Ева Фёллер - Златният мост

Златният мост [Die goldene Brücke bg] 1185K, 252 с. (пер. Моллова) (Пътуване във времето [bg]-2)   (скачать) - Ева Фёллер

Ева Фьолер
Златният мост
(книга 2 от „Пътуване във времето“)

На Пия и Нора



If you’re lost, you can look and you will find me —

time after time…


Cyndi Lauper



1 ЧАСТ


Венеция, 1756 г.


О, боже, ама че е високо! Ужасена, се взирах в дълбините. Покривът и от долу изглеждаше висок, но когато човек беше върху него и погледнеше надолу, имаше чувството, че се намира на ръба на Гранд Каньон. Освен това бе и ужасно стръмен — трябваше много да внимаваме да не се подхлъзнем. Далеч под мен лунната светлина проблясваше, отразена от водата на канала. Гондолата едва се виждаше в мрака, ала аз знаех, че е там — превозното ни средство за бягството.

— Как мислиш, повече ли са от трийсет метра? — попитах жално. Изглеждаше наистина много високо.

— Глупости — каза Себастиано. — Освен това нагоре се покатери лесно и точно толкова лесно ще успееш да слезеш. Не се превземай. Друг път си толкова смела.

Беше му лесно да говори, нали не го беше страх от височини.

— А, тук е. — Себастиано отмести капака на една дупка в покрива и след това се обърна към мен. На светлината от фенера, който бе запалил преди малко, изглеждаше смел и дързък. И опасен, с всичките оръжия, запасани в колана му.

— Престани да гледаш надолу. Време е да действаме. — Той се наведе напред и надникна предпазливо във вътрешността на покрива. Дупката бе направена собственоръчно от затворника, който тази нощ искахме да освободим, ала за съжаление, нямаше да му е от полза. Поне не и в непромененото минало, в което бе паднал от покрива и си бе счупил врата. Той, разбира се, не го знаеше, защото все още не се беше случило. Двамата със Себастиано щяхме да се погрижим при втория му и последен опит всичко да протече гладко.

— Месер, буден ли сте? — тихо извика Себастиано.

Отвътре се чу трополене, а след това отекна недоверчив отговор:

— Кой е там?

— Вашите спасители, месер. Бих искал да ви помоля да обуете обувките си и да излезете при мен навън, за да можем да ви отведем на сигурно място…

Надникнах през рамото му и успях да зърна мъничката килия, която беше толкова схлупена, че човек трудно стоеше изправен. Оловни стаички, така наричаха затворническите дупки под покривните греди — защото покривът бе покрит с оловни плочи. През лятото ставаше убийствено горещо, сякаш затворниците се намираха в пещ, а през зимата студено, колкото в хладилник. Който недоволстваше, нямаше късмет — стаята за мъчения се намираше на много практично място, точно зад ъгъла. Веднъж, в наши дни, бях посетила тази камера на ужасите. От тавана все още висеше въжето, на което окачваха вързаните за гърба ръце на непокорните затворници, докато не си признаеха всичко, независимо от това дали бяха извършили дадено престъпление, или не. Тук „Амнести Интернешънъл“[1] би намерила широко поле за действие.

— Кои, по дяволите, сте вие? — прозвуча недоверчив глас. Естествено, в продължение на седмици усърден труд, той бе направил дупка в покрива и тази нощ след смяната на патрула възнамеряваше да избяга. Това, че изведнъж непознати бяха застанали на пътя му за бягство, явно му се стори подозрително. Само ако знаеше, че тези непознати пътуваха във времето и идваха от 2011 година, със сигурност нямаше да си покаже носа навън.

През отвора се мярна фигура, а след това се появи и една рошава глава. Сърцето ми започна да бие по-бързо. Въпреки рунтавата си брада, мъжът наистина изглеждаше добре! Не съвсем като Хийт Леджър, но макар недоспалия си вид, той бе също толкова мъжествен и атрактивен като него. Веднага след това навън се показаха и широките му рамене.

— Имената ни не са от значение, но повярвайте, намеренията ни са добронамерени. — Себастиано помогна на затворника да излезе на покрива.

Мъжът изтупа дрехите си, след което застана мирно, погледна нагоре към звездното небе и изпълни дробовете си с нощния въздух. Тогава ме погледна и очите му се разшириха.

— Скъпа моя! Та вие не сте момче! Не може да ме заблудите с дегизировката си!

— Добре де. — Наместих си шапката и натиках обратно един кичур коса, който се беше измъкнал. — При тази височина дългите поли не са за предпочитане.

— Казах ти, че панталонът ти е прекалено тесен — отбеляза възмутено Себастиано.

— Не съм виновна. Ти ми го даде!

— Напълняла ли си?

— Да не искаш да кажеш, че съм дебела? — попитах го възмутено.

— Позволете ми да се представя — намеси се затворникът. — Джакомо Казанова. — Той направи един съвършен поклон, улови ръката ми и я целуна. — Каква красива млада дама, наистина! Как само гледката ви стопля сърцето ми! Надявам се да ми простите външния ми вид и лошата ми миризма.

— Трябва да тръгваме, преди някой от нас да е паднал и да си е счупил врата — каза раздразнено Себастиано.

— С най-голямо удоволствие! — Джакомо Казанова засия срещу мен и аз му се усмихнах в отговор. Изглеждаше доста занемарен с мръсната си риза и рошавата си коса, но това бе човекът, чийто образ Хийт Леджър изигра в един от любимите ми филми, а сега стоеше срещу мен от плът и кръв! Такива моменти бяха черешката на тортата на работата ми през ваканциите!

Себастиано започна предпазливо да се изкачва по полегатия покрив, предпазвайки пламъка на свещта с жакета си, като от време на време се подпираше с ръка. Покривът не беше много стръмен, но трябваше да сме предпазливи, защото плочите, с които беше облицован, на места бяха гладки. Казанова го следваше и от време на време поглеждаше към мен. В усмивката му имаше нещо завладяващо и многообещаващо. Определено този мъж бе роден флиртаджия и всичко, което се разправяше за него, беше вярно. Но после си помислих, че явно след повече от година затвор лишенията му като мъж си казваха думата. Вероятно би флиртувал и с дъртата просякиня, която се мотаеше долу на площадчето и врънкаше от всеки минувач по някоя монета. Но все пак беше вълнуващо да се движа с него по покривите на Венеция. Такова приключение не се изживяваше всеки ден, със сигурност щях да го помня още дълго.

Изкачихме билото на покрива и започнахме да се спускаме към камбанарията. Бавно и внимателно пристъпяхме надолу по полегатия покрив.

Казанова ми хвърли още един поглед през рамо.

— Как се казвате, красива госпожице?

— Ана — отвърнах разсеяно.

Себастиано изруга, защото Казанова се бутна в него. Той успя да го задържи тъкмо навреме, в противен случай щеше да падне.

— По-добре мислете за живота си, отколкото за хубавите жени — каза той гневно.

— Ах, но тази тук е много очарователна! — отвърна Казанова. — Заслужава човек да мисли за нея във всеки един момент!

Думите му ме поласкаха, ала настроението на Себастиано вече достигаше най-ниската си точка.

— Тя ваша ли е? — попита Казанова учтиво.

Себастиано не отговори. Малко след това спряхме.

Бяхме стигнали прозореца, през който в началото на нашата спасителна операция достигнахме покрива с помощта на стълба. Себастиано се шмугна вътре първи, след това помогна на мен и най-накрая на Казанова. Там вече ни чакаше един кривоглед и вонящ на лук охранител, когото Себастиано бе подкупил.

— Лоренцо — обърна се към него гневно Казанова, — откъде идва тази промяна във възгледите ти? Не те ли умолявах хиляди пъти да ми помогнеш да се измъкна от тази дупка? Защо го правиш за тези непознати, а не за мен?

За това имаше просто обяснение. Лоренцо не беше от най-прозорливите, но бе достатъчно с акъла си, за да може да направи разликата между много и малко злато. В следващия момент това стана ясно и на Казанова, тъй като кимна бавно и хвърли на Себастиано пронизващ поглед, в който се четяха безброй въпроси. Най-важния зададе първи.

— Защо аз? — попита той Себастиано. Когато не получи отговор, се обърна към мен. — Ана, защо от всички затворници освобождавате точно мен?

Защото си страхотен пич и си написал много книги, и защото животът ти е бил истинско приключение! Дойдохме от бъдещето да те освободим, за да можеш да станеш толкова известен, колкото ще си в наши дни!

Но разбира се, не можах да му го кажа. Нещо като автоматична бариера предотврати това. Никой от пътуващите във времето не можеше да издава информация от бъдещето. Дори и да искаше — просто не ставаше.

Така или иначе, Казанова не би повярвал на нито дума. Всеки разумен човек би ни обявил за луди, ако му разкажем, че сме пазачи на времето, наричани още пазители, и че нашите мистериозни работодатели са закрилниците, или с прости думи казано, старите. Самата аз го сметнах за пълна идиотщина, когато се натъкнах на тях преди половин година. Ето защо бе добре, че не можехме да говорим за това поради забраната.

— Да вървим — рече Себастиано, като пак тръгна първи. Освен Лоренцо, той бе подкупил и секретаря на държавната инквизиция, който се беше погрижил всички врати в това крило на сградата да останат отворени. Не се налагаше някой да ни показва пътя, Себастиано често бе идвал в Двореца на дожите във всички възможни времена. Слязохме надолу по тесни задни стълбища, минахме през прашни стаи и тъмни коридори. На третия етаж цареше тишина, ала на втория чухме стъпки в коридора — стража! Със затаен дъх и притиснати плътно до стената, изчакахме, докато шумът не утихна, след което побягнахме надолу по стълбите. До този момент всичко вървеше по план, за това можех да заложа живота си — нито веднъж не ме засърбя вратът. Сърбежът ми бе нещо като свръхестествена дарба. Или проклятие, в зависимост от гледната точка, защото всеки път когато ме грозеше сериозна опасност, се появяваше точно на тила. Колкото по-силно ме сърбеше, толкова по-голяма беше опасността. Веднага щом започнеше, се налагаше изключителна предпазливост. Ако изобщо разполагах с достатъчно време за това, какъвто, за съжаление, невинаги беше случаят. Едва си го помислих и се започна.

— O, боже!

— Само не ми казвай… — Себастиано замръзна на място насред един тъмен коридор на приземния етаж и се обърна към мен.

— За съжаление, да.

— По дяволите!

— Какво става? — чух Казанова зад мен да пита с приглушен глас.

Себастиано бутна свещта в ръката ми и с металически звън извади шпагата си. Казанова отскочи назад.

— Какво, по…

— Шшшт. За бога, месер, пазете тишина! — Себастиано му подаде шпагата си, а Казанова замълча объркан. — Използвайте я само ако се налага — прошепна Себастиано. — Но избягвайте силни викове, в противен случай ще ни погнат всички стражи от Сан Марко.

— Ще защитавам тази очарователна девица с живота си! — Казанова се наведе към мен. — Аз не намирам панталона ви за прекалено тесен — довери ми той тихо. — Дори напротив. Ласкае фигурата ви по изключителен начин!

— Това вече е прекалено — изръмжа Себастиано. Хвърли ми един нервен поглед, а след това ме сграбчи и ме целуна бързо, но страстно. Накрая се обърна към Казанова: — Само за да сме наясно. А сега да вървим. — Той извади кинжала си и бавно тръгна напред. Знаех, че е много добър в боя с нож, лично се бях убедила, но въпреки това ръката ми, с която държах свещта, трепереше. Казанова стоеше на крачка разстояние зад мен. Изведнъж от ъгъла се появиха двама пазачи. Всъщност те не трябваше да са тук толкова рано, най-вероятно бяха съкратили патрулната си обиколка. В крайна сметка елементът на изненада беше на наша страна. Двамата едва успяха да извадят шпагите си. Казанова се втурна покрай мен и се нахвърли върху единия пазач, а Себастиано се зае с втория, докато аз стоях мирно със свещта и треперех като лист. Звънът от сблъсъка на остриетата им беше оглушително силен, а и Казанова не бе от най-тихите. Бойните му викове сигурно се чуваха чак в Риалто.

— Ето! Сега ще си го получиш! Подлец такъв! Пази се! Ще те пипна! Да, уцелих! — Той нанесе удар, от който противникът му се олюля за кратко, ала продължи да се сражава. Цялата тази врява за нула време щеше да привлече дузина пазачи! Погледнах тревожно Себастиано, който с изваден кинжал заобиколи врага си. Стражът се втурна с оръжието си към Себастиано, при което той отстъпи елегантно встрани и с една чиста джудистка хватка го преметна във въздуха. Мъжът се приземи тежко, а шлемът му се търкулна с дрънчене настрана. Когато, пъшкайки, опита да се изправи, Себастиано го удари в слепоочието с дръжката на кинжала си и той падна назад в безсъзнание. Казанова и вторият пазач все още се дуелираха. В далечината се чуваха мъжки гласове и отекваха звуците на маршируващи ботуши. Вратът ми започна да ме сърби по-силно.

— Бързо — извиках аз.

Себастиано побърза да помогне на Казанова, като събори стража и по същия начин както първия го извади от строя.

— Но аз почти се бях справил с него — извика Казанова малко обиден.

— Спестете силите си за бягството — рече Себастиано, като си взе обратно шпагата и ни направи знак да го последваме навън. Озовахме се при безкрайно дългата аркада на южната страна на двореца. По протежение на вълнолома горяха факли, на чиято светлина се виждаха зловещите очертания на безброй лодки, закотвени на кея.

Потърках врата си.

— Ето ги, идват!

Отряд въоръжени мъже се задаваха откъм колонадата и се приближаваха към нас с обезпокоителна бързина. Бяха най-малко четирима или петима, ако се съдеше по стъпките и виковете им. На светлината на факлите можеха да се видят извисяващите им се копия.

— Най-добре отново да ми дадете шпагата — извика войнствено Казанова.

— Никой друг път. — Себастиано се повдигна на пръсти. — Ето я гондолата! Нямаме време! Да вървим!

Пазачите бяха само на няколко крачки от нас. Себастиано ме сграбчи за ръката и побягнахме. На Казанова не му трябваше специална покана, спринтът му беше забележителен. Гондолата бе доплавала от Рио ди Палацо и ни чакаше точно при Понте дела Паля. Двамата със Себастиано скочихме в нея едновременно, а Казанова ни следваше по петите. При качването си се подхлъзна и единият му крак се озова във водата, но Хосе вече избутваше от кея гондолата с дългото весло и загреба като дявол навътре в мастиленочерната лагуна. Бяхме на не повече от две лодки разстояние от вълнолома, когато гневните преследвачи стигнаха ръба на кея. Единият от караулите с яростен рев метна копието си по нас, което пропусна главата ми само за няколко сантиметра. С крайчеца на окото си видях как профуча покрай ухото ми. Себастиано изрече едно гневно проклятие и ме дръпна към пода. Тогава отекна изстрел, един от стражите стреля с пистолета си. За щастие, се оказа лош стрелец и патронът профуча във въздуха, високо над главите ни. Хосе се напрегна и гребейки с все сила, се мъчеше да ни измъкне от опасната зона. Напредвахме бързо. Скоро мъжете се превърнаха в няколко неясни очертания на светлината на крайбрежните факлите, а виковете им заглъхваха в далечината.

— Кой сте вие? — Казанова любопитно съзерцаваше Хосе, който стоеше в задната част на гондолата и на светлината на фенера представляваше наистина забележителна гледка. Най-вече заради това, че гребеше като шампион, но е мършавата си фигура приличаше на някой, който спешно се нуждае от витамини. Никой не знаеше годините му. На външен вид изглеждаше на около шейсет или седемдесет, ала за един пътуващ във времето, особено за някой от старите, това беше относително. Предполагах, че е на няколко хиляди години, но Себастиано бе на мнение, че както винаги преувеличавах твърде много. Самият Хосе не разкриваше истинската си възраст. Лявото му око мигаше снизходително, когато ставаше дума за това. Дясното го криеше под една черна превръзка, която му придаваше известна прилика с някой застаряващ пират. На въпроса на Казанова, кой е, просто потъна в загадъчно мълчание, както постъпваше често с мен, когато станех прекалено любопитна.

Казанова не му се обиди, беше прекалено зает да се радва на извоюваната си свобода. Той седна до мен и изстиска капещия си крачол, докато развълнувано отново преживяваше събитията.

— Видяхте ли как парирах удара на стражата? Той бе бърз, но аз бях още по-бърз! Винаги съм бил добър в контраударите. Ха, наученото никога не се забравя! А този глупак Лоренцо със сигурност още сто години ще се пита с какво съм направил дупката на покрива на моята килия! Бягството ми ще даде повод за многобройни спекулации!

Продължи в същия дух още известно време. Ролята на Себастиано в цялата операция, малко или много, отиде на заден план. Сякаш бе нещо като асистент, който случайно се е размотавал на покрива, когато започна всичко. За съжаление, това малко развали доброто впечатление, което си бях изградила за Казанова, изглежда, бе само един самохвалко. Но тогава видях, че ръцете му, които все още стискаха мокрия крачол, трепереха почти толкова силно, колкото и моите. Сега също забелязах колко бе изстрадал в затвора. Беше твърде слаб за ръста си, а кожата му имаше болнаво блед цвят и цялата бе покрита с ухапвания от бълхи. В книгата, която бе написал за бягството си — или по-точно: щеше да напише след много години — разказваше за плъхове. Петнайсетте месеца, прекарани в тази ужасна дупка, трябва да са били истински ад. Явно с цялото си самохвално позьорство искаше просто да прикрие, че е на предела на силите си. И въпреки това трябваше да му се признае, че се сражава невероятно добре.

Хосе управляваше гондолата през нощта с инстинктивна увереност. Пред нас се разкриха върховете на Джудека и аз неминуемо си спомних страховития завършек на моето първо приключенско пътуване във времето през 1499 година. Но този път свихме надясно много преди да стигнем Джудека и продължихме по южната страна на Дорсодуро. Брегът тук също бе осветен от неравномерно разположени факли. Няколко почерпили се контета с триъгълни шапки, панталони до коляното и обувки с катарами излязоха от един помпозен палацо и ни махнаха дружелюбно. Пред една църква с тежка стъпка крачеха двама караули и Казанова извърна рязко глава, докато Хосе не сви по един друг канал. Вече наближавахме. Както винаги преди всеки скок във времето, ме обзе тревога. До този момент всеки път беше успешен, ала никога няма да забравя какво ми беше казал Себастиано в началото на нашата връзка. Случва се пътуващите просто да изчезнат.

Въпреки това се радвах на настоящето и на карнавала, на който щяхме да се върнем след малко. Преди това само трябваше да оставим Казанова. Лодката, която щеше да го откара на сушата, чакаше в тъмното устие на Канале Гранде. Беше едномачтов платноход с двама души екипаж, единият от които собственикът, който за това пътуване получи от Себастиано царско възнаграждение. Другият щеше да се погрижи за доставянето на всичко необходимо и за безопасността на Казанова. Той беше местният пратеник — така ние, пазителите на времето, наричахме нашите помощници. Те живееха през съответната епоха и отговаряха за снабдяването с дрехи и за квартирите. Ето защо до голяма степен те бяха посветени във всички операции, въпреки че заради бариерата не можехме да им разкажем нищо за бъдещето.

Казанова не можеше да повярва на късмета си, не преставаше да пита защо бяхме направили всичко това за него.

— Може би имате някой благороден благодетел — каза накрая раздразнено Себастиано.

Тази мисъл спонтанно вдъхнови Казанова.

— Брагадин ли беше? — попита той. — Със сигурност е бил той! Знаех си, че моят стар приятел няма да ме остави в беда!

— Най-добре забравете, че някой ви е помогнал — посъветва го Себастиано.

— Ще мълча като гроб за вашата намеса, кълна се в живота си! Но кажете ми кой ви изпрати?

— Качете се в лодката и вървете по пътя си — предложих аз. — Все някога сам ще разберете на кого дължите свободата си.

Или пък не, добавих мислено със съжаление, защото той никога нямаше да разбере това. Казанова винаги щеше да търси големия си благодетел. Ще кръстосва Европа и ще се запознава със знаменити личности от различни кралски дворци. Ще се влюбва, ще затъва в дългове, ще играе хазарт, ще лъже и мами и ще влезе в историята като най-големия прелъстител на всички времена. И след много години ще напише забавна книга за бягството си от оловната стаичка, без да споменава за Себастиано и мен. Казанова ще удържи на думата си. И това е добре, понеже нашата работа трябва да остане в тайна.

— Сбогом, приятели — рече Казанова. Той удостои Себастиано само с едно кимване, ала с мен му беше доста трудно да се раздели. Хвана ръката ми и я покри с целувки. — Никога няма да ви забравя, прелестна Ана!

— Не мисля — рече Себастиано ядосано.

— Време е — предупреди Хосе и отправи поглед към небето.

Луната се издигаше, ясна и кръгла, над високите покриви. Казанова се качи на платнохода и ни помаха за сбогом. Аз също помахах в отговор, докато гондолата се носеше бързо по водата, а когато зави по Канале Гранде, го изгубих от поглед. По брега се разхождаха няколко души, а тук-там единични гондоли оставяха своята диря по канала. Не бяхме сами, но това нямаше значение. Порталът бе най-големият и най-силният във Венеция. Не само че беше невидим, но и прикриваше целия процес по пътуването във времето. Никой нямаше да забележи преминаването ни. На хората може би им правеше впечатление червеният цвят на гондолата ни, тъй като съгласно наредбата трябваше да е черна, но миг по-късно я забравяха.

— Започва се — каза Хосе, докато се отправяхме към мястото на кея, където щяхме да слезем.

След повече от двеста и петдесет години.

Себастиано ме прегърна, а аз вече виждах блещукането да се издига около гондолата като тънка линия от ярка светлина, която ставаше все по-широка.

— Тази нощ беше страхотна — прошепна Себастиано в ухото ми. — Казах ли ти вече, че съм луд по теб?

— В този век не си.

Блещукането обхвана цялата лодка и въздухът се наелектризира. Светлината стана ослепително силна и се наложи да присвия очи. Обзе ме страшен студ. Точно от този студ се страхувах най-много. Сигурно така се чувстваше смъртта. Вибрации разтърсиха гондолата, първоначално бе като разклащане, а след това премина в клатене, като във влакче на ужасите. Себастиано ме целуна страстно, а аз се вкопчих в него, за да не пропадна в бездната. Гърмът не дойде неочаквано, но въпреки това сякаш отново почувствах как тялото ми избухва и се разпръсква във Вселената на безброй частици. Престанах да усещам дори Себастиано.

В следващия момент всичко около мен бе погълнато от абсолютна тъмнина.


Венеция, 2011 г.


Никой не видя появата на гондолата ни, просто изведнъж се озовахме на същото място и в същата секунда, в която бяхме потеглили към нашето пътешествие в миналото, на смрачаване и в разгара на карнавала. На балкона на един палацо стоеше жена е маска на арлекин и надуваше вувузела — точно това правеше и по време на нашето заминаване в 1756 година. Мъжът на кея, който току-що бе извадил фотоапарата си, продължаваше да прави снимки на детето си, което беше облякло костюм на лъв и хвърляше конфети във водата. Всичко изглеждаше така, сякаш не бяхме тръгвали. Това беше магическата сила на гондолата. Времето в настоящето, така да се каже, спираше, независимо колко дълго човек прекарваше в миналото. На брега цареше същата суматоха както при нашето заминаване. Навсякъде се празнуваше Сирни Заговезни.

Хосе ни остави да слезем на площадката на кея и за сбогом докосна шапката си, преди отново да отплава, следвайки дирите във водата на едно отдалечаващо се вапорето. С изключение на двама ни със Себастиано, никой не забеляза какво се случи.

Той обви ръце около мен.

— Ето ни отново тук. — Целуна ме. — Купон?

— Купон — съгласих се.

Но първо се отбихме при бащата на Себастиано, Джорджо, който живееше съвсем наблизо. Той ме поздрави възторжено, възхити се на стилните ни и реалистични костюми, и настоя да останем за вечеря, преди да се слеем с тълпата. Приятелката му също беше там, една прекалено силно гримирана блондинка, на име Карлота, която ни затрупа с хиляди въпроси. Себастиано обясни, че нямаме време, и тръгнахме да си ходим. Майка му бе починала при автомобилна катастрофа преди четири години, но въпреки това не можеше да свикне с мисълта, че баща му си има приятелка. Карлота се обиди, задето си тръгнахме толкова бързо, тъй като не ги посещавахме често, но Джорджо не го прие толкова навътре и ни прегърна сърдечно за довиждане.

— Забавлявайте се! — извика той след нас.

— Ще го сторим! — отговори му Себастиано.

На площада цареше истинска лудница. Видяхме в безброй разновидности маски на комедия дел арте[2]и една дузина маскирани като Казанова, с елечета от фина коприна и бели перуки. Нашите, впоследствие доста изцапани костюми, с които показахме гимнастическите си умения на покрива на Двореца на дожите и пътувахме във времето, не можеха да се сравняват с тази великолепна пищност. Проправихме си път през тълпата, после пихме просеко от картонени чаши и се възхищавахме на артистично нагласилите се образи. В един момент ни беше достатъчно и решихме да завършим вечерта в дома на Себастиано. Той имаше малък апартамент в близост до университета, което бе практично по две причини: от една страна, можех да го посещавам и да прекарвам незабравими и необезпокоявани дни с него, а от друга, работното му място се намираше само на няколко минути пеша — Себастиано работеше в архива на университета като сътрудник. А негов ръководител беше не някой друг, а самият Хосе, чието цяло име гласеше Хосе Маринеро де ла Ембаркацион. Във всеки случай така се наричаше официално. Себастиано обичаше да работи с него. Обичаше работата си както като пазител на времето, така и като историк и учен. Догодина щеше да завърши магистратура. Бях убедена, че в професионален план всичко щеше да му се подреди отлично. Де да можех да бъда толкова сигурна и за мен самата!

Разбира се, щеше да е от голяма полза, ако след дипломирането ми успеех да избера някоя специалност, съвместима с пътуването във времето. На теория археологията би била подходяща, но я намирам за точно толкова скучна колкото и историята. Баща ми е известен археолог и през ваканциите постоянно ни мъкне с майка ми на най-различни разкопки и ни показва всевъзможни руини, но досега не ми се е случвало да ахна от възторг.

Вече дори бях обмислила разни откачени неща, като моден дизайн с главен предмет история на костюмите. За жалост, нямам никакъв афинитет към модата. Просто ми липсват необходимите заложби. Човек или ги има, или не. Приятелката ми Ванеса със сигурност ги притежава. Може да разпознае маркови обувки от трийсет метра разстояние и има колекция от над хиляда модни списания. Без значение с какво е облечена — във всеки от нейните тоалети прилича на момиче от корицата на списание „Космополитън“. Аз обаче винаги обличам това, което стои най-отгоре в гардероба. Себастиано няма нищо против, харесвам му такава, каквато съм, или поне винаги така твърди. Постепенно започнах да му вярвам, въпреки че в началото ми беше трудно.

Досега между нас всичко е страхотно, при това вече от година и половина. И скоро щеше да стане още по-хубаво, тъй като веднъж завинаги щеше да се приключи със скъпите полети и влаковете: скоро щях да се дипломирам и тогава можехме да заживеем заедно. Радвах се безумно, той също, ала бих се чувствала по-добре, ако знаех какво да следвам. Междувременно италианският ми бе станал добър, щях да разбирам лекциите в университета — при условие че дотогава ми се изяснеше кой ще е той.

— За какво мислиш? — Себастиано ме прегърна и ме целуна по бузата. — Изглеждаш толкова сериозна!

Въздъхнах.

— Мисля за бъдещето си. Следването и такива неща.

— Защо просто не престанеш да мислиш, то само ще си покаже.

Себастиано можеше да бъде толкова завидно спокоен. Обичах го за това, но една конкретна цел би била добро начало.

— Де да имах талант, без значение какъв!

— Но ти имаш. Свириш великолепно на пиано.

— Ах, това е само дрънкане. Имам предвид нещо полезно. Както е при теб. Или при майка ми.

Майка ми беше по-известна от баща ми. Тя е доцент по физика, носител на множество международни награди. Като се имаше предвид нейният интелект, дълго време твърдо вярвах, че съм осиновено дете. Родителите ми постоянно твърдяха обратното, но аз не им вярвах, докато един ден не извадиха за доказателство удостоверението ми за раждане и няколко снимки от родилната зала. Показаха ми също гривничката с името ми за бебешката ми ръчичка, ала понякога си мислех, че е фалшива. Особено когато пак ми пишеха двойка по математика, което доста често се случваше.

— Ами — каза Себастиано. — Теб те сърби вратът. Това е чудесна дарба, никой друг на земята освен теб не я притежава.

— Разбира се — рекох мрачно. — И с нея ще мога да си отворя фирма.

Себастиано се усмихна.

— Със сигурност ще успееш да се спреш на някоя хубава професия. Но първо на спокойствие си изкарай матурата, а след това ще видим.

— Само не ми напомняй за това.

Бяхме стигнали жилищната сграда, в която Себастиано живееше под наем. Той отключи външната врата, дръпна ме във входа и ме опря в стената, след което започна да ме целува, докато не останах без дъх.

— Беше необходимо — каза той, дишайки тежко.

— Защо? — попитах с омекнали колене, докато ме дърпаше нагоре по стълбите към апартамента си.

— За да ти дойдат други мисли.

При всички положения беше успял. А вечерта едва сега започваше. До края на нощта и през следващия ден матурата изобщо не ме вълнуваше.



Франкфурт, 2011 г.


Осем дни по-късно всичко изглеждаше съвсем различно. Седях на изпита по математика и нямах никаква представа от материала. В началото умувах над едно квадратно уравнение. Анализът беше мой враг, чужда дума, която за мен означаваше нещо като страшилище. Само можех да гадая, а и резултатите на задачите от теорията на вероятностите — поне имах някакви резултати! — ми се струваха странни, но по-добре не можех да ги сметна. От време на време си хвърляхме по един отчаян поглед с Ванеса, която седеше три чина вдясно от мен и имаше подобни на моите проблеми. Споделяхме отвращението към математиката още със започването на училището, дори можеше да се каже, че лежеше в основата на нашето приятелство. Затова се наложи да повторим един клас.

Някак си реших задачите и предадох листа си с едно странно чувство на гадене в стомаха. Заедно с Ванеса напуснахме стаята. Отвън съучениците ни дискутираха верните отговори и нищо от това не звучеше така, сякаш ставаше въпрос за същите задачи.

Исках да си запуша ушите.

— Хайде да си тръгваме — каза Ванеса отчаяно. — Стигат ми толкова гадости за днес. Ще ми се обадиш ли по-късно?

Кимнах мълчаливо. Тя ме прегърна за секунда и се запъти към колата си, а аз към моето колело.

Вкъщи татко ме очакваше за обяд.

— Специално за теб направих спагети, момичето ми. — Тази седмица той отговаряше за домакинството, защото майка ми беше на конгрес в Копенхаген. Освен участието в разкопки, той изнасяше лекции в университета, но също толкова често си оставаше у дома и докато мама я няма, се грижеше да разпръсква семейно настроение. При други обстоятелства щях много да се радвам да обядваме заедно и да си поговорим, но днес не бях в настроение.

— Толкова ли е лошо положението? — попита ме той състрадателно. — Нито една задача ли не можа да решиш?

— Реших ги всичките, но глупавото е, че нямам никаква представа дали някоя е вярна.

— Тогава със сигурност ще има поне една вярна — отговори веднага успокояващо той. — В противен случай би било в разрез с теорията на вероятностите.

Можех много да му разказвам за вероятностите, но не биваше да издавам нищо на моите родители за пътуването ми във времето. Никой нищо не знаеше, дори Ванеса. Себастиано ми беше втълпил, че секретните познания можеха да са пагубни за странични лица. За всичките тези години, през които извършваше тази работа, самият той не беше споменал на никого за това.

За да угодя на татко, хапнах малко спагети. Веднага след това се скрих в стаята ми, хвърлих един поглед на фейсбук, поприказвахме си малко с Ванеса по телефона и се опитах да забравя изпита по математика. В края на краищата матурата по немски и биологии мина чудесно. Най-накрая писмените изпити бяха зад гърба ми и можех да си отдъхна. Сега ми се искаше да се върна във Венеция. Само ако можеше да не се свежда всичко до пари! През последната година започнах да давам уроци по пиано на едно съседско дете и така успявах да припечеля по нещичко, но не беше достатъчно за повече от един самолетен билет на месец. А и трябваше да се закупи предварително, в противен случай струваше доста скъпо. Като асистент Себастиано също не печелеше много и затова също не можеше да идва често във Франкфурт.

Тъкмо започнах да се самосъжалявам, защото толкова ми се искаше да съм при него в този момент, когато мобилният ми телефон иззвъня. Трябваше да е той! Беше ми се обаждал след всеки изпит, за да ме попита как съм се справила, и веднага след това се чувствах по-добре. Но номерът на дисплея беше непознат, въпреки че ми звъняха от Венеция, което разбрах от кода. Бързо приех обаждането.

— Ана Берг на телефона.

— Ана — прозвуча като ехо, някак си тихо и слабо.

— Кой е? — попитах притеснено.

— Хосе. Ана, Себастиано има нужда от теб.

Едва разбирах какво ми казваше.

— Какво му се е случило? — извиках уплашено. — Той къде е?

— В Париж.

— В Париж? Това пък защо?

— Прие една задача… Заседнал е във времето…

От ужас замалко да изпусна айфона ми.

— В Париж? Та той винаги работи във Венеция!

— Извънредна задача. — Гласът на Хосе ставаше все по-слаб.

— Хосе? Какво става с теб? Болен ли си? Какво да направя? Кажи ми какво трябва да направя!

— Да му помогнеш.

— Добре! — извиках аз. — Искам да го сторя, и то незабавно! Само трябва да знам той къде е! Искам да кажа… кога?! И какво се е случило с теб?

— Ранен съм, трябва да си почина. Сега е… твоя работа. Хиляда шестстотин двайсет и пета.

— О, боже! Но как да отида там?

— Там има един човек. — Със слаб глас той ми продиктува телефонен номер и име.

Трепереща ги записах върху ръката си, тъй като в суматохата не намерих листче.

— Ана… Не се доверявай на никого. Дори и на Себастиано.

— Какво? — попитах шокирано.

Но той вече бе затворил. Веднага върнах обаждането, но линията беше заета, а при вторият опит се включи оператор, чийто глас съобщаваше на италиански, че абонатът е извън обхват. След това се обадих на номера, който ми даде Хосе. Той принадлежеше на някой си Гастон Льоклер (на ръката ми обаче пишеше Гарсон Еклер, едва по-късно научих правилното изписване на името му), но и тук се обади глас на запис — на френски. Това бе един от езиците, на който, за съжаление, знаех само няколко думи, предимно от сферата на кулинарията, като мон шери и рататуй.

След това не губих ценно време. Натъпках няколко дрехи в пътната ми чанта и потърсих в интернет следващия полет до Париж. Той беше убийствено скъп и щеше да запрати в нирваната банковата ми сметка, но нямаше значение. Сега просто трябваше да измисля добро оправдание пред баща ми. За мое облекчение, той ми спести усилията. Докато все още обмислях трескаво какво да му кажа, той почука на вратата и влезе в стаята ми.

— Много ли ще ти е неприятно, ако останеш в събота и неделя сама? — попита той. — Искам да отида при майка ти, защото малко скучае. Естествено, можеш да дойдеш с мен. — Тогава видя чантата ми. — О, ти и без това си искала да пътуваш? При Себастиано ли? Нали беше при него миналата седмица за карнавала. — Той сбърчи вежди. — Обсъждали ли сме, че ще пътуваш отново тази седмица? Мисля, че напълно съм забравил.

— Хм, да. Исках да го видя, но по изключение не във Венеция, а в Париж. Там живее един… негов приятел.

— Имаш ли вече самолетен билет?

— Току-що го купих и разпечатах. — Посочих радостно хартиения лист, все още в принтера.

Татко го взе и му хвърли един поглед.

— О! — възкликна той.

— Да, знам. Много е скъп. Но непременно трябва да видя Себастиано! Изпитите бяха толкова… уморителни!

— Добре — рече татко бавно. И тогава направи нещо типично за него. Взе отворения ми лаптоп, влезе в системата за онлайн банкиране на неговата банка и преведе парите за билета по сметката ми.

— Предварителен подарък по случай завършването ти.

Прегърнах го бурно и му благодарих. А малко по-късно стана време да тръгвам към летището. Татко ме закара до централната гара и на тръгване ми помаха с усмивка. В отговор също му се усмихвах, докато не се скри от погледа ми, а след това очите ми се напълниха със сълзи. Беше ми лошо от страх и притеснение. През цялото време се владеех, ала сега нервите ми не издържаха повече. Добре, че летях често и не се налагаше да внимавам за формалностите и да обръщам голямо внимание на процедурите. С метрото бързо стигнах до летището, чекирането на багажа стана мигновено, имах само ръчен багаж и си разпечатах бордната карта от автомата. При проверката за сигурност също беше спокойно. Докато чаках, мислех непрестанно за Себастиано и се питах какво, за бога, се беше случило. И какво имаше предвид Хосе, като каза, че не трябва да се доверявам на Себастиано? В главата ми цареше пълен хаос, едва успявах да мисля трезво. Чак когато седнах и зачаках качването на борда, дойдох малко на себе си. И осъзнах, че имам сериозен проблем. Никога не бях ходила в Париж. Особено пък в хиляда шестстотин двайсет и пета година. Спагетите от обяда се обърнаха в стомаха ми. Бързо извадих айфона ми и започнах да сърфирам в Гугъл.



Париж, 2011 г.


Кацнахме на летище „Шарл дьо Гол“ към осем и половина и отново се опитах да се свържа с въпросния Гарсон. Този път извадих късмет, вдигна веднага. Покрих свободното си ухо с ръка, защото се намирах точно в центъра на цялата суматоха в залата за пристигащи. За всеки случай го заговорих на английски, с надеждата, че ще ме разбере, ала за моя изненада, той владееше много добре немски.

— Аз съм Гастон Льоклер — рече той. — Л-ьо-к-л-е-р, в случай че се питаш как се пише. Добре дошла в Париж! Ти трябва да си Ана. Очаквах обаждането ти. — Гастон имаше мил, но притеснено звучащ глас с френски акцент.

Изпитах огромно облекчение. Първото препятствие беше преодоляно. Не бях сама, очевидно Хосе беше организирал най-важното. Слава богу!

— Какво се е случило със Себастиано? — изтърсих аз.

— О, трудно мога да ти обясня по телефона. Ще се видим по-късно и тогава ще ти разкажа това, което знам.

— Къде трябва да отида?

— Познаваш ли Париж?

— За съжаление, ни най-малко. Никога не съм била тук.

— О, та това е равносилно на пропуск в общата ти култура! Но сега си тук и можеш да наваксаш. За жалост, не мога да мръдна дори и за малко, трябва да се погрижа за един куп неща. Най-добре вземи такси.

Резервирал съм хотелска стая за теб в „Британик“, на авеню „Виктория“.

— Изгодно ли е?

— Да, много централно. Много е близко до моста Понт о Шанж.

— Всъщност имах предвид цената.

— Всъщност да, струва под двеста.

— На нощ? — попитах изплашено.

Гастон се засмя.

— Тук сме в Париж, Ана.

— Тогава предпочитам да си намеря друг хотел. Нямам толкова.

— Стаята вече е платена. Разходите за самолетния билет и таксито също ще ти бъдат възстановени, за такива нужди си имаме бюджет.

Олекна ми. Думата бюджет звучеше добре. Една хубава, успокояваща френска дума, дори да не знаех значението ѝ от личен опит. Не бях свикнала на такова нещо като възстановяване на разходите. Когато пътувах в миналото със Себастиано, получавахме пари и дрехи за съответната епоха, но настаняването и пътуването до отправната точка винаги досега са минавали за собствена сметка. Може би трябваше да попитам Хосе как стои въпросът за един малък принос към моите самолетни билети. Може би във Венеция не бяха в крак с времето по отношение на бонусите за служителите.


*  *  *

— В хотела поискай да ти дадат карта на града — каза Гастон. — С нейна помощ ще намериш моста Понт о Шанж, където всъщност трябва да отидеш след това.

— Имам навигационно приложение на телефона.

— Най-добре да оставиш в хотела личните си вещи, като чанта, пари, телефон и така нататък. Знаеш, че не можеш да вземеш нищо с теб. А при връщането няма гаранция, че всичко ще се появи отново. Преди време имах един ужасно скъп часовник „Патек Филип“…

— Означава ли, че преминаването ще е още тази нощ? — прекъснах го развълнувано.

— Разбира се. Не трябва да губим ценно време. Ще се чакаме в единайсет и половина при моста.

— Чакай! Как ще те позная?

— Ще ти изпратя моя снимка на телефона. Секунда. — Той замълча за кратко, след което получих съобщение. — Ще изпратиш ли и на мен една твоя? — попита той.

— Един момент. — Изпратих му една от по-новите, бях направила селфи на двама ни със Себастиано, на която се смеехме с притиснати едно до друго лица.

Когато я погледнах, сякаш буца заседна в гърлото ми.

Себастиано, — помислих си, — какво се е случило с теб?

— Много хубава снимка на вас двамата — рече Гастон. — Някой казвал ли ти е, че приличаш на Майли Сайръс?

— Да, много пъти. — Гласът ми прозвуча, сякаш потисках сълзите си. — Е, аз ще тръгвам. Ще се видим по-късно.

— До скоро, Ана!

Напуснах сградата на летището и се качих в едно такси. По време на пътуването отново погледнах снимката на Гастон. Той беше закръглен, с пясъчно-руса коса. На снимката изглеждаше на годините на Себастиано, на около двайсет и две-три, имаше малко разстояние между предните два зъба, което му придаваше симпатичен и закачлив вид.

По пътя се насилих да почерпя от Уикипедия колкото е възможно повече информация, свързана с епохата на моята дестинация, за да не пристигна там съвсем неподготвена. Преди да тръгна, предвидливо се абонирах за неограничен достъп до мобилен интернет във Франция, за да използвам всяка минутка до преминаването. Докато сърфирах в Гугъл, при изписването на Париж 1625 година попаднах на името Д’Артанян и си спомних последния филм, който гледах на DVD. Вследствие на това си изтеглих електронната книга на Тримата мускетари и по време на полета прочетох по диагонал няколко глави. Неколцина от героите открих сега в Уикипедия. Луи XIII. Кардинал Ришельо. Аха, Кристоф Валц бе играл неговата роля във филма, все още си го спомнях.

Междувременно получих съобщение от Ванеса.

Къде си, по дяволите???

О, боже, само това ми липсваше. Бързо измислих подобаващ отговор.

Спонтанна среща със С, в Париж. Градът на любовта, сещаш се. Татко плати билета.

— Мадмоазел?

Таксито бе спряло. Бяхме пристигнали, без да успея да хвърля и един-единствен поглед на града. Ала навън вече се бе стъмнило, навярно и без това нищо нямаше да мога да видя. Шофьорът ми поиска една доста солена сума, следствие на което портмонето ми почти се изпразни, но за всеки случай поисках касова бележка. Да се надяваме, че в най-скоро време бюджетът на Гастон щеше да запълни паричния ми недостиг.


*  *  *

Хотелът бе хубав, с червени сенници, с парапети от ковано желязо по балконите и със зелени саксийни растения. В края на тротоара бяха засадени дървета. Дамата на рецепцията ме поздрави радушно и след като оправихме формалностите по настаняването, ми подаде ключа за стаята заедно с една карта на града. Стаята ми се намираше на втория етаж е изглед към улицата. Не беше много голяма, но чиста и уютна. Отворих прозореца да се проветри. Оставаше ми още малко време, ала не бях в състояние да се концентрирам нито върху Уикипедия, нито върху „Тримата мускетари“. Вместо това разгледах картата и се опитах да запечатам в съзнанието си околните улички и местоположението на моста, където малко по-късно щях да се срещна с Гастон. Понт о Шанж… Проверих значението, в превод означаваше „мост на размяната“, свързано беше със среброменителите, които са стояли навремето там. Но също толкова добре името подхождаше и на размяната между времената. Може би беше просто съвпадение, ала може би не.

Размишлявайки, стоях на отворения прозорец. От улицата се чуваше ревът на колите. Хотелът бе близо до река Сена, недалеч от Понт о Шанж. Кой щеше да ни отвори портала? Някой от старите също трябваше да е с нас, в противен случай нямаше да се получи. Понякога човек не се появяваше на същото място, откъдето преминаваше. Всяка врата имаше своите особености и специфики, като някои врати бяха непредсказуеми и нестабилни. Все още не знаех всички подробности, въпреки че вече няколко пъти бях пътувала и се бях връщала от миналото.

Освен това съществуваше и историята с маската, която беше един вид преносима машина на времето. Тя даваше на пътуващия могъща сила, тъй като позволяваше преминаването без помощта на стария, ала в същото време беше и опасна, можеше да заведе човек на места, които никога не би искал да види. В този момент моята маска най-вероятно прашасваше в магазинчето за маски на Есперанца, старицата, която навремето ми я бе дала. Не бях виждала Есперанца отдавна, идваше и си отиваше като сянка и никога не се задържаше на едно място или време.

Потънала в мисли, потърках врата си. След това се почесах по-силно, тъй като изведнъж започна да ме сърби. Един мъж застана пред хотела и погледна нагоре към мен. Носеше шапка тип барета, която бе смъкнал почти до веждите, затова не можех да видя добре лицето му. Но вниманието му бе насочено изцяло към мен, нямаше никакво съмнение. Мъжът имаше нормално телосложение и не изглеждаше необичайно. Беше някъде между четирийсет— и шейсетгодишен, не можех да определя с точност заради шапката, и носеше шлифер. Беше си мушнал ръцете в джобовете. Погледите ни се срещнаха за части от секундата. В следващият миг той се отдръпна и изчезна сред дърветата. Сърбежът във врата ми утихна, ала в никакъв случай не си го бях въобразила. Нещо тук не беше наред!

Уверих се, че съм заключила вратата, след което отново опитах да се обадя на Хосе, ала пак се включи автоматичното съобщение, че номерът е извън обхват. Нервно погледнах часовника. Всъщност исках да си взема душ, защото в миналото щеше да ми се наложи да се лиша от него, ала въображението ми се бе развихрило. Виждах картината съвсем ясно. Гола жена в малката баня, навсякъде пара. Камерата се приближава към завесата на душа, която е разкъсана от едната страна, и накрая се появява големият касапски нож. Не, сега определено нямаше да си взема душ, независимо колко дълго трябваше да живея без баня.

Вместо това реших веднага да отида при моста. Щях да подраня малко, но за сметка на това нямаше опасност да закъснея. Багажа и дамската ми чантичка заедно с портмонето, документите и айфона ми оставих на рецепцията с молба да ги съхраняват. Рецепционистката взе учтиво вещите ми. Ако ѝ се бе сторило странно, то тя не го показа. Оставих обаче часовника си, можех да преживея загубата му.

Въоръжена с картата, измарширувах навън. Когато излязох от хотела, тръгнах надясно, веднага след това наляво, малко повървях направо и стигнах до крайбрежната улица, по която се виждаха уютни кафенета и множество дървета. Въздухът беше свеж и ветровит, ала не беше студено. Не бе трудно да намеря моста, дори и през нощта. Дори стана сравнително бързо, понеже бях ускорила крачка от притеснение, че странният тип можеше все още да се мотае наоколо.

Повървях малко по крайбрежната улица и следващият мост беше Понт о Шанж. Нямах представа какво точно да очаквам, може би да изглежда някак си магически или античен. Ала беше един обикновен мост — с няколко платна за колите, широки пешеходни алеи от двете му страни, без други характерни особености. Единствено древните улични фенери ми се сториха красиви. На отсрещния бряг се намираше Ил дьо ла Сите — поне според картата — дълъг остров в реката с множество исторически сгради, включително и катедралата „Нотр Дам“.

По моста вървяха пешеходци. Пред мен бавно се разхождаха двама влюбени, хванати за ръка. Когато ги задминах, и двамата ми се усмихнаха. Щастието ги обгръщаше като облак, което прободе сърцето ми, защото при вида им мислите ми се върнаха обратно при Себастиано. Приблизително по средата на моста един бездомник седеше върху парче картон и държеше бутилка с ракия в ръка. Докато го подминавах, отпи една голяма глътка. В същото време протегна другата си ръка, в която държеше шапка с няколко монети вътре. Спрях се и зарових в джобовете си. В якето си намерих монета от две евро, беше ми останала от рестото на таксиметровия шофьор. Хвърлих я в шапката. Така или иначе, не можех да взема нищо със себе си.

Погледнах часовника си и започнах да ставам неспокойна, въпреки че бях подранила. Най-лошото беше неизвестността. Само ако знаех какво се бе случило със Себастиано!

Скитникът се оригна шумно и ми предложи глътка ракия, която отказах, благодарейки, след което той се намести по-удобно върху картона и заспа, хъркайки шумно.

Направих няколко крачки и погледнах през парапета към реката, която бавно течеше под мен. Потънала в мисли, стоях там и чаках.

Някой постави ръката си върху рамото ми. С вик на уплаха се извъртях.

— О, съжалявам, Ана! Най-вероятно не си ме чула да се приближавам. Не исках да те изплаша. Аз съм Гастон Льоклер. Хубаво е, че успя да дойдеш!

Гастон се усмихна и протегна ръка, за да ме приветства. Изглеждаше като на снимката, закръглен и с разстояние между предните зъби, ала само с една идея по-пълни бузи. Набитата му фигура беше облечена в дрехи на „Ралф Лорен“ — дори и аз ги разпознавах — а от горния джоб на сакото му се подаваха очила с надпис „Рей Бан“. Ако си позволяваше този лукс от бюджета на пазителите на времето, двамата със Себастиано наистина трябваше сериозно да си поговорим с Хосе!

След като се поздравихме, не се впуснах в празни приказки, ами веднага изстрелях основния въпрос.

— Какво се е случило със Себастиано?

Гастон се намръщи.

— Само ако знаех!

— Но аз си мислех, че знаеш! — Веднага се паникьосах отново.

— Е, той е добре, ако това те притеснява.

Поех си дълбоко въздух. Той е добре! Това беше най-важното. Всичко останало щеше да се нареди. Веднага зададох втория по важност въпрос.

— Ако е здрав, защо не може да се върне? Порталът ли се е повредил?

Прозорците за връщане от миналото като правило бяха в тясна връзка с лунната фаза. Така че просто трябваше да се изчака, докато настъпи новолуние или пълнолуние, и човек можеше да се върне обратно в бъдещето точно в същия момент, в който преди това е тръгнал.

Имаше и други прозорци във времето, които не бяха зависими от фазите на луната. Те най-вече се намираха на скришни и потайни места, но старите знаеха местонахожденията на всяко едно от тях. Тези портали имаха недостатъка, че човек не можеше да се завърне в мига на тръгването си, а по-късно, тъй като времето в бъдещето бе продължило да тече паралелно с времето в миналото.

— Не, порталът на моста работи — рече Гастон. — Аз самият го използвах.

— И защо тогава той все още е там?

Лицето на Гастон се натъжи.

— Опасявам се, че той не иска да се върне.

— Какво искаш да кажеш с това „не иска да се върне“?

— Два пъти му изпратих послание, с което го молех да се срещнем при портала в уговорения час. Не дойде.

— Два пъти? — повторих изумено, за да се убедя, че съм чула правилно. — Искаш да кажеш, два цикъла на лунната фаза? Това означава ли, че е заседнал в миналото от един месец?

— Не, от три — поправи ме Гастон.

— Три?! — извиках шокирана. — Как можа да се случи това?

— След двете писмени съобщения, които му пратих, преди следващата смяна на лунната фаза отидох лично при него и го попитах защо не е дошъл, но той се направи, че не ме познава. Дори още по-лошо, каза, че ако не изчезна веднага, ще ме прониже с шпагата си.

— Казал ти е това! — попитах невярващо.

— Дословно. Кълна се. Нямам представа какво му е. Исках да опитам отново две седмици по-късно, ала бях възпрепятстван. — Той сви със съжаление рамене. — Изпити, както можеш да се досетиш.

— Какви изпити?

— Все още следвам. От тази работа човек не може да се издържа, тъй че покрай другото уча нещо разумно.

Имах чувството, че очаква повече заинтересуваност от моя страна.

— И какво учиш? — попитах учтиво, въпреки че щях да се пръсна от нетърпение.

— Немска филология! — засия той насреща ми.

— О, чудесно. — Похвалих го с престорено възхищение, въпреки че всичко в мен крещеше да изкопча повече информация за Себастиано. — Говориш езика наистина страхотно, почти без акцент. Как така избра да изучаваш немски?

— Имам приятелка немкиня. Тя е любовта на живота ми и живее в Берлин. След дипломирането ми искам да се преместя при нея и там да си намеря работа. — Гастон въздъхна дълбоко. — Никой не може да си представи колко са скъпи всичките тези пътувания със самолет и влак!

— О, напротив — казах разсеяно, мислейки за третия по важност въпрос. — Всъщност какво изобщо прави Себастиано във френското минало?

— Опасявам се, че е тайна.

— Не е за вярване! Това можеш да ми го кажеш! В края на краищата съм тук, за да го върна обратно! '

Гастон поклати глава със съжаление.

— Ако можех, наистина щях да ти кажа, но и аз самият не знам. Това е една от онези извънредни задачи, при които човек не знае предварително за какво става въпрос.

Това ми дойде като силен шамар. Веднъж аз самата имах такава задача. А именно първата ми беше нещо подобно. Можех да се върна обратно в настоящето едва след като изпълнех задачата си. Но глупавото бе, че в началото нямах никаква представа в какво точно се състоеше тя. Това, че трябваше да спася живота на един важен венециански политик и да отстраня няколко злодеи, се разбра едва по-късно. Тогава в продължение на седмици бях закотвена в миналото! Но имаше и по-лоши случаи, като например този на Клариса — една млада благородничка, с която се запознах през 1499 година във Венеция. Тя идваше от времето на Френската революция и повече от пет години бе блокирана там, работейки като прислужница, докато не успееше да разреши задачата си, която се състоеше в това, да спаси живота ми. Едва тогава можеше да се върне в своето време. Ала се бе влюбила в Бартоломео, пратеника от 1499 година. Тогава тя просто остана там и се омъжи за него.

Сетих се, че веднъж Хосе бе споменал за една извънредна задача. Ако Себастиано наистина бе блокиран в миналото, то е, защото трябваше да е на разположение и да се подготви за изпълнението ѝ. Не можеше да се върне, дори и да искаше. Сега отново си спомних, че Хосе не говореше за връщане, а за помощ.

Гастон изглеждаше угрижен.

— Аз му предложих помощта си, но той ме заплаши. Честно, той се държа ужасно! Ето защо трябва да говориш с него. В края на краищата си негова приятелка.

— Ти всъщност откъде знаеш?

— Старият от Венеция ми каза. Свърза се с мен и каза, че трябва да те заведа при Себастиано.

— Кога за последно говори с Хосе? Аз не мога да се свържа с него. Спомена, че е ранен, наистина се притеснявам за него.

Гастон сви рамене.

— Обади ми се само веднъж. Не го познавам, но тукашният стар ми каза да съдействам, така че го направих.

— Кой е местният стар? — попитах аз. — Не трябва ли вече да е тук?

— О, той отдавна е тук. — Гастон повдигна вежди и хвърли многозначителен поглед на хъркащия скитник.

Не можех да повярвам. Този беше старият?

— Никога не би ми хрумнало!

— Да, никой няма по-добра маскировка. — Съгласи се Гастон с усмивка.

Имаше право. Маскировката на Хосе като едноок, немощен гондолиер заслужаваше респект, тази на Есперанца като съсухрена, престаряла собственичка на магазинче за всякакви джунджурии беше също отлична, ала тази на бездомника — биеше всички.

Тъкмо се чудех дали хъркането също беше престорено, когато видях в другия край на моста към нас да се приближават двама души.

— Най-после — рече Гастон. — Ето ги и тях.

— Кои са те?

— Това са нашите американски туристи.

— Туристи? — Нищо не разбирах.

— Да, те идват с нас. Смятат ме за свой екскурзовод. — Той се засмя. — Днес по програма е предвидена нощна разходка в Париж.

Двамата туристи бяха една особена двойка, което се забелязваше дори и от такова разстояние. Жената бе млада, а мъжът стар и немощен. Ходеше с бастун. Освен това се подпираше на спътницата си и леко влачеше крака си. Когато се приближиха, се видя, че жената е приказно красива. Слаба, тъмнокоса и със страхотни крака — само да беше малко по-висока и щеше да спечели всеки един конкурс по красота. Мъжът беше най-малко три пъти по-възрастен от нея. Бялата му коса бе малко разрошена от вятъра, иначе изглеждаше много елегантен, точно колкото жената, със скъпо палто и излъскани обувки.

Обърнах се към Гастон. Той беше отишъл при скитника, който вече се бе надигнал от картона. Гастон му каза нещо шепнешком, преди да се върне при мен.

— Внимание, вече са тук. А сега гледай да не се обаждаш. — Той засия срещу новодошлите и се ръкува с тях. — Мадам! Мосю! Радвам се, че дойдохте! Няма да съжалявате! — Той посочи към мен. — Моята асистентка Ана Берг. Ана, мога ли да ти представя господин Колистър и неговата внучка Мери от Ню Йорк.

— Хенри — рече господин Колистър. — Моля, наричайте ме само Хенри! Приятно ми е да се запознаем! — Той стисна ръката ми и ми се усмихна дружелюбно. Под рунтавите му бели вежди блестяха предприемчиви очи. Лицето му бе набраздено с дълбоки бръчки и ръката, с която държеше бастуна, леко трепереше, ала изглежда, той се радваше неимоверно на разходката. Неговата внучка Мери нямаше особено добро настроение, изглеждаше така, сякаш не се чувстваше на мястото си. Готова бях да се обзаложа, че е искала да угоди на дядо си, придружавайки го на тази обиколка. Само ако знаеше какво щеше да се случи след малко, щеше да избяга с писъци.

— Всичко наред ли е, госпожице Берг? — попита ме господин Колистър, притеснен. Говореше изискан английски, който звучеше по-скоро като британски, отколкото американски. — Изглеждате някак си… изплашена.

— Не — излъгах. — Всичко е наред. И моля ви, наричайте ме просто Ана.

— Само ако се обръщате към мен с Хенри.

— А към мен с Мери — рече момичето.

Предположих, че е около двайсетгодишна. Когато се усмихваше, беше още по-хубава. И нямаше никаква представа какво я очакваше. Гастон насмешливо бе нарекъл Мери и Хенри туристи, във Венеция пазителите на времето наричаха тези хора незнаещи. Незнаещите биваха завеждани в по-ранен век и оставаха там завинаги, без да си дават сметка за това. Което се дължеше на факта, че в миналото те намираха един пълноценен и уреден живот, предполагайки, че той винаги им е принадлежал и винаги са живеели там. Имаха всичко, което им бе необходимо — къща, роднини, приятели, прислуга. Перфектната илюзия — и в същото време абсолютна реалност. Това означаваше, че напълно изчезваха от настоящето. И не само като индивиди, а тотално, дори и спомените на другите хора за тях се заличаваха. Сякаш никога не бяха съществували. Именно това го намирах за лошо. Само като си помислех и всеки път ме стягаше гърлото. Човек, който е бил обичан, изведнъж изчезва, ала никой не забелязва. Защото за околните той никога не е съществувал. Просто бе заличен от времето и вмъкнат отново някъде другаде.

Естествено, това не се случваше поради някаква безсмислена причина, а защото тези хора ще изпълнят в миналото полезни за бъдещето задачи.

Например преди половин година двамата със Себастиано придружихме един млад физик в XVI век. Само след няколко години той щеше да направи революционни открития в производството на навигационни инструменти и благодарение на неговите открития корабоплаването щеше да бележи стремглав прогрес.

Такива съпровождания се числяха към задълженията на пазителите на времето, но аз ги намирах за ужасни. За Себастиано тези мисии бяха рутина, беше ги правил много пъти, ала аз никога нямаше да мога да свикна с тях.

Физикът имаше съпруга и малка дъщеря, които заминаха с него, въпреки че единствената им задача се състоеше в това, да го правят щастлив и да бъдат до него. От една страна, се радвах за тях, но от друга, изпитвах съжаление, когато си представех какво губеха при преминаването. Родители, приятели — целия им живот и всички спомени. Малкото момиче никога нямаше да си играе с кукла Барби и никога нямаше да отиде на кино. След това плаках с часове. Това беше последната ми работа от този тип. Оттогава Себастиано бе извършил още няколко такива придружавания, ала без мен.

Тези спомни изплуваха в съзнанието ми, когато видях Хенри Колистър и неговата внучка Мери да стоят пред мен. Какъв ли живот ги очакваше в миналото? Един от двамата — вероятно Мери, тя е млада — щеше да извърши нещо от съществено значение. Но за това действително ли ще иска да се откаже от живота си, който води тук? Малко вероятно. Исках да я предупредя, но не можех и затова не беше виновна бариерата, а единствено моят разум. Никой не бе в състояние да каже какво ще се случи, ако се намеся. Може би Мери бе бъдещата майка на човек, който — само като пример — ще измисли лек против едрата шарка или нещо също толкова велико. И аз щях да съсипя това новаторско откритие, като я подтикнех да избяга бързо от моста, преди да са я отвлекли в миналото.

— Поръчали ли сте кола за нас, Гастон? Кога ще започне обиколката ни? — Хенри се огледа в очакване.

Бездомникът, или по-точно старият, се подпираше мълчаливо на парапета на моста — очевидно предпочиташе да стои незабележимо на заден план. Старите често правеха така.

— Бих казал сега веднага — предложи Гастон. Хвърли един поглед на часовника си, който като всичко останало по него изглеждаше претенциозно скъп, очевидно не спазваше собствените си правила, и се усмихна. — Полунощ. Колко подходящо!

И това беше единственото предупреждение. Дочух отнякъде приглушен камбанен звън и в същото време всичко около нас започна да се променя. Видях как мъждукащата линия започна да се издига, също както и при венецианския прозорец на времето, да се разширява и да става все по-ярка. Започнаха и вибрациите, точно както при предишните преминавания. Едновременно с това целият мост започна да сияе, превърна се в светеща дъга, сякаш от чисто злато.

Невероятно, мислех си с дълбока почит. Може би щях да го извикам на глас, ала гласните ми струни бяха като парализирани, а леденият студ цялата ме прониза. Златният мост се увеличи безкрайно много, все едно стигаше чак до вечността. Ако можех да се движа и да ходя по него, щях да изляза от другия край на Вселената, бях убедена в това. Но чувството приключи с могъщия трясък, който изтри всичките ми мисли и ме хвърли в мрака на безвремието.



Париж, 1625 г.


Когато се събудих, главата ми кънтеше. Все още не можех да овладея този неприятен страничен ефект от пътуването във времето. Главоболието не се появяваше винаги, ала в този момент не се издържаше. Не можах да потисна охкането, но се опитах да дойда на себе си.

Следващото нещо, което усетих, беше вонята. Дори и само този факт бе истинско доказателство: определено се намирах в миналото. Миришеше на смес от клоака, риба, оборски тор, изгнили отпадъци и хора, които много спешно трябваше да се изкъпят. Това бе комбинация от цялата смрад на един град, който трябваше да се справи с няколкостотин хиляди души население без канализация и пречиствателни станции, хладилни складове, регламентирано събиране на отпадъците и най-вече без толкова важни изобретения като душа и дезодоранта.

Беше тъмно, но не чак толкова. Видях отражението на светлината от факлите, а над мен очертанията на покривите под обсипаното със звезди небе. Някъде мяучеше коте, а сякаш от близо долавях приглушени гласове.

Лежах върху твърда повърхност и някой ме беше покрил с чаршаф или с нещо подобно. Дори и без да проверявам, знаех, че съм гола. Това беше друго последствие при пътуването в миналото — не можеха да се вземат предмети от бъдещето, е изключение на тези, които вече съществуваха в съответния век. И не само на теория, ами и на практика.

Хосе и Есперанца имаха скривалище с дрехи от различни епохи, дори Себастиано ми беше донесъл няколко костюма за нашите мисии, ала за този скок в миналото на Париж не можех да ги използвам. И тъй като Гастон не ми беше предоставил такива, аз се приземих точно както при първото ми пътуване — гола-голеничка, без дори и най-малкото парченце плат върху мен.

Изправих се с усилие, като придържах чаршафа да не падне. Намирах се в една тъмна уличка. Капаците на прозорците на къщите бяха затворени, надлъж и нашир не се виждаше жива душа. Само една котка изведнъж скочи от една стена и изсъска срещу мен, сякаш бях някое чудовище от сериала „Живите мъртви“.

Вече чувах гласовете по-ясно. Вероятно идваха от мястото, където се виждаха светлините на факлите. Един от тях беше на Гастон. Надникнах предпазливо иззад ъгъла на къщата и изпитах облекчение, когато го видях да стои там, с факла в ръка. Един тънък и висок като върлина мъж стоеше до него. Предположих, че е около двайсетте.

— Мадмоазел! — Той ми се поклони учтиво. — Аз съм Филип. Пратеникът на това време.

Кимнах.

— Казвам се Ана. — Тогава се обърнах към Гастон. — По всичко личи, че отново съм се събудила последна. Какво стана с Хенри и Мери?

— Вече се облякоха и са на път към новия им дом. Всичко е наред.

— О, много бързо. — В гърлото ми заседна буца. — Дали ще им е добре тук?

— Ще се чувстват превъзходно — увери ме Гастон. — Само най-доброто.

— Кой месец е? — Стори ми се доста топло, въпреки че бе посред нощ.

— Хм, не мога да ти кажа с точност. Филип?

— 28 юни 1625 година — каза Филип.

— О, лято. — Това беше добре, най-малкото нямаше да студувам. В миналото отопляването не само че беше крайно изостанало, ами на места напълно липсваше.

Гастон махна нетърпеливо към мен.

— Сега се облечи и да се омитаме от тук. Филип, дай ѝ нещата.

