Джеффри Дивер - Списъкът „Октомври“

Списъкът „Октомври“ [The October List bg] 730K, 151 с. (пер. Загорчев)   (скачать) - Джеффри Дивер

Джефри Дивър
Списъкът „Октомври“

Животът може да бъде разбран само като се върнем назад; но трябва да се гледа напред.

Сьорен Киркегор


36.
Неделя, 18.30

Тя стоеше на прозореца на апартамента в Манхатън и надничаше през пролуката между завесите. Ръцете ѝ трепереха.

— Виждате ли някого? — попита нервно мъжът, застанал в другия край на стаята.

— Не знам. Може би. — Наведена напред, Габриела събра плътно дебелите завеси, сякаш някой оглеждаше прозорците с бинокъл. Или през оптически мерник. — Разбира се, и предишния път не видях нищо. А когато видях, вече беше късно. Да имах сега пистолет — измърмори гневно. — Щях да го използвам. Ако там има някой, кълна се в Бог, щях да го използвам.

— Но кой може да е? — попита Сам Ийстън.

Тя се обърна към него и бързо се отдалечи от прозореца.

— Кой ли? Може да е всеки. Изглежда, че всички негодници на света искат проклетия „Октомврийски списък“!

— Откъде могат да знаят къде сме?

Тя се изсмя мрачно:

— Аз, изглежда, вече нямам тайни. — Замисли се за момент, после отново погледна навън. — Просто не мога да видя. Стори ми се, че там има някого. Но в следващата минута вече го нямаше. Аз… — Изведнъж прошепна панически: — Резето!

Сам се сепна, вдигна глава.

С разширени от уплаха очи Габриела попита:

— Заключих ли? — Излезе бързо от дневната, изтича до антрето и след малко се върна. — Не, добре е. Всичко е заключено.

Сега той зае мястото ѝ при прозореца и погледна навън.

— Виждам сенки, виждам някакво движение. Но не мога да кажа със сигурност. Може да има някого, а може просто някое дърво да се поклаща от вятъра. Проклетата улична лампа не свети, онази пред сградата. — Погледна я. — Светеше ли по-рано?

— Де да знам. Може да е светела. Как може някой да изгаси улична лампа?

Сам не отговори. Той също се отдръпна от пролуката между завесите. Пресече стаята и седна на една мека табуретка до Габриела. Тя и преди бе забелязала, че е в добра форма, но едва сега видя колко е тънка талията му и колко широки раменете. Мускулите изпъваха до пръсване сакото и ризата му.

— Бога ми, как мразя така! — ядоса се тя. — Какво преживява сега Сара? Какво си мисли? Какво… — Замълча. Пое си бавно дъх. — Колко време мислите, че ще мине, докато научим?

Даниел и Андрю бяха излезли преди половин час, за да се срещнат с Джоузеф.

Тя избърса капчица кръв от долната си устна.

— Трудно е да се каже — отвърна Сам. — Знаете, че Джоузеф преследва своите цели. Освен това… човек в неговата позиция държи на практика всички козове.

Габриела се досети, че той щеше да каже „похитителят“, но се сдържа, може би за да не я разстройва повече. Тя издиша бавно и притисна с ръце гърдите си. Присви леко очи.

— Мразя да чакам — повтори.

— Те ще уредят нещата — неуверено я успокои Сам.

— Така ли мислите? Джоузеф е луд. Непредсказуем. Дори не мога да си представя какво би могъл да стори.

Тягостна тишина като мъгла обгърна стаята — мълчанието на двама непознати, които чакат да научат съдбата на едно дете.

— Кога точно се случи? — попита мъжът. Сакото му бе разкопчано, ризата му — изгладена като дъска.

— Имате предвид кога Джоузеф я отвлече ли? — уточни Габриела; тя не се страхуваше да използва думата. — В събота сутринта. Вчера.

Преди цяла вечност. Това бе първият израз, който ѝ хрумна, но не искаше да го използва пред този мъж, когото познаваше само отпреди няколко часа.

— На колко години е Сара?

— На шест. Едва на шест.

— О, боже!

На издълженото му, изпито лице — изглеждаше твърде старо за мъж на трийсет и една — се изписа състрадание. Брадичката му потрепери.

Тя кимна като благодарност за съчувствието. След кратко мълчание отбеляза:

— Мразя неделите.

— Разбирам ви.

Сам отново я погледна: новите черни дънки, купени набързо, докато двамата с Даниел бягаха по улиците на Ню Йорк. Не ѝ бяха съвсем по мярка. Широкият, грозен тъмносин пуловер. Вгледа се в разрешената ѝ кестенява коса и слабото лице, от което гримът отдавна се беше изтрил. Огледа също стройните ѝ бедра и едрите гърди, но очевидно без сексуален интерес. „Каквито и жени да предпочита, според него аз със сигурност изглеждам доста зле“ — замисли се Габриела.

Тя се изправи и отиде в единия ъгъл на стаята. Там имаше черна раница, на която все още висеше етикет с цената. Габриела я разкопча и извади по-малък сак. От него взе кълбо вълна, куки за плетене и дрехата, върху която работеше. Преждата бе в наситенозелено и синьо…

Както се пееше в една песен.

Една от любимите ѝ.

Със зачервени очи, неспокойна, жената отново се настани в безвкусното лилаво плюшено кресло по средата на дневната. Въпреки че стискаше преждата, не започна ритмичните, успокояващи я, толкова познати движения с червените куки. Допря една кърпичка до устата си. Погледна я — нежният ленен плат стана на червени петна. Ноктите ѝ бяха лакирани в същия цвят.

Сетне — тап, тап — изплете пет реда. Изкашля се няколко пъти и притисна страната си под дясната гърда, като присви очи от болка. Усети вкус на кръв. Солен, горчив, металически вкус.

— Ако кърви толкова, дали да не отидем в болницата? — попита Сам, като се намръщи загрижено. — Изглежда по-зле.

Габриела се изсмя кратко:

— Идеята не е много добра. Даниел не ви ли каза какво се случи следобед?

— О, да. Не се замислих за това.

— Ще издържа, докато си върна Сара. После ще се погрижа за всичко останало. В затворническата болница най-вероятно — добави, като се усмихна цинично.

Отново огледа апартамента. Преди два часа, когато дойдоха с Даниел, беше прекадено загрижена, за да забележи каквото и да било. Освен че бе пълен със стари мебели и внушаваше чувство за временност, жилището бе мрачно, особено в потискащия сумрак. Тази атмосфера вероятно се дължеше на високия таван, тесните стаи и сивите тапети на бледи цветенца. Погледът ѝ се спря върху масичката от ковано желязо по средата на стаята. Острите ѝ ръбове приличаха на оръжия от научнофантастичен филм.

Болка…

При вида на масата нервите ѝ отново се изпънаха. Но тя за пореден път през последните два дни си помисли: „Целта. Мисли за целта. Сара. Да спасиш Сара е единствената ти цел. Помни това, помни това, помни това.“

— Много ли работите с Даниел? — попита тя.

— С него и фонд „Норуок“ имаме делови отношения от близо седем години.

— Колко хора му казват, че прилича на актьор?

Тя отново си спомни петъчната вечер (възможно ли бе да е било само преди два дни?), когато се запозна с Даниел Риърдън: челото му, осеяно с капчици пот, и сините очи, които гледаха съсредоточено.

— Много — отговори Сам и отново потърка лъскавото си голо теме. — Мен не ме питат много; „Вие да не сте този или онзи актьор?“ — Засмя се. Все пак може би имаше чувство за хумор.

— Ами директорът на компанията, Андрю — как му беше името?

— Фарадей.

— Възхитителен мъж. Никога не бях чувала за професия като неговата.

— Не са много фирмите, които се занимават с нашата дейност. Той си е създал име. Пътува по целия свят. Прелетява по сто хиляди километра годишно. Минимум.

Тя изплете още един ред в синьо и зелено. Тап, тап.

— А каква е вашата професия, Сам?

— Аз съм човекът зад кулисите. Оперативен директор на компанията.

— Като мен. Аз управлявам офиса на фирмата ми и…

— Тя замълча за момент, после се засмя тъжно: — Управлявах офиса. Преди всичко това да се случи. — Въздъхна, още веднъж попи кръвта от устата си, погледна кърпичката и продължи да плете, сякаш ѝ е омръзнало да ѝ се случват лоши неща. Погледна го мрачно.

— Предполагам, че в задълженията на оперативния директор влиза и това да дундурка клиентите, а?

Той отвори уста — сякаш да възрази — но после се усмихна и призна:

— Толкова ли е очевидно?

— Няма много смисъл да участвате в това, освен по една причина: да се грижите да не им преча — обясни тя.

— Даниел и Андрю преговарят за освобождаването на дъщеря ви с похитителя. Какво щяхте да направите, ако бяхте отишли с тях?

Тя сви рамене:

— Щях да издера шибаните очи на Джоузеф.

— Това очакваше и Даниел. По-добре да стоите тук.

— Ами ако бях поискала да участвам в срещата? Как щяхте да ме спрете?

— Вероятно щях да ви умолявам да не го правите.

Тя се засмя.

— Какво знаете за Джоузеф? — попита Сам.

Усмивката ѝ изчезна като вода в сух пясък.

— Той е чудовище, садист! — възкликна Габриела.

Погледна плика с емблема на аптечната верига Си Ви Ес, в който се виждаше кърваво петно, леко избледняло през белия найлон.

Сам също го забеляза.

— Даниел ми разказа какво се е случило. Не мога да повярвам. Какъв човек би сторил такова нещо?

Тя затвори очи за миг, намръщи се:

— Джоузеф е едър и страшен. Хулиган, побойник. Но знаете ли кое е най-лошото? Има нещо много странно в него. Косата му. Има адски буйна, руса, къдрава коса и я маже с нещо. Изглежда зловещо. Хили се много. И този тон, когато говори… Нали го чухте по телефона. Подигравателен. Небрежен.

— Знаете ли как ми звучеше? Като героя от филмите за Батман. Хийт Леджър го играе. Спомняте ли си?

— Да, прав сте. Точно така. Жокера.

Изведнъж Габриела стисна плетивото, сякаш искаше да го скъса. След малко се отпусна, наведе глава, отпусна рамене.

— Боже какъв кошмар беше този уикенд! — Усмихна се жално. — Само преди два дни бях щастлива майка с работа, която обичах. Тъкмо се бях запознала с Даниел и, сещате се, между нас нещата потръгнаха много добре. А сега? Дъщеря ми е отвлечена. Даниел и шефът ви рискуват да бъдат застреляни. Полицията ме издирва и днес извърших някои… някои ужасни неща. Ох, Исусе…

Кимна към прозореца:

— И очевидно Джоузеф не е единственият, който ме преследва. Проклетият „Октомврийски списък“! Защо това трябваше да се случи точно на мен?

— Всичко ще се оправи — опита се да я успокои Сам, но и двамата съзнаваха, че това са само думи.

След известно време тя попита:

— Защо Даниел прави всичко това за мен? Всеки друг отдавна би избягал.

— Защо ли? Защото има интерес в това, което се случва?

— Какъв интерес?

— Вие.

— Аз ли?

Сам се усмихна:

— Той ви харесва. Така ми каза… Освен това ме помоли да не ви казвам.

Тя си представи Даниел с късо подстриганата му черна коса, мъжествената брадичка, игривите сини очи.

Актьорът…

Габриела изпита особено гъделичкащо чувство ниско в корема. Спомни си докосването на устните му върху нейните, близостта на тялото му, аромата му, вкуса му. Влагата на челото му и на нейното.

— И аз го харесвам.

— Нищо чудно — коментира Сам, като седна по-напред на кожената табуретка. — Даниел е красив, богат и галантен мъж. Много жени виждат това и си мислят: „Бинго!“ Не се интересуват обаче от личността му, какъв е всъщност. Не търсят духовна близост. Даниел каза, че вие сте установили тази близост още преди да разберете за яхтата, скъпите коли и парите му.

— Да, първата ни среща не беше най-романтичното преживяване в историята на любовните връзки. — Тя погледна Сам предпазливо. — Добре, той ме харесва. Но прави това за мен заради случилото се в Ню Хемпшир. Нали?

— Той ли ви разказа за това? — изненада се Сам.

— Да, разказа ми. Звучеше доста страшно.

Той кимна:

— О, да. Това промени целия му мироглед. И наистина, може би то също е една от причините да ви помага. Като един вид компенсация за станалото. Беше му много трудно. Можете да разберете, след като това, което се случи с децата му, и всичко останало…

— Да.

— Даниел не разказва на всеки за събитията в Ню Хемпшир. Всъщност почти на никого.

Тя се втренчи в плетивото, в преплетените цветове.

— Боже, това, което правят двамата с Андрю, е толкова рисковано. Опитаха се да го омаловажат, но… — Габриела извади телефона си от предния джоб на пуловера, погледна го и пак го прибра.

— Нещо ново?

— Не.

Тя въздъхна. Стана, отиде до барчето и си наля червено вино. Вдигна вежди. Сам кимна. Напълни една чаша и за него, върна се на дивана и му я подаде. Двамата отпиха. Без да се чукнат за наздраве, разбира се. Рано беше за това.

Габриела седна и понечи пак да отпие, но се отказа. Въздъхна силно.

— Добре ли сте — попита Сам.

Тя се намръщи и се втренчи във вестника, оставен върху злокобната масичка. Наведе се напред.

— Боже мой!

— Какво има?

— Знам какво е! — възкликна тя; зениците ѝ бяха разширени като монети.

Той я погледна въпросително.

— Списъкът „Октомври“, Сам.

Бутна броя на „Ню Йорк Таймс“ към него. Сам се приближи и го взе. Тя продължи:

— Знам какво означава! Знаците са били през цялото време пред очите ми. Просто не ги бях свързала досега. — Добави шепнешком: — Лошо е, Сам. Това, което ще се случи, е много лошо.

Преди да поясни обаче, от антрето се чу изщракване, последвано от отчетливото мелодично „о-ооо“ на пантите на входната врата. Застоялият въздух в стаята се раздвижи.

Габриела скочи на крака. Сам Ийстън, с чаша в едната ръка и вестник в другата, се обърна към вратата.

— Добре ли е дъщеря ми? — извика Габриела. — Моля ви, кажете ми! Добре ли е дъщеря ми?

В стаята нахълта мъж. Но не беше Даниел Риърдън или Андрю Фарадей, които се връщаха от мисията си да спасят момичето.

Джоузеф носеше черно яке, черни ръкавици и жълти авиаторски очила. Лъскавата му златисторуса къдрава коса стърчеше на всички страни.

Държеше пистолет, на чието дуло бе завит къс метален заглушител.

— Не! — изпищя Габриела, като погледна към Сам.

След като бързо огледа стаята, Джоузеф се обърна към тях и почти игриво вдигна пистолета.


35.
Неделя, 17.50

40 минути по-рано


Складът изглеждаше точно както го бе оставил в петък, когато пак беше дошъл, за да се подготви.

Помещението беше с влажни тухлени стени, покрити е белеща се светлозелена боя. Миришеше на почистващ препарат, машинно масло, пестициди и ръжда и беше осветено от ярки флуоресцентни лампи. Една започна да примигва и Джоузеф стана от масата, където седеше, взе от ъгъла един парцал за миене със сплъстени ресни, засъхнали от една страна като коса, издухана от силен вятър, и с края на дръжката разби недисциплинираната осветителна тръба. Нямаше нищо стабилно, на което да се качи, за да я развие. Посипаха се стъкла и прах. Трясъкът бе задоволителен.

Сградата беше подобна на онази, в която снощи извърши малката си операция — един склад западно от Таймс Скуеър. Тук, в Сохо, имаше голямо търсене на индустриални постройки, които да бъдат преустроени в жилищни — за астрономични суми, разбира се. Точно тази вероятно никога нямаше да бъде преустроена. Нямаше прозорци. Не беше подходяща за препродаване на шикарни адвокати и брокери. Затова пък бе идеална за неговите цели. Даже все още различаваше избледнели кафяви петна по пода. Преди няколко месеца бяха яркочервени. Най-накрая оня тип каза на Джоузеф онова, което той искаше да знае.

Солидните тухлени стени добре заглушаваха писъците.

Преди да се върне при стола, той отиде при отоплителната инсталация и я включи. През отдушниците започна да влиза въздух с миризма на мухъл. Възтопъл. Джоузеф остана с ръкавиците — тънки, с цвят на човешка кожа. Не ги носеше за удобство. Професионален навик. Спомняше си много случаи, при които се налагаше да носи такива ръкавици посред лято.

Отново седна на стола, на чиято облегалка бе преметнато коженото му яке. Свали бейзболната си шапка и разроши буйните си златисторуси къдрици. Бръкна в чантата, която беше донесъл, и извади луксозна зелена кутия с шампанско „Дом Периньон“. Извади два мобилни телефона от джоба си — своя айфон и един „Самсунг“, който беше взел от същия апартамент, от който се снабди и с кутията с виното. Своя остави на масата. Отвори на другия менюто — непохватно заради ръкавиците — и прегледа телефонните номера и съобщенията.

Остави самсунга и изпъна крака; погледна часовника. Нямаше да чака дълго. Това беше добре. Той бе напрегнат. Човек винаги е нащрек в такива моменти. Така и трябва. Познаваше много хора, които бяха спокойни, когато не трябва. Сега бяха мъртви или по-зле — много по-зле.

Но адреналинът може да ти помогне само толкова.

Джоузеф погледна към вратата в задния край на склада, заключена със солидно резе. Водеше към малко помощно помещение. Под вратата се процеждаше жълта светлина. Отвътре се чуваше дивидито на „Дора Изследователката“:

— Хей, Буутс! Хайде да отидем там!

Джоузеф още веднъж погледна бутилката с шампанското. От едната страна бе изцапана с кръв. Шест капчици в редица като част от морзовия код за S-O-S. Знаеше колко престижна напитка е „Дом Периньон“, макар че никога не беше опитвал. Това му напомни, че е жаден. Стана и като вървеше сковано заради студа, отиде до един шкаф в ъгъла на склада, където държеше бутилка „Спешъл Брю“. Отвори я и жадно изгълта близо половината от съдържанието ѝ. Изпита прилив на енергия, на спокойствие.

„Давай по-полека“ — каза си.

После обаче допи бирата.

Избърса устните си с ръкава. Остави бутилката на масата. Когато си тръгнеше, щеше да я вземе, разбира се — нали остави ДНК по стъклото.

Джоузеф пак намести едрото си тяло на стола, като присви очи от остра болка в бедрото. Бръкна в джоба на якето и извади 9-милиметров пистолет „Глок“. Свали пълнителя и презареди — сложи два нови патрона на мястото на онези, които наскоро бе изстрелял. Спомни си очите на жертвата; как гледаше в шок — твърде вцепенена дори за да се уплаши. Винаги бяха много интересни тези моменти точно преди пистолетът да гръмне. Хората се държаха по всякакви безумни начини. Героично, патетично, дори самодоволно. Можеше да напише цяла книга за това.

Джоузеф остави пистолета на масата и извади заглушителя „Джемтек“, провери дали е почистен добре и го зави на дулото. Пъхна оръжието под колана си.

Погледна часовника. Срокът изтичаше след две минути. Дали пък…

Проехтя решително думкане върху престарялата врата.

Джоузеф погледна пред шпионката, която бе инсталирал предишния ден. Навън бяха Даниел Риърдън и някакъв тип с вид на важен бизнесмен. Той потупа ръкохватката на пистолета, за да си припомни къде точно на тялото му се намира. После свали предпазната верига.


34.
Неделя, 16.00

1 час и 50 минути по-рано


В дневната на апартамента Даниел Риърдън запозна хората от компанията:

— Това е Габриела Маккензи.

— Андрю Фарадей — каза по-възрастният от двамата, които току-що влязоха.

— Сам Ийстън — представи се другият.

Ръкуваха се. Сам имаше хубав тен, голо теме, набръчкано лице и живи очи. Андрю бе около шейсетте. Буйната му бяла коса, прошарена с черни кичури, беше сресана назад и разделена на път. Коса на бизнесмен. Коса на политик. Андрю беше по-слаб от Сам и Даниел и не особено мускулест. Не по-висок от метър и седемдесет и пет. Непосредственото впечатление на Габриела обаче бе, че той е по-авторитетен от другите двама. И не заради възрастта.

Той бе естествен водач.

— Това са хората, за които ти говорих — каза Даниел. — Аз съм им клиент. От години работим заедно.

Габриела и Даниел седнаха на стария диван, който излъчваше още по-силна миризма на мухъл от тази, която до неотдавна се опитваше да премахне от апартамента с една бабешка рецепта.

„Погребения — помисли си. — Погребения…“

Даниел си наля още червено вино. Вдигна бутилката към нея. Тя отказа. Андрю и Сам си взеха чаши. Отпиха.

— Даниел ни каза какво е положението — заговори Андрю. Гласът му вдъхваше спокойствие.

— Не зная какво да правя! — възкликна тя отчаяно.

— Това е кошмар. Срокът е след два часа! Джоузеф каза, че ми дава време до шест, без отсрочки. След това…

Вдиша и издиша рязко.

Мъжете изглежда се смутиха от този пристъп на истерия, сякаш не знаеха как да я успокоят. След малко Андрю Фарадей каза:

— Е, ние имаме някои идеи.

Сам го погледна послушно. Той бе втори или трети в йерархията, от пръв поглед личеше. Габриела го прецени като надежден и лоялен.

Даниел се притисна до нея на дивана и тя почувства топлината на бедрото му до своето. Той стисна ръката ѝ с дългите си пръсти. И тя почувства силата, която бе забелязала по-рано.

— Може ли да ви наричам Габриела? — попита Андрю. Изглеждаше точно така, като човек, който ще поиска разрешение. Възпитание от старата школа.

— Да, разбира се — отговори тя и нервно приглади разрошената си коса. Но бързо укроти ръцете си.

— Първо, за да съм сигурен, че съм разбрал добре — продължи той, — да изясним само фактите. Този мъж е отвлякъл дъщеря ви. Джоузеф, така ли казахте? Това ли е името му?

— Да.

— И го е направил, защото иска документа, за който ми разказа Даниел. „Октомврийския списък“, нали така?

Тя кимна.

Той се вгледа в разтревожените ѝ очи.

— И Даниел ми каза, че не знаете какво представлява този списък.

Тя сви рамене:

— Имена и адреси. Може би на престъпници. Единственото, което знаем, е, че има хора, готови да убият за него.

— И нямате представа защо е „октомврийски“?

Габриела погледна Даниел, който каза:

— Може да е свързан с нещо, което се е случило през октомври. Някаква среща, събитие. Или — добави мрачно — може да е нещо, което ще се случи идния месец. Ако съдя по това, което съм чул, вероятно ще е нещо много лошо. Но, от друга страна, може да е само име, фирма, дори човек. А може би шифър. Числото десет — десетият месец.

— Или — добави Габриела — Даниел мислеше за анаграми.

— В „октомври“ се съдържат много интересни думи: „око“, „ври“, „криво“, „мир“. Но без контекст няма как да разберем.

Андрю кимна, замисли се. Облегна се назад и прокара само показалеца си през косата. Сега Габриела се загледа в облеклото на новодошлите. Мъжете бяха с костюми: този на сресания Андрю — тъмносин; на плешивия Сам — черен; но и двата — консервативни и адски скъпи. Носеха официални ризи, съответно синя и бяла. Без вратовръзки. Обувки „Бруно Мали“ или „ферагамо“. Дрехите и аксесоарите им бяха, както би се изказал шефът на Габриела, „примо“.

— Знам, че трябва да го предам — каза тя с равен глас.

— Да го предадете?

— Ако имах достатъчно кураж, щях да го направя. Щях да го дам на полицията, на ФБР. Те би трябвало да знаят какво означава. Това е единственият морален начин. Но не мога. Списъкът е единственото нещо, което мога да разменя за Сара. — Добави сподавено: — Ужасно е, но трябва да го дам на Джоузеф. Нямам друг избор.

— Не си виновна ти за тази бъркотия — възрази Даниел. — Вината е изцяло на Чарлс Прескот.

— Чарлс Прескот е шефът ви, нали? — осведоми се Андрю.

— Вече бивш шеф — измърмори тя. Вдиша дълбоко, закашля се. — Сара. — Затвори за момент очи. — Не мога да си представя какво преживява сега.

— Това е красиво име — отбеляза Сам: първите му думи, откакто се беше представил.

Имаше нещо познато в този човек — стегнатото мускулесто тяло, непринудената поза, спокойните очи. Изведнъж Габриела си даде сметка, смаяно — да, Професора! Но не приживе — а в погребалното бюро, легнал в покрития с коприна ковчег. И, разбира се, видян през призмата на сълзите — както тогава, така и сега.

— Наистина хубаво име — съгласи се Андрю. — Така, Даниел ми каза, че Джоузеф не иска само списъка, а и известна сума пари, нали?

Жената докосна очите си. Върховете на пръстите ѝ се навлажниха.

— Да, така е — отговори. — Някакъв хонорар, който е платил на Чарлс. — Пое си дълбоко въздух и добави: — Но аз нямам толкова пари, половин милион, дори да ипотекирам апартамента си. Аз…

Замълча.

Даниел обърна сините си очи към нея. Прошепна утешително:

— Всичко ще се оправи, Мак.

Произнасянето на прякора ѝ също ѝ подейства успокояващо. Както и докосването на коляното му до нейното, бедрото му до нейното, отново пръстите му върху ръката ѝ. Той пак ги дръпна; но крака си не отмести. Тя чувстваше силата и топлината на мускулите му.

— Значи — обобщи Андрю — Джоузеф иска списъка и пари. — На авторитетното му лице се изписа лукаво изражение. — Помислете обаче. Той поема огромен риск — доживотен затвор или да бъде застрелян от отряда за освобождаване на заложници. Това ни подсказва, че мотивът му не е само алчност.

— Така ли?

Даниел се намеси:

— Джоузеф е отчаян. Може да изглежда самоуверен. Но всъщност се страхува. Предполагам, че дължи пари на някого. Или трябва да изчисти някакъв друг дълг. Голям дълг. Някой го е хванал здраво за гушата. И няма да го пусне, докато не се изплати. Или докато не му даде списъка.

— А това е добре за нас — додаде Андрю.

— Добре ли е? — попита Габриела.

Даниел обясни:

— Винаги е по-лесно да се преговаря с отчаяни хора.

— Той не се държеше като отчаян — мрачно възрази тя. — На мен ми изглеждаше доста уверен.

— У вас ли е списъкът? — попита Андрю.

— Не е при нас. Но е в сигурни ръце. В апартамента на един приятел, Франк.

— Имате ли доверие на този Франк? — попита Сам.

— Той е малко странен, но да, надежден е… когато става дума за мен. — Габриела изрече тези думи, като избягваше погледа на Даниел. — Но не знам как ще се развият нещата. Казахте да „преговаряме“. Аз смятам да му дам това, което иска, и да си върна дъщерята. Това е.

След кратък размисъл Андрю каза:

— Вижте, Габриела, не съм сигурен, че нещата са толкова прости.

— Защо?

— Даниел каза ли ви с какво се занимаваме ние със Сам?

— Не.

— Имам застрахователна компания. Специалността ни е да разработваме високорискови политики. Ако искате да построите фабрика на някое известно проблемно място — например в размирна страна като Либия — ние ще застраховаме най-ценните ви служители и обекти. Една от най-печелившите ни услуги е застраховка срещу отвличане. Когато някой бизнесмен бъде похитен в чужда страна, понякога фирмата или близките му се обръщат към полицията. Но понякога — когато не могат или е прекалено рисковано да замесват властите — разчитат на фирми като нашата да преговарят за освобождаването му и плащането на откуп. Точно това възнамерявам да направя сега с Джоузеф. Ще му дам това, което иска, срещу гаранция, че ще освободи Сара невредима.

— Мо… можете ли да го направите?

Андрю се усмихна:

— Това е работа за един ден. И колкото и странно да звучи, е една най-обикновена сделка. Отвличане, банков кредит или закупуване на джойнтвенчърна компания — когато се стигне до самата сделка, разликите не са особено големи. Винаги плащаш на вноски. Никога всичко наведнъж. Ако дадете на Джоузеф всичко, което иска, веднага, той няма да има стимул да… остави никого жив.

— „Октомврийският списък“ е у мен. Но нямам пари.

— Напротив, Мак, имаш пари — поправи я Даниел.

Габриела се намръщи.

Андрю обясни:

— Даниел ще даде откупа и ще плати хонорара ни.

— Какво?

Тя се обърна смаяно към Даниел. Той кимна.

— Не мога да приема такова нещо от теб.

— Не можеш да не приемеш — мрачно каза той. — Не и на този етап. Нямаш друг избор. Няма да открием скритото съкровище на шефа ти навреме.

— Но…

Тя замълча. Завъртя се и притисна лице до врата му; захлипа. Той я прегърна силно. Останаха така, докато тя си поплака. Той я притисна още по-силно; зарови лице в косата ѝ и вдиша дълбоко.

Андрю се размърда и погледна часовника.

— Сега е четири и четирийсет и пет — отбеляза. — Имаме час и петнайсет минути. Как трябваше да му дадете списъка и парите?

— Трябваше да му се обадя, когато събера сумата.

— Добре. Ето какво искам от вас. Обадете му се и му кажете, че имате всичко, което иска. Но че няма да се срещнете лично с него. Кажете му, че един приятел ви помага.

— Можеш да му кажеш, че става дума за човека, с когото се видя вчера — добави Даниел. — Така няма да заподозре, че си се обадила на ченгетата. Кажи му моето име. Той сигурно вече ме е проверил и знае, че не съм заплаха.

— Не — твърдо заяви Габриела. — Моята дъщеря е отвлечена. Аз ще го направя.

— Ще отидем с Андрю. Той е специалист в тази област. А пък аз ще отида, защото Джоузеф знае кой съм и че съм близък с теб.

— Прекалено е опасно. Не мога да ви карам да правите това!

— Не е толкова опасно, колкото изглежда — бавно изрече Андрю. — Имаме козове. Вие държите списъка, който толкова отчаяно иска да има, а ние държим парите.

— Имаме също това — добави Даниел, като погледна към плика с емблема на аптеки Си Ви Ес в ъгъла на стаята. Малък, но не е за пренебрегване. Тъмните петна вътре се виждаха ясно. — Това са улики, които могат да бъдат свързани е него. И той го знае.

— О, да, имаме козове — продължи Андрю. — Немного, но достатъчно според мен. И така, ще се срещнем с Джоузеф в шест. Колкото до парите… Ще му дадем част от това, което иска — за да покажем добра воля. Също част от списъка — за да му докажем, че е у нас. Ще поискаме да видим дъщеря ви. Не на камера или на запис. Ще я видим лично. — Усмихна се широко. — После ще се договорим да направим размяната утре, на публично място. Целият „Октомврийски списък“, остатъкът от парите и уликите срещу дъщеря ви.

Габриела кимна бавно.

— Може ли да се обадиш на приятеля си Франк и да ми дадеш няколко имена от списъка? — попита Даниел. — Или ако си спомняш някои от онези, които си видяла?

— Спомням си ги. Не адресите, но градовете, в които живеят.

Тя записа няколко на едно листче и го подаде на Даниел, който го прочете и го прибра в джоба си.

— Чудесно — каза Андрю. — Джоузеф ще ги види, ще провери дали са истински… А сега за парите. Довечера ще му дадем една част. Половината от това, което иска, е достатъчно. Така ще му докажем, че сме готови да съдействаме.

— Двеста и петдесет хиляди лесно могат да се съберат — отбеляза Даниел.

„Лесно за някои хора“ — помисли си Габриела.

— Е, готови ли сме да се обадим на нашия приятел Джоузеф? — попита Андрю.

Жената погледна телефона за момент. Даниел се наведе към нея.

— Ще се справиш, Мак — окуражи я.

Тя го погледна, пое си дълбоко въздух, намери номера и набра.

— Пуснете го на високоговорител — инструктира я по-възрастният мъж.

Тя натисна копчето за набиране.

След малко от апарата се чу зловещият глас на Джоузеф:

— Габриела! Здрасти, здрасти! Вече започнах да се притеснявам. Крайният срок наближава, съвсем близо е. И съм сигурен какво ще се случи, ако изпуснеш срока. Наскоро да си ровила из контейнерите? Да си намерила някое съкровище в боклука?

— Това беше най-отвратителното нещо, което съм правила — сопна се тя.

— О, сигурен съм, че можем да измислим и доста по-отвратителни, ако понапънем въображението си, не мислиш ли? Май ти е харесало, признай. — Той се изкиска по характерния си извратен начин.

— Как е дъщеря ми? — попита Габриела; брадичката ѝ потрепери.

— Ами, честно казано, малко е объркана. „Къде е мама, защо не се обажда мама?“ Ако това ще те успокои, пита за теб много повече, отколкото за татко Тим. Наистина ли беше толкова лош съпруг?

— По дяволите! Отговори ми на въпроса! Как е Сара?

— Добре е.

— Не е добре! Никога няма да бъде добре заради теб.

— Хората преживяват всякакви травми и пак са си супер. Аз съм жив пример за това.

— Ах, как те мразя!

— Жалко. — В гласа му отново се прокрадна напевна нотка. — Ако ме опознаеш, ще мислиш другояче. Така, усещам, че съм на високоговорител. Предполагам, че добрият ти приятел господин Риърдън е в стаята с теб, а може би и някой друг, но не са от полицията, защото след вълненията този следобед, няма да посмееш да припариш до някой участък. Поне не доброволно. Леле, леле, днес наистина си създаде име, Габриела. Каква бъркотия беше… Радвам се, че не си мой офис мениджър. Хайде, кажи сега кой е твоят аватар. — Изсмя се при тези думи. — Господин Риърдън ли?

— Същият — отговори Даниел, като се наведе напред.

— Охо, богаташчето. Излиза, че не си само каубой. Ти си преуспял рисков капиталист. Проверих те. Фонд „Норуок“. Впечатляваща компания. Активи за два милиарда? Ако имах пенсионна сметка, щях да ти дам ти да я управляваш. И пак избягваш инвестициите във фрекинг и неустойчиви производства? Достойно за възхищение. Изненадан ли си, че съм те проучил толкова подробно?

— Не.

— Добре, господин бизнесмен. Ти ли представляваш Габриела?

— Да.

— Значи сигурно на теб се пада тежкото задължение да доставиш стоката след малко повече от час. Каза ми, че списъкът бил у теб. А как стои въпросът с кинтите?

Даниел обясни предложението за частично плащане и някои от имената в „Октомврийския списък“, за да може да ги провери, да се увери, че са сериозни. После да се срещнат на обществено място за пълната размяна.

След кратка пауза Джоузеф отговори:

— Повече ми харесва да преговарям с Габриела. Да помисля, да помисля… По-скоро не — заключи весело.

Габриела понечи да каже нещо, но Андрю спокойно ѝ даде знак да мълчи. Даниел попита:

— Какво е твоето контрапредложение?

— Всички пари веднага. Петстотин бона.

— Невъзможно! — възкликна Габриела.

— Искаш ли да попитаме малката Сара какво мисли за тази невъзможност? Можеш ли да познаеш какво правих цял следобед? Подрязвах рози. Кръц, кръц. Нали знаеш, че за да се засили растежът, трябва да се режат почти до корен? Представи си. Как…

— Стига! — извика тя.

Обърна се към Даниел с ужасени очи. Той кимна. Наведе се леко и каза по микрофона:

— Добре. Цялата сума тази вечер. Петстотин хиляди. Но само три имена от „Октомврийския списък“. И ще видим Сара жива.

— Става… Но първо искам да попитам нещо. Кажи ми истината, Габриела. Списъка? Наистина ли го държиш в малките си нежни ръчички?

Четиримата в стаята се спогледаха.

— При нас е — отговори тя. — На сигурно място.

— А сега дали е при теб? Надявам се да е така. Защото, нека да те предупредя, ставам много лош, когато ме мамят. Ако се опиташ да ме излъжеш, ще има последствия. Няма да заплаша, че ще убия дъщеря ти, защото това няма да помогне на никого. Но ако си играеш с мен, ще се погрижа да изчезне в системата за нелегални осиновявания и никога повече няма да я видиш.

— Не! — изкрещя тя.

— И това не е всичко, госпожо Габриела. Трябва да призная, че те намирам за доста привлекателна — съжалявам, богаташче. Не ревнувай. Тя е красива жена, нали? Знам, че и ти мислиш така.

Даниел стисна зъби.

Джоузеф отново се изсмя:

— Ако нещата не станат, както искам, ще те намеря и ще се погрижа много качествено да прекараме известно време заедно. Имам къща в гората. На много, много уединено място. Та така, Габриела, разбираш ли сега какво може да ти се случи?

Тя кимна отчаяно, после осъзна, че Джоузеф не я вижда.

— Никой няма да те измами! — изхленчи. — Ще направим точно както искаш, обещавам!

— Добре, богаташче. В Сохо има едно място… на Елизабет Стрийт, през две сгради от „Принс“. От източната страна на улицата. Стар склад. — Джоузеф даде адреса.

— Ще дойда в шест — каза Даниел. — С един приятел.

— Кой?

— Застрахователният ми агент.

— Аха, звучи логично. Обаче не ми се правете на герои, защото чу какви ще са последствията. Сара ще се озове в някой фургон в Западна Вирджиния с нови мама и татко, а с Габриела ставаме гаджета.

Даниел мобилизира цялата си воля, за да овладее гласа си:

— Разбрах.

Затварянето на телефона прозвуча като изстрел.

Габриела се отпусна на дивана. Изглеждаше твърде отчаяна дори да заплаче.

— Добре — каза Андрю, като се изправи. — Хайде да вземем парите, Даниел. Нямаме много време. Сам, оставаш с Габриела.

Сам Ийстън кимна:

— Да, разбира се.

Даниел се обърна към нея и я притисна до себе си.

— Ще уредим всичко, Мак — прошепна. — Обещавам.

Двамата с Андрю излязоха. Вратата се затвори с типичното си мелодично поскърцване.


33.
Неделя, 16.30

30 минути по-рано


Детективи Нариш Сурани и Брад Кеплър седяха в една от оперативните зали в „Голямата сграда“ на Нюйоркското полицейско управление. Трета за последните три дни. Обзаведена с държавни пари. Гадост.

Третата — и най-отвратителната. От прозореца се виждаха олющената стена на Кметството и гладката стена на една банка, гълъби, късче небе и гълъбови курешки. И каквото и да имаше зад шкафовете за съхранение на папки в предишната стая, то не можеше да се сравнява с тукашната смрад.

— Готови ли са? — измърмори Кеплър на партньора си.

— Още малко да се натуткат — отговори Сурани, като затвори телефона.

Това прозвуча твърде пренебрежително и неуместно при сегашните обстоятелства, помисли си Кеплър. Все пак хора бяха изложени на риск.

Може би раздразнението му пролича, защото Сурани добави с по-сериозен тон:

— Събрали са се и подготвят нещата. Това е последното, което ми казаха. Изглеждат твърде заети, за да говорят с нас.

Имаше предвид спецотряда на нюйоркската полиция, момчетата от Отряда за бързо реагиране (и вероятно едно-две момичета). Екипирани с автомати, каски, бронежилетки, защитни обувки. Готови да нахълтат и да хванат престъпника.

— Твърде са заети, за да говорят с нас? — изръмжа Кеплър. — Фоп-ЧП не е тяхна.

През последните няколко часа името на операцията се съкрати от официалното „Операция Чарлс Прескот“ на „Оп-ЧП“.

После, в резултат на усложненията, съпътстващи разследването и неизбежното включване на федералните служби, отпред се добави и съответната буква. Типично за ченгета.

Фоп-ЧП…

— Това е нашето разследване — продължи Кеплър. — Ние трябва да нахълтаме там като… като… — Замълча.

— Не се ли сещаш за подходящо сравнение? — подразни го Сурани.

Кеплър завъртя очи. Намръщи се.

— Не знаят ли къде е Габриела?

— Знаят, знаят. Спокойно. Ще я намерят.

„Чакай — помисли си Кеплър. — Като мухи на лайно, като момчета в женска съблекалня, като…“

Но твърде късно.

— Обади се пак на екипа за наблюдение. Провери дали има сигнал.

Сурани въздъхна. Но се обади. Проведе кратък разговор. Затвори и се обърна към Кеплър:

— Да, имат добър сигнал от нея. Колосален сигнал. Еректирал сигнал. Уместно ли е да се изразя така, или моите хора не говорят за ерекции?

— Къде точно? — попита Кеплър, без да обръща внимание на забележката. — Знаят ли къде точно се намира?

— Да, знаят точно. И точно там, както казах вече, се разполага спецотрядът. Готови са да действат, щом дадем заповед.

Разбира се, обаче заповедта нямаше да я дадат те. Щеше да я даде той. Капитан Баркли.

Кеплър измърмори:

— Искам да видя картина. Искам да бъда на място. Нали имат камери, тия шибаняци от спецотряда. Трябва да ни пращат картина.

— Достатъчно трудно беше да я засекат…

— Кажи ми нещо, което не знам.

— … да я засекат. Няма как да получим пряка видеокартина, за бога. Ох, уместно ли е някой от моята религия да каже…

— Стига!

Кеплър огледа мръсните прозорци, натрупаните боклуци в стаята, зелената като сопол боя, подуши храната. Но за разлика от преди сега изобщо не му се ядеше.

Сурани погледна надолу и изтръска кафявото си сако, което — отново помисли Кеплър — изобщо не подхождаше на сивкавата му кожа. За разлика от партньора си той с много усилия бе докарал сегашния си тен и сакото му, безобразно измачкано, имаше — едва сега му правеше впечатление — смущаващо петно на ръкава с формата на уши като на Мики Маус.

Той се наведе напред на адски неудобния оранжев пластмасов стол и си помисли: „Така ли ще продължаваме? Заети сме с операция, при която могат да загинат хора, а никой не знае какво става. А пък ако нещо се издъни, големите шефове ще искат изкупителна жертва. И тогава — здравейте, детективи Кеплър и Сурани!“

Има, разбира се, стотици различни начини, по които една операция може да се издъни, но не е необходимо да се тормозиш за всичките стотици начини, защото е достатъчен само един, за да загазиш. И обикновено това е точно този, който най-малко очакваш.

Двамата мъже не застанаха мирно, когато капитан Пол Баркли влезе в стаята — нюйоркските детективи не отдават чест на почти никого. Все пак Кеплър свали краката си от близкия стол, а Сурани остави чашата с кафе, от която до този момент сърбаше шумно. За детективи с тяхното положение и разследванията, които водеха, това бе максимумът уважение, което можеха да покажат.

Особено днес, в родилните мъки на фоп-ЧП.

— Знаете ли местоположението ѝ?

— Да — отговори Сурани. — И не подозира, че сме я открили. Спецотрядът е на позиция. В момента оценяват риска.

Капитанът изсумтя:

— Това бие и третокласен криминален филм. Звучи като реплика на някой банкер. Така, видяхте ли последното малоумие? — Обърна се към един компютър и го включи. — Видях го преди десет минути. Мамка му.

За какво говореше старецът? Кеплър не се смущаваше да проявява нервност към шефа си и сега пак я демонстрира, — намръщи се, а на загорилото му чело се образуваха бръчки във формата на дълбоко V.

Очакваше на екрана да се появи някой официален документ или запис от охранителна камера. Но не — на монитора се отвори онлайн изданието на „Ню Йорк Поуст“, наскоро обновено. Кеплър въздъхна, докато четеше статията — продължение на една по-раншна. Първото заглавие съдържаше думата „ранен“. По-новото — глагола „почина“.

И двете статии съдържаха фразата „прегазен от камион за доставки“.

— Положението е извън контрол, знам — каза Сурани.

— А това е недопустимо. Искам да действаме. Искам престъпниците да се регистрират в ареста сега. Ако бързо не направим нещо, може да се лее кръв.

— Тя вече се лее — измърмори Сурани, като гледаше снимката на трупа.

Баркли махна гневно към монитора и изръмжа:

— Гледайте ги журналистите! Проклети мобилни телефони. Всички имат камери. Това е проблемът в наши дни. Навсякъде са. Задниците със самсунги и айфони се озовават на местопрестъплението още преди първите полицаи. Проклятие. Криминалистите изследват ли уликите?

— Да, но едва ли ще попаднат на нещо съществено.

Тримата се втренчиха в екрана. Кръвта е доста ярка при високо приближение.

— Габриела е с оня тип, така ли?

— Да.

— Тази жена — изръмжа капитанът. — Ще отговаря за много неща.

Заканата, лишена от нецензурни думи, прозвуча особено заплашително. Баркли се замисли — или поне наклони главата си така, сякаш мисли — и се втренчи през прозореца.

Банка, кметство, гълъбови курешки.

— Добре, решено е. Обадете се на спецотряда да действа. Веднага.

— Така може да прецакаме всичко — предупреди Кеплър. — Мисля, че трябва да изчакаме, да разберем кои са играчите, да преценим рисковете. Да…

— Пращайте спецотряда веднага — ревна Баркли, сякаш адски мразеше да се повтаря (което, Кеплър знаеше, не е така). — Няма да чакаме повече. Каквото и друго да е направила през последните два дни, ако свърши като… — кимна към статията за прегазения от камион — … ще стане лошо за много хора.

Тоест за него, за тях, за кмета.

И най-вече лошо за Габриела, идеше му да уточни на Кеплър, но си замълча.

Сурани взе телефона. Наведе се напред и каза напрегнато:

— Тук е Сурани. Имате зелена светлина. Можете… — Сивкавото му чело се сбърчи. — Какво? Какво?

