Дж. Р. Уорд - Ангелският дял

Ангелският дял [The Angels' Share bg] 1458K, 319 с. (пер. Желева) (Кралете на бърбъна-2)   (скачать) - Дж. Р. Уорд

ДЖ. Р. Уорд
 Ангелският дял
(книга 2 от "Кралете на бърбъна ")

Посвещавам с любов на

ЛеЕла Доанин Скот



БЕЛЕЖКА ОТ АВТОРА

„Ангелският дял“ е израз, използван в индустрията за производство на бърбън. Току-що произведеният бърбън се поставя в дъбови бурета, за да отлежи, като процесът може да продължи дванайсет години или повече. Тъй като буретата се складират в не добре затворени и изолирани помещения, промените в климата на четирите сезона в Кентъки причиняват свиване и разширяване на дървото и така допринасят за по-добрия аромат на уискито. Тази динамична околна среда в съчетание с времето е последната алхимия в производството на най-известния и най-любимия на това общество продукт. Но също така е причина за това течността да се изпарява и да попива в дървото. Тази загуба, която може да достигне два процента от първоначалното количество на година и която варира в зависимост от влажността на околната среда, от промените в температурата и от броя на годините на отлежаване, както и от други фактори, е известна като „Ангелският дял“.

Макар че има напълно разумно обяснение за загубата, при това логично, на мен ми харесва романтичната идея, че в складовете на тези уважавани производители от Кентъки има ангели, които се наслаждават на алкохолната напитка, докато се носят над земята. Може би се наслаждават на специалното уиски със захар, джоджен и лед по време на лятното дерби и на бърбъна по време на студените зимни месеци. Може би го използват, за да си приготвят пай с кестени или за да подправят топлата си шоколадова напитка. Добрият бърбън може, както започвам да научавам, да се използва за много неща.

Мисля, че изразът може да се използва за съсухрянето, което сполетява всички ни с времето. Тъй като горещината и студът на нашите преживявания, на нашите съдби, разширяват и свиват емоциите ни, мислите и спомените ни, накрая ние също като бърбъна се оказваме различен продукт. А и саможертвата също е част от това. В крайна сметка ние сме съставени от основните елементи, от които и в началото, но никога след това повече не сме същите. Променени сме завинаги. Ако имаме късмет и в същото време сме умни и свободни, ние ставаме по-добри. Ако сме остарявали прекалено дълго, сме съсипани завинаги.

Точното време, както и съдбата, са всичко.


ПЕРСОНАЖИТЕ В ТАЗИ КНИГА

Вирджиния Елизабет Брадфорд Болдуин, известна също като Малката В. Е. Вдовица на Уилям Болдуин, майка на Едуард, Макс, Лейн и Джин Болдуин и пряк потомък на Илайджа Брадфорд, основател на компанията за бърбън „Брадфорд“. Отшелничка със зависимост от предписваните й хапчета. Има много причини за пристрастеността й, някои от които са заплаха за семейството.

Уилям Уайът Болдуин: Покойният съпруг на Малката В. Е. и баща на Едуард, Макс, Лейн и Джин Болдуин. Той е баща на сина на вече покойната счетоводителка на семейството Розалинда Фрийланд. Баща е и на нероденото дете на Шантал, която скоро ще бъде бивша съпруга на сина му Лейн. Главен изпълнителен директор на „Брадфорд Бърбън Къмпани“, докато е бил жив. Мъж с нисък морал и големи амбиции, безскрупулен. Тялото му наскоро е намерено в далечния край на водопада на река Охайо.

Едуард Уестфорк Болдуин: Най-големият син на Малката В. Е. и Уилям Болдуин. Преди очевиден наследник на „Брадфорд Бърбън Къмпани“. Сега сянка на предишното си „аз“, резултат на трагично отвличане и мъчения  — дело на собствения му баща. Обърнал е гръб на семейството и се е оттеглил в конюшнята „Ред енд Блек“.

Максуел Прентис Болдуин: Вторият син на Малката В. Е. и Уилям Болдуин. Черната овца на семейството, който от години е далеч от Ийстърли, историческото имение на семейство Брадфорд в Шарлмонт, Кентъки. Сексапилен и скандален, бунтовник. Завръщането му в семейната крепост е проблематично за определени хора във и вън от семейството.

Джонатан Тюлейн Болдуин, известен като Лейн: Най-малкият син на Малката В. Е. и Уилям Болдуин. Поправил се плейбой и играч на покер, преживяващ мъките на развода с първата си съпруга. Поради нестабилността на семейното богатство и злоупотребите той е принуден да играе ролята на лидер в семейството и сега повече от всякога трябва да разчита на истинската си любов  — Лизи Кинг.

Вирджиния Елизабет Болдуин, скоро ще приеме името Пфорд, известна като Джин. Най-младата в семейството и единствена дъщеря на Малката В. Е. и Уилям Болдуин. Бунтовничка и противоречива личност, която цъфти, когато й се обръща внимание. Родила, докато била в колежа, и едва успяла да завърши. Предстои да се омъжи за Ричард Пфорд, наследник на голямо богатство и на компания за разпространение на алкохол.

Амелия Франклин Болдуин: Дъщеря на Джин и на нейната истинска любов Самюел Ти Лодж. Ученичка в „Хочкинс Скул“, по характер тя много прилича на майка си.

Лизи Кинг: Лизи работи в градините и оранжериите на Ийстърли вече почти десет години и поддържа градините световноизвестни и пълни с редки растения и цветя. Влюбена е в Лейн Болдуин и напълно отдадена на връзката им. Но не взема участие в драмата на семейството.

Самюел Тиодор Лодж III: Адвокат, сексапилен джентълмен южняк, стилно облечен, с отлично потекло, привилегировано лошо момче. Единственият мъж, успял да стигне до Джин. Няма представа, че Амелия е негова дъщеря.

Сътън Смайт: Новоизбран изпълнителен директор на „Сътън Дистилъри Корпорейшън“  — най-големият съперник на пазара на „Брадфорд Бърбън Къмпани“. Влюбена в Едуард от години, тя се развива професионално, но в личния й живот цари затишие, което до голяма степен се дължи на факта, че никой не може да се сравни с Едуард.

Шелби Ландис: Дъщеря на легенда в отглеждането на състезателни коне. Баща й, Джеб, е обучавал Едуард, когато става въпрос за коне. Работлива, силна жена, грижи се за Едуард  — дори когато той не желае това.

Мис Аврора Томс: Главна готвачка в Ийстърли от десетилетия, способна да сервира храна за душата  — пиле „Кордон Бльо“, има силна ръка и топло сърце. Болна е от рак в последен стадий. Майчинската сила в живота на Лейн, Едуард, Макс и Джин и истински морален компас за тях.

Едуин Макалън-Мак: Главен отговорник за дестилацията в „Брадфорд Бърбън Къмпани“. Култивира нов вид мая, надпреварва се с времето и ограничава ресурсите, за да намали разходите. Отдавна не се е влюбвал, ако въобще някога е бил влюбен. Женен за работата си.

Шантал Блеър Стоуи Болдуин. Скоро ще бъде бивша съпруга на Лейн. Бременна с незаконното дете на Уилям Болдуин. Кралица на красотата, плиткоумна, заплашва да разкрие кой е бащата на нероденото й дете, за да измъкне повече пари от Лейн покрай развода.

Розалинда Фрийланд: Бивша счетоводителка на имението на семейство Брадфорд. Самоубива се в офиса си в имението, като изпива отвара от бучиниш. Майка на Рандолф Деймиън Фрийланд, шестнайсетгодишен, баща му  — Уилям Болдуин.

* * *

Страницата с некролозите

в „Шарлмонт Куриер Джърнъл“


УИЛЯМ УАЙЪТ БОЛДУИН


Преди два дни мистър Уилям Уайът Болдуин премина в любящите ръце на нашия Господар и Спасител. Световноизвестен бизнесмен, филантроп и градски първенец, той беше главен изпълнителен директор на „Брадфорд Бърбън Къмпани“ в продължение на трийсет и шест години. Докато заемаше този пост, въведе нова ера в производството на бърбън и доведе компанията до над един милиард долара годишна печалба.

Любящ съпруг и баща, той оставя вдовица преданата си съпруга Вирджиния Елизабет Брадфорд Болдуин и своите обични деца Едуард Уестфорк Брадфорд Болдуин, Максуел Прентис Болдуин, Джонатан Тюлейн Болдуин и Вирджиния Елизабет Болдуин, както и любимата си внучка Амелия Франклин Болдуин.

Частните служби и посещенията могат да бъдат извършвани, когато е удобно на семейството. Вместо цветя, дарения могат да бъдат изпращани на университета в Шарлмонт на името на мистър Болдуин.


ГЛАВА ПЪРВА

Мостът „Биг Файв“, Шарлмонт, Кентъки

Джонатан Тюлейн Болдуин се наведе над перилата на огромния мост, който свързваше Шарлмонт, Кентъки, с най-близкото пристанище в Индиана  — Ню Олбъни. Река Охайо беше на петнайсет метра под него, калните, придошли води отразяваха многоцветните светлини, които украсяваха всяка от петте арки, свързващи перилата от двете страни на моста. Той се повдигна на пръсти и изпита чувството, че пада, но това бе само илюзия.

Представи си как баща му скача от моста, за да намери смъртта си.

Тялото на Уилям Болдуин бе намерено в подножието на водопада на Охайо преди три дни. Въпреки всичките му постижения в живота, въпреки всичките му възвишени цели, смъртната му черупка бе намерена сред лодките  — до стар рибарски траулер, чиято цена бе двеста долара, най-много триста.

А, срамът…

Какво ли е било усещането за падане? Трябва да е усещал лек ветрец в лицето си, докато е бил привличан надолу към водите на реката от гравитацията. Дрехите му трябва да са се развявали като знамена, да са се удряли в тялото и краката му. Очите му трябва да са се насълзили от ветреца или пък може би от избликнали чувства?

Не, било е по-скоро първото.

Трябва да го е заболяло при удара с повърхността на водата. А после какво? Шокиран си е поел въздух и е погълнал мръсна вода? Задавил се е, имал е чувството, че се задушава? Или от удара е изпаднал в блажено безсъзнание? Или всичко е завършило с инфаркт, причинен от притока на адреналин, пареща болка в средата на гърдите, която е обхванала лявата му ръка и му е попречила да направи спасителното загребване с ръце? Бил ли е все още в съзнание, когато го е ударила баржата с въглища, когато онова витло го е разкъсало? Сигурно е бил мъртъв, когато се е спуснал по водите на водопада.

На Лейн му се искаше да е сигурен, че е страдал.

Да знае, че е имало болка  — огромна, мъчителна болка, а също и страх, силен и всепоглъщащ. Това щеше да бъде неизмеримо облекчение, балсам за надигналите се емоции, които смъртта на баща му във водите на реката бе предизвикала и които заплашваха да го удавят, макар че стоеше на твърда земя.

— Ти открадна над шейсет и осем милиона долара  — каза Лейн на безразличния вятър, на също толкова безразличните капки и на отегчената река долу.   — А дългът на компанията е дори още по-голям. Какво, по дяволите, си направил с толкова пари? Къде са отишли?

Нямаше отговор, естествено. Щеше да е същото дори баща му да бе още жив и Лейн да бе изправен лице в лице с него.

— И съпругата ми  — добави рязко.  — Чукал си съпругата ми. Под покрива, който споделяш с майка ми  — и Шантал е бременна. Не че бракът на Лейн с Шантал Блеър Стоуи бе нещо повече от документ, на който той бе сложил подписа си. Но поне си бе признал грешката и щеше да се погрижи за нея.

— Нищо чудно, че майка ни е пристрастена към лекарствата. Нищо чудно, че се крие. Трябва да е знаела за другите жени, трябва да знаела що за човек си ти, копеле!

Лейн затвори очи и видя труп   — но не подпухналото и посиняло мъртво тяло на баща си върху онази маса в моргата, където бе отишъл, за да идентифицира останките. Не, видя жена да седи на стола в офиса си в семейното имение, разумните й и скромни пола и блуза с копчета по цялата предница бяха в перфектно състояние, кокът й   — съвсем слабо разрошен, а на краката й  — маратонки със зелени петна от трева, вместо обувките, които обикновено носеше.

На лицето й бе изписана ужасна гримаса. Като на жокера от филмите за Батман.

Заради отровното питие, което бе изпила.

Беше открил тялото два дни преди баща му да скочи от моста.

— Розалинда е мъртва заради теб, кучи сине. Работеше за теб в нашата къща от трийсет и пет години, а все едно, че я уби със собствените си ръце.

Тя бе причината Лейн да открие, че липсват пари. Бившата счетоводителка на семейството бе оставила нещо като послание  — флашка с таблици Excel, които показваха тревожните тегления и прехвърляния към „WWB Холдингс“.

Каквото и да бе това.

Тя имаше шейсет и осем милиона причини да се отрови. И всичко, защото бащата на Лейн я бе принудил да прави неетични неща, докато чувството й за благоприличие я бе разкъсвало на две.

— Знам и какво си причинил на Едуард. Знам, че вината е твоя. Изпрати собствения си син в Южна Америка. Отвлякоха го заради теб, а ти отказа да платиш откупа, за да го убият. Радваше се, че си се отървал от съперник в бизнеса, докато се правеше на скърбящ баща. Или го направи, защото той също е подозирал, че крадеш?

Едуард бе оцелял, но сега не бе нещо повече от съсипано тяло и неравномерно сърцебиене, вече не бе очевидният наследник на бизнеса, на трона, на короната.

Уилям Болдуин бе причинил толкова много зло.

А Лейн знаеше само това. Какво ли още имаше?

Също толкова важно бе какво щеше да направи. Какво можеше да направи?

Чувстваше се така, сякаш се намираше на кормилото на огромен кораб, който е насочен към скалист бряг  — точно преди рулят да се счупи.

С внезапен приток на сила той преметна крака през тежките стоманени перила и стъпи на петнайсетсантиметровата издатина в далечния край. Сърцето му биеше тежко, ръцете и краката му бяха безчувствени, устата му пресъхна и не можеше да преглъща, ръцете му стискаха здраво перилата на височината на бедрата му и той надничаше в бездната.

Какво ли щеше да е усещането за падане?

Можеше да скочи или просто да направи крачка напред… и да пада, пада, пада, докато узнае със сигурност какво бе преживял баща му. Дали щеше да свърши на същото място, под навеса за лодки? Дали неговото тяло също щеше да бъде разрязано от витлото на баржата с въглища и щеше да се белее сред мръсните води на Охайо?

В ума си, ясно като бял ден, чу майка си да казва с дълбокия си глас и провлачения си южняшки говор: „Господ не ни дава повече изпитания, отколкото можем да понесем“.

Вярата на мис Аврора със сигурност й бе помогнала да премине през повече изпитания, отколкото повечето смъртни биха понесли. Като афроамериканка, израснала в Юга през петдесетте години на двайсети век, тя се бе срещала с дискриминация и несправедливост, каквито той дори не можеше да си представи, а тя бе издържала, бе завършила кулинарно училище и ръководеше гурме кухнята в Ийстърли не просто като главен готвач французин, а дори по-добре. В същото време играеше ролята на майка за него, братята и сестра му, както никой друг се беше превърнала в душата на Ийстърли, в опора за толкова много от тях.

Тя бе фарът, единствената светлина на хоризонта за него, докато не срещна Лизи.

Лейн много искаше да има вярата на майка си. И о, господи, мис Аврора вярваше дори в него, вярваше, че той ще направи бизнеса отново печеливш, ще спаси семейството, ще бъде мъжът, който можеше да бъде. Че ще бъде мъжът, който баща му не беше и никога нямаше да бъде, независимо от капаните на богатството и успеха. Уилям Болдуин така и не бе успял да ги избегне.

Можеше просто да скочи. И всичко щеше да свърши.

Дали и баща му бе мислил така? След като лъжите и липсата на пари бяха разкрити, а смъртта на Розалинда бе предвестник на разкритието, дали Уилям не бе дошъл тук, защото само той знаеше докъде бе стигнал и колко надълбоко щеше да се наложи да се разровят. Дали бе разбрал, че играта е свършила, че не разполага с повече време и че въпреки съобразителността си няма да успее да се справи с проблема, създаден от самия него? Или пък бе решил да разиграе собствената си смърт и не бе успял? Дали всички пари, които бяха източени, не бяха в някоя сметка в офшорна банка, или пък в такава в Швейцария на негово или нечие друго име?

Толкова много въпроси и липсата на отговори. Към тях се прибавяше стресът, че трябва да поправи всичко, а това бе нещо, което можеше да го подлуди.

Лейн отново се концентрира във водите на реката. От тази височина едва ги виждаше. Всъщност… не виждаше нищо, освен чернота и само намек за блещукаща по повърхността светлина.

Осъзна, че песента на сирените със сигурност предлага изход на страхливеца  — тя беше като гравитацията, която те дърпа към финал, който не можеш да контролираш. Един силен удар и това щеше да е краят на всичко  — на смъртните случаи, на измамата, на дълга. Всичко щеше да бъде изтрито, те отново щяха да бъдат чисти и той нямаше повече да се тревожи дали всичко няма да стане публично достояние.

Дали баща му бе имал безсънни нощи? Съжаления? Дали, докато е стоял тук, е изпитвал колебания трябва ли да скочи и с това да сложи край на ужасната каша, която бе забъркал? Дали някога се е замислял за последиците от действията си, за това, че за по-малко от поколение, само за година или две, бе пропилял двестагодишно богатство?

Вятърът свиреше в ушите на Лейн, подобен на зова на сирените.

Едуард — по-големият му брат, преди така съвършен, нямаше да успее да изчисти името им. Джин — единствената му сестра, не можеше да мисли за нищо друго, освен за себе си. Максуел — другият му брат, бездействаше вече три години.

Майка му бе прикована към леглото и пристрастена към лекарствата.

И така всичко бе в ръцете на играча на покер и бивш женкар, който нямаше никакъв финансов, ръководен или какъвто и да е практически опит.

Всичко, което имаше, поне до този момент, бе любовта на добра жена.

Но в тази ужасна реалност… дори това нямаше да му помогне.


* * *

Не се предполагаше пикапите „Тойота“ да развиват скорост от седемдесет и пет мили в час. Особено когато бяха десетгодишни.

Поне шофьорът бе буден, макар че бе четири часът сутринта.

Лизи Кинг бе стиснала кормилото в смъртна хватка, кракът й настъпваше педала буквално до пода, докато пътуваше по магистралата.

Беше се събудила в леглото си във фермата сама. Някога това щеше да бъде нещо обикновено, но вече не, не и сега, когато Лейн се бе върнал в живота й. Богатият плейбой и градинарката на имението най-после се бяха събрали, любовта бе сближила двама души с много различно обществено положение, но връзката им бе по-здрава от тази, която свързваше молекулите на диаманта.

И тя щеше да застане до него, независимо какво криеше бъдещето за тях.

Все пак беше толкова по-лесно да се откажеш от необикновено голямо богатство, когато никога не си познавал такова, никога не си стремял към него и особено когато си надникнал зад завесата  — към тъжната и самотна пустиня в далечния край на блясъка и престижа.

Господи, на какъв стрес бе подложен Лейн!

И така, когато се събуди, тя стана от леглото. Слезе по проскърцващите стъпала и обиколи целия първи етаж на малката си къщичка.

Погледна навън и откри, че колата я няма. Поршето, което той караше и бе паркирал до явора, не се виждаше никъде. Първо се запита защо си е тръгнал, без да й се обади, а после се разтревожи.

Бяха минали само няколко нощи, откакто баща му се самоуби, и само няколко дни, откакто откриха тялото му в далечния край на водопада. Оттогава Лейн сякаш бе някъде далеч, умът му бе винаги зает с липсващите пари, с документите за развода с алчната Шантал, със състоянието на домакинските сметки, с несигурната ситуация в „Брадфорд Бърбън Къмпани“, с ужасното физическо състояние на брат му Едуард, с болестта на мис Аврора.

Но не казваше и дума, за което и да е от тези неща. Безсънието бе единственият признак за стреса и това я плашеше. Лейн винаги правеше усилие да остане спокоен, когато беше покрай нея, задаваше й въпроси за работата й в градините на Ийстърли, разтриваше раменете й, приготвяше й вечеря, която обикновено не бе вкусна, но на кого му пукаше. След като изясниха нещата помежду си и се отдадоха напълно на връзката си, той почти се пренесе при нея във фермата  — и колкото и да й бе приятно да го има около себе си, тя очакваше избухването му.

Може би щеше да й е по-лесно, ако той викаше и беснееше.

И сега тя се страхуваше, че моментът е настъпил  — и някакво шесто чувство я караше да изпитва ужас, докато се питаше къде ли е отишъл. Ийстърли, семейното имение на семейство Брадфорд, бе първото място, за което се сети. Или може би беше отишъл в Старото място, където все още се произвеждаше и складираше бърбънът. Може би в баптистката църква на мис Аврора?

Да, Лизи се опита да се свърже с него по телефона. Но когато звънна, разбра, че е на нощното шкафче до леглото. Тя не изгуби и минута след това. Облече се. Грабна ключовете. И изтича до пикапа.

Нямаше движение по 1-64 в близост до моста, към който се насочи, за да прекоси реката, и тя изкачваше хълма с равномерна скорост. След това започна да се спуска от другата страна, покрай реката, в онази част, която принадлежеше на Индиана. Старият пикап дори набра още скорост и се разтресе така, че се тресяха дори кормилото и седалката, обаче щеше да продължи да се движи, защото тя се нуждаеше от него.

— Лейн… къде си?

Господи, колко пъти го бе питала как е и той бе отговарял: „Добре“. Всички онези възможности да поговорят, от които не се възползва. Всички погледи, които му бе хвърляла, когато не гледаше към нея, и всеки път бе търсила признаци за пропукване или напрежение. Но нямаше почти никаква следа от чувство след онзи миг, който бяха споделили в градината  — онзи личен, свят миг, когато го потърси под цветовете на плодовите дръвчета и му каза, че е сгрешила по отношение на него, че не го е преценила правилно и че е готова да му помогне с единственото, което има  — да му прехвърли собствеността върху фермата, която можеше да се продаде и с парите да се плати таксата на адвоката, който да спаси семейството му.

Лейн я взе в прегръдките си и й каза, че я обича. Отказа подаръка й и обясни, че ще поправи всичко сам, че някак си ще открие откраднатите пари, ще изплати огромния дълг, ще изправи отново компанията на крака и ще възстанови семейното богатство.

И тя му повярва.

И все още му вярваше.

А оттогава насам? Държеше се топло с нея, но бе затворен в себе си, присъстваше физически и в същото време умът му непрекъснато отсъстваше.

Лизи ни най-малко не го обвиняваше.

Обаче всичко това бе странно ужасяващо.

В далечината, от другата страна на реката, деловият район на Шарлмонт проблясваше  — фалшива земна галактика, прекрасна лъжа, а мостът, който съединяваше двата бряга, още беше осветен в пролетно зелени и яркорозови светлини за дербито, морска дъга към обетованата земя. Добрата новина бе, че нямаше движение, така че веднага щом стигна от другата страна, Лизи успя да слезе от магистралата и да потегли право към Ийстърли. Щеше да види дали колата му е паркирана пред имението.

Не знаеше какво ще прави после.

Новопостроеният мост имаше по три платна в посока, а в средата имаше широк и висок бордюр, който осигуряваше безопасност на движението. В средата имаше и редица от бели светлини и всичко блестеше не само заради осветлението, но и защото не бе изложено на природните стихии. Строежът бе завършен едва през март и първите коли се качиха на моста и прекосиха реката през април, като така намалиха задръстванията в пиковия час…

Пред нея, паркирана в „бавната“ лента, изникна кола, която мозъкът й разпозна още преди погледът й да се фокусира върху нея.

Поршето на Лейн. Да, колата бе на Лейн…

Лизи натисна спирачката по-силно, отколкото преди настъпваше педала за газта, и пикапът премина от пълна газ към пълно спиране с грацията на диван, който пада от втория етаж. Всичко затрепери и се разтресе, като заплашваше да се разпадне и още по-лошо, почти не се усети разлика в скоростта  — сякаш тойотата бе работила прекалено упорито, за да постигне скоростта, и нямаше да се предаде без борба…

На ръба на моста се виждаше фигура. В най-далечния край на моста. Надвиснала над смъртоносната бездна.

— Лейн  — извика тя.  — Лейн!

Пикапът й се завъртя, направи такъв пирует, че тя трябваше да изкриви врат, за да го вижда. Изскочи от него, преди да е спрял напълно, като остави скоростния лост в неутрално положение, двигателят да работи и вратата — отворена.

— Лейн! Не! Лейн!

Лизи се затича към него, като преодоляваше бариери, които изглеждаха несъществени, прекалено несъществени, като се имаше предвид разстояние до водите на реката.

Лейн обърна глава…

И изпусна перилата.

На лицето му се изписа шок, изненада… заменена незабавно от ужас.

И той падна, под краката му имаше само въздух.

Устата на Лизи не можеше да се отвори достатъчно широко, така че да пропусне вика й.


ГЛАВА ВТОРА

Покер.

След като откри, че между стъпалата му и река Охайо няма нищо, докато тялото му падаше свободно, а във вените му се надигаше, уви, прекалено късно, желание да се бори… умът му бе зает с игра на покер, състояла се в „Белажио“ в Лас Вегас преди седем години.

Беше добре, че падаше бавно.

Десет души седяха около масата с високите залози, в играта се влизаше с двайсет и пет хиляди, сред играчите имаше двама пушачи, седмина пиеха бърбън, трима бяха със слънчеви очила, един с брада, двама носеха бейзболни шапки, там бе и така нареченият проповедник в костюм от бяла коприна със странни пропорции, какъвто Елвис можеше да носи през осемдесетте, ако се бе отказал от фъстъченото масло и банановите сандвичи и бе живял достатъчно дълго, за да дочака влиянието на пънка.

И по-важно, както се оказа, там бе и бивш офицер от флота, който седеше на две места от Лейн. Скоро с отпадането на играчите между тях двамата не остана никой. Бившият войник не разполагаше с история, която да разкаже, и това вероятно бе резултат от факта, че заради прехраната си се бе озовавал в далеч по-смъртоносни ситуации от тази около масата за хазарт. Той имаше интересни, светлозелени очи и измамно скромно присъствие.

И бе странно, че в този последен миг мислеше за човека, когото победи с помощта на двойка попове и асо.

Е, той не бе последният, за когото се сети.