Филип ми подаде един вързоп с дрехи и се обърна учтиво, за да се облека необезпокоявано. Гастон също се обърна с гръб и започна нетърпеливо да се поклаща, докато аз припряно преглеждах дрехите, които ми даде Филип. Комбинезон, който приличаше на допотопна нощница, и една квадратно изрязана одежда, толкова неустоима колкото и стар картофен чувал. Дори Пепеляшка би отказала да я облече. Естествено, едва ли можех да имам специални изисквания — важното беше, че бързо и без чужда помощ успях да се навра в тях. В тази епоха, ако исках да облека някоя красива рокля с всевъзможните украси и финтифлюшки по нея, имах нужда от помощта на обучена прислужница. Но поне дрехите изглеждаха чисти, въпреки че горната боцкаше.

— Къде са обувките? — попитах, докато оставях чаршафа да се смъкне и обличах комбинезона. — Сега можете да се обърнете.

— Обувките ги забравих — рече плахо Филип.

— Няма нищо — отговори Гастон. — Сесил ще ѝ даде.

Навлякох горната торбеста дреха — адски боцкаше — вързах на кръста си съответното въже, изпълняващо ролята на колан, и се постарах да изглеждам спокойна.

— Мога да взема твоите обувки — казах на Гастон.

Те изглеждаха от класа, точно както и целият му външен вид. Очевидно и в миналото имаше бюджет. За него пратеникът беше приготвил само избрани и хубави дрехи: копринени чорапи, жакет и бермуди от кадифе, риза с дантелени ръкави и освен това елегантна шапка с пера — приличаше на принц от някоя пиеса на Шекспир.

Филип не беше облечен толкова изискано. По ризата му нямаше дантела, чорапите му бяха от памук, както и елечето, и панталонът му, въпреки това изработката им бе много добра. Той имаше слабо лице със сериозно изражение. Беше си свалил шапката, когато се появих преди малко. Русата му коса бе вързана на опашка.

— Може да вземете моите обувки, мадмоазел! — предложи ми той. — Вината е моя, че не бях добре подготвен.

— Филип е наш пратеник само от две преминавания — подхвърли Гастон.

Филип направи леко отчаяна гримаса.

— Безутешен съм поради моя пропуск.

— И обувките ви със сигурност са два пъти по-големи от моите — рекох аз. — Тези на Гастон има по-голяма вероятност да ми станат, но като за начало ще опитам без. Коя е Сесил?

— Младата дама, с която тази нощ ще поделите една стая. Там отиваме сега.

— Искам да отида при Себастиано — възразих аз. — И то веднага.

Гастон поклати глава.

— Това ще стане утре сутринта.

— Но…

— Имай ми доверие — прекъсна ме той. — Ако го вдигнем от леглото в този късен час, само ще предизвикаме ненужен шум. А трябва да избягваме всякакви скандали, знаеш го много добре.

Съгласих се неохотно, без да кажа нищо повече, и тръгнах бавно след тях. Пътят водеше през тъмни улици и покрай многоетажни къщи.

— Къде се намираме? — попитах ги.

— На Ил дьо ла Сите — отговори Гастон.

Тъй като и без това не се ориентирах, тази информация не ми беше от голяма полза. Калдъръмената настилка беше неравна, с остри ръбове и покрита с отпадъци от неопределимо естество. Филип вървеше с факлата напред, а Гастон го следваше. Той закриваше светлината с широкото си тяло, така че не можех да видя къде вървя. Един път стъпих в купчина разкашкани зеленчукови обелки, а един-два пъти нагазих в локви, за които не исках да знам от какво произхождаха. Тогава усетих нещо космато и меко, което мръдна под крака ми, когато стъпих върху него. Извиках силно и подскочих на около метър от земята.

— Искам аз да съм отпред — казах на Гастон с разтреперан глас, когато се обърна нетърпеливо към мен.

След това положението се подобри. Филип учтиво осветяваше пътя ми, като държеше факлата сравнително ниско. По този начин поне виждах всички кучешки изпражнения, умрели (или полуумрели) животни, конски фъшкии и хранителни отпадъци и успявах да ги избегна. Но освен паважа и намиращите се навсякъде препятствия не виждах нищо наоколо.

След известно време Филип спря и посочи с факлата една къща.

— Пристигнахме.

— Аз се оттеглям и ви пожелавам лека нощ — каза Гастон, докато вземаше факлата от ръката на Филип и тръгна.

— Чакай! — извиках уплашено след него. — Не се разбрахме какво ще правим оттук нататък! Къде да намеря Себастиано? Как стои въпросът с нашето връщане? — Изведнъж отново изживях спомените от моето първо пътуване в миналото. Тогава също ме подхвърлиха при непознати хора и след това трябваше да чакам цяла вечност, докато някой от местната група на пазачите се погрижи за мен.

Но Гастон вече беше изчезнал зад ъгъла и факлата заедно с него. Двамата с Филип стояхме в тъмното и можех да видя само силуета му.

— Всичко е уговорено — увери ме той, докато все още се чудех, дали не е по-добре да догоня Гастон и да му измъкна някое обещание.

— И какво е уговорено? — попитах изнервено.

Бях изпуснала възможността да догоня Гастон, следователно бях принудена да остана тук и да се подчиня на предварително уговорения план.

— Ще дойда към девет, за да ви заведа при Гастон, който ще ви отведе при вашия Себастиано.

— Не може ли да дойдете малко по-рано? — попитах притеснена. — Нямам нерви да вися тук толкова дълго.

Но в действителност казах: Няма да ми хареса, ако се застоя тук.

Това беше едно от коварствата на междугалактическия преводач — разбира се, това не беше истинското му наименование, което така и не бях научила, ала аз го наричах така. Изрази, които не съществуваха в миналото, просто се трансформираха в нещо друго. При първото ми пътуване във времето този феномен почти ме побърка. Например десетки пъти се опитвах да кажа айпод и всеки път се променяше на огледало — защо, и до ден-днешен не знам. Себастиано ми каза, че е имал айпод, който отзад приличал малко на огледало, може би автоматичното изменение на думите се ориентираше по това. Накратко, заменената дума бе по-разбираема, филмът се превръщаше в театрална пиеса, автомобилът в каруца, колегата в другар и така нататък.

Въпреки това трансформацията функционираше само при по-елементарните случаи. Ако човек искаше да говори за предстоящи събития, се включваше бариерата. Тогава той оставаше с отворена уста, не можеше да издаде дори и звук и правеше доста идиотско впечатление.

Всичко останало се превеждаше безупречно и от само себе си, дори и ако на човек не му правеше впечатление, че говори на чужд език. Колко жалко, че този номер не работеше в настоящето, щях вече да съм се възползвала на няколко пъти.

Едно потропване дойде от посоката на Филип, който чукаше на някаква врата.

— Сесил, чуваш ли ме? — извика той с приглушен глас. — Моля те, отвори! — На мен ми каза със съчувствие: — За съжаление, преди девет няма да стане. Имам и други ангажименти.

— Нека да си говорим на „ти“ — предложих аз. Говоренето на „ти“ насърчаваше приятелските отношения и подобряваше отзивчивостта. Или поне така се надявах. — Наричай ме просто Ана.

— С удоволствие — рече той.

Не можех да видя изражението на лицето му в тъмното, ала гласът му звучеше приятно изненадан.

— Може и да успееш да дойдеш по-рано.

— Ще видя какво мога да направя.

Зад него стана светло. Един капак на прозорец се отвори и на светлината на мъждукаща свещ се появи сънено лице, обрамчено от много светла и разрошена коса. Освен лицето не се виждаше нищо друго. Това трябва да беше Сесил. Не изглеждаше в особено добро настроение.

— Та сега е посред нощ — оплака се тя. — Знаеш колко късно си лягам и колко се нуждая от сън. Не можеше ли да почакаш до утре?

— Съжалявам, че те притеснявам, но нямам избор. Водя ти гост.

Изглежда, Филип се извиняваше по-често, отколкото бе необходимо, което ми направи добро впечатление, ала това не подобри настроението на Сесил. Дори и когато Филип отстъпи встрани, така че тя да може да ме види по-добре.

— О, боже — каза тя.

Това можеше да означава много неща, като: Кого е довлякъл този път?, или: Дали ще се разкарат, ако затворя капака на прозореца? и още: Това чувал ли е, или дреха?

И тогава капакът на прозореца се затвори. Значи, бе вариант две.

— Струваше си да опитаме — казах мило на Филип, който не се помръдна от мястото си. — Остава само въпросът откъде сега да се сдобием със свещ.

За моя изненада обаче, вратата се отвори веднага след това и видях Сесил в пълния ѝ блясък. Беше висока почти колкото Филип, ала тялото ѝ бе значително по-едро от неговото и носеше нощница, която показваше повече плът, отколкото закриваше. Погледът на Филип се задържа върху нея един миг по-дълго, отколкото бе необходимо, след което се обърна срамежливо настрани. Аз не изпитах подобно притеснение, в края на краищата гледането между момичета беше позволено. Освен това трябваше да остана да спя при нея, а трудно можех да се правя, че не я виждам, най-вече защото бе почти невъзможно. Пищните ѝ форми опъваха късата ѝ нощница така, че ако Плейбой съществуваше, веднага щяха да ѝ направят специално предложение. В никакъв случай не беше дебела, ала извивките ѝ бяха забележителни, и то без нито грам силикон. Тъй като бях една глава по-ниска от нея, първото нещо, което неизбежно ми се наби на очи, беше деколтето ѝ (предположих, че носи осемдесет Д), но и лицето ѝ също бе впечатляващо. Забелязах го едва когато отмести разрошената си грива от челото и повдигна лампата, за да ме огледа по-добре. Приличаше на жена викинг — напращяла красавица със сърцевидна форма на лицето, сребърно-руси къдрици и сини очи, най-вероятно в средата на двайсетте.

Погледна ме намръщено.

— Боже мой. Това създание босо ли е? И каква е тази рокля?

— Казва се Ана — представи ме Филип. — Тя е едно бедно сираче от провинцията.

— И само минавам оттук — добавих, преди още да си е помислила, че търся препитание при нея. — Тръгваме и още утре сутринта.

Сесил поклати глава.

— Роклята ѝ е ужасна. Ала не изглежда занемарена или недохранена. — Очевидно имаше око за същественото. — Приказката за момичето сирак можеш да я разкажеш на някой друг, Филип.

Спомних си, че при първото ми пътуване в миналото Бартоломео — венецианският пратеник от 1499 година — искаше да заблуди някогашната ми хазайка е подобни измислици за произхода ми. Очевидно в такива ситуации измислените биографии бяха сходни. Най-вече сходно глупави.

Сметнах, че е уместно да се намеся.

— Всъщност родителите ми са още живи — рекох аз, при което веднага осъзнах, че не е вярно, тъй като и двамата още не бяха родени. При мисълта се наложи да преглътна. Въобще не трябваше да започвам да мисля за това. Вяло добавих: — Но те са много, много далеч. Затова нямам истински дом. Не съм претенциозна. Що се отнася до закуската или…

— Хайде, влез, клето момиче. — Сесил отвори вратата малко по-широко и се отдръпна, за да вляза.

— Утре ще дойда в девет — обеща Филип.

— Може и малко по-рано — подхвърлих аз.

— Имаш ли да ми услужиш с някоя лампа? — попита Филип новата ми хазайка.

Сесил измърмори нещо и изчезна през една врата. Върна се съвсем скоро, носейки в ръка малка стъклена лампа, в която гореше маслена течност.

— Много ти благодаря — рече Филип. — Още утре сутринта ще ти я върна.

— Да не забравиш. Последната ми е.

— Не се притеснявай. Няма да забравя. Лека нощ, дами. — Филип ни се поклони вежливо и преди да си тръгне, хвърли още един скришен поглед към пищното деколте на Сесил.

Мина ми през ума, че те двамата най-вероятно щяха да доживеят въвеждането на уличното осветление. Бях прочела в Уикипедия, че през 1667 година Луи XIV е наредил през нощта улиците да се осветяват с газени лампи. Дотогава обаче трябваше да се справят със собствените си фенери. За това искрено им съчувствах. Когато човек още от малък натиска електрическия ключ, за да му е светло, понякога нощният мрак му се струва страшен.

— Последвай ме — рече Сесил и тръгна напред, а аз се спънах в прага на вратата, тъй като светлината от лампата не бе достатъчна, за да освети пода. — Внимавай да не паднеш върху обувките ми — предупреди Сесил, но едва след като вече се бях строполила.

Изправих се.

— Всичко е наред — заявих, въпреки че си ударих много силно коляното.

Сесил не беше виновна. Като изключим факта, че имаше твърде много неща върху дървените дъски, или поне там, където се бях приземила преди малко.

Сесил запали втора свещ и я закрепи с малко разтопен восък върху една масичка, така че да видя повече от обкръжението ми. Таванът бе доста нисък. Сесил едва стоеше изправена, а аз можех да докосна гредите на тавана, като вдигнех ръце.

Легло, покрито с възглавници, заемаше една трета от стаята. До едната стена бяха струпани сандъци, а в ъгъла имаше масичка отрупана с купички, флакони, кутия за бижута и гримове, а пред нея стоеше тапицирана табуретка. Обзавеждането се допълваше от голямо огледало, стенен рафт и параван. От всички свободни пространства по стените стърчаха куки, на които висяха безброй дрехи. Останалите пещи на Сесил бяха разпръснати наоколо: обувки, чанти, кутии за шапки, книги и купища изписани листове хартия. Това веднага запали любопитството ми. Четенето и писането, както и притежанието на книги не бе много разпространено в миналото. Училището не беше задължително и само богати хора можеха да си позволят добри учители. Книгите и пособията за писане бяха неочаквана гледка в тази скромна обстановка.

Сесил помести с крак няколко смачкани на топка листове хартия, една обувка и капан за мишки (о, боже!), взе възглавница и одеяло от леглото и ги постави на земята.

— Можеш да спиш тук, малко момиче.

— Аз само изглеждам малка. Но в действителност не съм. Ще навърша деветнайсет.

— О, така ли? — Сесил събра няколко разпилени наоколо листа, а след това седна на леглото и ме погледна. — От кой град си?

— От Франкфурт. — За моя изненада успях да го произнеса, очевидно бариерата не ми забраняваше да издам тази информация.

— Това е немски град, нали?

Кимнах колебливо.

— О, клето момиче! Та ти идваш направо от центъра на войната!

Погледнах я малко глуповато, тъй като нямах представа какво имаше предвид. Едва след като помислих малко, ми светна, че явно говореше за Трийсетгодишната война. Смътно можех да си спомня, че май се развиваше по това време и бе оставила ужасни опустошения, предимно в Германия.

— Да, за щастие, своевременно успях да се спася — казах наслуки.

Колебливият ми отговор предизвика подозрение у Сесил. При следващия ѝ въпрос улових нотка на сарказъм.

— И как извървя дългия път от Франкфурт до Париж без обувки?

— Ами аз имах, но за съжаление, ги изгубих по пътя.

— И кой те научи да говориш толкова добре нашия език, Ана?

— Майка ми е французойка. — И за да я разсея, попитах: — А ти с какво се занимаваш?

Но не се върза.

— Обичаш ли да ходиш на театър? — отново ми зададе въпрос тя.

— Разбира се. — Това не беше лъжа. Преводачът превеждаше театър като кино, а аз ходех постоянно. — Един-два пъти на месец със сигурност — продължих аз. — Направо го обичам!

— О, така ли? Колко хубаво! — Очите на Сесил светнаха. Очевидно е тази изповед бях натрупала точки. — Аз също го обичам! В действителност театърът е моята страст и смисълът на живота ми. Аз това работя.

Зададох въпроса, който очакваше.

— Актриса ли си?

— Да — отговори гордо тя. — А освен това и сценарист. Пиша пиеси и след това ги играя.

С това се обясняваха книгите и многото листове хартия.

— Това е суперяко! — казах с възхищение (ако трябва да сме точни, произнесох превъзходно, което на практика означаваше същото).

— Какви пиеси се играят в Германия? — попита ме Сесил. Умората бе изчезнала от лицето ѝ и вече изглеждаше развълнувана като по време на купон.

— Миналия месец малко прекалих, защото гледах няколко. Последната бе „Кок о вен“[3].

Всъщност го казах е издължено „е“, но преводачът — или може би бариерата — го преобразува в перфектен френски.

Сесил ме погледна с новосъбуден интерес.

— Изглежда, в Германия държите изключително много на културата. Хареса ли ти? За какво се разказваше? Трагедия или комедия?

— По-скоро комедия, въпреки че и по-смешни съм гледала. Разказва се за един сценарист, който пише пиеса, но изведнъж се налага да се грижи за едно непознато момиче. И така по някое време двамата все някак успяват да се сработят.

Всъщност казах филмов сценарист и филм, но така или иначе, смисълът беше същият.

Сесил се смръщи и ме погледна замислено.

— Една много добра идея за пиеса. Мога да се вдъхновя и самата аз да напиша нещо подобно. Особено след като се намирам в същата ситуация като този сценарист. Това не го измисли току-що, за да ми се надсмееш, нали?

— Не, наистина! — възразих аз. — Освен това момичето е негова дъщеря и накрая започват да се харесват. Това е съществена разлика.

— Е, ти не си моя дъщеря, но мисля, че започвам малко да те харесвам. — Сесил стана и взе още няколко възглавници от леглото. Хвърли ги на пода, след което отиде до стенния рафт и се върна с едно парче хляб, което ми тикна в ръката. — Ето, изглеждаш гладна.

Благодарих учтиво и отхапах един залък, въпреки че бях изгубила апетит от вълненията през изминалата нощ. Макар че хлябът беше сух и безвкусен, от дъвкането огладнях и продължих да ям, докато не остана и трохичка.

— Трябва да си жадна. — Сесил напълни две чаши червено вино от една кана, като ми подаде едната и настоя да си кажем наздраве. След това продължи да ми долива и не се успокои, докато не изпихме цялата кана. Тя определено пи повече от мен, ала виното беше доста силно и щеше напълно да ме повали, ако вече и без това не седях на пода. От време на време главата ми клюмваше, защото непрестанно задрямвах. Докато свещите се топяха, а ние пиехме, Сесил искаше да узнае всичко за мен. За по-сигурно, доколкото можех, ѝ отговарях уклончиво, а в повечето случаи ѝ давах и безсмислени отговори. А когато ме попита какво обичам да правя в свободното си време, се ограничих само до четене и свирене на пиано (преводачът замести пианото с клавикорд[4]). Пропуснах да спомена карането на колело и джудото. На въпроса ѝ дали имам обожател, набързо отговорих отрицателно. За да отклоня вниманието от мен, преминах към задаването на контравъпроси. Тогава Сесил ми разказа живота си, който бе доста необичаен, но като се замисля, може би една част от това беше просто измислица.

Тя бе дъщеря на парижки придворен учител (което обясняваше нейната начетеност) и датска търговка на вино (което обясняваше нейния северняшки външен вид и афинитета ѝ към червеното вино). Освен това бе вдовица на жонгльор и акробат — което от своя страна обясняваше любовта ѝ към сцената.

Нейният съпруг бе починал преди три години при падане от въже и за съжаление, не ѝ бе оставил нищо друго освен жонгльорските си топки. Сесил скочи от леглото и започна да се оглежда, докато не съзря една кутия, ала опитът ѝ да ми покаже някой жонгльорски номер се провали заради ниския таван. Топките се разхвърчаха в различни посоки, няколко дори ме уцелиха и аз сграбчих една възглавница, с която прикрих лицето си. И двете се разкискахме и решихме единодушно, че е време за сън. Едва събрах сили да използвам тоалетната ѝ — един стол зад паравана, под който бе закрепено гърне с капак.

— Чакай — рече тя. — Пълно е. Бързо ще го изпразня.

Тя отвори капака на прозореца и със замах изля гърнето на улицата, преди отново да го закрепи под стола. Толкова за локвите, в които многократно стъпвах, идвайки насам. Докато си вършех малката нужда, тя затвори прозореца и се шмугна под завивките. Аз се настаних на пода, който след всичкото това вино ми се стори наполовина толкова твърд, колкото в началото.

— Лека нощ, Ана — промърмори Сесил. — Сладки сънища.

— И на теб — отвърнах, докато вече се унасях.

Свещите бяха изгаснали. Навън бе започнало да се зазорява. Само след няколко часа Филип щеше да се появи на вратата и аз трябваше да съм във форма. Скоро щях да видя отново Себастиано… най-сетне. Неговият образ ме придружи в сънищата ми.



Ден първи


Когато се събудих, главата ми пулсираше, а езика си усещах като полумъртвото космато нещо, което настъпих предната нощ. С охкане обърнах главата си на другата страна и се опитах да избегна ярката светлина, която пронизваше дясното ми око. Слънчев лъч си бе проправил път през един процеп на капака на прозореца и като прашен меч разрязваше стаята надве. Някой чукаше с все сила вътре в черепа ми и караше света около мен да кънти. Тогава разбрах, че чукането идва отвън, или по-точно от капака на прозореца.

— Сесил? Ана? Спите ли?

Беше Филип. Веднага се разсъних и скочих. Това ще рече, че исках да скоча, ала в действителност беше едно трудно и бавно, придружено със стенания надигане, възпрепятствано от чаршафа, който се бе увил около краката ми като гигантска змия. Възглавниците бяха разпръснати на всички страни около мен и бях спала на голите дъски.

Чувствах тялото си така, сякаш бях паднала от голяма височина (или поне така си представях усещането), едва успявах да стоя изправена от болка. Най-лошото бе, че не знаех кое ме болеше повече, главата ми или всичко останало от врата надолу.

— Сесил! Ана! — чу се нетърпелив глас отвън.

— Будна съм — казах с пресипнал глас по посока на прозореца.

— Току-що удари девет — обади се Филип.

Бях се успала! Ужасена, огледах стаята. От всичко най-много ми се искаше да изтичам веднага при Филип, който да ме заведе право при Гастон — единствено той знаеше къде се намира Себастиано. Но в това състояние не смеех да се появя пред хора.

— Идвам веднага — извиках.

Обувки. Спешно се нуждаех от обувки!

— Сесил, можеш ли да ми услужиш с чифт обувки?

От леглото се чу стон. Една светлоруса рошава глава помръдна за миг и отново се отпусна. Тихо прохъркване долетя от възглавниците. Със сигурност Сесил нямаше да се събуди толкова бързо. За улеснение, приех стона ѝ за „да“, а помръдването ѝ за положително кимване с глава.

От всички обувки, разпръснати наоколо, със сигурност нямаше да почувства липсата на един чифт. За съжаление, всичките ми бяха големи, беше достатъчен само един бърз поглед, за да го установя. Въпреки това големите обувки бяха по-добрият вариант, отколкото никакви. След няколко пробвания си избрах кожени сандали с връзки, така поне нямаше да ги загубя по пътя, въпреки че стърчаха три пръста отпред. Идеално се получи, че не трябваше да се обличам, защото не се бях съблякла през нощта. Провисналата като чувал дреха бе направена от толкова груб плат, че няколко допълнителни гънки и петна нямаше да се забележат.

Сега оставаше само да се освежа.

Набързо се изходих в гърнето, след това взех един гребен от кутията за гримове на Сесил — и изплашено отскочих назад при вида ми в огледалото. Изглеждах ужасно. Бледа, с хлътнали очи, чорлава — майката на всички зомбита. Докато се решех, си оскубах няколко кичура коса, цялата беше сплъстена. За да не се сплете отново, я прибрах в здрава опашка и я вързах с една копринена панделка, която намерих на земята. Така изглеждах що-годе приемливо. На полицата на стената имаше леген, ала водата в него изглеждаше мръсна, а каната беше празна. Без значение, при всички положения ставаше да си измия ръцете. След това се пръснах с парфюма върху тоалетката (миришеше пронизващо на виолетки) и два пъти силно се ощипах по бузите — това трябваше да свърши работа. Отложих миенето на зъбите, дори и да не ми се искаше. Най-вероятно Филип можеше да ми набави пътьом чаша вода. Кафе все още нямаха тук, французите трябваше да почакат още няколко десетилетия — научих го случайно, само защото първите кафенета щяха да ги отворят във Венеция. До разпространението на чая и какаото все още имаше доста време.

— Довиждане — казах на Сесил. — И много ти благодаря за всичко. Ще ти върна обувките по Филип.

Не последва отговор, спеше като пън.

С махмурлук и недоспала, напуснах стаята на Сесил. Входната врата зееше широко отворена, а на улицата играеха весели и крещящи деца. Те гонеха едно кудкудякащо пиле, което пърхаше изплашено с крила. Сега разбрах защо, преди да се събудя, сънувах ваканция във ферма. Шумът удвои главоболието ми. Ярката слънчева светлина така заслепи очите ми, че се наложи да примигна няколко пъти, докато не свикнах с нея.

Филип ме чакаше пред къщата с маслената лампа в ръка. Той послушно я бе донесъл. Предложих му набързо да я занесе на Сесил и той прие с благодарност. В замяна отпих няколко големи глътки вода от манерката му, която носеше на колана си. След това виковете на децата вече не ми се струваха толкова пронизващи и можех по-добре да понасям слънчевата светлина. Ала беше много топло и започнах да се потя. Тръгнах през март, а пристигнах през лятото. Толкова рано сутринта, а вече бе настанала страшна жега, основателна причина да тръгнем възможно най-бързо.

— Да вървим — рекох аз.

На дневна светлина имах възможността да се огледам наоколо. Сесил живееше под наем в четириетажна сграда със запусната фасада, а улицата, на която се намираше, също не изглеждаше много уютна. Филип ми каза името ѝ — Рю Персе — в случай че трябваше отново да се върна. Което смятах за изключено, дори и само защото нямах никакво желание още веднъж да спя на пода. Себастиано със сигурност имаше по-добър подслон, където щяхме да прекараме заедно времето до завръщането ни, и ако случайно задачата, която трябваше да изпълни през това време, му попречеше да се върне в настоящето, пак заедно щяхме да я разрешим. Щях да изтърпя всичко заедно с него. И до заминаването ни нямаше да го изпускам от поглед. Може би там, където живее, имаше вана и парче сапун. Което беше едно добро начало.

Любопитна, се обърнах към Филип.

— Всъщност ти ли си носил на Себастиано съобщенията от Гастон?

Той кимна.

— Два пъти ходих при него, за да му предам съобщенията от Гастон. Първия път ме заподозря в неморални намерения, при което трябваше да го успокоя, че не аз желаех неговата поява на моста, а авторът на посланието. При втория път ми нареди да се омитам и да предам на моя поръчител да има смелостта той лично да отиде при него, след като иска да го види. Което Гастон и направи с ясния ти вече резултат.

Филип ме преведе през един квартал с много хора по улиците. Някои бутаха колички със зеленчуци или дърва за огрев, други мъкнеха кошове и сандъци. Почти всички бяха бедно облечени, върху дългите си поли жените носеха мръсни престилки, мъжете бяха облечени е вехти панталони до коленете и протрити обувки, а децата ходеха с евтини дървени обувки. Някои изглеждаха направо дрипави. С моето просто облекло не правех никакво впечатление. В сравнение с всички, Филип изглеждаше направо спретнат. Въпреки че дрехите му бяха обикновени, му стояха удивително добре и бяха чисти. Бе сресал дългата си руса коса и грижливо я беше вързал на опашка с кадифена панделка. Освен това светлата му риза и чорапите му нямаха петна и почти никакви кръпки, което означаваше много за седемнайсети век. Шапката — тъмна барета, каквито се носеха по това време — я бе свалил заради жегата, а ръкавите ги беше навил.

На следващия ъгъл ми посочи тясна къща с издаден горен етаж и дървена фасада.

— Аз живея тук. Това е къщата на моите родители. Баща ми е шивач. Изучих занаята му, но в момента той прави почти всичко сам. Едва след няколко години ще поема магазина. Дотогава ще се занимавам предимно със създаването на нови модели. Обичам да рисувам.

— Та това е забележително. — (В интерес на истината казах само една дума, а именно готино). — И как се натъкна на… допълнителните ангажименти при Гастон?

— Той ме заговори наскоро, докато беше при нас на проба. Поръчва си дрехите при татко. — Изкашля се неловко. — Всъщност съжалявам, задето ти донесох толкова сиромашка дреха, ала Гастон каза, че трябва да е възможно най-обикновена.

— О! — Премълчах острата забележка, която ми беше на езика. Не можех да упреквам за това Филип, ала по-късно със сигурност щях да си кажа мнението на Гастон.

Филип ненадейно смени темата.

— За какво си говорихте със Сесил? — Той се постара въпросът да прозвучи небрежно.

Погледнах го учудено. Ушите му бяха леко почервенели. Можеше да е от жегата, ала тогава видях, че и бузите му бяха червени, и изведнъж всичко ми се изясни. Снощи не се бях заблудила. Той бе влюбен в Сесил. Дали тя споделяше чувствата му? Не останах с такова впечатление. Определено беше поне две-три години по-възрастна от него и около двайсет килограми по-тежка. Разбира се, това нищо не означаваше. Противоположностите се привличат. Все пак му зае дрехата си, а това показваше поне чувство на симпатии, което би могло да прерасне и в нещо повече.

Филип се изкашля и аз осъзнах, че очакваше отговор.

— О, ние просто си побъбрихме. Разказа ми някои неща от живота си и пихме вино. Не можех да говоря много за мен. Знаеш, бариерата. Споменах само, че съм от Германия, че ми харесват костюмите и обичам да ходя на театър. — Този път наистина казах костюми и театър, това спести преобразуването на думите.

— Спомена ли нещо за мен?

— Не. Трябваше ли?

Той се изчерви още повече.

— Говори ли за съпруга си?

— Жонгльора? Да, спомена го, дори ми показа топките му. Каква трагедия, че е паднал от въжето. Ужасно ѝ съчувствам. Толкова млада и вече вдовица… Нямах предвид жонгльора, ами другия.

— Другия? — Изумих се. — И друг ли е имала?

— Все още го има. Търговец на парфюми на моста „Нотр Дам“. След малко ще минем оттам, защото трябва да отидем на десния бряг. Но първо ще преминем по този мост тук.

Огледах се объркано.

— Кой мост?

— Ами „Сен Мишел“, който води обратно към Ил дьо ла Сите.

Той посочи улицата пред нас, от двете страни на която бяха построени редици от къщи. Това, че в действителност представляваше мост, се забелязваше единствено когато човек погледнеше встрани, където се виждаше малка част от реката. През изминалата нощ бяхме напуснали Ил дьо ла Сите, прекосявайки левия бряг, без да забележа. Опитах се да запомня пътя и околностите, но наистина се затруднявах. Къщите бяха тесни и построени много близко една до друга, улиците си приличаха и освен това не се различаваха от мостовете. Все пак, издигаща се над покривите, успях да видя една огромна сграда, която веднага разпознах: две масивни, широки кули и една висока и тънка — „Нотр Дам“, най-голямата и величествена църква в Париж.

Когато прекосихме моста, който по-скоро приличаше на улица, минахме покрай друга църква и от този момент нататък имах чувството, че се ориентирам по-добре. Поне районът ми се струваше смътно познат. Ала навярно се бях заблудила, тъй като междувременно реката отново трябваше да се е появила. Бе невъзможно Ил дьо ла Сите да е толкова голям, дори и в седемнайсети век. Вървяхме по една оживена улица с много магазини и ателиета. Шапкарско, златарско, ателие за шиене на ръкавици, хлебарница… На тезгяха имаше кошница с пресни кифли, поръсени със захар, които ухаеха чудесно. Искаше ми се да си взема една за по-късно, когато главоболието ми намалееше и огладнеех, ала за целта Филип трябваше да ми услужи с малко пари. Тъкмо се канех да го помоля, когато той застина като препариран пред един магазин.

По това време все още нямаше витрини, а се опъваха големи дървени плоскости, на които се излагаше стоката, също служеха и за тезгях. В този случай ставаше дума за магазин за парфюми и нямаше нужда да разглеждам изложената стока — беше ми достатъчна миризмата. Ухаеше упойващо на всички възможни есенции, от цветя и плодове до екзотични. Кихнах и изведнъж ми просветна.

— О! Това трябва да е неговият магазин, нали? Имам предвид на мъжа на Сесил.

Леко объркана, се огледах. Филип спомена, че магазинът се намира на моста „Нотр Дам“, значи, тази улица трябваше да е мост, ала не приличаше на такъв. Тук също навсякъде имаше къщи, четири— или пететажни, плътно залепени една до друга. Надлъж и нашир нямаше и следа от Сена.

Филип се взря в полутъмната вътрешна част на магазина.

— Ако някой ден пипна този тип насаме, ще го убия.

Регистрирах това признание с известно закъснение, тъй като все още се опитвах да се ориентирам.

— Какво? Това пък защо? Какво ти е направил?

— На мен нищо. На Сесил.

Преди да успее да ми обясни, отвътре към отрупания с ароматизирани торбички и парфюмирани кърпички тезгях пристъпи мъж със златистозелено копринено елече.

— Мадам. Мосю. — Той се усмихна мазно. — С какво мога да ви бъда полезен? — Тогава позна Филип и се ядоса. — Какво търсите отново тук? Не може ли да спрете да ми досаждате? Няма ли достатъчно други мостове? Трябва ли пътят ви винаги да минава оттук?

Явно това беше мъжът на Сесил, или пък бившият ѝ. Във всеки случай живееха разделено, тъй като в стаята ѝ не видях нищо, което да издава мъжко присъствие.

Беше на около четирийсет, почти нямаше коса и не приличаше на някой, който можеше да предложи нещо на жена като Сесил. С изключение може би на няколко парфюма. Тя имаше цяла дузина, дори се бях напръскала с един и веднага след това съжалих. Все още миришех натрапчиво на теменужки, по-лошо от всеки освежител за въздух. Но това беше нищо в сравнение с този наконтен тип. Около него се носеше облак парфюм, от който човек можеше да припадне. Можех да се закълна, че коремът ми отдавна бе смлял хляба и виното от предната вечер, но въпреки това усетих, как храната започна да се надига. Отстъпих няколко крачки назад… и замалко да ме прегази една трополяща каруца. Кочияшът изруга продължително и дръпна юздите на коня, а аз продължих да отстъпвам назад, чак до другия край на улицата. Филип не разбра какво стана, беше започнал да се кара със златно-зеления тип. Успях да чуя няколко откъслечни думи, въпреки шумотевицата.

— …извратен негодник! — викаше той по собственика на магазина.

— Това ни най-малко не ви касае! — викна в отговор търговецът на парфюми. — И не, няма да се дуелирам с вас! Дори и да продължите да ме тормозите с вашите обиди!

Поради тракащите колелета на каруцата можах да чуя само част от отговора на Филип, но беше напълно достатъчно, за да разбера заканите му.

— …изкормя и хвърля вътрешностите ви на плъховете, жалък страхливецо!

Каруцата продължи по пътя си, а от един от съседните магазини — малка работилничка, която предлагаше позлатени рамки на картини — излязоха две елегантно облечени жени, които ме избутаха още повече към края на улицата. Те минаха наперено покрай мен, държейки се така, сякаш целият мост „Нотр Дам“ им принадлежи, като едната мимоходом ме изтласка до стената. Тъкмо се канех да изпротестирам, когато зърнах с крайчеца на окото си нещо, което привлече вниманието ми. Нерешително се обърнах към магазина, пред който стоях. На тезгяха бяха изложени копринени шалове с ресни, бродирани кърпи и навити на руло дантели. В една отворена кутийка имаше богат избор от копчета — стъклени, от слонова кост, дървени, от ковано сребро… Необяснимо защо, ме обзе усещането, че познавам отнякъде този магазин. Сякаш съм била тук и преди. Но това чувство не се дължеше на копчетата, което ми се изясни веднага след това, а на стоката, която бе окачена на стената над тезгяха: маски.


*  *  *

Една-две секунди гледах смаяно маските. Сякаш се намирах на друго място и в друго време, въпреки че все още чувах кавгата между Филип и продавача нa парфюми. Но улавях само бегло виковете и уличния шум. Маските бяха привлекли цялото ми внимание. Бяха най-различни видове: цветни и едноцветни, Покриващи цялото лице или само домино, със златен обков или с прикрепен клюн, украсени с блестящи камъчета или ресни, с пера или перли. Нищо друго освен маски, такива каквито ги носеха на карнавала във Венеция. И най-вероятно на парижките балове в XVII век, в противен случай нямаше да ги продават тук.

Вратата на магазина в близост до тезгяха беше отворена и краката ми сами ме поведоха към входа. Вътре ме лъхна приятен, леко застоял мирис на сухи цветя, които в миналите епохи — например в тази — се поставяха в ролките плат, за да мирише текстилът на хубаво. В случая бяха използвали цветчета на лавандула и розови листенца.

В магазина се продаваха не само маски и платове, но също така дрехи и аксесоари. Освен обикновени дрехи и всякакви вехтории и боклуци, имаше и изтънчени неща. На различни закачалки висяха кадифени пелерини с позлатен подгъв, ефирни копринени рокли с дълбоко изрязани деколтета и дълги ръкавици, направени от най-фина кожа. На един рафт бяха наредени приказно красиви обувки с изящни бродерии, сребърни катарами и лакирани токчета. При вида им Ванеса щеше да се разплаче от възторг. Но на всички тези прелести отделих само бегъл поглед, преди маските отново да ме привлекат към себе си като с магическа сила. Една от тях изглеждаше като… не, не беше възможно. Абсолютно изключено.

В този миг до мен прозвуча дрезгавият глас на една старица.

— Котката — каза Есперанца. — Точно като тогава.

Дори не трепнах, защото явно очаквах — или пък моето подсъзнание — че ще се появи тук. Не я бях виж дала от година и половина. Толкова време бе изминало, откакто ме прие в клуба на пазителите на времето. При първото ми, изпълнено с приключения, пътуване ми беше дала една котешка маска, едва по-късно, когато всичко приключи благополучно, разбрах, че маската се използва само при особено опасни и важни мисии. Такива, от които зависеше всичко. Бъдещето на цял град или може би на някоя държава. Оттогава — за което бях благодарна — не ми беше давала маска.

Есперанца изглеждаше както преди. Дребна и съсухрена, със сбръчкано лице и с нежна беззъба усмивка. Погледът ѝ обаче бе удивително пронизващ, сякаш нищо не можеше да ѝ убегне.

Усещах устата си пресъхнала, едва преглъщах.

— Есперанца — прошепнах. — Как се озова тук?

Въпросът бе напълно излишен. Като една от старите, за нея нямаше ограничения във времето и пространството, както при обикновените смъртни. За нея столетията бяха като отделни моменти и тя преминаваше толкова лесно във времето, колкото нормалните хора пресичаха улицата. От първата ни среща бе минала цяла вечност. По време на първия ми скок във времето изкопах от дълбините на подсъзнанието ми един детски спомен: бях на три или четири години и си играех във високата трева, когато изведнъж се появиха Есперанца и Хосе и старицата докосна тила ми. Това бе задействало нещо в мен, защото от този момент нататък, когато ме грозеше опасност, същото това място започваше да ме сърби.

И до ден-днешен се чудя защо бяха избрали точно Мен. Вероятно просто им се бях изпречила на пътя. И със сигурност беше само съвпадение, когато след години се натъкнах на венецианския магазин за маски и така за първи път се сдобих с маската. Но според Себастиано при старите няма случайни неща.

— Вземи маската, дете — рече Есперанца с дрезгавия си глас.

Костеливата ѝ ръка свали котешката маска от поставката и ми я подаде. Беше от черно кадифе и с извезани малки перлички около очите. Приех я с колебание. Усещах я лека като перце в ръката ми и я чувствах особено близка. Не трябваше да я пробвам, за да знам, че прилепваше съвършено на лицето ми, сякаш бе правена специално за мен. Което може би беше така. Въпросът бе защо ми я даваше сега. Освен това не бях забравила, че последния път се случиха доста неприятни неща. След това не се чувствах добре в собствената си кожа.

Това означава ли, че и тук трябва да изпълня Никаква задача? Някоя специална? Аз си мислех, че се налага единствено да помогна на Себастиано. Хосе каза, че е заседнал във времето. Какво се е улучило? Какво трябва да направи? И какво трябва да направя аз?

— Ще имаш нужда от някои неща. — Есперанца се движеше пъргаво из помещението, отвори едно чекмедже, извади портмоне и ми го подаде. — Пари. Но внимавай да не ти ги откраднат. Чакай… Тук имах… Къде съм я дянала?… А, ето тук. — Тя зарови сред парчета плат и извади една кожена чантичка. Мушнах вътре навитата на руло маска и портмонето и я окачих на врага си така, че изчезна в деколтето на моята свободно падаща дреха. За съжаление, във времена като тези прелести отделих само бегъл поглед, преди маските отново да ме привлекат към себе си като с магическа сила. Една от тях изглеждаше като… не, не беше възможно. Абсолютно изключено.

През това време, без много да му мисли, Есперанса събра от закачалките и рафтовете няколко рокли, фусти, обувки и други вещи и ги напъха в една торба. Напразно чаках за отговор. Това бе нейният начин да избяга от обясненията и да не каже какво конкретно е нужно да се прави. Човек сам трябваше да се досети.

— Това тук ще ти свърши добра работа — рече Есперанца, като ми тикна в ръцете пълната торба.

— Много благодаря. Какво трябва да…

Тя ме прекъсна.

— Можеш да носиш маската на балове, но за пътуване във времето можеш да я използваш само при спешни случаи. И под „спешни“ имам предвид само ако те грози смъртна опасност.

Побиха ме тръпки. Прозвуча така, сякаш предполагаше, че това щеше да се случи.

— Обещавам. Но каква задача…

Тя ме прекъсна още веднъж.

— На карта е заложено страшно много. Ела с мен, дете. — Въведе ме в задна стаичка, която бе претъпкана с подобни артикули като в магазина. В дъното имаше прозорец със зелено витражно стъкло. Беше отворен, така че можеше да се види реката, първото истинско доказателство, че се намирахме на мост. — Виж — каза Есперанца и дръпна шала, с който бе покрито едно огледало.

Върху сребристата стъклена повърхност видях замъглени движещи се силуети и се изплаших. Беше от онези огледала. Всички стари притежаваха по едно такова. Последния път, когато посетих Есперанца вън венецианския ѝ магазин, пробвах една маска пред такова огледало, след което я оставих, но не видях нищо освен собствения си образ.

Този път беше различно. Стоях пред огледалото, ала не виждах отражението си. Сега навярно беше активирано, или както там се наричаше. Беше огледало, в което можеше да се види бъдещето. Едно погрешно бъдеще. Затова старите наблюдаваха огледалата — да открият някой нежелан развой на събитията. И тогава изпращаха пазителите на времето, за да оправят нещата.

— Приближи се — рече Есперанца. — Така ще виждаш по-добре.

В този момент ми се искаше да побягна, сякаш дяволът е по петите ми. Неохотно пристъпих към огледалото и се напрегнах да разтълкувам замъгленото изображение. На пръв поглед изглеждаше призрачно, насам-натам се движеха черно-бели неясни очертания. Ала колкото повече се концентрирах, толкова по-ясни ставаха отделните фигури. Образът все още беше на снежинки и черно-бял като в ням филм, но вглеждайки се по-внимателно, разбрах какво се случваше — имаше война. Паникьосани хора тичаха в различни посоки, залягаха и се криеха зад руини. Действието се развиваше на открито. Къщите в далечината бяха разрушени. Изведнъж избухна бомба или снаряд и разпръсна камъни във всички посоки, от което образът се затъмни за няколко секунди. Беше зловещо, защото всичко се случваше без звук. Дори не чувах собствения си дъх, бях го затаила от ужас, докато не видех какво ще се случи след това. Прахта се утаи, ала ужасът продължи. Сред развалините навсякъде лежаха мъртъвци. Няколко фигури се движеха напред в готовност за стрелба. Това трябваше да са хората, отговорни за взрива. Зад една от срутените стени на къщите изпълзя оцелял. Изправи се мъчно, бе ранен.

С високо вдигнати ръце излезе от скривалището си — и студенокръвно бе застрелян от един от въоръжените.

Изпищях, ала това вече се бе случило. Или по-точно: щеше да се случи. Тук, в Париж. И настоящето, такова каквото го познавах, щеше да се промени. Образът в огледалото се раздвижи, сякаш се покри с воал. След това започна все повече да се замъглява, докато накрая нищо не се виждаше освен сребристата огледална повърхност.

— Сега вече знаеш — рече Есперанца.

— Но аз нищо не знам — възразих шокирано. — Какво събитие трябва да променя, за да не се случи всичко това? Трябва да ми кажеш какво да правя!

— Само свободният дух взема правилните решения. — Есперанца отново покри огледалото с шала. На фона на проникващата слънчева светлина лицето ѝ приличаше на полупрозрачен пергамент. Изведнъж извърна глава, сякаш чу нещо. — Трябва да тръгваш. Не говори с никого за това. — Хвана ме за ръката и ме поведе обратно в магазина.

Дръпнах се и ѝ зададох още няколко въпроса, ала тя безмилостно ме избута навън. Едва бях прекрачила прага с вързопа си, когато първо се затвори вратата отвътре, а след това се спусна и резето на тезгяха. Почуках няколко пъти, но никой не отвори. Изпълнена със страх и несигурност, се огледах за Филип. Търговецът на парфюми също беше затворил, най-вероятно бе загубил желанието си за кавги.

Една ръка ме хвана за рамото и аз се извърнах уплашено. Филип стоеше пред мен.

— Ето те и теб — рече той е облекчение. — Търсих те. Къде беше?

— Да си взема някои неща. — Посочих към торбата, която бях оставила до мен.

— Позволи ми аз да я нося. — Той я преметна през рамо. — Пълна е с вещи. Откъде ги взе толкова бързо?

— Ами от онзи магазин. Беше отворен допреди малко.

— Наистина ли? Странно. В последно време често идвам тук, но винаги е бил затворен. Както сега.

Отворих уста, за да му разкажа всичко, ала се сетих за предупреждението на Есперанца да не говоря с никого за това.

— Не мога да ти кажа.

— Разбирам. Бариерата, нали?

Кимнах. Червата ми шумно изкъркориха. Беше от стрес. Върху мен той често имаше разстройващ ефект — буквално. Трябваше да питам Есперанца за тоалетна.

— Още много ли има до Гастон? — попитах Филип.

— Най-много четвърт час.

Можех да издържа толкова дълго, освен ако не се случеше нещо непредвидено. Гастон щеше да ме заведе при Себастиано и така всичко щеше да се нареди. В компанията на Себастиано издържах на стрес. Дотогава най-добре бе да се разсея с някоя пикантна клюка.

— Каква е историята между Сееш и напарфюмирания костюмар? — попитах Филип, докато вървяхме. — защо искаш да го убиеш? И защо са се разделили? Или по-точно: защо въобще се е омъжила за него? Със сигурност не от любов, или?

Филип изсумтя.

— Разбира се, че не се е омъжила за този глупак от любов! Прилича ли на човек, който може да бъде обичан?

— Може да има вътрешни заложби.

— Да бе. Сърце от злато. — Звучеше разгневен.

— Значи, се е омъжила за него заради парите.

— Естествено. Каква друга причина може да има една толкова красива и талантлива жена да се омъжи за този противен Баптист.

— Така ли се казва? Не са се разбирали, нали? Чакай, ще отгатна. Той е голям скъперник.

— Де да беше! Изисквал е от нея разни неща!

— Какви неща?

Филип се изкашля.

— Идваш от далечни времена и без съмнение, знаеш много неща, но ти все още си дете. Не мога да говоря с теб за това. — Ушите му станаха яркочервени.

— O! — Сега наистина събуди любопитството ми. — Аз само изглеждам малка. В действителност вече съм голяма. Можеш да ми разкажеш всичко. Ще го понеса.

— Не мога да говоря за извратеното поведение на този човек пред една благопристойна млада дама. — Изглеждаше категоричен, явно нямаше да мога да променя мнението му.

— Не може ли да се разведе с него? — попитах аз.

— Би го сторила на мига. Но за съжаление, е невъзможно без одобрението на Църквата, а за едно такова разрешение човек трябва да бръкне доста надълбоко в джобовете си. Ала по-лошото е как този Баптист превръща живота ѝ в ад. Дори я заклейми като вещица пред Инквизицията.

— Божичко! — Бях потресена.

Инквизицията бе олицетворение на терора. Последната дума имаха фанатизирани типове, които сериозно вярваха в такива глупости като магьосничеството.

— Засега не го вземат на сериозно. Тук, в Париж, положението не е толкова зле, колкото в провинцията, където измъчват и горят бедни хора, защото уж имали връзка с дявола. Но Баптист не се отказва, защото не може да се примири, че Сесил го напусна. Ако не се върне при него, ще продължи да я оклеветява. Самият факт, че е актриса, вече я прави подозрителна. Много вероятно е следващия път да ѝ припише притежание на окултни книги и практикуване на черна магия. Това ще реши съдбата ѝ.

— А тя има ли? Имам предвид окултни книги.

— Не знам. Притежава толкова много книги. Непрекъснато купува нови, никога не са ѝ достатъчни. — Филип поклати унило глава. — Посъветвах я да унищожи всичко, което може да ѝ навреди, ала тя само се изсмя Каза, че дори не е наполовина толкова съмнителна колкото Баптист, който забърква буламачи в задната стаичка през нощта, които може да имат само сатанински произход.

— Точно за това съм съгласна с нея. Онова нещо, с което се беше напръскал, вонеше, сякаш идваше от дълбините на земята. Та това е почти равносилно на физически тормоз.

— Определено. — Филип въздъхна. — Иска ми се да имам вярата на Сесил. Казва, че скоро ще стане толкова известна и обичана, че Баптист не би посмял повече да я клевети.

— Може и да е права. Възможно е да стане изключително популярна.

Филип поклати глава.

— Със сигурност е на път да се превърне в знаменитост. Има талант в изобилие и миналата година се запозна с много влиятелни личности. Но в някои отношения е лекомислена. — Той въздъхна. — И мисля, че пие твърде много.

— Такива са артистите — опитах се да го успокоя.

Междувременно бяхме прекосили моста. От тази страна на река Сена също имаше доста хора, повечето облечени бедно. От време на време ни подминаваха файтони, в които можеше да се видят издокарани дами и господа с шапки с пера, а на няколко пъти дори трябваше да направим път на преминаващите елегантно облечени ездачи.

Сградите представляваха предимно многоетажни къщи, построени една до друга и образуващи дълги редици. Между тях обаче в зеленчуковите и овощните градини бяха разположени ниски сламени колиби, сякаш останки от една отминала епоха. Провинциални изглеждаха и конюшните за конете и магаретата, които бяха построени плътно до къщите, както и постройките за пилета, гъски и кози.

Вонята беше подобаваща. С настъпващата жега миризмата се носеше от всеки ъгъл. Острият дим от ттнарските огньове, който излизаше навън през прозорците, се смесваше с отвратителните изпарения на клозетите и купчините тор. Отвратително смърдяха и гниещите кухненски отпадъци, разпръснати пред някои къщи, нападнати от тлъсти мухи. За мой ужас, вонята стана още по-натрапчива, когато минахме покрай един ограден със зид терен. Трябваше да си покрия носа с ръкав, в противен случай щях гарантирано да повърна. Дори Филип притисна кърпичка към носа си и забърза крачка.

— Боже — казах задавено. — Това кланица ли е, или нещо подобно?

— Гробище. Особено лошо мирише при такова време.

Погледнах го, шокирана.

— Тук не погребвате ли хората, както трябва?

— Е, какво значи както трябва. За съжаление, в Париж има повече мъртви, отколкото гробове. Затова в една яма се заравят наведнъж десетки трупове и се покрива с пръст едва когато се напълни. Най-вече бедните хора не могат да си позволят прилично погребение, а такива тук има много. — Той посочи към една мрачна и голяма сграда. — Това отсреща е болницата. Там мрат като мухи и веднага ги транспортират тук.

От ужас си глътнах езика, ала Филип още не беше свършил.

— При следващия пороен дъжд всичко ще се наводни и ще изскочи на повърхността, уви, това беше случаят преди няколко дни. След това отнема известно време, докато отново се закопаят труповете или се наместят в гробниците.

Тъкмо си помислих, че не съществува нещо по-ужасно, от което да изтръпна от ужас, когато през една отворена порта мимоходом зърнах стена, отрупана е черепи, и отново ми се повдигна. Сега вече знаех какво имаше предвид Филип под гробница.

Четох в Уикипедия, че в катакомбите на Париж има огромно изкусно подредено струпване на кости, ала в тази ера скелетите очевидно се съхраняваха над земята.

— Още много ли ни остава? — попитах Филип.

Коремът ми отново изкъркори. Главоболието, което почти ми беше минало, отново започна да се обажда. Единствено исках да отида при Себастиано.

— Не, почти стигнахме.

Бързо продължихме по пътя си и прекосихме един оживен пазар. Имаше много сергии и магазини. Врявата беше неописуема, дори не можеше да се сравни с неделните разпродажби в настоящето. Сякаш цял Париж бе на крака, да пазарува или просто да се шляе. Търговци крещяха, хвалейки стоката си, можеше да се купи всичко — от прясна риба, живи птици, отвари за потентност и бои за коса до сламени шапки и дървени обувки. На една сергия продаваха пушен салам, на следващата тигани и тенджери, видях също кафези за птици, пера за писане, гребени и издялкани от дърво флейти. Шумът не се издържаше.

Филип ни проправяше път през множеството и от време на време използваше торбата с дрехи като буфер, за да избута хората настрана. Аз се движех плътно зад него и се опитвах да не дишам дълбоко, защото и тук, на пазара, миризмата беше много неприятна.

След известно време Филип спря, защото пред нас се бе събрала тълпа. Вече и бездруго оглушителният шум бе подсилен от удари на барабани. Изглежда, имаше какво да се види. Любопитна, продължих напред.

Обектът на внимание можеше лесно да се разпознае: мъж, облечен с червена роба, прекоси площада, смеейки се благосклонно и махайки във всички посоки. Един от съпровождащите го слуги вървеше с барабан пред него и хвърляше монети в тълпата, което обясняваше защо по-близко стоящите зрители непрекъснато се навеждаха и боричкаха, и издаваха радостни викове.

Един въоръжен антураж, придружаващ мъжа в червено, го предпазваше от тълпата, ала той сякаш търсеше близостта на хората. Благослови една жена, коленичила в края на площада със събрани за молитва ръце, а когато една друга жена му подаде бебето си, той му изписа кръст на челото.

— Кой е този? — попитах Филип. Наложи се да викам, в противен случай нямаше да ме чуе в тази врява.

— Това е кардиналът! — отговори ми той.

Кардиналът? В това време имаше само един френски кардинал, за когото бях чувала.

— Имаш предвид Ришельо?

Филип кимна и аз се притесних от това, което бях чела за него. Той не бе само църковен глава, ала и много могъщ държавник, може би по-могъщ и от краля, чийто пръв министър бе. Смятан е за най-големия интригант, поддържащ голяма мрежа от шпиони, които са работели за него в цяла Европа. В романа Тримата мускетари, който уж се базираше на истински факти, го описваха като омразния опонент на кралицата и заедно с това като върл врага на героя Д’ Артанян, който я боготвореше и би дал живота си за нея.

Любопитно наблюдавах слабото и обикновено лице над копринената якичка, открояващо се с ослепителния си бял цвят на фона на яркото червено. Не си спомнях рождената му дата, но трябваше да е към четирийсетте. С грижливо подстриганата си малка заострена брадичка и старателно сресаната си коса под кардиналската шапка приличаше по-скоро на счетоводител, отколкото на високопоставена църковна личност. Дрехите и жестовете му за богословия свидетелстваха за духовническия му сан, ала някак си изглеждаха като част от репертоара му, сякаш преднамерени. И това ми напомни, че по това време църковната и светската власт не бяха разделени. Дори папите разполагаха със собствена армия, участваха във войни и определяха кой да стане крал или кралица. Само по този начин можеше да се обясни как един кардинал можеше да бъде едновременно и министър, и да казва на краля какво да прави. В този век повечето мъже не ставаха свещеници, за да проповядват спасението на душата, а за да се издигнат — Църквата бе идеалният трамплин за една политическа кариера.

— В Париж никой не може да направи и крачка, без кардиналът да не научи за това — извика Филип през рамо. — В града кардиналът никъде не ходи без личната си охрана. — Изглеждаше изнервен. Когато една монета се търкулна в краката му, не се наведе да я вземе, ами я изрита с презрение. Очевидно не спадаше към почитателите на Ришельо.

Инстинктивно вдигнах ръка и почесах врата си. Бях започнала да се потя от жегата и кожената каишка на чантичката ме прежуляше. Ала от търкането и чесането, сърбежът не премина. Напротив, усили се, усещах го като парене. Изплашена, затаих дъх и се огледах трескаво. Някой ме наблюдаваше, знаех го, сърбежът беше живото доказателство, че този някой е опасен! Хората се тълпяха напред и аплодираха кардинала, ала никой от тях не се открояваше от останалите. Докато за част от секундата не зърнах едно лице, след което то отново изчезна, оставяйки ме без дъх от ужас. Веднага го познах, въпреки че, както и първия път, го видях само за миг — беше мъжът с баскетболната шапка, който в настоящето бе стоял под прозореца на хотелската ми стая и гледаше нагоре към мен. А сега бе тук. Един пътуващ във времето.


*  *  *

Разстроена, извърнах глава и претърсих тълпата с поглед, ала непознатият бе изчезнал. Въпреки това сърбежът ми не премина, така че трябваше да е някъде наблизо. Междувременно множеството продължи нататък, следвайки кардинала. Придружен от своята гвардия, Ришельо крачеше напред и хвърляше монети към хората, които го аплодираха. Зад него тълпата започна да се разпръсква, хората отново се връщаха към задачите си. Бях доволна, че вече можехме да продължим по пътя си. Трябваше да се махнем от тук!

Филип си проправи път напред и аз се канех да го последвам, когато един от мускетарите от току-що преминалата покрай нас тилова охрана привлече вниманието ми. Беше висок, е атлетично телосложение, широки рамене и мускулести бедра. Носеше черна шапка с перо, лъснати ботуши, обичайния панталон до коляното и пелерина с избродиран бях кръст. На рамото си бе преметнал пушка, докато свободната му ръка висеше небрежно върху дръжката на шпагата му.

Пулсът ми се ускори. Не бях успяла да видя лицето на мъжа, защото вече бе минал покрай мен. Ала всяко негово движение, всяка крачка изключваше каквото и да било съмнение, преди то изобщо да се е породило. Когато вдигна глава и се обърна встрани, видях профила му. Беше си пуснал брада, необичайно за него, но като изключим това, бе същият както винаги. Не се бях объркала! Заля ме такова щастливо чувство на облекчение, че едва се сдържах.

— Себастиано! — извиках, докато се бутах напред, махайки с две ръце. — Тук съм! Себастиано!

Скапаният преводач придаде на името му френско носово звучене и прозвуча като Себастиан, ала сега моментът не беше подходящ да издребнявам. Искаше ми се да пищя от радост. Най-накрая го бях намерила!


*  *  *

Още преди да съм успяла да се втурна след него, се случиха няколко неща едновременно. На няколко метра от мен, в края на тълпата, настана бунт. Писъците бяха силни и заглушиха всеобщата глъч. Няколко души ми задремваха видимостта и само откъслечно можех да видя какво се случваше: един мъж се беше промъкнал напред и държеше оръжие с готовност за стрелба. Безмилостно блъскаше всички хора настрани. Лицето му бе скрито зад черна маска, носеше шапка и пелерина. Двама или трима от мускетарите, които вървяха в края на конвоя, се насочиха към него, но преди да извадят оръжията си, нападателят стреля по кардинала. Ала пропусна целта си. Себастиано съобразително бе хвърлил оръжието си по мъжа и така отби изстрела. Пукотът отекна над целия площад и се разнесе облак от смърдящ барут. Писъци от страх се нададоха от тълпата, хората се разбягаха, предизвиквайки ужасен хаос. Бях бутана и ритана и на няколко пъти ми забиха лакти в ребрата, докато безпомощно се предпазвах с ръце и се опитвах да се задържа на крака. Тълпата ме понесе далеч от събитието. В цялата тази блъсканица само за миг успях да зърна Себастиано как се втурва срещу стрелеца с извадена шпага. Той не му остана длъжен и започна да се отбранява. Заформи се ожесточен дуел, удар след удар, от остриетата хвърчаха искри. Виждаше се, че маскираният бе талантлив фехтовач. С все сила се съпротивлявах на натиска и бутането на хората около мен и се опитвах да се добера до Себастиано. През рамото на една крещяща жена видях как той със силен удар изби шпагата от ръката на маскирания, при което той отскочи мигновено назад и се сля с тълпата. Миг по-късно бе погълнат от бягащия народ. Себастиано искаше да го последва, ала вече го бе изгубил от поглед, блъсканицата бе твърде голяма.

Само след няколко минути размирицата стихна и хората се успокоиха. Повечето бяха избягали, ала все още имаше доста зяпачи, които се бутаха към местопрестъплението, жадни за сензация. Кардиналът не беше ранен, той стоеше нащрек, заобиколен от гвардията си, която се бе събрала покровителствено около господаря си и обезопасяваше мястото.

— Ана? — чух да ме вика Филип, ала никъде не можех да го видя.

Не му отговорих, тъй като в момента мислех само за едно нещо — Себастиано. Той прибра шпагата си в ножницата и прие поздравленията на другите гвардейци, които го тупаха по рамото. Замалко да се пръсна от гордост, защото бе предотвратил атентата. А и бях безкрайно щастлива, защото бе невредим.

Най-накрая се откъснах от навалицата и се затичах към него.

— Себастиано! — Отново името му прозвуча на френски, но нямаше значение, тъй като веднага се обърна към мен. Исках да стигна възможно най-бързо до него, но се спънах в подгъва на роклята ми и вместо да се хвърля в прегръдките му, тупнах в краката му като последната глупачка. Ох! — Ожулих ръцете си, дясното ми коляно също не остана ненаказано, но по-лошото бе мръсотията, в която се приземих. Около хиляда души бяха минали оттук и най-малко половината от тях бяха стъпвали във всевъзможни отпадъци, които сега се търкаляха по паважа. Всъщност кога последно се ваксинирах против тетанус?

— Нека ти помогна, момиче. — Силни ръце ме издърпаха нагоре и докато оглеждах изцапаната си дреха, Себастиано си избърса ръцете в панталона. — Удари ли се?

Със сълзи на очите му се усмихнах.

— Не е толкова страшно. Важното е, че отново съм при теб. — Заради многото погледи, които ме оглеждаха от всички страни, се засрамих да го прегърна, въпреки че копнеех за това. Гледах го щастливо. — Добре ли си?

— Познавате ли дамата, Фоскер? — чух да пита кардиналът.

С досада отправих поглед към него. Той ме наблюдаваше с повдигнати вежди, след което изстреля с показалец един боклук от червения си ръкав, сякаш беше най-малко три пъти по-важен от мен. Значи, тук наричаха Себастиано Фоскер. Можеше да се предположи, след като в реалния живот бе Фоскари.

С изразителна мимика се опитах да му дам знак да изчезнем незабелязано зад постройките, за да си кажем няколко думи на четири очи и да се целунем. Когато го погледнах, сърцето ми заби лудо. Толкова ми липсваше! Боже, брадата наистина много му отиваше, кой би предположил!

Нетърпеливо зачаках да измисли нещо подходящо. Като например: „Ще придружа клетата млада дама до най-близката аптека, за да си купи мехлем за охлузванията си“. Или: „Момичето изглежда бледо, бързо ще я придружа до къщи, че накрая ще вземе да припадне“.

Но той не каза нищо подобно. Вместо това ме изгледа намръщено от глава до пети и накрая заяви:

— Не, Ваше Високопреосвещенство. Никога не съм виждал това момиче.

Моля? Ужасена, се втренчих в него. Как посмя да се отрече от мен пред всички? Тогава се досетих каква беше работата: трябваше да продължи да играе ролята си. Явно бе мускетар в гвардията на кардинала. И като такъв не трябваше да предизвиква подозрение, не трябваше да прави нищо необичайно. Като например да прегръща мръсни жени. Или просто така да се отделя от гвардията.

Лицето му не издаваше нищо друго освен любезност. Бе помогнал на едно момиче да се изправи на крака, като джентълмен от старата школа, и е това бе изпълнил дълга си. Когато кардиналът даде заповед на гвардейците да продължат, всички мъже тръгнаха, включително и Себастиано. Неговото място бе най-отзад, което бе в мой плюс, защото можех да го следвам по петите.

— Шшшт! — изсъсках зад него. — Може да не се обръщаш. Разбрах, всичко ми е ясно. Просто спри при онзи ъгъл, за да можем да поговорим за малко, става ли?

Той ми хвърли един озадачен поглед през рамо, на който отвърнах с недоумение.

Лесно можеше да преувеличи човек, най-вече с тези преструвки.

— При колонадата ей там — прошепнах. — До магазина за шапки. След половин минута.

После се спрях и го оставих да продължи по пътя си на спокойствие, докато се преструвах, че оглеждам скъсания си ръкав. Наистина се бе образувала ужасна дупка, обилно пропита с мръсотия и малко кръв, а под нея се виждаше охлузването.

Филип отново извика името ми, звучеше така, сякаш ме търсеше отчаяно между сергиите на пазара, където последно се видяхме. Но сега не ми беше до него. Себастиано бе по-важен.

Без да бързам и възможно най-непринудено, заобиколих няколко сергии и минах през арката на един затворен пазар, докато не стигнах до магазина за шапки. Въздъхнах от облекчение, когато видях стърчащото перо на шапката на Себастиано. Той ме чакаше.

Веднага след това онемях от ужас. Тъкмо бях стигнала портика, когато се подаде една ръка, сграбчи ме здраво и ме издърпа в прохода. Бях притисната грубо до стената и тъкмо да извикам за помощ — някой ме беше проследил! — когато видях Себастиано, който ме Стискаше безмилостно за гърлото и ме гледаше заплашително.

— Коя, по дяволите си ти, момиче? Откъде знаеш името ми? И какви са тези глупости за среща?

— Ка… какво? — заекнах аз.

— Коя си ти? — изкрещя той.

Не ставаше дума просто за разиграване на роля, беше истинско. Дори в ума ми за миг се прокрадна надеждата, че това тук е негов двойник. Или някой от неизвестна паралелна вселена. Ала тогава видях малкия белег над дясната му вежда. И малката бенка под ухото му, която толкова често бях целувала.

„Но ти ме познаваш! И двамата идваме от бъдещето и от година и половина сме гаджета“ — исках да кажа, но не излезе нито звук. Можех да си отварям устата, но не можех да продумам и думичка. Бариерата се бе задействала, което означаваше, че някой в непосредствена близост ни чуваше. Опитах да шепна, така че никой освен Себастиано да не може да ни чуе. За мой ужас, дори и сега думите не излизаха от устата ми. Нито сричка. Беше като при някой от непосветените. За това можеше да има само едно обяснение: Себастиано вече не си спомняше кой е и откъде идва! Бариерата се бе включила заради него!