Кеплър и Баркли се втренчиха в него. Трудно бе да се прецени какво мисли в този момент капитанът, но несъмнено изпитваше същото недоумение, както детектива си.

— Какво?

Повтарянето на тази дума беше вбесяващо. Ако я чуеше още веднъж, Кеплър щеше да хване партньора си за гушата и да изтръгне слушалката от ръцете му.

Следващите думи на Сурани обаче бяха:

— Ох, мамка му!

Кеплър се ококори и вдигна дланите си срещу него. Тоест: „Кажи ни нещо конкретно, по дяволите!“

Сурани закима енергично:

— Да, да, сега ще го дам.

— Какво? — попита Баркли, явно без да осъзнава, че повтаря въпроса на детектива.

— Командирът на специалния отряд мисли, че трябва да говориш с един човек.

— С кого?

— С един шофьор от Отдела по чистота.

Баркли се намръщи по-заплашително, отколкото го бе правил през целия изминал ден:

— Какво общо, по дяволите, има някакъв боклукчия с операцията?

— Командирът ще ти каже. — Подаде му телефона, сякаш беше кутия с взривоопасно вещество.

Капитанът дръпна апарата от ръката му и поговори с шофьора. След като затвори, се облегна назад на стола и измърмори:

— Имаме проблем.


32.
Неделя, 16.15

15 минути по-рано


— Онова, което се случи там, с онзи човек — прошепна Габриела, като бършеше сълзите си. — Не знам… не знам какво да кажа.

Даниел беше преминал в състоянието си на изчакване — да наблюдава мълчаливо. Заоглежда внимателно мрачните улици на Мидтаун на изток.

— Изглежда чисто. Идвай.

Отидоха до следващата пресечка.

— Ето. Това е мястото, Мак. Да влизаме.

Сочеше тясна сиво-кафява сграда в една задънена уличка, излизаща на Източна петдесет и първа. Беше на четири етажа и имаше много прозорци, закрити с капаци като подозрителни очи.

— Тук ще сме в безопасност.

Тя се изсмя подигравателно. В безопасност. Как ли пък не.

В отговор той стисна ръката ѝ.

Докато се приближаваха към сградата, Габриела постоянно се оглеждаше, взираше се в сенките, в прозорците, във вратите. Не се виждаха полицаи. Нито друга заплаха. Даниел отключи и влязоха във фоайето, боядисано в няколко разцветки на синьо и осветено от лампи с матови абажури. Декорацията бе направена с вкус, макар да не беше много елегантна. Една картина — от някой самоук Пикасо очевидно — на балерина висеше на стената до пощенските кутии. Качиха се по стълбите на втория етаж, където имаше врати за два апартамента.

Даниел се насочи към левия, който гледаше към предния двор.

Ключът изщрака, пантите изскърцаха. Издадоха странен, мелодичен звук. Първите две ноти от „Знаме, осеяно със звезди“.

Влязоха в тъмния апартамент и Даниел затвори и заключи два пъти вратата. Включи лампите.

Габриела остави новата раница, в която беше спортният ѝ сак, на очуканата масичка в дневната. Той сложи вещите си наблизо и се настани тежко на един твърд стол до масата в къта за хранене. Влезе в интернет през айпада си, а тя отиде при прозореца, гледащ към двора и задънената уличка.

В стаята се усещаше особена миризма. Напомняше на Габриела за погребална агенция. На застояли химикали — въпреки че тук бяха препарати за почистване, а не за балсамиране на мъртва плът. Тя си спомни същата миризма отпреди точно шест години и два месеца. Започна да ѝ се повдига, почувства се наранена, гневна. Образът на Професора изникна в съзнанието ѝ.

Бързо обаче си спомни своята мантра.

Сара.

„Целта. Съсредоточи се върху целта си.“

Сара.

„Това е просто една случайна миризма — каза си, — която възбужда мрачните спомени.“ Въпреки това не можа съвсем да се абстрахира от нея. Влезе в кухнята и отвори хладилника. Беше почти празен: кутия кафе, масло, лимон, станал твърд като гьон. В чекмеджето имаше глава лук. Не беше от най-пресните, но не беше и изгнила. От единия край стърчаха зелени листа. Зловещо! Тя си спомни рошавата коса на Джоузеф, лъщяща, мазна. Намери нож, не много остър, но достатъчно, за да среже лука, ако натиска силно. След като го направи на купчинка кръгчета, намери олио в шкафа и сипа в един прашен тиган, без да си прави труда да го бърше. Запали котлона, изпържи лучените кръгчета и листа, като бъркаше разсеяно във формата на осморка с дървена лъжица.

Замириса апетитно и скоро ароматът на пържено замаскира миризмата, която я притесняваше. Мислите ѝ за смърт отминаха.

Даниел Риърдън се показа на вратата на кухнята. Тя почувства погледа му. Обърна се, видя красивото му лице и отново изпита влечение към него. Спомни си петъчната вечер преди два дни. Струваше ѝ се, сякаш е било преди година, преди цяла вечност.

— Гладен ли си?

— Може би. Но не искам да ям. Само да подишам свеж въздух.

— С тази миризма на лук?

Той се засмя. Имаше прекрасен смях, точно като актьора, на когото толкова много приличаше.

— Всяка вечер, когато сме заедно, със Сара готвим — каза Габриела и гласът ѝ потрепери. — Е, не съвсем всяка, но повечето вечери. Тя много обича да разбърква. Страшно я бива. Понякога се шегуваме, че…

Внезапно замълча, вдиша дълбоко, извърна се. Докосна гърдите си и присви очи от болка. Даниел се приближи, извади кърпичка и бавно избърса кръвта от ъгълчето на устата ѝ. После я прегърна. Погали с ръка гърба ѝ, спря за миг пръсти над закопчалката на сутиена ѝ под дебелия пуловер, продължи надолу към кръста ѝ. Притисна я до себе си. Тя се стегна и изстена леко. Даниел изви главата ѝ назад и въпреки кръвта я целуна силно по устата. Тя изохка, намръщи се и той я пусна.

— Извинявай — прошепна.

— Няма за какво.

Той отново притисна лицето си до нейното, притисна тялото ѝ към себе си. Сетне рязко отстъпи назад, сякаш се насили да го направи. Тя изключи котлона и двамата се върнаха в дневната.

Габриела огледа апартамента. Беше стерилен, с атмосфера на овехтял лукс, сякаш е бил собственост на богаташи, които са обеднели или са се пенсионирали. Безцветните мебели са били първа класа преди петнайсет години, но сега бяха изцапани и очукани. Възглавничките на дивана и креслата бяха изтъркани от твърде много задници; килимът — от твърде много подметки.

Грозно, да.

Но беше тихо. И сигурно място.

Безопасно…

Украсата бе предимно в морски стил. Картини на кораби в бурно море, а също моряшки сувенири, фенери, риболовни такъми.

Габриела погледна дървеното табло с възли на стената.

— Твои ли са?

— Да. Лично съм ги връзвал. Хоби ми е. — Той погледна късите въженца, сплетени в различни морски възли, общо двайсетина. — Всеки си има име.

Друга стена бе посветена на фотографията. Той проследи погледа ѝ към снимките и отбеляза скромно:

— Не са толкова хубави, колкото твоите.

— Имаш фотографии на Едуард Уестън, Имоджин Кънингам, Стиглиц.

— Репродукции са. Не са оригинали.

— Все пак браво. Качествени неща. И особено че си избрал точно тези снимки. Уестън е революционен фотограф. Кънингам също, макар че според мен има нужда от малко повече изразителност.

— А тук има нещо, което ще хареса на дъщеря ти.

Даниел посочи стар камшик за езда и шпори, закачени на едната стена.

Неизличимият образ на Сара изплува в съзнанието ѝ.

Сара…

Габриела се досети, че той ще засегне по-сериозна тема. Оказа се права.

— Мак, ще помоля едни хора да ни помогнат.

Кимна към айпада, от който явно изпращаше или получаваше имейли.

— Да ни помогнат ли?

— Те са добри хора. И имаме нужда от тях.

— Не мога да те моля за такава услуга.

— Не си ме молила. — Даниел се усмихна. — Освен това съм ти много задължен. Ти си тази, която измисли Принстънското решение. Не знам какво щеше да стане, ако те нямаше. Щеше да бъде кошмарно.

— Сигурна съм, че щеше да се справиш.

— Не. Ти ми спаси живота.

Тя се усмихна скромно, после попита:

— Какви са тези хора, за които говориш?

— Двама души, е които работя от години. Умни. Трябват ни умни хора. — Даниел се вгледа в очите ѝ. — Нищо няма да ѝ се случи, Мак. Обещавам ти. Сара ще се върне жива и здрава.

„Обещавам. Каква странна дума — помисли си Габриела. — Дума, на която не можеш да имаш доверие. Или не трябва.“

Като самата дума „доверие“.

„Не бъди цинична“ — смъмри се мислено.

Това обаче беше трудно. Габриела бе циничка по душа. Беше се научила да бъде такава заради Професора.

Отново си спомни безжизненото му лице, восъчнобледо, заобиколено от сатен. Материята, която тя вече ненавиждаше.

— Скоро ще се появят. — Даниел присви очи, погледна я. — За какво си мислиш? Нещо важно е. Личи си.

— Не — тихо отговори тя.

— Не, не мислиш или не, не искаш да ми кажеш? Сигурно е второто, защото ти не си способна да стоиш, без да мислиш за нещо. Невъзможно е.

Тя се опита да намери подходящите думи, за да не прозвучи глупаво. Не беше лесно.

— Твърде много хора ти обръщат гръб, когато се случи нещо лошо. Страхуват се, притесняват се от неудобството, не искат да се поставят в конфузна ситуация. Ти обаче си решил, че няма да допуснеш Джоузеф да се измъкне, и го правиш заради мен, за човек, когото познаваш само от два дни.

Според нея Даниел Риърдън не беше в състояние да се изчерви. Но явно се засрами от думите ѝ.

— Ще ми създадеш комплекс — смъмри я. Огледа се и видя барчето. — Пие ми се нещо. А на теб? Вино? Нещо по-силно?

— Не. Само… не сега.

Той отвори бутилка каберне и наля от рубинената течност в една чаша. С една голяма глътка като че ли се отърси от неудобството от прекомерната ѝ благодарност. Отпи още веднъж.

— Така — каза. — Трябва да помислим за следващите ни стъпки. Андрю и Сам скоро ще дойдат. Първо, мисля, че трябва да се занимаем с усложнението. Да се уверим, че е вкъщи.

Усложнението…

Тя се усмихна на тази дума. Извади телефона си и потърси номера на Франк Уолш в указателя си. Набра.

— Не вдига. — Изпрати му текстово съобщение. — Но съм сигурна, че списъкът е на сигурно място. Няма причина да не е.

Лицето на Даниел остана спокойно. Макар, разбира се, че си мислеше: „Без този списък дъщеря ти е мъртва. И мъжът, който ще я убие, този мръсник Джоузеф, ще тръгне да търси и теб.“

Нямаше нужда да си припомня, че Джоузеф ще тръгне да търси и него.

В този момент обаче телефонът ѝ избръмча и тя погледна дисплея. Получи съобщение. Габриела се усмихна леко:

— От Франк е. Тази вечер няма да излиза. Всичко е наред.

— Значи едно нещо по-малко, за което да се тревожим. Не знам обаче какво да мисля, когато виждам, че номерът на господин Франк Уолш „Усложнението“ е в списъка ти с номера за бързо набиране. Предпочитам аз да съм на негово място.

— Мога да те сложа втори в списъка.

— Чак втори ли?

— Мама е първа.

— Добре, става.

Даниел се приближи до остъклена махагонова секция, съдържаща увеселителна техника — от около 1975 година, доколкото можа да прецени Габриела, макар че имаше и по-нови компоненти. Той включи радиото на една местна радиостанция. След няколко минути лоша музика и още по-лоши реклами дойде време за новините. Габриела се приближи до уредбата и рязко я изключи.

Остана няколко секунди втренчена в апарата.

— Не искам да слушам за това — обясни. — За това, което се случи днес — за нищо! Сигурно ще съобщят по новините. Само за това ще говорят! — Тонът ѝ отново стана остър.

— Добре, добре…

Изщракването на ключалка откъм тъмното антре я стресна. Пантите отново изсвириха първите ноти на националния химн и двамата се спогледаха.

— Ехо? — чу се баритонов глас.

— В дневната сме. — Даниел кимна успокоително и прошепна на Габриела: — Кавалерията пристигна.


31.
Неделя, 14.15

2 часа по-рано


Детектив Брад Кеплър изчака, докато шефът му прочете прессъобщението — веднъж, два, три пъти.

Капитан Пол Баркли погледна пресговорителя на нюйоркското полицейско управление, треперлив младеж със силно акне, който седеше пред него в този ад, наречен оперативна зала. После, без да продума, сведе очи и пак прочете документа.

Коремът на Баркли издаде шум като от форсиране на мотор „Харли Дейвидсън“, който всички в стаята се престориха, че не чуват.

Кеплър знаеше, че повечето недели по това време на деня капитанът се тъпче с телешкото печено на жена си заедно с — когато тя не гледа — пълни вилици картофено пюре с много масло. Детективът знаеше за тези навици на шефа си, защото няколко пъти бе канен на обяд. Имаше спомени за три повтарящи се неща от тези гостувания: Баркли разказваше всеки път едни и същи мръсни вицове. Телешкото беше превъзходно. И Кеплър през цялото време умуваше дали има някакъв начин да каже на многознайката, дъщерята на Баркли, която учеше в колеж, да си затвори най-сетне устата. Какъвто, разбира се, не съществуваше.

Кеплър също прочете прессъобщението:

Фред Станфорд Чапман, 29-годишен… със съпруга Елизабет, 31-годишна, две деца, Кайл и Софи… Операцията за изваждане на куршума от сърдечната област е планирана за по-късно днес… Разследването продължава… Изгледите не са добри…

И така нататък, и така нататък, и така нататък…

— Колко обаждания? — попита Баркли младока.

— От пресата ли? Стотици.

— Това е преувеличение — сопна се капитанът.

„А може би не е“ — помисли си Кеплър. Партньорът му Нариш Сурани, изглежда, че бе на същото мнение.

— Исках да не се разчува — измърмори капитанът.

— Една престрелка? — намеси се градският прокурор.

— Да, престрелка. В проклетия Манхатън. Исках да не се разчува за това. Но явно няма да ми се отвори парашутът. Това е теч на информация, по-голям от самия „Титаник“.

Кеплър го поправи: „Титаник“ не беше теч. „Титаник“ беше кораб, който е потънал заради пробойни.

Разбира се, забележката му остана мислена.

Баркли грабна една химикалка и започна да коригира.

Така той получи възможност да разгледа новото им свърталище. Това бе втората зала, в която Операция „Чарлс Прескот“ — или Оп-ЧП — се помещаваше през последните два дни. Разбира се, напоследък престъпността се беше засилила доста и по тази причина малки операции като Оп-ЧП не носеха много точки в професионално отношение, затова получаваха каквото помещение имаше свободно. Това обаче беше абсолютна дупка. Бе пълно с монитори с висока разделителна способност, но всичките бяха изгасени, дори не бяха включени в мрежата. Стените бяха олющени — тук нищо ново, — а поддържаните с държавни средства мебели бяха евтини. Близо една трета от пространството се използваше за склад. Отнякъде миришеше на развалено — като че ли сандвич с пуешко бе паднал зад някой от шкафовете много, много отдавна.

Поне по-зле нямаше как да стане.

Баркли бутна прессъобщението към пъпчивия младеж като хокейна шайба.

— Оправете го — нареди. — И между другото, никакви коментари от мое име, освен това, че разследването продължава. Ограничете се с това. Нищо повече.

Пресговорителят опита пак:

— Ама това са сто обаждания, господин капитан. Не мислех, че ще е голям проблем.

— Защо си още тук? — изрева Баркли. Издаде звук като от развален съединител на кола и този път дойде от гърлото му, а не от корема.

— Да, господин капитан. Извинявайте.

Мъжът излезе.

„Защо, по дяволите, този хлапак не носи служебно оръжие?“ — запита се Кеплър.

Баркли се обърна към двамата детективи, седнали при очуканата пластмасова маса, и изръмжа:

— Мамка му.

Кимна към копието от прессъобщението в ръцете на Кеплър.

Фред Чапман, 29-годишен… огнестрелна рана…

Неочаквано смени темата:

— Сега за нея.

Нямаше нужда да казва „Габриела“. Нямаше друга жена, която да им причинява толкова много главоболия в момента.

— Вчера ви казах, че искам да я поставите под наблюдение. Денонощно. Какво стана, по дяволите? Бяхте пред дома ѝ, нали? Камери, микрофони.

Кеплър сви рамене:

— Измъкна ни се. Не знам как. И после започна да използва диверсионна тактика.

— Какво означава това? Звучи като реплика от долнопробен криминален филм.

— Обаче все още сме по следите ѝ — добави Кеплър. Погледна партньора си: — Нали?

Сурани се обади на екипа за следене, проведе кратък разговор, после закри слушалката с ръка и каза:

— Хората ни са по петите ѝ. Разконспирирана е.

Което прозвуча като реплика от още по-долнопробен криминален филм.

Разконспирирана…

— Как успявате да я следите, след като ви се е изплъзнала от къщата си? — попита капитанът.

— Брад я засече на джипиеса — отговори Сурани, като погледна партньора си.

— Как, по дяволите?

Капитанът направи една от характерните си намръщени физиономии, които използваше за наблягане и които подчинените му, включително Кеплър, много успешно имитираха.

— Беше разсеяна. Имаше хаос, оръжия, крясъци, бягане. Пуснах устройството в джоба на якето ѝ — обясни той.

Баркли очевидно остана доволен, но характерът му го накара да попита:

— Мислиш ли, че е безопасно?

Капитанът никога нямаше да каже просто „Браво“.

— Безопасно? — попита Кеплър. Не разбираше какво трябва да означава това. — Честно казано, не се замислих. Просто реших, че трябва да го направя. Да пъхна проследяващото устройство в джоба ѝ и да се оттегля.

Сурани, чийто сивкав тен изглеждаше още по-сив под нечовешките лампи в мрачната оперативна зала, каза:

— Стана доста добре, мина гладко. Тя не подозира, че я следим.

— Микрофон?

Капитанът поглади късата си бяла коса — прическа на висш конгресмен — два пъти, после — още веднъж. Огледа Кеплър от глава до пети, сякаш одобряваше впечатляващия му тен. Или не го одобряваше.

— Не, само проследяващо устройство. Изгубихме сигнала за кратко, когато беше в метрото.

Системата на нюйоркското метро беше огромна, бърза и ефикасна, което означаваше, че може да превози Габриела навсякъде в района с площ неколкостотин квадратни километра. Сателитните проследяващи устройства не действаха под земята.

— Когато излезе обаче, програмата за лицево разпознаване на камерите за наблюдение я засече в Мидтаун. От тогава сигналът е стабилен.

— Освен ако пак не реши да слезе в метрото.

— Не може да живее в метрото — отбеляза Сурани. — Храната е скапана. Да не говорим за душовете. Абсурд.

Коментарът му спечели укорителен поглед от Кеплър, защото шегата беше много глупава. Да не говорим, че изобщо не беше шега.

— Още ли е с онзи тип?

— Да.

— Нея изпускайте. Но искам хората, които я следят, да са невидими. Ясно ли е? Ако екипът за следене се издъни, може да загинат хора. А това няма да стане по време на моето дежурство.

„И защо не? — помисли си Кеплър при това драматично изказване на началника си. — Мислиш си, че можеш да защитиш всички невинни граждани на Ню Йорк, така ли, шефе? Много хора са загинали по време на дежурствата ти през годините.“

— Казали сме на хората си да не се набиват на очи — отговори Сурани. — Да са наблизо, но не прекалено.

Един от заместник-главните детективи се показа на вратата.

— Извинявайте, господа. Ще се наложи да освободите стаята.

— Какво? — сопна се Баркли. — Да се местим ли? Това някаква шега ли е?

Белокосият, топчест началник сви рамене. Не изглеждаше много да съжалява.

— Имаме сигнал за терористична атака и ни трябва ISDN връзка — обясни. — Не може да се осъществи от друга стая.

— Терористи. Всяка година получаваме хиляди сигнали за терористични заплахи. Какво е по-специалното на този?

— Операцията се ръководи от Бюрото. Имате десет минути да се изнесете.

Началникът излезе. Кеплър погледна Сурани и усети, че партньорът му едва се сдържа да не покаже среден пръст на затворената врата. Двамата се усмихнаха.

Баркли въздъхна и погледна документите върху масата. Единият бе озаглавен „Инвестиционен фонд Чарлс Прескот“.

Другият беше копие на прессъобщението.

„Хирургическата операция за отстраняване на куршум, заседнал в сърдечната област, е насрочена за по-късно днес…“

— Ще се справим. Сигурен съм. — Това неубедително успокоение дойде от Кеплър.

В този момент телефонът на Сурани иззвъня. Той вдигна, послуша няколко секунди. Затвори.

— От екипа за наблюдение. Габриела и Риърдън пак се местят. Намират се близо до Четирийсет и осма и Седмо Авеню и отиват на изток. Наблизо има две цивилни коли, но нямат пряка видимост.

Ви-ди-мост!

„Боже“ — помисли си Кеплър.

Баркли бутна настрана папката с документите за Прескот, сякаш му напомняше за лоша медицинска диагноза.

— Проследяващото устройство добро ли е? — попита.

— Да — отвърна Кеплър. — Батерията издържа по няколко дни и местоположението му може да се засече с точност до метър и половина.

— И тя никога няма да го забележи — гордо добави Сурани. — Скрито е в химикалка „Бик“.


30.
Неделя, 14.10

5 минути по-рано


Небето се беше променило към по-лошо.

Пухкавите облачета, които по-рано се носеха толкова невинно и безгрижно в лазурното небе, вече ги нямаше. Тъмносива пелена се стелеше във всички посоки до хоризонта, сякаш самият въздух свършваше на тази неравна граница. В залива се вдигаха вълни, духаше силен вятър.

Габриела и Даниел излязоха от метрото. След писъците, след хаоса на Второ Авеню преди малко, полицаите прииждаха на тълпи. Двамата нямаха друг избор, освен да избягат с подземната железница, макар че рискуваха да бъдат забелязани от транспортната полиция. Никой обаче не ги засече и сега, на улицата, те вървяха сред семействата, туристите, пазаруващите и влюбените двойки, търсейки укритие в тълпата — точно както бяха правили през последния половин час из различните линии на метрото. От Горен Ийстсайд отидоха до Харлем, после пресякоха целия град, за да излязат най-накрая на юг, в Мидтаун.

От тук щяха да отидат пеша до апартамента, за който ѝ бе казал Даниел — онзи, който фирмата му, Фонд „Норуок“, държеше за клиенти, гостуващи от други градове. В момента беше празен и можеха да се скрият там.

Даниел се огледа внимателно.

— Не се виждат полицаи, не се вижда Джоузеф, никой не ни следи… нито списъка.

Габриела още бе шокирана.

— Толкова много кръв, Даниел. Видя ли я?

Разбира се, че я беше видял. Той стисна по-силно ръката ѝ. В този жест имаше някакво значение. Но какво? Тя не можеше да каже.

— Гледай!

Той също видя синьо-бялата патрулна кола, приближаваща се бързо към тях с мигащи лампи. Габриела смъкна раницата от рамото си и двамата се завъртяха, пристъпиха по-близо до една витрина, за да може тълпата от минувачи да ги скрие от улицата и полицаите.

Патрулката мина бързо покрай тях по посока на местопроизшествието.

Кръвта…

Даниел посочи на изток:

— Апартаментът е натам. След деветдесет пресечки. Не е далеч.

Преди да тръгнат обаче, Габриела го хвана за ръката и каза:

— Чакай. Хайде да се отървем от шапките и да намерим по-добра маскировка. — Потупа по черната шапка с козирка, която носеше. — Трябва ни нещо повече от това, за да ги заблудим. — Кимна към един магазин за дрехи втора употреба малко по-нататък по улицата. — Хайде да напазаруваме.

Пет минути по-късно отново бяха навън с дънки — сини за него, черни за нея — пуловери и тънки якета, все в тъмен цвят. Манхатънски камуфлаж. На неговия анцуг пишеше: НЙУ. На нейния нямаше щампа. Носеха старите си дрехи в пазарски чанти.

Тя се намръщи и притисна гърдите си, закашля се. Избърса капка кръв от устните си.

— Мак!

— Няма нищо — пренебрежително каза тя. — Ще се справя.

Продължиха по улицата.

Телефонът ѝ изпиука — текстово съобщение. Тя погледна дисплея. Усмихна се, но веднага след това пак се намръщи от болка.

— Усложнението.

— Какво казва?

— Получил е подаръка.

Габриела реши да не му казва останалата част от съобщението на Франк Уолш.

Точно когато стигнаха ъгъла, по улицата мина тъмен седан — очевидно цивилна полицейска кола. За разлика от патрулката по-рано тази намали, когато ги доближи. После даде газ и зави зад ъгъла.

Наблизо не се виждаха други полицейски коли или униформени полицаи.

— Мисля, че е чисто — каза Даниел.

Пъхна в раницата си плика, в който носеше сивия костюм „Канали“ и ризата, които бе сменил в магазина. Габриела погледна съдържанието на своята чанта и видя капки кръв върху пуловера и якето.

— Ще ги хвърля — каза. — По дяволите. Обичах този пуловер.

Прерови джобовете и взе само парите. Всичко друго — касови бележки, изцапани с кръв кърпички и една химикалка „Бик“ — остави в плика. Огледа се и видя един камион на службата по чистота, пълен до преливане, който отиваше към завода за преработка на отпадъци на Четиринайсета улица на брега на река Хъдсън.

Залюля пазарския плик и го метна в камиона, докато шофьорът чакаше на светофара.

Хванати подръка, двамата закрачиха бързо сред тълпите пешеходци, изпълващи улиците в този горещ неделен следобед.


29.
Неделя, 13.40

30 минути по-рано


Франк Уолш стоеше в малката кухня в апартамента си в Гринидж Вилидж и мислеше за убийството тази сутрин.

Не беше лесно.

С нож никога не беше.

Проблемът бе в това, че не можеш да намушкаш някого смъртоносно. Трябва да го режеш, да се целиш във врата, в краката — бедрените артерии. В слабините също беше добре. Но ако само го мушкаш? Ще ти отнеме цяла вечност.

На всичкото отгоре, ако човекът, с когото се бориш, умее да се защитава — както жертвата от тази сутрин — трябва да си нащрек, да действаш, да си бърз и да импровизираш; в схватките с нож всяка секунда е от значение.

Масивен — добре де, дундест — Франк свали гръцкото си рибарско кепе и почеса главата си под рошавата червена коса, докато стоеше пред отворената врата на шкафа. С лявата си ръка разсеяно пощипна една гънка от корема си. Реши, че не му се яде чипс.

Продължи да обмисля менюто си, но все се разсейваше.

Мислеше си за Габи. Както често му се случваше.

После мислите му, съзнателните му мисли, се върнаха към схватката тази сутрин. Спомни си животинската настървеност, чистото удоволствие — родено някъде, както вероятно би казал някой психолог, от желанието за отмъщение след целия тормоз, който бе изтърпял от уличните побойници като тийнейджър. Изпита също гордост от умението си да си служи с ножа.

Искаше му се да разкаже на Габи за битката, макар да знаеше, че е по-добре да премълчи някои неща. Усети приятно гъделичкане в корема, когато си я представи, и си помисли за подаръка, който току-що бе получил. Запита се с какво ли е облечена в момента.

Отново насочи вниманието си към храната. Кухнята бе най-важното помещение в апартамента му. Шкафовете бяха бели и дръжките имаха истински блокиращи механизми, сякаш стаята бе бордова кухня на кораб, който редовно плава в бурно море. Ако вратичките не бяха заключени, бисквити, консерви тон, макарони и кашкавал, щяха да изпопадат по пода от вълните.

Чипс? Или не чипс?

Не чипс, реши той. И продължи да зяпа.

Вдиша и надуши миризма на развалено. Не храна. А какво? Огледа се. Забеляза старата напукана маса, подпряна с нагъната хартийка под единия крак. Шапката му беше отгоре. Дали шапката се беше вмирисала? Той я подуши. Да, точно тя.

Дали гръцките рибари наистина носят гръцки рибарски кепета? — запита се.

Май трябваше да я изпере. Но дали така нямаше да отмие късмета си? В схватката тази сутрин беше с нея. Пъхна я в найлонов плик да стои там, докато реши.

Върна се при шкафовете от „Титаник“ и хладилника. Нямаше да яде чипс, но не смяташе да се мъчи с онази гадост с целината. Целината е зло.

Ябълка.

Франк взе един лъскав червен лаптоп и пликче „Рафълс“ и се върна на претрупаното си бюро, сместено в ъгъла на спалнята. Точно когато седна на плюшеното кресло, си помисли: „По дяволите. Забравих пиенето. Пиенето.“ Върна се в кухнята и взе една диетична кола от стола до масата, покрита със списания и книги.

Погледна подаръка, който му бе изпратила Габи. Сърцето му потрепна. Леле, чувстваше се на седмото небе от щастие.

Габи…

„Колко ли сме свалили?“ — запита се. Пак пощипна корема си. Три килограма за последния месец — ако се претегли, след като се изпикае.

Започна да дъвче, отпи; искаше му се колата да беше студена. Трябваше да я сложи в хладилника. „Защо забравям такива неща?“ Франк Уолш знаеше, че има трудности да се съсредоточава, но също така се гордееше, че за сметка на този недостатък има други дарби.

Например да си служи с нож.

Погледна колекцията си от режещи инструменти, която заемаше две полици.

Кога щеше да пристигне закривеният кукри? Замисли се за красивото острие — на снимката в „И-бей“ се виждаше класически нож на непалската армия.

Върна се към действителността.

„Всички проклети бележници със залепващи се листчета, които купувам. Трябва да ги използвам по предназначение, не само да подпирам краката на масата.“

Да напише: „Сложи кока-колата в хладилника.“

Толкова ли беше трудно?

Пак се замисли за чипса. „Не бързай. Запиши си и това. Не лапвай ново парче, докато не си сдъвкал и глътнал предишното.“ Забеляза, че колата — понеже беше прекалено топла — бе опръскала монитора „Самсунг“, когато е отварял кутията. Избърса стъклото с една стара фланелка, ароматизирана „Уиндекс“, която държеше до компютъра. Скоро щеше да се наложи да я изпере. И тя се беше вмирисала като гръцката рибарска шапка.

„Запиши си.“

Щеше да го запише.

Франк го записа. Отново се загледа в компютъра. Не можеше да спре да мисли за схватката с ножа.

О, колко беше красиво. Хореография. Танц. Красота.

Как замахна с ножа надолу, но жертвата парира удара и го спря на средата — което Франк очакваше.

Той се завъртя назад и бързо преряза с острието гърлото на мъжа.

Бликна кръв, запръска, шурна към небето.

Бързо — в такива случаи не трябва да се колебаеш — Франк скочи от другата страна и отново заби ножа отдясно в гърлото на жертвата.

Умиращите очи се втренчиха в него неподвижно за момент. После бавно се затвориха, а локвата кръв се увеличаваше.

„Чакай — помисли си Франк Уолш. — Това телефонът ли беше?“ Грабна го.

Не.

Надяваше се Габи да се обади.

Е, той беше сигурен, че ще се обади. Искаше обаче да е сега. В този момент. Втренчи се в телефона, призоваваше го да звънне. Но той не звънна.

Замисли се за идния вторник.

Реши малко да си пофантазира: Портиерът, Артър, ще позвъни по домофона и ще съобщи:

— Една жена иска да ви види. Казва се Габриела.

Франк Уолш ще каже:

— Пусни я да влезе.

Ще я чака по черни дънки и черна фланелка — с най-хубавите си дрехи, с които изглеждаше по-слаб — с измити зъби и напръскан с дезодорант. Рибарската му шапка ще е добре затворена в найлоновия плик, ако не я е изпрал преди това — което вероятно нямаше да стане.

Ще извади подаръка, който току-що получи от нея.

Тя ще обърне красивите си проницателни очи към него. И те ще проблеснат весело и игриво.

— Никога не съм виждала спалнята ти, Франк.

Той погледна бележката, която бе получил с подаръка:

„Скъпи Франк; Мисля за теб…“

Леле…

Сетне той редактира фантазията си. В новата версия — малко по-рискована — двамата седяха на дивана с притиснати колене и гледаха стар филм по кабелната, вместо да отидат на филмовия фестивал. Подаръкът — помисли си той, като поглаждаше кутията — също щеше да изиграе роля в тази фантазия. Централна роля.

Разбира се, Франк щеше да избере някой черен филм. Може би „Асфалтовата джунгла“. Или „Криминале“. Щеше да бъде като в танца на Траволта с Ума Търман. Той обожаваше този филм (макар че винаги се чудеше: Ако Траволта бе толкова гениален наемен убиец, защо остави автомата вън от банята, та Брус Уилис да го намери, когато отива до тоалетната?).

Можеха да гледат „Глутница кучета“ или „Гадни копелета“.

По дяволите, щяха да гледат всичко, което Габи поиска.

Щяха да си приказват, да се чукат. Той си я представи как стене от удоволствие, може би от малко болка.

И после щяха пак да си говорят. Тя щеше да научи всичко за него, щеше да научи кой е истинският Франклин Уолш.

Той се отпусна на разкривеното легло и ѝ изпрати съобщение. Благодари ѝ за подаръка и после — не се сдържа — описа плановете си за срещата им идния вторник. Включи и няколко предложения какви дрехи да облече.

Всичките — избрани с вкус, мислеше си.

После отново си спомни в детайли схватката с ножа. Веднъж, два пъти, пак и пак. Кръвта, писъците, гърчещото се тяло.

Най-вече кръвта.


28.
Неделя, 13.00

40 минути по-рано


Джоузеф Астър вървеше целеустремено като турист през лабиринта от улици на този странен квартал. Очите му шареха постоянно.

Бе сменил черния шлифер с черни военни панталони, фланелка и кожено яке. Отиваше към апартамента, в който беше по-рано тази сутрин, но по различен път. Тази част на града бе много объркана. Имаше улици във всички посоки. Сателитната навигационна програма му помагаше, но той, разбира се, не се движеше по най-прекия път. Не бързаше, връщаше се по стъпките си, минаваше през задни входове и празни парцели. Това объркваше момичето от приложението на смартфона, но нямаше начин да избере път, „където няма опасност някой бандит да те гръмне в главата“, както го съветваше тя.

Беше студено и на хоризонта се събираха облаци, хвърлящи дълги ивичести сенки върху тротоарите, улиците и сградите. Слънчевото време от сутринта беше в историята. Това бе жалко, защото, ако щете вярвайте, при ярка светлина свидетелските показания са по-малко надеждни, отколкото в облачно време — светлината прекрасно засенчва всичко. Жертвите също могат изобщо да не те видят, когато приближаваш, или да не забележат пистолета.

Той се огледа още веднъж. Къщите бяха малки, от червени тухли или с мръснокафяви каменни стени, които навремето са били бели или светлосиви. Много сажди и прах се бяха наслоили. Джоузеф мина покрай една книжарница за гейове и лесбийки, обществена пералня, апартаменти с красиви решетки от ковано желязо. Можеше да надникне в миниатюрните стаички на нивото на улицата, побиращи не повече от четири-пет души. Кой можеше да живее по този начин?

„Мнозина“ — замисли се Джоузеф, съдейки по броя на килиите, покрай които минаваше.

Манхатън…

Той още веднъж мислено преговори сложния план, който замисляше за този уикенд. Много части, много предизвикателства, много рискове. Но както беше в настроение за размишления, Джоузеф се замисли, че човек е роден, за да работи. Нямаше значение колко трудна е работата ти, колко се налага да нацапаш ръцете си — във всеки смисъл на тази дума. Нямаше значение дали си поет или дърводелец, или учен, или какъвто и да било. Бог ни е сътворил така, че да размърдаме задниците си, да изпълзим на широкия свят и да запълваме с нещо времето си.

Джоузеф бе най-щастлив, когато работеше.

Дори, както щеше да стане след броени минути, работата му да беше убийство.

Мълчаливият джипиес го изпрати да завие зад ъгъла и той спря. Беше стигнал до кафявата тухлена сграда, където живееше жертвата.

Докато мислеше как ще се развият събитията вечерта, Джоузеф отново си представи Габриела: красивото ѝ лице със сърцевидна форма, привлекателната фигура и всичко това — похабено от пискливия ѝ глас. Замисли се и за мъжа с нея, Даниел Риърдън. Изглеждаше умен и очите му излъчваха увереност, която почти не се изгуби, когато му показа ръкохватката на пистолета си.

Замисли се и за „Октомврийския списък“.

Очакваше го трудна нощ. Но нямаше нещо, с което да не може да се справи.

Сега, след като се увери, че наоколо няма полиция, той небрежно мина покрай входната врата на жилищния блок. Надникна вътре. Да, портиерът, когото бе видял по-рано, все още беше дежурен. Малко се подразни от присъствието на стареца в кабинката, което допълнително усложняваше нещата. Но какво толкова? Човек може да се справи с всичко, ако притежава достатъчно решителност и находчивост. А Джоузеф имаше и от двете. Той заобиколи отзад и преброи прозорците. Спомни си плановете на сградата, които бе намерил в Отдела по строителство на Ню Йорк. Да, жертвата си беше вкъщи. Той видя движещ се силует и примигваща светлина — телевизор или компютър. Сенки. В един момент блесна по-ярка светлина, после отново изгасна — вероятно от вратата на хладилника, защото се видя откъм кухнята.

Това му напомни, че много иска да си пийне „Спешъл Брю“. По-късно. Сега беше зает.

Имаше работа да върши.

Отиде при сервизния вход. Заключено, разбира се. След като се увери, че не могат да го видят от прозорците, извади отвертка от вътрешния си джоб и започна да човърка ключалката. В деветдесет процента от случаите това бе абсолютно достатъчно — специалните шперцове създаваха повече затруднения, отколкото помагаха.

Той провери пистолета си, после продължи да човърка ключалката. Дразнеше се, че приятелят на Габриела, Франк Уолш, живее на шестия етаж. Последното, което му трябваше сега, бе да изкачва толкова много стъпала.


27.
Неделя, 11.50

1 час и 10 минути по-рано


— Не го виждам.

Даниел Риърдън имаше предвид мъжа, който ги следеше от Медисън Авеню — мъжа с измачкания сив костюм и яркожълтата риза, мъжа с очи като на ловджийско куче.

— Кой е този тип, по дяволите? — измърмори Габриела. — Мислиш ли, че е ченге?

— Не. Щеше да извика подкрепления. Ако го беше направил, сега тук щеше да има хиляда патрулни коли.

Вървяха бързо на юг по Второ Авеню. Вятърът ги пронизваше, а в небето се събираха ниски облаци. Тук все още бе сравнително богат квартал — имаше по-малко магазини и повече жилищни сгради — затова по тротоарите имаше по-малко хора, отколкото по-близо до Мидтаун. Те отново се огледаха.

— Може би е било съвпадение, че го видяхме два-три пъти зад нас.

— Сериозно ли мислиш така? — попита Даниел.

— Не. Но, честно казано, не искам повече да мисля за нищо.

Тя присви очи, хвана се отстрани и спря.

— Още ли боли?

— Да, боли. — Тя изтри една капчица кръв от бузата си.

— Лекар?

— Не. Полицията може да е предупредила спешните отделения. Хайде да вървим.

— Ако си си счупила ребро и е пробило белия дроб, може да стане сериозно.

— Ще търпя — сопна се тя. После добави по-меко: — Докато намерим Сара. Ще изтърпя.

Отново тръгнаха. Бързаха да се отдалечат възможно по-скоро от мястото на инцидента.

— Какво може да иска онзи мъж? — попита Даниел.

— Онзи с жълтата риза ли?

— Да.

Тя сви рамене, сякаш беше очевидно:

— Ако не е случайно съвпадение, сигурно иска „Октомврийския списък“. Какво друго? Джоузеф не е единственият, който се опитва да се добере до него, сигурна съм.

Даниел замълча, наклони главата си на една страна. След като още веднъж огледа тротоара зад тях, каза:

— Има още една вероятност за оня тип с жълтата риза.

— Каква е тя, Даниел?

— Да работи за Чарлс Прескот.

Тя се намръщи:

— Да работи за шефа ми ли? Какво имаш предвид?

— Шефът ти е изпратил този тип да те следи — да открие какво може да имаш срещу него: информация, улики. Да те убеди да не свидетелстваш и да не ходиш в полицията.

Габриела поклати глава:

— Чарлс би могъл просто да ми се обади и да поговори с мен.

— Чарлс Прескот, за когото си работила, онзи Прескот, когото си мислила, че познаваш, би направил така. Но това не е истинският Прескот. След онова, което научи за него, не смяташ ли, че е способен да изпрати другиго да му върши мръсната работа?

— Каква мръсна работа? — Тя стисна ръката му. — Нали не мислиш, че би ме наранил?

Наблегна на „наранил“, сякаш искаше да каже „убил“.

— Не е изключено, Мак — отговори той с по-мек глас. — Трябва да приемем и тази възможност. Ти си идеалният свидетел. Можеш да свържеш Прескот с места, с които не би искал да бъде свързван. Можеш да свидетелстваш за всякакви неща. А сега имаш и „Октомврийския списък“.

Този път, когато каза „не“, тя го изрече с такъв тон, подсказваш, че дори тя не вярва, че Чарлс Прескот е неспособен да ѝ стори нещо лошо. Отново огледа тротоара зад тях.

— Мъжът с жълтата риза… къде е? Не знам къде е! — В гласа ѝ прозвуча паника.

— Всичко е наред. Изгубил ни е в тълпата. Аз…

— Не! Ето го!

Даниел също завъртя глава. Да. Мъжът с жълтата риза беше на една пресечка зад тях, криволичеше между минувачите, напредваше решително.

— Какво ще правим? — попита Габриела. — Ако ни спре, Сара е загубена. Не мога да допусна това да се случи. — Впери зачервените си очи в Даниел.

— Продължавай да вървиш. По-бързо.

Само след една пресечка обаче тя спря рязко и се приведе; присви очи и изстена. Коленете ѝ се подкосиха и само силната ръка на Даниел я спря да не се свлече на земята.

— Боли ме, Даниел. Гърдите ме болят… Трябва да си почина. Само за минутка. — Огледа се. — Там. Ако се скрием там, няма да ни види.

Даниел ѝ помогна да се измъкне от тълпата към сенчестото скривалище, което му бе посочила, между два паркирани камиона. Покрай тях шумно профучаваха коли. Даниел надникна в посоката, в която за последен път бе забелязал мъжа с жълтата риза.

— Не го виждам.

Габриела се облегна на капака на един камион „Мерцедес“ и притисна гърдите си.

Той отново надникна иззад машината.

— Няма го — увери я. — Не се виждат и ченгета. Ще изчакаме една минута и продължаваме. Когато стигнем до апартамента, ще си починеш. Ще видим дали си пострадала сериозно.

— Сигурно е минал по някоя странична уличка, не мислиш ли? Изплъзнахме му се.

— Възможно е.

— Добре — прошепна Габриела. — Да тръгваме тогава. Трябва да си почина. Трябва да помисля.

— Станция „Лексингтън“ е на една пресечка от тук. Ще имаш ли сили да идем до там?

— Да. Вече съм по-добре.

Излязоха отново на тротоара.

— Чакайте! — стресна ги мъжки глас. — Искам да поговорим!

Те се обърнаха. Мъжът с жълтата риза се показа между камионите откъм страната на улицата. Лицето му беше потно. Той се приближи бързо към тях и понечи да каже нещо, като вдигна ръце по начин, който би могъл да се разтълкува двояко — можеше да е поздрав, а можеше да е заплаха.

Посегна към джобчето на сакото си.

Габриела реагира бързо. Направи крачка към мъжа, вдигна ръце и го блъсна в гърдите. Той залитна назад, към платното.

— Да бягаме! — извика тя на Даниел. — Тичай!

Точно преди да хукнат обаче, се чу изсвирване на спирачки и един голям камион блъсна мъжа с жълтата риза с близо шейсет километра в час. Той падна под колелата и наоколо се разнесе смразяващ кръвта звук като от чупене на сандък. Нямаше време дори шофьорът да натисне клаксона, нямаше време мъжът с жълтата риза да изкрещи.

Габриела изпищя, като се втренчи в премазания човек:

— О, боже! Не, не, не!

Широка диря от тъмна кръв се бе образувала зад камиона, който, в опита на шофьора да не прегази човека, беше блъснал едно такси.

— Не!

Викове, писъци, хора хукнаха към премазания човек, други — в обратната посока. Извадиха мобилни телефони да се обадят на полицията… и да снимат.

Даниел Риърдън я хвана за ръката.

— Мак! Трябва да бягаме. Веднага!

— Аз не исках… Не исках да направя така! Просто реагирах… — запелтечи тя, като трепереше.

— Чуй ме! — Той хвана лицето ѝ с две ръце и го завъртя към себе си, без да се интересува от болката ѝ. — Трябва да тръгваме.

— Ама…

— Той беше заплаха. Сигурно е бил заплаха. Иначе нямаше да ни следи. Ти нямаше друг избор. Изглеждаше, че иска да ни нападне. Посегна към джоба си. Може би имаше пистолет!

— Това не е сигурно! Виж, още мърда. Кракът му. Движи се!

Тя се втренчи в кръвта, изхлипа.