Лизи. О, Лизи, не бе очаквал Лизи да дойде и да го открие тук и изненадата предизвика онова, което можеше да бъде наречено фатална грешка.

О, господи, Лизи…

Обратно към играча на покер. Той говореше за различните си преживявания на самолетоносача в океана. Как тренирали да скачат от височина от деветстотин, хиляда и двеста и дори хиляда и петстотин метра над водата. И как, ако искаш да останеш жив, тялото ти трябва да бъде в определено положение при срещата с водната повърхност.

Става въпрос за коефициента на скоростта на падане. Трябва да се приближиш възможно най-много до нулата.

Стъпалата трябва да се ударят първи в повърхността, необходимо е краката да са кръстосани в глезените — това е много важно, за да не се разтворят като ядеца на пуйката за Деня на благодарността. След това едната ръка трябва да е пред тялото ти, дланта й трябва да стиска лакътя на другата. Другата трябва да е сгъната пред гърдите, а разтворената й длан да покрива устата и носа. Главата трябва да бъде на едно ниво с гръбнака, иначе рискуваш да получиш сътресение на мозъка или контузия на врата.

Трябва да се забиеш във водата като нож.

В противен случай, когато се удариш във водата с голяма скорост, тя е по-скоро като цимент, а не нещо, което можеш да налееш в чаша.

Трябва да се врежеш във водата по възможност с изпънато тяло.

Като истински гмуркач.

И да се молиш вътрешните ти органи някак си да следват скоростта, с която пропадат връзките, задържащи ги към скелета ти. Иначе, беше казал човекът от флотата, вътрешностите ти ще станат на омлет, който още не е в тигана, и ще се втурнат да запълнят празнотите между ребрата ти.

Лейн се стегна и използва всеки свой мускул, за да се превърне в тънко и силно стоманено острие. Вятърът, Господи, шумът от вятъра в ушите му беше като рева на торнадо, дрехите му не плющяха като знамена или той не усещаше нищо такова. Всъщност падането — странно, приличаше на почистване с пясъчна струя — сякаш го удряха вълни, състоящи се от дребни частици.

И времето бе спряло.

Струваше му се, че цяла вечност виси в ничията земя между солидната и твърда почва, на която бе стъпил преди, и водния гроб, който щеше да предяви права над него — точно както бе направил и с баща му.

— Обичам те!

Поне това искаше да каже. Но какво бе излязло от устата му, преди да се удари във водната повърхност? Нямаше представа.

Ударът бе нещо, което усети чак в бедрата и коленете си, краката му сякаш се забиха в тялото му После настъпи студът. Болката и студът го изпълниха целия.

Реката се сключи над гърдите и главата му така, както торбата обгръщаше трупа след дръпването на ципа, черният мрак го обгърна и не допускаше до него въздуха, светлината и звуците.

Приглушено. Всичко бе така приглушено.

„Плувай“ — помисли си той. „Плувай!“

Ръцете не му се подчиняваха, но с намаляването на инерцията на тялото, краката му се раздвижиха. И да, ръцете му също започнаха да загребват водата, която сега бе мека. Той отвори очи, а може би те не бяха затворени, и усети парене, сякаш в тях влизаше киселина.

Не дишаше. Макар инстинктът му да крещеше да се освободи от усещанията, като издиша въздуха, той пазеше така скъпоценния кислород.

Ритане. Загребване.

Бореше се.

За живота си.

За да може да се върне при жената, която не искаше да изостави нито първия път, нито сега.

За да успее да докаже, че е различен от баща си.

И за да може да отмени бъдещия банкрут, който, страхуваше се, бе гравиран върху надгробната плоча на семейството му.

* * *

Когато Лейн падна от моста, първата мисъл на Лизи беше да скочи след него. Беше така обзета от нея, че едва не прехвърли крака през перилата и не го последва.

Но се спря, защото по този начин нямаше да може да му помогне. По дяволите, вероятно щеше да падне върху него точно когато той изплува за въздух. Ако предположим, че той направи това… О, господи…

Затършува. Телефон. Телефонът й, имаше нужда…

Едва чу изскърцването на гумите. И единствената причина да вдигне поглед към онзи, който бе спрял, бе, защото телефонът изхвръкна от дланта й в тази посока.

— Той скочи ли?  — извика мъжът.  — Скочи ли?

— Падна…  — улови телефона си, преди да е паднал на асфалта.  — Падна!

— Брат ми е ченге…

— Девет-едно-едно…

Двамата набраха номера едновременно, Лизи се обърна, повдигна се на пръсти и надникна над перилата. Заради светлините, които я заобикаляха, и сълзите, които изпълваха очите й, не виждаше нищо долу. Сърцето й биеше силно и неравномерно, тя имаше смътното усещане, че усеща бодежи по ръцете и краката си. Горещо, тялото й бе горещо, като че ли бе юлско пладне и имаше чувството, че е обляна в пот.

Три иззвънявания. Защо никой не вдига?

Обърна се и погледът й срещна този на мъжа, който бе слязъл от колата. Тя изпита странното усещане, че ще помни този миг до края на живота си. Може би и той щеше да го помни.

— Ало!  — извика тя.  — На моста съм, на мост шейсет и четири! Мъж…

— Ало!  — каза мъжът.  — Да, имаме скочил…

— Той не скочи! Падна… какво? Кой се интересува от името ми! Изпратете някого, не, не на моста! Долу, край реката…

— … точно до новия мост. Знам, че сте дежурни… Вие сте под моста? Можете ли да доведете някого…

— … да го извади! Не, не знам дали е жив!  — после, въпреки паниката, Лизи замълча.  — Кой беше?

Дори в този критичен момент тя се поколеба да каже името. Всичко, което се отнася до семейство Брадфорд, щеше да е новина, и то не само в Шарлмонт, а в цялата страна и това скачане — падане, по дяволите, е нещо, което, бе сигурна в това, Лейн нямаше да иска да разгласи. Ако оживее…

По дяволите. Беше въпрос на живот и смърт.

— Името му е Лейн Брадфорд… той ми е приятел. Дойдох тук, защото…

Продължи да говори и се обърна с гръб към перилата. Но само след миг отново се надвеси над тях и се молеше да види главата му над водата. Господи, нищо не виждаше!

След като даде името и телефона си и каза каквото знаеше, Лизи затвори. Междувременно, мъжът също бе затворил и говореше на нея — казваше й, че брат му или братовчед му или проклетия Дядо Коледа идва насам. Лизи обаче не го слушаше. Знаеше само, че трябва да стигне до Лейн, че трябва да…

Вниманието й се концентрира върху стария й и очукан пикап.

После погледна към мощното порше на Лейн.

Беше зад кормилото му само след част от секундата. За щастие, той беше оставил ключа на таблото и двигателят заработи веднага, щом конете оживяха. Да натисне педала на газта до пода, бе твърде различно от същото действие в нейния пикап, гумите изскърцаха, когато спортната кола потегли стремително в насрещното.

Чудесно. Нека ченгетата я арестуват. Поне щеше да ги заведе долу до водата.

Светлината на насрещни фарове я ослепи и я принуди да дръпне поршето вдясно, а клаксонът на другото превозно средство бе като ужаса в главата й, отвличане на вниманието, което можеше да стане причина да изхвръкне от платното, ако не беше толкова концентрирана да стигне до Лейн.

Лизи навлезе в отбивката със сто и трийсет километра в час и като по чудо насреща й нямаше нито едно превозно средство, което да се качва на магистралата. Когато стигна до края на отбивката, зави отново в забранена посока и наруши още повече правила за движение по пътя, след като излезе от платното, мина през тревата и излезе на двупосочния път, който се виеше покрай реката.

Сега шофираше почти със сто и седемдесет километра в час.

А после натисна рязко спирачките.

На брега се намираше едно от любимите й заведения за сладолед в региона. То се помещаваше във викторианска къща с доста богато минало и освен че там се продаваше сладолед, даваха се и велосипеди под наем… както и лодки.

По-скоро остави, отколкото паркира поршето на ивицата трева, наклонено на една страна като шапката на някой пияница. Остави фаровете включени и насочени към водата, прескочи оградата и се втурна към дока. Там намери най-различни лодки, но на нито една не бяха оставени ключовете, разбира се, само че имаше и една малка плоскодънна лодка с извън бордови двигател, която, какво щастие, не бе завързана за пристана.

Лизи скочи в нея и й бяха необходими две силни дръпвания, за да запали двигателя. После прибра въжетата и навлезе навътре в реката, лодката се люлееше силно, а пръските обсипваха лицето й. Благодарение на светлината от фаровете, виждаше малко, но не достатъчно, а последното, което искаше, беше да го прегази.

Бе влязла само стотина метра навътре — разстояние, което й се струваше голямо, колкото океан, когато видя истинско чудо на хоризонта.

Чудо.

Да, беше чудо.


ГЛАВА ТРЕТА

Река Охайо бе много по-студена, отколкото Лейн можеше да си представи. А брегът бе далеч, сякаш плуваше в Ламанша. Тялото му бе по-тежко, а за краката му като че ли бяха завързани блокчета цимент. И дробовете му не работеха както трябва.

Течението бързо го отнасяше, което бе добра новина, ако искаше да стигне до водопада като баща си. Какъвто си му бе късметът, то го дърпаше и към средата на реката — далеч от брега, и трябваше да се бори с него, ако искаше да стигне до…

Силна светлина го освети откъм гърба и той за миг си помисли, че вярата на майка му се е оказала истина и нейният Иисус идва, за да го отведе до рая.

— Виждам го! Виждам го!

Добре де, гласовете бяха прекалено обикновени, за да принадлежат на библейска личност — а и южняшкият акцент показваше, че говори по-скоро смъртен, отколкото Бог.

Лейн изплю събралата се в устата му вода и легна по гръб. Светлината го заслепяваше и постави едната си ръка върху очите.

— Жив е!

Лодката, която спря до него, бе девет метра дълга и имаше каюта, двигателите бяха спрени, а кърмата — обърната към него. Издърпаха го на борда с помощта на кука, като сам се постара да избегне витлата и да се преметне през перилата. Отпусна се по гръб и погледна нощното небе. Не виждаше звездите. Светлините на града бяха прекалено силни.

В полезрението му се появи мъжко лице. Сива брада. Рунтава коса.

— Видяхме те да скачаш. Добре че дойдохме…

— Някой се приближава откъм десния борд.

Без да погледне, Лейн знаеше кой е. Просто знаеше. И разбира се, когато насочиха светлината ръчно нататък, той видя Лизи да се приближава в плоскодънна лодка, водата едва ли не подхвърляше лекия плавателен съд, силното й тяло бе наведено над мотора, който ревеше, защото работеше над възможностите си и предизвикваше паника по лицето й.

— Лейн!

— Лизи!  — той седна и разпери дланите си, от които капеше вода.  — Добре съм! Успях!

Тя спря лодката като експерт точно до кърмата и макар че дрехите му бяха мокри и бе премръзнал до кости, той скочи към нея. Или може би тя към него. Вероятно и двамата скочиха.

Той я притисна към себе си, тя го стисна здраво. После тя се отскубна и го удари толкова силно по бицепсите, че едва не го прати обратно в реката.

— Ох!

— Какво, по дяволите, правеше там горе…

— Не се канех…

— Да не си си изгубил ума…

— Не…

— Едва не се уби!

— Лизи, аз…

— В момента съм ти страшно ядосана!

Рибарската лодка се люлееше напред-назад, докато те стояха, стъпили здраво. Той смътно съзнаваше, че на по-големия съд имаше трима рибари, които пушеха.

— Можех просто да те зашлевя!

— Окей, ако това ще те накара да се почувстваш по-добре…

— Няма!  — отвърна Лизи.  — Нищо няма да… Мислех, че си мъртъв!

Тя заплака, а той изруга.

— Съжалявам. Толкова съжалявам…

Обърна я с гръб към себе си и я притисна силно, галеше я по гърба и й шепнеше неща, които по-късно нямаше да помни, макар че моментът щеше да остане незабравим.

— Съжалявам… Толкова съжалявам…

Типично за Лизи, не след дълго тя се съвзе и вдигна поглед към него.

— Наистина ми се иска пак да те ударя.

Лейн потърка челюстта си.

— И все още го заслужавам.

— Добре ли сте?  — извика един от мъжете и им хвърли избеляла хавлия, която миришеше отвратително на риба.  — Ще имате ли нужда от 911? Който и да е от вас?

— Вече се обадихме — отговори Лизи.

И да, разбира се, червено-сините светлини се появиха на моста, както и втори, които приближаваха брега откъм Индиана.

„Страхотно“, помисли си той, като се загърна в хавлията. „Просто страхотно.“

— Добре сме — Лейн подаде ръка.  — Благодаря.

Мъжът със сивата брада я стисна.

— Радвам се, че никой не пострада. Оттук често скачат хора. Миналата седмица скочи един и намери смъртта си. Откриха го в далечния край на водопадите. До навеса за лодки.

„Да, това беше баща ми“, помисли си Лейн.

— Така ли?  — излъга.  — В пресата не се появи нищо.

— Навесът е на братовчед ми. Предполагам, че човекът е бил важна клечка или нещо такова. Не говорят по въпроса.

— Е, това е срамота. За семейството му, които и да са те.

— Благодаря — каза Лизи на мъжете.  — Много ви благодаря, че го извадихте.

Поговориха още малко, но Лейн не обръщаше кой знае какво внимание на разговора — те го увериха, че искат да задържи хавлията и той им благодари. После се отпусна на пейката в средата и се загащи добре, за да запази топлината на тялото си. Междувременно, Лизи отново запали двигателя с две силни дръпвания и отдалечи лодката от другата, сладкият мирис на бензин изпълни въздуха и го накара да мисли за летата от детството си. Когато обърнаха, той погледна назад към другия съд.

И се засмя.

— Какво?  — запита тя.

— Името на лодката.  — Посочи надписа на кърмата.  — Невероятно.

„Аврора“ беше изписано със златни букви.

Да, някак си дори когато не бе наоколо, майка му го пазеше, спасяваше, подкрепяше.

— Това наистина е странно — каза Лизи, подаде газ и те се понесоха към брега.

Всеки път, като премигнеше, Лейн виждаше бездната долу и си спомняше падането. Беше странно, че макар да е в лодката с жената, която обича, на път към твърдата почва се чувства като в ничията земя, лишен от сигурност — нямаше нищо, освен безчувствен въздух между него и предстоящия удар в повърхността на водата, за който бе сигурен, че ще го убие.

Посвети вниманието си на Лизи, измери с поглед силните линии на лицето й и умните й очи, косата й, която се развяваше на вятъра, и оцени факта, че не се оплака, че ще я намокри, когато я взе в прегръдките си.

— Обичам те — каза.

— Какво?

Той просто поклати глава и се усмихна на себе си. Името на майка му бе на кърмата на лодката… а зад кормилото бе любимата жена…

— Открадна ли я?  — запита вече по-високо.

— Да — извика тя в отговор.  — Нямаше значение какво ще ми струва. Трябваше да дойда да те спася.

Стигнаха дока и тя започна да маневрира майсторски, като дърпаше лоста в посока, обратна на онази, в която искаше да насочи лодката, така че въпреки течението носът й се опря до пилона.

Лейн я завърза с въже за пилона и й подаде ръка с дланта нагоре, за да й помогне да скочи на дока. Тя обаче не отиде веднага при него. Вместо това пъхна ръката си в джоба на свободното си сако. Извади нещо и го затъкна в капачката на резервоара.

Скочи сама на дока и той каза:

— Какво беше това?

— Петдоларова банкнота. Използвахме част от горивото.

За миг Лейн осъзна, че просто стоеше пред нея, макар да бе премръзнал до кости, сякаш бяха обикновени нарушители и той само беше поплувал в река Охайо.

О, а после ченгетата спряха до тях.

И той усети пак онази подсъзнателна тревога дали ще оцелее, която се изпитва при свободно падане.

Протегна ръце и обхвана красивото й лице в длани на светлината на фаровете от колата. Лизи бе всичко, което семейството му не беше. Във всяко отношение.

Това бе една от причините да я обича. И бе странно, но изпита подтик да направи отношенията им постоянни.

— Какво?  — прошепна тя.

Той падна на едно коляно.

— Лизи…

— О, господи, да не би да припадаш?  — вдигна го отново на крака и потърка ръцете му над лактите.  — Припадаш! Хайде, да те заведем до линейката…

— Сложете ръцете си там, където можем да ги виждаме — дойде искането.  — Веднага!

Лейн изгледа всичките светлини и изруга. Имаше подходящи моменти и места, където да помоли любимата жена да се омъжи за него. Но пред очите на полицията на Шарлмонт, прогизнал от мръсната вода и две минути след смъртоносното падане във водите на Охайо? Не сега.

— Хей — каза едно от ченгетата,  — знам кой е това. Това е Лейн Брадфорд…

— Млъкни — изсъска някой.

— Написа онази статия за него…

— Млъкни, Хикс!

Хикс млъкна, а Лейн вдигна ръце и втренчи поглед в ярките светлини. Не виждаше нищо пред себе си. Което можеше и да се очаква всъщност.

— Могат ли да ме арестуват, задето взех лодката?  — запита Лизи и също вдигна ръце.

— Аз ще се погрижа за това  — увери я тихо Лейн.  — Не се тревожи.

По дяволите.


ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Ийстърли, семейното имение на семейство Брадфорд

— Мразя те!

Джин Болдуин, която скоро щеше да носи фамилията Пфорд и бе най-младата от трите живи деца на семейство Брадфорд, се втурна към лампата, но не успя да стигне до нея. Което вероятно бе за добро. Стойката й бе японска ваза и тя винаги я бе харесвала, коприненият й абажур бе изработен на ръка и върху него със златисти конци бяха избродирани инициалите й.

Щеше да е жалко да се унищожи такава красота и Господ й бе свидетел, че след като я използва, от нея щяха да останат само парченца.

Спря я ръката на годеника й, който я сграбчи за косата, накара я да изгуби равновесие заради невъзможно високите токчета на обувките й, което донякъде бе забавно, а после я плесна по задника толкова силно, че чак раменете й усетиха удара и зъбите й изтракаха, което пък й напомни, че опашната кост може да е много необходима част на тялото. Болката на въпросното място й напомни и за това как, когато беше дете, баща й я биеше с колана си от крокодилска кожа.

Разбира се, боят не я караше да си вземе поука и да промени поведението си по какъвто и да било начин. Просто искаше да му покаже, че не той управлява живота й.

И да, оттогава насам нещата бяха потръгнали толкова добре.

Слабото ъгловато лице на Ричард Пфорд се надвеси над върха на главата й.

— Мрази ме колкото искаш, но никога повече няма да показваш такова неуважение към мен. Разбрахме ли се?

Той все още я дърпаше за косата и вратът и гръбнакът й трябваше да противодействат на това или рискуваше да остане без глава.

— Това, което правя или не правя — изсумтя тя,  — няма да промени ничие мнение за теб. Никога нищо не е успяло да го постигне.

Изгледа го гневно, като едновременно се усмихваше. Очите му, които много наподобяваха очите на плъх, не издаваха, че си спомня липсата на самочувствие, която изпитваше заради обидите, нанасяни му, докато бяха съученици в „Кънтри Дей“ в Шарлмонт. Джин беше сред първите ученици, на които бе разрешено да влязат през онези свети врати, но беше също и посредствено момиче, което се срещаше с футболисти. Ричард, от друга страна, беше слабичко и болнаво дете с разяждащо го чувство за благородническо потекло и глас като на Доналд Дък. Дори необикновеното богатство на семейството му не можеше да му осигури приятели или момиче, с което да си легне.

Жаргонът от деветдесетте години на двайсети век бе родил такива блестящи обиди като: неудачник, боклук, кретен, глупак, задник.

Ричард с усилие се върна отново към настоящето.

— Очаквам съпругата ми да ме чака у дома, когато имам бизнес ангажимент, на който тя не е добре дошла — дръпна косата й.  — Не очаквам да е на борда на реактивен самолет за Чикаго…

— Живееш в дома ми…

Ричард отново я подръпна, сякаш дресираше куче на каишка.

— Особено след като е предупредена, че не й е позволено да използва който и да е от самолетите ми.

— Ако бях взела самолет на Брадфорд, как можех да съм сигурна, че ще разбереш?

На лицето му се изписа объркване, което си струваше всичко чуто досега, както и онова, което щеше да последва.

Джин се освободи и отново стъпи здраво на краката си. Роклята й от „Гучи“ се бе усукала и тя се замисли дали да я оправи, или да я остави така.

Решението й бе в полза на неугледния външен вид.

— Партито бе божествено — каза тя.  — Както и двамата пилоти. Със сигурност знаеш какви мъже да наемаш.

Ричард бе готов да избухне и вдигна ръка над рамото си, а тя се засмя.

— Внимавай с лицето. Гримьорката ми е добра, но дори тя не може да скрие всичко.

Умът й и тялото й бяха обзети от някаква мания, която пееше като хор пред олтара на лудостта. И за част от секундата си помисли за майка си, която лежеше в леглото в стаята си малко по-нататък по коридора, лишена от права, все едно е бездомен наркоман.

Когато някой от семейство Брадфорд се пристрастеше към наркотиците, за него вече не се грижеше личният му лекар и го настаняваха в хотел „Портхолт“ с частна медицинска сестра, вместо да го пратят в клиника. Говореха за „лекарства“ вместо за „наркотици“.

Каквито и думи да използваха, все пак беше по-добре и по-лесно, отколкото да се справят с реалността.

— Имаш нужда от мен — изсъска Ричард.  — И когато купя нещо, очаквам то да работи както трябва. Или го изхвърлям.

— Всеки, който иска да стане губернатор на Кентъки някой ден, трябва да знае, че побоят над съпругата представлява сериозен проблем.

— Ще бъдеш изненадана. Аз съм републиканец, помниш ли?

Над рамото на Ричард виждаше овалното огледало над една от италианските й тоалетки от осемнайсети век в стил Луи XV, което й предоставяше съвършен образ в рамка на тях двамата: тя, с размазано като кръв по брадичката й червило, синята й рокля бе повдигната до дантелената горна част на копринените й чорапи, тъмната й коса падаше на разбъркани вълни като ореола на курва, каквато беше, а той — в старомодната си пижама, косата му бе като на брокер от „Уолстрийт“ от осемдесетте, тялото му — като на Икабод Крейн[1], напрегнато като опъната жица. А около тях? Копринени завеси като бални рокли, прозорци — високи като водопади, антики — достойни за някой музей на декоративните изкуства, и легло — голямо колкото чакалня с пухена завивка с монограм.

Двамата с Ричард, облечени с домашни дрехи и демонстриращи абсолютно неуважение към учтивия разговор, бяха фалшивата нота в тази соната, разкъсването в средата на платно на Вермеер[2], спуканата гума на ролсройс.

О, а на Джин тази разруха й харесваше. Като гледаше себе си и Ричард заедно, и двамата тръпнещи на ръба на лудостта, усещаше вълнението, за което копнееше.

Подхождаха си. С внезапната промяна в състоянието на нейното семейство и неговите амбиции да стане губернатор те станаха съюз на паразита и неговия домакин, хванати в капана на опасна връзка, основаваща се на десетилетния му копнеж по най-популярната дебютантка на Шарлмонт и на нейната настояща нужда от пари.

Но бракове са били сключвани и на много по-нестабилна основа… като например на илюзията за любов, на лъжата за вярност, на отровното питие на „съдбата“.

Тя изведнъж се умори.

— Лягам си — заяви тя и се обърна с намерение да тръгне към банята си.  — Този разговор ме отегчава.

Когато този път я сграбчи, не беше за косата.

— Само че аз не съм свършил с теб.

Обърна я и я дръпна към себе си, а тя се прозина в лицето му.

— Бъди бърз, моля те. О, точно така. Ти наистина си бърз и това е единственото, което ми харесва в секса с теб.


ГЛАВА ПЕТА

Фермата на Лизи, Мадисънвил, Индиана

— Нали не мислеше наистина, че ще скоча?

Мъжът, когото Лизи обичаше, каза това, седнал в другия край на дивана, а тя се опита да се съвземе… и като не успя, започна да гали изработената на ръка завивка, която бе наметнала върху краката си. Малката й дневна се намираше в предната част на къщата и имаше голям прозорец, който гледаше към верандата, предната морава и мръсната алея. Декорът бе селски и придаваше уют, колекцията й от стари фермерски инструменти украсяваше стените, старомодното й пиано стоеше в далечната част на стаята, плетените килимчета бяха в основните цветове[3], за да се подчертае цветът на дървения под.

Нейното убежище винаги й действаше успокояващо. Но не и тази сутрин на зазоряване.

Каква нощ. Бяха им необходими почти два часа да разкажат на полицията какво се е случило, да се извинят и да потеглят обратно.

Ако не беше приятелят на Лейн, помощник-шерифът Мичъл Рамзи, все още щяха да са край реката, до салона за сладолед във викториански стил, а може би дори и в полицейския участък — оковани в белезници, съблечени и претърсени.

Мич Рамзи си имаше начин да се справя в трудни ситуации.

И така, сега бяха тук, на дивана, Лейн си взе душ и облече любимия си суитчър, а тя — една от ризите си с копчета и някакъв клин. Но, Господи, макар че беше май, и то в Юга, тя усещаше студ дори в костите си. И това беше отговорът на въпроса на Лейн.

— Лизи? Мислеше ли, че ще скоча?

— Разбира се, че не.

Господи, никога нямаше да забрави как стоеше в далечния край на моста, хванал перилата, как се обърна да я погледне… и се скри от погледа й…

— Лизи…

Тя вдигна ръце над главата си и се опита да запази гласа си спокоен. Не успя.

— Щом не се канеше да скочиш, какво правеше там, за Бога? Беше се навел над реката, Лейн. Щеше да…

— Опитвах се да разбера какво ли е да полетиш надолу.

— Защото си искал да се самоубиеш?  — запита тя със свито гърло.

— Не, защото исках да разбера него.

Лизи смръщи вежди.

— Кого? Баща си…? Стига, като че ли той някога се е опитвал да разбере някого? Лейн, има и други начини да се справиш с това.

Например можеше да посети психиатър и да поседи на дивана му. Това щеше да сведе до нула шансовете му да намери смъртта си, докато се опитва да се справи със случилото се.

И като бонус, тя нямаше да се тревожи, че ще й се налага да стане престъпник, крадящ лодки.

Запита се дали петдоларовата банкнота все още е затъкната там, където я бе оставила.

Лейн протегна едната си ръка, като че ли бе вдървена и изруга, когато лакътят или може би рамото му изпука.

