тръгна. Започна да й става студено, както седеше на рогозката само по бельо и накрая се насили да се изправи и да намери дрехите си. Опитваше се да открие тениската си с джинси в едната ръка, когато чу вратата да се отваря.

– Защо си почти гола? – изкрещя Хектор от върха на стълбите.

Хелън дори не си направи труда да подскочи или да се смути. Бе просто Хектор, който се връщаше точно в най-неподходящия момент да се заяжда с нея, както обикновено. Най-сетне тя разбра свадливите си, но въпреки това изпълнени с дълбока загриженост отношения с Хектор. Не бяха точно като между брат и сестра и никога не са били.

Някога Хелън бе омъжена за този човек и според откъслечните й смътни спомени никой от тях не се беше чувствал твърде щастлив от този факт, макар че бяха положили всички усилия да се получи. Един вид, все едно да си трайно прикован с белезници към някого, когото обичаш, но който освен това наистина те вбесява.

– С Лукас се скарахме – каза Хелън, преценявайки, че е по-лесно просто да го каже, вместо да кара Хектор да измъква истината от нея. Хектор слезе по стълбите, докато Хелън припряно нахлузваше джинсите си.

– А-ха. И на дрехите ти им стана толкова кофти от цялото заяждане и пъшкане, че скочиха от тялото ти и побягнаха?

Хелън трябваше да се засмее на това.

– Не. Най-накрая решихме за разнообразие да се намлатим взаимно физически, вместо само емоционално. – Тя посочи с брадичка към ринга, докато закопчаваше ципа си.

– Странно, но не изглеждаш пребита. Разчорлена – да. Пребит? Не – каза гой, като повдигна вежда и й подаде тъмния пуловер с шпиц-деколте. Хелън пренебрегна непристойната му забележка. Взе топлата си дреха и с радост я навлече, а после погледна внимателно Хектор.

– Как я караш? – попита тя остро.

Хектор сви рамене и се извърна, отправяйки се към една от боксовите круши.

– Добре съм. Не знам защо вие с Орион толкова сте се загрижили за Анди.

– Толкова си самоуверен – подметна Хелън, но не грубо, и го последва. Застана от другата с грана на крушата и я задържа стабилно, за да може той да я удари. – Криеш се тук долу. Също като мен.

Хектор започна да бъхти крушата, като отначало я удряше без особено въодушевление. Бавно набра сила. Движейки крака, докато той изпробваше няколко комбинации, Хелън наблюдаваше как лицето на Хектор стана сурово и доби изражението на истински боец.

Не, нещо повече от това, помисли си тя. Той е воин, излязъл направо от някоя легенда.

В мига щом мисълта мина през ума й, тя видя как поведението му изгуби цялата си ярост и нещо уязвимо и тъжно се появи и усмири неспокойното му тяло.

– Тя не може дори да ме гледа, Хелън. Момичето, единственото момиче, което наистина някога ме е разтърсвало – а аз я ужасявам. – Той отпусна юмруци и се притисна към крушата, с лице към Хелън. – Бих могъл да го понеса, ако ме мислеше за идиот или за прасе. Накрая щях да й докажа, че не съм. Но страх? – Той поклати глава. – Нямам шанс. Не мога да я преследвам, защото така е правил той. Единственото, което мога да направя, е да стоя далече от нея, както тя ми каза да направя. Проблемът е... че не знам дали мога да направя това.

– Да, знам какво имаш предвид – тъжно отвърна Хелън, обгръщайки другата страна на торбата.

– О, каква ирония, нали? – Пошегува се той, а после внезапно се намръщи. – Но ти имаш други възможности.

– А ти – не? – засмя се Хелън. – Или просто работата е там, че вече си спал с абсолютно всяко привлекателно момиче на света и не е останало нито едно?

– Сериозно говоря – Хектор вече не се усмихваше. – Изпитваш ли нещо към Орион, или е като с теб и Мат? Твърде добър приятел ти е?

– Не, нещата определено не са такива. – Тя се замисли за онова, което й бе разкрил Морфей – че в някои отношения тя може би желае Орион дори повече, отколкото желае Лукас. – Наистина изпитвам привличане към Орион.

– А държиш ли на него?

– Много.

– Тогава му се обречи. – Хектор погледна Хелън напълно открито. – И двамата те чакат да направиш избор. И никой от вас няма да продължи нататък, докато не го направиш. Ти, Хелън. Ти трябва да направиш този избор.

На Хелън й се искаше да изкрещи: „Лукас!“, но си представи отвратения поглед, който знаеше, че ще й отправи Хектор, задето предпочита братовчед си пред Орион. Преглътна името.

– Направих го – изрече тя с повече убеждение, отколкото изпитваше. – Направих го – повтори.

Хектор се ухили иронично:

– Първият път, когато каза: „Направих го“, звучеше доста правдоподобно. Вторият... Не чак толкова.

– Какво ще правя? – изпъшка тя в отговор, като удари чело в боксовата круша. – Чувствам се като топка за пинг-понг.

– Мисля, че и двамата имаме нужда да се измъкнем оттук и да направим нещо полезно. – Той я хвана за врата в престорена мъртва хватка и я поведе към стълбите. – Хайде, принцесо. Да идем да видим дали магазинът на баща ти още си е на мястото.

Натовариха малко допълнителен дървен материал от бараката, комплект инструменти и кутия гвоздеи отзад в пикапа на Хектор. След кратък спор дали е редно той да рискува да го видят, или не, стана очевидно, че ако не излезе от къщата, която в момента подслоняваше Анди, той и бездруго щеше да хукне с крясъци по улиците, затова Хелън неохотно се съгласи. Въпреки това тропна с крак по въпроса кой да шофира. Седна на волана за пътуването покрай къщата си, за да се увери, че всичко е наред, а после продължи към Новинарския магазин, докато Хектор се криеше отзад.

Той остана скрит в магазина, смитайки стъкла и отломки, останали от безредиците, докато Хелън изнесе отпред стълбата от склада и започна да заковава дъски върху изпочупените прозорци. Това бе депресираща задача. Всеки път, щом се огледаше наоколо, си напомняше, че магазинът можеше да бъде ремонтиран, но никога повече нямаше да е същият. Не и наистина. Когато се покатери на една стълба и започна да заковава с дъски разбитите предни прозорци, осъзна, че някои неща си остават малко разбити завинаги – дори и ако са били поправени.

Вглъбена в мислите си, Хелън не забеляза, че някой се бе приближил зад нея на тротоара.

– Знаеш ли какво? Ако тази дъска беше още малко по-крива, щеше да се извие на другата страна и да бъде права като стрела – каза Орион зад нея, сякаш изпълнен с благоговение при откритието точно колко ужасно се беше справила. – Да не си пияна?

Раменете на Хелън се затресоха от смях.

– Не! Не съм правила това никога преди!

– Очевидно. – Той вдигна ухилено лице към нея и й направи знак да слезе от стълбата. Смеейки се, тя се смъкна долу и застана до него. – Още ли си с два палеца? – попита той, оглеждайки ръцете й. Взе чука от нея, сякаш инструментът можеше да я ухапе. – По-добре дай това на професионалиста.

– Професионалист, а? – Хелън не се съмняваше в това. Беше надникнала в шофьорската му книжка, когато случайно му отмъкна якето и портфейла, и знаеше, че той има разрешително за работа с тежки машини.

– Работил съм на някой и друг строеж. Построил съм няколко къщи – каза той с лукава усмивка на лицето, сякаш беше правил доста повече от това.

– Майстор на бижута, дърводелец... наистина те бива за всичко – усмихна му се тя.

– Да. За всичко, от което идва добра отплата – добави той със свенлива усмивка.

– Хей, ти си син на Афродита. Могъл си да избереш лесния изход. Да нацупиш тези красиви устни към някоя богата жена и да я накараш да се влюби в теб толкова лудо, че просто да е принудена да ти подари диамантена мина или нещо от този род. – Хелън му се ухили. Обожаваше начина, по който той винаги омаловажаваше талантите си – и то не само тези на Потомък. – Но не си. Работиш за парите си.

– За всичките пет долара – каза той и завъртя очи.

– Един честно спечелен долар може и да не е в състояние да купи нещо повече от един нечестно изкаран, но винаги ще струва повече. Особено за мен – отвърна тя сериозно. Орион беше човек, пробил сам път в живота си, точно като баща й, и тя уважаваше най-много у него именно това качество, защото достойнството му бе нещо, което си бе спечелил, а не нещо, с което бе роден.

– Хей, Орион! Прояви малко дързост, мятай я на рамо и я отмъкни, както се полага на мъж, за бога! – провикна се Хектор отвътре. Орион се присви от неудобство и си размени измъчен поглед с Хелън.

– Подходът на пещерния човек – прошепна той затворнически на Хелън. – Всъщност не е в стила ми.

– Ах, Хектор. Нашият симпатичен грубиян – отвърна Хелън тихо. Двамата доближиха глави, докато се кискаха приглушено.

– Целувка. Целувка. Целувка – припяваше Хектор, надничайки към тях между разкривените дъсчици над счупения прозорец.

– Може ли да те водя на всичките си срещи? – обърна се Орион към Хектор, като пляскаше с ръце от престорено вълнение.

– Разбира се, мой човек! Ще ти помогна да се справиш с цялата история – отвърна Хектор, лукаво ухилен. – Първо, вземаш момичето и го сграбчваш за...

– И точно затова толкова се радвам, че тестостеронът не е заразен – каза Хелън високо, прекъсвайки Хектор. Тя избута Орион нагоре по стълбата, за да оправи кашата, която бе забъркала, и влезе вътре да помогне на Хектор да свърши с почистването.

Някак, въпреки цялото размотаване, успяха да заковат с дъски, преметат и освободят от всички гниещи нетрайни продукти целия магазин. От време на време сред разбитите отломки Хелън се натъкваше на някоя лична вещ – безформена скулптура от макарони, изобразяваща изречението „ОБИЧАМ ТАТКО“, която бе изработила в забавачницата, безумно грозно, тежко като подкова глинено гърне, което бе направила за Кейт, когато се опитваше да се научи да обработва глина с грънчарско колело в първи курс, и куп награди за второ място от състезания по бягане.

Най-лошото от всичко бяха снимките. Убийствено беда види счупените рамки и разбитите стъкла, които се врязваха в снимките, съсипвайки ги. Някои от фотографиите висяха в магазина още откакто беше малка. Беше ги виждала всеки ден, и докато изхвърляше повечето от тях в боклука, болезнено ясно си даде сметка, че няма да ги види никога повече.

Всеки път, щом се натъкнеше на някоя от тези заредени с емоции вещи, Хелън забелязваше, че Хектор или Орион пускат някоя шега или правят нещо глупаво, за да я изтръгнат от потиснатостта. Знаеше какво са намислили, но това само правеше непохватните им усилия да я ободрят още по-трогателни.

Те знаеха, че не става въпрос наистина за загубата на някакви си вещи. Когато Орион и Хектор се правеха на шутове, за да я разсеят, не можеше да мисли твърде много за онова, което наистина я тревожеше – че баща й изглежда не се подобряваше. Да изгуби снимките, макаронената скулптура и отблъскващия опит за грънчарско изделие бе нищо в сравнение със страха, който изпитваше, когато си представяше баща си да лежи в безсъзнание в леглото. Защо не можеше да се събуди?

Искаше й се да каже нещо и на двамата, да им благодари, задето й помагат да се справи с това, но знаеше достатъчно за тях, за да си държи устата затворена. Хектор щеше само да започне да й подмята разни закачки, ако се разкриеше напълно искрено пред него, а Орион вече знаеше колко е признателна, защото можеше да прозре право през нея – буквално. Затова Хелън запази в ума си мисълта за часовете, които прекараха в ровене из опустошеното й детство, знаейки, че никога не би могла да им се отплати истински за онова, което направиха за нея.

– Значи... Хектор ще върне пикапа – каза Орион, прекъсвайки тъжните мисли на Хелън. – Сам.

– А? – каза Хелън вцепенено. – Не, Хектор не бива да шофира. Не може да го виждат.

– Няма. Сега е твърде тъмно. Никой няма да ме познае – заяви Хектор. – И мога малко да замъгля силуета си, ако се натъкна на приближаващи срещу мен фарове – което вероятно няма да стане.

Хелън се огледа наоколо и забеляза, че той има право. В някакъв момент, когато не беше внимавала, слънцето беше залязло. Беше нощ и улиците бяха безлюдни. Не бяха мнозина онези, които се осмеляваха да излязат от къщите си от метежите насам. Остров Нантъкет вече приличаше на призрачен град.

– Добре, предполагам, че си прав. Благодаря, че ме спаси днес – каза Хелън на Хектор, като го прегърна. Спря се, преди да се размекне напълно и да каже нещо, което той щеше да намери за непростимо сантиментално.

– Забавлявай се довечера, принцесо – отвърна Хектор с необичайно мек глас, докато я пускаше. Той погледна към Орион и кимна веднъж, а после се обърна да си върви без нито една шега или иронично подмятане.

Хелън свенливо хвана Орион за ръка, знаейки, че Хектор току-що им бе дал това, което в ролята му на благовъзпитан придружител се равняваше на пропуск за отсъствие от часовете от Хърги. Независимо какво правеха двамата тази нощ, можеха да са сигурни, че Хектор няма да им потърси сметка за това.

– И така – тя вдигна поглед към Орион. Внезапно гърлото й пресъхна и тя преглътна. – Каза, че искаш да ми покажеш нещо?

– Да – отвърна той, прехапвайки долната си устна, сякаш съжаляваше за това. – Обаче ти прекара тежък ден. А това, което искам да ти покажа, не е точно въодушевяващо.

– Е, сега вече трябва да ми покажеш – Хелън направи широк жест с ръка, за да обхване целия магазин. – Не може да съм единствената, чийто живот е тотално отвратителен.

Орион се засмя, показвайки белите си, остри зъби. Притегли Хелън плътно, притискайки я към гърдите си. Смехът бързо изчезна и той я целуна по слепоочието, едва докосвайки челото й с долната си устна, когато настроението му се промени. Част от Хелън си даваше сметка, че той я бе притеглил към себе си по две причини. Първата бе, че искрено искаше да я прегърне, но го правеше главно за да не може тя да види какво става в сърцето му.

– Повярвай, не си единствената, чийто живот е тотално отвратителен – прошепна пресекливо.

– Е, покажи ми тогава. – Хелън се дръпна назад и го погледна в очите. – Бяхме заедно до ада и обратно, Орион. Какво може да е по-тежко за преодоляване от това?

Ъгълчетата на прекрасната уста на Орион се извиха нагоре в печална усмивка:

– Семейството – отвърна той. Хелън си спомни колко тъжен ставаше Орион всеки път, щом някой споменеше баща му, Дедал. Знаеше, че там се крие дълбока, мрачна история.

– Баща ти.

– Не – каза той, като я пусна и тревожно извърна поглед. – Може би това е лоша идея.

– Хей, летял ли си някога? – попита тя бързо. Орион я изгледа озадачено, сякаш беше напълно зашеметен, каквото бе точно намерението на Хелън. – Нямам предвид със самолет – поясни тя. – Някога летял ли си, както летя аз?

– Не. Никога.

– Искаш ли?

– Това е най-щурото и диво нещо, което съм изпитвал! – изкикоти се Орион.

– Шттт – сгълча го Хелън със затворени очи. – Спри да мърдаш. Тежиш сигурно три пъти колкото Клеър. – Опитваше се да не се усмихва при звука на несдържана радост в гласа на Орион, но той правеше това почти невъзможно. Беше възхитителен, когато се развълнуваше. Трябваше да го разсее, за да може самата тя да се съсредоточи. – Идва ли някой?

На Орион му отне един миг да погледне нагоре и надолу по уличката зад Новинарския магазин, където стояха, обвили ръце един около друг.

– Всичко е наред.

Хелън почувства дъха му върху челото си, когато той отново насочи поглед към сведената й глава и затворените очи. Беше топъл и сладък, и пресекваше леко, когато той го изпусна развълнувано. В ума си тя почти разполагаше с всичките му мерки – точната пропорция на кожа, кръв и кост, която безконечно падаше към центъра на Земята. Тя посегна с онова свое друго сетиво, онова, което освобождаваше гравитацията, и го уголеми, докато то се плъзна около едрото тяло на Орион.

– Гъдел ме е! – ахна той, ръцете му, сключени около кръста й, я стиснаха здраво.

– Шттт! – повтори тя, съсредоточавайки се с усилие. И тогава го почувства. Тялото му внезапно се намести в ума й. – Получи се – прошепна тя тържествуващо.

Да освободи земното му притегляне не й костваше усилие, след като бе проумяла формата и тежестта му. Тя отвори очи, за да може да гледа лицето на Орион, докато се издигаха във въздуха и кръжаха сред облаци, сияещи в бяло-виолетово от звездната светлина. Орион имаше едно от онези лица, които постоянно я изненадваха. Точно когато си мислеше, че започва да свиква с факта колко ослепително красив е той, тя виждаше на лицето му ново изражение и огромна част от нервната й система блокираше.

– Е, къде отиваме? — попита го тя с глас, по-овладян, отколкото си мислеше. – Каза, че искаш да ми покажеш нещо.

Той откъсна очи от гледката и погледна Хелън; лицето му посърна.

– Хелън – поде той, зашеметен.

– Не, сериозно говоря, Орион – прекъсна го тя твърдо. – Съгласяваш се да летиш с мен, макар да знаеш, че съм опитвала с пътник само веднъж преди, но отказваш да ми разкриеш голямата си тайна? Значи – поверяваш ми живота си, но не и миналото си?

– Не е това – каза той, а после спря да се бори с мислите си.

– Сякаш ще си разваля мнението за теб заради това, което си преживял? За толкова ли повърхностна и подвластна на предразсъдъци ме смяташ?

– Не! Не става дума за това какво ще си помислиш. Поне не изцяло – каза той; думите почти го задавиха. – За мен е болезнено да се върна там.

– И ще продължи да ти причинява болка, докато го държиш скрито – каза Хелън с по-мек тон. – Знам кой си, Орион. И може би процесът, нужен за създаването ти, не е бил най-прекрасната гледка, но довери ми се. – Тя наведе глава, доближавайки лицето си до неговото, така че бе принуден да я погледне. – Резултатът е забележителен.

Той се засмя тихо, изчервявайки се леко, а после отново стана сериозен, докато обмисляше чутото.

– Освен това – продължи тя и му се ухили решително. – Знаеш, че никога няма да те пусна обратно на земята, докато не получа каквото искам.

– Добре, печелиш... както обикновено – изпъшка той. – Отправяй се на север.

– И къде ни водя? – попита Хелън ентусиазирано.

– Нюфаундленд. Където съм роден.

От безстрастния тон, с който Орион назова родното си място, Хелън почувства, че не я водеше на място, което смяташе за дом. Не се опита да го разсее или да се пошегува, както обикновено, когато го видеше да изпада в някое от меланхоличните си настроения. Вместо това се съсредоточи върху задачата да лети толкова бързо, колкото се осмеляваше с пътник.

Само след няколко минути и няколко уточнения на курса от страна на Орион, те кръжаха над опръскана от морска пяна, блъскана от бурите голяма скала досами ледения Атлантически океан.

Вкопчена във върха на висок, тънък скален нос, се гушеше миниатюрна къщурка почти без прозорци. Нощта беше тъмна. Откъм океана се стелеше мъгла и закриваше лунната светлина. Едва различима, къщичката се осветяваше отвътре от една-единствена светлинка.

Орион въздъхна тежко и кимна, сякаш поемаше отговорност за злополучен вандалски акт.

– Това е. Тук живеят родителите ми.

– Родителите ти? – повтори Хелън, объркана. – Мислех, че майка ти е мъртва. Баща ти повторно ли се е оженил?

– Ще видиш – беше всичко, което той склони да каже, като клатеше глава.

Орион я насочи да кацне точно пред кръга от светлина, която падаше пред единствения панорамен прозорец на приземния етаж.

Като внимаваше да остане в сенките, Хелън хвърли поглед вътре. Първото, което видя, бе едър мъж, седнал в кресло, който четеше книга. Носеше избелели джинси, впита черна тениска и имаше черна коса, прошарена от преждевременни сиви нишки на слепоочията. Беше може би в средата на четирийсетте, но все още много красив и в невероятно добра форма. Острите, орлови очертания на лицето му и златистият тен, който затопляше маслинената му кожа, й напомниха за Лукас. Дори формата на ръката му, когато стискаше гръбчето на книгата, беше натрапчиво позната. За Хелън бе разстройващо да види този друг, по-възрастен мъж с ръцете на Лукас.

Хелън беше чувала няколко пъти семейството да споменава, че Лукас изглежда като син на Посейдон. Въз основа на поразителната прилика, тя разбра, че сигурно вижда Дедал, Глава на Атинската династия, прекият потомък на Посейдон и баща на Орион.

Второто, което Хелън видя, бе собствената й майка, Дафна, заспала на кушетката срещу него.


6


Хелън се дръпна от прозореца. Усети присвиване в гърлото, а от шока краката й се хлъзнаха по неравния терен. Орион посегна към нея, но тя сляпо отхвърли ръцете му. Без да се смути, Орион посегна отново към нея и затисна с длан устата й, след като я улови.

– Успокой се! Не е каквото си мислиш – изсъска в ухото й.

Отдалечиха се от къщата и се отклониха по върха на скалния нос толкова, колкото той се осмеляваше, без да блъсне и двамата от зъбера, преди да продължи.

– Дафна помага на татко да се справи с майка ми, когато тя получи някой от своите пристъпи. Сигурно е получила такъв тази вечер, вероятно защото баща ми трябва да отиде на срещата на Династиите. Мама мрази всички Династии, дори собствената си. – Той млъкна насред забързаното си обяснение, като погледна да се увери дали Хелън следи мисълта му. – Имало е война на Потомците преди да се родим – каза той.

С уста, все още затисната от ръката на Орион, Хелън отпусна мускулите си и кимна, както в отговор на неизречения му въпрос за войната, така и за да му даде да разбере, че не смята да се втурне в къщата или да се разкрещи. Той отпусна хватката, но продължи да я държи плътно до себе си. Хелън знаеше, че преди двайсетина години бе имало нещо като последен сблъсък между Потомците и че е било истинска кървава баня – Краят на Времената – или така им се бе струвало.

— Майка ми била Глава на Римската династия и убила много хора. Войната наистина объркала ума й. И сега майка ми не понася добре никое споменаване на Династиите — той се опита да продължи, но се наложи да спре дотам, като стисна зъби, за да овладее гласа си. – Всъщност не се справя добре с нищо. Тя е болна, Хелън.

Хелън знаеше, че Потомците се разболяват само по един начин. Орион се опитваше да й каже възможно най-внимателно, че майка му, Леда, не е с ума си.

Въз основа на факта, че Дедал се нуждаеше от Дафна да му помага да я контролира, Хелън разбра, че Леда не само беше силна, но че и сигурно беше от онези безумци, в близост до които наистина е опасно да бъдеш. Къщата, в която живееха, беше на километри от всички, толкова далече от цивилизацията, колкото можеха да стигнат, без да се катурнат в морето. Хелън можеше само да си представи колко силни крясъци придружаваха „пристъпите“, както ги беше нарекъл Орион. Запита се какво ли му е било да расте с всичко това като малък.

Орион внимателно пусна Хелън и се извърна от нея, като прокара опакото на дланта по лицето си. Хелън посегна напред и хвана другата му ръка, притискайки я към гърдите си, докато той се овладее. Изучаваше го внимателно, изчаквайки, докато той се обърна отново към нея и кимна, давайки й да разбере, че се е съвзел. Поведе я обратно към къщата.

– Каза, че е мъртва – прошепна Хелън. Орион поклати глава.

– Ти прие, че е мъртва, когато ти казах, че съм Глава на Римската династия, но смъртта не е единственият начин, по който една Династия се сдобива с нов Глава – той извърна поглед. – Тогава не те познавах достатъчно добре. Срамувах се твърде много, за да ти кажа...

Хелън кимна, спирайки го. Не беше нужно да й обяснява постъпките си.

– Всичко е наред – каза тя тихо.

В къщата светна друга лампа и Хелън и Орион рязко обърнаха глави да погледнат в прозореца.

Хелън видя обезумяла жена с дълга кестенява коса да слиза по стълбите по нощница. Боса и разчорлена от съня, раздърпаният й вид само допълваше привлекателността й. Беше към четирийсетте, но формите й още бяха като на момиче от онези в списанията. Червеникавокафявата й коса танцуваше около нея в облак от гъсти, меки като коприна къдрици, за чието постигане на повечето жени са им нужни часове със сешоар и маша. Бяха къдриците на Орион, а дългите, добре оформени извивки на мускулестите й крайници притежаваха същия баланс, същите съвършени пропорции като неговите.

От начина, по който формите й наполовина преливаха от нощницата й, точно колкото да привлича вниманието, макар очевидно да не си даваше сметка за този факт, Хелън предположи, че тази жена вероятно пак щеше да изглежда съблазнителна, дори ако се беше сгромолясала презглава надолу по стъпалата. Тя беше по-дребна, женска версия на Орион и поради това бе съвършеното изкушение за противоположния пол. Всичко у нея просто крещеше, че тази жена е Леда, дъщеря на Афродита и майка на Орион.

– Той е тук! – изхриптя тя, източвайки до прозореца. Орион дръпна Хелън от кръгчето светлина точно когато Дедал скочи от креслото си и дръпна Леда обратно, преди тя да успее да погледне хубаво навън. Дори отдалече, Хелън видя дивото изражение на лицето й. Очите й бяха отворени толкова широко, че се виждаше бялото им, и се въртяха като на подплашен кон. Хелън потръпна неволно.

– Тук няма никой, любима – каза Дедал с уморен глас, като хвана Леда за раменете и я отведе от прозореца.

– Адонис! Мога да усетя мириса ти там навън! – изпищя истеричната жена, борейки се ожесточено със съпруга си, за да се отскубне. – Няма да ти позволя да убиеш бебето ми!

Сега Дафна се беше изправила и улови Дедал за раменете; двамата оформиха с телата си клетка около Леда. Притиснаха я от различни посоки, използвайки тежестта си, за да удържат ръцете й и да й попречат да скубе косата си и да дере лицето си. От внимателния, но почти клиничен начин, по който Дедал и Дафна вършеха това, Хелън се досети, че го бяха правили много пъти преди.

– Ще те убия, ако се опиташ да нараниш бебето ми! – нададе вой Леда, вече ридаеща, с глас, накъсан от неподправена лудост. – Ще те убия със собствените си ръце!

– Адонис е мъртъв, Леда! Брат ти е мъртъв! – изкрещя Дафна, за да надвика Леда, докато обезумялата жена спря да се съпротивлява и започна да се отпуска.

– Невръстният ми брат – каза Леда, успокоена за миг от объркването си. – Моето бебе. Мъничкият ми брат. Но кое какво е? Знам, че убих един от тях. Кого избрах?

Леда започна да се люлее напред-назад, тихо припявайки думите: „Моето бебе. Мъничкият ми брат“ отново и отново, докато Дедал и Дафна се опитваха да я успокоят. Всеки път, щом повтореше жалната мантра, гласът й се усилваше с един тон, докато накрая крещеше.

– Измъкни ме оттук, Хелън – прошепна треперливо Орион. Хелън го погледна и видя по лицето му безшумно да се стичат сълзи.

Тя незабавно обви ръце около него и двамата се изстреляха във въздуха, оставяйки след себе си неутешимите вопли на Леда. Орион зарови лице във врата на Хелън. Тя почувства как горещите му сълзи се стичат по кожата й и бързо изстиват в оредяващия въздух, докато набираха височина.

Треперещи, те кръжаха високо над океана, вкопчени един в друг. Орион не издаваше нито звук. След години на упражнения, както предполагаше Хелън, той бе станал добър в заглушаването на собствените си викове, докато не останеше нищо – нито дори потрепването на диафрагмата му, – само бързото и дълбоко пулсиране на сърцето му. Хелън го придърпа по-близо и го отнесе от кошмара, макар да знаеше, че никога няма да е достатъчно надалече, за да оправи нещата.

Отправяйки се на юг по крайбрежието, тя отведе двама им до красив малък плаж някъде около Кейп Ан в Масачузетс и се сниши към земята. Седнаха един до друг на пясъка, той – зареял поглед към водата, а тя – загледана в профила му.

– Адонис и майка ми били близки – каза той накрая. – Обичали се много – докато тя се влюбила в баща ми. Всички Династии, но най-вече Римската, не позволяват на Потомци от различни Династии да имат деца, от страх, че така ще се създаде Тиранинът. – Тук Орион замълча и посочи печално към себе си. – Когато майка ми забременяла с мен, Адонис дошъл да ме убие – а също и нея, предполагам, тъй като тя още ме носела в утробата си. Но вместо това майка ми убила него.

Хелън се облегна на рамото на Орион и се загледа към тъмните вълни, които се разбиваха по плажа. Беше се досетила, че е нещо подобно, но усещаше, че в историята има нещо повече. Матовите цветове, които се промъкваха навън от гърдите на Орион, бяха мрачни и натежали от вина и съжаление.

– Най-лошата част дойде по-късно – продължи Орион с напрегнат глас. – Нали знаеш как членовете на всяка Династия имат определени физически характеристики? Винаги има някой, отклоняващ се от общото – например Лукас, Джейсън и Ариадна – който не изглежда като членовете на Династията си. Като цяло обаче хората от Ливанската династия са руси и изглеждат като бащата на Лукас. – Хелън кимна. – Знаеше ли също и че във всяко поколение има няколко специфични личности, които се повтарят отново и отново? Те са почти точни копия на героите, сражавали се при Троя. Веднага щом някой от тези главни герои умре, се ражда друг, за да заеме неговото или нейното място.

– Не, не знаех това. – Хелън прехапа устна, опитвайки се да смели това. — Не мисля, че и семейство Делос го знаят, иначе щяха да ми го обяснят.

– Атинската династия отдавна разбрала това, но Тиванската може и да не е. Тиванците винаги са имали много вариации в рода си и вероятно още не са успели да забележат повтарящия се модел. Твоята Династия, тази на Атрей, е единственото изключение. Вие предавате архетипа на Елена от майка на дъщеря, но за нас, останалите, точно копие на друг образ може да се появи само ако първо умре главно действащо лице.

– Сякаш Богините на Съдбата трябва да запълват състава на актьорите с бебе, когато някой от водещите образи умре – каза Хелън замислено. – Ти изглеждаш точно като Еней, знаеш ли.

– Да, помня как Автомедонт ме нарече „Военачалникът Еней“ точно след като ти го порази с мълния – каза той, усмихвайки се леко. В миг той сбърчи лице: — Я чакай. Откъде можеш да знаеш как е изглеждал Еней?

– Дълга история – Хелън махна пренебрежително с ръка. – Продължавай сега с твоята.

– Ами ако не броим Еней, има още някой, чието точно копие съм.

– Чичо ти Адонис. — На Хелън дори не й се наложи да мисли върху това. Знаеше колко жестоки са Богините на Съдбата, а по някаква причина изглежда бяха особено жестоки към Орион. Сякаш му имаха зъб.

Веднага щом си помисли това, тя предположи причината, поради която Еней беше един от малцината оцелели мъже на Троя. Той беше избягнал съдбата. По някакъв начин именно този герой се беше измъкнал от участта си. Хелън се запита как, за Бога, някой можеше да направи това, но отложи тази мисъл за по-късно, докато Орион продължи:

– Всичко беше добре, докато бях още бебе, но щом пораснах малко, майка ми започна да ме бърка с брат си. – Той млъкна и преглътна. – Започна да гледа на мен като на враг. От осемгодишен не можех дори да се доближа до нея. А баща ми не можеше да я остави сама задълго. Затова ме заряза да се грижа сам за себе си през повечето време.

Хелън чуваше горчивината в гласа му, макар че той се опита да я смекчи. Хрумна й една мисъл. Почувства как всички косъмчета на тила й настръхват и под кожата й избликна горещ гняв. Гласът й трепереше, когато проговори:

– Майка ти ли ти нанесе тези белези, Орион?

– Не – каза той остро. – Братовчедът на майка ми, Корвус. Той не искаше да наследя майка ми, когато стана ясно, че тя вече е твърде увредена психически, за да бъде предводител. Към мен предяви претенции Атинската династия и мнозина от братовчедите ми все още не смятат, че е редно да предвождам Римската династия. Корвус тръгна да ме преследва, когато бях на единайсет. Загуби.

Хелън видя в гърдите на Орион да гори тъмен огън. Черни пламъци ближеха сърцето му. Убил е братовчед си, помисли си тя. Орион е бил само на единайсет години, когато е убил човек. Хелън поклати глава и реши да се придържа към тема, която наистина бе в състояние да проумее на този етап – майка му.

– Майка ти някога опитвала ли се е да... нали знаеш... да те убие? – попита Хелън внимателно. Орион само кимна, с очи, приковани във вълните. Хелън обърна глава и погледна обратно към водата заедно с него.

– Беше най-плашещото нещо, което ми се е случвало – призна той апатично.

Хелън искаше да го разпитва още за белезите му и за братовчед му Корвус, но от вцепененото изражение на лицето му разбра, че Орион бе задълбал в достатъчно болезнени спомени за една нощ. Освен това не знаеше дали самата тя може да понесе да чуе още нещо точно в този момент.

– Знаеш ли какво ме плаши? – попита тя след дълго мълчание. – Океанът.

Орион се засмя меко:

– А не Тартар?

– Татрар е противно място – съгласи се Хелън с решително кимване. – Но океанът наистина ме ужасява.

– А какво ще кажеш за всичко, което току-що научи за мен? – попита той тихо. – И това ли те ужасява?

– Не – отвърна тя. Помисли си как бащата на Орион го беше оставил да се оправя сам. Как този тип Корвус го беше преследвал, когато Орион е бил още дете, и как на практика през всяка секунда от живота си той е знаел, че никога няма да получи нищо дори наподобяващо обич от хората, за които се предполагаше, че трябва да се грижат за него. – Обаче наистина ме вбесява.

Потънаха в приятно мълчание, всеки – отдаден на собствените си мисли.

– Благодаря ти – каза Орион след дълга пауза. Започна да развързва ботушите си.

– Какво правиш? – озадачено попита тя, когато той ги изрита.

– Първо, мисля, че е направо жалка работа това, че си израсла на остров, а се плашиш от водата – каза той, като се изправи и свали якето си. – Втори, мисля, че и за двама ни е време да спрем да се страхуваме. – Посегна надолу да й помогне да стане от пясъка. – Ще те науча да плуваш.

– Сега ли? Чакай – избъбри тя, като го дръпна за ръката. – Не мисля, че мога да направя това.

– Можеш и още как. – Той й се ухили – отново върнал се към милата си, закачлива същност. – Сега си съблечи дрехите.

Хелън се засмя, но когато той свали ризата си и тя видя белезите на гърдите му, смехът й замря. След един кратък миг тя взе решение и скочи на крака.

– Защо не? – Тя изрита обувките си и изхлузи тениската си през главата. – Убих цял проклет мирмидонец. Та една акула ли ще ми се опре?

– Това е моето момиче – каза той, като изхлузваше джинсите си. Хелън направи същото и веднага затрепери на студения въздух.

– Ще умра ли от хипотермия там долу?

– Не и с мен. Тази вода ще ти се стори като топла вана – обеща той и хвана ръката й. – Готова ли си?

– Не мога да повярвам, че правя това! – изпищя радостно Хелън и те затичаха към тъмния океан. Точно преди да посрещне първата вълна, Хелън спря като закована, като едва не изтръгна ръката на Орион от ставата. Затанцува нагоре-надолу на пръсти.

– Не. Не мога да направя това! – изпищя тя.

Вълната се раздели и мина покрай нея и Орион, като Мойсей и Червено море.

– Благодаря – усмихна му се с облекчение. – Направо ме хвана шубето. – Забеляза, че лицето му беше застинало, а очите му бяха широко отворени.

– Не го направих аз – каза той, като гледаше как водата потича обратно около тях, без да докосва кожата им. – Ти го правиш.

Хелън спря да отблъсква мислено водата и вместо това си представи как я докосва. Невидимата преграда, която удържаше водата, рухна и една вълна нахлу, покривайки Хелън и Орион до кръста. Тя вдигна поглед към Орион с извинително изражение.

– Да... значи забравих да спомена, че, един вид, поех някои от талантите ви, когато тримата станахме кръвни братя – каза тя предпазливо. – Поне така мисли Лукас.

– Бих казал, че е прав – отвърна Орион, като изгледа странно Хелън.

– Това, което не разбра, беше защо – каза Хелън, като хапеше долната си устна. – Някакви теории?

– Относно това защо си безумно силна? – попита той разсеяно. – Представа си нямам. Но имам чувството, че са замесени Богините на Съдбата.

– Какво? – попита тя предпазливо. – Ядосан ли си ми?

– Не. Въпросът е просто, че имам талант, който не бих пожелал на никого – каза той тихо. Нова вълна се надигна около тях.

– Можеш ли да предизвикваш земетресения, Хелън?

– Не знам. Къде се усещат? – попита Хелън, знаейки, че той ще разбере какво има предвид. Чувстваше мълниите ниско в корема. Усещаше гравитацията дълбоко в отделните си клетки на най-малкото ниво и предполагаше, че земетресенията трябва да се долавят някъде в тялото като тези други усещания. Орион се приближи до нея със сериозно лице.

– Тук – той леко прокара ръце нагоре по вътрешната страна на голите й бедра. – Все едно яздиш кон с големината на цял континент – добави с нисък глас. Хелън сложи ръце на раменете му; коленете й внезапно се подкосиха.

Земята потрепери.

Орион хвана Хелън преди краката й да се подвият и я притегли здраво към себе си.

– Това значи „да“ – прошепна той.

Хелън прокара пръсти по белега на гърдите му, а после разпери длан да докосне толкова голяма част от него, колкото можеше. Той наведе глава и я целуна, издърпвайки я надолу със себе си преди следващата прииждаща вълна.

Хелън не получи шанс да обезумее от страх, задето е под водата – беше твърде съсредоточена да отвръща на целувката. Дори не забеляза, че вдишва водата като въздух, когато плъзна ръце по раменете и тила му. Единственото, за което можеше да мисли, беше колко невероятен й се струваше Орион. Невероятен. Но не „правилен“.

Орион се отдръпна внезапно. Хелън отвори очи и ясно видя тъжното изражение на лицето му, въпреки че водата бе тъмна. Знаеше, че обърква всичко. Единственият й шанс да бъде щастлива с друго момче – момче, което бе почти съвършено – а тя напълно го проваляше. Отново протегна ръка към него, отчаяно надявайки се да отблъсне нелепото си увлечение по Лукас. Надяваше се, че ако бъде с Орион тази вечер, ако наистина бъде с него, може би ще успее да остави Лукас зад гърба си.

Орион избегна прегръдката й, здраво стиснал челюст. Хвана здраво ръката й и зарита към повърхността, като теглеше Хелън зад себе си.

Бяха се потопили по-дълбоко и бяха отплували по-надалече, отколкото си мислеше Хелън. Тя осъзна, че сега може и да беше способна да контролира океана, но все още не умееше да плува. Нямаше значение. С няколко мощни движения Орион отведе и двамата обратно до брега. Не каза и дума по пътя. Щом застанаха на пясъка, той пусна ръката й и се запъти право нагоре по брега, където бяха оставили дрехите си.

– Орион, съжалявам, ясно? – провикна се Хелън, като се тътреше след него. Той дори не забави крачка. Започна да подтичва, за да го настигне, но той тръгна по-бързо. – Може ли само да почакаш?

– Защо? – попита той и се завъртя кръгом. – Какво при теб и мен ще е различно след пет минути, или след пет години, като става въпрос? Бих могъл да те чакам цял живот и ти пак ще си влюбена в Лукас.

– Но аз обичам и теб – изпелтечи Хелън.

– Знам, че ме обичаш – каза той унило. – Но не както обичаш него. – Орион седна на пясъка. Хелън стоеше над него, нервно кършейки ръце.

– Може би не е същото, но това не значи, че в края на краищата... – Хелън млъкна, без да довърши.

Нямаше никакво „в края на краищата“ и тя го знаеше. Дори след като беше докоснала водата от река Лета и не можеше да си спомни собственото си име, пак помнеше Лукас. Никога нямаше да го превъзмогне. Писано й беше да е с Лукас.

Орион я дръпна долу до себе си и въздъхна:

– Родителите ми са като теб и Лукас, знаеш ли. Обичат се повече, отколкото обичат някой или нещо друго на света – повече, отколкото обичат мен. През целия си живот съм се чудил какво ли е чувството да си обичан така. Да бъдеш по-обичан. – Той погледна Хелън в очите напрегнато и наранено. – Знам, че ме обичаш, Хелън. Но не заслужавам ли да бъда нечий първи избор, просто за разнообразие?

Сълзи запариха в очите на Хелън. Изражението на Орион бе точно като онова, което видя върху лицето на Еней, когато майка му предпочете другата Елена вместо него. Цял живот, във всеки свой живот, Орион се беше оказвал на второ място след някой друг.

– Не се сещам за никой друг на света, който заслужава да бъде обичан – по-обичан – повече от теб – каза Хелън с пресекващ глас. – Мислех си, че ако съм с теб, това ще ме накара да го забравя. Но това е просто мил начин да кажа, че съм те използвала. – Тя наведе глава. – Толкова съжалявам.

Орион сложи ръка на рамото й и я придърпа плътно към себе си:

– Хей, аз съм онзи, който те целуна. Аз се поставих в това положение. И би трябвало да знам по-добре.

– Но аз искам да те обичам повече – каза тя бавно, страхувайки се да продължи. Придаде си твърдост и се дръпна назад да срещне погледа му. – Би могъл да ме накараш да те обичам повече, нали?

– Да – прошепна той. – До следващия път, когато видиш Лукас. Но ти вече знаеш това. Не си се влюбвала в него само веднъж. Влюбваш се в него всеки път, когато го погледнеш.

– Тогава ще стоя далече от него. Завинаги.

Той извърна поглед и прехапа долната си устна, обмисляйки въпроса:

– Но аз винаги ще знам – прошепна. – Винаги ще знам, че съм те принудил да ме обичаш, а това не е истинско. Мисля, че бих предпочел никога да не бъда обичан, отколкото да знам това.

Хелън кимна, втренчила поглед в ръцете си, без да ги вижда. Обви ръце около гърдите му и остави сълзите да дойдат... за Орион, за самата нея, за Лукас, но главно защото й беше толкова втръснало от всичко това. Имаше власт над най-величествените стихии на Земята, но въпреки това нямаше чувството, че има власт над най-важното от всичко – собственото си сърце.

Орион се отпусна на пясъка и я придърпа върху себе си. Възпря водата, която напояваше кожата и косите им, така че веднага изсъхнаха, и се взря нагоре към звездите, докато Хелън проля няколко сълзи на безсилно раздразнение. След като тя се успокои, той натрупа върху тях захвърлените им дрехи, като все още я държеше върху себе си, за да я предпази от студения пясък. Тя вече бе твърде уморена, за да мисли ясно.

– Е, приятели ли сме? – попита той след продължително мълчание.

– Не ти се струва достатъчно, нали? – каза тя, докато сънят бързо настъпваше и започваше да я парализира. – Ние сме повече от приятели. Ние сме братя. Кръвни братя.

Гръдният му кош се разтърси от лек смях под бузата й и тя почувства как той прошепва „братя“, докато се унасяше в сън.

Последната мисъл на Хелън, преди да се унесе след него, беше, че бе спала така на някой плаж с друго момче преди. Но този път нямаше вдлъбнатина с формата на тялото й, в която да се вмести.

– Чичо! – провикна се Хелън.

– Тук съм, племеннице – отвърна Хадес любезно. Хелън се обърна и го откри да върви по безкрайния бряг в Подземния свят – онзи, който никога не водеше до океан.

Усмихна му се предпазливо, когато той се присъедини към нея.

– Благодаря ти, че дойде. Имам много въпроси. – Гласът й потрепваше несигурно. – Когато седя срещу себе си и други хора ме наричат с имена като „Гуинивиър“, ми се явява спомен, а не сън, нали?

– Правилно.

Как?

Тъмният шлем на Хадес заблестя.

– Мъртвите имат възможности за избор. Не е нужно да остават в Подземния свят завинаги, ако не желаят. За да си тръгнат обаче, трябва да отмият спомените си в река Лета, преди да могат да се преродят.

– А когато докоснах няколко капки от водата на онази река? – попита тя, предчувствайки отговора.

– Житейските преживявания никога не биват унищожени. Реката помни. Душата ти е повикала онези спомени във водата и те са се присъединили към теб в този живот. Рядко е, но се случва понякога – каза той, а после извърна покритата си глава. – Защо не се облечеш?

– Да, вярно. – Смутена, тя скръсти ръце върху дантеления си сутиен. – Не знам как.

– Да, знаеш. Помисли, Хелън.

– Искам да нося топли, чисти дрехи – изрече тя отчетливо. Представи си солидно облекло, завършващо с подплатените галоши, които обикновено носеше в Подземния свят, и то мигновено се появи върху тялото й. Хелън вдигна очи към мястото зад сенките, където предполагаше, че ще са очите на Хадес. – Добре, първи въпрос. Как мога да правя това? Как мога да контролирам Подземния свят?

– Защото имаш общ талант с мен и с Морфей и Зевс, ако трябва да назова само неколцина – каза той твърдо. – Всеки от нас може да създаде един свят. Аз създадох Хадес. Морфей създаде земите на сенките. Фурните създадоха сухите земи. Зевс създаде Олимп, а Тартар е създала Тартар цели космически ери преди някой от нас да е съществувал. Тартар оставила границите на земята си отворени за всички, които споделят тази сила, макар че никой от нас никога не я е виждал.

– Но какво общо има това с мен? – избълва Хелън, чувствайки се напълно объркана. – Аз никога не съм създала нищо. Дори не стигнах до почетния списък.

– Не си създала нищо засега. Но ще го направиш, ако избереш да го направиш – каза той с леко кискане, което й беше натрапчиво познато. – И преди е имало други Потомци с този талант. Вие ги наричате Търсачи в дълбините, но това всъщност не е правилното име, тъй като описва само позволението, което дадох на Потомци от твоя вид да могат да идват при мен за помощ. Доколкото мога да предложа помощ, във всеки случай – каза той, с глас, натежал от съжаление. – Дотук провалих всички ви.

– Моят вид? – Дланите на Хелън започнаха да се потят. – Какъв вид съм аз?

– Ти си Създателка на светове, Хелън. Имаш силата да изградиш земя за всеки, който искаш да влезе в нея. Твой собствен свят, който се придържа изцяло към твоите правила. Вечна младост. Удовлетворение. Или вечни изпитания и страдания – каквото според теб ще свърши най-добра работа.

Обгърна ги крехка тишина, докато Хелън попиваше чутото.

– Но... това е... просто... ужасно! – изпелтечи тя, за миг дробовете й останаха без въздух. – Виждал ли си поезията ми? Не мога да оформя нов свят – ще бъде истинска катастрофа! Не можеш ли да намериш някой, който поне умее да рисува, или нещо подобно?

– Съжалявам, Хелън, но Богините на Съдбата не даряват често точно този талант. – Хадес се усмихна, преди да стане отново сериозен. – Всъщност преди теб е имало само двама Потомци, които се научили как да използват таланта достатъчно добре, за да създадат свои собствени земи, и дори тогава тези светове изтраяли само за кратко.

– Кои са били те?

– Моргана и Атланта. Едната създаде Авалон, а другата – Атлантида. И двата им свята се разтвориха в мъглите или под вълните, когато създателките им бяха победени, но Потомците помнят онези земи и до днес. Особено Атлантида. Още загиват заради нея.

– Чакай. Искаш да кажеш, че Атлантида не съществува?

– Вече не. Всеки Създател на светове трябва да може да защити земите си срещу всеки нападател. И Моргана, и Атланта изгубили.

Хелън седна на влажния пясък, с глава в ръцете. Беше поела на плещите си много отговорности, защото нямаше друг избор, но това бе отвъд възможностите й.

– Не – каза тя, клатейки глава. – Не мога да направя това. Направила съм много, но това е прекалено.

– И какво е това? – попита Хадес. – Какво не можеш да направиш?

Хелън вдигна глава и погледна Хадес с празни, отчаяни очи.

– Не мога да се върна при останалите Потомци и да им кажа. че всички тези убийства, за да се доберат до Атлантида, са били напразни! – Гласът й придоби истерична нотка. – Какви бяха всички онези глупости от Оракула, че е останала само една Династия, и че тази „Една династия“ е ключът към Атлантида? Те се избиват помежду си вече от десетилетия, а ти искаш да се върна при тях и да им кажа, че всичко е било лъжа, че няма Атлантида? Не мога да го направя!

– Не е лъжа. Просто погрешно тълкувание на пророчеството – обясни Хадес спокойно. Тя се втренчи в него, парализирана от шока.

– Това не е достатъчно убедително – отвърна тя с изненадващо овладян глас. – Трябва да ми кажеш повече.

Той седна до нея на пясъка, достатъчно близо, та сенките да се разделят, за да може тя да види яркозеления цвят на очите му и една позната бенка, която висеше като тъмна сълза на извивката на една от съвършените му скули.

– Пророчеството беше изпълнено. Династиите наистина са едно, Хелън. – Хадес взе ръцете й между двете свои, обгръщайки ги в топлина. – Ти ще възродиш Атлантида, или Авалон, или Хелена – както предпочетеш да го назовеш – и щом твоят свят бъде създаден, ще решаваш кой може да влиза, кой трябва да остане или да си отиде, и как всеки жител ще възприема твоята земя. Наистина всичко зависи от теб.