Силната ръка на Даниел стисна раменете ѝ като менгеме и той я поведе далеч от местопроизшествието. С подтичване и препъване тя тръгна с него. Сякаш бе забравила как се върви.

— Знам, че си разстроена. — В неговия глас също имаше паника. — Знам, че те боли, но трябва да се махаме от тук, Мак.

— Аз… — започна тя, като трепереше — не мисля, че…

— Правим всичко това заради дъщеря ти — прекъсна я той. — Спомни си какво повтаряш постоянно. „Съсредоточи се“. Съсредоточи се върху дъщеря си.

— Моята…

— Сара — решително изрече той името. — Съжалявам, Мак. Голяма трагедия е, че това се случи. Но няма как да го променим и няма да можем да помогнем на Сара, ако отидеш в затвора. Ще има време да мислим за това по-късно.

Пребледняла като платно, Габриела кимна.

— Хайде, да вървим — подкани я той.

Тя тръгна след него несигурно, като едва проходило бебе.

Той изведнъж спря.

— Не, чакай. Ще минем от другата страна. Ще заобиколим квартала, за да стигнем до метрото.

— Защо? Какво има?

— В тази посока на ъгъла има инспектор по паркирането.

— Инспектор по паркирането? Какво значение има?

Даниел се наведе към нея и прошепна:

— Габриела, всичко живо в Ню Йорк ни търси, от службата за бездомните кучета до ФБР.


26.
Неделя, 11.35

15 минути по-рано


В окопите…

„Помисли, намери начина — каза си Хал Диксън. — Работиш в окопите. Импровизирай.“

Огледа улицата. Забеляза някого, който можеше да му помогне.

Диксън се приближи до уличния продавач, който отпъждаше с ръка дима от печените кестени и гевречета върху количката си. Димът се връщаше мигновено.

От миризмата на Диксън му се дояде, но той имаше работа да върши, затова го преодоля.

— Извинете, може ли да ми кажете нещо — обърна се към хилавия младеж с дънки и фланелка на „Мец“. — Преди малко от тук минаха мъж и жена.

Младежът изгледа намачкания сив костюм и яркожълтата риза на Диксън и вероятно си направи някои изводи за цветовата комбинация. Погледна потното лице на дебелака.

— Мъж и жена, а?

Диксън ги описа.

Продавачът изведнъж се разтревожи.

— Не съм видял нищо — измънка. — Нищичко. Не.

— Няма проблем. Аз съм дякон — опита се да го успокои Диксън.

— Кво…

— В църквата, презвитерианец — задъхано обясни смачканият тип. — В Ню Джърси. Дякон.

— Ъм — измънка продавачът, който вероятно беше мюсюлманин и нямаше представа какво е дякон, но може би уважаваше религиозните хора.

— Религия. Аз съм религиозен човек.

— Свещеник ли? — объркано попита продавачът и отново огледа старото сако и жълтата риза на Диксън.

— Не. Просто съм религиозен. Дяконът е светско лице.

— О!

Продавачът се огледа за някого, на когото може да продаде хот-дог.

Грешка. Диксън уточни:

— Това е нещо като свещеник.

— О!

— Мирянин, който помага на свещеника. Все едно да помагам на имама.

— Имама?

— Вижте.

Диксън бръкна в джобчето на сакото си и извади от него малка, подвързана в черно Библия.

— О! — каза продавачът с известно уважение.

— Идвам от Медисън Авеню — обясни Диксън, като посочи приблизителната посока, макар че продавачът вероятно знаеше къде е „Медисън“.

— Да.

— И там видях една жена да извършва престъпление, ужасно престъпление. Жената, която току-що описах.

— Престъпление?

— Точно така.

Продавачът докосна гърдите си с пръсти, може би един вид молитва. Диксън забеляза, че ръцете му са мръсни. Реши никога повече да не си купува хотдог от улична сергия.

— Тия сирени? — попита продавачът. — За това ли бяха?

— Да, сирените. Имаше много сирени.

Диксън взе една салфетка от държателя и избърса лицето си.

— Искате ли вода, отче? „Отче“ ли трябва да ви наричам? Така ли се казвате?

— Не, не съм духовник. И не искам вода. Дякон съм. Това е нещо като свещеник.

— Добре, но ако все пак поискате, само кажете. Бутилка вода. Или безалкохолно.

— Ето какво искам…

— Нямате телефон и искате да ползвате моя?

— Не, не. Трябва да разбера накъде отидоха — жената и онзи мъж, приятелят ѝ, предполагам. Ще поговоря с тях, ще ги убедя да се предадат.

Продавачът примигна. Отново разгони пушека.

Диксън повтори:

— Тя трябва да се предаде на полицията. Аз ще ѝ помогна. Но трябва да го направи сега. Ако избягат, полицаите могат да ги помислят за виновни и да ги застрелят. Те са паникьосани. Знам.

— Вие сте… как се наричаше това, ония хора във вашата Библия? Дето помагат на другите?

„Какво? Аха…“

— Самарянин — каза Диксън и пак обърса потта си. Под мишниците ризата му бе станала сивкавожълта.

— Да, точно така.

Моята Библия…

— Може би. Не знам. Мъжът и жената дойдоха насам.

— Да, тия двамата, за които говорите. — Продавачът като че ли се успокои. — Видях ги. Преди няколко минути. Направиха ми впечатление, защото вървяха бързо. И се държаха грубо.

Сърцето на Диксън затуптя по-силно.

— Накъде отидоха?

— Влязоха в онзи магазин. Виждате ли го?

— На ъгъла?

— До ъгъла. Магазинът за сувенири.

Беше на десет-петнайсет метра.

— Видяхте ли ги да излизат?

— Не, мисля, че все още са вътре. Но не гледах през цялото време. Може да са излезли.

— Благодаря. Мисля, че спасихте няколко човека.

Диксън тръгна да пресича улицата, но спря. Мъжът и жената излязоха от магазина. Носеха шапки и тя беше с друга чанта. Но очевидно бяха те. Огледаха улицата, забелязаха го и застинаха неподвижно за момент. После се отдалечиха в другата посока. Той забеляза, че жената накуцва.

Диксън тръгна след тях.

— Внимавайте… — извика продавачът след него с тон, сякаш щеше да добави „отче“, но навреме се сети, че Диксън не е свещеник. — Ако са извършили престъпление, може да не разберат, че искате да им помогнете. Може да са отчаяни, опасни.

— Аз съм чист пред Бога — отговори задъхано Диксън.

После се затича, като потупа по гърдите си, за да се увери, че малката Библия няма да изпадне от джоба му.


25.
Неделя, 11.10

25 минути по-рано


— Пистолетът сам гръмна — прошепна Габриела на ръба на истерията. — Не исках да стрелям.

Даниел не каза нищо. Бързо я издърпа настрани от мястото на стрелбата.

— Той не умря, нали? — отчаяно попита тя. — Ти какво видя, Даниел? Какво видя?

Пак никакъв отговор.

Докато се отдалечаваха на изток по Медисън Авеню, зад тях се чуха сирени. Появиха се светлини, ослепителни отблясъци в бяло и синьо. И отраженията на бяло-сините светлини в прозорците. Сякаш всичко се изпълни със светлина. Даниел и Габриела вървяха с наведени глави. Не смееха да погледнат нагоре.

Изведнъж той бързо я дръпна встрани, деветдесетградусов завой. Габриела за малко не се спъна, но той я задържа.

— Какво? — сепна се тя.

Наблизо рязко спря автомобил, цивилна полицейска кола. Двама детективи с костюми изскочиха отвътре и нахълтаха в един специализиран хранителен магазин, като извадиха значките си.

— Дали си мислят, че сме вътре? — попита Габриела.

— Само върви и не гледай.

— Той не умря, нали? — почти вманиачено повтори тя. — Беше толкова млад! Моля те, кажи ми!

Стисна ръката му толкова силно, че явно го заболя. Той се намръщи. Габриела отпусна хватката.

— Не знам, Мак. Съжалявам, но не знам. Възможно е.

Вървейки колкото можеха да се престрашат по-бързо, без да привличат вниманието, двамата продължиха на изток, като оставиха полицейската кола зад себе си. Габриела погледна назад. Полицаите не се появиха. Двамата с Даниел бързо свърнаха на юг, после — пак на изток.

За външния наблюдател приличаха на обикновена двойка. Не особено весели, не особено разговорливи. Забързани. Връзка, измъчена от стрес, парични проблеми, тревоги с децата, сексуални неудачи. Типични жители на Манхатън, квалифицирани професионалисти. Всеки поглед към тях обаче им изглеждаше изпълнен с подозрения.

Все пак никой не ги сочеше, никой не крещеше след тях, никой не вадеше трескаво мобилния си телефон, за да се обади на полицията.

— Изобщо не се замислих, Даниел. Пистолетът беше там. Просто беше там. Грабнах го! И той гръмна. Никога не бях докосвала оръжие. Просто… О, боже! Какво направих?

Тя погледна назад и видя петима-шестима пешеходци, но нямаше полицаи. Въпреки това погледът ѝ се спря върху един мъж с костюм — смачкано сиво сако, доста тънко, неподходящо за студа. Вървеше в тяхната посока. Направи ѝ впечатление заради жълтата му риза. Походката му изглеждаше целеустремена, вниманието му — насочено към тях.

Габриела побутна Даниел:

— Онзи тип. С жълтата риза. Погледни внимателно.

— Видях го.

— Виждала съм го и преди, струва ми се. На „Медисън“.

— Мислиш, че ни е проследил след стрелбата?

— Не знам…

Габриела присви очи от болка, изохка, после рязко спря и се хвана отстрани.

— Зле ли е? — попита Даниел, като посочи гръдния ѝ кош.

Тя кимна.

— Можеш ли да вървиш?

— Да — отговори тя, но когато тръгнаха, отново присви очи от болката.

Продължиха с наведени глави, загледани в тротоара. Внезапно Даниел я хвана за ръката и я дръпна в един корейски магазин. Двамата спряха, сякаш разглеждаха свежите цветя във вазите и един контейнер с лед и бутилки сок от портокал и манго.

— Какво има? — прошепна Габриела.

— Ченгета.

По улицата мина патрулна кола, с ослепителни сигнални светлини и оглушителна сирена.

Синьо и бяло…

След минута отново излязоха. Смесиха се с тълпата от велосипедисти, тичащи за здраве и пешеходци. Когато стигнаха близката пресечка, мина още една полицейска кола.

Габриела погледна назад и прошепна трескаво:

— Мисля, че пак го видях. Мъжа с жълтата риза.

На следващото кръстовище с пълна скорост ги подмина още една полицейска кола. Не намали, но полицаите се оглеждаха.

— Трябва да се скрием. Знам едно място, където можем да отидем.

— Къде?

— Фонд „Норуок“ държи апартамент за гостуващи клиенти.

— „Норуок“… Ааа, твоята фирма, нали?

Той кимна:

— В момента е празен. Намира се близо до Първо Авеню, на Петдесет и някоя улица. — Той погледна табелата на близката пресечка — Седемдесет и девета улица — отбеляза: — Далеч е да ходим пеша. Но ме е страх да ползваме такси. Имат нова видеосистема. Могат да засекат снимката ти.

— Мога да вървя — увери го тя.

След пет минути той спря и я погледна.

— Не можеш да вървиш.

Тя си пое въздух, закашля се.

— Метрото, добре. — Отново се облегна на него. — Онзи мъж още ли е след нас? Онзи с жълтата риза?

— Не го виждам.

Даниел я хвана за ръката и я поведе на изток.

Тя си пое няколко пъти дълбоко въздух и го остави да я води по тротоара.

— На „Медисън“, онзи мъж? Не беше мъртъв, рогато тръгнахме. И ти видя, нали? Сигурно ще се оправи, не мислиш ли? Беше толкова млад.

Даниел Риърдън не каза нищо за няколко секунди. След малко отговори:

— Не знам, Габриела. Зависи къде си го простреляла.

— Той беше женен. Носеше венчален пръстен. Може би има деца.

— Габриела…

— Не исках. Изпаднах в паника. Не исках да нараня никого. Но те щяха да ме спрат, а не можех да им позволя. Направих го заради Сара… Разбираш ме. Трябваше да направя нещо.

— Човек може да бъде прострелян и пак да оцелее.

— Линейката скоро ще пристигне, нали? След няколко минути.

На Седемдесет и четвърта и „Лексингтън“ минаха между колите и спряха на един светофар до количка за закуски. Продавачът извика:

— Искате ли хот-дог? Геврек?

Изгледа ги любопитно. След като видя, че не му обръщат внимание, се обърна към друг клиент и извади един кренвирш от сивкавата вода, в която се варяха.

Светофарът се смени в зелено и те пресякоха.

— Хората ни гледат, Даниел.

— Теб гледат, Мак. Не нас.

— Какво?

— Защото си красива.

Тя се усмихна вяло. Кимна към един магазин за сувенири.

— Шапки. — Посочи един рафт.

— Добре.

Влязоха.

Тя грабна първата шапка, която видя. Даниел обаче се усмихна и каза:

— По-добре не.

Посочи едно лъскаво лого на Лейди Гага.

— Ох!

Тя взе тъмносиня шапка с козирка без никакви щампи. Даниел избра черна.

— Якета?

В магазинчето обаче се продаваха само лъскави, натруфени дрънкулки от рода „Аз обичам Ню Йорк“, по-лоши и от безвкусната шапка. Трябваше да почакат, докато намерят по-добра дегизировка.

Купиха си също малки раници: черна за нея и тъмносива за него.

Даниел плати в брой и двамата нахлупиха шапките и пъхнаха саковете си в новите раници.

— Не е голяма дегизировка, но все пак е нещо.

На вратата Даниел погледна навън — за полиция и мъжа с жълтата риза, за Джоузеф.

— Чисто е.

— Но… — Тя го хвана за ръката и го погледна сериозно. — Чуй ме, Даниел. Това не трябва да продължава. Време е да ме оставиш. Тръгвай. Мисля, че никой не те видя — когато застрелях човека. Остави ме. Това не е твой проблем.

Той се наведе бързо и я целуна по устните.

— Ето, че вече е.

Тя примигна изненадано:

— Как така?

— Гледала ли си сериала „Криминални разследвания“?

— Да, гледах го редовно.

— Сега върху теб вече има мое ДНК. Ако те хванат, ще разкрият и мен.

Тя се усмихна:

— О, Даниел…

— Всичко ще се оправи, Мак. Обещавам.

— „Мак“ ли? — изненада се тя от споменаването на това име.

— Нали повече хора те наричат „Мак“, отколкото „Габриела“. Идва от фамилията ти, Маккензи. Не ми казвай, че никой не те нарича Мак.

— Вярно е.

Габриела не му каза, че двамата с баща си използваха прякори един към друг и той я наричаше точно „Мак“.

— Имаш ли нещо против да ти казвам така?

— Напротив, много обичам.

— А пък аз може би просто обичам теб — прошепна Даниел.

Тя замря при тези думи, после се отпусна и се притисна до него, от раменете до бедрата. За един кратък момент ужасите от уикенда изчезнаха.


24.
Неделя, 10.00

1 час и 10 минути по-рано


Даниел и Габриела бяха освободили хотелската стая и седяха на една разклатена маса в някакво кафене в Горен Ийстсайд.

Тя кимна към хотела, в който бяха прекарали нощта:

— Винаги ли водиш момичетата в такива дупки?

— Само онези, за които сметна, че ще издържат. Ти премина теста.

Тя се усмихна криво и продължи това, което правеше. Пред тях бяха поставени десетки документи, счетоводни отчети, писма, разпечатки от имейли.

Прегледа последните няколко в купчината. Облегна се назад и отбеляза:

— Изглежда, че в графата „различни активи“ шефът ми има близо един милион долара. По нищо обаче не личи къде може да са. Не е честно! Да знаеш, че има пари, но да не знаеш къде са. Как, по дяволите, ще платя на Джоузеф проклетия откуп?

Кафето ѝ стоеше непипнато пред нея. Даниел пиеше чай. В чашата имаше две пакетчета, оцветяващи водата в ръждиво кафеникаво. „Малко хора пият чай“ — замисли се тя. Майка ѝ пиеше. През последните шест години обаче жената само гледаше безучастно чашата изстинал „Инглиш Брекфаст Тий“ в старческия дом.

„Не мисли за това. Концентрирай се. Това тук е важното, това има значение“ — каза си.

Габриела си даде сметка, че се поти. Избърса длани в сините си дънки. Бе свалила якето си, но в кафенето беше топло и с вълнения ѝ пуловер, който сама бе изплела, беше много горещо. Бледозелената дреха беше дебела. Габриела си спомни как бе избрала преждата, как потърси в интернет хубави модели за яката и ръкавите, ирландска верижна плетка.

Отпи глътка кафе и отчупи малко от печената филийка, за която нямаше апетит. После с две ръце отчаяно посочи документите и измърмори:

— Какво да търсим сега? Сейфове?

— Полицията сигурно вече ги е открила, запечатала е всички.

Двамата замълчаха, заобиколени от шума от кафемашината, музика от компактдискове, предлагащи се за продажба, разговори и тракане на компютърни клавиатури. Тя погледна през прозореца и видя силуета на моста „Куинсбъро“, открояващ се ясно на фона на безразличното небе.

Отново отпи от кафето. Беше горчиво. Това не ѝ пречеше. Острият аромат я ободряваше.

Даниел попита:

— Ами някой семеен имот?

— Какво имаш предвид?

— Родителите на шефа ти? Братя и сестри? Някоя съща, която да е регистрирана на друго име, а не на Трескот.

— Да, да! — възкликна Габриела. — Има. — Очите ѝ блеснаха. — Може да е това. Миналата година, когато баща им почина, Чарлс и братята и сестрите му решиха да продадат семейната къща, но преди това искаха да я оправят. Той ходеше през два-три месеца да помага. Все още я ремонтират.

— На чие име е?

— На някакъв тръст, наречен „Бедфорд Роуд 109“ или нещо подобно.

— Полицията може все още да не е научила за това.

— Виждала съм снимки — продължи Габриела. — Това е идеалното място за скривалище на пари. Стара е, на двеста години. Има десетки стаи и огромно мазе. Колко място заемат един милион долара?

Даниел се засмя:

— Няма как да знам. Моите клиенти ми ги превеждат по банков път. Но вероятно не са толкова обемисти, колкото може да си представи човек. Къде е тази къща?

— Близо до Риджфийлд, Кънектикът. В западната част на щата, близо до границата с Ню Йорк.

— Знам го. Можем да отидем дотам и да се върнем преди края на ултиматума. Ще вземем моята кола. Държа я в гараж на две пресечки от тук. — Даниел обаче се намръщи и попита: — Телефонът там още ли работи?

— Не знам. Защо?

— По-добре опитай да се обадиш, преди да отидем.

— Защо? Мислиш, че Чарлс се крие там? Нали полицията каза, че са го засекли на Карибите?

— Не — отговори Даниел, — мисля, че полицията може да е в къщата.

— О! Разбира се.

Тя вдигна мобилния си. Даниел обаче я спря и посочи обществен телефон в задната част на заведението.

— Мислиш ли, че засичат разговорите? — попита тя.

— Вече съм минал в този стадий на параноята.

Тя стана и отиде при телефона. Вдигна слушалката и пусна няколко монети. След две минути се върна на масата, седна на стола до него.

Погледна го унило:

— Прав беше, Даниел.

— Кой се обади?

— Детектив Холоуей. Щатска полиция на Кънектикът. Казах, че съм сбъркала номера, и затворих.

Габриела въздъхна и тялото ѝ сякаш се смали. Даниел не беше много по-висок от нея — може би с два-три пръста — но в този момент тя толкова се сви, че той сякаш се извисяваше много над нея. Тя се умърлуши.

— Това беше последният ни шанс… Ох, Сара… Какво ще правя сега, Даниел? Ако не намеря тези пари…

Изведнъж замълча и вдигна рязко глава.

— Чакай, чакай…

Отново разрови документите.

— Какво? — изненада се той. — Приличаш на вълк, подушил дирята на овца.

С тъмния си нокът тя подчерта няколко реда в един делови формуляр.

— Това са сметките на неприспадащите се разходи на Чарлс. Лични сметки. Досега не им бях обръщала внимание, защото нямат нищо общо с бизнеса. — Отново прочете документа и посочи няколко числа. — Миналата година е изхарчил близо сто хиляди в бижутерийни и универсални магазини. Някои от предметите са били доставени на един адрес на Медисън Авеню, на някоя си Соня Дитрих.

— Коя е тя?

— Никога не съм я чувала. Знаем, че Чарлс излизаше с разни жени, но никога не ми е казвал с кои. Никоя от тях не е идвала в офиса. — Тя отново прегледа счетоводните документи. — По дяволите, не ѝ е купувал подаръци. Написал ѝ е десетки чекове. Малко повече от сто хиляди.

— И може би ѝ е дал пари в брой.

— Възможно е. Изчезналият милион може да е при нея.

— Дали не е напуснала страната заедно с него? — рече Даниел.

— Имайки предвид, че полицията го издирва, Чарлс е може би последният човек, с когото би тръгнала. Жените като нея имат шесто чувство. За оцеляване.

Даниел забеляза известно противоречие:

— „Като нея“ ли? Нали каза, че не я познаваш.

— Интуиция.

— Какво да направим?

— Мога да ѝ се обадя и да ѝ кажа… — Габриела се замисли. — Какво мислиш за това? Мога да ѝ кажа, че полицията издирва хора, свързани с Чарлс. Той ме е изпратил да взема всичко, което е оставил при нея, за да премахна уликите.

— Включително голям чувал със стодоларови банкноти? Мисля, че няма да се върже.

— Да, прав си. А какво ще кажеш за това? Ще я заплаша, че ако не ми даде парите, ще отида в полицията и ще им кажа, че тя крие крадени пари за него. Ще я арестуват. Аз ще получа петстотинте хиляди, а тя ще отиде в затвора.

— Този вариант ми харесва повече. Но какво ще правим, ако не си е вкъщи? — попита Даниел, като пъхна една смачкана салфетка в чашата си.

Габриела се замисли за момент.

— Тогава ще действаме по план В.

— Кой е той?

— Ще влезем с взлом в проклетия апартамент и ще преровим всичко.


* * *

Двамата стояха на ъгъла на Осемдесет и осма улица и Медисън Авеню, през две сгради от онази, която Габриела посочи.

— Там е — обяви тя. — Там живее неговата приятелка, любовница, съучастничка. Каквато и да му се пада госпожица Дитрих.

— „Курва“ май е най-актуалното описание на тази длъжност — прошепна Даниел.

Габриела разрови документите в чантичката си. После набра номер и вдигна телефона до ухото си. След няколко секунди затвори.

— Телефонен секретар. Мисля, че можем да приемем, че не си е вкъщи.

— Или да приемем, че не вдига, защото си смазва пушката? — предложи той.

Изглеждаше хлапашки, изглеждаше очарователен… а също малко очарован от нея, докато гледаше лицето ѝ.

— Добре, ще действаме по резервния план.

План В…

— Чакай малко — каза му тя.

Влезе във фоайето на елегантната сграда от кафяв пясъчник. Вътре погледна пощенските кутии. Когато се върна, възкликна:

— Леле, целият втори етаж е неин.

Двамата погледнаха прозорците, които бяха тъмни. Стаите изглеждаха необитаеми.

— Хайде да действаме — каза Габриела.

Влязоха в задънената уличка до сградата. Всички прозорци на приземния етаж бяха с красиви решетки с орнаменти. Прозорците на втория обаче не бяха, а един бе открехнат.

— Помогни ми.

Преместиха контейнер за смет под прозореца.

После Габриела се върна на главната улица и огледа обстановката. Нямаше много хора.

— Уличката е тясна — изтъкна. — Няма причина някой да влезе и да ме види.

— Наистина ли смяташ да проникнеш с взлом?

— Да. Абсолютно.

Тя забеляза затворен антикварен магазин на ъгъла. Отпред имаше два масивни китайски лъва, приковани за тротоара с дебели вериги. „Кой, за бога, ще ги открадне? — помисли си. — Кой ще тръгне да мести петстотинкилограмова грозна статуя?“

— Ти стой тук и… де да знам — прави се, че говориш по телефона. Ако видиш, че някой се приближава към сградата, обади ми се.

Той я целуна бързо.

— Късмет.

Отдалечи се на десетина крачки и извади телефона си.

Габриела тръгна обратно към задната уличка. Точно когато стигна началото ѝ, с пронизителен вой на сирени, мигаща сигнална лампа и свирене на спирачки пред сградата спря цивилна полицейска кола, следвана от патрулен автомобил.

Даниел понечи да тръгне към нея, но Габриела с лек жест го накара да остане, където беше.

Двамата детективи, които ги бяха спрели вчера, Кеплър и Сурани, слязоха от цивилната кола. От патрулката слезе един униформен, русокос и млад.

Никой от тримата не забеляза Даниел.

Кеплър ѝ даде знак да се приближи:

— Елате, ако обичате, госпожице Маккензи.

Тя не помръдна.

— Моля ви. Веднага.

Тя се подвоуми, но отиде при тях.

— Кажете ни какво правите — настоя Сурани строго, макар и учтиво.

— Това е моя работа.

— Обяснете ни тогава каква е тази работа и какво общо има със задните улички?

— Не съм нарушила никой закон — сопна се тя.

— Нима? А не обмисляхте ли — само предположение — да проникнете с взлом в нечий апартамент? — попита Кеплър саркастично.

— Това е абсурдно обвинение. Една приятелка на шефа ми живее тук.

— Приятелка, а? — още по-саркастично попита той.

— Знаем за госпожица Дитрих — каза Сурани.

— Имам пълно право да говоря с нея — тросна се Габриела.

— За какво? — поинтересува се Кеплър.

— Имам право да не ви казвам.

Тя погледна към антикварния магазин и масивните лъвове. Даниел стоеше зад няколко зяпачи на двайсетина крачки от тях. Беше близо — достатъчно, за да чуе разговора — но не прекадено, за да го забележат полицаите. Тя се намръщи, за да му даде знак да остане на мястото си.

— Какво точно смятахте да направите? Да си шепнете с госпожица Дитрих под прозореца? — попита Кеплър, като погледна контейнера за смет. — Много в стила на „Ромео и Жулиета“.

— Ами вие какво правите тук? — контрира Габриела.

Кеплър се изсмя:

— Доста сте нахакана за обирджийка. За да отговоря на въпроса ви, след като отказахте да ни съдействате и след като Чарлс Прескот все още се издирва по подозрения в две дузини углавни престъпления, следваме уликите, които имаме по случая. И една от тях ни изпрати тук. Кажете ни какво вие знаете за госпожица Дитрих.

— Нищо. Тревожех се за Чарлс. Исках да я попитам дали има новини от него, как е той.

— Пак ще попитам: през прозореца ли? — Кеплър не обърна внимание на киселия ѝ поглед. Добави саркастично: — За тази цел има едни такива апарати, наречени телефони. Но можем да обсъдим тази тема в следствения арест.

— Какво?

— Отново претърсихме офиса на шефа ви. Проверихме инвентарния списък и установихме, че някои неща липсват. Габриела Маккензи, арестувана сте за възпрепятстване на правосъдието. — Прозвуча, сякаш дълго време е чакал с нетърпение да изрече тези думи.

— Не! — промълви тя.

Сякаш не можа да се сдържи, Кеплър добави:

— И в допълнение, опит за кражба с взлом. — Погледна в задната уличка. — Контейнер? Моля ви се!

— Вие не разбирате. Моята…

Тя замълча рязко.

— Вашата какво? — попита Сурани.

— Моля ви, не мога да вляза в затвора точно сега.

Кеплър се изсмя:

— Извинете ни за неудобството!

Обърна се, за да си запише нещо в бележника, и даде знак на униформения. На табелката на гърдите му пишеше „Полицай Чапман“.

Той направи крачка към нея.

— Оставете чантата на земята и се обърнете. Поставете ръцете си зад гърба.

— Моля ви!

— Изпълнявайте. Обърнете се.

Полицаят посегна към белезниците си, погледна надолу, за да ги види. В този момент Габриела скочи напред и грабна пистолета от кобура му.

Тълпата се разкрещя и се разпръсна.

— Габриела! — изкрещя Кеплър.

Посегна бързо и сграбчи ръката ѝ. Сборичкаха се и тя падна тежко на страната си, изпищя от болка. Успя обаче да се освободи и насочи пистолета към лицето му. Той присви очи и приклекна, като замахна с ръка, сякаш да отбие куршумите.

— Назад! — изкрещя на детективите. — Вие двамата! Хвърлете пистолетите! Веднага! Под онези коли!

Сурани извика отчаяно:

— Не правете така! Вие…

Хладният ѝ поглед обаче беше красноречив. Те хвърлиха пистолетите, както им бе заповядала.

Когато Габриела за момент премести погледа си към падащите оръжия, сякаш се страхуваше някое от тях да не гръмне, униформеният полицай се хвърли срещу нея, като се опита да я сграбчи. Тя се изплъзна и се препъна. Когато се опита да запази равновесие, пистолетът гръмна.

Младият полицай примигна, хвана се за гърдите ѝ падна на тротоара.

— Ох, мамка му! Ох!

Габриела изпищя.

Без да обръща внимание на нея и на пистолета, Сурани изтича при падналия полицай, който риташе и размахваше ръце. Наведе се над него и изкрещя към колегата си:

— Извикай линейка!

Кеплър изръмжа:

— Шибана кучка! Застреляй ме, ако искаш, но ще извикам помощ!

Извади радиостанцията си.

Хлипайки, Габриела отстъпи назад. Обърна се и хукна. На ъгъла хвърли пистолета в шахта на канализацията. Стигна до Даниел, който изглеждаше не по-малко шокиран. Понечи да хукне отново, но той я спря:

— Недей да тичаш, ходи. Наведи глава и ходи нормално.

— Аз…

— Ходи. Бавно. Върви.

Габриела кимна, пое си въздух няколко пъти и го хвана за ръката.

Тръгнаха на изток.

След броени секунди пронизителният писък на сирени прониза следобедния въздух от десетина различни посоки.


23.
Неделя, 9.45

15 минути по-рано


— Добре — каза Кеплър, като гледаше телефона си. — Адресът е Медисън Авеню осемдесет и осем.

— Какво има там? — попита Сурани.

— Любовницата на Чарлс Прескот. — Капитанът погледна един лист. — Соня Дитрих.

— Много се усложни тая шибана работа.

— Много взе да псуваш напоследък. Не е в твой стил.

— Не е в мой стил ли? Защото хората с корени от Южна Азия — индийците, ама не вашите индианци — не псуват? Хората, които работят в кол центровете, не псуват?

— Е, това вече е расистко изказване — възмути се Кеплър. — В какъв смисъл моите индианци? Аз не ходя по казина.

— Казина! Точно това имах предвид. Ето!

Сурани обърна сивкавото си лице към партньора си с изражение на самодоволство. Свали сакото си и го закачи на облегалката на един стол.

Кеплър постоянно се изненадваше как може колегата му да е толкова строен и в същото време толкова мускулест. Сурани играеше футбол почти всеки уикенд. Понякога крикет — спорт, който той просто не можеше да проумее. Замисли се, че трябва по-сериозно да се заеме с голфа.

Махна с ръка в знак, че не желае да спори повече.

На входа на оперативната зала се появи техен колега.

— Аха, новобранеца с трите имена — измърмори Кеплър, като погледна табелката с името му.

— Фред Станфорд Чапман на вашите заповеди — каза русият младеж; звучеше доста нахакано, помисли си Кеплър. — И ако ви интересува, за протокола, аз псувам през цялото шибано време. — Явно бе подслушал разговора им. — Но пък псуването вече не е истинско псуване. Нещата са се променили.

Нахакан…

Кеплър го изгледа предупредително. Русият младеж реши да премълчи това, което бе намислил да каже, каквото и да беше то.

— Добре, Фред Станфорд Чапман…

— Защо не ми викате Стош? — попита новобранецът. — Така е по-…

— Не, държа да е Фред Станфорд Чапман — отсече Кеплър, сякаш му присъждаше почетна титла.

— Определено — потвърди и партньорът му.

— Така. Слушай сега…

Кеплър запозна патрулния полицай с операция „Чарлс Прескот“ и въпреки че погледът му остана леко нахакан, младежът явно разбра какво се иска от него. Дори направи няколко уместни предложения.

— Хайде сега да закусим — обяви Кеплър. — Нещо голямо.

— И скъпо — добави Сурани.

— Ще го пишем на сметката на Патрулния отдел. Нашият викинг ще черпи.

Младежът замълча за момент. Смяташе, че дори при операция за следене би трябвало да си плащат сами храната.

— Аз ли? — изненада се.

— Този случай е толкова преебан… извинявай, Ганди — обърна се Кеплър към Сурани, който му показа среден пръст, — че ще имаме нужда и от „Блъди Мери“. Или, по дяволите, шампанско!

— Шампанско ли? — отчаяно измърмори новобранецът.

Кеплър го остави да се мъчи цели десет секунди. После го успокои:

— Ебаваме се, Фред Станфорд Чапман.

— Да — каза младежът, като се опита да прозвучи така, сякаш е знаел през цялото време.

— Ти отиваш да вземеш кафета, само толкова. А пък ние отиваме… какъв беше адресът?

— „Медисън“ и Осемдесет и осма — каза Сурани. Обърна се към новото попълнение на екипа и уточни: — Там би трябвало да е наложницата на Прескот.

Младежът го поправи:

— Наложницата е жена, която има подобни на брачни отношения, но не може да се омъжи за любимия си заради социални и класови различия. В Америка нямаме наложници. Няма такива класови различия.

Двамата детективи го изгледаха строго. Момчето се изчерви.

— Само уточнявам — оправда се.

— Боже — измърмори Кеплър. — Сега определено ще черпиш.

— Хайде да действаме — каза Сурани с горе-долу разумен тон.

Двамата детективи зачакаха, втренчени в униформения полицай.

— Какво? — попита хлапето с глас, сякаш щеше да заплаче.

Сурани се намръщи:

— Ти не слушаше ли какво ти говорихме досега?

— Кое?

— За случая. Преди малко.

— Слушах. — Но неувереното му изражение подсказваше, че не е слушал толкова, колкото би трябвало.

— Май си забрави нещо — отбеляза Кеплър, като посочи бронираната жилетка на една маса до вратата.

— Ще пропусна — заяви младежът. — В тези жилетки се потя като прасе. Освен това какво толкова може да се случи?


22
Неделя, 9.30

15 минути по-рано


Седяха заедно на ръба на леглото до все още топлите чаршафи, навити в концентрични кръгове като ураганни облаци, гледани от космоса.

Краката им се допираха.

— Скоро трябва да освободим стаята — каза Даниел Риърдън.

Гледаше към Лексингтън Авеню отдолу, сякаш Джоузеф и банда други убийци, които отчаяно искаха да докопат „Октомврийския списък“, дебнеха отвън. Багажът му беше приготвен.

— Добре — разсеяно каза Габриела.

Стана и започна да събира нещата си, да ги тъпче в спортния си сак — тъмносин с червена емблема на „Найк“ отстрани. Нима „Найк“ все още използваше това лого? И девиза:

Just do it… Просто го направѝ…

Освен папките носеше много малко неща и скоро беше готова. Усети, че Даниел я гледа през цялото време. Днес тя носеше сини дънки и зелен пуловер с V-образно деколте. Отдолу — кремава копринена камизола; отгоре — светлосив шлифер „Ел Ел Бийн“. Даниел също бе сменил облеклото — пак костюм, като вчера Тъмносив. Италиански. Безупречно изгладен. Сега не носеше вратовръзка — отстъпление от официалния стил заради уикенда. Дрехите му издаваха остра миризма — препарати от химическото чистене — но тя надуши също афтършейв, лосион и мускус. Също боя за обувки. Той бе много грижлив към обувките си. Цялата тази комбинация от миризми незнайно защо бе изключително възбуждаща.

Да, трябваше да освободят стаята, размишляваше Габриела. Но тя не искаше. Искаше да остане тук. Близо до него.

Много близо.

Би било абсурдно при други обстоятелства. В този момент обаче я обхвана чувство за близост — може би за някаква по-дълбока, изгаряща привързаност.

Точно тогава той я придърпа към себе си; дясната му ръка се уви като копринен шал около врата ѝ. Тя се възпротиви само за момент. Устните им се докоснаха и тя усети вкуса му. Топлината му сгря кожата ѝ. Отпусна се в силната му прегръдка.

Габриела почувства нещо неустоимо да напира в нея.

Той отново я прегърна — толкова силно, че почти я заболя. После се отдръпна.

— Извинявай. Не трябваше да го правя — прошепна, макар че не изглеждаше да съжалява.

Въпреки тревогата за Сара, която заемаше почти изцяло мислите ѝ, Габриела каза тихо:

— Напротив, трябваше. — И отново го целуна.

— Хайде да закусим и да продължим това, което сме започнали. — Той погледна документите. — Трябва да намерим половин милион долара.

Тя кимна, но още веднъж се изкуши да го придърпа на леглото до себе си. Лесно си представи какво ще последва. Даниел бе чувствен, със стегнато тяло — тя беше видяла и изпитала достатъчно. Имаше здрави, неотстъпчиви ръце. Устните му бяха стегнати, но нежни. Имаше палав език, който използваше често; беше мъж, който би се насладил колкото на докосването, толкова и на вкуса. Щеше да я притисне на леглото, да ограничи движенията ѝ, което, въпреки желанието ѝ винаги да има контрол, странно ѝ харесваше — това така и не можеше да си го обясни — и после щеше да я погълне, с една ръка стиснал бедрото ѝ, с другата — гърдата ѝ. Щеше да бъде безмилостен, неотстъпчив, доминиращ.

И топлината, и удоволствието като действие на наркотик щеше да продължи, да расте и расте, докато настъпи твърде скорошният за нея край.

Господи, как го желаеше!

Зад себе си имаше цяла върволица неподходящи връзки.

Неподходящи или още по-лошо.

Колкото и да се изкушаваше обаче, Габриела прогони фантазията и забрави за топлите чаршафи, уханието му, спомена за ръцете и устата му.

Приоритети.

Цели.

Сара.


21.
Неделя, 8.30

1 час по-рано


Имаше чувството, че някой го наблюдава.

Франк Уолш отиваше към апартамента си в Уест Вилидж, когато един мъж — около четирийсетте, едър, с къдрава руса коса, стърчаща изпод бейзболната му шапка, и тъмно яке — привлече вниманието му. Мъжът беше на отсрещния тротоар на Хъдсън Стрийт и вървеше в неговата посока. В начина му на ходене обаче имаше нещо странно. Всеки друг би гледал в краката си, пред себе си или витрините отляво. Този тип обаче доста често поглеждаше рехавия неделен трафик. Сякаш се боеше, че някоя кола го следи.

Защо? От ченгетата или от обирджии? От убиец?

Или господинът с тъмното яке усилено избягваше да поглежда собствената си мишена — самия Франклин Уолш?

Двайсет и една годишният Уолш умееше да дебне, да се бие, да атакува. Да оцелява.

Надушваше кръвта.

Интуицията му подсказваше, че този тип е опасен.

Погледна бързо към него, но другият мъж явно го очакваше, защото веднага отмести очи. Франк зърна само кръглото лице и тази смахната коса — ситни руси къдрици, лъскави. Това обаче беше Вилидж и странностите бяха в реда на нещата.

В следващия момент господинът с тъмното яке спря пред една витрина и наклони глава на една страна, сякаш много се интересуваше от изложените стоки. Може би все пак беше обикновен минувач. Франк си каза да престане с параноята. Освен това той умееше да се грижи за себе си. Чувстваше тежестта на ножа в джоба си. Потупа го за увереност.

Скоро мислите му постепенно се изместиха от мъжа с тъмното яке. Дори от това, което предстоеше в близкия половин час — схватката с ножове, за която от няколко дни не спираше да мисли.

И се насочиха към… какво друго? По дяволите! Посещението при майка му през уикенда. Тя го прехрани. Накара го да я заведе да пазарува в най-претъпкания мол в Лонг Айлънд. И, разбира се, почти нямаше за какво да си говорят — никога нямаше — въпреки че жената поне пет-шест пъти засегна темата за сватбата на сестра му.

Част от темата включваше факта, че на Барбара и съпруга ѝ щяло „сигурно да им се роди детенце до една-две години“.

С това неволно го накара да си представи как сестра му прави секс, което му уби апетита на цялата вечеря, или поне до десерта.

— Броби и Стив искат четири. В идеалния случай, през година.

Какво искаше да каже майка му? Дали очакваше Франк да размаха вълшебния жезъл (хъм… лош избор на дума) и пуф, да се пръкне отнякъде жена, която ще ражда деца? По дяволите, не разбираше ли, че той прави всичко, което е по силите му? Неговият живот не беше като на другите хора. Кой например можеше да разбере манията му?

Ножовете, боят, кръвта…

Имаше и още нещо — взискателността. При тази професия Франк не се срещаше с много жени.

Освен това той харесваше една конкретна жена.

Ох, Габриела…

Вторник, да!

Гласът ѝ и тази усмивка.

Франк крачеше бързо от гара „Пен“ към Медисън Скуеър Гардън. Беше доста добра разходка, при която с гаранция щеше да изгори поне сто калории, особено в есенната прохлада. Той нарочно бе съблякъл якето си, за да свали повече мазнини, да изгори повече енергия в студа — въпреки че не харесваше да гледа закръгленото си тяло във витрините, покрай които минаваше. Не трябваше да слага тази фланелка. Прекалено прилепваше по тялото, разкриваше твърде много.

„Ами не гледай“ — каза си.

Обаче пак гледаше.

Въпреки това не облече якето. В студено време организмът изгаря с петдесет процента повече калории, отколкото на топло. На Северния полюс човек може да яде каквото поиска и пак ще отслабне. Той бе проучил. По шест хиляди калории на ден. Трябваше да поживее една година там.

Франк отново се огледа и забеляза, че типът с тъмното яке е минал на неговия тротоар и се движи с неговата скорост.

Дебнене, нападение, убийство…

Не, сигурно беше параноя.

„Защо ще се интересува от мен? — помисли си. — И дори аз да съм целта му, как ме откри тук, на улицата, на идване от «Пен»?“

Но, разбира се, Франк Уолш познаваше добре компютрите — и добрите, и лошите им страни. Знаеше за засичането на телефони и минирането на данни. Тази сутрин бе купил билета си до града с кредитна карта. Телефонира на майка си и ѝ каза, че се е качил във влака. Ако някой е искал, би могъл да разбере на кой влак се е качил Франк, кога пристига на гарата, дори как изглежда — от снимката в Департамента за моторните превозни средства (дори там да беше с петнайсетина килограма по-слаб).

Зави по своята улица във Вилидж и хвърли поглед назад, като стискаше ножа в джоба си.

Къдравият тип го нямаше.

Франк продължи към осеметажния блок, в който живееше. Когато стигна до входа, бързо се шмугна вътре, като отново се огледа, но тихата, оградена с дървета уличка бе пуста.

Влезе във фоайето и най-сетне се успокои.

— Здравей, Артър.

Портиерът беше стар; когато ходеше, тътреше краката си, и миришеше на „Олд Спайс“.

— Има колет за вас, господин Уолш.

— От „федекс“ ли?

Франк очакваше да получи ножа, кукрито. Тия непалци бяха доста по-опасни, отколкото си мислеха повечето хора.

Кротки шерпи, дрън-дрън.

— Не, донесоха го на ръка. Някакъв латино го остави вчера.

Беше найлонова торбичка, съдържаща нещо правоъгълно и тежко, Франк я взе.

— Благодаря.

Не мислеше да дава бакшиш на портиера. Беше достатъчно щедър около Коледа. Когато погледна в плика обаче, сърцето му се разтуптя весело. Той прочете бележката, съпътстваща пакета, и се засмя.

Даде на Артър пет долара.

Старецът ги взе, без да каже нищо, но вдигна ръка, което Франк реши да приеме като благодарност.

Той отключи вратата на апартамента си и влезе. Хвърли якето си на креслото пред големия телевизор.

Тристайното жилище бе тъмно и безумно претъпкано с всякакви вещи, но уютно — понякога потискащо, в зависимост от настроението му. В кухненския бокс имаше газов котлон и фурна, достатъчно голяма за приготвянето на вечеря за един-двама души. Микровълновата беше на масата, където делеше мястото с купчини книги и списания. В миналото обаче в това славно средище на бохемското изкуство са се писали стихове, рисували са се картини, пушело се е трева, правело се е секс с колкото жени можеш и се е пиело до припадък; готвенето е било второстепенно, ако не и напълно излишно.

Франк отиде до прозореца и погледна към „Уестбет“, известното артистично средище. Виждаше прозореца на стаята, в която Даян Арбъс преряза вените си през 1971 година.

Поне така му каза агентът на недвижими имоти, виждайки поредния балък. Сякаш фактът, че ще вижда мястото, където някаква смахната фотографка е сложила край на живота си, правеше апартамента по-привлекателен за Живеене.

Франк премести погледа си и огледа улицата за тъмни якета.

Не видя нито един убиец от „Матрицата“ с мазна, къдрава руса коса. Той дръпна завесата.

Върна се при пратката, която току-що бе получил, и изпълнен с радост, извади тъмнозелената кутия от шампанско „Дом Периньон“.

Взе бележката:

Скъпи Франк. Мисля си за теб. Скоро ще се видим! Нямам търпение да дойде вторник. Ще ти се обадя!

Целувки, Габриела.

Той се почувства, сякаш е изтеглил печеливш билет от лотарията за милион долара. От удоволствие се засмя с глас.