— Виж, сега, когато татко е мъртъв, никога няма да получа отговори. Затънал съм до шия, трябва да оправя забърканата от него каша, страшно съм разгневен и просто не разбирам. Всеки може да каже, че той не беше стока и това е истината… обаче не е обяснение защо, кога и как е постъпил толкова ужасно. Лежах втренчено и гледах тавана, не спях и не издържах повече. Отидох до моста, прекрачих перилата, за да застана там, където е стоял той… защото исках да видя това, което е видял той. Исках да добия представа какво е изпитал. Исках отговори. Нямаше къде другаде да ги потърся и не, не бях там, за да се самоубия. Кълна се в душата на мис Аврора.

След миг Лизи се наведе напред и взе ръката му в своята.

— Съжалявам. Просто си помислих… е, видях каквото видях, а ти не ми бе казал нищо от това, което ми казваш сега.

— Какво има за казване? В главата ми се въртят непрекъснато едни и същи мисли и ми се иска да крещя. Нямам ни най-малка представа какво правя.

— Но поне ще знам какво искаш да направиш. Мисля, че мълчанието е страшно. Умът ти е неспокоен? Е, моят също.

— Съжалявам  — поклати глава.  — Но аз ще се боря. За семейството си. За нас. И повярвай ми, ако се канех да извърша самоубийство, последното, което ще направя, е да последвам примера му. Не искам да имам нищо общо с този човек. Разбира се, не мога да променя ДНК-то си, не мога да направя нищо по този въпрос. Но няма да окуражавам и по-нататъшни сравнения с него.

Лизи си пое дълбоко дъх.

— Мога ли да помогна по някакъв начин?

— Ако имаше нещо, което можеш да сториш, ще ти кажа. Обещавам. Но сега всичко е на моите плещи. Трябва да открия липсващите пари, да платя на „Проспект Тръст“ и да се моля на Бога да успея да поддържам бизнеса. Бърбънът на семейство Брадфорд е на пазара повече от двеста години  — не може на това да бъде сложен край сега. Просто не може.

Лейн се обърна и погледна през големия прозорец, а тя изучаваше лицето му. Той беше, както би се изразила баба й, наистина красив. Класически красив, с очи сини като ясно небе, с черна коса, която бе гъста между пръстите й, и с тяло, което неминуемо привличаше погледите на всички в стаята.

Но за нея това не беше любов от пръв поглед. В началото за нея лошият най-малък син на семейство Брадфорд бе жигосан, макар че истината беше, че под пренебрежението й се криеше силно привличане. Бе готова да премести планини, за да го игнорира. А после бяха заедно… и тя се влюби в него по типичния за Сабрина[4] начин.

Е, само че в нейния случай „персоналът“ бе градинарка с магистърска степен по ландшафтна архитектура от университета „Корнел“.

Но после, четири седмици по-късно, Шантал се обърна към пресата и заяви, че е сгодена за Лейн и че детето, което носи, е негово. Това сложи край на историята за Лизи и Лейн се ожени за Шантал.

Само за да изчезне на север малко след това.

Ужасно. Колко ужасно бе онова време. Лизи направи всичко възможно да продължи да работи в Ийстърли и да остане концентрирана в работата си. Но всички забелязаха, че някак си изведнъж Шантал вече не беше бременна.

По-късно разбраха, че не е „изгубила“ бебето. Беше се „погрижила за него“ в частна клиника в Синсинати. Не бе за вярване. И слава богу, Лейн се развеждаше с нея.

Слава богу и за това, че Лизи си позволи да прецени сама мъжа и не се подведе по репутацията му. Иначе всичко щеше да се развие по друг начин.

— Слънцето изгрява  — прошепна Лейн.  — Нов ден е.

Ръката му се плъзна нагоре по голото й стъпало, стигна до глезена и я погали  — тя не беше сигурна дали го направи съзнателно. Често правеше така, докосваше я разсеяно, сякаш когато умът му не е зает с нея, тялото му се чувства длъжно да замести духовния контакт с физически.

— Господи, харесва ми тук  — той се усмихна на златната светлина, която хвърляше дълги сенки по моравата й и по току-що засетите поля.  — Толкова е тихо!

Вярно беше. Къщата и земята бяха на цял свят разстояние от семейното му имение. Тук единственото, което нарушаваше тишината, бе шумът от далечните машини и понякога мученето на крави.

В Ийстърли никога не беше тихо, дори когато стаите му бяха смълчани. И особено сега.

Дългът. Смъртта. Безредието.

— Просто исках да знам какво е чувствал в мига на смъртта си  — каза Лейн тихо.  — Иска ми се да е изпитал болка. Искам да е… страдал.

Тя изпъна пръстите на краката си и погали с тях ръката му.

— Недей да изпитваш угризения. Гневът е естествен.

— Мис Аврора щеше да ми каже, че трябва да се моля за него. Да се моля за душата му.

— Само защото твоята „майка“ е светица.

— Да, прекалено вярно.

Лизи се усмихна, като си представи афроамериканката, която бе повече майка на Лейн от онази, която го бе родила. Трябваше да благодари на Бога за присъствието на мис Аврора в живота си. Имаше толкова малко безопасни места, където да се скрие в историческата къща, в която бе израснал, но кухнята с цялата вкусна френска храна бе неговото убежище.

— Не мислех, че ще скочиш  — каза неочаквано тя.

Той я погледна директно в очите.

— Имам прекалено много, за което да живея. Има ни и нас.

— Обичам те  — прошепна тя.

Господи, той изглеждаше много по-стар отпреди седмица, когато пристигна с реактивен самолет от скривалището си в Манхатън. Върна се в Ийстърли, за да се увери, че мис Аврора е добре. Остана у дома заради всичко случило се за това кратко време. Траекторията, по която пое семейството му, завърши с удар в айсберг, скрит в потоците на съдбата и предопределеността. Привидно непробиваемият корпус на двестагодишната история на семейство Брадфорд, на необикновеното им финансово и социално положение, претърпя пробойни, ремонтът, на които изглеждаше… невъзможен.

— Можем да заминем  — Лизи отново изви стъпало.  — Можем да продадем мястото, да вземем парите и да изградим хубав живот далеч от всичко това.

— Не мисли, че не съм се замислял. А и мога да издържам и двама ни с игри на покер. Не е стилно, но съм се научил, че сметките не се интересуват откъде идват парите, които ги покриват  — засмя се, но някак пресилено.  — Кой съм аз, че да съдя, след като през всички тези години семейството ми е живяло от производството на алкохол?

За миг сърцето й запя, когато си ги представи двамата заедно в друга ферма, в друг щат, да се грижат за малко парче земя, да обработват земята, която ще им дава зърно, моркови, домати и зелен боб. Щеше да прекарва дните си в работа по обществените паркове на някой малък град. А той щеше да стане учител в местната гимназия или може би треньор по баскетбол или футбол, а може би и двете. И заедно щяха да гледат как лицето на другия се набръчква от смях и любов и да, разбира се, щяха да имат и деца. Деца с рошави коси, момчета, които щяха да носят у дома попови лъжички, и момичета, които щяха да се катерят по дърветата. Децата щяха да искат да вземат шофьорски книжки, щеше да дойде редът и на абитуриентските им балове, щеше да има и сълзи при заминаването им в колежа и радост на празниците, когато къщата щеше да се изпълва с хаос.

А по залез щяха да седят на люлеещите се столове на верандата един до друг. И когато единият умреше, другият щеше скоро да го последва. Точно като роман на Никълъс Спаркс[5].

Никакви реактивни самолети. Никакви бижута, картини с маслени бои, принадлежали на далечни прародители. И нямаше да го има Ийстърли със седемдесетте човека персонал, с акрите красиви градини и безмилостната тежка и еднообразна работа. Никакви партита и балове, ролсройси и поршета, елегантни бездушни хора, усмихващи се с празни очи.

Нямаше да я има и „Брадфорд Бърбън Къмпани“.

Макар че самият продукт на компанията никога не е бил проблем.

Той може би дори щеше да вземе фамилията й, за да не знаят хората от новия им живот кой е и кое е семейството му.

Щеше да бъде като нея, анонимен човек със скромен живот, и представата й за тях двамата беше напълно лишена от величественост. Но тя предпочиташе простите радости на посредствеността пред празния разкош на големите пари през всеки ден от седмицата.

— Знаеш ли, не мога да повярвам, че се е самоубил  — прошепна Лейн.  — Просто не е нещо, което би направил. Беше прекалено арогантен — и по дяволите, ако великият Уилям Болдуин се е канел да извърши самоубийство, той по-скоро щеше да вземе някой от пистолетите за дуел на Александър Хамилтън[6], да лапне дулото и да дръпне спусъка. Но да скочи от мост за него би било „безвкусица“. Във вода, която не би благоволил да даде дори на котката, която живее в хамбара? Просто не се връзва.

Лизи си пое дълбоко дъх. И се осмели да изкаже с думи нещо, за което също се питаше.

— Мислиш ли, че… може някой да го е убил?


ГЛАВА ШЕСТА

Конюшните „Ред енд Блек“, Огдън Каунти, Кентъки

Сладък мирис на сено.

О, сладкият мирис на сено и тропотът на копита… и леденостуденият бетон на пътеката, която се провираше между клетките с махагонови врати.

Едуард Уестфорк Брадфорд Болдуин стоеше пред бокса, в който държеше чистокръвния си жребец, чийто под бе посипан с дървени стърготини, и мършавият му задник се чудеше как е възможно камъкът да е толкова студен дори през май. Вярно, бе на зазоряване, но температурата навън бе двайсет и един градуса и без помощта на слънцето. Човек би помислил, че късната пролет можеше да бъде и по-благосклонна и щедра.

Уви, не.

За щастие, беше пиян.

Вдигна бутилката от…  — какво ли бе това? А, водка. Поднесе я към устните си и с разочарование откри, че е много лека в ръката му. Бяха останали само два сантиметра на дъното, а беше три четвърти пълна, когато докуцука дотук. Той ли бе изпил всичко това? И по дяволите, останалите бутилки алкохол бяха на толкова голямо разстояние — макар да предполагаше, че това е относително. Къщичката на управителя, в която живееше във фермата за отглеждане на чистокръвни коне „Ред енд Блек“, бе само на стотина метра, но със същия успех можеше и да е на мили разстояние.

Сведе поглед към краката си. Макар и скрити под дънковия плат и възстановени с помощта на хирургията, те едва го държаха и не бяха нищо повече от две тънки и немощни клечки, а скромните му кубинки четиридесет и пети размер изглеждаха прекалено големи и смешни. А към това се прибавяше и фактът, че бе пиян и седеше тук — от колко време?

Единственият му шанс за още водка бе да крачи упорито и да си влачи задника след себе си като ръчна количка, изгубила едната си гума и килната настрани.

Не всичко у него обаче бе повредено и не функционираше. Каква трагедия, умът му бе все така остър и в главата му непрекъснато изникваха образи, чието въздействие причиняваше болка на крехкото му тяло.

Видя брат си Лейн да стои пред него и да му казва, че баща им е мъртъв. Красивата му луда сестра Джин — с огромния диамант на елегантната й ръка, подарен от жесток мъж. Красивата му луда майка  — все така в леглото си и замаяна, неосъзнаваща какво се случва около нея.

Неговата Сътън, която всъщност не беше негова и никога нямаше да бъде.

И това бяха само най-често изникващите в главата му образи. Все пак нещата отпреди отвличането му и отказа да бъде платен откупът бяха само смътни спомени.

Може би такова бе решението на демоните, които го изяждаха отвътре. Алкохолът не бе нанесъл чак толкова големи поражения  — но двете седмици в джунглата, време, през което го налагаха редовно, умираше от глад и всяка минута над него висеше смъртта, със сигурност замъгляваха спомените отпреди това. И като бонус бе малко вероятно да получи отново такава услуга…

Чу леки стъпки на обути в ботуши крака да приближават към него и изви очи към тавана. Стъпките спряха пред него, но той не си направи труда да вдигне поглед.

— Пак ли ти…  — каза.

На веселия му поздрав Шелби Ландис отговори с глас, който бе като на анимационен герой  — или поне бе по женски писклив. Интонацията й както обикновено бе по-скоро като на сержант, отколкото като на Пепеляшка.

— Нека сега да те отведем оттук.

— Искам да остана тук завинаги  — и това е заповед.

Над главата на Едуард, зад железните решетки, които му пречеха да отхапва парченца от човешката анатомия, Небеканзер изцвили радостно  — звук, който странно приличаше на „здравей“. Огромният черен жребец бе готов да убие всекиго другиго, освен Едуард.

Но и към собственика си не се обръщаше с възторг.

— Можем да го направим по трудния или по още по-трудния начин  — каза спокойно Шелби.

— Страшно много избори ми предостави. Колко великодушно от твоя страна.

Бунтарят в него поиска да се противопостави, за да разбере какъв е по-трудният начин. Още повече че, макар и тялото му да бе в такова окаяно състояние, повечето жени с нейния дребен ръст трудно щяха да се справят с него, а това можеше да бъде допълнително забавление. Шелби обаче имаше тяло, поддържано в идеална форма от дългите часове работа около чистокръвните коне.

Тя щеше да спечели тази битка. Каквато и да беше.

А на него му бе останала само гордостта. Единствено тя поддържаше мъжкото му его.

Беше му изключително трудно да се изправи, брутална болка разкъсваше вътрешностите му въпреки алкохола. Сумтенето би го накарало да се смути, особено пред работничка, която на всичкото отгоре като добра християнка презираше богохулството, нямаше чувство за мярка, а и дължеше прекалено много на мъртвия й баща.

Точно затова беше длъжен да наеме Шелби, когато се появи на предната веранда на къщичката на управителя с нищо друго, освен с прегрял стар пикап, честно лице и ококорени очи…

Едуард изгуби равновесие, залитна и се озова отново на бетонния под, тялото му се срина като сгъваема масичка и нещо стана с единия му глезен.

Обаче Шелби го улови, преди да си е разбил главата, силните й ръце го сграбчиха и тя го придърпа към себе си.

— Хайде.

Искаше да се бори с нея, защото мразеше и себе си, и състоянието, в което се намираше. Това не бе той — този недъгав пияница, този недоволен мерзавец. Някога, преди баща му да уреди да го отвлекат, а после да откаже да плати откупа, нищо подобно нямаше да се случи.

Е, освен че този отвратителен жребец пак щеше да е негов.

— Не знам дали трябва да ходиш.

Думите на Шелби го накараха да смръщи вежди, той изпъна „добрия“ си лош крак, защото коляното не искаше да се прегъне, а после се облегна на нея, за да носи тя теглото му, тъй като пострадалият глезен не искаше да поеме и грам от него.

— Разбира се, че не трябва. Ти ме видя гол. Знаеш колко зле изглеждам.

Все пак го беше хванала във ваната… след като се бе втурнала през затворената врата, очаквайки да го завари да плува мъртъв във водата.

— Тревожа се за глезена ти.

Той стисна зъби.

— Каква добра самарянка.

— Ще извикам лекаря.

— Не, няма.

Излязоха на слънчева светлина и той примигна, но не защото беше махмурлия. Затова човек трябва първо да изтрезнее. И наистина, сравнен с хладината на конюшнята, златистият сутрешен въздух беше като кашмир, който дразнеше настръхналата му кожа… а гледката… Навсякъде около тях се простираше хълмисто поле, покрито със синкавозелена трева, с високи огради и самотни кленови дървета  — балсам за душата, обещание за отглеждането на чистокръвни коне, които ще бродят и ще пасат в отделените една от друга ливади и ще дават живот на поколения бъдещи шампиони в дербито и другите надбягвания. И дори носители на Тройната корона.

„Може да се има доверие на земята и нейното изобилие“, помисли си Едуард. Можеше да се разчита на дърветата за сянка в лятната горещина, дъждовните месеци никога не разочароваха и винаги осигуряваха дъжд. Поточетата прииждаха напролет и пресъхваха през есента, но човек винаги можеше да предвиди сезоните. По дяволите, дори гневът на торнадото и снежните бури имаше свой ритъм, в който нямаше нищо лично и винаги следваше определен модел.

Какъвто и гняв да се стовареше от небето, той не бе насочен специално към някого. Макар и понякога някой да се чувстваше като жертва, всъщност случаят никога не бе такъв.

Същото бе вярно за конете и кучетата, за котките и енотите, дори за скромния и грозен опосум и за змиите, които ядат малките му. Жребецът му, Неб, със сигурност имаше отвратителен характер, но никога не се бе преструвал на нещо, което не е. Не се усмихваше в лицето ти, а после, като се обърнеш, да ти забие в нож в гърба.

Хората бяха много по-опасни от така наречените непредсказуеми животни и природните стихии.

И да, този факт извикваше у него горчивина.

Но пък, от друга страна, напоследък много неща извикваха горчивина у него.

Когато двамата с Шелби стигнаха до къщичката на управителя, мислите му бяха укротени от болката, която си бе пробила път дори през мъглата на алкохола, сякаш претоварването на нервната му система предизвикваше толкова електрически импулси в мозъка му, че синапсите[7] нямаха друг избор, освен да потиснат песимизма му.

Старата врата изскърца, когато Шелби я разтвори широко, а в единствената стая бе така тъмно, сякаш бе нощ. Тежките вълнени завеси бяха спуснати и светлина идваше само от малката кухничка, лампата приличаше на взета от миньорски шлем и не успяваше да освети цялото помещение. Мебелите бяха оскъдни, евтини и стари, съвсем противоположни на прекрасните вещи, с които бе израснал в Ийстърли, макар спечелените на надбягванията трофеи от чисто сребро да имаха някакво сходство с тях.

Той се освободи от Шелби, която играеше ролята на патерица, и се дотътри до креслото си. Овехтялата дълбока седалка като на фотьойл на Арчи Банкър[8] обгърна задника му така, както дланта на жената обгръща тестото, което меси. Главата му се отпусна назад и той задиша през устата си, като се опитваше да не напряга ребрата си повече от абсолютно необходимото.

Нещо подръпна десния му крачол и той сведе поглед.

— Какво правиш?

Русата глава на Шелби бе наведена под ъгъл към кубинката му, ръцете й на работничка развързваха връзките с бързина, каквато той никога не би могъл да постигне.

— Ще сваля обувката, за да видя колко зле е глезенът ти.

Едуард отвори уста, на върха на езика му бе заложена саркастична бомба.

Но Бог потуши грубостта му, когато кубинката бе свалена с вик.

— По дяволите!

— Мисля, че си го счупил.

Той се хвана здраво за дръжките на креслото, а сърцето му биеше тежко в гърдите. Когато всичко премина, той клюмна.

— Ще докарам пикапа си…

— Не!  — процеди през стиснати зъби.  — Няма да направиш нищо такова.

Шелби вдигна поглед към него, а някъде в подсъзнанието му мина мисълта за това колко рядко срещаше тя погледа му. Винаги с готовност парираше забележките му, но погледът й рядко се спираше на лицето му.

Очите й бяха… доста необикновени. Обрамчени с гъсти и тъмни естествени мигли, а синият им като небето цвят бе обсипан с точици с цвета на ранното утро.

— Щом не искаш да отидеш в болница, какво ще кажеш за личния си лекар? И не се преструвай, че нямаш такъв. Ти си Брадфорд.

— Вече не, скъпа.

Обръщението я накара да трепне, сякаш признаваше, че не е от онези жени, които биват наричани така, особено пък от човек с неговото родословно дърво. Той се срамуваше да го признае, но искаше да я нарани без никаква причина.

Не, всъщност това не бе вярно. Имаше причина.

Шелби имаше досадната способност да го улавя в моменти на уязвимост, а това дразнеше онази негова част, която искаше да се защити.

— Колко дълго се грижи за баща си?  — запита той.

— Цял живот.

Джеб Ландис бе закоравял пияница, комарджия, женкар… но разбираше от коне. И беше научил Едуард на всичко, което знаеше във време, когато Едуард въобще и не мислеше, че състезателните коне могат да са за него повече от хоби — и със сигурност не си представяше, че някога ще наеме дъщеря му. По дяволите, той дори не знаеше, че Джеб има дете.

По някаква причина той се питаше колко ли саркастични забележки бе поела Шелби през годините, баща й също не беше стока и вероятно я бе тренирал добре — думите му със сигурност бяха накарали егото й да се свие.

Като че ли Джеб искаше да се погрижи жестокостта му да оцелее и след неговата смърт.

Едуард се наведе напред. Протегна трепереща ръка и докосна Шелби по лицето. Очакваше кожата й да е груба. Не беше.

Тя се сви и се отдръпна, а той се концентрира върху устните й.

— Искам да те целуна.

* * *

Във фермата на Лизи Лейн гледаше изгряващото слънце, а думите й висяха в смълчания въздух между тях.

„Мислиш ли, че някой го е убил?“

Въпрос, на който трудно можеше да отговори, особено след като се чувстваше измамен, че не той е убил въпросния човек. Но хапът не бе чак толкова горчив, че да не може да го преглътне, докато гледаше новия ден да изгрява над равнините на Индиана.

Пред лицето на толкова много сияйна красота, мрачните му мисли му изглеждаха като бомби, заложени в подножието на олтар.

— Е?  — подкани го тя.  — Мислиш ли?

— Не знам. Със сигурност има няколко души, които имат мотив. С повечето от тях съм свързан — смръщи вежди, защото се сети за нещо, което помощник-шерифът Рамзи му бе казал долу при реката.  — Знаеш ли, охранителните камери на моста още не работят.

— Какво?

Той изви вежди.

— Има камери, монтирани на моста, и е трябвало да записват в онази нощ. Но когато полицията проверила, оказало се, че все още не работят.

— Така че никой не знае какво се е случило всъщност?

— Предполагам — не. Но мислят, че ако е скочил, трябва да е оттам. Трудно е да се скочи от другия мост — Мич каза, че ще се погрижат и с „Биг Файв“ да е така — Лейн поклати глава.  — Но що се отнася до убийство? Не, мисля, че е скочил. Вярвам, че се е самоубил. Дългът, злоупотребата — сега всичко се стовари върху нас, а баща ми е знаел, че моментът е настъпил. Как, по дяволите, щеше да ходи с изправена глава из града при това положение? Или пък някъде другаде?

— Знаеш ли кога ще ви предадат тялото?

— Рамзи ме увери, че ще е веднага щом приключат с аутопсията. Би трябвало да е въпрос на време — отново я погледна.  — Всъщност можеш да направиш нещо, с което да ми помогнеш.

— Кажи. Каквото и да е!

— Става въпрос за поклонението пред ковчега на баща ми. Щом ни върнат тленните му останки, трябва да допуснем хората в Ийстърли и аз искам… искам всичко да бъде както трябва.

Лизи взе ръката му в своята и я стисна.

— Ще се погрижа. Разбира се.

— Благодаря ти — наведе се и целуна дланта й от вътрешната страна.  — Знаеш ли, странно е… пет пари не давам дали ще се окаже чест на паметта му. Не става въпрос за баща ми, а за фамилията Брадфорд. И да, това е проява на лицемерие, но аз не искам да присъствам. Онези, които дойдат, ще търсят причини за скандал и признаци за слабост и проклет да съм, ако намерят онова, за което са дошли. А също така се тревожа, че и майка ще иска да слезе.

Да, беше вярно, че „младата“ Вирджиния Елизабет Брадфорд Болдуин, която сега бе прехвърлила шейсетте, не ставаше от леглото, освен ако не трябваше да си направи косата, но съществуваха някои стандарти, които дори пристрастен човек като нея трябваше да признае и този случай бе такъв. Хората вече се обаждаха в имението и питаха как ще бъдат уредени нещата. И не че много ги беше грижа за баща му. Във висшето общество на Шарлмонт витаеше същият състезателен дух като в Националната футболна лига и дори събитие като бдение при мъртвеца Брадфорд бе като суперкупата.

Всички искаха да имат добри места.

Всичко това бе толкова фалшиво. И макар че винаги го е знаел, едва когато Лизи влезе в живота му, той започна да обръща внимание на празнотата в него.

— Ще ти обещая нещо  — прошепна той.  — Когато всичко това свърши… след като бъде поправено, тогава двамата с теб ще заминем. Ще се измъкнем. Но трябва да оправя тази каша, защото това е единственият начин някога да се освободя от семейството си. Да поправя грешките на баща си е единственият начин да заслужа свободата си и любовта ти.

— Вече имаш любовта ми.

— Ела тук.

Протегна ръка към нея, взе я в скута си и намери устата й в утринната светлина. Трябваше му само миг, за да я съблече, а после тя го възседна и той започва да събува панталоните си.

— О, моя Лизи — изстена той с устни, долепени до нейните.

Гърдите й изпълваха дланите му и когато ги обгърна, тя се задъха. Тя винаги бе откровение, винаги бе нова за него… всяка целувка, всяко докосване бяха като завръщане у дома и като полет до луната едновременно.

Съвършено.

Тя се повдигна на колене, той зае необходимото положение и после бяха заедно, тя се движеше върху него, той я притискаше към себе си. Със съвършена координация и здраво затворени очи, сякаш не искаше нищо да я разсейва от усещането, тя взе всичко от него.

Неговите очи бяха отворени.

О, тя беше красива така, както извиваше гръб, с отпусната назад глава, с повдигнати гърди и утринната светлина къпеше голото й тяло и русата й коса.

Той си каза, че ще запомни и това. Онзи миг от далечната страна на водопада, близостта до удавянето, паниката… и този прекрасен и важен момент с любимата жена, когато и двамата са живи и са заедно, сами, в единение, което никой не можеше да докосне или да им отнеме. Той щеше дълго да помни това, както и всичко останало, случило се през тази нощ.

Да, помисли си, трябваше да възстанови силите си, надеждите си и да излекува сърцето си с помощта на времето и със спомените за моменти като този с Лизи.

Имаше битки, които трябваше да води, задаваше си въпроси, като например дали е достоен, и се тревожеше за онова, което предстои. Тя обаче му даваше сили да бъде войнът, който искаше и трябваше да бъде.

„Забрави за парите“, помисли си той. Всичко, от което имаше нужда в живота, бе тук, в прегръдките му.

— Обичам те — каза.  — Обичам те!…


ГЛАВА СЕДМА

Едуард беше изненадан, че Шелби не скочи на крака и не излезе тичешком през вратата. Все пак добрите християнки, на които работодателят казваше, че иска да ги целуне, обикновено се обиждаха. Но колкото по-дълго стоеше тя на мястото си, вдигнала поглед към него с обувката в ръка, толкова повече страхът му нарастваше.