– Това е твърде много за един човек – Хелън поклати глава, сякаш можеше да ограничи отговорността си, като я отхвърля достатъчно ожесточено. – Това е твърде много власт.

Хадес отметна назад качулката, която покриваше главата му, свали Шлема на мрака, и пропъди сенките, вкопчили се в него. На погледа на Хелън отвръщаше едно лице, което тя познаваше и обичаше нежно.

– Ще има много Потомци, които ще се съгласят с това изказване. Много същества, както смъртни, така и безсмъртни, няма да се спрат пред нищо, за да ти попречат да се възползваш от истинската си власт. – Яркозелените очи на Хадес бяха замъглени от тъга. – Ако построиш свят, множество сили ще се опитат да го срутят. Ти и твоите съюзници-Потомци ще трябва да се биете, за да го защитите, и много от вас може да умрат, точно както искат боговете.

– Тогава няма да построя свят.

Хадес взе ръката й:

– Богините на Съдбата ще се погрижат да нямаш избор.

– Не – Хелън клатеше упорито глава. – Отказвам да повярвам, че три стари вещици управляват живота ми. Няма да построя свят, ако цената е приятелите и семейството ми да са принудени да тръгнат на война. Ако никога не построя свой собствен свят, боговете няма да ни предизвикат и никой не трябва да се бие.

– Ти си смела и състрадателна, какъвто трябва да бъде един Създател на светове, и много се гордея с теб. Но към бреговете ти се приближава война, племеннице – каза Хадес печално. – Ти, подобно на съименницата ти преди теб, трябва да решиш как да я посрещнеш.


7


Пронизителният звън на мобилен телефон накара клепачите на Хелън неохотно да се разтворят. Навън още бе тъмно, а зората беше далече. Под нея Орион се събуди с разтърсване и посегна за джинсите си, преметнати на гърба на Хелън като шал. С пръсти, неумело суетящи се заради студа и сънливостта, той най-сетне успя да изрови телефона си от джоба и да отговори, преди да спре да звъни.

– ’ло? – изръмжа той с полусънен глас. – Здрасти, братле. Да, в безопасност е. Тук с мен е.

Хелън фокусира слуха си, за да може да подслушва.

– О, добре – каза Лукас по телефона с натежал глас. – Можете ли двамата да се върнете до къщата ми? Касандра се готви да направи пророчество. Питаше специално за теб, Орион. Не исках да прекъсвам нищо.

Очите на Хелън срещнаха тези на Орион, когато проблеснаха разбиращо.

– Сега сме на път. Люк, чакай... – каза Орион, но беше твърде късно. Лукас беше затворил. Орион погледна смутено Хелън. – Съжалявам за това.

– Защо? Може би е по-добре той да си мисли, че сме спали заедно. Може би ще... – Тя млъкна, без да довърши, когато видя скептичното изражение на Орион.

– Той няма да те превъзмогне, Хелън. Независимо с колко мъже прекарваш нощта.

Хелън кимна, приемайки това. Орион хвърли поглед към нея и смени темата.

– Откъде взе дрехите? – попита.

– Един вид ги призовах в Подземния свят.

– Колко време беше тук долу? – попита той; започваше да става загрижен. – Какво стана?

Хелън обмисли дали да не разкаже на Орион всичко, което Хадес й каза. Но след нощта, която бяха имали току-що, как се предполагаше да каже на Орион, че майка му се е сражавала във война, която я беше довела до лудост, заради едно погрешно разбрано пророчество за място, което дори вече не съществуваше, да му се не види? Не знаеше дали някога ще е в състояние да му го каже. Вместо това просто сви рамене.

– Нека позная – той се извърна, за да изтръска пясъка от джинсите си. – Това е поредната дълга история. В някакъв момент ще трябва да почнеш да ми разказваш някои от тези твои дълги истории, знаеш ли.

– Знам – каза Хелън, като се изправи и се изтупа. – Просто ми трябва известно време първо да подредя всичко в ума си.

Хелън знаеше, че Орион може да види смущението, което кипеше в нея, но той не я притисна да му се довери. Вместо това се облече, а после се обърна към нея с протегнати ръце.

– Ще ме откараш ли? – попита с дръзка усмивка. Хелън обви ръце около него и издигна двамата във въздуха, смеейки се, докато го правеше. Окуражен от смеха й, Орион продължи да се шегува: – Капитане? Има ли питиета на борда на този полет? Май ми се намира една фалшива лична карта някъде.

– Фалшива лична карта? Защо да ти сервирам, щом току-що призна, че си непълнолетен?

– Значи има напитки – настоя той с престорено сериозен тон. – Не съм изненадан. Само виж всичките тези джобове, които си си „призовала“. – Той започна да опипва Хелън, като шеговито тикаше ръце в работните й панталони и тършуваше из якето й, сякаш от това зависеше националната сигурност. – От всички облекла на света, които можеше да си представиш, ти избираш нещо, което бих облякъл за лов. Никога не съм знаел, че си поклонничка на „Л.Л. Бийн“.

– Беше ми студено! – възкликна тя, почти крещейки от смях.

– И очевидно предпочиташ фланеления плат пред кожата.

– Какво мога да кажа? Аз съм от Нова Англия. Ние харесваме фланелен плат.

В този момент вече кръжаха над задния двор на семейство Делос и Хелън трябваше да се застави да престане да се кикоти и да се съсредоточи върху приземяването. Отново сериозна, тя залюля крака под тях.

– Ооо. Гумени ботуши. Много секси – каза Орион. Хелън отново изгуби контрол в последната секунда и те се търкулнаха на земята в хилеща се купчинка.

– Добре ли сте? – извика Мат с разтревожен глас.

– Всичко е наред. Добре сме – извика в отговор Хелън към Мат, който стоеше зад вратата на новата си кола, с все още включени двигател и фарове, сякаш беше изскочил от шофьорското място преди секунда.

Хелън се опита да се размотае от Орион и да си придаде представителен вид, но той продължаваше да я държи за коленете и глезените, така че тя не можеше да стои права.

– Значи това е станало с питиетата, предлагани по време на полета – каза Орион замислено, когато събори Хелън за трети път. – Капитанът ги е изпил всичките. Ама сериозно носиш на пиене, Хамилтън.

Хелън се опита да пледира за невинност, но тъй като не можеше да си поеме дъх, така и не успя да каже едно свързано изречение в своя защита.

– Вие двамата приключихте ли вече? — попита Мат. – Да не сте на девет години?

Хелън и Орион спряха да се занасят и се успокоиха.

– Ариадна ли ти се обади? – Хелън попита Мат.

– Хектор – отвърна той, като й помогна да се закрепи на крака.

– Къде е Клеър? – попита тя.

– Заключена в стаята си. Баба й не я пуска да излезе от къщата по това време – отвърна той, като се подсмихваше. – Някаква идея какво е прозряла Касандра?

– Повикала е Орион. Това е всичко, което знаем – каза Хелън. Тримата тръгнаха към гаража и страничната врата, от която се влизаше в кухнята.

– Хм – Мат хвърли поглед към Орион със сбърчено чело. – Хектор спомена нещо за Тиранина.

Хелън почувства как Орион настръхва и хвърли поглед към гърдите му, опитвайки се да разчете чувствата му. Той ги редуваше твърде бързо, за да може Хелън да открие някакъв смисъл в това, което виждаше, но от начина, по който той стискаше устни, й бе ясно, че събира смелост за битка.

В същия миг Хелън реши, че ако някой се опиташе да каже нещо против Орион, тя ще си тръгне. Цял живот се бяха отнасяли към него като към лоша поличба, а той никога не бе направил нищо, за да го заслужи. Думите роден в горчивина изплуваха в ума й, когато си спомни някои от характеристиките на Тиранина. След онова, което беше видяла в Нюфаундленд, Хелън знаеше колко добре пасва това описание, но то все още не превръщаше Орион в Тиранина.

Единствената грешка на Орион беше, че е роден от погрешните родители с погрешния талант. Очевидно обаче това беше достатъчно да накара всички да го отбягват. И на основата на какво? Едно подвеждащо пророчество, точно като онова за Атлантида? Нямаше начин Орион да е онова чудовище, Тиранинът, и Хелън възнамеряваше да каже това.

Още преди да влязат вътре, тя дочу натрапчивия, многогласен хор на Богините на Съдбата да говори чрез Касандра. Докато влизаше през кухненската врата, започна ужасяващ писък. Три гласа бяха преплетени в един и Мат, Хелън и Орион затичаха към мястото, откъдето се чуваше – библиотеката, където Кастор и Палас имаха общ кабинет. След половин секунда и тримата бяха на вратата.

– Немезида изпраща своя съсъд да ни ослепи! Настава мрак! – нададе протяжен вопъл хорът на Богините на Съдбата, с гласове, изпълнени със страх. – Трябва да бъде убит или всичко ще бъде унищожено!

Орион, Мат и Хелън нахълтаха през вратата и откриха семейство Делос събрано и втренчило погледи нагоре. Касандра висеше във въздуха, сияейки в ярко пурпурно, зелено и синьо – тройната аура на Богините на Съдбата. Тя се мяташе и виеше от болка, докато Богините си проправяха път през тялото й и я заставяха да бъде тяхна вестителка. Касандра, с лице, набръчкано от пределна старост, вдигна ръка с нокти като на хищна птица и посочи право към Орион.

– Убийте го! – изпищя една от Богините на Съдбата през устата й.

– Той ще разруши всичко! – изрече друг глас и лицето на Касандра забълбука и се превърна в лице на друга старица.

– Защо е още жив? Трябвало е да бъде убит като бебе! – възкликна третата Богиня раздразнено.

За миг Касандра успя да се пребори и да изтръгне тялото си от контрола на своите мъчителки.

– Не! – изрече тя с усилие. – Вървете си!

– Ти ни ПРИНАДЛЕЖИШ! – изпищяха трите Богини едновременно. – Няма да ни се опълчваш!

Касандра започна да дере с нокти тялото си, оставяйки дълги, кървави резки. Лицето й представляваше маска от страх, но пръстите й продължаваха да се впиват в кожата. Богините на Съдбата контролираха ръцете й, но останалата част от нея си даваше сметка за наказанието, което й причиняваха. Хелън неволно отстъпи назад, отвратена, и осъзна, че всички останали в стаята бяха направили същото. С изключение на Орион.

– Достатъчно! – нареди той и излезе напред, докато не застана под Касандра. – Оставете я на мира.

Богините на Съдбата запищяха и сред порив на странен вятър и припламване на пурпурно, зелено и синьо, зарязаха Касандра да падне от въздуха. Орион я улови, преди да се удари в земята, и я гушна в прегръдките си. Тя зарови лице в гърдите му и захълца.

– Всичко вече е наред. Шшшт – изрече той успокояващо. Отнесе я на кушетката и седна, държейки я в скута си. Огледа обвинително всички в стаята. – Всички просто си стоите там и оставяте онези вещици да й причиняват това? – очите му се спряха върху Кастор.

– Не е така – каза Джейсън, като клатеше глава. – Опитахме всичко.

– Всеки път щом опитвахме да спрем това, те просто я нараняваха повече – намеси се Лукас.

Орион хвърли поглед към Лукас и гневът му се смекчи. Кимна извинително, приемайки, че може би е отсъдил твърде прибързано.

– Тогава защо си тръгват, когато Орион им нареди? – попита Палас. Очите му се присвиха подозрително към Орион. – Защо Богините на Съдбата толкова се страхуват от теб?

– Може би защото аз не се страхувам от тях – възрази отбранително Орион.

Хелън се напрегна за битка и почувства как Лукас и Хектор застават нащрек заедно с нея – и тримата готови да бранят Орион.

– Богините на Съдбата се боят от Орион, защото не могат да виждат през него. Нещо, свързано със сестра им – красива жена с воал над очите. Тя закрива очите им, когато той се приближи – каза Касандра уморено, прекратявайки спора, преди да започне. Тя си пое дъх, хълцайки, изправи се до седнало положение в прегръдките на Орион и го погледна: – За тях ти си като бяла стена. Или глуха улица. – Изтри лицето си с ръка. – Не знам точно какво мислят. Успявам само да зърна по нещо тук-там. Но със сигурност знам, че всеки път, когато си част от уравнението, те не могат да видят отговора.

– Затова ли не можеше да видиш бъдещето ми? — обърна се Хелън към Касандра. – Когато започнах да се срещам с Орион в Подземния свят и да прекарвам много време с него, ти каза, че вече не можеш да виждаш бъдещето ми.

Касандра наклони глава на една страна, обмисляйки това:

– Предполагам, че може да е това. Богините на Съдбата не желаят да ми кажат нищо за Орион. Омразно им е дори да мисля за него.

– Хубаво – каза Орион. – Никога не съм ги харесвал. – Той сведе поглед и се усмихна към лицето на Касандра, сякаш току-що беше проумял нещо. – Е, затова ли вечно вървиш по петите ми из къщата?

Тя отвърна на усмивката му и кимна свенливо:

– Когато си наоколо, мога да се отпусна, защото знам, че няма да дойдат.

Хелън хвърли поглед към Кастор, Лукас и Хектор, които се споглеждаха разтревожено. Сърцата им бяха изпълнени с объркани, мъгляви чувства, сякаш нямаха представа как би трябвало да се чувстват заради това, което току-що бяха чули. На Хелън й се искаше да е била в стаята по-рано. Искаше да чуе това ново, преработено пророчество за Тиранина, за предпочитане – преди да го чуе Орион.

– А ти не се ли страхуваш от мен? — предпазливо го попита Касандра. Орион се ухили самодоволно.

– Някога била ли си в Тайланд? – Тя поклати бавно глава, смутена от напълно неочаквания му въпрос. — Нека просто да кажем, че съм ял ястия, по-стряскащи от теб. А също и по-едри от теб. – Касандра се изкиска, но насред кискането, изтощението я завладя и тя започна да се прозява. – Да, имам такъв ефект върху много хора – каза той, разсмивайки я отново насред прозявката. Орион се изправи с Касандра в обятията си. – Добре, мисля, че ти е време за лягане, котенце.

– Ще останеш ли с мен, докато заспя? – попита тя, вкопчвайки се в ръката му.

– Разбира се.

На излизане от вратата, Орион отправи към Хелън многозначителен поглед. Тя кимна, за да му даде да разбере, че ще му разкаже всичко, което е пропуснал, докато се грижи за Касандра. Щом той излезе от стаята, няколко души заговориха едновременно.

– Не мога да повярвам, че Богините на Съдбата си тръгнаха така – прошепна Ариадна на близнака си.

– Изглеждаше, сякаш този път ще я убият – отвърна рязко Джейсън.

– По-лошо е, отколкото си мислехме – настойчиво каза Палас на Кастор, прекратявайки всички странични разговори. – Ако Орион остане, сме слепи. Поне с Оракула имахме предимство пред боговете. Малко, но по-добре от нищо.

– Знам – отвърна Кастор с изопнато от напрежение лице.

– Той е добър човек. Всеки може да види това – упорито каза Палас. – Но добър или не, той е твърде опасен. Не може да остане при нас.

– Не. Не можете да отпратите Орион – ниско каза Лукас; очите му пронизваха баща му. Всички погледи литнаха към Лукас, изненадани, че тъкмо той би защитил Орион. Лицето му бе непроницаемо. – Той спаси живота ми и този на Хелън. Сега сме кръвни братя.

– Съгласен съм – каза Хектор с равен глас. – Орион се би редом с нас. Той е част от семейството ни – продължи и кимна към Лукас и Хелън.

– Само защото някой се е бил редом с теб, не се превръща в част от това семейство – каза Палас на сина си с повишен и раздразнен тон. – Твърде много разчиташ, че честта ти ще прави избори вместо теб, Хектор!

Хектор извърна очи от упорития поглед на баща си, отстъпвайки. Беше твърде почтителен, за да му се противопостави, дори ако Палас грешеше. Това вбеси Хелън.

– Тук не става дума за чест или за Орион – каза тя горчиво. Пристъпи към Палас и почувства как Лукас, Хектор и Джейсън се подреждат зад нея. – Става въпрос за Касандра. Твърде много се боите да погледнете бъдещето, без някой да ви каже какво да правите. Предпочитате да я оставите да страда, вместо да се наложи да се съмнявате какво следва. Всички тези приказки, че Орион е опасен, са извинение, за да можете да си задържите Оракула и да не се чувствате твърде виновни заради начина, по който се отразява това на собствената ви племенница.

Палас пристъпи към Хелън, с устни, извити в озъбена гримаса. Без да се стресне, Хелън вдигна брадичка към него, предизвиквайки го да я удари. Според нея тази схватка се задаваше отдавна. От първия миг, в който бе спрял поглед върху нея, Палас винаги бе виждал единствено Дафна. След толкова много години, в които винеше Дафна за убийството на брат си, той не можеше да спре. Палас винаги гледаше Хелън така, сякаш тя всеки момент щеше да предаде семейство Делос, и на нея й бе писнало.

– И за мен ли си мислиш същото, Хелън? Че бих оставил дъщеря си да преживее всички тези изтезания, за да мога аз... какво? Да се почувствам по-добре за утрешния ден? – попита Кастор тихо, като пристъпи между Хелън и Палас. Хелън почувства как Лукас сложи ръка на кръста й и се отпусна.

– Не – призна тя, като сведе поглед. – Не мисля така за теб, Кастор.

– Здравето на Касандра винаги е било една от най-големите ми грижи. Но истинският проблем за нашия вид е Тиранинът. Винаги е бил – продължи Кастор, обръщайки се към групата. – Знам как се чувствате всички по отношение на Орион и мисля, че тези чувства ви пречат да видите истината.

– Не отново това! – изпухтя Хелън. – Орион не е проклетият Тиранин, ясно?

– Чакай, Хелън – Мат вдигна ръка. – Все още не разполагаме с всички факти. – Той се обърна към Кастор. – Какво каза Оракулът за Тиранина, преди да стигнем тук? Някой записа ли го дума по дума?

– Аз – каза Ариадна иззад бюрото на баща си. В цялата суматоха Хелън дори не я беше забелязала там как пише бясно. – Записах по-голямата част от него и на телефона си. Но не искам отново да чувам това. А вие?

Мат поклати глава. Протегна ръка да вземе листовете. Хелън четеше през рамото му заедно с него, докато Ариадна обясняваше:

– Тя повтори първия ред стотина пъти, затова добавих многоточието след него. Мисля, че Касандра се опитваше да ги отблъсне, докато можеше. – Ариадна сведе очи за миг, овладя се, а после посочи твърдо към записките. – Сложих знак за начало на нов абзац всеки път, когато я обсебеше нов глас. А там най-отдолу подчертах в синьо думите, които всички изричаха в един глас.

Тиранинът се надига...

Великият цикъл, забавил се от три хиляди и триста години, е почти завършен. Кръвта на Четирите династии се е смесила и цял Олимп се съдържа в едно. Времето е дошло. Децата трябва да съборят от власт родителите – или да бъдат погълнати от тях…

Героят.

Любовникът.

Щитът.

Тиранинът – те излязоха на сцената.

Воинът чака зад кулисите, ще се присъедини последен към битката.

Тиранинът ще се надигне с безпределна сила. Един избор ще реши съдбата на всички.

Немезида изпрати своя съсъд да ни ослепи! Тъмнина! Настъпва тъмнина! Той трябва да загине или всичко ще бъде унищожено!

В този момент Хелън и Мат спряха да четат и вдигнаха поглед един към друг, със сбърчени чела. Този последен ред вече го бяха чули и двамата – докато влизаха в библиотеката с Орион. На Хелън „съсъд на Немезида“ и „настъпва мрак“ й звучаха зловещо. Ако тук Богините на Съдбата говореха за Орион, описанието, направено му от тях, определено не работеше в негова полза.

– Тази Немезида зла богиня ли е, или нещо от този род? – Хелън попита полугласно Мат, вярвайки, че той е направил повече проучвания от нея, както обикновено.

– Не, не е зла. И е далеч по-стара от боговете – отвърна Мат. – Тя е дъщеря на Никс, като Богините на Съдбата.

– Значи Немезида вероятно е сестрата с воала, за която говореше Касандра? – попита Хелън с надежда, като се огледа наоколо.

– Възможно е – отвърна Кастор.

– И това е единственият път, когато и трите Богини на Съдбата са проговорили в един глас? Този последен ред? – настойчиво се обърна Мат към Ариадна.

– Да. Бяха много развълнувани – отвърна тя.

– Точно тогава влязохме в кухнята – каза Хелън, схванала накъде бие Мат. – Цялата тази част за Немезида и тъмнината може да е само защото вече не са можели да виждат, защото влезе Орион.

– Орион може да е блокирал пророчеството им – продължи Мат оптимистично.

– Следователно, разбира се, Богините на Съдбата ще го искат мъртъв. Опитват се да го убият още отпреди да се роди. Още отпреди това всъщност. – Хелън млъкна и поде отново, опитвайки се да обясни: – Богините на Съдбата са набелязали Орион още от Троя насам, защото се измъкнал жив, когато бил Еней. Избягал от съдбата. Единственият начин, по който Еней би могъл да направи това, е ако Немезида също го е закриляла.

Накъдето и да погледнеше, Хелън виждаше объркани и разтревожени лица. Разтри очи, знаейки, че обърква всичко и че вероятно повече проваля шансовете на Орион, отколкото да ги подпомага. Умолително хвърли поглед към Лукас.

– Лъжа ли? – попита го, позовавайки се на уменията му като Търсач на истината.

– Не – отвърна Лукас незабавно. – Тя не лъже.

– О, разбира се – Палас вдигна раздразнено ръце. – Е, очевидно е каква роля са ти вменили Богините на Съдбата, Лукас. Ти си Любовникът. Би направил всичко за Хелън.

– Да, бих – призна Лукас брутално искрено. – Но тя все пак казва истината.

– Каквото знае от нея – каза Кастор безстрастно. – Съжалявам, синко, но само защото Хелън мисли, че нещо е вярно, това не го превръща в истина. – Тонът на Кастор не бе агресивен. Просто ги караше да осъзнаят съществуването на пролука, за която очевидно бе размишлявал дълго време.

Следа от мисъл премина в ума на Хелън – глождещо съмнение за нещо, което беше важно, но й се изплъзваше на косъм.

– Не е само това. Орион не може да е Тиранинът, защото е Щитът – каза Лукас, пренебрегвайки с махване на ръка възражението на баща си. – Когато Касандра направи пророчеството, според което Хелън е Търсачът в дълбините, тя каза, че Хелън ще слезе в Подземния свят със своя Щит.

– Съгласен – каза Мат безпристрастно, сякаш вече беше мислил за това. – Но ти също откри път за влизане в Подземния свят, Лукас. И отиде там, за да предпазиш Хелън – да я защитиш.

– Добре, но не й помогнах да освободи Фурните – възрази Лукас, спомняйки си думите на пророчеството.

– Да, помогна – каза Хелън смутено; беше й неприятно, че трябва да възрази на Лукас по този въпрос. – Беше ми забранено да слизам в Подземния свят, докато ти ми даде обола. А после ми помогна да разбера коя река ни трябва.

– Да, но Орион беше този, който наистина беше там с теб, когато ги освободи.

– Люк – прекъсна го кротко Хектор. – Трябва да признаеш, че доводът на Мат поражда възможността да съществува повече от едно тълкувание на пророчеството.

– Винаги съществува повече от едно тълкувание – обади се Орион от прага. Всички се обърнаха да го погледнат, докато влизаше. – Приемете го. Богините на Съдбата говорят със загадки, защото не знаят за какво, по дяволите, говорят. Ако знаеха, щяха да кажат нещо директно от рода на: „Орион е Тиранинът и иска да ви изяде мозъците за закуска“ или нещо такова.

Раменете на Хектор заподскачаха нагоре-надолу в безмълвен смях. Лукас извърна глава и се опита да потуши един изблик на смях, но допусна грешката да улови погледа на Джейсън.

– Тиранинът-зомби – прошепна Джейсън на Лукас, с лице, почервеняло от потиснат смях.

– Веселата смърт – прошепна Лукас в отговор, като се ухили. Очевидно това беше някаква тайна шега между момчетата Делос, защото и тримата избухнаха в смях.

– Стига лигавщини – каза Палас, като закрачи гневно към вратата. Спря и се обърна. – Коя част от „да срине до основи всички градове на простосмъртните“ не разбирате? Всички бяхме предупредени какво е заложено на карта тук, и не само за Потомците. Не искам аз да съм човекът, който е стоял безучастно и е позволил на тиранин, по-лош от Сталин или Хитлер, да остане безнаказан, защото е изглеждал такъв свестен тип, когато съм го срещнал. – Той погледна право към Орион, а после обратно към всички останали. Вече никой не се смееше. – А вие?

– Ариадна – повика я тихо Мат по коридора на горния етаж.

Ариадна спря пред вратата на спалнята си и хвърли поглед назад към него, вдигайки пръст да го предупреди да я изчака на мястото си. Ослуша се за баща си, братята и братовчед си, но не беше необходимо. Мат можеше да чуе всички мъже Делос, можеше да почувства дори пулса им, туптящ във въздуха, и знаеше, че са заети другаде. Но Ариадна не знаеше това, а той още не знаеше как да й го обясни. След като се ослуша по-продължително, отколкото беше нужно на Мат, Ариадна най-после изглеждаше удовлетворена.

– Влизай – прошепна тя, правейки му знак да я последва в стаята. Той влезе неуверено, заставайки насред спалнята й, докато тя прехвърляше дрехи от една мебел на друга, без дори да й хрумне да прибере нещо в скрина си.

Винаги си е била повлекана. Прекарах половината война да разчиствам след нея, спомни си новата част от Мат. Най-лошата робиня на света.

Мат тръсна глава и се опита да изблъска другото съзнание, което непрекъснато изникваше неканено, точно както се опитваше да потисне прилива на близост и нежност, които чувстваше към момичето.

Леглото й беше само на няколко крачки разстояние. Част от него никога не беше лягала до нея, а друга част беше прекарала десет години, спейки до нея – до нея и никоя друга до деня на смъртта му. Ръцете го боляха от копнеж да посегне и да я докосне отново за първи път, затова ги напъха в джобовете си. Обърна глава и се загледа в стената, докато тя мяташе нещо копринено и поръбено с дантела в дрешника си.

– Мат? – попита Ариадна от отсрещния край на стаята. Погледна я, докато тя отмяташе зад рамото си дълъг кичур от кестенявата си коса, отчаяно опитвайки се да не си спомня колко гладки бяха и косата й, и закръгленото й рамо. – Бельото ми няма да те ослепи, знаеш.

– Трябва да ти задам няколко въпроса – каза той рязко, умишлено отклонявайки разговора от бельото й.

– Добре. – Ариадна прекоси стаята, отиде при него и седна на ръба на леглото си. Мат взе стола, който тя току-що бе освободила от натрупаното пране, и седна срещу нея.

– Разкажи ми за различните роли, които Богините на Съдбата споменаха тази вечер – помоли той.

Ариадна се усмихна, сякаш очакваше това.

– Нали знаеш, че гърците са били влюбени в театъра? – Мат кимна. – Е, Богините на Съдбата също. Винаги са били. Сякаш виждат света като сцена, а Потомците са просто техните актьори. В много пророчества се споменават определени роли, които трябва да бъдат запълнени, или че светът очаква да бъде запълнен, за да се завърши „Великият цикъл“, който сякаш е някаква фикс-идея на Богините на Съдбата. Между другото, „цикъл“ е също и друго име за поредица от свързани помежду си пиеси – като пиесите от Есхил, които разказват историята за появата на Фурните. Този цикъл се нарича “Оресията“.

– Да – каза Мат печално. – Чел съм го. Сега ми разкажи за конкретните роли, които Богините на Съдбата споменаха тази вечер. Винаги ли си знаела за тях?

– Да. Никой обаче не знае какво означават наистина тези роли. Или какви са намеренията на Богините на Съдбата за тях.

– Как е възможно?

– Защото са неясни. Помисли си. Ролите са: Героят, Щитът, Любовникът и Воинът – и, ама сериозно ли? Това може да означава всеки един от Потомците, родени... ами, откакто свят светува. Ние сме куп хора, които могат да са герой, воин, човек, който защитава с тялото си слабите – каза тя, леко раздразнена от мисълта колко предсказуем е нейният вид. – Единствената роля, обвързана с конкретни знаци, е Тиранинът, и всички Династии през космическите ери са били свръхбдителни за знаците, които го обкръжават, за да му попречат изобщо някога да се появи. Но ти вече знаеш това пророчество.

– Тиранинът е роден в горчивина. В него тече кръвта на множество Династии и трябва да е способен да превърне в руини всички градове на простосмъртните – каза Мат сериозно. Не му харесваше да се съгласява с Палас, но знаеше, че той е прав. Представяше си някой като Хитлер със сила на Потомък и способността да разрушава градове само като го пожелае.

Мат си спомни как веднъж Зак зададе на тайфата хипотетичен въпрос: ако имат машина на времето и могат да се върнат и да убият Хитлер, преди да е успял да причини зло на някого, дали биха го сторили? Дори ако той е още невинно дете, когато се върнат и го убият? Всички бяха отговорили: да.

– Мат – каза Ариадна, като посегна и покри ръката му със своята. – Добре ли си?

– А другите, като Щитът и... Воинът – продължи той. – Това определени роли ли са, роли, които трябва да се запълнят? От началото ли съществуват тези роли?

– Касандра от Троя ги споменала първа... така че, да. Всички тези роли съществуват от началото.

– И всяка роля трябва да бъде попълнена, преди този цикъл да бъде завършен и Богините на Съдбата да могат да продължат към нов цикъл?

– Никога преди не съм го чувала изложено по този начин – отвърна Ариадна предпазливо. Острият й ум бързо преобърна тази нова идея, докато тършуваше из дузина запаметени късчета дребни сведения, докато накрая тя кимна, приемайки я. – Но предполагам, че това е правдоподобно тълкуване.

– Значи всички сме в капан – промълви Мат отчаяно. – Трябва да изиграем ролите си или Богините на Съдбата просто ще започнат отначало и ще пробват отново със следващата група Потомци.

Ариадна се намръщи замислено:

– Може би затова имаме чувството, че всъщност никога не сме напускали Троя. Защото нещо, което е трябвало да се случи още тогава, не се е случило, и Богините на Съдбата все се опитват да го пресъздадат.

Мат се усмихна, строго напомняйки си да не се навежда и да я целува, независимо колко умна беше. Изчака за миг, докато се увери, че ще овладее гласа си, преди да проговори.

– Това си мисля и аз – каза. – Сякаш Потомците са заседнали в безкрайна поредица от прослушвания, докато Богините на Съдбата местят нови актьори в същите роли, търсейки подходящите, за да се получи пиесата им.

– Но те са Богините на Съдбата. Ако искат нещо да се случи, защо не могат просто да го накарат да се случи?

– Не знам – отвърна Мат. – Трябва да има някаква друга сила, която действа против тях. Може би сестра им, Немезида.

– Редно е да кажем на всички за това – каза Ариадна. – Дори ако смятат, че грешим.

– Съгласен съм.

Останаха да седят известно време, всеки – потънал в собствените си съкровени мисли. Слънцето започваше да се издига и Мат си каза, че е време да си върви, въпреки че можеше да седи така с нея с дни.

– Лека нощ, Ариадна – каза Мат и се изправи.

– Къде отиваш? – Блестящите й лешникови очи бяха широко отворени и тревожни.

– Вкъщи. Измъкнах се тайно, когато Хектор ми се обади – каза той, като гледаше навсякъде, но не и към нея. – Искам да се прибера, преди родителите ми да се събудят, за да не се разтревожат. Безредиците наистина им изкараха ума.

– Добре – каза тя тихо. – Ще се върнеш ли по-късно? Династиите трябва да се срещнат тук довечера.

– Не знам дали мога – отвърна той. По водата се задаваше кораб, приближавайки до него армията му. Мат можеше да го почувства като отрязан крайник – отстранен, но още болезнен. – Може би ще имам да се погрижа за нещо друго.

Ариадна кимна и погледна към пода. Неспособен да устои, Мат се наведе и я целуна по темето. Косата й имаше същото ухание, на мед и лято. Той си позволи да прокара ръка надолу по сведения й тил, чувствайки колко крехък е под мазолестата му длан – чуплив като стъбло на цвете.

– Ще опиташ ли? – прошепна тя, без да вдига очи.

– Да, ще опитам.

– Хей. Ядосан ли си ми? – Лукас чу да го пита Хелън. Обърна се и я видя да се носи плавно към него през покрива

на къщата. Поклати глава и тя седна до него на самия ръб на покрива над спалнята му.

– Нямах намерение да споря с теб пред семейството там. За това, че Орион е Щитът – продължи тя.

– Всичко е наред. Ти просто изтъкваше добър довод – каза той, знаейки, че тя може да долови истината в думите му. Новият талант на Хелън като Търсач на истината правеше нещата между двама им едновременно по-лесни и по-трудни. Той не можеше да я излъже никога повече, дори не и за да я предпази. Не че лъжите някога я бяха опазвали. Лукас се запита за миг дали някога изобщо я беше предпазвал. – Въпреки това все още мисля, че Орион е Щитът.

– Но аз нямам нужда от Щит. Никога не съм имала – каза тя, сякаш четеше мислите му. С всички тези нови неща, които бе способна да прави, Лукас не би пренебрегнал възможността за телепатични способности.

– Не. Предполагам, че не – съгласи се той. Нещо в това още го безпокоеше. Хелън винаги е била най-силната, така че от какво точно я „защитаваше“ Щитът?

– Може би Орион е Любовникът. Той е син на Афродита – предположи Хелън, обмисляйки и тази възможност.

Имаше логика. И макар да бе убийствено да си го мисли, Лукас беше почти сигурен, че сега Орион е истинският любим на Хелън. Но независимо колко разбъркани бяха всички знаци за различните роли, Лукас знаеше по-добре.

– Орион не е Любовникът.

– Откъде знаеш?

– Тази роля вече е заета.

Хелън го погледна, с красивите си различни очи, плувнали в разкаяние и – отчаяно се надяваше Лукас – не и съжаление.

– Знаеш ли... всички тези нови таланти, които имам... – Гласът й потрепна. – Единият от тях е контролирането на сърцата.

– Спомена го.

– Мога да прогоня любовта ти към мен – предложи тя със слаб глас.

– А после какво?

Челото на Хелън се сбърчи, сякаш беше объркана от въпроса му.

– Ами, после можеш да продължиш с живота си. Въпреки това ще трябва да стоим далече един от друг.

– Това го пробвахме вече, забрави ли? – каза Лукас с крива усмивка. – Не се получи.

Той не се съмняваше, че Хелън може да заличи любовта му към нея, но знаеше също и че само ще се влюби в нея отново следващия път, когато спре поглед върху нея. За него нямаше „продължаване нататък“. Независимо какво друго правеше в живота си, любовта му към Хелън щеше винаги да го определя. Той беше Любовникът.

– Моля те, Лукас. Искам да направя това по-лесно за теб – каза тя тихо, със сведена глава.

– Тогава спри да говориш глупости. – Той закачливо побутна рамото й със своето, докато тя заряза измъченото изражение и се усмихна. – Обсъждали сме това дузина пъти. Нищо няма да промени чувствата ми към теб.

Тя най-сетне срещна погледа му и кимна тъжно, приемайки онова, което можеше да долови в гласа му – истината.

– Значи, може би Орион е Героят? – попита тя, опитвайки се да смени темата с нещо по-плодотворно.

– Хектор – отвърна Лукас веднага, като поклати глава.

– Вярно. Това е лесно – каза Хелън, като завъртя леко очи. – Освен ако Хектор не е Воинът?

– Воинът се присъединява към битката последен, а Хектор никога в живота си не е закъснявал за битка. Бих се обзаложил на кажи-речи всичко, че Хектор е Героят, а Орион е Щитът.

Хелън изглежда се затрудни за миг със следващия си въпрос.

– Какво има? – попита Лукас с тон, който целеше да я накара да проговори.

– Тиранинът наистина ли е толкова лош, колкото каза Палас?

Лукас кимна бавно. Не искаше да я плаши, но знаеше също и че не може да я излъже.

– Малкото, което ни е останало от пророчеството, описва Тиранина като по-силен от всички богове, взети накуп. И се предполага да има огромна битка с чудовища и бури, когато Тиранинът се въздигне. Твърди се, че дори небето ще смени багрите си, като калейдоскоп.

– Звучи като апокалипсиса.

– Да – каза Лукас, чувствайки как Хелън потрепери.

Седяха там известно време, люлеейки крака. Макар че разговорът беше приел такъв мрачен обрат, дори само това, че Хелън бе близо до него, успокои Лукас и му помогна да се съсредоточи. Дори да не можеше да я целуне, ако тя седеше до него, той не се терзаеше от мисълта с кого ли друг може да е тя. И какво ли правят.

Той си напомни, че така е по-добре и преглътна буцата в гърлото си. Искаше Хелън да е щастлива и вярваше, че Орион може да й даде това. Лукас със сигурност никога не беше успял. Всичко, което бе постигал, беше да прави Хелън нещастна, и щом разбереше, че цялата тази каша е приключила, щеше да се погрижи да не я наранява никога повече.

Заравяйки тези унищожителни мисли, Лукас застави ума си да се зарее. Претърси всеки образ и употреба на щит, за които можа да се сети.

– Щит, защита, бастион, блокиране... – мърмореше той. – От какво ни защитава Орион? Какво блокира?

– Ами май доста го бива да препречва входове – пошегува се Хелън. Усмивката й изчезна бързо, когато й хрумна една мисъл. – И пророчества.

– И бъдещето на всеки, който прекарва много време с него – промълви той. – Орион те защитава от прозренията на Богините на Съдбата, Хелън. Ако Богините на Съдбата не могат да те виждат, те не могат да вземат решения за живота ти вместо теб. Знаеш ли какво означава това? Ти имаш свободна воля.

Взряха се един в друг, толкова шокирани, че почти не можеха да го повярват, но и двамата усещаха трептене във въздуха, което им подсказа, че са се натъкнали на нещо изключително важно.

– Но защо аз? Защо аз съм тази, която има право да избира? – Очите на Хелън се стрелнаха изплашено наоколо. – Каква роля играя аз, Лукас?

– Ти си Търсачът в дълбините.

– Това не е в списъка.

Беше права. За миг Лукас почувства нервност, а после се отпусна, когато го осени решението:

– От всички ни ти си последната, която открива, че е Потомка – последната, която се присъединява към битката. Ти си Воинът, разбира се.

Хелън се успокои и се усмихна предпазливо.

– Ха, я стига. – Носът й се сбърчи при мисълта за нещо. – Богините на Съдбата знаят, че никаква ме няма като боец, нали?

– Задобряла си. – Той се постара да запази сериозно изражение, но не успя задълго.

Хелън го бутна от покрива. Той се понесе плавно пред нея, вдигайки ръце в жест, който казваше „предавам се“, все още опитвайки се да не се разсмее. Тя сърдито скръсти ръце и извърна поглед, опитвайки се да не се разсмее заедно с него.

– Любовник, как ли пък не – тя се ухили и го отбутна от себе си с крак.

Той хвана глезена й и се намести между висящите й крака. Очите на Хелън се разшириха от изненада, а устните й омекнаха и се разтвориха.

– Точно така – прошепна Лукас. Наведе се плътно към нея; обожаваше факта, че въпреки всичко, което се бе случило, тя не можеше да сдържи реакцията си към него. – Никога не го забравяй.

Докосна лекичко извивката на бузата й с връхчетата на пръстите си, преди да отлети.


8


Хелън се загледа в стената на къщата за известно време, питайки се дали бе постъпила правилно. Част от нея знаеше, че наранява Лукас повече, като не му казва направо как стоят нещата между нея и Орион, но в края на краищата не можа да го направи. Причините й бяха егоистични, но все пак основателни. Ако Лукас смяташе, че тя е с Орион, в крайна сметка щеше да се отдръпне, а тя наистина имаше нужда той да направи това.

Можеше да погледне в него и да види, че той още е влюбен в нея, но че любовта се е променила леко. Независимо какво бе казал Орион за това, че за Лукас няма да има значение дали тя е прекарала нощта с друг мъж, това бе променило нещо в него – не големината на любовта, която изпитваше, а силата й. Хелън предположи, че има логика. Дори при физическо нараняване човек е в състояние да понесе само определено количество болка, преди да изтръпне и да стане безчувствен.

Хелън видя как Мат излиза от къщата и отива до колата си. Тя си пое дълбоко дъх, канейки се да му извика и да го попита къде отива, но си спомни всички спящи хора точно под покрива, на който седеше, и се спря. Въпреки това Мат се обърна и погледна в нейната посока.

Невъзможно, помисли си Хелън, когато той се усмихна и й помаха. Няма как да ме е чул да вдишвам. Но как иначе може да се е сетил да погледне на покрива? Хелън помаха в отговор, а Мат се качи в колата си и потегли.

Все още премисляйки станалото, Хелън влетя в прозореца на Лукас и седна на леглото му. За миг си помисли да се вмъкне в леглото, но имаше шанс Лукас да се прибере у дома и да я завари там. Не беше честно да му причинява това. Хелън с мъка надигна умореното си тяло и тръгна надолу по коридора към стаята на Ариадна.

Изненада се да открие, че Ариадна е будна.

– Здрасти – тя автоматично се плъзна нататък, за да направи на Хелън място в леглото си.

– Здрасти и на теб – отвърна Хелън с разтревожена гримаса. Сърцето на Ариадна представляваше пулсираща бъркотия от емоции и Хелън знаеше, че това сигурно има нещо общо с Мат. Изрита обувките си и се вмъкна в леглото. – Току-що видях Мат да си тръгва. Двамата говорихте ли?

Ариадна избягна всякакво споменаване на чувствата си и вместо това разказа на Хелън какво бяха обсъждали двамата с Мат за това, че Потомците са впримчени в един повтарящ се цикъл. Обясни как Мат смяташе, че Богините на Съдбата имат нужда всички роли да бъдат попълнени и че ако не бъдат, цикълът просто ще започне отново със следващото поколение.

– Мисля, че всички стигат до същото заключение – кимна Хелън. – Това би обяснило защо всички изглеждаме като хора от Троя – заседнали сме. Има нещо, което не се е случило тогава и което Богините на Съдбата още се опитват да предизвикат.

– Но какво? – попита Ариадна, раздразнена. – И още нещо, което не разбирам. Защо Богините на Съдбата не могат просто да накарат това, което искат, да се случи? Не звучи смислено.

– Какво каза Мат? – попита Хелън, усещайки как стомахът й се присвива.

– Каза, че във всеки цикъл трябва да съществува сила, която работи срещу Съдбата. Нещо, което продължавала проваля пиесата, преди Потомците да могат да я изкарат докрай точно както искат Богините на Съдбата. Каза, че според него това е Немезида, която работи против сестрите си.

– Като блокира Богините на Съдбата и дава на Потомците свободна воля – прошепна Хелън. – Поне така мисли Лукас. Във всеки цикъл някой, от когото се очаква да вземе изключително важно решение, получава свободна воля и проваля плана на Богините на Съдбата.

Ариадна разтърка очи:

– Лукас има ли някаква представа кой има свободна воля в този цикъл?

Хелън се чувстваше така, сякаш вселената непрекъснато сочи обвинително с пръст към нея.

– Не сме сигурни – излъга тя.

Хелън се претърколи и отвори очи. Очакваше да види, че до нея лежи Ариадна. Вместо това видя голия гръб на мъж, който се надигаше и спускаше от дълбокото дишане на съня.

Лукас, помисли си Хелън, разпознавайки моментално тялото му. Искаше й се да прокара ръка между набъбналите мускули на раменете му и надолу по браздата на гръбнака, но нещо не беше наред. Стаята, в която Хелън се събуди, й бе позната, макар че никога преди не бе влизала в нея.

Другата Хелън бавно седна в леглото, наблюдавайки внимателно съпруга си, за да се увери, че не го е обезпокоила. Трябваше да се измъкне тайно, преди Парис да се събуди, иначе нямаше да може да си тръгне в този ден, както планираше.

Хелън гледаше как троянската Елена завърза най-простия си хитон над рамото, прибра стар колан, воал и износени сандали. Забеляза, че Елена от Троя има едно кафяво око и едно, станало синьо от белег с форма на мълния, който се спускаше през средата на ириса. Хелън знаеше, че това се е случило по време на замерването с камъни. Побоят, който Арес бе нанесъл на Хелън Хамилтън, й бе донесъл същия белег.

Другата Хелън забързано измина кратко разстояние надолу по тъмния мраморен коридор, без да обува сандалите си и спря пред една врата. В стаята имаше малко момиче, на не повече от три-четири години, все още в леглото. Момиченцето отвори очи с невероятно прозорлив поглед.

– Мамо? – прошепна момиченцето, разбуждайки се в миг. – Ще се видим ли с леля Бризеида днес, както обещахме?

– Да, Атланта – каза Елена тихо, като се втурна в стаята и затвори вратата зад гърба си.

– Ще се разходим ли първо с Господарката? – попита Атланта. Доловила настроението на майка си, тя не повиши глас.

– Не днес. – Елена облече Атланта в стара пола и шал, които взе назаем от една слугиня.

– Но на хората им харесва, когато ти и Господарката вървите през градините им. Прегръщат се и ти целуват ръка.

– Това е защото Афродита носи любов на животните и на растящите неща и те се множат – каза Елена с тъжна усмивка, докато се обръщаше, за да свърши с обличането. – Именно затова нашите хора изкараха толкова дълго без да гладуват зад стените.

– Да гладуват – както навън? – попита Атланта с тревожно намръщена гримаса.

– Точно така. Именно затова трябва да идем да се видим с леля Бризеида. Трябва да й занесем още храна.

Троянската Елена вдигна дъщеря си и я сложи на хълбока си.

– Смени си лицето, както мама те е учила – каза тя и докосна половинката от Пояса на Афродита, която висеше във формата на сърцевиден амулет на врата на Атланта. Атланта примижа, за да се концентрира, и лицето й се измени като с магия. – Не забравяй косата си – напомни й Елена и искрящите руси къдрици на Атланта потъмняха до кафяво. После Елена промени собствената си външност, приемайки обикновеното лице и набитата фигура на отрудена полска работничка, преди двете да излязат от стаята.

Проправиха си бързо път през двореца и надолу до готварниците. Една старица, която се бе грижила за Бризеида като бебе, подаде на Елена приготвен вързоп, който тя привърза на гърба си. С бърз поглед, за да се увери, че никой освен преданата стара жена не гледа, тя се измъкна крадешком през една задна врата и мина през градините с подправки. Елена изтича бързо до стената с дъщеря си, здраво вкопчена в нея. Набирайки скорост, когато стигна до укрепленията, тя се изкатери по едната страна на стената и слезе от другата толкова бързо, че стражите не можаха да я видят на слабата предутринна светлина.

Атланта не се страхуваше, макар да знаеше, че извън стената тя и майка й са в смъртна опасност. Елена се усмихна гордо на смелата си дъщеря и се промъкна през спящия обсаден лагер. Спряха при една от най-големите шатри и подсвирнаха тихичко на входа.

Миг по-късно една жена, която изглеждаше точно като Ариадна, се появи и обгърна предрешените майка и дъщеря в топла прегръдка.

– Бризеида – тихо каза Елена на жената. Етървите си размениха топли целувки по двете бузи.

– Няма много време за гостуване – каза Бризеида, докато въвеждаше Елена и Атланта в палатката. – Ахил ще се върне скоро.

– Има лесно решение за това. Такова, което ни позволява да прекарваме заедно толкова време, колкото пожелаем – отвърна Елена с подсказващ тон, като остави да се появи истинското й лице.

– Не започвай – предупреди Бризеида. – Няма да го напусна.

— Знам. — Елена пусна Атланта на земята и й даде дървена фигурка, с която да си играе, а после подаде на Бризеида вързопа с храна. — Мислила ли си какво ще стане, когато Ахил се присъедини отново към бойните редици?

— Може никога да не се присъедини към тях. Той презира Агамемнон и отказва да изпълнява повече заповедите му.

— Не е прекосил морето с армията си ей така, за нищо, Бризеида.

— Давам си сметка за това. — Очите на Бризеида искряха от гняв. – Но сега е различен. Каза ми, че няма повод за вражда с брат ми.

— Няма значение дали има вражда с Хектор, или не. Това е война. Не оставяй любовта ти към Ахил да те заслепи.

– Не съм. – Бризеида извърна поглед. — Но знам от коя страна на стената съм.

– А от коя страна на войната? А тя? — изрече Елена с тих умолителен тон, като посочи към Атланта. Видя очите на Бризеида да се разширяват от тревога и разбра, че рискът да доведе Атланта си е струвал дори само по тази причина. Елена изтъкна доводите си, докато имаше шанс: — Ахил дойде тук да убие Тиранина. Това беше доводът на Агамемнон, който го убеди да се бие.

– Атланта няма никаква причина да се бои от него, кълна се – каза Бризеида, като погледна закрилнически надолу към Атланта. – Той никога не би убил дете. Не го познаваш.

Двете етърви се погледнаха гневно. Единственият звук в шатрата идваше от Атланта, която шепнеше на куклата си.

– Харесва ли ти красивата градина, която направих? Слънцето никога не прежуря и пчелите никога не жилят, а камъчетата никога не ти влизат в сандалите — гукаше Атланта, напълно вглъбена в играта си.