Шампанско! И не някоя евтина марка.

Представи си тънката талия на Габи; стегнатите ѝ, сферични гърди; гъстата кестенява коса, която тя през повечето време носеше събрана или вързана на опашка. Понякога обаче я пускаше и това страшно му харесваше.

Боже, колко беше красива!

Той си я спомни с жълтия бански, когато се печеше в Сентрал Парк. Спомни си белега, който видя на корема ѝ. Чудеше се дали е от цезарово сечение или от инцидент.

Замисли се как би могъл да разбере.

Тъпо беше да я пита.

Срещата на кафе в петък бе минала чудесно, Франк явно премина успешно някакво изпитание, защото виж това! Той отново погледна зелената кутия. Отново прочете бележката. И още веднъж.

Леле, „Дом Периньон“. Написа марката в „Гугъл“.

Мамка му! Сто и петдесет долара!

Франк започна да си фантазира за срещата им във вторник. Щеше да почисти апартамента.

Да мине с прахосмукачката. Да ароматизира… той подуши въздуха и усети някаква гадна миризма.

Щеше да смени чаршафите.

Франк погледна часовника си. Е, по-късно щеше да мисли за срещата им. Наближаваше време за схватката.

Време за смърт, време за кръв.

Дланите му се изпотиха.

Франк Уолш отиде в мръсната спалня и изпразни съдържанието на джобовете си в шкафчето: четирийсет и три долара в намачкани банкноти, монети, касови бележки, опаковка от „Неко Уофър“, опаковка от „Киткат“ и ножа, който носеше постоянно, петсантиметровото швейцарско ножче с лупа, клечка за зъби и ножичка.

Отвори гардероба. Вътре имаше десетки обувки, един костюм, четири камуфлажни якета и полица за шапки, на която имаше само едно гръцко рибарско кепе. Той го взе и го нахлупи върху рошавата си коса. Седна на един скърцащ стол и включи компютъра, като събу обувките си, без да ги пипа с ръка. Взря се в екрана, увеличи звука с мишката и в стаята се разнесе музика — музика от друго измерение.

На екрана се появи познатата емблема, която му създаваше комфорт — сякаш виждаше табелата за начало на родния си град.

Клановете на Гравиас Майор

Ролевата игра номер едно в света

Франк натисна с мишката върху „Продължи играта“ и събуди аватара си — строен, красив воин, който приличаше на собственика си само по цвета на косата. Насочи героя към оръжейната и избра даратския нож.

После изпрати аватара с крилат кон до Проспеския лес, където трябваше да се срещне и да се бие е героя на някакъв младеж от Тайван.

Бяха насрочили този дуел, за да уредят един спор между клановете си, както беше според правилата на играта.

След няколко секунди влезе в Кръга на съдиите, заобиколен от десетки аватари от двата клана. Хората, стоящи зад съществата — с които Франк не се беше срещал лично и дори не бе разговарял — накараха воините и магьосниците си да ръкопляскат, да подскачат и да реват окуражително. Противниковата страна, разбира се, правеше същото — окуражаваше своя воин.

След малко се появи и вражеският аватар — странно същество с пипало за опашка. Огледа бойния ринг и влезе в него.

Франк накара своя аватар да направи същото. Двамата анимирани герои застанаха един срещу друг.

Франк си спомни за момент типа с тъмното яке, но бързо го забрави. Трябваше да победи в този бой е ножове. Накара героя си да приклекне и е насочено напред зловещо острие го придвижи срещу противника, който зае отбранителна позиция и се втренчи във врага със змийските си очи.

Франк симулира крачка настрани, но в следващия миг скочи напред, размахвайки ножа като хеликоптерна перка. Представи си, че защитава Габи от зловещото създание, което иска да я изнасили.

Разхвърча се кръв и от тонколоните „Боуз“, струващи една месечна заплата, се разнесоха злобни писъци.

Той атакува отново.

Дебнене, нападение, убийство…


Трета част


20.
Събота, 22.00

10 часа и 30 минути по-рано


— Хал, извинявай, че развалям съботната ти вечер.

— Винаги съм готов да ти помогна, Пит.

Двамата мъже се ръкуваха енергично. По съвпадение и двамата носеха златни гривни на дясната китка. Едната — подбрана с вкус; другата — не.

— Е, сядай — каза Питър Карпанков, като махна към един стол от другата страна на красивата, но доста изтъркана антикварна махагонова маса, която използваше за бюро. — Настанявай се. Нещо за пиене? Уиски? Това ли пиеш? Нещо друго?

— Не, благодаря.

Хал Диксън бе леко пълен, костюмът му — поизмачкан, но ризата — идеално изгладена дори в този късен час.

Намираха се на третия, последен етаж на старата сграда на Десето Авеню, където се помещаваше фирмата на Карпанков.

Руснакът си наля водка и отпи. Топла. Вдигна вежди и погледна госта си:

— Сигурен ли си, че не искаш нищо?

— Да, наистина, Пит. Тоест прав си, че обичам уиски, но в момента не ми се пие. Ако жена ми надуши, че съм пил алкохол, тежко ми. Мога да пия с нея, но не преди нея. Знаеш как е.

— Ох, жени, жени…

Стройният мъж се изкиска. Толкова много приличаше на Владимир Путин, че Диксън се чудеше дали не е някакъв роднина на руския президент. Нямаше акцент, но понякога човек можеше да си представи, че има.

Откъм ъгъла се чу тихо ръмжене и кучето на Карпанков — чиято порода не беше позната на Диксън — се протегна и мързеливо погледна госта. Не враждебно, но не и приятелски. Отново се просна на възглавничката и изпъшка. Животното сигурно тежеше седемдесет-осемдесет килограма. То впери кафявите си очи в Диксън и продължи да го гледа. Козината му на черни и сиви петна бе настръхнала — може би просто беше твърда.

А може би се готвеше да атакува.

— Добро животинче — с любов отбеляза Карпанков.

— Голямо е.

— Чух, че нещата ти доста са потръгнали. — Руснакът изглеждаше впечатлен. — Този проект за нов мол…

— Е, да — потвърди Диксън, като гледаше домакина си в очите. — Ще ударим келепира, въпреки че нямам никаква представа какво означава този израз.

Карпанков примигна. После се засмя:

— Ха, вярно. Не се бях замислил. „Да удариш келепира“. Какво означава това? Хората ей така си говорят, без да се замислят. Използват всякакви клишета. Направо да ти се додрайфа.

— Да ти се додрайфа.

Гледката от офиса на Карпанков беше към река Хъдсън. Сега, през нощта, водата се виждаше като черна ивица. Това, което сякаш течеше, бяха светлините — жълти, червени, зелени, бели, движещи се бавно на север и юг.

Карпанков отново погледна Диксън, който се опита да издържи колкото може повече погледа му.

Имаше странни зеници, помисли си, когато най-сетне отмести поглед. Не петдесет нюанса сиво. Само два.

— Мисля, че е крайно време да обсъдим онзи проект в Нюарк — каза руснакът. — Сериозно да поговорим.

Радостно предчувствие погъделичка корема на Диксън. Той отговори ентусиазирано:

— Това ще е голям удар, Пит. Осемцифрено число — без никакво усилие. Средно осемцифрено число. Смъмри се мислено: „Успокой се, по дяволите!

Превъзбудил си се като тийнейджърка по Джъстин Бийбър.“

— Осемцифрено, да, и ние така изчислихме.

— Хубаво ще се изперете — отбеляза Диксън.

Това беше шега, защото част от проекта включваше сделки с голяма фирма за химическо чистене. Той изгаряше от желание да участва.

Руснакът не даде признак, че е разбрал играта на думи.

Диксън запази непроницаемо изражение — налагаше се, когато преговаряш с хора като Карпанков — но радостта му бе неизмерима. От една година се надяваше руснакът да го включи в някой свой проект, в който и да е. Но Нюарк? Боже! Това беше голям удар. Това беше огромен удар.

— Обаче ще ти поискам една услуга, Хал.

За начинанието в Нюарк Диксън бе готов да му помогне. За всичко. Той се наведе напред и на лицето му се изписа изражение на приятно очакване.

— Всичко, което поискаш.

Подробностите за примамката — или уловката — обаче бяха отложени.

Телефонът на Карпанков иззвъня и той каза учтиво:

— Извинявай.

— Няма проблем.

Диксън погледна кучето и кучето го погледна. Мъжът първи отмести очи.

Вдигна едното си рамо, после — другото, за да нагласи сивото си сако. Беше тясно и от тънък вълнен плат — твърде тънък за студа навън. Беше си дал сметка за това още щом излезе от къщи, но не искаше да се връща за палто. Жена му! Ризата му бе в пастелносиньо, което някои вероятно смятаха за твърде безвкусно. На Диксън не му дремеше. Обичаше да носи ярки ризи, те бяха неговата запазена марка. Вчера розово, днес синьо. Утре щеше да носи жълто. Лимоненожълто. Беше му любимо. И винаги го носеше в неделя.

Руснакът свърши разговора. После, както винаги се случва в разговорите между мъже, настроението му се промени и дойде време за сериозното пазарене. Карпанков събра пръстите си, сякаш е погребал любезностите и е затъпкал пръстта върху гроба им.

— Така, имам една информация.

— Добре.

Карпанков често се изразяваше така. Имал „една информация“.

— Чувал ли си за „Октомврийския списък“?

— Не. Не ми е познат. Какво представлява?

— Не знам точно. Но ето какво ми е известно: това е списък на хора с голямо влияние. Опасни хора. Общо трийсетина, може би повече. Чух, че с някои от тях съм имал общ бизнес в миналото.

— „Октомврийски списък“. Защо се нарича така?

Руснакът сви рамене:

— Никой, с когото говорих за това, не знае. Мистерия. Може да означава, че целият ад ще се отприщи през октомври.

— Идния месец.

— Идния месец. Или може би означава, че нещо важно се е случило миналия октомври и в резултат някой си е направил планове. И така, Хал, аз искам този списък. Имам нужда от него. Но не мога да изпратя никого от хората ми да ми го набави, защото може да се направи връзка с мен. Тези хора, които познавам. А аз не искам да има връзка с мен.

„Защото аз съм дребна риба“ — помисли си Диксън. Това обаче не го притесняваше. Той кимна енергично, като вярно куче. Е, като нормално куче, не като звяра в ъгъла.

— Ето каква е работата — продължи руснакът. — Чух от Хенри… нали знаеш Хенри, моя асистент?

— Да, познавам Хенри. Свестен тип.

— Така е. Та той е чул, че една жена, която живее в града, притежава списъка или знае къде е. Ти ще вземеш списъка от нея и ще ми го донесеш и тогава двамата с теб ще си поделим наполовина проекта „Нюарк“.

— Петдесет процента? — промълви Диксън. — Много щедро, Пит.

Руснакът махна небрежно и продължи:

— Жената се казва Габриела Маккензи. Била е офис мениджър на тъпака, който е пазил списъка — и е избягал от града.

— Имаш ли адреса ѝ?

— В Горен Уестсайд, но сега не е там. — Карпанков се облегна назад. — Крие се заедно с някакъв тип, но според източника ми са някъде в града. Мъжът се казва Риърдън. Хората ми казаха, че ще открият скривалището им тази вечер или утре и ще ми съобщят. — Постави дланите си на масата и добави с поверителен тон: — Хал, казаха ми, че ти си човекът, който познава най-добре живота на улицата, ако разбираш какво искам да кажа. Живота в окопите.

— Старая се — скромно отговори Диксън. — Оправям се.

Карпанков се покашля. Погледът му се спря върху един модел на автомобил върху бюрото.

— Ще направиш каквото трябва, за да се добереш до списъка, нали? Няма проблем да го направиш. Въпреки че става дума за жена. Невинна жена.

— Няма никакъв проблем.

Диксън беше съвсем искрен, но премълча, че мисълта за задачата вече го възбужда.

— Тя ще бъде сдържана.

— Това е характерно за момичетата. Особено в определен период всеки месец.

Карпанков се усмихна:

— Имам предвид предпазлива. Аз не съм единственият, който иска списъка. Други хора също се опитват да се доберат до него.

— Добре. Само ми кажи къде да я намеря и аз ще се погрижа. — Диксън се намръщи. — Но тя знае, че има хора, които искат списъка, така ли?

— Да.

— Знаеш ли какъв трик използвам, който действа особено добре, особено при жените. Казвам им, че съм дякон в църква. Това притъпява бдителността им. Дори си нося Библията. — Диксън извади една черна книжка от предния си джоб.

— Много хитро, Хал.

Диксън се ухили широко и продължи:

— Така ще ме допусне до себе си. Ще я залъжа да влезе в колата. После ще я закарам на някой пуст строеж и ще поработя върху нея. Ще ми каже къде е списъкът. И после? В понеделник на новия търговски център изливат бетон. Никой никога няма да намери тялото.

— Чудесно.

— А онзи тип, който е с нея? Той свързан ли е?

— Не, просто някакъв бизнесмен, който я чука. Не ми дреме за него. Обаче… — Руснакът отново събра пръстите си.

— Ще се погрижа и за него. Може би най-добре просто да го застрелям.

Карпанков кимна одобрително:

— Хубаво. Ще ти се обадя веднага щом хората ми я открият.

Двамата мъже се изправиха и си стиснаха ръцете — този път още по-енергично; златните гривни издрънчаха приглушено. Когато видя Диксън да стиска с такъв плам ръката на господаря му, кучето стана. Хал забеляза това и веднага се дръпна.

— Няма проблем — каза Карпанков. — Той те харесва.

„Да бе — помисли си Диксън, — за вечеря.“ Усмихна се на кучето, което се задоволи просто да го изгледа от мястото си.

След пет минути Хал Диксън бе навън, на студената ветровита улица, и се опитваше да се загърне по-плътно със сакото. Доста по-спокоен се чувстваше, когато не беше в компанията на престъпния бос Питър Карпанков и неговата годзила. Тръгна бодро по улицата, като си мислеше на кого може да продаде „Октомврийския списък“, след като си направи копие.


19.
Събота, 20.30

1 час и 30 минути по-рано


— Ужасно — прошепна Габриела през стиснати зъби. Трепереше. Седеше със затворени очи и дишаше тежко. Как можа да направи такова нещо?

Притисна се до Даниел на задната седалка на таксито и той я прегърна през рамото. Тя избърса очите си.

— Как може някой да извърши нещо толкова ужасно? — попита отново.

Погледна найлоновия плик с емблема на аптеки Си Ви Ес в краката си и се притисна още по-близо до Даниел. Той я прегърна по-силно. Беше як мъж. Хубавият костюм, който носеше, дебелият и в същото време мек плат, доста добре скриваше физиката му, но едно докосване на ръката му бе достатъчно, за да си дадеш сметка, че е в отлична форма.

Тя отново си спомни срещата им в петък, вчера.

И онова, което бе произтекло от нея.

Изпита приятен гъдел при спомена как Даниел, толкова близо, бърше влагата от челото ѝ — и после, със същата кърпичка, от своето.

Наистина ли се беше случило преди двайсет и четири часа? Струваше ѝ се цяла вечност.

Отново този гъдел — по-ниско, по-топло, пулсиращо. Тя обаче се опита да не му обръща внимание. Не му беше сега времето.

Сара…

Половин час по-рано таксито им беше спряло в Трибека и той бе взел един сак с тоалетни принадлежности и резервни дрехи. Сега отиваха към нейния апартамент, за да може и тя да направи същото — и най-важното, да вземе папките.

— В документите може да няма нищо важно — каза тя, — но те са единственото, което би могло да спаси Сара. Хващам се за тях като удавник за сламка.

Сега Даниел погледна найлоновия плик, смачкан като мъничко бледо тяло. Въпреки всичко, през което бе преминал, той оставаше олицетворение на спокойствието — докато в онази отвратителна уличка не видя това, което изпадна от плика. Тогава се отдръпна рязко назад — по-силна реакция от нейната. Бе промълвил: „Боже…“

Сега шокът беше преминал, но на негово място имаше гняв и може би — решителност.

— Защо поиска да го задържим? — попита тя. Когато бяха в уличката, първата реакция на Габриела беше да хвърли плика, сякаш бе напоен с киселина. Той обаче извади елегантната си копринена кърпичка и вдигна торбичката заедно със съдържанието ѝ.

— Това е веществено доказателство — обясни сега.

— Има ДНК… — кимна към плика — … може би дори отпечатъци от Джоузеф, ако е бил невнимателен.

— Прав си. Не се замислих за това. Реагирах емоционално.

— Съвсем разбираемо при тези обстоятелства. Двамата се умълчаха. Когато таксито стигна до Сентрал Парк и наближи апартамента ѝ, тя погледна шофьора, за да види дали ги слуша, но той говореше по мобилния си телефон на някакъв близкоизточен език. Габриела прошепна на Даниел:

— Полицията сигурно наблюдава апартамента. Може би и Джоузеф също.

Накара шофьора да продължи една пресечка по на север, зад блока ѝ. Таксито спря в една тъмна странична улица.

— След няколко минути се връщам — каза Габриела.

Апаратът така или иначе отмерваше времето за престой и шофьорът не се интересуваше с какво се занимават пътниците му, какви тайни мисии изпълняват. Продължи насечено разговора си.

Габриела слезе от таксито и тръгна покрай стените на близките сгради, сякаш отвсякъде дебнеха шпиони. Стигна до сервизната врата на блока. Товарният вход не беше заключен, но вратата към мазето — да. Ключът от главния вход обаче също ставаше.

След пет минути влезе в апартамента си, като не светна лампите. Почти пипнешком намери някакви дрехи и папките, които ѝ трябваха, и ги напъха в един спортен сак. После внимателно надникна навън, за да се увери, че никой съсед — или по-важно, полицай — не дебне в коридора. Нямаше никого.

Излезе и заключи.

Когато се върна при таксито, бързо се качи и шофьорът плавно потегли.

Даниел стисна коляното ѝ.

— Сара — измърмори тя след няколко пресечки. — Как ли се чувства сега, какво ли си мисли?

— Не се тревожи за това — прошепна той.

Отново я прегърна през раменете и тя почувства топлината му да я обгръща.

Като криволичеше във вечерния съботен трафик, образуващ леко задръстване около центъра „Линкълн“, таксито продължи на юг и изток през Мидтаун. След десет минути бяха пред „Уолдорф Астория“. Даниел плати на шофьора и двамата с Габриела слязоха на Парк Авеню. Отново с помощта на кърпичката той взе найлоновия плик със съдържанието му и го пъхна в сака си.

— Внимавай — прошепна Габриела. — Кръвта.

Когато влязоха във фоайето, спря и примигна смаяно.

— Леле, колко е красиво!

— Не си ли идвала в „Уолдорф“?

— Няма как, при моите финансови възможности.

— Обикновено идвам тук само за срещи с клиенти, но съм отсядал няколко пъти. Когато вкъщи е имало някакъв ремонт. Тук е старият Ню Йорк. Това харесвам в хотела.

Габриела се огледа, спря поглед върху красивата дървена облицовка, масивния часовник по средата на фоайето, високия таван.

— Хайде — подкани я той. — По-късно ще разглеждаме забележителностите.

На рецепцията взеха две стаи. Даниел плати с кредитна карта — тревожеше се, че полицията или някой друг, който иска да се добере до „Октомврийския списък“, може да я открие, ако тя използва своята. Минирането на данни беше на мода — поне така бе прочела в „Ню Йоркър“.

Качиха се с асансьора. Стаите им не бяха съседни, но се намираха на един етаж, недалеч една от друга. Докато вървяха по коридора, Габриела отново почувства как семенцето на привличането набъбва в нея — дори по-силно, отколкото по-рано днес в бара, когато се запознаха.

„Да — мислеше си — Сара.“ Но това име не ѝ пречеше да се вълнува силно при всеки поглед на Даниел. Смъмри се: „Как изобщо можеш да си помислиш да спиш с него?“

Друг вътрешен глас възрази: „Защото твърде дълго беше самотна. И защото с Даниел Риърдън малко — или може би много — си приличате.“ Но си напомни: „Съсредоточи се. Сара, Сара, Сара…“

В коридора каза:

— Хайде да хапнем нещо. Или поне да пийнем.

— Да, май имам нужда.

Сутрешната им закуска бе далечен спомен.

След като оставиха саковете в стаите си, двамата се срещнаха в затъмнения, елегантен бар на долния етаж. Седнаха един до друг от едната страна на масата, с допрени колене. Сервитьорката, с коса, събрана на голям кок, се приближи, поздрави ги и се представи като Лиз. Поинтересува се дали са в града по работа или на почивка. Габриела остави Даниел да отговори.

— Просто разглеждаме забележителностите — каза любезно.

— Жалко, че времето не е по-хубаво. Миналата седмица беше по-топло.

Поръчаха сирена, пастет и хляб, с бутилка брунело.

Докато пиеха силното тосканско вино, говореха за всичко, каквото им хрумне — за всичко, освен за „Октомврийския списък“ и отвличането, а още по-малко за найлоновия плик. Тя бе взела от апартамента си папките, озаглавени „Прескот Инвестмънт“ — текущи задачи. Остави ги обаче неотворени, сякаш се боеше, че няма да намери отговорите как могат да спасят отвлеченото ѝ дете.

Погледна телефона си и въздъхна:

— Съобщение от Рафаел. Успял е да се измъкне и да занесе пратката. Дотук добре.

Даниел кимна при тази добра новина. Свали сакото си и тя зърна ивица зачервена кожа — белег, видим през деколтето на ризата. Преминаваше от гърдите до рамото му. Даниел улови погледа ѝ и срамежливо закри белега.

— Може ли да попитам откъде ти е?

Той се поколеба.

— Извинявай, не искам да се бъркам, където не ми е работа.

— Няма проблем, ще ти кажа. Преди няколко години карах децата в Ню Хемпшир и бях много уморен. Не трябваше да продължавам. Заспах и изхвърчахме от пътя.

— Боже мой!

— Колата падна в една река. Вратите бяха заключени. Започна да се пълни с вода.

— Даниел, не!

— Боже, колко беше студено! Отивахме да видим есенната гора. Беше септември, но адски студено.

— Какво се случи? — прошепна тя.

— Щяхме да се удавим, но някакъв местен тип мина случайно. Изглеждаше като от филма „Избавление“, сещаш се. Планинец, селяндур. Слезе с пикала до реката, грабна една брадва и скочи да ни спасява, въпреки че водата беше ледена. Доплува до нас, разби задното стъкло и ни измъкна. Аз се порязах на една ламарина, докато избутвах момчетата навън.

— Ох, ужасно!

Даниел се засмя леко:

— И знаеш ли какво? Щом стъпихме на брега, онзи тип ни махна за довиждане и си тръгна. Не прие пари, дори не си каза името. Държеше се сякаш, мамка му, няма нищо по-нормално от това, да рискуваш собствения си живот, за да спасиш някого. Като че ли това бе най-естественото нещо на света.

— Още ли те боли? — попита тя, като кимна към гърдите му.

— Не, не. Това беше преди пет години. Понякога се схващам малко, когато е влажно. Но нищо по-сериозно. — Той замълча за момент. — Постъпих глупаво и за малко щях да убия синовете си. Този човек ми даде втори шанс. Не знам дали заслужавах. Но той се появи.

Габриела докосна ръката му. Страшно ѝ се искаше да го целуне, но положи усилие и устоя на изкушението. Двамата взеха чашите си с вино и се умълчаха.

Даниел плати сметката и по предложение на Габриела взе половината папки. Щяха да прекарат останалите часове на вечерта, докато капнат от умора, в търсене на следи за това, къде Чарлс Прескот би могъл да скрие парите. Качиха се в асансьора. Горе Даниел я изпрати до вратата на стаята ѝ.

Тя го прегърна.

— Даниел, не знам…

— Не знаеш как да ми благодариш ли?

Вместо да отговори, тя се притисна по-силно до него и захлипа.

— Тя ще бъде добре — успокои я той. — Дъщеря ти ще се върне жива и здрава.

Габриела избърса очи, отдръпна се от него и си пое дълбоко въздух. Овладя се.

Минаха няколко секунди; двамата стояха неподвижно, заслушани в гласовете и смеха от другите стаи, звука на телевизор.

Тя отвори вратата и влезе в стаята си, обърна се отново към него. Даниел се приближи.

„Дали ще ме целуне?“ — запита се тя.

Почуди се също как ще реагира самата тя, ако се случи.

Вместо това обаче той я прегърна сдържано и измърмори:

— Лека нощ.

Отдръпна се в коридора. Вратата се затвори и Габриела остана сама.


18.
Събота, 17.55

2 часа и 35 минути по-рано


Вървяха на север през Ийстсайд, като заобикаляха боклуци и туристи, хора, излезли да вечерят рано, отиващи на работа за нощна смяна, разхождащи кучетата си и бездомници… или може би просто жители на квартала, които приличаха на клошари — с измачкани дрехи, рошави, брадясали, раздърпани.

Задачата им, засега доста трудна, бе да намерят такси, с което да отидат до апартамента ѝ. Габриела измърмори ядосано:

— Ония гадняри там — забавиха ни с цял час! А срокът изтича след няколко минути!

— Поне не те вкараха в затвора — отбеляза той.

Тя не коментира това вяло успокоение.

— За бога, Даниел, безнадеждно е. Знаех, че не можем да намерим парите навреме, но поне можехме да открием някаква конкретна следа преди изтичането на срока. Нещо, с което да уверим Джоузеф, че скоро ще имаме парите. Но сега… по дяволите! — Беше отчаяна. Кимна на изток и юг, откъдето бяха дошли. — Проклети садисти, ония двамата.

— И къде, по дяволите, са всички таксита? — измърмори той.

Няколко минаха с висока скорост, но всичките бяха или заети, или приключили смяната. Даниел размаха портфейла си пред едно от последните, но шофьорът продължи.

С надеждата да намерят такси, завиха по друга улица, която бе мръсна, по-тъмна и по-смърдяща от посещаваните от туристите и затова не беше толкова претъпкана. Минаваха покрай магазини, зад чиито зацапани витрини бяха изложени прашни дивидита, дантели и копчета, избелели книги и техника; един изпаднал сексмагазин, осветен с жълто-зелени флуоресцентни лампи; китайски и мексикански ресторанти с храна за вкъщи, които по никакъв начин не биха могли да издържат хигиенна инспекция. Пред някои от тези заведения седяха хилави, мургави мъже: пушеха, разговаряха тихо или говореха по мобилни телефони.

Телефонът на Габриела иззвъня. Тя погледна часовника си.

— Крайният срок.

Двамата спряха и се приближиха до тухлената стена на една сграда, за да не ги подслуша някой.

Габриела си пое дълбоко дъх, прие разговора и включи на високоговорител, за да чува и Даниел.

— Джоузеф?

— А, Габриела. Гледах телефона. Чаках. Но ти не се обади.

— Още нямаше шест. Щях да ти се обадя! Кълна се. Чуй…

— Имаш ли парите?

— Намерих „Октомврийския списък“!

— О, така ли? — подигравателно възкликна той. — Значи имаме повод да празнуваме! Как изглежда? Дебел ли е, тънък ли е, върху кадастрон ли е отпечатан?

— Кажи ми… как е моето момиче? — избухна тя. — Кажи ми!

— Ами, малко е… разстроена — отговори Джоузеф.

— Как? Какво искаш да кажеш?

— Казах ѝ, че нямам добри новини от теб. Значи може да няма добри новини за нея.

— Така ли си ѝ казал? — прошепна Габриела.

— А ти как мислиш? Имам ли интерес дъщеря ти да изпадне в паника? Ох, с теб човек не може да се пошегува. Хайде, успокой се. Кажи сега за парите.

— Имам списъка.

— Това чух. Обаче фактът, че го повтаряш, ми подсказва, че нямаш парите. И след като не пожела да ми опишеш как изглежда списъкът, съм малко скептичен и за него.

— Не, не! Кълна се!

— Забелязала ли си, че когато човек казва нещо от рода на „кълна се“ или „трябва да ми повярваш“, той обикновено лъже?

— Не лъжа! Списъкът е у мен. Държа го на сигурно място. Не исках да го разнасям с мен.

— Нямаше нужда толкова да го пазиш. На глава от населението уличните грабежи в Ню Йорк не са повече, отколкото в Портланд. Но добре. Намерила си списъка. Вундербар! Да се върнем на въпроса за парите.

— Цял ден обикалям града и се опитвам да изпълня това, което искаш. Моля те, дай ми още малко време. Отне ми повече, отколкото очаквах. Съжалявам!

— Изпитваш чувство за вина, а?

Даниел настръхна от гняв. Лицето му помръкна.

Но той не каза нищо.

Тя доближи телефона до устата си.

— Моля те, беше кошмар. Полицията е навсякъде! Не мога просто да се промъкна в градината на Чарлс и да започна да копая за съкровище, нали? — Гласът ѝ заглъхна. След малко прошепна гневно: — Кажи ми как е дъщеря ми!

— Жива е.

— Жива? А добре ли е?

— Горе-долу.

— Сигурно е уплашена.

— И мен ме е страх от високото. Змиите също не са ми любими. Обаче се справяме. Та да си дойдем на думата. Парите карат света да се върти. Имахме сделка. — Отново замълча, сякаш се сърдеше. — Ти не я спази. Наруши споразумението ни.

— Ще намеря парите — сопна се тя. — Обаче ми трябва време! Правя всичко, което е по силите ми.

— Време, време — с дразнещ глас повтори той.

— Само още малко.

— А да не би да си намерила парите и да шикалкавиш, да търсиш начин хем да ги запазиш за себе си, хем да си върнеш момичето?

— Не! Защо да го правя?

— Защото остана без работа, забрави ли?

Габриела затрепери. Даниел постави ръка на рамото ѝ.

— Беше офис мениджър на Чарлс Прескот — продължи Джоузеф.

— Да — прошепна тя.

— Значи разбираш от бизнес, нали?

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Разбираш ли от бизнес? — раздразнено повтори той.

— Ами… знам някои неща. Защо питаш?

— Запозната ли си с принципа на наказанието?

— Гласът му стана абсолютно безстрастен. Угодническата нотка съвсем изчезна. — Например, когато не си плащаш данъците, има наказание. В случая не плати на мен навреме. Изпусна срока.

— Опитах!

— „Опитвам“ не означава нищо. Или правиш нещо, или не. Не е възможно да опиташ да направиш нещо. И така. Нов срок. Осемнайсет часът утре…

— Благодаря! Ще…

— Не съм свършил. Утре в шест вечерта ще ми дадеш „Октомврийския списък“. А сега — петстотин хиляди.

— Не! Не можеш да направиш това.

— Така ли казваш на данъчните? „Извинявайте, ама не мога да ви платя каквото искате. Не ме наказвайте! Аз съм разкаял се нацист.“ — Гласът му отново стана игрив. Той се изсмя.

— Защо не ми поискаш цял милион? — изкрещя Габриела. — Или десет? — Даниел стисна ръката ѝ.

— Давам най-доброто от себе си, Джоузеф — добави тя през сълзи.

— Аха, това е като „опитването“. Няма „най-добро“ или „най-лошо“. Само трябва да спазиш твоята половина от споразумението ни.

— Ние нямаме споразумение! Ти ме изнудваш, отвлече…

— Ало! Не си ли говорихме вече за диалозите във филмите? Така, говорех за последствията. Първо, наказанието — допълнителните сто бона. Второ, отиваш на клошарски лов.

— На какво?

— Клошарски лов.

— Не разбирам — сподавено прошепна Габриела.

— Кое не разбираш? Ще бъде лесно. Сигурен съм, че ще намериш голямата награда за по-малко от трийсет минути.

— Ти си луд!

— Е, това е нещо относително, не мислиш ли? Иди на Таймс Скуеър. Зад контейнера на задната уличка при кръстовището на Четирийсет и осма и Седмо Авеню. От западната страна.

— Какво има там? — попита тя е писклив, разтреперан глас.

Джоузеф обаче затвори.


* * *

Нямаха нужда от такси.

„Наградата“, която бе оставил да намерят, беше на четири-пет пресечки. Те се гмурнаха в света на Таймс Скуеър — объркан свят на ярки светлини, огромни монитори с висока разделителна способност, взаимнозаглушаващи се музикални парчета, амбулантни търговци, улични музиканти, изнервени шофьори, луди велосипедисти, туристи, туристи, туристи… Сега тълпата бе по-гъста, по-шумна, по-нетърпелива за предстоящите пиеси, концерти, филми, вечери в ресторантите.

За десет минути намериха пресечката, за която говореше Джоузеф.

— Там! Ето го контейнера — извика Габриела и тръгна към него.

— Чакай.

— Не.

Даниел се опита да я спре. Но тя се изскубна, коленичи и надникна зад очукания, тъмнозелен контейнер.

Извади найлонов плик с емблемата на аптечната верига Си Ви Ес и погледна вътре. Задави се.

— Това е пуловерчето на Сара!

Розовата дрешка бе сгъната внимателно. Габриела понечи да я вдигне и застина като вцепенена.

— Кръв, Даниел!

Размазаните петна, вече засъхнали и покафенели, се виждаха ясно. В тях имаше нещо примитивно, като цветовете на войната върху лицето на древен воин.

Габриела плахо вдигна пуловера, който бе вързан с раирана панделка за коса. В този момент дрешката се разгъна и от нея върху мръсния тротоар изпадна нещо. Розовото пръстче бе изцапано с кръв.

Даниел успя да я хване, преди главата ѝ да се разбие върху паважа.


17.
Събота, 17.30

25 минути по-рано


„Добро за мен е само това, което е в мой интерес…“

Джоузеф Астър си повтаряше тези думи, докато носеше пазарската чанта към склада в западния край на Манхатън, между Четирийсета и Петдесета улица. Уличното движение бе шумно; това по река Хъдсън — тихо.

Масивното му тяло заемаше тротоара; хората поглеждаха туловището му, безизразните очи и къдравата руса коса и се отместваха от пътя му. Джоузеф не им обръщаше внимание — след като се увереше, че никой не е ченге и не представлява друга опасност.

Когато пред него се разкри впечатляващата гледка към един самолетоносач „Интрепид“, той зави по близката пресечка и наближи едноетажния склад. Отключи тежкия катинар и напрегна мускули, за да отвори вратата. Влезе и я затръшна след себе си. Светна лампите. Складът беше почти празен, макар че вътре имаше паркирани два микробуса, единият — абсолютно неизползваем, и в дъното бяха струпани кашони, омекнали и превърнали се в грозна мухлясала купчина. Сградата почти не се използваше, както няколко хиляди подобни като нея в района на Ню Йорк. Малки, солидни постройки, винаги нуждаещи се от пребоядисване и дезинфекция, без прозорци или с толкова зацапани стъкла, че през тях на практика не преминаваше светлина. Повечето от тези сгради бяха с легално предназначение. Някои от тях обаче се използваха от мъже, предимно от мъже, нуждаещи се от тайни квартири за определени дейности — скрити от обществото, скрити от полицията. Вземаха ги на дългосрочен наем, с предварително плащане. Консумативите се покриваха от фиктивни фирми.

Тази нощ бе последната, в която използваше този склад; щеше да го напусне завинаги и да се премести в друг подобен в Сохо за останалата част от работата, която можеше да нарече мисия „Габриела“ или мисия „Прескот“, но вместо това — с някакъв извратен хумор — наричаше „Приспиването на Сара“.

Съблече якето си, но остана с бежовите платнени ръкавици — винаги с ръкавици. Отиде до ъгъла на склада, при работната маса. По средата ѝ беше якето, което бе показал на Габриела по-рано през деня, както и розово пуловерче с бродиран надпис „Сара“ на гърдите. Отдясно имаше десетина стари инструмента и между тях намери голяма лозарска ножица, като тези за рязане на клони или цветя. Беше ръждясала, но достатъчно остра.

Единственият подходящ…

От пазарския плик извади пластмасова ръка от шивашки манекен, която бе откраднал по-рано следобед от товарната рампа на един магазин в Модния квартал, след като проследи Риърдън и Габриела до сградата на „Прескот Инвестмънтс“.

Стисна здраво ножицата и отряза малкото пръстче на чучелото при втората става. Постави го по средата на дрехата и извади последното нещо, което имаше в плика — говежда рибица, увита в дебел целофан. С ножицата сряза дупка в единия край на опаковката и остави кръвта да капе върху пуловера. Имаше повече течност, отколкото бе очаквал — резултатът беше доста кървав.

Чудесно.

Той върза дрешката с раирана панделка за коса.

Докато гледаше как говеждата кръв попива в плата, помисли: „Прекрасно, красота…“ Не трябваше да забрави да го каже по-късно на Габриела. Докато работеше, отвори бутилка от любимата си напитка „Спешъл Брю“. На практика това бе единственото, което пиеше. Действаше му подсилващо, успокояващо. Отпи голяма глътка.

Една бутилка на ден…

След като почисти и прибра месото в хладилника в малкия кухненски бокс на склада, пъхна творението си в найлонов плик с емблема на аптечната верига Си Ви Ес.

Върна се на масата и седна, отпи глътка „Хавайски пунш“ — с оригиналния аромат, червен.

Почуди се как ли ще реагира Габриела на сувенира в торбичката.

Отново погледна часовника си. Крайният срок наближаваше. Замисли се за Габриела, за „Октомврийския списък“ и Даниел Риърдън. Бе видял бизнесмена за първи път преди около шест часа на улицата с Габриела, а вече го мразеше силно.

Замисли се също за приятеля ѝ Франк Уолш, когото не познаваше, но беше следил известно време и, разбира се — проучил. Джоузеф винаги се подготвяше добре, когато практикуваше занаята си.

Франк Уолш — дебелакът, Франк Уолш — смотанякът.

Джоузеф не изпитваше особена неприязън към господин Уолш. Смяташе го за глупав, наивен човек. Жалък.

Помисли си колко жалко е, че ще прекара последната си нощ на този свят в компанията на майка си, а не с някоя мацка, която да изчука. Поне така предполагаше Джоузеф. Пфу!

Септемврийският хлад проникваше в склада и въпреки че имаше достатъчно естествена изолация, Джоузеф потрепери. Нямаше търпение да свърши тази част от работата и да се връща вкъщи в Куинс, където го чакаха няколко филма на дивиди, все още неразопаковани. Повечето хора биха се изненадали, че човек като него, който е убил двайсет и двама души — мъже, жени, и макар и само при крайна необходимост или по случайност, деца — обича да гледа филми. Но пък защо не? Убийците също са хора, нали? Всъщност той бе научил доста неща за занаята си от филмите и телевизията.

От „Дългият прекрасен петък“, „Професионалистът“, „Източни обещания“ и други. От „Семейство Сопрано“ — не толкова. Въпреки че харесваше сценария, той така и не можеше да разбере защо Тони и хората му — никой от които не беше особено интелигентен — не бяха арестувани и хвърлени зад решетките още към средата на първия сезон.

Късмет може би.

Ха-ха, не! — заради сценаристите.

Той вдигна яката на якето си и с удоволствие си представи как ще се върне вкъщи, ще седне пред уредбата „Сони“ сам — е, всъщност с котарака си Антониони — и ще изгледа последните дискове. Дали да не вземе и рибицата да си я сготви за вечеря?

Не, тази вечер щеше да хапне диетично. Да спести малко калории.

Джоузеф погледна часовника си. Взе найлоновия плик с емблемата на Си Ви Ес, излезе и заключи вратата на склада.


16.
Събота, 16.50

40 минути по-рано


— Не очаквах, че ще го намерим — задъхано прошепна Габриела. — Списъкът „Октомври“.

Вървяха бързо по Трето Авеню, за да се отдалечат колкото може по-скоро от сградата.

— Не го погледнах — каза Даниел Риърдън. — Какво има на него?

— Видях само първата страница. Имена на хора, адреси, числа. Може да са номера на банкови сметки, може да са парични суми. Не знам какво означават. Никое от имената не ми е познато.

Продължиха мълчаливо няколко минути. След малко той пак заговори:

— Видя ли някъде да се споменава „октомври“?

— Не.

— Чудя се какво ли означава това? Дали е анаграма, име?

— Може би означава, че нещо ще се случи идния месец. Нещо много лошо.

Тя въздъхна, сякаш сега се почувства още по-виновна, задето не предаде списъка на полицията.

— Колко остава? — попита. — До срока, който даде Джоузеф?

— Около час и десет минути — отговори Даниел.

— О, не! Толкова ли е късно? — Габриела се загърна по-плътно с якето. Вятърът бе силен и носеше есенен хлад. — Абсурд да намерим парите навреме! Нямаме никаква следа.

— И аз не виждам как — съгласи се той.

— Поне списъкът е у нас!

— Това не е нещото, което той поиска в шест — отбеляза след кратко колебание той. — Искаше парите.

— Списъкът обаче е по-важен за него. Не остана ли с такова впечатление? Ако е разумен, ще го вземе и ще пусне Сара.

— Съжалявам, Габриела, но не мисля, че Джоузеф е много разумен човек.

Тя се втренчи в него и гласът ѝ прозвуча почти истерично:

— Ама това е единственото, което имам!

— Все пак трябва да се опитаме да намерим парите — настоя той. — Или поне мястото, където може да са, за да можем да му кажем, че сме близо. Това може да се окаже достатъчно — ако му дадем конкретни уверения, за да спечелим време.

Тя отпусна рамене и кимна към сградата:

— Ако в офиса няма нищо, не знам къде другаде да търсим следи…

Изведнъж млъкна.

— Какво има?

— Снощи, когато се видяхме…

— Да?

— Бях си тръгнала от работа по-рано, за да отида на срещата за договаряне на наема на онази сграда на Банкърс Скуеър. Онази спешна задача… бях взела няколко папки.

— Да, спомням си. Помислих, че си голям работохолик. Какво има в тях?

— Разни задачи за счетоводителя. Някои са свързани с фирмата, но има и лични на Чарлс. Ако в тях намеря нещо, можем поне да кажем на Джоузеф, че сме попаднали на следа.

— Хайде тогава да отидем у вас. Бързо. Няма много време.

Излязоха на края на тротоара, за да хванат такси.

Даниел вдигна ръка да помаха на едно, но в този момент зад гърба им се чу заповеден глас:

— Стойте на място.

Те спряха, спогледаха се изненадано и се обърнаха.

Габриела примигна и погледна двамата детективи с нескрит гняв. Прошепна на Даниел:

— Не можем да чакаме! Трябва да отидем до нас веднага!

Обърна се към полицаите:

— Детективи Кеплър и… — Погледна другия, по-дребен и със сивкав тен.

— Сурани.

Кеплър махна на таксито да тръгва.

— Не! — изкрещя Габриела.

Шофьорът се поколеба, но после се съобрази със заплашителния поглед на детектива и даде газ, за да вземе друг клиент.

Сурани попита:

— Да сте се чували наскоро с шефа си?

— Не. Нямам представа къде е отишъл. Щях да ви се обадя, ако бях научила нещо.

— Наистина ли? — намеси се Кеплър. — Не сте ли твърде заета?

— Какво намеквате? — попита студено тя.

— Ами да си стоите у вас, да гледате телевизия? Кой знае с какво се занимавате напоследък?

— Как ме открихте тук? — сопна се тя. — Следите ли ме?

— Бяхме в „Прескот Инвестмънтс“. Казаха ми, че жена с вашето описание е била забелязана да излиза бързо от сградата. Затова решихме да се разходим из околността. И да видим дали не се навъртате наоколо. След като сте извършили углавно престъпление.

По-спокойният от двамата, Сурани, добави:

— Преди минути получихме сигнал, че някой е проникнал в кабинета на Прескот.

Тя се намръщи:

— Какво?

Кеплър я погледна изпитателно — и цинично.

— Вие ли бяхте? — попита.

— Аз…

— Не ме лъжете.

— Не е била тя — твърдо отсече Даниел. Приближи се до полицая и добави: — Габриела искаше да си вземе някои лични вещи. Но видяхме полицейския печат и не влязохме.

— Така ли? — измърмори детективът.

— Точно така — заяви Габриела, като се огледа, сякаш Джоузеф се криеше някъде наоколо и внимателно следеше разговора.

О, и между другото, някой постоянно ще те наблюдава. Всяка минута…

— Вижте какво, трябва да тръгваме. Нямаме излишно време.

Кеплър не обърна внимание на възраженията ѝ:

— Пред сградата има полицай. Защо не ви е видял да влизате във фоайето?

— Не знам — троснато отговори тя. — Ако задачата му е да пази сградата, попитайте него.

Кеплър каза:

— Какво, по дяволите, търсехте?

— Някои лични вещи. Чухте много добре. Чекова книжка, някои банкови извлечения от мои сметки. Нищо, което да ви заинтересува. Нищо, свързано с Чарлс.

— И не сте скъсали вие полицейския печат?

— Разбира се, че не.

— Това е престъпление, ако сте го направили — отбеляза Сурани.

— Така и предположих. Затова не го направих.

Кеплър заплаши:

— Накарах един от хората си да провери всичко в кабинета. Да види дали не липсва нещо.

— Габриела преживява труден период — намеси се Даниел. — Защо не я оставите на мира?

Кеплър явно специално се беше упражнявал да пренебрегва хората. Той изгледа Даниел с видимо пренебрежение, после му обърна гръб, извади мобилния си телефон и проведе няколко разговора.

Сурани стоеше мълчаливо, не толкова враждебен, но нащрек, сякаш бе готов да ги сграбчи, ако се опитат да избягат.

Габриела погледна часовника си. Даниел също своя.

— Няма време — прошепна тя. — Срокът… — Устните ѝ потрепериха. — Трябва да вземем онези папки от апартамента ми!

Минутите летяха.