Помисли си, че не трябваше да става така. Той залагаше на това, че тя ще се отдръпне от него, ще го остави сам и ще забрави за проклетия лекар.

— Понякога земята трябва да приеме бурята — прошепна Шелби.

— Какво?

Тя само поклати глава и леко се поизправи.

— Не е важно.

И беше права. Въобще нищо не бе важно, когато тя го целуна, а устните й бяха меки и срамежливи, сякаш не знаеше нищо за съблазняването.

Това не бе проблем за него.

Оттам нататък Едуард пое нещата в свои ръце и откри, че е по-внимателен с нея, отколкото, с която и да е друга жена в… е, може би въобще. Ръцете му леко обхождаха горната половина на тялото й, подканваха я да се настани между бедрата му и да се повдигне до височината на гърдите му. Тялото й под суитчъра бе твърдо като неговото, но по различна причина. Бе заякнала от физическата работа, беше здрава и усилията я поддържаха в добра форма — работеше с животни, които тежаха поне петдесет килограма повече от нея, изискваха купища храна и пълни колички дървени стърготини, както и километри разходки и придвижване от едно пасище до друго.

Тя не носеше сутиен.

Той откри това, като издърпа суитчъра през главата й. Не носеше и тениска. А гърдите й бяха съвършени — малки и стегнати като другите части на тялото й. Фактът, че зърната й бяха розови като на момиченце, беше изненада…

И тогава той се спря.

Макар и приятен гъдел да обземаше вътрешностите му, нещо много по-важно изпълни подсъзнанието му.

— Девствена ли си?  — попита.

— Не.

— Мисля, че лъжеш.

— Има само един начин да разбереш, нали?

Странно, непознато колебание го накара да замръзне и той извърна поглед не защото не харесваше онова, което виждаше, а точно защото го харесваше. Скромността и несръчността й извикваха у него желание да й се нахвърли и да я вземе, да предяви права над нея така, както никой досега не бе го правил.

И фактът, че тя не се отказваше, му подсказваше, че ще му позволи това, както и още много.

Той извърна поглед и си позволи да размисли за миг — нещо, което преди правеше винаги и което беше показателно в какво се бе превърнал сега  — и тогава видя парите.

Хиляда долара.

Десет стодоларови банкноти, пачката бе прегъната веднъж, краищата на банкнотите стърчаха.

Върху бюфета до вратата.

Остави парите там предния петък за една от проститутките, на които редовно плащаше, за да бъдат с него. И всъщност в онази нощ дойде една жена, но вместо да се съблече и да се държи така, както той би искал… при него дойде истинска жена.

Неговата Сътън.

Правиха секс, но само защото той предположи, че му се е появила съвършената двойница на Сътън Смайт. Кога за първи път разбра, че нещо не е както трябва? След като приключиха, жената остави парите там, където си бяха. Какво бе второто, което му се стори странно? На следващата сутрин намери дамска чанта на пода до стола си. Отвори я и вътре намери шофьорската книжка на Сътън.

И все пак понякога не бе сигурен дали това се бе случило наистина, или бе сън. Но тъй като напрежението между тях, когато на следващата вечер й върна чантата, бе повече от осезаемо, сигурно се беше случило.

И да, той знаеше прекрасно защо прави секс с нея. Сътън бе от класа, имаше достойнство, бе брилянтна бизнес дама и той я обичаше толкова много години, че вече им бе изгубил броя. Защо му позволи да я докосва, да я целува, да влезе в нея?

Да, тя сподели, че смята, че е влюбена в него. Но как бе възможно да е вярно?

Едуард отново посвети вниманието си на дъщерята на Джеб. Взе суитчъра и нежно я облече, скри голотата й.

— Никакъв лекар — каза студено.  — Нямам нужда от такъв.

— Напротив.

Обезпокояващо бе колко спокойно се изправи и отиде до телефона, сякаш нищо не се беше случило. И когато вдигна слушалката на старомодния телефон, той смръщи вежди. Ненавиждаше прагматизма й.

— Моуи ми даде номера — обясни тя и започна да върти шайбата с пръст.  — Той се казва доктор Калби, нали?

— О, за бога, щом знаеш всичко, защо ме тормозиш?

— Дадох ти шанс да бъдеш разумен. Не трябваше.

— По дяволите.

Тя се обърна към него и притисна слушалката до ухото си.

— Казах ти. Не споменавай напразно Божието име в мое присъствие. И без ругатни. Не и когато съм наблизо. И да, знам, че никога няма да се влюбиш в мен. Винаги ще бъде само тя.

— За какво говориш?  — запита той рязко.

— Казваш името й в съня си. Какво беше? Сът… Сътър?

Едуард остави главата си да се отпусне назад и затвори очи. Беше едновременно разочарован и ядосан. Може би просто сънуваше. Да, може би просто бе припаднал там, до клетката на Неб, и всичко това бе само плод на въображението му, резултат от изпитата водка, която изпълваше вените му.

Човек поне можеше да се надява.

* * *

— Мис Смайт? Още кафе?

Сътън се стресна и се усмихна на възрастната жена в униформа с кана в ръката. Елин Исаакс работеше в семейното имение, откакто Сътън се помнеше, беше й като баба и винаги я караше да мисли за Хана Груен, героинята от филмите за Нанси Дрю[9].

— Не, благодаря, мисис Исаакс. Време е да вървя, колкото и да не ми се иска.

— Колата ви чака.

Сътън избърса устата си с кърпата с монограм и се изправи.

— Само ще отида да кажа „довиждане“ на татко.

Мисис Исаакс се усмихна, изправи гръб и приглади бялата престилка, която покриваше предницата на сивата й рокля.

— Баща ви е в кабинета си. А аз ще кажа на Дон, че скоро ще излезете.

— Благодаря.

Семейната трапезария бе очарователна стая с размери четири и половина на четири и половина метра и се намираше в покрита с прозорци пристройка между главната кухня на имението и официалната трапезария. Изпълнена със светлина, особено сутрин, тя гледаше към покритите с бръшлян тухлени стени и грижливо поддържаните лехи с рози на официалната градина. Тъканите в нея бяха от фирмата „Коуфлакс енд Фаулър“[10], изпъстрени с възхитителни старинни растителни мотиви, съответстващи на живите цветя. Бе една от любимите стаи на майка й. Докато беше жива тя, Сътън и брат й винаги закусваха тук преди училище, събираше се цялото семейство, бъбреха, споделяха. След като майка й почина, а Уин замина за университета във Вирджиния, останаха само тя и баща й.

И накрая, когато и тя замина за „Харвард“, остана само баща й  — и тогава мисис Исаакс започна да му сервира закуската на бюрото.

Той не наруши този си навик, дори и след като Сътън се върна от училището по бизнес към университета в Чикаго и започна да работи за „Сътън Дистилъри Корпорейшън“.

Тя сгъна салфетката и я остави до изядената наполовина чепка грозде, чинията, пълна с трохи от кифлички, и стойката за твърдо сварени яйца и се запита защо настояваше да се храни тук сама всяка сутрин.

Заради връзката с миналото, може би. И фантазията за бъдещето, пак може би.

Масивната къща, в която сега живееха само тя и баща й, освен когато Уин идваше да ги навести, заемаше площ от близо седем хиляди и седемстотин квадратни метра. Тя беше величествена историческа сграда и всички антики в нея се предаваха от поколение на поколение. Те имаха качеството на експонати в музей на изкуството, килимите бяха от Персия, с изключение на онези, които бяха ръчно тъкани във Франция. Това бе луксозно убежище, в което месинговите перила и кранчетата от злато във формата на листа блестяха от безкрайното лъскане, кристалните полилеи и лампи блещукаха от таваните и стените, а дървените мебели, омекотени с времето, предлагаха топлина и уют като запален огън в камината.

Но тук бе самотно.

Тракането на високите й токчета бе приглушено, защото се бе научила как трябва да върви, тихият ритъм на стъпките й отекваше в прекрасната празнота, докато тя вървеше към предната част на къщата, минавайки покрай дневни стаи и библиотеки, салони и тоалетни. Всичко си бе на мястото, нямаше излишни неща, всичко бе почистено с благоговееща ръка, никъде нямаше прах.

Вратите на бащиния й кабинет бяха отворени. Той вдигна поглед.

— Ето те и теб.

Ръцете му стиснаха дръжките на стола — рефлекс, роден от задължението винаги да става, когато жена влиза или излиза от стаята. Но жестът бе безполезен, той вече нямаше сили, тъжният импулс, който не можеше да следва, бе нещо, на което тя твърдо реши да не обръща внимание.

— Ще отидеш ли ти?  — запита той и отпусна ръце в скута си.

— Двамата ще отидем — тя заобиколи бюрото и го целуна по бузата.  — Да вървим. Заседанието на комитета по финансите започва след четиридесет и пет минути.

Рейнолдс Уин Уилшир Смайт IV кимна с глава към подвързаната книга в ъгъла на бюрото му.

— Прочетох материалите. Нещата вървят добре.

— Не са чак толкова добре в Южна Америка. Мисля, че трябва…

— Сътън. Седни, моля те.

Смръщила вежди, тя седна срещу него, кръстоса крака при глезените под стола и оправи костюма си. Както обикновено, беше облечена в „Армани“, а прасковеният цвят бе един от любимите на баща й.

— Нещо не е наред ли?

— Време е да направим изявление.

При тези негови думи сърцето й спря.

По-късно щеше да си спомни всяка, и най-дребната, подробност: как двамата седяха един срещу друг от двете страни на бюрото и се гледаха… колко красив бе той с бялата си коса и съвършено изгладения костюм на райета… и как ръцете й, които бяха точно като неговите, бяха сключени в скута й.

— Не — тя бе категорична.  — Не е.

Рейнолдс протегна ръце към нея, едната му ръка закачи пресата с попивателна хартия и за миг на Сътън й се прииска да закрещи. Но вместо това преглътна емоциите си и му помогна, като изпъна ръце и така ръцете им се срещнаха на половината път, наведе се над огромното бюро и разбърка листовете хартия.

— Мила моя — усмихна й се той.  — Колко се гордея с теб!

— Престани — тя показно обърна китка и си погледна часовника си.  — Трябва да тръгнем веднага, за да се срещнем с Конър преди…

— Вече казах на Конър, Лакшми и Джеймс. Изявлението за пресата ще излезе в „Таймс“ и „Уол Стрийт Джърнъл“, щом договорът ти бъде коригиран. Предварителният проект на Лакшми е такъв, за какъвто говорихме. Това вече не е нещо само между теб и мен.

Сътън изпита смразяващ ужас — от онзи, който извиква студени тръпки по гърба ти и те кара да се изпотяваш под мишниците.

— Не. Не е законно. Трябва да бъде ратифицирано от борда…

— Направиха го снощи.

Тя се облегна назад и така осигури разстояние помежду им. И когато гърбът й опря в твърдата облегалка на стола, по някаква странна причина тя си помисли за всички работници, а те имаха такива по целия свят. Хиляди и хиляди. И за бизнеса: производство на бърбън, вино, водка, джин, ром. Десет милиарда годишно с чиста печалба някъде около пет милиарда. Замисли се за брат си и се запита как ли ще се почувства той, като разбере.

Но пък, от друга страна, на Уин му казаха още преди две години как ще се развият нещата. И дори той трябваше да знае, че тя е тази, която има глава за бизнес.

Сътън погледна баща си и веднага забрави изцяло за бизнеса.

Очите й бяха пълни със сълзи, тя отхвърли всякакво приличие и се върна към времето, когато почина майка й.

— Не искам да умираш.

— И аз не искам. И нямам намерение никъде да ходя — засмя се горчиво.  — Но така, както прогресира болестта на Паркинсон, се страхувам, че истината никак няма да ми хареса.

— Ще се справя ли?  — прошепна тя.

Той кимна.

— Не ти отстъпвам ръководството, защото си моя дъщеря. Любовта има място в семейството. Но не е добре дошла в бизнеса. Заемаш мястото ми, защото си човекът, който ще ни изведе в бъдещето. Всичко е така различно от времето, когато баща ми ми предаде онзи ъглов офис. Всичко е… така глобално, така променливо, цари такъв състезателен дух. И ти го разбираш.

— Имам нужда от още година.

— Нямаш година. Съжалявам — понечи отново да протегне ръка, после стисна зъби от гняв и разочарование, което за него бе най-близо до ругатнята.  — Запомни: не съм прекарал последните четиридесет години от живота си в наливане на всяко усилие в бизнеса, за да го предам на човек, който не е подходящ за тази работа. Ти можеш да се справиш. Дори нещо повече — ще се справиш! Нямаш друга възможност!

Сътън сведе поглед, който се спря върху дланите му. Все още носеше обикновената златна брачна халка. Баща й не се ожени повторно след смъртта на майка й. Дори не бе излизал на срещи. Спеше със снимката й до леглото си, а нощниците й все още висяха в общия им гардероб.

Романтично доказателство за истинска любов. Всъщност чувствата му бяха смесица от вярност и почитане на мъртвата съпруга. Това в известен смисъл се дължеше и на болестта и нейното развитие.

Болестта на Паркинсон го караше да изпада в депресия, да оглупява и да се страхува. И бе доказателство за истината, че богатите не са отделна класа хора, що се отнася до капризите на съдбата.

Баща й западаше видимо през последните два месеца и състоянието му само щеше да се влошава, докато накрая болестта не го приковеше към леглото.

— О, татко!…  — Чувствата я задавиха.

— И двамата знаехме, че този момент ще настъпи.

Сътън си пое дълбоко дъх, знаеше, че това е единственият път, когато може да си позволи да покаже уязвимост. Това щеше да бъде единствената й възможност да бъде откровена и да си признае колко е ужасяващо да си на трийсет и пет и да се заемеш с огромна компания, в която са всичките пари на семейството ти, а също и да знаеш, че смъртта ще отнеме баща ти. Което щеше да стане, рано или късно.

Избърса една сълза, сведе поглед към мокрия си пръст и си каза, че няма да плаче, щом излезе от къщата. Всички щяха да я гледат и да се питат що за водач имат. И да, щеше да има такива, които щяха да искат да подкопаят основата, върху която стои, щеше да има и такива, които нямаше да я приемат сериозно, защото беше жена и беше от семейството, а брат й щеше да бъде завладян от гняв.

Не можеше да покаже слабост и пред баща си — това също бе важно. Ако се покажеше слаба, той щеше да се пита дали е постъпил правилно, а стресът не помагаше на хора в неговото състояние.

— Няма да те разочаровам!  — каза тя и срещна погледа му.

Облекчението, което се изписа на красивото му лице, бе мигновено и накара сърцето й да се разкъса. Но той бе прав, тя вече не можеше да си позволи лукса на чувствата.

Любовта бе за семейството.

Не за бизнеса.

Стана, заобиколи бюрото и го дари с бърза прегръдка, а когато се изправи, се погрижи раменете й да бъдат изпънати.

— Очаквам да мога да се допитвам до теб — заяви. И й беше странно да чуе тази нотка в гласа си. Това не бе молба и не бе нещо, което дъщерята казва на баща си. Това бяха думи на изпълнителен директор към неговия предшественик.

— Винаги — увери я той и наклони глава.  — За мен ще бъде чест.

Тя кимна и се обърна, преди по фасадата й да са се появили пукнатини. Бе преполовила разстоянието до вратата, когато той каза:

— В момента майка ти се усмихва.

Сътън спря и едва не се разплака. О, майка й. Тя се бореше за правата на жените във време, когато това не бе разрешено в Юга и в семейства като тяхното.

Да, беше напълно вярно, че това щеше да й хареса. То бе всичко, за което се бе борила, всичко, което бе искала.

— Но не заради това те предпочетох пред брат ти — добави той.

— Знам — всички знаеха защо Уин не бе истински кандидат.  — Очаквам да присъстваш на срещите на комитета по финанси, макар че официално вече нямаш роля. Очаквам да допринасяш, както и преди.

Това отново не бе молба.

— Разбира се.

— Ще продължиш да служиш на борда като член на управителния съвет. Аз самата ще те посоча за свой официален заместник още на следващата среща на борда. И ще присъстваш на всички срещи на изпълнителния комитет и на борда, докато спреш да дишаш.

Докато говореше, гледаше втренчено към фоайето.

В тихия смях на баща й имаше толкова много бащинска гордост и уважение на бизнесмен към друг бизнесмен, че очите й отново се напълниха със сълзи.

— Както искаш.

— Ще си бъда у дома в седем за вечеря. Ще се храним в стаята ти.

Обикновено по това време той вече беше в леглото, а волята му — изтощена от битката с бунтуващото се тяло.

— Ще очаквам вечерта с нетърпение.

Сътън стигна чак до вратата, преди да спре и да погледне назад. Рейнолдс изглеждаше толкова дребен зад бюрото, макар че нито неговият ръст, нито размерите на бюрото се бяха променили.

— Обичам те.

— А аз те обичам почти толкова, колкото обичах майка ти.

Сътън се усмихна. И после тръгна, отиде до масичката при входната врата и взе куфарчето си, после излезе навън в топлата майска утрин.

Краката й трепереха, докато вървеше към бентлито сама. Очакваше той да е пред нея, тихият звук от движението на инвалидната му количка й бе така познат, но вече не го чуваше.

— Добро утро, мис Смайт.

Униформеният шофьор, Дон, служеше на баща й от двайсет години. Той й отвори задната врата, но не срещна погледа й — макар и не от неуважение и недоверие.

Бяха му казали, разбира се.

Тя стисна ръката му.

— Ти ще останеш. Докато искаш работата.

Той издиша облекчено.

— Ще направя всичко за вас.

— Ще го накарам да се гордее.

Сега Дон я погледна. В очите му блестяха сълзи.

— Да, ще успеете!

Тя кимна, седна отзад и подскочи, когато вратата се затвори тихо. След миг потеглиха, излязоха от вътрешния двор и от имението.

Обикновено тя и баща й обсъждаха нещата, докато пътуваха към центъра на града, а сега, докато гледаше втренчено празната седалка до себе си, й хрумна, че предният ден е бил последният, в който са пътували заедно до управлението. Последното пътуване… се бе състояло и бе приключило, без тя да знае, че е последно.

Не ставаше ли винаги така?

Тя предполагаше, че ще има още много такива безкрайни напътствия, непрекъснати пътувания един до друг.

Отричането е нещо хубаво, докато си част от него, нали? Но когато излезеш от топлата прегръдка на заблудата, реалността се стоварва студена и жилеща върху теб. И да, ако преградата между предната и задната част на колата не бе свалена, тя вероятно щеше да плаче така горчиво, сякаш бе на погребението на баща си.

Постави длан на седалката до себе си и се загледа през тъмното стъкло. Сега бяха на „Ривър роуд“ и се вливаха в движението, което накрая минаваше под магистралите и мостовете на бизнес района на Шарлмонт.

Сещаше се само за един човек, на когото можеше да се обади. Един човек, чийто глас искаше да чуе. Един човек… който интуитивно щеше да разбере какво изпитва тя.

Но Едуард Болдуин вече не се интересуваше от алкохолната индустрия. Вече не бе очевидният наследник на противниковия бизнес, нейният двойник от другата страна на пътеката, саркастичният, секси, вбесяващ я приятел, за когото тя отдавна копнееше.

И дори той все още да беше номер две в „Брадфорд Бърбън Къмпани“, със сигурност й бе дал ясно да разбере, че не иска да има връзка с нея. Въпреки онова лудо… чукане, което осъществиха в къщичката на управителя в конюшните „Ред енд Блек“. Нещо, което тя все още не можеше да повярва, че се е случило. След всичките години на фантазии, най-после беше с него…

Сътън се измъкна от черната дупка, спомените за последната им среща нямаше да я отведат доникъде. Тя се състоя във фермерски пикап, паркиран пред къщата й, и двамата се сдърпаха заради ипотеката, която тя бе наложила на баща му. Точно преди той да умре.

Картината далеч не беше като от картичка на „Холмарк“[11].

Но независимо от това Едуард пак бе този, с когото искаше да разговаря, единственият човек, освен баща й, на чието мнение държеше. А преди отвличането? Просто щеше да набере номера му и той щеше да вдигне на първото позвъняване, щеше да я подкрепи и в същото време да я сложи на мястото й.

Защото бе такъв.

А фактът, че вече не беше такъв?

Само още една загуба.

Още нещо, което щеше да й липсва.

Още нещо, за което да скърби.

Остави главата си да падне назад и втренчи поглед в реката. Искаше й се нещата да бяха като едно време — такива, каквито винаги са били.

— О, Едуард!


ГЛАВА ОСМА

Самюел Тиодор Лодж III караше скъпия си и луксозен ягуар с подвижен покрив по пътя край реката с нищожните четиридесет километра в час. Движението не бе нито по-бързо, нито по-бавно от обичайното, но той бе много по-малко ядосан от обикновено на забавянето тази сутрин, защото не му се налагаше да изминава целия път до адвокатската си кантора в Шарлмонт. Не, днес щеше първо да спре, за да се срещне с един от клиентите си.

Макар че, за да бъдем честни, Лейн бе по-скоро член на семейството, отколкото клиент.

Големите имения нагоре по хълма останаха вляво от него, калните води на река Охайо бяха отдясно, а над главата му млечносиньото небе обещаваше още един горещ и влажен майски ден. Лекият бриз рошеше косата му, защото покривът бе свален. Той включи радиото на местната станция за класическа музика, за да чуе „Ноктюрно оп. 9, номер 2“ от Шопен.

Пръстите свиреха частта за лява ръка по бедрото му. А тези на дясната свиреха по кормилото.

Ако не беше адвокат като баща си, чичо си и дядо си, щеше да бъде класически пианист. Уви, не такава бе неговата съдба — и не само заради наследяването на професията. В най-добрия случай свиреше не лошо и успяваше да впечатли лаиците по коктейлите, по партита и по Коледа, но не бе достатъчно талантлив, за да бъде конкуренция на професионалистите.

Хвърли поглед към седалката до себе си към старото куфарче, което бе използвал прачичо му Т. Бомон Лодж. Като колата и то бе класика от по-ранна епоха, кафявата кожа бе доста износена и дори оголена на места по дръжката и капака с гравираните златни инициали. Но бе изработено ръчно от добър занаятчия от Кентъки, направено така, че да е трайно и да изглежда добре дори когато е вече старо — и също както и по времето на прачичо му, бе пълно с пълномощни, бележки и картотеки.

Но за разлика от времето на Т. Бомон, вътре имаше лаптоп и мобилен телефон.

Някой ден Самюел Т. щеше да предаде куфарчето на далечен братовчед. А може би и малко от любовта си към пианото.

Нищо обаче нямаше да бъде наследено от негово дете. Не, той нямаше да се ожени и нямаше да има деца — не защото бе религиозен и не защото това бе нещо, което „хората от фамилията Лодж просто не правеха“, макар че последното със сигурност бе вярно. А защото бе достатъчно умен да знае, че е неспособен да бъде баща, и отказваше да върши неща, в които не е добър.

Този принцип, който го ръководеше през целия му живот, бе и причината да е толкова добър съдебен адвокат. И фантастичен с жените. А също и интелектуалец и пияница от най-висока класа.

Нищо от това не бе достойно, за да бъде баща на годината, нали…

— Прекъсваме предаването за последните новини. Уилям Болдуин, шейсет и петгодишен, главен изпълнителен директор на „Брадфорд Бърбън Къмпани“ се е самоубил. Няколко анонимни източници докладват, че тялото, намерено в река Охайо…

— О… по дяволите — измърмори Самюел Ти, протегна ръка и усили още повече звука на малкото радио.

Новините бяха поднесени по-скоро многословно и не съобщаваха нищо важно, но основните факти бяха точни, поне доколкото Самюел Ти знаеше. Очевидно опитите да се потуши историята, се бяха провалили.

— … следва обвинението срещу Джонатан Тюлейн Брадфорд Болдуин в съпружеско насилие, повдигнато само преди няколко дни от съпругата му Шантал Болдуин, с която не живеят заедно. Мисис Болдуин била приета в спешното отделение на „Болтън Събърбън Хоспитъл“ с множество наранявания по лицето и счупена ръка и първоначално обвинила съпруга си. Променила историята си, след като полицията отказала да обвини мистър Болдуин поради липса на доказателства…

Докато слушаше останалата част от доклада, Самюел Ти вдигна поглед към най-високия хълм.

Ийстърли, историческият дом на семейство Брадфорд, разположен на самия връх, бе великолепна гледка. Имението гледаше към река Охайо и представляваше величествена варосана стара сграда в псевдокласически стил, построена в края на XVIII или началото на XIX век, със стотици прозорци, от двете страни на които имаше лъскави черни капаци, комините бяха толкова много, че никой не се заемаше да ги преброи, а портата бе така внушителна, че семейство Брадфорд я бяха направили лого на компанията. Терасите се простираха във всички посоки, както и грижливо поддържаните градини, пълни с цветя, плодови дръвчета и със стари магнолии с тъмнозелени листа и бели цветове с големина като човешка глава.

Когато било построено имението, парите на Брадфордови били все още нови. Сега с всичките онези банкови сметки те бяха придобили патината на времето — но всички достойни династии са били бедни в началото и парите им тогава са били нови. Терминът „аристократ“ просто показва колко далеч назад трябва да се върнеш, за да стигнеш до въпросното начало и да започнеш да се изкачваш по стълбицата. Важно е и това колко дълго династията ще се задържи и колко далеч в бъдещето ще отиде.

На Брадфордови поне не им се налагаше да се тревожат за пари. Огромното им семейно имение имаше два входа. Един за персонала, който разделяше градините и лехите със зеленчуци и стигаше до гаражите в задната част на имението, и един официален, с огромна порта, за семейството и достойните гости. Той се отправи към втория, който семейство Лодж използваха от векове, и докато колата изкачваше хълма, се погледна в огледалото за обратно виждане.

Беше добре, че носеше слънчеви очила. Понякога не бе необходимо да виждат очите ти.

Джин сигурно закусваше, помисли си, като спря пред къщата. С новия си годеник.

Слезе и прокара длан през косата си, за да се увери, че е както трябва да бъде, и взе куфарчето на чичо си. Костюмът на сини и бели райета му стоеше отлично и нямаше причина да се тревожи за папийонката си. Тя беше безупречна, още преди да излезе от спалнята си.

— Добро утро!

Той се завъртя на ръчно изработените си меки обувки и вдигна ръка, за да поздрави русата жена, която се бе появила иззад ъгъла на къщата. Лизи Кинг буташе ръчна количка, пълна с бръшлян и сияеше, тя бе най-доброто доказателство за здравословен живот, което някога беше виждал.