Елена завъртя развеселено очи и прошепна на Бризеида:

– По цял ден си представя съвършен свят, където никой не страда. Не е ли ужасяваща?

Бризеида отново извърна поглед и лицето й посърна от мрачни мисли:

– Добре е, че се е родила момиче. Сега никой не подозира, че тя е Тиранинът. Не и наистина.

– Тогава защо Ахил остава тук, въпреки че войниците му гладуват? – попита Елена отчаяно. Бризеида нямаше отговор. – Сестро, вярвам ти, когато казваш, че той никога не би убил дете. Ахил е човек с дълбоко вкоренени принципи – принципи, които го доведоха в Троя. Някога мислила ли си, че да отърве света от Тиранина е толкова важно за него, че може да е готов първо да я изчака да порасне, преди да я убие?

– Трябва да си вървиш – каза Бризеида внезапно, ръкомахайки във въздуха, сякаш се беше изпълнил с мухи. – Той ще се върне всеки момент.

Елена въздъхна и сведе глава в знак на поражение, а после протегна ръце надолу да вземе дъщеря си.

– Ще се върна с още храна след няколко дни.

Двете жени се прегърнаха, отначало предпазливо, сякаш още бяха във вражда, а после с истинска нежност. След това Елена и Атланта се маскираха и напуснаха вражеския лагер.

Хелън се събуди с дебел кичур от косата на Ариадна в устата си. Изплю го и мислено се извини, че го е олигавила целия, а после се претърколи на другата страна. Претърколи се върху нещо, което изписка. Оказа се Анди, която заразмахва ръце към нея и издаде някакви протестни звуци в съня си. Пожелавайки си Ноел да донесе дори само още един матрак, върху който момичетата да спят, Хелън се смъкна долу до края на леглото и изпълзя навън толкова тихо, колкото можеше, без да смачка някого.

Докато излизаше от стаята, Хелън обгърна с ръце тялото си, опитвайки се да отърси спомена. Този й се беше сторил по-близък от другите, сякаш този път бе нещо повече от обикновен зрител. Всъщност на половината от спомена беше започнало да й се струва, че в онази шатра беше Хелън от Нантъкет, а не Елена от Троя. Все още можеше да почувства топлата, извиваща се тежест на малкото си момиченце (поправка – малкото момиченце на Елена от Троя) в ръцете си, затова, разбира се, се натъкна на Лукас в коридора. До болка копнееше да прегърне някого от тях — или момиченцето, или баща му — толкова отчаяно, че почти изстена.

– Мислех, че си се прибрала у дома – каза Лукас след кратка пауза.

– Не съм била там от дни – отвърна Хелън, взирайки се жадно в него. – Искам да кажа, защо да си правя труда, когато всички са тук?

– И идват още – каза той, като се намръщи внезапно.

Хелън кимна:

– Срещата на Династиите. Обади ли се на...

– Орион? Да – потвърди Лукас, довършвайки изречението й. – Чака ни в библиотеката.

– Колко е часът? – попита Хелън и надзърна, примигвайки, към полегатата светлина, нахлуваща в един прозорец наблизо.

– Минава два. – Той се засмя на шокираното изражение върху лицето на Хелън. – Ще дойдеш ли при нас долу? – попита, като мина покрай нея и се отправи към стълбището. – Трябва да направим планове.

– Дай ми само минутка – каза Хелън, като посочи измачканите си дрехи и разчорлената коса.

– Не бързай – каза Лукас. Докато минаваше край нея надолу по коридора, той се наведе, прокарвайки длан нагоре по ръката й. Голямата му длан погълна всяка извивка от крехките й мускули, обгръщайки ги един по един и оставяйки пътечка от настръхнала кожа и изправени косъмчета. Допирът на кожата му върху нейната беше толкова топъл, че тя потръпна, когато топлината му се отдръпна – което се случи твърде бързо.

Хелън надникна първо да види баща си. Джери все още спеше дълбоко, но дори застанала над него, тя чуваше как сърцето му бие силно и равномерно. Изглеждаше, сякаш е в друг свят, мирен свят, който не му се искаше да напусне. Хелън не знаеше дали е така, но се надяваше, че ако Джери просто спи, Морфей бди над него.

Изтича до банята, съумявайки да изпревари Ариадна и Анди под душа, преди да са се измъкнали от леглото. Стрелна се вътре преди дори да започнат да драскат по вратата и я затвори зад гърба си с доволна усмивка.

Пусна крана и започна да смъква дрехите си с все още ярко горящия спомен за дланта на Лукас върху ръката си. Бързо взе душ. Докато се подсушаваше с кърпа, една друга случайна среща в друг тъмен коридор, преди столетия, се раздипли в ума й като парата, издигаща се от белите плочки.

Ланселот отсъстваше от Камелот от много месеци.

Варварите – едри, руси нашественици от обвита в ледове земя – създаваха доста работа на Рицарите на Кръглата маса. Бащата на Гуинивиър се беше сражавал с варварите цял живот, както и баща му преди него. Сега, когато женитбата между Гуинивиър и Артур бе уредена, поклонниците на дракона и вълка от заснежения свят бяха проблем на Артур и следователно проблем на всеки рицар, заклел се да му служи, в Британия. Ако островният дом на Гуинивиър трябваше да оцелее, то варварското нашествие трябваше да бъде спряно или всеки, роден в Британия, щеше да бъде убит, преди да изтече годината.

Артур не беше подготвен за Берсерките2. Неговите мъже бяха редови войници, обучени в римския начин на воюване. Не бяха свикнали с предизвиканите с помощта на опиати състояния на транс, с които варварите си служеха, за да изпращат бесните си орди да връхлитат с крясъци върху мъже, жени и деца. Ужасите, които войниците на Артур виждаха по време на тези светкавични набези, вземаха своя дан от тях. Рицарите бяха малочислени, а се зараждаше тотална война.

Артур още бе в кампания на север, опитвайки се да намери решение. Ланселот се беше върнал в Камелот преди два дни, но Гуинивиър още не го беше виждала. Той избягваше да остава насаме с нея и тя подозираше, че не е само защото Артур е неин съпруг, както и двамата знаеха твърде добре. Имаше нещо по-дълбоко, което го възпираше. Нещо ужасно му се беше случило. Гуинивиър можеше да го види в очите на Ланселот – те горяха като две току-що духнати свещи. Цветът още бе наситен, но цялата топлина си бе отишла.

Гуинивиър знаеше, че трябва да говори с Ланселот, да го насочи обратно в правия път или той щеше да се отклони както от дълга, така и от семейството си.

От нея зависеше да го излекува, дори ако сърцето й се късаше, когато бе близо до него, когато виждаше измъченото изражение на лицето му, докато той си представяше Артур в леглото й.

– Ланселот – повика го Гуинивиър, докосвайки лакътя му в тъмния коридор. Внимателно го придума да се обърне и да я погледне в лицето. – Моля те. Говори ми.

– Гуен – промълви той тихо, притегляйки я близо до себе си. В очите му имаше объркано изражение, като на малко момче. Той подръпна ръката й и тя го последва без нито дума или мисъл на протест.

Ланселот я поведе далече от главната пътека и надолу по една издигната ниша, която гледаше към тъмните мочурища, заобикалящи Камелот. Лунна светлина струеше в кръстовидното тясно прозорче, светейки достатъчно, за да може тя да види натежалия похотлив поглед, който дърпаше надолу клепачите му. Устните на Гуинивиър се разтвориха с десетки неизречени думи, когато се взря в очите му. Бедрата на Ланселот се приближиха до нейните за един напрегнат миг, а после той се отдръпна, пускайки я напълно.

– Не биваше да идваш при мен тази нощ.

– Но ти не ми донесе вест от родината ми в Летните земи – отвърна тя, вдигайки усмихнато лице към светлите му очи, като скъси разстоянието между тях. – Каза ми, че ще седиш при баща ми и ще ми донесеш знак, че ме помни.

Лицето на Ланселот пребледня, очите му се разшириха от жал и Гуинивиър разбра.

– Не може да бъде – каза тя; внезапно гласът й бе станал висок и момичешки.

Баща й беше мъртъв. Не беше възможно този свадлив, хитър и изненадващо забавен огромен мъж да е мъртъв. Бе твърде голям инат, за да умре. Но Гуинивиър виждаше истината, изписана по лицето на Ланселот. Предводителят на нейния клан, баща й, бе мъртъв.

Завладя я тъга. За миг изгуби контрол и стаята запука от синьо-бялата светлина на вещерския й огън.

– Омъжих се за Артур, за да бъдат баща ми и нашия клан в безопасност от варварите. – Тя изхълца невярващо. – Всичко това – каза, като посочи отвратено към накитите и скъпата рокля, която носеше сега вместо скромната дреха от домашно тъкан плат – беше за да защитя баща си и клана си.

– Знам – каза Ланселот, като пристъпи напред да улови ръцете на Гуинивиър. Отскочи неволно назад, когато вещерският й огън премина през него, но овладя болката и не я пусна. – Гуен – каза умолително, като се задъхваше. – Вината не е на Артур. Бихме се и загубихме. Аз загубих. Артур дори не беше там.

Стаята притъмня, когато Гуинивиър се овладя и бяло-синият огън угасна.

– Но аз се омъжих за Артур вместо за теб, за да спася клана си – каза тя. Гласът й бе треперлив и спаднал до шепот. – Отказах се от теб, за да предпазя клана си.

— А сега твоят клан вече го няма. – Очите на Ланселот потъмняха. – Но не заради Артур. Заради мен.

Ланселот седна на пода на кулата и прокара ръка през косата си. Разказа историята си бързо и тихо, опитвайки се да запази спокоен тон.

Летните земи се бяха наводнили, както винаги по време на ежегодните приливи. Пътищата бяха непроходими, а каквато и да е битка – немислима в подобния на тресавище терен. Докато жените и децата бяха на сигурно място в залятата си от водата родина, повечето мъже бяха заминали да се присъединят към кампанията на Артур срещу варварите на север, както правеха винаги по това време на годината.

Ланселот беше останал, за да научи как жените отглеждат всевъзможна реколта във водата, вместо в пръстта, а Артур се съгласи, че познаването на тези умения може да е полезно в Камелот.

Ланселот бил във водните ниви с жените, когато видял корабите с герба на дракона да влизат право в наводнените низини.

– Останах с жените в нивята, вместо да отида при баща ти – каза дрезгаво Ланселот. – Когато не можех да се бия повече, отмъкнах един кораб и изпратих колкото жени и деца можах да прибера далече от клането. Баща ти беше... Беше убит.

Гуинивиър знаеше, че той се бе готвел да каже „изтезаван“. Нямаше значение как Ланселот се опитваше да смекчи удара за нея. Вредата бе нанесена. Тя се беше оставила да бъде предложена за съпруга на мъж, когото не обичаше, защото беше вярвала, че правейки това, ще спаси клана си. Но не се получи. Баща й бе мъртъв, а племето й се бе разпръснало. Напразно се омъжи за човек, когото не обичаше.

– Благодаря ти, че спаси колкото можа от клана ми – прошепна тя. – Задължена съм ти за това с живота си. Отново.

Ланселот я погледна с такава неприкрита нужда и отчаяние, че тя посегна, обгръщайки лицето му с длани.

– Аз съм виновен – повтори той с пламнало лице.

– Не, не те виня за погубените животи. Благославям те заради животите, които спаси – каза тя нежно, като наистина вярваше във всяка дума и се надяваше той да й повярва достатъчно, за да си прости.

– Гуен – промълви той и обви здраво ръце около нея, притискайки се към нея с цялото си тяло, залят от вълна на нужда.

Притисна уста към нейната, стряскайки я. Въпреки всички прошепнати думи и изпълнени с копнеж погледи, никога не се бе осмелявал да я докосне. Това беше първата им целувка – първият път, когато пресичаха тази граница. Гуинивиър знаеше, че Ланселот ще страда повече, задето е предал Артур, своя братовчед, крал и най-близък приятел, повече, отколкото щеше да страда тя, защото Ланселот обичаше Артур, а тя – не. Гуинивиър се притисна към раменете му за миг, опитвайки се да му спести вината, която знаеше, че той ще изпита, преди да се поддаде на прилива на отчаяние, който чувстваше да се надига в него.

Ръцете му се заровиха в косата й, при което фибите, които я придържаха, се разлетяха, а кичурите се спуснаха разбъркано около мазолестите му пръсти. Устните му разтвориха нейните. Гуинивиър се отпусна назад върху каменните плочи на настилката и придърпа Ланселот върху себе си. Той плъзна коляно между бедрата й, избутвайки множеството пластове от фусти нагоре, докато ръката му успя да стигне до голата кожа отдолу. Раздра долната й риза и я смъкна, а тя извика, когато копринените връзки се врязаха в кожата й. Ланселот се укроти и внимателно отстъпи назад.

– Причинявам ли ти болка? – попита с пресекващ глас и уязвими очи.

– Причиняваш ми болка единствено когато ме напускаш – отвърна тя, обвивайки се около него. – Не ме оставяй никога повече.

С все още бясно блъскащо в гърдите й сърце, Хелън бързо подсуши косата си и затича към библиотеката, за да се спаси от взетия назаем спомен, преди да стане още по-ясен и жив. Спря на вратата и размаха длани, за да пропъди горещото изчервяване на бузите си, напомняйки си, че в нейния спомен Гуинивиър предаваше съпруга си, затова не биваше да му се наслаждава толкова много, а в този живот тя и Лукас бяха братовчеди, така че преди всичко не й влизаше в работата да изравя от миналото тези стари спомени.

Дочу плътния глас на Лукас през вратата на библиотеката и след такъв жив спомен дори това беше достатъчно, за да й се завие свят. Спомни си как Ланселот я отведе в покоите си, как развърза връзките на роклята й и... други неща. Изчерви се до кръв.

Спри да бъдеш такъв огромен, пулсиращ хормон и влизай вътре, сгълча се тя, като тръсна ръце. Едва ли всички ще знаят какво си мислеше току-що.

Бутна вратата, за да я отвори, и видя как Орион незабавно хвърли поглед надолу към гърдите й, погледна обратно нагоре към нея и повдигна вежда, когато по лицето му се разля многозначителна усмивка. Освен може би Орион, помисли си тя, пожелавайки си да се строполи мъртва на място в същия този миг.

Мъжете се изправиха да поздравят Хелън, но Касандра си остана в голямото кожено кресло, което смаляваше крехкото й тяло. Хелън се поклони почтително на Оракула и забеляза, че Касандра държи iPad-а си на скута.

– Какво става? – попита Хелън, пренебрегвайки резкия прилив на топлина, когато седна на единственото свободно място – до Лукас, разбира се.

– Ново нападение – отвърна Касандра мрачно, като подаде на Хелън iPad-a.

– Цунами в Турция – каза Орион. Хелън превъртя снимките на наводнена земя.

– Но защо тук? – попита тя, като гледаше пострадалата област в Турция. – Това не е голям и важен град.

– Вече не – каза Лукас. – Но преди три хиляди и триста години там се е намирала Троя.

– На това му се казва отмъщение – прошепна Хелън, затваряйки iPad-a.

– Боговете стават по-дръзки. – Касандра се облегна назад в гигантското си кресло, с чело, изпито от тревога. – Потомците не могат да губят повече време. Трябва да се обединим.

– А за да направим това, трябва да открием как ще се справим с тази среща на Династиите – каза Хектор, вземайки инициативата. – И тримата сте Наследници, затова ще стоите зад Главите на своите Династии. С изключение на Орион, разбира се, който е Глава на Римската. Предполагам, че зад теб ще стои твоят заместник в Династията.

– Ако ще адът да замръзне, няма начин да стоя с Фаон зад гърба ми – каза Орион с гримаса. Видя въпросителните изражения върху лицата на Лукас и Хектор и разбра, че трябва да обясни: – Фаон и по-възрастният му брат, Корвус, спореха кой от тях да бъде мой наследник, когато бях малък.

– Я чакай, Корвус ли? – попита Лукас и се наведе напред. – Баща ми убил Корвус още преди някой от нас да е бил роден.

– Не, Кастор е мислел, че е убил Корвус. Но той оцелял – обясни Орион. Сниши глас: – Повярвайте ми, иска ми се да беше иначе.

– Орион, не е нужно да обясняваш – каза Хелън, опитвайки се да му спести болката.

– Всичко е наред, Хелън. И без друго щеше да се наложи в крайна сметка да им разкажа за белезите си – каза той и й отправи печална лека усмивка. – Братовчедът на майка ми, Корвус, официално ме предизвика на двубой, когато бях на единайсет. Аз победих.

– В Колизеума ли? – попита Хектор. Орион кимна. – Леле. Вярно ли е, че ако членове на Римската династия се убият един друг в Колизеума, не стават Прокуденици?

– Вярно е. Рим е пролял толкова много кръв в пясъците на Колизеума, че Фуриите вече не могат да проследят кръвните дългове. Това е прокълнато място — каза Орион с унил глас. Очите на Хектор блеснаха завистливо, сякаш би дал всичко, за да се бие в Колизеума, но измъченото изражение върху лицето на Орион го възпря да изрече на глас това желание. – Когато убих Корвус, Фаон загуби единствения си съюзник – човекът, който го беше отгледал като свой син. Фаон е готов да ми забие нож в гърба в мига щом ме погледне. Никога няма да застана редом с него.

– Е, това е нещо, което трябва да се има предвид – каза тихо Лукас и последва тежко мълчание.

Хелън видя как сърцето на Хектор се изпълва със съчувствие към приятеля му. От всички тях Хектор най-добре можеше да разбере Орион. Тази мисъл бе странна за Хелън, но и двамата бяха убийци. Ярък проблясък от посоката на Касандра привлече погледа на Хелън. Сребристата сфера, която висеше в гърдите й, се раздипли като отблясъци от лунна светлина от водите на тъмно езеро.

– А ти не бива дори да се доближаваш до Фаон – каза внезапно Орион, като проследи погледа на Хелън и посочи към Касандра. Тонът му беше нетипично груб. – Ако се опита да те хване насаме, ела право при мен. Ясно?

Касандра кимна предпазливо, озадачена от гневния му поглед.

– Защо? – попита Лукас.

Устните на Орион се извиха в горчива намръщена гримаса, сякаш усещаше противен вкус в устата си. Поклати глава, сякаш искаше да прогони въпроса.

– Защо? – повтори Лукас, без да отстъпва.

– Той е чудовище. – Орион извърна поглед, тонът на гласа му се сниши. – Налита само на малки момичета.

Касандра извърна поглед и се намръщи; светлината в гърдите й стана мъждива.

– Аз не съм малко момиче – каза тя тихо, но никой не реагира.

– Сигурен ли си за това? – Хектор попита сериозно Орион.

Орион кимна:

– Малката сестра на баща ми. – Не се задълбочи в обяснения. – Повярвай ми, Касандра е негов тип. Ама че семейство си имам, а?

– Те не са твоето семейство – каза Лукас остро. Наклони брадичка към Хелън, Хектор и Касандра, включвайки всички, преди да погледне обратно към Орион с овладяно изражение. – Ние сме твоето семейство. Ще стоиш при нас.

– Ние сме кръвни братя – напомни му Хелън.

– Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, аз също ще съм нащрек да не би някой да ми забие нож в гърба – каза Хектор с помръкнало лице. – Тантал ще е там. Кой знае какво ще направи като ме види? – Той хвърли поглед към Лукас и двамата споделиха печална усмивка. – Страхотно семейство си имаме и ние, а?

– Мисля, че ние петимата трябва да стоим заедно, каквото и да става – каза Хелън преди Хектор да успее да се разстрои повече. Прехапа устна, натъквайки се на препятствие. – Само дето Касандра трябва да остане неутрална, нали? Тя е Оракулът и е по-важна от всички ни, затова ще е единствената, която ще остане седнала.

– Правилно – каза Хектор с бързо кимване. – Когато Династиите се срещат, тя е смятана за по-важна от всички кръвни връзки и седи сама.

Хелън хвърли поглед към Касандра, толкова мъничка в онова голямо кресло. Тя винаги беше сама.

– Това устройва ли ви? – попита Хелън смутено.

– Никога преди не е действало така – каза Хектор бавно. Миг по-късно той се огледа наоколо, усмихнат, взел решение: – Ако стоим заедно, ще бъде, сякаш сме отделна, наша Династия – Потомците-Наследници или нещо такова. Готов съм да го направя, но мисля, че родителите ни ще бъдат бесни.

– И какво? – каза Лукас с опасно проблясващи очи. – Ние не правим нещата, както са ги правили те. Аз казвам да стоим заедно.

– Съгласен съм – каза Орион с категорично кимване. – Но само ако Хелън е водачът ни.

Хелън избухна в смях:

– Ти сериозно ли? – Огледа се наоколо и видя, че всички кимат в знак на съгласие. – Чакайте. Стойте. Аз не мога да съм водачът.

– Да, можеш – кимна Хектор. – Всъщност ти трябва да си водачът.

– Е, кога всички започнахте да поглъщате лудост за закуска?

— попита Хелън с изчерпващо се търпение. Та тя дори не искаше да печели състезания по бягане – адски сигурно беше, че не иска да бъде водачът на Потомците-Наследници. – Аз съм най-лошият избор. Хектор...

– Хектор не може да бъде водачът, Хелън. Той не е Наследник – обясни Касандра с нисък глас. – А Орион вече има твърде много врагове, които се опитват да го убият. По-лошо – твърде много хора смятат, че той е Тиранинът. Ще го предизвикат в мига, щом излезе напред като предводител на Наследниците.

– Лукас тогава – предложи Хелън с нотка на отчаяние, промъкваща се в тона й. – Той е най-умният. Редно е той да ни води.

– Лукас е брат на Оракула – Касандра поклати тъжно глава.

– Това би дало твърде много власт на Тиванската династия. Родната ти майка би го оспорила. Трябва да бъдеш ти.

– Не – каза Хелън простичко. – Не искам да го правя.

– Лош късмет, принцесо. – Хектор й се усмихна с вбесяващо самодоволство. – Хайде, винаги си знаела, че трябва да си ти.

– Но аз не знам нищичко! — възкликна тя, изстрелвайки се нервно от мястото си. – И съм най-лошият боец. Ами ако някой от друга Династия ме предизвика на двубой или нещо от този род? Ще загубя, без никакво съмнение. – Хелън закрачи наоколо, като прокарваше ръце през косата си.

– Ако си наш водач, изобщо няма да се биеш – каза Лукас; това ново развитие му харесваше все повече и повече. – Обикновено, когато бъдат предизвикани, предводителите избират застъпници, които да се бият вместо тях – обикновено най-добрият боец. Лоша идея е най-добрият ни боец да бъде предводителят.

– Окей, всички сме съгласни. Хелън е шефът – заяви Орион.

Не сме се съгласили... – прекъсна го Хелън, но Орион продължи да говори, без да я слуша.

– Сега всичко, което трябва да направиш, е да избереш застъпник. – Той се изправи и се поклони официално на Хелън. – Приемам.

– Как ли пък не – Лукас се изправи и застана готов за битка редом с Орион. – Аз съм защитникът на Хелън.

– Не мога да ти позволя да направиш това, братле – Орион поклати извинително глава.

– Нима току-що каза „да ми позволиш“? – попита Лукас слисано.

– Дами, моля ви – каза Хектор, като смушка Орион и Лукас, за да ги раздели, и застана между тях. – Не слушахте ли? Предполага се, че защитникът трябва да е най-добрият боец. Ясно е, че това съм аз.

– Наистина? Докажи го – каза Лукас хладно.

Хелън предусещаше, че се задава кавга. За нея бе убийствено да си помисли които и да било от нейните мъже да се наранят взаимно и макар още да не беше готова да го приеме, знаеше, че има само един от тях, когото някога би била в състояние да изпрати в опасност.

– Хектор – заяви тя твърдо. – Ако аз съм предводителят, искам Хектор да бъде мой защитник. – Хелън погледна Лукас и Орион с решително изражение. – Той е най-добрият боец.

– Само така, умно момиче. Вече вземаш правилните решения. Може да си по-добър водач, отколкото си мислиш. – Хектор се ухили.

– Чакайте – възрази Лукас.

– Приемаш ли? – Касандра попита Хектор без да обръща внимание на брат си.

– Да – отвърна той незабавно.

– Аз съм свидетел. От този ден нататък Хектор е защитникът на Хелън. Ако някой предизвика Хелън, Хектор ще се бие вместо нея. – Касандра погледна остро Орион. – Лукас ще бъде заместник на Хектор.

– Чакай само една минута, по дяволите – избъбри Орион.

– А ти ще бъдеш мой защитник – изрече Касандра високо, за да надвика възраженията му. – Така Атрей предвожда, Тива закриля Атрей, а Атина и Рим закрилят Тива. Трябва да покажем на всички, че времето на битките между Династиите е приключило. Най-добрият начин да направим това е петимата да поверим един на друг живота си.

Орион рязко затвори уста, обмисли за миг чутото и въздъхна неохотно:

– Това звучи много смислено.

– Приемаш ли? – попита го Касандра с боязлива нотка в тона.

– Ще бъдеш ли мой защитник?

– Да – отговори Орион сериозно. После се усмихна и леко я побутна. – Разбира се, че приемам, котенце.

Касандра се усмихна в отговор, облекчена.

– Аз ще бъда свидетел – каза Хелън, усещайки, че това трябва да бъде изречено на глас. – Орион е защитникът на Касандра.

– Тя хвърли поглед към Лукас, за когото й бе ясно, че едва се сдържа да не проговори. – Има ли нещо, което искаш да кажеш?

– Не ми харесва да съм изтласкан встрани – каза той ядосано. – Но ще се справя с това.

– Добре. Значи сега сме отбор – каза Орион и огледа всички. – Това сигурно ще е интересна среща.

– Мат! – изсъска Клеър. – Може ли да се съсредоточиш, ако обичаш?

Мат обърна глава и погледна Клеър с празно изражение. Току-що беше казала нещо за Хелън, но той не беше сигурен какво.

Беше разсеян.

В този момент един кораб акостираше на брега в Грейт Пойнт, точно под фара. Корабът беше малък. Мат не го чу да стърже по пясъка чак от къщата си в Сиасконсет – нито видя как тримата мирмидонци изскачат с лекота от плавателния съд, сграбчват страничните бордове и отнасят кораба нагоре по брега, тичайки без усилие. Мат не присъстваше тялом, когато още десет по-малки кораба последваха този и войниците му слязоха на брега, но си даваше сметка за случващото се, сякаш е там. Дори когато Клеър размаха ръка в лицето му и въздъхна от раздразнение, очите му можеха да видят също и точните стъпки на неговите трийсет и трима войници, докато се изкачваха безшумно от ватерлинията.

– Привет – поздрави Клеър с разтревожена гримаса. – Смяташ ли някога да приземиш този космически кораб и да се включиш в разговора?

Мат се изсмя иронично.

– Да приземя този кораб – повтори той, докато усещаше как членовете на неговия слизащ на сушата екипаж оглеждат терена с войнишка прецизност. С тази нова, удвоена възприемчивост Мат видя един воин-мирмидонец с черна и лъскава кожа като раковина да коленичи и да полага ръка върху студения пясък в плавно, бързо движение.

Той е тук. Умът на нашия господар е с нас точно сега – каза Теламон.

Мат си спомни, че Теламон е принц от неговия вид и един от най-добрите му военачалници.

Още един бряг, братя – каза той печално. Теламон потри ръце, за да изтръска пясъка. Противната презрителна гримаса на лицето му даваше ясно да се разбере, че още ненавиждаше пясъка след всичките тези години далече от Троя.

– Какви са заповедите ви? – попита един войник с черни мравешки очи.

Направете лагер. Ще чакаме господаря си тук – нареди Теламон. – Когато е готов, той ще се присъедини към нас.

– Добре ли си? – попита Ариадна печално.

Мат примигна силно и най-накрая успя да пропъди образа от ума си.

– Добре съм – отвърна той и се съсредоточи върху задачата на дневен ред. – Продължавай, Клеър.

– Добре, както казах, първия път, когато видях нещо странно – е, по-странно от обикновено, – беше, когато Лени посягаше към една лъжица. Тя се разтресе за секунда, а после просто литна в ръката й.

– И тримата видяхме нещо подобно на това, когато бяхме в болничната стая на Анди – добави Ариадна.

– Опиши го – каза Мат, обръщайки се към Анди.

– Ами тя първо се ядоса, а после светна. От кожата и косата й започнаха да се сипят искри, като дъжд – каза Анди; прекрасният й глас се изпълни със страхопочитание, когато си спомни. – Цялото обзавеждане в стаята ми започна да трака и мога да се закълна, че почувствах леглото ми да се движи.

За миг в спалнята на Мат се възцари тишина, докато всички мислеха за това.

– Почувствах подобно странно нещо, когато Хелън се ядоса онзи ден – добави Джейсън неохотно.

– Какво стана? – попита Мат.

– Тя и Лукас бяха влезли да нагледат Джери и започнаха да се карат. Предполагам, че е било доста лошо, защото слязоха в клетката за борба, за да уредят спора. Можех да се закълна, че почувствах къщата да се разтърсва за секунда.

– Това може да е било разтърсване от удар – предположи Мат. – Достатъчно силни са да разтърсят къщата, когато се ударят в земята.

– Това беше преди да слязат долу. Просто вървяха, Мат – каза Джейсън, свивайки рамене. Мат спря за миг, замислен.

– Видяхте ли мълнии? – попита той трите момичета.

– Не и наистина – каза Ариадна. – Това, което видяхме, определено беше от електрически произход, но не мога да проумея защо би накарало предметите да се раздрънчат така. Цялата история беше просто странна. И плашеща.

– Гласът й беше много особен – добави Клеър, разтривайки ръцете си, сякаш я бяха полазили студени тръпки.

– Твърде вибриращ – каза Анди натъртено. – Аз съм сирена, познавам гласовете и никога преди не съм чувала такова нещо.

– Звучеше като богиня – каза Ариадна, обобщавайки впечатлението от името на трите. – Нещо й се е случило, хора.

– Мислиш ли? – каза Джейсън, като завъртя очи. – След всичко, което е преживяла, със сигурност се е променила доста. Това не значи, че се е променила за лошо. Бъдете малко снизходителни. Току-що се е сражавала с бог.

– И спечели – добави Мат тихо. – Сражава се с бог и победи. Колко силна мислиш, че трябва да е, за да направи това?

– По-силна от всеки Потомък. От всеки в историята. – Гласът на Ариадна потрепери.

– Била е измъчвана, хора – възрази Джейсън строго.

– Именно – отвърна Ариадна. – И мислиш, че такова преживяване ще я промени към по-добро?

– Това е нелепо – каза Джейсън гневно. Завъртя се рязко и се втурна към вратата.

– Джейсън – поде Клеър, но той се обърна назад и я прекъсна.

– Знам, че с Хелън сте най-добри приятелки още от малки и че тя се променя много и това те плаши. Но всеки се променя. Само защото не разбираш какво се случва на Хелън, не означава, че имаш причина да се страхуваш от нея. Надявам се всички да осъзнаете това, преди да направите някоя глупост.

Джейсън ги остави да стоят стъписано и да се взират един в Друг.

– Има още нещо – каза Клеър; гласът й с мъка си проби път през стегнатото й гърло. – Опитах се да говоря с Хелън за начина, по който се променя. Тя даде доста ясно да се разбере, че не я е грижа. Просто иска да победи. – Клеър отново разтри ръце, сякаш й беше студено. – Онази Хелън, която познавах, не я беше грижа дали ще победи. Преди не се е опитвала да спечели дори състезание по бягане.

Страхуваше се. Всички се страхуваха. Най-лошата част беше, че Мат изпитваше присвиващо стомаха му усещане, че трябвало да се боят.

Сети се отново за онзи морален въпрос, който Зак повдигна веднъж. Дали Мат наистина би убил някой, който още не е сторил нищо, за да възпре въпросния човек евентуално да убие милиони? Кое беше правилно?

Колко време още, капитане? – попита един от мирмидонците.

Скоро – отговори Теламон. – Господарят още се колебае.

Невъзможно – каза друг войник. Блестящите му червени очи се присвиха от гняв. – Не може да е той, ако се колебае. Ахил никога не би се отклонил от истинската ни мисия. Той загина за нея.

Търпение – каза Теламон заповеднически.

Търпение – изрекоха напевно в отговор мирмидонците със сдържано благоговение, сякаш рецитираха катехизиса. Това бе ритуал, който бяха изпълнявали много пъти.

Старите клетви за вярност от живота му на простосмъртен все още го теглят – продължи Теламон, за миг слагайки успокояващо ръка върху рамото на свой другар, като състрадателен съветник или свещеник. – Но още по-стари обети за вярност започват да изплуват на повърхността. Кураж.

Кураж – повториха войниците в един глас веднага щом Теламон им подаде думата. Тяхната войнишка версия на думата „амин“ отекна като гръм през дюните и силата на слетите им гласове издигна пясъчни вихрушки от хълмистите дюни и ги изпрати във въздуха като дим над водата.

Краят на този цикъл е близо – продължи Теламон целеустремено. – И накрая сърцето на нашия господар ще го доведе обратно при нас. Приятели, помнете. Острието ще избере именно този съд, защото острието знае, че този съд най-много от всички други споделя нашето желание.

– Мат? – попита Ариадна.

Мат отново примигна силно и се фокусира върху нея. Изглеждаше разтревожена.

– Какво мислиш, че е редно да направим?

– Първо трябва да открием колко далеч е готова да стигне – каза той мрачно. – А после всеки от нас ще трябва да реши – всеки от нас сам за себе си – колко далеч сме готови да отидем, за да я спрем.


Първоначално берсерките са били викингски воини, посветили се на бог Один, които преди битка изпадали в неконтролируема ярост. Отличавали се с изключителна ярост, сила и безстрашие. Произходът на името е спорен: идва или от обичая им да се обличат в мечи кожи, или от навика им да влизат в бой без ризница и щит. Вероятно от името им идва английската дума berserk (буен, стихиен, невъздържан). – Б. пр.



9


Тази вечер Лукас се облече грижливо. Знаеше, че срещата на Династиите е полуофициално събитие, но това не означаваше, че би облякъл нещо, което би ограничавало движенията му. Нямаше доверие на никого от гостите, които щяха да приемат, и ако ще адът да замръзнеше, нямаше начин да облече нещо, което би му пречило в битка.

Разбира се, схватките бяха строго забранени по време на тези срещи. Лукас обаче знаеше, че това ще е първият път от двайсет години насам, когато повечето от тези хора щяха да се видят. На всичкото отгоре много от тях бяха убили някого, който някой друг в стаята беше обичал нежно. Това беше реванш, който само чакаше да се състои.

Лукас слезе долу и намери половината си семейство, скупчено около телевизора в дневната да слуша вечерните новини. На кадрите се виждаше мощна гръмотевична буря над нещо, което приличаше на затъмнен град.

– Това Манхатън ли е? – попита Лукас, като се приближи до екрана.

– Да – отвърна майка му, от шока гласът й беше тих. – Целият град е тъмен.

Лукас можеше само да си представи хаоса, който това щеше да предизвика в Ню Йорк. Линиите на метрото щяха да бъдат принудени да спрат работа с хората във влаковете, асансьорите щяха да бъдат спрени, оставяйки хората заседнали на най-горните етажи на сградите – да не говорим за анархията, която със сигурност щеше да избухне в тъмното.

– Защо Зевс би направил нещо подобно? – попита Анди.

– За да ни напомни, че може – отговори Хектор през зъби.

На предната врата се почука и Лукас чу всички да си поемат напрегнато дъх.

– Аз ще отворя – предложи Кейт, но Ноел сложи ръка на рамото й да я спре.

– Трябва да съм аз – каза тя мило. – Това е моето огнище.

Лукас я последва до предната част на къщата. Когато Ноел отвори вратата, Лукас се почувства, сякаш някой го е ритнал в стомаха. Мъжът, застанал на прага, имаше черна коса, яркосини очи и високо, атлетично телосложение. Приличаше на Лукас, състарен с двайсет години.

– Дедал – изрече Ноел през зъби.

– Ноел – отвърна Дедал. Той скръсти ръце на гърдите си във формата на буквата X и се поклони почтително, но беше ясно, че не се разбират добре.

За миг Лукас престана да диша. Много пъти му бяха казвали, че изглежда, сякаш е от Атинската династия, но нямаше представа, че прилича толкова много на мъжа, убил дядо му.

– Добре дошъл – каза Ноел; едва ли го мислеше наистина. – Предлагам ти гостоприемството си.

– За мен е чест – каза Дедал и влезе. Очите му се насочиха право към Лукас и той се усмихна печално, когато го позна. После очите му се стрелнаха покрай Лукас и погледът му стана твърд. – Здравей, сине – каза той и за един миг Лукас объркано се запита дали Дедал говореше на него.

– Татко – каза Орион сдържано.

Лукас се обърна и видя Орион да стои точно зад него с непроницаемо изражение на лицето. Беше толкова зашеметен от появата на Дедал, че не бе забелязал Орион и Хектор да се присъединяват към тях.

Дедал излезе с широки крачки напред, с горда и доста стряскаща походка. Подаде ръка на сина си, а Орион я разтърси, без да се усмихва.

– Изглеждаш силен — каза Дедал; оглеждаше преценяващо Орион.

– Наистина съм – отвърна Орион кратко. Погледите им се впиха един в друг и Дедал пръв извърна очи.

Лукас никога не беше чувал Орион да говори толкова студено, но след начина, по който бащата на Орион го бе изоставил, Лукас не можеше да го вини. Ако Дедал забелязваше, че синът му се държи нетипично сурово, не го показа. Отклони поглед от него към Хектор.

– Аякс – промълви полугласно. За миг лицето му изглеждаше изпълнено с разкаяние, преди отново да се втвърди в неумолимо намръщено изражение.

– Влез – каза Ноел. – Момчета, направете място.

Незабавна емоционална реакция, предизвикана от порив да защити дома си, се надигна в Лукас. Не искаше да пусне Дедал да прекрачи прага и бе наясно, че Хектор и Орион се чувстват по същия начин като него. Никой от тях не отстъпваше.

– О, ще бъдете ли така добри просто да се мръднете? – изръмжа Ноел нетърпеливо, като се провря покрай тях. – Няма значение, че Фуриите ги няма – всички още се държите като глутница диви кучета. Всички трябва да подушат задниците на всички останали.

Дедал успя да пусне една усмивка и последва Ноел. Хектор, Лукас и Орион най-сетне се отпуснаха и го пуснаха да мине.

– Дръвник – каза Хектор, след като Дедал мина.

– Истински слънчев лъч, нали? – каза Орион саркастично, по-типично за него. – О, и това е „щастливото“ му изражение, между другото.

– Защо не ме предупреди, че приличам толкова много на баща ти? – попита Лукас, като изгледа гневно Орион.

– Мислех, че знаеш – отвърна той, свивайки рамене.

– Знаех, че се предполага да има известна прилика, но това е нелепо. Как, по дяволите, се предполага да се чувствам заради това?

– И за мен не е безумно забавно. Всеки път, когато те погледна, виждам татко. Богините на Съдбата обичат да се заяждат с нас, Люк. Правят така, че всички да приличаме точно на този, с когото приликата е най-иронична. – Внезапно Орион се ухили. – Вземи Хектор например. Прилича на някого, когото всички са харесвали, но е гадняр.

– Мерси, приятел – отвърна Хектор бодро, сякаш Орион току-що му бе направил комплимент. Всички се засмяха и напрежението се поразсея.

– Не позволявай това да те стряска – предупреди Орион сериозно, с повдигнати вежди. – Тази вечер имаме да се справим с други неща.

– Няма – каза Лукас решително. – Знам за какво съм тук. – Знаеше, че Орион разбра, че той говори за закрилата на Хелън.

Хелън чуваше множество непознати гласове на долния етаж, докато още и още Потомци пристигаха за срещата на Династиите. Можеше да почувства покачващото се напрежение през пода като плътния бучащ звук на високоговорител. Новата чувствителност на Хелън към емоциите я оставяше силно възприемчива към тревогите и смута на всички останали. Не знаеше всички подробности за войната от преди двайсет години, но беше сигурна, че все още съществуват множество стари неуредени сметки. Един етаж по-надолу отровна смес от омраза, любов и загуба заплашваше да избухне в насилие всеки момент. Хелън имаше чувството, че стои върху бомба.

Тя подръпна нервно дрехата си. Беше много по-луксозна и модна, отколкото беше свикнала. Винаги бе пазарувала от разпродажби, но Дафна й донесе дизайнерски тоалет, настоявайки, че това ще я накара да се почувства по-уверена. Вместо това я изнервяше повече. Хелън бе напълно сигурна, че меките като масло кожени ботуши, които носеше, струват повече от целия й гардероб. Запита се откъде ли майка й е взела парите, за да плати за всички дрехи, но реши, че не иска да знае. Дафна нямаше проблем да отмъква безценни съкровища от музеи. Хелън беше съвсем сигурна, че охранителните системи на универсалните магазини изобщо не могат да я спрат.

За миг си представи как майка й оставя пътека от хаос зад себе си, докато си проправя път от Нюфаундленд към Нантъкет, за да стигне от къщата на Дедал до срещата в имението на Делос – откраднати коли, ограбени магазини, разбити сърца, трупащи се на купища зад нея, докато се придвижваше. Майка й се върна за час, а всичко, за което Хелън беше в състояние да мисли, бе колко закони е нарушила Дафна, откакто се бяха видели за последно.

– Спри да се нервираш – каза Дафна. Подръпна верижката на врата на Хелън и измъкна сърцевидното колие, полагайки талисмана върху дрехите на Хелън. – Династията на Атрей произхожда от Зевс, затова е с най-висок ранг. Присъединяваме се към групата предпоследни – каза Дафна, наставлявайки Хелън. – Последна, разбира се, е Оракулът.

Хелън се дръпна от майка си, посягайки към една четка за коса, за да скрие факта, че не иска да бъде докосвана от нея. Въпреки това Дафна забеляза.

– Време е. Всички са тук – рязко каза тя.

– Откъде знаеш? – попита Хелън.

– Разпознавам гласовете на всички. – Дафна се засмя безрадостно и прибра косата си зад ухото. – Познавам някои от хората долу по-добре, отколкото познавам теб.

– И чия е вината за това?

– Не вина – каза Дафна кротко. – Избор. Това беше моят избор, Хелън, и той е правилният. Ти наистина беше по-добре без мен.Хелън отвори уста, за да започне да спори с Дафна, но спря. Като Търсач на истината, тя можеше да долови истината в гласа на Дафна. Дафна не й подаваше реплика, нито се опитваше да се извини, задето е била лош родител. Тя наистина вярваше, че е постъпила правилно, и, като си помисли за баща си, все още спящ надолу по коридора,

Хелън се съгласи. Наистина беше живяла по-добре без майка си. Дафна може и да я беше изоставила, но я беше изоставила на по-добър живот – по-щастлив живот – с Джери за баща, и Клеър и Мат като нейни най-добри приятели. На Дафна сигурно й бе трябвала много дисциплина, за да направи това. Хелън започна да разбира каква късметлийка е била. Беше имала близо седемнайсет години нормален живот, които я бяха оформили и превърнали в човека, който беше сега. А Дафна бе тази, която й бе дала това, като си беше тръгнала.

– Благодаря ти – прошепна Хелън.

– Пак заповядай – отвърна Дафна с глух глас.

Изненадана от тона й, Хелън погледна надолу към гърдите на майка си и не видя нищо, освен тъмна празнота – зейнала дупка, която продължаваше отново и отново, като безкраен кладенец от празнота вместо сърце. Отдръпна се уплашено. Жестът не убягна на Дафна.

– Какво, Хелън? Какво има?

– Сърцето ти го няма – отговори Хелън, твърде зашеметена от неестествената дупка в Дафна, за да се сети да прикрие новия си талант.

– Умря в същия ден като Аякс – отвърна Дафна простичко.

– Но там няма нищо. Нито дори разбито сърце – Хелън клатеше глава. – Ти не си тъжна, или гневна, или наранена. Не чувстваш нищо. Това не може да е естествено. – Тя прикова очи в тези на Дафна и сграбчи китката й, за да й попречи да се отдалечи – Какво си направила, майко? – Дафна се опита да се отскубне от Хелън, но дъщеря й беше прекадено силна.

– Размених каквото бе останало от чувствата ми, за да постигна една цел. Жените го правят непрекъснато. Жените-Потомки дават клетва за това пред Хеката – каза Дафна; очите й се присвиха от подозрение, когато й хрумна някаква мисъл: – Но как може да знаеш какво не чувствам? – промърмори Дафна, повече на себе си, отколкото на Хелън.

– Хелън? – Анди потропа на вратата. – Вътре ли си?

– Да – отвърна Хелън. Пусна майка си и бързо се обърна към вратата. – Влизай.

Анди предпазливо бутна вратата, за да я отвори, и надникна в стаята.

– Ноел започва да... аа... да се изнервя е единствената учтива дума, която ми хрумва точно сега. Казва, че ти и майка ти трябва да си дотътрите задниците долу, преди някой да убие някой друг и да оплеска с кръв чистите й подове. – Тя се усмихна и вдигна длани. – Цитирам нея, между другото.

– Бас държа. – Хелън се засмя. – Идваме.

Все още имаше толкова много неща, за които двете с Дафна трябваше да говорят, но както обикновено, когато ставаше въпрос за майка й, на Хелън щеше да й се наложи да почака до по-късно, за да получи някакви отговори. Тя и Дафна последваха Анди навън от спалнята на Ариадна и надолу по коридора към стълбите.

– Виж ти, виж ти – каза Дафна тихо, докато следваше грациозния силует на Анди. – Не си ли рядка риба?

Хелън видя как гърбът на Анди се вдърви и походката й се забави и спря.

– Наполовина сирена съм – каза Анди. Обърна се да погледне Дафна право в очите. – Имаш ли проблем с това?

– Не – отвърна Дафна. Срещна твърдо погледа на Анди. – Но ти очевидно имаш и е време да го преодолееш.

Дафна се шмугна покрай Анди. Хелън я последва неохотно, отправяйки към Анди извинителен поглед, докато минаваше край нея.

– Хектор не е Аполон – добави Дафна, когато стигна до стълбите. – Време е да преодолееш и това.

– Нямаш право... – поде Анди гневно.

– Хектор е един от най-добрите мъже, които някога съм познавала, моя малка, мразеща себе си полу-сирена – прекъсна я Дафна, принуждавайки я да млъкне. Хелън видя как очите на Дафна се втвърдяват, докато заискриха като диаманти. – Не го заслужаваш.

Хелън оформи с устни думата съжалявам към Анди, докато слизаше по стълбите, но Анди се бе завъртяла на пета и излязла, преди Хелън да успее да довърши.

Все още мислейки за Анди, Хелън последва майка си в изпълнената с напрежение дневна. Очите й веднага се насочиха към едър, рус мъж, който стоеше пред Кастор и Палас на мястото, за което тя знаеше, че е запазено за Главата на Таванската династия.

Трябваше да е Тантал и макар че не го беше виждала никога преди, тя го позна. Представи си лицето му – зачервено, потно и разкривено от ярост, докато се опитваше да я пребие, за да изкара детето от утробата й.

Тантал се втренчи в Дафна. По същия начин Менелай се взираше в Елена от Троя. С новия си талант Хелън можеше да види как в гърдите му се надига чувство на нужда. За миг очите му се стрелнаха над рамото на Дафна, за да се спрат върху Хелън. Тя потръпна от отвращение, спомняйки си друг живот, когато бе принудена да бъде негова съпруга, след като Троя падна. После очите му се върнаха към Дафна, където останаха, докато влезе Оракулът.

В мига щом Касандра се плъзна в стаята с тихичко подрънкващата гривна със звънчета, Лукас, Хектор, Орион и Хелън тръгнаха като един човек да се присъединят към нея. Касандра седна в огромното си кресло. Орион застана от лявата й страна, Хелън – от дясната. Хектор и Лукас застанаха зад Хелън, по един от двете й страни.

Избликът от събралото се множество бе незабавен.

– Хелън! Върни се тук! – сгълча я Дафна. Хелън безгрижно я пренебрегна.

– Лукас... сине – Кастор накъсваше рязко думите. – Трябва да застанеш зад чичо си Тантал. – Лукас извърна поглед от баща си, с насочени напред очи и лице, безизразно като на обучен войник, и не напусна избраното си място зад Хелън.

– Виждаш ли? Казах ти! – изсъска слаб строен мъж с пълни устни. Беше по-възрастен, приблизително на възрастта на майката на Хелън, но от онези мъже, които ставаха по-привлекателни с възрастта. Определено някой от Римската династия – реши тя. Хелън не разпозна лицето му, но от начина, по който Орион и Дафна го гледаха на кръв, разбра, че това трябва да е Фаон.

Фаон обърна гръб на групата и заговори на своите хора:

– Орион дори не желае да стои при нас. Не го е грижа за Римската династия, но все още го наричате свой Глава? Нужни ли са ни повече доказателства, че не е годен за предводител?

Хелън хвърли поглед надолу към гноящата зейнала рана, която би трябвало да е сърцето му, и стомахът й се разбунтува. Лицето и тялото на Фаон можеше и да са красиви, но това същество, към което тя гледаше, бе покварено до дъно. Видя сърцето на Орион да припламва от гняв. Улови погледа му и отправи към него безмълвна молба, опитвайки се да го успокои.

– Достатъчно – нареди Касандра с нисък глас. Възцари се покорна тишина, когато вниманието на всички се насочи към Оракула. – Дните на разделението приключиха. Династиите са едно и образувахме собствена коалиция, за да изразим това единство. Всяка Династия е представена от своя Наследник и ние избрахме Хелън за наш водач.