— Кой те изпрати? — продължи да ме разпитва той. — Имаш ли нещо общо с маскирания тип?

— Не!

Недоверчиво продължи да ме гледа втренчено.

— Какво искаш от мен, момиче? Как се казваш?

— Ана — успях да изрека.

— Това не е френско име. От къде си?

— От Германия, майка ми е французойка — запелтечих инстинктивно същата лъжа, която използвах и пред Сесил. Сълзи се стекоха по бузите ми. Шокът ми бе твърде голям. — Просто исках да говоря с теб… да остана с теб насаме…

Изражението на лицето му омекна и той ме погледна с насмешка.

— Хм, някой май има любовни намерения, така ли? Среща с гвардеец, а? Това ли е била целта ти? — Той хвана брадичката ми. — Много си красива, Ана от Германия. Мога и да се изкуша. Тези сладки устни подканват да бъдат целунати. — Ненадейно той се наведе напред и притисна устните си към моите. Целувката беше кратка, но интензивна и краката ми моментално омекнаха. Ала в следващия момент отново ме пусна. — Най-добре си намери някой друг, с когото да се задяваш, малка Ана. Освен това не се катери по дървета, които са прекалено високи за теб. — Той ме щипна нежно за носа, обърна се и си тръгна.

Останах на място, застинала от ужас, докато той с бързи крачки се скри зад ъгъла и се присъедини към отряда си. Сълзи премрежваха погледа ми и не виждах почти нищо. Не можех и да мисля. Бях толкова объркана и нищо не разбирах. Само това, че нещо се беше объркало при последното пътуване на Себастиано. За него бях една непозната. Бяха му дали нов живот и в замяна бяха изтрили стария му, включително и спомените му за мен.

Цялото ми тяло трепереше. Въпреки това се опитах да си поема дълбоко дъх и да се взема в ръце. Точно сега не биваше да губя самообладание! Някой трябваше да измъкне Себастиано от това положение. А ако не аз — кой? Нуждаех се от план, и то бързо. И за това ми трябваше помощ.

Филип продължаваше да ме вика. Стегнах се и излязох през арката, за да отида при него. С мъка пристъпях напред. Преди малко адреналинът и радостта от срещата ме бяха упоили, ала сега усещах болката. Лакътят ми гореше, ожулените длани също, да не говорим за сърцето ми, което чувствах като една голяма кървяща рана.

Подозирах, че това щеше да е най-тежката работа в целия ми живот.



2 ЧАСТ


Париж, 1625 г.


— О, не, опасявам се, че имаме сериозен проблем — каза Гастон, когато чу какво се бе случило.

Филип ме бе завел при него. От пазара не беше далеч, само на две преки. Гастон живееше на първия етаж в една красива къща на Рю дю Жур, с две големи и просторни стаи, с истински стъклени прозорци и хубав паркет. Зад къщата имаше чиста тоалетна, моето спасение, тъй като след срещата ми със Себастиано ме хвана най-тежкото разстройство на всички времена. Разбира се, нямаше казанче, ала тъй като беше сравнително нова, не смърдеше толкова непоносимо, както в обичайните клозети, а това си беше истински лукс.

Като цяло в този век на Гастон не му беше чак толкова зле. Имаше си дори прислужник, който ни сервира разредено вино и пресни пирожки, преди да се оттегли с поклон. Двамата е Гастон искахме да си поприказваме на спокойствие, без намесата на бариерата, за това никой не трябваше да ни слуша, дори и Филип. През това време той ни чакаше отвън. Гастон седеше в едно кресло до прозореца и се тъпчеше с храна, докато му разказвах каква е ситуацията.

— Сори, че ям — рече той. — Когато съм под стрес, винаги огладнявам. — Още една пирожка изчезна в устата му.

— Не се притеснявай.

— Значи, Себастиано не си спомняше нищо? Абсолютно нищо?

— Нищо — потвърдих аз.

— Това обяснява защо бе толкова груб с мен. Логично, че не знаеше какво да прави със съобщенията ми, след като не е имал представа за какво става дума.

— Какво бе поведението му, когато пристигнахте тук? — исках да знам аз. — Имам предвид след скока във времето?

— Не бях с него, само старият.

— Имаш предвид бездомника от моста?

— Точно така.

— Всъщност къде е той сега?

— Нямам представа, той винаги е някъде на път.

Подобно на Есперанца. Инстинктивно сложих ръка върху чантичката под дрехата ми.

— И как можем да се измъкнем от тук, след като стареца го няма? — попитах аз.

— А, ще се появи до следващата смяна на лунната фаза. Тогава ще обсъдя всичко с него. — Гастон посочи пирожките. — Опитай. Тези са много вкусни. Най-вече малките, със салам са. Всичко е прясно, от пазара.

— Благодаря, но не съм гладна. — Гърлото ми се беше свило. Нищо нямаше да мога да преглътна. От разреденото вино отпих само няколко глътки, защото бях ужасно жадна. В това време хората често пиеха такова вино още на закуска, тъй като водата от кладенците имаше вкус на застояло. Така настроението им веднага се покачваше и денят им започваше по-весело, и точно от това имах нужда сега. Но ако човек привикнеше към този лош навик, бързо щеше да се превърне в алкохолик, а на мен само това ми липсваше. Когато усетих, че виното започна да ме удря в главата, веднага оставих бокала настрана. Не можех да мисля трезво със замъглено съзнание.

Гастон нямаше подобен проблем. Той щедро си сипваше и изливаше в гърлото си чаша след чаша, докато му разказвах за подозрителния тип, когото видях първо пред „Британик“, а преди малко и на пазара.

— Сигурна ли си, че е същият? — попита скептично.

— Да.

— Може да си се объркала.

— Не, познах го.

— Как изглеждаше?

— Нормално. — Сама усетих, че това нямаше да ни помогне много. Не бях добра в описанието на хора без някакви особени белези. — Средата на четирийсетте, кестенява коса, невзрачно лице.

— Може да е моят зъболекар. Или чичо ми. Или учителят ми по немски.

— Или някой пътуващ във времето — казах ядосано.

— Чисто теоретично, да — допусна Гастон. — Не ги познавам всички.

Цялата история, изглежда, не го интересуваше особено, затова не му споменах за теорията ми, че според мен непознатият от пазара е същият, който се опита да убие кардинала.

— Какво ще правим със Себастиано? — попитах го. Без съмнение към момента това бе най-важният въпрос.

— При всички положения трябва да предприемем нещо срещу загубата на паметта му — рече Гастон. Обут в копринени чорапи, той кръстоса крака и скръсти ръце пред едрите си гърди. — Трябва да измислим нещо. Сещам се само за един начин. Наложително е да се махне от тук. Далеч от това обкръжение, далеч от това време. Трябва да го върнеш обратно в настоящето. Може би тогава ще си спомни. — Лицето му се озари. — Да, точно така ще направим. Трябва само да го доведеш до портала при следващата смяна на лунната фаза.

— Намирам идеята за много добра. А имаш ли и предложение как да го уговоря да дойде с мен? Или просто да отида при него и да му кажа: „Хей, искаш ли тази нощ да прекосиш с мен моста?“.

— Защо не? В края на краищата ходите заедно, по-вероятно е да послуша теб, отколкото мен.

— Забравяш една малка подробност. Не сме гаджета. Или поне не в момента. Та той дори не ме познава!

— Точно това трябва да промениш, скъпа Ана. Трябва да го убедиш, че сте един за друг. И преди всичко, че тази нощна разходка си заслужава.

— И как точно да стане това?

— С женска хитрост! Една романтична разходка, целувки на фона на лунната светлина. Защо да не стане? Веднъж вече се е влюбил в теб.

— Страхотно — казах, раздразнена. — Наистина страхотен план.

— Това ми прозвуча доста саркастично.

— Може би защото действително бях саркастична.

Спомних си последните думи на Себастиано. Най-добре си намери някой друг, с когото да се задяваш, малка Ана. Освен това не се катери по дървета, които са прекалено високи за теб.

— Той се мисли за нещо повече от мен — обясних, изпълнена с възмущение. — В ролята на Пепеляшка не попадам в полезрението му. — Вбесено добавих: —Преди малко дори ми каза, че не си пада по мен. Какво според теб трябва да направя?

Гастон ме огледа.

— Е, точно в този момент не изглеждаш особено привлекателна. Цяла нощ ли си се шляла? — Той посочи дрехата ми. — Изглежда, бая си се пооляла.

— Разбира се. Купонясвах като луда цяла нощ. И тъй като беше много забавно, преди малко отново се извъргалях в мръсотията. — Раздразнена, запретнах скъсаните си ръкави и му показах ожулените си длани. — Паднах, ясно ли е? И почти не съм спала, защото Сесил искаше да си говорим през цялата нощ! Искам също да подчертая, че спах на земята. — Огорчена, посочих към съседната стая, където през открехнатата врата се виждаше едно широко, отрупано с възглавници легло. — Не може да се сравни с твоя бюджет.

— Често идвам тук по работа — оправда се Гастон. — Разбираемо е да искам малко повече удобства. — Той се изкашля. — Ще се огледам за по-добър подслон, ако се наложи да останеш за по-дълго.

— Какво имаш предвид под по-дълго?

— Ами по-дълго от следващата смяна на лунната фаза. Може да ти отнеме повече време да убедиш Себастиано.

— И до следващата смяна на луната ще спя на пода при Сесил, така ли?

— Ще се погрижа да ти осигури легло. Трябва да живееш при някой доверен човек, който не задава въпроси и ще ти помага в ежедневието. Тя е от Париж и познава града като ръката си.

— Като петте си пръста — поправих го.

— Какво? — Погледна ме объркан.

— Казва се „като петте си пръста“, не „като ръката си“.

— О, благодаря. — Усмихна ми се весело той. — Уча с голямо желание. Мисля, че е страхотно да си говорим на немски, без да се включва универсалният режим.

Аха. Той наричаше междугалактическия преводач „универсален режим“.

— Това официалният израз ли е? — попитах го.

Не, сам си го измислих. Мисля, че добре се връзва.

— Говорил ли си с някого от старите за това? Искам да кажа, за универсалния режим? Откъде идва и кой го е създал. И за бариерата. Ти как наричаш бариерата?

— Бариера. А що се отнася до това, дали съм говорил за режима, знаеш ги старите. Можеш да ги питаш нещо стотици пъти и пак да не получиш отговор.

Да, известно ми бе от личен опит. Все пак Гастон можеше да знае повече, ала очевидно и той бе само един подчинен сътрудник, точно като двама ни със Себастиано.

— А сега какво? — попитах аз. — Все някак трябва да се добера до него, ако искам да го убедя.

— Мисля, че имам брилянтна идея.


*  *  *

Сметнах идеята за доста тъпа, но при дадените обстоятелства нямах голям избор и затова се съгласих. Преди да се приложи в действие обаче, трябваше да се погрижа за външния си вид, така че се налагаше с Филип отново да се върнем при Сесил и да извървим пеша няколко километра или поне такова бе усещането ми благодарение на неудобните сандали и болящите ме крака. Само дето, когато почти стигнахме, се сетих, че Есперанца ми беше сложила в торбата и обувки.

Този път прекосихме Сена по друг мост, или по-скоро по една временна дървена конструкция.

— Защо не се върнахме по моста „Нотр Дам“?

Филип се изкашля.

— Този път е по-пряк.

Аха. Значи, напарфюмираният Баптист беше прав, когато обвини Филип, че само заради него избира заобиколния път. Но не можех да му се сърдя, в края на краищата така открих магазина на Есперанца. Въпреки че не бе изключено да я бях срещнала и на друго място, ако бяхме избрали прекия път.

— Кой мост е това? — попитах го. — Да го запомня, ако ми се наложи да се разхождам сама.

— Понт о Шанж.

Онемях. Този обикновен на външен вид, дори импровизиран мост бе мостът за пътуване във времето? Погледнах сградите от другата страна на реката и наистина познах увенчания с кули дворцов комплекс, или поне част от него, който бях видяла от Понт о Шанж в настоящето. Надолу по реката зърнах също и Пон Пьоф, който все още съществуваше в настоящето.

— Преди четири години Понт о Шанж представляваше великолепна и голяма постройка — разказа Филип. — Дори на това място имаше още един мост над реката, Понт Маршан. Съществуваха общо четири реда къщи. След това избухна пожар и в рамките на няколко часа всичко изгоря. Ще го построят отново, но ще отнеме време.

Чудех се дали разрушението му нямаше нещо общо с портала на времето. Когато го преминахме, се огледах любопитно във всички посоки, ала не видях нищо необичайно. Само по средата на моста усетих нещо като трепет, ала можеше и да съм си въобразила.

Когато пристигнахме на Рю Персе, Сесил още спеше. Отне ни известно време да я измъкнем от леглото и съответно настроението ѝ бе кисело. Миг по-късно обаче стана любезна, тъй като Филип ѝ даде цяла шепа сребърници. Гастон се бе погрижил за престоя ми през следващите няколко дни. Не бях казала на никого, че междувременно се бях сдобила с пари, защото, изглежда, Гастон разполагаше с достатъчно. Само панталоните му струваха цяло състояние, затова не сметнах за необходимо да харча от моите резерви. От горчив опит знаех колко е важно да има заделени пари човек, когато се намира в миналото. В критична ситуация от значение бе всяка стотинка. Или в този случай всеки дение, което бе тукашната валута.

Докато вървяхме към Сесил, Филип ми обясни стойността на монетите в обращение. Дванайсет дение се равняваха на един сол, а двайсет сола правеха една ливра, при което ливрите не бяха монети, а само аритметична единица, базирана на среброто, със съответния брой дение или сол. Имаше и златни монети, на които им викаха екю, те имаха най-голяма стойност, а именно няколко дузини ливри. Филип не знаеше с точност колко, защото никога не бе притежавал злато. Също така можеше да се пазарува и с чуждестранни златни монети. Важното беше да са истински

Филип ми обясни и покупателната им сила, като например цената за един обяд, за чифт обувки или за месечния наем за една стая. С това, което притежавах, щях дълго да изкарам. Не се нуждаех от много.

Можех да спя при Сесил, а в цената влизаше нощното питие и вечерята, както тя тъй щедро ми обеща Благодарение на Есперанца имах и достатъчно дрехи. Ядене и пиене щях да получавам на работното си място, което Гастон щеше да ми уреди. Трябваше това беше „брилянтната идея“ на Гастон — да започна работа като сервитьорка в едно заведение на име Златният петел, където Себастиано редовно се хранеше заедно с приятелите си мускетари. По този начин щях да го виждам и да се преструвам че е чиста случайност.

— Лично познавам собственика — ми бе обяснил Гастон. — Добър ресторантьор. От неговия ресторант са вкусните малки пирожки. Приготвя и превъзходна рибена чорба. На всяка цена трябва да я опиташ.

Все още не ми беше до ядене, ала не отказах парчето стар, сух хляб, което ми предложи Сесил. Междувременно бе станал твърд като сухар, ала успокои стомаха ми. Филип донесе вода от кладенеца и тръгна да ми търси матрак, а през това време аз се измих и облякох. Сесил ми подаде една кутийка с мехлем за ожулванията ми и се настани отново в кревата — с хартия и перо. Водеше си бележки за новата пиеса, на която в момента измисляше сюжета.

— Комедията, която ми разказа, много ме вдъхнови Ще съчиня историята си въз основа на същата идея Ще стане страхотна пиеса! Ще те държа в течение с моя напредък.

Щеше ми се вместо това да узная повече за ужасния ѝ брак с напарфюмирания Баптист, но не посмях да я попитам, щеше да е твърде недискретно. Поне в момента не изглеждаше нещастна, а по-скоро удовлетворена. От една страна, със сигурност се дължеше на парите и на добрата идея за пиесата, но определено и на виното, което пиеше в изобилие. Въпреки че го разреждаше с вода, при количествата, които изпиваше, си ставаше един приличен предобеден запой.

Тя ме наблюдаваше, докато обличах чистите дрехи, които извадих от торбата на Есперанца — един чист бял комбинезон и рокля от син памук. Не бяха нищо особено, но всичко ми беше по мярка. Меки и много удобни кожени обувки с връзки станаха част от облеклото ми. Есперанца ми беше дала още две фусти и рокли, както и два чифта обувки, така че имах достатъчно за смяна. Бельото представляваше нещо като развлечени бикини, които се захващаха с връзки и също толкова развлечена риза, която не облякох заради жегата.

— Много хубави дрехи — рече Сесил и потисна желанието си да се оригне. — Откъде си ги набави толкова бързо?

— Взех ги пътьом от един магазин.

— С парите на братовчед ти? Този, който ще те уреди на работа в „Златният петел“?

— Именно.

Филип ѝ бе разказал за моя братовчед, когото междувременно бях издирила и който ми бе помогнал финансово. Сесил не разпита за подробности, просто прибра парите.

— Работила ли си преди като сервитьорка? — попита ме тя.

— Не, но се надявам бързо да се науча.

— Разбира се. Не се изисква много мислене. Само трябва да си бърза, най-вече при отблъскването. Най-важното е още в самото начало мъжете да разберат докъде може да стигнат.

— Какво имаш предвид? — Стоях пред огледалото и се оглеждах. Не беше зле, поне в сравнение с отражението ми от тази сутрин, след като станах.

— Ами например дали ще разрешиш да те опипват. Мъжете го правят с най-голямо удоволствие, особено когато ръцете ти са заети и си се навела над масата.

Пристегнах връзките под мишниците и понаместих роклята, докато не ми застана добре.

— Със сигурност няма да позволя на никого да ме пипа.

— Точно така. Просто трябва да им го покажеш. Чакай. Ще го изтренираме. — Сесил хвърли листовете с бележки настрана и скочи. С развълнувано изражение бутна в дясната ми ръка един голям флакон парфюм, а в лявата полупълната кана е вино. — Представи си, че едното е халба с бира, а другото чиния със супа, а аз съм гост. — Тя постави ръка на гърдите ми и ме погледна очаквателно. — Ами сега? Какво ще направиш?

Недоумяваща, първо погледнах ръката ѝ, а след това нея самата. Трябваха ми няколко секунди, за да се опомня. За по-лесно, направих крачка назад, така че ръката ѝ остана да виси във въздуха, ала тя поклати неодобрително глава.

— Не е достатъчно. Веднага щом се върнеш на масата, онзи пак ще го направи. Винаги има по някой такъв. Някои идват пияни още от сутринта и не зачитат никого.

— Разбирам. — Оставих халбата с бира и супата и замахнах с ръка, все едно я удрям, ала тя се разсмя.

— Като за начало е добре. Но повярвай ми, един шамар няма да те спаси. Така се настървяват още повече. Не, когато става въпрос за отблъскване, помагат само радикалните мерки. Така се прави. — Тя хвана парфюма и направи жест уж ми го лисва в лицето. За съжаление, капачката не беше добре завъртяна. Няколко капки отвратителна тоалетна вода с аромат на теменужки ме уцелиха по челото, избърсах ги и се разсмях.

— Това кое беше, бирата или супата?


*  *  *

— Това е братовчедка ми Ана — рече Гастон на гостилничаря. — Тя идва от Германия, трябваше да избяга от войната. Майка ѝ е родом от Париж, затова говори толкова добре френски.

Бяхме единодушни за тази версия, след като вече я бях използвала, така поне нямаше да се заплета в противоречия, ако изникнеха допълнителни въпроси.

Гостилничарят се казваше Мирабо и бе изключително доволен, да не кажа, изпаднал във възторг.

Цялото му лице сияеше от благодарност, тъй като бе убеден, че Господ е чул молитвите му. По чиста случайност досегашната му сервитьорка бе напуснала преди час.

— Просто така, дойде ми като гръм от ясно небе! — рече мосю Мирабо. Мустаците му трепереха от възмущение. — Джули каза, че си е намерила по-добра работа! И това на мен! След като при мен ѝ беше толкова добре! Дори не трябваше да мие чиниите!

Дали новата работа на Джули беше по-добра, бе въпрос на лично мнение, ала при всички положения бе намалила драстично работното си време. За в бъдеще трябваше да чисти два пъти седмично апартамента и клозета на Гастон за същите пари като при Златният петел. След като Гастон я бе спазарил зад гърба на мосю Мирабо, бе отишъл в гостоприемницата на обяд и уж случайно, разбира се, бе намерил решение на проблема — мен.

Ханът се намираше на Рю Сен Дени, недалеч от пазара. Големи дървени греди подпираха ниския таван, а стените бяха облицовани с дъски. С грубо издялканите маси и пейки гостилницата наподобяваше уютна селска стая. Мосю Мирабо беше як и пъргав мъж около четирийсетте, чиято слабост към вкусната храна се забелязваше от пръв поглед. По това си приличаха с Гастон. Тъкмо бяха приключили подробностите относно условията ми за работа — дванайсетчасов работен ден, безплатна храна и възнаграждение, което граничеше с робовладелство — и започнаха да обсъждат най-добрите рецепти за приготвяне на агнешка плешка.

Стоях до тях и слушах с половин ухо, докато се оглеждах наоколо. Имаше три големи маси, всяка с по осем места, при пълно заведение това правеше две дузини народ. В момента имаше осем клиенти, които седяха пред обяда си и от време на време хвърлях; любопитни погледи към нас.

След като Гастон и мосю Мирабо стигнаха до общото заключение, че агнешката плешка с розмаринова коричка не беше толкова вкусна, колкото с медена глазура, гостилничарят ме огледа по-обстойно.

— Вашата братовчедка изглежда доста млада — каза той критично. — На половината години на Джули.

— Заплатата ѝ също е наполовина — парира го Гастон.

— Откъде знаете?

Гастон отклони елегантно въпроса.

— Освен това ще привлече двойно повече гости. Само я вижте колко е хубавичка.

— Хм — замисли се мосю Мирабо. — Наистина е така. А има ли опит в обслужването?

— Бързо ще се научи. Нужно е само веднъж да ѝ обясните какво трябва да върши и готово, вече ще го може. О, да, преди да забравя: не трябва да я биете. Тя е много чувствителна душа.

Никога не съм можела да понасям, когато хората спореха за мен в мое присъствие, сякаш не бях там, ала в този случай сметнах, че ще е по-добре да сдържа арогантните коментари, които ми бяха на езика. Особено по въпроса за побоя.

И веднага след това Гастон реши, че е време да тръгна, и ме остави на произвола на съдбата. Мосю Мирабо му кимна като на добър приятел, след което се обърна към мен и плесна насърчително с ръце.

— Хоп, хоп, момиче! Какво чакаш?! Залавяй се за работа! — Той ме избута в кухнята през отворения свод, където се запознах с останалата част от персонала — една слугиня с кръгло лице, която беше отговорна за миенето на чинии и наливането на алкохола, и един възрастен помощник-готвач, който седеше при огнището и бъркаше казан, от който излизаше пара. Миришеше на пушек и супа от грах. Димни кълба изпълваха помещението и замъгляваха мосю Мирабо, докато ми обясняваше накратко какви бяха задълженията ми — точно три неща, които преброи на пръсти, за да ги запомня по-лесно. Първо — приемане на поръчки, второ — сервиране, трето — отсервиране. Мосю Мирабо лично прибираше парите. Както ми обясни той, на жените им е много трудно със сметките. Дори Джули не се бе справяла.

— Тя не можеше да смята — каза мосю Мирабо. — Не можеше да събере дори и най-простите числа.

Само заради това Джули ми стана симпатична. Описаната работа не ми се стори особено трудна. Нямаше меню, и без това хората не можеха да четат, а и имаше само три ястия — яхния от грах с бекон, месо с хляб и студено плато с шунка, наденица или сирене. Напитките също бяха три: червено вино, бяло вино и бира. Поръчаните ястия се приготвяха и се оставяха на един голям плот в кухнята, а напитките се наливаха на тезгяха. Трябваше само да взема и разнеса всичко по масите. По принцип не беше нищо особено, дори и малко дете би се справило.


*  *  *

След един час работа главата ми започна да пуши. При това всичко започна съвсем невинно — с една престилка. Даде ми я миячката с думите, че ще ми трябва. Но аз отказах, защото смърдеше ужасно и бе покрита с толкова много мазни петна, че не можеше да се разпознае цветът ѝ. Ако се появеше Себастиано, не исках отново да изглеждам така, сякаш се бях пързаляла по корем из цял Париж. Все пак трябваше да му направя добро впечатление — и в идеалния вариант да си спомни за мен възможно най-бързо. А това можеше да се случи само ако приличах на себе си, а не на ходещ парцал.

Така че започнах работа без престилка, което съвсем скоро се оказа голяма грешка, тъй като трябваше да сервирам толкова много разливащи се чинии със супа и плата с капеща мазнина, че отпред роклята ми изглеждаше по-зле и от престилката. А осемте души, които вече се бяха нахранили, бяха, така да се каже, само първа смяна. Едва отсервирах празните им чинии, подноси и чаши, когато за обяд влезе следващата вълна клиенти, а те бяха наистина много. Шумни и изгладнели, се бутаха, за да влязат в кръчмата, насядаха по масите и викаха силно да бъдат обслужени, викаха мен. Заведението се напълни за миг. По пейките седяха два пъти повече хора от предвиденото и всички искаха веднага храната си. Също и нещо за пиене, и то в големи количества. Тичах без почивка до масите, кухнята и тезгяха с напитките и се потях от всяка пора, понеже ставаше все по-горещо. Прозорците бяха широко отворени, ала тичането напред-назад бе по-страшно и от двата часа лека атлетика при господин Шинделмайер, нашия учител по физическо, когото всички наричахме просто Шиндер. А към това се добавяше и постоянното ходене до кухнята, където температурата беше най-малко с десет градуса по-висока. От влажната, подобна на сауна жега прибраната ми на опашка коса се разпадна и разрошени кичури паднаха върху лицето ми. Красивата ми и чиста допреди малко рокля се покри в мазни петна, а главата си я чувствах, сякаш бе напълнена с лепкава дъвка. При повече от трийсет гости ми бе невъзможно да запомня поръчките на всеки един от тях и съответно обслужването стана много бавно. На няколко пъти сервирах грешната храна, случи се също и да забравя напълно някоя поръчка. Когато първите оплаквания стигнаха до ушите на мосю Мирабо, ме сгълча на всеослушание.

— Ти си едно глупаво и мързеливо създание! Трябва ли вече да съжалявам за добросърдечността си, задето ти осигурявам надница и прехрана? Определено се покайвам за споразумението е братовчед ти да не те бия, защото сега бих го сторил с голямо удоволствие!

Хората по масите се разсмяха. Бях смазана и почти готова да захвърля всичко и да отида при Гастон, за да измисли някой друг план, ала стиснах зъби и при следващото ми ходене до кухнята попитах мосю Мирабо дали има нещо за писане.

Той се втренчи в мен, сякаш бях извънземно.

— За какво ти е, момиче?

— Ами да пиша.

— Можеш да пишеш? — попита той невярващо.

— Да. Искам да си записвам какво си поръчват хората, така ще става по-бързо.

Все още объркан, той взе една малка дъска за писане с калем — разбира се, в това време нямаше тефтери и моливи. С дъската се справях, но едва след като разбрах как функционира — с острия връх се пишеше, а с тъпия и широк край се триеше, за да се освободи място за нови бележки. Престилката все пак ми влезе в употреба, тъй като отпред имаше един голям джоб, в който можех да пъхна дъската, докато сервирах напитките и храната или отсервирах празните чаши и чинии. От този момент нататък всичко потръгна много добре. Номерирах масите и начертах три колони, в които нанасях поръчките, така престанах да греша и забравям. Забелязах как хората шушукаха — очевидно не се виждаше всеки ден прислужница да пише — но това не ме притесни ни най-малко. Дори мосю Мирабо, след като преодоля съмненията си, остана много доволен от моя ефективен метод на работа. Даже му хрумна, че все пак мога да смятам достатъчно, за да оправям сметките. Така щеше да разполага с повече време за приготвянето на еленовия гулаш, задача, която според мосю Мирабо бе много трудна и изискваше голяма концентрация. Веднага заявих, че не бях добра в сметките (което не беше лъжа според критериите в моето време), на което той отговори с повдигане на раменете, че дори и най-добрият учител не може да налее липсващия мозък в главата на женорята.

Въпреки напрегнатата работа, времето минаваше мъчително бавно. Нямах нужда от часовник, камбаните на близката църква биеха на всеки кръгъл час. Някои камбани биеха и на четвърт, и на половин час, така човек знаеше по всяко време колко е часът. И тъй като почти на всеки ъгъл в Париж имаше църква или манастир с камбанария, дрънченето не можеше да се пропусне. Претрепвах се от работа камбанен звън след камбанен звън, а от Себастиано нямаше и следа. Постепенно започнах да се изнервям и да се чудя дали Гастон бе проучил правилно нещата. Накрая щеше да се окаже, че Себастиано идваше тук само един или два пъти в седмицата. Тогава наистина щях да се окажа като последната глупачка.

В Златният петел все още цареше оживена атмосфера, въпреки че блъсканицата бе намаляла. Идваха предимно търговци и собственици на магазини, някои дори със съпругите си, които искаха да се нахранят на спокойствие. Но тогава вълнението ми започна да расте, защото малко след един започнаха да прииждат все повече мускетари. Вече бяха заели една маса.

— От къде идват всички тези мускетари? — попитах уж небрежно мосю Мирабо, когато влязох в кухнята за поредните порции печено.

— Наблизо има казармено поделение. Но болшинството от младите мъже живеят в района и се хранят при нас всеки ден. Много добри клиенти, повечето са аристократи. Усърдни офицери. Гордостта на краля и кардинала. Бъди мила с тях, детето ми!

Някои мускетари също се появиха в женска компания. Последни влязоха петима гвардейци в добро настроение, придружени от две момичета на моята възраст. И двете се бяха издокарали с руж по бузите, буклести прически и дълбоко изрязани деколтета. Гвардейците също се бяха изтупали. Разкопчаните заради жегата жакети бяха извезани със златна нишка, ризите им — богато надиплени, ботушите — лъснати до блясък, а ножниците — обковани със сребро. Големите украсени е пера шапки полетяха към рафта, монтиран в непосредствена близост до външната врата, докато коланите с оръжията бяха закачени на куки зад пейките за сядане, където имаха достъп до тях по всяко време. Без да спират веселия си разговор, мускетарите се настаниха на последната свободна маса. Изпотена и с болки в краката, изкуцуках при новодошлите, за да взема поръчката им. Надеждата ми, че Себастиано ще се появи днес на обяд, междувременно клонеше към нулата. В следващия момент обаче влезе един закъснял мускетар. Той свали шапката си и я сложи при другите, а после се огледа. От ужас изпуснах дъската. Беше Себастиано.


*  *  *

— А, Себастиен, ето те и теб! — извика с кокетен глас едната от младите жени. — Ела тук, запазихме ти място!

Усмихнат, Себастиано отиде при тях. Той не ме погледна, а се обърна към приятелите си на масата. При следващата си крачка стъпи върху дъската ми, която се счупи надве под тежестта на ботуша му. Бързо се наведох, за да я взема, ала не трябваше да го правя — в същия миг и Себастиано се наведе и така ударихме главите си с все сила една в друга.

— Какво, по дя… — Той се изправи ядосано, търкайки челото си. Тогава ме позна и лицето му придоби люто изражение. — Ти?

Аз също разтрих челото си. Болеше ме адски много, усещах как на мястото започна да расте цицина.

— Съжалявам — казах немощно.

— Себастиен, това не е ли момичето от тази сутрин? Малката, която се хвърли в краката ти?

Въпросът на младия гвардеец, който седеше в края на пейката, бе последван от всеобщ смях. Беше симпатичен, в началото на двайсетте, с кестеняви къдрици, гъсти мигли и тъмни очи. Той стана, събра парчетата на счупената дъска и ги подаде на Себастиано.

— Виж само какво направи — каза с усмивка. — Опасявам се, че сега прекрасното дете няма да може да ни вземе поръчката.

Себастиано се намръщи и се загледа в дъската, или по-скоро в това, което беше останало от нея. Последната поръчка от съседната маса все още се четеше.

— Това ти ли го написа? — попита ме той.

Кимнах мълчаливо с пресъхнало гърло. Изглеждаше невероятно добре! Замалко пак да се разрева, защото не си ме спомняше. Очите ми горяха от напиращите в тях сълзи. С конвулсивни премигвания извърнах поглед встрани. Ако не се овладеех, никога нямаше да успея да привлека вниманието му. Или по-точно казано, вниманието, което бе важно за мен, а не такова от сорта на виж-каква-селяндурка.

— Кое е това момиче, Жак? — попита една от жените младия мускетар, който бе вдигнал дъската.

— О, тази сутрин беше на пазара по време на размириците и искаше да говори със Себастиен.

— За какво?

С крайчеца на окото си видях как Жак се засмя многозначително.

— Не знаем — подхвърли един друг гвардеец. — Може би имат сладки тайни. — Той бе копие на Жак, двамата трябва да бяха близнаци. Различаваха се единствено по цвета на панталоните си. Този на Жак беше сив, а на брат му син.

— Себастиен, вярно ли е това, което каза Жул? — попита другото момиче. — Свързват ли ви сладки тайни със сервитьорката? Красива е, но трябва да се изкъпе.

Отново всички се разсмяха. Почувствах как бузите ми почервеняха от срам. Искаше ми се да потъна вдън земя.

За мое облекчение, Себастиано не се включи в закачките на другите.

— Оставете я на мира — рече той. — Момичето не ме познава. Беше се припознала. — Обърна се към мен. — Нали така?

Кимнах с благодарност за спасителния пояс, който ми бе хвърлил. Но въпреки това не се заблуждавах. Тази среща, също както и предишната, се стече по много глупав начин. Отново приличах на малката сестра на Пепеляшка. Освен това като пълна смотанячка си ударих главата в неговата и станах за смях пред приятелите му. А сега се очакваше да оправя нещата. Не, грешка. Трябваше да оправя нещата. Въпросът беше как?

Във всеки случай трябваше да се взема в ръце и не биваше да се държа като ревла. Вдигнах брадичка и удостоих всички с един невъзмутим поглед, въпреки че се чувствах кръгла нула.

— Какво ще обичат господата?

Всички започнаха да поръчват в един глас и настана суматоха. Двете дами три пъти промениха желанията си, а от съседната маса искаха още вино. Грабнах по-голямото парче от счупената дъска и започнах да записвам. Когато отново вдигнах очи, погледите ни със Себастиано се срещнаха. Той изглеждаше някак… объркан. С надеждата, че това е добър знак, му се усмихнах. Не беше принудена усмивка, дойде от сърцето ми. Точно както се чувствах — трепереща, малко изплашена, ала изпълнена с обич.

— Все още не сте си поръчали, мосю — рекох аз.

Тъй като дойде последен, се бе настанил в края на пейката.

— Ще искам шунка с хляб и чаша червено вино — каза той. — Но само два пръста вино, останалото да е вода.

Вгледах се в него и преглътнах. По време на нашите пътувания във времето винаги така си поръчваше виното.

— Какво има, момиче? — попита той.

— Всичко е наред. — Припряно добавих новите поръчки, след което бързо изтичах до тезгяха, заявявайки напитките, и накрая се запътих към кухнята, за да изнеса поръчаните ястия.

Мосю Мирабо не си записваше нищо, без никакво усилие запомняше всяко ядене наизуст. Тъкмо се канеше да отреже парче шунка с огромен нож и само кимна, когато му продиктувах всичко.

— За съжаление, дъската се счупи — заявих, след като свърших. — Изпуснах я по невнимание. Може да я удържите от надницата ми.

— Разбрах какво се случи — измърмори той. — Но тя не се счупи от падането, а от ботуша на младия Фоскер.

— Вие го познавате? — попитах с разтуптяно сърце.

— Разбира се. Той е един от редовните клиенти и всеки ден се храни тук. Живее на Рю Сен Мартен и е част от личната охрана на кардинала.

— Отдавна ли е клиент тук?

Мосю Мирабо сбърчи вежди.

— Ако не се лъжа, само от няколко месеца.

В мен започна да се прокрадва надежда. От тази информация стигнах до извода, че Себастиано не бе изпратен завинаги в миналото, подобно на другите непосветени, а бе загубил само временно паметта си.

— Той е от Гаскония, както повечето от най-добрите гвардейци.

От тези думи сърцето ми отново се сви. Все пак можеше да се касае за пълна трансформация. С всичко, което я съпътстваше — приятели, познати, роднини. Но не тук, в Париж, а в Гаскония, където и да се намираше това. Дали там имаше семейство? Само при мисълта ми прилоша.

— Само дете, като малък е загубил родителите си — продължи мосю Мирабо.

Издишах с облекчение. Нямаше семейство.

— Както и къщата си — допълни мосю Мирабо. — Всичко опустошено от пожар, докато е бил на път. Останалата част от бащиното наследство едва му стигнала да си закупи място в гвардията. Храбро и амбициозно момче е този Фоскер. Въпреки тежката си съдба не се е пречупил. Ще стигне много далеч.

— Виното е готово! — извика слугинята от тезгяха.

— Върви, момиче — нареди мосю Мирабо. — Не ти плащам, за да се размотаваш! — Ала не прозвуча и наполовина толкова грубо, колкото първата му обидна тирада.

Преглътнах горчиво, защото това, което ми разказа за Себастиано, ужасно ме натъжи, въпреки че не се бе случило наистина. Дори и спомените му да не бяха реални — а внушени от една по-могъща сила — се чувстваха точно толкова болезнено. Сърцето ми се свиваше от мъка, докато сервирах питиетата. Когато се наведох да поставя и последната чаша вино, Жак, който седеше до Себастиано, ме сграбчи за дупето.

— Не беше прав, Себастиен — каза той, усмихвайки се многозначително. — Под тази чудовищна престилка не се крие малко и кльощаво създание. При това момиче всичко е на мястото си.

— Но не и при вас, мосю. — И му лиснах пълната чаша с вино в лицето. — Ала сега вече да.

Това спонтанно действие предизвика бурен смях на масата, дори Жак се смееше най-високо. Пръхтейки от смях, избърса лицето си с ръкав. За щастие, виното беше бяло и петната по ризата му лесно щяха да се изперат.

— По дяволите, момиче! Имаш темперамент! — В очите му се появи закачлива искра. Не ми беше трудно да изтълкувам правилно погледа му и когато отново заговори, изчезнаха и последните ми съмнения: този тип си падаше по мен. — Няма ли да седнеш за малко при нас?

— За съжаление, имам работа, мосю.

— А какво ще кажеш за по-късно? До колко работиш?

— Не знам точно. Днес е първият ми работен ден.

— Ела след вечернята в „Люксембург“, вечер винаги се събираме там.

Нямах представа къде беше това, ала за нищо на света нямаше да пропусна възможността да се видя още тази нощ със Себастиано, та дори ако се наложеше преждевременно да хвърля престилката в краката на мосю Мирабо.

— Ще видим — отговорих величествено.

— О, малката се дърпа — извика весело Жул. — Кой би предположил!

— Но тя е просто една мръсна малка слугиня — рече нацупено едното от двете момичета. — Жак, не може сериозно да искаш да дойде на срещата ни довечера.

— Мръсотията по мен е само външно — отговорих, натъртвайки умишлено думите. В този момент ми се искаше да плисна и на тази коза една чаша вино в лицето. Мразех я като чума, понеже седеше срещу Себастиано и натискаше коленете си в неговите, да не говорим за погледите, които постоянно му хвърляше, пърхайки с мигли. Ето, дори и в този момент! Но това не беше най-лошото — той отговаряше на погледите ѝ, и при това се усмихваше! Не можех да повярвам. Скърцайки със зъби от яд, стоях там и се чудех дали да не разлея още вино. Съвсем случайно. И за предпочитане върху двамата.

Жак ми се усмихна мило.

— Не се притеснявай, малката. Поканата ми бе отправена сериозно. Не исках да ти се подиграя. И съжалявам за погрешния ход преди малко, надявам се да простиш дързостта ми.

— Простено и забравено — рекох разсеяно.

— Къде се научи да пишеш? — изведнъж попита Себастиано.

— В училище, разбира се. — Отговорът ми се изплъзна, преди да помисля.

— Колко време посещаваше уроци?

— Ами… само няколко години. — Не можех да призная, че всъщност бяха тринайсет, никой нямаше да ми повярва.

— Намирам за странно, когато жените вземат уроци — измърмори козата. — Правят го само монахините. Или онези благородни примадони с много пари.

— Много необичайно, наистина — рече Себастиан замислено. Очите му се присвиха и в тях най-неочаквано се събуди интерес, ала не бях сигурна дали бе от същото естество като при Жак.

— Ана! Захващай се за работа! — изрева мосю Мирабо от кухнята, което сложи край на разговора ми с гостите.

Но първата крачка бе направена. Бях събудила любопитството на Себастиано и през идната нощ щях да имам възможност да го опозная. Или по-скоро обратното — той трябваше да опознае мен. И тогава бързо щеше да си спомни за мен. Да се надяваме. Всичко ще се оправи! — помислих си аз.

И в този момент силно вярвах в това.


*  *  *

През следващия половин час не ми се удаде друга възможност да говоря със Себастиано, ала усещах как погледът му ме следваше. Или най-малкото ми обръщаше точно толкова внимание, колкото и на козата. Реших, че това е добър знак. Бях му направила впечатление и това беше най-важното.

След като той и приятелите му приключиха с обяда, платиха сметката на мосю Мирабо и бързо си тръгнаха. Стиснах юмруци от яд, когато видях как на излизане козата хвана под ръка Себастиано. И той не възрази. Но поне не направи нищо, с което да отвърне на нейните опити за сближаване.

— Имате много добър обслужващ персонал — чух Жак да казва на излизане на моя работодател.

— Но не трябва да сервира със спусната коса — рече козата, като ми хвърли един недоволен поглед през рамо.

Това ми донесе още едно конско от мосю Мирабо, ала не го взех присърце и без да кажа нито дума, вързах отново косата си. Сега само трябваше да се изнижат и останалите часове до края на работния ден. За съжаление, се оказа, че мосю Мирабо очакваше да се бъхтя без почивка до приключването на деня. Все пак ми позволи да се нахраня, след като премина големият наплив. Макар и в кухнята на крак, но беше невероятно вкусно. Не бях усетила колко съм гладна в действителност. Погълнах едно след друго порция супа от грах, парче говеждо месо с хляб и накрая голямо парче сирене. В допълнение изпих две чаши вода с надеждата, че кладенецът, от който идваше, не бе заразен с микроби.

Наложи ми се да посетя клозета, едно ужасно смрадливо място между кокошарника и кофите за боклук.

Поставих нов световен рекорд за задържане на въздуха, ала не помогна много. След това преживяване бях твърдо решена да направя всичко по силите ми, за да се върнем със Себастиано час по-скоро в настоящето.

Докато обслужвах поредните гости, непрестанно си мислех как да си тръгна възможно най-бързо.

Преди вечернята — от предишните ми пребивавания в миналото знаех, че се имаше предвид шестото биене на камбаните — исках на всяка цена да се измия и преоблека, което означаваше, че трябва незабавно да се омета от тук. Накрая помощта дойде в лицето на един пиян гост. Пеещ с цяло гърло и миришещ остро на алкохол, пот и свински тор, прекрачи прага на Златният петел и се стовари върху една свободна пейка.

— Веднага да изгониш този пияница навън — нареди ми мосю Мирабо.

И наистина, мъжът доброволно се остави да го вдигна от пейката. Прекалено доброволно. Въпреки че не знаеше къде се намира, координацията му стигна дотолкова, че да ме опипа.

— О, к-к-каква к-к-красива госпожица — заекна той, докато ми опипваше деколтето.

Когато отскочих назад, престилката и горната част на роклята ми се скъсаха, което произведе изумително силен звук, който бе придружен от моя писък.

Всъщност щетата не беше толкова голяма, нали отдолу имах комбинезон, който не бе пострадал. Не беше станало кой знае какво. Човекът, така или иначе, не беше с всичкия си — само секунда след това се отпусна на пейката, постави глава върху ръцете си и заспа. Мосю Мирабо веднага нареди на прислужничката да ми донесе нова престилка, която дори бе чиста. Въпреки това се възползвах от възможността и изиграх ролята на чувствителната-по-душа-дама. Този шок, така заявих, трябваше да го превъзмогна насаме.

Мосю Мирабо закърши ръце от ужас, тъй като вечерното обслужване още не беше започнало. Той дори ми предложи допълнително възнаграждение (или по-точно да не ми приспадне от надницата счупената дъски и скъсаната престилка), а като следващ аргумент изтъкна факта, че добре съм била понесла нахалството ни младия благородник. Но аз не се оставих да ме подведе.

— Първия път бе достатъчно лошо — заявих. — Не забравяйте, че аз съм почти дете!

Той със сигурност щеше да продължи с аргументите си, ала в кухнята изведнъж замириса на изгоряло и той се втурна обратно към печката.

— Тогава ще тръгвам! — извиках след него, ала той не ме чуваше. Две секунди по-късно вече бях навън, запътила се към Сесил.


*  *  *

Камбаните удариха кръгъл час, докато вървях по Рю Сен Дени в посока Сена — преброих ударите, и след това видях часа на следващия градски часовник: четири часът. Забързах се, въпреки че стъпалата ми горяха и чувствах краката си тежки като олово. Лесно се ориентирах, трябваше да вървя само направо.

Също както тази сутрин, и сега градът бе доста оживен. По отношение на шума това столетие по нищо не отстъпваше на настоящето. Колички тракаха шумно по паважа, конски тропот се чуваше между редовете с къщи, гъски съскаха в един заден двор, а от един покрив отекваше чукането на занаятчиите.

Миризмите в разгара на летните жеги бяха плътни като стена, положението бе много по-лошо, отколкото тази сутрин, особено когато минах покрай въпросното гробище. Междувременно научих от Филип, че се казваше „Сен Иносан“, най-голямото гробище в Париж.

Минах покрай една църква, подминах и стара крепост и веднага след това пред мен съзрях реката. Когато този път преминах Понт о Шанж, точно по средата на моста усетих странна тръпка и за миг дори си помислих, че малката чантичка, която носех на врата ми, излъчва топлина, която преди това не чувствах. Тутакси сложих ръката си върху нея и чувството изчезна, бързо продължих нататък, прекосих Ил дьо ла Сите и най-накрая, прекосявайки Понт Сен Мишел, стигнах левия бряг на Сена.

Вратата на къщата, в която живееше Сесил, зееше широко отворена. До нея, на едно столче, бе приседнала старица, облечена в черно, и дремеше. Вратата на апартамента на Сесил също бе открехната. Въпреки това любезно почуках.

— Отворено е — извика Сесил.

Понечих да вляза… и се отдръпнах изплашено назад, когато вратата изведнъж се отвори отвътре и в носа ме удари миризма, която познах още преди да видя мъжа, от когото струеше. Не беше никой друг, а баптист, бившият на Сесил. Над плисираната му якичка лицето му бе почервеняло като домат, а върху челото му бяха избили капчици пот. Мина покрай мен със сведен поглед и остави зад себе си огромен облак от всички аромати на Ориента, после изчезна безшумно навън със светкавична бързина.

Сесил седеше чисто гола в една голяма вана, от която се издигаше пара, и търкаше с четка протегнатия си над водата крак.

— Не исках да преча — казах смутено.

— Не пречиш. Това беше моят съпруг. — Тя махни небрежно с четката. — Влез и си сипи вино. Можеш да ми помогнеш да си измия косата, след като Баптист си тръгна.

Мократа ѝ викингска грива се спускаше извън ръба на ваната. До нея стояха приготвени кофа с чиста вода за изплакване и сапунерка. След като вече бях прекарала няколко седмици в миналото, знаех колко е мъчно да се мие дълга коса. По това време нямаше пенести шампоани, вместо тях се използваше разкашкан и обогатен с ароматно масло сапун. Косата много старателно се обтриваше с него, след което се изплакваше с чиста вода и тъй като беше процедура, изискваща много време, не се правеше твърде често. Сесил имаше лъскава и добре поддържана коса, вероятно я миеше редовно. Косата на Себастиано също изглеждаше чиста, откъдето си направих заключението, че също редовно се къпеше. През седемнайсети век това не беше нещо естествено. Най-лошите времена обаче тепърва предстояха: след по-малко от няколко десетилетия миенето щеше да излезе от мода, мазните и смърдящи коси щяха да се крият под огромни перуки, а отвратителната телесна миризма да се прикрива с парфюм. И тогава всички хора щяха да миришат като мъжа на Сесил.

След работата в Златният петел косата ми миришеше, сякаш бях бърсала с нея заведение за бързо хранене. Твърдо бях решила да я измия днес, ако се налагаше дори и със студена вода.

— Сесил, ще ми кажеш ли — подхванах аз, като загребах малко от сапунената смес и я втрих в косата ѝ — къде точно се намира „Люксембург“? И преди всичко: какво е?

— Един нов дворец зад крепостните стени. Майката на краля нареди да го построят. Там има много хубав парк. Не е много далеч. Просто се върви чак до края на Рю дьо ла Харп, след това минаваш през градската порта и вече се вижда. Вечер там често се срещат млади хора. Защо питаш?

— О, бих искала да отида. В Златният петел се запознах с няколко мили мускетари. Единият от тях ме покани. Коя точно улица е Рю дьо ла Харп?

— Като излезеш от къщи, веднага вдясно зад ъгъла, дългата улица, която води извън града. — Тя обърна глава и ме погледна. — Трябва да се пазиш от мускетарите. Те искат само едно нещо.

— Ще се пазя. Мога ли да използвам остатъка от сапуна, когато приключим с косата ти?

— Разбира се. Както и водата. Можеш да се изкъпеш веднага след мен.

Погледнах критично към мътилката във ваната.

— Нямам нито паразити, нито заразни болести — добави Сесил, сякаш бе прочела мислите ми.

— Благодаря ти. — Всичко останало щеше да отнеме твърде много време, а освен това имаше и по-лоши неща от използваната вода. Например да вониш на стар фритюрник.

— Отново ли си се сдобрила с мъжа ти? — Попитах я. — Филип ми разказа, че сте разделени.

— Какво значи сдобрила. — Сесил наклони глава назад, за да мога да полея косата ѝ с топлата вода от кофата. — Баптист идва веднъж седмично и затопля вода за ваната ми в кухнята на портиера. В замяна му позволявам да ме гледа, докато се къпя.

— Аха — казах вяло. Дали това спадаше към неописуемите според Филип неща, които Баптист изискваше от нея?

И още един път, когато ми носи храна, вино и хартия за писане. О, и пари за наема. За това трябва малко да го пошляпвам.

— Ти… хм…?

Тя посочи един камшик, който висеше между дрехите ѝ на стената, а аз бях взела за сценичен реквизит.

Аха. Добре, значи, имаше една потайна Петдесет нюансова история с бившия ѝ. Това си беше нейна лична работа и не ме засягаше (макар че живо ме и интересуваше). С изключение, разбира се, на една важна подробност.

— Доброволно ли го правиш, или те принуждава?! Филип ми каза, че съпругът ти те е издал на Инквизицията.

Сесил махна с ръка.

— Знаеш ли, Филип заема важно място в живота ми. Той е един много верен посетител на театъра. Мисля, че ме обожава. Той не би разбрал защо правя тези неща и дори че ме карат да се чувствам добре.

Значи, го е забаламосала с Инквизицията, за да играе ролята на жертва. Смятах го за доста некоректно и ѝ го казах.

— Филип може да си навлече сериозни неприятности. Той даже вече открито заплашва съпруга ти заради това, дори лично присъствах на разправията. Каза ми, че ще го убие, ако го спипа някъде насаме. Мисля, че иска да се дуелира с него.

— О, наистина ли? Какъв чудесен младежки порив! Той е толкова сладко момче!

Със замах тя се изправи във ваната. Водата се разплиска във всички посоки, дори и върху мен. Но това нямаше значение, така или иначе, трябваше да съблека смърдящата и лекьосана дреха. Реших да не губя ценно време. Докато Сесил бършеше пред огледалото пищните си форми с ленена кърпа и разресваше косата си, аз бързо се отървах от дрехите ми и скочих във ваната. Набързо се сапунисах от горе до долу, втрих си малко сапун в косата и се изплакнах с останалата вода от кофата. Накрая се подсуших с влажната кърпа на Сесил и използвах гребена ѝ, и за най-лесно вързах все още мократа ми коса в стегната опашка. Едва след като облякох чисти дрехи от торбата на Есперанца, се почувствах отново човек. Но и много, много уморена. А това бях работила само половин ден. Питах се как ли трудещите се тежко хора в това време намираха сили да излизат вечер. Вероятно не намираха.

— Аз ще тръгвам — казах уморено.

— Забавлявай се, съкровище! А… чакай! — Сесил, която седеше на един стол пред тоалетната си масичка и с помощта на молив, руж и бяла пудра се превръщаше в атрактивна театрална красавица, се обърна към мен. — Все още не си видяла изненадата. Виж какво има под леглото ми. Филип го донесе за теб, какво добро момче.

Наведох се и издърпах изненадата — беше нещо като сгъваемо легло със сравнително тънък матрак, ала поне беше чист.

— Пробвай го — подкани ме Сесил. — Мисля, че е по-удобно, отколкото изглежда.

Послушно легнах и опънах крака. Ах, колко беше приятно! Леглото наистина бе по-удобно, отколкото изглеждаше. Хубаво щеше да е да се отпусна за мъничко. Със сигурност имах на разположение още няколко минутки. Само да си почина за миг… Това бе последната съзнателна мисъл, която ме придружи в съня.


*  *  *

Когато отново дойдох на себе си, за миг си помислих, че съм си у дома. Всеки момент татко щеше да извика да ставам, защото щях да закъснея за училище.

Тогава осъзнах, че не си бях вкъщи, а в Париж и че е училището ни деляха няколкостотин години.

Мигайки, погледнах нагоре. Обляна от светлината на свещите, Сесил стоеше до леглото ми и ме гледаше доброжелателно. В първия момент не можах да я позная. С ефирната си копринена рокля с цвят антрацит, лъскавата светлоруса коса и перфектно изрисуваните червени устни бе толкова красива, като истинска богиня. Ружът по бузите и потъмнените ѝ с молив вежди изглеждаха прекалено изрисувани, както и голямото количество светла пудра, ала такъв бе стилът на това време. В седемнайсети век на мода беше бялата кожи, въпреки че изглеждаше неестествено.

— Колко е часът? — попитах с дрезгав глас.

— Точно десет — отговори тя.

Стресната, се втренчих в нея.

— Вечерта?

— Разбира се. Спа като ангелче. Не исках да те будя. Освен това нищо не си изпуснала. Най-добре да не се срещаш с мускетари по тъмно. Тези момчета може да са очарователни, но са също така и безотговорни. Само гледат как да замъкнат някоя невинна девойка и храстите. Ти заслужаваш повече.

Изправих се, все още замаяна. Както изглежда, бях проспала срещата в „Люксембург“.

— Вместо това можеш да ме придружиш — предложи Сесил.

— Много мило, но тази вечер не ми е до театър. Всъщност не ми беше до нищо, освен отново да си легна и да продължа да спя. Чувствах се като пребит и само при мисълта, че утре цял ден трябваше да сервирам в Златният петел, цялото тяло ме заболяваше двойно повече.

— О, не, днес няма представление. Ще посетя соарето на маркиза Дьо Рамбуйе. — Сесил ме погледна с очакване, очевидно трябваше да знам коя е.

— Съжалявам, никога не съм чувала това име. Коя е тя?

— Катрин притежава най-популярния салон в Париж. Хората биха дали какво ли не, за да получат нейна покана.

— Ами… хм, под „салон“ нямаш предвид… сещаш се, нещо забранено?

Сесил се усмихна широко.

— О, ти си мислиш за камшици и други тайни пороци. Интересуват ли те?

— В никакъв случай.

— Тогава можеш да бъдеш спокойна. При Катрин се срещат само морално стабилни видни личности и тези събирания служат предимно за духовно израстване. Говори се за литература, театър, изкуство и музика. И под салон наистина се има предвид салон, в един много елегантен дворец на Рю дьо Сен Томас де Лувре, хотел „Рамбуйе“. А най-хубавото е, че Катрин не признава социалните граници, тъкмо това прави нейните кръгове толкова необичайни и популярни. Благородници се впускат в дебат с обикновени граждани, никой не бива изключен. Напротив, различният произход на гостите, особено на високопоставените, оказва голямо очарование. Няма да повярваш кой се числи към постоянните гости! — Сесил направи малка драматична пауза. — Самият кардинал Ришельо!

Изведнъж се разсъних.

— И тази вечер ли ще дойде?

— Много вероятно. Кардиналът изпуска тези срещи сравнително рядко. Той обича да води изискани разговори с начетени и интелигентни хора, а толкова много събрани на едно място никъде другаде не може да намери. — В съзнанието ми изплуваха думите на Филип. В града кардиналът никъде не ходи без личната си охрана. Следователно щеше да се появи на салонното събитие с мускетарите си. От което можеше да се заключи, че и Себастиано щеше да е там.

Решително се изправих на крака.

— Идвам с теб. — След това се спрях. — Можеш ли просто така да ме вземеш с теб?

— Разбира се! — Очите на Сесил светнаха. — При това точно такава, каквато си сега, с обикновена рокля и без грим. Ти си отличен пример за това, как силата на духа не подлежи на никакви ограничения, нито на социалното положение, нито на пола! Погледни се само! Ти си съвсем младо, прокудено от родината момиче. Без родителска закрила, без попечител, без богатство. И въпреки това можеш да четеш и да пишеш, и да свириш на клавикорд! Катрин ще остане възхитена от теб! Тя самата говори перфектно няколко езика, образованието ѝ е легендарно!

С леко притеснено чувство се питах в какво ли се бях забъркала.


*  *  *

Това, че не трябваше да ходим пеша, бе приятна изненада. За днешния ден резервите ми вече се бяха изчерпали. Не си чувствах краката от болка. Затова ми олекна, когато една карета, която Сесил специално бе поръчала за пътуването ни до хотел „Рамбуйе“, ни чакаше пред къщата. По пътя замалко да заспя отново. Колелата тракаха по паважа, а кабинката се люлееше напред-назад. Вътре в каретата беше сравнително тъмно, светеше само една мъждива маслена лампа, светлина отвън не проникваше. От време на време по пътя се виждаха горящи факли или фенери, ала не излъчваха почти никаква светлина. Затова пък смрадта бе непоносима. Прозорците на каретата представляваха дървени, облицовани с плат щори, които бяха отворени заради горещината. От Сена се носеха отвратителни изпарения, толкова остри и неприятни, че трябваше да закрия носа си с ръкав. Миришеше на смесица от клозет, гробище и разяждаща киселина.

Сесил ми обясни, че вонята идва от кожарската работилница на брега на реката, където често се работело нощем, защото миризмата в квартала ставала непоносима през деня.

— Дерат умрели животни, остъргват козината и гниещите части от кожата, мажат я с някаква ужасна смес от смачкан мозък и я заравят в зверски вонящи ями, докато не изсъхнат. — Тя вдигна тънкия си, обут във фина кожа крак. — Не е за вярване, че от всичко това може да излезе такова хубаво нещо, нали?

Още не се бях замисляла за кожената индустрия през този век, но само при представата за това, стомахът ми се обърна.

На Рю дьо Сен Томас де Лувре бе значително по-светло отколкото по другите улици, което се дължеше на близостта на кралския дворец — осветения от факли „Лувър“, една величествена постройка в ренесансов стил, но все пак само наполовина толкова голям, колкото в настоящето, тъй като през 1625 година някои части на двореца все още не бяха построени.

Хотел „Рамбуйе“ беше елегантна сграда c високи прозорци. Пред портала се бяха строили слуги в ливреи, единият от които веднага се втурна да помогне на Сесил да слезе от каретата. Аз слязох сама, вероятно не изглеждах достатъчно важна. Незабелязана крачех след Сесил, която влезе вътре с величествено вдигната високо глава. Явно партито се провеждаше на втория етаж, както бе прието в изисканите домакинства. Качихме се по широка и извита стълба, в края на която ни посрещнаха други слуги. Един от тях се приближи с табла и ни предложи напитки. Сесил грабна две чаши вино и ми тикна едната в ръката, докато аз развълнувано се оглеждах наоколо. От една голяма галерия тръгваха няколко стаи, в които имаше много хора. Повечето гости бяха мъже, ала тук-там видях и елегантно облечени жени. Чувствах се като Пепеляшка по време на работа и веднага ми стана ясно, че Сесил не се интересуваше от това, дали щях да се забавлявам, по-скоро искаше да ме покаже, сякаш съм екзотично малко кученце.

Всички разговаряха оживено. В един ъгъл стоеше възрастен мъж с висока яка и рецитираше стихотворения, заобиколен от тълпа почитатели. Сесил мина покрай тях с бърза крачка и весела усмивка за поздрав, а на мен не ми остана нищо друго, освен да следвам въздушната ѝ диря. Любопитни погледи се спираха на мен, докато тя поздравяваше свои познати. Последвах я в една много оживена стая с облицовани в синьо стени. Много хора чакаха на опашка пред голямо, подобно на легло канапе, на което по-скоро лежеше, отколкото седеше една тъмнокоса жена и посрещаше гостите. Съдейки по това, как всички се тълпяха около нея, стигнах до извода, че това беше нашата домакиня — въпросната маркиза.

Тя бе в края на трийсетте и имаше закръглена фигура, която бе покрила с копринена рокля с дръзко изрязано деколте.

Сесил направи нещо като реверанс и ме представи на маркизата, ала я слушах само бегло. Като опиянен бях вперила поглед към отворения свод на галерията. Кардиналът бе дошъл! Замалко да не го позная, тъй като не носеше разкошната си червена одежда, а обикновена черна.

С припрян поглед затърсих в неговото обкръжение и почти не усетих, когато Сесил ме бутна напред.

— Бедното осиротяло момиче… високообразовано дете… надарено да усвоява езици… свири на клавикорд… — чух я да казва, докато продължавах да се оглеждам развълнувано за Себастиано.

— Кои езици владееш, дете? — попита ме маркизата любезно, но c доста покровителствен тон.

— Не са много — казах разсеяно. — И не ги знам перфектно. Освен немски, който е майчиният ми език, говоря английски и италиански. За съжаление, не знам други. — Обърнах глава. Все някъде трябваше да са мускетарите на Ришельо!

— Как си c испанския, момиче? — попита маркизата.

— Съжалявам — отговорих. — Само няколко думи. „Добър ден“, „Лека нощ“ и така нататък.

— Наистина ли? Струва ми се, че скромничиш. А как си е руския?

— За съжаление, не знам нито дума. Не съм имала възможност да го изучавам.

Маркизата седна и ме погледна с широко отворени очи.

— Невероятно — каза тя на Сесил. — Наистина не е за вярване! Без никакъв акцент! — Тя се надигна от дивана. — Какво необикновено създание! Ако езиковите ѝ познания са толкова забележителни, съм изключително любопитна да чуя музикалния ѝ талант! Ще наредя да донесат клавикорда. — Тя се отдалечи с усмивка, изпълнена c очакване.

Сесил ме погледна с възхищение.

— Знаех си, че ще направиш впечатление. Обзалагам се, че ще станеш сензацията на вечерта!

— Какво? — попитах с недоумение.

Сесил се засмя добродушно.

— Комплименти ли си просиш? Тя току-що те заговори на три различни езика, а ти на всичките ѝ отговори перфектно. Не е чудно, че е възхитена от теб!

Невярващо се втренчих в Сесил, но се сетих какво се бе случило. Преводачът! Автоматично бе превел всичко. И тъй като част от работата му бе никой нищо да не забелязва — освен когато се използваха модерни думи — аз, разбира се, не разбрах какво се бе случило.

— Чашата ми е празна — рече превъзбудено Сесил. Бързо ще си взема нова. Не мърдай от тук. Веднага се връщам. — Тя изчезна в съседната стая в търсене на питие.

Тъкмо тръгна и познат глас извика името ми.

— Ана!

Един мъж се появи от тълпата с гости и аз неволно затаих дъх. Ала не беше Себастиано, а Жак (или евентуално братът му близнак Жул), който се запъти, сияещ, към мен.

— Какво правиш тук? Защо не дойде на срещата ни в „Люксембург“? Чаках те!

Така разбрах, че беше Жак.

— Съжалявам, но се случи нещо непредвидено рекох.

Като наелектризирана погледнах над рамото му. Онзи там беше Себастиано, той наистина беше тук! О, боже, отново изглеждаше превъзходно! Въздъхнах. Сега не носеше униформа, а елегантен светлосин жакет, който бе комплект c умело драпиран ешарп[5] и широка дантелена яка, която на всеки друг мъж би стояла смешно, ала на Себастиано му прилягаше великолепно.

Кардиналът стоеше до него. Двамата разговаряха. А Жак говореше на мен. И аз, разбира се, не чух почти нищо.

— …наистина чудесно — чух го да казва.

— Радвам се — рекох разсеяно, надявайки се отговорът да е подходящ.

Себастиано изчезна в съседната стая с кардинала. Трябваше да направя нещо и да говоря с него насаме. Чудех се само какво.

— Това не беше ли приятелят ти Себастиен? — попитах Жак. — Какво правите тук?

— На работа сме — отвърна Жак. — Негово Високопреосвещенство, кардиналът, цени сбирките на маркиза Дьо Рамбуйе.

— И взема със себе си цялата гвардия?

— Само най-добрите си хора. Особено днес. От съображения за сигурност, заради нападението тази сутрин.

— Всъщност стрелецът беше ли заловен?

— Не, изчезна безследно. Негово Високопреосвещенство все още е бесен.

След това Жак искаше да разбере всичко за мен — наред с другите неща от къде съм, с кого съм тук и дали имам приятел.

Доколкото можех, отговорих на всички въпроси и исках да го разпитам за Себастиано, ала не се стигна дотам.

Маркизата се върна, следвана от двама изпотени слуги, които мъкнеха един клавикорд, нещо като допотопно пиано с открити струни, което до този момент бях виждала единствено в Youtube. Само това ми липсваше. Щях зверски да се изложа. Ала нищо не можеше да се направи. Маркизата нареди да поставят едно ниско столче пред инструмента и ме покани да се настаня. Тя плесна окуражаващо с ръце, за да привлече вниманието към мен.

— Скъпи дами и господа! Днес имаме нов гост, една млада емигрантка, на име Ана. Тя би искала да ни зарадва с музиката си.