Нищо чудно, че Лейн бе влюбен в нея.

— Добро утро и на теб!  — отвърна Самюел Ти и леко се поклони.  — Дошъл съм, за да се видя с твоя човек.

— Трябва да бъде тук след малко.

— А… имаш ли нужда от помощ? Като джентълмен и фермер се чувствам длъжен да предложа помощта си.

Лизи му отказа със смях и хвана отново дръжките на количката.

— Това е мое и на Грета задължение. Благодаря.

— А твоят човек е мое задължение — отговори Самюел и вдигна куфарчето.

— Благодаря ти — каза тя тихо.

— Не се тревожи. Ще направя така, че Шантал да си отиде и това дори ще ми достави радост.

Той махна повторно с ръка и отиде с широки крачки до входа на имението. Стъпалата на Ийстърли от светъл камък бяха ниски и широки и го изведоха до коринтските колони от двете страни на лъскавата черна врата с чукче във формата на лъвска глава.

Самюел Ти не си направи труда да спази формалностите. Отвори вратата и влезе във фоайето, което бе толкова огромно, че в него спокойно биха могли да играят боулинг.

— Сър — до ушите му достигна британски акцент.  — Очакват ли ви?

Нюарк Харис бе последният от дълга върволица икономи и бе обучен в Бегшот Парк от другата страна на езерото или поне така бе чувал Самюел Ти. Англичанинът твърде много приличаше на Дейвид Сушей[12] в ролята на Еркюл Поаро, беше досаден, облечен в безупречно изгладени панталони и демонстрираше лекото си неодобрение на американците, които обслужваше. В черния си костюм, бяла риза и черна вратовръзка изглеждаше така, сякаш е тук от самото построяване на къщата.

Уви, това бе само външен вид. Имаше още какво да учи.

— Винаги — усмихна се Самюел Ти.  — Тук винаги ме очакват. Така че, ако ме извините, това е всичко.

Тъмните вежди на англичанина се стрелнаха нагоре, но Самюел Ти вече се обръщаше. Трапезарията беше вдясно и от нея до него достигна познат парфюм.

Каза си, че трябва да стои далеч. Но както обикновено, не успя.

Когато ставаше въпрос за младата Вирджиния Елизабет Болдуин, която скоро щеше да бъде Пфорд, никога не успяваше да стои дълго далеч от нея.

Това бе единственият недостатък на характера му.

Прекоси фоайето с под от черно-бели мраморни плочи и влезе в дългата и тясна стая със същия маниер, с който освободи иконома.

— Е, и това, ако не е романтично! Годениците заедно се наслаждават на сутрешната си закуска.

Ричард Пфорд вдигна рязко глава, която бе навел над препечения си хляб и яйцето. Джин не показа никаква реакция — поне не прекомерна. Но Самюел Ти се усмихна, като видя как кокалчетата на пръстите й, които стискаха чашката за кафе, побеляха — и за да я жегне още повече, извлече едва ли не удоволствие от това да й съобщи, че самоубийството на баща й вече е публично достояние.

Обаче жестокостта се удаваше повече на нея, отколкото на него.

И докато Ричард говореше за нещо, неговото съзнание регистрираше само дългата тъмна коса на Джин, която падаше върху копринената й блуза на цветя, шалът „Ермес“ — около раменете й, съвършената стойка на елегантното й тяло — върху стола „Чипъндейл“[13]. Ефектът бе такъв, сякаш бе нарисувана от велик художник. Да, независимо какво можеше да се каже за морала й, тя винаги имаше вид на жена от класа. Заради костната структура. Заради превъзходството на Брадфордови. Заради красотата си.

— … покана скоро — говореше Ричард.  — Очакваме да присъствате.

Самюел Ти погледна мъжа, който седеше срещу нея.

— О, става въпрос за сватбата ви? Или говорим за погребението на баща й? Обърках се.

— Говоря за сватбата.

— Е, за мен е чест да бъда в списъка, който без съмнение ще бъде ексклузивен като Уикипедия.

— Няма нужда да идваш — каза Джин тихо.  — Знам, че си много зает.

Той погледна диамантения пръстен на пръста й и си помисли, че се е справила добре. Той със сигурност не би могъл да си позволи камък с такива размери, а съвсем не беше бедняк. Парите на семейство Пфорд бяха равни на тези на Брадфордови.

Така че, да, спасителната лодка, в която беше скочила, бе доста голяма. Но щеше да е по-безопасно за нея, ако се бе опитала да плува заедно с акулите.

— За нищо на света не бих пропуснал — прошепна Самюел Ти.  — И съм сигурен, че дъщеря ти е очарована най-после да има баща.

Джин пребледня, но той отказа да се почувства зле. Като толкова много неща в живота на Джин, дъщеря й Амелия беше грешка, резултат от случайните й срещи с мъже в леглото, след като отиде в колежа — живо, дишащо лошо решение, на което, поне доколкото той разбираше, тя беше лош родител и чието съществуване едва признаваше.

Защо не можеше просто да я мрази, зачуди се Самюел Ти. Господ му е свидетел, че имаше достатъчно причини.

Омразата никога не е била проблем.

— Знаеш ли — каза провлечено Самюел Ти,  — толкова ви завиждам на вас двамата. Бракът е много красиво нещо.

— Как върви разводът на Лейн?  — запита Ричард.  — Затова си тук, нали?

— Между другите неща. Нали знаеш, един от всеки три брака завършва с развод. Но това няма да сполети вас двамата. Прекрасно е човек да види истинска любов. Вие сте като маяк за всички ни.

Ричард повдигна вежди.

— Не мислех, че си от тези, на които би им харесало да се задомят и установят в живота.

— В момента не съм. Но мечтаното от мен момиче е някъде там. Просто го знам.

Това беше лъжа. За нещастие, то се женеше за този задник, с когото закусваше — а и думата, която най-добре би описала ролята на Джин в живота на Самюел Ти, беше „кошмар“. Но той щеше да й отвърне. Щеше да е там, когато тя върви по пътеката в църквата с този глупак, само за да си спомни каква бе реалността на тяхната връзка.

Шумът от мощен двигател изпълни старомодната стая с прозорци с единични стъкла и Самюел Ти кимна на щастливата двойка.

— Клиентът ми пристигна. Мога да позная рева на двигателя на порше навсякъде. Той е като звуците на женски оргазъм — нещо, което никога не забравяш.

Обърна се, но се спря на прага.

— Нещо, за което работиш, когато става въпрос за нея, Ричард. Желая ти късмет с това и ми се обади, ако имаш нужда от инструкции. Аз й дарих първия.

* * *

Лейн влезе в двора на Ийстърли със своето порше 911 и паркира до ягуара на адвоката.

— Каква гледка — каза, като слезе.

Лизи вдигна поглед от лехата с бръшлян, пред която бе коленичила. Избърса челото си с ръка и се усмихна.

— Започнах едва преди пет минути. Ще е още по-красиво след час.

Той стъпи на подрязаната трева. От далечината долиташе звукът на работеща косачка, щракането на електронни ножици и тихото жужене на прахосмукачка за листа.

— Искам да си поговорим за професията ти — наведе се и я целуна по устата.  — Къде е…

— Guten morgen[14].

Лейн изправи гръб и прикри гримасата си.

— Грета. Как си?

Партньорката на Лизи в работата се появи откъм магнолиевото дърво, а Лизи се стегна и й кимна. С късата си руса коса, с очилата с рамки от костенурка и практичното си отношение към всичко Грета фон Шлайбер беше способна на подвизи в градинарството — и на дълбоко, трудно за понасяне недоволство.

Тя му отвърна с поток от немски думи, а той бе сигурен, че му желае добър ден по начин, по който би заявила, че иска на главата му да падне пиано.

— Имам среща със Самюел Ти — каза той на Лизи.

— Желая ти късмет — Лизи отново го целуна.  — Тук съм, ако имаш нужда от мен.

— Имам нужда от теб…

Изсумтяването на Грета бе отчасти като изпръхтяване на кон, отчасти като кудкудякане на квачка… отчасти като базука, насочена в главата му, и той го прие като знак, че трябва да тръгва. Макар че това бе къщата на семейството му, той не искаше да има вземане-даване с немкинята — а и не можеше да каже, че не си е заслужил неуважението й.

Беше време да оправи нещата.

— Става дума за развода — прошепна на Грета.  — Развода ми с Шантал.

Леденостудените й сини очи мятаха мълнии към него.

— Време беше. И искаш да кажеш, че мастилото върху документите е изсъхнало, ja[15]?

— Грета — Лизи изруга.  — Той е…

— Разбра ме — Лейн насочи пръст в лицето й.  — Само гледай.

Закрачи към главния вход на Ийстърли и сметна, че е късметлия, задето не го удариха с хавлия по тила. Но наистина мислеше това, което каза.

Огромната врата се отвори и той реши да си го изкара на иконома.

— Имам среща…

Но Самюел Ти, който не се страхуваше от мистър Харис, вече бе свършил работата.

Адвокатът му се усмихваше като модел на Том Форд[16], какъвто и можеше да бъде.

— Да спазваш уговорките, си е близко до съвършенството.

— Което обяснява защо винаги закъснявам.

Двамата си стиснаха длани и се потупаха по гърба.

— Имам нужда от питие, Сам.

— Ето защо обичам да представлявам приятелите си. Особено онези, които са в бизнеса с алкохол.

Лейн го поведе към салона.

— Приятели? Ние сме почти семейство.

— Не, тя се омъжва за другиго — Лейн погледна назад, но Самюел Ти махна с ръка, сякаш за да прогони думите.  — Не това имах предвид.

„Глупости“, помисли си Лейн. Но не каза нищо за мъчителната връзка на сестра си Джин със Самюел Ти — те бяха като Скарлет и Рет[17], но ако махнеш мустаците и добавиш два мобилни телефона. И по дяволите, така, както се развиваше ситуацията с финансите на семейството, може би Джин дори щеше да си направи рокля от завесите на тази стая. Бяха в прасковен цвят, който тя много обичаше.

Лейн взе бутилка от семейните запаси, наля бърбън в две чаши от уотърфордски кристал[18] и подаде едната на адвоката. И двамата го изгълтаха на една глътка, след което бързо напълниха чашите отново.

Лейн взе бутилката със себе си и се отпусна на тапицирания с коприна диван.

— И така, какво е положението, Самюел Ти? Колко лошо ще стане и колко ще ми струва?

Адвокатът му седеше срещу него, от другата страна на мраморната камина. От портрета над камината ги гледаше втренчено Илайджа Брадфорд, предтечът, който бе построил Ийстърли, за да докаже, че семейните пари си струват.

— Слуша ли радио тази сутрин?  — попита Самюел Ти.

— Не.

— Вече всичко е обществено достояние — протегна ръка с длан нагоре.  — Самоубийството на баща ти. Не и че Шантал е бременна. Чух го по радиото, докато идвах насам. Съжалявам — и съм сигурен, че утре всичко ще е във вестниците. Вече сигурно е в интернет.

Лейн потърка очи.

— По дяволите! Шантал ли е разпространила новините?

— Не знам. Източникът, когото цитират, е „анонимен“. Можем да говорим с помощник-шерифа Рамзи и да видим какво ще открием.

— Не е бил, който и да е от хората на Мич, мога да ти кажа. Той ще ги убие, ако го направят.

— Съгласен съм. И не мисля, че е бившата ти съпруга. Ако беше Шантал, защо да пази бременността си в тайна? Ако иска истински да ни прецака, щеше да го разтръби наляво и надясно — макар че, като знам кой адвокат си е избрала, не мисля, че ще си седи мирно и кротко.

— Кого е наела?

— Рейчъл Пратър.

— Коя е тя?

— Представи си сблъсък между Глория Олред[19] с Хълк[20]  — макар че последният не е с кой знае какъв външен вид, помисли по-скоро какво ще се случи, ако я ядосаш. Тръгнала е от Атланта и ми се обади снощи в десет часа. Вече си бях облякъл пижамата. Жената, с която бях, не беше.

Лейн можеше само да си представи.

— Няма нужда да си хабя времето да питам, разбирам. Колко искат?

Самюел Ти вдигна чашата си.

— Знаеш ли, това всъщност е най-добрият бърбън, който съм пил. Толкова плътен и…

— Колко.

Самюел Ти го стрелна с поглед над ниската масичка за кафе.

— Половината. От всичко, което е на твое име. Което е около осемдесет милиона долара.

— Тя луда ли е?

— Да, но нека обобщим, Шантал разполага с информация, която ти не искаш да излезе в пресата — тъй като Лейн не запълни мълчанието, Самюел Ти каза:

— Бременността е проблем.

— Един от многото.

— Затова ли се е самоубил баща ти?  — запита тихо Самюел Ти.

— Не знам — Лейн сви рамене.  — Независимо от това, няма да й напиша такъв чек, Самюел. Няма да стане.

— Виж, моят съвет към теб е, специален съвет… като се има предвид бременността й и самоубийството на баща ти.  — Самюел Ти се наслади на още малко от бърбъна.  — Мисля, че трябва да платиш парите — и не мога да повярвам, че го казвам. Бях готов да се боря с нея за всичко, с изключение на годежния пръстен. Но трябва да се вземе под внимание репутацията на семейството ти. И да, знам, че това е ритник в задника ти, но като се има предвид как се продава сега бърбъна, след три години, а може би и по-малко, парите ти отново ще бъдат същите. По много причини сега не е моментът да защитаваме принципите си, особено ако живееш с градинарката си.

— Тя е завършила ландшафтна архитектура — изскърца със зъби Лейн.

Самюъл Ти отново вдигна ръка с длан нагоре.

— Моите извинения. Колкото до Шантал, ще съставя желязно, безмилостно споразумение, ще я принудя да отрече бащинството ти и ще осигуря тя и детето да нямат контакт с никого под този покрив…

— Дори Шантал да подпише нещо такова, пак няма да напиша онзи чек.

— Лейн. Не бъди задник. Адвокатът й ще направи така, че около семейството ти да се разрази буря в медиите, каквато дори не можеш да си представиш. И майка ти не знае за бременността, нали?  — Лейн поклати глава, а Самюел Ти сниши глас.  — Тогава нека оставим нещата така, какво ще кажеш?

Лейн си представи жената, която го бе родила да лежи в онова състояние в сатенените си чаршафи на горния етаж. Изкушаваше се да повярва, че може да я държи настрани от всичко това, но сестрите, които се грижеха за нея денонощно, бяха част от света, четяха вестници, слушаха радио на смартфоните си.

Но имаше и по-голям проблем.

Изглеждаше му ирония на съдбата, че наля в чашата си от семейните резерви, когато каза:

— Нямаме парите.

— Знам, че има клауза, която пречи да се прахосват пари. Баща ми я вписа. Но това важи само ако те съди трета страна. В твоя случай обаче попечителският фонд може да състави план на плащанията. Струва ми се, че ще е по-евтино да се купи мълчанието й. Бордът ти се състои от старчета, които вярват, че другите нито трябва да виждат, нито да чуват за любовниците и че самоубийството е престъпна слабост…

— Имаме и по-големи проблеми от бременността, Самюел Ти. Защо мислиш, че Джин се омъжва за Ричард?

— Защото има нужда от мъж, когото може да контролира.

— Защото има нужда от парите му.

При други обстоятелства щеше да му е забавно да види как на лицето на Самюел се изписва разбиране, примесено с изненада.

— Какво…? Съжалявам, какво?

— Баща ми е имал няколко причини да скочи от моста и някои от тях са финансови. От сметките липсват страшно много пари, компанията ни също няма пари в брой. Аз буквално нямам парите, за да платя на Шантал сега или след време.

Самюел Ти въртеше чашата си с бърбън в ръка, после наведнъж изпи течността.

— Ще трябва да ме извиниш, но… имам проблем да го проумея. А парите на майка ти? Какво ще кажеш…

— Затънали сме с шейсет и осем милиона. Лични пари. И мисля, че това е само върхът на айсберга.

Самюел Ти премигна. После му подаде празната си чаша.

— Извинявам се, може ли още малко?

Лейн напълни чашата му, после и своята.

— Един човек дойде от Ню Йорк, за да се опита да ми помогне в тази каша. Джеф Стърн, помниш ли го от университета?

— Добро момче. Не може да държи на алкохол като южняк, но с изключение на това е ОК.

— Той е горе и преглежда финансите на семейството, опитва се да прецени колко лошо е положението. Ще бъде грешка да предположим, че не баща ми е главният виновник и че не той е присвоил почти всичко. Все пак преди около година той постави майка ми под запрещение и придоби права над всичките й фондове — само Бог знае дали въобще е останало нещо някъде.

Самюел Ти клати глава известно време.

— Искаш ли да изразя съчувствие или откровено да ти кажа какво мисля?

— Откровено. Винаги бъди честен.

— Много лошо, че баща ти не е бил убит.

— Моля? Макар че няма да оспоря думите ти и дори ми се иска аз да го бях направил.

— Самоубийството няма да ти помогне да получиш парите, но ако е убийство и ако не го е извършил някой от онези, които ще се облагодетелстват, парите ще бъдат твои.

Лейн се засмя. Не можа да се сдържи.

— Знаеш ли, не за първи път мисля с одобрение за убийството, когато става въпрос за баща ми…

Отвън долетя пронизителен писък, който проехтя като изстрел

— Какво е това, по дяволите? — запита рязко Самюел Ти и двамата скочиха на крака.


ГЛАВА ДЕВЕТА

— Scheisse! Meine Gute ein Finger! Ein Finger[21]

Лейн излезе като стрела от къщата със Самюел Ти по петите, бърбънът се плискаше от чашата му и той изля с едно-единствено рязко движение течността в храстите, докато слизаше по каменните стъпала. Вдясно Лизи бе клекнала над дупка в лехата с бръшляна, едната й длан бе поставена на земята, а с другата отблъскваше Грета, която продължаваше да крещи на немски.

— Какво има?  — запита той, като дотича.

— Лейн…  — Лизи си свали шапката с периферия и вдигна поглед към него.  — Лейн… имаме проблем.

— Какъв…

— Пръст — Лизи кимна към дупката в пръстта.  — Мисля, че е пръст.

Лейн поклати глава, като че ли това щеше да помогне и да придаде смисъл на думите й. А после клекна и коленете му омекнаха. Наведе се, за да надникне по-добре в плитката дупка…

Господи… по дяволите. Беше пръст. Човешки пръст.

Кожата бе изцапана с пръст, но пръстът бе непокътнат и все още цял, освен това беше дебел, сякаш се е подул след отрязването или… откъсването, или каквото беше там. Нокътят бе равно подрязан и също толкова бял, колкото и плътта, а разрезът бе чист, месото вътре — посивяло, а бледото кръгче бе костта.

Но нищо от това всъщност не го интересуваше.

Важен беше златният пръстен.

Лейн разпозна тежкия златен пръстен.

— Това е пръстенът с печата на баща ми — каза безизразно.

— О… по дяволите — прошепна Самюел Ти.  — Питай и ще ти бъде отговорено.

Лейн се потупа по джоба и извади телефона си, но не набра номер.

Вместо това вдигна поглед нагоре, нагоре, нагоре… и видя прозореца на спалнята на майка си директно над мястото, където бе заровен пръстът. Ръката на Лизи се озова на рамото му и го стисна и Лейн я погледна.

Без да откъсва очи от нейните, той се обърна към адвоката, изразявайки очевидното.

— Трябва да извикаме полицията, нали?

Джин и Пфорд също излязоха навън, а Самюел Ти вдигна ръка.

— Вие двамата се върнете в къщата.

Джин го изгледа.

— Какво става?

Лейн кимна. Нямаше нищо против сестра му да види пръста, но това не бе нещо, на което Пфорд да става свидетел. На него не можеше да му се има доверие.

— Ричард, моля те, заведи я вътре.

— Лейн?  — Джин понечи да слезе още едно стъпало, но годеникът й я хвана за ръката.  — Какво има, Лейн?

— Ще вляза след малко и ще ви обясня — което бе малко силно казано, защото самият той нямаше представа какво става.  — Ричард, моля те.

Пфорд понечи да накара Джин да се прибере вътре, но тя се отскубна и затича през моравата на високите си токчета. Стигна до дупката, погледна вътре и ужасът, изписан на лицето й, го загрози.

— Какво е това?  — попита.

Самюел Ти й помогна да запази равновесие и тихо й заговори. После я поведе към къщата и хвърли поглед през рамо.

— Ти ли ще се обадиш, или да го направя аз?

— Аз ще се обадя.

Лейн извади от джоба си телефона и отново набра често набирания в последно време номер на помощник-шерифа Рамзи. Разсеяно забеляза, че ръцете му треперят. Отвратителните изненади, лошите новини и посещенията на полицията в къщата започваха да се превръщат в нещо обичайно.

О, здравейте, полицаи, отдавна не сме се виждали. И за да се чувствате още по-добре дошли, сме ви направили паркинг точно тук, пред къщата.

Едно позвъняване. Две позвънявания…

— Канех се да ти се обадя — каза помощник-шерифът вместо поздрав.  — Ще освободят тялото на баща ти за кремация утре…

— Не, няма.

— Моля?

Лейн концентрира вниманието си върху бледото парченце плът, изцапано с богатия чернозем на Кентъки.

— Намерихме нещо заровено. Точно под прозореца на майка ми. Ти и твоите колеги от отдел „Убийства“ ще поискате да се върнете тук.

— За какво говорим.

— За парченце от баща ми. Доколкото мога да кажа.

Съвсем кратка пауза — колкото един удар на сърцето.

— Не пипайте нищо. Тръгвам. Извикахте ли вече полицията?

— Не.

— Обадете им се.

— За да има кой да напише доклада.

— Да.

Лейн се засмя рязко.

— Вече знам процедурата.

И двамата затвориха, а Лейн отново коленичи на тревата и сега той, Лизи и Трета клечаха около дупката като край лагерен огън.

Миг по-късно от отворената входна врата на имението долетяха звуци от спор и изпълниха красивата утрин. Гласът на Джин бе най-силен, но този на Самюел Ти не й отстъпваше много.

Прекалено лошо, че не е бил убит.

Гласът и думите на Самюел Ти отекваха в ума му и много му се искаше да не бе изпразвал чашата си в живия плет до вратата.

Помисли си, че това тук можеше да промени играта. Оставаше да се види дали е добра новина… или лоша.

— Едуард — прошепна.  — Едуард, какво си направил…

* * *

А в Огдън Едуард седеше в своето кресло като Арчи Банкър и отказваше да поздрави посетителя си както подобава.

— Няма причина да си тук.

Доктор Майкъл Калби му се усмихна мило. Той бе на трийсет и пет, но изглеждаше много млад, красивото му лице и гарвановочерната коса издаваха, че е наполовина иракчанин, кафявите му очи не пропускаха нищо и мятаха предупредително мълнии, ако решеше, че някой се опитва да го манипулира. Интелектът му бе толкова страховит, че завърши медицина още като тийнейджър, получи гражданство и започна да помага на баща си в практиката му.

Едуард бе техен пациент от години, но не бе плащал таксата си, откакто се върна в Шарлмонт. Но това като че ли не интересуваше Калби.

— Наистина нямам нужда от теб — продължи Едуард.  — Десенът на вратовръзката ти от скрабъл[22] ли е?

Доктор Калби сведе поглед към шарената си копринена вратовръзка.

— Да. И ако нямаш нужда от мен, защо не станеш и не ме изпратиш до вратата като истински джентълмен, какъвто си?

— Живеем във времето на персоналните компютри. Не искам да рискувам да обидя мъжествеността ти. Това може да отприщи нежелани реакции в интернет.

Кимна към Шелби, която стоеше на заден план със скръстени на гърди ръце като състезател по смесени бойни изкуства, който преценява противника в очакване на битката.

— Тя каза, че си се препънал в конюшнята.

— Каза го вече пет пъти — Едуард посочи старомодната черна чанта в ръцете му.  — Истинска ли е?

— На дядо ми е. И е пълна с разни неща.

— Не обичам близалки.

— Не обичаш много неща, доколкото чух.

Лекарят пристъпи напред и коленичи пред пантофите с монограм на Едуард, единствените, които прилягаха добре на стъпалата му заради изкълчения и подут глезен.

— Обувките ти са фантастични.

— Бяха на дядо ми. Чувал съм, че мъжете от Кентъки никога не купували нови, освен за съпругите си. Нашият гардероб, от друга страна, се състои само от меки, ръчно изработени обувки и рибарски принадлежности.

— Боли ли?

Разнебитеното тяло на Едуард се изви на стола, ръцете му стиснаха здраво страничните облегалки, а той бе принуден да стисне зъби.

— Не, никак.

— А сега?

Глезенът му бе извит в другата посока и Едуард изсъска:

— Това да не е отмъщение за думите ми, които издават, че съм женомразец?

— Значи признаваш, че боли.

— Само ако кажеш, че си демократ.

— Признавам го с гордост.

Едуард искаше да продължи размяната на реплики, но невроните му бяха претрупани с прекалено много сетивна информация и дори частица от нея не бе добра. Докато сумтеше и ругаеше, усещаше ясно присъствието на Шелби, застанала отстрани и гледаща представлението със смръщени вежди.

— Можеш ли да го опънеш?  — запита Калби.

— Мислех, че е опънат.

След още два часа мъчения — окей, бяха по-скоро най-много две минути  — доктор Калби седна на пода.

— Не мисля, че е счупен.

Едуард хвърли поглед на Шелби.

— Наистина ли? Представете си само.

— Разместен е.

Дясната вежда на Шелби се стрелна нагоре в изражение „нали ти казах“, а Едуард отново се обърна към лекаря.

— Намести го.

— Каза, че е станало в конюшнята? Как се върна тук?

— Вървях.

— Не е възможно.

— Пиян съм.

— Е, ще се наложи да те заведем при ортопед…

— Няма да отида в болница. Или ще го наместиш тук, или ме остави така.

— Не такова поведение бих препоръчал. Трябва да бъдеш…

— Доктор Калби, много добре знаеш какво съм преживял. Вече съм прекарал полагаемото ми се време в болница. Така че, не, няма да отида никъде с линейка!

— Ще е по-добре да…

— Primum non nocere.[23]

— Затова и искам да те заведа в града.

— Неписано правило: клиентът винаги е прав.

— Ти си мой пациент, не клиент. Така че моята цел не е твоето доволство, а подходящата грижа.

Но Калби замълча, отдръпна се малко назад и отново спокойно прегледа глезена, макар да не бе ясно дали прави медицински заключения, или чака пациентът му да възвърне здравия си разум.