– Предизвикателство – заяви Фаон веднага, със залепена на лицето злобна усмивка, докато преценяваше с поглед кльощавите ръце и меките длани на Хелън. – Предизвиквам Хелън Атрей за правото да предвожда Наследниците... и Оракула.

– Да не би Коледа да е дошла по-рано тази година? – изрече провлечено Хектор, когато пристъпи напред, ухилен от ухо до ухо. – Аз съм защитникът на Хелън, тъпако. Предизвикаш ли нея, ще се биеш с мен.

Лицето на Фаон пребледня като платно. Той избъбри нещо за това как неговата Династия не допускала защитници, че това бил архаичен местен закон, който трябвало да бъде премахнат. Хектор изгледа гневно Фаон, докато отстъпваше; всеки сантиметър от тялото му сияеше, сякаш беше герой от книга с приказки пред малодушен страхливец.

– А ти, Орион? – провикна се Дедал към сина си със снизходителен тон. – Ти оставяш Хелън да бъде начело, а Хектор да бъде неин защитник... Що за чест има Наследникът на Атинската династия?

– Орион е мой защитник – процеди Касандра. Устата й бе гневно присвита, докато гледаше Дедал. – Това достатъчно достойно ли е за теб, Атика?

Дедал се поклони почтително на Оракула, с ръце, скръстени във формата на буквата X на гърдите и торс, успореден на земята, докато говореше:

– Дано Гордостта на Атина ти служи добре, Сибила, за слава на нашата Династия.

Когато се изправи отново, той изгледа Касандра странно, с очи, стрелкащи се от нея към Орион и обратно, сякаш не можеше да разбере връзката помежду им.

Хелън видя объркването в Дедал, носещо се безцелно около сърцето му като зловещ дим. Докато Главите на Династиите се съвещаваха с техните членове относно това ново развитие, Хелън се загледа в Касандра и Орион.

Касандра беше студената неумолима ръка на Съдбата и като такава, от нея не се очакваше да има пламенни чувства към каквото и да било. Напоследък тя се отдръпваше от всички, включително собствените си близки, и всички те бяха приели това като неизбежна последица от положението й. Но с Орион нещата не стояха така. Тя ръмжеше като хваната натясно котка всеки път щом някой се отнесеше пренебрежително към него.

Обуздан, Дедал се премести обратно на мястото си пред друг тъмнокос, синеок мъж от Атинската династия. Орион погледна надолу към Касандра и се ухили. Вътре в гърдите му Хелън видя нежност, не привличане. Очевидно бе нежно привързан към своето „котенце“ и признателен, че тя го защити пред баща му, но не гледаше на нея като на жена.

Сребристата сфера, висяща в гърдите на Касандра, се струваше гола и далечна на Хелън, като мъртва звезда, но припламна със своя собствена жива светлина, когато Орион й се усмихна. Затанцува. Засия. Изпълни я и преля, точно както би станало със сърцето на всяка жена, когато обожаваният от нея мъж й се усмихне.

Това бе точно каквото Орион бе казал на Хелън, че винаги е искал – да бъде обичан повече – и ето че беше там, точно пред него. Но той сякаш не го виждаше.

Хелън хвърли поглед към пратениците от Римската династия, питайки се дали някой от тях вижда каквото виждаше тя.

Фаон се беше втренчил в Касандра. Отправяше жадни погледи към чистата, кристално ясна светлина вътре в нея по начин, от който по кожата на Хелън полазиха тръпки. Очевидно Фаон я виждаше, макар Орион да не можеше.

Но това, което Орион определено виждаше, беше Фаон, който се взираше в Касандра.

– Дори не я поглеждай – изръмжа Орион, като застана пред Касандра и я закри от погледа на Фаон.

Дедал и неговият заместник закрачиха към Фаон, сините им очи бяха ледени от омраза. Дори Кастор и Палас, обикновено толкова уравновесени, реагираха на заплахата към Касандра и цялата стая сякаш се устреми към Фаон като заплашителна вълна. Дафна препречи пътя на всички с вдигнати ръце.

– Дед, знам. Наистина знам. Но не тук, не сега – полугласно каза Дафна на Дедал с умоляващ поглед. – Кастор, не нарушавай обета си за гостоприемство. Не и отново.

Хелън знаеше, че Дафна напомня на Кастор за това как тя беше нападната от Пандора само преди няколко месеца, докато бе под закрилата на Кастор. Дедал, Кастор и Палас до един се дръпнаха назад, но лицата им бяха гневни. Пронизителният, остър смях на Фаон изпълни стаята.

– Спокойно, мелези – каза той, като си поемаше дъх от смущаващия си смях. – Твърде е стара за мен.

– Отвратително – изрече Орион полугласно. Издаде сподавен звук и ръцете му се напрегнаха, сякаш искаше да удуши братовчед си. Това бе достатъчно за Фаон.

Хелън видя как Фаон посяга към кинжала, завързан на гърба му под дрехите. Ножницата беше същата като тази, която Орион обичайно носеше, само че сега Орион не я носеше. На срещите на Династиите не се допускаха оръжия и Хелън знаеше, че е беззащитен. Тя долови също и че въпреки неохотата му да се срещне с Хектор в честна схватка, в една непочтена битка Фаон би имал повече опит и вероятно щеше да победи. Орион можеше да бъде ранен или дори убит.

Хелън се почувства, сякаш на всичките й вътрешности внезапно им поникват криле и се опитват да излетят от устата й. Не мислеше какво е редно или не е редно да прави, за свещените правила на гостоприемството, или за „временното примирие“, за което всички се бяха споразумели. Всичко, за което мислеше, беше голият кинжал в ръката на Фаон.

Тя призова метала. Беше подобно на начина, по който призоваваше мълнии, само че този път вместо ярък електрически проблясък, Хелън взе същата сила и я разшири в поле. Беше като да вземеш една-единствена монета и да усвоиш простия трик да я премяташ, за да откриеш напълно различна нейна страна. Тя използва това поле, за да посегне и да изтръгне кинжала от хватката на Фаон.

– Как се осмеляваш! – изрева тя с глас, който излезе от тялото й като гръмотевичен тътен.

Ръкохватката на оръжието на Фаон се удари с тъп звук в дланта й и тя се втурна напред, вдигайки кинжала над главата си, за да замахне надолу и да изреже поквареното малко сърце на Фаон. Вътрешността на бедрата й гореше и Хелън почувства как земята се люлее мощно под нея. Видя Фаон да се строполява на земята и да пълзи пред нея.

– Хелън! Не! – изрече умолително Лукас в ухото й; тялото му се присви конвулсивно към нейното. – М-моля те, с-спри – заекна той.

Тя се огледа наоколо, объркана, сякаш се събужда от сън. Лукас я беше хванал за кръста и я дърпаше назад. Тя погледна надолу и видя, че кожата й сияе в перлено розово и синьо от кълбовидни мълнии. Лукас продължаваше да я държи, макар че в този момент тя бе по-гореща от повърхността на слънцето.

Тя моментално изключи електрическия поток и Лукас падна с писък. Мебелите бяха прекатурени, а всички останали в стаята бяха изпопадали от земетресението, което бе предизвикала. Подът под нея представляваше огромен диск от черни въглени, които още тлееха по краищата като огнен обръч. Всички се бяха втренчили в нея, ужасени.

С изключение на Лукас. Ръцете, гърдите и бузата му бяха черни и окървавени, изгорени до кост от кълбовидната мълния, която тя беше създала. Гърчеше се в агония на земята.

– О, не! – проплака Хелън, навеждайки се над Лукас. – Не, не, не – нареждаше тя истерично.

Лукас изстена, когато тя го докосна. От овъглената му кожа се отделиха няколко люспи и се понесоха във въздуха като обгорена хартия. Беше толкова ужасно ранен и изпитваше толкова силна болка, че Хелън разбра, че няма място на света, където може да го отведе, за да облекчи страданията му.

Трябваше й нов свят.

Не че Хелън забрави обещанието на Хадес, че Богините на Съдбата ще я доведат до тази ситуация. Нито пък забрави предупреждението му, че в мига, щом създаде нов свят, боговете ще я предизвикат. Просто не я беше грижа. Щеше да построи цяла нова вселена от нищото и да прати всички олимпийци в Тартар, ако трябваше – всичко, каквото и да е, за да излекува Лукас.

Хелън взе Лукас на ръце. Докато сърцето му спираше и очите му се затваряха, тя създаде портал към своя нов свят и го отнесе там.


10


Дафна допря ръка до бодливата ледена кора, която се бе образувала върху въглените.

Безумието бушуваше над главата й, когато се взря в обгорената яма, която бе представлявала под на всекидневна, и подобният на снежинки лед, който се бе натрупал над нея, потушавайки огъня, когато дъщеря й изчезна с Лукас. Как можеше да използва това?, запита се Дафна.

Никога не беше очаквала тази среща да бъде успешна, но препирнята, започнала в мига щом Хелън бе напуснала драматично, вече достигаше точката на кипене. Преди всички да започнат да се секат взаимно на парчета, Дафна трябваше да поеме контрола. Не планираше да изгуби този шанс.

– Ти ли предизвика земетресението? – изкрещя тя на Орион, прекъсвайки хаоса.

– Не – отвърна той. Когато няколко души го стрелнаха с невярващи погледи, той въздъхна и продължи неохотно: – Хелън го направи. Взела е таланта на Земетръсец от мен, когато станахме кръвни братя.

– А как отне кинжала от Фаон? – попита Дедал.

Електромагнетизъм – отвърна Палас. – Макар че никога не съм чувал някой Хвърляч на мълнии да има достатъчно електрическа сила, за да създаде такова магнитно поле.

– Тя е прекадено могъща – тихо каза Тантал на Палас. – Може да убие всички ни.

Палас кимна в знак на съгласие, както и Дедал.

Стаята потъна в зашеметено мълчание, докато всички размишляваха над това. Дафна не можеше да ги остави да се разсеят от тази подробност точно сега.

Тя се вкопчи в Клонката на Еней, замаскирана като златна гривна на китката на Орион, когато той се изправи:

– Да не би да си отворил портал с това и да си бутнал Хелън и Лукас през него?

– Не. Мога само да отварям съществуващи портали, не да ги създавам – отговори той. – Само Хелън може да създава собствени портали, където поиска.

– Ледът? – попита Дафна, подканвайки го да обясни. Нужно й беше да насочи мислите на всички в правилната посока.

– Винаги има лед, когато тя се спуска. Но ако е отишла в Подземния свят, ще се върне почти мигновено. Тук времето спира, докато човек е в Подземния свят – каза Орион, объркан от посоката на въпросите на Дафна.

– Невинаги е така. Поне не за Хелън – възрази Дафна. – Не знам защо, но в един случай, на който станах свидетел, времето течеше тук на Земята, докато Хелън беше в Подземния свят.

Кастор погледна към Тантал, за когото Дафна знаеше, че е Търсач на истината. Тантал кимна.

– Тя говори истината – потвърди той.

– Подземния свят? – прошепна Кастор с пресекващ глас. – Защо би завела Лукас в Подземния свят?

Всички бяха почувствали ужасната горещина от електрическата буря на Хелън. С изключение на Дафна, която можеше да се справи със силната топлина на мълниите, останалите имаха болезнени червени изгаряния по голата си кожа. А Лукас беше държал Хелън, докато тя беше в това състояние. Ако свържеха тази мисъл с Подземния свят, всички щяха да стигнат до осъзнаването, че Лукас е мъртъв или умираше.

– Чичо – каза Хектор тихо. Очите на Кастор се стрелнаха наоколо, сякаш дори не чу племенника си. Хектор погледна през стаята към Джейсън и Ариадна. Всички бяха безмълвни и се споглеждаха, търсейки отговори.

– Хелън познава Подземния свят по-добре от всеки. Може би знае някое място, което може да помогне на Люк? Може би затова го е отвела там – каза Джейсън, мислейки на глас. Всъщност само се хващаше отчаяно за евентуални възможности. Всички погледнаха към Орион за потвърждение.

– Може ли да е това? – попита Кастор.

Орион сви рамене и поклати глава, сякаш за да каже, че не знае. Не изглеждаше много обнадежден.

Дафна остави да минат няколко секунди, за да възприеме чутото.

– Ами ако тя остане там долу с него, Орион? – каза тихо Дафна, напомняйки си да не бъде твърде настоятелна.

Тя видя лицето на Орион да се разкривява при мисълта да загуби Хелън завинаги. Той я обичаше и би направил всичко за нея, точно както Дафна бе планирала, когато тласна двамата един към друг в Подземния свят.

Всъщност беше предсказуемо. Двама млади, красиви тийнейджъри, изправени пред неописуеми трудности, съюзяващи се, за да се бият за обща кауза. Всичко, което Дафна бе трябвало да стори, беше да направи една връзка с Лукас невъзможна, да даде на Орион шанс да се надява, и той със сигурност щеше да си падне по Хелън. Сега всичко, което Дафна можеше да направи, беше да се надява той да я обича достатъчно... така че Дафна да може наистина да го контролира.

– Можеш ли да тръгнеш след нея? – продължи тя, подтиквайки го, опитвайки се да действа точно както трябва в тази ситуация, за да накара Орион да осъзнае каква роля, му бе отредено да играе в следващия Велик Цикъл. – Можеш ли да я върнеш обратно?

– От мъртвите? — избълва Дедал преди да осъзнае какво казва. Извинително хвърли поглед към Кастор. – Съжалявам, Кастор. Но синът ти не изглеждаше добре.

Кастор кимна. Лицето му беше бяло като платно, а очите му се взираха с празно изражение към пода, сякаш вече не виждаха нищо.

– Още не знаем какво се е случило. Не губи надежда – прошепна Тантал в ухото на Кастор. Стисна успокояващо рамото на брат си, докато Дафна прехапа език, за да се въздържи да не се озъби при звука на гласа му. Идваше й да изкрещи на Кастор да не му се доверява, но знаеше, че няма да има никаква полза.

Тантал проговори високо, така че в разговора бяха включени и другите в стаята, като с лекота премина към ролята на предводител след катастрофа. Винаги е бил най-харизматичният от всички тях – помисли си Дафна горчиво. Дори когато знаеха, че е зъл, те му се доверяваха, въпреки всичко. Искаха да му се доверят, точно както някога му се бе доверявала Дафна.

– Предлагам да използваме тази среща, за да обсъдим това, на което станахме свидетели, и как би трябвало да продължим напред – каза Тантал, като се обърна към групата. Очите му се преместиха към Фаон и станаха твърди: – Като започнем с това, как да накажем Фаон, задето се опита да убие Главата на своята Династия.

Анди седеше в кухнята с останалите не-Потомци – тоест, останалите не-Потомци, които нямаха нужда да си легнат. Кейт беше завела Ноел на горния етаж, след като стана ясно, че тя няма да е в състояние да спре да плаче. Ноел беше жилава и издръжлива жена, Анди виждаше това, но след случилото се с Лукас всяка майка щеше да рухне.

Мат и Клеър изчакаха Кейт и Ноел да излязат, преди да проговорят.

– Никога не съм си помисляла, че Хелън би наранила Лукас. Никога – прошепна Клеър с безизразни от мъка очи. – Не мога да го повярвам.

– Тя е напълно извън контрол – прошепна Мат в отговор.

Двамата седяха, с лица, неподвижни като бледи маски. Анди не познаваше Хелън като тях, но определено знаеше как изглежда злобата, когато я видеше. Нямаше друг начин, след като имаше майка-сирена.

– Но това беше случайност – каза Анди, застъпвайки се за Хелън. – Тя го направи, без да иска.

– Това влошава положението още повече – отвърна Мат разгорещено. – Можеш ли да си представиш какво щеше да стане, ако искаше?

Мат, Клеър и Анди седяха мълчаливо на масата и подслушваха остатъка от срещата. Потомците се препираха как да си поделят Фаон. Очевидно този тип беше изключително популярен, особено сред по-старото поколение. Всички имаха претенции към него, но Дедал от Атинската династия бе този, който имаше най-голям повод за оплакване, а не само искаше да отмъсти за онова, което едва не се беше случило на сина му преди броени мигове.

Беше споменато някакво младо момиче на име Касиопея и стаята утихна. После бе единодушно решено Дедал и Фаон да се срещнат призори за двубой до смърт. След това срещата бе закрита. Секунди по-късно Ариадна и Джейсън дойдоха при тях в кухнята. Очите на Ариадна се напълниха със сълзи в мига щом видя Мат.

– Лукас... – прошепна тя, като обви ръце около гърдите му.

Клеър отиде при Джейсън и се взря с търсещ поглед в лицето му, задавайки му безмълвен въпрос.

– Положението е лошо, Клеър. Почувствахме сърцето му да спира – каза Джейсън глухо.

– Той обаче ще се оправи, нали? – каза Клеър. Джейсън сви рамене с трепереща устна. Клеър притегли главата му надолу и го остави да се отпусне на рамото й.

Джейсън и Ариадна бяха надарени Лечители. Знаеха колко сериозни са в действителност нараняванията на Лукас. Може и да не бяха споделили подробностите, докато бяха на срещата, но тук, на сигурно място в кухнята на Ноел, можеха да изразят онова, което не биха могли пред останалите Династии. Никой от тях не мислеше, че Лукас ще оцелее.

Мат и Клеър положиха всички усилия да успокоят близнаците, но не можеха да направят много, освен да ги прегръщат. Размениха си мрачен поглед над раменете на Джейсън и Ариадна. Анди знаеше какво си мислят.

Ако Хелън можеше да убие Лукас, човека, когото обичаше най-много, значи можеше да убие всички тях.

В продължение на един миг Анди гледаше как новите й приятели се прегръщат, а после започна да се чувства като натрапница. Не беше познавала истински Лукас и нямаше представа какво е чувството да имаш брат или сестра – камо ли пък какво е чувството да си мислиш, че този брат или сестра ще умре. Винаги беше искала някого, когото да обича толкова много, колкото те очевидно обичаха Лукас.

Смутена, че изглежда искаше да страда, както страдаха те, че почти ревнуваше заради дълбочината, с която всички чувстваха това, Анди тръгна към кухненската врата, водеща към двора.

Тя беше създание на морето и океанът винаги беше най-голямата й утеха. Анди сметна, че може би едно плуване набързо ще проясни ума й достатъчно, за да може да е на разположение да помогне на това семейство, което й беше помогнало толкова много. За първи път, откакто бе доведена в къщата на семейство Делос, Анди излезе от имението и се отправи към брега.

– Тя иде като нощ красива3 – изрече напевен глас, който бе едновременно плътен и мрачен, светъл и невинен. Непогрешим.

Анди замръзна, макар да знаеше, че е твърде късно. Той вече я беше видял, така че нямаше смисъл да се опитва да стои неподвижно като зашеметена кошута насред пътя. Аполон не беше кола – той беше вълк. Елените трябваше да бягат от вълците.

– Не мислеше наистина, че съм те забравил, нали? – попита Аполон, докато вървеше с бавна дебнеща походка към нея, осветен в гръб от дългите лъчи на снишаващото се слънце.

Водата беше само на няколко крачки. Може би ще успее?

– На твое място не бих го сторил – каза Аполон, отгатнал намерението й. Гърлото й се присви от ридание, от убеждение, че всичко е свършено. Това бе мигът, когато щеше да умре от ужасна, бавна и мъчителна смърт.

– А аз не бих го сторил, ако бях на твое място – изрече глас, прозвучал като ехо от този на Аполон, отнякъде далече във водата.

Анди обърна глава и видя Хектор да се надига от вълните. С голи гърди и обут само в подгизнали джинси, той закрачи с лекота през прилива, сякаш водата е негов съюзник. Лицето му, точно копие на това на Аполон, беше сковано от гняв.

Аполон се усмихна на своя двойник-Потомък:

– Интересен талант имаш с водата, синко. Къде го получи?

Хектор не отговори. Отиде право при Анди.

– Добре ли си? – попита я нежно. Тя кимна и хвърли предпазлив поглед в посока на Аполон, сякаш за да каже: „Засега“. Хектор я избута зад гърба си и се обърна с лице към Аполон.

– Виж ти, виж ти. Колко си нагъл – рече укорително богът. – Никак ли не се притесняваш да ме предизвикаш?

– Не – отвърна Хектор с овладян глас. Аполон избухна в смях. Беше причудливо звучащ злокобен кикот – не човешки, и леко безумен.

– А би трябвало. – Очите на Аполон засияха. Кожата му заблестя със собствена светлина и внезапно изглеждаше, сякаш богът е облечен в пълни бойни доспехи и носи здрав бронзов меч.

Макар да бе невъоръжен и полугол, Хектор не трепна, нито показа дори най-малък страх. След миг божественият ореол от светлина, който обкръжаваше Аполон, избледня и видението с доспехите изчезна.

– Ти наистина си той – рече Аполон, впечатлен. – Прероденият Хектор. А аз би трябвало да знам. Яздех с него в колесницата му в Троя.

Хектор не отговори. Взираше се в съперника си, всеки мускул бе жив и напрегнат под кожата му. Застанала само на сантиметри от голия му гръб, Анди почувства как в Хектор се заражда буря. Осъзна, че той иска да се бие с този бог.

Лицето на Аполон се присви конвулсивно. Страхуваше се от Хектор. За първи път сякаш от цяла вечност Анди почувства нещо близко до облекчение.

– Скоро, малки синко – каза Аполон, говорейки за сблъсъка, който Хектор толкова очевидно желаеше. – Скоро ще сме отново на полесражението, но този път аз ще се бия за Олимп, а ти – за твоята новосъздадена Атлантида. И ако Зевс не ни принуди да прибегнем до разни номера както миналия път, най-после ще завършим цикъла на Богините на Съдбата и ще докажем кой е по-могъщ – родителите или техните Потомци.

Аполон скочи в небето и отлетя. Хектор го проследи как си отива, мислейки си за онова, което Аполон бе разкрил току-що. Анди знаеше, че и тя също би трябвало да мисли за онова, което богът беше казал, но всичко, което можеше да направи, беше да гледа Хектор. Питаше се как изобщо бе могла да го сбърка с Аполон.

Разбира се, чертите и телосложението им бяха едни и същи, но очите на Хектор бяха живи и пълни с емоция, докато на тези на Аполон им липсваше нещо съществено. Нещо човешко, предположи тя. Очите на бога бяха мъртвешки гладки като на мраморна скулптура, докато тези на Хектор бяха живи и яростни... толкова пълни с чувство, че сякаш горяха от него.

– Благодаря ти – прошепна тя; в тези две думи се съдържаше признанието, че му дължи живота си.

Той хвърли поглед към нея и кимна веднъж, после рязко се обърна да си върви. Отиде до ризата и обувките си, натрупани на купчина по-нагоре по брега. Анди последва мълчаливата му фигура, зашеметена.

– Това ли е всичко? – попита тя, гласът й се извиси невярващо накрая. – Няма да ми кажеш дори една дума? Просто ми спасяваш живота, кимваш и изчезваш, сякаш правиш това всеки вторник или нещо от този род?

Хектор не я погледна. Извръщайки лице, той нахлузи ризата си през главата и посегна надолу да вземе обувките си.

– Хей! – извика тя. Той не й обърна внимание. – Хей! – Изтича към него и го бутна колкото можеше по-силно.

– Какво? – попита той, раздразнен, докато се отдалечаваше с препъване от нея.

– Как така какво? – кресна му тя саркастично в отговор.

– Имам предвид, какво искаш от мен, Анди? Да си отида ли искаш, или да остана, или да падна мъртъв? Какво?

Очите му се вглеждаха търсещо в нейните. Подскачаха напред-назад, търсейки нещо вътре в нея. Анди сви рамене. Нямаше представа какво търси той. Той седна на пясъка с обувките си в ръка, сякаш се предава.

– Не мога да направя това с теб. Не и тази вечер – каза той тихо. – Току-що видях брат си да се опърля до смърт пред очите ми.

Спря и извърна поглед от нея, с рамене, надигащи се от дълбок дъх. Той го пое и задържа, преди да се превърне в сълзи. Анди коленичи на пясъка до него, докато той се бореше, чувствайки се ужасно. Едва се владееше, но въпреки това беше оставил всичките си други чувства настрана и беше рискувал живота си, за да спаси нейния. А после тя му се бе разкрещяла. Не беше най-елегантният й миг.

– Съжалявам, Хектор. – Анди докосна ръката му с връхчетата на пръстите си. Той се наведе мъничко по-близо.

– Най-лошата част е да не знам къде са отишли или как е той – довери й Хектор. – Мразя факта, че не мога да им помогна. Нали знаеш?

Тя знаеше. Хектор го биваше да спасява хората. Току-що беше видяла сама, че е от онези мъже, които по-скоро биха предпочели да се сражават с бог, отколкото да се чувстват безполезни. Да не е в състояние да направи нищо за него вероятно беше най-ужасното мъчение.

– Може ли Орион да ги намери в Подземния свят? О! Може би дори да те вземе със себе си? Да отидеш да ги вземеш – каза тя, опитвайки се да бъде от помощ.

– Орион не може да намери Хелън. Тя е тази, която намира него, когато се срещат в Подземния свят – отвърна Хектор, като поклати глава.

– Прекарали са заедно цялото това време там долу и нямат определено място за срещи?

– Времето и пространството не са като тук, а Търсачът в Дълбините е Хелън, не Орион. Той може да я потърси, но освен ако тя не знае, че той я търси, и не отиде при него, никога няма да се срещнат. – Хектор разхвърля с ръце малко пясък, като завъртя пръстите си из него в пристъп на безсилно раздразнение. – Хелън е тази, която държи контрола.

– Това го чувам доста често напоследък. – Анди погледна надолу към фигурите, които той правеше в пясъка, и се намръщи. – Значи всичко, което можем да направим, е да чакаме Хелън да се върне? Това е доста дразнещо.

– Точно затова имах нужда да поплувам. В семейството ми има някаква водна нимфа, и винаги съм се чувствал в океана като у дома си – той се усмихна и погледна надолу към пясъка. – Помага ми да се успокоя.

– На мен също. – Тя се загледа в профила му, питайки се как така вече имаха толкова много общи неща. Не си бяха разменили повече от няколко думи, но тя го разбираше идеално. – А да се разминеш на косъм от схватка с бог не е точно успокояващо. Съжалявам.

– Не, не казвай това.

Той вдигна поглед към нея и тя забрави как да диша. Той беше красив, спор нямаше. Но с красотата е лесно. Не това я разчувства. Това, което я разчувства, бе целият живот, който видя вътре в него. Той имаше такъв силен дух, че сякаш извираше от очите му и посягаше да я улови.

– Това, че се появи, беше най-хубавото, което ми се случи през целия ден – каза той, тотално съсипвайки момента.

Анди се сви.

– Да, добре. Благодаря – каза тя колебливо. – Но бих се впечатлила повече от тази реплика, ако не знаех какъв скапан ден си имал.

И двамата се засмяха.

– Тази реплика беше доста патетична, нали? – попита той със самоирония.

– И по-лоши неща съм чувала, но да. Беше доста зле. – Тя му се ухили и вдигна невярващо ръце. – Какво стана? Бях те заклеймила като абсолютен позьор.

– Какво мога да кажа? Не съм във форма – засмя се той и извърна поглед, обзет от свенливост. – Толкова не съм склонен да позирам в близост до теб.

– Хубаво – каза тя тихо, зарязвайки шегата. – Повече те харесвам така, във всеки случай.

Когато той я погледна с крайчеца на окото си и се усмихна, Анди разбра, че никога повече нямаше да го сбърка с друг. Нямаше значение на кого прилича. Хектор беше неповторим. Анди знаеше също и че независимо дали й харесва, или не, от този миг нататък никой друг мъж нямаше да е равен на него в ума й.

Мат проследи с поглед как Аполон остави Хектор и Анди на брега и разхлаби хватката си върху кинжала, благодарен, че нищо не се беше случило. Знаеше, че не би могъл да позволи на Аполон да нарани това момиче, но намесата му би породила цял куп проблеми. Мат още се опитваше да убеди себе си, че може да преживее няколко лоши предчувствия, стига по-голямото зло да бъде унищожено. Просто се радваше, че още не му се налага да се изправи пред тези предчувствия, и се надяваше боговете да не го поставят в положение, в което да е принуден да го стори.

Мат безмълвно започна да се прокрадва по брега. Макар и да беше тих, знаеше, че единствената причина, поради която Хектор не го беше чул, бе, че Анди го разсейваше.

Той и Андромаха се бяха събрали отново. От това, което Мат виждаше, между тях съществуваше същата любов като преди. Нежни, изпълнени с хумор другарски отношения, които можеха да издържат на всичко – дори война, глад и загубата на други любими хора. Тяхната любов беше една от причините, заради които Троя беше устояла на обсадата.

Мат им желаеше най-доброто и се надяваше, че този път нещата ще се развият различно. Наистина харесваше Хектор. Винаги го беше харесвал, въпреки дълбоките им политически различия. Хектор беше единственият, който наистина го разбираше.

Това е проблемът със стените, помисли си Мат. Мъжете от двете им страни понякога си приличат почти във всичко – с изключение на онова едничко дребно нещо, заради което са готови да се избият помежду си.

Изтичвайки нагоре по пясъчната ивица до фара на Грейт Пойнт, Мат успя смътно да различи шатрите от лагера на своята армия. Добре замаскирани дори през деня, за случайния наблюдател те не изглеждаха много по-различно от пясъчни дюни, но Мат можеше да ги види като това, което наистина бяха. Гнезда на мирмидонци.

– Господарю – каза Теламон, появявайки се безшумно до Мат.

Мат му се усмихна и топло стисна ръцете му за поздрав.

Беше изненадан, че се чувства толкова дълбоко свързан с военачалника. Нежни спомени се надигнаха в Мат, напомняйки му за връзката, която споделяха някога. Теламон се вгледа в лицето му.

– Изобщо не приличам на него, Теламон – подсмихна се Мат.

– Не външността е важното – отвърна Теламон искрено. – Убедеността ти е това, което има значение.

– Знам в какво вярвам. Щях да го вярвам, дори ако кинжалът никога не беше попаднал при мен. Сега осъзнавам това и знам какво трябва да направя – каза Мат печално и пусна стария си приятел.

Осъзна, че множество мъже излизат от дюните. Те се събраха около Мат като мислеща мъгла, настръхнала от стрели и мечове.

– Което е именно причината, заради която кинжалът те избра. – Теламон отстъпи назад и леко повиши глас, за да даде и на останалите трийсет и двама мирмидонци да разберат, че се бяха събрали отново. – Господарят никога не би натрапил насила убежденията си на друг. Затова отне толкова време. Той изчака, докато откри дух, подобен на неговия собствен.

Войниците, които сякаш се появиха от нищото, минаха пред Мат, всеки – обхождайки лицето му с търсещ поглед, както бе направил Теламон. Някои от лицата на войниците му имаха чудовищни мравешки черти, като например антени, лъскави напълно черни очи или червена като на рак кожа, която изглеждаше направена от черупка. Външно някои имаха вид почти на човеци, но Мат знаеше, че не са такива.

Мат ги разпозна един по един. Те сигурно също бяха доловили в него нещо познато, защото докато всеки от тях го оглеждаше, по лицата им се разливаха удовлетворени изражения.

– Познавам всички ви и забелязвам, че много от нас са изгубени по пътя – каза Мат с истинско вълнение.

Бяха го чакали толкова дълго и всеки един от тях бе дошъл, когато бяха призовани. Мат не можеше да бъде в мир със себе си, ако не бъдеше честен относно съмнението, което все още изпитваше:

– Съжалявам, братя. Не съм сигурен, че тази война е справедлива. Не целта ни е това, в което се съмнявам. Зная кое е правилно и знам, че трябва да го направя, независимо колко трудно е за мен. Но все още имам задръжки относно това редом до кого се бием.

— Както имаше и в Троя — каза Теламон с многозначителна полуусмивка, сякаш напомняше на Мат, че нищо не се е променило кой знае колко. — Не се биеш за владетел и не се биеш за отделна страна, господарю. Биеш се за правото на всеки човек да решава сам съдбата си. Както всеки един от нас реши за себе си, когато се заклехме върху острието.

Заклехме се върху острието — прошепна множеството от мирмидонци.

– Един човек, един глас – подтикна ги Теламон.

Един човек, един глас – напевно повториха мирмидонците.

Мат изчака хорът от верни последователи да утихне преди да продължи. В единомислието им имаше нещо, което го смущаваше, най-вече понеже това, което повтаряха в един глас, бе основата на индивидуалната мисъл и перлата на гръцката философия.

Идеята за „един човек, един глас“ беше началото на демокрацията. Мат вярваше, че всички същества, бедни или богати, богове или простосмъртни, трябва да се възприемат еднакво. Слабите имаха точно толкова право да решават сами, колкото и силните. Това убеждение беше нещо, за което бе готов да умре, за да го защити. Знаеше също и че когато един индивид се сдобие с твърде много власт, лишените от власт страдат и обикновено умират. Не би могъл да живее в мир със себе си, ако позволеше това да се случи. Не и когато можеше да го спре. Но не искаше да допуска същите грешки, както в Троя.

– Бог Хермес ми съобщи, че няколко Потомци желаят да се присъединят към нашата кауза срещу Тиранина, но им нямам доверие. Това, което искам всеки от вас да обмисли, е следното: да действаме ли сами? – Мат отстъпи назад и повиши тон, за да посвети всички войници в това решение: – Какво ще кажете? Трябва ли да накараме Хермес да уреди всички да се срещнем с Потомците? Или можем да направим това, без да сключваме съюзи с хора и с богове, които не са много по-добри от злото, с което се борим?

– Ние се борим и загиваме за една цел, господарю – каза Теламон. Думата господарю премина сред мъжете в шепот на съгласие, отново смущавайки Мат. – Сами или със съюзници, няма значение. Когато се бориш, тези, които се стремят към същата цел като теб, ще ти припишат заслугата за победите ти, независимо дали искаш, или не. Само едно нещо наистина има значение.

Мат кимна, взел решение, въпреки цената, която знаеше, че ще трябва да плати:

– Тиранинът трябва да умре.

Хелън лежеше в тревата, загледана в Лукас, докато той спеше. В първите си мигове този нов свят, който бе създала, не беше нищо друго, освен мека трева под нея, слънце в синьото небе над нея и Лукас до нея. После светът се разрасна, защото той страдаше.

Със силата на волята си тя призова слънчевата светлина да отнеме болката му, въздухът – да изцели раните му, а земята – да го нахрани, за да няма нужда от храна или вода. След секунди Лукас бе отново здрав и съвършен. Очите му се отвориха с потрепване на мигли и се приковаха в нейните, и целият свят на Хелън беше в него.

– Здрасти – каза той; по лицето му се разля усмивка.

– Здрасти – отвърна тя, усмихвайки му се в отговор.

– Мъртъв ли съм?

– Ни най-малко.

– О, хубаво. – Той погледна нагоре към ясното, празно небе.

Хелън още не беше успяла да сложи в него никакви облаци.

Облаците изникнаха изведнъж, когато си помисли за тях, замъглявайки жълтото слънце съвършено, така че Лукас да не бъде заслепен от него.

– Сигурна ли си, че не съм мъртъв? Защото се чувствам някак мъртъв – каза той със съмнение.

Хелън се засмя и положи длан на гърдите му. За миг равномерното пулсиране на сърцето му беше единственият звук в нейния свят.

– Не ми се струваш мъртъв.

– Това е всичко, което има значение — каза той и обърна глава да я погледне. Тревога затъмни очите му. – Знам, че не е възможно. Какво направи, Хелън?

– Създадох ти свят.

Лукас се надигна, седна и се огледа наоколо, и внезапно тя изпита стеснение, сякаш той гледа недовършена картина, а тя още седи пред статива си. Със силата на волята си Хелън призова тревата да израсне и да се превърне в поле. Сложи цветя в тревата, пчели в цветята и изпълни въздуха с уханието и звуците на пролетта. Той проследи как светът расте като килим, разстилащ се във всички посоки, и погледна обратно към Хелън. Сведе глава и я поклати.

– Връзва се. Ако някой би бил достатъчно надарен, за да създаде цял нов свят, това ще си ти, нали?

– Не съм единствената за всички времена – призна тя, като седна до Лукас и го погледна сериозно. – Хадес го е правил. Зевс също. Морфей го е правил. И... правила го е и Атланта.

– Атланта. Говориш за Атлантида? – попита той, намръщен замислено. Хелън кимна. Лукас се обърна към нея, убийствено сериозен. – Хелън, знаеш ли къде е Атлантида?

Хелън преглътна и кимна. Също като с отлепването на лейкопласт, сметна, че ще е най-добре, ако просто приключи бързо.

– Няма я вече. Не знам всички подробности, но Хадес ми каза, че потънала завинаги, когато Атланта изгубила някаква схватка. – Хелън забеляза как лицето на Лукас посърна, сякаш нещо го заболя. – Съжалявам, Лукас. Няма Атлантида.

– Не. Но го има това място тук – каза той, ободрявайки се. Хелън го погледна, озадачена.

– Да, но това, че няма Атлантида, значи, че няма безсмъртие. Всички тези години, през които Династиите се избиват помежду си, за да се доберат до Атлантида и да станат безсмъртни... всичко е само една вълшебна приказка.

– Бих се обзаложил на всичко, че твоят свят е по-хубав, отколкото Атлантида някога е била. И се обзалагам, че ако Атланта е можела да прави хората безсмъртни, ти също можеш.

– Е, благодаря, но всичко, което съм създала дотук, е поляна с цветя. А не вечен живот.

Той се загледа в нея за няколко мига. Хелън познаваше този поглед. Отправяше й го, когато се опитваше да измисли най-добрия начин да й обясни нещо сложно.

– Просто изплюй камъчето – изпъшка тя, ухилвайки се на неизбежния урок, който той се готвеше да й предаде.

– Просто си мисля за начина, по който действа твоят свят. Всичко, което искаш да се случи, се случва – независимо колко откачено е, нали? Но въпреки това има правила – каза Лукас, като говореше и мислеше едновременно. – Нека го кажа така. Ти изцели тялото ми. А знам, че бях почти мъртъв.

– Да, но...

– Когато се върнем в другия свят. Ах, Земята – каза той, правейки гримаса при мисълта колко странно беше да каже това. – Предполагам, че раните ми няма да се появят пак, нали?

– Разбира се, че не. Излекуван си.

– Значи си променила тялото ми. Каквото си направила с тялото ми тук, то ще се пренесе и нататък, когато се върнем на Земята. Това е едно от правилата. – Лукас изчака Хелън да кимне, което тя направи бавно, все още опитвайки се да проследи мислите му. – Тогава какво пречи да ме направиш безсмъртен тук и да си остана такъв, завинаги, независимо в какъв свят ще отидем?

Хелън се втренчи в него:

– Как го правиш? Как разбираш всичко толкова бързо?

– Ти може и да си всемогъща, но нищо не може да победи обикновената проста логика. – Той й се усмихна: – Прав ли съм? Можеш да направиш безсмъртен всекиго, като го доведеш тук и си го пожелаеш?

Тя кимна безмълвно, мислейки си как я нараняваха в царството на Хадес и когато се събуждаше в леглото си на Земята, още бе ранена. Знаеше от опит, че ако нещо се случеше на тялото в един свят, то продължаваше във всички останали. Същото важеше за безсмъртието. Хелън знаеше по подразбиране, че това е вярно, също както знаеше, че краката й са си на мястото, дори когато не мислеше за тях. Можеше да направи себе си и Лукас безсмъртни само като си го помислеше тук, в своя свят.

Само едно желание, намислено в този свят, докато си седеше в тревата, и тя и Лукас можеха да живеят заедно, вечно млади и здрави.

– Недей – каза Лукас с неподвижно лице. Знаеше какво обмисля Хелън. – Трябва наистина да обмислим това, преди да продължим и да направим нещо трайно.

Хелън си помисли как беше изглеждал Лукас, когато го доведе в своя свят само преди мигове – овъглената му кожа, костите, показващи се открити и зачервени на най-лошо засегнатите места. Знаеше, че е издръжлива и жилава, но знаеше също и че има някои неща, с които може да се справи, и други, с които не може. Да изгуби Лукас, не беше нещо, с което можеше да се справи. Нито сега, нито когато и да било.

– Разбира се. Ще говорим за това по-късно. – Тя му се усмихна ведро.

– Хелън – поде той; очите му се разтвориха широко към нея, предупреждавайки я.

Тя се изправи преди Лукас да има шанс да й изнесе лекция и го издърпа на крака.

– Хайде, умнико. Искам да отида в Париж. Или Рим. Или Стокхолм.

Той не разбра какво искаше да каже тя, докато в периферията на покритата с трева и диви цветя поляна не се появиха очертанията на град на фона на небето. Нямаше неприятен преход, никакви купчини боклук или грозно построени депа за обществен транспорт, само цветя, а после – паваж. Блестящ град, съвършен и издържан, изникна от природния свят точно до него, като кралство в стъклена топка със снежинки.

Стъпиха на паважа и градът и целият му шум, суматоха и живот ги заобиколиха. Уханията на кафени зърна и печащ се хляб изпълниха въздуха и носовете им ги отведоха до оживено, претъпкано кафене, на половин пресечка по-надолу.

– Сякаш Ню Йорк, Виена и Рейкявик са създали свой общ град с Шотландия – изрече Лукас с благоговение.

Той вдигна поглед към сградите, някои – древни и подобни на замъци, а други – блестящи и нови. Точно пред високите постройки едно съвършено неопитомено място с гори, езера и планини очакваше да бъде обходено, преплувано и прелетяно.

Лукас тръсна глава, за да я проясни.

– Това е Всеград.

– Да – засмя се Хелън меко. – Всеки град, в който никога не съм била.

– Веднъж ти обещах, че ще пътуваме – каза той с тъжно лице. – Съжалявам, Хелън. Щеше да ни отнеме само няколко мига и можехме да отлетим заедно навсякъде. Но аз така и не те заведох.

– Други неща ни бяха в ума – каза тя и взе ръката му. – Не построих това, за да те засрамя. Построих го, за да го споделя с теб.

Лукас повдигна лице към небето, попивайки преплетените пластове от миризми и гласове.

– Е, направила си всичко както трябва – с изключение на едно. – Лукас преглътна тежко и се усмихна, хвърляйки поглед към нея. – Много по-чисто е от всеки град, в който съм бил.

– Какво мога да кажа – аз съм от Нантъкет – Хелън сви рамене. – Ние не цапаме.

– Да, забелязах. Дори мръсотията там е чиста. – Лукас се засмя и извърна цялото си тяло към нейното.

Само за миг Хелън имаше чувството, че той ще я целуне и навсякъде във Всеград слънцето заблестя малко по-ярко. Но той не я целуна. В последната секунда се отдръпна и смени темата.

– Догадки, извлечени от контекста. Знам, че искаш нещо за ядене, защото направи така, че да се появим точно до кафене – каза той, с дълбок, плътен глас. Извърна се и стисна ръката й, сякаш се опитваше да изтръгне и двамата от някакъв сън. – Хайде. Да видим какво си сложила в менюто.

– Чакай, защо? – свенливо попита тя.

– Този свят е отражение на желанията ти. – Той въведе Хелън в оживеното и шумно кафене, преди да е успяла дискретно да премахне нещо. Хвърли поглед наляво и надясно към масите от ковано желязо с керамични плотове, всевъзможни отделни керамични съдове и оголените подпокривни греди над главите им, и се усмихна. – Това е подсъзнанието ти. Искам да узная какво искаш наистина.

Твърде закъсняла да го спре, Хелън последва Лукас, когато той влезе в подсъзнателните й мисли. По стените имаше картини – чудати изображения, които никога нямаше да са на една и съща стена в някой музей.

Ансел Адамс4 и Тулуз-Лотрек някак съжителстваха в съвършена хармония в малкия свят на Хелън. Момичета, танцуващи кан-кан, излагаха на показ краката си редом до величествени пинии, затрупани дълбоко в бялата чистота на зимата.

Това беше всичко, което Хелън обичаше в изкуството, и всичко, което обичаше в човешката природа. Тя погледна към друга стена и видя картина на Ван Гог с живи, почти жестоко изглеждащи цветове да виси само на сантиметри от един успокояващо изглеждащ и спретнат Мондриан5.

Хелън знаеше, че Лукас вижда всеки нюанс, всеки диалог между произведенията на изкуството. Едното изображение допълваше другото, докато Хелън отново и отново „сновеше“ из подсъзнанието си, за да открие кое е по-привлекателно – способността на човечеството да бъде рационално и целомъдрено или нуждата му да бъде непокорно и секси.

Лукас влезе право в недовършения мислен спор на Хелън и видя всичко, което бе скрито в нея – гола кожа, току-що излязла от гореща вана, и посипани със сняг брези. Хелън се почувства гола и открита пред него, така че той можеше да я гледа на воля. Беше толкова смущаващо, че тя изстена.

Тя дръпна Лукас в миниатюрно сепаре в ъгъла до прозореца и вдигна менюто си като барикада. Опита се да го прочете, но то беше празно. Точно като ума й.

– Хелън? – каза Лукас тихо, дръпвайки менюто надолу. – Не е нужно да криеш нищо от мен. Знаеш това, нали?

– Р-разбира се – заекна тя, треперейки.

– Не се страхувам от нищо вътре в теб – упорито каза той. – Добро. Лошо. Злокобно. Познавам тъмнината. И никога не бих те съдил, че и ти имаш мъничко от това.

– О. – Хелън се огледа из стаята. Стряскащата картина на Гоя „Сатурн поглъща сина си“ привлече погледа й и го задържа. – А ако не е чак толкова мъничко?

Лукас се засмя. Дръпна менюто от нея, хвърли го на пода и улови двете й ръце.

– Не ти ли казах, че те обичам?

– Да.

– Имам предвид, цялата. Дори странните части.

– Напомни ми да изгоря това място до основи, щом си тръгнем – каза тя; обожаваше го.

– Дума да не става. – Той огледа посетителите. Изглеждаше, сякаш хора от всякаква раса, възраст и период се мотаеха заедно. Индианци с украсени с пера диадеми бъбреха дружелюбно с пирати. Момичета с дълги бретони като през осемдесетте години на XXв. флиртуваха с мъже, излезли направо от Елизабетинска Англия. – В главата ти ми харесва. Странно е, но ми допада.

Хелън се огледа наоколо и всичко й се стори логично. Колко фантастично щеше да бъде да можеш да отидеш в някое кафене и да подхванеш разговор с някой от друго време и място? Беше нещо, което винаги си бе представяла, че прави, а сега изглеждаше, сякаш вече не бе нужно да си го представя. Можеше да бъде част от него.

Никой от тях не беше гладен или жаден, бяха там само за да опитат някоя вкуснотия и да се наслаждават взаимно на компанията си. Навън беше мразовито, но по приятен начин и когато Хелън“ погледна към облеклото им, и двамата бяха облечени идеално за есенен ден. Не се беше сетила да ги облече, но определено носеха нови дрехи.

– Хайде – той се изправи и облече току-що създаденото си палто. – Искам да се поразходя преди да завали сняг.

Излязоха от кафенето и тръгнаха бавно надолу по калдъръмената улица, покрай магазини и сгради, които гъмжаха от хора, отдали се на живота си. Хелън нямаше представа откъде идваха всички тези хора. Предположи, че ги е създала или си ги е спомнила. Какъвто и да беше случаят, тя знаеше, че са основани на реалността и това й действаше успокояващо. Щеше да е странно да се скита из пуст град или, по-лошо, из град, пълен с роботи, подобни на манекени.

Слънцето залязваше и Хелън подуши сняг във въздуха, точно както бе предсказал Лукас. Прозорците грейнаха с топли светлини, когато хората включиха лампите си или запалиха свещи. Лукас бе сложил ръка на рамото й, докато се разхождаха бавно по улицата.

– Няма бедни хора. Нито бездомни – рече той изведнъж.

– Не – отвърна Хелън. – Тук всички имат каквото им е нужно.

– Но как може някой да е благодарен за това, което има, ако не знае какво е да няма онова, от което се нуждае?

Хелън поклати глава и сведе поглед:

– Винаги съм си мислила, че това е най-неубедителният довод – че ни е нужно някои хора да бъдат бедни, за да напомнят на нас, останалите, да бъдем признателни. Всичко, което това всъщност означава, е, че някой трябва да понася бедност и нищета, за да могат другите хора да чувстват, че са по-добре. Какъв егоистичен начин да гледаш на света.

Лукас се подсмихна и я притисна към гърдите си:

– Съгласен съм. Но трябва да признаеш, че е типично за човешката природа да цениш нещо истински само ако си работил за него или ако знаеш, че може да го загубиш. Как смяташ да накараш обитателите на твоя малък рай да се чувстват удовлетворени, ако получават лесно всичко?

– Ах, старият проблем „раят е скучен“, а? Не и в тази вселена. – Хелън вдигна поглед към Лукас и те се усмихнаха един на друг. – Ще измислим нещо. Имаме много време.

– Чакай – той присви очи към нея. – Какво искаш да кажеш с това: „имаме много време“?

– Само това, че сме млади – отвърна Хелън уклончиво.

Преди Лукас да продължи да задава въпроси, Хелън си представи карнавал и той се появи пред тях. Ярки, многоцветни светлини проблясваха на вечерната светлина, а около тях се носеше весела музика. Мирис на кафява захар подслаждаше въздуха и навсякъде можеха да подушат как се пече на скара нещо сочно и пикантно.

– Удивително – прошепна Лукас. – Тя получава всичко, което поиска.