Тя пак погледна часовника си.

Срокът изтичаше след четирийсет и пет минути.

— Вече трябва да тръгваме!

Кеплър затвори телефона.

— Радвам се, че ви срещнахме — каза, като изобщо не изглеждаше да се радва. Кимна към телефона. — От ФБР току-що са открили още нещо. Клиентите, за които ви казах по-рано днес — някои от тях работят във финансовата сфера, в Щатите, Европа, Далечния изток, Бразилия. Много от тях играят на борсата. Но един от тях е известен търговец на незаконно оръжие, специализиран в експлозивите и химическото оръжие. Той е единственият, когото успяхме да идентифицираме. Гюнтер. Вероятно той е европеецът, когото споменахте в „Сейнт Томас“. Благодаря за това, между другото. Не знам малкото му име. Роден е във Франкфурт. Подозираме, че има тайна квартира някъде в Горен Ийстсайд. Името говори ли ви нещо?

— Не. Чарлс никога не е имал клиент на име Гюнтер.

— Оказва се, че има — сопна се Кеплър. — Току-що ви казах.

— Имам предвид, че никога не съм чувала името.

Изведнъж Кеплър погледна чантичката ѝ и видя ъгълчето на пощенски плик, подаващ се отвътре.

— Какво е това?

Тя се дръпна леко.

— Нищо.

— Нищо ли? Обзалагам се, че е нещо.

— Лични неща.

— Какви?

— Не съм длъжна да ви отговарям. Ако искате да ги видите, вземете заповед за обиск, по дяволите!

Кеплър се обърна към Сурани:

— Какво ни учат в полицейското училище?

— За кое?

— Когато има подозрения за углавно престъпление — например проникване е взлом.

— Ааа, проникване с взлом в офиссграда?

— Да, именно. Това означава, че можем да претърсим евентуалния заподозрян без съдебна заповед, нали? Конституцията разрешава.

— Да, даже ни насърчава да го направим.

— Обичам тази Конституция! — обяви Кеплър.

Дръпна чантичката от ръцете ѝ и извади плика.


15.
Събота, 15.15

1 час и 35 минути по-рано


Вървяха мълчаливо и предпазливо по влажната, оградена с дървета улица на Мидтаун. Предпазливо — по необходимост. Знаеха, че полицията наблюдава офиса на Прескот.

Габриела оглеждаше автомобилите, профучаващи по страничната улица. Тъмни коли, светли коли, таксита, лимузини, камиони. Автомобилите, както и пешеходците, бяха част от пейзажа на Манхатън. Тя обаче не забеляза нищо необичайно, никой не им обръщаше особено внимание.

Въпреки че видяха една цивилна полицейска кола, двамата спряха за момент до едно гинко, оградено с ниска желязна ограда, за да не могат кучетата да препикават ствола му.

— Ето там — прошепна Габриела, като посочи една шестетажна офиссграда на двайсетина метра на изток от тях, от същата страна на улицата.

На табела до входната врата бяха изброени пет-шест фирми — терапевти, кабинет за диагностика по дланта, студио за графичен дизайн.

Най-отгоре: „Прескот Инвестмънтс“ ООД.

— Как си? — попита Даниел.

— Добре — небрежно отговори тя.

Спомни си, че когато беше малка, Професора често я успокояваше, като ѝ задаваше този въпрос. „Добре ли си?“ „Наред ли е всичко?“ Сядаше до нея и я поглеждаше изпитателно. Тя усещаше миризмата на тютюн и афтършейва му. Отначало отговаряше, че е добре, със същия тон като сега, но той се усмихваше и настояваше. Накрая успяваше да ѝ изкопчи, че е тъжна заради някаква случка в училище или защото някой ѝ се е присмял по пътя за вкъщи (дори на тринайсет Габриела бе висока и хилава като върлина), или просто понеже времето беше студено и облачно.

Откакто се помнеше, тя изпадаше в крайни настроения.

Професора обикновено успяваше да прогони тъгата, поне за известно време.

С усилие прогони спомените.

— Ето я — каза сега, като кимна към красивата си колежка Елена Родригес на отсрещния тротоар.

Латиноамериканката отиваше към сградата от противоположната посока. Вървеше със сведени очи и мрачно лице. Вдигна поглед и ги видя. Тръгна да пресича. Погледна за момент цивилната кола, в която имаше само един полицай. Спря на платното, сякаш се уплаши да не я видят; дръпна се назад. Мина един камион и тя пак тръгна бързо след него — право към едно приближаващо такси. Чу се пронизителен вик и свирене на спирачки като писък на граблива птица, после — глух удар. Даниел и Габриела не виждаха добре от мястото, където стояха, но след миг тялото на Елена се стовари на платното.

— Боже! — прошепна Даниел.

Полицаят от цивилната кола веднага изскочи и се притича на помощ. Огледа се за миг, после се наведе над жената и извади радиостанцията си. Шофьорът на таксито също притича, като размахваше отчаяно ръце.

— Господи! — промълви Даниел. — Дали е добре?

Нещата наистина изглеждаха зле, но Габриела прошепна:

— Не се тревожи за нея. Хайде.

Хвана го за ръката и го дръпна напред. Извади ключовете от джоба си и забърза към сградата. Докато полицаят се грижеше за Елена и говореше по радиостанцията, двамата влязоха във фоайето. Габриела пъхна ключа в ключалката на вътрешната врата и след по-малко от минута вече бяха на втория етаж, пред вратата с месингова табела: „Прескот Инвестмънтс“, ООД.

Вратата бе запечатана с жълто тиксо, на което пишеше: „Полицейска забрана. Не влизай“. Имаше телефонен номер, на който човек можеше да се обади, ако иска достъп до офиса.

Даниел се колебаеше, но Габриела отключи и бутна вратата навътре, при което лента се скъса със силен звук.

Затвори вратата, спря и се огледа удивено.

— Боже мой, взели са всичко! Компютрите, машините за унищожаване на документи, харддисковете, шкафчетата. Трябвал им е цял камион!

Даниел също огледа помещенията. Надникна през прозореца.

— Не мога да разбера как е Елена — отбеляза. — Дърветата ми пречат. Струва ми се, че още лежи.

— Не можем да се тревожим сега за нея. Трябва да претърсим за парите и списъка. Трябват ни!

Заоглежда трескаво малкото предмети, които бяха останали. Няколко грозни произведения на изкуството, снимки, дипломи и сертификати на стените. Също вази с изкуствени цветя, канцеларски материали, чаши, изсъхнали цветя, семейни снимки, винени бутилки, кутии с кафе и храна. На две масички имаше професионални списания, последните броеве на „Ню Йорк Таймс“ и „Уолстрийт Джърнал“, няколко книги: „Кредитни пазари в страните от БРИК“, „Счетоводни процедури“ и „Данъчно облагане на дружества за проучване на нефтени и газови находища“.

В ъгъла бяха оставени няколко кашона — отворени и пълни с документи.

Габриела коленичи и се разрови из тях.

— Има ли нещо полезно? — попита Даниел. Затършува в чекмеджетата, в които нямаше нищо, освен канцеларски принадлежности.

Тя бързо прегледа папките.

— Не — отговори. — Това са само документи за наема и собствеността на сградата. Нищо, което да е свързано с бизнеса на Чарлс.

Започна да гледа в чекмеджетата и шкафовете, докато Даниел надничаше под килима и почукваше по стените, явно с надеждата да намери някакъв тайник.

Типичен мъжки подход, помисли си Габриела. Но не можеше да каже, че е по-лош от нейния.

Продължиха търсенето. След двайсет минути обаче тя сковано се изправи и се огледа.

— Нищо — каза отчаяно. Затвори очи и въздъхна. Погледна часовника на стената. — Чарлс винаги държеше часовника с десет минути напред. За да не закъснява, да не изпусне някоя среща или конферентно обаждане. Имаме точно два часа. Ох, Сара. — Изхлипа сподавено. — Какво ще правим?

Даниел отново погледна предпазливо през прозореца.

— Полицаят говори по радиостанцията. Гледа към сградата. Изглежда, като че ли подозира нещо. Хайде да се махаме.

В този момент Габриела се сепна.

— Нефт и газ — възкликна.

— Какво?

Посочи масичката в чакалнята:

— Книгата.

Сочеше учебника, дебел и внушителен. „Данъчно облагане на дружества за проучване на нефтени и газови находища“.

— Никога не сме се занимавали с такава дейност. — Взе книгата и я разгърна. — Даниел, гледай.

Първите стотина страници съдържаха кратък текст относно процедурите за осчетоводяване и плащане на данъци. По средата обаче имаше десетина листа, добавени допълнително към книгата и нямащи нищо общо с нефта и газа.

На първата от тези страници бе изписано: Списък „Октомври“.

Габриела се засмя:

— Да!

— Скрил го е пред очите на всички.

— Хитрец! Списъкът е включен в книгата така, че да не я издува подозрително. Никой не би му обърнал внимание, а и няма опасност някой да тръгне да краде скучен счетоводен учебник. — Тя внимателно откъсна листовете. — Дай да го преснимаме. — Огледа се. — По дяволите, взели са ксерокса. Защо им е?

Даниел сви рамене:

— Може би заради вградената памет. Или за отпечатъци, де да знам.

Габриела надникна през прозореца.

— Мамка му! — Дръпна се бързо. — Не се показвай.

— Какво? Полицаят ли?

— Не. Друг. Някакъв мъж в една странична уличка гледаше към прозореца. Може да е Джоузеф. Беше с тъмно яке като неговото. Не видях добре.

— Как може да ни е проследил? Защо му е да го прави?

— Нали каза, че ще следи дали няма да отидем в полицията. — Габриела отново надникна предпазливо навън. — Не виждам никого. Може би е просто параноя.

— А може наистина да си го видяла. Не знам какво представлява този списък, но съм сигурен, че Джоузеф не е единственият, който иска да се добере до него.

Тя пак погледна през прозореца.

— Ченгето. Говори по радиостанцията. Усетил е, че нещо става.

— Да се махаме.

— Това е единственото копие на списъка. Не можем да рискуваме Джоузеф, полицията или ако има някой друг… — кимна към улицата — … да го открадне. Това е единственият ми коз, за да си върна Сара.

Огледа се бързо и видя няколко бутилки вино върху едно шкафче.

— Това са подаръци от клиенти. — Кимна към една тъмнозелена кутия с шампанско „Дом Периньон“. — Можеш ли да отвориш тази?

Даниел откопча капака и го отвори. Габриела сгъна списъка, вдигна бутилката и го пъхна отдолу. Даниел затвори кутията и я сложи в найлонов плик. Тя взе черен маркер, написа нещо на листче за записки и го пъхна в торбичката.

— Какво ще правиш с това? — попита той.

— Ще го изпратя на приятеля ми Франк.

— Франк Уолш, господин Усложнение — кисело се усмихна Даниел.

— Да. Но надеждно усложнение. — Тя погледна през прозореца. — Какво прави полицаят?

Даниел също надникна навън.

— Още говори по радиостанцията, но гледа насам. Подозира нещо. Със сигурност.

Габриела отиде при бюрото, на което имаше табелка с надпис: „Е. Родригес“. Взе голям хартиен плик и напъха в него десетина документа от чантичката си: разписки, карти за отстъпка, няколко сметки. Пъхна го в чантичката, като остави единият му край да се подава.

— Застраховка — обясни. — За всеки случай. Хайде да тръгваме.

Даниел взе шампанското и излязоха. Тя затвори вратата. В коридора се чу шум от качващия се асансьор. Габриела кимна към стълбището. Качиха се на третия етаж, където един строен латиноамериканец миеше пода.

— Рафаел!

— Габриела! Чух за господин Прескот. Не е вярно, нали?

— Сигурна съм, че не е. Станала е ужасна грешка.

— Моля се за него. Жена ми също.

— Благодаря, Рафаел. Това е Даниел.

Мъжете се ръкуваха. После Габриела попита:

— Би ли ми направил една услуга, Рафаел?

— Разбира се. Какво да направя?

Тя взе торбичката с шампанското и му я подаде.

— Сега трябва да отида да говоря с адвокатите и да оправя счетоводството. Вечерта трябваше да се видя с един приятел, но няма да успея. Тази среща беше много важна за него. Би ли занесъл това до апартамента му във Вилидж?

— Да, разбира се. Ще го направя.

— Живее на Гринич Стрийт триста и осемдесет. Близо до „Бетун“. Казва се Франк Уолш.

Тя написа адреса и името. Подаде листчето на Рафаел и той го прибра в джоба си.

— Добре.

— Спасяваш ми живота, Рафаел.

Бръкна в чантичката си и извади четири банкноти по двайсет.

Той поклати глава:

— Няма нужда.

— Настоявам.

— Грасиас. — Той неохотно прибра парите.

— Де нада — отвърна тя. — Ако не е вкъщи, остави кутията при портиера.

С Даниел отново тръгнаха по стълбите. Тя забеляза развеселеното му изражение и се заоправдава:

— Франк ми е само приятел. Наистина.

— Хайде, стига. Как мога да ревнувам от човек, когото сама наричаш „усложнението“? Ако го беше определила като „жребец“ или „любовник“, тогава щеше да е друго.

Тя го прегърна и го целуна по врата. После изтичаха по стълбите и излязоха през задния вход на сградата.


14.
Събота, 14.50

25 минути по-рано


Търтъл Бей, тази част от Източен Манхатън близо до сградата на Обединените нации, е бил един от най-лошите квартали в града. В края на XIX век районът бил пълен с незаконни фабрики — кожарски работилници, кланици, пивоварни, електроцентрали и въглищни складове — където броят на трудовите злополуки и смъртните случаи сред работниците бил чудовищен. Тъмните, претъпкани жилищни блокове били мръсни, смрадливи и почти толкова опасни и сеещи зараза, колкото шампиона на градската мизерия в Ню Йорк по онова време — файв Пойнтс, близо до мястото, където сега се намира Кметството.

Габриела знаеше всичко това, защото любимата тема на Професора бе историята на Ню Йорк. Той познаваше града, както някои мъже познават успехите на любимия си бейзболен отбор.

Самото име Търтъл Бей — или Костенурковият залив — както ѝ беше обяснил една вечер, докато седяха в уютния му кабинет, идвало от това, че на брега на намиращата се в близост Ийст Ривър имало закътано заливче, осигуряващо на товарните и пътническите кораби защита от опасностите на тази водна артерия, където плаването било рисковано дори при спокойно време, а в буря — смъртоносно. На тинестия бряг, в тръстиките и по камъните излизали да се приличат костенурки; чапли и чайки пирували с риба и рибни останки в тясната плитчина, преди речното дъно стръмно да се спусне в мрачните дълбини.

Той ѝ каза:

— Там е било място, където често са изхвърляли трупове в реката. Това важи и в наши дни, макар и много по-рядко. При силни дъждове водата изхвърляла черепи и кости. Децата си играели с човешките останки.

Реката може все още да ставаше от време на време гроб за някоя и друга жертва на мафията, но леле! — колко се бяха променили нещата за сто двайсет и пет години. Сега кварталът бе елегантен и спокоен, а заливчето изобщо го нямаше — бе изправено от магистралата „Франклин Делано Рузвелт“.

Сега Габриела стоеше до Даниел Риърдън в жилищния район на Търтъл Бей, след като се бяха измъкнали от сенките — във всички значения на израза — на Горен Уестсайд, където бяха научили толкова лоши новини.

Надникнаха в тихата странична уличка — и лесно различиха цивилната полицейска кола, спряна пред малката сграда, в която се помещаваше офисът на „Прескот Инвестмънтс“.

— Беше прав — прошепна тя. — Наблюдават сградата. Търсят Чарлс. Търсят мен.

Колата с един полицай вътре бе спряна с предницата към тях, но те се отдръпнаха зад ъгъла на Второ Авеню, където не можеше да ги види. Застанаха под слънцето, чиито лъчи никак не успяваха да ги сгреят.

— Колко фирми има в сградата? — попита Даниел.

— Десетина. Повечето са малки. Нашата също. — Тя изведнъж застина неподвижно, като се вгледа малко по-нататък по улицата. Очите ѝ грейнаха. — Елена.

Даниел проследи погледа ѝ.

Стройната латиноамериканка — около трийсетте, с дънки и яке с емблемата на университета „Фордхам“, се приближи към тях. Косата ѝ бе събрана назад и изглеждаше влажна, може би от душа, изпод който Габриела я беше изкарала с обаждането си.

— О, Елена! — Габриела я прегърна.

— Не е ли ужасно? Болна съм. Направо се поболях!

Очите на Елена бяха зачервени, сякаш доскоро е плакала.

Габриела представи Даниел като „един приятел“.

Елена Родригес огледа красивия мъж от глава до пети, стисна ръката му и намигна на Габриела съзаклятнически, сякаш искаше да каже: „Ето това вече е мъж.“

— С Габриела работим заедно — обясни.

— Да, знам. Тя ми каза.

Елена наду бузи и промърмори:

— По-точно работехме заедно. Вече не. — Обърна се към Габриела: — Имаш ли някакви новини?

— Не. Знам само това, което полицаите ми казаха сутринта.

Красивото лице на Елена помръкна.

— Със същите ли говори? — попита. — Кеплър и някакъв индиец. Изобщо не ми харесаха. Особено Кеплър.

— Да.

Латиноамериканката придоби замислено изражение и кимна към сградата.

— Стотици пъти съм минавала оттук за работа — отбеляза тихо. — Бях толкова щастлива. А сега… — Сви рамене. Въздъхна и попита: — Е, какво искаш да направя? Готова съм на всичко, за да помогна.

— С Даниел искаме да отидем в офиса и да потърсим нещо, което ще докаже, че Чарлс е невинен.

— Да намерите гадняра, който го накисна.

— Точно така — отговори Габриела, макар и след кратко колебание.

Даниел я погледна. Сигурно разбираше колко виновна се чувства, че трябва да лъже своята колежка и приятелка.

— Имаме нужда от помощта ти.

— Разбира се.

— Само трябва да те предупредя, че това, което ще предприемем, е малко… крайно.

— Ей, момиче. Казах „всичко“, не ме ли разбра?

— Добре. Необходимо ни е да те блъсне кола.

— Какво?

— Нямам предвид наистина да те прегази. Просто тръгни да пресичаш улицата и се престори, че те блъска. Когато мине някой автомобил, издумкай отстрани по вратата и падни на тротоара. Полицаят, който пази сградата, ще изтича да ти помогне. Тогава ние с Даниел ще се промъкнем вътре и ще претърсим офиса. Само не му разкривай истинската си самоличност. Измисли нещо — че си си забравила портфейла вкъщи. Така няма да имаш неприятности, след като открият, че някой е влизал без разрешение в офиса.

Даниел Риърдън погледна Габриела за момент и се изсмя:

— Доста добри планове измисляш.

— Бях отличен офис мениджър — отговори тя.

— Когато казах „всичко“ — измърмори красивата латиноамериканка, — имах предвид да стоя цяла нощ да чета документи или нещо такова. Но ако искаш да си натъртя задника, ще предизвикам и катастрофа. Ей, а трябва ли да пищя?

— Колкото глас имаш.


13.
Събота, 12,30

2 часа и 20 минути по-рано


Ъх, ъх, ъх…

— Боже — измърмори детектив Брад Кеплър. — Това е ужасно.

Беше ядосан. Освен това зъзнеше, беше схванат, изтръпнал. Стояха на покрива на сградата срещу тази, в която живееше Габриела в Западен Уестсайд. Двамата мъже имаха по една слушалка в ухото. Използваха устройство за подслушване.

— Ъх — изпъшка Сурани.

Кеплър се изсмя рязко:

— Мислиш, че е смешно, а?

Индиецът го погледна неразбиращо.

— Шумът, който издаваш.

— Какъв шум?

— Каза „ъх“. Изпъшка. Същото като това.

Кеплър се намръщи и почука по слушалката в ухото си. След това отново се вгледа в отворения, но закрит със завеси прозорец на дневната на Габриела.

— Какъв шум? — повтори Сурани. — Изпъшкал ли съм?

— Да, изпъшка. Каза: „ъх“.

— Е, и? Дразни ли те? — попита индиецът дръпнато, сякаш се вкисна, че го обвиняват.

Кеплър обаче не се трогна; в днешното състезание по вкиснатост той печелеше първо място.

— Току-що ѝ съобщихме, че шефът ѝ е духнал — измърмори той, — че е изгубила всичките си спестявания и е останала без работа, а тя какво прави?

Ъх, ъх, ъх…

— Шиба се с оня тип. Това не е нормално. Изобщо не е нормално.

— Хубав мъж е, трябва да му се признае. Прилича на актьор.

— Не, мамка му, изобщо не прилича!

— Обаче знаеш точно кой актьор имам предвид, нали? Значи прилича. И според мен определено е привлекателен.

Кеплър бе убеден, че партньорът му говори така само за да го дразни.

Сурани сви рамене:

— Не ми е работа да ѝ светя в спалнята. Нито на теб. Работата ни е да я следим. Това е. Нищо повече.

За изненада на двамата детективи Габриела и приятелят ѝ не продължиха да обикалят улиците, а отидоха в апартамента ѝ. Кеплър и Сурани — подготвени да я следят — набързо организираха наблюдателен пункт върху съседната сграда и сега стояха коленичили на студения, покрит с чакъл покрив. Включиха записващото устройство, насочиха микрофона към целта на наблюдението и зачакаха.

Скоро чуха гласове. Техниката беше много чувствителна и успяваха да разберат голяма част от разговора.

Обсъждането в апартамента се въртеше най-вече около Прескот и фирмата, и как Габриела още не можела да повярва на ужасните неща, които „ония задници“ — разбирай Кеплър и Сурани — били наговорили. Уловиха и коментар, че била страшно шокирана и ядосана за „това, което се случи“.

Записваха целия разговор. Не чуха нищо съществено.

Колкото до наблюдението, отначало почти нямаше какво да се види — сенки, поклащащи се завеси, отражения върху лъскави повърхности. Преди двайсетина минути обаче полицаите доловиха тих шепот и Кеплър примигна смаяно, когато погледна през бинокъла. Стисна рамото на Сурани и прошепна:

— Боже мили!

Двамата ахнаха при вида на Габриела, която съблече пуловера си и по сутиен и тесен клин, се приближи до прозореца и дръпна завесите.

Боже…

За известно време цареше тишина, после в слушалките се чуха страстни звуци.

И все още продължаваха.

— Ъх, ъх, ъх! — прекъснато от някое: — Да! Не спирай! — Или винаги актуалното: — Шибай ме!

— Коленете ме болят. Защо са посипали покрива с чакъл?

— Може би за отводняване.

— Ха, да не би камъните да спрат водата?

— Какво си се вкиснал? — измърмори Сурани. — Я, виж си панталона.

— Какво? Ох, мамка му!

По коленете на Кеплър имаше черни петна, вероятно от катран.

В този момент чу от слушалката заповед:

— Застани на четири крака! Така искаш да те шибам, нали, кучко?

Габриела отговори задъхано, че да, така иска да я шибат.

И ъхкането пак започна.

Индиецът се изсмя, от което колегата му още повече се вбеси. Искаше да се махат от този покрив.

След малко се чу едно продължително „ъъъъх“ — което, Кеплър предположи, означаваше край на купона.

— Оргазъм — прошепна Сурани. — Крайно време беше. Нямам търпение да се махна от този покрив. Умрях от студ. — Изправи се.

— Бъди готов, когато тръгне — каза Кеплър. — Трябва да се лепнем като ваденка за нея.

— Готов съм. Изглеждам ли ти, като да не съм готов? И „да се лепнем като ваденка“? Не можа ли да измислиш по-глупаво клише?

Кеплър се престори, че не е чул.

Следенето обаче се отложи. От апартамента на Габриела отново се чу шепот. И играта отново започна.

Ъх, ъх, ъх…

— Мамка му! — изръмжа Сурани и пак седна.

Кеплър го погледна. Индиецът рядко псуваше.

Операция „Чарлс Прескот“ изваждаше най-лошото от всеки.


12.
Събота, 12.00

30 минути по-рано


Габриела бършеше очите си с кърпичка, докато двамата с Даниел вървяха към Сентрал Парк, мълчаливо осмисляйки жестоката новина, която бяха научили във фоайето на блока, в който живееше. Тротоарът бе нашарен с отчетливите сенки на дърветата. Септемврийското слънце светеше с пълна сила, но не сгряваше — като далечен прожектор. От време на време ръката на Даниел се докосваше до нейната и Габриела се питаше дали би я прегърнал за утешение.

Той не го направи.

— Ще отидем в офиса — каза тя и в гласа ѝ прозвуча отчаяние. — Полицията може би вече е свършила там. Ще се опитам да намеря този „Октомврийски списък“.

Зърна отражението си в една витрина. Удиви се колко нормално изглежда, как не се различава от другите пешеходци — с тъмносив клин, тесен виненочервен пуловер, кожено яке, с чантичка през рамо, чанта „Тифани“ в ръка и красив мъж до нея. Изглеждаха, сякаш отиват на кино, в залата за фитнес или на ресторант с приятели.

Толкова приличаха на всички останали.

Но колко се различаваха.

— Този тип, Джоузеф — измърмори Даниел. — Боже! Знаеш ли, във весело настроение беше най-плашещ. Как се шегуваше! Това е просто извратено.

— Все пак се колебая дали да не отидем в полицията — каза тя. Погледна го. — Ти какво смяташ?

Той се замисли за момент.

— Честно да ти кажа, мисля, че ако отидем, последствията могат да бъдат катастрофални.

— Ама те трябва да знаят как да действат в такива ситуации! — разпалено заяви Габриела. — Имат специалисти по спасяване на отвлечени. Сигурна съм. Експерти по преговори с похитители.

— Това е различно. Джоузеф не те изнудва просто за пари, които ще се съгласиш да му платиш — и полицията ще те подкрепи в това. Ако отидеш при тях, дори ако приемем, че Джоузеф няма да разбере, ще трябва да им кажеш за „Октомврийския списък“. И ченгетата ще го поискат.

— Така е — съгласи се тя след кратка пауза и пак избърса очите си.

— Освен това трябва да приемем, че Джоузеф прави това, което заплаши — изпратил е някого да те следи, за да е сигурен, че няма да доближиш ченгетата.

— Ти не заслужаваш това, Даниел. Не трябваше да се замесваш в тази каша, с мен. Преди двайсет и четири часа дори не ме познаваше. Защо просто не си отидеш вкъщи и не забравиш за мен.

Габриела усети как той обърна глава към нея.

— Нямам интерес да го правя.

— Кое да правиш?

— Да те забравя.

Тя стисна ръката му и за момент опря глава на силното му рамо. Беше гледала един филм, в който играеше актьорът, на когото приличаше Даниел, и той съблече фланелката си — с което подлуди повечето жени в залата. Двамата не само си приличаха в лице, ами и бяха със същото телосложение.

— Офисът ми е Мидтаун, източната част. Да вземем такси. Ще стигнем по-бързо. Срокът… шест следобед. Имаме толкова много неща да направим. — Тя се огледа за такси.

— Чакай — прошепна рязко той.

— Какво?

— Следят ни.

— Сигурен ли си? — попита недоверчиво. Когато се обърна обаче, видя микробус, който бавно караше до тротоара. — Джоузеф ли е?

— Досега не бях видял микробус.

— Ако са от полицията и Джоузеф види, ще си помисли, че сме им се обадили! — уплашено възкликна тя. — Ще убие Сара!

— Не е сигурно, че са ченгетата. Може да е съвпадение.

Микробусът обаче не беше случаен; в него наистина имаше полицаи. Това се потвърди, когато видяха синьо-бяла патрулна кола, приближаваща откъм „Кълъмбъс Съркъл“, рязко наби спирачки и направи обратен завой.

— Някой от микробуса се обади на хората в патрулната и им каза да се махат веднага — досети се Габриела. — Да, ченгета са. Сигурно се надяват да ги заведа при Чарлс.

— Виж там — измърмори Даниел.

Тя проследи погледа му и видя кола без отличителни знаци, но явно пак полицейска — сив седан с няколко малки антени на покрива.

— По дяволите! — изръмжа ядосано. — Навсякъде са!

— Какво да правим?

След кратко замисляне тя предложи:

— Да отидем у нас. Чакай, я иди там, до бордюра.

— Какво?

— Застани на слънце.

Даниел се намръщи недоумяващо. Но после се усмихна:

— Аха, искаш да ни видят.

— Точно така.


* * *

След десет минути отново бяха в блока ѝ. Вътре не срещнаха натрапници и се качиха в колебливия асансьор, за да ги откара до втория етаж. В апартамента с южно изложение, Габриела остави чантата „Тифани“, която ѝ бе донесъл, на една антикварна маса до вратата. Дамската чантичка — също. Съблече якето и го закачи.

Даниел се огледа, спря поглед върху книгите и снимките на красиво русо момиченце.

— Сара — отбеляза.

Тя не си даде труда да кимне. И без това думите му бяха констатация, а не въпрос.

Даниел забеляза и други снимки, главно на Габриела. На няколко от тях беше с родителите си. За по-дълго спря вниманието си върху една от тях.

— Тук с баща ти ли сте?

— Да — отговори тя, като погледна към него.

— Красив мъж. Родителите ти в града ли живеят?

— Той почина. Мама е в дом.

— Съжалявам. Какъв беше по професия?

— Работеше в електрическа компания. Мениджър в „Кон Ед“.

Снимката бе правена преди десетина години. Габриела бе на двайсет и две тогава, а баща ѝ — точно с трийсет години по-стар; бяха родени на една и съща дата: 10 май. Зодия Телец. Тя каза това на Даниел, после добави тъжно:

— Той обичаше да казва, че на нас, Телците, ни дреме на рогата за астрологията.

Даниел се засмя и още веднъж погледна високия мъж с прошарена коса.

Тя не му каза, че снимката е правена една седмица преди смъртта му.

Двамата стояха непринудено, спокойни и засмени. Майка ѝ бе в добро настроение и на шега ги снима.

Даниел забеляза също десетина художествени фотографии, черно-бели. Приближи се, за да ги разгледа по-добре. Повечето бяха натюрморти и пейзажи, но имаше и някои портрети.

— Ти ли си ги правила?

Тя гледаше навън през един процеп между завесите.

— Кое?

— Тези снимки. Твои ли са?

— Да.

— Впечатляващо.

Той стъпи на килима пред снимките и се наведе, за да ги разгледа.

— Навремето рисувах, но фотографията повече ми хареса — обясни Габриела. — Има нещо съблазнително в това да вземеш действителността и да я овладееш.

Изрече последните думи с ентусиазъм, който внезапно изчезна и тя се умълча. Загледа се в една рисунка на сърце, под което очевидно с много усилие бе написано: „Аз обичам мама“.

Сега Даниел отиде при прозореца.

— Виждаш ли ченгетата? — попита тя, като отмести очи от детската рисунка.

— Още не.

Обсъдиха какво да правят по-нататък, как да спасят Сара — да проникнат в офиса на „Прескот Инвестмънтс“, да потърсят „Октомврийския списък“ и парите.

Габриела се отпусна тежко на един стол.

— Непосилно е — въздъхна.

— Нищо не е непосилно, ако действаш последователно. — Той огледа улицата и изцъка. — Да. Ето ги. Отсреща има игрище и там стоят двама с наведени глави. Носят костюми и наоколо не се виждат деца. Може би говорят по скрити микрофони. О, има и на онзи покрив срещу нас. Приличат на двамата, които ни досаждаха на улицата.

— На покрива ли? — удиви се тя. — Вътре ли надничат?

— Не, изглежда, че монтират някаква апаратура. Микрофон — с нещо като сателитна чиния.

Габриела се обърна и разсеяно се огледа.

— Хубаво.

Даниел я погледна въпросително.

— Кажи ми, когато свършат.

Тя закрачи нервно напред-назад пред прозореца.

След не повече от минута той каза:

— Готово. Насочиха някаква голяма фалическа лупа насам.

Тя се приближи до него и прошепна:

— Хайде да поговорим за Чарлс и случващото се, но не споменавай нищо за Джоузеф.

Той кимна.

Пет минути двамата водиха импровизиран, но естествено звучащ разговор за престъпленията, в които полицията обвиняваше Чарлс Прескот, и за нейното отчайващо положение. По едно време тя искрено заплака и се наложи да замълчи, за да се овладее.

След малко застана до прозореца и каза на Даниел:

— Ела при мен.

— Какво?…

— Ела!

Той се намръщи, заинтригуван от тона ѝ, и се подчини. В хладния ветрец, който проникваше през отворения прозорец, тя го прегърна силно и го целуна по устата. Колебливо отначало, но после — по-уверено.

— Целувай ме страстно — прошепна.

Това го изненада, но той направи, както тя искаше, уверено и страстно — прегърна я толкова силно, че раменете я заболяха. Почувства, че желанието му е истинско. Тогава копнежът в нея се отприщи.

Въпреки страстта си положи усилие да прошепне:

— Дръпни се и ме гледай, сякаш се любуваш на това, което виждаш. — Съблече виненочервения пуловер.

— Не се налага да се преструвам — прошепна той.

По светлосин сутиен и прилепнал клин Габриела отиде до прозореца, спря за момент и събра завесите. Отново облече пуловера.

— Проклятие! — измърмори Даниел.

Тя постави пръст пред устните си. Взе дистанционното и като спря звука, включи телевизора и започна да прехвърля каналите, докато намери един, предлагащ порнографски филми с таксуване на минута. Две щраквания, и долнопробното порно започна някъде от средата, от сцена, в която мъж и жена се натискаха върху много изстрадал шезлонг до някакъв басейн. Габриела увеличи звука.

Ъх, ъх, ъх…

Тя кимна към вратата и взе коженото си яке от закачалката в антрето. Лицето ѝ обаче посърна, когато погледът ѝ се спря върху дрехата на съседната закачалка — детско якенце от изкуствена кожа.

Сълзите ѝ отново потекоха.

Даниел постави ръка на рамото ѝ и я прегърна окуражително. Габриела си сложи слънчевите очила, той също своите и двамата излязоха в коридора, където миришеше на почистващ препарат. След десет минути се измъкнаха през сервизния вход зад сградата и отново тръгнаха към Сентрал Парк, скрити от дебнещи очи и уши.


11.
Събота, 11.15

45 минути по-рано


— Още не мога да повярвам — прошепна Габриела. — Ако го познаваше, ако познаваше Чарлс, и ти щеше да кажеш, че това, което твърдят онези мъже, е невъзможно.

Двамата е Даниел продължиха мълчаливо под сенчестата улица на Горен Уестсайд. Почти бяха стигнали до апартамента ѝ. От там тя смяташе да се обади на Елена и адвоката на Чарлс и да се опита да разбере какво е станало.

— Той беше най-добрият човек на света — добави. — Когато се разведох, каза, че ако имам нужда от нещо, каквото и да е, само да му кажа. Намери ми адвокат за развода. Един от най-добрите в града. Даде ми назаем десет хиляди за разходите. Но се оказа, че не е заем. Когато се опитах да му ги върна, не пожела да вземе нито цент.

Тя извади хартиена кърпичка и попи с нея очите си.

Завиха по наподобяваща каньон странична улица, водеща на запад. След броени минути вече бяха при офиса — пететажна тухлена сграда на няколко пресечки от Сентрал Парк, между „Кълъмбъс“ и „Амстердам“.

Когато влязоха във фоайето, някакъв мъж, застанал при асансьора, я изгледа от глава до пети.

— Габриела Маккензи?

— По дяволите. Пак ли ченгета? — прошепна тя на Даниел.

Тогава забелязаха, че мъжът държи хартиен плик от веригата за здравословна храна „Хол фуудс“.

— Какво е това? — тихо попита тя.

— Ти ли си Габриела?

Непознатият беше висок, близо метър и деветдесет, със ситни руси къдрици, солиден, но не дебел. Солиден като чувал с изкуствен тор.

— Да, аз съм. А вие кой сте?

Той се изхили идиотски:

— Хей, здрасти, бе! Как я караш? Хубава сутрин, нали? Прекрасна. Прогнозата е за облаци и рязко застудяване, но нека да се радваме на това, което имаме сега, как мислиш?

Приближи се към тях, доста пъргаво за толкова едър мъж. Усмихна се леко.

— Аз съм Джоузеф. — Не подаде ръка. — Не си човъркай мозъка. Не ме познаваш.

Кимна на Даниел, който се вгледа изпитателно в кафявите очи на натрапника. Под разкопчаното черно палто Джоузеф носеше широко кафяво сако и риза, която имаше две големи гънки на корема. Зъбите му бяха с розов оттенък.

— А вие…? Откъде ме познавате? — попита Габриела.

— О, все още не. Поне не лично. Голям пропуск. Как си днес? Не си много приказлива май. Няма проблем. Имам нещо, което ще те заинтересува.

— Какво говорите? Оставете ни на мира.

— Момент. Казах: „заинтересува“. Не ти ли е любопитно да разбереш какво е то?

— Не.

— Брей, брей. Аз пък съм сигурен, че ще те заинтересува. Залагам пет кинта. Ловиш ли се на бас?

— Я се разкарай, бе — изръмжа Даниел, като пристъпи леко напред.

Джоузеф вдигна ръка, сякаш да се предпази от удар. Ухили се; сви се, симулирайки уплаха. Настоя игриво:

— Само хвърли един поглед. Хайде, красавице. Умолявам те.

Вдигна плика.

Габриела погледна Даниел, но в този момент Джоузеф извади тънко яке, черно и синьо като водата в нюйоркското пристанище по здрач. Детски размер. Извади също пластмасова кукла, подобна на „Барби“, но без дрехи. Бежовият цвят на играчката проблесна на слънчевите лъчи, проникващи отвън.

Габриела изпищя.

Джоузеф се намръщи:

— Ушите ми. Ушите ми! — Потупа ги. — Това беше много шумно.

— Откъде взе тези неща? — изкрещя жената. — Това е якето на Сара! И куклата ѝ!

Дръпна се назад и извади мобилния си телефон.

— Относно телефона — предупреди Джоузеф, — опитай се да се сетиш защо не искам да се обаждаш на никого. Трудно ли е? Мисля, че не.

— Какво, по дяволите, означава това? — извика Даниел.

Джоузеф размаха предупредително пръст към него.

— Откъде си взел тези неща? — с треперещ глас повтори Габриела. — Къде е тя? Кой си ти?

— Колко много въпроси… Да караме поред. Взех якето от госпожица Сара. Това е близко до ума. Къде е тя? А ти къде мислиш? С едни мои приятели. Колкото до въпрос номер три, предпочитам засега да не отговарям.

Габриела замахна, хвана го за реверите. Той не очакваше такава реакция и залитна назад. Самодоволната му усмивка се смени с гневно изражение. Даниел възпря Габриела.

Лукавата усмивка се върна на лицето на Джоузеф.

— Спо-кой-но! Малката Сара е добре.

Даниел се приближи още. Джоузеф разтвори палтото и сакото си и показа ръкохватката на пистолет.

— Ще се перчиш ли още? Я по-спокойно, каубой!

Даниел го погледна стреснато, дръпна се назад.

Габриела изписка при вида на оръжието.

Джоузеф измери Даниел с поглед.

— Та какъв си ти точно, каубой?

— Приятел.

— Аха, приятел. Добре. Я дай да ти видя портфейла.

Даниел се поколеба, но бръкна в джоба си и подаде на другия мъж пачка банкноти. По петдесет и сто долара. Общо около хиляда.

— Това е нещо, което се държи в портфейла. Но не е портфейл.

— Вземи ги.

— Не ти искам парите. Искам портфейла ти.

Габриела закрещя:

— Къде е Сара? Какво си ѝ направил?

Джоузеф отново потупа ушите си и предупреди:

— Хайде да не привличаме излишно внимание. Това… — посочи пистолета — … е доста по-шумно от истеричните ти писъци. Хайде сега, каубой, давай портфейла.

Даниел му подаде мекия кожен аксесоар.

— Не, не… — захлипа жената.

Докато прехвърляше съдържанието на портфейла, Джоузеф изглеждаше, сякаш запаметява различни факти. Извади визитна картичка и я разгледа.

— Фонд „Норуок“. Звучи доходно. — Върна всичко на Даниел. — Дръж, каубой, живеещ на Франклин Стрийт осемдесет и пет. Хубав квартал. Засега това ми е достатъчно. Но ако ми потрябва заем, ще знам, че си тооолкова услужлив. — Обърна се към Габриела: — Сега за госпожица Сара. Причината да е на гости при моите приятели, е твоят шеф. Може би вече си се досетила. Чарлс Прескот изчезна. Това страшно ме разтревожи. Предполагам, че от полицията са ти казали, а?

— Да, но какво общо…

Той вдигна пръст пред устните си и я прекъсна:

— Едно обикновено „да“ ми стига. Не казвай повече от това, за което те питам. Ясно ли е?

Тя кимна, стисна юмруци.

— Така. Ако храбрите нюйоркски полицаи отново те потърсят, недей да говориш с тях. Ако телефонът ти иззвъни и номерът не ти е познат, не вдигай. Ако ти пратят съобщение, не им се обаждай. Ако те спрат на улицата и те попитат каквото и да било — дали ще е за часа, къде се намират хубави понички или какво бельо предпочита шефът ти — кажи им, че няма да говориш без адвокат. Ако разбера, че си приказвала с полицията, няма да съм доволен. А това означава, че и Сара няма да е щастлива.

— Стига! Престани с тези шибани игрички! — Габриела преглътна и се втренчи в якето и куклата. — Откъде да сме сигурни, че тя е при теб? Може просто да си откраднал нещата ѝ.

Мъжът грижливо сгъна синьото яке и го пъхна в плика; сложи куклата отгоре.

— Ето какво стана. Бившият ти съпруг Тимоти остави дъщеря ти на урок по танци тази сутрин. Скоро след това един мой сътрудник, който много прилича на бащата на Тим, мина през училището и я взе. Името и снимката му са в книгата за лица, упълномощени да вземат децата.

— Откъде знаеше всичко това? — смаяно прошепна Габриела.

Джоузеф не изглеждаше в настроение да ѝ обяснява.

— Казал на учителките, че има промяна в плановете и трябва да заведе детето на гости у приятели. Неочаквана екскурзия. Чичкото, приличащ на дядо, остави Сара при въпросните приятели, тоест при мен. Така го направихме. Доста гладко мина, ако питаш мен.

— Не! Тя не би тръгнала с непознат!

— Последният път, когато е виждала дядо си, е било преди две години. Цък, цък — социални мрежи. Кооолко непредпазливи са хората в наши дни!

Като бършеше очите си, тя прошепна:

— Нямам много пари. Но ще ти намеря колкото искаш. Ще взема назаем. Ще…

Той погледна насмешливо Даниел:

— Нещо ти стана напрегнато, каубой. Май се притесни. Виждам, виждам. Да не би да си решил да се правиш на герой? Да вземеш някоя химикалка и да ми я забиеш в окото, а? Ще те убия, преди да се доближиш на една педя от мен. Но ако все още успееш да грабнеш някоя бухалка или имаш базука, скрита някъде под дрехите, и успееш да ме очистиш, какво ще стане с нашата Сара? Хайде, бъди разумен, става ли?

— Полицията ще те хване — с равен глас заплаши Даниел. — ФБР. Отвличането е федерално престъпление.

Джоузеф въздъхна:

— Ох, моля те… — Отново погледна Габриела. Гласът му прозвуча по-разумно: — Слушай внимателно. Тя е добре. Гледа телевизия. Има си играчки. Мисли, че е при твои приятели, които не е виждала преди. Казах ѝ, че се налага да отсъстваш от града за ден-два.

— Ако ѝ направиш нещо, ще те…

— Стига с тия реплики от филми. Да не губим време, става ли?

— Настоявам да говоря с нея. Искам да я видя.

— След минутка.

— Моля те.

— След минутка. — Джоузеф се огледа; нямаше други хора. — Сега слушай внимателно. Слушаш ли?

— Да, но…

— Шшшт. Искам само да слушаш.

— Добре — промълви Габриела, като сведе очи към треперещите си ръце.

— Чувала ли си се с Чарлс Прескот днес?

— Не, кълна се. Вчера си тръгнах от работа рано. Щях да ти кажа, ако се бяхме чували. Моля те… Какво искаш от мен?

Джоузеф кимна. Отново огледа улицата. Имаше няколко минувачи, но никой не обръщаше внимание на тримата.

— Има един списък — с подробна информация за някои клиенти на Чарлс. Трийсет и двама, за да съм по-точен.

— Трийсет и двама ли? — попита тя, като се спогледаха бързо с Даниел.

— Точно така. Чарлс го нарича „Октомврийския списък“. Става дума за специални клиенти, за които е вършил… така да се каже, частни услуги.

— Никога не съм чувала за такъв списък.

— Това мен не ме интересува, нали? Та така, аз съм един от тези клиенти. И участвахме в много важно начинание — което излезе от релси заради неочакваното изчезване на шефа ти. Аз не обичам да излизам от релси и сега трябва да се свържа с останалите. Без него ние сме като в лодка без гребла. Направи ли ти впечатление думата, между другото? Списъкът ми „трябва“. И ти ще ми го намериш.

— Как мога да намеря нещо, за което никога не съм чувала?

— Ти познаваш Чарлс по-добре от повечето хора. Дори да казваш истината — а не съм съвсем сигурен в това между другото — но дори да казваш истината, ти най-лесно от всеки друг ще се сетиш къде е списъкът.

— Ако този списък е толкова важен, той няма да го държи у себе си — намеси се Даниел. — Сигурно го е дал на някого да го съхранява. На адвоката си, на…

— Не е у адвоката му. Вече проверих.