Огледах се, търсейки помощ, ала никой не се смили над мен. Всички изглеждаха така, сякаш бяха наострили уши, което допълнително ме изнерви. Сесил ми направи жест за наздраве с пълна чаша вино, видимо се гордееше с мен. Трескаво се зачудих как да се измъкна, но нищо не ми идваше на ума. Поне Себастиано не беше сред зрителите; двамата с кардинала още не се бяха върнали. Най-добре бе бързо да приключа с това, така всички щяха да се убедят, че не съм детето чудо. След като си поех дълбоко дъх, започнах. Звукът беше странен, съвсем различен от пианото, но поне се оправях с подредбата на клавишите. Дори не се опитах да изсвиря парчетата, които бях учила, бариерата не би ми позволила. Затова се ограничих до няколко импровизации, които по никакъв начин не напомняха бъдещи композиции, беше по-скоро едно приятно, но скучно дрънкане. Най-вероятно гостите бяха на същото мнение, защото никой не ме извика на бис. Нарочно свирех тихо и без въображение, докато гостите не престанаха да ми обръщат внимание. Когато се изправих, точно след три минути, и се поклоних учтиво, всички се бяха потопили в разговор, маркизата също, която, за щастие, бързо бе загубила интереса си към мен. Сесил бе заета да омагьосва един тип с посивяла брада и облечен със златен брокат, който бе наполовина по-слаб от нея и гледаше в захлас деколтето ѝ, докато тя му изнасяше монолог от една от пиесите си.

Само Жак ме бе слушал докрай и остана възхитен от моя музикален талант.

— Колко хубаво свириш, Ана! — Той се поклони. — Позволи ми още веднъж да ти изкажа моите най-искрени извинения. Поведението ми днес в Златният петел бе непростимо!

— Да, добре, да не мислим повече за това. — Огледах се. Ако не успеех още тази вечер да говоря на четири очи със Себастиано, шансовете ми щяха да се влошат още повече.

— Искам да ти се реванширам — каза Жак тържествено. — Кажи ми как бих могъл да зарадвам сърцето ти!

Най-вече като се разкараш, за да мога да потърся Себастиано.

— Може би като ми донесеш нещо за хапване. Ужасно съм гладна.

Още докато го казвах и усетих, че не е лъжа. От ранния следобед не бях слагала и трохичка в устата си. В тази епоха някак си не успявах да се храня редовно.

Жак веднага тръгна да изпълни желанието ми, а аз да търся Себастиано. Промушвах се между хората, които се бяха събрали на групички и си говореха, надничах през рамене и пищни деколтета, обикалях столове и дивани с насядали бърборещи гости. Когато прекрачих съседната стая, замалко да се блъсна в един слуга, който носеше табла с питиета. Спрях се на косъм от него… и замръзнах. Точно зад него стояха Себастиано и кардиналът и бяха потънали в дълбок разговор. Ако наострех уши, може би щях да чуя за какво си говореха.

— …доверявам на херцогиня Дьо Шеврьоз ни най-малко. — Чух да казва Ришельо. — Наумила е нещо, затова трябва да я държите под око, Фоскер.

— Сигурен ли сте, че съм подходящ за тази задача, Ваше Високопреосвещенство?

— Напълно съм сигурен. Едва отскоро сте при мен на служба, ала ви имам пълно доверие. За това поръчение вие сте най-подходящият човек. Разберете какви са намеренията на херцогинята.

— Както винаги, вашето желание е заповед за мен, Ваше Високопреосвещенство — отговори Себастиано.

— Вино, мадмоазел? — попита ме любезно прислужникът. Той все още стоеше пред мен с пълна табла.

— Какво… вино? — Надникнах през рамото му, използвайки широката му гръд като прикритие.

— Червено или бяло, според желанието ви.

— Как трябва да подходя? — попита Себастиано кардинала.

— С галантна убедителност. Мари дьо Шеврьоз е красива млада дама, нейният салон в Плас Роаял се радва на голяма популярност. За вас ще е лесна задача да намерите достъп до нейното обкръжение и да я… оплетете в мрежите си. Съблазнете я, ако е необходимо. Подочух, че сте доста популярен сред жените.

— Това са преувеличения — каза Себастиано, смеейки се тихо. — Но в този случай ви обещавам да направя всичко възможно. Още утре ще се заема с разкриването на тайните на красивата херцогиня.

Изскърцах със зъби. Какво ставаше тук?

— Има два вида вино — рече слугата. — Червено и бяло. Просто трябва да вземете решение. И двете са много добри и ще ви се усладят. Или направо си вземете по една чаша от всяко, така ще решите кое повече ви харесва.

Автоматично взех една чаша и бързо отпих. Прекалено бързо. Ала преди всичко много. Тежкото вино веднага ме удари в главата. От първата чаша само отпивах, но заедно е тази, която почти изпих на един дъх, количеството бе достатъчно леко да ме замае.

Слугата се отдалечи и аз започнах да се оглеждам изплашено за друго прикритие. От Себастиано се виждаше само част от синия му гръб, защото тъкмо излизаше от стаята и очевидно не ме бе забелязал. За разлика от кардинала. Когато тръгна със Себастиано, ме видя да се мотая с чашата вино в ръка. Той забави крачка и ме погледна с присвити очи.

Не съм ли те виждал някъде? сякаш казваше погледът му. Скрих лицето си зад чашата, надявайки се да не ме познае на светлината на свещите. В същото време се държах така, сякаш бях объркала помещението. Възможно най-небрежно се отдалечих с бавна крачка и се смесих с другите гости, или по-точно: скрих се зад тях, за да не ме вижда кардиналът, иначе можеше да се досети, че вече се бяхме срещали. Този тип ми изглеждаше зловещ, но не се дължеше на това, което бях прочела за него в Уикипедия. Още тази сутрин на пазара не ми стана особено симпатичен, но това, което поиска от Себастиано по отношение на херцогинята, бе върхът.

Херцогиня Шеврьоз, Плас Роаял. Повторих няколко пъти името и адреса наум, в никакъв случай не трябваше да ги забравя.

Докато се разхождах из стаите — все някъде трябваше да открия Себастиано! — се изпречих на пътя на един ерудиран мъж, с монокъл и засукани нагоре мустаци. Искаше да знае дали езиковите ми проучвания случайно не ме бяха отвели в Португалия, на което разсеяно отговорих, че за съжаление, никога не съм ходила там. Това, че ме бе заговорил на португалски, разбрах едва след като ми направи комплимент за хубавото произношение, и така лека-полека започна да ми разказва за младостта си в Лисабон. Слушах го известно време, след което се извиних и отново тръгнах да търся Себастиано, ала никъде не го открих. За това пък се появи Жак, който ме търсеше, и се зарадва когато най-накрая ме намери.

— Ето къде си била! Мислех си, че няма да те видя отново тази вечер! — Той носеше парче бадемова торта, което изгълтах набързо, криейки се между него и един гол дискохвъргач от мрамор с реални размери.

— За съжаление, не мога да остана — каза Жак и погледна мрачно към стълбите.

В този момент кардиналът слизаше надолу, придружен от Себастиано и още двама мъже, всичките цивилни, но въоръжени с шпаги.

По дяволите, днес нямаше да мога да се добера до него!

— Какво ще правиш утре? — попитах Жак.

— Това, което правя винаги. Ще пазя заедно с другите мускетари Негово Високопреосвещенство.

— Ще дойдете ли за обяд в Златният петел?

— Утре не. В казармата ще се провежда обучение и ще ядем там. — Лицето му светна. — Но след това със сигурност ще отидем в „Люксембург“. Мога да те взема. Къде живееш?

Ставаше все по-сложно. Освен това нямаше гаранция, че и Себастиано щеше да е там. Нали кардиналът му бе възложил някои… допълнителни задължения — чието изпълнение щях да предотвратя, без значение как. И затова трябваше да измисля нов план.

— Живея на левия бряг — казах предпазливо. — Но не е нужно да ме вземаш.

Трябваше да се задоволи с това — тъй като за повече подробности нямаше време — кардиналът и останалите вече бяха слезли долу. Жак побърза да ги настигне.

— До утре! — извика към мен, стигнал вече средата на стълбището.

Прекарах остатъка от вечерта, спотайвайки се в ъглите на просторните зали и избягвайки гостите на маркизата. В най-малкото и най-безлюдно помещение видях един стол и се настаних удобно в него. Трябва да съм заспала, защото по някое време Сесил ме събуди. Маркизата се беше оттеглила в покоите си и повечето гости си бяха тръгнали, ние бяхме едни от последните. Схваната и с болки в кръста, се запрепъвах след Сесил и се качих в каретата, която ни откара на Рю Персе. Едва успях да си сваля роклята и да си събуя обувките, преди да се сгромолясам смъртно уморена в ниското ми легло. Не можех нито да размишлявам, нито да кроя планове. Вариантите как да попреча на Себастиано да се забърка с подозрителната херцогиня щях да ги мисля утре.



Ден втори


Странни стържещи звуци ме извадиха от съня. Звучаха така, сякаш някой говореше през камара чакъл. Със залепнали очи, се опитах да се ориентирам. Все още се намирах в седемнайсети век. Сесил седеше пред тоалетката си, облечена с нещо като риза, при това напълно прозрачна, и водеше монолог, от който се чуваше само фъфлене. Когато видя, че съм будна, се обърна към мен. Бузите ѝ бяха странно дебели, като на морско свинче, което току-що ги бе напълнило с огромно количество храна.

— Мошеш да продълшиш да шпиш. Шъш шигурношт ши уморена.

— Какво ти е? Говориш странно.

— Упрашнявам ше. — Тя изплю няколко стъклени топчета в ръката си, след което заговори ясно. — За по-гладко произношение и перфектна модулация, няма нищо по-добро.

— Колко е часът?

— Още е рано. — Сесил си напъха топчетата обратно в устата. — Най-много единайшет.

Единайсет! О, боже, а аз още нямах план! Бързо скочих от ниското си легло. Все още леко замаяна, се запрепъвах към кладенеца с кофата за вода на Сесил, след като, фъфлейки, тя ми обясни къде се намира. Донесох вода в жилището ѝ, измих се и се сресах, с помощта на чиста кърпа и малко специален прах изтърках зъбите си и ощипах здраво бузите си, за да не приличам на недоспало зомби.

Междувременно Сесил беше махнала топчетата от устата си и отнякъде бе донесла хляб, който си разделихме за закуска. Изядох го по принуда, въпреки че нямах апетит. Ако чаках да огладнея, нямаше да мога просто да отворя хладилника и да извадя нещо за ядене. В миналото човек трябваше да се възползва от всичко, което получаваше, най-вече храна. Този болезнен урок научих при първото ми пътуване във времето.

— Какво ще правиш днес? — попита ме Сесил.

— Искам да си намеря нова работа. — Изведнъж измислих плана, който ми трябваше. — Може би ще успееш да ми помогнеш.

— Разбира се, ако това е по силите ми. — Беше приключила със закуската и пристегна пищното си закръглено тяло в един тесен корсет. Докато ѝ помагах да върже връзките на гърба, ѝ разказах какво ми бе хрумнало.

— Искам работа в домакинството на една херцогиня. Живее в двореца Плас Роаял и се казва…

— Чакай, не ми казвай. — Сесил вдигна ръка. — Това е херцогиня Дьо Шеврьоз.

— Познаваш ли я?

— Естествено. Смята се, че Мари дьо Шеврьоз е най-добрата приятелка на кралицата. И тя обича изкуството! От време на време посещава постановките в нашия театър. Компанията ѝ много се търси, а красотата ѝ е легендарна. Мъжете лежат в краката ѝ.

На секундата ревността в мен се пробуди и ми се усмихна злобно. Неволно стегнах връзките на корсета толкова здраво, че Сесил изстена.

— Защо искаш да работиш при херцогинята? — попита тя доволно, гледайки пищните си гърди, които се повдигнаха от пристягането на корсета.

— Искам да срещна с някого там. — Спонтанно реших да ѝ кажа истината, доколкото бе възможно. — Един мускетар, на име Себастиен. Харесвам го и искам отново да го видя. — Бузите ми горяха от срам.

— Олала! — Сесил плесна възхитено с ръце. — Моята малка наемателка е влюбена! — След това се намръщи. — А защо искаш да го срещнеш точно там?

— Защото… — Поколебах се с отговора, ала трябваше да ѝ кажа истината, тъй като звучеше най-разумно. — Подочух, че днес трябва да се домогне до херцогинята, и искам да го предотвратя. Затова е толкова спешно.

— Трябва да се домогне? Да не би неговите приятели да са се обзаложили?

— Ами… да.

— О! — Сесил възмутено поклати глава. — Тези лекомислени млади нехранимайковци! Вече те предупредих. Мускетарите са най-опасните прелъстители. За тях любовта е просто забавно развлечение. — Тя ме погледна със съжаление. — Ти сериозно ли мислиш, че ще победиш херцогинята? Трябва да знаеш, че не е само млада и изумително красива, но и много богата.

Ревността ми се изплези и ми показа среден пръст.

— Ако не рискуваш, няма да спечелиш — рекох мъдро.

— Ето това е правилната нагласа! — Очите на Сесил сияеха, видимо бе впечатлена от моя план и ми обеща да направи всичко, което е по силите ѝ, за да ме уреди на работа при херцогинята. — Колко вълнуващо! Имаш ли нещо напротив, ако използвам тази история в новата ми пиеса?

— Мислех, че в нея ще се разказва за драматург, който трябва да се грижи за дете?

— Една добра пиеса винаги има няколко сюжетни линии.

— След като толкова ти харесва, можеш спокойно да я използваш.

Сесил вече бе топнала перото в мастилницата и започна да си води бележки. Когато след известно време я попитах плахо какво мисли да предприеме относно новата ми работа — и най-вече кога — махна разсеяно с ръка.

— Само една минутка.

Започнах да си гриза ноктите. След около час изплува от творческото си опиянение, много доволна от себе си и първата чернова. После тръгнахме.


*  *  *

Плас Роаял изглеждаше сравнително нов, представляваше едно огромно място, затворено от редица пищни постройки. Сенчести аркади граничеха с елегантните сгради и широката площ отвън. Цялото това великолепие поразяваше човек. Оглеждайки се плахо, следвах Сесил, която целеустремено крачеше напред, докато не се спря пред една украсена с изящни дърворезби порта. Преглътнах развълнувано, когато почука с чукчето на портата и ми нареди да я почакам. Отвори ни един слуга в ливрея. Когато зърна Сесил, високомерното му изражение придоби усърден вид. Покани я да влезе с поклон — и затвори вратата. Трябваше да се насиля да зарежа гризането на ноктите и вместо това да се огледам наоколо.

Без съмнение, тук всичко бе от хубаво по-хубаво. Наоколо се разхождаха само елегантно облечени хора, никъде не се виждаха бедни и дрипави фигури. Дори доставчиците и слугите бяха добре охранени и спретнато облечени. Пред една от съседните къщи спря каляска с инкрустиран герб, от която слезе знатна двойка. От друга къща излезе дама, облечена в червено кадифе, придружена от две прислужници, едната от които ѝ пазеше сянка с чадър от рисувана коприна. Покрай мен мина тип с шапка, украсена с пера, яздейки великолепен жребец. Сребърните обкови на седлото му светеха ослепително, а за лъснатите му ботуши определено някой непривилегирован човек си беше извадил душата.

Под аркадите имаше магазини, но доколкото можех да видя от тук, не бяха по всеки джоб, а само за богатите и красиви хора. Наблизо четирима мъже носеха едно огромно огледало с широка позлатена рамка. Две къщи по-надолу, двама мъже дотъркаляха до входната врата бъчва, наглеждани от нервния търговец, който настояваше за повече деликатност към стоката му. По тревожните му възгласи стана ясно, че в бурето отлежаваше най-скъпото вино в цяла Франция.

— Мадмоазел?

Слугата отново бе отворил вратата и ме покани да вляза. От преддверието към белетажа[6] водеше една широка мраморна стълба с извити перила. Още от преддверието на салона човек добиваше представа за богатството на домакините. Навсякъде блестяха кристални полилеи, стените бяха облицовани в гълъбовосиня коприна, на прозорците висяха скъпи завеси, а в преддверието бяха окачени маслени картини, големи колкото леки автомобили.

Слугата ме въведе в обления от слънчева светлина салон през двукрила врата.

— Ето я и нея — рече Сесил, докато се надигаше от един диван е висока облегалка. — Приближи се, Ана, за да те видят по-добре.

През главата ми мина: за да те изядат по-добре. От вълнение се спънах в прага на вратата и за да не падна, се задържах за един украсен с ресни кадифен шнур, след което отнякъде под мен се чу леко звънене. Страхотно, сега погрешка звъннах на персонала. Гарантирано можех да забравя за работата.

— Първото впечатление лъже — рече Сесил. — Иначе не е толкова непохватна.

Заслепена от струящата слънчева светлина, виждах само силуетите на другите двама присъстващи — мъж, седнал в едно кресло, и жена, настанила се на дивана, на който допреди малко седеше Сесил.

— Прекрасна е — чух да казва жената.

Странно, но гласът ѝ ми се стори познат. Ала щом изминах малкото разстояние от вратата до къта, където бяха седнали всички, и видях тъмнокосата красавица в прелестната рокля, веднага я познах. И си поех дълбоко въздух, защото не можех да повярвам: беше американската туристка, която бе пристигнала е мен в миналото — Мери. А белокосият възрастен мъж в креслото бе нейният дядо Хенри, който сега се наричаше Анри.


*  *  *

Стоях с отворена уста и не можех да продумам и дума. Не защото се беше включила бариерата, а тъй като си бях глътнала езика от недоумение.

— Ъъъ… добър ден — запелтечих накрая.

След това застанах мирно и загледах тъпо като овца, докато Сесил уговаряше подробностите c новите ми работодатели.

Всичко се разви по-добре от очакваното. Първоначално си мислех, че ще ме назначат като камериерка, но по всичко личеше, че не трябваше нито да оправям легла, нито да мия тоалетни. Мери обяви c радостна категоричност, че съм щяла да бъда идеалната компаньонка.

Дядо ѝ я насърчи.

— По-добра няма да намериш — каза мистър Колистър, убеден. Той се надигна непохватно от креслото и се подпря с две ръце на бастуна си. Добродушна усмивка се появи на сбръчканото му лице. — Не знам защо, но веднага се привързах към това младо момиче.

— Аз също — съгласи се Мери със сияйна усмивка. — Смятам, че е чудесно, подобно нещо не ми се беше случвало досега. Сякаш отдавна те търся и най-накрая те намерих.

Ентусиазмът и на двамата беше почти осезаем. Мери дори настоя веднага да се преместя при нея.

— По-късно ще наредя на слугите да донесат нещата ти — рече тя. — А сега ме последвай, ще ти покажа стаята ти.

— Благодаря, мадам — заекнах аз. — Ъъъ… херцогиньо.

— Наричай ме Мари. Като моя компаньонка не си просто някаква си прислужница, ти си моя приятелка.

Сесил я гледаше втренчено. Изглеждаше така, сякаш искаше да се ощипе, защото не можеше да повярва.

— Недоумявам — прошепна ми тя на стълбите, следвайки Мари до четвъртия етаж, където се намираше стаята ми. — Тя току-що буквално те осинови! Ентусиазмът ѝ е загадка за мен. Разбира се, описах те с цветни думи. Да, ти наистина си едно сладко същество и знаеш много езици — Тя клатеше глава. — Но за съжаление, си непохватна и без особена духовитост. С други думи, скучна. И все пак изглежда, че много те хареса. Както казах, пълна загадка.

Исках да възразя, ала се спрях, тя беше абсолютно права. Не беше нормално да запленя Мери чак до такава степен.

Бих могла да обясня на Сесил, че поведението на Мери — както и на дядо ѝ — бе свързано с подсъзнанието, което, въпреки тоталното заличаване на паметта ѝ, все още работеше на много дълбоко ниво. Аз бях нещо като фрагмент в дъното на загубените ѝ спомени. Нещо, което искаше да съхрани.

Вече бях преживяла този феномен с Матиас Таселхоф, който преди година и половина малко се бе влюбил в мен. Когато го срещнах отново през 1499 година във Венеция, се казваше Матео Тасини и не можеше да си спомни за предишния си живот в бъдещето. Въпреки това нещо винаги го привличаше към мен. Подсъзнанието бе мощна сила. Ето защо толкова много се надявах, че ще мога отново да си върна Себастиано.

Но с никого не можех да споделя всичко това. Всъщност трябваше да имам гузна съвест заради сърдечността на Мари, но бях по-скоро облекчена, че нещата се наредиха толкова лесно.

Стаята ми се намираше под тавана и беше обзаведена c чисто нови мебели — легло c истински матрак и чисто бяло спално бельо, скрин, свещник, стол и — хъм, едно нощно гърне с капак.

— Разбира се, това е само временно — каза извинително Мари. — Ще наредя да ти приготвят по-добра стая. Най-добре на моя етаж, така ще си близо до мен.

Сесил не вярваше на ушите си. Когато заслизахме надолу, на няколко пъти понечи да каже нещо, ала накрая поклащаше само безмълвно глава, сякаш развоят на събитията напълно я бе изненадал. Усъмних се, че може би завиждаше на Мари, на безгрижния ѝ живот и несметните богатства, затова ѝ се бе сторило забавно чрез мен да я прецака. А сега това, което в началото ѝ се бе сторило като страхотен план — да се промъкна в дома на Мари и да забърша потенциалния ѝ любовник — се бе развило в посока, която никога не си беше представяла.

Мари се сбогува с нея със слънчева усмивка.

— Без вас никога не бих намерила една толкова прекрасна компаньонка. Вашата препоръка ме направи много щастлива, скъпа моя. Оценявам тази приятелска услуга и благодарността ми е безкрайна. Искате ли тази вечер да дойдете на малката ми вечеринка?

— За съжаление, ми е невъзможно, имаме репетиция в театъра — каза Сесил леко официално.

— Колко жалко. Тогава следващия път.

— Разбира се, Ваше Височество. Надявам се съвсем скоро да удостоите с присъствието си някое наше представление.

— О, да, без съмнение — увери я Мари. — Знаете колко обичам театъра.

Не се почувствах добре, когато чух това, защото двете нямаха представа, че общите им спомени съществуваха само в тяхното въображение. Мари си фантазираше, че е била в театъра на Сесил, а паметта на Сесил автоматично бе пренастроена, както на всички останали хора в Париж, че познават отдавна Мари. Например кралицата, която според думите на Сесил бе най-добрата приятелка на Мари. Или Ришельо, който ѝ нямаше доверие, независимо каква бе причината.

Както преди пристигането ми в 1625 година, така и сега се питах защо Мари бе преместена тук. Възможно бе причината да се криеше в годините, които тепърва предстояха. Можеше никога да не разбера каква е. Само едно нещо знаех с непоклатима сигурност: щях да предотвратя Себастиано да започне афера с нея. Ако се наложи, с всички мръсни трикове.


*  *  *

Обядвах заедно с Мари и дядо ѝ в една голяма трапезария и научих повече за нея, или поне за местната версия на живота ѝ. По време на леката закуска, както тя я нарече, ми разказа съвсем непринудено всичко, което си заслужаваше да се знае. Всъщност масата в трапезарията почти се срина под тежестта на всички чинии и плата, които донесоха прислужниците. Мари си боцна оттук и там, порциите на мистър Колистър също бяха малки, докато аз оставих да ми напълнят чинията с връх с най-различни вкуснотии.

От две години Мари бе вдовица. Тя дължеше на починалия си съпруг не само титлата „херцогиня“ и огромното си богатство, но и градския палат, и едно подобаващо шато[7] в провинцията. Анри бе дядо ѝ по майчина линия и единственият ѝ жив роднина. Родителите ѝ се бяха споминали толкова отдавна, че не ги помнеше. За съпруга ѝ не научих много, освен че е бил доста стар и през повечето време е пътувал. На стената над бюфета висеше негов портрет в естествен размер, който изобразяваше един сивокос, донякъде измъчен мъж около четирийсетте.

— Това бе херцогът, бог да го прости — каза Мари.

Не ми прозвуча много потисната. Явно добре бе преживяла смъртта му, независимо от факта, че бе само едно въображаемо събитие.

Като цяло Мари ми изглеждаше уравновесена и щастлива. Очевидно бе случила с втория си живот и нищо не ѝ липсваше, с изключение, разбира се, на незаменимите малки всекидневни удоволствия като фейсбук, iTunes и сериала Как се запознах с майка ви. Но тъй като не подозираше за съществуването им, не можеше да се нарече лишение. Освен това се хранеше от сребърни чинии (наистина бяха сребърни!) и можеше да си позволи най-модерните тоалети на тази епоха. И не беше сама, имаше си своя скъп дядо, който се усмихваше закачливо и приятелски на всяка нейна дума, подхвърляйки по някой доброжелателен коментар. А освен това раздаваше комплименти наред, дори и на мен.

— Ти си едно добре възпитано дете — каза той, докато дояждах десерта от палачинка с малини и сметана. — Какви добри маниери имаш, докато боравиш с вилицата и ножа! Използваш и двата прибора със забележително майсторство.

Озадачена, погледнах ръцете си. В лявата — вилицата, в дясната — ножът, така както ме бяха учили. Тогава погледнах към Мари и Анри — те държаха приборите си по същия начин. Така че не беше нищо особено. Ала после си спомних, че в този век не всички хора ядяха с вилица, тя тепърва предстоеше да навлезе в употреба. А с нож и вилица едновременно едва ли някой се хранеше. С изключение на мен, разбира се. И на Мари и Анри. Някои изградени навици оставаха въпреки изтритите спомени.

— Между другото, за соарето поръчах струнен квартет — рече Мари и се обърна към мен. — Ще ти хареса. Сесил ми каза, че обичаш музиката.

— Но бих предпочела да не свиря — отговорих бързо.

— О, не е нужно, освен ако не желаеш — успокои ме тя.

— Кой ще дойде тази вечер? — попитах я.

— Предварително никога не се знае. Казвам на този или онзи, че организирам малък прием, а те от своя страна го казват на други и така идват всички, които имат време и желание. Винаги е съвсем непринудено.

Аха. Тогава най-вероятно щеше да се появи и Себастиано, защото само чакаше подходящата възможност. От вълнение сърцето ми започна да бие по-бързо. Само след няколко часа щях да го видя отново!


*  *  *

По-късно същия следобед един слуга донесе торбата с дрехите ми, но съдържанието ѝ не срещна никаква милост пред критичния поглед на Мари.

— Не можеш да се облечеш с тези дрипи. Аз ще се погрижа за гардероба ти!

Така и направи. Замъкна ме в покоите си, една помпозна стая с балдахиново легло и мебели в бяло и златно. В съседство имаше нещо като дрешник с размерите на двоен гараж и целият бе препълнен с изискани дрехи. Мари измъкна толкова рокли, колкото се събраха в ръцете ѝ, и заяви, че и без това няма повече да ги облича. След това ги постави върху леглото си и настоя да ги пробвам веднага, което първоначално сторих с неохота, която по-късно се превърна във въодушевление. В горната част всички ми стояха превъзходно, само полите ми се влачеха. Но Мари заяви, че това не е никакъв проблем.

— На приземния етаж има шивашка стая с много добри шивачки, за нула време ще ги поправят. Веднага ще извикам някоя да ти вземе проба.

Докато се възхищаваха пред огледалото на приказно хубавата рокля на розово и бяло райе — понякога бе верен изразът дрехите правят човека! — Мари забеляза кожената чантичка, която все още носех на врата си.

— Какво е това?

— Ами… — рекох уклончиво — само няколко монети, за черни дни. — За всеки случай не споменах за маската.

— При мен няма да ти се наложи да харчиш парите си, Ана. Ще получаваш всичко, от което имаш нужда. Дори повече. — Върху красивото лице на Мари се изписа решителност, а тъмните ѝ масури се поклащаха енергично, докато донасяше още какво ли не. Обувки, копринени чорапи, ленти и панделки, много ефирни комбинезони, бродирани елечета — не знаех кое по напред да облека. Всичко изглеждаше така, сякаш беше излязло от някой високобюджетен филм. Особено обувките с перличките. Бяха ми малко големи, но Мари отряза парче от един кадифен шал и ги уплътни, така че ми паснаха идеално.

Специално за вечерта в шивашкото ателие подкъсиха една от роклите за мен — беше розово-бялата мечта — и след като я облякох, Минет, камериерката на Мари, ми направи прическа. Мари, чиято прическа вече бе направена, се бе настанила удобно в едно кресло и гледаше. Минет беше пълничка и весела жена около трийсетте и според Мари най-добрата коафьорка в цял Париж, може би дори по-добра от тази на кралицата.

Когато чух това, веднага се възползвах от възможността да разбера повече за отношенията на Мари c кралицата.

— Сесил спомена, че е кралицата сте приятелки — казах, докато Минет навиваше косата ми на изящни тънки къдрици c горещата маша.

— О, да, тя е най-добрата ми приятелка! Неразделни сме.

— Вярно ли е, че кралицата не е особено благоприятно настроена към кардинала?

— Може да се каже, че между двамата има раздори. Той не я искаше от самото начало. — Мари се изкикоти неочаквано. — Впрочем кралицата се казва почти като теб — Ан. И тя е безумно красива. Всъщност ти приличаш малко на нея. Въпреки че е с няколко години по-голяма от теб, на двайсет и четири, значи, почти колкото мен.

— А защо кардиналът не я понася?

С многозначителен поглед към Минет, тя постави пръст на устните си. Изчака, докато камериерката не обяви произведението на изкуството си за завършено и не напусна стаята, после проговори с тих глас:

— Пред слугите не трябва да говорим за тайни.

— Кралицата има ли такива?

Мари кимна.

— За съжаление, не мога да ти кажа нейната, защото в противен случай вече няма да е тайна.

— Не е нужно да ми казваш — рекох великодушно, въпреки че изгарях от любопитство.

— Особено Ришельо никога не трябва да я узнава — каза Мари. — В противен случай кралицата я грози смъртна опасност.

С това тя наистина подсили любопитството ми и започнах да мисля съсредоточено как да измъкна повече информация от Мари. Ала тя скочи и заяви, че е време да ми покаже къщата. Така че много послушно разгледах безбройните стаи, разположени на цели четири етажа, и се опитвах поне горе-долу да запомня къде се намираха различните помещения.

Най-накрая дойде време за партито. Постепенно гостите започнаха да пристигат и се събираха на групички в големия салон. Слугите сервираха напитките. Многобройни свещи осветяваха залата, а въпросният струнен квартет се грижеше за дискретен музикален фон.

Всичко се развиваше подобно на предната вечер при маркизата, но c няколко разлики: докато при маркизата гостите бяха основно интелектуалци от всички възрасти, то на забавата на Мари имаше предимно изтупани млади хора, много скъпо облечени жени и мъже между двайсет— и трийсетгодишни, които не само изглеждаха като сноби, но и се държаха като такива. Интересуваха се само от това, да видят и да бъдат видени, и да се забавляват.

Мари ми подаде чаша вино и започна да ме влачи от групичка на групичка, представяйки ме като нейна компаньонка. Един или друг високомерен поглед издаваше нотка на интерес, ала обикновено разговорът приключваше с някой и друг промърморен поздрав. По всяка вероятност им бях скучна. В розово-бялата раирана рокля и е навитата на масури коса приличах на малката сестра, която ще я пратят да си легне в десет. В сравнение c мен другите присъстващи жени изглеждаха като филмови звезди на наградите за „Оскар“, със здраво стегнати корсети, пищни деколтета и тежък грим. Ала най-красивата и вълнуваща от всички, без съмнение, бе Мари, тя дори не се нуждаеше от много грим. Носеше кадифена рокля c дълбоко изрязано деколте, чийто червен цвят подчертаваше безупречния ѝ тен и искрящите ѝ очи. Дългата ѝ коса не беше навита така детински на ситни къдрици като моята, а на големи масури, които падаха тежко върху раменете ѝ.

Изведнъж ме обзе чувство на униние. Нямах шанс срещу Мари. Себастиано щеше да падне безпомощно в краката ѝ. Мъжете просто си бяха такива, а той със сигурност нямаше да е изключение. Подсъзнанието му нямаше да има време да съживи старите чувства, защото при вида на Мари щеше да бъде заето е точене на лиги.

Сякаш го извиках с мислите си, тъй като точно в този момент влезе в залата. Отново затаих дъх, когато го видях. В резултат на което се задавих с виното, което още не бях преглътнала. Изплюх го и се закашлях борейки се за глътка въздух, което ми струваше няколко ценни секунди, през които нищо друго не можех да направя, освен да гледам като хипнотизирана овца.

Жакетът на Себастиано беше също толкова искрящо червен, колкото роклята на Мари, така че двамата, той и тя, изпъкваха в тълпата от присъстващи като два взаимно принадлежащи си скъпоценни камъка. Този унисон имаше такава символична сила, че издадох слаб вик от ужас, когато Себастиано тръгна към нея, а тя към него, за да го посрещне. Бяха като два магнита, които се привличаха. Той се спря пред нея и целуна галантно ръката ѝ, а тя отметна главата си назад, смеейки се звънко, когато той каза нещо остроумно. Себастиано засия в усмивка срещу нея и видях как блясъкът на зъбите му озари цялата стая.

Безволев. Боже мой. Знаех си!

Дори не разбрах, че се движа. Като марионетка се бях запътила към тях. Вече не чувах врявата и скрибуцането на цигулките, само тракането на моите токчета, което звучеше като твърде-късно-твърде-късно-твърде-късно. Чувствах се като Алиса в Страната на чудесата и Лудия шапкар, взети заедно, и тръгнах по-бързо. Твърде бързо. Точно преди да стигна до тях, се подхлъзнах на лъскавия паркет и се пльоснах по очи. Беше точно като на пазара — приземих се буквално в краката на Себастиано. Ала този път имаше една съществена разлика. При падането чашата е вино се изплъзна от ръката ми и полетя към него, и той я хвана във въздуха със светкавична бързина. Според закона на Мърфи (или този на Нютон) цялото ѝ съдържание като порой се изля върху хубавия му червен жакет.

— Божичко! — извика Мари.

Себастиано също каза нещо (на мен ми прозвуча като по дяволите), ала бе заглушено от уплашения вик на Мари. Миг по-късно някой ми помогна да се изправя на крака. Малко замаяна, вдигнах глава и следващото нещо, което видях, бяха две смаяни и познати сини очи.

— Съжалявам — успях да продумам, останала без въздух.

Ако Себастиано не ме бе задържал, щях да падна още веднъж, толкова много ме изкарваше от равновесие близостта му. Гърлото ми се сви и усетих как очите ми се напълниха със сълзи от копнеж по него.

— Това е Ана, моята очарователна компаньонка — чух да ме представя Мери.

— Така ли? — отвърна Себастиано бавно, докато ме пускаше. Той не трепна, но присвитите му очи не оставяха никакво място за съмнение, че според него тук имаше нещо гнило.

— Беше по невнимание, наистина! — запелтечих. За щастие, е червено. Жакета, имам предвид. Виното също. Много бързо можем… хм, да го подсушим. За да не омажете всичко… ъ, накапете. Елате c мен, ще ви помогна. — Препъвайки се, продължих напред и погледнах през рамо, за да се убедя, че ме следваше. Стори ми се, че c неохота се отдели от Мари.

— След малко се връщам, тогава ще можем да продължим разговора си — обеща той, докато вадеше кърпичка, която притисна към петното.

Мари кимна и погледът ѝ го проследи с усмивка. Това извика върху лицето му сигурно в победата изражение, за което го мразех. Във всеки случай поне в момента. Но се насилих да му простя, той не беше виновен.

Заведох го долу, в домакинското крило, където един слуга се погрижи за напоения с вино жакет, а през това време Себастиано седеше облегнат на стената на пералното помещение със скръстени ръце. На фона на дантелената бяла риза изпъкваше здравият тен на лицето му. През последните няколко седмици бе прекарал много време на открито. Също така бе издържал множество тежки оръжейни тренировки и това си личеше. И преди беше мускулест, ала въпреки широко скроената риза това, което бе натрупал като мускулна маса, не бе за пренебрегване.

Дали… Дали се беше срещал с други жени? Ами с козата от Златният петел? Във всеки случай не му костваше големи усилия да изпълни заповедта на Ришельо и да се появи на партито на Мари. Трябваше да стисна зъби и да потисна яда си. С изблици на ревност нямаше да стигна много далеч.

Той ме погледна със загадъчно изражение на лицето.

— Странно съвпадение, че в рамките на два дни те виждам за трети път в град, в който живеят стотици хиляди души. И всеки път ти се случва нещо. Или ще изпуснеш нещо, или ти самата ще паднеш.

— Или и двете — изплъзна се от устата ми.

Крайчетата на устните му се изкривиха в лека усмивка.

— Или и двете — съгласи се той. — Все пак е странно съвпадение.

— Съвпадения се случват много по-често, отколкото си мисли човек — заявих аз. — Веднъж четох за едно научно изследване, според което пет процента от всички срещи между хора, които се познават, са случайни.

Това си го измислих, ала звучеше съвсем разумно и убедително. Научните изследвания и статистиките бяха много подходящи да се разсее недоверието.

— Къде си чела за това изследване? — попита Себастиано.

— Ами… нямам представа, вече съм забравила. Чета много.

— Четеш, значи. — Той сбърчи вежди. — Доста е необичайно за едно младо момиче.

— Баща ми е професор, вкъщи винаги се е четяло много — казах честно. Преди да успее да ме попита, добавих: — Аз съм от Франкфурт.

— Знам.

Втренчих се в него.

— Откъде?

— Жак ми каза. След вчерашния ви разговор при маркизата. Аз не те видях, но това не променя факта, че си била там. За да сме точни, през последните два дни си се изпречвала на пътя ми четири пъти, а не три.

— О, вярно. Това наистина е… ъъъ, съвпадение. Но както вече казах, съвпаденията са непредвидими. Ето, да вземем за пример хвърлянето на зарове. — Говорех му на „ти“, в края на краищата той също го правеше. — Представи си, че хвърляш едновременно пет зара. Въпреки че всеки има шест различни страни, има вероятност да паднат на една и съща страна. Това със сигурност не е по-малко вероятно, отколкото да видиш един и същи човек четири пъти в рамките на два дни.

Себастиано повдигна вежди.

— Изглежда, имаш солидна концепция за съвпаденията и вероятностите.

— Да, това е в стила ми — рекох неубедително.

Ъгълчетата на устните му отново се изкривиха нагоре в лека усмивка, този път по-явно. Чувството ми не ме беше излъгало, изглежда, го забавлявах. Докато все още се чудех дали това беше добро, или лошо начало, той положи пръст върху брадичката ми.

— Някой казвал ли ти е, че си голям многознайко?

— Мисля, че много пъти.

Малко трепереща — докосването му ме разтресе — му се усмихнах и стана чудо: той също ми се усмихна. Веднага пулсът ми се ускори на поне сто и осемдесет. И се ускори още повече, когато Себастиано хвана двете ми ръце.

— Как са охлузванията ти?

— Вече не ме болят.

— Ана — прошепна той. Произнасянето на името ми прозвуча като топящ се шоколад. Пулсът ми гарантирано се беше качил на двеста. — Какво да правя с теб? — продължи той замислено.

Целуни ме, идиот такъв! Но не го казах, въпреки че преливах от романтични чувства. Нямаше да му направя добро впечатление, ако покажех, че съм лесна. Затова вариантът да му се хвърля на врата отпадаше. Съвсем ясно ми даде да разбера какво мислеше по въпроса още вчера на пазара. Не, трябваше да подходя с повече такт.

— Може някой път да предприемем нещо заедно — предложих му.

Той пусна ръцете ми.

— Какво ти се върти в главата?

— Може да отидем на театър. — Похвалих се наум за тази брилянтна идея. — Една моя приятелка е актриса, изнася представления в хотел „Бургундия“. Можем да отидем още утре, ако искаш.

— Защо не. Ще дойда да те взема.

Среща! Той искаше да се видим. Бях успяла! Усмихнах му се лъчезарно. Той също ми се усмихна, което събуди страхотно чувство в мен. За съжаление, то не трая дълго, защото в следващия момент слугата се върна с жакета.

— Изчетках петното с много сол, мосю. Почти не се вижда.

Себастиано отново облече дрехата и благодари сърдечно, при което слугата се изчерви от радост. През тази епоха хваленето на персонала не беше често срещано явление. Може би подсъзнанието имаше пръст и в случая — добрите обноски надживяваха всички времена и дори загубата на памет. Същото трябваше да важи и за любовта. Себастиано съвсем скоро щеше да си спомни за мен, със сигурност!

Но следващият му въпрос ме изтръгна от изпълненото ми с надежда състояние.

— Всъщност как успя да се преместиш от Златният петел точно тук, в дома на херцогинята?

— Ами сервирането не ми се удава — отвърнах уклончиво. — Затова си помислих, че би било хубаво да работя в приказен дом като този.

— И освен това да носиш приказни дрехи?

Смутена, подръпнах розово-бялата мечта.

— Хм, да. В края на краищата съм компаньонка на Мари, няма как да се разхождам в дрипи и покрита с пепел, не мислиш ли?

— Откога познаваш херцогинята?

— Ами… всъщност от днес. Но приятелката ми я познава от доста време. Актрисата, вече ти споменах за нея. Казва се Сесил. Тя ме препоръча на Мари.

— Наричаш я с малкото ѝ име, въпреки че я познаваш едва от днес?

— Мари поиска така. Тя е много… сърдечна и непринудена.

— Тогава очаквам с нетърпение да я опозная по-отблизо.

Шокирах се. Само това липсваше! Преди малко стигнахме толкова далеч, че искаше мен да види и опознае!

— Какво имаш предвид? — изтърсих аз.

Той повдигна рамене.

— Какво има един мъж предвид, когато иска да опознае по-отблизо една жена?

Ръцете ми се свиха в юмруци, но се принудих да се усмихна лъчезарно.

— Хм, разбирам. Но трябва да си внимателен. — Опитах се да придам загрижена нотка на гласа си. — В противен случай може да изпаднеш в беда.

— За каква беда говориш?

— Ами тя има един… обожател. Той безумно обича Мари и постоянно ѝ праща любовни писма. Всеки ден получава по едно. Събрала е цяла купчина. — Започнах да набирам скорост. — За този мъж Мари се е превърнала във фикс идея, страшно е ревнив. — Фантазията ми съвсем се беше развихрила. Винаги съм била много добра в съчиняването на драматични истории, есетата ми по литература бяха живо доказателство. За почти десет години бях съчинила цял трилър на тема Нашата лятна ваканция, в който се разказваше за една акула убиец и отхапани крайници. — Затова ако бях на твое място, щях много да внимавам — заключих аз.

— Мога да се грижа за себе си доста добре. — Себастиано потупа колана си, на който висяха шпага и кама, любимите му оръжия.

— Само казвам. И между другото, е хубаво да знаеш, че чувствата са взаимни. Имам предвид тези между Мари и онзи мъж.

— Откъде можеш да си сигурна, след като си при нея едва от ден?

— Като жена ги усещам тези работи. Освен това тя съхранява всичките му писма в една напарфюмирана кутия от палисандрово дърво и вечерно време я слага под възглавницата си. — Можех още да импровизирам с часове, въпреки че това с палисандровата кутия не беше измислица, днес наистина видях една такава в стаята ѝ, ала естествено, не знаех какво има в нея.

— А знаеш ли името на този обожател? — попита Себастиано.

— Не, не ми го каза.

— Въпреки че ти е казала всичко останало?

— Някои неща остават лични — рекох с достойнство.

— Дали въпросният обожател е тук тази вечер?

— Обзалагам се.

— И защо не я ухажва публично, след като я желае толкова горещо? — Себастиано отново бе надянал безизразната си маска, ала успях да забележа, че потискаше усмивката си. Въпреки това не се подведох. Номерът с измислянето на истории се състоеше в това, да се държи на версията, дори и да имаше толкова празноти в нея, колкото дупките на швейцарско сирене.

— Защото е комарджия и е проиграл цялото си богатство. Срамът му пречи да я ухажва официално.

Най-вероятно с това прекалих, защото Себастиано повдигна недоверчиво вежди. Не се налагаше дълго да гадая мислите му — това беше неговият не-ти-вярвам-нито-дума поглед.

— Мисля, че вече трябва да се качим горе при останалите — рече той.

Аз не бях на това мнение, ала не можех да възразя. За мое облекчение, в хода на вечерта той повече не се опита да флиртува с Мари. С изключение на един приятелски, но кратък разговор нищо друго не се случи между двамата и тъй като не се отделих и на крачка от Мари, не изпуснах нито дума. Направи ѝ комплимент за прекрасния ѝ външен вид, ала това можах да го преживея. Ако се беше постарал малко, вероятно щеше да напредне с изпълнението на задачата си, но той определено стоеше настрана. Вместо това оглеждаше обстановката, като се прикриваше, впускайки се в уж случайни разговори с гостите. От време на време поглеждаше към мен, чувствах го дори и когато не го гледах. Винаги усещах, когато погледът му се спираше върху мен, беше нещо като странна магия между нас.

По някое време това чувство изчезна. Когато се огледах за него, той си беше тръгнал.



Ден трети


През нощта спах лошо и сънувах кошмари, въпреки че леглото на таванската стая беше много удобно. На следващата сутрин станах рано, измих се, сресах се и се премених с една от по-обикновените рокли от магазина на Есперанца. Мари и дядо Анри още спяха и със сигурност нямаше да станат в близките няколко часа, както научих от една прислужница, която срещнах на стълбите. Помолих я да ми обясни как да стигна до пазара. От там домът на Гастон на Рю дю Жур беше близо. Исках да го информирам за новия развой на събитията. За мое разочарование, не си беше вкъщи, видях само слугата му, който ме информира, че господарят му е излязъл за няколко часа. Отсъствието на Гастон ме изнерви, защото без неговата помощ — или по-точно без помощта на неговия старец — можех да забравя за връщане в бъдещето. Вярно, все още имах маската, но Есперанца ми бе дала ясно да разбера, че можех да я използвам само ако ме грозеше смъртна опасност. Нямах намерение да нарушавам правилата, защото кой знае накрая къде щях да попадна. Известно ми бе, че времето не следваше своя ход по благонадеждни пътеки, понякога то поемаше по отклонения, дупки и задънени улици, където човек можеше да се загуби завинаги. Хосе много пъти ни беше предупреждавал със Себастиано да използваме само познати портали под надзора на някой стар.

Помолих слугата да уведоми Гастон за преместването ми при херцогиня Дьо Шеврьоз и че до утре вечер по всяка вероятност щях да намина пак. След това, нямайки какво друго да сторя, се върнах обратно. Въпреки че слънцето бе изгряло едва преди два часа, по улиците и площадите гъмжеше от народ. Интересно разнообразие от хора населяваше града, повечето от които се бяха запътили към пазара. Видях дузина препълнени каруци със зеленчуци и бъчви и тежко натоварени магарета. Между тях се щураха играещи деца и лаещи кучета.

Докато минавах покрай една църква, на пътя ми се изпречиха група монаси, облечени в кафяво расо. Бяха скръстили ръце като за молитва и пееха религиозна песен. Главите им бяха гладко обръснати и блестяха на утринното слънце. На следващия ъгъл стадо блеещи кози бе блокирало улицата, докато едно ругаещо пастирче не ги отведе нататък.

До стените на града, в края на една широка улица, се издигаше голяма и грозна постройка. При вида на масивните ѝ кули ме побиха тръпки, защото, когато слугинята ми обясняваше пътя, спомена името на сградата — това бе Бастилията, прословутият най-строго охраняван затвор на това време. След сто и петдесет години, по време на Френската революция, разгневеното парижко население щеше да щурмува Бастилията и да освободи всички затворници, ала естествено, тези, които сега бяха вътре, нямаше да го доживеят. Потръпнах и бързо се запътих към Плас Роаял.

Междувременно Мари беше станала и вече се притесняваше за мен. Тя настоя да закусим заедно. Както и предния ден, бе сервирано повече, отколкото можехме да изядем. Все пак използвах възможността да си напълня чинията с какво ли не, защото след ходенето пеша бях огладняла. Мари отново си бодна само няколко хапки, като изглеждаше, сякаш няма апетит. И все пак бе приказно красива в копринения си халат с китайски мотиви. Заела грациозна поза, седеше върху тапицирания с кадифе стол и отхапваше насила от една черешова тортичка.

— Понякога чувствала ли си се така, сякаш не знаеш какво ти се яде? — Със замах посочи към блюдата на масата. — Толкова са много и все пак имам чувството, че не са това, което наистина ми се иска. А виното… Всъщност не обичам вино на закуска. — Тя погледна към чашата си и при това изглеждаше объркана.

— Ъха — обадих се, издула бузи с бъркани яйца и шунка. Какво друго можех да кажа? Нещо от сорта на: Просто изчакай петдесет години и тогава ще има кафе, какао и чай. А що се отнасяше до храната — може би преди е предпочитала за закуска тост с мармалад. Или мюсли с кисело мляко. Дори е възможно в предишния си живот да е била вегетарианка. Много ясно, че малките пикантни месни пирожки и топлите пилешки кълки нямаше да ѝ се услаждат. Надявах се скоро да открие коя е идеалната ѝ закуска, защото нямаше връщане назад.

— С какво да запълним днешния си ден? — попита тя, вече много по-весела. — Можем да си четем една на друга. Или да играем на пикет. Знаеш ли как се играе?

Поклатих глава, защото устата ми все още бе пълна и не можех да отговоря.

— Ще те науча — каза доволно Мари.

Точно това и направи. Играта беше сложна, ала поне след известно време разбрах общите правила. Играеше се с трийсет и две карти е познатите ми бои, спатия, пика, купа и каро, от които осем се поставяха закрити на масата, а останалите се разделяха между двамата играчи. Всеки можеше да замени картите си с тези от купчината и да ги преброи по една доста загадъчна точкова система. След това се разиграваха по бои и който имаше по-добри козове, надцакваше. Накрая победителят се определяше чрез ново броене на картите. Играта беше нещо като смесица от покер, руми и скат, но тъй като не бях много добра на нито една от тях, се представих доста лошо. Мари спечели с лека ръка, при което настроението ѝ значително се подобри.

Някъде по обяд се появи и дядо Анри. Като се подпираше на бастуна си, прекоси салона, накуцвайки, и погледна любопитно картите ми.

— Е, кой бие?

— Аз — рече Мари с доволство. — Но на няколко пъти Ана замалко да спечели.

Това го каза само за да не се чувствам глупаво. Истината беше, че всеки път тя печелеше с извънредно много точки.

Дядо Анри ни намигна.

— През целия ден ли мислите да играете карти? Времето е толкова хубаво! Какво ще кажете за разходка с карета в Боа дьо Булон[8]? Да наредя ли да впрегнат конете?

— О, да! — Мари плесна въодушевено с ръце. — Идеята е чудесна, Grandpére[9]. Можем да си направим пикник! — После ме погледна и направи гримаса. — Но преди това трябва да се преоблечеш. Вече не е нужно да носиш тези стари неща!

Мари ме завлече в стаята си и ме накара да облека една яркожълта като слънцето рокля, която ми стоеше точно толкова добре, колкото и онази, която бях облякла предната вечер. Оказа се, че бе наредила на шивачките да подкъсят всички рокли, които ми беше приготвила. Освен това Мари бе наредила да ми приготвят друга стая, точно срещу нейната, която бе обзаведена с изящни изискани мебели, включително и едно пищно венецианско огледало. Стените бяха тапицирани с бежова коприна, а от балдахиновото легло се спускаха бродирани завеси. Беше стая като на принцеса от приказките, целият този лукс ми изглеждаше почти нереален. Многократно благодарих на Мари, ала тя и дума не искаше да чуе за това.

— Ти си ми като сестра! — рече изключително сериозно.

И тъй като знаех, че това чувство идва от подсъзнанието ѝ, отново се почувствах гузно, защото тя наистина ми беше много симпатична. За Мари и дядо Анри, изглежда, бе съвсем естествено да се кача заедно с тях в каретата с четири коня и да ги придружа по време на разходката сред природата.

След като отминахме западната градска порта, започнахме да се движим по-бързо и тъй като каретата бе добре тапицирана, друсането се издържаше без проблем. На правите отсечки кочияшът пускаше от време на време камшика в действие и тогава се движехме още по-бързо. Извън градските стени се разпростираше девствена природа. Само тук-там през отворения прозорец на каретата се виждаше по някоя малка ферма, ала цивилизацията още не беше оставила своите следи.

По време на пътуването дядо Анри задряма, аз също усетих, че клепачите ми започват да натежават. По някое време заспах и бях завладяна от ужасен кошмар: тичах през нощта, преследвана от убиец без лице. Бягах с все сила, ала не можех да му се изплъзна, колкото и да се опитвах. Вратът ми ме сърбеше и гореше ужасно, убиецът бе съвсем близо!

Накрая се събудих задъхана. Вратът продължаваше да ме сърби, толкова реален ми се беше сторил сънят. Дори усещането за преследване не спря, така че погледнах през прозореца, за да се убедя, че никой не ни следваше. Но нямаше никого. Мари, която четеше книга, ме погледна озадачено.

— Наред ли е всичко, Ана?

— Да — отговорих. — Просто сънувах един откачен сън.

— И на мен често ми се случва — призна тя. — Дори миналата нощ насън се бях качила на гърба на една странна и огромна птица, която се извиси във въздуха, и полетя над моретата.

Въздъхнах, като го чух. Изглежда, спомените от предишния ѝ живот се смесваха със сънищата ѝ. Надявам се, че поне е бил хубав сън.

Скоро стигнахме целта на пътуването си. Боа дьо Булон беше голяма, отчасти приличаща на парк гора. Спряхме на една полянка, на която се чуваха прекрасните песни на птичките, и се запътихме към малко живописно езеро. Тук-там се разхождаха хора, изглеждащи доста заможно, които се наслаждаваха на хубавото време далеч от вонята на града. Млада двойка се возеше към другия край на езерото c лодка. На брега едно малко момченце лудуваше с кученцето си под строгия поглед на гувернантката си. Мари опъна едно одеяло за пикник върху тревата, а кочияшът донесе кошницата с храна, в която имаше запас за най-малко шестима души, включително и две бутилки вино. Все пак за утоляване на жаждата този път имаше кана с пресен сок от череши, който бе много хубав. Тримата се настанихме удобно на одеялото и си организирахме великолепен пикник. Хапвахме пресен хляб и вкусни малки тортички, пиехме сок и вино. Говорихме си за най-различни неща, включително и за детството ми във Франкфурт, което съчиних от измислени и реални преживявания, мъчейки се да прозвучат възможно най-достоверно. Чувствах се добре в компанията и на двамата, почти като вкъщи — което най-вероятно се дължеше на факта, че идвахме от едно и също време и бяхме един вид сродни души.

След като хапнахме, дядо Анри се облегна на едно дърво и продължи дрямката си, докато Мери отново се задълбочи в книгата си — пътепис за изследователско пътешествие в легендарната империя на ацтеките.

Аз разтъпках малко крака, като се разходих около езерото. Приклекнах зад една скала с човешки размер и с причудлива форма на юмрук, защото ми се пишкаше. Докато клечах там с вдигнати поли, почувствах внезапна промяна. Птичите песни не се чуваха вече, леден вятър забрули клоните на дърветата и ме прониза така, сякаш имаше някаква свръхестествена сила — той не само докосваше кожата ми, ами проникваше право в мен, така че почувствах студа с цялото си същество. Стресната, се изправих и излязох от скривалището си. Докато се оглеждах объркано, забелязах, че вятърът бе спрял. Всичко си бе постарому. Въздухът беше топъл и птичките чуруликаха весело. Бързо се върнах при Мари и дядо Анри, който междувременно се беше събудил и ме попита дали всичко е наред. Явно шокът ми се забелязваше.

— Да, всичко е наред — казах отнесено.

Дядо Анри извади от джоба на жакета си джобен часовник със скъпоценни камъни и почука по стъклото му.

— Време е. Лека-полека трябва да тръгваме. — Той ми намигна. — В противен случай нашата малка Ана ще закъснее за срещата си.

— Вярно, щях да забравя — подхвърли Мари и също се усмихна. — Тя има рандеву с младия Фоскер.

Усетих как се изчервявам. Очевидно вчера слугата бе дочул разговора ми със Себастиано и от нямане на нещо по-съществено за вършене бе разнесъл клюката още топла-топла.

Мари вдигна закачливо показалеца си.

— Само внимавай. Тези мускетари са истински сърцеразбивачи.

Звучеше точно като Сесил. Трябваше да има нещо в мен, което караше хората да се държат настойнически.

— Само ще отидем на театър — казах смутено.

— Разбира се — рече дядо Анри, намигайки ми, и се обърна към внучката си. — Какво мислиш, Мари, можем ли да позволим да ѝ завърти главата?

Мари поклати глава.

— Не знам. Той ми се струва опасен и загадъчен.

— Аз му вярвам безрезервно — изтърсих аз.

— Кардиналът също напълно му се доверява — обясни Мари.

— Какво искаш да кажеш? — Веднага разбрах, че този въпрос бе излишен. Знаех, че Мари не понасяше кардинала и съответно бе предпазлива c хората, които бяха обвързани c него. Дали подозираше, че кардиналът бе наредил на любимия си мускетар да я следи?

— Нищо не искам да кажа — отвърна Мари. — Само че трябва да се пазиш.

— Не се притеснявай, ще внимавам.

По пътя обратно към града се чудех дали Мари не таеше надежда, че от своя страна бих могла да шпионирам Себастиано, за да разбера, какво знае кардиналът за тайната на кралицата — каквато и да беше тя. Предполагам, това бе причината да не възрази за срещата ни.

Много се постарах с външния си вид за театъра — облякох светлосиня рокля е тесен бродиран корсет, чието изрязано деколте правеше бюста ми доста по-голям, от колкото бе в действителност. Косата си оставих спусната. На Себастиано му харесваше да заравя лице в нея. Възможно бе да го направи и тази вечер. Може би това би му помогнало да възвърне спомените си.

След камбанния удар в седем, станах неспокойна. Себастиано трябваше да ме вземе в седем и половина, половин час преди постановката. Чувствах се като при първата ни среща.

Преди дядо Анри да се оттегли в покоите си, дойде в салона и ми направи комплимент.

— Изглеждаш прекрасно, дете! Каква хубава рокля! — Той самият беше по нощница и c шапчица на главата, каквито по това време се носеха в леглото.

Тъкмо беше напуснал салона, когато се появи слугата и извести пристигането на мосю Фоскер. Сърцето ми биеше толкова лудо, че щеше да се пръсне. Мари сложи на раменете ми един дълъг копринен шал в тон с роклята и рече:

— Не забравяй какво ти казах.

— Да, ще внимавам.

— Няма да навреди, ако научиш повече за мосю Фоскер. — След което бързо добави: — Разбира се, само за да го опознаеш по-добре.

Аха. Значи, предположенията ми се оказаха верни. Тя искаше да разбера дали кардиналът плетеше интриги срещу кралицата и ако да, да разбера какви.

— Ще направя всичко по силите ми, за да спечеля доверието му. — Не беше лъжа, точно това бе намерението ми. И не само това. Ако всичко вървеше по план, двамата със Себастиано съвсем скоро щяхме да сме на няколкостотин години далеч от тук, у дома в двайсет и първи век. И само историческите книги и записите в Уикипедия щяха да напомнят за интригите между кардинала и кралицата. И може би още една стара история за няколко мускетари от 1625 година, за която се предполага, че се базира на истински събития, ала както е при всички романи най-вероятно повечето приключения бяха измислени. С нашето завръщане всичко щеше да се развие по план. Котешката маска нямаше да ми е нужна, каквато и да беше задачата на Себастиано в 1625 година, вече е приключила. Със сигурност.

— Пожелавам ти една приятна вечер — каза Мари.

Звучеше искрена. Очите ѝ бяха тъжни, в тях се четеше самота. Отново ме завладя чувство на състрадание. Може би в предишния си живот е имала приятел, когото е обичала, а сега е забравила. Както Себастиано мен.

Чувството на състрадание премина в самосъжаление, а после в страх, защото никой не можеше да ми гарантира, че щеше да си спомни коя съм. Докато слизах по стълбите, на няколко пъти вдишах дълбоко. И тогава го видях да стои в преддверието. Сияеща усмивка се изписа на устните ми. Вечерта можеше да започне.


*  *  *

Възхищението, с което ме гледаше, стопли душата ми.

— Здравей — казах, останала без дъх (ала прозвуча ето ме и мен).

Себастиано ме поздрави е галантно целуване на ръката, което много ми хареса.

— Красива си, Ана. — Той застана така, че да го хвана под ръка.

— Благодаря.

Под пръстите ми ръката му се усещаше толкова силна и тренирана. Чувството да бъда толкова близо до него беше прекрасно. Началото на срещата ни беше наистина вълнуващо. Себастиано бе дошъл c открита карета за двама души, теглена от един кон. Така че не се налагаше да вървя по мръсния паваж c хубавите ми обувки от светла коприна и така да разваля подгъва на великолепната рокля. Себастиано галантно ми отвори вратата на каретата и ми помогна да се кача. Чувствах се като истинска дама.

— Бил ли си някога на театрално представление? — попитах, когато и двамата се настанихме върху тапицираната пейка в каретата.

— Много пъти. — Той даде знак на кочияша да тръгне.

— На кои постановки?

Себастиано сбърчи вежди.

— Явно не са били толкова добри, щом не си спомням имената им.

— Не си спомняш нито едно?

Бръчката на челото му стана по-дълбока.

— Не, опасявам се, че не.

— Радвам се! — Заля ме вълна на надежда. Измислените спомени, които му бяха имплантирани, очевидно имаха големи пропуски. Това показваше, че истинската му памет бе все още някъде в него.

Удивен от моето пламенно звучащо възклицание, той ме погледна.

— Защо те радва моята разсеяност?

— Ами… не, имах предвид колко е хубаво, че ще дойдеш с мен на театър, въпреки че досега не си се забавлявал на постановките. — Малко срамежливо го погледнах отстрани. — Впрочем ти също изглеждаш много добре тази вечер.

Бе самата истина. С вталения си гълъбовосин жакет, елегантната шапка с перо и излъсканите до блясък ботуши можеше да завърти главата на всяка девойка. Мъжката мода през седемнайсети век ми харесваше — или поне как му стоеше на Себастиано. Той изглеждаше просто чудесно. Малко ми оставаше да му се хвърля на врата.

Той като че ли го усети и се намръщи. Навярно му се бях възхитила твърде очебийно. Веднъж ми беше казал, че не си пада по жени, които свалят мъжете. Предпочиташе по-сдържаните и опърничавите.

— От самото начало у теб ми хареса чувството ти за хумор — рече той. — Това, че си толкова твърдоглава. И че не си от онзи тип жени, които пърхат с мигли.

Веднага престанах да се взирам в него и небрежно погледнах към ноктите си. Бяха доста наядени поради стреса от последните дни. Матурата по математика не им се бе отразила добре, а Париж просто ги довърши, особено този век тук.

— Ядеш си ноктите — констатира Себастиано.

— Да, правя го винаги когато съм стресирана. — Вместо стресирана произнесох затруднена, което в случая беше същото.

— Какви затруднения имаш? — поиска да узнае Себастиано.

— Ах, толкова са много, че не бих могла да ги изброя.

— Опитай. Аз съм добър слушател.

Погледнах го с изненада и доволство. Той бе започнал бавно да се отпуска!

— Ами най-лошото е, че ми липсва домът във Франкфурт. И… Италия. Най-вече Венеция.

В този момент задържах дъха си.

Объркано изражение се появи върху лицето на Себастиано.

— Защо Венеция?

— Често съм била там и много я обичам.

— Какво си правила там?

— Първия път бях с родителите ми. Баща ми е… учен, ала това вече ти го казах. Занимава се с разкопки на исторически обекти. Така опознах и обикнах Венеция.

Натъртих думата обикнах, при което го погледнах настойчиво.

— Венеция — повтори той бавно. Прозвуча замислен и малко объркан. — Чувал съм за този град. Построен в лагуна. С много канали и палаци[10]. А за карнавала хората носят маски. Мисля, че някой ден бих искал да посетя Венеция.

Развълнувана, погледнах лицето му. Очите му бяха станали мрачни. В тях имаше нещо блуждаещо и в същото време търсещо. Беше толкова близко! Трябваше само още малко да му помогна, като му опиша всичко. Тълпата навсякъде около „Риалто“[11]. Двореца на дожите, огрят от пролетните слънчеви лъчи. Златния ангел на камбанарията на „Сан Марко“. Високите колони на площада. Ако му разкажех всичко до най-малката подробност, щеше да си възвърне паметта! За съжаление, точно в този момент каретата спря. Бяхме пристигнали.

Себастиано плати на кочияша и му нареди да изчака до края на представлението.

Театърът се намираше vis-à-vis[12] един дворец, който Сесил ми бе описала, а също и откъде театърът носеше името си — беше бившата резиденция на херцога на Бургундия.

Самият театър беше с традиции — според Сесил от десетилетия се ползваше от различни театрални трупи. Според самокритичните ѝ думи трупата, в която се изявяваше като драматург, не беше толкова известна. И все пак тя бе убедена, че това няма да продължи дълго, защото залагаше големи надежди на собственоръчно написаните си пиеси.

— Един ден шички ще ми лешат ф краката — заяви тя триумфално, с уста все още пълна с топчета.

Хванах Себастиано под ръка и двамата прекрачихме прага на театъра — средно голяма зала, осветена от свещници по стените и един висящ полилей. Нямаше много хора по скамейките и така успяхме да се настаним най-отпред. За моя изненада, там седеше Филип, който с благоговейно очакване се взираше в плюшената завеса на сцената. Беше се изтупал и бе вързал на тила русата си коса на опашка с нова копринена панделка. Шапката си бе поставил на коленете. Когато двамата със Себастиано се плъзнахме на пейката до него, той се обърна учудено към мен.

— Ана! Какво правиш тук?

— Същото каквото и ти, ще гледам представлението на Сесил.

След това погледът му се спря върху Себастиано и на лицето му се изписа изненада.

— Приемете моите поздрави — рече той, поглеждайки ме въпросително.

Отговорих с едва забележимо поклащане на глава. Не, за съжаление, Себастиано не бе възвърнал паметта си, но работех по въпроса.

Филип ме разбра и се изкашля.

— Хубаво е, че си тук, Ана. Сесил не спомена, че ще дойдеш днес.

— О, идеята бе по-скоро спонтанна.