Хелън го дръпна за ръката, като се ухили дяволито:

– А това, което искам точно сега, е да се повозя на въртележката.

Мат чу как Теламон вдига тревога. Никой човек или Потомък не би могъл да различи скърцащите звуци, които мирмидонците издаваха, от естествените звуци на брега, но Мат с лекота можеше да определи разликата между гласовете на насекомите и тези на войниците си.

Излезе от палатката, за да проследи как група Потомци се задава по брега. Беше познавал повечето от тях още от Троя и не бе харесвал по-голямата част от тях. Одисей беше единственият, достоен за уважение.

– Значи е вярно — каза едър, рус мъж. Мат го познаваше като Менелай. – Воинът най-сетне се е присъединил към битката.

– Тантал, главата на Тива — прошепна Теламон в ухото на Мат.

– Когато Хермес ми каза, че мирмидонците трупат войски на брега, разбрах, че и последното парче от пъзела е било намерено и идвате да се биете — продължи Теламон, въпреки че Мат не беше поискал това от него. Последва неловко мълчание, докато Мат се взираше в Тантал, все още изпитвайки неохота да сключи съюз с този човек, макар да знаеше, че е неизбежно. Мирмидонците бяха гласували за това.

– Ти нае един от моите войници. Автомедонт. Някога той беше един от най-близките ми приятели – каза Мат с безизразно лице. – Преди да изгуби пътя.

– Да – рече Тантал предпазливо, оглеждайки преценяващо Мат. – Аз обаче нямах нищо общо със смъртта му.

– Аха. – Мат погледна към двамата мъже от двете страни на Тантал – от лявата Одисей, а от дясната – Агамемнон. Палас Делос, под което име Мат познаваше Агамемнон сега.

– Как се случи това, Мат? – попита Палас, слисан. Посочи към мирмидонските воини, строени в безупречни редици.

– Той беше избран – каза Теламон отбранително. – Това е всичко, което е нужно да знаеш. Приемаме го като наш Повелител.

Мирмидонците прошепнаха думата Повелител по своя призрачен начин, стряскайки Потомците, които си размениха нервни погледи. Страхуваха се от войниците на Мат, както и беше редно.

– А притежаваш ли всички умения на Ахил? – попита мъжът, когото Мат познаваше като Одисей. Мат доближи глава до Теламон.

– Дедал Атика, Глава на Атинската династия – каза му веднага Теламон.

– Това не е истинският ти въпрос – каза Мат, като гледаше спокойно Дедал. – Искаш да узнаеш дали притежавам слабото място на Ахил.

Устните на Дедал се извиха нагоре в полуусмивка:

– Всеки смъртен има поне едно.

Мат му се усмихна в отговор със стиснати устни, като нито потвърди, нито отрече онова, което питаше хитрецът. Взряха се един в друг, докато Дедал извърна поглед.

– Прави каквото искаш – Дедал погледна Тантал и Палас и повдигна вежди. – Е, аз съм убеден.

– Сигурен ли си за това? – обърна се Палас към Тантал.

– Боговете ще смажат всички ни, ако не изпълним нашата част от договорката – отвърна Тантал, като гледаше Мат с открито недоверие. – Довеждаме Воина на сцената или всички Потомци умират. Зевс се закле в река Стикс, че ако направим това, нашите Династии ще бъдат запазени.

Беше както е било винаги. При Троя гръцките царе сключиха собствена сделка със Зевс и си спасиха кожите, а невинните деца на Троя бяха хвърлени от върха на стената. Мат отдавна бе научил, че царете ги бе грижа само да запазят собствените си царства и повече ги интересуваше какво могат да измъкнат от дадена ситуация, отколкото да постъпят правилно. Внезапно той се почувства отвратен от увъртането и политическото позиране, които видя в Потомците, и се обърна да се върне в палатката си. Не за това беше дошъл.

– Почакай – провикна се Дедал, като пристъпи към Мат. Мирмидонците пристъпиха като един да му препречат пътя. Той вдигна ръце в знак, че се предава. – Спокойно. Нека просто всички се успокоят.

– Ще се бия, с вас или без вас. – Мат спря и се обърна обратно с лице към тях, говорейки ясно. – Дойдох да убия Тиранина. Ако това е, което искате, тогава можете да се присъедините към мен. Ако не, просто се махнете от пътя.

Хелън въведе Лукас в лабиринта от сепарета, като го теглеше за ръката. Той се дръпна закачливо назад, правейки се, че я следва неохотно, така че тя трябваше почти да го влачи. По пътя някакъв панаирджийски викач привлече вниманието му с отправеното си на непознат език предизвикателство и Лукас трябваше да спре и да се опита да уцели с бейзболна топка купчина гюмове за мляко.

Трябваха му три опита, за което той настоя, че не му се е случвало никога преди, но накрая спечели награда за Хелън. Едно пухкаво слонче привлече погледа й за миг, но в крайна сметка си избра блещукаща вълшебна пръчица. Тя имаше сребърна звезда на върха и дузина панделки, развяващи се от долния край. Усещаше пръчицата точно на място в ръката си и лесна за носене. Размаха я няколко пъти, пожелавайки си от нея да се разлети облаче от искри, когато спряха пред павилиона за надуване на стъкло и загледаха как един мъж изработва малък стъклен дракон.

Никой от тях не можеше да спре да се усмихва. Хелън чу въртележката и измина тичешком последните няколко стъпки. Скочи върху гърба на един еднорог, когато той се завъртя край нея и размаха блещукащата си вълшебна пръчица във въздуха като камшик за езда.

– Дий! – подвикна весело тя на боядисаното си керамично ездитно животно, но то не се забърза. Прътът, минаващ през средата на тялото на еднорога, беше месингов и имаше тръпчив и резлив мирис в есенния студ.

Лукас скочи, заставайки редом с нея, вместо да се качи сам. Застана над нея и връхната му дреха се разтвори и я обгърна, когато той стисна месинговия прът. Взираха се продължително един в друг, докато останалата част от света се въртеше около тях. Ярките панаирни цветове летяха и се размазваха в ъгълчето на окото на Хелън, но Лукас беше неподвижен.

– Защо не искаш да ме целунеш? – попита тя тихо.

– Не можеш ли да ме накараш? – отвърна той и повдигна закачливо вежда към нея.

– Не бих искала. Особено не и на първата ни истинска среща.

Лукас се засмя тихо:

– Мислех си същото, когато бяхме в кафенето. Пихме кафе заедно веднъж преди училище, но никога не сме излизали наистина на среща, нали?

– Така и нямахме шанс. Светът вечно беше на косъм да свърши или някой от нас гореше, или нещо също толкова дразнещо. – Той се подсмихна. Тя вдигна поглед към него и се опита да не се изчервява. – Знаеш ли, тук можем да правим каквото си поискаме. Мога да се погрижа да няма последствия.

Тя почувства как дишането му се учестява и видя как очите му заблестяват не само от студа.

– Помниш ли, преди месеци ме посъветва как да постъпвам, когато вземам трудни решения? – попита той.

– Реши с какво очевидно не можеш да се справиш и направи обратното – каза тя, изненадана, че той повдига този въпрос, когато не твърде отдавна самата тя си беше мислила кажи-речи същото.

– Точно затова няма да те целуна. – Той вдигна ръка, докосна лицето й и бързо я свали. – В крайна сметка ще трябва да се върнем и ще те загубя отново. Съвсем сигурен съм, че не мога да се справя с това.

Нито пък Хелън, която започваше да обмисля други варианти. Като например преди всичко да измисли начин Афродита да свали проклятието, което поставяше условие Хелън да има дъщеря. Може би вместо да приеме ситуацията – която беше нелепо нечестна, – тя трябваше поне да се опита да я поправи.

– Уморих се да се въртя в кръг – въздъхна Хелън.

Въртележката спря. Тя се изправи и скочи долу; карнавалните светлини изгасваха малко по малко около нея, докато се отдалечаваше от панаирните площи. Тя пусна вълшебната си пръчица и заваля сняг. Милиарди мънички замъглени звезди сякаш паднаха през нощното небе като неповторими малки кристали. Изглеждаше сякаш във въздуха около тях се завъртя вихър от блещукащи късчета замръзнали звезди.

– Хелън – поде Лукас, като я последва. Тя го чу как се напряга за още един от легендарните им спорове.

– Не съм ти сърдита, задето не искаш да ме целунеш – каза тя, като се обърна и го спря. – Наясно съм защо не ме целуваш. Аз също не мога да мина отново през всичко това.

– Е, какво става? – попита той търпеливо.

– Втръсна ми да вярвам, че съществуват тези призрачни всемогъщи божества, по-велики от мен, които ме възпират от това, което искам. Защото това е лъжа. Аз съм точно толкова силна, колкото което и да е от съществата, които искат да ме възпрат. И знам, че мога да ги победя.

– Хелън? – започна предпазливо Лукас. – Нали няма да хукнеш и да почнеш да си търсиш схватки с боговете или нещо такова?

– Е, не – тя пристъпи несигурно от крак на крак. – Мислех си, че като за начало ще задам няколко въпроса и ще подхвана нещата оттам.

– Хубаво – рече Лукас, облекчен. Посегна и взе ръката й; очите му се присвиха решително. — А ако говоренето не свърши работа, ще ги заровим.

Хелън забеляза как по лицето му премина тъмна сянка.

– За това ще мислим по-късно – каза тя, повеждайки го към една пътека, която се губеше с криволичене в гората. – Още не съм готова срещата ни да свърши.


3 Цитатът е от стихосбирката „Слънце на безсънните“, прев. Евгения Панчева. – Б. пр.

4 Ансел Ийстън Адамс (1902–1984) – американски фотограф и природозащитни^ най-известен с черно-белите си снимки на американския Запад и специално на Националния парк „Йосемити“. – Б. пр.

5 Питер Корнелис (Пийт) Мондриан е холандски художник, който едновременно с Василий Кандински и Казимир Малевич поставя началото на абстракционизма. – Б. пр.



11


Около половин час след като Тантал, Дедал и Палас напуснаха лагера му, Мат отново чу сигнала за тревога. Отвън се чу суматоха, шум от борба и мигове по-късно Теламон беше на входа на палатката със съобщение.

– Една Потомка беше открита да се промъква по брега, и заловена – съобщи му Теламон. – Щях да я пратя обратно при нейната Династия, само че... това е тя, господарю.

– Всичко е наред – Мат кимна с глава. – Доведи я вътре.

Ариадна бе въведена в палатката; двама мирмидонци я държаха от двете страни. Косата й беше разчорлена, а лицето – зачервено от напрежение. Очевидно се бе съпротивлявала, но не бе в състояние да се мери дори само с един от войниците на Мат, камо ли пък с цял отряд.

– Пуснете я и ни оставете. – Стражите се подчиниха безмълвно. Той се обърна към Ариадна: – Как ни откри?

– Последвах баща си. Държеше се странно тази вечер – прошепна тя. Ариадна застана възможно най-далече от него и разтри ръцете си, там, където я бяха държали стражите.

— Нараниха ли те? – попита той тихо. Тя пренебрегна въпроса му.

— Как може да си той! Ти не си Потомък.

– И Ахил не е бил.

Тя отпусна лице в дланите си и разтърка очи:

— Не – каза тя, повдигайки внезапно глава. – Не, не вярвам на нищо от това. Не мога.

Тя побягна към изхода, но Мат се движеше по-бързо, отколкото тя някога би могла, и стигна там преди нея. Хвана я за китката, за да й попречи да си тръгне. Тя се втренчи в него шокирано.

– Повярвай го. – Чувстваше кожата й мека и топла в ръката си. Пусна я и се извърна. Знаеше, че така е по-добре, макар да не го чувстваше така. – Върви си вкъщи. Моите войници няма да те спрат.

Тя не си тръгна.

Мат я чу да прекосява разстоянието до него и се обърна, вече клатейки глава:

– Недей.

Въпреки това тя го целуна. Той знаеше, че от него се очаква да спре това. Тя може и да знаеше историята дума по дума, но в действителност не помнеше завършека така, както той. Той точно се готвеше да се отдръпне и да я изпрати у дома при братята й, когато тя притисна палец към онази вдлъбнатина с форма на подкова под адамовата му ябълка, докато го целуваше. Точно както правеше някога преди стотици животи.

Докато я вдигаше и я носеше към леглото си, Мат се удиви колко простичък жест беше това. Наистина – глупав навик, който тя имаше – да докосва гърлото му с палец. Но щом тя направеше това, Мат вече не го беше грижа кого трябва да убие.

– Попей ми – примоли се Хелън. Повдигна глава от гърдите на Лукас и го погледна настойчиво.

– Точно сега? Без акомпанимент? – Лукас, легнал по гръб, погледна нагоре към тавана на малката им колиба в гората и леко се изчерви.

– Да, моля те? Наистина искам да послушам музика, но да е нещо от теб, а не родено от въображението ми.

Тя се изтърколи от него. Камъните пред огнището бяха приятни и топли под одеялото им въпреки снежната буря, която бушуваше пред колибата. Хелън грабна чашата си с чай от горещите каменни плочи пред огъня и я предложи на Лукас.

– За гърлото ти, ако е прегракнало и се опасяваш, че ще пееш лошо – тя се ухили предизвикателно.

– Гърлото ми си е добре – той я побутна закачливо с крак. Внезапно се надигна и седна. – Ще ти попея. Но съм много по-добър китарист, отколкото певец.

– Наистина? – Хелън взе ръцете му и ги повдигна, като ги оглеждаше. Бяха загрубели, като на боец, но въпреки това чувствителни, като на художник. Точно както всичко друго у него, ръцете му бяха съвършената смесица от противоположности. Тя прокара пръст по мазолите върху възглавничките на пръстите му, забелязвайки ги за първи път. – Защо не си ми свирил никога преди?

– Защо не съм те извеждал на среща никога преди? – попита той с горчиво-сладка усмивка. – Има много неща, които съм мислил да направя с теб, но не съм.

Хелън се наклони по-близо до него. Само да диша въздуха му или да чувства телесната му топлина... каквото и да е, за да поеме още мъничко от него, без наистина да го целуне и да наруши крехкото разбирателство, до което бяха стигнали.

– Как се научи? – попита тихо, малко засрамена, че не знае това.

– Татко ме научи. – Лукас направи пауза, със спокойно, но тъжно изражение. – Научи ме на класическа испанска китара, защото живяхме в Испания толкова дълго, и на американското дърпане на струните с пръсти. Всъщност не съм свирил изобщо, откакто напуснахме Кадис. — По лицето му отново се прокрадна онова леко тъжно изражение. – По-добър е от мен... но все пак съм доста добър.

Вече от дълго време Хелън приемаше за даденост, че тя и Лукас са толкова близки, колкото е кожата до костите, че у него нямаше нищо, което тя да не познава. Но ето я сега, научаваща нещо ново и важно за същността му. Баща му не го беше научил само да размахва меч. Хелън можеше да си представи часовете, които двамата бяха прекарали заедно, обсъждайки изкуството, което обичаха толкова много и на което имаха толкова малък шанс да се наслаждават.

– Сигурна съм. – Хелън отчаяно искаше да го чуе как свири сега. Със силата на въображението си му призова китара – най-хубавата китара, която можа да измисли. – Тази ще свърши ли работа?

Лукас взе инструмента и го завъртя в ръцете си, като се мръщеше.

– Става. – Засмя се на нараненото изражение, с което го погледна Хелън. – Шегувам се! Прекрасна е.

Тя го плесна по бедрото.

– Посвири ми!

Лукас взе в ръце китарата, подготвяйки се да засвири, и спря.

– Знаеш ли какво не спирам да се чудя?

– Какво? – попита Хелън с престорено раздразнен тон, сякаш мислеше, че той се бави нарочно.

– Как можеш да правиш това? – попита той сериозно. – Откъде знаеш как да правиш въртележки и снежни бури, и китари?

– Упражнявала съм се много – отвърна Хелън тихо. Наведе се по-плътно към Лукас и го погледна внимателно. – В Подземния свят. През цялото това време, в което се лутах там, ами... тогава не го проумявах, но Хадес всъщност ме е учел да строя светове.

– Наистина? И предполагам, че го е правел просто ей така, от добро сърце? – попита Лукас скептично.

– Ами, да. Всъщност мисля, че има много общо с това – отвърна тя. – Той е наистина състрадателен тип. Бог. Какъвто и да е.

– И как точно те учеше Хадес? – продължи Лукас, оставяйки китарата настрана.

– По трудния начин – отвърна Хелън, като завъртя очи при спомена за всичките си изпитания в Подземния свят и всички адски клопки, на които се беше натъкнала. Дървото, което я хвана в плен, ръждясващият град, первазът на голямата къща, в който се беше вкопчила – всички места, за които Хелън си мислеше, че са хитроумно измислени от Хадес, за да я изтезава, всъщност бяха родени от собствения й ум. Тя беше създала собствения си ад, а сега, когато се бе научила да контролира страха си, знаеше как да си създаде собствен рай.

– Какво искаш да кажеш с „по трудния начин“? – попита той, докато изучаваше вглъбеното й изражение. Очите му бяха гневно присвити.

– Не, не, не ми е направил нищо. Аз сама си причиних всичко. – Лукас не изглеждаше доволен и от този отговор. – Нека да започна отначало. „Слизане в дълбините“ всъщност не е правилното название за таланта, който имам. Аз съм Създател на светове, Лукас. – Хелън разпери ръце и посочи към стаята около тях. – Създаването на светове се бърка със Слизането в дълбините, защото Хадес е позволявал на всички Създатели на светове, не само на мен, да слизат в неговото царство, за да се научат да строят сами.

– Защо му е да го прави?

Хелън направи пауза, мислейки си за мисията да освободи Фурните и колко много беше научила междувременно.

– Предполагам, защото иска наистина да обмислим внимателно в какъв свят искаме да живеем – основан на справедливост и съчувствие към другите, или такъв, който служи само на прищявките на създателя. Хей, току-що проумях това – тя погледна Лукас и се усмихна. – Винаги ми помагаш да проумявам нещата.

– Затова съм тук — той й се усмихна в отговор преди отново да стане сериозен. – Но можеше да научиш тези уроци, без да се налага да минаваш през ада. Хелън, помня колко зле ти ставаше. Как се връщаше от Подземния свят, покрита с кал и листа, и понякога – кръв. Трябваше ли той да прави всичко толкова трудно?

– Да, трябваше — каза Хелън, а после млъкна отново, питайки се дали иска Лукас да узнае следващото нещо, което току-що й бе хрумнало.

– Хелън? – той повдигна вежда към нея. — Какво не ми казваш?

Тя знаеше, че не може да го скрие от него задълго, а и без друго мразеше да крие от него разни неща, затова му каза.

– Хадес трябваше да го направи трудно, така че да закоравея. Защото в мига щом една Създателка на светове наистина построи свят, тя трябва да бъде достатъчно силна, за да го защити.

Хелън почувства как изражението на Лукас се промени.

– Да го защити от кого? — попита той с нисък глас.

– Мисля, че от боговете. „Претенденти“ бе всичко, което Хадес каза, затова предполагам, че е имало повече от един през годините. Виж, няма да те лъжа. Фата Моргана построила Авалон и той изчезнал в мъглите, когато тя изгубила битката си. Атлантида потънала в морето, когато Атланта изгубила своята битка. Това са единствените известни за мен Потомци, които са били Създатели на светове, и двете изгубили. Шансовете не са на моя страна.

– Майната им на шансовете – Лукас махна пренебрежително с ръка. – Не това ме притеснява. – Очите му се стрелкаха бързо наоколо, докато мислеше. – Това, което искам да знам, е кой ще те предизвика и защо Хадес си прави труда да те подготви да отвърнеш на удара? Какво иска в действителност?

Хелън сви рамене:

– Не знам. Бих могла да попитам, но се съмнявам, че ще ми каже по начин, който бих разбрала. Хадес не дава лесни отговори.

– Бас държа – промърмори Лукас, все още мислейки.

Хелън посегна към китарата и бавно я тикна в ръцете му.

– Това намек ли е?

– Ужасно дебел намек. – Хелън му се ухили.

Лукас подръпна няколко струни и направи гримаса, като пробваше ту една, ту друга тоналност.

– Връзва се. Толкова си лишена от способността да различаваш тоновете, че даже и съвършено конструираните ти китари се грешно настроени. – Тялото на Хелън се присви от спазъм, когато се засмя на измъченото изражение върху лицето на Лукас. – И струните на тази китара са като за левичар. Не съм Мат, знаеш.

– Хайде, дай да я оправя. – Хелън се съсредоточи и всички струни се преподредиха. Лукас подръпна струните на китарата и завъртя очи, когато тя издаде комичен остър звук.

– Пак не е настроена.

– Нарочно го направи – тя сграбчи палеца на крака му и го стисна. – Просто свирú!

– Да, Ваша Божественост.

Както бе легнала на една страна, с топлия огън в краката й, смехът на Хелън замря, когато Лукас внезапно премина от настройване към свирене.

Беше като цял оркестър, събран в един инструмент.

Той свиреше с две ръце – не с едната ръка, подръпваща струните, а другата – придържаща ги, – а с двете ръце – звучеше, сякаш свири повече от една китара. Понякога той удряше струните, за да наподоби звук на арфа, а друг път удряше корпуса на китарата като барабан, за да добави басов звук и да държи ритъма. Беше най-запленяващото нещо, което Хелън някога бе гледала, сякаш Лукас имаше в главата си дузина гласове, всичките пеещи една и съща песен, и беше измислил как да ги накара да прозвучат изпод десетте му пръста.

Хелън погледна лицето му и разбра защо той обича това. Беше като да мисли вместо него, само че това беше загадка, която той можеше да сподели с нея, докато я разрешава.

Идвайки в нейния свят, беше влязъл в главата й. А тя бе влязла в неговия, когато най-сетне го чу да свири.

Истински рай.

– Къде беше? — сгълча го Хелън.

– Чаках, изоставен и сломен, завръщането ти – отговори Морфей провлачено, а сребърните му очи се разтопиха в нейните.

Тя се засмя и стисна ръката му. Хелън и Лукас бяха заспали пред огъня и тя се беше събудила в земите на сенките, легнала по гръб, рамо до рамо с бога на сънищата. Лицата им бяха обърнати едно към друго, а ръцете им – здраво преплетени.

– Малък хитрец такъв. Как разбра, че се нуждая от помощта ти?

– Ти сама се доведе тук. Не мога да те накарам да дойдеш, всичко, което мога да направя, е да оставя тази врата отворена за теб.

– Това ли направи? – попита Хелън, мислейки си за различните граници, които Хадес бе създал за своя свят, а Морфей бе създал за своя. Хадес оставяше вратата отворена за мъртвите, а Морфей я оставяше отворена за сънуващите умове.

Хелън обърна глава и погледна нагоре в нощното небе на Морфеевия Дворец на сънищата. Главата й бе сгушена в мастилено тъмни копринени възглавници, а странните насочващи светлини, които приличаха на пламък от свещ в сапунен мехур, танцуваха над нея и домакина й, сякаш искаха да си играят.

– Границите на нашите светове отделни ли са от самия свят?

– Предполагам. Умовете идват и си отиват, разрошвайки косата ми с полъха, докато влизат и излизат от земята ми, но не я контролират, щом се озоват тук. Аз създавам сънищата – отвърна Морфей.

– Но в царството на Хадес е обратното – отбеляза Хелън, на косъм от разбирането. – Границите са трудни за пресичане – обикновено трябва да се убиеш, за да го направиш, но влезеш ли веднъж в неговия свят, сам си създаваш съществуването. Или поне аз си го създавах, когато бях там.

– Никога не съм мислил за това по този начин, но да, бих казал, че границите са отделно от света. Те следват различен набор от правила, но все още са контролирани от създателя. – После той я изгледа с присвити очи. – Какво тревожи моята Красавица толкова много, че трябва да дойде при мен да си говорим за философия?

– Имам нужда от помощта ти. Кой ще ме предизвика сега, когато построих моя свят, Морфей?

– Олимп. Най-вече Зевс. В миналото дребните божества предизвикаха някои от другите Създатели на светове, докато олимпийците бяха впримчени от клетвата на Зевс. – Морфей се засмя. – Одисей наистина беше хитрец.

– Но защо изобщо трябва да се бием? Защо не може Зевс да си задържи Олимп, а аз ще си задържа Всесвят и да смятаме въпроса за уреден?

– Великият цикъл, разбира се.

– 0, да. Великият цикъл. – Хелън завъртя очи и го погледна отново. – Какво, по дяволите, е това?

Морфей се засмя, надигна се и седна.

– Децата трябва да надвият родителите си, както боговете сторили с титаните, а Титаните – със своите родители, Гея и Уран. Богините на Съдбата ще направят така, че това пак да се случи. Ред е на Потомците да надвият боговете.

– А Зевс иска да ми попречи да го съборя от власт.

– Разбира се. Ако Потомците победят Олимп, Дванайсетте ще прекарат вечността в Тартар като титаните. Не е приятно.

– Не, изобщо не е приятно – съгласи се Хелън. – Но защо избират мен? Какво му е толкова важното на това, че съм Създателка на светове?

– Защото можеш да вземеш Потомците в твоя Всесвят и да направиш всички тях безсмъртни, ако го пожелаеш. А като Създателка на светове, ти си също и единствената от вида си, която може да отвори порталите към Тартар и да изпрати Дванайсетте там – но бъди нащрек, Хелън. Зевс също е Създател на светове. Той също може да те изпрати в Тартар, както изпрати титаните.

Хелън спря за миг, за да помисли. Ако тя направеше всички Потомци безсмъртни и те се опълчеха на Олимп, това щеше да е цяла армия срещу шепа противници. Нямаше начин Олимп да победи.

– Тогава как стоят нещата с теб и Хадес? Всеки от вас може да предизвика Зевс, но той е оставил и двама ви на спокойствие. Как избягнахте битка?

– Аз никога не напускам владенията си, а за Зевс ще е истинско самоубийство да се опита да се бие с мен тук, където единствен аз съм бог.

– А Хадес?

– Хадес също рядко напуска земята си, а когато го стори, неговият Шлем на Мрака го прави невидим както за човеците, така и за боговете. – Хелън си спомни как Ерида мина право покрай нея и Лукас, когато той беше направил двама им невидими в коридора в училище, точно преди безредиците. Преди да успее да се замисли твърде дълбоко за тази връзка, Морфей продължи: – По-важното – Зевс се нуждае от големия си брат Хадес. Мъртвите трябва да имат собствена страна, а последното, което Зевс иска, е да е принуден да се занимава с мъртвите.

– Тогава какво се очаква да направя? – попита Хелън умолително.

– Да се биеш. Или да се скриеш в твоя Всесвят, където Зевс не може да те докосне. – Морфей й се усмихна топло. – Предлагам второто, макар да знам, че няма да ме послушаш. Не си от тези, които се крият.

– Не мога да остана във Всесвят. Не мога да оставя Земята на боговете. Те напълно ще я унищожат. Но може би има начин да се избегне напълно битката? – попита Хелън. Съмняваше се, но не вредеше поне да се опита да възпре избухването на ужасяваща война, в която вероятно щяха да загинат много хора.

– Можеш ли да избегнеш съдбата си? Мнозина са се опитвали да я надхитрят, като Едип, но успял ли е някой някога да се измъкне от нея в крайна сметка? – попита на свой ред Морфей.

– Да. Свободната воля съществува – отвърна Хелън, размишлявайки, докато й хрумна една идея. – Нужен ти е само Щит.

Морфей я погледна въпросително, без да я разбира. Тя поклати глава и смени темата:

– Защо ти и Хадес ми помагате?

– Аз съм богът на сънищата, но дори аз не бих и сънувал да говоря от името на Хадес – отвърна Морфей с дяволито изражение в очите. – Но ако трябва да предположа, бих казал, че е защото той знае колко склонен към разрушения е малкият му брат. Хадес, за разлика от повечето други богове, е загрижен за простосмъртните и не иска да ги види във война. Вероятно защото трябва да се грижи за душите им, когато умрат. Налагало му се е да съди милиони души и това му е дало силно чувство за справедливост. Да те остави да се биеш със Зевс, без да си обучена, е нещо, което би сметнал за несправедливо.

Хелън се намръщи. Спомни си как веднъж попита Орион кое е по-важно за него от вечната радост. Той беше казал, че е справедливостта – още една черта, която Орион споделяше с Хадес.

– А ти? – попита Хелън, отпъждайки тази мисъл.

– Имам много по-прост, много по-себичен мотив. Помагам ти, защото те обичам и не мога да понеса да те загубя. Не знаеше ли това?

И? – попита тя, като повдигна цинично вежда.

И не вярвам, че имам за какво да се боя от теб. Не мисля, че някога би опитала да ме пратиш в Тартар.

– Никога. Не бих искала да живея в свят без сънища. Дори не и мой собствен – Хелън посегна да го погали по лъскавата черна коса. – Наистина ми липсваше. Всеки път, щом затворя очи напоследък, ми се струва, че съм твърде заета, за да сънувам.

– Но аз ти изпращах сънища – главно за да ти съобщавам за делата на боговете на Земята.

– Какво искаш да кажеш? – попита Хелън. Досети се бързо: — Всички онези сънища за орли, които отнасят жени, и делфини и жребци, които нападат хора. Това беше ужасно, Морфей.

– Съжалявам, Красавице. Не исках да те плаша. Просто не можех да допусна онази бедна сирена да получава още внимание от онзи самонадеян тип Аполон, без да се опитам да направя нещо по въпроса. – Морфей нервно разбухна една възглавница. – Изключително съм признателен, че отидохте да я приберете. Мразя да пращам кошмари на някого, но понякога просто се налага, за да предупредя хората. Прощаваш ли ми?

– Разбира се – отвърна Хелън, като се надигна и седна.

Спомни си как Орион й каза веднъж, че му бил изпратен сън за поле, пълно с кости на Потомци. Беше го изтълкувал като предупреждение за унищожението на Потомците. Очевидно е бил прав. През тялото на Хелън премина тръпка и Морфей сложи ръка на рамото й, разтревожен от страданието й.

– Знаеш ли, ти всъщност си много мекушав – каза му тя.

– Знам. Би трябвало да се опитам да бъда по-ужасен и да пораждам по-голямо уважение и страх, и треперене, и всички тези неща. Но все забравям. – Той се нацупи сладко. Хелън му се усмихна топло, после се умълча.

– Какво има? – попита Морфей.

– Имам нужда от помощта ти. – Хелън погледна приятеля си, надявайки се, че той знае какво да направи. – Трябва да намеря начин да премахна проклятието на Афродита от рода си.

– Може ли да попитам защо? – попита Морфей, като наклони любопитно глава.

Хелън имаше готов отговор – защото искаше да може да бъде с Лукас, въпреки че й е братовчед. Но преди да успее да изрече думите, осъзна, че става дума за нещо много повече от това.

– Не искам да дължа дете на нея или на когото и да е друг – каза тя. – Ако някога имам бебе, това ще бъде моят избор, а не нечий друг.

– Ах. – Морфей я изгледа тъжно. – Не ми е известна сила, която може да премахне проклятие на богиня. Но ако не искаш да имаш дете, недей. Всичко, което трябва да направиш, е да живееш вечно и Лицето ще съществува винаги. – Морфей се засмя меко. – Мисля, че това е била първоначалната цел на Афродита, нали?

Хелън издаде тиха изненадана въздишка:

– Прав си. – По лицето на Морфей се разля бавна усмивка и тази на Хелън й отговори. – Благодаря ти.

– Пак заповядай.

– Обаче, вечността... – тя внезапно се намръщи. – Какво е усещането всъщност?

– На мен ми доставя наслада – Морфей сви рамене. Посочи към голямото си легло, блещукащите звезди и подобните на елфи хора, които танцуваха и играеха в далечните макови полета. – От помощ е да я прекарваш в свой собствен свят, правейки това, което обичаш, и заобиколен с правилните хора, разбира се. Или правилния човек.

Морфей се преобрази в Лукас и се промъкна по гигантското легло към нея.

– Предложението ми още важи, знаеш – прошепна той с гласа на Лукас. – Остани тук с мен и бъди моя кралица. Или пък, може да сменяме местата, ако предпочиташ. Нощем да идваме тук, а през деня да живеем в твоя свят.

Хелън бързо се отдръпна от преобразения като Лукас Морфей, като изпъшка жално:

– Абсолютен измамник си.

Той я хвана и я търкулна под себе си, лицето му беше само на сантиметри над нейното.

– Остани – каза умолително той. – Тук с мен или в твоя Всесвят с истинския Лукас. Или всякакво съчетание, което ти харесва. Всички можем да споделяме един живот. Но каквото и да решиш, по-добре е, ако никога не се върнеш на Земята. Ще бъдеш ужасно наранена, ако го сториш.

Гърлото на Хелън пресъхна при вида на сериозното му изражение.

– Не мога да избегна схватка със Зевс, като се крия.

– Не говорех за Зевс. Говорех за онези близо до теб. Те заговорничат, дори в сънищата си, да те предадат.

Хелън настръхна и го отблъсна.

– Какво е намислила майка ми този път? – попита, без изобщо да се съмнява кой от близкото й обкръжение би я предал. Морфей прие отново собственото си лице, което изглеждаше смутено.

– Тя упоява баща ти, разбира се – каза той. – Но това не е...

– Какво? – изрече Хелън с вибриращ глас, прекъсвайки го рязко, като изскочи от леглото, разтреперана от гняв. – Дафна упоява баща ми?

– Да – отвърна Морфей с кроткия си тон. – Това не уврежда тялото му по никакъв начин. Затова красивите близнаци-Лечители не могат да открият проблема.

– Какво, по дяволите? – избъбри Хелън, почти изпадайки в истерия при тази мисъл. – Защо тя упоява татко?

– За да го държи заспал, разбира се. Не се тревожи. Погрижих се да сънува само прекрасни сънища.

Хелън стисна юмруци, за да се сдържи да не закрещи, а после се надвеси да целуне бързо Морфей за довиждане.

– Благодаря ти, че се грижиш за баща ми, Морфей. Задължена съм ти. И ако някога ти потрябва нещо от мен, каквото и да е, просто попитай.

– Чакай, в опасност си! – поде Морфей, но Хелън вече знаеше това. Не можеше да остане и да изслуша поредната от добронамерените молби на Морфей да стои далече от Зевс. Трябваше да се върне, защото майка й имаше да дава някои сериозни обяснения.

След което щеше да нарита задника на тази безсърдечна кучка.

Хелън се появи насред дневната на семейство Делос, на сантиметри от Клеър, която спеше в един стол. Струя студен въздух премина над Клеър и я събуди.

– Хелън! – ахна тя и скочи моментално на крака.

– Извинявай – каза Хелън, като видя ужасеното изражение на лицето на Клеър. – Къде са всички?

– Посреднощ къде мислиш, че са всички?

Хелън огледа овъглените останки в дневната. Столът, в който бе спала Клеър, беше единствената необгорена мебел в стаята, и Хелън го разпозна като пренесен от кабинета.

– Какво правиш тук? – Хелън посочи с жест към опустошената стая. – Защо не си у вас или горе?

– Чакам да видя дали някой от вас ще се върне. Предположих, че е най-добре да съм на мястото, откъдето тръгнахте – отговори Клеър. Тя погледна зад Хелън с очакване и лицето й посърна. – Няма ли го Лукас? – попита тя; очите й се разшириха от тъга и нещо друго, което Хелън не можеше да определи. Приличаше на недоверие.

– Той е добре – каза Хелън бързо, пренебрегвайки частицата разочарование, която почувства. Клеър се държеше, сякаш мислеше, че Хелън я лъже. – Оставих го в... Не се тревожи за това. Той е изцяло излекуван и в пълна безопасност.

– Как? – попита Клеър. Посочи стаята около нея. – Ето това направи ти. А Лукас те държеше. Как е възможно да е оживял след това?

Хелън пристъпи от крак на крак. Не беше истински готова да съобщи на Клеър за факта, че е построила нов свят. Едно беше да го обсъжда с Морфей, който имаше същото умение, но когато стоеше тук с Клеър, създаването на свят вече не й се струваше нещо нормално.

– Дълга история. Но повярвай ми, той е съвсем добре. – Имаше нужда да смени темата. – Знаеш ли къде е майка ми? – попита, вслушвайки се в дишането на всички обитатели на къщата. Не чу майка си сред тях.

– Нямам представа. Не че това е нещо ново. Наистина я бива да изчезва. – Клеър погледна предпазливо Хелън.

– Да. Наистина – каза Хелън разсеяно, опитвайки се да се сети къде можеше да е Дафна.

Трябваше да признае пред себе си, че не познаваше майка си достатъчно добре, за да знае къде би била тя по което и да е време на деня, камо ли пък къде спи нощем. Вероятно щеше да е загуба на време да излиза да я търси. В крайна сметка на Дафна щеше да й се наложи да се върне и тогава Хелън щеше да се изправи срещу нея.

Хелън се усмихна бодро на Клеър, но Клеър не отвърна на усмивката. Още гледаше странно Хелън. Сякаш вече не я разпознаваше.

– Какво? – попита Хелън отбранително.

– Изглеждаш странно. Някак плашещо. – Клеър бързо хвърли поглед към пода, сякаш вече не можеше да гледа Хелън.

– Джейсън горе ли е? – попита Хелън, сменяйки отново темата. Можеше да чуе как Джейсън диша в стаята си.

– За какво ти трябва?

– Защото имам нужда от Лечител. Хайде – Хелън обърна гръб на Клеър и се качи по стълбите. – Изглеждам странно, защото съм бясна. Току-що открих, че татко е бил упояван.

– Невъзможно! – възкликна Клеър високо, а после сниши глас: – От кого? – прошепна тя, когато стигнаха до горния край на стълбите.

– Онази проклета вещица, майка ми. Кой друг? – отвърна Хелън. – Надявам се, че близнаците могат да му помогнат.

– Джейсън ще помогне. Но Ари не е тук, така че той ще трябва да работи сам. – Клеър дъвчеше долната си устна, когато двете момичета стигнаха до вратата на Джейсън.

Хелън долови, че Клеър също се тревожи за Ариадна и за това къде ли бе отишла тя тази нощ. Не беше типично за Ариадна просто да изчезне и Хелън долови как Клеър си мисли, че става нещо подозрително.

– От колко време я няма Ари? – попита тя.

– Не знам – отвърна Клеър, избягвайки въпроса. – Чакай тук за секунда. – Хелън спря отвън, докато Клеър влезе в стаята на Джейсън да го повика.

Клеър докосна Джейсън по рамото, за да го събуди, а в отговор той повдигна сънено ръка и посегна да я дръпне в леглото при себе си. Тя се съпротиви леко и Хелън извърна поглед, за да им позволи малко усамотение. Видя нуждата на Джейсън като ярък проблясък, а Клеър откликна на чувствата му мигновено, макар че ги потисна бързо. Сега Хелън можеше да разчита емоциите толкова ясно, че се смущаваше да е в близост до двойки. Сякаш се натъкваше на голи хора всеки път, когато беше близо до старите си приятели. Зачуди се как ли се справя Орион с това. Може би той проявяваше повече разбиране относно емоциите, защото се беше научил да приема колко уязвими са хората като цяло.

Всички сме голи под няколко милиметра дрехи, напомни си Хелън, спомняйки си един прекрасно напрегнат момент в живота си, когато Лукас беше стоял точно пред вратата на душ-кабината й.

Чу Джейсън да казва: „Люк е жив? Сигурна ли си?“, а после тръгна надолу по коридора. Клеър отиде при Хелън пред спалнята на Джейсън, докато той навлече набързо някакви дрехи. Мигове по-късно той се срещна с тях в коридора.

– Да не би състоянието на Джери да се е променило? – обърна се Джейсън към Хелън с развълнуван шепот.

– Ами не – отвърна тя. Стигнаха до стаята на Джери и влязоха, затваряйки вратата след себе си, за да могат да говорят по-свободно. – Току-що открих, че е бил упояван.

– Упояван? – повтори Джейсън със слисан тон. – Ако е било опиат, щях да успея да доловя вредата, която ще причини на тялото му.

– Точно това е въпросът. Морфей ми каза, че упойващото средство не му вреди. Само го държи заспал.

– Морфей. Богът на сънищата. – Джейсън се взря неразбиращо в нея. – Вие двамата да не се мотаете заедно сега или нещо такова?

– Моля те, може ли само да провериш? – помоли Хелън настойчиво, като посочи надолу към спящото тяло на баща си.

– Съжалявам, Хелън. Моята сила не действа като кръвен тест. Не мога да откривам химикали, а само вредата, причинена на тялото. Не мога и да отстранявам химикали, освен ако не са патогенът, който вреди на пациента. Талантът ми ми позволява само да поправям това, което е повредено.

– Тогава какво можем да направим, за да му помогнем? – попита Клеър.

– Нищо – отговори Джейсън. – Всичко, което можем да направим, е да чакаме ефектът от опиата да отмине. И да държим надалече този, който го упоява, за да не може да му даде още. Кой всъщност му причинява това?

Хелън стисна зъби, твърде нервна дори да изрече името на майка си.

– Дафна – каза му Клеър, когато стана очевидно, че Хелън не може. Джейсън въздъхна и кимна.

– Като погледна назад, Дафна май винаги се появяваше, когато Джери се събуждаше. Оставаше да го наглежда и няколко минути по-късно той пак се унасяше. – Той погледна Хелън разкаяно. – Съжалявам, Хелън. Дори не ми е минало през ума, че Дафна би му причинила това.

– Вината не е твоя, Джейсън. А моя. Знам какъв кошмар е тя и въпреки това я допуснах близо до него – каза Хелън печално. – Някаква представа колко време ще мине, преди той да се събуди отново?

Джейсън вдигна сияеща длан над главата на Джери, затворил съсредоточено очи.

– В пълно безсъзнание е – каза той, като отвори очи. – Бих предположил, че може да остане така още дванайсет до шестнайсет часа. Това обаче е само грубо предположение.

– Благодаря – отвърна Хелън.

– Е, как е Лукас? – попита Джейсън предпазливо.

– Напълно добре – каза Хелън с усмивка. – Всъщност трябва да го доведа.

– Да го доведеш? – попита Джейсън, облекченото му изражение посърна. – Не може ли да лети? Или все още е твърде зле ранен, за да върви? Всички ще дойдем да помогнем... Хектор! – Джейсън се обърна и започна високо да вика брат си.

– Джейсън, чакай. Изобщо не е това – Хелън протегна ръка да го спре. Но Хектор вече беше дошъл до вратата на спалнята му. Зад него Хелън видя Орион да се измъква от допълнителното легло в стаята на Хектор.

– Какво? – раздразнено изръмжа Хектор на брат си, а после забеляза Хелън: – Къде беше? – попита я той, като излезе в коридора.

– Хелън? – попита Орион, като последва Хектор.

– О, добре. Тук си – каза тя. – Не мърдай никъде.

– Добре – каза Орион предпазливо, без да я разбира. – Къде е Лукас?

И двамата с Хектор се огледаха нагоре-надолу из коридора, търсейки Лукас.

– О, за бога – промърмори Хелън, като прокара ръка през лицето си. – Той е добре! Щях ли да се шляя наоколо, без да ридая безумно, ако беше мъртъв?

До този момент Кастор и Ноел, Палас, Касандра, Кейт и Анди до един бяха вече будни и надничаха от вратите на спалните си към Хелън. Тя вдигна ръце, преди всички да успеят да заговорят едновременно.

– Лукас е абсолютно, стопроцентово жив и здрав и ме чака на сигурно място – обяви тя.

– Къде? – попита Кастор, едновременно обнадеждено и объркано.

– Аа... на сигурно място – каза Хелън, несигурна колко информация е редно да сподели.

– Къде заведе сина ми? – настоя Ноел, като закрачи гневно по коридора към Хелън. Лицето й бе подпухнало, а очите й бяха яркочервени, след като беше плакала цяла нощ. Хелън осъзна, че Ноел я обвинява. Огледа лицата на всички. Видя съмнение, недоверие, и в най-добрите случаи, объркване. Беше свикнала Палас да я гледа, сякаш й няма почти никакво доверие, но не и Кастор и Ноел. Или Клеър.

– Лукас и аз го наричаме Всесвят. – Хелън вдигна ръце и просто го изрече. – Но всички вие познавате това място като Атлантида.


12


След като Хелън свърши с обясненията, последва продължително мълчание. Няколко погледа се размениха около кухненската маса на семейство Делос, където седяха всички.

– Колко Създатели на светове е имало? – попита Кастор, най-сетне спокоен.

– Не много. Хадес, Морфей, Зевс и Фуриите си имат собствени земи. Други Потомци в историята са притежавали таланта, но мога да си спомня само двама.

– Да си спомниш? Как можеш да помниш другите Създатели на светове, ако са живели отдавна? – попита Орион.

– Ами нали знаеш как докоснах няколко капки вода от онази река? – Хелън му се усмихна и Орион кимна, усмихвайки се заедно с нея при споменаването на приключението им на Хелоуин. Поне Орион още беше на нейна страна. – Когато си върнах паметта, получих не само спомените си. Получих и спомените на други жени. Един от тях беше на Елена от Троя.

Хектор промърмори цветиста ругатня.

– Животът й е бил гаден, между другото. – Хелън погледна Кастор. – Ти беше Приам, царят на Троя. Брат ти Тантал... той определено беше Менелай. А ти беше Агамемнон – каза тя на Палас.

Хектор и Орион се спогледаха и се разсмяха.

– Ти беше великият Хектор, а ти беше Еней, неговият пръв приятел и военачалник – Хелън сви рамене и ги погледна. – Но вие вече знаехте това.

– Да, може да се каже, че знаехме – призна Орион и се ухили.

– Чакайте – Клеър вдигна ръка. – Не беше ли именно Елена от Троя тази, която предала града, който я закрилял, и оставила гърците да избият приятелите и близките й?

Слабият смях, който Клеър добави накрая, не направи въпроса й забавен. Хелън не можеше да повярва на обвинението в гласа на Клеър и погледна надолу към сърцето й. То беше изпълнено със страх.

– Това е ужасно. Построила си свят – промълви Касандра, изплувайки от собствените си мисли, за да се присъедини към разговора с няколко минути закъснение. – Зевс ще се бие с теб. Трябва да се бие с теб или да рискува да бъде съборен от власт. Именно това са искали Богините на Съдбата през цялото време. Искат децата да победят родителите.

– Да – призна Хелън. – И докато Потомците не свалят от власт боговете, ще сме заклещени в един и същи цикъл, повтаряйки грешките на предците си с всяко ново поколение, докато Богините на Съдбата получат каквото искат.

– Аполон каза нещо подобно – каза Хектор, кимвайки в знак на съгласие. – А след като е прекарал няколко хиляди години затворен на Олимп, изглежда готов за битка.

Няколко души зададоха въпроси на Хелън едновременно, но когато започнаха да обсъждат добрите страни на битката и избягването на такава, тя почувства как Лукас се събужда във Всесвят и бе доволна да насочи вниманието си към него. Тревожеше се за нея. Тя направи така, че на възглавницата до него да се появи бележка, обясняваща къде е и какво разказва на семейството му.

Чакай – едно нещо? – попита той гласно, преди да прочете бележката.

Странно – Хелън не го чу да го изрича. Почувства думите да се появяват в ума й, прикрепени към някаква същност, която тя разбираше като Лукас. Беше като някакво причудливо второ сетиво, много по-изострено от истинския слух, и тя знаеше, че може да го изключи, ако й се наложи. Но не искаше. Искаше да прекара колкото може повече време, чувствайки Лукас в света си, в ума си, по този начин.

Каквото поискаш – отвърна Хелън, поставяйки думата внимателно в мислите му, за да не се изплаши той от някакъв гръмлив глас в небето или нещо твърде напомнящо за Стария завет.

Можеш ли да го направиш, ами, малко по-топъл? Каква е тая работа с вас, момичетата от Нова Англия, и снега, във всеки случай? Израснал съм в Кадис. Обичам слънце.

Хелън се засмя гласно и си представи топло място за Лукас.

– Хелън? – попита Орион, докосвайки ръката й, за да върне мислите й обратно долу на Земята. Тя го погледна и видя, че странното й поведение го бе стреснало. Беше изплашен от нея. Всички бяха – особено Клеър. Точно сега Клеър я гледаше, сякаш Хелън току-що бе прегазила нечие куче. Знаеше, че трябва да седне и да си поговори с Клеър, но все още не искаше да отделя време да се обяснява. Беше твърде нетърпелива да се върне при Лукас и собствения им личен рай.

– Трябва да тръгвам – тя сви извинително рамене. Обърна се към Орион и посочи към него. – Не отивай никъде, ясно?

– Няма да мърдам оттук – обеща той.

Тя стана от масата и се отдръпна, за да не смрази всички, когато отваряше портал. Погледна Ноел:

– Ще се върна с Лукас скоро. Обещавам.

После се изпари.

Някъде между Земята и Всесвят Хелън отвори очи. Беше минавала през процеса на разглеждането на спомените, които беше наследила от река Лета достатъчно пъти, за да знае кога го правеше отново. И го правеше пак.

Само че този път, когато се събуди с голото тяло на Парис, преплетено с нейното, не гледаше сцената като някакво призрачно трето лице в стаята. Чувстваше се, сякаш това се случва на нея. И от всички спомени, които беше съживила, този болеше най-много.

Беше нощта, в която Троя падна.

Хелън се присъедини към спомена, докато Парис се унасяше в дълбок сън малко след като бяха правили любов за последен път. Тя почувства как тялото му натежава, ставите му се отпускат и забеляза как мазолестата му ръка се сви в юмрук. Отчаяно искаше да остане, да го прегърне и да го гледа. Но не можеше. Беше се уговорила с Одисей и трябваше да се измъкне тайно веднага щом можеше, за да изпълни коварната му повеля.