— Господин Гросбърг? — попита Габриела. — Говорил си с него?

Джоузеф замълча за момент и на плътните му устни се изписа нещо, което би могло да се приеме за усмивка.

— Имахме среща с него. Имахме… дискусия. Сигурен съм, че списъкът не е у него.

— Среща ли? Изобщо нямаше това предвид. Какво си му сторил?

— Успокой се. Ще се оправи за месец-два.

— Той е на седемдесет години! Какво му направи?

— Габриела, ще се разберем ли по този въпрос? Не искам излишни емоции от теб. От теб се иска да се съсредоточиш за доброто на Сара. Така, научих за списъка от едно птиченце — което впрочем не е вече между нас.

— Какво?

Джоузеф сбърчи нос — израз на пренебрежение към потресеното ѝ изражение.

— Та казвах, че това сладкопойно приятелче, това птиченце ми изпя, че Чарлс бил такъв параноик, че не държал списъка на компютъра си. Казвал, че щом компютрите на „Мосад“ могат да бъдат хакнати, значи и неговият можел. Имал го само на хартия.

И държал едно копие в Ню Йорк. Трябва да е някъде тук. Ти ще го намериш.

— Как?

Джоузеф вдигна пръст.

— Може би знаеш повече, отколкото си мислиш, че знаеш.

— Не знам! Може някой от другите служители да е чувал нещо за списъка, но…

— Елена Родригес, неговият принос против расовата дискриминация? Временно назначените работници? Счетоводителят? Не, ти си единствената, която е работила в такава близост с господин Чарлс Прескот. Тъй че ти си малката фея, която може да свърши работата. Искам ти да ми намериш „Октомврийския списък“.

Джоузеф впери изпитателно зловещите си очи в нея и добави:

— Искам и още нещо. Началния хонорар, който платих на Чарлс. Искам си го обратно. Четиристотин хиляди долара.

— Хонорар? В „Прескот Инвестмънтс“ не вземаме хонорари. Вземаме годишен процент от инвестиционния пакет… — Спря се за миг обаче и кимна презрително. — Но сега разбрах. Така е действал със специалните клиенти, за които говориш. Тези трийсет и двама.

— Именно!

— И ако не е тайна, откъде мога аз да знам къде стоят парите за… вашата дружинка?

— Ооо, какъв сарказъм! — престори се на засегнат Джоузеф.

— Слушай, Джо — намеси се Даниел. — Бъди реалист. Ако шефът ѝ е избягал, сигурно е взел парите със себе си.

— „Джо“ ли? — попита мъжагата и се огледа глуповато.

— Джоузеф.

— Ааа, това вече е друго. — Усмихна се. — Чарлс се измете от града доста бързо. Според моите източници, когато е научил, че има заповед за ареста му, веднага е духнал и не е успял да вземе всичките пари, които би могъл. Може би полицията е открила една част. Но съм сигурен, че има още много. Надявам се заради теб — и заради Сара — че ще улучиш джакпота. Сега, Габриела, нека да определим някои правила. Първо, без полиция. И обет за мълчание пред всеки друг: бившия ти мъж, най-добрата ти приятелка, фризьорката ти. Всички.

— Отвратителен си!

Джоузеф се обърна към Даниел, който изглеждаше, сякаш обмисля как да го нападне:

— Съжалявам, че се замеси, без да искаш. Но ситуацията ти е ясна. Не изглеждаш глупав. Ти също ще си държиш устата затворена. Ясно?

— Да.

Мъжагата се изсмя:

— Ох, ако можеше да се убива с поглед… — Отново погледна Габриела. — И така, часът е почти дванайсет. Списъкът ще ми трябва за началото на работния ден в понеделник, затова ти давам — щедро ти давам — срок до утре в шест. Неделя. Но за парите, там работата е друга. Ако всичко пропадне и полицията дойде да чук-чук, чука на вратата ми, тези пари ще ми трябват, за да си осигуря безпроблемно отплаване. Тях ги искам до шест тази вечер.

— Тази вечер? Невъзможно! Четиристотин хиляди долара?

— За доброто на Сара измисли как да го направиш съвсем възможно.

Неочаквано тя заяви с най-решителния тон, на който бе способна:

— Няма да направя нищо, докато не ми дадеш да говоря с дъщеря си.

— Не можеш да говориш с нея. — Джоузеф извади телефона си и пусна видео. — Обаче…

Даниел и Габриела погледнаха дисплея. Едно красиво русо момиченце гледаше анимационни филмчета, без да обръща внимание на два тъмни силуета, които се виждаха отзад.

— Как можеш да правиш това? — гневно възкликна Габриела.

Джоузеф въздъхна отегчено и прибра телефона.

— Време е за едно кратко изпитче. Така, кое е най-важното основно правило?

— Без полиция — приглушено отговори тя, сякаш говореше под вода.

— Ура! Получаваш шест плюс. — Той пусна куклата и якето в торбичката от „Хол фуудс“. — А, и между другото, някой ще те наблюдава през цялото време. Всяка минута. Вярваш ли ми? Няма нужда да отговаряш. Хайде, чао.

И си тръгна.


10.
Събота, 10.30

45 минути по-рано


Четиримата души стояха в Сентрал Парк под ярката слънчева светлина. Жестока, ослепителна.

Нариш Сурани прибра полицейската си значка, хвърли пренебрежителен поглед на Даниел Риърдън и попита Габриела:

— Чували ли сте се с Чарлс Прескот днес?

Дори яркото слънце не можеше да разведри сивкавото лице на мургавия детектив.

— С шефа ми ли? Не. Боже мой, добре ли е?

Тя погледна плахо Даниел. Другият детектив, Брад Кеплър, също толкова успешно, колкото партньора си, се държеше, сякаш не го забелязва.

— Кога го видяхте за последен път? — попита той.

— Вчера в офиса. Сутринта. После отидох на делова среща и отсъствах целия ден. Случило ли се е нещо? Моля ви, кажете ми!

Двамата я гледаха подозрително. Сурани каза:

— Господин Прескот е изчезнал… със, както изглежда, голяма част от парите на клиентите си.

Габриела се изсмя:

— Не, това е невъзможно. Станала е грешка.

— Опасявам се, че не е. С детектив Сурани сме от отдел „финансови престъпления“ към полицията. Господин Прескот е разследван през последните два месеца.

— Трябва да е друг Чарлс Прескот. Сигурно има друг човек с неговото име.

Индиецът бе взел основната инициатива в разговора и сега пак той обясни:

— Финансовият отдел и ФБР разследваха паричните потоци през няколко подозрителни сметки за търговия с ценни книжа тук и в чужбина. Някои от тези сметки бяха открити на името на господин Прескот и изглежда, че са използвани за облагодетелстване на различни негови клиенти. Има нюйоркска връзка, затова се включихме и ние. Разследването тече от няколко месеца.

— Не може да бъде!

— Тази сутрин смятахме да влезем в офиса му и да го арестуваме, но явно е научил за разследването и вчера е избягал. В момента имаме екипи, които претърсват офиса и дома му. Изчезнал е, опразнил е половин дузина банкови сметки в САЩ и е прехвърлил парите в непроследими задгранични депозити.

Тя сведе очи. Бяха застанали близо до една шахта на канализацията. Желязната решетка отгоре бе от друго място, не от Ню Йорк. Дори не беше американска.

— Вчера Чарлс каза, че ще работи до късно. През по-голямата част от деня бях на делова среща извън офиса. Сутринта го видях за около час. Разменихме само няколко думи. Предположих, че е останал да работи до късно и после се е прибрал вкъщи.

— Не се е прибирал вкъщи. Следяхме дома му.

— Заминал ли е? Боже мой!

Кеплър се обърна към Даниел и се поинтересува:

— Приятел ли сте на госпожица Маккензи?

— Да.

— Вие познавате ли Чарлс Прескот?

— Не — намеси се Габриела. — Не го познава.

— С Габриела се запознахме снощи — обясни Даниел.

Полицаите веднага изгубиха интерес към него. Явно помислиха, че я е забърсал в някой бар, изпукал я е набързо през нощта и сутринта е останал за закуска. На Даниел му беше безразлично какво е впечатлението им за него.

— Със сигурност има грешка — настоя Габриела. Най-напред Чарлс никога не би направил нещо противозаконно. Не е възможно. — Гласът ѝ потрепери. Тя се покашля. — Ако е заминал неочаквано, сигурно е изникнало нещо спешно, убедена съм. Може би някой клиент има проблем. Чарлс е такъв. Той е повече от инвестиционен консултант. Той е приятел…

— Проблем, да. Федерално престъпление. — Кеплър добави: — Наистина, госпожице Маккензи, няма грешка.

Не издаваше емоция, но в гласа му се долавяше нотка на раздразнение.

— Аз съм офис мениджър — запелтечи Габриела. — Как би могъл да направи такова нещо, без аз да разбера? Как е възможно?

Даниел се размърда неловко, сякаш искаше да я предупреди: „Това не е най-разумното, което можеш да кажеш — сама да се посочиш като възможен съучастник.“ Тя замълча. Сурани примигна зад евтините си черни очила и каза:

— Нямаме доказателства, които да ви уличават в схемата.

Тонът му обаче намекваше за едно „все още“ на края на изречението.

— Кой е клиентът, когото имахте предвид? — попита Габриела.

— Все още нямаме имена. Според ФБР има хора от Далечния изток, Южна Америка и Близкия изток. В момента проследяват паричните преводи и покупките на ценни книжа.

Габриела се изсмя, макар и леко истерично:

— Наистина има грешка! Не съм чувала да работим с хора от там. Аз познавам всички клиенти.

— Е, според нашата информация Прескот е имал клиенти там — отвърна Сурани. — Трийсет и двама, както изглежда. И е прехвърлял пари между тези сметки. Кой знае защо? Пране на пари, най-вероятно. Засега обаче не сме сигурни.

— Боже! — удивено прошепна тя. — Трийсет и двама клиенти?

— Според информацията отпреди два дни.

Габриела отвори уста, но после бавно стисна устни, сякаш бе останала без думи.

— Госпожице Маккензи, трябва да разберете, че господин Прескот ни изненада. Знаехме, че има еднопосочен билет за Цюрих в Деня на Колумб, затова решихме, че дотогава смята да остане в страната.

— Еднопосочен ли? Не, аз уреждам всичките му пътувания. Нямаше никакви планове да заминава. Още по-малко с еднопосочен билет.

— Имал е! — повиши тон Кеплър.

Партньорът му продължи:

— Прескот явно е научил за разследването и се е изнесъл по-рано. Обаче не за Швейцария. Не знаем къде. Затова ни трябват имената и адресите на тези трийсет и двама клиенти.

— Не намерихте ли нещо в офиса?

Сурани обясни:

— Знаем, че вчера около 18.00 е кацнал в Сен Мартен. След това е изчезнал. Местните власти там не могат да го открият. Надяваме се вие да ни сътрудничите. Трябва да разберем къде е отишъл.

— Кажете ни всичко, което знаете — настоя Кеплър, като я погледна с присвити, тъмни очи.

— Не знам нищо!

— Вероятно знаете, Габриела — саркастично възрази той. — Знаете ли например за къщата в Маями?

— За вилата му на плажа ли? Разбира се.

— Ето! Видяхте ли? Значи знаете нещо. И въпреки това не пожелахте да го споделите доброволно. Да продължим. Какви други къщи има — интересуват ни по-точно тези зад граница. Или приятели и любовници, при които може да отсяда.

Габриела стоеше и гледаше втренчено отчетливите сенки на дърветата върху тротоара в ярката слънчева светлина.

— Госпожице Маккензи?

Тя го погледна:

— Какво?

— Притежава ли Прескот къщи извън страната? — попита по-рязко Кеплър. — Посещава ли някого, когато пътува в чужбина?

— Ами… не, поне не съм чувала за такива. Много често пътува до Карибските острови, там има клиенти.

Израженията на лицата на полицаите казваше: „Знаем, че има.“

И някои от тях бяха сред престъпните трийсет и двама, разбира се.

— Хайде, Габриела, продължавайте. Сигурно ще се сетите!

Даниел се намеси:

— Защо не ѝ дадете да се опомни? Току-що ѝ съобщихте ужасна новина. И не мисля, че го направихте по много тактичен начин.

Полицаите не му обърнаха внимание. Сурани, по-спокойният от двамата, продължи:

— Помислете, госпожице Маккензи. Да е споменавал нещо за пътуванията си? За хора, с които е смятал да се срещне?

— Аха — намеси се Кеплър, — май се сетихте нещо. Кажете ни. Хайде.

Даниел го погледна мрачно, но полицаят се беше втренчил в лицето на Габриела.

— Споменахте Сен Мартен — заговори тя. — Когато ходеше там, понякога летеше до Сейнт Томас. Не знам с кого се виждаше — може би с някого от тези трийсет и двама специални клиенти, които споменахте. Знам само, че човекът, с когото се срещаше, беше европеец и живееше в Сейнт Томас девет месеца в годината. И че имаше голяма яхта, огромна. Мисля, че се казваше „Остров“ или „Острови“.

Полицаите се спогледаха, сякаш тези трохи информация ги заинтересуваха.

— Добре, ще проверим — каза Сурани.

Кеплър кимна:

— Браво, Габриела. Знаех си, че ще се сетите нещо.

Даниел гледаше така, сякаш му се иска да изтрие с шамар ироничната усмивка от лицето на детектива.

— Говорихте ли с Елена Родригес? — попита Габриела. — Другата асистентка на Чарлс?

— Да, преди час — отговори Кеплър. — Не ни помогна много.

Сурани ѝ подаде визитната си картичка.

— Ако се сетите още нещо, обадете ни се.

Тя взе картичката, но ръката ѝ се отпусна. На лицето ѝ се изписа ужас. Тя се втренчи в полицаите.

— О, боже! Сега си дадох сметка… работата ми? Как ще си изкарвам сега прехраната? Заплатата ми… Ами пенсионният ми фонд?

Индиецът погледна колегата си, на чието лице най-накрая се изписа подобие на съчувствие.

— Съжалявам, че трябва да ви го кажа, но снощи Прескот е опразнил всички сметки на фирмата. Включително фондовете за заплати и пенсионно осигуряване. Прехвърлил е близо двайсет и пет милиона в банка на Каймановите острови, където парите са изчезнали. Нищо не е оставил. Нито цент.


9.
Събота, 10.00

30 минути по-рано


Двамата минаха покрай Шийп Медоу в Сентрал Парк и под свода от клоните на дърветата, огрени от яркото слънце. Листата все още не бяха опадали и образуваха наподобяващ прорязана от изпъкнали вени плът десѐн, жив и колоритен като в картина на Джаксън Полък. Сенките и светлите петна върху земята се меняха постоянно по прищявка на вятъра.

С преметната през рамо дамска чантичка, Габриела носеше в едната ръка чантата „Тифани“, която Даниел ѝ бе донесъл, а в другата — хартиено пликче с орехово-сметанова кифла за дъщеря ѝ.

— Да минем оттук — предложи и кимна на една страна.

Не след дълго стигнаха до езерото, като вървяха най-отстрани на алеята, за да не пречат на тичащите за здраве. Един сериозен привърженик на бързото ходене, с камилската си походка, задмина мнозина от бягащите.

Разговорът се пренесе към сериозни теми, типично за сутринта след вечерно запознанство, и Даниел я попита за работата ѝ в „Прескот Инвестмънтс“. Тя му разказа и добави ентусиазирано:

— Обичам работата си. Направо я обожавам. Бях от онези хора, които получават добри оценки, завършват с отличие, всички тези неща. Но не исках да се заровя в рутинна работа. Бях творческа натура.

Това беше важно за мен: писане, рисуване, дизайн и най-вече фотография. От една фирма за набиране на квалифицирани кадри ме изпратиха при Чарлс Прескот. Трябваше му човек на свободна практика, който да му направи снимки за една брошура.

Габриела се усмихна:

— Разпитваше ме дали мога да работя с „фотошоп“ и други програми, но на средата на интервюто ме прекъсна. Каза: „Няма смисъл.“ Щях да се разплача. Отчаяно се нуждаех от тази работа. Той се засмя и каза: „Видях портфолиото ви. Снимките са прекрасни. Вие сте истински художник. Но от разговора ни мога да кажа, че истинският ви талант е да анализирате и организирате. Да правите бизнес.“ Разбира се, помислих, че просто иска да ме разкара, но той ми предложи работа още на момента — офис мениджър. На пълен работен ден, с осигуровките и всичко. Отначало се почувствах засегната — тъй де, бях сигурна, че ще стана прочут художник-фотограф. Обаче осъзнах, че може би не искам точно това.

Габриела погледна Даниел развеселено:

— Е, отказа ли се вече да ме разпитваш? Отговорите ми са по-подробни от търсене в „Гугъл“. Сега ще избягаш ли?

— Все още не. Дотук положението не е толкова катастрофално, колкото тази нощ. — Даниел наклони грациозно глава и попита с подходящ по-сериозен тон. — Но ти не се отказа от фотографията, нали?

— Не. Дори, колкото и странно да звучи, станах по-продуктивна. Работата на пълна заетост ми даде свобода. Вече не се тревожех как ще се прехранвам със снимките, с дизайн, рисуване или писане. Можех да правя снимки, които ми харесват. И се оказа, че Чарлс е прав. Имах организаторски умения. Да управлявам офиса, да договарям наеми за апаратура, да планирам срещи, да водя счетоводство… всичко. Срещата с Чарлс спаси живота ми. Тъкмо се развеждах и имах нужда от посока, от увереност. Той стана мой закрилник… И знаеш ли какво?

— Никога не се е опитвал да те ухажва.

— Нито веднъж. Винаги е бил любезен. Внимателен, забавен. Прекрасен човек. И то в бизнес, където свестните хора не са много.

— Позната картинка.

Докато вървяха бавно по неравната алея, раменете им се докоснаха няколко пъти. Всеки път тя чувстваше как между тях прехвърча искра.

— Странно е. Един-два пъти в живота си срещаш някого, който е добър човек и променя коренно живота ти. Такъв човек е Чарлс.

— Предполагам също, че разбира от бизнеса си. Печели добре.

— О, да. Чарлс е гений, фирмата работи отлично.

— Може да му се обадя. Постоянно търся перспективни партньори. Ще помисля сериозно. Той ли управлява инвестиционния ти пакет? Пенсионен фонд или годишни дивиденти?

— Препоръча ми няколко изгодни сделки…

Тя изведнъж замълча, примигна и отвори уста.

Даниел очевидно с мъка оставаше сериозен. Накрая се отказа и се изсмя с глас.

— По дяволите — възкликна тя, като също се засмя. — Той ме накара да инвестирам в няколко изгодни сделки. Няма да стана милионерка, но когато дойде време Сара да влиза в колеж, ще имаме достатъчно пари за това.

— Бившият ти съпруг помага ли?

„Интересна промяна на темата“ — забеляза тя.

Отговори, като се опита да звучи неутрално:

— Тим търси себе си. Имам си една шега — която не съм му споделяла — че трябва да погледне по някой камък. Но се старае да помага, колкото може. Просто когато имаш дете, то става най-важното нещо в живота ти. Ако не си доволен от работата си, преглътни и изчакай, докато то завърши учението си. Ако си в депресия, справи се с нея заради детето си. Дори последното нещо на света, което искаш да гледаш, да е балетен рецитал, се примири и отивай. — Габриела изцъка с език. — Добре. Стига толкова за мен и бившия. Сега разкажи за твоите… деца.

Той се засмя на неловката пауза.

— Добре, Брайс и Стивън. На петнайсет и седемнайсет.

Описа ѝ две красиви, типични американски момчета. Добави, че са умни и не му създават почти никакви проблеми, освен от време на време да изпият тайно някоя бира или да се приберат с един час закъснение вечер.

— Не помирисват наркотици, не се бият.

Даниел обясни, че има планове да ги изпрати в добри колежи, но не в някой от най-елитните. Искал да им осигури добро образование, но в някое голямо учебно заведение, където учат деца от различни слоеве.

— Бизнес? Финанси?

— Нямам нищо против. Капитализмът ми харесва. Вълнуващо е. Обичам го. Но най-важното е те да са доволни. Това е единственият път към успеха. Кой знае? Може би ще станат художници, писатели или фотографи… Както и да е, изобщо кой е наясно със себе си, преди да навърши трийсет?

Недалеч един елегантен кон, язден от красива млада брюнетка с пълна жокейска екипировка, препускаше в лек галоп по алеята за езда.

— Носиш ли си фотоапарата? — попита Даниел. — Можеш да направиш снимка за Сара.

— Не, обикновено не го нося. Освен това имам много снимки на коне.

Красивото животно се отдалечи на север, по посока на Харлем.

Габриела се умълча. Неочаквано Даниел се намръщи и погледна напред по алеята.

— Какво има?

— Стори ми се, че някой ни гледа.

Светлината стана по-ярка и той си сложи черните очила. Тя също погледна.

— Не виждам никого.

— Може би ми се е привидяло. Някакъв мъж с тъмен шлифер.

Продължиха към апартамента ѝ; спряха да разгледат няколко сергии. Стари книги, дискове с музика и храна, разбира се. Винаги храна.

По жестовете му Габриела усети промяна в настроението му.

— Това усложнение, за което ми каза в ресторанта… — заговори той. — Доколко усложнява нещата?

Отново погледна към мястото, откъдето му се беше сторило, че някой ги следи.

— Франк няма да тръгне да ме преследва.

— Няма ли? Сигурна ли си? Чакай, той по-едър ли е от мен?

Тя огледа атлетичните му рамене, ръце и гърди и отговори:

— Ако се стигне до бой, мисля, че ти ще го победиш.

— Ох, успокоих се — въздъхна той.

— Наистина, Франк е мил човек. Мога да разчитам на него. Той е… сладък.

Даниел се разсмя силно на това определение.

— Там живея. — Тя посочи една безлична сграда от другата страна на улицата, в която можеше да си позволи да живее единствено благодарение на странните, но благоприятни закони за наемните отношения в Ню Йорк.

Даниел понечи да каже нещо, но в този момент двама мъже с костюми, които не им бяха съвсем по мярка, се приближиха с очевидното намерение да ги заговорят.

Не дойдоха от мястото, откъдето му се беше сторило, че някой ги наблюдава.

Единият, бял и с добър тен, носеше авиаторски очила; другият — от индийски произход — имаше от онези очила, които автоматично потъмняват на слънцето. Габриела примигна изненадано при вида на полицейските им значки и служебните карти.

— Вие сте Габриела Маккензи.

— Да, аз… Аз съм. А вие кои сте?

Оня с авиаторските очила отговори дръпнато:

— Аз съм детектив Кеплър, а това е детектив Сурани. Може ли да поговорим?


8.
Събота, 9.00

1 час по-рано


Седяха един срещу друг близо до зацапаната витрина на „Ървингс Дели“ в Горен Уестсайд.

В закусвалнята — смесица от линолеум, захабен хром и изтъркано дърво — цареше хаос. Миришеше на чесън, риба, пара, препечени филийки, кафе. Също на различни дезодоранти и афтършейви, използвани като заместител на сутрешния душ — все пак беше събота, защо да се докарваш?

Беше хубав, слънчев септемврийски ден и хората идваха на тълпи. Около масите и на опашката имаше много местни, но също и много „външни“, както ги наричаше Габриела.

— Имаш предвид от моя квартал ли? — повиши глас Даниел, за да надвика шума. — От Трибека?

— Обмисляме да въведем визи за хората, които идват отвъд Четиринайсета улица.

— Това е дискриминация.

Отново се наведоха над храната.

На Габриела ѝ се стори странно, че Даниел носи костюм дори през уикенда — сив като миналия ден, но е различна кройка, и ризата му беше бледорозова. Без вратовръзка. Дали имаше планирана бизнессреща за по-късно, или просто се чувстваше по-удобно в официални дрехи? Габриела носеше тъмносив клин, виненочервен пуловер, също и перли. Боти. Даниел я бе огледал веднъж — когато си мислеше, че тя не гледа. Пуловерът ѝ бе прилепнал по тялото.

Масата беше малка и тя намести привличащата вниманието тюркоазена чанта „Тифани“ в ъгъла.

— Благодаря, че ми я донесе.

— Това е най-малкото, което можех да направя.

Даниел я попита къде точно живее спрямо закусвалнята, която се намираше на „Бродуей“, близо до Седемдесет и пета.

Жената направи гримаса:

— На около четири пресечки. Идвам тук твърде често. За това дупе, което имам, трябва да благодаря само на „Ървингс“. — Посочи с очи към барплота, натрупан с храни за всеки възможен вкус. — Убедих се, че „кашер“ не означава малко калории. — Замълча и се намръщи. — Чакам.

Даниел се удари с длан по челото.

— Какъв задник?

— Твърде късно, твърде постно.

— Но очевидно спортуваш.

— За това ще ти дам няколко точки.

Той я погледна философски.

— Забелязала ли си, че когато един мъж каже на една жена: „Спортуваш ли?“, това е опит за свалка? Когато жената зададе този въпрос, обикновено иска да разбере дали, ако станат гаджета, той ще остава да я гушка в леглото в неделя сутрин, или ще става, за да излезе на среща с адидаските си.

— Трябва да помисля. Това опит за свалка ли беше?

— Искаш ли още конфитюр?

Закусваха кафе, ръжени питки и пушена сьомга. Без лук.

— Лукът е за четвърта-пета среща — обяви Габриела.

— Това среща ли е?

Беше мислила за това миналата вечер. Сега отговори:

— Не знам. Трябва да помислим.

— Съгласен. Но ти управляваш инвестиционна компания, а аз — венчърна фирма. И двамата сме професионални мислители. Не мислиш ли?

— Така е.

— Обаче няма нужда от мислене, за да кажа, че снощи преживяхме адски мъчителна вечер.

— Абсолютно си прав.

Той се намръщи:

— Почти не си докоснала храната. Може ли да взема това парче сьомга? Самотното от онази страна?

— Взимай го.

Той набоде парчето с вилицата и го лапна.

— Какви са ти плановете за днес?

— Ще взема Сара от урока по танци и ще прекараме заедно останалата част от уикенда.

— Двете си прекарвате страхотно заедно, личи си.

— О, да, така е. Ходим по магазините за играчки и дрешки, разбира се. Но също в Музея за съвременно изкуство и „Метрополитен“. Сара сама ме кара да я водя по музеи. Толкова е умна. Постоянно се налага да си напомням, че е едва на шест.

— Умна. Значи е взела твоите гени.

— Взела е темпераментните ми гени. Ох, май пак хвърлих камък в градината на бившия. Бях си обещала да не се заяждам повече с него.

Дадоха знак на младия келнер да им долее кафе. И му благодариха. Даниел я погледна и се усмихна лукаво:

— Това ли е моментът, когато ще ми разкажеш за усложнението?

Габриела се разсмя от сърце:

— Сигурно печелиш за клиентите си тонове пари с тази проницателност.

— Не носиш годежен пръстен — отбеляза той, като кимна към ръката ѝ. — Красива си — което е по-лек опит за свалка, отколкото „Леле, ти със сигурност тренираш“. Просто имам чувството, че не може да няма усложнение.

— Добре де. Има едно малко усложнение.

— Колко малко?

— Стига! — Тя отново се засмя. — Казва се Франк. Франк Уолш.

— Какво ужасно име — възкликна Даниел, като сбърчи съвършения си нос.

— Слушаш ли ме?

— Разкажи ми за Франк — подкани я той, като сякаш изплю името. — Умирам от нетърпение да чуя за усложнението Франк.

— Гаден си! Излизаме от време на време.

— Ще се омъжиш ли за него?

Тя замълча за момент.

— Истината е, че той има малко по-голям интерес към мен, отколкото аз към него.

— Никога не ми се е случвало — саркастично отбеляза той. — Всъщност получавал съм предложение за брак още при първа среща. Попита ме дали ще се оженя за нея още щом ѝ казах, че имам работа. Не си измислям. Но трябва да уточня, че беше изпила известно количество текила.

— Ти отговори ли „да“?

— За кое? — престори се, че не разбира Даниел.

— Франк е смотаняк — продължи тя. — Компютърен маниак. Затворен. Но разбира от филми — което аз обожавам — и е забавен и внимателен. Сладък е. В наши дни няма много такива мъже.

— Ето по какво ще се ориентирам. По фактора „Сладост“.

— Сладост ли?

— Ако описваш сегашния си интерес към любовна връзка като вбесяващ и мъчителен, значи си влюбена. Ако казваш, че той е сладък, значи е обречен скоро да го зарежеш — заради някого, който те вбесява.

— Засега ще се въздържам от всякакви епитети по отношение на Франк. — Тя погледна часовника си. — Има още време, докато отида да взема Сара от школата по танци. Искаш ли да се разходим до нас?

— Добра идея. Така ще свалиш малко излишни килограми от задника си.

— Добър опит. Но не ме вбесяваш. Все още.

Тя взе вилицата му, на която бе набодено последното парченце сьомга, потопи розовото кубче в сметановия сос и го лапна бързо.


Втора част


7.
Петък, 22.00

11 часа по-рано


— Знаеш ли — каза Габриела на Даниел Риърдън, — ако трябва да съм честна, това е най-странната вечер, която си спомням. Засегна ли се? Не исках да те обидя.

Той не коментира думите ѝ. Вместо това попита:

— Но беше ли среща?

Тя се замисли за момент.

— Нещо като среща.

— Аха, „нещо като“.

Вървяха по „Бродуей“, на север от Батъри Парк, в прохладната септемврийска вечер. Прозорците на околните сгради бяха като квадратчета на шахматна дъска: много — светли, някои — тъмни. Светът на правото и финансите никога не почива, дори в петък вечер. Улиците все още бяха задръстени от коли, макар че пешеходците бяха понамалели. Пред по-шикозните сгради се редяха на опашка лимузини.

— „Странен“ — повтори той озадачено. — Ресторанта ли имаш предвид?

Е, това беше част от преживяването. Бяха влезли импулсивно в един индийски ресторант, където взеха къри, тика и бира „Кингфишер“. Въздухът в заведението бе влажен като в тропиците и наситен с аромат на сандалово дърво, музиката на ситар от уредбата — сантиментална, а храната беше може би най-добрата южноазиатска кухня, която Габриела бе вкусвала. Най-голямата забележителност в салона беше огромен аквариум с морски животни. Тя бе очарована от разноцветните риби, плуващи спокойно или стрелкащи се насам-натам във водата. В менюто имаше скариди, но нямаше други морски обитатели. („Това е хубаво — коментира тя, като кимна към аквариума. — Нямаше да е хуманно.“)

— Под „странно“ — отговори сега тя — имах предвид най-вече онова, което се случи преди ресторанта.

— О, онова ли?

Макар че в тези часове се бяха случили много неща, най-отчетливо в съзнанието на Габриела се беше запечатал споменът от докосването на Даниел, когато той вдигна копринената си кърпичка и избърса влагата от челото ѝ. Сега тя отново изпита онова смущаващо гъделичкане ниско в корема, както тогава.

Умълчаха се за известно време, докато отиваха към метрото — първо към нейната станция. След малко Даниел каза:

— Когато бившият ти мъж се обади, не подслушвах, но ми направи впечатление, че не говори много дълго с дъщеря си. Наред ли е всичко?

— О, няма проблем. Понякога, когато е при баща си и той е наблизо, тя става мълчалива. Иначе се разбират чудесно. Той е добър с нея. Но знаеш как е с бившите.

Мрачната усмивка на Даниел ѝ подсказа, че знае много добре.

Септемврийският вятър ги лъхна.

— Студено ли ти е?

— Малко.

— Вземи моето сако.

— Не. — Тя се уви по-плътно с тънкото си вълнено яке. — Добре съм.

Той не настоя; вероятно бе забелязал, че вземе ли решение, тя трудно го променя. И това в по-голямата си част беше вярно.

Тя направи гримаса и посочи едно площадче близо до Уол Стрийт, покрай което тъкмо минаваха. Банкърс Скуеър.

— Виждаш ли онази сграда?

Посочи ниско здание, разположено до все още строящата се нова фондова борса — дори в този час на обекта имаше много работници. От другата страна се намираше клиника — клон на една голяма болница.

— Ето заради това ми се провали уикендът.

— Не ми изглежда страшно.

— Нищо не знаеш.

След няколко минути стигнаха станцията, откъдето тя щеше да вземе метрото до Горен Уестсайд, линия „Осмо Авеню“. Даниел трябваше да отива на изток.

— Виж… — започна той, но замълча.

Габриела се завъртя към него. Дръпна се настрани, за да не ѝ свети една улична лампа в очите.

— Виж… — подкани го.

Даниел заговори малко като пациент пред хирург, на когото дължи живота си.

— Много съм ти задължен. За Принстънското решение.

— И без мен щеше да стане.

— Не и по начина, по който го направи ти.

— Направих всичко, което можах при тези… да кажем, трудни обстоятелства.

Благодарността му обаче, разбира се, бе прелюдия към неизбежното. Той каза:

— Добре, мисля, че си много красива. Но това не е всичко. Харесваш ми. Ти си забавна, артистична, разбираш от бизнес. Затова ето какво ще ти кажа: в момента не излизам с никоя и от доста време не съм имал връзка. Може ли да ти се обадя?

— Всеки може да се обади на всеки, ако има номера му. Въпросът е дали аз ще вдигна.

Даниел измърмори замислено:

— Помниш ли времето, преди да измислят дисплеите, на които се изписва номерът на обаждащия се? Тогава имаше тръпка, нали? Да вдигна или да не вдигна?

— Да — включи се тя. — Дали е телефонен маркетинг, ухажор, бивше гадже? Предложение за работа?

— Или грешка.

— Или, боже опази, майка ти! — Габриела присви очи. — Колко сме разглезени в наши дни.

— Страхливци!

Стояха на един метър един от друг. Минувачите ги заобикаляха, колите профучаваха покрай тях.

Време беше да се разделят. И двамата го знаеха.

Той се наведе и докосна бузата ѝ със своята.

Тя почувства топлината му, наболата му брада. Лека влага от по-рано, която ѝ напомни как бе избърсал челото и страните ѝ.

— Лека — тихо каза той.

— Лека.

Тя се обърна и заслиза по стълбите, като бръкна в чантичката си за картата за транспорта. Изведнъж спря.

— Обувките ми! — извика.

— Какво?

— Онази стара чанта „Тифани“, която носех. Официалните ми обувки бяха вътре. — По-рано вечерта беше сменила обувките с високи токчета с ниските „Алдо“, които носеше сега. — Забравих я в ресторанта.

Той се усмихна.

— Не — оправда се тя, като едва се сдържа да не се разсмее. — Не е нарочно.

— Сигурна ли си? Може би си искала още една възможност да ме видиш?

— Извинявай, но не бих рискувала да изгубя обувки „Стюарт Вайцман“, за да си осигуря среща с мъж. Който и да е той.

— Имам едно предложение. Можем да избегнем неудобството с телефоните. Хайде да си уговорим среща отсега. Ресторантът ми е на път за вкъщи. Ще взема чантата и ще ти я донеса утре на закуска. Какво ще кажеш за „Ървингс Дели“ на „Бродуей“? В девет.

Тя се замисли за момент, преди да отговори:

— Може.

— Знам какво си мислиш — каза той, като си придаде сериозно изражение. — Мислиш си: „Дано закуската да не е толкова скучна, колкото тази вечер.“

— Нищо не може да бъде по-скучно от последните три часа — отговори тя и се скри във входа на метрото.


6.
Петък, 18.30

3 часа и 30 минути по-рано


Моторницата „Акуарива Супер“ пореше решително водите на сумрачния Нюйоркски залив. Даниел Риърдън стоеше на носа.

— С каква скорост се движим? — изкрещя Габриела, за да надвика сексапилното ръмжене на двигателя, вятъра, вълните.

— Около четирийсет.

— Възела в час?

— Недей да казваш това на никого — провикна се той. — Възлите включват мили и часове. Четирийсет възела са около четирийсет и пет мили в час.

Тя кимна. Усмихна се:

— Имам чувството, че е повече.

— Тогава сигурно ще ти хареса лодката, която имам в Кънектикът. Тя развива седемдесет.

Габриела не попита дали възли или мили. При такава скорост сигурно нямаше значение.

В предницата на красивата италианска моторница нямаше пътническа седалка — само U-образна кожена пейка, обхващаща задната част на кабината. Можеше да се намести до Даниел на капитанската седалка, но предпочете да застане права зад него, хваната за облегалката, с глава близо до ухото му.

Десетметровият плавателен съд с черен корпус и елегантна дървена палуба пореше с лекота хладните вълни. Водната повърхност беше като тъмно ленено платно, а безоблачното небе над Ню Джърси искреше оранжево като лава от залязващото слънце. Само димът от два далечни комина се очертаваше на този фон като удивителни знаци.

Гледката бе като снимка, чакаща да бъде заснета — но не от Габриела. Тя се занимаваше главно с черно-бяла фотография, а тази сцена беше само цвят без съдържание. Този вид красота не я интересуваше.

Габриела отново насочи вниманието си към Даниел. Беше отличен капитан. Предвиждаше дрейфа и силата на всяка вълна, сякаш бяха противникови играчи на спортен мач. Понякога се блъскаше в тях, понякога плавно се издигаше върху гребена и използваше водната маса за ускоряване на лодката напред.

Начинът, по който боравеше с руля и хромираните контролни уреди, ѝ се струваше секси; а като гледаше ръцете му, здраво стиснали кормилото, леката му усмивка и напълно съсредоточеното му изражение, отново чувстваше онова леко гъделичкане. Сините му очи бяха втренчени във водата като на лъв, дебнещ плячката си.

Габриела се наведе по-близо и усети, въпреки афтършейва, аромата на косата, на кожата му.

— Какво мислиш? — попита той.

— Качвала съм се на лодка с гребла в езерото на Сентрал Парк. Нямам база за сравнение.

Думите ѝ можеха да бъдат приети като флирт. Той не отговори. Габриела се запита как я кара да се чувства това.

Тя продължи, като извика на ухото му:

— Но това, което се вижда на повърхността… така да се каже…

Той се засмя.

— … е невероятно!

Даниел намали и продължиха по-бавно. Сега можеха да говорят, без да крещят. Той я погледна виновно и каза:

— Съжалявам, че трябва да ти разваля настроението, но нямам много време. Наистина имам нужда от помощта ти.

Имаше предвид затрудненията, които бе споменал по-рано.

Кимна към дебелата папка на пода между двамата.

— Трябва да използваш Принстънската формула — отговори уверено тя.

— Принстънска ли?

— Виж на страница трийсет и осем. Това е отговорът.

Той закрепи папката в скута си и разлисти. Спря на една страница и се вгледа в написаното.

— Сигурна ли си? „Принстън“?

— Нямам абсолютно никакво съмнение.

— Доста е рисковано, не мислиш ли?

— Точно затова го предлагам.

Той явно се колебаеше.

— Но както решиш — добави тя.

— Не, не. — Даниел се огледа. — Добре, ще го направя. — Засмя се. — „Принстънското решение“. Ти си моят спасителен пояс!

Тя примигна смутено:

— Може ли да използваш друго сравнение? Тъй де, имайки предвид, че сме по средата на Нюйоркския залив и точно в момента се носим право към онзи огромен кораб отпред.

Той погледна.

— На цяла миля е — успокои я. — Което ми напомня, че забравих да попитам. Можеш ли да плуваш?

— Толкова ли лош моряк си?

— Не, просто ако не можеш, ще ти дам ЛСС.

— Лъ… какво?

— Лично спасително средство. Или с други думи — спасителен пояс.

— Мога да плувам.

— Дръж се здраво.

Той погледна, за да се увери, че се е хванала добре, и насочи моторницата към една внушителна вълна. Заби се фронтално в нея. Лодката почти излетя и се стовари във водата от другата страна на гребена. Ситни капчици опръскаха лицата им.

— Ела.

Даниел бръкна в джобчето на ризата си и извади бяла копринена кърпичка.

— Нося я само с декоративна цел — уточни с усмивка.

Габриела се наведе и той избърса солената вода от челото и страните ѝ; после — от своите.

Обърна лодката успоредно на Манхатън. Пред тях се разкри невероятната гледка на пробуждащите се светлини на града, ставащи все по-ярки с всяка минута. В сгъстяващия се мрак на Габриела ѝ стана студено. Потрепери и се уви по-плътно с черно-бялото си карирано сако.

Даниел погледна часовника си. Беше 19.40.

— Още ли си навита за вечеря?

— О, между другото, не страдам от морска болест.

Той се намръщи:

— Ох… трябваше и това да попитам.

— Щях да ти кажа и без да ме питаш. А в отговор на последния ти въпрос: да, умирам от глад. И скоро трябва да се прибираме. Вечерите, когато Сара не е при мен, винаги ѝ се обаждам, преди да си легне. Никога не пропускам.

— И аз се опитвам същото с момчетата.

Даниел насочи лодката на юг по река Хъдсън, после отново я върна в залива. Увеличи скоростта. Погледна Габриела и се усмихна дяволито:

— Още петнайсет минути?

— Добре.

Той зави надясно и доближи товарния кораб, който бе видяла по-рано. Той пухтеше с добра скорост към протока Верацано.

— Боже, огромен е.

— Този е „Постпанамакс“. Означава, че не може да мине през Панамския канал.

— Колко е висок? — поинтересува се тя, съзерцавайки масивния корпус, червен и грапав, натоварен с контейнери с всякакви цветове.

— Не знам. Десет етажа може би. Или повече. Корабите се класифицират според дължината и широчината, не според височината. Този сигурно е триста метра дълъг и шейсет широк.

Габриела се засмя:

— Прекрасен е. И в същото време много грозен. — Почука по контролното табло. — Твоята лодка как се казва? Не погледнах отзад.

— „Лодка“.

Вятърът задуха по-силно. Тя извика:

— Да, лодката. Как се казва?

— „Лодка“. Това е името ѝ.

— Това ли успя да измислиш?

— Така исках да я кръстя.

— Името „Лодка“ не беше ли заето?

— При нас няма запазени марки. Но не, не съм виждал някоя да се казва „Лодка“. Хората обикновено проявяват повече въображение. Виждал съм „Навирения нос“, „Морското кръщение на Чар ли“, „ОК-еан“.

Тя изпухтя.

— Дръж се здраво. Идва едно чудовище.

Срещу тях се зададоха внушителни маси вода.

Габриела застана на колене, хвана се още по-здраво. Ръцете ѝ се допираха до раменете му. Стори ѝ се, че той се облегна по-силно върху ръцете ѝ. Даниел изправи моторницата и умело овладя мотора и руля, за да посрещне първата вълна.

„Лодка“ се сблъска с вълната и жената остана без въздух при удара.

Последваха още десетина стълкновения, всяко — по-слабо от предишното.

Лодката се успокои и продължи леко да се полюшва.

— Виж! — каза Даниел е тон на възхищение, граничещо със страхопочитание.

Ако китайското морско чудовище беше внушително, корабът, който видяха на стотина метра напред, бе потресаващ.

— Този е колкото цял град! — възкликна Габриела. — Какъв е?

— Това е VLCC. Или с други думи, танкер. Виждаш ли колко високо стърчи над водата? В момента е само на баласт — не носи нефт. Разтоварил е в Джърси.

— Към Панамския канал ли отива?

— Той също няма да мине. Сигурно отива към Средиземно море или ще заобиколи от юг чак през нос Хорн.

— „Титаник“.

Той се засмя.

— „Титаник“ е бил наполовина по-малък — обясни, като кимна към супертанкера.

— С каква скорост се движи?

— Дори натоварен може да развие осемнайсет възела. Празен — сигурно двайсет и пет. Ако бях сам, щях да се състезавам с него до онзи буй.

— Защо?

Сви рамене:

— Защото е забавно.

— Не, имах предвид защо ако беше сам. — Тя се поколеба за момент, после добави: — Хайде. Давай.

— Да се състезавам ли?

— Ами да.

— Не знам.

— Трябва да ми се отблагодариш по някакъв начин за Принстънското решение, забрави ли? Длъжник си ми.

Даниел насочи моторницата към буя и дръпна дросела назад, сякаш даваше преднина на танкера, който сигурно надвишаваше „Лодка“ със сто хиляди тона. Зад моторницата забълбукаха мехури, вятърът засъска, а отзад чайките кряскаха, сякаш се молеха за храна.

— Готова ли си?

— Давай! — изкрещя тя.

Даниел натисна дроселите напред и „Лодка“ направо подскочи; острият ѝ нос се вдигна високо и те се понесоха шеметно към буя.

„Лодка“ и масивният танкер се движеха по пресичащи се под четирийсет и пет градуса курсове. С всяка изминала секунда той ставаше по-голям и по-тъмен с приближаването им. Скоро танкерът заприлича на създание от отвъдното, видим единствено като силует, навигационни светлини и тук-там някой прозорец като кехлибарена точка. Необуздаема стихия, която поглъщаше цялото небе и все още растеше, растеше.

— Ще минем съвсем близо — изкрещя той.

Двамата погледнаха танкера отдясно, после — буя пред тях, който беше на около триста метра.

После — двеста.

Сто…

— Близо! — отново изкрещя Даниел. — Ще се разминем много близо. Мога да спра. Искаш ли да спра?

С разтуптяно сърце, като някакъв примитивен ритъм, възбудена от скоростта, от заплашителната близост на грамадния плавателен съд, от присъствието на мъжа на сантиметри от нея, Габриела се наведе, допря глава до неговата и прошепна:

— Победи. Искам да победиш.


5.
Петък, 17,00

1 час и трийсет минути по-рано


В „Лимончело“ нямаше много клиенти.