— Със сигурност ще се зарадва. — Филип кимна резервирано на Себастиано. — Пожелавам ви приятно гледане на постановката, мосю.

— Благодаря — отвърна Себастиано.

Той изгледа подозрително Филип, а след това и мен с присвити очи. Беше ясно, че това съвпадение му се стори странно, вероятно толкова странно, колкото и обстоятелствата, при които го бе срещнал първия и втория път, когато Филип му бе предал съобщенията от Гастон, с което му бе направил лошо впечатление.

— Какво общо имаш с този тип? — попита ме той. Дори не се постара да снижи глас, така че Филип успя да чуе всяка дума, гледайки смутено към шапката си.

Преди да успея да измисля някакво обяснение, бяхме разсеяни от гръмки фанфари. Свих се, тъй като звукът дойде внезапно и беше наистина невероятно силен. Един мъж, облечен в зелени дрехи, бе излязъл на сцената, надувайки фанфара, от която висеше флагче с цвета на костюма му. Хората, които допреди малко дремеха по пейките, набързо се разсъниха и започнаха да ръкопляскат. Свирачът на фанфара, пълничък мъж с високо засукани мустаци, беше едновременно и говорител. Веднага щом свърши с тръбенето, с доста писклив глас започна да възхвалява и представя спектакъла. Разказваше се за богове, нимфи и смели герои, но също така и за коварни интриги, алчни търговци и трагична любов. Изпълнена с очакване, изпънах рамене и хвърлих един поглед на Себастиано. Той все още ме гледаше втренчено и разбрах, че нямаше да остави нещата така. По-късно със сигурност щеше да настоява за отговор.

Но за момента трябваше да почака, защото представлението започна. Кадифената завеса се дръпна встрани и мустакатият говорител изчезна зад кулисите, които представляваха нарисувана гора върху една голяма картонена стена. Миг по-късно се чу тремоло на барабан и в следващия миг на сцената излезе Сесил. Всички зрители бяха като хипнотизирани — забелязах, че почти всички бяха мъже — тъй като както винаги Сесил предлагаше забележителна гледка. Бе напъхала снагата си тип Мерилин Монро в копринена и евтина рокля, която подчертаваше всяка извивка на тялото ѝ. Върху дясното ѝ рамо се спускаше водопад от сребърно руси къдрици, а лявото ѝ бе голо. Подчертаните ѝ с молив очи проблясваха на светлината на свещите, а по начервените ѝ устни играеше съблазнителна усмивка. С пърхащата си рокля тя танцуваше из цялата сцена, дори изпълни няколко завъртания и скокове, при които не само косата ѝ се люлееше насам-натам и нагоре-надолу. Освен това дрънкаше в такт едно малко дайре, а камбанките, които бе вързала с панделка около глезените си, съпровождаха изпълнението ѝ с весел звън. Почти никой не чуваше стиховете, които рецитираше, защото всеки в залата бе концентриран върху гърдите ѝ, които всеки момент щяха да изскочат. Един бърз поглед към Себастиано ми показа, че и той също се взираше в деколтето ѝ. Искаше ми се да застана пред него и да му попреча на гледката, ала би изглеждало странно, така че се преборих с прилива си на ревност и се престорих, че не се безпокоя ни най-малко. След известно време Сесил спря с танците и застана на ръба на сцената. С отмерен, перфектно модулиран глас (топчетата, изглежда, наистина имаха ефект!) изнесе монолог. Стиховете не се римуваха, ала от тях разбрах, че Сесил бе горска нимфа, току-що излязла от един извор, и лудо се влюбила в младеж, който случайно се намирал там. Той обаче отивал в града, където трябвало да се ожени за богата наследница, която коравосърдечният му настойник бил избрал за него. Когато изрецитира това, Сесил изхлипа пресилено, което накара не само гласа ѝ да трепне, но и гърдите ѝ. Зрителите, които бяха започнали да се отегчават, незабавно се оживиха. След още няколко стиха, с които Сесил обясни, че ще умре от мъка, ако младежът се ожени за друга, тя си тръгна с тъжен поглед и наведена глава, с което приключи първата сцена. Точно преди да изчезне зад кулисите, тя ми намигна и ми се усмихна. Очевидно ѝ харесваше, че бях дошла на представлението ѝ.

След това се появи младежът, който обаче бе най-малко трийсетгодишен и имаше значително оплешивяване на темето. Освен това не знаеше добре репликите си. От време на време млъкваше, което провокираше спонтанен смях у публиката, на което той отвръщаше с обидена физиономия. С излишно подробни усуквания обясни на зрителите, че минавайки през гората, се спрял случайно на извора, за да утоли жаждата си, където му се появила най-красивата жена на всички времена.

— Тя е толкова загадъчна, така удивителна. Със сребристи като водопад коси. С пищни гърди, преливащи от деколтето ѝ.

На това място той отново спря и се втренчи в публиката, сякаш там можеше да открие забравения текст.

— Продължавай! — извика някой. — Разкажи ни повече за гърдите!

Мъжът изсумтя възмутено, но възгласът донесе желания успех. Припомни си продължението.

— Любовта ме удари като гръм. Но уви, чака ме тежък дълг.

— Да излезе отново нимфата! — извика един зрител.

Ала тя не се появи. Вместо това излязоха други герои, по-точно казано, бяха същите, но с други костюми. Един старец, който обстойно се представи като настойника на младежа (беше говорителят, сега облечен в червено вместо зелено), следван от богатата наследница (Сесил с черна перука), която всъщност обичаше сина на съседа и желаеше по-скоро да умре, отколкото да се омъжи по принуда, следвана от съседския син, който искаше да избяга с наследницата, ала се страхуваше от наказанието на боговете. Накрая, придружен от гръм (тремоло на барабан) и дим (зад кулисите бяха запалили нещо димящо), излезе на сцената Зевс. Носеше дълга бяла брада и вълниста роба, ала по пискливия мъжки глас разпознах отново говорителя, който заплаши всичките герои с ужасни наказания, в случай че се противопоставят на волята на боговете, въпреки че не беше съвсем ясно каква бе тя. На това място сюжетът определено имаше пропуск. Честно казано, бе изключително скучно, дори изпълненията на Сесил не можеха да променят този факт. Тя се появи още два пъти като нимфа с пърхаща рокличка, ала като се имаха предвид дългите сцени между изявите ѝ, не бяха достатъчни да задържат хората. Преди последното действие повечето зрители си бяха тръгнали, аз също установих, че двамата със Себастиано можехме да предприемем нещо по-добро. Но не исках да обидя Сесил и затова останах до края. Постановката ми напомни за Ромео и Жулиета, защото накрая нимфата се оттегли, плачейки, в извора, за да умре, тъй като погрешно бе предположила, че сватбата се е състояла. След което младежът, който, за съжаление, бе дошъл твърде късно заради болката от раздялата, се прободе с меча си пред извора. Преди това обаче наследницата и синът на съседа успяха да избягат заедно — все пак отчасти имаше щастлив край. Когато постановката свърши, тримата изпълнители се събраха на сцената да приемат аплодисментите, които се оказаха доста оскъдни, защото освен нас май нямаше никой друг. Само Филип ръкопляскаше като луд и гледаше Сесил с обожание. Върху слабото му лице бе изписана цялата му безнадеждна любов. Тя милостиво му изпрати една въздушна целувка, а той се изчерви до уши, докато я наблюдаваше как с другите артисти изчезва зад кулисите.

Заедно с Филип отидохме до изхода, където той заяви, че ще изчака Сесил, за да я придружи до къщи. Помолих го да ѝ предаде поздравите ми и че щях да я посетя на следващия ден. Също така смятах да се отбия и при Филип, защото преди завръщането ми в бъдещето — което щеше да настъпи утре вечер — исках да се сбогувам и с двамата, и да им благодаря за всичко.

Когато се качих в каретата с помощта на Себастиано, видях Сесил да излиза от театъра и да се спира при Филип. В светлината на факлите, които горяха пред сградата, можеше да се види как двамата си шепнеха и гледаха крадешком към нас. Гримасата, която направи Сесил, предизвика неприятно чувство в мен. Беше подобна на онази, която направи, когато Мари заяви намерението си да ми приготви стая близо до нейната. Чудех се какво ли ме обсъждаха, но се разсеях, когато Себастиано седна до мен с яростно лице.

— Какво общо имаш с този тип? — повтори въпроса си отпреди малко. — Откъде го познаваш?

— Той не е кой да е, казва се Филип и е изключително мил. Много ми помогна при пристигането ми в Париж. Освен това е приятел на Сесил. Не забеляза ли как я боготвори?

Каретата потегли, трополейки в нощта. Видях луната, бледа и почти кръгла. Това веднага ми напомни, че утре щеше да настъпи пълнолуние и дотогава нямаше да ми се удаде друга възможност да заведа Себастиано до Понт о Шанж. Затова се получи добре, че заговорихме за Филип, тъй като това ми даде възможност дискретно да подхвана същинската тема.

— Всъщност какво против имаш Филип? — Престорих се, че не съм в течение. — Стори ми се, че се познавате.

— На два пъти ми донесе съобщение от един странен човек, което ми се стори доста подозрително.

— Какво гласеше съобщението?

— Че непременно трябва да отида на Понт о Шанж при следващото пълнолуние. — Той поклати глава. — Отначало си помислих, че се е припознал, но втория път Филип ме увери, че е спешно и че трябва да отида на моста при следващата смяна на лунната фаза.

Продължих да се правя на нищо неподозираща.

— Какво ли е имал предвид?

— Откъде мога да знам?

— А какво ще кажеш за странния мъж, от чието име е действал?

— О, той е също толкова откачен. Срещнахме се няколко седмици по-късно. Един спретнат дебелак, който ме помоли да го придружа до моста през нощта, за да използвам портала. — Себастиано умело имитира Гастон. — Трябваше да го заплаша, за да се отърва от него.

— Хм, наистина странно. — Престорих се, че мисля. — Утре вечер е пълнолуние. Може би е хубаво да видим какво се случва тогава на моста.

— Нищо няма да се случи.

— Тогава онзи… дебелак е нямало да си прави труда да те подканва цели три пъти да отидеш.

— На лудите им хрумват най-странните идеи.

— Напълно ли си сигурен, че е луд? Никога ли не си се питал какво би могло да се случи на моста при пълнолуние.

На фона на мъждивата светлина на маслената лампа, закрепена за каретата отвън, видях как Себастиано объркано смръщи вежди. От липсата на отговор заключих, че си е задавал този въпрос.

— Можем заедно да отидем утре вечер — повторих отново предложението си. — Тогава ще знаем със сигурност!

— Със сигурност двама съмнителни индивиди ще дебнат минаващите глупаци, за да ги оберат.

— Ако някой иска да го направи, може да избере всяка една нощ. Защо точно на пълнолуние? И то на мост, който се вижда ясно от всички страни? И какво означава онова с портала? Трябва да има по-дълбок смисъл! Нека да отидем утре, съгласен ли си? Може да се случи нещо… вълшебно!

— Глупости. Вълшебствата не съществуват.

— Съществуват — възразих — Силно вярвам в тях.

Развеселен, Себастиано повдигна вежда.

— Така ли? Въпреки че си прочела толкова много научни трудове?

— Има неща, които не може да бъдат научно обяснени.

— И кои са те?

Поех си дълбоко въздух и заложих всичко на една карта.

— Да вземем за пример теб и мен. Не усещаш ли, че нещо ни свързва? Нещо необичайно, специално? Чувствам те много близък и се обзалагам, че и ти чувстваш същото, въпреки че ме познаваш едва от два дни. Това е… вълшебство, не мислиш ли? — Замълчах, останала без дъх. Мислех казаното напълно сериозно и се надявах и молех подсъзнанието му да е достатъчно силно, за да успее да почувства всичко това, което описах току-що. Погледнах го с очакване и малко изплашена. Лицето му беше сериозно, абсолютно загадъчно. Само очите му блестяха неестествено на светлината на маслената лампа.

— Права си — рече тихо той. — И до известна степен това ме притеснява.

— Но защо? — Щастлива си поех въздух с облекчение. — Някои неща не бива да се поставят под въпрос. Особено магията.

— Хм, може и така да е. Нека проверим.

— Искаш да кажеш, да отидем утре до моста?

— Разбира се, защо не. Разходка на лунна светлина, за да разгадаем една загадка. Звучи като едно вълнуващо и в същото време романтично приключение. Но аз всъщност имах нещо друго предвид. — Той протегна ръка и с връхчето на пръстите си ме погали нежно по бузата. Докосването беше леко като полъх, ала го почувствах с цялото си тяло и ако не бях седнала, щеше да се наложи да се хвана за нещо, защото се замаях. Бедрото му докосна моето и аз усетих слабия аромат на сандалово дърво, който долиташе от наскоро изгладената му риза. Да седя толкова близо до него в каретата, бе едновременно опияняващо и познато чувство. Толкова много копнеех за целувката му, че въздъхнах с облекчение, когато най-накрая ме прегърна и се наведе към мен. Щом устните му намериха моите, незабавно откликнах, изпълнена със страст — изгарях с буйни пламъци. От самото начало той имаше такъв ефект върху мен. Сякаш излъчвахме електрически искри, които прехвърчаха помежду ни, докато и последният атом в тялото ми не се зареди от близостта му.

Целувахме се в продължение на цяла вечност и не можехме да спрем. Ръцете на Себастиано галеха тялото ми, чувството бе така прекрасно, както и усещането на леко наболата му брада върху лицето ми. Ако зависеше от мен, можехме да продължим да се целуваме до настъпването на двайсет и първи век и гарантирано нямаше да ми доскучае дори за секунда.

Ала тогава бяхме прекъснати, защото кочияшът — мили боже, напълно го бях забравила! — се изкашля. Тежко дишащи, се откъснахме един от друг. Той ме погледна напрегнато. Този път лицето му не беше безизразно, а отразяваше противоречиви чувства. Копнеж, но също така объркване и недоверие. Той не си беше спомнил за времето ни, прекарано заедно, но тялото му да. Развълнувана, отвърнах на погледа му, но тогава забелязах, че за съжаление, срещата ни беше към своя край. Каретата беше спряла пред двореца „Шеврьоз“. На горния етаж през отворения прозорец на салона се виждаше фигура в светли дрехи — Мари, която ни гледаше и махаше с ръка.

— Ето те отново, Ана! — извика тя е приглушен глас и безспорно облекчена.

— Прозвуча, сякаш се страхува за живота ти — измърмори Себастиано.

— Смята те за сърцеразбивач и ти няма доверие.

Това беше необмислен отговор, както разбрах от следващата му забележка.

— Така ли? — рече той провлачено. — А защо тогава ти позволи да излезеш с мен?

— О, ами… — Поколебах се, защото не можех да му кажа, че Мари се надява на информация за Ришельо. — Свързано е с факта, че съм свободен човек и вземам самостоятелни решения.

— Добре е да се знае. — Лицето му отново стана безизразно, сякаш целувката не бе съществувала.

Внезапно ме обзе безпокойство. Точно сега не биваше да се отказва. Трябваше да отидем заедно на моста! Но преди моето безпокойство да се превърне в паника, той хвана ръката ми, доближи я до устните си и я целуна. Тръпка премина през тялото ми, когато устните му се задържаха по-дълго от необходимото.

— Лека нощ, красива Ана. Ще те взема утре вечер за нашата лунна разходка.

— Д… да — заекнах, излязла извън релси от целувката. — Искам да кажа… ъм, кога?

— Ами мислех, че е ясно. Разбира се, при изгрева на луната.



3 ЧАСТ


Ден четвърти


Тази нощ сънят ми бе неспокоен и изпълнен с кошмари. Отново сънувах, че тичам през тъмни, потънали в призрачна мъгла улици, преследвана от страшно създание. Тичах ли, тичах и въпреки това не можех да избягам от сянката, която беше по петите ми. Само няколко крачки ме деляха от преследвача, само още миг и щеше да ме хване! Задъхана, се надигнах в леглото, разтрих сърбящия ме врат и панически се огледах наоколо. На малката етажерка в стаята гореше маслена лампа. Стаята изглеждаше странно в своята елегантност. Скъпите мебели в азиатски стил придаваха на помещението недосегаема красота. Стаята на тавана ми харесваше повече. Ала тъй като бе последната ми нощ тук, това не беше от значение.

Вратът ми продължаваше да ме сърби, което не беше добър знак. Колебливо дръпнах завивката и се изправих. С разтуптяно сърце отидох до прозореца и леко побутнах капаците. Бяха плътно затворени. Босите ми крака не издадоха никакъв шум по излъскания до блясък паркет, когато отидох до вратата и я отворих — много бавно, защото сърцето ми заби бясно, а сърбежът не преставаше. Там имаше нещо. Или някого. Каквото и да беше, ме грозеше опасност. Изтръпнах, защото ми се причу шум от дъното на тъмния коридор. Бавно надникнах през прага и се заслушах във всички страни. Ала нямаше нищо. Шумът — ако изобщо е имало такъв — не се повтори. Затворих вратата и предпазливо спуснах резето. Човек никога не можеше да е сигурен. В къщата на Мари живееха десетки хора. Прислугата се състоеше от неясен брой лакеи, слуги, камериерки и момчета за всичко. Ако някой от тях имаше лоши намерения, можеше да се окаже, че щях да узная за тях едва когато е вече твърде късно. Що се отнасяше до сърбежа, той бе по-скоро едно не особено надеждно явление. При потенциални заплахи се появяваше от време на време, невинаги, а при преки понякога настъпваше толкова късно, че едва оставаше време да взема предпазни мерки. Но важното бе, че междувременно престана. А може просто да е било следствие от кошмара ми. Въпреки това дълго време не можах да заспя отново.


*  *  *

На следващата сутрин се събудих късно, малкият позлатен бароков часовник върху камината в стаята ми показваше почти десет. Набързо се приготвих за излизане.

Мари и Анри все още не се бяха появили в салона, затова се ограничих с една бърза закуска в кухнята, след което веднага потеглих. Бях облякла една от семплите рокли на Есперанца и меките кожени обувки, с които ходенето бе значително по-лесно, отколкото с копринените пантофки на Мари. Лесно намерих пътя, тъй като междувременно имах достатъчно ориентирни точки. Сивото каменно чудовище Бастилията. Храмът, обграден от високите кули, чийто район се считаше за греховен в Париж. Лувърът и дворецът „Тюйлери“, и накрая Сена и Ил дьо ла Сите с могъщата катедрала.

И тази сутрин цареше обичайната суматоха, целият свят беше на крак. Градът сякаш щеше да се пукне по шевовете от шумните търговци. Никъде не се спрях, макар че от време на време забавях крачка. Например докато минавах покрай жена, която скубеше една шаваща гъска (още жива!) пред дома си. Или покрай мъжа, на когото бе сложена желязна маска и бе окован за стълба на позора.

Повечето улици бяха мръсни и потънали в боклук, ала имаше и красиви кътчета — един разцъфнал розов храст, една омайна чешма c мраморен чучур, една малка градина, наподобяваща парк.

Минах по моста „Нотр Дам“ c надеждата, че ще срещна Есперанца, ала магазинът за маски беше затворен. Затова пък по моста се носеше ароматът на люляци, идващ от отсрещното магазинче. Бившият на Сесил, Баптист, стоеше в магазина до разгънатия тезгях и ме забеляза, когато минах покрай него. Днес беше облечен c искрящо жълто кадифено елече, което идеално се връзваше със смущаващо червения цвят на лицето му. Престорих се, че не го виждам, и продължих бързо по пътя си.

Капакът на прозореца на стаята на Сесил откъм Рю Персе беше затворен, ала външната врата беше отворена и старата портиерка, която последния път седеше на едно малко столче пред къщата, не възрази, когато влязох вътре. Трябваше да почукам и извикам името си многократно, докато най-сетне не чух едно приглушено влез.

Вътре веднага се спънах в един захвърлен на пода предмет и c мъка успях да се задържа за таблата на леглото. През пукнатините на капаците едва проникваше достатъчно светлина, за да разпозная предметите в претъпканата стая. Бяха ми необходими няколко секунди, докато очите ми свикнаха с тъмнината.

Сесил седна и примигна към мен сънливо.

— Какво търсиш тук?

— О, аз просто исках да… исках да ти благодаря за всичко. — Изведнъж осъзнах, че не беше добра идея да се върна отново тук. Сесил не изглеждаше така, сякаш се радваше. Едва дишах, защото се носеше упойващата тежка миризма на люляци. И тогава видях това, в което се бях спънала — беше камшикът, който последния път висеше на стената. От което заключих, че последното посещение на Баптист не е било твърде отдавна. Това мое предположение се потвърди от факта, че на масичката до леглото на Сесил лежаха няколко сребърни монети.

Сесил бе проследила погледа ми и гласът ѝ прозвуча мрачно.

— Да, тази сутрин отново бе тук. Е, и? Какво смяташ да направиш? Да изтичаш при Филип и да му кажеш?

— Не, със сигурност не! — възкликнах. — Това си е лично твоя работа! — След кратко и плитко вдишване продължих: — Исках да ти пожелая много късмет с новата ти пиеса. Сещаш се. Тази с писателя и момичето. Може пък с нея да пробиеш!

— Прекалено е скучна — каза тя, отхвърляйки възможността. — А сега ме остави да поспя още малко, много съм уморена. — Тя се отпусна отново назад и покри лицето си със завивката.

Определено не бях уцелила подходящия момент, тя просто не беше от ранобудните. Усилено обмислях варианти как да обърна ситуацията към по-добро, защото самата представа, че това щеше да е последният ни разговор, ме депресираше.

Тогава ми хрумна нещо. Извадих няколко златни монети от портмонето на врата ми и тихо ги поставих до парите на масичката. С тях щеше да изкара месеци, без да се налага да разчита на подкрепата на Баптист. Дотогава може би най-накрая щеше да е пожънала успех в театъра.

— Всичко хубаво — казах тихо. — И много ти благодаря за всичко. — С изключение на един недоволен шепот отговор не последва. Преглътнах няколко пъти и накрая протегнах ръка, за да я погаля внимателно по лицето през завивката. — Желая ти всичко най-хубаво за в бъдеще.

Все още нямаше отговор. Но изведнъж ръката ѝ се подаде изпод чаршафите и докосна моята за миг, след което отново се скри. Поех си дълбоко въздух и тихо излязох от стаята. На улицата старата портиерка седеше на стола си като невъзмутим голям гарван, когато минах покрай нея.

— Довиждане — казах учтиво, ала тя мълчаливо се взираше в нищото.

Зад мен се отвориха кепенците на един прозорец и сънената глава на Сесил се показа.

— Само още нещо — каза тя, прикривайки с длан очите си от ярката дневна светлина. — Не му се доверявай.

Озадачена, се обърнах към нея.

— На кого?

— На мускетаря. Играе двойна игра.

— Откъде знаеш?

— Всички мъже го правят.

— Не и той.

— Напротив. Точно той. Той се подчинява на заповедите на Ришельо. Без изключение. Не го забравяй. Ти си само средство за постигане на целта. Ако не се пазиш от него, животът ти няма да струва и пукната пара. — С тези думи тя отново затвори капака на прозореца.

Объркана, продължих по посока Сена, отначало бавно, после по-бързо и по-бързо. По пътя си до Понт Сен Мишел не се обърнах нито веднъж назад.


*  *  *

— Прозвуча ми така, сякаш знаеше нещо — казах на Гастон. — Имам предвид, за Ришельо и плановете му.

Или за Себастиано. Още снощи си го помислих, когато двамата с Филип започнаха да си шушукат. Говорил ли си със Сесил по въпроса? Особено за Себастиано?

— Глупости — възрази Гастон с пълна уста.

Слугата отново му беше донесъл малки понички от Златният петел, които мосю Мирабо собственоръчно бе направил специално за него.

— Може би си говорил с Филип, а той с нея — размишлявах на глас. Думите на Сесил не можеха да ми излязат от главата. Тя звучеше толкова… убедително. Всичко, в което подозираше Ришельо, го вярвах безусловно, ала в никакъв случай не можеше да е истина, че Себастиано ме използваше за коварните планове на кардинала. Аз го привличах, затова излезе с мен, не за друго! Въпреки това ми се искаше да узная защо Сесил ме предупреди толкова настойчиво да внимавам със Себастиано. Ала Гастон отклони въпроса, когато го попитах.

— Това не е важно. Утре, така или иначе, отново ще сте във вашето време и няма да е нужно да си блъскате главите с интригите на кардинала. И между другото… вече знам какво е намислил. Направих малко проучване. — Доволен от себе си, той се облегна назад, кръстосвайки крака, обути във фини чорапи. — Кардиналът иска да разголи кралицата и не би се спрял пред нищо.

— Какво имаш предвид? — попитах колебливо. — Иска… ъ, да я види гола?

Гастон се намръщи.

— Не, иска да я бламира. Това значи да я разголи, нали?

— А, имаш предвид да я разобличи.

— Това не е ли едно и също? Няма значение, във всеки случай точно това иска да направи с кралицата. — Гастон триумфално вдигна пръст във въздуха. — Той знае за нейната огромна тайна! Тя има тайна афера!

Погледнах го, шокирана.

— Тя изневерява? Кралят знае ли?

— Откъде да знае? Колко си наивна. Ако знаеше, нямаше да бъде тайна. Не, тя много внимава никой да не разбере за тази Amour fou[13]. Освен, разбира се, няколко доверени лица. Например най-добрата ѝ приятелка дукеса Дьо Шеврьоз.

— Мили боже — рекох загрижено.

Това е трябвало да разузнае Себастиано за кардинала! А Мари се притесняваше, че може би вече е успял.

В следващия момент си спомних романа, който прелистих преди заминаването ми. Тримата мускетари. В историята кралицата също имаше връзка с мъж, когото безумно обичаше — един английски аристократ. И смелият мускетар Д’Артанян трябваше да ѝ помогне и да я спаси от коварния кардинал, така че кралят да не научи. Беше точно като в книгата! Може би тя наистина бе базирана на истинска история!

Изведнъж ми хрумна, че задачата на Себастиано бе да помогне на кралицата. А това, че шпионираше за кардинала, се дължеше на мистериозната амнезия. Някой го бе изманипулирал, за да смени страните.

Гастон остана без сили от смях, когато му споделих заключенията си.

— Ха-ха, точно така! Д’Артанян, а? А къде са Арамис и Портос? А нямаше ли още един? Как се казваше? А, да, Атос. — Той отново се засмя. — А ти коя си? Малката камериерка, която обича Д’Артанян? Или по-скоро мистериозната милейди, която зад кулисите дърпа конците? О, не, тя е на страната на кардинала. — Гастон клатеше глава, смеейки се. — Наистина, Ана. Имаш голямо въображение.

Не се смутих.

— Но може и да има нещо вярно! Не виждаш ли приликите?

— Съвпадения, Ана. Чисти съвпадения.

— А ако съм права? Трябва да предприемем нещо!

— Не го мисли — отвърна Гастон покровителствено. — Ако трябва нещо да се коригира в хода на времето, лично аз ще се погрижа. В края на краищата това е моята работа и моята епоха.

— Ако беше твоя работа, нямаше да пратят тук Себастиано, не мислиш ли?

— Казах ти вече, че бях на почивка.

— Но със сигурност не и през цялото време!

Гастон изглеждаше леко обиден.

— Eh bien[14], възможно е поради някаква причина да са изпратили приятеля ти в ролята на нещо като пожарна команда. Но това са само предположения. Та ние дори не знаем за каква операция става въпрос. Поне на мен никой нищо не ми е казвал. — Сякаш му хрумна нова идея. — Може би това е нещо като конкуренция между старите. Знаеш ги какви са. Понякога някой от тях иска сам да си запече работата.

— Сам да си опече работата — поправих го разсеяно. — Казва се сам да си опече работата.

— Благодаря. Отново научих нещо. Няма да се уморя да го повтарям, ти си златна. — Гастон мушна в устата си една пралина за десерт и я сдъвка с наслада. — Опитай — рече той. — Много е вкусно!

Мълчаливо поклатих глава. Представата, че в цялата тази история старите — които и да бяха те — работеха един срещу друг, окончателно развали апетита ми. Прекалено добре си спомнях Джакомо, един от старите във Венеция, на когото служеха безскрупулни престъпници, за да променят времето според неговите възгледи.

— Между другото, старият, с когото работиш тук, що за човек е? — попитах аз.

— Можеш веднага да забравиш за него — защити го Гастон. — Той е вън от всякакво съмнение. Така ли се казва?

Кимнах мълчаливо, след което Гастон си подслади душата, излапвайки доволно още една пралина.

— Еха, тази също беше добра! С марципан. Сигурна ли си, че не искаш? — Той поклати глава със съжаление. — О, съжалявам. Беше последната.

— И без това не съм гладна. Канеше се да ми разкажеш нещо за стария, който е отговорен за теб тук.

— Както вече ти казах, имам му пълно доверие. За разлика от този странен едноок старец от Венеция. Как му беше името?

— Хосе.

— Точно така. За него не бих си сложил ръката в огъня.

— Та ти изобщо не го познаваш.

— Права си. Но така или иначе, на тукашния старец може да се разчита, защото съм напълно сигурен, че тази вечер ще бъде на моста и ще отвори портала за теб и Себастиано. Погрижи се само да сте там. Кога да ви очаквам?

— Себастиано ще дойде да ме вземе, когато изгрее луната. Нямам никаква представа кога ще бъде това.

Гастон беше по-добре информиран от мен.

— Малко след залез-слънце, разбира се, така е винаги при пълнолуние. Ние при всички положения ще сме там малко преди това. Гледай да не се налага да ви чакаме цяла вечност.

— Ще се постарая. А, и още нещо. Много е мнителен. Ако се мотаете на моста, може да си помисли, че му е устроена засада. Той спомена нещо такова и както знаеш, е много добър с шпагата. Затова ще е по-добре, ако по някакъв начин… успеете да не предизвиквате съмненията му, докато не настъпи моментът.

— Не се притеснявай, ще ви чакаме на левия бряг.

Когато стигнете средата, трябва да отвлечеш вниманието му. И преди да се усети, вече ще е свършило.

Кимнах.

— Дадено. — Измъчваха ме няколко въпроса, за които си мислех през цялото време. — Има ли гаранция, че двамата със Себастиано ще се върнем заедно в бъдещето? Когато по пълнолуние се пътува във времето, човек се връща на изходната си точка, а ние отпътувахме за миналото в различни дни!

Ужасно се притеснявах, че той щеше да бъде върнат в неговата изходна точка, а аз в моята и никога нямаше да можем да се намерим, защото някакви странни времеви закони, за които все още не знаех, щяха да ни попречат.

— Не се тревожи — успокои ме Гастон. — Често сме имали такива случаи. Със сигурност ще се върнете заедно, така ще бъде нагласено.

— Наистина ли? — настоях аз. — Мога ли да разчитам на това?

— На сто процента. Всичко ще бъде наред.

На тази информация отвърнах с въздишка на облекчение. Сега вече всичко важно бе обсъдено.


*  *  *

Взех си довиждане с Гастон и се запътих към Филип, за да се сбогувам и с него. Ала той не си беше у дома, както научих от възрастния господин, който ми отвори след почукването ми на вратата. Не беше трудно да отгатна, че е баща му, тъй като много си приличаха.

— Може ли да му предадете съобщение от мен? — помолих го.

— Разбира се. — Той ме погледна любезно. — Какво послание искате да му оставите?

— Че съм му много благодарна за всичко, което направи за мен.

— И кой точно му благодари за това?

— Ана. Казвам се Ана.

— Ще му предам, дете.

През рамото му и през отворената врата зърнах шивашкия цех. Голяма маса за разкрояване, в дъното имаше рафтове, пълни c топове плат и няколко дървени шивашки манекена, а на стената висяха редица кройки голям формат на модни облекла. Една от тях бе на рокля, която веднага разпознах — Сесил я беше носила на приема на маркиза Дьо Рамбуйе. Очевидно Филип не ѝ беше само голям почитател, но и неин моден дизайнер.

Потисната, продължих по пътя си. Дали един ден щяха да станат двойка? За целта Сесил трябваше да престане с тайните си игрички с бившият си съпруг, за което от своя страна ѝ бяха необходими други сигурни доходи. Молех се за нея да успее, защото двамата с Филип заслужаваха цялото щастие на земята. За малкото време, прекарано заедно с тях, започнах истински да ги харесвам. Фактът, че утре щях да съм много далеч, а двамата да са починали и станали на прах преди стотици години, ме измъчваше.

— Мислиш твърде много — ми беше казал веднъж Себастиано. — Трябва да се научиш да игнорираш тези неща.

Постоянно се опитвах, ала ми бе ужасно трудно. Понякога прилагах един трик — представях си, че миналото и настоящето са паралелни светове, разделени само от един портал. Това помагаше. Поне за известно време, както в случая.

Когато накрая се върнах в двореца на Дьо Шеврьоз и видях Мари в салона, се взех в ръце. Постарах се с всички сили да не забележи нещо и така прекарахме един хубав ден заедно. Играхме карти, обядвахме, пробвахме нови дрехи и си направихме малка разходка с каретата до един бижутер, на когото тя искаше да направи поръчка. Когато се върнахме, дядо Анри се присъедини към нас. Вечеряхме дружно и обсъдихме кралското парти, което щеше да се състои идната седмица в Лувъра — голям бал с маски, на който щяха да присъстват всички, които имаха титла, с една дума цялото виеше общество на Париж.

— Ще бъде събитието на годината! — рече Мари с искри в очите. — Баловете в Лувъра са незабравими! Ще бъдеш очарована, Ана!

Премълчах факта, че за мое огромно съжаление, нямаше да мога да присъствам, и се престорих, че се радвам до полуда.

Малко след това, дядо Анри се оттегли в покоите си, защото бе уморен. Изключително мило му пожелах лека нощ — не можех да му кажа нищо повече, иначе щях да се издам — и останах при Мари в салона още известно време. Тя бе донесла от библиотеката една от многобройните си книги и я прелистваше. Най-много харесваше разкази за пътувания. Както ми сподели, далеч не бе удовлетворена от всички автори — с някои просто можеше да полети над незнайни земи, както обичаше да казва. Ала при други се изискваха усилия, за да не заспи над скучните празни приказки, изписани на многобройните страници.

Когато спонтанно ѝ предложих да напише книга, ме погледна озадачено и после кимна замислено.

— Интересно предложение. Наистина, заслужава си да помисля! Например бих могла да пиша за женската мода. А може и да издавам журнал. Доколкото знам, в тази област няма нищо.

Последната ни вечер заедно беше към края си, защото трябваше да се приготвя за предстоящата ми среща със Себастиано. С леко притеснено кимване Мари взе под внимание факта, че отново щях да се срещна със Себастиано.

— Ако си сигурна, че не допускаш грешка, тогава се срещни с него — рече тя.

Поколебах се, но после си поех въздух и рекох:

— Мари, трябва да ти кажа нещо. Мисля, че кардиналът е на път да разкрие тайната на кралицата.

Мари въздъхна.

— Знам, Ана.

— Може би ще е по-добре, ако кралицата… Искам да кажа, ако тя вече не… — Млъкнах смутено.

Мари отново въздъхна.

— Любовта често е по-силна от разума, Ана. Сляпа е за опасностите.

Тя произнесе тази истина невъзмутимо. Но това не важеше само за кралицата. Обзе ме тревога, защото се отнасяше и за мен. Дълбоко в себе си знаех, че Сесил имаше право с предупреждението си. Себастиано играеше двойна игра. Той бе верен слуга на кардинала и на първо място искаше да се срещнем днес, за да разбере някои истини. За странните съобщения, които му бе пратил Гастон. За моята роля в това. И за връзката ми с Мари, която от своя страна бе най-добрата приятелка на кралицата и ѝ помагаше да пази мрачната си тайна. По всяка вероятност жестоко се лъжех, като си въобразявах, че срещата ни е заради все още влюбеното му в мен подсъзнание. Ала на всички тези логични заключения моята същност реагираше с непокорство. И какво от това, мислех си аз. Утре нямаше да е от значение. Тогава отново щяхме да сме в нашето време, Себастиано щеше да си е възвърнал паметта и всичко щеше да е наред.

Големият часовник в салона удари кръгъл час. Крайно време, беше осем часът.

— Трябва да вървя — казах с плачевен глас.

— Тръгвай, дете.

— Аз… пожелавам ти приятна вечер. — Усетих как очите ми се напълниха със сълзи. Искаше ми се да прегърна Мари за сбогом. Или да ѝ кажа думи от рода на: Предстои ти голямо и светло бъдеще! Ала това би прозвучало доста откачено. Затова предпочетох да не казвам нищо, просто я погледнах тъжно.

— Сега тръгвай, в противен случай ще закъснееш — рече тя.

Кимнах сковано и станах от креслото. Мари отново потъна в книгата си, а аз се втурнах в стаята ми, за да се приготвя. Облякох една от роклите, които Есперанца ми беше опаковала. Фините рокли от Мари сгънах прилежно, нямаше повече да са ми необходими.

Междувременно започнах да поглеждам все по-често през прозореца към небето. По някое време матовият сребрист диск на луната се издигна над покривите. Долу пред къщата забелязах да се приближава фигура с фенер в ръка, която спря пред вратата. Беше Себастиано, който погледна нагоре към мен.

С разтуптяно сърце се затичах надолу по стълбите.


*  *  *

— Добър вечер, Ана — каза той.

Аз само кимнах. Часът бе настъпил. От вълнение не можах да продумам нито дума. Той се спря за миг, за да го хвана под ръка, което сторих веднага. И двамата не бяхме в настроение да говорим. Мълчаливо вървяхме в посока Сена. Тук-там между постройките горяха факли, някои прозорци на къщите бяха осветени от свещи, ала повечето улици тънеха в мрак. Само очертанията на извисяващите се кули и неясните контури на покривите се издигаха към лунното небе. Над нас проблясваха звездите, ала тяхната светлина бе студена и далечна. Чувството не беше особено романтично, бях твърде развълнувана. Обичайната за деня шумотевица беше заглъхнала, градът спеше. Навън бе почти безлюдно. По едно време към нас се приближиха трима пияни мъже, които бързо заобиколихме. Въпреки това единият от тях се спря и вдигна маслената си лампа към лицето ми.

— Я какво прелестно съкровище си имаме тук? — рече той завалено.

Себастиано извади наполовина шпагата си от ножницата и се чу стържещ, заплашителен метален звук.

— Добре де — промърмори мъжът и залитайки, догони останалите.

Беше станало хладно и леко треперех.

— Студено ли ти е? — попита ме Себастиано. Това бе първото изречение, което продума след поздрава си.

— Малко — отговорих.

Той се спря, свали пелерината си и ми я наметна. Вълнената материя беше тежка и миришеше на него. Неволно се сгуших в топлината от тялото му, уловена в пелерината.

— По-добре ли е? — поинтересува се той.

— Много по-добре. Благодаря.

Докато вървяхме, той ме прегърна, което веднага ускори ударите на сърцето ми. Чувствах се прекрасно, толкова близо до него. Твърдо потиснах мисълта, че може би го прави със задни намерения.

Колкото по-близо стигахме до реката, толкова по-силна ставаше вонята на гниещи отпадъци. Понт о Шанж пустееше пред нас. На брега бяха акостирали лодки, хвърляйки люлеещи се сенки в клокочещата вода. На другия бряг на Сена, на неравномерно разстояние блещукаха като тлеещи точки в нощта факли и фенери.

— Ето го и моста — каза Себастиано. — Да минем по него и да видим дали се случват магии и чудеса.

Кимнах мълчаливо, едва дишайки, защото оставаха само няколко минути до нашето завръщане. Минахме бавно по моста. Себастиано държеше маслената лампа и осветяваше пътя. По средата на моста имаше прикрепен за парапета кръст. Там спрях, точно както се бяхме уговорили с Гастон.

— О, виж, кръст — казах, сякаш бе нещо абсолютно необичайно.

Да, виждам. На повечето мостове има по един. — Себастиано се огледа. — Имаме пълна луна. Само дето магията я няма.

Необходима бе импровизация.

— Себастиано — рекох (прозвуча Себастиен, ала със сигурност щеше да е за последно). — Мисля, че вече мога да ти върна пелерината. Стоплих се. — Свалих наметалото и го поставих върху раменете му. При това се обърнах така, че Себастиано трябваше да се завърти към мен и затова не можеше да види какво се случваше зад него.

— Ана — каза той, постави върху парапета зад мен лампата и ме погали нежно по бузата. Устните му бяха съвсем близо до моите. — Трябва да ти призная нещо.

— О, наистина ли? Ами тогава… просто го направи. — Бях на път да се разтопя от допира му, ала определено не беше подходящият момент. Вместо това се опитах да придам нормално изражение на лицето си. От другия край на моста към нас се приближиха две тъмно облечени фигури. Навярно носеха обувки с меки подметки, тъй като стъпките им не се чуваха.

— Но само не ме мрази — продължи Себастиано.

Откъде му идваха тези мисли? Някак си не се връзваха с признанието, което очаквах. Бях разтревожена и обезпокоена, ала нямаше време за обяснения. Двете фигури бяха вече съвсем близо. За да е сигурно, че Себастиано няма да ги забележи, направих най-близкото до ума. В този момент нямаше значение какво щеше да си помисли за мен. Обвих ръце около врата му и го целунах. Той се поколеба за миг, но наистина само за част от секундата, после ме прегърна толкова силно, че едва си поех въздух. Стори ми се, че през цялото време самообладанието му висеше на косъм, който сега се скъса. Веднага се издигнах във висините, тялото ми стана безтегловно, въпреки нощния студ ми стана горещо, а ушите ми забучаха — в тази целувка наистина имаше нещо. Изглежда, Себастиано изпитваше същото, защото ме стисна още по-силно.

Бях тотално отнесена, само в едно далечно кътче на съзнанието ми проблесна мисълта, че скоро порталът щеше да се отвори и да ни отнесе в бъдещето. Но логично, преди това нещо трябваше да се обърка, иначе щеше да е прекалено хубаво. Зад Себастиано нещо изпука, вероятно бе една от гредите на моста. Той ме пусна светкавично и се извъртя.

— Какво, по…

Не можа да каже нищо повече. Един тъп удар по главата го накара да замълчи. Аз извиках, когато той залитна и се свлече на земята. Гастон стоеше зад него c тояга в ръката.

— Съжалявам — каза той.

Себастиано изстена от болка и се обърна на една страна. От страх за него коленичих и внимателно положих главата му върху едното ми коляно.

— Много ли те боли? — Все още шокирана, се втренчих в Гастон. — Защо го направи?

Той просто сви извинително рамене.

— Ами тези дълги, остри шпаги… сигурното си е сигурно.

Стенейки, Себастиано се опита да се изправи, ала се заплете в пелерината си.

— Бързо — каза Гастон на призрачната фигура, която чакаше зад него.

Това трябваше да е старият — скитникът от бъдещето. Освен шапка, чиято голяма периферия закриваше лицето му, и една широка пелерина нищо друго не се виждаше. Старецът протегна ръка и докосна парапета на моста. Там, където допря дървото, то започна да свети. Златни лъчи се ширнаха във всички посоки, разсякоха мрака и се сляха. Целият мост започна да свети, сякаш бе от чисто злато — блестяща дъга, която се простираше от миналото в бъдещето.

— Какво е това? — извика Себастиано.

Гласът му звучеше потресен. Всичко наоколо започна да вибрира и дойде леденият студ, който проникна чак в душата ми. Наведох се ниско над Себастиано и увих двете си ръце около него.

— Не се страхувай, всичко ще е наред! — прошепнах му, въпреки че в този момент на преминаването аз самата не можех да си поема въздух от страх. Тогава дойде светкавицата, а след нея и тътенът, който заличи всичко около мен и ме хвърли в нищото, черно като катран.


*  *  *

Когато дойдох на себе си, веднага разбрах, че не се бе получило. Лежах просната насред някакъв остър камънак.

— Себастиано? — попитах изплашено.

Не последва никакъв отговор, дори и стон. В паниката си се изправих и като видях къде се намирам, нададох сподавен вик. Не беше тъмно, но не и съвсем светло. Заобикаляше ме сумрак. Бях се озовала насред развалини. Смесица от прах и дим се издигаше над напуканите стени на безбройните разрушени къщи. В далечината се мержелееше овъглена камбанария. Пред нея на разбитата настилка лежеше нещо дълго и тъмно, ала едва след като вятърът издуха настрана облаците дим, успях да видя, че е човешки труп. Носеше расо, беше свещеник. Със сподавен вик пристъпих напред и се огледах трескаво.

— Себастиано! — виках аз. — Себастиано!

Виках името му отново и отново, ала навсякъде зървах само призрачни, пусти руини. Големи, назъбени дупки зееха в стените на разрушените къщи, от които бяха останали само купища развалини. А между тях откривах останките от един мирен живот — разръфани от четене книги, наполовина изгорено канапе, огънат велосипед, очукан автомобил и смачкана количка за кукли. В един ъгъл можеше да се види почти запазен кухненски бокс c хладилник, върху който висяха семейни снимки и цветни детски рисунки. Зад кухненската стена лежаха още трима мъртви — семейството от снимките. Ридаейки, продължих да се препъвам в простиращите се наоколо руини. Замаяна, разбрах какво се бе случило: бях попаднала в кошмара от огледалото на Есперанца, едно алтернативно бъдеще, изпълнено c войни, смърт и разрушения. Това, значи, щеше да се случи с Париж, ако през 1625 година никой от пазителите на времето не се намесеше и не го предотвратеше — по какъвто и да е начин.

След известно време, което ми се стори цяла вечност, започнаха изстрелите. Навсякъде около мен трещеше и гърмеше. Куршуми свистяха над главата ми и се забиваха в земята, вдигайки във въздуха купища прах и парчета отломки, които се сипеха като дъжд върху ми. Бях приклекнала близо до една стена, покривайки главата си е ръцете, за да се предпазя от летящите парчета. Най-накрая изстрелите спряха и на тяхно място прозвучаха мъжки гласове.

— Жената се укрива тук някъде, обзалагам се на войнишката ми заплата!

— Кога за последен път си получавал войнишка заплата? Оттогава са минали години. Освен това май просто някаква котка пищеше.

— По-добре си затваряй устата и внимавай, в противен случай ще попаднем отново в засада. Съпротивата е навсякъде.

— Не е останала жива душа. Последните ги избихме вчера. Виж, все още лежат там.

— Казах да млъкнеш. Нищо друго не може да чуе човек. Тук има някой. Преди малко го видях и не приличаше на котка.

Гласовете се приближаваха все повече. Инстинктивно се притиснах по-близо до стената. Под крака ми се отрони камък. Шумът ясно се чу наоколо.

— Какво беше това? Там, зад стената!

Стъпките се приближиха и предпазителят на оръжие бе освободен, познавах звука от безброй филми. И тогава изстрелите отекнаха. Пробиха стената до мен и изпълниха въздуха с облак от натрошени камъни. Аз се проснах на земята.

— Ставаш смешен. И всичко това заради една котка.

— Нека да е мъртва котка. Мразя гадините.

КОТКАТА… Имаше изход!

Не трябваше да си слагам котешката маска, достатъчно бе, че я носех със себе си в чантичката, която все още висеше на врата ми. Със затворени очи я хванах здраво с две ръце. Под меката кожа усетих очертанията на монетите и здравия материал по ръбовете на маската.

— Отведи ме при Себастиано — казах високо. — Сега!

— Каква ти котка! — извика войникът.

От чантичката на врата ми заструи трептяща светлина. Един залп от автомата проби стената над главата ми, прах от хоросановата мазилка се разнесе във въздуха и ме накара да се закашлям. Докато ослепителната светлина се просмукваше в прашния облак и ставаше все по-светло, чух ругатните на мъжете. Последваха още изстрели, всичко около мен започна да трепти, блещукането се превърна в ярък лъч и тогава светът се взриви с оглушителен гръм и трясък.



Ден пети


Още преди да отворя очи, чух стон — и веднага разбрах, че идваше от Себастиано. Бях отново при него. От устните ми се отрони въздишка на облекчение. Нямаше значение къде се бях озовала този път — важното бе, че бяхме заедно.

Но миг по-късно вече не ми беше толкова безразлично къде се намирах, защото върху лицето ми падаха ледени капки. Изплашена, се изправих — и веднага съжалих за рязкото ми движение. Познатото главоболие туптеше в слепоочията ми. Този скок във времето не ми се бе отразил много добре.

Набързо изтрих водата от очите ми. Когато видях Себастиано да лежи до мен, на мига забравих за болката. Беше с отворени очи и ме гледаше.

— Слава богу! — възкликнах пламенно. — Ти си добре!

— Аз определено съм на друго мнение. — Той вдигна ръка и разтърка мястото на тила си, където го бе ударила пръчката на Гастон. — Проклятие, главата ми ще се пръсне. Къде се намираме, по дяволите?

Това беше добър въпрос. Огледах се наоколо. От всички страни се издигаха високи и тъмни дървета. Върху нас се изсипваше дъжд и превръщаше пръстта в кал. Подгизналата ми дреха беше прилепнала по тялото ми и бе ужасно студена. Заобикаляше ни мъглив и влажен полумрак, по приблизителна преценка бе рано сутринта.

Бързо се досетих какво бе станало: първото преминаване ни бе разделило. Докато аз бях в алтернативното бъдеще, Себастиано бе попаднал тук. В непосредствена близост трябваше да има таен портал, от който бе излязъл. А второто ми преминаване ме е отвело при него. Живи и здрави, и в нашето време, там където ни е мястото. Въпреки всичко накрая бяхме успели! Щастлива, погледнах Себастиано.

— Намираме се в гора — отговорих на въпроса му.

— Така ли, не думай! — Себастиано се изправи, хванал главата си с две ръце. — Как се озовахме от моста чак тук? Какво се случи?

Обзе ме ужасно предчувствие. Всъщност в този момент той трябваше да знае, какво се бе случило. Това, че нямаше представа, означаваше само едно… О, не, само това не!

— Себастиано? — попитах с треперещ глас.

Или поне това исках да кажа, ала прозвуча Себастиен. Това беше доказателството. Бяхме останали в миналото. Паметта на Себастиано не се беше възвърнала. Той нямаше представа, че пътувахме във времето. Че принадлежахме един на друг.

Той се намръщи.

— Какво има?

Започнах да плача, сълзите ми изригнаха и не можех да ги спра. Ридаейки, подпрях глава на коленете си и се потопих в скръбта и отчаянието си.

Не можех да престана да плача, бях толкова разстроена. От несполучливото ни завръщане. От ужасното алтернативно бъдеще, което видях.

Заридах още по-силно.

— Недей — чух да прошепва Себастиано над мен. И тогава той ме изправи и ме взе в прегръдките си. — Не е чак толкова лошо. Ще успеем да се върнем в града. А след това ще намеря онзи дебеланко и ще му покажа, че е по-добре да не се забърква с мускетари.

Той ме притисна успокояващо към гърдите си, а сълзите ми продължиха да се стичат в яката на ризата му, която, така или иначе, беше подгизнала от дъжда. Беше толкова хубаво в прегръдките му! Ако зависеше от мен, можех да стоя така цяла вечност, ала след известно време сълзите ми пресъхнаха и той ме пусна. Но преди това ме целуна нежно по челото. Дори няколко пъти. Аз въздъхнах дълбоко.

— Странно — каза той изненадан, докато се бъркаше за кесията си. — Не са взели парите ми. А също и шпагата. Питам се защо ли са още у мен. Обикновено джебчиите крадат ценности, а не водят хората в гората. Освен ако вече не са трупове. Но като изключим коварния удар по главата, се чувствам съвсем жив. И ти също изглеждаш добре. Или си ранена?

Поклатих мълчаливо глава.

Той ме изгледа в леко подозрение.

— Ти ме убеди да отида на моста. А онзи дебелак само това е чакал. Каква е връзката ти с него? Да не сте комбина?

— Не! — отрекох и се зарадвах, че не се беше развиделило напълно, защото тогава Себастиано със сигурност щеше да забележи изчервяването ми от чувството за вина. — Ако си чул какво казах, определено би трябвало да помниш колко се притесних от подлото нападение. Ако бяхме съучастници, щеше ли да ме завлече в гората заедно с теб?

— Точно това е въпросът. — Гласът на Себастиано все още звучеше подозрително. — Какво се случи, след като дебелакът ме извади извън строя?

— Нямам представа — излъгах.

— Ти също беше там!

— Припаднах. И дойдох на себе си преди малко тук, до теб.

— Теб също ли те повали на земята?

— Не, просто всичко около мен потъна в мрак.

— Ценностите ти все още ли са у теб? — Той посочи гърдите ми, или по-точно издутината, която ясно личеше.

Посегнах към кожената чантичка.

— Всичко е тук.

— Много странно. — Той ме погледна остро. — Как си обясняваш всичко това?

— Нямам представа.

Себастиано се втренчи в мен, сякаш по този начин можеше да разбере как бе навързано всичко. За щастие, той се въздържа от допълнителни въпроси, но останах с впечатлението, че не ми вярва нито дума.

Подаде ми ръката си.

— Да вървим. — Звучеше учтиво, но хладно.

Хванах го под ръка и се опитах да потисна неприятното усещане, което се надигаше в мен. Всички точки, които бях натрупала до вчера вечерта, изведнъж изчезнаха. Чувствах се като ходеща по въже над опасна пропаст.

Проправяхме си път през гъсти храсталаци и стъпвахме по хлъзгав мъх и изсъхнали клони, които се чупеха под краката ни. След няколко крачки усетих как лека тръпка премина по гърба ми. Миг по-късно видях защо. Пред нас се издигаше скала c човешки размери и форма на юмрук, която бях виждала и преди — по време на пикника c Мари и дядо Анри в Боа дьо Булон. Явно тук се намираше прозорецът на времето!

Неволно си спомних ужасяващите сцени, които видях в алтернативното бъдеще. Сякаш сънувах кошмар, ала всичко бе реално. Роклята ми бе покрита c пепел, а по ръцете си имах драскотини от каменните останки, между които се бях укривала. Мъртвите в руините бяха реални, точно като страха и ужаса ми.

Междувременно разбрах защо преминаването ни не беше успешно. Задачата. Тя щеше да ни задържи тук, докато не я изпълним. Целта беше да се предотврати дадено събитие, това ми беше ясно, но какво бе то, трябваше тепърва да разбера. Освен това не беше ясно за коя част от задачата беше отговорен Себастиано и за коя аз. Но затова пък знаех какво щеше да се случи, ако се провалим — Париж щеше да потъне в развалини и пепел, разрушен от кървава гражданска война. А ние самите може би щяхме завинаги да останем в миналото. Зъзнейки, сгуших раменете си.

Себастиано веднага го забеляза. Както бе направил и предната вечер, свали пелерината си и ме наметна с нея. Беше кавалерски жест, ала нямаше и помен от ласкавата нежност, която усетих по време на вчерашната ни лунна разходка.

Въпреки топлото наметало, замръзвах от студ.


*  *  *

По пътя обратно към града мълчахме. Само веднъж се опитах да завържа разговор — исках да знам какво се канеше да ми каже на моста, преди да бъде ударен с тоягата.

— Не знам за какво говориш — отвърна той на въпроса ми.

Прозвуча студено, ала аз настоях.

— Каза ми, че не бива да те намразя заради това.

— Не си спомням. Следователно не е било важно.

Знаех, че не е вярно, но очевидно тази сутрин не можехме да си кажем истината, така че прекарахме останалата част от пътя в мълчание.

Вървенето пеша до града се оказа едно скучно и отчайващо занимание. Валеше почти през цялото време, макар и не толкова силно. По време на безкрайното ходене джапахме през мочурливи горски и полски пътечки, покрай малки селища, пасища и отделени стопанства, където освен няколко бедни работници и фермери не видяхме друга жива душа. Когато най-сетне пред нас се появи градската стена, облаците се разкъсаха и се показа яркото синьо небе. Утринното слънце огряваше покривите и кулите на Париж със златни багри, една удивително красива гледка, почти като барокова живопис. Ала аз не можех да ѝ се зарадвам, защото бях мокра до кости, замръзнала от студ и междувременно ужасно гладна.

На няколкостотин метра пред градската порта срещу нас се зададе карета. Себастиано го спря и попита собственика дали — срещу заплащане, разбира се — би ни закарал до града. За съжаление, ни бяха ограбили и след дългия път сме се изтощили напълно. При тези думи Себастиано демонстративно ме посочи. Пътуващият в каретата ме погледна и моментално на лицето му се изписа състрадание, което само затвърди предположението ми, че изглеждам ужасно.

Мъжът беше кралски чиновник, който искаше да посети майка си в Нант, но не възразяваше срещу добро заплащане да се върне обратно в града. Нареди на кочияша си да обърне каретата и великодушно ни покани да се качим. Седнахме на пейката срещу него и през целия път — за щастие, не беше много дълъг — ни надуваше главите. Научихме всичко за много възрастната му майка и различните ѝ болести (жлъчни колики, задух, подагра), за собствените му неразположения (кариес, сърцебиене, слабост на пикочния мехур) и страданията на старото му куче, което обаче починало преди няколко седмици. Когато свърши с историите за болежки, започна да ни разказва с чиновническа обстойност за приготовленията за бала с маски, който щеше да се проведе в Лувъра в чест на кралицата. До най-малката подробност изброи всички блюда, кои музиканти щяха да свирят и колко слуги щяха да бъдат ангажирани за случая.

Когато заговори за бала, наострих уши, защото първоначално бе планирано да отида с Мари и дядо Анри. А след като завръщането ми в настоящето не сполучи, значи, все пак щях да присъствам на бала.

При мисълта, че щях да срещна кралицата, се развълнувах. Дали любовникът ѝ щеше да е сред гостите? Може би нашата задача — моята и на Себастиано — наистина имаше връзка с тази афера и възможните последици от нея. Празникът определено бе идеалната възможност да разбера повече. Дори същата вечер можеше да се случи въпросното събитие, което трябваше да предотвратим!

— До ушите ми достигна клюката, че с бала кралят иска да отклони вниманието от факта, че между него и съпругата му не всичко е наред — подхвърлих с надеждата да получа повече информация.

Чиновникът погледна тъжно и се почеса леко под рошавата си перука.

— Да, говори се, но аз не вярвам. Кралят искрено цени кралицата и балът с маски ще покаже, че благосклонността му към нея не подлежи на съмнение.

— От кого чу този слух? — попита ме Себастиано и се намръщи, което му придаде зловещ вид.

— Не си спомням — отвърнах. И тъй като сметнах, че малко ирония нямаше да навреди на интригантския му работодател, продължих: — Мисля, че онзи, който ми каза за това, го спомена във връзка с кардинал Ришельо. Доколкото си спомням, кардиналът не е особено добронамерен спрямо кралицата. — Лицемерно се обърнах към чиновника. — Вярно ли е, мосю?

Мъжът поклати глава и понечи да отговори, ала преди да продума, каретата спря. Бяхме пристигнали. Себастиано благодари и тикна в ръката му уговореното възнаграждение, при което чиновникът ни пожела, сбогувайки се, един дълъг и щастлив живот.

— Много благодаря — казах учтиво, докато Себастиано, който беше слязъл първи, ми подаде ръка.

Той не удостои с внимание отдалечаващата се карета и махащия за сбогом чиновник, а вместо това ме погледна мрачно.

— Искаш ли го? — попита той.

— Какво? — отвърнах объркано.

— Един дълъг и щастлив живот.

— Разбира се. Всеки го иска.

— Тогава по-добре внимавай предпоставките за това да са налице.

Погледнах го мнително.

— Какво искаш да кажеш?

— Мисля, че много добре знаеш.

Бузите ми горяха.

— Нямам никаква представа за какво говориш.

— Тогава всяка следваща дума е излишна. — Той се поклони леко. — Сбогом, Ана.

— Чакай! Трябва да си вземеш пелерината! — С изтръпнали пръсти се опитах да я разкопчая, ала той махна с ръка.

— Задръж я. Имам още една.

— Себастиен. — Мразех нежеланото и чуждо звучене на името му, бях на път отново да се разплача, защото между нас стоеше това непреодолимо препятствие. Всичко беше толкова объркано! В отчаянието си извиках: — Не можем ли просто да се отнасяме един към друг нормално? Мразя, когато си такъв.

— Какъв?

— Толкова… отблъскващ и студен! — Погледнах го умолително и хванах ръката му. Тогава осъзнах колко студени са пръстите ми в сравнение с неговите, които почувствах толкова топли и силни. Той веднага сграбчи и другата ми длан, обви и двете закрилнически със своите и леко ги разтри.

— За бога, пръстите ти са като ледени висулки!

— Съжалявам.

— За какво?

Свих рамене.

— Без значение. За нещата, които те дразнят у мен. За всичко, ако така искаш.

Дясното ъгълче на устните му се изкриви в лека усмивка.

— Всичко? Не, Ана. В никакъв случай не ме дразни всичко у теб. — Гласът му се натъжи, а лицето му стана сериозно. — Точно в това е проблемът.

— Това означава ли, че не ме намираш за чак толкова ужасна?

— Така изглежда.

Поех си дълбоко въздух.

— Значи, ще се видим пак?

— Вероятно по-скоро, отколкото би било добре и за двама ни.

Докато все още разсъждавах върху последните му думи, той ме дръпна съвсем неочаквано към себе си и силно ме прегърна. Целуна ме кратко, но интензивно, след което ме пусна така ненадейно, както ме и прегърна. Прочетох в погледа му искрена тревога, ала в следващия момент се обърна и тръгна, отдалечавайки се от огрения от слънцето Плас Роаял.


*  *  *

Мари не беше на себе си от притеснение. Тя ме посрещна на стълбите и плесна с ръце, когато видя колко съм раздърпана, мръсна и замръзнала.

— Mon Dieu[15] помислих си, че никога няма да те видя отново! Цяла нощ не съм мигнала! Не можеш да си представиш колко се укорявах, когато не се върна!

— Ти нямаш вина — рекох вяло.

Тя пренебрегна думите ми.

— Изобщо не трябваше да ти позволявам да се срещаш с този непредвидим тип!

— Той не е виновен.

— Но той те е принудил да прекараш нощта с него! — Тя ме огледа от главата до петите и по красивото ѝ лице се изписа ужас. — На открито!

— Ъ… не се случи това. Бяхме нападнати и отвлечени. От… разбойници.

— Разбойници?

Избягнах невярващия ѝ поглед.

— Да. Захвърлиха ни в гората. За щастие, нищо по-лошо не се случи.

Не останах с впечатление, че се върза на историята ми, ала за мое голямо облекчение, не продължи да ме разпитва. Заповяда веднага да съблека мокрите си дрехи и не миряса, докато не влязох в пълна с гореща вода вана, за да се стопля. Минет бе призована, за да ми измие косата и покрай другото да ми подава хапки, които по нареждане на Мари донесоха от кухнята.

Беше ми малко неудобно да се къпя в присъствието и на двете, ала за хората в този век това бе съвсем обичайно.

Мари гледаше нетърпеливо, докато Минет ми подаваше прани кърпи, за да се подсуша, и разресваше косата ми. Седях на една табуретка, облечена в чиста долна риза, и похапвах вкусни малки соленки, а през това време Минет сръчно сплете косата ми на две плитки и оформи с тях прическа тип венец. Само дето не заприличах на благородна дама, ами по-скоро на Майли Сайръс като дванайсетгодишна.

— Достатъчно — каза Мери на Минет и ѝ нареди да напусне стаята. Очевидно изгаряше от нетърпение да говори с мен на четири очи. — Толкова се радвам, че отново си тук — призна тя, когато Минет излезе.

— Аз също — отвърнах, докато изяждах трохите на последната соленка. Това беше само половинчата лъжа. Разбира се, бих предпочела да съм в двайсет и първи век заедно със Себастиано, ала след като бях заседнала в 1625 година, определено ми беше много по-комфортно да живея при Мари. Гореща вана, чисти дрехи, вкусни соленки за закуска, меки тапицирани мебели, камериерка, която ми правеше прически — беше истински лукс, който малко хора си позволяваха.

Въпреки това не можех да допусна това да ме разсее. Моята основна цел бе да се върна у дома, затова трябваше веднага да започна с кроенето на планове. Като първо трябваше да уведомя Гастон, че преминаването бе неуспешно. И исках да му се скарам, задето удари Себастиано. Но засега нямах тази възможност, защото Мари изискваше цялото ми внимание.

Тя изглеждаше изключително развълнувана, бузите ѝ бяха леко зачервени, а очите ѝ горяха от вълнение.

— Нямаш представа какво се случи! — Мари крачеше неспокойно нагоре-надолу из стаята. Светлата ѝ копринена рокля шумолеше при всяка крачка. — Тази вечер тя ще дойде тук. При мен!

— Кой? — попитах озадачено.

Мари се ослуша и понижи глас заговорнически.

— Тя.

— О, искаш да кажеш… — Помислих малко, ала нямаше кой друг да е. — К…

— Шт! — Мари сложи пръст на устните си. — Това е тайна! Никой не трябва да разбира! Само ти!

— Защо точно аз? — попитах смутено.

— Защото ти имам доверие. Ще освободя слугите, за да няма нежелани свидетели. Но ще имам нужда от помощ.

— Помощ?

— Е, с това, което правят прислужниците. Отварят врати, палят свещи, сервират вино и блюда и други подобни, нали знаеш. И между другото, трябва да следиш някой да не попречи на срещата. Това е най-важното!

— Какво имаш предвид под среща? — Още докато задавах въпроса, знаех какъв отговор ще последва.

— Ще дойде още някой — прошепна Мари.

— Разбирам — отвърнах също толкова тихо.

Това наистина беше много вълнуващо! Кралицата щеше да се срещне тук с любовника си! И Ришельо в никакъв случай не биваше да узнае.

От което веднага изникваше въпросът, защо Мари ми сподели тайната, след като знаеше, че се срещам с любимия мускетар на кардинала.

— Защо си толкова сигурна, че можеш да ми се довериш? — изтърсих аз.

— Защото вярвам в теб — рече просто тя. — Ти си моята сродна душа, не ти ли го казах вече? Когато опознаеш кралицата, ще разбереш лоялността ми към нея и защо трябва да се направи всичко възможно, за да не може никой да я предаде. Особено онова интригантско парвеню кардиналът. Заедно ще предотвратим да не ѝ навреди. — Гласът ѝ звучеше решително, а лицето ѝ имаше безмилостно изражение, все едно се намираше на жизненоважна мисия. Изведнъж я обгърна аура на решителност, сякаш целта на живота ѝ се състоеше в това, да спаси кралицата от машинациите на кардинала.