Вече беше изплакала всичките си сълзи за Парис. Единственото, което оставаше сега, бе да защити дъщеря им и да се погрижи нещо от Парис да остане, когато всичко свърши.

Одисей я беше убедил бавно. Беше обяснил, че безсмъртните не могат да се бият с простосмъртните до смърт. Хеката, единствената титанка, по-могъща от Зевс, забранила това. Но тази „техническа подробност“ не възпираше боговете. Те и без друго бяха забележително добри в това да правят така, че полу-боговете да се избиват помежду си. През годините бе гледала как героите един след друг загиват в единоборство, всеки от тях – подстрекаван от божествения си родител, и виждаше, че Одисей трябва да е прав.

Сега Хелън разбираше, че боговете нарочно продължават войната, и бе съгласна, че освен ако едната страна не победеше скоро, всички полубогове щяха да бъдат изтребени. Което, както бе посочил Одисей, беше точно каквото искаха боговете, и то не само заради зрелището. Афродита бе казала на Хелън, че боговете обичат да гледат и да залагат чии потомци кого ще победят. Но това, което боговете наистина искаха, беше най-голямата заплаха властта им да бъде премахната.

Богините на Съдбата открито заявяваха, че боговете ще бъдат погубени от ръцете на децата си. Касандра беше направила почти неразбираемото пророчество за Династиите, или родовете, които дори още не съществуваха, и как „децата ще съборят от власт родителите си“ преди десет години, в самото начало на войната. Всички го бяха чули – както боговете, така и полубоговете. Но в този случай боговете имаха предимство. Единствено боговете знаеха, че Касандра казва истината. Полубоговете смятаха, че е луда.

Хелън знаеше, че не е. Сестра й, Афродита, й беше казала за проклятието на Аполон. Когато войната започвала, Касандра отхвърлила любовните подмятания на Аполон и той я проклел винаги да предрича вярно, но никога да не й вярват. Хелън не можеше да се сети за по-мъчително проклятие – да знаеш какви ужаси крие бъдещето, но никога да не можеш да отклониш любимите си хора от унищожението.

Беше гледала през годините как Касандра крещи на семейството си. Беше се опитвала да им каже, че Елена ще предаде всички тях и ще остави града да падне, но никой не й вярваше. Колкото повече крещеше, толкова по-луда изглеждаше. А докато боговете се смееха, все повече и повече полубогове умираха.

Но Касандра беше права. Елена щеше да предаде семейството си. Щеше да пусне гърците да влязат в Троя и те щяха да я изгорят до основи.

Почувства как главата на съпруга й се изхлузва от рамото й, докато той пада от нейните обятия в тези на Морфей, и разбра, че това е единственият й шанс. Внимателно измъкна хълбоците си изпод неговите и се плъзна незабелязано от леглото, когато той се претърколи на една страна.

Знаеше, че той ще умре.

За малко не го събуди, отчаяно копнееща да му каже всичко.

Помисли си за дъщеря им и разбра, че Парис не може да бъде спасен. Това беше сделката, която сключи с Одисей – цяла Троя за живота на дъщеря си.

Твърде висока цена, но не изцяло егоистична. Гърците не й повярваха, когато се опита да ги вразуми. Отказаха да прекратят преследването си срещу малкото момиче, което можеше да е, а можеше и да не е Тиранинът. Хелън се беше опитала да им каже, че ако Атланта умре, цялата любов в света ще умре заедно с нея. Те приеха молбите й като отчаян опит на една майка да спаси единственото си дете, но нещата не стояха изцяло така. Ако Атланта умреше, Лицето щеше да умре с нея и Афродита щеше да накаже всички тях.

Любовта на Елена към Парис и останалите от семейството му, колкото и дълбока да бе, не можеше да се сравнява с това. Просто се надяваше, че Одисей ще успее да спази своята част от сделката. Ако не затвореше боговете, както обеща, че ще стори, тогава всичко това щеше да е напразно. Те щяха просто да изчакат в продължение на едно-две поколения и да започнат нова война, за да избият всички полубогове. Странно – Елена имаше доверие на Одисей за това. Беше чула плана му и колкото и безумно да звучеше, тя го познаваше достатъчно добре, за да знае, че ако изобщо има някой, способен да намери начин да измами боговете, това ще да е той.

Елена се надвеси над съпруга си и леко прокара устни по голото му рамо за сбогом. Може би някой ден щеше да го намери край река Стикс. Там можеха да отмият всичките си ужасни спомени и да навлязат в нов живот заедно, живот, непокварен от мръсните отпечатъци на дузина богове и дузина царе.

Такава прекрасна мисъл. Елена се зарече, че е готова да изживее сто живота, пълни с лишения, заради един живот – един истински живот – с Парис. Можеха да бъдат овчари, точно както си бяха мечтали някога, толкова отдавна, когато се срещнаха при големия фар. Беше готова всъщност да бъде всякаква – търговка или фермерка, каквато и да е, стига да им е позволено да живеят живота си и да се обичат свободно. Тя се облече бързо, представяйки си как се грижи за магазин някъде край морето, надявайки се, че някой ден тази мечта ще се сбъдне.

Беше още рано, час-два след залез-слънце, когато Елена се измъкна крадешком от двореца, поемайки по обичайния си път надолу до кухните. Докато се промъкваше през билковата си градина на път към стената, видя Еней да се изкачва по хълма към светилището на Оракула. Елена спря колебливо. Вече никой не посещаваше Оракула, освен ако не е повикан. Защо ли Касандра търсеше Еней тази нощ... именно тази нощ? – зачуди се.

Не можеше да го последва точно сега, но осъзна, че е късмет, дето вниманието му бе отвлечено. От всички тях единствено Еней не чувстваше въздействието на Пояса на Афродита. Той беше син на Афродита и не можеше да бъде повлиян. Тя осъзна, че това е нещо повече от късмет. Елена отново изпита потискащото чувство, че е само пионка на Богините на Съдбата. Еней беше единственият, наистина единственият, който можеше да й попречи да постигне целта си, а лично Оракулът се бе намесила, за да го отстрани от поста му на стената. Значи всичко бе решено. Троя беше обречена.

След още миг Елена се катереше по стъпалата към малката кула. Войниците, които стояха на пост там, се разделиха да й направят път и се поклониха. Елена погледна над стената, надолу към големия дървен кон, който гърците бяха оставили на брега.

– Внесете го – заповяда тя.

– Принцесо, разрешавате ли да говоря? – попита командирът. Хелън мразеше да я наричат така, но тъй като технически това беше титлата й тук, в Троя, нямаше избор, освен да я приеме. Кимна, за да позволи на войника да продължи. – Военачалникът Еней нареди да оставим коня. Смята, че това е измама.

– Как може да е измама? – попита тя невинно. – Гърците си отидоха. Отплаваха. Троя спечели войната.

Мъжете се спогледаха, без да знаят какво да правят. Един млад войник, който вероятно не помнеше кой знае колко събития преди войната, проговори колебливо:

– Извинете ме, принцесо. Но дойката на братовчед ми каза, че съпругът й, рибарят, видял всички гръцки кораби, струпани точно по-нагоре по брега.

– Е, сигурна съм, че съпругът на дойката на братовчед ти разбира много повече от политика и военно дело, отколкото аз – каза Елена наперено и останалите войници се разсмяха, когато младият мъж се изчерви и заби поглед в краката си. – Но мисля, че е безопасно да предположим, че гигантският дървен кон е дар за Посейдон. Гърците се опитват да си осигурят безопасно плаване през морето. Ако вземем коня, тогава отнемаме техния дар и може би Посейдон ще разбие няколко гръцки кораба, преди да успеят да се приберат у дома. Как ви звучи това?

Повечето мъже заликуваха при бодрия тон на Елена, но неколцина все още изглеждаха смутени. Времето изтичаше и тя знаеше, че няма избор. Докато си служеше с Пояса на Афродита, за да убеди последните войници, Елена изпита за пръв път истинска омраза. Към самата себе си.

– Внесете го – повтори тя и всички мъже на стената се раздвижиха със замаяни лица и безизразни очи да изпълнят заповедите й.

Докато дърпаха голямата порта, за да я отворят за пръв път от повече от десетилетие, Елена припряно слезе от стената и си проправи път през града към светилището на Оракула. Ако Еней се върнеше на поста си сега, щеше да провали цялото начинание. Трябваше да се погрижи той да остане зает и далече от портата, или щеше да е принудена да направи нещо драстично.

Не можеше да го убие преди зазоряване. Сделката, която Одисей бе сключил със Зевс, гласеше, че Одисей може да отвори голямата порта на Троя и да вкара цялата гръцка армия в града за една нощ, без да убие нито един човек, преди да изгрее слънцето. После, призори, докато техният град още спеше, гърците щяха да избият гражданите на Троя в леглата им. В замяна на бърз край на войната, която настройваше всички богове един срещу друг, Зевс се бе заклел, че боговете няма да се върнат на Земята, освен ако Потомците не се сплотят и не застрашат господството му.

Елена трябваше да се постарае да не убие никого, докато постигне своята част от сделката. Това обаче не означаваше, че не може да осакати Еней и да го възпре.

Тялото й потрепери, когато стисна кинжала си. Не искаше да наранява Еней, който винаги беше бил добър и верен, но щеше да направи нужното. По ръцете й вече имаше толкова много невинна кръв, че добавянето на неговата и без друго нямаше да има значение. За миг Елена си помисли за Астианакс, невръстния син на Хектор и Андромаха, и очите й се напълниха със сълзи.

Всички жени, включително Елена, щяха да бъдат пощадени – в известен смисъл. Щяха да бъдат поделени между гръцките царе като военна плячка. Елена трябваше да отиде при Менелай. Тя потръпна, потискайки спомена за това как се бе опитал да я пребие до смърт и разбра, че щеше да се изправя пред това отново и отново през идните години. Сега той беше импотентен, поразен от проклятието на Афродита върху неговия град, и щеше да е твърдо решен да си изкарва яда върху Елена, докогато успееше да преживява жестокостта му.

Елена смяташе, че това е справедливо. Жените щяха да бъдат набързо омъжени за гръцките царе, но с изключение на Атланта, всички деца на Троя щяха да умрат тази нощ. В сравнение с това, нейните страдания бяха дребни.

Одисей отказа да отстъпи по въпроса за децата, независимо колко много Елена бе умолявала за живота им. Гърците нямаше да рискуват бебетата да пораснат и да станат мъже, които да ги преследват, за да отмъстят за смъртта на бащите си.

Оракулът ги предупреди, че гърците могат да избият всички деца на Троя, но правилото „кръв за кръв“ пак щеше да е съдбата на полубога. Касандра предрече, че Фуриите няма да търпят избиването на деца и сродници и че щяха да накажат всички полубогове заради избиването на невинни. Но разбира се никой не й повярва.

Елена задържа кинжала си в ножницата, докато й потрябваше, и се заизкачва по стръмния каменист хълм към светилището, където Касандра живееше в усамотение. Много пъти през годините Елена се бе взирала нагоре към блестящите колони на скъпия затвор на Касандра и си беше мислила, че малката сестра на съпруга й прилича на луната. Беше по-високо от всеки от тях, отдалечена и толкова самотна.

Няколко стъпки по-нататък Елена чу няколко непогрешими звука. Невъзможно, помисли си тя, когато чу двата гласа да надават вик в едно.

Елена започна да се стрелка от колона към колона и си проправи път през гората от мрамор във вътрешността на храма, докато беше достатъчно близо до вътрешното светилище, за да потвърди със собствените си очи онова, което ушите й вече й бяха подсказали.

Еней и Касандра бяха любовници. А от изненаданото изражение върху лицето на Еней, докато лежеше до Касандра, все още задъхан, Елена разбра, че тяхната интимност е ново развитие на нещата.

Еней се надигна и седна в купчината захвърлени дрехи и разкъсани драперии, които им бяха служили като легло, и прокара ръка по потното си лице, сякаш нямаше представа какво да е следващото му действие. Огледа се наоколо към преобърнатата амфора, раздраните завеси и всеобщия безпорядък, който тяхното сливане бе предизвикало във вече осквернения храм, а после надолу към Касандра, напълно зашеметена.

– Причиних ли ти болка? – попита я настойчиво.

Хелън бе удивена, че свиреп воин като Еней, прекарал последните десет години от живота си, проливайки реки от гръцка кръв, може да има такива нежни емоции. Беше по-загрижен за благополучието на Касандра, отколкото за факта, че току-що бе извършил престъпление, което се наказваше със смърт.

Оракулът беше неприкосновен. Хелън не можеше да повярва, че Богините на Съдбата изобщо бяха допуснали този съюз. Доколкото разбираше, самата съдба се намесваше и пречеше на Оракулите да намират интимна близост с мъже. Оракулите можеше да опитат, но мъжът, когото пожелаваха, неизбежно биваше сполитан от фатална злополука, биваше откарван в далечна земя и никога не се връщаше, или се случваше друго съкрушително злощастие, преди тази любов да може да бъде консумирана. Каквато и да бе причината, тук нещата очевидно не стояха така. Богините на Съдбата или не искаха, или не можеха да попречат на Еней.

Касандра се усмихна и вдигна ръка да докосне красивата уста на любимия си с върховете на пръстите си.

– Чувала съм, че това трябва да се очаква първия път. Струваше си хилядократно – каза тя тихо.

Той взе ръката й в своята и я обърна, за да целуне центъра на дланта й.

– Въпреки това съжалявам – прошепна той и постави мъничката й ръка върху яките мускули, които криеха чувствителното му сърце.

Касандра се вгледа в него замаяно, с плувнали в сълзи очи. Еней я взе на ръце, придърпа я на скута си и я целуна. Касандра се отпусна блажено за миг в обятията му, но после сякаш събра смелост. Отдръпна се от целувката му и поклати глава.

– Трябва да си вървиш – изрече завалено тя, опивайки се от него. – Сега, преди някой да ни открие.

– Никъде не отивам – отговори Еней с нисък смях. – Няма да те опозоря, като избягам, за да спася собствената си кожа.

Еней се раздвижи, за да може Касандра да го възседне удобно и все пак да може да вижда всяка промяна на изражението му, докато й се вричаше.

– Свободен съм да се оженя повторно – каза той, като се усмихваше меко. – Жена ми умря при раждане преди години и траурът ми отдавна приключи. Брат ти може и да поиска да ме убие заради това, което ти сторих, но имам пълно право да поискам ръката ти, преди да се стигне до там.

Касандра се отдръпна леко от Еней, като го побутна назад, за да могат и двамата да виждат по-ясно.

– Аз не съм просто сестра на брат си, а това не е някаква глупава забежка, която може да се поправи с прибързана женитба – каза Касандра, сякаш на него изцяло му убягваше същността. – Аз съм Касандра от Троя и съсъд на Съдбата. Ти оскверни този съд, Еней. Наказанието за теб е безспорно. – Касандра му говореше сурово, опитвайки се да го накара да разбере какво е заложено на карта. – Трябва да бягаш. Тази нощ. Сега. Или ще умреш.

– Няма да те оставя, Касандра. Ще рискувам, ще се оставя на милостта на Парис. Ако трябва, ще го помоля да ти позволи да бъдеш моя съпруга. Но няма да бягам. – Измъчено изражение премина по лицето му, когато му хрумна една тревожна мисъл: – Не искаш ли да бъдеш моя съпруга? Мислех си... след като ми се отдаде... че ме обичаш.

Касандра оброни глава в ръцете си. Еней се опита да я успокои. Милваше я, прегръщаше я и я убеждаваше да го погледне. Когато тя най-сетне срещна отново погледа му, пронизващите й сини очи потънаха дълбоко в неговите яркозелени и тя заговори убедително като самата съдба.

– Не бих могла да те обичам повече, ако дойдеше при мен със слънцето в дясната си ръка и небесните звезди – в лявата – каза му тя, с глас, звучащ безвъзвратно като погребален напев. – Мога да живея сто живота и никога да не пожелая по-съвършен мъж от теб. Обикнах те от мига, в който те видях, и за свое нещастие знам със сигурност, че никога няма да обичам някого или нещо толкова много, колкото обичам теб.

Сърцето на Елена подскочи в гърлото й. Сниши се зад колоната, която я прикриваше, и притисна ръка върху устата си, за да попречи на сърцето си и на задавения звук, който го последва, да изскочи навън. Касандра знаеше, че Троя ще падне същата тази нощ. Беше прелъстила Еней нарочно, за да го принуди да избяга. Това бе отчаян опит да спаси живота му.

Касандра бе рискувала да разгневи Богините на Съдбата, за да спаси мъжа, когото обичаше, но вместо това планът й се беше преобърнал и бе погълнал сам себе си като змия, която изяжда собствената си опашка. С любовта си към Еней Касандра не го бе накарала да поиска да избяга от Троя, както планираше, а му бе вдъхнала непоклатимо желание да остане. Въпреки цялата си ясновидска способност, онова, което Касандра не бе взела предвид, беше че Еней може да се влюби лудо в нея. Но това се беше случило. И сега тя трябваше да промени решението му или да го гледа как умира, погубен от гърците.

– Знам, че Парис ще подкрепи женитбата ни – каза Еней развълнувано. – Ще трябва да напуснеш високия си пост в храма, разбира се, но това няма да е толкова лошо, нали?

– Ще бъде истински рай – призна Касандра печално. Слезе от скута му, намери хитона си в купчината и го облече, докато говореше. – Но имаш да се боиш от повече неща, не само от брат ми. Всички имаме.

– Отново ли говориш за падането на Троя? – попита той с предпазливо изражение. Напрегна се, сякаш се готвеше Касандра да почне да нарежда.

– Не. Няма да говоря за него никога повече – каза Касандра тихо и Еней се отпусна. – Говоря за друг въпрос, който няма нищо общо с пророкуването.

Значи може да й повярва, помисли си Елена, опитвайки се да проумее стратегията на Касандра. Проклятието над нея гласи, че няма да вярват на пророчествата й, а не на други истини, които може да знае.

– Трябва да напуснеш Троя, преди да изгрее слънцето или Аполон ще види, че си станал мой любовник.

– Това с какво засяга Аполон? – попита Еней предпазливо.

– Отблъснах го преди години. Единствената причина да съм още жива е, че дори той се бои от Богините на Съдбата, а те първи предявиха претенции към мен. – Гласът на Касандра потрепери, когато видя ужасеното изражение върху лицето на Еней, но въпреки това продължи: – Аполон идва със слънцето. Ако види, че съм ти се отдала, ще прокълне теб, сина ти и баща ти.

Еней се взря в Касандра, лицето му пребледня в светлината на факлите.

– Съжалявам. – Тя посегна към него, но Еней отхвърли ръцете й и се отблъсна от нея.

– Защо? – попита я отчаяно. – Защо ми причини това?

– Съжалявам – повтори тя. Той се изправи, потърси хитона си и гневно го завърза.

– Бях готов да умра за теб, ако това е наказанието ми, но синът ми и баща ми нямат нищо общо с това. Трябваше да ми кажеш. – Гласът му потрепери; чувстваше се предаден. – Ти прокле семейството ми завинаги.

– Не – каза Касандра и изтри припряно сълзите от бузата си. – Ако си тръгнеш сега, вземеш баща си и сина си и се измъкнеш от Троя преди разсъмване, Аполон няма да те преследва.

– Разбира се, че ще го направи! – изкрещя Еней, най-сетне повишавайки й тон.

– Не, няма да може да те докосне никога повече, кълна се в това! – изкрещя в отговор тя. Това накара Еней да се поколебае. Оракулите не се кълняха току-така. – Малко след зазоряване Аполон ще бъде заставен да остане на Олимп от клетва, която Зевс е дал в името на река Стикс. Зевс смяташе, че за полубоговете ще е невъзможно да изпълнят своята част от уговорката, но на разсъмване това ще може да стане. Нерушимата клетва на Зевс задължава него и Дванайсетте да останат затворени на Олимп в продължение на много поколения.

– А какво е невъзможното нещо, което полубоговете ще са постигнали до разсъмване? – попита Еней, сякаш започваше да се убеждава.

– Няма да ми повярваш. – Касандра въздъхна, сякаш Атлас току-що бе прехвърлил товара си на раменете й. После се засмя и промърмори полугласно: – Гигантски дървен кон. Нелепо.

– Какво за коня? – попита Еней; гласът му се сниши опасно. – Онзи пред голямата порта ли?

– Вече е твърде късно – тя поклати глава. – Вземи сина си. Вземи баща си. Напусни Троя. Ако останеш, Аполон ще накаже всички ни.

Раменете на Еней се смалиха, а нараненото изражение на лицето му го правеше да изглежда толкова млад, колкото беше, когато Елена го срещна за първи път преди десетилетие.

– Наистина ти повярвах, когато каза, че ме обичаш – прошепна той.

– Може би някой ден ще си спомниш за тази нощ и ще го повярваш отново. – Касандра наведе глава и Еней я остави.

Анди се събуди много преди разсъмване. Беше сама в леглото на Ариадна за пръв път, откакто семейство Делос я бяха приели, и й се струваше твърде странно. Бе свикнала с хъркането на Ариадна и неспокойното мятане на Хелън насам-натам. Само след няколко дни започна да й се струва, че трите са израснали, трупайки се една върху друга, и сега стаята й се струваше твърде тиха, за да спи.

Не помагаше и това, че всеки път, щом затвореше очи, единственото, което можеше да си представи, бе как Хектор се надига от водата, за да й се притече на помощ, мокър до кости, с голи гърди и не точно приспиващ. Отказвайки се от мисълта за още почивка, Анди преметна крака извън леглото и намачка късата си тъмна коса с пръсти, докато отзад щръкна на шипове. Реши да слезе долу да види с какво да помогне на Ноел и Кейт да приготвят огромната закуска, която щяха да поднесат преди утринния двубой на Дедал и Фаон.

Ноел не очакваше Анди да върши домакински задължения, но Анди настоя. Цял живот се грижеше за себе си и не й беше удобно да седи бездейно, докато други хора я обслужват. Ако щеше да бъде закриляна от това семейство, смяташе, че най-малкото, което може да направи, бе да помогне в домакинството. Плюс това в кухнята имаше мляко и сладки – и то сладките на Кейт. Анди може и да не беше в Нантъкет от много отдавна, но вече бе научила, че Кейт пече от онези сладки, заради които на човек му се приискваше да се измъкне от леглото.

Промъквайки се в кухнята, видя едър, тъмен силует да седи на масата и ахна изненадано.

– Не мислиш да се опиташ пак да излезеш да плуваш, нали? – попита Хектор тихо.

– Не – прошепна Анди, като придърпа презрамката на нощницата си. Ариадна беше малко по-едра от нея и повечето дрехи, които Анди бе взела назаем, изглежда се смъкваха от рамото й по непреднамерено прелъстителен начин. – Не можах да спя.

– Знам – каза той, като я наблюдаваше. – Чух.

– Как си могъл... – поде Анди, но млъкна рязко, когато видя проблясването на усмивката му в тъмното. Разбира се, че можеше да я чуе как се мята и обръща в леглото. Той беше Потомък. Вероятно можеше да я чуе как изрича като въздишка проклетото му име в съня си. От тази мисъл й се прииска да се обърне и да избяга обратно горе, но вместо това остана като вкопана на място, взирайки се в силуета му, докато очите й се приспособиха към тъмнината.

– Вземи си чаша. – Хектор посочи към бутилката мляко и чинията със сладки пред себе си.

– Аха, сладките на Кейт. Изпреварил си ме – засмя се Анди. Взе си чаша и се настани до Хектор на пейката. Той беше само по чифт износени памучни панталони, отстрани на които с избелели букви пишеше „Реал Мадрид“. – Никога ли не носиш риза? – попита тя. Опитваше се да се пошегува, но гласът й прозвуча треперливо и задъхано, и не успя да постигне ефекта „хладнокръвно момиче“, към който се стремеше.

– Не и в леглото. – Той се усмихна и взе чашата й да я напълни. Анди загледа как мускулите на ръката му се свиват и отпускат, докато наливаше. Ръцете му я пленяваха. Харесваше й как той държи предметите така уверено и сигурно. Ръцете на Анди потрепваха леко, когато се движеше – нещо, за което винеше „наследството“ си от рода на сирените. Но когато ръцете на Хектор докоснеха нещо, те поемаха контрол над него.

Анди загриза една сладка и откри, че се удивлява на разликата помежду им. Хектор беше безапелационно мъжествен във всичко, което правеше, и дори само това да седи до него я караше да се чувства по-женствена. В ума й женствеността беше нещо, обичайно приравнявано със слабостта, но сега, когато бе близо до Хектор, Анди осъзна, че наистина да се чувства като жена бе кажи-речи най-вдъхващото сила усещане, което някога е изпитвала.

– Обичаш ли футбол? – попита тя и посочи логото върху панталона му.

– Обичам Мадрид – отвърна той. – Семейството ми прекара няколко години в Испания. Много би ми харесало да се върна някой ден.

– Испания ми хареса, но мисля, че предпочитам Скандинавия. Плувал ли си някога във фиорд? – Той поклати глава. – Ледът сияе в млечносиньо под водата. Това е... – Тя млъкна, без да довърши и се усмихна свенливо. – Може би можем да го направим заедно някой ден.

Мълчанието се простря между тях, докато се взираха един в друг. Тя чуваше пулса си да блъска в ушите и знаеше, че и Хектор го чува.

– Много ли пътуваше като дете? – попита той накрая.

– Когато бях малка. Преди майка ми, аа... да тръгне по собствен път. – Анди сведе поглед към чашата си. – Сирените не отглеждат деца като човеците. Майка ми се задържа много по-дълго, отколкото биха останали повечето. Наистина положи големи усилия с мен.

– Кога тръгна по собствения си път? – попита Хектор, използвайки същия израз.

– Когато станах на седем, ме остави в пансион. – Видя как Хектор трепна. – Ау. Изречено на глас, звучи просто ужасно, нали?

– Да – засмя се той тихо. – Това сигурно е шок за теб. Внезапно да си част от голямото ми, откачено семейство.

– Не, харесва ми – отвърна Анди веднага, осъзнавайки факта, че я беше включил в семейството си. – Всъщност страшно ми харесва.

Сякаш някакъв топъл мехур се издуваше в нея, запълвайки кътчета, които тя дори не знаеше, че притежава и внезапно изпита силно желание да докосне Хектор. Наведе се по-близо до него, надявайки се, че ако го подкани да се приближи, той ще свърши останалото.

– Анди, ти си гостенка в къщата ми. Има правила за това – прошепна Хектор умолително. Тя вдигна поглед към лицето му, възпряна от тона му. – Не си прекарала много време в близост до мъже, нали? – Всъщност не беше въпрос, но въпреки това тя поклати глава в отговор. – Оправи си нощницата – каза той меко.

Анди подхвана смъкналата си презрамка с върховете на пръстите си и я плъзна обратно на рамото си. Харесваше начина, по който очите на Хектор следяха всяко нейно движение, сякаш се опитваше да прочете нещо, написано върху кожата й.

– Ела – каза той с изпълнен с разкаяние тон, като се изправи и я хвана за ръката. Отведе я обратно горе до стаята на сестра си, като спря пред вратата.

– Съжалявам – каза тя, усещайки, че е сбъркала нещо.

– Дори не знаеш за какво се извиняваш, нали? – попита Хектор с развеселено пламъче в очите.

– Нямам представа – призна тя, чувствайки се леко глупаво.

Той се наведе плътно към нея и леко докосна бузата й с устни. Анди почувства как от мястото, където я бе целунал, се надигна тръпка, като леки вълнички, разпростиращи се по повърхността на езеро.

– Ще ти покажа по-късно – обеща той с леко треперещ глас. Хектор отвори вратата към спалнята на Ариадна и побутна много обърканата Анди през нея.

Хелън седна в леглото. Звукът от плискащи се вълни я посрещна, а чист морски въздух, подсладен с уханието на тропически цветя, я обгърна в живителна топлина.

Прокара длани по колосания чаршаф под себе си и вдлъбнатината до нея, която още имаше мириса на Лукас. Преметна босите си крака настрани, разделяйки тънката прозрачна преграда на мрежата против комари, която висеше над широкото, бяло легло. Подът от тиково дърво беше лъскав и хладен под краката й. Вятърна камбанка от мидени черупки оповести къде е входът на колибата и Хелън тръгна с леки боси стъпки към него.

Отвън искряща синьо-зелена вода криеше оживени коралови рифове. Отвъд водната шир невъзможно стръмни и зелени острови стърчаха от ослепителната синя вода като лакти на великани.

Хелън заобиколи верандата, която обгръщаше цялата постройка, и видя, че малкото им бунгало е издигнато върху подпори насред водата на плиткото скалисто заливче. Намери Лукас – бе излязъл за утринно плуване.

Хелън седна на верандата до една скептична морска костенурка и загледа как Лукас се мотае заедно с една лимонова акула. Знаеше, че животните тук не са домашни любимци, защото това беше нейно дело.

Морската костенурка не смяташе да рискува да влезе във водата със създание, което има толкова много зъби като една лимонова акула. Хелън не я винеше. Уважението към силата на другите животни бе нещо, с което тя не смяташе да се шегува, дори не и в рая. Защо изобщо да имаш акула, ако не е опасно? Къде е тръпката в това?

Лукас изглежда бе наясно с факта, че лимоновата акула не е играчка, и я посрещна във водата с цялото уважение, което създанието заслужаваше. Но се стрелкаха под водата почти сякаш играеха на гоненица.

Това напомни на Хелън как Лукас се движеше по ринга, когато двамата с Хектор си партнираха в схватки. Реши, че Лукас прави именно това. Усъвършенстваше рефлексите си и подобряваше бойните си умения със създание, с което никога преди не бе имал шанс да влезе в схватка. Може би лимоновата акула правеше същото.

Лукас забеляза Хелън да го наблюдава. Той се понесе плавно под водата, насочвайки се към нея, с ръце, разперени като криле. Стомахът на Хелън се присви и тя му се усмихна, удивена, че той все още може да предизвика у нея тази реакция след всичко, което бяха преживели. Цели животи, които можеше да си спомни – някои, продължили само няколко кратки години, и други, продължили десетилетия – а той все още я караше да тръпне от вълнение като момиче, което никога не е било целувано.

Той се измъкна и седна до нея, с капеща от тялото му вода, наслаждаващ се на току-що изгряващата слънчева светлина.

– Винаги съм искал да направя това – да остана под водата, без да има нужда да си поема дъх – каза той, толкова развълнуван, че гласът му звучеше висок и момчешки. – Хектор и Джейсън може и да са ми завиждали, когато летях, но аз умирах по малко всеки път, когато скачаха във водата заедно и изчезваха за часове. Не можех да ги последвам.

Хелън чу в тона му да се промъква тъжна нотка и осъзна, че той сигурно винаги е бил леко изолиран от братовчедите си. Не можеше да ги взима да летят с него, а те не можеха да го вземат под водата с тях.

Хелън знаеше, че Лукас завижда на Хектор и Джейсън не за това, което можеха да правят. Завиждаше им, че споделят взаимно талантите си, а той не можеше да сподели своя с никого – докато не се появи Хелън.

Лукас се загледа към леко гънещите се вълни, замислен:

– Такъв ли съм отсега нататък? – попита той. – Ще мога ли да дишам под вода обратно на Земята?

– Да – отвърна Хелън тихо. – В царството си Хадес прави така, че никой да няма никакви специални сили – освен него, разбира се. Така не дава таланти на хора, които не са родени с тях. Хадес е много умен. Избягва целия въпрос за даването на твърде много власт, като отнема временно всичките ти сили, когато си при него.

– Ти не направи това – каза Лукас тихо.

– Не можех. Трябваше да те излекувам. А сега просто искам да ти доставя удоволствие – призна Хелън. – Искам да се насладиш на всичко, което имам да ти дам. Но за да направя възможно да дишаш тук под водата, трябваше да променя трайно тялото ти. Именно затова не знам колко Потомци е редно да доведа тук. Искам всички да видят това, но ако...

– Без да искаш, да създадеш армия от Потомци, които имат множество таланти, каквито дори Олимпийците не притежават? – довърши Лукас вместо нея. – Това е важен въпрос за обмисляне.

– Неограничена власт.

Лукас помисли още малко:

– Защо Зевс не е направил това? Да даде на себе си и всички Олимпийци толкова много различни таланти, за колкото може да се сети?

– Не знам. Не мисля, че си пада по споделянето на властта – предположи Хелън. – Би могло да е също и защото, подобно на Хадес, е решил да постанови определени правила за света си, които го възпират да раздава сили. Но не знам как стоят нещата с Олимп. Никога не съм била там.

– Чувам, че има много пиршества – каза Лукас шеговито. – Амброзия, божествен нектар, нимфи. Много нимфи.

– Дръж ги сити и щастливи, за да не се разбунтуват – Хелън кимна и се усмихна. Закискаха се заедно, споглеждайки се. Лукас взе ръката й и извърна поглед.

Огледа хоризонта, обхождайки бързо ослепителната гледка, сякаш се опитваше да я запамети. Обърна се отново към нея и стана сериозен:

– Как е семейството?

– Разтревожено. Добре е да се връщаме — отвърна тя неохотно. — Тук времето тече точно както и на Земята и те ме чакат да се върна с теб.

Макар че Хелън с радост би прекарала вечността в това бунгало над водата заедно с Лукас, имаше повече от една причина да се върне на Земята. Трябваше да се върне при Орион, нейният Щит, за да не могат Богините на Съдбата да я виждат, докато се опитва да измисли начин да спре една война с боговете. Знаеше, че няма много време. Сега, когато бе създала свой собствен свят, Зевс щеше да я преследва, а тя дори не можеше да започне да прави план, без да се погрижи Богините на Съдбата да не могат да я виждат.

Гореше от нетърпение да разкаже на Лукас за всичко това, но знаеше, че не може. Дори в нейния Всесвят Богините на Съдбата все още можеха да я виждат, а ако Богините на Съдбата мислеха, че тя се опитва да ги измами, щяха да намерят начин да я държат далече от Орион. Може и да знаеха вече какво планира, независимо дали го изрича на глас, или не, но тя смяташе, че изричането определено щеше да обрече всичко на провал. Трябваше да почака, докато се събере отново с Орион, за да каже на всички плана си.

– Мога да почувствам, че си нервна – каза Лукас с благосклонна усмивка. – Но преди да тръгнем, може ли да помоля за една услуга?

– Каквото поискаш.

– Не води никой друг тук, в това скалисто заливче, става ли? Нека това място да си бъде наше.

– Завинаги и до края на вечността – обеща тя.


13


Лукас погледна за последен път рая.

– Готов ли си? – попита го Хелън, като стисна здраво ръката му в своята.

– Не – въздъхна той, гледайки как непрестанно променящите й се очи улавят светлината на изгряващото слънце. – Но въпреки това, да вървим.

Прободе ги стряскащ студ, сякаш ги бяха потопили в ледена вода, и се озоваха обратно в къщата му. Цареше тишина – от онази тишина, каквато почти никога не настъпваше в имението на Делос.

– Мислех си, че каза, че всички ни чакат – рече той, започвайки да се тревожи.

– Чакаха – каза Хелън предпазливо. – Орион? – повика го тя.

Ревност прободе Лукас, ревност, нажежена до бяло. Опита се да я отхвърли, но не можа. Тя още държеше ръката му, но мислеше за Орион. Във Всесвят Хелън можеше да го глези и да се държи с него, сякаш той е единственият човек на света, но обратно на Земята имаше някой друг, когото да обича – някой, който не й е братовчед.

– Баща ми – тя го погледна разтревожено.

– Хайде – каза той, използвайки момента да измъкне ръката си от нейната, преди тя да види битката в сърцето му.

Качиха се горе и намериха Кейт да наглежда бащата на Хелън, все още заспал.

– Защо само ти си тук, Кейт? – попита Хелън ядосано. – Не си достатъчно силна да спреш Дафна, ако се опита да го упои отново.

– Дафна слезе на брега с всички останали за дуела – каза Кейт; очите й оглеждаха Лукас, търсейки някакво нараняване. – Къде бяхте?

– Какъв дуел? – Лукас погледна Хелън да види дали тя знаеше. Когато Хелън сви рамене, Кейт бързо обясни какво се бе случило, след като той и Хелън изчезнаха.

– А Орион? – попита Хелън. – Фаон прави това само за да се добере до него.

Лукас стисна зъби и се опита да си напомни, че е трябвало да очаква това. Тя обичаше Орион и Лукас не можеше да я вини. По-лесно бе да обича него.

– Няма значение. – Кейт поклати глава. – На Дедал и Фаон не им беше позволено да изберат... как се наричат? Резерви? Поддръжници?

– Секунданти – каза Лукас.

– Точно – за схватката им не се допускат секунданти.

– Дори ако Фаон оцелее, няма да може да тръгне да преследва Орион – каза Лукас на Хелън, за да я успокои. – Не че би оцелял. Орион ще го смаже в открит двубой.

– Но ако Фаон победи и убие Орион... – поде Хелън.

– Ако победи, ще победи. Никой не може да търси разплата. Нито дори Орион. – Лукас гледаше как Хелън се опитва да смели това и виждаше, че й е доста трудно. – Така е по-добре. Убиването все трябва да спре някъде.

Хелън най-сетне кимна, приемайки това, макар и да не искаше. Лукас не я обвиняваше. Не искаше да види как един убиец-педофил си тръгва безнаказано, ако Дедал загубеше от Фаон, но нямаше начин да заобиколят това. Дуелите имаха строги правила. Титанката Хеката, богиня на всички портали и кръстопътища, правеше намесата в тях невъзможна. Говореше се, че дори Зевс не може да се противопостави на Хеката. Тя беше единственият титан, когото той не може да изпрати в Тартар.

– Искаш ли да отидеш? Аз вероятно би трябвало да остана, в случай че Дафна се върне – обърна се Хелън към Кейт със слаб глас. Очевидно не искаше да остава, но смяташе, че трябва да го предложи.

– Да отида? И да гледам как двама потни типове, които не познавам, се опитват да се накълцат взаимно на парчета с мечовете си? – Кейт повдигна вежда. – Не, благодаря. Ще остана тук с Джери.

– Невероятна си. Знаеш го, нали? – Хелън я прегърна.

– Да – отвърна Кейт. Дръпна се назад и погледна Хелън, като поглади за миг лицето й с ръка и остана сериозна. – И колкото по-малко изчезваш сред кълбо от огън и лед, с толкова по-малко сиви косми се сдобивам. Знаеш го, нали? – Хелън се засмя. Кейт се обърна към Лукас и посочи към него: – И гледай вече да не се вкопчваш в Хелън, когато е жива факла, става ли?

– Много разумен съвет – отвърна той, докато Кейт го прегръщаше.

Оставяйки я да наглежда Джери, те забързаха надолу към брега. Докато си проправяха път към голямата група зяпачи, събрани до водата, Лукас не се опита да хване отново ръката на Хелън. Беше наясно, че тя е нетърпелива да стигне до Орион и не искаше да я кара да се чувства възпирана.

Щом зърна Орион, тя се издигна във въздуха и припряно долетя до него. Лукас извървя пеша остатъка от пътя, за да им даде един миг насаме, а на себе си – един миг, за да охлади чувствата си.

Не че мислеше, че Хелън не го обича. Знаеше, че го обича. Но Орион можеше да й даде онова, от което тя имаше нужда, а той не можеше. Всичко, което Лукас можеше да стори, за да направи Хелън щастлива, бе да се махне от пътя й. Беше просто – дори ако това го убиваше.

– Лукас? – провикна се баща му, когато го забеляза. Затича надолу по брега като размазано петно.

Кастор може и да имаше преднина, но и Хектор, и Джейсън го изпревариха до мястото, където Лукас бе изостанал назад, вървейки бавно по брега.

– Не мога да повярвам! – извика Хектор и сграбчи Лукас в мечешка прегръдка. – Всички мислехме, че си станал на въглен!

– Станах – каза Лукас, смеейки се, когато братовчед му го завъртя.

– Разкарай се от него, недодялан дръвник такъв – раздразнено каза Джейсън на брат си. – Остави ме поне да го прегледам, преди да му пукнеш ребрата.

– Добре съм, Джейс – настоя Лукас, когато Хектор го остави долу. – Напълно изцелен.

Отне му сякаш цяла вечност да поздрави останалите от семейството. Докато се опитваше да докаже на майка си, че все още е с цялата си кожа, зърна Хелън да води напрегнат разговор с Орион.

Следващия път, когато Лукас погледна крадешком Хелън, тя гледаше гневно майка си и Лукас се досети, че набързо са си разменили няколко остри думи за Джери. Не знаеше какво си бяха казали, но беше напълно сигурен, че са решили да запазят спора за по-късно.

Групата се събра в кръг около заравнен пясъчен участък. Беше импровизирана арена, вероятно много подобна на първите бойни арени. Непознати Потомци – Лукас предположи, че са членове от култа на Стоте братовчеди – довършиха задачата си и се отдръпнаха от ринга, като хвърлиха факла, ключ и змия в границите на разчистената арена.

Появи се жена и трите символа, които я бяха призовали, изчезнаха. Не бе млада, а чертите й не бяха съвършени, но въпреки това бе прекрасна. И ужасяваща, реши Лукас.

– Хеката – прошепна Хектор. Лукас кимна разсеяно, за миг приковавайки замаяно поглед върху единствената титанка, останала да броди по света, преди да изчезне отново.

Лукас хвърли поглед нагоре и надолу по брега. Беше ноември, не много след зазоряване, и бе лют студ, но по брега все още имаше пръснати доста хора. Ами ако някой видеше?

– Как очакват да проведат дуел, без зяпачите да повикат полицията? – промърмори Хектор на Лукас.

– Хеката – промърмори Лукас в отговор. – Щом дуелът започне, нищо не може да го спре. Тя ще предотврати всяка намеса. Особено неканени простосмъртни.

Лукас хвърли поглед към Орион. Очите му бяха приковани върху баща му, който стоеше на няколко крачки пред него, с готов меч. Хелън беше до него. Лукас бързо извърна поглед, когато видя Хелън и Орион да се хващат за ръцете.

Той насочи вниманието си към Фаон, който стоеше от другата страна на ринга. Стойката му бе отпусната, безучастна, сякаш всъщност не внимаваше. В сравнение с Дедал, който бе изправен и готов да се включи в схватката, умът на Фаон сякаш бе другаде.

– Вече е мъртъв – прошепна Хектор в ухото на Лукас. Той кимна в знак на съгласие. Фаон се бе предал. Макар да знаеше, че заслужава тази смърт, Лукас изпита съжаление към него.

– Само искам да кажа едно последно нещо, ако позволите? – Тънкият глас на Фаон едва надвика вълните. – Невинаги съм бил ужасен човек, макар да съм вършил ужасни неща. Сега разбирам, че стореното от мен е било погрешно.

Лукас почувства още по-дълбоко съжаление. Пристъпи напред, за да каже, че този дуел трябва да бъде спрян, когато Фаон рухна на колене с писък. Хвана се за гърдите, сякаш някой току-що го бе пробол.

– Опитай това отново и ще изтръгна каквото е останало от сърцето ти – каза Орион с гневно изражение. Каквато и вътрешна битка да водеха двамата чрез талантите си от Римската династия, Орион спечели. Земята се разтресе и за миг изглеждаше, сякаш Орион е готов да разкъса Фаон с голи ръце, но Хелън протегна ръка и го спря.

Лукас вече не изпитваше жал, макар че Фаон никога не бе изглеждал по-жалък. Съчувствието му се бе изпарило по някакъв странен начин. Осъзна, че Фаон трябва да е контролирал емоциите им. Когато огледа останалите от групата, Лукас видя, че всички са толкова разгневени на Фаон, колкото бе и самият той.

– Ставай – нареди Орион и Фаон се изправи на крака. – Вземи меча си. – Фаон хвана дръжката на меча в ръка и похотлива, злобна усмивка разтегли лицето му в грозно изражение.

– Защо си толкова раздразнен? Казах ти вече, може да вземеш малката, Орион. Знаеш, че тя го иска от теб. – Фаон се ухили мръснишки на Касандра.

Лукас почувства как Хектор и Джейсън го сграбчват за ръцете и осъзна, че е тръгнал напред да се добере до това извратено копеле.

– Недей – изръмжа Хектор в ухото му. – Не се пада на теб да отнемеш този живот.

– Ще се видим в Хадес – извика Фаон с властен смях.

– Не – гласът на Хелън прозвънна като на богиня. – Няма.

Тя говореше с такава убеденост, че безумната усмивка на Фаон се стопи. Той се втренчи в нея, знаейки, че тя е по-наясно от когото и да било другиго какво го очаква. Изражението върху лицето на Хелън беше като на сфинкс. Безмилостно. Ужаси го, както и бе редно.

– Започвайте – Орион излезе от кръга на арената, сякаш знаеше точно какво прави. За миг Лукас се запита дали Орион не се беше дуелирал с повече от един човек в Колизеума.

– За сестра ми, Касиопея – каза Дедал тихо, почти сякаш се молеше.

А после атакува Фаон с цялото умение и сила на закоравял в битки воин.

Лукас преброи четири удара, преди да види как от една рана в крака на Фаон шурти кръв. Фаон закуцука наоколо, като риташе пясък, за да отклони вниманието на противника си, но това не разколеба ветеран като Дедал. Той финтира, придвижи се покрай Фаон, смени посоката, мушкайки с върха на меча си, за да го прониже в гърба – по-точно, в бъбрека – изключително болезнена рана.

Джейсън смушка Лукас. Те се спогледаха бързо и едновременно осъзнаха какво прави Дедал. Нямаше да се задоволи да довърши бързо противника си.

– Ще разкървави Фаон до смърт – прошепна Джейсън.

– Хубаво – отвърна Лукас. Погледна надясно и видя Хектор да кима в знак на съгласие.

Отне почти двайсет минути. Едно порязване тук, чупещ костите удар там, и така пак и пак, докато дори Лукас, Джейсън и Хектор започнаха да се чувстват неудобно. Дедал беше безмилостен. Нанасяше всяка рана така, сякаш отмяташе решаващия списък с неотложни задачи. Това очевидно бе нещо, за което Дедал мислеше от много дълго време.

Никой не го спря нито с дума, нито с движение.

Лукас погледна баща си, очаквайки да го види обзет от смущение, докато наблюдаваше систематичното изтезание на друго човешко същество. Вместо това обаче всичко, което видя, бе отнесено изражение върху лицето на Кастор, сякаш баща му си спомняше някакво отдавнашно мъчително събитие, което още витаеше в ума му. Хвърляйки поглед към останалите членове на по-старото поколение, Лукас видя подобни изражения и разбра, че според всички присъстващи Фаон заслужаваше жестокото наказание, което понасяше сега.

Фаон започна да се мята. В агония, той повтаряше безспирно, че не съжалява. Отново и отново повтаряше как притежавал невинност, защото я откраднал, и сега бил богът на невинността. Настойчиво повтаряше, че може и да бил чудовище, но не били ли такива всички те?

Отговорът беше едно решително „не“. Останалите Потомци, въпреки всичките си недостатъци, не бяха като него. Когато Дедал най-сетне отсече главата на Фаон с един прав, чист удар, те кимнаха като един човек, вдигайки лица към небето.

Катарзис, помисли си Лукас.

– Добра работа, сине мой — изрече един звънлив глас.

Събраните в кръг хора се обърнаха и погледнаха към водната линия. От вълните с широки крачки излизаше млад мъж с голи гърди, с черна коса и пронизващи сини очи. Носеше тризъбец, но заради изражението на лицето му на Лукас му приличаше повече на вила за сено в ръцете на дявол. Дявол, който изглеждаше точно като него.

Чу ахвания от групата и почувства как Хектор го смушка.

– Ето го злият ти близнак – каза Хектор полугласно, с лице, оживено от опасността, която чувстваше във въздуха.

Лукас знаеше, че би трябвало да е по-удивен от появата на един бог, но не беше. Странно – можеше да мисли само за плуването си с лимоновата акула преди няколко минути. Хелън току-що го бе дарила с нова власт над океана. Той можеше да диша под водата. Не за пръв път Лукас се запита дали му беше дала повече сили, не само тази.

– Моите Потомци винаги са били по-силни от твоите, племеннице, и тук отново моят Дедал доказа физическото превъзходство на моето поколение, като уби вашия Фаон.

– Сякаш ме е грижа за демонстрирането на груба сила? – попита друг глас, който мъркаше прелъстително.

Групата отново се обърна като един, за да види висока жена, чиято руса коса се спускаше в облаци до коленете й, а чувственото й тяло се гънеше като морски вълни под нея. Облечена само в прозрачна бяла дреха, тя се приближи с дебнеща походка до брега; пръстите на краката й гъделичкаха пенестите гънки, където вълните стигаха до пясъка.

– Не силата на ръката, а страстта в сърцата на онези, които се бият, в крайна сметка определя победителя във войната, Посейдон. Минали сме през това. – Тя отиде право при Хелън и застана пред нея, докато говореше. – Много пъти, в много войни, сме виждали как сърцата на мъже и жени решават изхода от битките. – Тя се усмихна и взе двете ръце на Хелън в своите. – Здравей отново, Хелън.

– Здравей, Афродита – отвърна Хелън със събиращи се в очите й сълзи.

Хелън наистина я помни, помисли си Лукас. За първи път си даде сметка какво означаваше това. Хелън помнеше Троя. Знаеше какво се е случило в действителност.

– Толкова ми липсваше – каза Афродита.