Може би защото — най-вероятно защото ресторантът бе в сърцето на района около Уол Стрийт и защото беше петък. От него се разкриваше живописна гледка към Нюйоркския залив, с корабите и неспирните вълни, издигащи и спускащи се като метроном. Най-подходящото място, където брокерите, които през последните осем часа са си играли с милиони долари чужди пари, да отпразнуват добрите си решения или да забравят лошите.

Сега обаче, в късния следобед, финансистите, идващи обикновено по-късно, все още бяха на бюрата си или пишеха разписки по етажите на затворените борси, или пък се потяха в клубовете за фитнес или по алеите на Батъри Парк.

Тук, при водата, най-силно се усещаше уханието на есен.

Габриела грациозно премина през салона, обзаведен с дъб и месинг, и се върна на столчето пред бара, на което бе седяла през последния половин час. Свали якето на черни и бели карета и го закачи на облегалката. Носеше бяла копринена блуза, консервативно прибрана на талията под достигаща до коленете сива плисирана пола. Също черни чорапи и виненочервени обувки на високи токчета — по-късно щеше да ги смени с по-удобни ниски черни обувки (с тях отиваше до работата); сега те бяха на земята, в избелялата чанта „Тифани“, в която ги носеше всеки ден.

Тя продължи да редактира документите, върху които работеше. Горният беше озаглавен „Актуални счетоводни задачи“. Няколко числа зачеркна изцяло. Други маркира с абсолютно правилни звездички. Отдолу имаше пет-шест листа, озаглавени с имена на фирми, а под тях — „финансов баланс: приходи и разходи“. Нямаше документ, на който сумата да е по-малко от 250 милиона долара. На друг лист пишеше: „Печалба от клиенти: Лични сметки“.

След известно време се съсредоточи върху друг документ, озаглавен: „Краткосрочен търговски наем“. В съдържанието му обаче нямаше нищо кратко. Двайсет страници с дребен шрифт. Тя въздъхна и още веднъж започна да чете. Кестенявата ѝ коса бе опъната силно назад и захваната с шнола, при което, необяснимо защото, изглеждаше по-светла.

Тя поработи още малко, после отпи глътка вино и погледна през високите витрини към Пирс А. Конструкцията не беше толкова голяма, колкото другите пирсове по на север — в Гринич Вилидж и Мидтаун, но този имаше по-богата история. Професора имаше специален интерес към сагите на Долен Манхатън и можеше часове наред да ѝ ги разказва. Построен през 80-те години на XIX век от пристанищния департамент и пристанищната полиция, Пирс А бе станал свидетел на невероятното разрастване на града. Габриела погледна седеметажната часовникова кула, издигната през 1919 година. Красивото съоръжение бе построено в памет на американските войници, загинали през Първата световна война. Доста символично, като се има предвид, че първият пирс на това място е бил построен от сина на известен генерал на Съюза от Гражданската война.

Когато отново се наведе над договора за наем, мъжът, който седеше до нея, остави чашата си и продължи разговора си по телефона.

Габриела настръхна и измърмори:

— Ох! Хей. — След като той не отговори, тя каза по-настоятелно: — Извинете.

Най-сетне той разбра, че се отнася за него. Обърна се към нея и се намръщи.

Тя му показа ръкава си, на който имаше кафяво петно.

— Вижте.

С красивото си широко лице и късата си черна коса мъжът поразително напомняше на един известен актьор. Той огледа ръкава ѝ, после — лицето ѝ. Проследи с поглед нейния до чашата си с уиски. Вдигна вежди.

— Ох, по дяволите! — По телефона каза: — Ще ти се обадя по-късно, Андрю. — Затвори. — Аз ли го направих? Много се извинявам.

— Да, когато оставихте чашата си. Току-що. Говорехте по телефона, после се обърнахте и тя се разплиска.

— Съжалявам — повтори той. Звучеше искрено, не отбранително.

Премести поглед от петното към блузата — цялата блуза, под която съвсем леко личаха очертанията на сутиена. Бледосин. После — отново към петното.

— Копринена ли е?

— Да.

— Знам какво да направим — заяви той и пое инициативата.

Извика бармана, младеж, който явно прикриваше татуировките на врата си с грим — все пак тук беше Уол Стрийт, а не Ийст Вилидж.

— Газирана вода и кърпа. Не, не зелената. Онази бялата. Бялата кърпа. И сол.

— Сол ли?

— Да, сол.

„Препаратите“ пристигнаха. Мъжът не приложи газираната вода и солта лично, а накара Габриела да си ги сложи. Тя също беше чувала за този трик — от майка си; а той — от баба си, както обясни.

— Внимателно със солта — предупреди я. — Не знам доколко е безвредна за коприна. Може да похаби плата, ако търкате прекалено силно.

Магията подейства. Върху плата остана съвсем леко по-бледо петно.

Габриела се вгледа в очите му под дебелите вежди.

— Защо не пиете мартини като всеки друг? — попита.

— Не обичам мартини. Бих си поръчал ягодово „Козмо“, но в такъв случай петното нямаше никога да излезе. Аз ще платя за химическото чистене.

— Ако бях мъж, щяхте ли да ми предложите?

— Не правя никакви предложения на мъже, носещи копринени блузи.

Тя запази сериозно изражение за момент, сетне се разсмя.

— Не, благодаря — каза след малко. — И без това смятах да я нося на химическо.

— В такъв случай отново моля да приемете извиненията ми.

Тя вдигна длани.

— Приемам.

Постигнаха помирение, тя отново се зае с договора за наем, а той вдигна телефона. След като нанесе поправки и на последната страница на документа, а той затвори, настъпилата тишина ги накара отново да се погледнат един друг — отначало в огледалото — и разговорът се възобнови.

— Сега заради мен ще се приберете вкъщи миришеща на уиски. Какво ще каже мъжът ви?

— Сигурно няма да разбере, защото живее на петдесет километра от мен.

— О, и вие ли сте в този клуб? Между другото, аз съм Даниел Риърдън.

— Габриела Маккензи.

Стиснаха си ръцете.

За известно време разговорът блуждаеше напосоки — и двамата изпробваха почвата — но после намери правилното направление, включващо неизбежния въпрос в Ню Йорк: „Какво работите?“

Даниел имаше фирма за рискови инвестиции.

— Фонд „Норуок“. — Посочи с глава. — Намира се на няколко пресечки от тук. На „Бродуей“.

Габриела кимна към документите:

— Аз съм офис мениджър на една компания за финансови консултации. „Прескот Инвестмънтс“.

— Не съм я чувал.

Той хвърли кратък поглед върху документите пред нея, но бързо отмести очи — сякаш надничането в поверителните книжа на чужди клиенти го караше да се чувства неловко като зяпането през отворена врата на тоалетна.

— Фирмата е малка. Шефът ми работеше за „Мерил“, но преди няколко години направи своя компания. Така е много по-доволен.

— Офисът ви наблизо ли е?

— Не, в Източен Мидтаун. В Търтъл Бей. — Тя въздъхна. — Шефът ми… страхотен човек е, но тази сутрин ми натресе това. Иска да наеме склад на Банкърс Скуеър — близо до Уол Стрийт — и сделката пропадна. Сега трябва да проверя един друг обект… и да изготвя четирийсет страници договор. Трябва да е подписан до две седмици.

— Две седмици?

— Да. А нали знаете Банкърс Скуеър? Няколко часа трябваше да чакам само за огледа на склада. При цялото това строителство.

— Аха, новата сграда на стоковата борса. Трябваше вече да е готова.

— Както и да е. Дойдох тук да си набележа някои неща и да се отпусна.

— А пък аз ви залях с уиски.

— Вие май също работехте. Имахте делово обаждане.

Тя кимна към двата мобилни телефона пред него:

„Айфон“ и „Моторола Дроид“.

— Имам проект с едно акционерно дружество в Аруба. Днес се финализира. От девет часа бях в адвокатската ни кантора.

— Поздравления. И съболезнования.

— Благодаря. — Даниел се засмя и отпи глътка уиски. — После отидох да поплувам и дойдох тук… да се отпусна.

Тя се усмихна на прекопирания от нея израз.

Разговорът бавно се отклони от професионалната тема. Започна обмен на по-лична информация. Оказа се, че и двамата живеят в Манхатън. Даниел ѝ каза, че имал двама синове, които живеели с бившата му жена в Наяк.

— Със съпруга ми имаме съвместно попечителство. — Габриела извади телефона си от чантичката „Коуч“ и му показа една снимка. — Това е Сара. На шест е.

— Прекрасна е.

— Обича балет и гимнастика. Но наскоро се запозна с конете. Леле, как иска да си има кон!

— Къде точно живееш?

— В Горен Уестсайд. Две спални, деветдесет квадратни метра. Можем да поберем и кон, но не мисля, че приемат добре пътуването с асансьор.

— А бащата на Сара?

— Не. Той няма нищо против асансьорите.

— Забавна си — отбеляза Даниел, сякаш не излизаше с жени, които не са.

— Тим живее в Лонг Айлънд. Но наблизо няма конна база.

Даниел махна на бармана, който се отзова веднага.

— Още едно за мен. И едно от това, което пие дамата.

— Не — опита се да се възпротиви Габриела.

— По-евтино е, отколкото да ти купя нова блуза „Ниймън Маркъс“.

— От „Мейсис“ е. Нямах предвид, че отказвам почерпката. Имам предвид това, което пия. Мисля да се поглезя с едно пино ноар „Мери Едуардс“. След като кавалерът черпи.

Даниел вдигна вежди, впечатлен от избора ѝ.

След малко питиетата бяха пред тях. Тя се запита каква ли татуировка крие барманът.

„Окупирай! Долу с 1%!“

Или нещо по-просто: „Кур за капитализма!“

Помисли дали да не сподели предположението си с Даниел, но въпреки че той вероятно щеше да се засмее, предпочете да не го прави.

Двамата се чукнаха за трудния и вдъхновяващ живот в Манхатън. За „Кота нула“, която се виждаше от „Лимончело“. „Близнаците“ завинаги щяха да хвърлят неизличимата си сянка над града.

Непринуденият разговор премина през десетина различни теми: ресторанти, пътувания, родители, политика — за последното предпазливо, макар че изглеждаше да са със сходни възгледи.

Когато питиетата им бяха на привършване, Даниел погледна часовника си. Не скришно, а съвсем открито вдигна масивния ролекс и провери часа.

Тя кимна:

— Сигурно имаш планове за вечеря.

— Всъщност, не. Имам среща. — Даниел я погледна: косата ѝ, лицето ѝ, очите ѝ. — А ти сигурно трябва да се връщаш при дъщеря си.

Тя усети някаква скрита идея.

— Ще я взема утре. Тази вечер е при баща си.

— Не знам дали ще проявиш интерес, но тази среща… дали ще се съгласиш да ми помогнеш?

— За какво?

— Ами, срещата е с един интериорен дизайнер, за да си избера тапицерия.

Тя поклати глава:

— Това не е добър опит за свалка.

— Трябва да избера нова кожена тапицерия за моторницата си.

— Така вече е по-добре.

Той отвори раницата, която използваше вместо куфарче, и извади листовка с кожени мостри. Габриела я разлисти, бяха подредени по цвят. Тя харесваше най-много наситеното оранжево, каквито си представяше, че са седалките в баровските спортни автомобили. Имената на мострите бяха от рода на „морков“, „тиква“, „кехлибар“, „домат“.

Най-хубавата обаче се наричаше „Принстън“, вероятно от цвета на едноименния университет в Ню Джърси. Това бе най-смелото решение, предложено от компанията.

— Харесах си цвят — бавно отбеляза Габриела. — Но как мога да кажа със сигурност, ако не съм видяла лодката?

— Това може да се уреди.


4.
Петък, 13.30

3 часа и 30 минути по-рано


Приусът, боядисан в типичното за „Тойота“ бледо, безобидно светлосиньо, се движеше бавно по криволичещите улици на Бронксвил, щата Ню Йорк, покрай масивни къщи сред просторни дворове с жълтееща трева, увехнали градини и купчини сухи листа.

Свикнал да кара мазератито си, Даниел Риърдън гледаше на колата с пренебрежение, макар че не беше очаквал да е толкова мощна. Най-вече не харесваше прекалено безшумния мотор. Беше чувал, че при някои съвременни автомобили колонките излъчват усилен звук като от двигател за повече сексапил. Това бе измама и той го смяташе за смехотворно. Даниел обичаше автентичните неща, за добро или за лошо. Изгорелите газове на неговото мазерати „Туби“ например резонираха с такова ръмжене, което при високи обороти можеше да ти спука тъпанчетата.

Той обожаваше това.

От радиото се чуваше тиха класическа музика, но тя заглъхна, когато системата оповести чакащо телефонно обаждане. Даниел прие разговора и поприказва с клиента на странния език на бизнеса, едновременно неясен и прецизен. След като взеха някои юридически и финансови решения, той любезно се сбогува с човека, който миналата година бе донесъл на фонда „Норуок“ близо двеста хиляди долара печалба. Затвори. Класическата музика отново се усили. Моцарт. Концертът за кларинет. Странен и много труден за свирене инструмент. Едно от старите гаджета на Даниел беше виолончелистка в симфоничен оркестър. Тя му обясни, че най-трудно ѝ било да усвои дървените духови инструменти:

— От тях с триста зора едва можеш да изкараш звук.

Изразът много хареса на Даниел и затова все още помнеше това изречение, а самото момиче отдавна бе забравил.

Със сивия костюм „Канали“ Даниел определено бе облечен подходящо за района. Не се различаваше от никой друг бизнесмен, прибиращ се рано вкъщи от адвокатската си кантора в Уайт Плейнс или инвестиционната си банка.

Караше внимателно. Улиците бяха покрити с хлъзгава разноцветна постелка; вятърът и дъждът се бяха съюзили, за да оголят дъбовете и кленовете, вземайки десятък от короните им (почти буквално бяха съборили около една десета от листата им — Даниел се дразнеше, когато някой използваше израза неправилно).

Зави по Хендерсън Лейн, в момента пуста, и продължи покрай други къщи, не толкова пищни като богаташките имения, но също толкова тихи. Прозорците бяха тъмни, в по-голямата си част, и по чистите тротоари не се виждаше жив човек. На едно кръстовище натисна спирачки и даде предимство на тъмночервен гранд чероки, който излезе на „Хендерсън“. Даниел ускори бавно и се залепи зад джипа.

След няколко пресечки черокито намали на знак „Стоп“. Даниел натисна рязко спирачките. Тойотата поднесе на листата и леко се чукна в задната броня на джипа.

Даниел се намръщи и погледна напред. Видя очите на пътниците в другата кола: тези на шофьора — в огледалото; тези на младата му спътничка — директно (тя се обърна и го погледна с неприкрита враждебност).

Даниел присви очи и слезе. Отиде при другия шофьор до отворената врата на джипа. Поклати глава:

— Ужасно съжалявам!

Дебелакът, с тъмносиньо яке, тъмносив панталон и синя риза, се усмихна печално:

— Не е като да сме карали със сто километра в час.

— Не очаквах, че листата ще са толкова хлъзгави. Леле, беше, сякаш карам по лед. Колата просто не искаше да спре. — Даниел погледна момичето на дясната седалка. — Извинявам се. Добре ли сте?

— Да. Предполагам.

Русата девойка отново заби нос в айпода си. Времето беше топло, но тя носеше плетена шапка, покриваща дългата ѝ коса, а ръкавите на дебелия ѝ пуловер достигаха почти до пръстите ѝ.

Двамата мъже се върнаха при задницата на джипа и погледнаха бронята. Шофьорът на черокито каза:

— Правят ги здрави. Щях да кажа „хубава американска кола“, но, по дяволите, нямам представа къде е направено това бебче. Може да е в Токио. — Кимна към тойотата. — А тази може да идва от Арканзас. Поне частично.

Даниел огледа спретнатия квартал. Все още не се виждаше никой.

— Томас, слушай ме внимателно. Слушаш ли?

Другият мъж все още се усмихваше. Чакаше обяснение. След като не получи, попита:

— Познавам ли ви?

— Не, не ме познаваш. Сега, искам името на банката в Аруба, която използва инвестиционното ти дружество. Също номера на основната инвестиционна сметка и кода за достъп.

— Чакай! Какво означава това?

Даниел разкопча сакото си и показа късата ръкохватка на стар револвер „Смит и Уесън“. Калибър .38, специален.

— О, боже! — Човекът погледна към дъщеря си, която не подозираше нищо, потопена в музиката.

— Само ми дай информацията и нищо няма да ти се случи. На нея също.

— Кой си ти? — В гласа на бизнесмена прозвуча писклива нотка, много напомняща звука от духов инструмент.

— Чакай, чакай — каза Даниел, като не спираше да се усмихва, в случай че някой все пак ги гледаше иззад тъмните прозорци. — Не се паникьосвай. Не е полезно за теб. Това е бизнес. Трябва ми само тази информация. Ще я проверя и те пускам да си ходиш. Ще олекнеш с двайсет милиона долара, но никой няма да пострада. Освен това не си спечелил тези пари с честни инвестиции, нали?

— Ти си луд — Паниката се беше сменила с гняв. — Мръсник! Как смееш да правиш това пред дъщеря ми? За кого работиш?

— Томас, нямаш много време. Ще застрелям най-напред дъщеря ти, защото ти ми трябваш жив, за да ми дадеш…

— Добре. Не го казвай! Изобщо не го споменавай! Добре, ще ти дам информацията.

Даниел набра номер на телефона си.

— Ало? — обади се тих, мелодичен глас.

— Андрю. — Даниел подаде телефона на Томас. — Кажи му номерата.

— Не ги помня наизуст!

— Първо дъщеря ти…

— Записани са на телефона ми! Закодирани са. Ще отнеме само минута.

Даниел каза по своя телефон:

— Трябва да ги разкодира.

— Добре — отговори Андрю Фарадей. — Но побързай.

Даниел погледна към джипа. Момичето изглеждаше ядосано, че не може да намери някаква песен в плейлистата.

Под зоркия поглед на Даниел, за да е сигурен, че Томас няма да набере 911, бизнесменът започна да натиска копчетата на мобилния си. Въведе грешно число. Пое си дълбоко въздух.

— Спокойно — предупреди го Даниел. — Не бързай.

— Нали преди това каза да бързам!

— Успокой се.

Томас започна отначало. Кимна към дисплея и взе телефона от ръката на Даниел. Започна да рецитира числа.

Даниел си взе обратно айфона.

— Е?

От другата страна на линия чу тракане на клавиатура.

— Това е — каза след няколко секунди Андрю и затвори.

Цялата случка, от леката катастрофа до потвърждението на номерата, отне четири минути — време, за което двама добронамерени шофьори да обменят застрахователна информация и да се споразумеят да не викат полиция.

— Сега се качвай в колата и се прибирай вкъщи. Всичко е наред. Получихме каквото искахме. Всичко свърши. Тръгвай.

Томас се обърна и с трепереща ръка посегна към дръжката на вратата. Когато я отвори, Даниел извади хартиена кърпичка от джоба си, уви с нея ръкохватката на оръжието и застреля бизнесмена два пъти в тила. Наведе се вътре и погледна от дясната страна: опръсканите с кръв табло, предно стъкло, лице и шапка на момичето, което се разпищя при вида на потрепващото тяло на баща си. Тя отчаяно се опита да напипа дръжката на вратата.

Даниел вдигна успокоително ръка. Девойката застина, явно объркана от жеста му, и леко се обърна към него. Той я застреля веднъж по средата на гърдите. Тя се отпусна назад, вдигна лицето си нагоре и Даниел стреля още два пъти — в устата ѝ. За продълговатия мозък. С това патроните в петместния цилиндър свършиха.

Даниел пусна револвера на седалката и прибра хартиената кърпичка в джоба си. Качи се в тойотата, потегли и бавно заобиколи черокито. Продължи през квартала, като от време на време поглеждаше в огледалото, но не видя сигнални светлини, нито полицейски коли. Размина се само с два други джипа, които по някакво съвпадение имаха почти еднакви бебешки седалки отзад.

Излезе по най-прекия път на магистралата и продължи към града. Крайната му цел беше Южен Бронкс. Сателитната навигация го заведе до кръстовище близо до един от по-хубавите — или поне по-чистите — жилищни блокове в района. Влезе на паркинга при един форд „Таурус“, който чакаше с работещ двигател. Спря зад него и примигна с фарове, въпреки че шофьорът вече го беше видял. Когато фордът освободи мястото, Даниел паркира, избърса вътрешността на тойотата за отпечатъци, слезе, пусна ключа на седалката и остави колата отключена. Качи се във форда.

Кимна на плешивия, атлетичен Сам Ийстън, седящ зад волана, и той вдигна крак от спирачките и потегли.

— Чух, че е минало добре. Андрю се обади.

— Идеално. Никой не ме проследи. Деветдесет и девет процента сигурно.

Сам кимна, но — както би направил и Даниел — продължи да поглежда в огледалото по-често, отколкото би правил един внимателен водач.

Преди фордът да завие по улицата, която щеше да ги отведе в Манхатън, Даниел погледна назад и видя двама младежи да се навъртат около тойотата. Огледаха се и се приближиха като койоти, душещи около ранено животно.

— У вас ли се прибираш? — попита Сам. — Или да те оставя на обичайното място?

— Долу. В клуба.

Даниел ходеше да плува всяка петъчна вечер в един спортен клуб в Батъри Парк, после се отбиваше за едно-две питиета през „Лимончело“ и накрая излизаше на разходка с моторницата по залез в Нюйоркския залив.

След като хапнеше индийско или тайландско, се прибираше вкъщи и поръчваше някое момиче от една фирма за компаньонки. Коя да избере? След убийството Даниел беше в особено настроение — окървавеният труп на момичето постоянно беше пред очите му. Споменът бе натрапчив и съблазнителен.

Реши да повика едно от момичетата, които позволяваха на клиентите си по-груби изпълнения. Напомни си обаче да бъде по-въздържан, отколкото преди няколко седмици, когато Алис — или беше Алина? — се озова в спешното.


3.
Петък, 12.20

1 час и 10 минути по-рано


— Габи!

Тя се обърна и видя червенокосия дебеланко, който се приближаваше към нея между щандовете на супермаркета за електроника близо до Кметството.

Отново се замисли за първоначалното си впечатление отпреди около месец, когато се срещнаха за първи път. Трийсет и няколко годишният мъж изглеждаше, сякаш „Селско момче“ е изписано на челото му. Външност, която не се среща често в Манхатън. Не че имаше нещо лошо в този външен вид (ако не смятаме развлечения стил на обличане, мислеше си Габриела); проблемът просто бе в това, че прекалено лесно можеше да си го представи с работен гащеризон.

Тя се усмихна:

— Здрасти!

— Какво правиш тук? — попита Франк Уолш и лицето му грейна.

Носеше тъмносива фланелка като всички останали служители в магазина. Табелката на гърдите му гласеше: „Ф. Уолш. Комп. отдел. Мениджър“.

Тя стисна ръката му, но той не се задоволи с това и я прегърна.

— Имам среща в центъра — каза тя — и реших да мина да те видя.

— Без майтап! Тъкмо си мислех за теб. Леле, „Тифани“.

Тя погледна чантата си.

— А, за старите ми обувки.

— Харесвам тези, с които си сега — прошепна той.

Кимна към обувките с високи токчета, които я изравняваха с него. „Стюарт Вайцман“. Струваха колкото някой от компютрите, изложени на близкия рафт.

— Опитай се някой ден да отидеш с тях до работата — засмя се тя.

На отсрещната стена на малки и големи телевизори вървеше все една и също реклама на „Геко“.

Франк погледна часовника си.

— Свободна ли си за обяд?

— Не, трябва да се връщам на срещата. Имам обаче време за едно кафе.

— Супер.

Отидоха в близкия „Старбъкс“, взеха си напитки: тя — кафе, той — пенесто кафе с мляко. Седнаха и се заприказваха сред приглушения шум от мелачки за кафе и машината за капучино.

Въпреки външния си вид Франк беше много далеч от селския живот. „Зубър“ бе думата, която го описваше най-добре, но Габриела я избягваше, въпреки че той самият я беше използвал два-три пъти за себе си, тъй че може би нямаше да ѝ се разсърди. Беше погълнат от компютрите — работата му тук, разбира се. И явно бе страстен участник в ролевите игри онлайн; Габриела се беше досетила за това от хитрото му подпитване дали са ѝ известни някои заглавия (тя самата никога в живота си не беше играла). После, явно разочарован, той смени темата и никога повече не спомена за игри, вероятно от срам.

Освен това Франк Уолш беше вманиачен по филмите; ходеше на кино два пъти седмично.

Пийваха кафето и си приказваха. По едно време той ѝ довери:

— Този уикенд съм свободен… — намръщи се — … но трябва да отида да видя майка ми.

— Поздравления. И искрени съболезнования.

Той се засмя.

— Тя е в Лонг Айлънд, нали? — спомни си Габриела.

— Сайосет. Но ще се прибера около обяд в неделя. В Сохо има фестивал на черното кино, който почва тогава. Имаш ли интерес? Стърлинг Хейдън, Айда Лупино, Дан Дъриа. Най-добрите.

— О, извинявай, Франк. Имам планове за неделя.

— Добре. — Той не изглеждаше особено разочарован. — Слушай, седнал съм да правя сборен диск с онези песни, които харесваш. Всъщност сборен даунлод. Кажи „диск“ на някое от новите момчета тук, да видиш реакция: „Кво?“

— Леле, благодаря ти, Франк.

В същото време Габриела си помисли: „Кои бяха тия песни?“ Тя не слушаше много съвременна музика, поп — изобщо. Обичаше класическа и джаз. Много от изпълнителите на стари сантиментални шлагери и кабаретни парчета. Синатра, Каунт Баси, Нат Кинг Коул, Розмари Клуни, Дениз Дарсъл. Беше наследила огромна колекция от прекрасни албуми. Стотици, облечени с красиви, ухаещи картонени обложки. Преди няколко години бе купила грамофон „Мичел Джиро Дек“, красива машина. Когато надуеше звука в апартамента си, от апарата излизаше абсолютно чист звук. Вцепеняващ. Изпълващ душата.

Може би бе споменала за това на Франк и той го беше запомнил.

Разговорът криволичеше между различни теми: последният филм на Де Ниро, здравето на майката на Франк, плановете на Габриела да освежи апартамента си в Горен Уестсайд.

По едно време:

— Странно, че дойде точно днес — с особен тон.

— В какъв смисъл?

— Мислех да ти се обадя по-късно, но ето, че ти дойде. Така.

Габриела отпи глътка силно кафе. Вдигна въпросително едната си вежда. Тоест: „Изплюй камъчето.“

— Мога ли да те попитам нещо?

— Разбира се.

— Има ли някакъв шанс за нас?

— Нас?

— Ами, да излизаме по-сериозно. Ей, не говоря за брак. Боже, дори не мисля, че има смисъл от финансова гледна точка в наши дни. Но всеки път, когато сме излизали, чувствам нещо. Вярно, че това са само няколко пъти. Но все пак… — Той си пое дъх и се наведе напред. — Виж, не съм Раян Гослинг. Но се опитвам да сваля няколко килограма, честно.

Сведе очи към кафето си. Нарочно си бе поръчал без захар и с нискомаслено мляко, но Габриела знаеше, че това не е начинът да отслабне.

Тя отбеляза:

— Една жена може да хареса един мъж по много причини, не само заради външността му. Освен това навремето излизах с един тип, който изглеждаше като точно копие на Раян Гослинг и беше абсолютен тъпак.

— Така ли?

— Ей, харесвам те, Франк. Наистина. Между „нас“ може да се получи. Просто искам да става постепенно. Имала съм лош опит в миналото. Ти също, нали?

— Хе-хе, аз съм като магнит за грешки.

Разказа ѝ е допълнителни подробности за едно тежко скъсване с гадже, за което ѝ бе споменал преди няколко седмици. Накрая Габриела пак не разбра кой кого е зарязал.

Докато слушаше, преброи шестнайсет лунички на лицето му.

— Уважавам това — каза той сериозно.

— Кое? — сепна се тя. Дали беше пропуснала нещо?

— Това, че си разумна. Не бързаш, обмисляш добре нещата. И че не издивя и не избяга.

— Как ще бягам? С тези убийствени токчета?

— Които са доста красиви.

След като Франк повдигна „Сериозната тема“ и я обсъдиха, той се отказа повече да говорят по нея, за което Габриела му беше безкрайно благодарна. Франк стана, взе три пакетчета захар от бара, върна се на масата, изсипа съдържанието им в кафето си и го разбърка. Преди да седне, извади телефона си „Самсунг“ от джоба.

— Усмивка!

— Какво?

Той обърна камерата към нея и ѝ направи няколко снимки в цял ръст.

Седна и прегледа снимките.

— Има няколко, които ще запазя. — Отпи глътка кафе и я погледна. — Виж, филмовият фестивал е цяла седмица.

— Наистина ли? Вторник съм свободна, ако искаш.

— Тогава работя…

— Е…

— Не, ако във вторник ти е удобно, ще си прехвърля смяната.

— Наистина ли?

— За теб винаги.

— Много си мил, Франк. Много сладък.

Тя му изпрати въздушна целувка.


2.
Петък, 11.00

1 час и 20 минути по-рано


Брад Кеплър и Нариш Сурани чакаха в заседателната зала, чието единствено прашно прозорче гледаше към една сграда, от която Кеплър беше сигурен, че се открива гледка към Нюйоркското пристанище. Това, което те виждаха, бе от най-добрите гледки, на които можеше да се надяваш — поне ако си детектив трети ранг — в „Полис Плаза“ 1. Особено ако участваш в операция, която няма име, за която никой не знае и заради която можеш както да уредиш кариерата си, така и да я прецакаш.

Кеплър се наслаждаваше на ръката си, не толкова мускулеста, колкото когато постъпи в полицията, но с много по-хубав тен. Погледна Сурани — индиецът имаше почти сива кожа, която си оставаше сива, колкото и да се печеше на слънце. И двамата бяха на около трийсет и пет и горе-долу в добра физическа форма, макар че физиката на Кеплър отразяваше реалността на детективския живот: застоял, като най-тежкото физическо усилие беше ходенето. Преди месец беше тичал след заподозрян и го бе хванал, но тазобедрената става още го болеше.

Мамка му.

— Този тип такъв мръсник ли е, какъвто изглежда? — попита, като почука по досието върху масата пред него.

— Не знам — отговори Сурани. — Никога не съм го чувал. Каква е тази стая? Изобщо не знаех, че съществува.

Помещението, разположено близо до техния отдел — „Тежки престъпления“ — беше мръсна, тъмна и обзаведена с паянтова маса, шест стола, три от които — различни, шкаф за папки и десетина кашона с надписи: „За изхвърляне“.

И тази шибана безполезна гледка. Но поне имаше гледка, за разлика от работната му кутийка — метър и петдесет на два и сто етажа по-нагоре — където единственото, с което можеше да оплакне очите си, бе задникът на детектив Лайкиша Таун. А там имаше много какво да се види. Но изобщо не беше приятно за гледане.

Кеплър погледна кашоните и му стана смешно заради надписите. Кашоните изглеждаха, сякаш са застоявали там с месеци. Защо някой просто не ги беше изхвърлил, както гласеше инструкцията?

Добре дошли в нюйоркската полиция.

Тъкмо минаваше 11.00. В стаята проникваше миризма на загоряла мазнина, чесън и риба — както впрочем в по-голямата част от сградата, в зависимост от посоката на вятъра и влажността и благодарение на близостта и безмилостното разрастване на Китайския квартал. Колкото до Малката Италия — ариведерчи!

— Гладен съм — каза Кеплър.

— Аз също. Но…

— Къде са всички?

Сурани не знаеше. Затова двамата извадиха телефоните си и проведоха няколко разговора.

— Защото — обясни Кеплър по своя „Дроид“ на един престъпник, когото бе заловил, а сега бе пуснат под гаранция — няма как повече да ти намалят присъдата. Това е максималното, което могат да направят за теб, което означава, че ти нямаш друг шанс. Осемнайсет месеца. Ще ги излежиш, пък ако ще да стоиш на челна стойка.

— Мамка му, човек — чу се гласът на Девън от другата страна на линията.

— Хайде. Трябва да затварям.

Кеплър прекъсна връзката и отново погледна с наслаждение шоколадовокафявата си ръка. Не беше признал на никого, че причината на този тен са лампите в солариума „Ларчмонт“, на двайсетина километра от дома му. Казваше, че тича всеки ден, играе голф, ходи на плуване.

— Девън ли беше? — попита Сурани.

— Да.

— Осемнайсет месеца? На челна стойка? Абсурд. Лошо му се пише.

— Знам, знам. И Девън ще разбере. Жалко за него, но не трябваше да кара колата, с която са избягали от местопрестъплението.

— Което всъщност не са направили.

— Кое?

— Да избягат. Никой не е успял да избяга.

Кеплър се изсмя. После отбеляза:

— Капитанът закъснява. Всички закъсняват. Аз съм гладен. Ти се представи адски добре на делото вчера.

— Да, добре мина — каза Сурани с известна скромност. — Останах много доволен. Съдебните заседатели бяха благосклонни. Обичам благосклонните съдебни заседатели.

Двамата детективи си размениха още комплименти, а също и откровени грубости — но източникът на всички тези остроумия бе взаимната им привързаност. „Вбесяваща“ бе доста добро определение.

Кеплър и Сурани бяха гаджета от седем години и партньори — в професионалния смисъл — от четири. Не беше далеч денят, когато някой от двамата щеше да предложи да сключат брак. Кеплър често се изкушаваше да повдигне въпроса.

И Бог да е на помощ на всеки в службата, който направи дори един коментар, който дори веднъж се опита да вдигне вежди, който изпусне дори една пренебрежителна въздишка.

Кеплър отново погледна телефона си, мислеше да поръча храна. В самото начало на списъка му с номера имаше три папки: !закуска!, !обяд! и !вечеря! — с удивителна отпред, за да стоят най-отгоре, преди имената на всички контакти. Колебаеше се между първата и втората възможност — беше като че ли в палачинково настроение — когато шефът най-сетне се намъкна в стаята.

Надеждата за наденички и гофрети изчезна, заедно със самия телефон, когато костюмираният началник с измъчен вид влезе. С набръчкано лице и множество гънки под брадичката капитан Пол Баркли наближаваше шейсетте. Имаше закръглено коремче на човек, който яде когато си поиска, а не когато дългите дежурства и изискванията на разследванията го принудят да хапне набързо нещо за закуска, когато е време за обяд, или обратното.

При все това капитанът имаше репутация, утвърдена колкото тена на Кеплър — и далеч по-реална. Всеки знаеше, че Баркли е дал своята лепта за службата и има белези да го докаже — според легендите. Затова никой от детективите не мърмореше, или поне не пред него.

— Добър ден, господа.

— Капитане — поздрави Сурани. Кеплър само кимна.

— Натоварен ден — измърмори Баркли и погледна айфона си, за да го докаже.

Прочете някакво съобщение. Отговори, сякаш забрави двамата си подчинени в стаята.

Стомахът на Кеплър се бунтуваше. Гофрети. Искаше гофрети. Или може би голям сандвич.

— Така, какви сте ги надробили пак? — сопнато попита Баркли. — Искате операция под прикритие, така ли?

— Да — отговори Кеплър.

— Къде е детектив Макнамара?

— Всеки момент ще дойде.

— Добре, да започваме.

Баркли вдигна заплашително вежди. Личеше, че търпението му е на изчерпване.

— Ами, шефе, не сме много сигурни. Не успяхме да сглобим всичко.

— То беше… — започна Сурани, но замълча и погледна зад капитана, към вратата. — А, ето мозъка на операцията. Тя ще ви запознае с всички подробности. Здравей, Габи!

Красивата, но строга жена влезе. Сериозно, типично в неин стил, изгледа тримата мъже, като кимна за поздрав на капитана.

Кеплър, със своите наклонности, не се интересуваше ни най-малко от тялото на детектив Габи. Обаче, мамка ѝ, това момиче умееше да се облича. Той ценеше стила ѝ. Тънка бяла блуза и сако на черни и бели карета. Как се наричаше този плат? Нямаше специална дума за десена. Сива пола.

И тези страхотни тъмни дамски чорапи. Също хубави обувки на токчета.

Двамата със Сурани не си падаха по обличане в женски дрехи, но ако си падаха, щяха да станат ревностни последователи на детектив Габи.

Тя също беше легендарна личност. Дъщеря на един детектив от „Организирана престъпност“, бе постъпила в полицията веднага след колежа като криминалист. След като баща ѝ загина при изпълнение на служебния си дълг, стана детектив и се премести в „Тежки престъпления“, като често участваше в разследвания на организираната престъпност, и най-вече на крайно жестоките източноевропейски банди, действащи в Бруклин и Куинс.

Известна с дейността си под прикритие, тя имаше впечатляващ брой задържания. И по-важно — по-голям процент осъдителни присъди от всеки друг. Всеки можеше да арестува някого; съвсем друго бе да имаш достатъчно ум и кураж, за да изпратиш мръсниците за дълъг период зад решетките.

Габи отметна един непослушен кичур кестенява коса от челото си.

— Искаш операция под прикритие, а? — попита и нея капитанът.

— Звучи като телевизионно шоу — пошегува се Кеплър, опитвайки се да я накара да се усмихне. Никой не му обърна внимание и той реши да престане с опитите за разведряване.

— Да — отговори тя.

— Каква е интригата?

— Чух от един информатор, че се е появил играч. Казва се Даниел Риърдън.

— Не съм го чувал. Организирана престъпност?

— Не намерих връзка е никоя от мафиотските организации. Според информатора ми ръководи малка престъпна група в района на Уол Стрийт. Работи с двама партньори. Знам само малките им имена. Анди, или Андрю, и Сам.

— Или „Самюел“? — поинтересува се Кеплър.

Тя обърна очите си към него. Обикновено бяха зелени, но днес изглеждаха по-жълтеникави.

— Само „Сам“ — каза рязко, разбирай: „Ако бях чула по-дългото име, щях да го спомена.“ — Не знам нищо друго за тях. Но моят информатор е чул за мръсни сделки на стойност осемцифрени числа.

— Боже, кой е тоя информатор?

— Един тип, свързан с бандата на Седуто.

С известно възхищение Кеплър отбеляза:

— Имаш информатор, внедрен при Седуто? И е още жив?

— Много е добър — отговори тя раздразнено. — И му плащам много пари, за да е добър.

— С какво се занимават Риърдън и хората му? — попита капитанът.

— Сериозни неща, Пол. Главно пране на пари, малко наркотици, малко оръжие. Офшорни машинации. Но най-лошото е, че е убил поне пет-шест души. Двама-трима свидетели и няколко конкуренти. А единият от свидетелите… бил е със семейството си. Риърдън е убил и тях.

— Ох, леле — измърмори Сурани, като поклати глава.

— Престъпна дейност за много милиони и поръчкови убийства — замислено каза капитанът.

Не звучеше изобщо изненадан. Добра реклама в медиите, мислеше си. Може да беше цинично, но Кеплър знаеше, че в този занаят човек трябва да се грижи за имиджа си. Героичните подвизи бяха важни, когато се решаваше бюджетът; бяха важни и когато дойдеше време за повишения. Всеки научаваше тази игра и никой не се чувстваше виновен, че я играе.

— Как мислиш да го примамиш? — попита Баркли.

— Ще бъде трудно. И адски подозрително според информатора ми. Трябва да направя фалшив офис някъде в Манхатън.

— Офис ли? Какво означава това? — попита Баркли рязко.

— Фирма — отговори тя със същия тон. — Компания, офис. Примерно инвестиционна фирма. Не ми трябва много. Две стаи, мебели. Няколко фалшиви досиета, които аз ще подготвя. Декори, реквизит. Офисът ще бъде полупразен — и разхвърлян, сякаш е имало обиск. Това е част от плана ми.

— Тук да не провеждаме „Абскам“? Нямаме много пари.

— Какво е „Абскам“? — попита Сурани.

Никой не отговори. Кеплър си каза, че трябва да обясни на партньора си, че това е една от най-големите тайни полицейски операции в американската история.

— Няма да струва много — увери ги Габи. — Мислех дали да не използваме онова място, което от „Наркотици“ затвориха миналия месец. Така си стои празно. В Мидтаун. Търтъл Бей. О, и ще ми трябва празна къща, някъде в Горен Ийстсайд. Само за външност. Цялото нещо ще струва два-три бона максимум.

Баркли изръмжа:

— Вероятно може да се направи.

— Ще накарам информационния отдел да направят фалшив сайт на компанията. Да изглежда така, сякаш току-що са го разбили. И ще направя профил във „фейсбук“ за лъжливата ми самоличност. Елементарни неща. Но достатъчно, за да заблудя Риърдън, ако провери. Което той сто процента ще направи.

Баркли отново изръмжа:

— Чакай. Трябва да ме убедиш, детектив. Разкажи ми повече за този Риърдън.

— Не знам много. Проучих го. Богат е. Живее нашироко. Има мазерати, но то е по-бавно от поршето му. Има луксозна лодка в Кънектикът и друга в Долен Манхатън.

— Брей, брей — обади се Сурани. — Започваме да се занимаваме с цял нов клас престъпници. Издигаме се.

— Или падаме — поправи го с хладен глас Габи. — Този тип убива жени и деца, не чу ли?

Този път поне не беше Кеплър този, който пострада от словесния ѝ камшик.

— Риърдън е ерген — продължи тя. — Никога не е бил женен, но според информатора ми понякога се представя за разведен или за вдовец. Има мезонет в Трибека на стойност три милиона долара и компания на Уол Стрийт. Законна е и се занимава с венчърни инвестиции, фонд „Норуок“. Според данъчната му декларация обаче миналата година е спечелил само едно цяло и две милиона. Тъй че инвестиционната фирма е параван за прането на пари, търговията с оръжие и другите му престъпни дейности.

— Може просто да е излъгал данъчните за приходите си — отбеляза Кеплър.

— Не би го направил с фирмата, която му служи за прикритие. Защо да го прави? Кой би го направил? Това е самоубийство. Не е толкова глупав, Брад.

Ох.

— Ами партньорите? — попита Сурани. — Тия Андрю и Сам? Те свързани ли са с фонд „Норуок“?

— Проверих фирмата, разбира се, за да потърся целите им имена. Обаче не, няма ги там.

Разбира се…

— Добре, какво очакваш да се получи от всичко това? — попита Баркли, винаги заинтересован от крайния резултат.

— Ще се сближа с Риърдън, ще му подхвърля примамка и ще дам на него, Андрю и Сам възможност да преговарят с информатора ми за някоя голяма далавера. Аз ще бъда пречка, затова ще трябва да ме ликвидират.

— Криминален сценарий.

— Точно така. Информаторът ми, Джоузеф, ще носи микрофони. Веднага щом се срещнат с него и споменат нещо за убиване, можем да ги пипнем. И ще получим разрешения за претърсване на домовете и офисите им. С малко късмет ще намерим улики за предишните им престъпления: оръжия, писмени документи, парични преводи.

— Изглежда, че всичко си обмислила добре — както винаги. Кажи ми как искаш да проведем операцията.

— Ще се представя за Габриела Маккензи, мениджър на фалшивата фирма, която споменах. Ще я наречем „Прескот Инвестмънтс“. Ще представим нещата така, сякаш шефът ми — Чарлс Прескот — се занимава с противозаконна търговия с ценни книжа. А вие двамата ще го разследвате. Тъкмо сте се канели да го арестувате, но той е изчезнал. Спирате ме на улицата, когато съм с Риърдън. Съобщавате ми новината за Прескот. Това ще привлече вниманието на Риърдън. След като си тръгнете, се появява моят Джоузеф. Казва ми, че е имал незаконни сделки с Прескот и е бесен заради изчезването му. Ще поиска да му намеря някакъв тайнствен списък, който струва милиони.

— Какво ще има в списъка? — попита Баркли.

„Уместен въпрос“ — замисли се Кеплър.

— Няма значение — небрежно отговори тя.

Да, може би наистина нямаше.

— Това ще е примамката — продължи Габи. — Може да е всичко. Аз обаче реших да накарам Риърдън да си помисли, че е списък на подмолни играчи, замислящи план да сринат борсата за един-два дни и да гушнат милиони от това. Ще му пусна различни уловки. Например, че един от клиентите на Прескот е германски терорист и контрабандист на оръжие. Другите ще са брокери, предимно от чужбина. А пък аз ще работя по договор за наем, който трябва да бъде подписан в близките седмици — за помещение на Банкърс Скуеър в Манхатън, където фондовата борса прави нова комуникационна система. Риърдън може да навърже нещата по всичко това, но за да сме сигурни, мисля да скрия тази бележка в няколко папки, които ще му дам да прегледа, сякаш не подозирам, че е вътре.

Тя постави един лист на масата.

От: Чарлс Прескот

До: „Инвеститорски синдикат“

Тема: Актуализиран план


2-ро число на месеца: Технологичният център на Нюйоркската фондова борса на Банкърс Скуеър отваря.

4-то число: Договорът за наем на Банкърс Скуеър 7 е финализиран. Нашите „инженери“ пристигат с подходящата екипировка, за да блокират оптичната кабелна система на Технологичния център, намираща се точно под склада.

6-о число: Базираните в Америка инвеститори се евакуират на безопасно място. Препоръчителни дестинации: Швейцария, Каймановите острови, Сейнт Ките, Сейнт Томас.

8-о число, 11.00: Комуникационната система е блокирана. Нюйоркската фондова борса спира работа.

8-о и 9-о число: Завършване на краткосрочните сделки, направени през годината, и разпределяне на печалбата между инвеститорите.