Хрумна ми мисълта, че наистина можеше да е така. Навярно това бе единствената причина да я пратят в миналото. А моята задача бе да ѝ помогна, ето защо не можех да си тръгна. Подозирах също, че имаше нещо общо с бала. Не можеше да е съвпадение, че през изминалите дни слушах само за този прием. Дори Есперанца го беше споменала, а и на него можех да нося маската. Тогава допуснах, че има предвид баловете като цяло, ала гледайки назад, явно е имала наум един определен прием, а именно предстоящия кралски бал с маски. Там щеше да бъде поставено началото на бъдещето. Бъдещето на кралицата. Изведнъж всичко ми се изясни, нямах никакви съмнения.

— Каквото и да е намислил кардиналът, ще го осуетим. Можеш да разчиташ на мен. — Говорех със същата решителност като Мари преди малко. Потиснах с мъка разяждащите ме опасения, че се налагаше — поне отчасти — да се изправя срещу Себастиано, който заемаше страната на кардинала. По поръчение на Ришельо той шпионираше кралицата и сметнах, че част от задачата ми е да му попреча. Току-виж съм успяла да го дръпна на наша страна! До бала разполагах с още няколко дни. Въпреки че не знаех какво щеше да се случи там, бях твърдо решена да го предотвратя. Най-накрая имах цел! Дори и само тази яснота ме изпълни с нова надежда.

За съжаление, нямах никаква представа какво щеше да се обърка дотогава.


*  *  *

С наближаването на вечерта ставах все по-неспокойна. Каква ли беше кралицата? И що за човек беше любовникът ѝ? По принцип смятах изневярата за доста гадно нещо, в края на краищата беше най-подлото, което би могло да се направи в една връзка. Но както научих по-късно през деня от Мари, за кралицата важаха нещо като смекчаващи вината обстоятелства. Родената в Испания Анна била почти дете, когато — естествено не са я питали — я омъжват за Луи. Била откъсната от семейството си и отведена в парижкия кралски двор, където трябвало да се оправя, оставена сама на себе си. Или по-точно казано, сама сред акули — заобиколена от интриганти придворни, благородни подмазвачи и подлеци, борещи се за власт. Да не говорим за досадния кардинал, който не я понасяше и на всяка цена искаше да се отърве от нея.

Луи, който бе крал от десетата си година, предпочитал да ходи на лов и да се среща с приятели, а клетата кралица седяла самотна в покоите си и се отегчавала до смърт. Освен това — което бе същността на цялата работа — Луи бил обратен. Мари се изказа по-изискано, като отбеляза, че кралят се бе отдал на любимеца си, ала това не променяше фактите: с мъка консумирал брака си, и то по заповед на майка си.

— Истинска трагедия — прошепна Мари. — Не е чудно, че Франция все още чака наследник!

Когато чух това, малко се обърках, тъй като знаех, че след Луи XIII имаше Луи XIV, или по-точно казано, щеше да има — известния Крал Слънце. Следователно кралят още веднъж щеше да се озове под завивките с кралицата, макар и след много години. От прочетеното в Уикипедия си спомнях, че кралицата, която сега бе в средата на двайсетте, щеше да стане майка в началото на четирийсетата си година.

— Не разбирам защо кардиналът иска да се отърве от кралицата? — попитах Мари, докато в следобедните часове седяхме в салона в очакване на вечерта.

— Защото се е осмелила да се влюби! — възкликна възмутено Мари. Тя бързо се огледа, въпреки че освен мен нямаше никого. Всички слуги до един бяха напуснали къщата, а след обяда дядо Анри бе отишъл на гости на един стар приятел от последната война. — Така противоречи на виждането на Ришельо за дисциплина и ред — продължи Мари сърдито. — Тя се противопоставя на заповедите му, защото се бунтува срещу насилствено отредената ѝ роля. А човек на властта като него не може да понесе това. Ето защо той прави всичко възможно, за да събере доказателства срещу нея. Иска публично да я разобличи, така че кралят да няма друг изход, освен да я накаже със смърт за държавна измяна.

Изтръпнах. Колко бързо може да падне главата на една невярна кралица, се виждаше при Хенри VIII[16].

— А кралят? Какво мисли той по този въпрос? Знае ли, че кралицата обича друг?

— Мисля, че не иска да знае, въпреки че може и да подозира нещо. Той е чувствителен мъж, който с удоволствие би се отказал от титлата и би оставил правителствените дела на Ришельо. И в това е истинската драма, твърде е зависим от Ришельо. Всичко, което прави или казва кардиналът, кралят го приема като Божия воля и се държи по съответния начин, особено когато става дума за ролята му на монарх. Кралят не може просто така да потули едно неопровержимо доказателство за изневярата на съпругата му, със сигурност ще има обвинение. Кралицата ще бъде екзекутирана и заменена с нова съпруга. Разбира се, е някоя, която кардиналът лично ще избере, за да може по-добре да я манипулира и потиска. На това разчита и на това се основава тактиката му.

— И как точно смяташ да осуетиш тази негова тактика?

Мари въздъхна.

— Само ако знаех! Всичко е такава бъркотия! Само едно нещо не подлежи на съмнение: кралицата обича херцога повече от живота си.

Аха. Херцог. Ако жена като кралицата, която се смяташе за истинска красавица, се е влюбила до такава степен в този тип, то той трябва да е истински мъж мечта.

— Двамата не могат един без друг — добави Мари. — Толкова много всеотдайност, толкова много любов! И при това срещите им ги излагат на толкова голям риск. Постоянно трябва да се страхуват, че любовта им ще бъде разкрита. Шпионите на Ришельо дебнат навсякъде! Ах, сърцето ми се къса! Не мога да гледам как моята добра приятелка страда, затова помагам с каквото мога.

Например като осигуряваше на влюбените тайно убежище за любовните им срещи. Междувременно щях да се пръсна от любопитство и нямах търпение да настъпи вечерта.


*  *  *

Привечер c Мари запалихме свещите. Тя бе набавила безброй свежи рози, ала вместо да ги сложи във вази, откъсна листенцата им и ги разпръсна навсякъде, долу при входната врата, нагоре по стълбите, по коридора и накрая посипа три пълни шепи върху леглото в стаята на починалия ѝ съпруг, което бе застлала c чисто бельо в чест на важните гости.

Декорацията с розови листа ми се струваше донякъде прекалено — навярно бях гледала прекалено много филми, в които я бяха използвали — но Мари бе толкова възхитена от романтичната си и абсолютно нова идея, че не споделих възраженията си. С изключение на едно нещо.

— После трябва да оправим всичко — рекох ѝ. — В противен случай целият персонал ще се чуди защо навсякъде има розови листа.

— Нека да се чудят. Точно това е целта. Имам и други доказателства. — Тя извади една кърпичка c бродирани инициали. — Виж, специално я запазих. Ще я оставя на подходящо място, когато кралицата си тръгне. Минет ще я намери, докато разтребва стаята и ще я покаже на цялата прислуга. Тя е най-голямото дрънкало под слънцето. И така не след дълго историята ще стигне до ушите на Ришельо.

Погледнах кърпичката, която ми изглеждаше смътно позната.

— С. Ф. — прочетох инициалите. — Кой е това?

— Принадлежи на твоя мускетар — рече невъзмутимо Мари. — Себастиен Фоскер. — Наскоро я забрави тук, по време на соарето.

Сега се досетих защо кърпичката ми беше толкова позната. С нея Себастиано бе попил ризата си, след като го залях с червено вино. Явно я бе дал заедно c ризата си на слугата да я почисти, а той от своя страна и бе оставил в някой кош за пране.

— Но какъв е смисълът? Кардиналът няма ли да си помисли, че Себастиано се е срещал с теб или мен?

— Напълно е възможно. Ала са възможни и други изводи. — Мари се усмихна злонамерено. — Например да си помисли, че Себастиано се среща с кралицата.

— Искаш кардиналът да си помисли това? — възмутих се. — Но тогава може жестоко да си изпати!

— Точно това ще го научи да бъде малко по-сдържан, вместо да си вре любопитния нос в работата на другите хора. — Тя ме погледна извинително. — Знам, че си падаш по него. Но той е шпионинът на кардинала и като му дадем нова роля в играта, ще сразим Ришельо със собственото му оръжие.

Замаях се от този неочакван обрат. Струваше ми се, че всичко излиза извън контрол.

Тананикайки си, Мари забърза към салона, където върху сребърен поднос подреди гарафа с червено вино и две скъпи чаши и след като го поръси с розови листенца, го понесе към осветената със свещи спалня на починалия ѝ съпруг.

Неспособна да разсъждавам, се мъкнех тромаво след нея с купа пралини в ръце, които Мари бе подготвила за влюбените. По средата на пътя се спряхме — отдолу се разнесе тропането на чукче по входната врата. Мари преброи ударите.

— Седем пъти. Това е тя! Бързо! Тичай да ѝ отвориш! И я доведи горе.

Припряно поставих купата с пралини на пода и забързах надолу. Сърцето ми биеше лудо, когато отворих вратата. Една забулена фигура с тъмна качулка влетя покрай мен в преддверието. Лъхна ме ухание на парфюм от рози. Бързо затворих вратата и се обърнах към забулената фигура.

Мили боже! Как се поздравява една кралица?

— Добър вечер — казах наслуки. Тогава се сетих за сериала Династията на Тюдорите и потънах в импровизиран, но много дълбок реверанс. — Ваше Височество — допълних за всеки случай.

Кралицата отметна назад качулката и воала си и разкри едно очарователно слабо лице, обрамчено от тъмни къдрици. Знаех, че Анна Австрийска — така се казваше — бе на двайсет и четири, ала ми се стори доста по-млада. И бе наистина впечатляващо красива.

— Ти трябва да си Ана — рече тя е нежен глас. — Моя съименничка. Мари ми разказа за теб. — Усмивка проблесна върху устните ѝ, което я направи още по-красива. Но в същото време изглеждаше малко несигурна и уплашена. Предположих, че тази среща ѝ костваше невероятни угризения и страхът бавно я убиваше. Съчувствах ѝ. Но за истинската любов нито един залог не беше достатъчно висок. Самата аз бях поела огромен риск, за да бъда отново със Себастиано. Кралицата имаше пълната ми подкрепа, започнах да я харесвам от самото начало.

— Да, аз съм Ана. Най-добре да се качите с мен горе. Моля, последвайте ме. — Докато с мъка се изправях от дълбокия поклон, шумно скъсах едно парче плат от подгъва на роклята ми.

Кралицата тактично се престори, че нищо не забеляза. Следваше ме по стълбите с грациозни стъпки, повдигнала c две ръце тежката си пелерина. Розовите листенца по стълбите бяха пометени от полите ѝ и тя не обърна внимание на романтичната украса. Лицето ѝ бе бледо от вълнение. Искаше ми се да ѝ кажа нещо успокоително, като например Всичко ще е наред, но най-вероятно щеше да го приеме като проява на прекалено фамилиарничене, затова се въздържах.

— Оттук, Ваше Величество. — „Величество“ звучеше дори по-добре от Височество. Чувствах се почти като истинска придворна дама. Съобразителна, дискретна, компетентна. С бързи крачки вървях по коридора… и се спънах в купата с пралини, която бях оставила преди малко. Със сдържана учтивост кралицата отново се престори, че не забелязва, докато аз подскачах на един крак, за да махна една залепнала бадемова пралина от подметката си.

Мари стоеше в очакване на прага на отворената врата на спалнята.

Кралицата въздъхна с облекчение.

— Скъпа приятелко! Сърцето ми се стопля, когато те видя! — Тя бързо се отправи към Мари и я прегърна със сестринска обич, а Мари отвърна на прегръдката ѝ, изпълнена с топлина. Изглеждаше така, сякаш двете наистина се познаваха от години, въпреки че тяхното приятелство, както знаех, съществуваше благодарение на изкуствена обща памет.

Звукът от чукчето на външната врата отекна още веднъж — отново седем пъти.

— Това е той — прошепна кралицата.

Бледото ѝ допреди малко лице порозовя, а изящно изваяните ѝ ръце се разтрепериха.

— Отивам бързо да отворя вратата — предложих аз.

Така кралицата можеше да си пийне глътка вино, за да притъпи вълнението си. Или да обсъди с Мари необходимите мерки по потулването на нещата.

А що се отнасяше до мен, все още бях замаяна от решението да се използва кърпичката на Себастиано с цел да бъде дискредитиран пред кардинала. Някак трябваше да го предотвратя. Дори да имаше само нотка на съмнение относно лоялността на Себастиано, лесно можеше да се стигне дотам, Ришельо да му вдигне мерника. Или още по-лошо: веднага да се превърне в обществен враг номер едно.

Най-добре бе да се опитам да покрия кърпичката навреме, макар че така щях да осуетя плановете на

Мари. Като цяло имах лошото чувство, че се движа по много тънък лед.


*  *  *

Внимателно отворих голямата входна врата. Друга фигура с качулка, значително по-висока от кралицата, се шмугна покрай мен и влезе в къщата. И този път качулката бе отметната назад, този път от мъжка ръка, разкривайки лице, на което щяха да завидят повечето холивудски звезди. Приличаше малко на Аштън Къчър.

— Здравей — рекох аз. Ала се чух да казвам Приемете моите почитания, като гласът ми прозвуча сравнително пискливо. В края на краищата не срещах всеки ден херцог, и то такъв, който приличаше на филмов актьор и беше таен любовник на кралицата.

Той ми се усмихна любезно.

— Дали мадам вече пристигна?

— Току-що. Последвайте ме, ще ви отведа при нея.

Той ме задмина по стълбите, навярно изгаряше от нетърпение. С големи крачки херцогът изкачи останалите стъпала, толкова бързо, че едва го следвах. Горе чух гласа му.

— Любима! Най-после!

— Джордж, mon amour[17]! — чух да отговаря кралицата, останала без дъх.

След което вратата на спалнята се затръшна.

Значи, херцогът се казваше Джордж. Точно както в романа Тримата мускетари.

Към мен по коридора се приближи Мари. Очите ѝ блестяха на светлината на свещите.

— Сега влюбените са отново заедно! — прошепна тя. Заслушвайки се, тя обърна глава. — Трябва да се оттеглим за известно време и да ги оставим с щастието им. — Усмихната, тя ме погали по косата. — Благодаря ти за помощта. — След това с тихи стъпки отиде в собствената си спалня. Поради липсата на друга работа — и защото вече беше късно — и аз се прибрах в стаята си и легнах на леглото. Нямаше да навреди да си почина малко, през последната нощ не спах добре. Все пак и дума не можеше да става за истинско отпускане, за това бях прекалено развълнувана. Освен това стаята не беше шумоизолирана. Или пък кралицата и херцогът бяха прекалено шумни. Чуваше се всичко: скърцането на леглото, стоновете на Джордж и възторжените въздишки на кралицата. Тъкмо се канех да изляза от стаята, но за мое облекчение, приключиха веднага след това. Не след дълго започнаха да разговарят и дори сега можех учудващо добре да чувам думите им. Изправих се, изненадана, и тръгнах към стената. На няколко крачки от таблата на леглото ми, разговорът се чуваше особено ясно. Говореха си за подаръка, който кралицата бе донесла на Джордж. Прокарах внимателно пръсти по стената, докато не напипах малкия процеп под копринените тапети. Беше ясно защо се чуваше всичко — тук имаше свързваща врата. Тя не се виждаше, а беше скрита под нарисуваните в ориенталски стил тапети. Дори дръжката бе отстранена, затова нищо не подсказваше за наличието ѝ. До този момент не бях разбрала, че съседната стая не се използваше.

— Не можеш да ми подариш диамантената си огърлица — протестираше херцогът.

— Моля те, вземи я любими. Тя е залог за моята любов и вечна вярност!

— Този накит е твърде ценен. Вече чух, че кралят е похарчил цяло състояние за него. Една дузина чисто бели скъпоценни брилянти!

— Ето защо ти я давам. Тази огърлица е най-ценното нещо, което притежавам. Е, да, получих я от Луи, но за него бе само една публична демонстрация на кралската му щедрост, а не признак на истинската му привързаност, която той пази за други. Ето защо ти я подарявам по собствено желание и от любов. — Кралицата добави умолително: — Не трябва да я отхвърляш, Джордж!

Ставаше все по-вълнуващо. Буквално бях залепила ухо до тапицираната врата. Беше точно като в романа! В него кралицата също бе подарила на любовника си брилянти! И нищо хубаво не беше излязло от това. След това неприятностите с кардинала и краля се бяха развихрили c пълна сила. Така да се каже, брилянтите бяха изходната точка на цялата криза!

— Тогава ще я приема в знак на нашата вечна връзка — отвърна Джордж.

По-добре не я вземай! — исках да извикам от другата страна на стената. — Ще ти донесе само нещастие!

Но разбира се, не казах нито дума.

— Винаги ще я нося в сърцето си — продължи Джордж.

Много ясно. Нямаше как да увеси тези камъни на врата си, щеше да се забележи. Независимо от това, брилянтите щяха да донесат големи неприятности, в случай че всичко се развиеше както в романа. Ришельо щеше да разбере, че кралицата вече не притежава огърлицата, ами я е подарила на любовника си. И щеше да каже новината още прясна на краля и да го подстрекае да заповяда на кралицата да си сложи брилянтите на маскения бал. Което щеше да послужи като доказателство за нейната изневяра. И за да не може кралицата да си вземе обратно колието преди бала, Ришельо щеше да нареди да го откраднат от херцога. Една мистериозна жена щеше да извърши кражбата. Ала Д’Артанян и приятелите му щяха да успеят да го върнат точно навреме.

Хм, всичко беше много странно. Балът наистина щеше да се състои. Ала коя бе мистериозната жена и кой бе Д’Артанян? И каква беше моята роля в цялата история? Усилено размишлявах над тези въпроси до момента, в който не започна вторият рунд.

— О, любов моя! — изстена Джордж. — Колко си красива! Този път ще отнеме повече време, обещавам ти.

Само това липсваше! С пламнали уши отстъпих крачка назад от стената. Ала независимо от това звуците се чуваха все така силно. Бе невъзможно да остана тук и да слушам, затова реших да сляза долу в кухнята и да си взема някаква дреболийка за ядене. Тихо се измъкнах от стаята, спрях за миг в коридора и се ослушах. Шумът се чуваше дори тук, но естествено, значително по-приглушен.

Изведнъж ме засърбя вратът.


*  *  *

— Какво правиш там? — попита някой от стълбището. Беше дядо Анри! Сърбежът бе ясно предупреждение — той не трябваше да се приближава, в противен случай щеше да чуе звуците и всичко да се разбули, а кралицата да изпадне в сериозна беда! Не че щеше да я предаде умишлено, беше прекалено мил, за да стори такова нещо, ала според мен беше прекалено порядъчен. Можеше съвсем случайно да се изпусне, при това дори и пред неподходящите хора.

Изтичах към него, за да му отвлека вниманието.

— О, вие сте се върнали! Мари каза, че ще прекарате нощта при стария ви приятел от армията!

— Да, такива са намеренията ми — рече той. На светлината на свещите лицето му изглеждаше свежо и розово, бе в приповдигнато настроение и миришеше, сякаш бе пресушил някоя и друга чаша вино. — Аз отново ще се върна, приятелят ми отвори една отлична бутилка червено вино, c превъзходен букет. Но първо трябва да взема нещо, което бях забравил.

Наистина ли? Какво е то? Мога ли да ви помогна?

Той огледа стълбите и пода.

— Това розови листа ли са?

— Ами… да. Двете с Мари искахме… да изпробваме нещо. Дали… ъъ, дали къщата мирише по-добре, когато има разпръснати листенца.

Дядо Анри подуши, разширявайки ноздри.

— Аз нищо не надушвам.

— Да, и ние това установихме.

Той се почеса безпомощно по главата. Бялата му разрошена коса стърчеше във всички посоки.

— Какво исках да направя?

— Да се върнете при вашия приятел.

— Но защо въобще съм тук?

— Защото искахте да вземете бутилка вино — казах с гузна съвест. Беше долно от моя страна да злоупотребявам с краткотрайната му памет, ала ако не исках да изложа кралицата на опасност, нямах друг избор.

— О — рече той и ме погледна объркано. — Обаче виното е долу в избата.

— Точно така. Ще дойда с вас, така ще можем заедно да изберем някое.

Това и сторихме. Въоръжени с фенер, слязохме по стръмните стълби към избата, като отстранявах с ръка паяжини и потръпвах при всяко шумолене, идващо от тъмните ъгли. Шумът ми беше познат, бяха мишки. Въпреки това смело изчаках дядо Анри, докато си мърмореше тихо и оглеждаше запасите с вино. Накрая той извади една прашна бутилка с червен восъчен печат.

— Ето това е подходящо. Отлежало червено с първокласен букет.

След това се върнахме във фоайето, където дядо Анри рязко спря.

— Сетих се! — рече той. — Исках да си взема сабята! Тази, с която навремето съм воювал!

— От салона?

Той кимна.

— Изчакайте тук, бързо ще ви я донеса.

И вече тичах нагоре по стълбите. Сабята бе окачена на видно място на стената, точно до една картина, която изобразяваше сражение. Досега не бях разглеждала по-внимателно картината, тъй като я намирах за ужасно жестока. Хората бяха прободени с мечове или набити на колове, някои дори висяха на бесилки — цялото платно изобразяваше кръв и убити. Нямах представа коя касапница бе представена, ала за дядо Анри изобразеното на картината бе от съществено значение, точно както и сабята. Свалих я от стената — и почтително я отдалечих от мен. Беше неочаквано тежка и изглеждаше доста остра. Ледена тръпка премина през тялото ми, защото неволно се зачудих колко ли хора бяха намерили смъртта си чрез тази сабя. Внимателно и с протегната ръка я носех далеч от мен. Откъм галерията наострих уши към коридора, водещ към спалните — и действително вторият рунд все още не бе приключил. Бързо изтичах надолу по стълбите.

— Много благодаря — каза дядо Анри, когато в преддверието му подадох сабята. Той бе взел една кърпа, която уви около острието. — Навремето имах подходяща ножница, ала я изгубих през Вартоломеевата нощ. След това не можех да събера сили да си набавя нова, защото никога повече не исках да използвам сабята.

— Вартоломеевата нощ? — попитах аз. Бе прозвучал така, сякаш всеки трябваше да знае за какво става дума. И наистина смътно си спомнях понятието, което означаваше, че някога го бях учила по история, но след това го бях забравила, точно както ставаше с деветдесет и пет процента от учебния материал.

— Нощта на масовото клане — обясни Анри, гласът му звучеше потиснат, а в очите му се четяха тъга и неугасваща болка. — Касапницата бе преди повече от петдесет години и въпреки това си спомням всяка подробност. Избиването продължи през цялата нощ. Навсякъде лежаха мъртви в река от кръв, нямаше уличка в града, която да не беше покрита с трупове. Деца, жени, старци — убийците нямаха милост. Като резултат, в цяла Франция последваха кръвопролития, хиляди загубиха живота си.

— Защо са причинили това на хората? — попитах ужасена.

— Защото бяха хугеноти. Малко оцеляха през тази нощ. Аз бях един от тях. Бяха ме ранили тежко, мислеха ме за мъртъв и ме оставиха да лежа между труповете. На следващия ден дойдох на себе си, ала никой от семейството ми не бе останал жив.

Сега си спомних. Хугенотите са френските протестанти и бяха преследвани поради религиозни причини, също както в Германия, само дето във Франция с течение на времето бяха лишени от всякакви права и прокудени, или избити както през Вартоломеевата нощ.

Горкият Анри! Чувството на съжаление ме изгаряше! Какво му бе причинил преходът от миналото в бъдещето! Как можеше да му насадят такива ужасни спомени!

— Ала все пак малкото оцелели от нас се толерират от властта — каза Анри с горчивина. — Но това е деликатно равновесие, което може да се промени във всеки един момент. Заради Ришельо става все по-трудно за нашите. Един ден ще трябва да напуснем домовете си, ако искаме да останем живи.

Думите му прозвучаха пророчески тъжно, ала си спомних, че точно това щеше да се случи. Луи XIV, наследник на настоящия крал, щеше да приеме закон, с който да забрани на хугенотите протестантската им вяра и така щеше да ги прогони завинаги от Франция.

Искаше ми се да успокоя Анри, че нямаше още веднъж да изживее този кошмар, защото дотогава щяха да минат няколко десетилетия. Но тъй като бариерата, така или иначе, би ми попречила, дори не се опитах. Вместо това му се усмихнах утешително и му махнах с ръка, когато напусна къщата, за да се върне при стария си другар от войната. Беше сложил сабята си под мишница, както и бутилката вино. Нощният вятър развяваше тъмното му наметало, а бастунът му тракаше по паважа.


*  *  *

Тъкмо се канех да отида в кухнята, за да си приготвя нещо за хапване, когато на входната врата се почука. Бързо я отворих, мислейки, че е дядо Анри, който е забравил нещо и не може да измъкне ключа от джоба си, защото ръцете му бяха заети.

— Ти?! — заекнах аз. Този гост въобще не го очаквах. Да го видя, ме изпълни едновременно с радост и ужас.

— Видях, че все още си будна — рече Себастиано.

— Как така? — попитах объркано.

— Преди малко стоеше на прага и изпрати с поглед стария мъж. И реших да ти кажа набързо добър вечер.

Вечер бе меко казано. Междувременно минаваше полунощ. Преди малко, докато бях в салона, часовникът бе ударил дванайсет.

— Това е… хм, мило от твоя страна. — Трескаво се чудех какво да правя. В никакъв случай не биваше да вижда кралицата! Особено в компанията на херцога. Тогава щеше да разполага с нужните доказателства, които бяха необходими на кардинала, за да злепостави кралицата пред краля. Току-виж на херцога дори му се подаваха диамантите от ризата, от което Себастиано щеше да си направи съответните изводи и да поднесе информацията на кардинала на златен поднос.

Преди да успея да направя нещо, Себастиано мина покрай мен в преддверието и се огледа одобрително.

— Много е луксозно тук. Изключително елегантно. Още миналия път ми направи впечатление, когато дойдох на соарето. Мъж със стил и вкус, херцогът.

Ужасно се изплаших. Едва с няколко секунди закъснение се сетих, че говореше за друг херцог — за починалия съпруг на Мари.

— Да — изтърсих. — С много вкус.

Себастиано тръгна бавно към голямото стълбище на преддверието, което водеше към галерията, и прокара върха на пръстите си по скъпата дърворезба на парапета, докато съзерцаваше голямата картина, която висеше на стената.

— Този дворец е достоен за крал. — Той се обърна към мен и ме погледна. — Или за кралица.

Той я бе проследил! Дали бе видял и как херцогът прекрачи прага на къщата? Дали искаше да ги залови на местопрестъплението? Или коментарът му бе само опипване на почвата, имаш за цел да ме смути?

Последвах го, готова с всякакви средства да го спра да се качи горе.

— Какво точно искаш? — изтърсих аз.

През главата ми лудо препускаха всякакви въпроси, не можех да мисля рационално. Дори и само заради това, че Себастиано отново изглеждаше превъзходно. Висок и широкоплещест, с тесен панталон и вталено елече, той приличаше на герой от вълнуващ приключенски роман. Бялата якичка на ризата му, загорялото му лице с набола брада, неустоимите му сини очи — бях просто безсилна срещу неговата привлекателност. Да, той бе шпионин и служеше на грешната страна, ала аз бях безнадеждно влюбена в него.

Нещо в погледа ми трябва да го бе докоснало, защото веднага усетих как помежду ни започнаха да прехвърчат искри и как въздухът се зареди от този необичаен магнетизъм, който ни бе привлякъл от самото начало. Изведнъж върху лицето му, което през цялото време бе напълно безизразно, започнаха да се четат противоречиви емоции — първо на възмущение и подозрение, след това на примирение, а най-накрая на явно желание.

— Ана — каза той. Гласът му беше дрезгав. — Дявол да ме вземе, но точно сега искам само едно, да те целуна.

— О — успях да кажа тихо.

Коленете ми се разтрепериха.

След това дълго време не можах да кажа нищо. Той ме сграбчи и ме притисна към себе си с такава сила, че краката ми увиснаха на няколко сантиметра над земята. Устните му направо ме изпиваха. Аз въздишах в захлас и се разтапях в ръцете му, превръщайки се в безволна и мека като восък маса. Докато въодушевено отвръщах на целувката му, напълно загубих способността си да разсъждавам. Само когато дочух слаб шум, дълбоко в съзнанието ми звънна една предупредителна камбанка. Кралицата и херцогът! Ако изведнъж се появяха, всичко бе загубено! Някак си трябваше да го отстраня от сцената, където се развиваше действието.

— Искаш ли… ъъ, да отидем на разходка? — попитах, дишайки тежко, когато прекратих целувката за кратко, за да си поема въздух.

— Не.

— Или да хапнем нещо? Можем да отидем в кухнята и да проверим какво има за ядене. Точно това се канех да направя.

— Не. — Той ме целуна по ухото и се притисна към мен с ясни намерения. — Предпочитам нещо друго.

О! Беше точно това… което и аз исках.

— Мога да ти покажа стаята си — изтърсих, преди да съм помислила.

— С удоволствие — рече той.

Наум се обявих за напълно откачила. През тайната врата щеше да чуе всеки звук, беше невъзможно да отидем в стаята ми. Ала в следващия момент ми просветна — можех да го заведа в таванската стаичка, където бях спала първата вечер! Намираше се достатъчно далеч. Просто там щях да му отвличам вниманието, докато кралицата и херцогът не напуснеха къщата. Което щеше да стане съвсем скоро.

— Добре — казах, дишайки дълбоко. — Ела с мен. — Взех маслената лампа, хванах го за ръката и го задърпах нагоре по стълбите, надявайки се, че няма да забележи няколкото тъпи розови листенца, които бяха останали на стъпалата.

Горе, при галерията, Себастиано се спря.

— Чакай — заповяда той.

— Какво има? — попитах изплашено.

— Това. — Отново ме прегърна и ме целуна с копнеж.

Борех се да не загубя и малкото ми останал здрав разум, взех се в ръце и му се отскубнах, за да го отведа към стълбите, които водеха към тавана. Стаята изглеждаше точно така, както я оставих — леглото беше оправено и всичко останало бе прилежно подредено. Дори торбата ми с дрехи беше тук, тъй като Мари ми бе забранила да нося вехтите стари неща, както бе нарекла дрехите и обувките от Есперанца.

Себастиано пусна ръката ми и свали ножницата си, поставяйки я на облегалката на един стол. После откопча жакета си, пристъпи напред и се спря на крачка от мен. На светлината на малката лампа, която носех със себе си, той изглеждаше привлекателно опасен с тъмната си брада. Преглътнах, защото изведнъж се почувствах, сякаш стоях на ръба на скала. Една грешна стъпка и щях да падна в бездънните дълбини.

Той положи ръка на бузата ми и нежно ме погали. Усетих топлината на кожата му.

— Ана — рече тихо. — Наистина ли го искаш?

— Да — прошепнах аз. И направих крачката, която все още ни разделяше. Най-после!, успях само да си помисля и от този момент нататък напълно изгубих всякаква връзка с действителността. Той ме прегърна силно и ме целуна страстно, а аз доброволно се оставих да падна. Ала не в бездънните дълбини, а във вселена, пълна с блестящи звезди.


*  *  *

Беше просто прекрасно, почти като първия ни път. Строго погледнато, така си и беше, поне за Себастиано. И този факт доста ме притесни. Глождеше ме, че легна с мен, въпреки че си имаше сериозна приятелка. Той не си спомняше за нея, но все пак тя съществуваше. Това, че аз бях сериозната му приятелка, не променяше нещата, защото той и не подозираше за мен, следователно можех да бъда и някоя друга. Теоретично погледнато.

Отне ми известно време, докато осъзная колко объркани и нелогични бяха мислите ми. И че ревнувах от мен самата, което беше също толкова безсмислено и глупаво. Освен това бях изпълнена е болезнена мъка, въпреки че ми беше толкова хубаво с него. Някак си, се надявах, че ще си спомни за мен. По време. Или след това. Но паметта му не се върна. Себастиано все още не знаеше, че се познавахме от много дълго време.

Лежах в прегръдките му, а той галеше косата ми. След известно време стана и отиде до прозореца. Стаята имаше малка капандура с гледка към Плас Роаял, през която много добре се обхващаше с поглед площадът. Пред фасадите имаше запалени улични лампи, така прибиращите се късно по домовете си хора се ориентираха по-лесно в мрака. По доброто осветление си личеше, че тук живееха богаташи.

Себастиано остана неподвижен на прозореца. На светлината на свещите голото му тяло приличаше на статуя на римски войн. Не можех да сваля очи от него и така след известно време забелязах бдителната му стойка. Изглеждаше така, сякаш наблюдаваше нещо на площада.

Загрижена, станах от леглото, увих се в чаршаф и надникнах през рамото му. Подскочих стреснато, защото долу вървеше кралицата! Веднага разбрах, че е тя, въпреки че бе забулена, както при пристигането ѝ. Тя бързаше към една чакаща покрита носилка и се оглеждаше крадешком. След нея пред къщата се появи Джордж. Той се движеше на безопасно разстояние, но за посветените веднага ставаше ясна връзката им — кралицата му прати въздушна целувка и той ѝ отвърна. Тогава той изчезна под аркадите, а кралицата бързо се качи в покритата носилка, която бе вдигната и понесена от двама силни слуги. Веднага след това площадът опустя, сякаш нищо не се бе случило. Ала онзи миг, в който кралицата и Джордж спонтанно изразиха любовта си, не можеше да се върне назад. И Себастиано бе видял всичко.

Той се обърна към мен. Дори не направих опит да се престоря, че сцената на площада не беше от значение. От безизразния му поглед ми стана гадно и сведох тъжно глава.

— Ето защо поиска да се кача при теб — каза той, звучейки делово. — За да ми отвлечеш вниманието от това, което се е разигравало през цялото време в тази къща. Колко хитро и пресметливо.

— Не е вярно! Не беше пресметливо. Във всеки случай не само. Аз… аз исках да бъда с теб! Наистина го исках! — В отчаянието си го погледнах. Тогава реших да хвана бика за рогата и да бъда напълно откровена с него. — Трябва да опиташ да ги разбереш! — казах умолително. — Кралят не може да я направи щастлива, тя него също. Вероятно знаеш за неговите наклонности, нали? Не смей да твърдиш, че не е вярно! Защо тогава тя да не може да обича когото си поиска? Не вреди на никого! Тя има право да обича и да бъде обичана! Всеки човек има това право! — За да му докажа, че играех със свалени карти, продължих настойчиво: —Кардиналът иска да използва тази история за егоистичните си цели. Чувствата на другите хора изобщо не го интересуват. Интересува го само властта му. Той манипулира хората! И теб също, Себастиано! — Отново прозвуча като Себастиен. Преряза ме остра болка, ала не отстъпих. — Само за да видиш колко е подъл, ще ги споделя, че той ще убеди краля да упражни натиск върху кралицата, за да я накара да си сложи брилянтите на бала с маски. И по този начин ще я злепостави!

— Защо това ще я злепостави?

— Защото вече не притежава огърлицата.

Себастиано веднага си направи верния извод.

— Да не би да я е дала на Джордж Вилиърс в знак на любовта си?

Прозвуча присмехулно, а аз не можах да потисна надигналото се неприятно чувство в мен. През цялото време е знаел кой е любовникът на кралицата, а сега от мен бе разбрал, че тя бе подарила на Джордж колието. В случай че утре сутринта изтичаше при кардинала с тази информация и по този начин му предоставеше подходящото средство за злепоставяне, за всичко щях да съм виновна аз. Освен ако не успеех да го убедя, че стоеше на погрешната страна. Ако наистина задачата ми бе да предпазя кралицата от злонамерените машинации на кардинала, трябваше да склоня Себастиано да се превърне, така да се каже, в Д’Артанян. Затова бе необходимо да му кажа цялата истина.

— Ти също трябва да се пазиш от кардинала. Ако е в негов интерес, той не би се поколебал да обвини и теб.

— Как ти хрумна тази абсурдна идея?

— Не е толкова абсурдна. Ако Ришельо обвини един влиятелен херцог, че има афера с кралицата, може да се стигне до нежелани дипломатически конфликти. Затова пък един обикновен, ала добре изглеждащ мускетар ще бъде много по-подходящ за едно такова обвинение. Може да се окажеш подходяща пионка, особено ако доказателствата го потвърдят.

— За какви доказателства говориш?

— Мари ще се погрижи кърпичката ти, която наскоро забрави тук, да стигне до Ришельо.

Себастиано веднага разбра.

— Доста добро изнудване. — Гласът му беше леден. — Ако се очаква това да ме спре да докладвам на кардинала какво видях тази вечер, можеше да си спестиш усилията.

— Не те изнудвам! — Погледнах го ужасена. — Просто исках да ти докажа, че съм честна c теб!

— Наистина ли? Колко честна беше с мен, когато ме заведе на моста, където ме чакаха съучастниците ти?

— Това беше… само за твое добро!

— Удар по главата е мое добро? — Гласът му звучеше саркастично.

— Това не беше планирано! Трябваше заедно да… — се върнем в бъдещето, исках да кажа, ала бариерата не го допусна.

Думите просто не излизаха.

Стоях там безмълвно и с отворена уста. Навярно изглеждах доста глупаво. Ала това бе най-малкият ми проблем. Себастиано бе толкова разгневен и изпълнен c презрение, че всичко в мен се сви на топка. Исках да се защитя и да му разкажа всичко, ала не можех да изрека същинската истина. Нищо за нашето общо минало. Нищо за това, че идва от двайсет и първи век. И за съжаление, нищо за това, че се обичахме и принадлежахме един на друг.

Той мълчаливо се облече, а аз повече не можех да сдържам сълзите си. Те се стичаха по лицето ми и капеха върху ръцете, с които притисках чаршафа към тялото си. С тихи ридания седнах на леглото. Себастиано, който иначе не можеше да ме гледа как плача и обикновено омекваше при вида на сълзи, не показа никаква емоция. Лицето му бе като вкаменено. Той обу ботушите си и си закопча ножницата.

— Едно трябва да ти се признае — каза той c леден глас. — Репертоарът ти е забележителен. Женски чар и сладка усмивка, сълзи и безпомощни погледи, използваш всичко без усилие само за да постигнеш целта си.

Исках да се защитя, ала той продължи.

— Но трябва да запомниш, че тази игра има две страни.

Избърсах лицето си е ръка.

— Какво имаш предвид?

— Със сигурност знаеш поговорката: Който копае гроб другиму, сам пада в него. — Той поклати снизходително глава. — Каква ирония на съдбата. Искаше да ме хванеш натясно и да ме прелъстиш, за да се сдобиеш с информация. И аз използвах същата тактика спрямо теб. С което тази нощ бях по-успешен от теб, защото сега знам онова, което исках да науча. Така да се каже, излизам като победител от нашата малка схватка.

Тактика. Схватка. Сякаш бях получила удар в стомаха. Всяка наша среща, всяка целувка — всичко е било планирано. Като при военна операция. За него бях просто работа и да ме оплете в мрежите си, бе част от задълженията му. Дори преди малко, когато лежах в прегръдките му и си мислех, че от щастие ще се разпадна на хиляди частици.

— Ти, негоднико! — Скочих на крака, толкова шокирана и ядосана, както никога през живота си. Чаршафът се свлече на пода, но не му обърнах внимание. Яростно се нахвърлих върху него и започнах да го удрям с юмруци в гърдите. — Изчезвай! Махай се от тук!

Той хвана ръцете ми c лекота и ги задържа здраво.

— И без това исках да си ходя. Но преди това искам да ти дам един добър съвет. Не бъди толкова дръзка, малка Ана. В противен случай лесно може да се озовеш на бесилото.

С тези думи Себастиано ме пусна, излезе от стаята и вратата тихо се затвори след него.



Ден шести


През тази нощ не мигнах. До зори лежах в леглото, плачейки от мъка и отчаяние. Не знаех какво да правя, всичко ми изглеждаше безнадеждно. Ръцете ми трепереха, докато на разсъмване се измих, облякох и сресах пред огледалото. На мъждивата утринна светлина лицето ми изглеждаше призрачно бледо.

Къщата бе като запустяла, по пътя надолу не срещнах жива душа. Мари беше изпратила слугите с каляската до замъка извън града, за да го почистят основно. Щяха да се върнат през деня, ала не по-рано от късния следобед. Имах достатъчно време, за да свърша някои неща.

Първо се промъкнах в стаята, където кралицата и херцогът бяха прекарали вечерта. Чаршафите на леглото бяха изпомачкани, а наоколо бяха разпилени увяхнали розови листенца. Виното бе почти изпито. Внимателно повдигнах завивките — и кърпичката бе там! Мари бе изпълнила заканата си, значи, бе сериозна в намерението си да въвлече Себастиано в неприятности.

При вида на кърпичката ме завладя кратък порив на инат. Остави я да си лежи там! — ми заповяда един злобен гласец. — Нека си навлече главоболия, така му се пада!

Беше истинско изкушение. Поне за около една милисекунда. Ала разбира се, не можеше да става и дума за това. Той ме нарани, добре. Все още ме болеше. Но в края на краищата този, който се държа така подло, не беше Себастиано. Във всеки случай не онзи Себастиано, когото познавах и обичах. Отново щеше да си стане същият, когато си възвърнеше паметта, и затова трябваше да му помогна. Бързо прибрах кърпичката и с тихи стъпки напуснах къщата. През обгърнатите в мъгла улички се втурнах право към Рю дю Жур. За мое безкрайно облекчение, Гастон си беше вкъщи, въпреки че не беше никак доволен да го вдигна от леглото. Все още сънен, той се настани в люлеещия се стол, увит в копринен халат. Слугата му донесе бродирани брокатени пантофи, а след това и няколко топли пирожки. Гастон веднага започна да се храни, при което не изглеждаше особено заинтересуван от новите обрати, защото по средата на разказа ми извика слугата да му донесе допълнителна порция.

— Въобще чуваш ли това, което ти разказвам? — попитах го.

— Какво? — измърмори той, дъвчейки лакомо. — О, да, разбира се. Кралицата и херцогът. Това обаче го знаех. Само онова с брилянтите ми е ново, благодаря ти за информацията.

— Точно като в романа — подчертах аз.

— Кой роман? А, имаш предвид Тримата мускетари. Точно така, последния път ми разказа за него. Честно казано, все още си мисля, че това са пълни глупости. Тази книга е смесица от художествена измислица и легенда, подправена с щипка реалност. Една малка щипка — натърти той.

— Убедена съм, че е повече от една щипка. Важно е! За задачата ми имам предвид. Кралицата ще трябва да носи брилянтите на бала. Кралят със сигурност ще я накара. А Ришельо ще се погрижи брилянтите да изчезнат от херцога.

— Аха, искаш да кажеш, че трябва да предотвратим кражбата на брилянтите от херцога, за да може да ги върне на кралицата за бала?

— Нещо подобно.

— И как предлагаш да стане това?

— Най-добре да изпратим съобщение на херцога, c което да го предупредим старателно да ги пази.

— Готин план — призна Гастон.

— И ти трябва да го осъществиш.

Това му се стори по-малко готино. Раздразнен, той захапа една пирожка.

— Според теб как да го направя?

— Като изпратиш на херцога въпросното предупреждение и като предпазна мярка платиш на няколко души да го пазят от потенциални крадци.

— Той е инкогнито в Париж и почти не напуска дома си.

— Още по-добре. Тогава ще е по-лесно да го охраняват.

Гастон въздъхна.

— Добре. Ще видя какво мога да направя. — Той погледна въпросително обикновените ми дрехи и вълнените ми чорапи, които се подаваха под калния подгъв на роклята ми. Обувките, които бяха не по-малко мръсни, бях събула пред вратата, за да не изцапам хубавия паркет. — Херцогинята на Шеврьоз не ти ли даде нови дрехи? Ходиш наоколо като прислужница.

— Тези дрехи са удобни — отговорих рязко и подхванах следващата важна точка, която трябваше да обсъдим. — След бала трябва да опитаме отново.

— Какво да опитаме?

— Да се върнем вкъщи.

— А, разбира се. — Гастон кимна мрачно. — Вече говорих със стария за това. Беше неутешим, задето скокът ви се оказа неуспешен. Трябва да ти предам от негово име съжаленията му. Разбира се, при следващия опит ще бъде отново на линия.

— Всъщност той къде е сега?

Гастон повдигна рамене.

— На път. Както всички стари, нали?

Ако старецът, който отговаряше за него, бе замесен от същото тесто като Есперанца, навярно имаше право.

— Това ли е всичко? — Гастон се прозя. — В такъв случай ще си подремна още малко.

— Първо трябва да свършиш работата с херцога.

Той небрежно махна с ръка.

— Ще се погрижа.

— Но не чак след като се наспиш.

— Не се притеснявай, имам го предвид.

— Разчитам на теб.

— Добре де. Разбрах. — Той изглеждаше стресиран. — На мен също не ми харесва цялата тази история, Ана. Всъщност сега трябваше да съм в Берлин при приятелката ми. Само защото преминаването се провали, трябва да седя тук дежурство до следващата смяна на лунната фаза.

— Дежурен — казах аз. — Казва се „да седя дежурен“.

— Благодаря, но това не ми помага много. Дори не мога да се прибера вкъщи за уикенда.

Звучеше точно толкова вбесен, колкото аз се чувствах. Тази сутрин не зърнах нито веднъж разстоянието между зъбите му, което обикновено лъсваше при всяка негова усмивка. Определено удълженият престой в миналото не действаше добре и на двама ни. С потиснато настроение си взех довиждане и реших да си пробвам късмета на Понт Нотр Дам, ала както и последния път, магазинът с маските на Есперанца беше затворен, а от нея нямаше и следа.

Затова пък мосю Баптист тъкмо отваряше магазинчето си. Обгърнат от облак с аромат на рози — все пак от време на време сменяше миризмите — той подреждаше върху тезгяха различни флакончета и възглавнички, напълнени с цветчета, и при удалата му се възможност веднага ми предложи една нова тоалетна вода, собствено производство.

— Екзотичен като градините на харем в Ориента — похвали творението си той. — Една-единствена капка от тази великолепна есенция разгръща изобилие от многообещаваща наслада за сетивата. Прясно забъркан за дамите в крак с модата. — Той засия срещу мен, насърчавайки ме да си купя. В следващия миг ме позна и набързо се оттегли обратно в магазина си.

Чудех се дали да не се отбия при Сесил, но със сигурност тя още спеше и ако я събудех в този час, щеше да е поне толкова кисела, колкото и Гастон. Следователно се върнах в Плас Роаял. За моя жалост, бях забравила да си взема ключ. И тъй като нямаше слуги в къщата, след моето почукване с чукчето по вратата мина дълго време, без да се случи нищо. Дори и след второто и третото почукване. Треперейки и чукайки, стоях пред вратата близо час, докато най-накрая горе не се отвори един прозорец и не чух гласа на Мари.

— Кой е?

— Аз съм, Ана.

— За бога!

Тя веднага слезе и ми отвори вратата по нощница.

— Къде беше? Отново ли си стояла навън през нощта?

— Не. Не можех да спя и излязох на чист въздух.

Беше самата истина.

Мари ме издърпа в къщата и ме огледа притеснено.

— Изглеждаш ужасно. Недоспала, мръсна и напълно изтощена.

Точно така се и усещах. Изведнъж се почувствах толкова скапана, че ми се щеше само да си легна. Искаше ми се да спя сто години. Като спящата красавица. Само дето накрая нямаше да ме целуне принц, защото в момента липсваше такъв. Трябваше да се радвам, ако Себастиано не ме издадеше на кардинала.

— Той знае — казах уморено.

— Кой какво знае?

— Себастиано знае, че кралицата се срещна тук с херцога. Той ги е проследил. И със сигурност вече е разказал всичко на кардинала.

— О, това ми е ясно — рече Мари и ме погледна преценяващо. — Той беше тук тази нощ, нали?

Кимнах с парещи бузи. Тя протегна ръка и хвана крайчето плат, което се подаваше от джоба на наметката ми. С рязко движение тя издърпа кърпичката на Себастиано.

— Ах — каза тя. — Не искаше да бъде намерена.

Усетих как почервенях още повече.

— Ами знаеш ли, така е. Той и аз… аз съм…

— Ясно ми е, че си влюбена в този хубав измамник, малката ми. Със сигурност си му разказала за кърпичката и за моя план, нали?

Кимнах засрамена, ала странното бе, че Мари изглеждаше доста доволна, сякаш всичко вървеше точно както бе искала.

За пореден път се почувствах манипулирана, тласкана насам-натам, подобно на пешка върху шахматна дъска с непознати и опасни зони. В главата ми всичко се въртеше, а трябваше да мисля за толкова много неща едновременно, но очевидно бях прекалено уморена за това.

— Най-добре да поспиш няколко часа. — Загрижена, Мари ме подхвана и ме поведе към стълбите, сякаш бях някоя старица.

С мъка се довлякох до стаята ми. Силите едва ми стигнаха да си сваля наметалото и обувките, преди да се стоваря върху леглото и веднага да заспя.


*  *  *

Отново сънувах, че в тъмнината на нощта ме гони опасният преследвач. От време на време чувах отнякъде гласа на Хосе, който ме предупреждаваше: Не вярвай на никого, дори на Себастиано…

Изплашена до смърт, поглеждах назад, ала не виждах никого в тъмнината. Само чувах ясно стъпките. Аз тичах ли, тичах, бях останала без дъх, а преследвачът все повече се приближаваше. Накрая видях силуета му като сянка върху една сграда, гигантски увеличена от светлината на факла. Когато се опитах да тичам по-бързо, се препънах в един ръб и пропаднах в зееща черна бездна. Падах и падах, и падах, безпомощно размахвах ръце и крака, както Алиса в Страната на чудесата при падането си в непознатото измерение. Въпреки това не можах да се изплъзна на преследвача, той продължаваше да е по петите ми. Само дето не можех да го видя, защото беше тъмно като в рог.

— Не! — извиках, когато протегна ръка към мен и ме сграбчи. — Пусни ме!

— Ана!

Събудих се, викайки от ужас. Около мен беше тъмно, ала миг по-късно отново можех да виждам. Мари дръпна завивката от лицето ми и изведнъж в стаята стана светло.

— Клетото девойче! Имаше кошмар. — Тя седна на ръба на леглото ми и ме потупа по бузата. — Много ли беше ужасно? Ето, пийни си малко, ще те успокои.

Тя ми подаде чаша с пунш, в който определено имаше много алкохол, ала го разбрах едва след няколко големи глътки. В края на краищата наистина ме успокои. Неистовото биене на сърцето ми се забави и аз отново можех да дишам свободно.

— Колко е часът? — попитах с дрезгав глас.

— Вече е пет. Спа цели осем часа.

Мари изглеждаше притеснена, но този път не заради мен, а по друга причина, както забелязах по разсеяния ѝ поглед. Нещо се беше случило!

— Какво има? — попитах притеснено.

— Кралицата… — Мари се поколеба, видимо не беше на себе си. — Брилянтите… Кралицата е подарила на херцога колието си.

— Знам — признах аз. — Чух ги през стената и си помислих, че заради това ще има проблеми.

— Ами да. Всъщност има. Кралят е изискал от кралицата да си сложи колието на бала!

Само това липсваше. Каква ти смесица от художествена измислица и легенда! При следваща възможност ще натрия носа на Гастон, задето се оказах права. За щастие, се бяхме погрижили за проблема.

— И това не е най-лошото — продължи Мари. — Брилянтите не са у Джордж Вилиърс.

Надигнах се рязко. О, боже! Само това не! Гастон изрично ми обеща! Този нехранимайко само защото непременно се нуждаеше от разкрасителния си сън, Ришельо го е изпреварил!

— Заложил я е — обясни Мари.

Смаяно погледнах Мари.

— Сигурна ли си, че не са му я откраднали?

— Съвсем сигурна. Преди малко получих съобщение от кралицата. Веднага след като кралят ѝ е заповядал да си сложи брилянтите, тя е изпратила бележка на Джордж с молба да ѝ предостави колието за балната нощ. Той ѝ върнал отговор, че го е заложил поради спешна нужда от финансови средства.

— Измамник! — извиках възмутено.

— Е, не може да говорим така за него. В края на краищата колието му е било подарено и може да прави с него всичко, което поиска. Джордж е смел и праведен патриот и като такъв участва в политически събития, които гълтат много пари. Както знаеш, в някои части на Европа бушува жестока война. Между народите има различни съюзи и държавите, които не искат да бъдат въвлечени във войните, се защитават от посегателствата на войнолюбивите владетели…

Тя продължи да обяснява, ала от всичко запомних само, че добрият Джордж е предпочел да осребри колието, за да финансира тайни военни машинации, вместо да го носи до сърцето си, както бе обещал.

— Мъже — казах мрачно. Според мен с това обобщавах всичко. Жените не биваше да се доверяват на мъжете.

Мари очевидно беше на друго мнение.

— Въпреки всичко Джордж много обича кралицата.

— Тогава да си върне колието.

— За съжаление, това няма как да стане. Той вече е дал сумата от залога на един пощенски ездач, който по най-бързия начин ще изнесе парите от страната.

Неохотно си дадох сметка, че събитията се развиваха съвсем различно, отколкото в романа. Може би Гастон беше прав. От друга страна, приликите все още бяха прекалено очебийни, за да се очаква най-лошото на бала.

Мари каза на глас това, което си мислех.

— Трябва да предотвратим Ришельо да изложи кралицата на бала.

— Не може ли тя просто да се разболее и да не отиде?

— Изключено. Ришельо на това се надява. В този случай той ще придума краля да притисне кралицата и така тя да си признае какво е направила с колието. Тогава всичко ще е загубено. — Мари поклати глава. — Не, кралицата трябва да си сложи диамантите на бала. Само по този начин ще е в състояние веднъж завинаги да постави кардинала на място му, разобличавайки го пред краля като злобен доносник. А до тържеството трябва да сме ѝ набавили колието.

— Но как?

— Като го откупим ние.

— Няма ли да ни трябва разписка за заложената вещ или нещо подобно? Да не говорим за многото пари.

— Имам и двете. Джордж ми даде разписката, а парите ще дам аз. Той ще ми ги върне при първа възможност.

Да, надявай се, помислих си. Но разбира се, се въздържах и не изрекох саркастичната си прогноза.

— Така че все още можем да спасим ситуацията — продължи Мари. — Но ще имам нужда от помощта ти.

— Можеш да разчиташ на мен. Какво трябва да направя?

— Да вземеш колието. Пратих съобщение на лихваря, той знае. Не смея да отида аз, защото междувременно Ришельо е наредил да следят и мен. Назначил е няколко души. Забелязах ги днес, когато отидох при Джордж.

— Ще се справя — казах много по-оптимистично, отколкото се чувствах. — Кога?

— Тази вечер, по здрач.


*  *  *

Стартирахме операцията като професионални командоси, с други думи, с абсолютна военна прецизност. Мари заведи дядо Анри на театър, с което уцели два заека с един куршум — изпълни обещанието си към Сесил и едновременно с това се погрижи хрътките на Ришельо да изчезнат от полезрението. От прозореца на горния етаж можех да видя как най-малко трима ездачи следваха на кратко разстояние каретата, и при това не се постараха да останат незабелязани. Единия от тях дори го познавах — беше Жак. Или Жул. При всички положения един от двамата. Но който и да беше, щеше да прекара една много скучна вечер пред хотел „Бургундия“. Вероятно можеше да отиде на представлението, ала и вътре щеше да се отегчи, с изключение на сцените, в които Сесил се появяваше в прозрачна риза.

Когато теренът се разчисти, се приготвих за тръгване. Според плана моята първа задача бе да разбера дали и аз не стоях под наблюдение. За тази цел отидох с Минет — междувременно слугите се бяха върнали — до шивача, за да вземем една рокля.

— Това ще е твоята рокля за бала — заяви Мари загадъчно. — Изрично наредих да бъде готова за тази вечер. Но ти не трябва да я виждаш, забранявам ти! Трябва да е изненада и аз искам да видя лицето ти, когато я зърнеш за първи път!

Не знаех, че е искала да ми ушият нова рокля. Оказа се, че я бе поръчала при бащата на Филип. Когато пристигнахме с Минет, вече лежеше опакована върху тезгяха. Мари се беше погрижила и за заплащането и можех веднага да я взема. Пръстите ме сърбяха да повдигна мекия памучен плат, с който беше увита, и да ѝ хвърля един поглед, ала Минет стоеше до мен и със сигурност щеше да ме издаде на Мари. Така че награбих мекия, многообещаващо шумолящ вързоп и благодарих любезно на майстора шивач.

— Случайно Филип да си е вкъщи? — попитах аз.

След като вече бях тук, можех да използвам възможността да му се обадя и още веднъж да му благодаря за помощта.

— Момчето отново е на театър — отвърна баща му кисело. Очевидно не споделяше интереса на сина си към сценичните изкуства. А може и да не одобряваше истинската причина за ентусиазма на Филип.

Той ме погледна въпросително.

— Роклята е за вас, нали?

— Да — потвърдих предположението му. — Много се вълнувам. Но трябваше да обещая на херцогиня Шеврьоз все още да не я поглеждам.

— Знам, затова я опаковах. — Той посочи вързопа. — Между другото, Филип я скрои и уши.

— Наистина ли? — Сега станах още по-любопитна. И истински радостна. Дано само да ми се удадеше възможност да му благодаря. И да му кажа колко великолепна е роклята. Не подлежеше на съмнение, че е великолепна, защото, ако беше само наполовина толкова хубава, колкото роклите, които твореше за Сесил, щеше да е перфектна.

На връщане често поглеждах назад, ала нямаше никого. Във всеки случай никой, който да ме следва. Операция Свободни брилянти (с това кодово име я бях кръстила) можеше да започне. Първо придружих Минет до Плас Роаял. Тя знаеше, че след това съм заета, мислеше си, че имам среща. Което беше вярно, само че по работа. Изчаках да влезе в къщата с роклята и след това продължих по пътя си с бързи крачки. Междувременно се беше стъмнило. Фенерът, който бях взела, ми вършеше добра работа. Улиците бяха почти безлюдни, само около механите беше оживено. От време на време минавах покрай такава и всеки път внимавах да не се натъкна на някой от влизащите или излизащите типове. Веднага щом се появеше някой мъж, видимо пийнал повечко, отколкото само да утоли жаждата си, минавах от другата страна на улицата. Или се криех в някоя странична уличка или входна врата и чаках, докато можех да продължа необезпокоявана. Само веднъж не бях достатъчно бърза. Двама типове, миришещи от метри на алкохол, ми препречиха пътя. Направиха ми предложение, от което разбрах само половината, така ломотеха. Но и половината бе достатъчно, за да изчезна мигновено зад следващия ъгъл. Единият от двамата се опита да ме последва, ала беше твърде пиян, за да тича повече от десет метра. Три врати по-надолу му се изплъзнах. За съжаление, се наложи да се отклоня леко от пътя ми, защото се бях върнала малко назад, ала това беше по-малкото зло. Твърде много зависеше от това, да стигна целта си невредима — в чантичката на колана ми, до разписката за заложеното колие носех огромна сума пари. Мари ми приготви една блестяща купчина златни монети, толкова много, че от тях ми се зави свят. И дори не го направи с особено благоговение, ами така, сякаш бяха жълти стотинки. От това безгрижие си пролича още повече как на практика ѝ въздействаше богатството: за Мари парите не бяха от значение, тя просто ги имаше. С това съкровище в джоба си се чувствах като електропровод с повишено напрежение. Постоянно се оглеждах нервно във всички посоки. Междувременно започнаха да ми се привиждат преследвачи. Двамата монаси например, които излязоха от църквата и се отправиха към гробището — току-що единият не ме ли погледна коварно? Или дебелата жена, която две преки по-надолу зави зад ъгъла с кошница, пълна с цвекло — не беше ли в действителност шпионка на Ришельо?

Колкото повече наближавах Сена, толкова по-натрапчиво ставаше чувството, че ме следят. Когато минах покрай старата крепост недалеч от брега и тръгнах по Понт Нотр Дам, го усетих почти физически. Някой ме наблюдаваше. Усещането бе толкова силно, че по средата на моста рязко се обърнах назад. Там имаше някого! Мъжът светкавично се скри при една входна врата, ала за части от секундата успях да видя лицето му.

Беше Себастиано.


*  *  *

От уплаха дъхът ми секна, а сърцето ми замря, докато скоростно преценявах възможностите, които имах. Бяха две — директно да отида при него и да му кажа две приказки в прав текст. Или да се обърна и да продължа по пътя си. Избрах втората и се престорих, че не го бях забелязала. Нямах друг избор. Трябваше да взема колието, иначе кралицата щеше да е в беда. Тъй като Себастиано отново действаше по нареждане на кардинала, трябваше да му се изплъзна някак си, ала нямаше да стане, ако просто побегнех. Знаех, че е по-бърз от мен и щеше да ме настигне без проблем. В случая можеха да ми помогнат няколко трика, и по-специално един, който знаех от него.

Първо продължих напред c равни крачки и престанах да се обръщам. След като слязох от моста, тръгнах надясно и завих по една тясна уличка. Там намерих точно това, което ми трябваше — арка. Притаих се под нея и изгасих фенера. В пълна тъмнина, затаих дъх и зачаках, докато стъпките на Себастиано не се приближиха. Без да спира, той мина покрай арката. Едва след като звукът от стъпките му заглъхна в далечината, се осмелих да изляза от скривалището си и да се върна бързо на уличката, от която се бях отклонила преди малко. Междувременно очите ми бяха свикнали с тъмнината. Смаляващата се луна висеше млечнобяла над покривите и даряваше околността със слабата си светлина. На някои прозорци светеха свещи и осветяваха част от пътя ми. Въпреки това от време на време стъпвах в хлъзгави вонящи боклуци, а веднъж, за мой ужас, се спънах в човек, който се беше облегнал на една стена. Когато се блъснах в него, той се изправи и ме засипа с куп обидни думи. Дали беше просяк, или просто пиян и спеше, не можах да установя толкова бързо. Извиних се, изтупах се и продължих нататък.

През останалата част от пътя никой не ме следваше. Бях успяла да заблудя Себастиано, което ме изпълни с удовлетворение. Все още му се сърдех. Само да си върнеше паметта, щяхме да си изясним някои неща.

Мари съвсем точно ми беше описала къде се намираше заложната къща.

— Това е втората къща в уличката между църквата и реката. Над вратата виси табела с три златни топки.

Под църква имаше предвид „Нотр Дам“, която не можеше да се пропусне, дори и през нощта. Под лунното небе катедралата образуваше голяма сянка. Когато се приближих, видях един пазач пред средната от трите големи кули — една малка фигура пред огромната сграда. На площада пред главната фасада горяха факли. Пейзажът изглеждаше сюрреалистично и малко зловещ, както в Гърбушкото от „Нотр Дам” Сякаш големите каменни статуи можеха да се надигнат от своите ниши или всеки момент един от приказните демони по фасадата щеше да размаха крила и да ме сграбчи.

Когато свих надясно по тясната уличка до църквата, пазачът погледна към мен, ала не се опита да ме спре. В тъмнината къщата на лихваря изглеждаше почти толкова черна, както и всичко наоколо, ала след дълго взиране в табелата над вратата, успях да видя трите топки. На лунната светлина те изглеждаха по-скоро сиви, отколкото златни.

Колебливо почуках с чукчето по напуканата дървена врата. Когато дочух отвътре шума на влачещи се крака и след това скърцането на резе, неволно притаих дъх. В следващия момент вратата се отвори и аз ахнах стреснато. Показа се свещ, а след нея едно сбръчкано лице, обградено от дълги сиви къдрици.

— Вие ли сте лихварят?

Мъжът се втренчи в мен c очакване.

— Аз съм отзивчивият ангел — казах паролата, която Мари беше уговорила c лихваря. Намирах я за глупава, но при стеклите се обстоятелства не можех просто да я променя.

Старецът мълчаливо отвори широко вратата и ме пусна да вляза. Свещта само бегло осветяваше стаята. Тъмен нисък таван, дълги дървени дъски на пода, шкаф, защитен c няколко катинара, изтъркан тезгях c малка везна, лупа и канцеларски принадлежности.

— Ето разписката — казах аз. — И парите.

Оставих всичко на масата. Старецът разгледа документа c лупата, преброи с изненадващо пъргави пръсти монетите и ги прибра в една кожена кесия, която носеше на колана си. След това мудно отключи шкафа, извади едно сандъче, също заключено, и го отвори. Бе поставил свещника на тезгяха и на трептящата светлина на пламъка видях, че старецът носеше ермолка[18]. Оттам и дългите къдрици на слепоочията — беше евреин. При вида на шапчицата се сетих, че в по-ранните векове християните са нямали право да изискват лихва и затова отпускането на кредити е бил традиционен еврейски занаят.

Лихварят извади от сандъчето едно малко кадифено ковчеже и го отвори, за да ми покаже съдържанието. При вида на бляскавото колие отново ми секна дъхът, ала този път след почтително и рязко поемане на въздух. Никога не бях виждала такова красиво бижу! Фините фасети на скъпоценните камъни улавяха светлината на свещта и я превръщаха в сияещи синьо-бели искри. Без да го осъзнавам, протегнах ръка към бижуто, ала преди да го докосна, лихварят отново затвори ковчежето. Трепнах от неочаквания шум, но старецът бутна ковчежето към мен и ме погледна нетърпеливо. Бързо го взех и внимателно го поставих в чантичката на колана ми, след което лихварят да ме придружи до вратата.

Той ме изпрати мълчаливо навън и отново залости вратата. По време на размяната не продума, ала всичко мина идеално, дори и без излишни приказки. Брилянтите бяха в мен. Сега оставаше само да ги върна успешно.


*  *  *

По пътя към моста осъзнах, че отново ме преследваха. Проклинах се заради моята наивност. Наистина ли вярвах, че можех да се отърва толкова лесно от Себастиано? Но този път щях да се справя по-добре. Време бе да ме опознае!

Умело се втурнах на зигзаг из улиците на Ил дьо ла Сите, като се шмугвах във всеки възможен ъгъл, за да го отклоня от следите ми. Скрих се в един тъмен вход, зад една конюшня и зад празна каруца. И всеки път се заслушвах в шума на идващите и отдалечаващите се стъпки. И когато ми се стореше, че съм се отървала от него, излизах от скривалището си, но малко след това отново го чувах зад себе си.

Съвсем скоро ми стана ясно, че нещо в преследването се бе променило. Вече не ставаше дума за следене. Той искаше да ме хване. Беше като в съня ми, мрачен и опасен.