— Не мога да се справя сам — заключи.

Едуард кимна към Шелби.

— Тя е по-силна от теб. И съм сигурен, че би искала да ми причини болка — нали, скъпа?

— Какво трябва да се направи, докторе?  — запита тя и се приближи.

Калби гледаше втренчено право в лицето на Едуард.

— Ако няма пулс в dorsalis pedis artheria[24] или в tibialis posterior[25], отиваш в болница.

— Не знам какво е това.

— Ти започна да подхвърляш латински фрази. И това са условията ми. Ако ги отхвърлиш, ще си тръгна, но ще те предам на социалните като труден случай и тогава можеш да се забавляваш, справяйки се с тях.

— Няма да се осмелиш.

— Искаш ли да провериш?  — бе спокойната му реплика.

„Наивен, друг път“, помисли си Едуард.

— Трудно е да се спори с теб, докторе.

— Само защото се държиш нелепо.

И ето така след няколко секунди дънките му бяха смъкнати до мършавите му бедра, нараненият крак — прегънат в коляното, а Шелби го бе възседнала и хванала здраво подколянното му сухожилие. Заради нараняванията на бедрото му кракът му не можеше да стои в изправено положение или поне бе така според добрия лекар.

— Ще дръпна на три.

Едуард се приготви да посрещне болката, като гледаше… право в зрелищното задниче на Шелби. Е да, такъв бе крайният резултат, когато си изкарваш прехраната с физическа работа и си на двайсет и нещо.

Домашният телефон, закрепен на отсрещната стена, зазвъня.

— Три…

Едуард изпищя и се чу силно щракване. Болката обаче бързо утихна до тъпа. И докато Едуард дишаше дълбоко, доктор Калби отново прегледа крака му.

— Пулсът е силен. Изглежда, че избегна екзекуцията — лекарят се изправи на завидно силните си крака.  — Но този инцидент повдига по-важния въпрос как и къде ще се възстановиш.

— Тук, в това кресло — изстена Едуард.  — Очевидно съм в него.

— Вече трябва да си по-добре. И не трябва да се лекуваш сам с алкохол. И трябва…

— Думата „трябва“ не е ли съвременната анатема? Мислех, че няма да има повече „трябва“.

— Популярната психология не ме интересува. Интересува ме това колко слаб си в момента.

— Което означава, че не може да става и въпрос за рецепта за болкоуспокояващи. Тревожиш се да не би и втори член на моето семейство да привикне към наркотиците ли?

Калби го разбра съвсем правилно.

— Аз не лекувам майка ти. И те уверявам, че нямаше да оставя нещата така, ако бях неин лекар.

— Но партньорът ти е.

— Не за дълго — Калби изруга, наведе се и взе чантата си.  — Съветвам те да се подложиш на рехабилитация…

— Няма да стане…

— … за да възвърнеш силите си. Съветвам те също да се подложиш на лечение заради алкохола…

— … защото не вярвам в лекарите…

— Последното, което трябва да направиш…

— … и няма нищо нередно…

— е да добавиш и алкохол към тази смесица.

— … в моето пиене.

Доктор Калби извади визитна картичка от задния си джоб. Подаде я на Шелби и нежно каза:

— Вземи я. На нея е написан мобилният ми номер. Ако продължиш да живееш с него, ще се наложи да ми се обадиш отново и ще можем вече да минем без посредници.

— Не живея с него — отвърна тя тихо.  — Работя тук.

— Моите извинения за предположението — Доктор Калби погледна Едуард.  — Ти също можеш да ми се обадиш. И не… няма нужда да си правиш труда. Знам, че ще кажеш, че няма да го направиш.

Вратата се затвори и след миг колата му потегли. И в тишината Едуард сведе поглед към крака си, който сега бе в правилно положение, а не под ъгъл, на една страна. По някаква причина се замисли за придвижването от конюшнята дотук, как се облягаше на Шелби, разбитото му тяло, оставило тежестта си върху нейната крехка физика.

Телефонът отново започна да звъни и Шелби му хвърли поглед.

— Искаш ли да…

— Съжалявам — каза той грубо.  — Улавяш ме в такъв момент от живота ми, в който съм точно като баща ти.

— Ти не си ме молил да се грижа за теб.

— Защо тогава го правиш?

— Все някой трябва да го направи.

— Всъщност, не. И може би трябва да се запиташ дали да не напуснеш.

— Имам нужда от тази работа…

Той срещна погледа й и нещо в изражението му я накара да млъкне.

— Шелби. Ще бъда честен с теб. Нещата… оттук нататък ще стават само по-лоши. По-трудни.

— Тогава не пий толкова много. Или спри.

— Не за това говоря.

Е, нима не бе джентълмен. Опитваше се да спаси нейния живот, докато неговият вървеше към катастрофа. И по дяволите, искаше му се това звънене да престане.

— Едуард, пиян си…

Телефонът най-сетне замлъкна, а той можеше само да клати глава.

— Със семейството ми се случиха разни неща. Неща…. които ще излязат на бял свят. Няма да стане по-добре, отколкото е сега.

Проблемът с глезена бе най-малкият.

Отвън спря кола и той изви очи към тавана.

— Калби сигурно си е забравил добрите маниери.

Шелби отиде до вратата и я отвори.

— Някой друг е.

— Ако е дълга черна лимузина и на задната седалка има жена, облечена в розови дрехи от „Шанел“, кажи им да…

— Мъж е.

Едуард се усмихна студено.

— Поне знам, че не баща ми идва да ме види. Добре се погрижиха за това малко главоболие.

Едуард погледна към отворената врата, видя кой е и смръщи вежди.

— Шелби. Ще ни извиниш ли за момент? Благодаря ти.


ГЛАВА ДЕСЕТА

Навън на слънчевата светлина в Ийстърли Лейн приключи разговора си с полицията и погледна Самюел Ти, който бе застанал на входната врата.

— Окей, съветнико. Имаме петнайсет или двайсет минути, преди да дойдат хората от отдел „Убийства“. Вече съм на „ти“ с тях.

— Значи имаме достатъчно време да скрием доказателствата, в случай че си го извършил ти.  — Всички ахнаха и го изгледаха втренчено, а той направи физиономия.  — Отпуснете се. Беше шега…

В този момент от имението излезе Джеф Стърн. Бившият му съквартирант от колежа, както и събрат от университета, изглеждаше точно толкова отпуснат и добре наспал се, колкото всеки, прекарал редица безсънни нощи и живеещ на кафе и микрофинансови доклади.

Някой статист от „Живите мъртви“[26] би имал по-голям шанс в модна агенция „Форд“.

— Имаме проблем — каза Джеф, като се запрепъва през моравата.

При други обстоятелства той щеше да бъде красивият, самопровъзгласил се противник на богатите влиятелни мъже от англосаксонско потекло, горд с еврейското си наследство и бруклинския си акцент. Изпъкваше в университета по много причини, но главно заради матовата си кожа, а след университета отиде на „Уолстрийт“, за да прави грешни пари като инвестиционен банкер.

Лейн прекара последните две години на дивана на копелето в Ню Йорк. И му върна услугата, като помоли Джеф да си вземе „ваканция“ и да изясни какво, по дяволите, беше направил баща му с всичките им пари.

— Може ли да почака?  — запита Лейн.  — Трябва да…

— Не — Джеф хвърли поглед на Лизи и Грета.  — Трябва да поговорим.

— Е, имаме петнайсет минути, преди полицията да пристигне.

— Значи знаеш? Какво пък, по дяволите? Защо не ми каза…

— Знам какво?

Джеф отново хвърли поглед на двете жени, но Лейн сложи край на това.

— Каквото кажеш на мен, може да бъде казано и пред двете.

— Сигурен ли си?  — вдигна ръце с дланите нагоре и сложи край на спора.  — Добре. Някой краде от компанията. Не става въпрос само за случилото се с личните ви сметки. Цяла река пари се оттича от „Брадфорд Бърбън Къмпани“ и ако искаш нещо въобще да остане, по-добре е веднага да се обадиш на ФБР. Хартиените разпечатки от банковите преводи са навсякъде и стават какви ли не злоупотреби  — с това трябва да се справят федералните.

Лейн погледна Лизи, тя протегна ръка и хвана неговата, а той се запита какво, по дяволите, щеше да прави без нея.

— Сигурен ли си?

— Дори още не съм свършил. Дори не съм прегледал всичко. Толкова лошо е. Трябва да затвориш сметките, да се обадиш на федералните и да затвориш дори офиса зад тази къща.

Лейн се обърна с лице към имението. След като майка му се „разболя“, баща му превърна конюшните зад къщата в напълно функционален офис, който бе истинско произведение на изкуството. Там се приюти отделът по висш мениджмънт, поставиха ключалки на вратите, а офисите на компанията в центъра на града започнаха да свирят втора цигулка, макар също да бяха управлявани от вицепрезиденти, директори и мениджъри средно ниво. Привидно преместването на главния щаб стана, за да може баща им да е по-близо до съпругата си, но кой би повярвал на това, като се имаше предвид, че двамата рядко се намираха в една и съща стая.

Сега Лейн разбираше каква е била истинската причина. По-лесно се краде, когато наоколо има по-малко хора.

— Да се поразходим — каза той.

С тези думи пусна ръката на Лизи и закрачи към вътрешния двор с размерите на футболно игрище, където се простираше офисът. От едната му страна бяха официалните градини, а от другата — гаражите, граничещи с гората. Хората, които срещаше, му говореха, но той не обръщаше внимание на никого.

— Лейн — каза Самюел Ти, като му препречи пътя.  — Какво правиш?

— Спестявам електричество.

— Мисля, че трябва да се обадим на служителите на закона…

— Току-що го направих. Да не си забравил пръста?

Задната врата на офиса бе заключена със сложна ключалка, подсигурена от алармена система. За щастие, когато двамата с Едуард проникнаха вътре преди два дни, за да вземат финансовите отчети, Лейн бе запаметил правилната поредица от цифри.

Той ги набра, вратата се отключи и той влезе в приглушените луксозни помещения. Всеки сантиметър от почти шестте хиляди квадратни метра на едноетажната сграда бе покрит със златистокафяви килими, дебели като матраци, а стените бяха облечени с изолация, за да не се чуват разговорите, звънът на телефоните и дори тракането на клавишите на клавиатурите. С частните офиси на висшия мениджмънт, с гурме кухнята и приемната с размерите на Овалния кабинет в Белия дом, сградата представляваше всичко, което „Брадфорд Бърбън Къмпани“ олицетворяваше: най-високите стандарти, най-старите традиции и най-доброто от най-доброто.

Обаче Лейн не се отправи към апартаментите и частните им офиси. Отиде в задната част, където бяха складовете и кухните, както и сервизните помещения. Мина през една двойна врата и влезе в горещо помещение без прозорци, в което имаше отоплителни уреди и нагревател за вода… Електрическият панел също бе там.

Лампите над главите им се задействаха от сензори за движение и като прекоси бетонния под, той отиде право до таблото с бушоните. Сграбчи червената ръчка до него и я дръпна надолу, с което спря електричеството на сградата.

Всичко потъна в мрак, после светнаха охранителните светлини.

Когато излезе отново в коридора, Самюел Ти каза:

— Е, и това е един от начините…

Като оси, напуснали гнездото си, дотичаха изпълнителните директори  — трима мъже и една жена — в същото време в коридора излезе и секретарката. Заковаха се на място, като го видяха.

Главният финансов директор, шейсетгодишен, завършил престижен университет, с ръце с внимателно поддържани нокти и обувки, лъснати до огледален блясък в частния му клуб, отстъпи назад.

— Какво правиш тук?

— Затварям сградата.

— Моля?

Дотичаха и обитателите на други помещения, а Лейн само посочи задната врата, през която бяха влезли.

— Вън! Всички.

Финансовият директор почервеня и авторитетно каза:

— Нямаш право да…

— Полицията идва насам — което технически бе вярно.  — Ти избираш дали да тръгнеш с тях, или със собствения си мерцедес. Или може би караш лексус?

Лейн внимателно наблюдаваше израженията на лицата им. И изобщо не се изненада, когато главният финансов директор подхвана отново слово в стил „нямаш право“.

— Това е частна собственост — каза спокойно Самюел Ти.  — Сградата не е построена на корпоративна земя. Собственикът току-що ви информира, че не сте добре дошли. Всички изглеждате достатъчно умни, за да знаете какъв е законът за нарушаване на частна собственост в Кентъки, но ще бъда повече от щастлив да ви дам малък урок или да освежа паметта ви, ако е необходимо. Ще има стрелба обаче и…

Лейн смушка с лакът адвоката си в ребрата, за да го накара да замълчи. Главният финансов директор се съвзе и прокара ръка по зачервеното си лице.

— Оттук се ръководят…

Лейн се изправи лице в лице с него, готов да го сграбчи за дрехите и да го изхвърли на моравата.

— Млъкни и тръгвай.

— Баща ти щеше да бъде ужасен!

— Той е мъртъв, нали не си забравил? Така че няма мнение. И така, ще напуснете ли мирно и тихо, или да взема оръжието, за което спомена адвокатът ми.

— Заплашваш ли ме?

Самюел Ти отново заговори:

— Тръгвате на три… две… едно…

— Ще уведомя борда за това…

Лейн скръсти ръце на гърди.

— Щом няма да е сега и оттук, пет пари не давам дали ще се обадиш на президента на Съединените щати или на Дядо Коледа.

— Чакай — намеси се Джеф.  — Един от нас ще ви придружи до офисите ви, за да вземете ключовете за колите си. Нямате право да изнасяте оборудване, дискове, документи или папки от сградата.

— Добро хрумване — каза Лейн на приятеля си.

* * *

В къщичката в „Ред енд Блек“ Едуард се усмихна на госта си, а Шелби излезе и ги остави сами. Рикардо Монтеверди беше изпълнителен директор на „Проспект Тръст“, най-голямата частна фондова компания в средната част на страната и изглеждаше точно като такъв, стройната му фигура и яркото му присъствие в костюма на райета караха Едуард да мисли за брошурата на бизнес училището „Уортън“, випуск 1985. Едуард бе обграден от сребърни трофеи, които създаваха ореол около него и погрешно оставяше впечатлението, че има пари или че притежава нещо добро.

Но Едуард знаеше най-добре.

— Да не си дошъл да поднесеш съболезнованията си за баща ми?  — запита провлечено.  — Нямаше нужда да си правиш труда.

— О…. но разбира се — отвърна банкерът и леко се поклони.  — Много съжалявам за смъртта му.

— Което те прави един от нас — настъпи пауза.  — Има ли нещо друго?

— Много е неловко за мен.

— Очевидно.

Настъпи друга пауза, като че ли мъжът предпочиташе Едуард сам да стигне до съществената част. Обаче това нямаше да стане. Защото Едуард отдавна бе научил, че в бизнеса, който започне преговорите, той губи.

Монтеверди се покашля леко.

— Е, сега. Наистина. Със смъртта на баща ти сигурно… трябва да се заемеш с уговорените от него срещи и в моя случай това е спешно. Макар да знам, че си в траур, страхувам се, че има една ситуация, чието решение не може да се отлага. И така, за да защитя името и репутацията на семейството ти, дойдох при теб, за да решим нещата дискретно.

— Нямам представа за какво говориш — лъжец, лъжец, лъжец.  — Страхувам се, че трябва да бъдеш малко по-точен.

— Баща ти дойде при мен преди няколко месеца за частен заем. Бях щастлив да се погрижа за него, но да кажем, че въображението ми трябваше да заработи, за да намеря парите. Пари, които сега дължа и които трябва да бъдат платени преди срещата за тримесечието на борда или…

— Или ти ще бъдеш в задънена улица?

Лицето на Монтеверди стана твърдо като камък.

— Не, ще бъда принуден да поставя семейството ви в задънена улица.

— Не мога да ти помогна.

— Не мисля, че разбираш. Ако семейството ти не върне тези пари, ще бъда принуден да предприема законни действия и нещата ще станат доста публични.

— Хайде, съди ни. Обади се на „Ню Йорк Таймс“ и им кажи, че дължим на тръста ти петдесет и три милиона долара. Кажи им, че сме мошеници, лъжци, крадци.

— Мисля, каза, че не знаеш нищо за това.

Проклетият алкохол бе все още в кръвта му. Освен това му липсваше опит в словесните двубои.

— Мислех, че става въпрос — каза Едуард с усмивка — да защитиш себе си, а ти се опитваш да ме победиш, за да не се налага да се изправиш пред борда и да признаеш, че си разрешил негарантиран заем без тяхното знание и че вероятно си взел лихвата за себе си. Отговорът ми е, че не давам и пукната пара. Направи каквото трябва. Не ми пука, защото не е мой проблем.

— Майка ти е в деликатно състояние.

— Тя е в кома по отношение на всички чужди намерения и цели.

— Мислех, че като най-големия й син се интересуваш от нея и от здравето й повече, отколкото показваш в този момент.

— Преместих се тук в този неимоверен лукс,  — Едуард махна с ръка и жестът му обхвана овехтелите мебели — за да избягам от всичко това и от всички тях. Така че можеш да потопиш големия кораб, дето стои на онзи хълм. Изстреляй гюллетата си към имението на моето семейство и го обстрелвай, докато не го изравниш със земята. Това няма да ме засегне по никакъв начин.

Монтеверди издаде показалец напред.

— Не си достоен да се наречеш син.

— Като се има предвид кои са родителите ми, горд съм, че издържах и толкова под покрива им. Направи услуга и на двама ни. Не се опитвай да маскираш собствения си интерес под маската на алтруизма, докато в същото време заплашваш семейството ми. Кажи ми колко прибра като лихва в джоба си? Десет процента? Петнайсет? Ако заемът е бил за шест месеца, това прави поне два милиона и половина за теб. Добра работа, а?

Монтеверди подръпна леденобелите си френски ръкавели.

— Смятам, че това е обявяване на война. Онова, което ще последва, ще е по твоя вина.

— И как точно ни помагаш?  — Едуард посочи тялото си.  — Бях измъчван в продължение на осем дни от хора, които щяха да ме убият. И в моя случай това не е хипербола. Ако мислиш, че можеш с нещо да привлечеш вниманието ми, си в плен на илюзии.

— Само гледай. Може и да не даваш и пет пари за майка си, но се питам дали се чувстваш по същия начин по отношение на братята и сестра си. Доколкото знам, винаги си се грижил за тях.

— Да, в минало време.

— Ще видим.

Монтеверди се обърна и след миг вече бе излязъл през вратата. Старомодният телефон отново зазвъня, а Едуард бе втренчил поглед в съсипаните си крака… и се питаше не за първи път, какво можеше да бъде.

Какво трябваше да бъде.

Обаче вече бе твърде късно за всичко това.

Наклони глава на една страна и втренчи поглед в слушалката, която висеше на стената до малката кухничка. Мисълта да отиде до телефона го изтощаваше, още повече че знаеше защо звъни.

Обаче ако го искаха, трябваше да дойдат за него.


ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА

Едуин Макалън, майстор дестилатор на „Брадфорд Бърбън Къмпани“, не стигаше доникъде. Седеше в офиса си, който бе главен център на баща му до неочакваната му смърт преди две години, и се опитваше да се свърже с някого, с когото и да е от бизнес центъра. Нищо. Всеки път се свързваше с гласовата поща, което, като се имаше предвид, че набираше личните им линии и не минаваше през централата, беше нещо безпрецедентно.

Главният финансов директор, главният оперативен директор и тримата старши вицепрезиденти не вдигаха.

Лейн също не отговаряше на мобилния си телефон.

Мак отново затвори телефона, като отлично знаеше, че хората отсреща също прекрасно знаят кой им звъни. И макар че един или двама можеше и да не отговорят, цели петима? Да, главният изпълнителен директор бе умрял и цареше хаос, но работата трябваше да продължи.

— Хей, аз се справям…

Преди да е изтървал „както трябва“, затвори устата си и се сети, че изпълнителният му помощник, който беше такъв и при баща му, вече не е на разположение. И стана така, откакто брат му получи инфаркт преди два дни.

Като че ли всички интервюта, които проведе днес, не му напомняха за загубата.

По дяволите, току-що го бяха отхвърлили.

Постави лакти върху купчината хартия и разтри главата си. Наемането на работници много приличаше на излизането по срещи. От „Човешки ресурси“ му бяха изпратили няколко кандидатки и всички те бяха грозни, от онзи тип мениджъри, които бяха еквивалент на изискващи много поддържане и склонни към промискуитет кралици на красотата, невротични, тип Глен Клоуз, отмъстителни или безполови, предпазливи и с космати мишници.

— По дяволите.

Изправи се, заобиколи очуканото вехто бюро и се поразтъпка наоколо, като огледа трофеите, изложени в стъклените витрини. Там беше и първото буре, на което бе поставен щемпел с номер петнайсет, марката Бърбън с относително разумна цена. Бяха подредени и специални бутилки, с които бяха отпразнувани победите на университета в Шарлмонт на баскетболните турнири през 1980, 1986 и 2013 година. Имаше исторически револвери, карти, писма от Абрахам Линкълн и Андрю Джаксън до различни членове на семейство Брадфорд.

Но тапетите бяха истинското доказателство за продукта, дълголетието и гордостта на компанията. Всеки сантиметър от равните вертикални стени беше покрит с етикети от безбройни бутилки, като различните оформления и цветове илюстрираха еволюцията на маркетинга, значимите предложения и цената. Макар продуктът да оставаше един и същ.

Бърбънът на „Брадфорд Бърбън Къмпани“ се произвеждаше абсолютно по същия начин, по който се бе произвеждал и през XVIII век, нищо не се бе променило — нито начинът на приготвянето на малца, нито филтрирането на маята, нито специалният източник на подпочвена вода, нито дори обгореното дъбово дърво, от което се изработваха буретата. И да, Господ бе свидетел, сезоните в Кентъки и броят на дните в календара не се бяха променили.

Докато оглеждаше историята на бърбъна преди него, му се струваше невероятно на над двестагодишната традиция да бъде сложен край по време на неговата дейност. Но големите корпоративни клечки бяха решили още преди смъртта на Уилям Болдуин да замразят цената на зърното, което означаваше, че няма да има повече малц, което пък означаваше, че той трябва да затвори производството.

Това щеше да бъде безпрецедентно. „Брадфорд Бърбън Къмпани“ бяха произвеждали алкохол дори по време на Сухия режим, макар и да трябваше да го изнасят в Канада известно време.

След като се бори с шефовете от главните офиси без никакъв резултат, Мак звънна в Ийстърли и осведоми Лейн за затварянето на производството, а после му помогна да получи достъп до корпоративните финанси. Но след това? Не беше се чувал с него оттогава.

Беше като да чакаш резултати от биопсия и стресът го убиваше. Какво щеше да стане, ако изгубеше работата си? Изгубваше баща си, просто и ясно.

Разочарован и раздразнителен, отиде до приемната. Огромното празно пространство бе прекалено тихо и студено, горещият въздух се издигаше към откритите греди на преобразуваната някога хижа, откъдето, охладен от климатика, се връщаше към покрития с дъски под. Като останалата част от Старото място, както бе известно това тук, офисът се помещаваше в обзаведената наново оригинална сграда, снабдена с всичко — от течаща вода до безжичен интернет по възможно най-незабележимия начин.

Излезе през прекалено голямата врата и закрачи по подрязаната морава. Старото място бе колкото функциониращо предприятие за производство на бърбън, толкова и туристическа атракция, където информираха лаиците и почитателите на бърбъна кое точно го правеше най-добър. На мястото бе придаден вид като от филм на Уолт Дисни, в най-добрия смисъл на думата, всички сгради бяха стари и боядисани в черно и червено, малки пътечки водеха от силоза за зърно до сградата, където се получаваше малцът, както и до хамбарите. Обикновено имаше групи туристи, водени от екскурзоводи, паркингите биваха пълни, магазинът за сувенири и приемната — оживени.

Но всичко бе затворено за седмица и се допускаше само най-необходимият персонал от уважение към смъртта на Уилям Болдуин.

Или поне така бяха казали големите клечки от висшия мениджмънт. А по-вероятно? Замразяването на цените не засягаше само снабдяването със зърно.

Накрая Мак се озова пред един от трите хамбара, които се използваха за складове. Седеметажната, облепена с изолация, дървена сграда приютяваше стотици бурета с отлежаващ бърбън, поставени на тежки дървени рафтове, вариращата през сезоните температура осигуряваше алхимията, която позволяваше на алкохола да се срещне, да се влюби и да се ожени за обгорените фибри на временния си дървен дом.

Отвори вратата с прозорчето в нея и изработените на ръка панти изскърцаха, а богатата земна миризма, която го удари в носа, като пристъпи вътре, му напомни за баща му. В помещението бе тъмно, гредите, които поддържаха редиците, и редици бурета бяха грубо изрязани и износени. Тесните пътеки, които се провираха между рафтовете с бурета, бяха само колкото две дъски ширина и с дължина девет метра. Централната пътека беше от бетон и много по-широка. Той пъхна ръце в джобовете на дънките си, докато навлизаше все по-дълбоко и по-дълбоко в сградата.

— Лейн, какво правим тук?  — каза на глас.

Бърбънът изискваше време. Не беше като да правиш водка, в който случай просто завъртваш канелката и — готово. Ако компанията искаше да има какво да продава след седем, десет или дванайсет години? Всичко трябваше да работи сега…

— Хм… моля?

Мак се обърна рязко. На прага на отворената врата, осветена в гръб, стоеше жена с фигура във формата на пясъчен часовник и дълга тъмна коса — като излязла от нечия сексуална фантазия. Господи… дори долавяше парфюма й или сапуна й, или каквото там нахлуваше в ноздрите му.

Тя изглеждаше също толкова изненадана, когато погледите им се срещнаха.

— Съжалявам — каза с нисък гърлен глас и без акцент.  — Търся Едуин Макалън? Имам интервю с него, но няма никого в офиса…

— Следвайте ме.

Настъпи пауза.

— О!  — тя поклати глава.  — Съжалявам. Аз само… както и да е, казвам се Бет. Бет Луис Искате ли, искате ли да дойда по друго време?

„Не“, помисли си той, когато косата й улови слабия ветрец и се отдели леко извита нагоре от рамото й.

„Всъщност… не искам да си тръгваш.“

* * *

— Не мога да се свържа с Едуард.