— Целевата дата е Денят на Колумб, затова го наричам „Октомврийския списък“ — списък с хората в синдиката. Организирани от шефа ми.

— Прекрасно — похвали я Кеплър.

Беше искрено впечатлен. Ако беше в другия лагер, като нищо щеше да се влюби в Габриела.

Тя продължи:

— Джоузеф ще си поиска обратно депозита, който е платил на Прескот. Четиристотин хиляди долара или нещо такова.

— Ей, чакай — не мога да извадя толкова оборотни пари — побърза да предупреди капитанът.

— Не е необходимо. Не ми трябват истински пари в брой. Това е, за да накараме Риърдън да помисли, че залогът е голям. Ако капарото е четиристотин бона, значи става дума за сериозни пари. Така окончателно ще лапне въдицата.

— Защо ти е да използваш информатора си? — попита Баркли. — Защо не някой детектив под прикритие?

— За по-голяма достоверност. Ако Риърдън реши да провери, ще открие, че Джоузеф е свързан със Седуто. Но както казах, ще ми трябват поне още двама-трима души, освен вас тук. Искам Елена Родригес от „Наркотици“.

— Ще се опитам да го уредя.

— Постарай се — императивно каза Габи. — Тя ми трябва. Добра е.

— Каква ще бъде нейната роля в сценария?

— Моя колежка във фирмата на Прескот.

— Спомена, че ще си жертва. Какво ще направи Джоузеф, за да те принуди да му дадеш списъка?

— Ще отвлече дъщеря ми.

Кеплър примигна изненадано. Дъщеря ли имала? Габи бе последната жена, която би си представил в ролята на майка.

— Риърдън ще бъде с мен, докато обикалям града и търся „Октомврийския списък“ и четиристотинте бона. Сигурна съм, че ще се обади на Андрю и Сам — ще се престорят, че искат да ми помогнат да си върна момичето. Но всъщност ще се опитат да сключат сделка с Джоузеф, да му продадат списъка или да се включат в бизнеса с него.

— Ами ако Риърдън не се хване? — попита Кеплър.

— В такъв случай просто няма да играеш голф един-два дни.

— Той не играе голф — уточни Сурани. — Той гледа голф.

Кеплър му показа среден пръст. Тайно. И го погледна влюбено.

— А пък аз ще олекна с два бона за постановката — измърмори Баркли.

Тя го изгледа като жена съпруга си, който е направил дребнава забележка за начина, по който е изгладила ризата му. Само Габи Макнамара, единствена от трийсетте хиляди ченгета в Ню Йорк, можеше да си позволи да гледа по такъв начин началството.

— Е, Пол, ще действаме ли?

А също да му говори толкова фамилиарно.

Баркли се замисли за момент.

— Добре, имам три дни максимум. Приключваме всичко в понеделник, независимо какво ще откриеш или няма да откриеш.

— Прието. Мерси. — Благодарността ѝ не прозвуча особено сърдечно. — Така, много труд ще трябва да хвърлим, за да убедим Риърдън, че всичко това е реално. — Сякаш казваше, че трябва да занесе дрехите си на химическо. — Трябва да застрелям някой полицай.

„Мен ли погледна, когато го каза?“ — запита се Кеплър.

— Не позволявам никаква стрелба в сценария — решително заяви Баркли. — В никакъв случай.

— Трябва. — Думата прозвуча още по-твърдо, защото бе изречена от толкова шикозно облечена жена. — Ако Риърдън има някакви съмнения, това ще ги разсее. Ще използваме халосни. Ще използваме някой младок от Патрулния отдел. Ще му бъде голяма тръпка.

— Не — възрази Кеплър.

Всички го погледнаха; Габи — най-строго.

— Не можеш да допуснеш Риърдън да бъде около теб — обясни той. — Полицаят или някой минувач ще го види, което го прави заподозрян. Той ще се скрие или отдръпне.

— Логично. Не се бях сетила за това. Ще се постарая да бъде на разстояние.

Баркли изтъкна:

— Медиите, обществото, всички ще полудеят, ако има застрелян полицай. Ще излезем на първата страница в „Ню Йорк Поуст“. Ще разпитват за него.

— Ще използваме фалшиво име. Проверих, в полицията няма служител, който да се казва Фред Станфорд Чапман. Това беше гаджето ми в гимназията.

Ще му направим фалшива служебна карта и ще подготвим фалшиво прессъобщение. Предупреди председателя на полицейския профсъюз, че това е част от сценария.

Габи се втренчи в капитан Баркли с поглед на снайперист. И замълча. Той измърмори неохотно:

— Добре, мисля, че ще стане.

— Аз ще организирам всичко.

Габи отвори чантичката си. Кеплър забеляза кълбо прежда, синя и зелена. Спомни си, че тя се успокоява с плетене. Отначало му се беше сторило странно, но пък той си губеше времето с „Енгри бърдс“ и судоку, и да, с гледане на голф. Тя извади лист хартия и го остави на масата пред тях.

— Това е сценарият, ден по ден, започвайки от днес следобед. Запомнете го. Ще го унищожим, преди да си тръгна. Може да има вариации и импровизации, но ще ви пращам съобщения, ако има промени в плана.

Тримата мъже се наведоха напред и се зачетоха.

Операция под прикритие 2340-42 (Кодово име: Операция „Чарлс Прескот“)


Петък

— Дет. Макнамара, псевд. Габриела Маккензи, установява контакт със субекта — Даниел Риърдън.

Събота

— Дет-ви Кеплър и Сурани говорят с дет. Макнамара и суб. Риърдън: Чарлс Прескот е избягал от града.

— Повер. инф-р Джоузеф съобщава на дет. Макнамара и суб. Риърдън, че е отвлякъл дъщеря ѝ (Сара) и изнудва дет. Макнамара да му даде „Октомврийския списък“ и пари.

— Макнамара и Риърдън се опитват да намерят „Октомврийския списък“ и исканата сума.

— С помощта на дет. Елена Родригес дет. Макнамара и суб. Риърдън получават достъп до локация „Прескот Инвестмънтс“ в Манхатън. Намират „Октомврийския списък“.

— Близо до споменатата локация дет. Макнамара и суб. Риърдън са засечени от дет-ви Кеплър и Сурани, но успяват да изнесат незабелязано „Октомврийския списък“ от „Прескот Инвестмънтс“. Това затвърждава впечатлението за важността на списъка. Суб. Риърдън получава индикации за вероятна крупна финансова измама.

— Дет. Макнамара и суб. Риърдън продължават да се крият и да търсят пари за откуп, като преговарят с „похитителя“ — повер. инф-р Джоузеф.

Неделя

— Дет. Макнамара и суб. Риърдън се опитват да намерят пари в дома на любовницата на Чарлс Прескот в Горен Ийстсайд. Там са пресрещнати от дет-ви Кеплър и Сурани и патрулен полицай, използващ псевдоним Фред Станфорд Чапман. Мнимо прострелване на Чапман. Дет. Макнамара и суб. Риърдън избягват. Дет. Макнамара симулира раняване по време на бягството.

— Ако все още не го е направил, суб. Риърдън би трябвало да се свърже със съучастниците си Андрю и Сам под претекст, че ще помогнат за освобождаване на дъщерята на дет. Макнамара.

— Суб. Риърдън и/или Андрю и Сам се срещат с инф-р Джоузеф с намерение да измамят и убият детектив Макнамара. Инф-рът или мястото на срещата ще бъдат снабдени с микрофони. Инф-рът ще съобщи на дет. Макнамара къде се намира мястото на срещата.

— Тактическо задържане на Риърдън, Андрю и Сам от специалния отряд.

Баркли очевидно остана впечатлен, макар че се опита да не го показва:

— Брей, това се казва сценарий.

— С хора като Риърдън няма място за импровизации — каза тя небрежно. Този тип убива жени и деца…

— Сигурна ли си, че Риърдън ще тръгне с теб? — попита Кеплър.

— Ще тръгне. Аз ще се погрижа за това.

— Как ще установиш контакт?

— Всеки петък следобед ходи да плува в спортния клуб „Батъри Парк“…

— Може да играе ракетбол или тенис — бързо изтъкна Кеплър.

Тя го погледна строго:

— Единствената причина човек да се запише точно в този клуб е заради тениса или за басейна. Моето проучване показва, че никога не е плащал за използване на корта и не е купувал топки. Следователно — плува.

„Натри ми носа. И говори гръцки. Или беше латински? Каква жена.“ Другият лагер изведнъж му се стори по-привлекателен.

— След плуването отива да пийне нещо в „Лимончело“.

— Какво е „Лимончело“?

— Ресторант на брега на залива. — На Габи все повече започваше да ѝ става навик да говори на Кеплър, без да го поглежда. Тя продължи, като гледаше Баркли: — Обикновено пие уиски или червено вино. Ще си нося по едно шишенце и от двете. След като видя какво си е поръчал, ще отида в тоалетната и ще полея малко върху ръкава си. Ще го накарам да си помисли, че е изцапал блузата ми. Оттам нататък поемам нещата в свои ръце.

Всъщност Габи може би не беше най-подходящата жена на света, с която да излиза, замисли се Кеплър.

— Какво имаш предвид под „симулиране на раняване“? — попита Сурани, като почука по сценария.

— Трябва да се изкарам уязвима. Да накарам Риърдън да повярва, че не съм заплаха. Вероятно ще падна и ще си прехапя бузата отвътре — за да изглежда, сякаш кървя от счупено ребро и пробит бял дроб. Освен това Риърдън си пада малко садист. Болката ми ще го възбуди.

— Ще носиш ли оръжие?

— Как да нося? Нали съм офис мениджър на инвестиционна компания — отговори тя, като кимна към сценария.

— Тогава микрофон — предложи Кеплър.

— Не. — Тя се намръщи, сякаш беше безкрайно изненадана, че той не разбира.

— В техническия отдел имат доста добри устройства, Габриела — настоя Сурани. — Имам предвид апаратура за проследяване. Имаме джипиес и микрофон в запалка…

— Как ще ми дадете запалка, като не пуша? Как ще го изтълкува Риърдън?

— Само казвам. Може друго.

— Не, никакви устройства. И никакво допълнително следене. Само вие и… стойте на разстояние. Не мога да рискувам Риърдън да надуши, че всичко е постановка. Това е най-голямата опасност. Не е оцелял толкова дълго, като е бил небрежен. Затова запаметете добре сценария.

Тя бутна листа напред и като ученици пред строга учителка Сурани и Кеплър се подчиниха. Когато и двамата кимнаха, Габи взе листа и отиде при машината за унищожаване на документи. Пъхна го вътре и го направи на конфети. Преметна чантичката си през рамо и каза на детективите:

— Довечера ще ви пратя повече подробности. Пресрещнете ни на ъгъла при моя блок към десет-единайсет.

Сурани изрецитира:

— Детективи Кеплър и Сурани говорят с детектив Макнамара и субекта Риърдън: Чарлс Прескот е избягал от града.

Тя го удостои с първата и единствена усмивка за тази среща:

— Добре.

— Още нещо — обади се Кеплър.

Тя го погледна сериозно:

— Да?

— Тоя информатор, Джоузеф. Имаш ли му доверие?

— Доста.

— Доста… Добре, ами шефът на Джоузеф? Седуто? Той може да е проблем, знаеш го. Дали няма опасност Джоузеф да сготви теб? Имам предвид да си мисли, че може да изкара от Риърдън големи пари. И после да те очисти, след като получи каквото иска.

Моралът дори на най-надеждните информатори не беше много по-висок от този на престъпниците, с които бяха свързани.

Дали Габи щеше да се ядоса, задето Кеплър поставя под въпрос преценката ѝ за Джоузеф?

Тя отговори само:

— Благодаря за загрижеността, Брад. Но съм преценила риска и е приемлив. Няма много какво да направим.

След тези думи излезе.

— Леле, страшна мацка — измърмори Баркли. Нещо, което не интересуваше нито Кеплър, нито партньора му. — Искам да сте през цялото време нащрек около нея.

— Ама — изтъкна Сурани — тя каза никакво наблюдение.

— Не ме интересува какво е казала. Искам да знам какво говори, къде ходи, с кого се вижда. Денонощно. Това е прекадено опасно, за да я оставим на произвола на съдбата. Заемете се веднага.


1.
Петък, 8.20

2 часа и 40 минути по-рано


— Ще ти кажа какво ми трябва. Трябва ми някой да умре. Някой, който е лош, създава проблеми и причинява много главоболия. Целта е проста — убийство — но има усложнения. Много усложнения.

Питър Карпанков замълча, сякаш тези думи бяха твърде драматични. Или може би не достатъчно драматични, неадекватни за изразяване на цялата величина на греховете, за които искаше възмездие. Днес похабената му кожа бе по-бледа от обичайното и той изглеждаше поне на шейсет, а не на петдесет, на колкото беше в действителност. Гледаше през прозореца на „Карпанков Транспортейшън“ ООД, средно голяма фирма, която бе наследил от баща си и управляваше от години. Сградата, безлична и олющена, се мъдреше в Мидтаун, близо до река Хъдсън. Той имаше достатъчно пари, за да построи голямо, модерно здание, но нарочно пазеше първото седалище на компанията. По същия начин живееше в неголямата тухлена къща в Брайтън Бийч, Бруклин, която бе собственост на рода му от близо едно столетие.

Без да обръща продълговатата си и с оредяла коса глава към събеседника си, Карпанков продължи:

— Не знаех към кого другиго да се обърна за помощ — заради усложненията, нали разбираш? И защото имам ясен мотив да убия този човек. Аз ще бъда първият заподозрян. Затова имам нужда от теб. Ти можеш да направиш така, че истинският мотив да не проличи. Това го умееш добре. Не, не просто добре. Ти си най-добрата.

Най-накрая погледна в очите жената от другата страна на бюрото. Габриела Макнамара срещна спокойно погледа му.

— Продължавай, Питър.

— О, за тази работа ще получиш двоен хонорар. Плюс покритие на всички разходи, разбира се.

Карпанков нямаше нужда да споменава последното. Той винаги покриваше разходите ѝ, когато използваше услугите ѝ. За убийство или за друго.

Габриела втренчи зелените си очи в неговите, които бяха, любопитно, в два нюанса на сивото.

Мафиотът продължи с неприкрит гняв в гласа:

— Иска ми се да можех лично да го убия. Ох, как искам! Но…

Габриела знаеше, че Карпанков отдавна не е убивал никого. При все това мъжът със слабо лице, двуцветни очи и сива четина в тон с тях на главата изглеждаше напълно способен на убийство в този момент.

Тя почувства топъл дъх върху ръката си. Погледна надолу — огромният пес на Карпанков, Гюнтер, се беше довлякъл от леглото си в ъгъла, за да ближе дланта ѝ. Тя почеса бодливата сиво-черна козина между ушите му. Габриела разбираше от кучета; бе ловувала с птичари като тийнейджърка. Познаваше Гюнтер от кутре. Преди месец той беше убил един наемен убиец, който нападнал Карпанков, докато се разхождал из Бруклин. Бърз като светкавица, песът захапал нападателя за гърлото и без да обръща внимание на писъците му, стискал, докато го умъртви. Последната поръчка на Карпанков, която Габриела бе изпълнила, беше да убие човека, изпратил наемника — един ямайски наркобарон.

Кучето отново лизна пръстите ѝ, побутна я с муцуна и се върна в леглото си.

— Кого искаш да убия?

— Казва се Даниел Риърдън.

— Не го познавам.

Сега Габриела бе тази, която погледна към река Хъдсън през прозореца, който нямаше завеси. Маджунът покрай рамката се беше разсъхнал и трябваше да се сменя. Засърбяха я ръцете да започне да чегърта старите парчета още сега, да ги подмени и боядиса. Габриела вършеше много ремонтни дейности сама — в апартамента си в града и в ловната си вила в Адирондакс, където често ловуваше, както с фотоапарата си „Никои“, така и с пушката си „Уинчестър“, калибър .270.

Карпанков потърка бузата си, после пръстите му се спряха върху брадичката. Почеса я, сякаш търсеше набола брада, която е пропуснал при сутрешното бръснене, въпреки че кожата му изглеждаше безупречно гладка. Измърмори няколко нецензурни думи на руски: хуй, блядь, сука.

Габриела имаше склонност към езиците. Тъй като често работеше в „Бруклинград“ и сред другите източноевропейски емигранти в Ню Йорк, беше научила руски.

— Каква му е историята на този Риърдън?

— Нали знаеш Карол?

— Карол ли? Дъщерята на твоя асистент Хенри?

— Да.

— Красиво момиче. В гимназията ли е?

— Не, вече е на двайсет.

— Хенри работи за теб доста отдавна.

Още когато дойде, Габриела бе забелязала, че Хенри не е на бюрото си в приемната, и сега още го нямаше. Той обикновено беше като сянка до шефа си.

— От осемнайсет години. Като братя сме.

Тонът на Карпанков ѝ подсказа, че му е трудно да разказва.

Той се обърна и си наля чаша „Столичная“. Предложи и на нея. Габриела поклати глава. Той изпи чашата на един дъх и заразказва:

— Риърдън свалил Карол в някакъв бар. Завел я в един апартамент, който държи за клиентите си. Фонд „Норуок“. Някъде в Ийстсайд, Петдесет и някоя улица. Съблазнил я, макар че си е било чисто изнасилване. Дрогирал я. Направил ѝ снимки. Отвратителни снимки. Вързал я на една желязна масичка. Използвал моряшки възли, каквито знае от яхтите. За него е било игра. Не можела да помръдне. После започнал да я бие с жокейска пръчка. — Гласът на руснака потрепери. — Болката била ужасна… ужасна.

Изгълта още една чашка водка и си пое дъх на няколко къси, учестени глътки.

— После с друг мъж ѝ се изредили няколко пъти… разбираш? Това също заснели. Лицето ѝ се виждало, техните — не. Риърдън заплашил да качи видеото в Интернет. Боже мой, Карол учи в колеж, преподава в неделно училище! Това би разбило живота ѝ.

Габриела прие информацията с леко кимване. На сърцевидното ѝ лице не пролича никаква емоция. За нея това бяха просто факти. Макар че познаваше и харесваше Хенри, всичко това не я засягаше.

Лекотата, с която разделяше професионалното от личното, бе част от дарбата ѝ.

Ако можеше да се нарече дарба.

Карпанков продължи:

— Риърдън използва снимките, за да изнуди Хенри да му издаде информация за моята дейност. Компютърни файлове, пароли. Риърдън и съучастниците му проникнаха в системата ни и откраднаха близо четиристотин хиляди долара, преди да се усетим и да изключим сървърите си. Хенри направи опит да се самоубие. Нагълта се с хапчета. Отидох да го видя в болницата и той ми призна всичко. — Руснакът замълча за момент, после добави: — Простих му.

— Ами Карол?

— Какво да ти кажа? Никога няма да го преодолее.

Габриела кимна.

Върху масивното бюро имаше документи, папки, разпечатки и голяма колекция колички. Скъпи. Метални. Можеше да отвориш вратите и капаците и да погледнеш вътре. Бяха истински произведения на изкуството. Освен грамофонните плочи, които ѝ беше подарил Професора, Габриела не колекционираше нищо. В ловната ѝ вила в планината нямаше трофеи; тя ловуваше заради месото. Колкото до оръжията — те бяха просто инструменти в занаята ѝ и без колебание ги сменяше, когато се появеше някое по-ефикасно.

— Значи какво? Риърдън иска да овладее компанията ти?

„Карпанков Транспортейшън“ не транспортираше много неща. Основната ѝ дейност беше пране на пари, търговия с оръжие, проститутки, но въпреки тази ограничена сфера печелеше големи пари.

— Мисля, че Риърдън просто се е възползвал от случая. Когато са си говорили с Карол, е научил, че баща ѝ работи в богата компания, и е видял удобна възможност.

— Каза, че имало и друг мъж. Само двамата ли са?

— Не, трима съдружници са. Единият се казва Андрю. Имат бияч, малкото му име е Сам. — Карпанков добави мрачно: — Мисля, че Сам е бил вторият мъж с Карол.

— Това ли е техният модус операнди? Намират невинни жертви и ги използват?

Карпанков се изсмя:

— „Модус операнди“. Спомням си, че си учила латински. Баща ти ми е казвал. Много се гордееше с теб, когато беше ученичка.

Баща ѝ бе станал полицай веднага след гимназията, но ценеше образованието и наистина много се гордееше, че единственото му дете завърши блестящо „Фордхам“. Самият той постоянно се образоваше, специализира история и можеше с часове да разказва за миналото на Ню Йорк на Габриела и майка ѝ. Двете добронамерено му бяха измислили прякора „Професора“, който му прилегна като лъжица в масло.

— Това е един от методите му на действие — продължи Карпанков. — Използват множество различни похвати: шантажи, отвличания, убийства. Понякога се представят за финансови консултанти или застрахователни специалисти. Сближават се с бизнесмени, добират се до вътрешна информация, научават слабите им места.

— Консултанти, застрахователи… — заразсъждава на глас Габриела. Стратегията ѝ се видя интересна. Реши да я използва в плана, който вече се оформяше в главата ѝ. — Искаш Риърдън мъртъв и да открия кои са Андрю и Сам. Тях също да убия. И да ти върна парите?

— Да.

Карпанков взе една от количките. Стори ѝ се, че е „Ягуар“, но тя не разбираше много от коли. В Адирондакс имаше един хилядакубиков мотоциклет „Хонда“.

Мафиотът добави:

— Мога и без тези пари, но…

— За респект трябва да си ги върнеш.

— Точно така. За респект и отмъщение. Нали разбираш какво имах предвид, когато казах, че е сложно?

Да, така беше.

Габриела обаче обожаваше усложненията. Тя изпъна сакото си на малки бели и черни карета, и полата си — която бе сива като неспокойните води на Хъдсън тази сутрин. От оранжевата си кожена чантичка „Коуч“ извади плетиво със синя и зелена прежда и разсеяно започна да плете.

Шумът на иглите — трак, трак, трак — пригласяше на бръмченето на камиони под прозореца на Карпанков. Той мълчеше.

— Разкажи ми какво знаеш за Риърдън — каза тя небрежно, което бе нейният начин да каже: „Да, приемам задачата. Разбира се, че ще я изпълня.“

— Около трийсет и пет годишен. Хубав мъж. Ето.

Той ѝ показа снимка на тъмнокос бизнесмен.

Да, определено хубав, помисли си тя. Широкоплещест. Габриела почувства известна тръпка, отчасти заради физиката му и защото Риърдън поразително приличаше на Джордж Клуни отпреди десет години. Беше привлекателен преди всичко заради присвитите си очи. Жестоки. Хитри. Хищнически.

— Отличителни белези?

— Изглежда, че няма татуировки. Но има белег, на гърдите и рамото. Залагал е бомба за симулиране на пожар и гръмнала неочаквано. Обикновено обяснява, че го е получил, докато спасявал две деца от катастрофирала кола или докато някой друг е спасявал него. Променя историята в зависимост от сценария, който разиграва.

Завършил е реномиран университет и има законна инвестиционна фирма, която използва за прикритие. Фонд „Норуок“, както споменах. Печели много пари и ги харчи. Коли, яхти. Но освен това е психопат. Миналата пролет с Андрю са убили един човек, който заплашвал да свидетелства срещу него. Риърдън можел просто да го застреля някъде сам. Той обаче убил цялото му семейство. Подозирам, че го е направил по този начин, защото му е доставяло удоволствие. Измъчвал и изнасилил жената. Садист, казвам ти — както в случая с Карол.

Габриела продължаваше да плете.

Затвори очи, остави мислите си да се подредят. Карпанков мълчеше; използваше услугите ѝ от години и знаеше как работи мозъкът ѝ, кога да говори, кога да чака. В продължение на няколко минути тя сякаш бе на друго място. Създаваше ред от хаоса. И руснакът не продумваше.

Когато отново го погледна, за части от секундата тя изглеждаше, сякаш се изненада, че не е сама. Бързо се опомни.

— Имам няколко идеи. Но ще ми трябва някой да ми помага. Силен. Да не се страхува, че ще си оцапа ръцете. Най-добре да не е много свързан с теб.

Карпанков се замисли за момент.

— Има един тип, когото наемам от време на време. Способен е. Много умен.

— И няма проблеми със… — остави изречението незавършено.

— Никакви. Десетина пъти е работил за мен. Дори сега е тук. На долния етаж.

— Нека да поговоря с него.

Габриела отново обърна очи към Гюнтер. Той също я погледна. Замаха с опашка.

Карпанков се обади по телефона и учтиво помоли някого да се присъедини към тях. Затвори.

— Какво плетеш? — попита, като кимна към преждата.

Яркозелено и синьо…

Така се пееше в една нейна любима песен. На Джеймс Тейлър.

— Шал — отговори тя.

Погледна върховете на иглите. Идеите бързо идваха.

Пет минути по-късно на вратата се почука и Карпанков извика:

— Влез.

В стаята влезе едър мъж с руса коса, буйна и къдрава. Ръкува се с руснака.

— Питър.

С уверени очи погледна Габриела, без следа от любопитство, похот или снизхождение.

— Това е Габриела Макнамара.

— Джоузеф Астър.

Лицето на мъжа беше безизразно. Явно не знаеше коя е или пък не се интересуваше. Това беше добре. Репутацията бе нещо излишно. Като похвалите, обидите или спортните трофеи от гимназията.

Двамата се ръкуваха. Кожата му бе груба. Габриела подуши лека миризма на пяна за бръснене, не на афтършейв. Той седна на другия стол пред бюрото, който изскърца под тежестта му. Джоузеф не беше дебел, но масивен, като подпорна колона.

— Габриела ли обичаш да те наричат?

— Да, мразя прякорите.

„Габи“ ѝ звучеше пренебрежително. Единственият човек, с когото си говореха на прякори, беше баща ѝ. За него тя бе „Мак“. А тя го наричаше „Професоре“.

— Да — измърмори Карпанков, — и аз мразя да ме наричат „Пит“.

Третият от компанията не каза нищо по този повод, но и на него „Джо“ не му беше любимото обръщение.

Тъмночервените игли тракаха с матовите си върхове, Карпанков обясни случая с Риърдън на Джоузеф, както го беше разказал на нея. Накрая добави:

— Габриела прие задачата да открие тези мъже и да ги елиминира. Поиска да намеря някого да ѝ помага.

— Добре — отговори Джоузеф. — Както кажете.

Тя мълчаливо продължаваше да трака с иглите.

След малко най-сетне се обърна към Джоузеф:

— Ще организираме сценарий. Знаеш ли какво имам предвид под „сценарий“?

— Полицаите така наричат операциите под прикритие. Един вид театър.

— Трябва да обмисля подробностите — това ще стане в близките няколко часа. Но в общи линии, ще накарам няколко души в официалната ми работа да организират операция за залавяне на Риърдън и съучастниците му. Ще нагласим нещата така, сякаш полицията ме преследва, тъй че Риърдън да повярва, че разполагам с много пари и важна информация или нещо подобно. Когато види, че ченгетата са по петите ми, по-лесно ще се хване. Сигурна съм, че мога да убедя капитана да го направим.

— Полиция? — попита Джоузеф и на лицето му се изписа объркване. — Капитан?

— Полицай съм.

— Поли…

— До няколко часа ще направя съвещание с капитана и двама други детективи.

— Полиция? — повтори Джоузеф, макар и не толкова неуверено.

Карпанков обясни:

— Габриела е изтъкнат детектив в нюйоркската полиция. Работата ѝ ни е доста… полезна. Както можеш да се досетиш.

Джоузеф кимна бавно. Вдигна вежди.

— Как се озова в полицията?

— Баща ми също беше полицай — спокойно отговори тя. — Тръгнах по неговите стъпки. Интересувах се от фотография…

— Добра е — прекъсна я Карпанков. — Много добра. — Посочи един черно-бял пейзаж на стената. — Тази е нейна.

Джоузеф равнодушно погледна снимката, после — пак Габриела.

— Станах фотограф в Отдела по криминалистика — продължи тя. — Един ден ни извикаха в Куинс. Имало престрелка. Никой не беше проверил фамилното ми име. Жертвата беше баща ми.

— Хъм… — измърмори Джоузеф и се намръщи.

— Нямаше някаква мистерия — беше загинал от приятелски огън. Двама младши детективи бяха стреляли по някакъв младеж, за когото подозирали, че е извършил изнасилване и е въоръжен. Оказа се, между другото, че нищо от това не е вярно. Разследващите намерили грешен човек. Заподозреният се отърва с драскотини. Но баща ми — който им пазел гърба — бе улучен с шест куршума и загинал на място.

— Осъдиха ли ги? — попита Джоузеф.

— Не. Смъртта на баща ми бе обявена за нещастен случай. Отстраниха ги от работа за две седмици — платен отпуск. Но после ги върнаха. Сякаш нищо не се беше случило.

— Още ли са в полицията?

— Вече не са сред нас — тихо отговори тя. Погледна Джоузеф. — Но теб те интересува най-вече как съм се озовала тук, при Питър, нали?

— Да, може да се каже.

— След смъртта на баща ми мама се поболя. Беше болна и преди това. Смъртта му съвсем я съсипа. Полицията и градските власти не направиха нищо за нея. Сякаш не искаха да признаят, че са сгрешили. Питър обаче ни помогна. Спаси я, помогна ѝ да се лекува. Жена му също се грижеше за нея. Оказа се, че татко е работил за него през цялото време. Реших и аз да направя същото.

— Отначало не исках — каза Карпанков. — Но настояваше. Сега се радвам, че я взех. Ралф Макнамара ми помагаше, като осигуряваше вътрешна информация за разследвания и така нататък. Габриела също ми помага за това… и с другите си умения.

Габриела не сметна за нужда да обяснява на Джоузеф, че природата на баща ѝ е пропита в самата същност на характера ѝ. Спомняше си десетки случаи, когато се озоваваше в директорския кабинет, често придружена от училищната охрана или дори полицаи, след като си е изпуснала нервите — и ожесточено е нападнала някое момче или момиче, което се е опитвало да тормози нея или друг ученик. Репутацията на Професора като уважаван детектив я спаси да не попадне в системата за възпитание на малолетни престъпници и ѝ помогна да се научи да контролира склонността си към насилие.

Но само да я контролира, не да я преодолее.

Габриела се отърси от спомените за семейството си с едно изтракване на иглите за плетене.

— И така, за Риърдън полицията ще ни помогне.

Идеите ѝ идваха една след друга. Винаги ставаше така. Умът ѝ беше изобретателен и плодовит. Някои мисли отхвърляше, някои дооформяше, някои оставяше непроменени, като идеално завършени компоненти на плана ѝ. Дланите ѝ бяха влажни; сърцето ѝ биеше в бърз, интуитивен ритъм.

— Какво се иска от мен? — попита Джоузеф.

— Ще обясня на капитана и полицията, че си доверен информатор, който работи за мен. Така няма да се налага да разкриваш самоличността си. Ще използваме само малкото ти име. Аз ще бъда Габриела… Маккензи — добави тя, като гледаше етикета на една бутилка уиски върху шкафчето зад Карпанков. — Габриела Маккензи, някаква бизнесдама, а ти ще ме изнудваш за много пари. — Изведнъж ѝ хрумна идея, златна идея. — Ще го представим така, сякаш си отвлякъл дъщеря ми.

— Имаш ли дъщеря?

— Не. Нямам деца. Но ти ще дойдеш, когато съм с Риърдън, и ще кажеш, че си отвлякъл Сара и ще я убиеш, ако не получиш това, което искаш.

— Дъщеря ти ще се казва Сара, така ли?

— Така. Това е името на кобилата ми, която държа на вилата и яздя през почивните дни. Ще свалим от Интернет снимки на някое шестгодишно момиченце. Също и видеоклипове.

Джоузеф кимна:

— Има такива идиоти… качват какво ли не в Мрежата.

— Истина е.

— Какво ще искам от теб в замяна на живота на момиченцето?

Хрумна ѝ нова идея. Понякога направо валяха.

— Някакъв документ. Таен списък. Много ценен. Списък, който всеки иска да притежава — и затова Риърдън също ще поиска да го има.

— Макгъфин — отбеляза Джоузеф.

— Какво е това? — попита Карпанков.

Габриела обясни:

— Хичкок. — Изненада се, че Джоузеф знае термина. Не защото приличаше на глупак, точно обратното, а защото бе около четирийсетте, а известният режисьор бе измислил думата преди повече от половин век. — В детективските филми макгъфин е нещо, предмет, който всеки иска да притежава. Съкровището от Сиера Мадре, свещеният кивот, списъкът с тайни агенти на шпионска организация. Няма значение, че не съществува. Това е нещото, около което се заплита интригата на филма. Ще измисля някоя крупна измама или друга абсурдна история. Хората от списъка ще спечелят милиони, когато това се случи.

— Може да наречем списъка с някакво тайнствено име — предложи Джоузеф. — Някаква идея?

— Хрумна ми нещо — каза Карпанков. — Какво ще кажете за „Октомврийския списък“?

Габриела кимна:

— Добре, харесва ми. Но защо точно „октомврийски“?

— Снощи с жена ми ходихме в „Хофброй“, на Трето Авеню. В четвъртък вечер е Октоберфест. Правят най-хубавия виенски шницел и зауербратен в града. Октоберфест — Октомврийски списък. Така ми хрумна.

— Идеално. Сега е средата на септември. Ще оставя знаци, че нещо ще се случи през октомври. И така, Джоузеф, ти ще искаш този тайнствен списък. Също и пари. Риърдън е откраднал четиристотин хиляди от Питър. Затова нека да ги направим петстотин — с лихва.

Руснакът кимна.

— Как ще им измъкнеш парите? — попита Джоузеф.

Тя се замисли за момент.

— Ами… Риърдън ще ги изтегли, за да ми помогне да платя откупа. Всъщност ще използва парите, за да те привлече — да те убеди да влезеш в бизнеса с тях. Само ти можеш да им кажеш как да се възползват най-добре от „Октомврийския списък“. Ще си им необходим за това.

На Джоузеф също му хрумна нещо:

— Нека да започнем с четиристотин хиляди, но за да изглежда по-истинско, може да пропуснеш някой срок, който съм ти дал, и аз ще кача мизата с още сто бона.

— Да, харесва ми. — Очите ѝ грейнаха. — А когато изпусна срока, ти ще ми изпратиш нещо на дъщеря ми, с което да ми покажеш, че нещата са сериозни. — Погледна ноктите си, които бяха лакирани в червено. — Може би… сетих се, кървав пръст.

— Какво? — възкликна Карпанков.

Тя се усмихна:

— От някой манекен или кукла. С малко червена боя. Или с кръв от някоя пържола.

Джоузеф кимна, сякаш това бе най-логичната идея на света.

— Ще разиграем пиесата до неделя вечерта — продължи Габриела. — Ще избереш място, където ще уредиш да се срещнете. Когато се появят, ще ги убиеш.

Джоузеф се замисли за момент.

— Имам един нает склад в Сохо, който вече не ми трябва. Ще го направя там. Те ще мислят, че съм отвлякъл дъщеря ти, нали? Складът има една задна стаичка. Ще пусна някое детско филмче. Те ще отидат да проверят и когато отворят вратата, ще ги ликвидирам в гръб. — Намръщи се. — Обаче какво ще кажеш на твоя шеф? Ако провеждате специална операция, няма ли да очаква някакви доказателства, като банков превод или нещо подобно?

Уместен въпрос, но тя бе помислила и за това:

— Ще им кажа, че информаторът ми, тоест ти, е поел нещата в свои ръце, убил е Тиърдън и другите и е откраднал парите. После е изчезнал. Така или иначе никой няма доверие на информаторите. Няма да бъде добре — операцията ще се провали — но да ти кажа, капитанът няма да бъде много недоволен. След смъртта на Риърдън ще претърсим къщите и офисите му; би трябвало да намерим доказателства поне по пет-шест случая, зад които стоят той и хората му. Освен това ще спестим пари от съдебни дела.

— Гениално, Габриела — с възхищение възкликна Карпанков.

Трак, трак…

Габриела добави още един ред на шала, който плетеше. Хрумна ѝ още нещо.

— Слушай, Питър, ще бъде полезно, ако има още някой, който ме преследва. Интересът на Риърдън ще се засили още повече, ако има и друг играч, който иска да се добере до „Октомврийския списък“. Ще изглежда още по-ценен. Някакви идеи?

Карпанков се облегна назад и се втренчи в тавана със сивите си очи.

— Става ли, ако този човек умре?

— Интересна идея. Може и да свърши работа. Защо?

— Имам нещо предвид.

— Да?

— Един тип… един боклук от Бруклин. Мисли се за кръстник на мафията. Хал Диксън. Знаеш ли го?

— Мисля, че съм чувала името.

— Кани се да разшири дейността си в Манхатън и Джърси. Мислех да го елиминирам. Това е удобна възможност.

Габриела оправи полата си, докато обмисляше включването на този допълнителен играч. След малко каза:

— Можеш да говориш с Диксън. Ще му кажеш за „Октомврийския списък“ и че е у мен. Възложи му задачата да ти го донесе. Когато дойде, ще го ликвидирам без свидетели. После ще кажа на капитана, че Риърдън го е убил.

Това ѝ даде друга идея. Тя остави плетката в скута си и добави:

— Трябва да реша един личен проблем. — Присви очи и обясни: — Един мъж ми досажда. Стана преди няколко месеца. Тъкмо бях изпълнила една поръчка и се бях отървала от трупа, но полицията беше побърза, отколкото очаквах. Скрих се в едно кино и се присламчих към този тип, за да изглежда, сякаш сме двойка. Номерът мина. Проблемът е, че тоя се лепна за мен. Прецака ми няколко срещи. Почна да ме преследва. Шпионира ме, навърта се около апартамента ми. Накрая дори може да открие, че работя за Питър. Дори ме снима, когато мислеше, че не го виждам. — Габриела направи гримаса на отвращение. — Малко е извратен — пада си по обувки. Лигите му направо потичат, когато види високите ми токчета. Снима ме с мобилния си и винаги се старае да хване обувките в кадър. Проклет перверзник. — Сви рамене. — Ще бъде полезно, ако и той умре.

— Как се казва? — попита Джоузеф.

— Франк Уолш. — Тя описа мъжа и добави: — Нека да припишем и това убийство на Риърдън.

Отново започна да плете. Двамата мъже се втренчиха в алуминиевите куки. Може би се питаха дали е убивала човек с тях. Не беше.

— Знам как ще стане — продължи. — След като с Риърдън открием списъка, ще го изпратя на Франк за съхранение. Ще направя така, че отпечатъците на Риърдън да се озоват на плика, кутията или каквото друго използвам, за да го сложа. Питър, можеш ли да уредиш един от хората ти да бъде в сградата, която ще използваме за постановката? Да се представи за чистач. Ще му дам списъка, за да го занесе на Франк.

— Разбира се. Какво ще кажеш за Рафаел?

— Да, той е добър. — Габриела се обърна към Джоузеф: — След като Франк получи пратката, в неделя, ще отидеш у тях, ще го застреляш и ще оставиш улики с отпечатъци и ДНК на Риърдън. Полицията ще ги открие, когато ликвидираме Риърдън и хората му. Обаче вземи телефона на Франк и форматирай диска на компютъра му. Сигурно има мои снимки.

Джоузеф кимна:

— Добре. Ами твоите хора — детективите, капитанът — те няма ли да те следят постоянно? Това може да се окаже проблем.

Тя се намръщи:

— Знам. Дори да им кажа да не го правят, ще се опитат да ме наблюдават. Трябва да го имам предвид и да се погрижа да се отърва от опашката и всякакви електронни устройства, които евентуално ще използват.

Остави плетката и се наклони напред. Беше доволна от Джоузеф; харесваше ѝ, че е умен и я гледа в очите толкова спокойно, не предизвикателно, срамежливо или похотливо.

— Така, преди да продължим, искам да ти кажа нещо. Очевидно имаш представа от филми. Знаеш ли какво е методът на Станиславски?

— Чувал съм, но не знам точно какво е.

— При него актьорът се стреми да се отъждестви душевно и емоционално с героя, който играе. За да проработи планът ни, за да измамим Риърдън и двамата с теб да оцелеем, аз ще бъда офис мениджърът и самотна майка, за която се представям. Габриела Маккензи. Габриела Макнамара престава да съществува.

Не им каза, че за тази трансформация ще трябва да мобилизира цялата си енергия и воля. Щеше да се премести на съвсем друго място, умствено и емоционално. Щеше да повтаря името на измислената си дъщеря безброй пъти — на глас и наум — докато момичето оживее. Щеше да убеди себе си, че ако не предаде „Октомврийския списък“ и парите, никога повече няма да види обичаната си Сара. Щеше да се разкайва за смъртта на Хал Диксън. За Франк Уолш, въпреки че беше толкова изнервящо усложнение в живота ѝ. Щеше да почувства истински страх, че полицията я преследва. Щеше да изпитва истинско влечение към Риърдън, сякаш наистина случайно са се запознали в бара и между тях е прехвърчала искра, която може да се развие в истинска връзка. Дори можеше да прави секс с него.

И след като Джоузеф го застреля, щеше да прекара период на траур.

Габриела беше добра в това, което правеше, точно защото успяваше да заблуди себе си толкова убедително, колкото жертвите си.

Погледна хладнокръвно Джоузеф:

— Разбра ли?

— Да.

— Трябва и ти да направиш така.

— Разбрах. — Той отмести очи за момент. — Като стана дума за актьорска игра… какво ще кажеш за следното? Мога да съм като онзи актьор, който почина, онзи от „Ватман“. Хийт Леджър, Жокера. Подигравателен, непредсказуем, зловещ.

— Това ми харесва. И каква ще бъде неговата философия? — заразсъждава тя, мислейки за филма. — „Единственото хубаво за мен е това, което е в мой интерес.“ Това ще е движещата ти сила.

— „Единственото хубаво за мен е това, което е в мой интерес.“ Ще го запомня. Харесва ми… Един въпрос за мястото на убийството — ти ще бъдеш ли там?

Тя се замисли, но отговори:

— Не, те няма да ме искат там. Риърдън и един от съучастниците му ще искат да се видят с теб насаме. Ще ме оставят с някого да ме пази, вероятно Сам — някъде в някоя тайна квартира. — Погледна Карпанков. — Най-вероятно на същото място, където са завели Карол — онзи апартамент в Мидтаун, който използва за фирмата си. — Обърна се към Джоузеф:

— Ще ти изпратя адреса, когато го науча.

— Ще бъдеш ли въоръжена? — попита той.

— Не, няма как. Но съм сигурна, че Сам ще бъде. Риърдън вероятно ще планира да се върне в тайната квартира, след като сключи сделката с теб — вероятно за да ме довърши лично. И като знаем какво са направили с Карол, предполагам, че двамата със Сам ще имат и други планове преди това. С въжета и възли.

Затова, след като убиеш Риърдън и Андрю, вземи ключа от тайната квартира и ела там. Ако на вратата има резе или верижка, аз ще я сваля. Ще ми пратиш есемес, когато си близо, за да отвлека вниманието на Сам, Андрю или когото са оставили да ме пази. Ще му кажа, че съм разкрила значението на „Октомврийския списък“ или нещо такова. Ще те пусна да влезеш. Този, който ме пази, ще си мисли, че другите двама се връщат, и няма да бъде много подозрителен.

Обаче внимавай. Когато чуя вратата да се отваря, ще кажа някоя ключова реплика. Ако кажа: „Добре ли е дъщеря ми?“, значи Сам не е извадил оръжие и не подозира нищо. Тогава можеш просто да влезеш и да го застреляш. Но ако кажа: „Даниел, какво стана?“, това ще означава, че подозира нещо и е извадил оръжието си. Остани в коридора и се готви за престрелка. Аз ще се скрия и ще направя каквото мога отвътре.

Джоузеф кимна:

— „Добре ли е дъщеря ми?“ означава, че имам зелена светлина да стрелям. „Даниел, какво става?“ означава да се пазя.

— Точно така.

— Разбрах.

— Чудесно.

Габриела прибра преждата и полузавършения шал в чантата. Погледна с любов Гюнтер, който още веднъж помаха с опашка. Тя се изправи, стисна ръката на Карпанков, после — на Джоузеф.

— Хайде, да се залавяме за работа.


Първа част



Оглавление

  •   36. Неделя, 18.30
  •   35. Неделя, 17.50
  •   34. Неделя, 16.00
  •   33. Неделя, 16.30
  •   32. Неделя, 16.15
  •   31. Неделя, 14.15
  •   30. Неделя, 14.10
  •   29. Неделя, 13.40
  •   28. Неделя, 13.00
  •   27. Неделя, 11.50
  •   26. Неделя, 11.35
  •   25. Неделя, 11.10
  •   24. Неделя, 10.00
  •   23. Неделя, 9.45
  •   22 Неделя, 9.30
  •   21. Неделя, 8.30
  • Трета част
  •   20. Събота, 22.00
  •   19. Събота, 20.30
  •   18. Събота, 17.55
  •   17. Събота, 17.30
  •   16. Събота, 16.50
  •   15. Събота, 15.15
  •   14. Събота, 14.50
  •   13. Събота, 12,30
  •   12. Събота, 12.00
  •   11. Събота, 11.15
  •   10. Събота, 10.30
  •   9. Събота, 10.00
  •   8. Събота, 9.00
  • Втора част
  •   7. Петък, 22.00
  •   6. Петък, 18.30
  •   5. Петък, 17,00
  •   4. Петък, 13.30
  •   3. Петък, 12.20
  •   2. Петък, 11.00
  •   1. Петък, 8.20
  • Първа част
  • X