Бях обляна в пот. Заради тъмнината усетих само по вонята, която се носеше от наметалото ми, че бях и цялата мръсна. Определено освен мен под каруцата бе имало и нещо друго. Залагах на конски фъшкии. Логично, че с помощта на тази смрад не беше трудно да ме следват по петите. Без колебание свалих наметалото и го хвърлих на земята, след което отново побягнах и се скрих — този път зад един крив плет, от който стърчаха шушулки. Разбрах, че са бобови, по тази, която висеше точно пред лицето ми, докато чаках да се разчисти теренът. Този път извадих повече късмет. Когато напуснах предпазливо скривалището си и се огледах във всички посоки, надлъж и нашир нищо не се чуваше. Само една котка мяукаше и обикаляше около варел, вонящ на риба.

Без наметалото си се придвижвах по-лесно. Нощният студ не ме плашеше, и без това ми беше топло от цялото препускане. В случай че Себастиано ме причакваше на моста „Нотр Дам“, за останалата част от пътя измислих допълнителна мярка за сигурност. Исках да се върна по Понт Ньоф, дори и така да заобикалях. Приведена и възможно най-тихо, преминах през Плас Дофин, един голям триъгълен площад, който образуваше върха на Ил дьо ла Сите и излизаше на Понт Ньоф.

Там обаче отново трябваше да променя плана си. Пред голямата конна статуя на моста патрулираха няколко стражи, които със сигурност нямаше да ме пуснат без проверка. Изпотена и уморена, се отправих към Понт о Шанж, където се спрях и с присвити очи се загледах в другия бряг. Междувременно можех да виждам учудващо добре на лунната светлина. Установих, че се справях по-добре, когато нямаше толкова фенери или факли наоколо. Въпреки че всичко беше сиво и мъгляво, очертанията на сградите и улиците ясно се виждаха. На моста срещу мен нямаше никого. Поех дълбоко въздух и се затичах.


*  *  *

По средата на моста, както винаги ставаше на това място, ме побиха тръпки. Навярно причината беше психологическа, защото знаех, че тук се намираше порталът на времето. Дължеше се и на представата, с която свързвах портала — една сложна плетеница от пътеки към миналото и бъдещето, които тук се пресичаха и обединяваха. Само на една ръка разстояние имаше праисторически епохи, древни времена преди появата на човечеството, а може би и такива, в които нямаше да има вече хора. Да не говорим за времената, които съществуваха паралелно на познатото ни, придатъци на историята, които завършваха в задънени улици. Тези улици без изход трябваше редовно да бъдат премахвани от главния поток на историята, както веднъж ми обясни Себастиано, защото в противен случай, рано или късно, щяха да доведат до нещо, което на всяка цена трябваше да се предотврати: тотална ентропия.

Разбира се, никога преди не бях чувала за това. Веднага попитах дали има нещо общо с физиката (ако имаше, така или иначе, нищо нямаше да схвана), ала Себастиано каза, че макар и терминът да е от физиката, всъщност ставаше въпрос за разруха. А какво означаваше това, човек лесно можеше да си представи.

Зарадвах се, когато подминах мястото и се приближих до другия бряг. Забавих малко темпото, защото бях напълно изтощена и се чувствах като след изключително брутален час при господин Шинделмайер. Разбира се, това беше и причината да стана невнимателна, тъй като забелязах фигурата в другия край на моста чак в момента, в който налетях на него.

С ужасен вик отскочих назад.

— Божичко, не вдигай такъв шум! — каза изплашено фигурата.

— Гастон! — Въздъхнах с облекчение. — Помислих те за Себастиано.

— Защо, да не би да те преследва?

Кимнах, като с едната си ръка притиснах лудо биещото ми сърце, а с другата кожената чантичка, която както винаги носех на врата си. Имах нужда да се облегна някъде.

Гастон надникна през рамото ми.

— Никъде не го виждам.

— Изплъзнах му се. — Изведнъж вратът ми пак започна да ме сърби. — По дяволите, мисля, че отново е по петите ми. — Разтревожена, надникнах през моста. — Ти виждаш ли някого?

— Не.

— Преследва ме заради брилянтите. Но аз добре ги пазя.

— Наистина ли? Леле! — Любопитно посочи към чантичката, която все още държах. — Там ли са?

— Какво? О, не, там е само маската, един вид талисман. Винаги я нося. Брилянтите са тук, в кесийката на колана.

— Можеш ли да ми ги покажеш? Винаги съм искал да видя истински брилянти.

Взех ковчежето от торбичката на колана ми и го отворих. Гастон извади колието от кадифената кутийка и го вдигна. Дори на лунна светлина, брилянтите блестяха.

— Не е за вярване — рече Гастон благоговейно. — Никога не съм виждал нещо по-красиво. Не искам да знам колко струва тази дрънкулка.

Казах му и той кимна замислено.

— Почти толкова, колкото си мислех. Достатъчно за хора като нас да живеят охолно до края на живота си.

— Защо изобщо си тук? — попитах го.

— Чаках близо до заложната къща някой да откупи колието.

Погледнах го объркана.

— Не разбирам…

— Както ти поиска, наредих да следят херцога и така разбрах, че е заложил брилянтите. След това беше ясно, че Мари де Шеврьоз ще ги откупи. Тя е най-добрата приятелка на кралицата и има купища пари. — Гастон поклати глава. — Някои имат толкова много късмет. В предишния си живот беше една обикновена модна редакторка. Какъв главозамайващ възход! — Той въздъхна, сякаш не проумяваше. След това продължи: — Когато излезе от заложната къща, те проследих, но за съжаление, ти беше по-бърза. Но и по-глупава. Докато се укриваше, аз набързо преминах реката, защото знаех, че ще трябва да минеш оттук. Така че те изчаках на моста.

Напълно невъзмутим, той прибра огърлицата.

Дори едно малко дете би разбрало какво се случваше. Трябваше по-добре да определя значението на сърбежа. Озадачена, се втренчих в него.

— Какво значи всичко това? На страната на Ришельо ли си?

Гастон се изсмя презрително.

— Какво ме интересува този маловажен глупак. Той е просто някаква си личност от учебниците по история.

— Искаш брилянтите за себе си? — втрещих се аз.

— Нали ти казах, че искам да живея до края на дните си от тях. — Гласът на Гастон прозвуча весело. — Понякога зацепваш прекалено бавно.

— Веднага ми ги върни!

Той просто се изсмя. Не обърнах внимание на все по-интензивния сърбеж по врата ми, вместо това направих крачка към него и се опитах да му бръкна в джоба. Ала той хвана ръцете ми и здраво ги задържа. В следващия момент започна да ме влачи по моста с безмилостна бруталност.

— Какво правиш? Пусни ме!

— Съжалявам, но ти ще съсипеш целия план.

— Кой план?

— Да се върна доволен и щастлив с диамантите вкъщи и да живея от тях през останалата част от живота си.

— Можем да го обсъдим — предложих аз, но времето за разговори беше свършило.

С мълчалива ожесточеност той продължи да ме влачи, докато брегът не се отдалечи на поне десетина крачки зад мен. Опитах се да му се отскубна, но Гастон беше учудващо силен, а също и два пъти по-тежък от мен, затова въпреки съпротивата ми успяваше да ме избута без голямо усилие. Все още бях така слисана, че едва сега проумях какво щеше да се случи след малко. Той сериозно възнамеряваше да ме убие! И искаше да го стори на моста, за да се отърве лесно от трупа ми.

Накрая си спомних уменията ми по самозащита. Все пак не бях ходила само на курсове в училище, а и през последната година научих няколко хватки и удари от Себастиано. Опитах се да забия коляното си между краката на Гастон (винаги работеше), но той се извъртя и в същото време ме дръпна така, че застанах с гръб към него, след което ме сграбчи с двете си ръце и ме заклещи като в менгеме. Здравата му хватка изкара въздуха от дробовете ми и чух как ребрата ми изпукаха. Инстинктивно се опитах да го настъпя с пета по пръстите (обикновено функционираше) и едновременно с това да го ударя силно в брадичката със задната част на главата си, ала и при двата опита пропуснах целта. Сякаш предварително знаеше какви са намеренията ми.

— Работата е там — каза той в ухото ми, — че аз също съм посещавал такива курсове.

— Ана! — Това бе гласът на Себастиано. Идваше от Ил дьо ла Сите. Беше ни видял!

— Помощ! — извиках аз.

Или по-точно исках да извикам, ала от захвата на Гастон прозвуча като замиращ стон.

— Ана! — Този път гласът му не звучеше толкова далечен. Себастиано се приближаваше.

— По дяволите! — възкликна Гастон.

Преди да се усетя какво беше намислил, хвана главата ми е две ръце и я удари силно в парапета на моста. Причерня ми. Сякаш от разстояние, почувствах как ме вдигна и хвърли през парапета. Аз падах и падах, точно като в моя кошмар. Цопнах силно, а после около мен имаше само вода. Потънах като камък в дълбините, където вече не съществуваше горе и долу, само равномерно черно. Значи, това беше, когато някой умираше. Нямаше нито болка, нито страх. Само съжаление. Особено, че двамата със Себастиано се бяхме разделили е кавга. Никога преди не се беше случвало. Понякога имахме — много рядко — дрязги, но винаги бързо се сдобрявахме. Точно като мен го беше страх, че след спор можеше да се случи нещо на някой от нас и последните думи, казани на любимия, да са от сорта на Майната ти или Разкарай се. За съжаление, точно това ми се случи със Себастиано. Надявам се, че нямаше да се обвинява. Беше достатъчно, че аз го правех, дори на път към мокрия ми гроб.

Представих си, че стоя отново на моста и махам на родителите ми. Мамо, татко, довиждане. Моля ви, не тъжете. И не ме търсете, защото съм се загубила във времето.

Пътувах в един безкраен водовъртеж от тъмнина. Момент, не беше съвсем тъмно. Една тънка ивица светлина мъждукаше пред затворените ми очи. Отнякъде усетих вибрация, която ме обхвана. Може би това бе плясъкът на крилата на небесните създания, които ме отнасяха, а сиянието бе тяхната аура. Каквото и да беше, ме отнасяше. И тогава всичко около мен замря и угасна. Вече не съществувах.



4 ЧАСТ


Ден седми


Париж, 2011


Кашляйки и плюейки, най-накрая дойдох на себе си. И тъй като не бях мъртва, трябваше да съм претърпяла скок във времето. Маската ме беше спасила. Но къде, за бога, се намирах? Едно бясно, виещо чудовище с огромни мигащи очи и уста с метални зъби се спусна към мен. В последния момент, преди да успее да ме изяде, се хвърлих настрана. То се затъркаля върху големите си черни гуми с грохот покрай мен и видях, че беше боклукчийски камион. Той издаде едно последно оглушително бибиткане с клаксона и продължи нататък.

Огледах се зашеметена. Без съмнение, се бях върнала. Това беше Париж. Мрачна дневна светлина, лошо време, а под мен течеше Сена. Все така бях облечена с роклята от миналото, ала се намирах в настоящето. Навсякъде имаше автомобили, много пешеходци и чадъри. Бях клекнала в канавката на Понт о Шанж, напълно замръзнала и мокра до кости, с най-лошото главоболие на всички времена.

Всичко е било напразно. Себастиано бе останал завинаги в миналото, а аз не можех да се върна при него. Тази мисъл бе последвана от най-голямото реване на всички времена. Бях изпаднала в гарвановочерно дълбоко отчаяние. Как щях да продължа да живея без него? Плачех сърцераздирателно и исках да умра.

Най-добре отново да скоча във водата и реката да стори онова, което маската бе предотвратила.

— Мадмоазел? — Една едра жена с чадър беше застанала до мен и ме гледаше със съжаление. Лицето ѝ под чадъра изглеждаше зеленикаво, почти като на Шрек. Изплаших се, че съм попаднала в някоя паралелна вселена, ала тогава видях, че изглеждаше така заради отровнозеления ѝ чадър. Попита ме нещо, което не разбрах, и за момент престанах да плача.

— Всичко е наред — излъгах — Je suis bien![19]

Тя продължи, като сви рамене. Изведнъж в главата ми се заформи мисъл. Ако всичко се бе объркало и задачата ми (каквато и да беше тя!) вече не можеше да бъде изпълнена — това не трябваше ли да бъде зловещият паралелен свят от огледалото на Есперанца? Обаче всичко изглеждаше нормално. Никъде не се чуваха изстрели и не се виждаха руини. Размишлявайки, се изправих. Може би не всичко беше загубено, в противен случай истинската действителност не трябваше да съществува, или?

От усиленото мислене ме заболя още повече главата. Особено отзад. Леко докоснах мястото — и изпъшках. Под връхчетата на пръстите ми усещах една огромна цицина, дело на Гастон. Обзе ме гняв. Ако не носех маската, щях да се удавя! Този задник! Изпълнена с ярост, така стъпих в една локва, че водата плисна нависоко. Искаше ми се да строша нещо, най-вече в главата на Гастон.

Зъбите ми започнаха да тракат, а краката и ръцете ми се бяха вкочанили. Треперейки, се завлякох до авеню „Виктория“. Да мина през тази част на града, която преди няколко часа бях видяла в доста по-различен облик, беше странно усещане. Почти нищо не напомняше за стария Париж. Освен мен, разбира се.

Навярно изглеждах доста странно със старинното си облекло, защото недоумяващите погледи на хората се втренчваха в мен. На рецепцията на „Британик“ трябваше надълго и широко да се обяснявам на рецепционистката защо се появявах в този си вид.

— През последните дни бях отседнала при… хм, актьори. Днес бях в театъра, трябваше да репетираме историческа пиеса. За съжаление, откраднаха дрехите ми от гардероба. После се сетих, че пътната ми чанта все още е в хотела. За нещастие, ме наваля дъжда. И… паднах, затова съм толкова мокра и мръсна. О, да имате случайно аспирин? Или два?

Рецепционистката ме гледаше концентрирано, а после ме попита любезно на английски дали не мога да повторя казаното. Бях издекламирала целия си репертоар на немски, без да се замисля, че тук галактическият преводач не работеше. Набързо повторих всичко, този път на английски, при което тя ми даде хапче за глава и ми донесе нещата, които ѝ бях оставила на съхранение.

— Спешно се нуждая от душ и да се преоблека. Имате ли свободна стая?

— Разбира се. Но не тази от вчера вечерта. Вече освободихте стаята.

— Вчера вечерта ли казахте?

Рецепционистката кимна.

— Тук ли съм била? — попитах объркано.

— Разбира се. Вие ми донесохте багажа си и след това си тръгнахте. Не си ли спомняте?

Тя ме погледна малко притеснено.

Взирах се разсеяно през нея. Тук бе изминала само една нощ! На това му се казва щастлива случайност, можех да бъда спокойна, че родителите ми не се бяха поболели от притеснение за мен. Нямаше обяви за изчезнали лица, нямаше полицейски издирвания и всякакъв подобен стрес. Нищо, което обикновено се очакваше след едноседмично изчезване.

Досега винаги съм предполагала, че времето тече еднакво бързо на всички нива, с изключение на връщането на изгодна позиция по време на пълнолуние.

Но очевидно сега случаят беше друг. Дали се дължеше на маската? Главата ми щеше да се пръсне. Най-добре бе да престана да мисля, нямаше да доведе до нищо, освен до грешни заключения. Определено човек трябваше да има Нобелова награда за физика, за да разбере тази тематика, или поне части от нея. Сложната област на парадоксите, както веднъж я бе нарекъл шеговито Хосе. За съжаление, с това моят интелектуален капацитет се претовари, особено след този силен удар по главата.

Без значение. Сега спешно трябваше да си взема душ. И да се обадя по телефона. Най-вече да се обадя по телефона. Да хвърля едно око на Уикипедия и бързо да прочета Тримата мускетари. Надявах се после да ми хрумне нов план, а също и как да го реализирам.

Беше само предчувствие, но знаех, че нямам много време.


*  *  *

Веднага след като влязох в хотелската стая, се опитах да звънна на Хосе, ала отново се включи гласовата поща.

Отчаяна и обезсърчена, прочетох съобщенията, които междувременно бях получила. Съобщение на гласовата ми поща от майка, която бе в Копенхаген (Баща ти пристигна, надявам се да си изкарваш чудесно в Париж! Обади се, когато имаш време!). И един куп съобщения от Ванеса, като се започне с: Как е в Града на влюбените? Прати ми снимка на Айфеловата кула през нощта! После: Ще излизаме с Даниел, онзи сладък тип от дванайсети. Винаги съм искала да пробвам с по-малки момчета! И се стигне до: Защо не пишеш, какво става с теб???

Докато проверявах всички съобщения, изпиука още едно входящо. Номерът ми беше непознат.

Ще дойда днес в полунощ. Чакай ме при портала на моста. Хосе.

От вълнение замалко да си изпусна телефона. Хосе ми писа! Той беше тук! Отново се разплаках, но този път от облекчение и благодарност, защото това беше най-хубавата новина от доста време насам.

Отговорих му: Ще бъда там. Как си? При мен всичко се обърка. Гастон е предател. Спомените на Себастиано изтрити.

Чаках ли, чаках, ала не получих отговор. Минутите отлитаха, без нищо да се случи. Беше типично в негов стил. Хосе не беше чак толкова неразговорчив като Есперанца, ала не беше много по обясненията. Трябваше да изчакам до полунощ. Чудесно, няма що. Но все пак вече имах някаква перспектива. Хосе щеше да знае как да действа. За първи път от дни насам почувствах лек прилив на надежда.

Написах няколко весели съобщения на родителите ми и Ванеса, взех два аспирина и сложих кожената чантичка с маската на парното да се изсушат. После се насладих на един дълъг душ и не ми пукаше дали някой щеше да влезе и нареже с касапски нож завесата на душа.

Накрая си облякох чисти дрехи, сложих айфона ми да се зарежда и отворих Уикипедия. Още веднъж прочетох най-важните бележки, като се започне с тези за Ришельо. След това статията за Тримата мускетари и аферата с диамантената огърлица, за която никой не знаеше дали бе реална, или бе плод на въображението на Александър Дюма, автора на романа. На теория едно публично изявление от моя страна можеше да разясни въпроса на целия свят, например: Проучвания на една работеща под прикритие пътуваща във времето показват, че в действителност се е отнасяло за една брилянтена огърлица.

За Луи XIII можех да добавя: Последни открития водят до заключението, че кралят е бил хомосексуалист и поради това не е биологичният баща на Луи XIV.

Чудех се защо подобно нещо изобщо не се споменаваше. Всъщност всеки можеше да стигне до този извод. Един бегъл поглед на всичките кралски метреси във френската история даваше доказателството: Луи XIII имаше само платонически приятелки, докато кралете преди и след него са имали множество любовници и извънбрачни деца.

И най-вече абсурдната история, според която кралят и кралицата след повече от двайсет години брак зачеват така мечтания наследник на трона! Явно поради лошото време кралят е бил принуден да остане в замъка, където е била отседнала кралицата, и — отново по принуда — е трябвало да делят едно легло, защото спалнята ѝ е била единственото затоплено помещение в цялата сграда. И девет месеца по-късно се ражда Кралят Слънце.

Дали някой сериозно го вярваше?

След известно време думите започнаха да се замъгляват пред очите ми, не можех да се концентрирам. Оставих телефона, за да си почина малко, докато главоболието ми утихнеше. Без да се усетя, съм задрямала, а когато се събудих, вече се беше стъмнило. Стреснато погледнах телефона си — седем и половина. Бях проспала целия ден.

В крайна сметка ми се беше отразило добре, чувствах се отново във форма. Главоболието ми също бе намаляло.

Коремът ми изкъркори. За по-лесно отидох до най-близкото бистро и си поръчах супа, и докато я ядях, прочетох докрай статията за кралицата. Ще рече, исках да я прочета, ала не я намерих. Трескаво започнах да сърфирам, но Анна Австрийска бе изчезнала от интернет. Краля и Ришельо също ги нямаше. Изглеждаше, сякаш кардинал с такова име никога не бе съществувал. Всички бяха като изтрити, Гугъл ми показваше само статии, които нямаха нищо общо с известните исторически личности. Резултатът беше същият и на други уебсайтове. Опитах с Луи XIV — пак нищо. Дори електронната книга за Тримата мускетари беше изтрита, даже изглежда, сякаш Гугъл не познаваше книгата. Имаше множество хора с името Д’Артанян, ала никой от тях не беше мускетар.

Рязко бутнах супата настрана. Преди малко бях гладна, ала сега апетитът ми изчезна. Паникьосах се, когато проумях какво означаваше това странно изчезване: миналото предстоеше да се реши. Един вид неуравновесеност в 1625 година, от която тръгваше страшното разпадане и щеше да обхване цялото бъдеще. Изведнъж придобих много ясна представа какво се имаше предвид под ентропия. Щеше да се започне с няколко бели петна в интернет и да завърши с димящи развалини.

В ресторанта не ме удържаше вече. Платих супата и излязох. В следващите часове вървях из стария град и търсех местата, които познавах от XVII век. Рю дю Жур още съществуваше, ала не познах нито една от къщите. Кварталният пазар също изглеждаше различно. Взех метрото до площада на Бастилията, но затворът бе изчезнал; на негово място имаше една голяма колона с позлатен ангел.

За моя изненада близкият Плас Роаял почти не се беше променил, с изключение на това, че сега се казваше Плас де Вож. Свободната площ бе озеленена, ала редицата от барокови къщи изглеждаше почти като през 1625 година. С разтуптяно сърце минах покрай аркадите и спрях пред къщата, в която до вчера все още живеех.

След това тръгнах към реката и до Ил дьо ла Сите. Районът на „Нотр Дам“ — освен катедралата — също се беше променил драстично. Улицата с къщата на лихваря бе изчезнала, както и повечето сгради, които видях вчера вечерта. Преди мислите ми отново да заблуждаят в сложната област на парадоксите, се запътих към Понт о Шанж, тъй като до срещата ми с Хосе не оставаше много време. Междувременно бях изминала доста път пеша и дългата разходка на чист въздух беше успяла да ме разсее и да намали главоболието ми.

Когато стигнах моста, не можах да повярвам на очите си. Невярваща, приближих пропадналия човек, който седеше върху парче картон. Това бе старият, отговарящ за портала! Бях го намерила!

Развълнувана, се спрях пред него.

— Ето ви и вас! — извиках аз. — Слава богу! През цялото време исках да говоря с вас!

Мъжът вдигна глава към мен, погледна ме с мътните си очи и ми се усмихна. Миришеше на бъчва, пълна с алкохол, а съдейки по червения му нос, сякаш бе гаврътнал поне сто литра пастис[20]. Маскировката му беше изключително истинска, най-вече липсващите му зъби.

— Не е за вярване — изтърсих аз. — Изглежда толкова… истинско!

Старецът ми намигна и отпи от бутилката си с ракия.

— Гастон тук ли е? — попитах, а гласът ми трепереше от вълнение. — Знаете ли какво направи? Опита се да ме убие! И взе брилянтите на кралицата!

Старецът се оригна и се усмихна, след което отново отпи от бутилката, преди да ми я подаде.

— Това не е решение — казах враждебно. — Вместо това трябва по-добре да внимавате какво прави вашият подчинен в 1625 година. Заради него кралицата е в голяма опасност! Ако успее да се измъкне, ще промени цялата история, лично го видях в огледалото! Дори вече се започна! В Гугъл…

В този момент зад мен спря едно такси. Прозорецът откъм мястото до шофьора се смъкна надолу и се показа Хосе.

— Ела. Качи се!

— Но… — Погледнах неразбиращо към стария и отново към Хосе. Двамата не трябваше ли да се познават?

Таксито вече причиняваше задръстване и останалите коли надуха клаксоните.

— Хайде, време е — извика нетърпеливо Хосе.

Нищо не разбирах, ала се качих послушно. От задната седалка хвърлих още един поглед на стареца, който отново си пийна и придърпа грозната си шапка върху лицето, сякаш искаше да подремне. Таксито потегли и го изгубих от поглед.

Объркана, се обърнах към Хосе, който се беше извърнал към мен.

— Всичко наред ли е? — попита ме той.

— Не точно, ала това вече го знаеш. Старият от преди малко, възможно ли е да са партия с Гастон? — Изпълнена c безпокойство, си мислех, че предрешеният бездомник навярно бе един от лошите. Може би трябваше да си държа устата затворена, вместо да му давам пресни новини от кухнята.

— Не, със сигурност не са — рече Хосе.

Олекна ми. Този път не бях сгафила!

— Не го ли познаваш? — попитах аз.

— Кого?

— Ами стария на моста.

— Не. Не мога да познавам целия свят. — Усетих нотка на ирония в гласа му. — Дори и двамата със Себастиано да ме смятате за всезнаещ, не съм. Напротив, понякога събитията ме хващат точно толкова неподготвен, колкото и вас.

Чак сега видях колко е уморен. Винаги ми е приличал на много стар пират с превръзката на окото и с мършавата си фигура, но сега изглеждаше още по-слаб от обичайното.

— Какво всъщност се случи? — попитах аз. — Къде беше през цялото време?

— Дълга история. — С поглед към таксиметровия шофьор добави: — После ще ти разкажа.

— Къде отиваме?

— До Боа дьо Булон.

Аха. Значи, щяхме да използваме вратата в гората.

— При това положение ще ходим много пеша — подхвърлих аз. — Просто казвам. Изглеждаш доста… съсипан. А освен това е и тъмно.

— Не се притеснявай, ще се справя.

Ала не беше ясно дали аз щях да издържа. Започвах да усещам дългата обиколка из центъра на Париж, която бях направила, и преди да се впусна в още един принудителен марш, исках да си почина малко. Ала скоро пристигнахме. Все пак успях да снимам отдалеч блестящата Айфелова кула и да пратя съобщение на Ванеса.

Добавих още: Сърдечни поздрави от Париж.

Таксито ни закара до западната част на града. Докато преди Боа дьо Булон се намираше извън града, сега бе част от него с широки и много оживени алеи. Което в конкретния случай можеше да се разбира двусмислено.

— Отвратителна зона — каза таксиметровият шофьор на английски език.

Не беше трудно да се разбере какво има предвид. На малко или голямо разстояние една от друга стояха жени, които въпреки лошото време носеха много къси поли. Очевидно това беше местната зона на греха.

Когато слязохме, към нас се приближи някакъв тип с кожено яке и поне една тубичка гел в косата. Той се спря пред мен и ме погледна втренчено. Търсейки помощ, се огледах за Хосе, ала той беше зает да плати на шофьора и да си вземе пътната чанта от багажника.

— Qu’est-ce que tu veux ici, ma petite?[21] — Той ме огледа от главата до петите, сякаш пресмяташе какво бих му донесла за една нощ. Със смесени чувства проследих потеглящото такси и се зачудих дали нямаше да е по-добре, ако бяхме изчакали няколко часа. Тогава тук със сигурност щеше да е по-малко оживено.

— Tu es très jolie.[22] — Мъжът пристъпи и протегна ръка към мен, игнорирайки напълно Хосе.

Което се оказа грешка, защото, преди да реша дали да не приложа някоя хватка за самозащита, Хосе го пипна с непринудено движение за врата. Вследствие на което типът отпусна ръката си и ни погледна с изцъклен поглед.

— Excusez-moi[23]— измърмори той. После се обърна и бавно се отдалечи със странни отпуснати движения.

— Това беше доста страшничко — рекох аз. — Що за мистър-Спок-номер[24] беше това?

— При Спок-захвата хората изпадат в безсъзнание — каза Хосе, който явно беше отлично запознат е кораба „Ентърпрайз“ и жителите на планетата Вулкан.

— Да, добре. Знаеш какво имам предвид. Нещо подобно ли се случи и при мен, когато бях малка и Есперанца направи онова нещо с врата ми? От което по-късно се появи сърбенето?

— Разбира се, че не.

— Но това сега си беше ментална манипулация, съвсем ясно го видях — настоях аз. — Как ги правите тези неща двамата c Есперанца? Учи ли се? Или е… извънземна сила?

— Имаш предвид както при вулканците? — попита Хосе в отговор.

— Да, точно така.

— Не.

Очаквах някакво обяснение, ала такова не последва. Той се шмугна с пътната си чанта в храстите и аз неохотно го последвах. Въпреки че имаше само едно око и беше стар като света, изглежда, зрението му беше като на котка, защото не се препъна нито веднъж.

— Бих искала да знам само едно — казах, докато се тътрех след него и клони ме удряха в лицето. — Защо всъщност се върнах с маската на моста, вместо тук, в гората, както предния път?

— Защото така си искала. Маската отвежда пътуващия във времето там, където пожелае.

Помислих малко. Когато се озовах в гората, исках непременно да отида при Себастиано — маската ме отведе при него, защото поради недовършената си задача му беше затворен пътят към бъдещето. Порталът в гората навярно бе най-безопасното за него място, през което да излезе. А днес сутринта се озовах на моста, защото малко преди окончателното ми приемане в Нирваната си представих, че съм на него. С това обаче оставаше отворен въпросът защо бях в състояние да се върна в настоящето, въпреки че не бях изпълнила задачата си в миналото. При използването на маската не важаха ли същите закони, както при обичайните прозорци на времето?

Реших, че това, както и още няколко други несъответствия трябва да бъдат изяснени, ала сега беше важен един друг въпрос.

— Искаше да ми разкажеш къде беше през цялото време и защо Себастиано получи тази работа тук.

— Бях в 1620 година.

Хиляда шестстотин и двайсета ли каза?

— Пет години по-рано? Какво си правил тогава? — В следващия миг се спънах в един корен. — Много е тъмно — оплаках се. — Нищо не виждам.

Той извади един фенер и ми го подаде.

— Вземи. И бездруго ще ти трябва, за да се преоблечеш. — Хосе извади една торба от чантата си и ми я подаде. — Всичко е вътре. Побързай. Ще те чакам ей там. — С протегната ръка той посочи една скала, която незабавно познах. С причудливата си форма на огромен юмрук тя се издигаше пред нас на светлината на фенера — вратата, през която щяхме да отидем в миналото.


*  *  *

Бързо се облякох зад едно дърво. Хосе се беше постарал при избора на дрехи, наистина беше помислил за всичко: долна риза, памучна рокля, чорапи, пелерина с качулка — дори удобни обувки, които ми паснаха идеално, и разбира се, както всичко останало, бяха подходящи за пътуване във времето.

Когато бях готова, излязох иззад дървото. Хосе също се бе преоблякъл. Моите неща, включително чантата, айфона и другите ми вещи, прибрах в празната торба. Нищо от това не можех да взема с мен в миналото — всичко щеше да изчезне, защото произхождаше от настоящето. Задържах само кожената торбичка c маската и златните монети. Оставаше само въпросът къде да прибера торбата c нещата ми.

За моя изненада, Хосе изкопа дупка до скалата с една малка лопата, която се бе появила от нищото. Поставих чантата в дупката, където той вече бе депонирал пътната си чанта.

— Какво има вътре? — попитах аз.

— Дрехи за смяна, за мен и Себастиано. Ако всичко върви по план, утре вечерта ще се върнем.

Бях впечатлена. Откъм логистика до момента всичко бе безупречно организирано, което беше добър знак. Отново започнах да се надявам за щастлив изход на цялото начинание.

— Канеше се да ми разкажеш защо си бил в 1620 година — повторих въпроса си отпреди малко. — И как въобще се стигна до тази задача.

Забелязах, че нямаше никакво желание да говори за това, но беше наясно, че имах право да знам.

Въздишайки, той започна да ми разказва.

— В Париж настъпиха нередности, установихме множество нарушения.

— Чрез огледалото или?

Не уточни, навярно въпросът ми му се бе сторил твърде глупав или маловажен.

— Мисията беше спешна, ала местният пазител на времето ни се стори неблагонадежден, затова изпратихме Себастиано.

— Какво имаш предвид под нас? Ти и Есперанца? Или и други хора?

Отново не отговори, вместо това продължи, сякаш не му бях задала въпрос.

— Още в началото на мисията нещо се обърка и Себастиано заседна във времето. При нормални обстоятелства щях сам да се погрижа, ала не бях в състояние, затова изпратих теб.

— Чакай, не се случи точно така. Първо ме изпрати при Гастон. И това, въпреки че сте били наясно какъв отвратителен кучи син е той!

— Не си права.

— Но ти току-що сам каза, че сте знаели!

— Казах, че го смятахме за неблагонадежден. „Неблагонадежден“ в смисъл на „некомпетентен“. Не ни бяха известни безскрупулната му алчност и склонността му към насилие.

— Как въобще се е добрал до тази работа, след като е толкова некомпетентен?

— Не всички пазители на времето са сто процента перфектни професионалисти. Между тях, за съжаление, има и неудачници.

Да не искаше нещо да ми намекне? Погледнах го недоверчиво, ала на светлината на фенера окото му беше безизразно. Понякога този мъж бе истинска загадка за мен. Ако изобщо беше мъж, а не някой човекоподобен мутант от далечна вселена.

— Добре. Тогава бих искала да знам каква е била задачата на Себастиано.

— Да спаси един човешки живот.

— О! — Прилоша ми. Прозвуча толкова сериозно! Сега вече ставаше ясно защо завръщането му не беше успешно. Изпълнението на задачата му тепърва предстоеше. — Чий живот? На кралицата?

— За съжаление, това спада към нещата, които огледалото не разкрива.

— Ами аз? Аз също ли трябва да спася някого? Или огледалото не показа и това?

— Напротив, знаците бяха лесни за тълкуване. Ти трябваше да се погрижиш кралицата да си върне брилянтите.

— Да, да, дааа! — извиках и спонтанно вдигнах ръка към небето в знак на победа. И имах удоволствието да видя потрепването на Хосе. — Знаех си — казах победоносно и продължих с по-умерен тон: — През цялото време го знаех! Е, не бях съвсем сигурна. Но почти. — Но тогава ми светна, че нямаше повод за радост. Натъжих се. — Брилянтите са у Гастон. Със сигурност вече е на другия край на света.

— Не, все още е там, брилянтите също. За момента може спокойно да ги задържи, защото това ще е най-доброто отклоняване на вниманието, за да създадем фалшиво чувство за сигурност у врага.

— Не разбирам. Ако не са у нас, не можем да ги върнем на кралицата!

— Грешка — каза Хосе невъзмутимо.

— Защо грешка?

— Ще ти обясня веднага след скока. Или по-точно — ще ти покажа. Твърде дълго се застояхме тук. — Той нетърпеливо посочи скалите. — Ще тръгваме ли?

Преглътнах. Време беше. Щях да се върна при Себастиано.

Поех си дълбоко въздух и застанах до Хосе, който положи ръка върху скалата и отвори портала. Образува се трептящ кръг от бяла светлина, който ни обгърна. Вибрацията дойде бързо, а миг по-късно и студът. Затворих очи и запуших ушите си с ръце, ала трясъкът беше точно толкова силен, както винаги, той разкъса времето и ме запрати през вековете. Всичко около мен потъна в черно.



Ден осми


Този път главоболието се издържаше, защото преди скока предвидливо бях взела още едно болкоуспокояващо хапче. Когато дойдох на себе си, лежах до скалата и видях Хосе да стои над мен. Точно както и последния път, когато се приземих тук, се развиделяваше. Все пак нямаше да вървим през нощта. И в дъжда, тъй като беше сухо, с изключение на няколкото капки роса върху клоните, които паднаха върху мен.

Избърсах ги, надигнах се и изтупах наметалото си.

— Кой ден е днес? Искам да кажа, кога ме хвърли Гастон от моста?

— Завчера през нощта.

За пореден път се зачудих защо не беше възможно да се върнем няколко дни по-рано, така щяхме да предотвратим всички неприятни обрати още преди да са настъпили. С удоволствие бих предупредила предишното ми „аз“ от Гастон. И при първа възможност бих се погрижила любимите му понички да му заседнат в гърлото.

Ала за жалост, не ставаше. Системата не позволяваше среща с мен самата, защото щеше да е парадокс. Що се отнасяше до парадоксите, въобще не ги разбирах, ала бях решила това да се промени, въпреки клетвата ми след завършването да нямам нищо общо с физиката.

— Искаше да ми покажеш нещо — казах на Хосе.

Той бръкна в джоба на жакета си и извади една малка кутийка. Усмихвайки се, той я отвори.

Ахнах от изненада, когато видях огърлицата.

— Взел си я от Гастон!

— Не, това е дубликат.

— Фалшификат?

— Не, разбира се, истинска е. Изглежда точно като първата. Изработи я бижутерът, който направи и първата. При това по едно и също време.

— Ето защо си се върнал в 1620 година! Поръчал си я тогава, за да можем да я вземем днес с нас!

Той кимна.

— Отидох и по друга причина. Бях тежко ранен и трябваше да се възстановя. Така с един куршум уцелих два заека.

— Колко дълго беше там?

— Три месеца.

Бях ужасена. Три месеца! Докато за мен бе минала само седмица от последния ни телефонен разговор, той бе прекарал цели три месеца в миналото!

— Какво се случи?

— Битка — каза той рязко.

— С някой от старите? — Ужасът ми нарастваше. — Да не би с Джакомо? Отново ли се е появил?

— Не, беше друг.

Така подхвана тема, която за моя вкус имаше твърде много неизвестни. Хосе почти не говореше по този въпрос, а Есперанца пък съвсем. Явно имаше множество стари, ала двамата със Себастиано все още не бяхме разбрали колко бяха и къде се подвизаваха. Ала с течение на времето бяхме разбрали едно нещо — не всички бяха в приятелски отношения. Дори напротив, някои от тях не се понасяха. Точно както някога боговете на Олимп, които също са враждували помежду си.

Старите поглеждаха в огледалата си, наблюдавайки минали или бъдещи събития, претегляха реалността и различните възможности и решаваха какво да е на дневен ред. При което невинаги бяха на едно мнение.

Мълчаливо потеглихме. Хосе вървеше отпред. Аз го следвах… и изведнъж спрях на място. Отнякъде се чуваше шумът от фехтовка: ясният звук от звъна на шпаги, пуфтенето и стоновете на сражаващите се.

— Дуелиращи се — заяви тихо Хосе.

Миг по-късно отекна вик и битката заглъхна. Когато се приближихме предпазливо, видяхме на бледата утринна светлина една карета в края на гората. До нея трима елегантно облечени мъже се бяха надвесили над четвърти, който лежеше неподвижно на земята.

— Мъртъв ли е? — попита единият от тях с треперещ глас.

— Опасявам се, че да — отговори вторият от групичката. Звучеше потресен.

— С това получавате вашето удовлетворение, Бутвил — рече първият и погледна обвинително третия мъж, който държеше окървавена шпага в ръка.

— Всъщност да — отговори непоклатимо мъжът, бършейки шпагата си със стрък трева. — Предполагам, че ще се погрижите за всичко останало и ще уведомите съпругата на Дьо Порт.

— Разбира се — рече официално първият. — В края на краищата сме негови секунданти[25]. Въпреки че съпругата му ужасно ще се разстрои, венчаха се миналия месец. — Той наведе глава. — Не знам как да ѝ поднеса новината!

— Дьо Порт не трябваше да ме нарича високомерно конте.

Едва дишах от страх. Досега смятах дуелите в призори за някакво клише. Измислени за филми и романи като Тримата мускетари. Или за туристи, които се разхождаха в Боа дьо Булон, като преди това бяха прелистили пътеводителя, за да видят какво се е случвало тук в миналото. Но очевидно тези истории за мъже, които се избиваха помежду си за най-малката обида, бяха верни.

Победителят в дуела се качи на коня си, който бе вързан наблизо. Хвърли един последен високомерен поглед към другите и се отдалечи.

— Какво ще правим сега? — попита единият от двамата секунданти.

— Знаеш, че не можем да върнем Дьо Порт, защото е братовчед на кардинала. Ще ни хвърлят в тъмницата, задето не сме предотвратили случилото се. Тази работа не бива да я разгласяваме публично. Най-добре той да се води изчезнал, както и каретата му.

— Може да е било обир — съгласи се другият е него. — А ние никога не сме били тук.

— В такъв случай трябва да оставим каретата на Дьо Порт на това място и да се върнем в града пеша.

— Така да бъде. Но първо да закопаем клетника.

Те завлякоха мъртвия в гората и Хосе ми даде знак.

— Но ние не можем просто да…

— Не чу ли? Каретата е безстопанствена. Стига да науча адреса на клетата вдовица, може да ѝ я закарам. Естествено, тя ще поиска да узнае какво се е случило. Ала c каретата ще стигнем по-бързо до града, което може да ни е само от полза. Хайде, качвай се, всяка секунда е ценна. — Миг по-късно той седеше на капрата и поемаше юздите.

Преодолях вътрешната ми съпротива и се качих, а Хосе подкара впряга. Двата коня послушно тръгнаха напред и бързо набрахме скорост.

Секундантите дотичаха с викове и ругатни от гората, ала Хосе равнодушно удари конете c камшика, при което станахме още по-бързи.

Имах лошо предчувствие, струваше ми се непочтено, че използвахме каретата на мъртвец. Но всъщност Хосе беше прав — тя принадлежеше на вдовицата. В това време една карета заедно c конете струваше колкото един луксозен автомобил в двайсет и първи век.

Опитах се да се отпусна и прогоня всички лоши мисли. От трополенето на колелата ми се доспа. Преди да се усетя, се унесох. Когато се събудих, вече приближавахме градските стени. Отдясно се намираше дворецът „Тюйлери“ с неговите красиви паркове, а вляво се простираха пасища, ниви и кошари. На един малък хълм се въртяха шумно перките на две вятърни мелници, а тук-там се виждаха монаси по време на работа.

По пътя към градската порта имаше манастири, чиято селска непретенциозност бе в ярък контраст c великолепната фасада на двореца.

Каретата мина през портата „Сен Оноре“, продължи направо в посока Бастилията и спря чак на Плас Роаял.

Хосе тикна в ръцете ми ковчежето с огърлицата.

— Означава ли, че трябва да действам както досега? Какво да кажа на Мари, къде съм била през цялото това време?

— Все ще измислиш нещо.

— А ти какво ще правиш през това време?

— Ще потърся Себастиано.

— А после? Тук ли ще го доведеш? Или ще се срещнем някъде другаде?

— Ще се срещнем. Ала не къде да е, а в Лувъра.

— Защо там?

— Защото там ще е балът.

О, боже, та той беше днес! Изведнъж сърцето ми се сви. Преди малко всичко ми се струваше сравнително лесно: трябваше да се погрижа кралицата да получи брилянтите, а Себастиано да спаси нечий живот — чийто и да беше той. Тогава нещата щяха да се подредят и отново можехме да се върнем у дома. Но в действителност нещо можеше да се обърка. Особено спасяването на човешкия живот. Колко бързо можеше да се случи това, изпитах на собствен гръб при първото ми пътуване във времето.

Все пак най-важната стъпка бе Себастиано да възвърне паметта си. Всичко останало щеше да се подреди, бях сигурна в това. Ако и двамата отново се заловяхме заедно за работа, щяхме да сме непобедим отбор и бихме се справили с всяка ситуация. Гарантирано.

— Време е да спреш да си говориш сама — предложи Хосе.

— Добре — отговорих, въздишайки.

Очевидно бях измърморила всичко под носа си.

Той ми подаде ръката.

— И трябва да слезеш тук. Пристигнахме.

— Разбира се. — Поех ръката му и слязох от каретата.

— Сигурен ли си, че можеш да върнеш паметта на Себастиано? — попитах, изпълнена със съмнение.

— Да — отвърна Хосе спокойно, докато се качваше на капрата.

Това вече беше ясен отговор. Веднага се почувствах по-добре. Във всеки случай това усещане не ме държа повече от три секунди.

— До довечера тогава — сбогувах се потиснато.

— До довечера. — Той изплющя с камшика, при което конете потеглиха.

Загледах се в отдалечаващия се файтон, докато не го изгубих от поглед. Изведнъж имах лошо предчувствие. Сякаш всеки един момент иззад ъгъла щеше да изскочи Мърфи с неговия закон и да ми каже, че съм си направила сметката без кръчмаря.

Но някой друг се показа иззад ъгъла. Или по-точно, излезе от една от къщите от срещуположната страна на площада. Едва не изпуснах кутийката с колието на земята. Беше Себастиано. С големи крачки той се запъти към улицата. По дяволите, Хосе го бе изпуснал на косъм! Но затова пък аз бях тук. Заля ме чувство на щастие, струваше ми се, сякаш не го бях виждала от няколкостотин години. Което до известна степен отговаряше на истинa.

В радостта си, че го виждам, вдигнах ръце и ги размахах диво.

— Тук съм! Ехо!

Той се обърна към мен и замръзна. Стоеше там, с отпуснати рамене, сякаш някой му бе изпуснал въздуха. Ала в следващия миг се затича.

— Ана! — извика той, поне толкова силно, колкото завчера на моста.

И тогава се втурна към мен с невиждана бързина. Шпагата му подскачаше нагоре-надолу и се удряше в краката му, но това не го притесняваше ни най-малко.

Аз също се затичах към него, така че да се срещнем по средата на площада. За моя безгранична изненада, видях сълзи в очите му. Върху лицето му се четеше недоумение, изглеждаше напълно зашеметен.

Преливаща от щастие, се хвърлих в прегръдките му, той ме прегърна и вдигна нагоре, така че краката ми останаха да висят във въздуха.

— Боже мой, ти си жива! — Себастиано ме притисна към себе си, зарови лице в косата ми и пое дълбоко въздух. После ме пусна и ме изгледа настойчиво. — Не си мъртва!

Аз също се просълзих. Наполовина смеейки се, наполовина плачейки, поклатих глава.

— Не, не съм! — Увих двете си ръце около него и го целунах страстно, беше ми все едно кой ни наблюдаваше. Той си спомняше всичко! Останала без дъх от вълнение, му се усмихнах лъчезарно.

Той взе лицето ми в ръце, сякаш трябваше да се увери, че съм истинска. Изведнъж посърна и видях болката в очите му.

— Хвърлих се във водата след теб и те търсих, отново и отново.

— О, колко мило от твоя страна — рекох развълнувано.

Той погали косата ми и ме целуна нежно. Потрепнах, защото се чувствах толкова прекрасно.

— Това беше най-лошото нещо, което някога съм преживявал — рече тихо той. — Нямаше те. Беше изчезнала безследно. Как се спаси?

— Ами аз скочих.

Той се намръщи.

— Какво имаш предвид със скочих?

Втренчих се в него. О, не! Не си беше възвърнал паметта! Зарадвах се прекалено рано. В гърлото ми заседна буца. Щеше да е прекалено хубаво, ако се бе получило от само себе си.

Ала чувствата на Себастиано бяха истински! Беше си помислил, че съм се удавила, и това го бе изкарало извън релси. Обичаше ме, независимо какво ми беше казал при последната ни среща. Никаква тактика не беше. Ние си принадлежахме и той го знаеше, със или без памет.

— Какво имаш предвид със скочих? — повтори той.

— А… това ли казах? Исках да кажа плувах. След като течението ме отнесе. Много, много надалеч. Накрая се добрах с последни сили до брега. — Със светкавична бързина украсих историята така, че да прозвучи достоверно. — Една селянка ме намери почти удавена на брега и ме отнесе в колибата си. Напълно изтощена, лежах върху един сламеник, докато тази сутрин не възвърнах силите си.

Можех да продължа да му разказвам, ала Себастиано не го интересуваха чак такива подробности. Той ме хвана за раменете и ме погледна много сериозно.

— Ана, безкрайно съм щастлив, че си жива. Няма смисъл да се самозалъгвам. Означаваш страшно много за мен.

— Знам това. — Изпълнена с любов, погалих бузата му. — Ти за мен също!

— Затова е толкова важно най-накрая да се вразумиш.

— Какво искаш да кажеш?

— Престани с това, което правеше през цялото време.

Ъ? Нещо важно ли бях пропуснала в нашия разговор?

— Според теб какво съм правила? — попитах неразбиращо.

— Беше се съюзила с грешните хора. Можеше да умреш заради твоето лекомислие! Шпионаж и интриги! Подли машинации, които нарушават закона и реда!

— О! — възкликнах аз. — Така, значи. По този въпрос човек може да има… — Не довърших изречението. Нямаше смисъл да споря с него за това. Така или иначе, нямаше да ми повярва. Той не само бе загубил паметта си, но очевидно и мозъкът му беше така промит, че горещо вярваше в безупречността на Ришельо. За него кардиналът бе единица мярка за всичко.

— Замалко да загубиш живота си заради участието ти в тази афера — продължи той. — Когато стигнах моста, негодникът вече беше избягал. Но не се притеснявай, ще го намеря, а след това ще съжалява, че се е родил. Този дебелак ще познае не само мен, но и шпагата ми!

Стана ми много приятно, като си представих сцената. Погледнах го благодарно.

— Ще направиш това за мен?

— Ще направя всичко за теб — рече той твърдо. — Само ако осъзнаеш, че досега стоеше на грешната страна.

— Осъзнавам го — рекох миролюбиво. Поне що се отнасяше до Гастон, беше самата истина. С него бях приключила, като изключим, че трябваше да си плати, задето се опита да ме убие. Що се отнасяше до лоялността ми към Мари и кралицата, за известно време трябваше да я запазя за мен. След като Себастиано си спомнеше всичко, така или иначе, щеше да знае кои са истинските приоритети в тази мисия.

— Знам, че познаваш дебеланкото — рече Себастиано. — Кажи ми името му.

— Казва се Гастон Льоклер.

— Къде се подвизава? — попита войнствено Себастиано.

— Има стая на Рю дю Жур, но със сигурност вече не е там.

— Всъщност откъде познаваш тази измет?

— Той идва от… същата местност, както и аз. Но го познавам бегло. Подмами ме, че възнамерява да ми помогне, но в действителност е искал бри… да забогатее. — Бързо смених темата и посочих къщата, от която преди малко излезе Себастиано. — Какво правеше там?

— Имах среща с Негово Високопреосвещенство.

Потреперих.

— Ришельо? Там ли живее?

— Разбира се.

Притеснено погледнах към къщата през рамото му. Дали Ришельо стоеше там някъде на някой прозорец и ни наблюдаваше? Беше доста далеч, в другия край на площада, който беше огромен. Но може би имаше бинокъл. Дали вече бяха измислени в този век? С него можеше прекрасно да шпионира тайните посещения на кралицата.

— За какво мислиш? — попита ме Себастиано.

— А, за нищо.

— Изглеждаш прекалено сериозна, за да е нищо.

— Ами след като ме питаш… Смяташ ли, че кардиналът може да има нещо против, че ти и аз… ние…

— Би имал известни резерви — допусна Себастиано. — Но докато е убеден, че по този начин служа за постигането на по-висши цели, не би възразил.

— Чакай малко. — Погледнах го втрещено. — Значи ли, че ще му представиш нещата така, сякаш се жертваш? Че спиш с мен за постигането на по-висши цели!

— И сам ще се досети, че няма да е голяма жертва за мен.

Гневът ми нарасна.

— Така както нямаше да е голяма жертва, ако се беше сближил с Мари, както той искаше от теб първоначално?

Лицето му посърна.

— Подслушала си разговора ни?

— И какво, ако е така? — отсякох аз.

— Ето защо ме заля с виното.

— Беше от невнимание.

Той не изглеждаше така, сякаш ми вярваше.

— Значи, поканата ти за театър също бе от невнимание? Или по-скоро бе опит да ме следиш и държиш настрана от херцогинята?

— Исках да те видя отново!

На това той отвърна с иронично повдигане на вежди. Осъзнах, че отново се карахме. Но бях бясна, също колкото и той, защото се осмеляваше да ме обвинява!

— Мериш с двоен аршин — изтъкнах аз. — В края на краищата ти също не излезе с мен от чиста симпатия. А само заради по-висшите цели!

Той въздъхна и лицето му отново придоби благо изражение.

— Ана, вече сме обсъждали това. Въртим се в кръг с този спор. Сама каза, че между нас има някаква специална връзка, която излиза извън рамките на обичайното привличане. Отначало отказвах да го приема. Но междувременно разбрах, че си права. — Той ме погледна умолително. — Влюбих се в теб, Ана. До уши, тотално и безнадеждно.

Сърцето ми се разтопи. Усетих как очите ми се напълниха със сълзи и пожелах да кажа нещо, ала не успях. Устните ми трепереха и аз ги прехапах, за да го скрия.

Той докосна рамото ми.

— Нека да забравим причината, поради която се срещнахме първия път, и да започнем на чисто. Ще говоря с Негово Високопреосвещенство и ще му обясня, че намеренията ми към теб са искрени.

Погледнах го право в очите, за да открия в тях някакви следи от поредния му тактически ход. Но видях само дълбока и искрена обич.

Малко несигурна, си поех дъх.

— Ако му кажеш това, със сигурност ще си навлечеш неприятности.

— Не и ако успея да го убедя, че си се отказала от заговорническия съюз на херцогинята и кралицата.

Използвах момента и смених темата.

— Всъщност защо миналата нощ ме следваше? — попитах го.

— Следях те — призна той откровено. — Любовникът на кралицата е бил видян как залага брилянтите. Следователно се очакваше, че кралицата ще намери начин и средства да ги откупи, защото кралят ѝ нареди да ги носи на днешния бал. Накрая повериха на теб да върнеш колието, очевидно с погрешното убеждение, че никой няма да те проследи.

Героично потиснах гнева си, беше ми ясно, че Ришельо бе успял да приложи в действие коварния си план само защото бях издала на Себастиано поверителната информация.

— Аз просто ти исках доброто — продължи той. — Лично се ангажирах да те следя, защото само така можех да те спася от обвинение в конспирация. Планът ми беше да ти взема колието и да те пусна невредима. А на Ришельо щях да кажа, че си ми го дала доброволно.

— Много милостиво от твоя страна.

Той не чу ироничната нотка в гласа ми.

— За съжаление, на Ил дьо ла Сите изгубих следите ти. Моето невнимание почти ти струва живота, така дебелакът успя да те нападне и ограби. Но като се замисля, инцидентът допринесе и за нещо добро — брилянтите са извън играта. Кралицата няма да си ги сложи на бала и така ще бъде разобличена.

— Ти непременно искаш да я обезглавят, нали? — изтърсих аз.

— Ана, не сме в двора на Хенри VIII. Най-лошото, което може да ѝ се случи, е да я накажат с изгнание.

— Но това не е честно! Тя не прави никому нищо лошо!

— Тя е прелюбодейка и вреди на короната.

— В интерес на истината, на кардинала не му пука! Той иска да се отърве от нея, за да разгърне властта си. На краля също не му пречи, че тя обича друг мъж. Той не държи на брака си, след като самият той си има приятел.

Себастиано ме гледаше втренчено. Очите му проблеснаха и за миг ми се строи, че забелязах следа на колебание. Сякаш дълбоко в тях нещо се размърда, може би бяха изгубените му спомени. Но след това поклати глава.

— Говориш глупости, Ана. Освен това вече водихме този разговор и не доведе до нищо. Всъщност си помислих, че си осъзнала грешката си и съжаляваш за поведението си. — Той присви очи. — Какво криеш зад гърба си?

— Нищо — отговорих аз.

През цялото време държах ковчежето с огърлицата, което досега му бе убягнало. Самата аз не мислех за нея, тъй като бях безкрайно щастлива да видя Себастиано. Само преди малко, когато спомена думата брилянти, незабележимо си преместих ръката зад гърба.

— Покажи ми ръката си.

Показах му я. Ала преди това бях преместила ковчежето в другата, която уж случайно също беше зад гърба ми. Чувствах се така, сякаш играех на някаква глупава игра в детската градина. Беше ясно, че Себастиано нямаше да се върже, и тъй като беше човек на действието, ме обхвана с двете си ръце и взе кутията, отвори я и погледна колието с каменно изражение.

— Моля те — извиках аз. — Не трябва да си правиш погрешни изводи! Не те излъгах! Наистина! — Умолявайки го, добавих: — Не я вземай! Върни ми я!

Той затвори кутията и ме погледна. Лицето му изведнъж пребледня.

— Махай се от очите ми. В противен случай ще съм принуден да те арестувам и да те предам на тъмничаря. И вярвай ми, това не е само заплаха.

Бях толкова шокирана, че не можех да издам нито звук. Докато отстъпих ужасено крачка назад, Себастиано прибра ковчежето, обърна се и тръгна направо към къщата на кардинала.


*  *  *

Взех се в ръце и се затичах. Трябваше да намеря Хосе, и то веднага! Той трябваше да оправи нещата! Някак си трябваше да помогне на Себастиано да си възвърне паметта, за да върне огърлицата. И ако вече я беше предал на кардинала, трябваше да му я вземе, без значение как.

Боже, ама че каша! И вината беше изцяло моя. Защо просто не направих това, което трябваше, преди да се хвърля на врата на Себастиано като някоя страдаща от любовна мъка луда? Например можех да скрия огърлицата в кожената ми чантичка. Тогава ковчежето щеше да е празно и всичко щеше да е наред.

Докато тичах и се оглеждах за каретата, ми стана ясно, че губех ценно време. Хосе можеше да е навсякъде, дори и в жилището на Себастиано. За съжаление — за разлика от Хосе — нямах никаква представа къде се намираше то. Бях пропуснала няколко подходящи възможности да попитам Себастиано за това. Още една небрежност от моя страна, за която трябваше да отговарям.

Останала без дъх от тичане, се спрях на Плас дьо Грев в близост до пясъчния бряг на реката, но в следващия момент трябваше да отскоча встрани, защото блокирах улицата, по която търкаляха една огромна бъчва с вино.

— Внимавай, глупачке — изрева мъжът, който надзираваше операцията.

Двамата ратаи, които търкаляха бъчвата към една каруца, се потяха и ругаеха, а единият от тях дори се опита да ме изрита, докато ме подминаваше, вероятно защото се намирах в обсега му и искаше да си изкара гнева на някого.

— Не можеш просто така да риташ жена, Филип — извика колегата му, хилейки се.

Филип. Филип! Това бе решението! Задъхана, продължих да тичам. Филип знаеше къде живее Себастиано, защото му беше предавал съобщенията от Гастон! Можеше да ми каже адреса и щях да стигна на мястото за нула време. Хосе със сигурност щеше вече да чака там и можех да му обясня всичко.

Дали щеше да ми се сърди?

Не, той напълно ще те разбере, рече подигравателно вътрешният ми глас. Не всички пазители на времето са сто процента перфектни професионалисти. Между тях, за съжаление, има и неудачници.

Точно така, аз бях една от неудачниците. Все някак си успявах да проваля всичко. Или не стигах много далеч с гениалните си идеи. Например когато с последни сили се озовах пред шивашкото ателие и бащата на Филип ми съобщи, че синът му отново не си беше вкъщи.

— Случайно да знаете къде бих могла да го намеря? — попитах аз.

— Искаше да гледа репетицията в театъра.

— Благодаря! — извиках, вече тичайки към следващата цел.

— Хареса ли ви роклята? — извика той след мен.

— Херцогинята все още не ми я е показала!

Боже мой, напълно бях забравила за Мари. Със сигурност вече се беше побъркала от притеснение, нямаше ме вече втори ден. Преди малко можех да се отбия при нея и да ѝ кажа, че съм добре.

Но така щях да се забавя още повече. А и щеше да се наложи да ѝ обясня какво се бе случило с брилянтите.

Две пресечки по-надолу вече не можех да дишам. Измъчвана от остър бодеж встрани, ми хрумна, че щях да съм много по-бърза, ако наемех карета. За какво иначе ми бяха парите за черни дни? Бяха останали невредими след скоковете ми във времето и останалите ми приключения. Бе дошъл моментът да прибягна до тях. Дишайки тежко, се качих в най-близката наемна карета, открита и с един кон — същата като онази, с която двамата със Себастиано бяхме отишли на театър. По пътя към хотел „Бургундия“ се опитах да проясня ума си и да измисля резервен план, в случай че Филип не беше в театъра. Като например да се изправя пред кардинала с насочено срещу него оръжие (щях да взема назаем сабята на дядо Анри) и да го заставя да ми върне огърлицата. Или да подпаля балната зала на Лувъра, така щяха да евакуират хората и да отложат събитието.

Но разбира се, всичко това бяха пълни глупости. Започнах да плача и когато каретата спря пред театъра, лицето ми бе обляно в сълзи.

— Наред ли е всичко, мадмоазел? — попита ме кочияшът.

— Не — изхлипах аз. — Мисля, че съм в грешния филм. — Както винаги думата се замести с пиеса, при което кочияшът ме погледна с недоумение.

— Желаете ли да ви закарам до друг театър?

— Не, няма значение. Изчакай ме тук.

Когато влязох в залата, все още плачех, ала въпреки замъгления ми от сълзи поглед ясно можех да видя как Филип и Сесил седяха на първия ред и се целуваха. Когато им се показах, веднага се отдръпнаха един от друг.

— Ана! Ти си жива! — Филип скочи на крака и дотича при мен по пътеката между пейките. Той ме погали нежно по бузата, сякаш не можеше да повярва, че стоях пред него. — Мислехме, че си се удавила!

Подсмръкнах.

— Как разбрахте за това?

— Твоят мускетар е бил вчера при Мари дьо Шеврьоз и ѝ е съобщил тъжната новина. Херцогинята изпратила съобщение на Сесил и така аз научих от нея. — Той сияеше срещу мен. — Но явно е станало недоразумение. Нямаш представа колко се радвам!

Подейства ми добре, че беше толкова радостен. Усмихнах му се колебливо и избърсах сълзите си. Сесил също се приближи. Бяло-русите ѝ коси стърчаха във всички посоки, а на врата си имаше смучка. Беше увила една тога около прозрачната си риза на нимфа и ме гледаше с широко отворени очи.

— Ти не си се удавила!

— Не, успях да доплувам до брега.

— А как въобще си паднала във водата?

Поех си дълбоко въздух.

— Гастон ме хвърли. Искаше да ме убие.

— Какво? — извикаха Филип и Сесил в един глас.

— Защо? — попита Филип зашеметено. — Защо го е направил?

— Искаше брилянтите на кралицата. Случайно бяха у мен и ми ги открадна.

— Брилянтите на кралицата са били случайно у теб? — повтори Сесил невярващо.

— Е, не беше съвсем случайно. Беше дала огърлицата на някого и си я искаше обратно. Затова помоли херцогинята да я вземе от нейно име. Ала тя беше заета, затова се погрижих аз. Гастон бе разбрал за това и ме нападна.

Двамата се бяха втренчили в мен. Не беше трудно да се забележи, че не вярваха на по-голямата част от историята ми. Особено Сесил ме гледаше доста странно.

— Признай си, ти шпионираш за Ришельо — каза рязко тя.

— Какво? — Засмях се слисано. Това беше най-абсурдното обвинение на всички времена. — Та аз мразя този човек! Никога и за нищо на света не бих работила за него! — Погледнах я предизвикателно — Всъщност понякога съм си мислела, че ти шпионираш за него.

Тя се втренчи в мен.

— Ти си луда.

— Престанете веднага. — Филип нетърпеливо поклати глава. — Ана, какво искаш от нас?

— Първо, искам да знам къде живее Себастиано. — С това предизвиках още повече подозрението на Сесил.

— Филип, тя нарочно се прави на глупава. С този мускетар имат афера, а не знае къде живее.

— Но аз наистина не знам! — извиках отчаяно. — Затова дойдох тук! Моля те, Филип! Кажи ми!

— На Рю Сен Мартен, над билковия магазин.

По дяволите! Сега си спомних! Веднъж мосю Мирабо беше споменал улицата, просто покрай всички притеснения бях забравила. Въздишайки, притиснах длани към слепоочията си. Трябваше да се концентрирам, ако исках да спася положението. Все още имаше една възможност (макар и минимална), която не бях взела под внимание. Но за това трябваше да разкрия малка част от истината.

— На маскения бал тази вечер кардиналът ще злепостави кралицата — обясних аз. — Кралят ѝ е наредил да си сложи диамантената огърлица. Но това няма как да стане, защото колието е у Гастон.

— Защо би я злепоставило, ако не носи колието? — попита Сесил бавно.

Поколебах се, ала след това осъзнах, че тук би помогнала само цялата истина. Без помощта на двамата можех да забравя за какъвто и да било успех на мисията. Следователно трябваше да изплюя камъчето.

— Кардиналът е издал на краля, че кралицата е подарила брилянтите на любовника си. Ето защо е скроил плана, за да я съсипе на бала. — Спестих им, че Ришельо щеше да го стори благодарение на моята изключителна непредпазливост.

Сесил подсвирна.

— Виж ти!

Филип беше възмутен.

— Каква подлост!

Още повече подкладох възмущението им.

— И всичко това само защото кралицата следва истинската си любов, вместо да се измъчва заради брак, който е сключен по сметка.

Филип веднага кимна решително, Сесил също изглеждаше така, сякаш с този аргумент можех да я спечеля на моя страна, затова добавих:

— Ришельо никога не е харесвал кралицата. Той иска да се отърве от нея.

— Вярно е — рече Сесил замислено. — Отваря му се много добра възможност.

— Точно това искаше да предотврати херцогинята — обясних аз. — Но сега брилянтената огърлица е у Гастон, който възнамерява да избяга, ако не го спра.

— Хм, не ми направи такова впечатление — рече Филип. — Видях го преди час. Спомена, че довечера ще отиде на бала. В действителност каза, че би искал да види със собствените си очи резултата от труда си.

Сесил се намръщи.

— Чудя се дали не работи по поръчка на кардинала?

— Не — изразих съмнението си. — Иска огърлицата за себе си, изрично ми го каза, преди да се опита да ме убие. Планира да си подсигури добър живот. Така че накитът все още е у него.

— И като бонус иска да види срамното унижение на клетата кралица! — Бузите на Филип почервеняха от яд. — Алчността му не познава граници. Той още ми дължи пари и все твърди, че в момента е затруднен.

— Срамота — обади се Сесил и ме погледна. — С какво можем да ти помогнем?

Поех си бавно въздух. Сега бе настъпил моментът за един нов план.


*  *  *

След като обсъдихме всичко до най-малката подробност, оставих на Филип и Сесил част от моя златен резерв. До вечерта щяха да имат някои разходи.

Впечатлена Сесил посочи монетите.

— Изглежда, херцогинята е доста щедра, нали?

— О, тя има толкова злато, че не знае какво да го прави. — Оставих ги да си мислят, че златото идваше от Мари.

Дори погледът на Филип се изпълни с копнеж, когато извадих златните монети от кесийката си и им отброих няколко. Знаех какво му минаваше през главата. За него пътят към сърцето на Сесил бе постлан със злато и това бе единственият начин да я спечели завинаги. Докато бяха толкова бедни, колкото сега, тя нямаше да престане да се среща е отвратителния Баптист и Филип щеше да продължи да се измъчва.