Лейн прекоси приемната на бизнес центъра и влезе в офиса на баща си — почувства се така, сякаш влезе в стая, пълна с насочени към него заредени оръжия. Кожата му настръхна предупредително, дланите му се свиха в юмруци и му се прииска просто да се завърти на пети и да излезе. Но пък, от друга страна, всичко това му се струваше дяволски странно. Слабите охранителни светлини осветяваха всичко и му придаваха зловещ вид, а призракът на Уилям Болдуин сякаш се криеше в сенките.

Лейн нямаше представа защо дойде тук. Колите на полицията вероятно вече спираха пред имението.

Поклати глава, когато погледът му се спря на царственото бюро и огромния, украсен с дърворезба, стол, който приличаше на трон. Подробностите бяха като декори от филм с Хъмфри Богарт. Кристална гарафа, пълна с бърбън с цвета на кехлибара, стоеше върху поднос, ведно с кристални чаши. Снимка на малката Вирджиния Елизабет в сребърна рамка. Кутията за кубински пури, които баща му обожаваше, бе в другия ъгъл на бюрото, заедно с лампата от „Тифани“. Имаше пакет цигари „Дънхил“ и златна запалка до пепелника от „Картие“. Нямаше нито компютър, нито документи. Телефонът бе съвременен, модерен и изглеждаше смален от стила и арогантността на другите предмети.

— Едва за втори път съм в този офис — прошепна той и погледна Лизи, която стоеше на прага.  — Никога не съм завиждал на Едуард.

Докато тя оглеждаше подвързаните с кожа книги, дипломите и сертификатите от различни национални и международни организации, той откри, че вниманието му е съсредоточено върху нея: върху начина, по който косата й, изрусена от слънцето, улавя светлината; как гърдите й изпълват черното й поло; дългите й мускулести крака, изложени на показ от късите панталони.

Страстта се надигна у него.

— Лизи…

На прага застана Джеф.

— Окей, всички си тръгнаха. Сградата е празна, а адвокатът ти се върна в къщата, за да се срещне с полицията. Знаеш ли как да смениш кода на алармената инсталация? Защото щях да го направя, ако бях на твое място.

Лейн премигна, за да изчисти от ума си образа на голата Лизи върху бюрото, което е разчистил напълно.

— А, не знам, но ще помислим как да го сменим — изпъна схванатия си гръб.  — Виж, можеш ли да ме ориентираш какво откри?

Джеф се огледа и като че ли не бе особено впечатлен от лукса.

— На повърхността преводите, които прегледах, изглеждат като обикновени плащания и задължения към различни банки. Но после се появиха тези огромни суми, погасяващи краткосрочни заеми — и първоначално това ме разтревожи. Като проследих преводите, открих, че по-голямата част от тях отиват в „УУБ Холдингс“, което се оказа „Уилям Уайът Болдуин Холдингс“. Вярвам, че това е случай на задбалансово финансиране, което е излязло от контрол, и вярвам още, че се класифицира като злоупотреба. Ключът? След като направих някои проучвания в интернет и поисках услуга от UBS[27], пак не можах да открия нищо за „УУБ Холдингс“, не открих дори къде се намира. Но мога да предположа кой е бил начело.

— Кучи син — измърмори Лейн.  — Там са отишли и парите за домакинството. За колко говорим?

— Седемдесет и два милиона. Досега.

Лизи ахна, а Лейн поклати глава.

— По дяволите.

Лизи проговори първа.

— Чакай, а онова финансиране зад баланс…

— Задбалансово финансиране — Джеф потърка очи, сякаш имаше същото главоболие, каквото измъчваше Лейн.  — В общи линии това означава да си играеш с капиталите на една компания, за да гарантираш дълга на друга. Ако втората компания банкрутира, банкерът очаква първата да плати. В този случай? Готов съм да се обзаложа, че парите, дадени назаем на „УУБХ“, са резултат на злоупотреба и когато е трябвало да се изплати заемът, парите на „Брадфорд Бърбън Къмпани“ са били използвани за изплащането му. Този вид кражби са по-малко очевидни от това сам да си напишеш корпоративен чек и да го осребриш.

— Над сто и четиридесет милиона?  — Лейн скръсти ръце на гърдите си, защото бе завладян от гняв, който го подтикваше да срине офиса със земята.  — Това ли е цялата сума? Сигурно се шегуваш.

— И тези седемдесет и няколко милиона са прехвърлени само през февруари. Ще има и още. Целият модел е на нарастване — Джеф сви рамене.  — Казвам ти, Лейн, време е да извикаш ФБР. Това е прекалено голямо за мен и не мога да продължа, тъй като трябва да се върна в Ню Йорк. Ваканцията бе страхотна обаче.

Телефонът на Лейн зазвъня, той го извади от джоба си, видя, че е Самюел Ти и отговори е:

— Там ли са? Идвам…

— Какво правиш?

Жената, която се втурна в офиса, беше на шейсет, с тяло като боен кораб, каквато и беше. От металносивия си костюм до завитата си на кок сива коса мис Петерсбърг бе работохоличка, която управляваше деловия живот на Уилям Болдуин от почти двайсет години. Но сега не бе спокойна. Лицето й бе зачервено, очите й гледаха втренчено, тя трепереше, а очилата за четене, които висяха на гърдите й на тънка верижка, подскачаха в такт с дишането й.

Лейн запази гласа си спокоен.

— Вземи нещата си. И напусни.

— Нямаш право да бъдеш в този офис!

Истерията извираше от нея като експлозия, оказа се изненадващо силна, когато стигна до него, заби нокти в лицето му и започна да го рита с крака и колене, да проклина пронизително и да ругае. Лизи и Джеф се втурнаха да я откъснат от него, но той поклати глава. Хвана ръцете й, остави я да продължи да нарежда с писклив глас, но я притисна възможно най-нежно до рафтовете с книги.

Когато се изтощи, спретнатият й кок беше като разбъркана салата, а дишането й бе така накъсано, сякаш имаше нужда от кислородна маска, за да не припадне.

— Не можеш да го спасиш — каза Лейн мрачно.  — Още преди известно време е станало прекалено късно. И съм сигурен, че знаеш разни неща. Въпросът, който трябва да си зададеш, е колко си готова да платиш за верността си към мъртвец. Откривам все повече и повече за това какво е ставало тук и знам, че си била част от него. Готова ли си да влезеш в затвора заради него? Чак толкова луда ли си?

Каза го спокойно, без да е сигурен дали ще извика федералните, или не. Въпреки това затворът бе добър стимул.

„И освен това — каза си,  — какво, ако злоупотребата бе толкова голяма, колкото Джеф твърдеше? Тогава, след като вноските престанеха, онези заемодатели щяха да бръкнат в джоба си — И да, някои от тях щяха да се обадят на адвокатите си. Но когато средствата намалеят още повече?“

— Той беше добър човек — каза рязко тя.  — Баща ти винаги е бил добър с мен.

— Защото си му била полезна. Не го приемай лично и не съсипвай живота си заради илюзията, че за него си била нещо повече от инструмент, който е можел да използва.

— Никога няма да разбера защо вие, момчетата, го мразите толкова.

— В такъв случай, трябва да се събудиш.

Тя се освободи и той я остави да оправи косата и дрехите си.

— Баща ти винаги е искал само най-доброто за семейството и компанията. Беше…

Умът на Лейн блуждаеше и само тялото му бе там, докато жената продължаваше да изрежда добродетелите на мъж, за когото не можеше да се каже нищо добро. Обаче това не бе негов проблем. Не можеш да промениш начина на мислене на ничий привърженик; не можеш да спасиш човек, който не иска да се качи в спасителната лодка.

Следователно тази изключително способна жена щеше да се удави заедно с шефа си.

Не бе негов проблем.

Телефонът му отново зазвъня, когато тя приключи:

— Винаги бе там, когато имах нужда от него.

Номерът не бе познат на Лейн и той остави гласовата поща да се включи.

— Е, в такъв случай, надявам се, че ще се наслаждаваш на скъпите си спомени в затвора.


ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

— Имате ли някакви въпроси към мен?

Мак седеше на стола си в офиса и отново гледаше безименния пръст на жената, която интервюираше. На него нямаше пръстен. Предполагаше, че Бет е все така неомъжена, каквато бе и в началото на срещата им.

„Време е да се държиш като професионалист, Макалън.“

— Ще има ли нужда да оставам до късно?  — ръцете й бяха обърнати с дланите нагоре.  — Искам да кажа, кандидатът. Ще има ли нужда кандидатът да остава до късно? И задавам въпроса не защото се страхувам от работата. Грижа се за майка си и трябва да съм при нея след пет часа. Мога и да уредя въпроса, но трябва да го знам предварително, това е.

— Съжалявам да чуя, че някой има…  — Не знаеше много за политиката на отдел „Човешки ресурси“, но знаеше, че не може да й задава много лични въпроси.  — Че майка ви…

— Претърпя катастрофа преди две години. Месеци наред беше на животоподдържащи системи и сега пред нея има много когнитивни предизвикателства. Преместих се в дома й, за да се грижа за нея и знаете ли, получи се. Но имам нужда от работа, за да…

— Наета сте.

Бет се поотдръпна назад и вдигна вежди. После неочаквано се засмя.

— Какво? Искам да кажа, о. Не очаквах…

— Имате четири години опит като секретарка на компания, притежаваща сгради и земя. Имате представителен външен вид, говорите добре и сте професионалистка. Не търся нищо по-различно всъщност.

— Не искате ли да погледнете препоръките ми?

Той сведе поглед към резюмето, което му бе дала.

— Да. Разбира се.

— Чакайте, това звучи така, сякаш се опитвам да ви разубедя… но съм толкова развълнувана. Благодаря ви. Няма да ви разочаровам.

Тя се изправи, той стори същото и се застави да не откъсва поглед от нейния — защото, ако им дадеше воля, очите му щяха да обхождат тялото й. Господи, беше висока — и това бе много привлекателно. Като дългата й коса. И очите й, които…

Боже. Вероятно я харесваше прекалено много, та да я наеме. Но пък бе наистина квалифицирана.

Протегна ръка през бюрото и каза:

— Добре дошли на борда.

Тя пое ръката му.

— Благодаря — промълви тя.  — Няма да съжалявате.

Господи, надяваше се това да е вярно. Той не бе женен, тя може би не бе омъжена и двамата бяха възрастни… но, да, вероятно идеята да добавят към тази бъркотия и връзка работник/работодател не бе добра. Или по-скоро, да добавят първото към второто. Боже!

— Ще ви изпратя — поведе я през приемната към вратата и я отвори широко.  — Можете ли да започнете…

— Утре? Да, мога.

— Добре.

Колата, паркирана на малкия, покрит с чакъл паркинг, беше киа на няколко години, но като приближи, видя, че е чиста и спретната отвътре, чиста отвън и без нито една драскотина.

Точно преди да седне зад кормилото, Бет вдигна поглед към него.

— Защо е толкова тихо? Искам да кажа, идвах тук като туристка — миналата година всъщност. Имаше толкова много хора наоколо дори през делничните дни.

— В траур сме. Вярвам, че сте чули.

— За?  — поклати глава.  — О, чакайте, да. Объркана съм. Разбира се. Смъртта на Уилям Болдуин. Съжалявам.

— Аз също. Ще се видим утре сутринта в девет?

— В девет. И отново благодаря.

Мак искаше да я гледа как потегля, но това действие бе подходящо за мъж, с когото тя излиза, а не за човек, който току-що я е наел. Обърна се и бе близо до вратата, когато реши, че няма нужда да седи още зад бюрото си.

Смени посоката и отиде до една външна сграда, около която имаше висок жив плет. Сградата нямаше прозорци, стените й не бяха измазани с хоросан, нито покрити с дърво, а със съвременна стоманена обшивка. Той извади карта пропуск, прокара я през четеца и чу ключалката да се превърта. Имаше преддверие с разни предпазни средства, обаче не си направи труда да се занимава с тях. Никога не си даваше труда, макар и другите да го правеха.

„За бога“, беше мислил винаги. Когато първите членове на семейство Брадфорд са произвеждали бърбъна си, не са имали нужда от такива неща. Произвеждали са го в гората и пак се е получавал прекрасен резултат.

Втора стъклена врата водеше към лаборатория, подобна на тези, които бихте могли да видите в някой център за медицински контрол. Но тук не изследваха и не лекуваха болести.

Тук той отглеждаше разни неща. Тайни неща, за които никой друг не можеше да знае.

Основният проблем беше, че всички съставки на бърбъна бяха необходими и важни, но само една бе наистина заменима. Ако предположим, че запазвате процентите в малца едни и същи, зърното си е зърно, ечемикът си е ечемик, ръжта си е ръж. Водоизточникът, който използваха, бе уникален за Кентъки, но количеството на водата не се променяше нито през годината, нито през годините, скалата въобще не се променяше. Дори буретата, направени от отделни дървета, бяха все от един и същи вид дъб.

Маята обаче беше нещо различно.

Макар винаги да бе от вида, наречен Saccharomyces cerevisiae[28], в това семейство имаше много различни сортове и в зависимост от това кой се използва за ферментирането на малца, ароматът на уискито може силно да варира. Да, етанолът винаги е страничен продукт от метаболитния процес, но се освобождаваха още безброй други съединения, докато захарите в малца бъдат погълнати от маята. Наречете го „алхимия“, наречете го „магия“, наречете го „ангелско докосване“, в зависимост от това каква мая използвате, продуктът ви може да варира от добър или превъзходен до… откровено епичен.

„ББК“ използваха една и съща мая за своя номер петнайсети, фамилния резерв, „Черната планина“ и различните марки „Брадфорд I“.

Но понякога промяната не беше нещо лошо.

Когато баща му почина, Мак работеше върху нови видове мая, отстраняваше плесента от орехи и дървесна кора и от различни почви на Юга, а после отглеждаше скъпоценните организми в тази лаборатория и анализираше ДНК-то им освен многото други неща. Изолираше подходящите видове и провеждаше ферментации, за да види какъв ще бъде крайният продукт. Процесът се забави, когато прие работата на майстор дестилатор, но през последните три месеца поднови усилията си — и накрая, след цялото това време, бе доволен от един от резултатите.

Докато гледаше всичките стъклени контейнери със станиоловите им тапи, различните стъкленици, в които отглеждаше плесента, пробите, микроскопите и компютрите, откри, че му е трудно да си представи, че такава красота може да идва от толкова голо помещение. Но пък, от друга страна, това тук бе като инвитро лаборатория, където човешките чудеса получават малко помощ от науката.

Мак отиде до тезгяха и застана пред бебето си, единствената бутилка с първия нов вид мая, която щеше да бъде използвана за бърбъна на „Брадфорд“ след двеста години традиция. Беше толкова добра, толкова специална, че смекчаваше по неповторим начин вкуса на бърбъна и премахваше всякакви серни нотки. И никой друг, нито един друг производител на бърбън още не бе я открил.

Щеше да я патентова.

Това бе другата причина, поради която „ББК“ не можеше да се провали.

Проклетата компания трябваше да продължи да съществува достатъчно дълго, за да пусне на пазара този бърбън.

Неговото откритие щеше да промени всичко.

* * *

— Трябва да се храниш.

Беше пет часът, когато полицията си тръгна, и първата мисъл на Лейн, след като влезе в кухнята на Ийстърли, беше, че има нужда от питие. Мис Аврора обаче беше на друго мнение.

Силното й тяло прегради пътя му, а черните й очи го гледаха сурово и той веднага се върна към времето, когато бе петгодишен. И беше забавно  — тя изглеждаше както винаги, косата й  — на плитки, прилепнали плътно до главата, червената й престилка с логото на Чикагския университет, завързана около кръста върху свободната бяла дреха на главен готвач.

Тя го избута към коридора за персонала и той не се възпротиви. Не защото бе изморен, макар наистина да беше, и не защото искаше да хапне нещо, а защото никога не можеше да й откаже каквото и да било. Тя бе сила в този свят, така безспорна като гравитацията, която го бе дръпнала от онзи мост.

Трудно беше да повярва, че умира.

За разлика от официалната семейна трапезария, стаята за почивка на персонала бе само бели стени, борова маса, около която можеха да седнат дванайсет души, и дървен под. Имаше два прозореца, които гледаха към един тъмен ъгъл на градината, макар целта да бе повече да запазят симетричността на задната част на сградата, отколкото да осигурят гледка на хората, които се хранят там.

— Всъщност не съм гладен — каза той на гърба й, след като тя го остави да се настани сам.

Минута по-късно пред него бе поставена чиния, съдържаща около две хиляди калории. Той вдъхна дълбоко и си помисли…че мис Аврора вероятно е права.

Лизи седна до него пред собствената си чиния.

— Това изглежда удивително, мис Аврора.

Майка му зае мястото си начело на масата.

— Има и допълнително на печката.

Пиле, пържено в плитка метална тенджера. Задушено зеле. Истински царевичен хляб. Грах с ориз. Бамя.

И какво знаете вие. След първата хапка той откри, че умира от глад и после настъпи дълъг период на мълчание, докато поднасяше вилици с ястието към устата си.

Звънът на телефона му подейства като електрически шок, който го прикова към стола. После отново. Напоследък звънът бе като сирена, предупреждаваща за бедствие, която не означава нищо друго освен лоши новини и единственият въпрос беше кого засяга този път.

По линията до него достигна провлеченият и дълбок като океана глас на помощник-шерифа Рамзи.

— Ще ви върнем тленните останки най-късно след четиридесет и осем часа. Въпреки новите разкрития, медиците са си свършили работата.

— Благодаря. Нещо изненадващо в предварителния доклад?

— Канеха се да ми изпратят копие. Ще се свържа с теб веднага щом узная нещо.

— От отдел „Убийства“ си тръгнаха преди около половин час. Мислят, че някой е убил баща ми, нали? Не казаха нищо, но това бе проклетият пръстен на баща ми…

Мис Аврора рязко прочисти гърлото си и той трепна.

— Съжалявам, мем.

— Какво?  — запита Рамзи.

— Майка ми е тук — Рамзи каза „аха“, сякаш прекрасно знаеше какво е да ругаеш пред мис Аврора Томс.  — Искам да кажа, детектив Меримак заяви, че ще разпита разни хора. Колко време ще мине, преди да добият представа какво се е случило?

— Не мога да кажа — настъпи пауза.  — Знаеш ли кой може да го е убил?

— Не.

— И дори не подозираш?

— Говориш като онзи следовател.

— Съжалявам, професионална деформация. И така… познаваш ли някого, който да има мотив?

— Знаеш какъв бе баща ми. Имаше врагове навсякъде.

— Отрязването на пръста обаче е прекалено лично. И заравянето му пред къщата.

Под прозореца на майка му, не по-малко. Той обаче нямаше да се впусне в това.

— Имаше доста бизнесмени, които също го мразеха — Господи, звучеше така, сякаш се защитаваше.  — И е дължал пари на разни хора, Рамзи. Големи пари.

— Защо тогава не са запазили и заложили пръстена? В него има много злато.

Лейн отвори уста. После я затвори. Имаха нужда от пиратски откуп в злато, ако искаха да се справят с дълговете.

— Струва ми се, че се отклоняваме от темата.

— Не съм толкова сигурен.

— Какво трябва да означава пък това?

— Нека просто да кажем, че и преди съм защитавал членове на семейството ти. И нищо няма да промени това.

Лейн затвори очи.

— Как ще ти се отплатя?

— Аз съм този, който изплаща дълг. Сега обаче не е моментът за това. Има и друга причина, поради която се обадих. Днес прибраха тялото на Розалинда Фрийланд.

Лейн побутна чинията си встрани.

— Майка й?

— Синът й. Току-що е навършил осемнайсет, така че е законно.

— И?

Оше една пауза, този път по-дълга.

— Бях там, когато дойде. Виждал ли си го?

— Не съм сигурен дори дали съм знаел, че има дете.

— Снимката му ще бъде на първа страница утре.

— Защо? Искам да кажа освен поради факта, че майка му е извършила самоубийство, преди тялото на баща ми да бъде открито.

— Да, ще ти изпратя снимка, след като затворим. Ще ти се обадя по-късно.

Лейн сложи край на връзката и погледна мис Аврора през масата.

— Познаваш Мич Рамзи, нали?

— Да. Познавала съм го през целия му живот. И ако иска да ти каже защо, ще ти каже. Това е негова работа, не моя.

Лейн остави телефона на масата и се отказа от темата — като че ли имаше друга възможност? Погледна Лизи и каза:

— Мислиш ли, че можем да приемем хората тук в четвъртък?

— Абсолютно — кимна Лизи.  — Градините и игрищата са в страхотно състояние след обяда за дербито. Лесно е да се направи всичко останало за толкова кратко време. Ти какво мислиш?

— От четири до седем в четвъртък вечер. Можем да направим погребението само за членовете на семейството в петък или събота. Искам обаче поклонението да ми се махне от главата.

Мис Аврора се наведе и постави чинията пред него.

— Яж.

Но не му се удаде възможност. Преди да е започнал да спори, мистър Харис, икономът, отвори вратата.

— Мистър Болдуин, имате гост в предния салон. Предполагам, че не е очакван, но отказва да си тръгне.

— Кой е?

— Мистър Монтеверди от „Проспект Тръст“.

Лейн се изправи и взе чинията със себе си.

— Идвам веднага.

Мис Аврора издърпа чинията от ръката му.

— Това ще те чака, когато свършиш. Не се яде в онази част от къщата.

— Да, мем.

Лейн целуна Лизи по устата и излезе, прекоси с широки крачки коридора, който минаваше покрай стаите на мистър Харис, покрай офиса на Розалинда Фрийланд — където се бе самоубила — и покрай едно от трите перални помещения на имението. Пресичаше официалните обществени помещения, когато получи съобщение.

Докато прекосяваше фоайето с черните и бели мраморни плочки по пода, той вкара паролата си и тъкмо влизаше в салона, когато на екрана излезе изпратената от Мич Рамзи снимка.

Лейн се закова намясто.

Не можеше да повярва на очите си.

Синът, който бе взел тялото на Розалинда… можеше да му бъде близнак.


ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА

Компютърни разпечатки навсякъде. Множество лаптопи с Ексел файлове, подредени в полукръг. Жълти страници от бележници, покрити с черни разкривени драсканици.

За Джеф Стърн всичко това бе бизнес, както обикновено. Като инвестиционен банкер от „Уолстрийт“ той си изкарваше прехраната, като хрускаше цифри и откриваше повтарящи се модели и празноти в корпоративните финансови документи. Беше майстор — точно такъв, какъвто тази обсебваща, ориентирана към дребните подробности и смазваща ума работа изискваше, за да се види някакъв здрав смисъл в преднамерените трудности и творческите техники, използвани за източването на големи суми от мултинационални компании.

— Тук съм, за да освежа банята ви.

Това, с което не беше свикнал, докато работи, бе двайсет и няколко годишна руса красавица в униформа на камериерка да се появява на прага на огромната спалня, достойна за „Четирите сезона“[29], която бе превърнал в свой офис.

Е, не беше от типа жени, които някой женомразец би поръчал от агенция за компаньонки и още по-малко би платил за това.

А с ясно доловимия южняшки акцент думите бяха по-скоро: „Тууук съъъъм, за да ооосвежа бааанята ви.“

Купът бели хавлии в ръцете й беше като летен облак, спуснал се ниско над земята, ароматът й беше удивителен, някакъв женствен парфюм, който прекосяваше разстоянието и предлагаше ласка. Усещането бе, сякаш тя го галеше. Лицето й бе от онези, чиято младост е най-голямото им достойнство, но очите й бяха удивително сини, с цвят на метличина — а костюмът й придаваше вид на палавница, облякла костюм на камериерка за деня на Вси светии.

— Знаете къде е — измърмори той.

— Да.

Той я загледа отзад, докато вървеше така, сякаш беше гола, а тя остави вратата широко отворена, докато се бавеше край мивката… после се наведе ниско и затърси нещо в шкафчето. Полата й се вдигна толкова нагоре, че се видя горният дантелен кант на чорапите й.

Тя обърна глава и го погледна.

— Казвам се Тифании Тифании Тифании, с две „и“ накрая. Тръгвате ли си?

— Какво?

Тя се изправи и се облегна на мраморния плот, беше се хванала за него с две ръце така, че горната част на униформата й се опъваше на гърдите.

— Всичките ви чанти са готови?

Джеф хвърли поглед на леглото. Чантите, в които бе натъпкал нещата си, зееха отворени, а дрехите висяха навън от тях като вътрешностите на изкормен войник. Вниманието му обаче отново бе привлечено от разпечатките и колоните с цифри. Пет пари не даваше в какво състояние ще са дрехите му, когато се върне в Манхатън. Нали затова са пералните и сушилните.

Спря погледа си отново върху камериерката.

— Трябва да се връщам на работа.

— Вярно ли е, че сте от Манхатън? Ню Йорк сити?

— Да.

— Никога не съм била там — потърка единия си крак в другия, сякаш изпитваше нужда, за която искаше той да знае.  — Винаги съм искала да отида.

Просто стоеше и го гледаше втренчено.

„Идеята не беше добра, помисли си Джеф, стана и прекоси ориенталския килим. Наистина не беше добра.“

Влезе в банята и затвори вратата след себе си.

— Аз съм Джеф.

— Знам. Всички знаем кой сте. Вие сте приятелят на Лейн.

Той постави показалец в основата на гърлото й.

— Мълвата се разнася бързо.

Бавно плъзна пръст по нежната й кожа към деколтето, оформено от реверите на униформата. В отговор тя задиша тежко, гърдите й се издуха.

— Тук съм, за да се погрижа за вас — прошепна тя.

— Така ли.

Униформата беше сива с бяла яка и бели перлени копчета — и като постави върха на пръста си върху едно от тях, членът му запулсира зад дюкяна на панталона. Последните седемдесет и два часа бяха брутални, изпълнени единствено с цифри, главоболие и лоши новини. Това тук бе като дъжд за пресъхнала земя — поне що се отнасяше до него.

Джеф разкопча първото копче. Второто. Третото. Сутиенът й беше черен, също като копринените чорапи.

Наведе се и целуна шията й, тя изви гръб, а ръката му се плъзна около талията й. Презерватив. Имаше нужда от презерватив и като знаеше каква бе старата слава на Лейн, тук наоколо трябваше да има такъв…

Разкопча горната част на униформата й и разкри сутиена, стегнатите й зърна бяха изложени на показ и о, да, бяха съвършени. И в същото време се огледа и отвори първото чекмедже.

„Добре“, помисли си, като намери три пакета яркосини презервативи.

В следващия миг камериерката бе гола, ако се изключеха копринените чорапи. Беше великолепна цялата — съвършени истински гърди, прекрасни бедра и сладка плът. Той остана облечен и сложи бързо презерватива, без да губи нито миг.