– И ти ми липсваше – отвърна Хелън с пресекващ глас, сякаш беше не само изненадана да открие, че казва това, но и изненадана, че го изпитва.

– Не е ли странно? Познала съм всяка възможна любов, но с течение на годините, любовта, за която копнеех най-много, е тази, която споделях със сестра си.

Двете жени се прегърнаха нежно и златното сияние, което се появи около тях, беше хипнотизираща гледка, като да гледаш магия. Лукас чуваше как сърцата на Потомците забавят ритъма си, за да бият в унисон с тези на Хелън и Афродита. Това беше силна, обвързваща синхроничност, която – Лукас знаеше – всички те щяха да запомнят, независимо колко противоречия имаха в бъдеще.

Страх се изду като балон в Лукас. Не защото боговете бяха отново сред тях, а защото Хелън беше в центъра на всичко това. Тя предизвикваше такава любов у него, у Орион, дори като богиня. Нямаше омраза без любов и Лукас не можеше да не си помисли, че всички щяха скоро да са принудени да водят отчаяна битка заради чистата любов, която до един изпитваха в този момент.

– Трогателна повторна среща — отбеляза чернокосият мъж с голите гърди. – Но твоят човек изгуби, Афродита. И все още ми дължиш това, за което се обзаложихме.

Лукас си проправи със сила път през групата и застана лице в лице с нещо, което приличаше на мокра и леко животинска версия на самия него.

– Това не е игра, в която боговете да залагат. Това са животите ни.

Посейдон погледна Лукас изучаващо и се засмя:

– Богините на Съдбата наистина биха дали лицето ми на някакъв морализаторстващ сополанко. Нека ти кажа нещо, момче. Не ме е грижа какво искат Богините на Съдбата. В морето големите риби изяждат малките. Ще трябва да станеш малко по-дебелокож, ако си онзи, който би трябвало да се опита да ме замести.

– Поне е интелигентен – каза друг познат глас. Един бог, който изглеждаше като близнак на Хектор, слезе по другия край на брега, прекъсвайки Лукас, преди той да успее да оспори последната реплика на Посейдон. – Бъдещият ми заместник е смел, но сигурно е най-тъпият от всички тия мелези-Потомци. Наистина искаше да ме предизвика – макар да е простосмъртен. Смущаващо.

Лукас автоматично сграбчи Хектор за ръката. Можеше да почувства, че братовчед му гори от желание да се нахвърли на Аполон, безсмъртен или не, а това вероятно щеше да стане причина всички да загинат.

Полъх от мразовит въздух от центъра на кръга прекъсна схватката, преди да може да започне.

– Хайде, хайде, Аполон – каза младият, рус мъж, който стоеше в участъка от току-що образувал се лед. Струя въздух премина над Лукас, но това не беше морски въздух. Имаше мириса на планините, наситен с уханието на билки и лъхащ леко на камък. Трябва да беше от друг свят. – Никой от нас не взема разумни решения, когато въпросът опре до жените. Хектор не е изключение. Той иска своята Андромаха за себе си. Можеш ли да го виниш?

Младият рус мъж беше висок, но не великан. Не беше и необикновено мускулест, но въпреки факта, че и Посейдон, и Аполон бяха по-едри и по-добре развити физически, той излъчваше сила, докато вървеше към Хелън и Афродита. Богинята му кимна почтително, но той се обърна към Хелън:

– Е, дъще. Доста работа ти се отвори – каза Зевс с леко укорителен тон.

Лукас овладя изражението си, за да не издаде емоциите си, докато трескаво премисляше това. От известно време знаеше, че Богините на Съдбата възлагат роли, поставяйки на сцената нови актьори във всеки нов цикъл, така че всичко си оставаше същото, дори докато се променяше. Лукас бързо огледа боговете и техните двойници-Потомци, преди погледът му да се спре върху Орион. Близнакът на Орион липсваше.

– Какво искаш от нас? – попита Хелън, подготвяйки се за схватка със Зевс. Лукас не можеше да не се почувства горд с нея, макар че бе безумно да говориш на един бог по този начин. Зевс беше стоварвал проклятия върху цели поколения за по-дребни обиди, но Хелън не показваше и капка страх.

– Не нас. Става въпрос какво искам от теб, Хелън. – Зевс говореше кротко, но въпреки това гласът му сякаш гърмеше.

– Какво е то? – попита тя предпазливо; дързостта й намаля.

Посейдон и Аполон заеха позиции зад Зевс. Афродита целуна Хелън по бузата, пусна ръката й и неохотно отиде да застане зад баща си. Хектор, Лукас и Джейсън до един реагираха по подобен начин и се подредиха зад Хелън и Орион.

– Искам твоя лъскав нов свят – отвърна Зевс.

Още богове се присъединиха към него. Една огромна жена в доспехи дойде първа. После едно момче, което се движеше толкова бързо, че сякаш жужеше като колибри, гърбушко, понесъл чук, мъж с лозови клонки в косата, и накрая – още една жена, облечена в рокля от паунови пера, се подредиха зад Зевс.

Хелън погледна Орион. Лукас преглътна тежко, като скърцаше със зъби, за да се въздържи да не закрещи. Не му ли каза тя само преди няколко часа, че той е онзи, който й помага да проумее всичко? Лукас гледаше как между Орион и Хелън преминава разбиране. Не знаеше какво е, защото тя криеше информация. Отново. Хелън и Орион постигнаха безмълвно съгласие и тя се обърна с лице към Зевс.

— Не може да го получиш – заяви тя хладнокръвно.

Зевс се усмихна, сякаш Хелън току-що му бе дала ключовете към света, който той наистина искаше.

– Предизвиквам те.

Хелън отчаяно се надяваше това да проработи.

– Прието — Хектор се устреми напред, застана до дясната ръка на Хелън и загледа гневно Зевс през няколко фута пясък. Запровикваха се гласове и няколко предизвикателства бяха отправени едновременно, докато всички в тълпата Потомци реагираха на хода на Хектор срещу боговете.

– Чакай! – Хелън вдигна ръка да попречи на Хектор да започне меле още там, начаса. Лукас и Джейсън се приближиха да възпрат Хектор.

– Не съм виждал такава пламенност от сто поколения насам – през смях каза Зевс. – Прав си, Аполон. Той е смел, дори посмел от твоето момче в Троя, но по-тъп от мраморен блок.

– Спокойно – каза Орион на Хектор. – Довери ни се.

Зевс се наведе близо до Хектор, достатъчно близо Хелън да види мълниите, които проблясваха в кехлибарените му очи.

– Ако имаше и грам разум, щеше да помни, че независимо колко е опитен, не може да ме убие.

– Точно – каза Хелън с овладян глас. – Следователно това не е истинско предизвикателство. На боговете не е позволено да влизат в двубой с простосмъртни, което е причината, поради която при Троя само поду боговете се биели с полубогове. Боговете може да се опитват да убиват Потомци с океански вълни и мълнии, и проклятия. Но не им е позволено да участват в единоборство с нас, освен ако те също не са смъртни. Например когато Арес ме изтезаваше в портала. Там той не беше безсмъртен, затова можеше да ме убие. Но далече от някой портал боговете трябва да намерят начин да ни накарат вместо това да се бием помежду си. Както са направили в Троя.

– И както правят точно сега – продължи целенасочено Орион, така че още Потомци да чуят и да разберат, че боговете просто се опитваха да ги избият до един.

– Има си правила за тези неща. Ти вече си моят избран защитник – каза Хелън. – И си смъртен, следователно Зевс също трябва да избере смъртен защитник.

– Откъде научи всичко това? – Зевс попита Хелън с присвити очи.

– Една рекичка ми каза – отговори тя, вътрешно въздишайки от облекчение, че предадените й от троянската Елена спомени са правилни.

Хелън видя Хектор да се отпуска и да се усмихва. Лукас и Джейсън отстъпиха назад, най-накрая уверени, че Хелън и Орион знаят какво правят.

Повечето от останалите Потомци също се отпуснаха. Макар другите Династии да не познаваха Хектор лично, всички бяха чували за репутацията му. Той бе убил Креон, Повелителя на сенките, с голи ръце. Що се отнасяше до тях, това бе достатъчно доказателство за уменията му в единоборство.

Наистина нямаше Потомък, който би могъл да се мери с Хектор, освен може би самата Хелън. Той беше съвършеният герой. Най-голямата физическа заплаха беше Дафна, а тя обожаваше Хектор. Независимо какви са мотивите на Дафна – а Хелън открито признаваше пред себе си, че няма представа какви може да са те – Хелън усещаше, че майка й никога не би убила Хектор. Напомняше й твърде много за Аякс.

Поне на това залагаха Орион и Хелън. Никой от тях не се сещаше за Потомък, който може да победи Хектор, затова се надяваха, че броят на жертвите за деня ще приключи на две – Фаон и някое друго бедно създание, евентуално от Стоте братовчеди или от някое далечно странично разклонение на Атинската династия.

Всички тези припрени планове, които тя и Орион бяха направили, би трябвало да успокоят Хелън, но не стана така. Когато погледна назад към Зевс, усмивката му беше станала по-широка.

Хелън забеляза някакво раздвижване около тях, сякаш пясъчните дюни оживяваха. Миг по-късно дюните се покриха със странни мъже, облечени в архаични доспехи. Някои имаха лъскави червени очи, а други бяха с твърда, подобна на броня кожа или щипци вместо ръце. Мирмидонци. Спомни си как Автомедонт уби Зак и по върховете на пръстите й запукаха гневни мълнии.

– Мислиш ли, че можеш да нападнеш мирмидонец? – попита Хелън като странична реплика към Хектор, осъзнавайки, че тя и Орион не бяха взели предвид това.

– Готов съм – уверено прошепна той в отговор. Хелън премести поглед от Хектор към Лукас, който присви устни и кимна, безмълвно потвърждавайки, че също смята, че Хектор може да се справи.

– Аз също избрах застъпник, Хелън – обяви Зевс. В очите му проблясваше триумф. – Ахил, за да може да се мери с твоя Хектор.

Мирмидонците се разделиха и пуснаха един-единствен воин да мине през редиците им, за да застане срещу Хектор. Хелън познаваше този воин – походката му, подстрижката, дори тениската, която носеше, въпреки че в този момент по-голямата част от нея беше покрита от странна броня. Той имаше тази тениска вече от две години и Хелън знаеше, че му е любимата. Всичко у него бе познато на Хелън, с изключение на тази новопридобита сила, която можеше да долови в него сега.

Мат? – изкрещя невярващо Хелън. – Защо, по дяволите, се мотаеш с шайка мирмидонци?

Той хвърли поглед към нея и бързо насочи вниманието си към Хектор.

– Не искам теб – каза Мат на Хектор. – Има само един живот, който искам да отнема, и той никога не е бил твоят. Дойдох да убия Тиранина.

– Мат – каза Лукас спокойно, докато Хектор и Мат се гледаха упорито. – Няма Тиранин.

– 0, да, има – отвърна Мат рязко. Погледна Хелън.

Бяха приятели още от времето, когато бяха твърде малки да стоят прави, и тя никога не беше виждала лицето му такова. Сякаш я мразеше.

– Тя може и да не прави нищо, за да ти навреди сега, Лукас – продължи той. – Но абсолютната власт покварява абсолютно, а никога не е имало създание, по-могъщо от Хелън.

Хелън почувства замайване и леко гадене. Знаеше, че той е прав.

– Хелън? Тиранинът? – Орион нададе слисан смях.

Тантал, Дедал и Палас до един се отдалечиха от Хелън и заеха позиция зад Мат.

– Татко – изсъска Орион, но после бързо затвори уста. Хелън видя как очите му стават сурови и твърди, и можеше да види в сърцето му, че Орион се упреква, задето не е предвидил това.

Хелън погледна Хектор и го видя да се взира в баща си, Палас. В очите му имаше истинска обида, но не и вина. Бяха толкова различни, че за никого от двамата не бе изненада да открие, че другият е от противоположната страна на войната.

Кастор застана решително зад Лукас, гледайки гневно към братята си. Хелън почувства как Дафна заема позиция зад нея и Орион.

Още Потомци се раздвижиха в периферията на групата. Напрегнати, водени шепнешком спорове пламваха, а после се уталожваха, докато отделни членове се отделяха от своите Династии и решаваха сами коя страна предпочитат – на Хелън или на бога. Оформиха се две ясно различими страни. Мат извиси глас, за да го чуят всички.

– Пророчеството гласи, че Тиранинът е съсъдът, в който се е смесила кръвта на Четирите династии. Кажи ми, Орион, с колко сили се сдоби Хелън, когато сключи кръвна връзка с теб и Лукас? – попита Мат. – Почти всичките, нали? Това разбрахме.

Мат посочи към Клеър и Ариадна и те пристъпиха, за да застанат до него. Хелън почувства как стомахът й се плъзва надолу, сякаш е на скоростно влакче в увеселителен парк. Не можеше да диша.

Да загуби Мат беше достатъчно силен удар, но да загуби Клеър беше немислимо. Нейната Гигълс. Най-добрата й приятелка в целия свят, а беше избрала другата страна. Хелън знаеше, че Клеър храни съмнения. Трябваше да се опита да поговори с нея, вместо да пази тайни, но вместо това бе позволила пропастта между тях да става все по-голяма и по-голяма. И целият онзи страх, който видя в сърцето на Клеър, беше взел връх.

Хелън чу Джейсън да прошепва полугласно името на Клеър и когато хвърли поглед към него, изглеждаше сякаш той умира вътрешно. В паметта на Хелън проблесна кратък спомен за Троил, чиято съпруга, Кресида, го бе предала, избирайки гръцки любовник вместо него. Хелън можеше да прозре в сърцето на Клеър и беше очевидно колко раздвоена е тя. Но когато Хелън погледна към сърцето на Мат, там нямаше противоречие. Той вярваше, че това, което върши, е правилно.

– Мат, как можеш да направиш това? – попита Хелън, стараейки се с всички сили да не се разплаче.

– Защото можеш да контролираш земята, морето и небето – каза Мат, докато още и още Потомци идваха на негова страна. – Можеш да призоваваш мълнии, да манипулираш гравитацията и да измъкваш мечовете от ръцете на цяла армия, като създадеш магнитно поле. Можеш да контролираш сърцата, а сега научавам, че дори си създала свой собствен свят. Хелън, има ли сила, която не можеш да владееш – освен може би себе си? Едва не уби Лукас, когато емоциите ти бяха извън контрол, а от това, което видях, с течение на времето поведението ти става по-нестабилно, а не по-овладяно. – Хелън извърна поглед и издаде раздразнен звук, но Мат продължи: – Най-важното: моля те, обясни ми – ако можеш да създадеш свой собствен свят – съвършен свят, който контролираш изцяло – какво ще те спре да разрушиш този, ако не правим точно каквото нареждаш?

Мълчание.

Всичко, което Хелън можеше да чуе, бяха вълни и чайки. Мат би се сетил пръв за това. Винаги е бил толкова дяволски умен.

– Помниш ли заключителния бал в първи курс? – попита той. Пристъпи несигурно от крак на крак, с тъжни очи.

– Да – Хелън сви рамене. – Една групичка от нас прекара нощта, разговаряйки около огъня, кажи-речи на пет минути по-надолу по брега.

– Помниш ли как Зак ни попита, ако можем да построим машина на времето, дали бихме я използвали да се върнем и да убием Хитлер, когато е още бебе?

– Да – отвърна Хелън; гласът й прозвуча като грачене. – Помня. Значи, предполагам, че ме мислиш за Хитлер.

– Не. Мисля, че си Тиранинът – каза Мат. – Имаш потенциала да станеш много по-лоша.

– Дъщеря ми не може да е Тиранинът. Чуйте ме! – възкликна пламенно Дафна, като ръкомахаше, за да привлече вниманието на всички.

Това беше първият път, в който Дафна се застъпваше за нея, и макар Хелън още да беше бясна на майка си заради онова, което бе причинила на Джери, се почувства трогната.

– Предполага се, че Тиранинът ще замести Хадес. Предполага се да стане Потомъкът – повелител на мъртвите. На Хелън е предопределено да владее небето и да замести Зевс, което именно е причината той да изпрати защитник да я предизвика. Дафна посочи обвинително към Зевс и спечели на своя страна няколко души, които й повярваха. – Помислете си за това.

На Зевс му предстои да бъде победен от Потомък с повече сили, отколкото има той, и той се опитва да ни настрои срещу нея, за да я убием вместо него. Тя е могъща, да, но Хелън не може да е Тиранинът.

– Къде е написано, че Тиранинът трябва да заеме мястото на Хадес? – попита Мат с плашещо спокоен глас. – Предполага се тримата главни богове да бъдат заместени от трима Потомци – това знаем от пророчеството. Винаги сме предполагали, че Тиранинът ще управлява царството на Хадес, но Тиранинът също така лесно би могъл да владее небето.

Дафна се поколеба. Цялата енергичност напусна аргументите й и по лицето й премина изплашено изражение.

– Съжалявам – прошепна Дафна на Хелън.

– Няма нищо, мамо. Вече от няколко дни подозирах това. Роден в горчивина? – попита тя, внимателно напомняйки на майка си за пророчеството. – Има ли на света някой с по-горчив нрав от теб?

– Не, ти не разбираш – продължи Дафна, а после спря, когато Хелън пристъпи напред и се осмели да стъпи върху чертата в пясъка, оформила се между двете страни.

– Мат е прав. Аз съм Тиранинът. Или се предполага да съм, ако Богините на Съдбата постигнат своето. Но трябва да ми се довериш. Ще се погрижа това да не се случи.

– Знам, че ще опиташ – Мат въздъхна тежко. – Ще възнамеряваш да вършиш само добри неща със силите си и в началото ще поправяш несправедливостите и ще защитаваш слабите. Знам, че ще го правиш. Но всичко трябва да се обърка в крайна сметка. Никой единствен човек, независимо колко е добронамерен, не е предопределен да управлява еднолично света.

Хелън можеше да види електрическия заряд в него, който беше забелязала преди, онова, което го превръщаше в нещо повече от Мат. Беше различен, по-силен и изпълнен с непозната магия, но въпреки това Хелън знаеше, че той прави същите онези избори, всичките до един, които би направил преди година. Той още си беше Мат – истински морален компас – и, както обикновено, беше прав.

– Винаги си мразил хулиганите. А предполагам, че сега аз съм най-големият хулиган в квартала, а? – Хелън се усмихна мило. Мат се усмихна заедно с нея. Никой от тях не искаше това да се случва.

– Всички спрете – заповяда Клеър нервно, като се втурна да застане между отделните групи, сякаш можеше да измисли мост между двете. – Лени – може би има начин да върнеш някои от тези сили обратно? Има ли нещо, което можеш да направиш, за да... не знам, просто да си бъдеш отново ти, за да не се налага да обезумяваме?

– Съжалявам, Гиг – отвърна Хелън, знаейки, че наранява най-добрата си приятелка повече от когато и да било преди. – Това съм аз. Винаги съм била.

Очите на Клеър се напълниха със сълзи. Но Хелън знаеше, че независимо колко много обичаше всички хора, застанали от другата страна на въображаемата стена, издигаща се между двете фракции, Клеър щеше да направи каквото смяташе за правилно.

Когато тя зае отново мястото си зад Мат, Хелън не я винеше. Всъщност възхити се на Клеър заради силата и смелостта й, макар че постъпката й адски я жегна.

Искаше й се да може да изкрещи плана си, да каже на приятелите и семейството си защо прави това, но не можеше. Богините на Съдбата може и да не можеха да я чуват, докато беше с Орион, но Зевс със сигурност можеше, и макар че Богините на Съдбата бяха най-големият й враг, Зевс беше този, когото трябваше да намери начин да затвори в тъмница. Докато не направеше това, Хелън не можеше да върне дори частичка от силата си, или знаеше, че няма да е достатъчно силна да се бие с него. И тогава Зевс щеше да намери начин да ги избие всичките.

Подобно на Елена от Троя преди нея, Хелън Хамилтън знаеше, че с радост би играла ролята на „лошия“ и би накарала всички да я мразят, преди да позволи всичките й любими хора да умрат. Спомни си как веднъж Ариадна й каза, че за една Потомка, да нарече дъщеря си Елена е все едно християнка да кръсти детето си Юда. Подобно на всички други Елени преди нея, Хелън Хамилтън беше решила, че да бъде Юда за семейството си си струваше — стига те да оцелееха.

– Съжалявам, Клеър – каза тя, опитвайки се напразно да слее ума си с този на приятелката си и да я накара да разбере, без да казва нищо. – Но няма да се откажа от силите си.

— И това е окончателно — каза Мат, истински натъжен. – Тя никога повече няма да бъде нашата „Лени“, Клеър. Тя направи своя избор – властта пред нас.

Мат наклони глава през рамо и издаде нечовешки цвърчащ звук. Хелън го разпозна. Автомедонт си бе послужил с него, за да даде заповед на войниците си, когато атакува Хелън, Хектор и Клеър в гората пред трасето на едно състезание по бягане.

Мирмидонците реагираха на заповедта на Мат, като се дръпнаха назад и образуваха полукръг от своята страна на „стената“. Един от тях излезе напред и прибра тялото на Фаон, а втора група дойде напред и измете пясъка. Бяха бързи и сръчни като армия от мравки и след броени секунди ново полесражение бе разчистено в границите на импровизираната арена на брега.

В кръга беше внесен жертвен дар. Тиква.

– Какво става? – обърна се Хелън към Орион, докато спомените как готви с баща си, превръщайки тикви в палачинки, пай и ледени близалки, се трупаха в ума й.

– Това е един от нейните символи. Силата на Хеката покрива множество различни неща – прошепна Орион в отговор на недовършения й въпрос. – Порталите, кръстопътищата, границите, размените и сделките са важните от тях, което е причината тя да изпълнява ролята на съдия при двубоите – които са си един вид сделка, ако се замислиш. Но тя е също и богинята-магьосница. Нещо, свързано с Макбет и продаването на душата. Тиквата е един от нейните символи, защото тя е първата магьосница.

Хелън се взираше в тази глупава тиква, напълно убедена, че Богините на Съдбата се късат от смях. Обожаваше тикви. От всички спомени от многобройни животи, на които беше изложена напоследък, най-любими й бяха спомените, които си бе създала в Нантъкет. Джери й беше дал най-хубавия живот, който бе имала във всичките си многобройни съществувания. Дафна бе имала право, когато каза, че Хелън би трябвало да й благодари, задето я е накарала да си мисли, че Джери й е баща.

С един поглед към онази проклета тиква, тя разбра, че би заменила всичките ония свързани с Потомците глупости, всичките си удивителни сили, за още една вечер на бейзбол и сладолед с баща си. Само една вечер, в която Лукас да се отбие за малко паста, да се храни смутено пред твърде закрилнически настроения й баща, а после всички да гледат спорт и да спорят за политика като всички останали в Масачузетс. Но тази съвършена вечер никога нямаше да се случи.

Хелън никога повече нямаше да е обикновена ученичка.

С ярък проблясък странен оранжев огън избухна около границите на арената. Хеката не се появи отново, но присъствието й си личеше в жуженето на силата, която заобикаляше кръга. Тиквата изчезна. Огънят угасна. Предизвикателството беше отправено.

Хората в тълпата зад Хелън зашепнаха трескаво помежду си. Буреносни облаци се появиха от водата, а в далечината проблесна мълния. Зевс и Олимпийците се подредиха така, че да имат най-добрия изглед. Наслаждаваха се на това.

Хелън се опита да излезе на арената и откри, че не може. Проблясна оранжев огън. Всеки обикновен човек щеше да е обгорен от него, но Хелън просто отстъпи няколко крачки назад. Мат отиде на мястото си, на десет стъпки от чертата в пясъка в средата на разчистения овал. Измъкна от ножницата меча си – солидно, зловещо на вид оръжие, от което дишането на Хелън се ускори. Тя отново се опита да влезе в кръга, само за да открие невидима бариера, която я спираше. Хелън се опита да използва таланта си да създаде портал, за да влезе в ринга, но не се случи нищо. Ако искаше, Хеката можеше да попречи дори на един Създател на светове да пресече някоя граница. Хелън спря, за да обмисли това.

– Какво правиш, глупаче? – попита я Хектор с полунасмешлива нотка в гласа. Докато тя се бе отдавала на спомени за тиквени палачинки и бе размишлявала върху силата на Хеката, Лукас, Джейсън и Орион бяха заети да прикрепват доспехи върху тялото на Хектор част по част, в нещо, което й изглеждаше като някакъв ритуал.

– Какво искаш да кажеш с това, „какво правя“? – попита Хелън – смутена, както обикновено, когато Хектор се шегуваше с нея. – Той не иска да се бие с теб, каза, че иска само мен.

Хектор се засмя по-силно на мелодраматичния й тон.

– Няма да ми отмъкнеш славата, принцесо.

Наистина мразеше, когато той я наричаше така.

Не ме наричай...

– Той е твоят защитник, Хелън! – изсъска Лукас и тонът му не беше закачлив като на Хектор.

Хелън погледна Лукас. Страхът и безсилието в очите му я накараха да млъкне незабавно. Знаеше, че Лукас й е ядосан, задето не предаде Всесвят, когато Зевс го поиска. Искаше да му изкрещи, че има план, по дяволите, но, разбира се, не смееше да направи това.

– Ти даде клетва и за нас това не бяха просто думи – продължи Лукас. – Не можеш да излезеш на тази арена. Сега само Хектор може да посрещне този, който ти е отправил предизвикателство.

– Ч-чакайте – изрече Хелън със запъване; езикът й натежа в устата от страх, когато първата част от плана й се провали. – Мат каза, че не иска Хектор, иска само мен. Значи това е моята битка.

– Не, не е – каза Хектор сериозно. Всичките му непринудени шеги се бяха изпарили и Хелън чуваше у него единствено гласа на древен герой.

За миг тя видя Хектор, застанал на висока стена, да гледа как Ахил, полуобезумял от скръб заради смъртта на Патрокъл, шиба конете на колесницата си до кръв, докато призовава Хектор да се срещне с него в единоборство. Мат не изглеждаше като Ахил, но имаше същото присъствие, същата сила. Хелън не знаеше как се беше случило, но по някакъв начин Мат бе станал Ахил, Воинът.

– Това винаги е била моята битка – каза Хектор тихо.

– Не го прави – прошепна тя; гласът й изневери, когато си спомни какво се бе случило последния път.

– Не го прави! – отекна друг, много по-рязък глас.

Хелън се обърна и видя Анди да си пробива път през смутената тълпа. Лицето й бе шокирано, сякаш не можеше да повярва какво изрича и върши, но изглежда не можеше да се спре.

Анди си проправи път през суматохата и застана на сантиметри от Хектор, умолявайки го с очи:

– Не се бий с него.

– Изкушаващо – каза той, усмихвайки се надолу към прекрасното й и напълно объркано лице. – Но кой ще бъда, ако не го сторя? Няма да съм аз, това е сигурно. Знаеш, че трябва да направя това, Анди.

– Обичам те – изрече припряно тя, напълно ужасена, че изрича нещо толкова мекушаво пред огромна тълпа като тази.

– Е, крайно време е – отвърна Хектор саркастично.

За миг изглеждаше, сякаш Анди ще го удари с юмрук, затова Хектор постъпи благоразумно и я целуна. Когато най-накрая се отдръпна, го стори неохотно.

– Ще запазиш ли тази мисъл? – попита я той с уязвимо изражение. Анди кимна бавно и го пусна.

Хектор се обърна към Лукас, Джейсън и Орион, като протегна ръка за меча си. Лукас му го подаде с потъмняло от безсилие лице. Като прегърна братята си един по един, Хектор излезе на ринга сам.

Хелън отиде при Лукас, умолявайки с нисък глас:

– Нищо ли не можем да направим, за да спрем това? Мисли, Лукас.

– Нищо. Само един от тях може да излезе от този кръг жив – отвърна той гневно. – Надявам се, че знаеш какво правиш.

Не знаеше. Хелън нямаше представа дали планът й ще проработи. Единственото, което знаеше, беше че трябваше да се опита да промени нещата, и единственият й шанс беше да се държи близо до своя Щит, докато измисли какво да направи. Отстъпи назад, докато се облегна на Орион, за да се закрепи. Лукас преглътна тежко и извърна поглед.

– Наранен е – прошепна Орион в ухото й. – Мисли си, че избираш мен вместо него.

Хелън знаеше това. Знаеше също и че всяка секунда, в която се държи за Орион, наранява Лукас все повече и повече. Но точно в този момент не можеше да направи нищо по въпроса.

– Просто ми помогни да измисля начин да спася Хектор – прошепна Хелън в отговор.

– Не мога – отвърна Орион. Обви ръце около Хелън и стисна, повече за да успокои себе си, отколкото нея. Тя остана близо до него, надявайки се, че присъствието на Орион предпазва от Богините на Съдбата не само нея, а и Хектор.

– Този път може да е различно – каза тя, изпитвайки оптимизъм, докато гледаше как Хектор и Мат застават един срещу друг. Снижи глас до най-ниския шепот и притисна устни към ухото на Орион, за да е сигурна, че боговете не чуват: – Когато ти си наблизо, Богините на Съдбата не могат да го използват.

Орион кимна и когато се дръпна назад и погледна Хелън, в очите му имаше предпазлив оптимизъм.

Първите удари дойдоха толкова бързо, че Хелън едва ги видя. Макар че се беше била с Хектор много пъти, и макар той да я бе обучавал още от началото, тя все още не можеше да повярва, че толкова едър човек може да се движи толкова грациозно и толкова бързо.

Но този нов, зареден със свръхсили Мат бе също толкова бърз. Той парираше ослепителните удари на Хектор, въртеше сей запазваше равновесие, макар противникът му да се опитваше да използва по-едрото си телосложение, за да настъпва ида подсилва ъгъла на нападение. Вместо да бъде хванат като в капан под дъжда от насочените надолу удари на Хектор, Мат оставяше разстояние помежду им, без да губи опора върху пясъка.

Хелън почувства как Лукас, Орион и Джейсън едновременно си поеха рязко дъх, когато видяха Мат да се стрелва навътре и да пролива първата кръв.

– Хектор! – изпищя Ариадна.

Хектор отстъпи заднешком от Мат, като свали острието на меча си и докосна ребрата си. Когато отмести ръка, тя беше алена. Той погледна през арената към сестра си и баща си, които стояха заедно с Тантал. Бяха се обърнали против него.

В мига, щом Хектор я погледна, Ариадна изтича до периферията на кръга, почти танцувайки на пръсти по магически запечатания край, сякаш се опитваше да се хвърли вътре и да спре тази схватка. Хектор се усмихна на сестра си.

– Всичко е наред, Ари – каза той, прощавайки й. – Разбирам.

Хектор отново погледна мрачно Мат, вече давайки си сметка, че е срещнал равностоен противник. Не губеше никакво време, финтираше и се въртеше покрай Мат, нанасяйки разсичащ удар към петата му. От Ахилесовата пета на Мат обилно рукна кръв, но той не умря. Отдалечи се с куцукане от Хектор и зае позиция от другата страна на арената.

– Грешната пета, приятел – каза съчувствено Мат, докато раната се затваряше незабавно.

– Струваше си да пробвам – Хектор сви рамене, а после отново се хвърли в атака с безразсъдна невъздържаност.

Потомците се изцеряваха бързо, но на Мат му трябваха само секунди, докато кожата се запечата отново, сякаш нищо не се бе случило. След като видя това, Хектор разбра, че единственият му шанс да победи Мат е да намери единственото му слабо място. Мат трябваше да има такова. Трябваше да е поне отчасти смъртен, иначе Хеката нямаше да допусне той да участва в този двубой, но имаше много телесни части, от които да избира. Хектор пробва първо другата пета, но този път Мат се възстанови по-бързо.

— Отсечи му главата! – изкрещя Дафна, с очи, разширени от страх за Хектор сега, когато пробождането и на двете пети на Ахил не бе свършило работа.

— Сърцето му! Удари го в сърцето! — изкрещя Орион.

Веднага щом тези първи две идеи бяха предложени, Потомците до Хелън започнаха да подвикват предложения във вихрушка от гласове. Хектор продължаваше да се бие, като прободе сърцето и черния дроб на Мат и дори се опита да му отсече главата, но никое от тези неща не се оказа правилно. Мат усещаше нараняването, но се изцеряваше мигом, а през цялото време Хектор получаваше рана след рана и не оздравяваше толкова бързо. С всяка яростна размяна на удари Хектор бе този, който отслабваше.

Боговете наблюдаваха с възхитено изражение. Ясно беше, че от повече от три хиляди години насам не са виждали по-добра битка от тази. Поглъщаха жадно всяка минута от болката на Хектор и Мат, сякаш ликуваха след тъчдаун във футболен мач. За тях това беше спорт.

Неспособна да понесе да гледа кръвожадните богове, Хелън хвърли поглед към Лукас за утеха. Той дори вече не гледаше двубоя. Гледаше безизразно към пясъка, блъскайки ума си да се досети за онази част от тялото, която Мат би избрал за свое единствено слабо място. Тя го виждаше как си говори сам, трескаво опитващ се да намери начин да разбере. Стори й се, че чу Лукас да си повтаря думата „пета“ отново и отново.

Лукас повдигна глава и погледна Хелън в очите със светнало от надежда лице.

Беше го проумял.

В същия този миг Хелън и Лукас чуха Хектор да крещи. Главите им рязко се завъртяха навреме да видят как Хектор рухва на колене. Мечът на Мат беше забит в гърдите му чак до дръжката.

Множество гласове изпищяха едновременно и телата от двете страни на кръга на арената се устремиха към невидимата барикада като вълна, докато любящи членове от двете фракции се опитваха да се втурнат на арената и да се притекат на помощ на Хектор. Но магията на полесражението пречеше на когото и да било да се намеси.

Мат стоеше над Хектор с треперещи устни и разкаяно прегърбени рамене. Почти обезумяла, Ариадна крещеше ужасни обиди на Мат, докато Клеър се опитваше да я удържи.

Хектор падна на хълбок, все още стиснал плътното острие, което го беше пронизало право в сърцето. Удари се в земята и главата му се извърна нагоре, с очи, взиращи се право към обвитото в облаци слънце. Пое си мъчително дъх, после още един, а след това не вдиша повече. Устата му сякаш се усмихна на небето, но очите му, които винаги бяха толкова пламенни и пълни с живот, пресъхнаха.

Хектор беше мъртъв.


14


Взряна в тялото на Хектор, което лежеше на пясъка, Хелън не можа да не си помисли:

Избрах го за свой защитник, защото не можех да понеса там да лежи Лукас или Орион. Аз съм виновна.

– Предизвикателство! – изкрещя Лукас и плътният му глас прониза суматохата.

Боговете се оттеглиха в плътна групичка да се посъветват.

– Как е възможно това? – попита Посейдон. – Мисля, казахте, че Лицето го е отвела в своя свят.

– Отведе го – отговори Хермес отбранително. – Сигурно не го е направила...

– Чакайте – Зевс вдигна ръка да ги накара да замълчат, преди Хермес да успее да довърши. – Хеката тепърва трябва да реши.

Лукас стигна периферията на арената и влезе с решителни крачки в кръга, без да бъде спрян от бариерата, задържала всички други отвън. Каквато и стара магия да служеше за проверка на пригодността на човек, отправящ предизвикателство, тя беше приела Лукас. Боговете си размениха объркани погледи.

Хелън последва замаяно Лукас без да я е грижа за реакцията на боговете. Знаеше защо за Лукас бе възможно да влезе в кръга. Просто не знаеше защо би искал да го направи. Нямаше никаква логика. Мат беше убил застъпника й и сега от него се очакваше да я предизвика.

– Лукас, какво правиш? – попита тя; от страх дишането й се ускори. Той не отговори, дори не показа, че я е чул.

– Лукас е заместник на Хектор, Хелън. Негово право е да предизвика Мат, преди Мат да предизвика теб. – Гласът на Джейсън пресекваше. Хелън го погледна. По лицето му обилно се лееха сълзи за брат му. Тя сграбчи ръката му и я стисна.

– Мога ли да ги спра? – прошепна тя.

– Не. Това означава да си втори по важност след един застъпник.

Хелън знаеше, че е глупаво от нейна страна да не е осъзнавала това, но действително никога не й беше хрумвало, че, преди всичко, някой може да победи Хектор. И предполагаше, че ако това станеше, на нея се пада да се бие сама. Погледна умолително Орион и той сви безпомощно рамене.

Вътре в кръга Лукас се бе навел над тялото на Хектор. Мат се отдръпна почтително назад, докато Лукас затваряше очите на мъртвия си брат. Хелън чу как Палас и Ариадна плачат от другата страна на арената. Тя също плачеше, но по-важна за нея от собствената й скръб беше вината, която виждаше в Лукас.

– Още една секунда – прошепна Лукас на тялото на Хектор. От него неочаквано се изтръгна ридание, сякаш избягало без негово позволение. Груб и гневен звук.

Лукас вдигна Хектор и го отнесе при Орион и Джейсън, които чакаха досами бариерата. Докато той предаваше тялото на Хектор, Анди си проби със сила път в плътния кръг, който очакваше да приеме падналия герой.

Събуди се! – заповяда Анди с онази пленяваща нотка в гласа, която караше нервните окончания да се изопнат, готови да се подчинят. Той не помръдна. Бузите й се обляха в ярка червенина, когато съсредоточи всяка частичка от силата си.

– Казах, събуди се! – повтори тя, като го сграбчи за раменете и го разтърси.

Гласът й на морска сирена отекна през дюните и водата. Пясък и пръски морска пяна подскочиха във въздуха, сякаш се опитваха да избягат от нея. Но Хектор все така не помръдваше. Когато Анди започна да крещи и да го нарича с всевъзможни обидни имена, задето я е изоставил, Кастор беше този, който най-сетне влезе в кръга и я извлече от тялото на Хектор.

– Достатъчно! Той е мъртъв и дори ти не можеш да го събудиш – каза Кастор, опитвайки се да я накара да го чуе. Тя нямаше силата на Потомка, но му се възпротиви за миг, преди да рухне.

Ноел се появи, за да я прегърне, докато плачеше. Но макар да утешаваше Анди, очите й бяха приковани върху Лукас, който тепърва трябваше да се бие. Той бе пъхнал ръка в десния си джоб, пръстите му нервно опипваха нещо, което държеше там.

– Лък и стрела – извика Лукас на Джейсън.

Удивен шепот се надигна сред зяпачите. Неколцина от боговете се разсмяха.

– Този не ни разочарова — каза Аполон развълнувано на богинята в доспехи. Хелън предположи, че тя е Атина. – Точно като миналия път е.

– Точно това ме безпокои — рязко отвърна Атина на Аполон. Проницателните й очи бяха насочени към Лукас.

– Защо той не избра меч? – Хелън попита Орион, пренебрегвайки боговете, докато се обзалагаха.

– Нямам представа – отговори Орион.

– Добре... колко стрели получава той?

– Само една.

Хелън рязко завъртя глава и се взря в Лукас, докато той стоеше спокойно в кръга.

– Тогава защо би избрал това оръжие? Няма никаква логика – настоя тя. Озадаченият поглед на Орион задълбочи страха й.

– Хайде, Люк – Джейсън вдигна ръце в жест на раздразнение, сякаш не знаеше какво очаква Лукас от него.

– Лък и стрела – повтори отчетливо Лукас.

Поруменял от гняв заради привидно самоубийствения избор на Лукас, Джейсън взе лък и една-единствена стрела от сандъка с оръжия, който чакаше в края на полесражението. Опъна лъка и се взря в дръжката на стрелата, за да ги провери, а после ги занесе на Лукас.

– Дори не носиш броня – каза му Джейсън с нисък рязък тон. – Да се самоубиеш ли се опитваш?

Веднага щом чу Джейсън да казва това, Хелън осъзна, че не беше взела предвид тази възможност. Ами ако на Лукас толкова му беше омръзнало от всичко, че искаше да умре?

Лукас взе оръжията си без да отговори на Джейсън и се отдалечи от периферията на ринга. Не се опита да каже нещо на баща си или майка си. Не прегърна Джейсън, нито произнесе прощална реч за това какво прави и защо. Дори не погледна Хелън, нито се опита да й даде да разбере, че всичко с него ще е наред. Просто взе оръжието си и се изправи срещу Мат, давайки знак, че е готов.

Но Хелън не беше.

– Почакай – каза тя; гласът й прозвуча глух и изострен от страх. – Не искаш наистина да умреш, нали? – попита тя трескаво. Когато погледна към гърдите му, всичко, което видя, беше безчувствена, безжизнена маса от равни части скръб и примирение. Изглеждаше й, сякаш на него не му пука особено дали ще загине, или не. И това бе именно нещото, което можеше да го убие.

Тя затича към невидимата бариера около арената, изпращайки оранжев огън, който премина през повърхността на куполообразната бариера. Дори и да можеше да намери начин да я пробие, знаеше, че е твърде късно.

Всичко се случи сякаш на забавен кадър. Лукас вдигна лъка си, а Мат – меча си, преди Хелън да успее да изкрещи. Когато тя се хвърли към бариерата и бе принудена да спре за втори път, Мат се устреми напред. И двете му длани бяха обвити около ефеса на меча му, а ръцете му – вдигнати над едното рамо, вдигнал високо острието, за да посече Лукас с един мощен удар. Лукас пусна стрелата си.

Мат спря рязко, с шокирано изражение. Стрелата стърчеше от лявата му ръка.

От долната заоблена като пета част на лявата му ръка.

Мат пусна меча си, а Лукас свали лъка. Взирайки се в ръката си за миг, Мат се усмихна и кимна.

– Не биваше да казвам това — отбеляза Мат, вдигайки поглед към Лукас, докато краката му се подгъваха и отслабваха. – Не биваше да казвам на Хектор думата пета. Трябваше да знам, че ще се досетиш.

Лукас пусна лъка си и пресрещна Мат, докато падаше, за да смекчи падането му. Почтително положи победения си враг на пясъка.

– Тя е твърде могъща – прошепна Мат, докато животът му гаснеше.

– Ще бъда там, за да я уравновесявам – обеща Лукас.

– По-лошо от Олимп – каза Мат с отслабващ глас. – Те поне бяха дванайсет.

– Ние не искаме да управляваме, Мат – каза му Лукас тихо, но напразно.

Мат вече бе мъртъв.

Лукас затвори очите му, точно както беше затворил тези на Хектор няколко минути по-рано. За миг единственият звук беше плачът на Ариадна. Тъмни сенки се простряха от Лукас като черна мъгла и Хелън чу ахвания навсякъде около себе си, докато тълпата изплашено шепнеше думите Повелител на сенките. Той се изправи и посочи с пръст Хелън.

– Не ме следвай – нареди.

Тъмнината се надипли около него като плащ и го скри. Преди Хелън изобщо да успее да схване казаното от него, Лукас се устреми в небето и изчезна.

Лукас се издигна нагоре в кипящите буреносни облаци, скрит в наметалото си от сенки. Познаваше Хелън достатъчно добре, за да знае, че като й заповяда да не го следва, я беше направил твърдо решена да стори точно това. Идеше му да се нарита. Би заложил единия си крак, че Хелън също притежава таланта на Повелител на сенките и може да вижда през тъмнината, но беше почти сигурен, че още не се е научила да го използва. Това беше единственото предимство на Лукас и когато се обърна назад и се увери, че Хелън не го следва, той се насочи право към къщата й.

От въздуха можеше да види, че къщата е чудодейно невредима, макар че вече от дни никой не се бе прибирал у дома. Синият насмолен брезент още покриваше прозореца на спалнята й от онзи път, когато Хелън без да иска беше хвърлила камък през него. Лукас се шмугна под брезента и влетя в стаята й.

Тя беше студена и празна и уханието на Хелън навсякъде наоколо му причини болка.

Отиде право при леглото й, все още измачкано и мръсно от онзи път, когато Орион и Хелън се бяха появили върху него, излизайки от Подземния свят – като при това се приземиха върху Лукас. Хвърляйки чаршафите и завивките на пода, той легна върху голия дюшек.

Пъхвайки ръка в десния преден джоб на джинсите си, измъкна последния от трите обола, които беше отмъкнал от „Гети“, и го пъхна под езика си.

Затвори очи и ги отвори отново.

– Знаеш ли, преследването на любим човек до Подземния свят никога не свършва добре, приятелю – въздъхна Морфей.

Лукас се надигна и седна до Бога на сънищата, извади обола изпод езика си и му го предложи.

– Моля те – примоли се той, подавайки заплащането на бога. – Моля те, пусни ме поне да говоря с Хадес.

– О, толкова си благороден – изпухтя Морфей, като удари с юмрук една от копринените си възглавници, за да покаже точно колко е подразнен. – Наистина ли си обмислил това? Мислиш ли, че Хелън би искала да го направиш?

– Разбира се, че не. Но това решение не го взима Хелън и да, премислил съм го – каза Лукас спокойно. – За мен там горе вече няма нищо.

Не разиграваше сцена на самосъжаление – това бе простата истина. След като Лукас беше отказал да я целуне във Всесвят, Хелън бе дала ясно да се разбере, че е избрала Орион, веднага щом се върнаха обратно на Земята. Тя не можеше да свали ръце от него и Лукас можеше да вини само себе си. Надали можеше чистосърдечно да очаква Хелън да му се врече във вярност, щом отказваше дори да я целуне. Винаги бе знаел, че Орион може да даде на Хелън онова, от което тя има нужда, и сега просто улесняваше нещата за нея и същевременно правеше себе си полезен.

Анди наистина обичаше Хектор. Всички обичаха Хектор. Сега Лукас бе излишен товар, Любовникът, на когото не бе позволено да обича. Тогава защо да не направи нещо добро с живота си?

– Просто искам да говоря с него – повтори Лукас.

– Добре – каза Морфей неохотно, като взе монетата му и се надигна от огромното си легло. – Ще те заведа при дървото.

Морфей поведе Лукас през множеството стаи на своя дворец на сънищата. Докато минаваха, невъзможно издължените, слаби, елфоподобни хора, които танцуваха в сияещите кръгове от гъби и преследваха ярките, дъгоцветни мехурчета, сякаш зовящи „последвай ме“, спряха да лудуват, за да се вгледат в тях.

Лукас можеше да ги чуе как ахват, докато минаваше. Стори му се, че чу неколцина да прошепват: „Ръката на Мрака“, но не можеше да е сигурен.

Отвън пред двореца прекосиха равнината, която граничеше с владенията на Хадес, и спряха в периферията на земята на Морфей. И двамата постояха за миг, загледани в дървото на кошмарите.

Беше толкова голямо, че сякаш заемаше цели акри по протежение на границата между страната на сънищата и земята на мъртвите. Назъбените клони се разпериха, сякаш са милион пръсти от кост, които посягаха нагоре и се опитваха да издращят самата чернота от нощното небе.

– Застани под клоните – поде Морфей.

– И не поглеждай нагоре – довърши Лукас вместо него, спомняйки си последното си идване при дървото.

– Опитай се да не си навлечеш проклятие или захвърляне в Тартар, или някоя друга подобна ужасия, става ли? – каза Морфей с истинска нежност.

– Благодаря ти, Морфей – отвърна Лукас искрено. – Длъжник съм ти.

– И двамата с Хелън – Морфей махна лениво с ръка. Обърна се и си тръгна, избледнявайки в размазаното петно на дразнещите окото светлини.

Лукас можеше да чуе как кошмарите се движат из клоните. Затаи дъх, когато чувство на лекота премина като тръпка през него. Застави се да мине под клоните; краката му замаршируваха напред със сковани малки крачки.

Изпита студен страх, в отговор на кошмарите, които не го заплашваха по обичайния начин. Дървото знаеше, че той не се страхува от умирането или болката, както се беше страхувал последния път, когато стоеше под тези клони. Онези неща вече не бяха това, от което се страхуваше истински. Този път, вместо нокти и зъби, стържещи по кората, Лукас чуваше познати гласове да шепнат над него.

Чу Мат. Чу Хектор. Чу леля си Пандора. Чу как Хелън стене: „Кървя“, отново и отново. Гласовете и силуетите на всички хора, които бе обичал и изгубил, висяха над него в клоните на дървото на кошмарите.

Изненада се, че излъчването и тонът на гласа на Мат са му толкова познати след едва няколко кратки месеца приятелство. Но пък те бяха делили нещо много повече от маси за обяд и задачи за домашно. Бяха споделили последния миг от живота на Мат и тъй като Лукас беше този, който го отне, щеше да носи част от Мат със себе си завинаги.

– Хадес? – повика го Лукас, заставяйки се да надвика звука от кошмара, в който Хелън плачеше. – Моля те, просто ме изслушай!

Кошмарите замлъкнаха и изчезнаха. Лукас вдигна поглед и видя как Хадес върви към него. Спря от своята страна на границата. Това беше първият път, в който изобщо виждаше повелителя на мъртвите, и въпреки това когато Хадес смъкна Шлема на Мрака и разкри лицето на Орион, Лукас не се изненада. Вече се бе досетил за връзката между Хадес и Орион.

Това, което не очакваше, беше да види Хадес, обвит в сенки, точно като сенките, които Лукас създаваше. Докато се взираше, Хадес пъхна под мишница шлема, който го правеше невидим. Мога да ставам невидим, помисли си Лукас.

Нещо прещрака в ума му. Беше толкова иронично, че му идваше да изкрещи.

– Здравей, сине – каза Хадес меко, потвърждавайки подозрението на Лукас.

– Как? – попита Лукас, макар да не беше сигурен, че иска да знае. – Майка ми ли...?