— Можете да задържите всичко, което ви остане — обещах им аз. — Ще ви дам още, стига веднъж завинаги да приключим с тази работа.

Не го казах, за да положат по-големи усилия, а защото исках да са щастливи заедно. В противен случай златото щеше да се върне във фонда на пазителите на времето на френския барок, така поне щях да го инвестирам разумно и на местно ниво. Филип и Сесил бяха мои приятели, а на приятелите се помага, когато съществува възможност.

— Трябва да тръгвам. — Прегърнах и двамата, след което потеглих. Отидох с каретата под наем до Рю Сен Мартен, но надеждите ми, че ще намеря там Хосе, бързо се изпариха. Каретата му никъде не се виждаше. Себастиано също го нямаше — почуках упорито на вратата му на втория етаж, където ме заведе гледащата като крава и малко тъпа дъщеря на търговеца на билки.

— Брат ви рядко си е вкъщи — каза момичето, което беше приблизително на моите години. — От задължения няма време. Кардиналът залага големи надежди на него. Мосю Фоскер е един от най-способните му мъже.

— Мога да се обзаложа — измърморих аз.

— Странно, не е споменавал да има сестра. Всички си мислехме, че е загубил цялото си семейство при пожар.

— Аз съм много издръжлива и оцелях.

Тя ме погледна с големите си изпъкнали очи.

— Въобще не си приличате. Вие сте руса, а той е с черна коса.

— Той също така е и мъж — рекох аз.

С това ѝ дадох тема на размисъл. Тикнах в ръката ѝ една сребърна монета и ѝ обещах още, ако ми прати известие в Палас дьо Шеврьоз веднага след като Себастиано се прибереше.

— Но не трябва да му казвате, че съм била тук. Искам да го изненадам.

Тя стисна монетата със зъби и ми даде думата си.

По моя молба кочияшът направи един кръг около къщата на кардинала и аз ѝ хвърлих един дискретен поглед. Въпреки жегата, бях си наметнала пелерината, чиято качулка падаше пред лицето ми, така че никой не можеше да ме разпознае. Пред къщата имаше една дузина мускетари и е надеждата, че някой от тях можеше да е Себастиано, се наведох напред от файтона, за да ги огледам по-добре. Точно в този момент возилото рязко зави, аз загубих равновесие и залитнах към резето на вратичката, което се вдигна. Вратата се отвори широко и аз нададох силен вик. Замалко да падна от файтона, задържах се на косъм. При тази крайно опасна каскада загубих наметалото си — съсипвах ги по-бързо, отколкото можех да ги износя. Единият му край се изплъзна и попадна под колелата. С едно рязко движение се откъсна от тялото ми и падна измачкано на пътя. Привлякох вниманието на мускетарите и всички се обърнаха към мен. Висях наполовина от каретата, вкопчена в рамката на клатещото се превозно средство. Косата ми, която след последното ми преминаване във времето приличаше по-скоро на слама, се вееше диво пред лицето ми, така че едва след повторното поглеждане видях, че Себастиано действително бе сред мускетарите. Той ме гледаше втренчено, сякаш не вярваше на очите си. Жак и Жул също бяха там, те ме познаха и ми махнаха.

— Ана! — извика Жак (или беше Жул), докато тичаше след файтона. — Почакай!

— Да спра ли? — попита ме кочияшът.

— Не, в никакъв случай! Бързо напред към Палас дьо Шеврьоз!

Жак (или Жул) забави ход, ала не разбрах дали защото се разочарова, или защото се разсърди, тъй като погледът ми се бе заковал в Себастиано. Той бе отишъл при наметалото ми и го вдигна, гледайки ме право в очите. Лицето му беше безизразно. Ако изобщо можеше да се прочете някакво чувство, то бе потвърждение на заплахата му, че ще ме предаде на тъмничаря. По гърба ми премина ледена тръпка, когато си спомних думите му.

Пред Палас дьо Шеврьоз се разплатих с кочияша и се запътих към къщата, вървейки бързо под аркадите. Един последен поглед към противоположната страна на големия площад ми показа, че Себастиано все още стоеше там и ме наблюдаваше.


*  *  *

Мари беше безкрайно щастлива, когато изведнъж се появих. Тя ме прегърна и непрестанно галеше косата ми, сякаш искаше да се убеди, че наистина стоях пред нея.

— Значи, е истина! — извика тя е възторг. — Преди малко Минет заяви, че те е видяла на площада, но аз си помислих, че е плод на въображението й! Дори ѝ се скарах, защото продължаваше да настоява, че те е видяла. — Гласът ѝ трепереше. — Изживях един ужасен ден! Пролях безброй сълзи, когато Фоскер ми съобщи за смъртта ти. Искаше ми се и аз да умра, защото вината беше моя.

— Та това са пълни глупости.

— Не, не, вярно е! Ако не те бях изпратила на тази опасна мисия, нападението нямаше да се случи!

— Сега отново съм тук.

— Да, стана чудо! — Мари сияеше. — Сега всичко ще се нареди!

— Ами… страхувам се, че не е съвсем така. Брилянтената огърлица не е у мен. Типът, който ме нападна, ми я взе. — Пропуснах да спомена факта, че ми бяха свили под носа още една огърлица копие, и бързо добавих: — Но имам план как да върнем колието за бала тази вечер.

Мари отвори широко очи.

— Сигурна ли си?

— Не — признах аз. — Но си струва да опитаме.

Херцогинята въздъхна.

— Прекалено се радвам на завръщането ти, за да си блъскам главата по въпроса. Направихме това, което бе по силите ни. Твърдо вярвам, че всичко ще се нареди. — Тя плесна с ръце като едно щастливо дете. — А най-хубавото е, че можем да отидем на бала!

След новината за смъртта ми бе решила да не ходи, затова сега се радваше още повече, че все пак щеше да присъства. Веднага нареди да ми приготвят вана. Докато чаках, седнах до дядо Анри в салона.

— Радваш ли се за бала? — попита ме той.

— Да — излъгах. — Определено ще е приказно.

— Сигурен съм в това. Аз го очаквам с нетърпение, защото не се удава често възможност да се видят заедно кралят и кралицата. Те са една толкова хубава двойка.

Кралицата вече я познавах и знаех, че изглежда превъзходно. Оставаше да се види дали кралят беше на нейното ниво. В интернет — във всеки случай преди да изчезне мистериозно — изглеждаше доста добре, но това можеше да се дължи на ласкателно нарисувани портрети.

— Кардиналът също ще се появи — продължи дядо Анри. — Един много могъщ човек.

— Да — съгласих се лаконично.

— Въпреки това стои под въпрос дали е справедлив — размишляваше дядо Анри. — Особено когато става въпрос за хугенотите.

Кимнах учтиво, защото не знаех какво да кажа. Дядо Анри седеше с изправен гръб, подпирайки двете си ръце на бастуна. Погледът му съзерцаваше ужасното платно отсреща, което отразяваше зверствата през Вартоломеевата нощ.

— Ришельо произхожда от семейство, посветило се на закона и реда. Баща му е бил началник на гвардейците, а дядо му известен юрист. Но сред тях нямаше кой да предотврати клането, дори напротив.

— Може би Ришельо е различен — казах, макар да знаех истината.

Дядо Анри поклати мрачно глава. Върху старото му сбръчкано лице бе изписана мъка, а очите му блуждаеха в нищото.

— Опасявам се, че е много по-лош. Подготвя почвата за окончателното прогонване на моите братя по вяра.

Мари отвори големите двойни врати на салона и пристъпи като истинска фея. Очите ѝ сияеха от нетърпение.

— Започва се, Ана! Банята ти е готова!

Станах от дивана и се усмихнах плахо на дядо Анри. Ужасно ми беше мъчно за него, ала не знаех как да го утеша. Всички тези страшни преживявания бяха само изкуствени спомени, но със сигурност точно толкова травмиращи.

Той отвърна на усмивката ми с меланхолична любезност.

— И да се нагласите подобаващо, вие двете! — извика, той след нас, когато последвах Мари към стаята ѝ, където беше приготвила всичко.

Когато се потопих в топлата вана с аромат на лавандула, усетих колко бях напрегната. Липсата на сън, разигралите се събития и най-вече кавгата със Себастиано ми бяха дошли в повече. Чувствах се като играчка на батерии, движеща се напред-назад, на която някой беше счупил бутона за спиране.

Когато Мари научи, че не бях яла от предния ден, нареди да ми донесат цяла табла с вкуснотийки, от които си хапнах няколко още докато седях във ваната. След това се почувствах по-добре, но значително по-изтощена. От горещата вода се уморих. Масажът на главата, който ми направи Минет, за да ми измие косата, ми подейства сънотворно. Бях на път да се унеса. Ако зависеше от мен, след банята бих се излегнала за няколко часа, но Мари категорично отказа; обясни, че все още сме имали доста неща за вършене.

Останалата част от стайлинга съвсем ме довърши. Въпреки това изпълнявах послушно всичко, защото Мари бе в стихията си и аз не исках да ѝ развалям настроението. Процедурата протече като един от епизодите на Пълна промяна, където кандидатката можеше да види новия си външен вид едва в края на предаването. Минет полира ноктите ми е една специална кърпа, оскуба ми веждите, напарфюмира ме зад ушите с приятен аромат, нави ми косата c маша и ме гримира, докато седях по бельо и чорапи на табуретката, без да се поглеждам в огледалото. Дори още не бях видяла роклята. Затова пък имах възможността да огледам доста добре бельото ми, което имаше невероятна прилика c някои модели от двайсет и първи век. Корсет c връзки, който ми седеше доста добре, и бикини тип боксерки c панделки и къдрички. Всичко изглеждаше доста скъпо. Дори копринените чорапи бяха истински лукс, c телесен цвят и ултратънки, които се закрепяха над коляното c панделки.

После трябваше със затворени очи да се мушна в роклята. Усетих мека тъкан и нежен аромат на цветя, докато Минет обикаляше около мен и ме гласеше. Мари издаде няколко възхитителни стона и така стигнах до заключението, че всичко изглеждаше, както си го бе представяла. Тя ме хвана за ръката и ме дръпна няколко крачки напред.

— Още не, още не! — викаше тя. — Само когато ти кажа! — Вълнението ѝ бе заразно, чувствах се като Пепеляшка след срещата ѝ c добрата фея. — Сега вече можеш да си отвориш очите!

Поглеждайки се в огледалото, трябваше да примигна няколко пъти, защото не можах да се позная, действително изглеждах като Пепеляшка. Роклята ми беше от бяла коприна с втъкана сребърна нишка. В горната си част бе вталена, а от кръста надолу се спускаше до пода на блестящи вълни. Ръкавите бяха тесни до лактите и от там се превръщаха в истински произведения на изкуството от дантела. Талията бе c остър връх и украсена с перлена бродерия. Въпреки това роклята не изглеждаше претрупана — просто беше приказно красива. Филип бе сътворил един истински шедьовър.

Но Минет също бе свършила отлична работа. Тя бе прибрала косата ми в гръцки кок, с наниз от перли и изобилие от масури, които падаха свободно от двете ми страни. А гримът ме бе променил изцяло. Никога не се гримирах силно, но затова пък Минет не беше пестила материал. Светла основа, изобилие от черен молив на очите, а на устните червена къна — не беше грим за всеки ден, ала напълно подходящ за едно голямо вечерно парти.

— Харесваш ли се? — попита Мари.

Впечатлена, гледах отражението си и кимнах мълчаливо.

— Новият ми шивач я уши. Показа ми скица на роклята, която напълно ме завладя. Един наистина талантлив млад мъж, който ще стигне много далеч.

Обърнах се към нея и отново примигнах, защото външният ѝ вид ме порази. Никоя от известните ми топмодели не можеше да се сравнява с нея. Тя беше толкова сияйна и безупречно красива, че ти спираше дъха. Роклята ѝ, едно приказно творение от златна коприна, беше подобна на моята, само че тя я изпълваше по-добре от мен и деколтето ѝ бе значително по-пищно.

— Мари, ти си ослепително красива — казах с възхищение. — Ще засенчиш всички на бала.

Тя се изчерви от радост, но поклати глава.

— Както винаги, кралицата ще бъде най-хубава.

Доброто ми настроение се изпари на мига.

— Ами ако… — Ако не успеем да вземем диамантите навреме, исках да кажа, но се спрях, защото не исках да си го представям.

— Тя ще носи воал — рече Мари. — Затова няма веднага да се забележи, че не носи колието.

— Тогава може би ще успеем да ѝ го върнем навреме.

Мари сви рамене и въздъхна.

— Да се надяваме на най-доброто. — Изведнъж тя направи няколко танцови стъпки, а полите ѝ се завъртяха шумно около нея. — Стига толкова. Ние все още не сме готови! Погледни обувките! И тези ветрила! И прекрасните бродирани маски! Не са ли фантастични?

Времето се изтъркули някак си, когато най-накрая каретата спря пред къщата и потегли към кралския бал c маски. Дядо Анри ни се възхити и ни направи комплименти, ала аз не можах да се зарадвам истински. Коремът ми бе свит на топка от напрежение, но нямаше връщане назад.

През тази вечер всичко щеше да се реши.


*  *  *

Огледах почтително балната зала. Тя беше с гигантски размери, а празничната ѝ украса беше главозамайващо пищна. Навсякъде горяха свещи в многоръки свещници, както и в огромните, блестящи c безброй кристални капки полилеи, които висяха от тавана и изпълваха залата c мека светлина. Скъпи копринени тапети предлагаха стилен фон на големите маслени платна, сред които съзрях една истинска картина на Рубенс. Спрях се пред нея изумена. След няколкостотин години на това място пак щяха да висят картини на други известни художници, тъй като кралският дворец щеше да се превърне в музей, но тук и сега имаше маскен бал и аз бях в центъра на събитието. Група музиканти стояха в ъгъла и свиреха весела музика. Лека-полека гостите бяха пристигнали и сега лакеи им поднасяха напитки. Имаше повече от стотина души, които стояха на групички и си говореха, всички облечени в прекрасни тоалети и маскирани. В тези ранни векове сред благородническото съсловие маската спадаше към модерните аксесоари за балове дори и извън времето на карнавала.

От съображения за сигурност си бях сложила котешката маска, което доведе до малък спор с Мари. Тя искаше да си сложа маска, която бе поръчала специално за мен и подхождаше на роклята ми — в кремав цвят и c перлена украса. Но аз настоях за моята под претекст, че ми бе скъп спомен от родния край и исках да си я сложа на днешния ден — което донякъде си беше вярно. За моя изненада, Мари ме разбра и не повдигна допълнителни възражения.

Имах чувството, че времето ми изтичаше. От пристигането ни нищо не се бе случило. С дядо Анри прекарахме първия четвърт час заедно, залепени до полата на Мари, която ни мъкнеше от групичка на групичка, оглеждайки се във всички посоки. Беше ми почти невъзможно да открия познати лица под маските, изискваше се максимална концентрация. Кралят и кралицата още не се бяха появили, а също и от Ришельо нямаше следа. Затова пък разпознах няколко гости, които бях срещала при други обстоятелства, като маркиза Дьо Рамбуйе и няколко от нейните посетители. Също така на пътя ни се изпречиха различни познати лица от партито на Мари.

Хосе и Себастиано все още не бяха дошли, ето защо се надявах, че междувременно Хосе бе успял да възвърне паметта му. Имаше малка надежда, че кралицата отново разполага с огърлицата си. И веднага щом се появеше, щях да знам със сигурност. Ако беше забулена, тогава можеше да помогне само план Б. За него обаче беше от съществено значение присъствието на гадния предател Гастон. Но засега никъде не го виждах.

За мое успокоение, на няколко пъти видях в тълпата Филип и Сесил. С парите, които им бях дала, си бяха подсигурили дрехи и бяха подкупили церемониалмайстора да ги допусне до бала. Засега всичко вървеше по план, но все още не ми бяха дали уговорения знак. И така, трябваше да чакам, въпреки че никак не ми беше добре от вълнение и тревога. Не оставаше много време до отварянето на банкета — в една съседна зала бяха приготвили за гостите огромна банкетна маса. А когато всички се настаняха по местата си, щеше да е късно, защото тогава кралицата трябваше да се разбуди и с това да настъпи нейното падение.

Хората около мен се впускаха в празни приказки. Основно клюкареха по адрес на други, които не присъстваха тази вечер и които никога не бях чувала. Докато изведнъж не споменаха име, което ми беше познато.

— Дьо Порт е напуснал града още по тъмно. Носи се слух, че е искал да се дуелира с Бутвил, но е избягал от страх.

— Кой твърди това? — изплъзна ми се от устата. — Самият Бутвил? — Игнорирах смаяните и снизходителни погледи, които ме зяпнаха от всички страни. — Ако го казва той, лъже. Дьо Порт се отзова на дуела. Той не беше страхливец, а човек на честта.

— Той беше? — попита смаяно една жена.

— Неговите секунданти със сигурност могат да ви кажат повече.

— Какво говорите! — извика един мъж. — Сигурен съм, че видях файтона на Дьо Порт! В никакъв случай не е избягал!

— Не би било в негов стил — съгласи се друг.

— Време е да се сложи край на безчинствата на Бутвил! Колко вече е убил при дуел?

— Клетата му млада жена!

Всички говореха ожесточено в един глас и искаха да научат повече, ала в този момент в другата част на залата се появи Себастиано. Той носеше мускетарска униформа и не беше маскиран, а изражението на лицето му не вещаеше нищо добро. Веднага забелязах, че нищо не се бе променило: все още не беше възвърнал паметта си. Но въпреки маската ми и голямото разстояние помежду ни, веднага ме позна.

Със заплашително изражение той се запъти към мен. И аз сторих единственото нещо, което в този момент ми се стори разумно — незабавно побягнах.


*  *  *

На вратата едва не връхлетях върху Сесил.

— Ето те и теб! — каза тя. — Тъкмо се канех да те извикам!

— Бързо, трябва да се махнем от тук! — изрекох, останала без дъх. — Себастиано е по петите ми!

— Мили боже! — Тя хвърли тревожен поглед през рамото ми, след което посочи към един коридор. — Ела с мен.

— Гастон тук ли е? — попитах притеснено.

— Да, дойде преди малко. Изпречи ми се на пътя. Под претекст го подмамих в една от стаите, сега чака там.

Тя избърза напред. На следващия ъгъл срещнахме Филип, който ни изгледа тревожно.

— Какво се е случило?

— Мускетарят преследва Ана. Трябва да го спреш. Планът ни ще се провали, ако ни хване. Нямаме време! Ана, хайде.

Последвах я по необходимост, а Филип продължи към балната зала, за да се изпречи на пътя на Себастиано. В края на коридора погледнах за кратко назад, ала сред тълпата от гости не можах да разпозная нито един от двамата.

В лабиринта от коридори и зали замалко да изгубя и Сесил. Едва видях как една престилка зави зад ъгъла. Беше се облякла като прислужница и бе скрила русите си коси под една шапчица. Носеше рокля, непорочно закопчана до якичката. Въпреки това с пищната си фигура и красивото си лице беше прекалено атрактивна, за да се изгуби в тълпата от прислужници. Видях как на няколко пъти я заговаряха гости предимно от мъжки пол. Не можах да разбера обаче дали всички я познаваха от театъра, или просто искаха да пофлиртуват малко, така или иначе, дегизировката ѝ не беше много правдоподобна. Затова пък тази на Филип му пасваше много добре, с лакейската си униформа се движеше незабелязано сред множеството и също като двете ни със Сесил се оглеждаше за Гастон.

Настигнах Сесил и доста се постарах да следвам големите ѝ крачки.

— С какъв претекст го подмами там? — попитах я.

Тя ми хвърли ироничен поглед през рамо. Не продължих да разпитвам, изражението ѝ ми каза всичко. Имах друга представа за Гастон — той винаги говореше с такава обич за приятелката си от Берлин — но явно повечето мъже бяха безсилни срещу прелестите на Сесил.

Междувременно се намирахме в едно странично крило на замъка, далеч от големите зали. Последният коридор, по който свихме, беше тих и пуст. Тежки ориенталски килими заглушаваха стъпките ни, а стенните фенери осветяваха коридора с матова и трептяща светлина. Стори ми се някак зловещо и тъкмо си го помислих, когато усетих сърбежа на тила ми. Поех си дълбоко въздух. Моментът бе настъпил: всичко или нищо.

Сесил бутна една висока двукрила врата. Пред нас се разкри помещение, обзаведено с тъмни мебели. По стените имаше рафтове, претрупани с книги. На едно голямо кресло с кръстосани крака седеше Гастон и четеше съсредоточено. Когато двете със Сесил влязохме в стаята, той остави книгата на малката масичка до него и се изправи. Не изглеждаше особено изненадан да ме види. Явно е очаквал, че ще оцелея и че ще се опитаме да го надхитрим. Чудех се само защо въпреки това ни чакаше тук.

Беше се изтупал, както обикновено. Жакетът му беше леко втален, а ръкавите и яката много бухнали. От ботушите му c маншети краката му изглеждаха още по-набити, а големият пръстен на дясната му ръка беше също толкова самохвалски, колкото и часовникът, който носеше в бъдещето.

— Добър вечер, Ана — рече той c приветлива усмивка. — Колко е хубаво да те видя отново!

Не отговорих на това дръзко твърдение.

— Върни ми брилянтената огърлица!

Той се изсмя.

— Както винаги не губиш ценно време в празни приказки, а?

— Хайде, действай! — нареди му Сесил нетърпеливо. — Не се опитвай да ни мотаеш, иначе ще стане доста неприятно. Мускетарят е по петите ни, няма да му трябва дълго да разбере къде сме.

— Оо! — Гастон изглеждаше уплашен. Възможността Себастиано да се изправи срещу него наруши спокойствието му. Но бързо се овладя. — Добре тогава. — Той извади огърлицата от джоба на жакета си. Олекна ми. Наистина я носеше! Бяхме спасени!

Но сърбящият ми врат казваше нещо друго — Гастон кроеше нещо подло!

— Ето — рече той. — Вземи я.

Колебливо се приближих до него и посегнах към диамантите. В следващия момент той дръпна колието назад.

— Няма услуга без ответна услуга.

Почесах врата си. Сърбеше ме все повече. По принцип ситуацията спадаше към категорията да-си-омитам-крушите, но не можех да се откажа толкова близо до целта.

— Какво искаш?

— Маската.

Взрях се в него.

— Как разбра?

Той сви рамене.

— Някак си успяла да се спасиш от реката. А освен това старият ми каза, че трябва да притежаваш нещо, с което преминаваш. Нещо, което винаги носиш със себе си. Значи, може да е само маската, самата ти я беше споменала.

— Дай му маската — рече Сесил нетърпеливо зад мен. — Вкъщи имам цял куп такива, ще ти дам да си избереш една.

— Ти не разбираш — противопоставих се.

— Не, не разбира — съгласи се Гастон и скочи към мен, за да ме хване, ала аз му се изплъзнах.

Но изведнъж Сесил ме задържа. На Гастон му беше достатъчен само миг, за да дръпне маската от лицето ми.

— Сесил — изкрещях аз. — В никакъв случай не трябва да я взема!

— Стига си вдигала такава врява — каза тя с рязък тон. — Това е само една маска.

Неочаквано изражението ѝ напълно се промени, стана студено и решително. Изведнъж разбрах какво се случваше тук. Двамата се бяха наговорили. Дали тя се беше свързала с него, или обратното, нямаше значение. Сделката между двамата беше той да вземе маската. Ами Сесил? Каква бе нейната изгода? Явно златото, което ѝ бях обещала, не ѝ беше достатъчно.

— Брилянтите, Гастон — изиска ги тя с протегната ръка. — Дай ми ги. — А обърната към мен, тя каза: —Съжалявам, но трябва да признаеш, че за една глупава маска замяната е доста добра. — После помирително добави: — Ще ти дам част от печалбата.

Гастон хвана маската с два пръста и я погледна с възхищение, докато се люлееше в ръката му.

— И тя наистина отвежда навсякъде? Без портали и без старите? Не е за вярване! — Той си я сложи. — Малко тесничка на носа, но става.

— По дяволите, Гастон! — извика Сесил гневно. — Веднага ми дай огърлицата!

— Един момент. Първо трябва да свърша нещо важно. — С едно небрежно движение той протегна двете си ръце напред и обгърна с пръсти врата ми. Бях толкова уплашена, че в първия момент не разбрах какво беше намислил. Чак когато стисна здраво, ми хрумна, че искаше да ме убие. Отново.

— Гастон! — Сесил звучеше шокирана — Това не беше…

Тя не довърши изречението. Нямах представа какво възнамеряваше да направи. Но гарантирано щеше да му попречи да ме удуши. Не исках да мисля за друга възможност.

Обаче знаех със сигурност какво щях да направя аз — първо план А. Щях да взема съответните мерки за самозащита. При нападение и душене отпред имаше само една добра защита: и двете ръце се мушкат рязко между ръцете на удушвача и със свити лакти се спускат бързо надолу. Колкото по-силно и бързо, толкова по-добре. И веднага след това ударът с коляно в чувствителната зона. По възможност също толкова силно.

Ако план А се провалеше, наред беше план Б. Щях да изпратя Гастон заедно с маската в ада. Това не бяха празни приказки, точно това се случи веднъж с един мъж, който се опита да ме убие.

Но не се стигна дотам. В рамките на една милисекунда, в която исках да приложа в действие план А, вратата се отвори с гръм и трясък и на прага застана Себастиано. Зад него стоеше Филип с разкъсана риза, кървящ нос и разрошена коса. В случай че се беше опитал да спре Себастиано, то опитът му бе неуспешен. За щастие.

— Ана! — изрева Себастиано и се хвърли върху Гастон с извадена шпага.

Благоразумно Гастон вече беше пуснал врата ми и светкавично пипна маската, затваряйки очите си. Беше ясно какво смяташе да стори — един бърз скок във времето, в което желаеше. Може би на някой карибски остров. Или в Берлин при приятелката му.

— Не. — Успях да изрека съвсем слабо и при това с дрезгав глас, защото ларинксът ми беше повреден от задушаващата хватка, ала се оказа напълно достатъчно.

Толкова беше лесно. Сега никъде не можеше да избяга. Маската работеше само ако аз го пожелаех. Не можеше да я използва против волята ми. Бе въпрос, който не беше взел под внимание. Или просто не знаеше. Очевидно клошарят не му беше разказал всичко.

Себастиано опря върха на шпагата си в гърлото на Гастон. След това отскубна маската от лицето му и я хвърли на пода.

— Спипах те! — извика той, след което ме погледна настоятелно. — Ана?

— Добре съм — изграчих, докато вземах бързо маската от земята.

— Избирам пистолети! — каза Гастон с разтреперан глас. Двойната му брадичка трепереше, ала върхът на шпагата не ѝ оставяше много място.

— С измет не се дуелирам. Можеш да си избереш къде да те пронижа — в сърцето или в гърлото.

Знаех, че не би убил невъоръжен, ала Гастон не изглеждаше убеден.

— Ана! — изхленчи той. — Заради доброто старо време… — С внимателно движение бръкна в джоба на жакета си, извади огърлицата и я хвърли към мен. — Ето! За да видиш, че сътруднича! Можеш ли да кажеш на приятеля си да свали шпагата си, моля?

— Какво, по дяволите, става тук? — извика Филип.

— Това е просто недоразумение — рече Сесил.

Филип я погледна обвинително.

— Ти си гледала, докато я е душел! Той е искал да я убие! А ти безучастно си стояла до него! В какво сте се забъркали, ти и този мошеник?

— Планът не беше такъв! Исках само… никога не бих…

— Предала си я! Обещахме ѝ да ѝ помогнем, защото сме нейни приятели!

— Моля те, Филип, в никакъв случай не съм искала да… — Гласът ѝ замря. През отворената врата се появиха гвардейци. Жул и Жак, приятелите на Себастиано. Те веднага застанаха до него и образуваха стена от извадени оръжия. Трима мускетари в стихията си.

— Да се арестуват и оковат — заповяда им Себастиано. — Предайте ги долу на пазачите, за да ги закарат в Бастилията.

— Кои? — попитаха в един глас Жул и Жак.

Улових погледа на Себастиано и изтръпнах от ужас.

— Дебеланкото и онази там. — Себастиано посочи към Гастон и Сесил.

От страх дъхът ми бе спрял, Филип също бе пребледнял, но не последва нищо друго.

Шокирани, гледахме как двамата мускетари сграбчиха Сесил и Гастон и ги отведоха. Сесил не каза нито дума, беше свела глава и не вдигна поглед дори когато мина покрай мен. Филип я наблюдаваше. Очите му бяха пълни със сълзи, а раменете му потрепваха от потиснато ридание.

Без да му мисли много, Себастиано ме взе в прегръдките си и ме стисна здраво. Не можах да се въздържа като Филип, а веднага започнах да плача от облекчение и от любов, и от изживения шок.

— Виждаш ли какво се случва, когато човек се забърка с неподходящи хора и се оплете в опасни интриги! — прошепна ми сърдито. Обръщайки се към Филип, той добави заплашително: — За теб се отнася същото, момче. Единствено лоялността ти към Ана те спаси от затвора. — Той отстъпи крачка назад и ме сграбчи за раменете. — Какво всъщност смяташе, че правиш?

— Исках само да спася кралицата — отвърнах просто. — Това е мое задължение, не разбираш ли?

Той ме погледна мрачно.

— Напълно си обсебена от това, нали?

— Така както вие сте обсебени от противоположното, нито повече, нито по-малко — намеси се Филип. Очевидно беше дошъл отново на себе си. Лицето му все още бе бледо, но раменете му бяха изправени, а погледът му непоклатим. — Да се бориш за своята кауза и ако е необходимо, да рискуваш живота си, както Ана, как може да е нещо лошо?

— Може да е лошо, когато е погрешно.

— Това не зависи ли от гледната точка на заинтересуваните страни?

Себастиано искаше да отвърне, но после спря за миг и поклати глава.

— Нямам нито време, нито желание да водя философски дискусии с теб. Филип, така се казваш, нали, ти току-що отново се отърва от тъмницата. По-добре мълчи. — Себастиано се обърна към мен и ми изтръгна огърлицата от ръцете, преди да се усетя какво всъщност ставаше.

— Изумен съм как успя да се сдобиеш толкова бързо с фалшификат. — Той вдигна огърлицата към светлината. — И при това толкова добър! — Намръщи се и погледна по-внимателно блясъка. — Изглежда невероятно истинска.

Слисана, аз се втренчих в ръката му, която държеше огърлицата.

— Моля те, не трябва да ми отнемаш и тази!

Той пъхна безцеремонно брилянтите в джоба на жакета си и сложи пръст под брадичката ми, за да я повдигне малко.

— За мен случаят приключи, Ана. За теб също трябва да е така. От заблудено чувство за дълг се бори за кауза, на която не е отредено да постигне успех. В известен смисъл ти прави чест, че не се отказа. Това свидетелства за силния ти характер и лоялността ти. Не мога да те съдя и още по-малко мога да допусна някой да те накаже за това. Кардиналът няма да научи за този инцидент тук. Ще задържа фалшификата и при първа възможност ще се погрижа да изчезне.

Разкъсваха ме противоречиви чувства. От една страна, се вълнувах, че ме закриляше, въпреки че оставаше верен на кардинала. Това само по себе си беше ходене по ръба, което можеше напълно да претовари някой по-слабохарактерен от Себастиано. От друга страна, намирах за непоносим поучителният му тон. Да не говорим, че исках да захвърля нещо по стената от яд, че бе успял да прибере и втората огърлица.

— Време е да се върна към задълженията ми. Кардиналът вече е тук, а всеки момент ще се появи и кралската двойка. — Себастиано се запъти към вратата.

— Не бива да допускаш да ѝ причинят това! — извиках след него. — Моля те!

Себастиано пое с бързи крачки по коридора, заради което се затруднявах да го следвам. Филип дойде с нас и закрачи мълчаливо до мен.

Себастиано погледна през рамо назад към мен.

— Откъде взе копието? — попита ме той. — И каква беше ролята на дебелака?

— Мислех си, че за теб случаят е приключил — отвърнах нахално.

Лицето му помръкна.

— Не ми давай причина да съжалявам! — Очите му се спряха на маската, която отново си бях сложила. — Всъщност каква е тази странна котешка маска?

— Позната ли ти е? — попитах припряно. — Имаш ли чувството, че си ме виждал и друг път с тази маска?

Вървях по-бързо, за да не изоставам от него. На лицето му се беше изписало замислено и в същото време ядосано изражение. Струваше ми се, че бе на път да си спомни всичко.

— Ти си загуби паметта! В действителност ти изобщо не си мускетар. Това не е нашето място, защото идваме от друго време.

Бях напълно смаяна от думите ми, тъй като успях да ги изрека, без да се задейства бариерата! Това беше добър знак!

— Говориш глупости.

— Не, Ана е права. Вие двамата идвате от друго време — намеси се Филип. — Наричат ви пазители. Действате по поръчка на закрилниците. А аз работя като помощник на вас, пътуващите във времето, затова знам всичко това. Ана казва самата истина.

Себастиано се изсмя и продължи напред, поклащайки глава.

Хванах ръката му.

— Ти не си французин. Казваш се Себастиано Фоскари и си от Венеция.

Дори това успях да кажа без проблем. Бе на път да си възвърне паметта! Само да разполагах с малко повече време, може би щях да успея да го убедя. Или поне да му разкажа повече подробности, които да му помогнат да си спомни. С малко повече късмет, Хосе щеше вече да е тук и да се погрижи за останалото.

Но в следващия момент пристъпихме прага на залата и веднага след това бяхме избутани встрани от няколко прислужници, за да направим възможно най-много място. Изгубих Себастиано от поглед и се озовах в навалица от копринени рокли, дантелени жаба[26] и копринени жакети. Телесният контакт е блъскащите се буквално ми взе дъха, бях лашкана насам-натам и на няколко пъти вдишах изпарения, които бих искала да си спестя. За известно време загубих ориентация от пищните напудрени деколтета, които стърчаха над стегнатите корсети, остро миришещите прически, твърдите лакти и множеството маски — ала отнякъде се появи една ръка, която ме издърпа от тълпата.

— Предпочитам да стоиш при мен, така няма да можеш да правиш повече глупости — прошепна Себастиано, като ме прегърна и ме придърпа към себе си. Топлият му дъх докосваше слепоочието ми. Когато погледнах нагоре към него, видях как намръщено се взираше в деколтето ми. — Тази рокля е с прекалено дълбоко деколте.

Не можах да се въздържа и се усмихнах, въпреки напрегнатата ситуация. Имаше същото строго изражение като на нашия първи бал, където носех рокля с подобно деколте.

Той нежно погали врата ми.

— Може да се видят следите от душенето. Боли ли те?

— Не, ще ми мине.

Той отново сбърчи вежди, а аз се досетих, че тази ситуация също го връщаше към изгубените му спомени. Тогава, на карнавала във Венеция, също се бяха опитали да ме удушат и Себастиано бе забелязал белезите, когато се бе загледал в деколтето ми — точно както сега. Всичко това може би му се струваше най-голямото дежа вю на всички времена.

— Ана — рече той тихо, след което се наведе и ме целуна бързо. — Защо, по дяволите, те обичам толкова много? Можеш ли да ми обясниш?

— Ако въпросът ти е сериозен: веднъж ми каза, че обичаш чувството ми за хумор. И ината ми. И косата ми. И също така всичко останало.

— Ана! — Мари и дядо Анри си пробиха път през тълпата и се присъединиха към нас.

Мари беше видимо нервна. Тя бе разперила ветрилото си и го развяваше пред бродираната си маска. В очите ѝ прочетох неизбежния въпрос за огърлицата и когато незабележимо поклатих глада, тя бързо прикри лицето си c ветрилото, за да скрие уплахата си.

Затова пък дядо Анри беше в много добро настроение.

— Какво прекрасно празненство! Всички тези красиви млади хора! — Той намести маската си, тъмносиньо кадифе в тон с жакета му, и без да взема под внимание куция си крак, ми се поклони елегантно. — Особено ти, малката ми! Колко си очарователна! Но мисля, че ти го казах вече, нали?

— Да, но въпреки това ти благодаря за комплимента. — Усмихнах му се и се опитах да прикрия напрежението, което ме бе обзело.

Дядо Анри потупа Себастиано приветливо по рамото.

— Момко, имате невероятен късмет c това момиче. Надявам се да успеете да задържите любовта на Ана за всички времена! — Той обърна глава. — Ах! Започва се! — После хвана Мари за ръката и я поведе в търсене на по-добри места.

Церемониалмайсторът беше застанал до вратата и няколко пъти удари силно по пода c богато украсен жезъл. С кънтящ глас обяви пристигането на техни величества и всички в залата замлъкнаха. Музиката също спря и оркестърът се отдръпна до стената. Оркестърът… един от музикантите привлече вниманието ми. Не можех да повярвам на очите си и се надигнах на пръсти, за да го видя по-добре. Единият от флейтистите беше Хосе! Носеше сребрист жакет със сходна на цвят превръзка на окото. Вдигнах и двете си ръце и отчаяно ги размахах, но той сякаш не ме забеляза.

Себастиано, който стоеше до мен, смъкна ръцете ми.

— Веднага престани — прошепна той. — Всеки момент ще влезе кралската двойка!

— А ти престани да се държиш толкова настойнически, тиран такъв! — Бързо се обърнах към оркестъра c надеждата, че Хосе ни беше видял, ала няколко гости ми препречваха видимостта.

— Кой е онзи едноокият? — попита тихо Себастиано.

— Познаваш го. Това е приятелят ти Хосе.

— Нямам приятел c такова име.

— Тогава откъде знаеш, че махах на него, а не на някой от останалите петдесет души там в ъгъла?

— Нямам представа. — Отново изглеждаше така, сякаш всеки момент ще си спомни.

Тогава в залата отекна шепот. В този миг кралят и кралицата прекрачиха салона е голяма помпозност. В същото време вратът ми започна отново да ме сърби, при това много силно. Опасявах се, че най-лошото тепърва ни предстоеше.


*  *  *

Погледът ми се спря върху кралицата. Носеше дълга и широко разперена рокля от светлосиня бродирана коприна, украсена c дълъг шлейф, поръбен c хермелинова[27] кожа. Подобно на всички други гости беше скрила лицето си зад маска, но за разлика от тях, нейната покриваше също и устата, брадичката и най-вече врата ѝ — от долния ръб на кадифената маска чак до деколтето ѝ се спускаше непрозрачен воал, целият обшит със скъпоценни камъни.

Само шепа хора в залата знаеха, че воалът не беше нищо друго освен отчаяна мярка за спасение. Сред тях беше и кралят, който вървеше с изправена стойка до нея и кимаше любезно във всички посоки. Беше среден на ръст и слаб, c дълга, тъмна и леко оредяла коса. Изумруденозеленото му елече подчертаваше бледото му и изпито лице. За разлика от кралицата, той носеше тясна маска на очите, така че чертите на лицето му можеха добре да се видят. Следа от гняв се бе отпечатала върху устата му. Той не поглеждаше към съпругата си, сякаш вече беше приключил с нея.

Зад тях се появи кардиналът. Носеше разкошната си червена роба, както при първата ни среща. Беше без маска. Козята му брадичка бе грижливо подравнена, а краищата на мустаците му бяха извити нагоре. Яркочервената му шапка, същата като одеждата му, беше старателно поставена върху сресаната му назад коса. Високо закопчаната му бяла яка караше лицето му да изглежда пепеляво на фона на безбройните свещи. Изражението му беше безизразно, ала това, което издаваха тъмните му очи, не бяха в състояние да скрият дори и притворените му клепачи: от тях се излъчваше радостно очакване. С пълното съзнание за наближаващия триумф той бе спрял погледа си върху вървящата пред него кралица, докато не стигнаха до предната част на залата, където имаше нисък подиум. Там кралската двойка се настани в троновете си, след което благородниците дефилираха тържествено покрай тях. Ришельо седеше в едно семпло кресло на няколко крачки от краля и кралицата.

Музикантите отново бяха започнали да свирят, но колкото и да си извивах врата не можех да ги видя, имаше прекалено много хора. Бутаха се в една безкрайна редица пред двете величия и кардинала, за да им направят реверанс.

Почесах си врата. Сърбежът се беше усилил. Обзе ме паника и се огледах. Всеки момент можеше да стане нещо!

Себастиано ме пусна.

— Трябва да отида при кардинала.

— Не — казах веднага. — Не ходи! Остани тук!

— Аз съм му лична охрана и го пазя винаги когато има публични изяви. Но той няма да остане дълго. Само докато… докато не свърши всичко. — Той ми хвърли един умолителен поглед. — Ана… няма друг начин. След като се върна, нека да забравим за случилото се и да започнем отначало.

Парализирах се от страх, ала успях да го задържа.

— Не трябва да ходиш! — За кратко се зачудих дали да не мушна маската в джоба му и да го изпратя право вкъщи, но страхът от непредвидими последствия ме спря.

В следващия миг всички подобни мисли се изпариха. Една сребърна очна превръзка се показа иззад рамото на Себастиано.

— Време е — рече Хосе. Той положи ръката си върху врата на Себастиано и здраво го задържа. Себастиано потрепна и застана мирно със странно притворени очи. Видях как клепачите му потрепнаха конвулсивно, а очните му ябълки се задвижиха насам-натам, сякаш сънуваше в будно състояние. Всичко продължи не повече от няколко секунди, които ми се сториха цяла вечност. Когато Себастиано отново отвори очи, погледът му бе бистър. Той ме погледна и веднага разбрах, че си беше възвърнал паметта.

Хосе се наведе към него и му прошепна нещо. Себастиано продължаваше да стои неподвижно. Приличаше на човек, който току-що се бе събудил от дълъг и дълбок сън. Но това впечатление също изчезна и направи място на една желязна решителност. Себастиано направи голяма крачка към мен и ме прегърна. Последва една дълга и страстна целувка, от която ми стана толкова горещо, че замалко да се подпалят подметките на копринените ми обувки.

— За това, че бях такъв идиот.

Останала без дъх, се взирах в него.

— Ако това е извинение, трябва да знаеш, че беше само първата вноска. По-късно ще обсъдим погасяването на целия дълг. — Сърцето ми биеше лудо от щастие, дори за момент забравих за опасната ситуация.

— Момче, време е — рече сериозно Хосе.

Изведнъж си спомних какво ми беше казал — на този бал Себастиано трябваше да спаси нечий живот. Сърбежът на врата ми се усили до непоносимо парене. Каквото и да ставаше — случваше се сега.

— Не — рекох безпомощно. Но не можах да го предотвратя, всичко премина пред очите ми като на забавен каданс.

Редицата от гости се бе разпръснала, след официалното посрещане хората в залата отново се бяха събрали на групички, така че имах ясна видимост към подиума.

Кралят се бе обърнал към кралицата и аз разбрах, че той не искаше да чака до откриването на банкета. Той протегна двете си ръце и сграбчи воала ѝ. Само още едно движение и щеше да я разбули и с това да разкрие опасната ѝ тайна.

Кардиналът беше застанал близо до тях и наблюдаваше сцената с неприкрито задоволство.

Отекна вик, а след него още един. От противоположния ъгъл на залата се приближи мъж с насочен към подиума пистолет. Хората се отдръпваха наляво и надясно от него.

Себастиано вече бе реагирал. Беше много по-бърз от мъжа с пистолета, ала пътят му до подиума беше два пъти по-дълъг. На няколко пъти трябваше да заобикаля хората, които му се изпречваха на пътя и замалко да повали на земята един слуга, който носеше пълен с напитки поднос.

Мъжът с пистолета се движеше по-бързо и се приближи до подиума. Зашеметена, осъзнах, че е дядо Анри. Но изведнъж възприятието ми се измени, както при картина със скрити фигури. Мъжът изглеждаше като дядо Анри, имаше неговата бяла коса и носеше синята му кадифена маска, но не куцаше, а се придвижваше бързо и целеустремено.

И тогава всичко ми се изясни. Милият, стар и объркан дядо Анри, когото познавах също и като любезния Хенри Колистър, в действителност не бе нито единият, нито другият. Тези личности бяха само изкусни дегизировки, с които много лесно бе успял да ме подмами.

Той беше пътуващият във времето, когото видях пред хотел „Британик“.

Той беше маскираният непознат, който на следващият ден се опита да застреля Ришельо на пазара.

И той бе един от старите. Той бе отворил портала на моста, а не бездомникът, който случайно бе застанал там. Нищо чудно, че ми се стори толкова истински.

Последва изстрел и в залата настана суматоха. Но никой не падна ранен на пода, Хенри не беше улучил целта си. Въпреки това той продължи напред към подиума, от който го деляха само няколко метра. Обгърнат от облак дим, той извади втори пистолет.

Себастиано почти бе стигнал мястото, оставаха му само няколко крачки. Въпреки това той не се нахвърли върху атентатора, ами се насочи към подиума, където седеше кралицата. За части от секундата видях нещо да проблясва в ръката му.

Хенри спря, хвана пистолета с две ръце и се прицели внимателно в Ришельо. В същия момент, когато отекна изстрелът, Себастиано се хвърли с все сила към кардинала.

— Не! — извиках аз. — Не!

Затичах се, ала залата ми се стори безкрайно дълга. Около мен царяха суматоха и врява, хората бягаха във всички посоки. Гвардейци с извадени оръжия препречиха пътя ми. Хенри бе избягал през една странична врата.

— Спрете го! — чух някой да крещи. А след това, от по-далеч: — Той е при задното стълбище! Някой трябва да го пресрещне! — Последва триумфален вик. — Хванахме го!

Мари изникна пред мен. Лицето ѝ бе бледо и объркано. Аз я отблъснах и продължих да тичам. Миг по-късно бях при Себастиано и паднах до него на колене. На лявото му рамо имаше кърваво петно, което бързо се разрасна и напои жакета му. Ридаейки, свалих маската си и се наведох над него.

— Себастиано! Чуваш ли ме? Остани с мен! Моля те!

— Никъде няма да ходя — стенейки, но иначе разбираемо рече той.

— Направи ми място — каза Хосе.

Избута ме леко встрани и разгърна жакета на Себастиано, за да прегледа раната.

Аз бързо отклоних поглед, защото почувствах как ми прилошава. Гледката на толкова много кръв никога не ми се отразяваше добре.

Някой ме изправи на крака и ме задържа. Беше кралицата. Тя беше снела маската си заедно с воала и ме гледаше с тревога.

— Дишай дълбоко! — посъветва ме тя.

Послушах я и се постарах да не припадна. Един плах поглед към Себастиано ми издаде, че Хосе се беше опитал да спре кръвта му с превръзка, която също се бе напоила с кръв. Стана ми лошо и се задържах за ръката на кралицата.

— Горкото момиче — каза тя. — Как се казваш?

Естествено, та ние не се познавахме.

— Ана — отговорих с тънък глас.

След това издишах дълбоко. Превръзката не беше червена от кръвта на Себастиано, а това беше цветът ѝ — Хосе бе използвал шапката на кардинала.

Хосе ме погледна окуражително.

— Не се притеснявай, ще се оправи.

Кралицата се усмихна.

— Колко хубаво. — Бе положила ръка върху рамото ми и леко го стисна. Устните ѝ оформиха една дума, която само аз успях да уловя. Благодаря. Останалото го прочетох в очите ѝ.

Върху безупречното ѝ деколте блестеше диамантената огърлица. Нямаше как някой да не я забележи, дори и кралят. Той гледаше втренчено ту шията на жена си, ту кардинала и в същото време успяваше да има и облекчен, и яростен вид. Радваше се, че обвиненията на Ришельо се бяха оказали неоснователни. Но и видимо беше сърдит — на кардинала. Посланието към неговия върховен държавник бе ясно: това никога повече да не се повтаря, приятелче!

Отново коленичих до Себастиано и хванах ръката му.

Кралят махна на стражите.

— Донесете носилка за този смел мъж. Никога не съм виждал такова безстрашно дело. — Той погледна Себастиано със засилен интерес и дори клекна до него, за да се увери, че раната му е превързана.

Кардиналът, който при акцията бе паднал на земята, сега седеше зарязан от всички на пода и изглеждаше малко замаян. Шапката му я употребяваха за други цели, яката му се беше изкривила, а мустаците, които допреди малко бяха толкова грижливо извити нагоре, сега висяха проскубани надолу. Той се огледа, ала никой не му помогна да се изправи. С възхищение и възторг всички присъстващи се бяха скупчили около неговия спасител, който бе спрял куршума на покушителя с тялото си.

— Ще трябва много щедро да се отплатите на този млад гвардеец — рече духовито кралят на кардинала.

По неволя Ришельо се изправи сам и изтупа одеждата си. На червения плат бяха избили няколко петна, а от едната страна шевът се беше разпрал по цялата си дължина.

Със свъсено чело Ришельо погледна надолу към своя мускетар.

— Това беше една необичайно смела и безкористна постъпка. Моите уважения, Фоскер. Дължа ви живота си. И то за втори път.

Сякаш се развълнува от небивалото деяние на Себастиано. Едва забележима руменина изби по бузите му, очите му блеснаха, а cтойката му се изправи. Предположих какво му минаваше през главата. Атентаторът не бе стрелял по краля, ами по него, първия министър. Най-важния и могъщ човек във Франция. Какво доказателство за значимостта му! Завладя го порив на еуфория, която несъмнено се помрачи при вида на диамантите върху шията на кралицата. Злоба се изписа на лицето му, когато я зърна, а когато отново върна погледа си към Себастиано, възхищението му се бе примесило с гняв. Но му беше ясно, че нямаше доказателства срещу Себастиано, особено след като той се бе превърнал в новия герой на нацията. Всеки опит да го подведе под отговорност за появата на огърлицата, щеше да разобличи Ришельо като инициатор на коварната интрига. Ръцете му бяха вързани и той го знаеше.

Жак и Жул донесоха носилка, като взаимно се надприказваха с възхвали относно подвига на Себастиано. Докато го поставяха върху носилката, видях как в другия край на залата двама мускетари отвеждаха Мари. Причината за арестуването ѝ беше очевидна. Нейният предполагаем дядо искаше да убие кардинала, така че до второ нареждане се считаше за негова съучастничка. Но аз знаех, че тя нямаше нищо общо. Хенри я беше манипулирал. Също както и Себастиано, само че при Мари го е правил още преди скока ѝ в миналото. Старите притежаваха необичайни и могъщи сили. Само едно докосване с ръка можеше да отнеме или възвърне спомени. Или да създаде напълно погрешни. Мари беше просто жертва, тя не знаеше нищо за всичко това.

Погледът ми срещна този на кралицата и ми стана ясно, че и тя си мислеше същото. Тя кимна незабележимо — едно безмълвно обещание, че щеше да се погрижи за Мари. Олекна ми.

Себастиано бе отнесен от балната зала, докато първите гости, които допреди малко тичаха, крещейки, във всички посоки, сега се връщаха жадни за сензация да разгледат мястото на престъплението. Двамата с Хосе вървяхме до носилката, а аз държах ръката на Себастиано.

Пред залата срещнахме Филип. Той беше избърсал кръвта от носа си и се беше сресал.

— Вие сте мъж на място — рече той на Себастиано. — Видях всичко. — Говореше с възхищение, ала в същото време беше унил и аз знаех каква е причината. Той все още не можеше да повярва, че Сесил се бе съюзила с Гастон. Целият му свят се бе разклатил из основи.

— Тя не искаше — казах му. — Бижуто да, но другото… сещаш се. Не го очакваше.

Той само кимна.

— Все още не съм ти благодарила за роклята, Филип. Прекрасна е. — Хванах ръцете му, борейки се със сълзите. — Толкова съжалявам.

Той отново кимна, без да каже и дума, а аз изхлипах и го прегърнах.

— Благодаря. Благодаря ти за всичко! — Въпреки краткия ми престой тук, той се бе превърнал в истински приятел и трудно понасях мисълта, че нямаше да го видя отново. Освен това сърцето ми се късаше, като го гледах колко страда от предателството на Сесил.

Филип отвърна на прегръдката ми кратко, но силно, след което ме пусна рязко и бързо се отдалечи.

Със сълзи в очите го проследих с поглед, а след това настигнах Себастиано. Жак и Жул го отведоха в една елегантно обзаведена стая, където го положиха върху скъп диван.

— Ще нацапам всичко с кръв — каза той.

— Кралицата така нареди — обясни Жак. — Нищо не трябва да ти липсва. След малко ще дойде лекарят ѝ, който лично ще се погрижи за теб.

Междувременно вече можех да различавам Жак от брат му. Той имаше драскотина на челото, защото Сесил го беше одрала, когато се опита да ѝ сложи вериги. И той изрази съжалението си, понеже бях предпочела Себастиано пред него.

— Бих предизвикал всеки друг на дуел, но на него ви предоставям доброволно — добави той великодушно.

Двамата близнаци се оттеглиха и ни оставиха сами в стаята.

— Сега какво ще стане със Сесил? — попитах аз.

— Няма да ѝ се размине — каза Хосе. — В това време още не са чували за условна присъда.

— Но Бастилията! Това е затвор на ужасите! Не може ли…

— Тя заслужава наказание.

— Хосе, моля те!

Хосе въздъхна.

— Ще видя какво мога да направя. Но нищо не обещавам.

— А Гастон?

— Ами със сигурност ти е известно какво се случва с убийците в тази епоха.

— Но аз съм жива! Беше само опит за убийство!

— Два опита — възрази Себастиано от дивана.

— Но той е действал по заповед на Хенри, когато се опита да ме убие!

— Не, не е — обясни ми Хосе.

Това ми дойде неочаквано и отначало не знаех какво да кажа. Ала после си представих Гастон на бесилката и преглътнах.

— Моля те — повторих аз.

Хосе отново въздъхна.

— Е, добре, ще се опитам да извъртя нещата. А сега недей да ми досаждаш и заради Хенри, не е от моята компетенция. Освен това имам по-важни неща за вършене. — Той отиде до вратата. — Ще осигуря карета. Крайно време е да се върнете у дома.

Хосе излезе от стаята, а аз седнах на дивана до Себастиано.

— Как се чувстваш? — попитах го.

— В момента все още напомпан с адреналин. Но вече започва да ме боли.

— Може би ще те разсее, ако ми разкажеш всичко. От самото начало. Как се озова тук. Как си загуби паметта. И дали… хм, онази коза, която беше с вас в Златният петел. Сещаш се…

— Не — каза той.

— Не може да не я помниш! Уличницата беше забила орловите си нокти в ръката ти и те зяпаше така, сякаш беше личният ѝ джакпот!

— Разбира се, че си я спомням. Беше постоянно с нас, когато ходехме да ядем. Но между нас нямаше нищо. Не с нея, нито с която и да било друга. Това имах предвид, като казах не.

— О! — Не скрих облекчението ми. — Продължавай. Например брадата. — Погалих го нежно по брадичката. — Умишлено ли си я пусна, защото почти всички мъже тук имат брада или защото няма свестни самобръсначки?

Той положи горната страна на дланта си върху челото и изстена тихо.

— Не мисля, че ще ме разсее, ако започна да ти обяснявам всичко в продължение на часове. Нека да го оставим за времето след операцията ми.

— Разбира се — съгласих се притеснено. — Много ли те боли?

Той протегна ръка, обви врата ми и ме дръпна към себе си.

— Не и при истинско разсейване.

— Какво ти се върти в главата? — попитах, е устни почти докосващи неговите.

— Мислех си да обсъдим останалата част по погасяването на дълга.

Нямах възражения за това предложение.


*  *  *

Както бе обещал, Хосе се върна с карета, а Жак и Жул c помощта на кочияша внимателно качиха Себастиано в нея. Придворният лекар даде на Себастиано няколко пълни лъжици опиум заради болката, от които му се доспа. Той едва успя да задържи достатъчно дълго очите си отворени, за да се сбогува с близнаците.

— Вие наистина сте добри приятели — рече той тихо. — Благодаря ви за хубавото време, прекарано заедно.

— Един за всички, всички за един — казаха силно и в един глас Жак и Жул.

Това бяха последните думи, които чух в Париж през 1625 година. И смятам, че се връзваха чудесно.

По време на пътуването ни до Боа дьо Булон научих причината за нашето приключение. Себастиано дремеше, докато Хосе, противно на обичайната си мълчалива природа, ми разказа някои подробности.

Огледалото било показало сериозно отклонение от хода на историята. Кралят Слънце не бил роден, абсолютизмът като предпоставка за революцията и началото на една свободна епоха не съществувал. През следващите векове Париж се превърнал в град, разкъсван от постоянни религиозни конфликти и терор, по-лошо от Белфаст по времето на ИРА. Причина за това е било едно събитие през 1625 година — убийството на известна личност. Себастиано бил изпратен с мисията да го предотврати.

Но Хенри — наистина се казваше така — бил планирал всичко много по-отрано. Когато разбрал, че има опасност да бъде разкрит, организирал злополука, при която Хосе да бъде ранен, така че самият той да извърши скока във времето и да се погрижи Себастиано да забрави кой е.

Неговият пазител в Париж — Гастон — е бил корумпирано нищожество, следователно не е съществувала опасност да издаде нещо. Себастиано обаче се е оказал неочаквано трудно препятствие. Несъзнателно правел всичко възможно, за да изпълни мисията си. Дори се присъединил към личната охрана на кардинала и повече не се отделил от него.

Но огледалото на Есперанца било показало допълнителна причина за настъпването на съществените отклонения във времето — разпадането на кралската двойка заради брилянтената огърлица. Бъдещето щяло да се реши в навечерието на бала. Ето как всичко се бе превърнало в една-единствена задача, с която можехме да се справим само ако работехме заедно със Себастиано.

— Не разбирам само едно — рекох замислено в тъмното, докато каретата продължаваше да подрусва по пътя към Булонския лес. — Бяхме се превърнали в пречка за Хенри, затова искаше да ни върне вкъщи през портала на моста. След като не се получи, защо просто не ни унищожи преди бала?

— Той не е такъв — обясни Хосе. — Освен това къде би останало предизвикателството за него?

Чутото ме накара да се замисля.

— Поне го заловиха — рекох накрая и колебливо добавих: — Какво ще се случи сега с него?

— Нищо. Той отдавна е на друго място.

Това тепърва трябваше да го осмисля. Такива обикновени неща като затвори и железни окови очевидно не задържаха старите за дълго.

За известно време настъпи тишина. По някое време казах:

— Харесвах Хенри. Беше много мил с мен. И толкова го съжалявах. Но… — Замълчах. — Всичко е било постановка.

— Не — рече тихо Хосе. — Не е. Дрехите, да. Но всичко останало е истина. Той е бил жертва на религиозно преследване. Целият град е потънал в кръвта на неговите братя по вяра. Имал е жена и две малки деца, които са загинали в онази нощ. Слуги на бащата на Ришельо са били сред убийците. И гоненията ще продължат, първо при Ришельо, а по-късно и при управлението на Краля Слънце. Стотици хиляди хугеноти ще бъдат прогонени, културното наследство на Франция ще се изцапа с кръв. Това искаше да предотврати Хенри и желанието му донякъде е оправдано. — Хосе поклати глава. — Но разбира се, неговата намеса щеше да доведе след себе си до неизмерими щети за настоящото време, дори и да изключим кръвопролитието на Френската революция.

Гледах го втренчено.

— Всъщност кои сте вие, старите? Откъде идвате? Да не сте нещо като боговете на Олимп? Като при Пърси Джаксън? Само че във вариант пътуване във времето? Вие в действителност стари ли сте? Или е част от дегизировката? И какво, по дяволите, имаш под превръзката на окото?

Себастиано се обади сънливо.

— Нали не вярваш, че ще ти отговори на всичко това?

Въздъхнах.

— Не, не вярвам. — Тогава изгледах решително Хосе. — Но един ден ще разбера.



Ден десети


Два дни по-късно двамата със Себастиано лежахме в най-голямото хотелско легло, което някога бях виждала. Беше с кралски размери, също като стаята. Ако в момента Луи XIV беше жив и ако случайно Версайският дворец бе в ремонт, то със сигурност би отседнал в този хотел — Мандарин Ориентал в сърцето на Париж. След като проведохме обстоен и дълъг разговор с Хосе относно покриването на служебните разходи и надбавките към заплатата за опасен и вреден труд, той ни подари три дни в петзвезден лукс.

— Но това е абсолютно изключение — заяви той.

Хотелът беше като от друга планета, с апартаменти, които стигаха до двайсет хиляди евро. На вечер.

Нашата стая не беше дори наполовина толкова скъпа, но все пак Хосе бая се беше изръсил, особено след като закуската и другите екстри не бяха включени. Например за масаж на краката в СПА центъра трябваше да се кихнат сто и петдесет евро. Себастиано каза, че при тази цена най-малкото би трябвало да сервират и студена напитка, от което избухнах в смях.

След нашето завръщане се смеех много, бях толкова щастлива, че всичко свърши благополучно. Или поне наполовина благополучно. Рамото на Себастиано бе превързано, трябваше да носи известно време шина и при обличане и събличане се нуждаеше от помощ, но раната не беше толкова опасна, колкото се опасявах. Куршума, една малка безформена гадост от олово, го запазихме. На недоверчиво гледащия лекар Себастиано бе разказал, че по невнимание бе дръпнал спусъка на един случайно зареден стар пистолет. И тъй като потвърдих историята му е най-невинната ми физиономия, лекарят се отказа да се обажда в полицията, още повече че смяната му приключваше след малко.

Сега Себастиано бе негоден за служба, с други думи, беше в отпуск и можеше да си почине. За мен се отнасяше същото, защото безцеремонно се освободих от училище за няколко дни. Все пак матурите бяха свършили. Преди устните изпити ми предстояха още курсови работи, ала дотогава разполагах с още малко време. Родителите ми не възразиха, че останах за по-дълго, дори напротив — както впоследствие се оказа, към престоя им в Копенхаген те също си бяха добавили няколко почивни дни.

Веднага след завръщането ни в настоящето Хосе бе потеглил към едно друго място, в едно друго време. Така че двамата със Себастиано останахме сами. Прекарвахме повечето време в стаята, тъй като бяхме скапани не само емоционално, но и физически. Него го болеше рамото, а мен цицината на главата. Но на втория ден се чувствахме много по-добре. Разходихме се из пролетния Париж, посетихме Айфеловата кула и още няколко забележителности и разбира се, през цялото време разговаряхме. Обвинявах се, задето бях допуснала много грешки, но според Себастиано бе тъкмо обратното — точно защото бях постъпила именно така, а не другояче, всичко беше приключило както трябва.

Разговорът ни стана доста философски и когато премина в страховитата за мен сложна област на парадоксите, бях пас. Така единодушно решихме да оставим миналото на мира. В буквалния смисъл на думата.

Ала трудно можех да спазя уговорката. Постоянно висях в Уикипедия или четях други статии в търсене на информация за исторически личности. Луи XIII, Анна Австрийска и Ришельо отново присъстваха в интернет, бяхме успели да коригираме отклонението на времето. Освен това се натъкнах и на няколко забележителни подробности и трябваше да си разтъркам очите, за да повярвам на видяното.

Например Бутвил бе екзекутиран година след събитията заради многобройните си дуели.

А в един доклад за историята на френския театър попаднах на името на Сесил!

При първия си брак омъжена с жонгльор, при втория — с търговец на парфюми, през 1625 година тя бива осъдена за измама на шест месеца затвор. През този период вторият ѝ съпруг почива. След освобождаването ѝ тя продължава сценичните си изяви и жъне голям успех. Третият и съпруг, по професия шивач, поставя нови стандарти в сферата на сценичните костюми. Техните съвместни усилия довеждат до създаването на собствен актьорски ансамбъл, от който произлиза така познатата ни днес Комеди Франсез.

Развълнувана, се разтърсих и в други източници, ала информацията бе оскъдна и не открих нищо ново. Но и мъничкото ми беше достатъчно. За тях двамата всичко беше приключило добре. Съкровеното желание на Филип се бе изпълнило. Най-накрая се бяха събрали. За цял живот. Преглътнах напиращите сълзи, след което се разтърсих за Мари. Намерих Мари Рохан, херцогиня Дьо Шеврьоз. Трудно можеше да се каже дали беше моята Мари, но имаше много поразителни прилики. На първо място бе портретът — младата жена на картината изглеждаше точно като истинската Мари. Тя мразеше Ришельо (самата истина) и беше най-добрата приятелка на кралицата (самата истина). И бе помогнала на кралицата за тайните срещи с Джордж (самата истина). Няколко други предания не съответстваха на Мари, която познавах, но както вече знаех, миналото постоянно претърпяваше промени, особено за малките неща. Така както бях напълно убедена, че Мари бе изпълнила мечтата си да издаде модно списание. Сигурно някой ден щях да прочета и за това.

Във всеки случай онази Мари, за която се говореше в историята, бе водила дълъг и разнообразен живот, бе имала различни любовници и вълнуващи приключения. Бе заплела още няколко засукани интриги срещу Ришельо, ала никога не бе наказвана, само на няколко пъти бе временно отлъчвана от двора, но по-скоро формално. Ришельо не е могъл да ѝ навреди, тъй като кралицата е бдяла над нея, точно както Мари над кралицата. Един баланс на силите, който е продължил десетилетия, до раждането на Краля Слънце. Дали мисията на живота ѝ не се състоеше именно в това и заради нея не бе транспортирана в миналото? Силно се надявах, въпреки че не можех да бъда сигурна, както не бях сигурна каква точно беше ролята на Хенри в живота ѝ.

Не беше изненада, че не намерих нищо за него. Той бе дошъл и заминал, един скитник във времената, неуловим като вятъра.

Себастиано се протегна от другата страна на леглото и взе айфона ми.

— Достатъчно сърфира в интернет — рече той. — Нека да направим нещо.

— Като например?

— Можем да хапнем. Долу има двузвезден ресторант. Шестстепенното меню е само с петнайсет евро по-скъпо от масажа на краката.

— О, не ми е до шестблюдно меню — казах аз вяло.

— Тогава предложи ти нещо.

— Можем да отидем у нас — отвърнах импулсивно. — Отдавна не си идвал във Франкфурт. Родителите ми ги няма. Във фризера има пица. А масажът на краката ще е гратис за десерт.

Себастиано се изправи.

— Със самолет или влак?

Със самолет беше по-бързо, освен това този път плащаше фирмата. Два часа по-късно бяхме на летището, където ме чакаше изненадата на живота ми. Пред мъжките тоалетни на бординг зоната един човек с мръсен гащеризон чистеше пода.