– Не – заяви Хадес твърдо. – Имах дете с една жена от Тиванската династия преди много стотици години. – Той замълча за миг, докато през лицето му премина разкаяно изражение, въпреки че това се беше случило толкова отдавна. – Кръвта на един бог не се разрежда – ние сме безсмъртни и такива са и нашите... ами, предполагам, че би могъл да ги наречеш нашите „гени“. Ти си мой и на Аполон, но виждам у теб повече от себе си, отколкото от него.

– Можеш ли да се стоплиш с мисъл?

– Не. Тази отличителна черта ти е от Аполон. Можеш да издържиш на всяка топлина, освен тази на Хелън. Тя може да стане по-гореща дори от слънцето.

– Забелязах – каза Лукас с лек печален смях.

– Но по-голямата част от талантите си ги имаш от мен. Сигурен съм, че намираш всичко това за обезпокоително.

– Ни най-малко – отвърна Лукас. – Всъщност улеснява положението. Сякаш така е трябвало да бъде.

– Върви си у дома, сине – каза Хадес мило. – Отсъствието ти предизвиква смут там, където той е най-ненужен.

– Как може някой да знае, че отсъствам? – попита Лукас, объркан. – Мислех, че в Подземния свят времето спира.

– Спира, освен ако не си с Морфей или с мен, в който случай времето минава както на Земята. Трябва да живеем във времето, за да въздействаме на животите.

Лукас премисли бързо това и кимна:

– Или ще бъдете впримчени в един вечен момент – и никой няма да открие когото и да е от двама ви.

– Много добре – каза Хадес замислено. – Дори Хелън не забеляза това, а тя е много умна. – Усмихна се на Лукас, сякаш беше доволен от него, преди да продължи: – Зная, че скърбиш за братовчед си, но не позволявам на хората да заменят себе си срещу починали любими близки. Сторя ли го, това би стоварило твърде много вина върху онези, които биха предпочели да живеят, вместо да се пожертват за мъртвите. Това ще навреди на повече хора от тези, на които ще помогне.

Той дори звучеше като Орион, само дето маниерът му на говорене беше малко по-официален. И двамата хранеха съчувствие към другите, което Лукас уважаваше.

– Това е напълно логично – призна Лукас. – И мисля, че си абсолютно прав. Но не съм дошъл тук, за да се разменя с Хектор. Дойдох тук, за да се сменя с теб.

– С мен? – повтори Хадес, изненадан за първи път от – предположи Лукас – цели хилядолетия.

– Знам, че не си избрал да бъдеш господар на мъртвите. Било ти е натрапено. Знам какво е чувството. Чувствам се, сякаш Богините на Съдбата се опитват да ме вкарат насила в ролята на Посейдон. Но аз ще отхвърля тази съдба чрез собствената си свободна воля в полза на друга.

Лукас пристъпи през границата и влезе в земята на Хадес, знаейки, че ако успее, може да не я напусне никога повече.

– Съживи Хектор и аз ще заема твоето място в Подземния свят за остатъка от вечността.

Хелън се взираше нагоре към Лукас, с лекота виждайки вътре в неговия облак от сенки. Знаеше, че може да го последва, но ако го стореше, щеше да е принудена да остави всички други незащитени. Орион и Джейсън бяха могъщи бойци, Дафна беше истинско чудовище, а Хелън бе наясно с достатъчно неща, за да подценява уменията на Кастор, но на страната на боговете имаше двайсет пъти повече бойци, отколкото на нейната. Почти всички от Римската династия и половината Атинска се бяха присъединили към нея и Орион, но това все още не беше достатъчно, за да победят и Стоте братовчеди, и мирмидонците. Хелън знаеше, че ако си тръгне, нейната страна няма да има шанс.

– Искаме да отдадем почит на мъртъвците си – провикна се Кастор през арената, чийто пясък още беше покрит с петна от кръвта на Хектор... и на Мат.

Хелън почувства как очите й се наливат със сълзи, а гърдите й се стоплят от надигащи се ридания. Двама души, които бе обичала силно, бяха мъртви. Не това беше планирала.

Докато боговете се съвещаваха с предводителите на простосмъртната си армия, решителността й се затвърди и смрази готовите да потекат сълзи. Знаеше, че ако си позволи да се поддаде на скръбта, няма да бъде от полза на никого. Нека Анди плаче за Хектор, нека Ариадна плаче за Мат. Хелън вече не разполагаше с лукса да скърби.

– Не можем да ви откажем правото да подготвите мъртъвците си за погребение – извика в отговор Тантал на Кастор. Емоциите им осветяваха телата им отвътре като мечове, които някой остри върху скали. – Но защитникът на Тиранина е изчезнал. – Тантал продължи с престорено невинен тон: – Как можете да докажете, че не е избягал, защото е получил смъртоносна рана от нашия застъпник?

– Нелепо! – изкрещя Орион. – Мат дори не докосна Лукас. Всички видяхме дуела.

Хелън се извърна рязко и погледна майка си.

– Какво става? – попита шепнешком.

– В опасност си – отвърна Дафна рязко, но нямаше шанс да обясни по-подробно, преди Тантал да продължи:

– Защитникът на Тиранина не е тук, за да докаже, че е невредим – Тантал мрачно поклати глава. – Представете живия си застъпник или предайте Тиранина.

– И кой ще ни застави да сторим това? – провикна се Орион в отговор. – Боговете не могат да се бият с нас.

– Моята армия ще го стори – отвърна Тантал спокойно.

Орион и антуражът му от предани членове на Атинската династия връхлетяха като рояк, струпвайки се между Хелън и батальона на Стоте братовчеди, които сякаш се материализираха от нищото около Тантал.

– Тиванската династия отива твърде далече! – изсъска някакъв роднина на Орион, когото Хелън не познаваше.

– Отново Тантал иска да заличи всяка друга Династия, започвайки с Атрей и Атина – каза друг, още по-дръзко. – А когато сме мъртви, боговете ще му позволят да ограби нашите Династии. Отново.

Хелън почувства нечия ръка на рамото си и хвърли поглед, за да види, че майка й я дърпа назад в редиците. Внезапно й се стори, че брегът е пълен със стотици мъже. Откъде се бяха взели всичките? – зачуди се замаяно Хелън.

– Застани зад тях – каза Дафна на Хелън с нисък глас. Поток въоръжени римляни сякаш се устреми напред, за да застане при атиняните на страната на Орион. – Назад, назад! – изръмжа Дафна в ухото на Хелън, докато влачеше дъщеря си далече от предните линии.

Бесният наплив от мъже в доспехи събори Хелън на земята. Дафна се изправи над дъщеря си с ръце, върху които припукваха мълнии. Сухият, застоял мирис на изгорял озон полъхваше навсякъде около нея, а лютивият пламък накара надигащата се вълна от войници около тях да се отдръпне, докато Дафна помагаше на Хелън да се изправи на крака.

– Кастор! – извика отчаяно Дафна, търсейки познато лице из тълпите трупащи се войници. – Подслон за Наследницата на Атрей!

Хелън обви ръце около обезумялата си майка и се извиси във въздуха, отнасяйки и двете далече от опасността на готовата да ги стъпче армия.

– Можеш да ме носиш? – попита Дафна, удивена. – Аякс не можеше да ме носи, когато летеше. – Усмихна се, изпитвайки тръпка на вълнение от усещането за летене, въпреки отчаяната ситуация.

– Баща ми е можел да лети? – попита Хелън, любопитна, че никой не й беше споменал това преди.

– О, да, можеше да лети.

Гласът на Дафна звънна нестройно в ухото на Хелън.

Баща ми може да лети? – попита Хелън отново, като направи така, че да се издигнат по-високо над струпващите се армии на брега.

– Да – повтори Дафна, все още смеейки се на въодушевяващото усещане за безтегловност, което Хелън й даваше.

Хелън се присви при лъжата и усмивката на Дафна посърна.

– Сега си Търсач на истината, нали? – попита Дафна примирено, сякаш знаеше, че вече е загубила.

– Да – прошепна Хелън.

Меката като памук среда на нов облак лъхна с лека мъгла бузите на прегръщащите се майка и дъщеря. Пъстра слънчева светлина, нашарена от сенки, си проправи път през гъстите буреносни облаци, които Зевс бе призовал, и накара росата в еднаквите руси коси на Хелън и Дафна да се разтрой на мънички дъги. Два чифта кехлибарени очи се впиха едни в други, но синята мълния в белязания десен ирис на Хелън заискри, когато тя проговори.

– Аякс мой баща ли е? – попита Хелън с опасно монотонен глас, вече знаейки отговора – той беше точно пред нея вече от седмица, но едва сега беше сглобила парчетата в ума си.

Аякс изглеждаше като Хектор – те бяха един и същи герой в голямата пиеса на Богините на Съдбата, разделени от едно поколение. А Орион беше казал на Хелън, че главните герои от Троя биват заместени с ново бебе, когато умрат. Хектор беше заменил Аякс, когато Аякс бе умрял. Но Хектор беше с една година по-възрастен от Хелън, значи Аякс трябваше да е бил мъртъв от година, преди Хелън да бъде зачената.

– Отговори ми – каза заплашително Хелън; имаше нужда да го чуе от Дафна.

– Не – отвърна Дафна, с глух глас. – Баща ти е Джери.

Хелън се зачуди дали ако пусне майка си от тази височина, тя ще оцелее? Дафна погледна надолу, сякаш знаеше какво си мисли Хелън. Дишането й се ускори от паника.

– Затова ли го упояваше? За да му попречиш да се събуди и да ми каже истината?

– Нямаше да ти отнеме дълго време да се досетиш, че съм те излъгала, ако говориш с него. Знаех, че не е трайно решение, но ми трябваха само още няколко дни – отговори Дафна без нотка на извинение в гласа.

Носеха се напосоки по вятъра в продължение на няколко мига. Думите на Дафна се надбягваха в ума на Хелън, сякаш бяха твърде големи и твърде ужасни, за да спрат и да се уталожат някъде.

– Кажи ми защо не бива да те убия. – Гласът на Хелън бе напълно овладян.

– Защото не убих Джери, а можех – отвърна Дафна веднага. – Длъжница си ми за това.

– Защо? – Гласът на Хелън й изневери и те се устремиха в небето. – Защо излъга?

– Хелън... сега трябва да слезем – каза Дафна нервно, като се вкопчи по-плътно в Хелън. – Не ти е от полза да ме убиеш. Мисли ясно.

– Мисля ясно. Никога не си правила нищо, освен да ме нараняваш. Защо ми е да те оставя да живееш?

– Аз ти изпратих Орион.

– И защо направи това? – попита Хелън подозрително. – Сигурна съм, че си имала причина, която е обслужвала твоите цели, а не моите.

Дафна отвори уста да отговори и я затвори отново.

– Да не би току-що да си спомни, че вече не можеш да ме лъжеш и да реши да си държиш езика? – изпухтя Хелън.

– Точно така – отвърна Дафна с твърд поглед. – А ако наистина искаш отговори от мен, ще трябва да се приземиш. Ако ме убиеш сега, никога няма да узнаеш. Няма да кажа и дума повече, докато не ме върнеш в къщата на Кастор.

– Добре – каза Хелън, със стиснати от омраза устни. – Но не си мисли, че си в по-голяма безопасност на земята, отколкото тук горе.

Хелън ги поведе с неудобно бързо темпо към къщата на семейство Делос и почувства как Дафна се гърчи в ръцете й от страх. Когато още бяха на двайсет фута във въздуха, Хелън пусна Дафна и я остави да се стовари с трясък на моравата. Докато гледаше как майка й се претърколва на едното си рамо, за да не си счупи някой крак, Хелън осъзна, че се бе приземила точно на същото място първия път, когато Лукас я заведе да летят.

Лукас. Който не й беше братовчед. Всичко, през което бяха минали заедно, начинът, по който се бяха измъчвали и се бяха отблъсквали взаимно, се основаваше на една лъжа.

Хелън се стовари в тревата само на сантиметри от Дафна, като остави голяма бразда в задния двор на Ноел и обсипа Дафна с дъжд от пръст. Беше изпитвала такава омраза само към едно-единствено друго същество и го бе изпратила в Тартар. Докато Дафна се мъчеше да стане от неравната земя, опитвайки се да се махне от побеснялата си дъщеря, Хелън я сграбчи за края на якето й и я дръпна да се изправи, сякаш боравеше с кукла, а после я метна върху по-равен терен.

– Започвай да говориш – заповяда Хелън, докато вървеше бавно към майка си, която се мъчеше да се отдалечи от нея, придвижвайки се на ръце и колене. – Искам да знам всичко.

– Хелън! – извика Кастор и секунда по-късно я държеше за ръцете и се опитваше да я дръпне назад. – Какво се е случило? – попита той, задъхан от усилието да я овладее.

Хелън можеше лесно да надвие Кастор, но още докато обмисляше да направи точно това, той проговори в ухото й.

– Не си струва – каза той със съчувствен тон. – Каквото и да ти е направила, не си заслужава. Те искат да направим именно това, Хелън. Искат да се избием помежду си и тогава всичките им проблеми са решени. Помни това.

Тя наистина помнеше. Беше се случило в няколко от животите, които можеше да си припомни. Най-ужасните примери горяха най-ярко.

Помнеше когато Артур, защитникът на боговете, се бе сражавал с племенника си Мордред, защитникът на Авалон. Двама велики мъже се раниха смъртоносно един друг и двамата загинаха в една и съща битка. Авалон се разтвори в мъглите, а Камелот рухна, изгасявайки двете най-ярки светлини в една епоха на мрак. Единствените победители от тази битка бяха боговете.

Хелън се отпусна и кимна, за да даде на Кастор да разбере, че нямаше да убие майка си. Той я пусна и тя се обърна, за да види, че Ноел се е присъединила към съпруга си.

– Какво става? – попита Ноел, като погледна опустошения двор. – Моля те. Влез вътре и се успокой.

– Тя излъга. Не съм дъщеря на Аякс. А на Джери – каза Хелън с механичен глас. – Лукас и аз не сме братовчеди.

– Как така? – попита Ноел. Тя и Кастор си размениха объркани погледи. – Лукас я чу да казва...

– Че всички сме семейство – прекъсна я Хелън, проумявайки как го беше направила Дафна. – Точно това каза, дума по дума, пред Лукас. И технически е права. Всички богове имат родствена връзка, значи и ние също сме роднини – далечни. – Тя млъкна и преглътна, за да смекчи усещането за задушаване в гърлото си. – Аз съм тази, която каза на Лукас, че съм дъщеря на Аякс, когато с него бяхме насаме, а не тя.

Хелън направи пауза, спомняйки си как едва не се беше отдала на Лукас в оранжерията, точно преди да му каже голямата лъжа на майка си. Спомни си как Лукас я беше целувал, сякаш можеше да я вдиша през кожата си. Как беше дърпал дрехите й, докато я насочваше толкова внимателно надолу към земята. Все още можеше да го почувства, да види формата на едрите му рамене над нея и знаеше, че моментът, когато го бе отблъснала от себе си, беше моментът, решил целия й живот.

Лукас. Домът й. Имението, за което бе платила милион пъти, но в което още не беше живяла.

На нея и Лукас им беше предопределено да бъдат заедно. Трябваше да са заедно тази нощ, но вместо това тя беше отблъснала най-големия дар в живота си заради майка си. Омразата я порази като спазъм и Хелън се зарея някъде между гаденето и болката.

– Вярвах го, затова Лукас чу истината, въпреки че това е лъжа. – тя довърши с нисък глас, опитвайки се да овладее почти физическата нужда да удари майка си с юмрук.

– Баща ми някога ми причиняваше това – призна Кастор, сякаш разбираше какво чувства Хелън. – Караше ме да повярвам на някоя лъжа, после ме изпращаше да кажа на Тантал, така че всичко, което брат ми чуваше, беше истината – истината, както я разбирах аз. Това е единственият начин да заблудиш един Търсач на истината. Да направиш хората, които ти имат най-голямо доверие, на глупаци.

– Аякс ми каза, че Парис имал навика да прави това с всички ви, за да избегне таланта на Тантал – прошепна Дафна. – Откъде мислиш, че взех идеята? – Тя и Кастор се спогледаха, припомняйки си нещо, което явно и двамата помнеха.

– Е, свършиха ти будалите, майко – каза Хелън язвително. – Ставай.

– Хелън – каза Кастор, опитвайки се да й напомни да запази спокойствие. Хелън не му обърна внимание и задържа растящата си ярост съсредоточена върху майка си.

– Стани и ми кажи защо ми причини това.

Дафна вдигна поглед към нея, но преди Хелън да успее да получи отговор, всички чуха суматоха и раздвижване, които идваха от вътрешността на къщата на Делос – ахвания и викове.

– Всички, влизайте тук вътре! – изкрещя Джейсън към тях. – Той е жив! Хектор е жив!

– Не може да бъде – каза Дафна, като скочи. Всички изтичаха вътре.

Хектор беше положен върху кухненската маса, доспехите и по-голямата част от дрехите му бяха свалени. Около него имаше купи с окървавена вода, а до него лежеше гъба, покрита с червени петна. Джейсън вече беше започнал да почиства брат си в подготовка за погребалната клада. Но Хектор определено не беше мъртъв. Вече не.

Беше блед и отпаднал от загубата на кръв. Устните му бяха сини, а ръцете му се тресяха ужасно, когато се надигна до седнало положение и се вкопчи в раменете на Джейсън, опитвайки се да заговори. Нещо издрънча по зъбите му и като направи гримаса, той изплю златна монета. Оболът, който баща му беше сложил под езика му, за да плати на Лодкаря. Хектор си даде един миг, за да се взре в яркия диск в ръката си, съзерцавайки това, което при Потомците беше еквивалентът на собствения му надгробен камък.

– Е, това се казва изненада – промърмори той. Даде обола на Анди. – За по-късно – каза й дрезгаво, със слаб глас.

– Много, много по-късно. Не го прави пак – сгълча го тя; радостта разкрасяваше подпухналото й, покрито със следи от сълзи лице.

– Правилно.

Цялото тяло на Хектор внезапно потрепери, докато се опитваше да остане седнал.

– Трябва му кръв – каза Джейсън, разтревожен, докато подкрепяше брат си и го слагаше да легне отново на масата. Джейсън повдигна длани и те засияха. Постави ръце над Хектор и започна да го изцелява, но Хектор го спря.

– Чакай, Джейс – каза Хектор с глас, съвсем малко по-висок от шепот. – Още не ме пращай в безсъзнание. Къде е Хелън?

– Тук съм – Хелън пристъпи напред от мястото си зад Ноел, за да може Хектор да я види. – Какво има?

– Иди в Подземния свят. Сега. Опитай се да разубедиш Хадес – каза той; слабият му глас стана настойчив.

– За кое? – попита тя.

– За размяната. Не позволявай Люк да остане там долу заради мен – той сграбчи ръката й и я разтърси, сякаш за да я събуди. – Люк е разменил себе си.

– Невъзможно! – изпищя Дафна, стряскайки всички с ожесточеността си. – Хадес не позволява на хората да се разменят един за друг. Опитвах дузина пъти.

– Люк не се е разменил с мен – изрече задавено Хектор. Очите му се завъртяха в орбитите от усилието да остане в съзнание.

– Шттт, недей – Ноел пристъпи напред да положи успокояващо ръка върху рамото на Хектор. – Джейсън. Изпрати го в безсъзнание, преди да се убие отново.

– Разменил се е с Хадес – каза Хектор, говорейки едновременно с Ноел. Дръпна Хелън за ръката, докато лицето й вече беше само на сантиметри от неговото. – Лукас е заел мястото на Хадес като повелител на мъртвите.


15


Хелън знаеше, че майка и многократно изрича нещо, но на обърканият й ум му отне един миг да го разбере наистина.

– Трябваше да е Орион – продължаваше да си мърмори Дафна. Когато очите й срещнаха тези на Хелън, сякаш се опитваше да обясни постъпката си, изглеждаше, сякаш бе готова да рухне. – Искам да кажа – Орион е Хадес. Изглеждат съвсем еднакво, нали? Орион е единственият, освен теб, който може да посещава Подземния свят. Той е Земетръсец и може „да превърне всички градове на простосмъртните в руини“, затова си мислех, че той е Тиранинът – всички мислехме. Всички мислехме, че се предполага Тиранинът да замести Хадес. Всички знаци сочеха натам. Винаги се е предполагало, че ще е Орион.

Сякаш призован от Дафна, повтаряща многократно името му, Орион се появи на кухненската врата с Касандра до него.

– Кастор – каза Орион, като влезе забързано. – Боговете настояват да представим Лукас, или Тантал ще изпрати армията си срещу нас. А мирмидонците искат да убият Хелън със или без предводителството на Мат. Знам, че си в траур – всички сме, – но имам нужда от теб на предните линии.

– Той е жив! – извика Касандра, преди баща й да успее да отговори, и изтича при Хектор.

– Дръпни се назад, Кае – каза Джейсън предупредително, докато ръцете му сияеха в синьо. – Остави ме да работя по него.

– Как? – попита Орион. с поглед, прикован към гърдите на Хектор, които видимо се повдигаха и спускаха, докато той си поемаше дъх. – Сърцето му беше разсечено на две. Беше мъртъв.

– Размяна – отговори Ноел. Беше толкова раздвоена между това да се чувства щастлива, че Хектор е жив, и съкрушена от онова, което Лукас бе сторил, че не можа да довърши.

– Лукас се съгласил да заеме мястото на Хадес в Подземния свят, за да върне Хектор обратно – довърши Анди вместо нея.

– Защо? – попита Касандра с умолително изражение. – Нима мисли, че го обичаме по-малко, отколкото обичаме Хектор?

Орион погледна Хелън.

– Направил го е, защото мисли, че сме заедно. Лукас мисли, че ние...

– Знам – прошепна Хелън, опитвайки се отчаяно да измисли изход от положението. – Трябва да сляза и да му кажа, че не е вярно.

– Хелън, толкова съжалявам – каза Дафна, с очи, разширени от паника. – Трябва да ми повярваш. Ако знаех, че ще бъде Лукас, щях да оставя двама ви на мира. Трябва да обясниш това на Лукас – да го накараш да разбере, че въпросът не е бил в това, че не го харесвам. Моля те.

– За какво говориш? – попита Хелън с чувство на прималяване в стомаха. – Майко, какво си направила?

– Затова излъгах – каза тя бързо и тихо, сякаш се опитваше да профучи покрай въпроса. – Ако Орион щеше да стане новият повелител на мъртвите, защо не би искал да върне живота на бащата на единствената си истинска любов?

– Какво? – каза Хелън, объркана.

– Вече дузина пъти едва не умрях. Всеки път, щом слизах до река Стикс, умолявах Хадес, но защо му е да ме слуша? Единствената ми надежда беше пророчеството, което гласеше, че ще дойде Потомък да го замести – каза тя с отчаяна светлина в очите. – Кой друг можеше да е бил, освен Орион? Та Орион е двойник на Хадес! – Тя огледа умолително всички.

– А ако заместех Хадес? – попита Орион с ужасено изражение на лицето.

– Все така щеше да трябва да ми дадеш каквото искам, а макар че държиш на мен, нямаше гаранция. Трябваше да се запитам: какво би накарало мен да направя всичко? Любовта, очевидно. Ако се влюбеше в някое момиче, а това момиче мислеше, че е загубило баща си, защо да не възкресиш баща й?

Хелън потръпна, сякаш някой ходеше по гроба й.

– Не се предполагаше тя да се влюби в Лукас – Дафна се обърна ожесточено срещу Хелън и противно на логиката обвинително насочи пръст към нея. – Трябваше да срещнеш първо Орион и да се влюбиш в него. Щеше да е съвършено. Ти щеше да имаш Орион, а аз щях да получа Аякс и никой нямаше да пострада. Опитах се да те държа далече от Лукас. Опитах се да те махна от острова в мига, щом видях връзката, която имахте двамата.

Хелън помнеше. Когато семейство Делос се преместиха в Нантъкет, майка й, преобразена като по-възрастна жена, многократно се беше опитала да я отвлече, за да я отведе от тях. Дафна беше казала на Хелън, че това било, за да я предпази от семейство Делос, така че да не я убият, но майка й винаги бе знаела, че Хелън носи пояса на Афродита и е неуязвима за оръжия. Знаеше също и че Хелън е по-силна от всички тях, взети заедно, и не е нужно да бъде спасявана. Истинската цел на Дафна бе да се опита да държи Хелън далече от Лукас.

– Планирах да срещнеш първо Орион. Мислех си, че имам повече време – ти дори още нямаше седемнайсет, а единственото момче, което някога бе целувала, беше Мат. Мислех си, че имам повече време – повтори тя, сякаш именно за това съжаляваше най-много.

Хелън наполовина рухна, наполовина седна на пейката, която бе избутана назад от кухненската маса, и заби поглед в пода.

– Откога ме наблюдаваш? – попита тя, замаяна.

– През целия ти живот. Винаги с различно лице, но никога не съм те оставяла задълго, Хелън – Дафна падна на колене пред дъщеря си и хвана ръцете й. – Един ден бях туристката, която поиска да те снима, друг ден – клиентката в Новинарския магазин, която си побъбри с теб, задавайки въпроси за деня ти в училище. Веднъж бях дори ученичката, дошла на разменни начала за един месец. Помниш ли Ингрид? Научи всички клюки, а после изчезна? Това бях все аз. Никога не съм те оставяла задълго.

Пред очите на Хелън светкавично се мярнаха лица. Десетки хора, които бяха подхващали разговори с нея през годините, сега до един бяха за нея Дафна, и тя изпита зловещото чувство, че по-голямата част от живота й е била режисирана. Вдигна поглед към Орион и видя същото слисано изражение на лицето му.

Но въпреки шока Хелън си даваше сметка, че Дафна не е била толкова далече от целта. Орион беше единственият, с когото Хелън наистина бе обмисляла да бъде, ако не се броеше Лукас. И знаеше, че Орион би направил всичко за нея – дори да възкреси мъртвия „баща“, когото тя никога не бе имала шанс да опознае, – ако имаше власт да го стори.

Планът на майка й, колкото и безумен да изглеждаше, може би щеше наистина да проработи. С изключение на факта, че не проработи, а междувременно, бе разбил сърцата на всички тях.

– Ти си луда – прошепна Хелън.

– Не. Само готова да направя всичко за мъжа, когото обичам.

Хелън видя как Анди, Ноел и Касандра до една се сепнаха при това признание, сякаш беше твърде съкровено и неудобно.

– Значи в такъв случай всички имаме нещо общо – каза Хелън спокойно, докато се изправяше.

Погледна Орион. Лукас се беше разменил, но размяната не беше честна, защото го бяха изиграли. Към кого можеше да се обърне тя, ако искаше да възрази на размяната? Кой щеше изобщо да изслуша молбата й в Подземния свят? Дойде й една идея – само се надяваше, че ще се получи.

– Стой плътно до Касандра – каза тя на Орион. – Дори ако Богините на Съдбата могат да ме виждат в Подземния свят, няма да могат да говорят чрез нея и може би мога да се справя с това.

Той кимна разбиращо.

– Помоли Лукас да ми даде Аякс. Моля те, Хелън. Умолявам те! – изхълца Дафна, като сграбчи Хелън за ръката. Всичките й планове бяха провалени, но тя все още се опитваше да си го върне. Хелън се запита дали самата тя щеше да се държи различно, ако ставаше дума за Лукас. Можеше само да се надява, че щеше, но се съмняваше.

Грубо издърпа ръка от майка си и изчезна в облаче от въздух, толкова студен, че остави кръгче скреж върху кухненския под на Ноел.

Бодливата кора от скреж едва бе започнала да се топи, когато Дафна осъзна какво трябваше да направи и се втурна към кухненската врата.

– Къде отиваш? – попита настойчиво Орион, като й препречи пътя, за да я спре.

– Да разбера какво става в другия лагер и да се опитам да откупя на Хелън малко време, за да си върне Лукас. – Тя се промъкна покрай него, за да изтича навън.

Чу Кастор да казва: „Нека върви“ и продължи безпрепятствено към брега.

Докато тичаше към предните линии, промени външността си, за да се прикрие. Спомняйки си, че на страната на Тантал има мирмидонци, промени и миризмата на тялото си.

Превали билото на високо възвишение и погледна надолу да проучи ситуацията. Твърде много хора се трупаха на брега – стотици мъже и жени. Когато погледна по-внимателно, Дафна осъзна, че към строя се присъединяват не само Потомци. Обикновени простосмъртни се стичаха от центъра на града и от всевъзможни плавателни съдове, събиращи се по водата, за да попълнят редиците на боговете.

Някои от войниците на боговете дори започваха да нападат във фланг войниците на Орион на юг и на запад. Нататък по водата Дафна видя всевъзможни плавателни съдове да пристигат на брега. Яхти, рибарски лодки, дори малки гребни лодки се присъединяваха към Тантал, за да се бият на страната на Олимп. Разбира се, повечето нови завербувани войници бяха напълно смъртни, и десетки от тях можеха лесно да бъдат покосени от шепа Потомци в доспехи, но загубата на живот щеше да бъде зашеметяваща. Защо един обикновен простосмъртен дори би помислил да се бие в тази война? Не звучеше смислено.

Дафна се приближи и забеляза, че всички простосмъртни се движат сковано и неестествено. Когато дойде още по-близо, видя отворени очи и мъртвешки изражения по лицата на всички. Дафна се присви от ужас. Сякаш всички бяха зомбита.

Или хипнотизирани.

– Хипнос – промърмори Дафна на себе си. Хипнос, богът на подобното на транс състояние, в което хората можеха да бъдат лесно контролирани, очевидно сътрудничеше на Олимпийците.

Не я изненада, че Олимпийците караха малките богове като Хипнос да помагат на Дванайсетте. Малките богове не можеха да се бият с простосмъртните и да ги убиват, но все пак можеха да използват талантите си, за да помогнат на Олимп да спечели. Сега, когато Олимп беше отворен, на малките богове щеше да им се наложи да си имат работа с Олимпийците до края на вечността, освен ако Хелън не успееше да ги прати всичките в Тартар. Хелън беше успяла да го направи с Арес, но Дафна можеше да види, че малките богове не бяха толкова сигурни, че може да го постигне със Зевс. Презастраховаха се, подкрепяйки Олимп.

Армията от хипнотизирани човеци, пристигаща по суша и по море, беше само началото. Дафна прехвърли през мислите си всички различни маловажни божества и разбра, че още по-големи ужаси очакваха верните защитници на Хелън. На света бяха останали истински чудовища. Дафна беше виждала някои от тях през живота си и знаеше, че Зевс не би се поколебал да ги пусне на свобода.

Тя изтича със спринт покрай хипнотизираните тълпи, движейки се толкова бързо, че замаяните им очи не можеха да я видят дори посред бял ден. Трябваше да узнае дали боговете планират война с митични измерения, и ако беше така, трябваше да намери начин или да я забави, или поне да предупреди Хелън за онова, което се задаваше.

Променяйки лицето си, за да заприлича на една от стоте братовчеди, Дафна закрачи през скоростно разрастващия се лагер, търсейки из палатките възможно най-бързо единствените хора, от които можеше да поиска информация. Най-накрая чу познатия глас, който търсеше, и се втурна към него.

– Боговете са невероятно доволни, че и Хектор, и Мат са мъртви – каза Клеър с глас, натежал от горчивина. Дафна се промъкна по-близо до палатката и се заслуша.

– Те искат това. Искат да се избиваме помежду си, докато всички сме мъртви – подсмъркна Ариадна. – Това не може да е правилно. Мат не може да е знаел за тази част. Сякаш на боговете им доставя удоволствие да гледат как хора, които се обичат, се бият помежду си до смърт.

– Всичко това е погрешно. Трябва да вървим, Ари. Веднага – прошепна Клеър уплашено. – Мат беше заблуден от боговете. И ние също.

Дафна беше чула достатъчно. Влезе забързано през предното платнище на палатката и видя двете момичета да я гледат, Удивени. Остави лицето си да си върне истинския вид.

– Мога да измъкна Клеър оттук – каза тя бързо, когато и Двете ахнаха, щом разкри самоличността си. Дафна пренебрегва протестите им и заговори, без да ги слуша: – За тях Клеър е само една простосмъртна, а не заплаха. Но, Ариадна, съжалявам. Ти си лечител, което те прави препалено ценна. Не могат да си позволят до те оставят да заемеш страната на Хелън, затова трябва да останеш тук.

– Защо трябва да ти имаме доверие? – попита Клеър с отвратено изражение на лицето. – Ти упояваше господин Хамилтън!

– О, точно така, забравих. Защото никоя от вас никога не е предавала хората, които обичате. – Студените думи на Дафна накараха Клеър и Ариадна да се отдръпнат.

– Не е така – каза Ариадна приглушено. Дафна я пренебрегна, знаейки, че всичко, което Ариадна кажеше от този момент нататък, щеше да е само оправдание за поведението й, а не разрешение на проблема.

– Какво научихте, за да подпомогнете каузата на Хелън, откакто се присъединихте към грешната страна? – попита Дафна нетърпеливо.

Клеър и Ариадна се спогледаха, съвещавайки се с поглед. Клеър проговори първа.

– Много – призна тя. – Но не мисля, че би трябвало да ти казвам нещо от това.

– Не бих очаквала да ми се довериш, Клеър. Но ако те заведа при Орион, би ли казала на него какво си научила? – Дафна протегна печално ръце.

– Да – Клеър кимна решително с глава. – А Ариадна?

– Не се безпокой за мен, Клеър. Баща ми е тук с мен. Кажи на Джейсън... – Ариадна направи пауза, когато в очите й отново избиха сълзи. – Не знам. Измисли нещо вместо мен.

– Добре – отвърна Клеър със съкрушено свиване на рамене. – Но се съмнявам, че ще ме изслуша отново някога.

Двете момичета се прегърнаха, шепнейки си насърчителни думи, а после Клеър се обърна и погледна спокойно Дафна, толкова решителна, колкото я помнеше Дафна от бебе.

– Имаш ли нужда да направя нещо, за да придам убедителност на тази история? – попита.

– Само изглеждай като пленница – отвърна Дафна, като сграбчи Клеър за врата и я изблъска грубо от палатката.

Дафна мигновено промени лицето си, за да заприлича на едно от момичетата от Римската династия – една от малцината от Династията, обърнали се срещу Орион, спомни си тя – и разигра малко представление, за да покаже, че е взела Клеър за заложник, докато я влачеше през лагера.

Мирмидонците забелязаха веднага, както винаги.

– Защо я тормозиш? – попита онзи, когото наричаха Теламон. – Тя беше вярна на господаря ми чак до края.

– Чак до края и само дотам, изглежда. След смъртта на вашия господар сърцето й показва признаци на съмнение – отговори Дафна, вторачена в гърдите на Клеър, сякаш притежаваше таланта на Римската династия да отгатва емоциите. – Попитайте когото и да е друг от Римската династия. Това момиче изпитва съмнение. Вече не е отдадена на мисията да убие Тиранина.

– Тогава трябва да умре – Теламон тъжно кимна с глава. Клеър потрепери под ръцете на Дафна, но не се опита да избяга.

Дафна често си бе пожелавала да има дъщеря, която не й напомняше толкова много за нея самата. Клеър беше всичко, което едно момиче би трябвало да бъде. Умна, силна, смела и нямаше проклетото Лице.

– Това не е необходимо – отвърна Дафна равнодушно, придърпвайки Клеър плътно към себе си, така че мирмидонецът изобщо да не си въобразява, че би могъл да я отвлече. – Тя още е от полза. Просто ще я отведа при Хипнос и ще го накарам да промени ума й.

Теламон скептично хвърли поглед надолу към Клеър. Всичко, което видя, бе едно кльощаво простосмъртно момиче, което дори един не твърде силен Потомък с лекота би могъл да прекърши надве.

– Цял живот е била най-добрата приятелка на Тиранина – каза Дафна изкусително. – Може би знае плана на врага.

Изражението на Теламон се промени и той даде съгласието си с кимване.

– Заведи я при Хипнос тогава – каза. – Той е на кея, където спират фериботите, в центъра на града, вербува простосмъртните от континенталната част, щом пристигнат.

Дафна и Клеър забързаха през лагера. Той беше набъбнал до изключителни размери. Клеър се огледа наоколо, зашеметена от рязкото увеличаване на обитателите. Навсякъде надолу по брега бяха изникнали палатки. Звуците на звънтящи доспехи и мирисът на лагерни огньове висяха в мъгливия морски въздух. Буреносните облаци на Зевс затъмняваха следобедното небе, а Посейдон караше океана да кипи, изпращайки гневни вълни, които се разбиваха в пясъка.

– Но са минали само няколко часа – промърмори Клеър, удивена.

– Те са богове, Клеър. Вършат нещата бързо.

Клеър проточи шия и загледа как един от хипнотизираните „наемници“ минава покрай тях с празни очи.

– Познавам го – прошепна тя трескаво, като почти посочи облеченото изцяло в кожа момче. – В горните класове на моята гимназия е.

– Е, ако оживее, съмнявам се, че ще помни нещо от това. – Дафна застави Клеър да продължи да върви, както би направила с истински пленник.

– Родителите ми – каза Клеър с изтънял глас.

– Най-добрият начин да ги предпазим сега е да помогнем на Хелън – каза Дафна.

– Исках да спра това – Клеър посочи към растящата армия.

– Знам – отвърна Дафна, като я накара да замълчи с леко разтърсване.

Край тях се стрелна Хермес с очи и уши, отворени за информация, която можеше да занесе на Зевс. За момент погледът му се спря върху Клеър, но той извърна очи и профуча покрай тях. Дафна и Клеър стигнаха ничията земя между двата лагера и се хвърлиха в спринт към палатката на Орион.

На половината път дотам небето притъмня като сянка, минаваща през слънцето. Дафна вдигна поглед и видя бурята от мирмидонски стрели, описващи високи дъги, за да уцелят мишена в небето.

– Мърдай, мърдай, мърдай! – излая Дафна на Клеър, пришпорвайки я напред. Стрелите достигнаха най-високата си точка – и започнаха смъртоносно падане обратно към Земята.

Когато се спусна под земята, Хелън очакваше да се озове на някое от многобройните места в Подземния свят, които й бяха станали познати. Очакваше да се появи на безкрайния бряг, който никога не водеше до океан или в костницата на Ледените гиганти, където Цербер преследваше нея и Орион, или дори в зловещите Поля на Асфодел, където гладните призраци се хранеха с белите цветове на асфоделите. Вместо това обаче се озова в голяма зала, която не беше виждала никога преди.

Черни мраморни подове, украсени с дорийски колони, се простираха нататък като тъмна, вкаменена гора, стигаща нагоре и назад до привидно безкрайно пространство. Гигантски месингови мангали, два пъти по-високи от нея, потрепваха със златистия огън на чисто горящо масло, ароматизирано с жасмин и амбра. Въздухът бе сух като в пустиня. Скъпоценни камъни, инкрустирани в декоративните бразди на всяка колона, поемаха светлината. Пречупваха я около Хелън, така че накъдето и да погледнеше, имаше миниатюрни дъги – нощни дъги, създадени без слънце и без дъжд.

Бе имало и един друг път, когато Хелън беше виждала въздуха да искри така навсякъде около нея. Беше когато Лукас я направи невидима.

– Лукас? – извика Хелън; гласът й се разлетя на късчета надолу по множеството проходи от колони, в това, което – тя можеше само да предполага – беше дворецът на Хадес.

– Тук съм – отговори Лукас.

Хелън затича към гласа му. Обувките й удряха силно по земята, звукът отекваше звънко във всички посоки през вкаменената гора от колони. Стигна началото на залата и спря с буксуване пред огромен бял мраморен трон върху надигнат подиум. Бе издялан така, че да изглежда като стотици скелети, сгърчени в агония да поддържат човека, завладял трона. Тя спря.

Лукас седеше на трона на смъртта, черни сенки се стичаха от него като капки катран. Хелън потърси сърцето му и видя единствено тъмнина.

– О, Лукас – каза тя, с глас, висок и пресеклив от неверие. – Какво си направил?

– Единственото полезно нещо, което ми оставаше да направя.

– Обикновено си прав – тя сви юмруци в пристъп на безсилие. – Този път обаче толкова много грешиш.

– Хектор е този, от когото всички имат нужда в живота си. Не аз.

– Аз се нуждая от теб.

– Имаш си Орион.

Нямам Орион. Ние сме просто приятели.

– Хелън. – Той въздъхна уморено, сякаш не искаше да чува това.

– Знам, че господарят на мъртвите трябва да е способен да съди сърцата. Тогава съди моето – тя пристъпи решително напред и се изкачи по стъпалата, които водеха до трона му. – Погледни ме, Лукас. Лъжа ли?

Той се вгледа изучаващо в нея, когато тя се приближи, и в очите му започна да се прокрадва съмнение.

– Не съм с Орион – продължи Хелън, като изкачваше бавно стъпалата към трона му. – Никога не съм била истински с него и сега съм сигурна, че никога няма да бъда, и знаеш ли защо? Защото ми е невъзможно да обичам някого така, както обичам теб – а наистина опитах с Орион.

– Сигурен съм, че си опитала – каза Лукас, опитвайки се да прозвучи осъдително, но в гласа му имаше нотка на смях.

– Не се получи. Сякаш имам вградено възпиращо устройство в главата. Не мога дори да флиртувам с друго момче, без да чуя този глупав глас, който ми казва, че съм идиотка и прецаквам всичко. – Хелън изкачи още няколко стъпала и цялата шеговитост изчезна от тона й. – Ти си единственият, когото някога ще обичам. Единственият, когото съм способна да обичам напълно. Ти си предопределен за мен.

Той извърна поглед и преглътна:

– Значи се обичаме. И какво? Това не променя факта, че не можем да бъдем заедно.

Гласът му звучеше убедително, но още докато говореше, колебливото изражение на лицето му започна да се задълбочава, сякаш вече не вярваше истински онова, което изричаше. Сякаш не разбираше напълно защо не можеха да бъдат заедно.

Хелън изкачи с усилие последните няколко стъпала. Тежестта на това, което се готвеше да му каже, внезапно я притисна, забавяйки крачките й.

Знаеше какво е чувството сърцето й да е разбито. Лукас й бе причинил това веднъж. Не беше толкова просто и прямо – като едно-единствено пробождане, толкова болезнено, че ти се иска просто да те убие, по дяволите. Това, което чувстваше сега, бе толкова остро и мъчително, че накъдето и да обръщаше мислено ситуацията, намираше нов начин да бъде наранена.

Прекоси подиума до мястото, където Лукас седеше на трона си, и се покатери в скута му. Той се вцепени от изненада, когато тя се отпусна, облягайки се на него, но беше толкова смутен от тъгата й, че инстинктивно я притегли към себе си. Тя не можеше да се застави да го изрече гласно, затова обви ръце около врата му, приближи устни до ухото му и му прошепна цялата истина.

Хелън почувства как по кожата му избиват тръпки от вълнение, докато му разказваше за отчаяния план на Дафна да възкреси Аякс от мъртвите. Не беше съвсем сигурна какво е казала. Просто остави цялата ужасна бъркотия да се излее като водопад от устата й и да се влее в ухото му. Няколко пъти почувства как той се присвива ужасено и дъхът излиза бързо от гърдите му, слисан, когато осъзнаеше някое ново разкритие. Накрая, когато тя започна да говори за поведението си към Дафна на брега и изрече думата „Щит“, Лукас се дръпна назад и допря пръст до устните й.

– Не ми казвай нищо повече – прошепна той. Разбра, че когато тя се отделеше от Орион, всяка надежда да спаси плана си за победа над боговете беше в опасност. – Дори не си го мисли тук. Трябва да се върнеш незабавно при Орион.

– Никъде не отивам без теб.

– Трябва да се върнеш, Хелън – каза той твърдо, но вместо да я отблъсне, само я прегърна по-здраво. – Аз трябва да остана тук. Дадох клетва. – Той изрече задавено думата, осъзнавайки чудовищността на грешката си.

– Но, Лукас, боговете използват отсъствието ти, за да твърдят, че си мъртъв и че всъщност не си спечелил двубоя. Тук не става въпрос само за теб и мен. Трябва да се върнеш и да се покажеш на боговете или те ще изпратят армията на Тантал срещу нас.

– Малкият ми брат ще изпрати армията си срещу вас, каквото и да направите, племеннице. Ако Лукас се върне на бойното поле и докаже, че е жив, Зевс просто ще намери друг повод да атакува – изрече печалният глас на Хадес. Хелън се надигна от скута на Лукас и двамата застанаха един до друг, хванати за ръце, докато Хадес се приближаваше от стълбите.

– Ти знаеше ли? – Хелън попита Хадес. – За Дафна? Знаеше ли какво прави тя?

– Виждам много, но не виждам всичко – Хадес поклати глава. – Никое създание не е всезнаещо. Дори Богините на Съдбата могат да бъдат блокирани от Немезида.

– Имам нужда от него – прошепна тя, като стисна ръката на Лукас.

– И аз му го казах, няколко пъти, но той не желаеше да ме слуша – отвърна Хадес, като извърна поглед. – Независимо колко много съчувствам и на двама ви, не мога да го освободя. Той даде клетва, такава, която обвързва и мен.

– Не е имал право да даде такава клетва. Той не е годен за твой наследник. – Хелън се отдели от Лукас и повиши глас: – Призовавам Евменидите да бъдат свидетелки на твърдението Ми. Лукас не е годен да управлява мъртвите.

– Умно момиче – каза Хадес със замислен тон, сякаш тактиката на Хелън не му беше хрумнала.

Когато трите момичета, които някога бяха Фурните, се плъзнаха от тъмнината зад трона, Хадес се усмихна на Хелън сякаш се гордееше с нея. Трите бивши Фурии, сега познати като Евменидите или Милостивите, бяха като свръхестествени адвокати на защитата за Подземния свят и бяха много задължени на Хелън.

Евменидите се подредиха вдясно от трона на Лукас, докато Хадес застана вляво. Най-малката се усмихна на Хелън, която се усмихна в отговор, устоявайки на порива да й помаха приятелски.

Най-малката придаде на лицето си напълно неподвижно изражение и извърна очи. Евменидите може и да дължаха на Хелън освобождаването си от страданията, които понасяха в ролята си на Фурии, но сега Хелън виждаше, че щяха да направят каквото е правилно, независимо от какво имаше нужда тя.

– Нека мъртвите влязат и отсъдят – изрекоха Евменидите като една.

Във въздуха се понесоха призрачни въздишки, когато невидими присъствия се притиснаха към Хелън и Лукас, насочвайки ги в една и в друга посока, докато минаваха. След броени мигове залата се напълни със стотици, после хиляди, после милиарди мъртви души, струпани чак до непрогледната тъмнина на тавана и изтикани в най-далечния ъгъл.

– Нека бъдат оповестени качествата на кандидата – каза водачката на Евменидите, като излезе и махна с бледа ръка в посоката на Лукас. – Преди всичко, той е интелигентен. Доказателство за това – той е единственият молител, който предлага на повелителя на мъртвите именно това, което той желае, като предлага себе си като заместник на Хадес. По отношение на интелигентността кандидатът е най-добрият, когото сме виждали някога.

Хелън прехапа устна и се намръщи. Разбира се, Лукас бе най-умният човек, когото беше срещала някога. Достатъчно умен, за да се справи с властта като господар на объркващо място като Подземния свят.

– Той има власт над сенките и може да прави себе си невидим, когато пожелае. Може да върви незабелязан сред живите като Хадес – каза онази, която Хелън винаги бе възприемала като „хленчещата“. Хелън отново нямаше как да я опровергае.

Въздухът запращя тихо, като звук от горящи листа, докато мъртвите се съвещаваха.

– Той е Търсач на истината и може да съди сърцата, както трябва да прави господарят на мъртвите – каза най-малката от Евменидите, сякаш съжаляваше да добави гласа си към твърденията срещу Лукас. – И е безсмъртен.

– Не, не е – възрази Хелън веднага.

– Факт. Той не може да се разболее, да остарее, да бъде убит от която и да било природна стихия или от каквото и да е оръжие – напомни водачката на мъртвите съдници, като посредник в дебат. – Той носи в себе си светлината на безсмъртен. Мъртвите могат да я видят.

Хелън чу Лукас да ахва и почувства как се обръща към нея, канещ се да зададе милион въпроси. Тя протегна ръка да му попречи да каже каквото и да било и продължи:

– Разбирам. И сте прави. Той не може да бъде убит от външен източник – отвърна тя с кимване. – Но въпреки това Лукас може да умре. Доказателството за това беше дадено, когато Хеката го пусна да влезе в огнения обръч, за да се бие с Мат. Нямаше да може да се бие с Мат, ако беше безсмъртен.

– Хелън говори истината – каза Хадес, впечатлявайки Хелън с честността си, макар тя да знаеше, че справедливостта е едно от нещата, на които той държи най-много. – Хеката никога не би позволила един безсмъртен да се бие в смъртоносна схватка с простосмъртен. Трябва да има нещо, което може да убие Лукас.

Евменидите заговориха тихо помежду си. Най-накрая, хленчещата повиши глас:

– Ако това е номер и той може да бъде убит единствено от нещо невероятно, като например меч, изработен от измислен метал, който не съществува, тогава ще го смятаме за безсмъртен.

– Настояваме да узнаем какво може да го убие – каза водачката.

– Собствената му воля – каза Хелън. – Ако не иска да живее повече, той ще умре. Това е негов избор. Никога не бих му го отнела. – Тя се обърна към Лукас, за да се увери, че това го устройва, но лицето му бе непроницаемо. Тя се обърна отново към тълпите от мъртъвци и про