Тифании Тифании Тифании с две „и“ накрая знаеше прекрасно как да го обгърне с крака и да кръстоса глезени на гърба му и о, звуците, които издаваше в ухото му. Подпрял се с една ръка на стената до античното огледало и обвил другата около кръста й, той започна да се движи. Тя го стисна за раменете и затвори очи.

Беше толкова дяволски хубаво. Макар да не се познаваха, очевидно статутът му на „чужденец“ му придаваше екзотичност. Понякога обаче човек трябва да се възползва от онова, което се изпречи на пътя му.

Тя първа намери освобождението си. Или поне даде признаци за това. Не беше сигурен дали не се преструва, но не даваше и пет пари.

Неговият оргазъм бе истински обаче, мощен и разтърсващ, и му напомни, че за него плътта и кръвта са по-добри от всякакви други алтернативи.

Когато свърши и докато се опитваше да възстанови дишането си, Тифании Тифании Тифании се притисна до гърдите му.

— Ммм — прошепна в ухото му.  — Беше хубаво.

„Да, беше“, помисли си той и излезе от нея.

— Тогава да го направим отново — изстена той, вдигна я и закрачи към леглото.

* * *

Долу, в салона, Лейн остави Монтеверди да говори, макар прекрасно да знаеше колко дължат и колко спешно е за Монтеверди да получи милионите.

Чаша от семейните запаси помагаше на времето да тече и намаляваше шока от снимката на сина на Розалинда. Косата, очите, формата на лицето, телосложението…

— И брат ти не помогна.

Окей, значи речта бе приключила.

— Едуард вече не е част от семейството.

— А се нарича син…

— Внимавай — каза Лейн.  — Всяка обида към брат ми е обида и към мен.

— Гордостта може да бъде скъп лукс.

— Както и професионалната репутация. Особено ако е изградена върху фалшива основа — Лейн вдигна тост с бърбъна си.  — Но нямаме напредък. Не бях тук през последните две години и трябва да се боря с много неща след нещастната смърт на баща си.

Настъпи пауза, по време на която Монтеверди очевидно обмисляше подхода си. Когато най-после проговори отново, гласът му бе едновременно спокоен и агресивен.

— Сигурно разбираш, че заемът трябва да бъде изплатен сега.

Странно, преди седмица оставаха още две седмици. Предположи, че бордът на „Проспект Тръст“ са подочули нещо или пък някой бе проследил къде отиват парите.

Лейн се запита как Монтеверди е успял, без да го заловят.

— Завещанието се легализира в момента  — каза  — и нямам достъп до нито една от семейните сметки, с изключение на моята, тъй като не съм попечител или адвокат на майка си, а баща ми е определил адвоката си Бабкок Джеферсън за изпълнител на завещанието. Ако искаш да получиш парите, трябва да разговаряш с него.

Монтеверди прочисти гърлото си, а Лейн си помисли: „Ах, вече е опитал и е получил отказ!“.

— Струва ми се, Лейн, че можеш да покажеш малко повече лична заинтересованост.

— И защо?

— Има достатъчно неща, които трябва да скриете от пресата.

— Смъртта на баща ми вече е в новините.

— Нямах предвид нея.

Лейн се усмихна и се изправи с намерението да отиде до напитките върху количката.

— Кажи ми нещо. Как ще публикуваш новината, че семейството ми е разорено, без и ти да се удавиш?  — хвърли поглед през рамо.  — Искам да кажа, нека играем с открити карти, а? Заплашваш ме, че ще разкриеш всичко, но дори и да го направиш анонимно, каква полза ще имаш, след като бордът научи за заема? В момента не е добре да се залага на нас и ти си го знаел, когато си разрешил заема. Имал си достъп до цялата информация на тръста. Знаел си прекрасно колко пари има в сметките ни.

— Е, мислех си, че ще поискаш да спестиш на майка си позора…

— Майка ми не е ставала от леглото почти три години. Не чете вестници и единствените й гости са медицинските сестри — а те всички ще мълчат, ако им наредя, или ще изгубят работата си. Кажи ми, опита ли тоя номер и с брат ми, когато разговаря с него? Не мисля, че си стигнал много далеч.

— Не съм направил нищо друго, освен да помогна на стар приятел. Семейството ти обаче няма да преживее скандала и трябва да знаеш, че сметката на майка ти сериозно е намаляла. В нея има по-малко от шест милиона. Сметката на сестра ти вече е закрита. Авоарите на Едуард са на нула. И ако мислиш, че всичко това е по вина на нашето лошо управление, трябва да знаеш, че баща ти стана попечител на всичко, след като обяви майка ти за недееспособна. И преди да си попитал защо сме му позволили да го направи, ще ти напомня, че ние не се разпореждаме с парите на вашето семейство и баща ти имаше законно право.

Чудесно. Направо страхотна перспектива. И шейсет, и осем милиона изглеждаха много пари, после дойдоха още сто и четиридесет милиона. А сега…

Липсваха стотици милиони.

Лейн се обърна отново към Монтеверди и вдигна чашата си. Не искаше другият мъж да види, че ръцете му треперят.

Шестте милиона в сметката на майка му бяха истинско състояние за много хора. Но тези пари щяха да свършат само след три месеца, дори ако ги използваха само за разноските по Ийстърли.

— Щях да обясня това на брат ти — промърмори Монтеверди,  — но той не искаше да слуша.

— Отишъл си първо при него, а после при Бабкок.

— Можеш ли да ме обвиниш?

— Каза ли ти Бабкок какво е направил баща ми с всичките тези пари?  — Лейн поклати глава.  — Няма значение. Ако ти беше казал, нямаше да си тук.

Умът на Лейн препускаше, той погледна бутилката алкохол, която държеше в ръка.

Поне знаеше къде може да намери малко пари в брой.

— Колко време ще ми купят десет милиона?  — чу се да казва.

— Нямаш толкова…

— Млъкни и ми отговори на въпроса.

— Мога да ти дам още седмица. Но трябва да има превод. До утре следобед.

— Така дългът ще намалее до четиридесет и три милиона.

— Не. Това е цената, задето рискувам репутацията си заради семейство ти. Дългът ще остане същият.

Лейн хвърли гневен поглед през рамо.

— Какъв джентълмен.

Елегантният мъж поклати глава.

— Не е лично, мистър Болдуин. Бизнес. И заради бизнеса мога… да задържа нещата още седем дни.

— Което бе и първоначалният срок.

— Нещата се промениха.

„Разбира се, че са се променили“, помисли си Лейн.

— Ще имаш парите. Утре.

— Това ще бъде оценено както подобава.

След като му даде подробности къде трябва да внесе парите, Монтеверди се поклони и излезе. В тишината, която последва, Лейн извади телефона си.

Знаеше откъде да вземе парите. Но щеше да има нужда от помощ.


ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА

— Трябва да го направиш.

Едуард държеше слушалката до ухото си, гласът на брат му беше мрачен — такива бяха и новините. Всичко бе заминало. Сметките бяха източени. Някои дори закрити. Поколения богатство се бе изпарило.

— Едуард? Трябва да се видиш с нея.

По някаква причина Едуард огледа кухнята. Шелби бе до печката и бъркаше в тенджерата нещо, което ухаеше потресаващо добре.

— Едуард — Лейн изруга.  — Ало?

Кичур коса се бе изплъзнал от конската опашка на Шелби и тя го прибра зад ухото си, сякаш я дразнеше, докато гледаше втренчено супата. Яхнията. Соса. Каквото там беше.

Беше сменила дънките си, но не и ботушите, ризата си, но не и връхната дреха. Винаги се обличаше топло, сякаш постоянно й беше студено.

Кога започна да забелязва такива дребни неща у нея?

— Чудесно — каза рязко Лейн.  — Аз ще отида и ще се погрижа…

— Не — Едуард премести тежестта на тялото си върху другия крак и се обърна.  — Ще вечерям и после ще отида.

— Преводът трябва да бъде направен до утре. Монтеверди ми даде номера на сметката. Ще ти го изпратя на есемес.

— Нямам мобилен телефон. Ще ти кажа къде да изпратиш подробностите за сметката.

— Чудесно. Има обаче и нещо друго — настъпи пауза.  — Намериха нещо. От татко. Опитах се да ти се обадя.

— О? Останало е малко парченце от него? Има ли парична стойност? Трябва ни всяка помощ, която можем да получим.

— Защо говориш така?

— Току-що ми каза, че никъде не са останали пари, това бе основното. Показвам разумен оптимизъм, като се има предвид, че парите в брой са секнали.

Поредна пауза. После Лейн му каза какво бяха открили в лехата с бръшляна.

Едуард не каза нищо и брат му измърмори:

— Не ми се струваш изненадан. Като че ли нищо от това не те изненадва.

Погледът на Едуард се спря на дръпнатите завеси, които покриваха прозорците.

— Ало?  — каза Лейн.  — Знаел си, нали. Знаел си, че вече нямаме пари, нали?

— Имах известни подозрения.

— Кажи ми нещо. Колко беше застраховката живот на татко?

— Седемдесет и пет милиона — чу се Едуард да казва.  — Сключена от компанията за неин ключов служител[30]. Поне така стояха нещата, когато бях там, където ще трябва да отида сега. Ще ти се обадя.

Едуард затвори и си пое дълбоко дъх. Къщата се завъртя за миг, но с усилие на волята той се овладя.

— Трябва да вървя — каза.

Шелби хвърли поглед през рамо.

— Къде отиваш?

— По работа.

— Новата кобила, за която разговаря с Моуи и сина му ли?

— Да. Ще ми оставиш ли от вечерята?  — тя повдигна вежди, а той усети болка в гърдите, сякаш бе прободен.  — Моля те.

— Много ли ще закъснееш?

— Не мисля.

Едуард бе преполовил разстоянието до вратата, когато се сети, че няма кола. Поршето му събираше прах в гаражите на Ийстърли.

— Може ли да взема пикапа ти назаем?  — попита.

— Няма ли да отидеш с Моуи или Джоуи?  — той само сви рамене и Шелби поклати глава.  — Той е развалина.

— Ще се справя. Глезенът ми вече е по-добре.

— Ключовете са на таблото, но не мисля…

— Благодаря ти.

Излезе с куцукане от къщата. Нямаше мобилен телефон, портмоне, шофьорска книжка, нямаше и нищо в стомаха, което да го подкрепи, но беше трезвен и знаеше съвсем точно къде отива.

Кормилото на стария пикап на Шелби бе гладко от дългогодишна употреба, таблото — избеляло, а всички тъкани бяха станали мъхести. Но гумите бяха нови, двигателят палеше веднага и всичко бе спретнато и подредено.

Той пое по шосе 42 към предградията. Не беше чак толкова трудно да натиска съединителя, но глезенът и коляното го боляха въпреки това и през повечето време караше на трета. Общо взето, бе вцепенен. Е, поне емоционално.

След много мили къщите започнаха да стават по-големи, а земята бе поддържана професионално, това важеше в еднаква степен за интериора и за екстериора. Имаше великолепни порти, каменни стени и статуи върху идеални морави. Дълги алеи за автомобили и редки дървета. Охранителни камери. Ролсройси и бентлита на шосето.

Имението на семейството на Сътън Смайт бе по-нагоре и вляво. Хълмът, на който беше изградено, не бе толкова висок, колкото този, на който се издигаше Ийстърли. То бе в джорджиански стил, тухлено и построено през този, а не през предишния век, но се простираше на две хиляди и осемстотин квадратни метра, което го правеше по-голямо от стария дом на Едуард.

Като стигна до портата, той свали прозореца ръчно, след това се протегна и набра кода на таблото. Големите железни решетки се разделиха в средата и той пое по виещата се алея, а имението се разкри пред очите му, като основата му се простираше по подрязаната трева. Магнолиите обграждаха къщата, точно както беше и с Ийстърли, имаше и други масивни дървета. Имаше и тенис корт, дискретно скрит зад жив плет, а гаражите изчезваха в далечината.

Алеята правеше кръг пред сградата, отпред имаше черен линкълн „Таун Кар“, мерцедес С6, скромна тойота „Камри“ и два джипа със затъмнени прозорци.

Той спря пикапа на Шелби, колкото можеше по-близо до главния вход, слезе и отиде до вратата. Почука с медното чукче и си спомни всички пъти, когато бе идвал тук в черен костюм с вратовръзка и просто бе влизал. Но двамата със Сътън вече не бяха в такива отношения.

Отвори икономът на семейство Смайт, мистър Греъм. Беше спокоен, но ококори широко очи, и то не само защото Едуард беше с дънки и работна риза вместо с костюм.

— Трябва да се видя със Сътън.

— Съжалявам, сър, но тя има гости…

— По работа е.

Мистър Греъм наклони глава.

— Разбира се. Заповядайте в дневната.

— Знам пътя.

Едуард мина през фоайето и покрай кабинета, като вървеше в обратна посока на главния салон, където очевидно имаше парти коктейл. Ако се съдеше по джиповете, вероятно тук беше губернаторът на Кентъки и Едуард можеше само да си представи какво обсъждат. Бизнеса с бърбън. Или пък набиране на средства за благотворителност. Училищата.

Сътън бе тясно свързана с почти всичко в щата.

Може би дори някога щеше да се кандидатира за губернатор.

Той със сигурност щеше да гласува за нея.

Влезе в огромната стая, огледа се и си спомни, че отдавна не е влизал в тази стая. Кога беше тук за последен път? Не можеше да си спомни… и докато оглеждаше жълтите копринени тапети, пролетно зелените завеси от дамаска, украсените с пискюли дивани и маслените платна на Сисле, Мане и Морисо[31], реши, че както и луксозните хотели, домовете на хората с благородно потекло притежават определена уникалност — никакво модерно изкуство, всичко е в изключителна хармония и много скъпо, никакви джунджурийки, само няколко семейни снимки в сребърни рамки.

— Това се казва изненада.

Едуард се обърна и за миг просто остана смълчан. Сътън носеше червена рокля и бе вдигнала тъмната си коса на кок, парфюмът й, както винаги, бе Мъст на „Картие“. Но имаше и още нещо — носеше рубините, които той й бе купил.

— Помня тези обеци — каза той тихо.  — И тази шнола.

Една от дългите й ръце хвана меката част на ухото й.

— Все още ги харесвам.

— Все още ти отиват.

Прелестни бирмански скъпоценни камъни с невидимо закрепване от „Ван Клиф и Арпелс“[32].

Беше й купил комплекта, когато зае поста вицепрезидент на „Сътън Диети лъри Корпорейшън“.

— Какво е станало с глезена ти?  — запита тя.

— Като се има предвид, че си в червено, сигурно тази вечер разговаряте за университета на Шарлмонт.  — Университетът на Шарлмонт. Давайте „Орли“! Майната им на „Тигрите“!  — Стипендии? Или разширение на стадиона.

— Значи не искаш да говориш за крака си.

— Изглеждаш… красива.

Сътън отново се заигра с обецата си и премести тежестта на тялото си върху другия крак. Роклята й вероятно бе от „Калвин Клайн“, от колекцията му висша мода, а не от конфекцията, линиите й бяха толкова чисти, толкова елегантни, че на фокус оставаше жената, която я носи, а не самата рокля.

Тя прочисти гърлото си.

— Не мога да си представя, че си дошъл да ме поздравиш.

— За какво?  — запита той.

— Няма значение. Защо си тук?

— Имам нужда от теб за онази ипотека.

Тя изви вежди.

— О, нима. Това се казва смяна на приоритетите. Последния път, когато повдигнах въпроса, ми каза да скъсам документите.

— Имам номера, на който трябва да преведем парите.

— Какво се е променило?

— Къде да изпратя информацията за сметката?

Сътън скръсти ръце на гърди и присви очи.

— Чух за баща ти. По новините днес. Не знаех, че е извършил… Съжалявам, Едуард.

Той остави думите да увиснат във въздуха. Нямаше начин да разговаря за смъртта на баща си, с когото и да било, най-малко пък с нея. И в последвалата тишина той измери тялото й с поглед, спомни си какво е да я докосва, представи си как отново се доближава до нея и вдъхва аромата на косата й, на кожата й — само че този път щеше да знае, че наистина е тя.

Господи, искаше я гола и изпънала тяло пред него, само гладка кожа и стонове, докато тялото му покрива нейното.

— Едуард?

— Ще придвижиш ли договора?  — настоя той.

— Понякога помага, когато хората разговарят.

— Тогава нека обсъдим къде да изпратиш десетте милиона.

Стъпки в коридора го накараха да обърне глава.

„И какво знаете вие?“, помисли си той, като видя губернатора.

Губернатор Дъгни Буун беше потомък на Даниел[33] и притежаваше лице, което би трябвало да украсява двайсетдоларова банкнота. На четиридесет и седем, той имаше естествено тъмна коса, тяло във великолепна форма, поддържано с много часове игра на тенис, и безгрижната власт на човек, който току-що е спечелил втория си мандат чрез голяма изборна победа. Осемнайсет години беше женен за любовта си от гимназията, имаше три деца, а после изгуби съпругата си, починала от рак преди четири години.

Оттогава беше сам, поне доколкото знаеше обществеността.

Когато обаче погледна Сътън, не го направи като политик. Погледът му се задържа върху нея прекалено дълго  — сякаш се наслаждаваше на това, което вижда.

— Значи това е среща — каза бавно и провлечено Едуард.  — А другите са охрана. Колко романтично.

Буун го погледна и сякаш се стресна, погледна го втори път, като че ли не го беше познал.

Като потисна изненадата и без да покаже, че е шокиран, Буун се приближи с протегната ръка.

— Едуард. Не знаех, че си се завърнал в обществото. Съболезнованията ми за смъртта на баща ти.

— Само част от мен се е завърнала — Едуард пое протегната ръка само защото очите на Сътън мятаха мълнии към него.  — Поздравления за победата ти през ноември. Отново.

— Има много работа, която трябва да се свърши — губернаторът погледна Сътън.  — Съжалявам, че ви прекъсвам, но персоналът се чуди дали искаш вечерята да се поднесе по-късно? Или може би да сложат още едни прибори. Предложих им услугите си да разбера.

— Той няма да остане…

— Няма да остана…

— Като стерео сте — губернаторът се усмихна.  — Е. Ще ви оставя насаме. Радвам се, че те видях, Едуард.

Едуард кимна и не пропусна да забележи как другият мъж стисна ръката на Сътън, преди да ги остави.

— Нов приятел?  — запита провлечено, когато останаха отново сами.

— Не е твоя работа.

— Това не означава „не“.

— Къде искаш да изпратя парите…

— Защо не отговориш на въпроса ми…

— Защото не искам.

— Значи е среща.

И двамата замълчаха, а въздухът между тях бе зареден с електричество, гняв, а и нещо определено еротично изпълваше пространството помежду им — поне от негова страна имаше сексуален компонент. Не можа да се сдържи. Погледът му се спусна по роклята й и той мислено я разсъблече, видя я гола в цялото й великолепие.

Само че тя заслужаваше нещо по-добро. Заслужаваше стабилен мъж, какъвто беше проклетият Дъгни с красивата му външност и властта, която притежаваше. Губернаторът бе човек, който щеше да застане до нея при всички случаи, щеше да издърпва стола й назад и да става, когато тя отива до тоалетната, за да положи нов слой червило на устните си. Щеше да й казва онова, което има нужда да чуе, но също и онова, което той иска да й каже. Щеше да й помага в бизнеса, а също и с баща й. И двамата щяха да постигнат велики неща за щата.

И да…. проклетият Дъгни със сигурност щеше да се отнася добре с нея по начин, за който Едуард не искаше да мисли.

Затвори очи и си пое дълбоко дъх.

— Относно ипотеката. Ще бъдат ли спазени условията. Няма причина да не бъдат спазени. Лихвата е добра, а и ти със сигурност имаш интерес към Ийстърли. В безопасност си.

— Какво те накара да промениш решението си?

— Това „да“ ли е?

Тя вдигна едното си елегантно рамо.

— Сделката е добра, а и имам парите в брой.

— Добре.

Чуваше се как спокойно й обяснява, че Лейн ще й изпрати съобщение с подробностите, но мислеше за това, че губернаторът я чака малко по-надолу по коридора, нетърпелив тя да се върне, да изглежда добре и да го изкушава не защото е лека жена, а защото бе толкова красива и умна, че никой мъж не можеше да не я забележи и да копнее за нея.

Какво знаете вие, Едуард бе завладян от импулса да отиде в другата стая и да извърши убийство, като удари губернатора по главата с някоя тежка лампа. Разбира се, той щеше междувременно да бъде застрелян, и то с право, но така щяха да се решат много проблеми.

— Парите ще бъдат там сутринта — каза тя.  — До единайсет.

— Благодаря.

— Това ли е всичко?

— Десет милиона са много пари, да.

Едуард тръгна към вратата, но после се върна и застана пред Сътън.

— Внимавай с нашия губернатор. Политиците не са известни със скрупулите си.

— А ти си?

Той протегна ръка и погали устните й с палец.

— Не. Кажи ми нещо. Ще остане ли той през нощта?

Сътън отблъсна ръката му.

— Не че е твоя работа, но не, няма да остане.

— Мисля, че иска.

— Ти си луд. И престани.

— Защото признавам, че те намира за привлекателна ли? Защо това да е обида?

— Той е губернаторът на Кентъки.

— Като че ли това има значение? Пак е мъж.

Тя вирна брадичка и втренчи поглед над рамото му.

— Получи това, за което си дошъл. Знаеш пътя навън.

Понечи да го заобиколи, но той каза:

— Когато той се опита да те целуне в края на вечерта, спомни си, че съм те предупредил.

— О, ще си мисля за теб. Но не по този начин.

— Тогава си представяй, че аз те целувам.


ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА

Лейн крачеше из смълчаните стаи на Ийстърли. Тишината бе рядко явление тук. Когато на едно място са струпани над седемдесет човека и към това се прибави и персоналът на половин работен ден, както и половин дузина членове на семейството, обикновено все нещо става — на всички нива и по всяко време.

Не се виждаше дори икономът англичанин. Макар това да бе по-малко странно и повече добре дошло.

Навън нощта се спускаше, мракът обгръщаше земята и придаваше мекота на очертанията на необикновените дървета на Шарлмонт, правеше водите на реката да изглеждат пастелно сиво-черни.

Той провери телефона си и изруга, защото Едуард още не се бе обадил и за да облекчи напрежението, отвори френските прозорци и излезе на терасата, която гледаше към градината и реката долу. Отиде до далечния й край, по плочките обувките му издаваха остър звук, който извикваше у него желание да проклина.

Изглеждаше невероятно, че разкошът, който го обграждаше, внимателно отглежданите цветя в лехите, старите каменни статуи, плодовите дръвчета, къщата край басейна, великолепието на бизнес центъра… нищо вече не бе солидно като здрава скала. Нито вечно и непроменимо.

Замисли се за всичко, което се намираше в къщата — картините на старите майстори, обюсонските и персийските килими, кристалните полилеи „Бакара“, сребърните неща с марката на „Тифани“, „Кристофъл“ и дори „Пол Ривиър“[34], майсенския порцелан и за този от Лимож и Севър, чиниите с щемпела на „Ройъл Краун Дерби“ и за безбройните чаши „Уотърфорд“. После идваше ред на бижутата на майка му — толкова огромна колекция, че в сейфа, който бе с размерите на гардеробна стая, можеше да влезе човек.

В тези вещи бяха вложени около седемдесет или осемдесет милиона. И дори двойно на тази сума, ако се броят и картините — все пак притежаваха три документирано истински картини на Рембранд, благодарение на страстта към художника на бащата на майка им.

Проблемът? Нито едно от тези неща не беше пари в брой. И преди да се превърне в „зелено“, така да се каже, трябва да бъдат направени оценки, да се уредят търгове, а всичко това нямаше как да не стане публично достояние. Освен това трябваше да се плати процент на „Кристи“ или „Сотбис“. Може би можеха да ги разпродадат по-бързо на частни търгове, но това също изискваше да обявят фалит, а и щеше да отнеме време.

Беше като да мъкнеш ледени блокчета към огъня. Помагаше, но не бе достатъчно бързо.

— Хей.

Обърна се към къщата.

— Лизи.

Разтвори ръце, а тя отиде при него с готовност и поне за миг напрежението се стопи. Тя беше ветрецът в косата му, когато бе горещо, сладкото облекчение, когато оставяше товара си, издишането, преди да затвори очи и да се отпусне в прегръдките на съня, от който така отчаяно се нуждаеше.

— Искаш ли да останеш тук довечера?  — запита го, докато го галеше по гърба.

— Не знам.

— Можем да останем, ако искаш. Или аз може да си отида и да те оставя малко на спокойствие?

— Не. Искам да съм с теб — галеше я нагоре-надолу по кръста и много искаше да е още по-близо до нея.  — Ела тук.

Хвана я за ръката, поведе я зад ъгъла в градината, която тя бе превърнала в истински шедьовър, двамата минаха покрай официалната оранжерия и тръгнаха по тухлената пътека, която водеше към басейна. Тялото му се сгорещи още повече, когато се затвориха в една от къщичките за преобличане с техните тенти и открити веранди, люлеещи се столове, барове и грилове. Басейнът се осветяваше откъм дъното, аквамариновият блясък ставаше по-силен, докато последните лъчи на слънцето се стопяваха над онази част на реката, която беше в Индиана.

Щурците пееха, но беше прекалено рано за светулките. Магията на нежната и влажна нощ бе навсякъде, мелодия, която бе толкова сексуална, колкото голо тяло, макар да бе невидима.

В къщата край басейна имаше три стаи за преобличане, всяка със свой собствен душ и вана. Той избра първата, защото беше най-голямата. Дръпна Лизи в дневния кът, затвори и заключи вратата.

Остави лампите да светят. С отблясъците на светлините на басейна, които струяха през прозорците, виждаше достатъчно добре.

— Чакам това през целия ден.

Докато говореше, я дръпна в обятията си, притисна я към гърдите си, бедрата им се докосваха, раменете й бяха под дланите му.

Устните й бяха меки и сладки и когато езикът му се плъзна навътре, тя прошепна името му по начин, който извика у него желание да влезе много по-навътре и много по-бързо. Но имаше неща, които трябваше да й каже. Подозрения, от които се страхуваше, но които трябваше да сподели. Планове, които трябваше да бъдат направени.

— Лизи…

Тя прокара ръце през косата му.

— Да?

— Знам, че сега не е подходящият момент. Във всяко отношение.

— Можем да отидем в стаята ти?

Лейн се отдръпна от нея и закрачи из тясното пространство. Което бе равносилно на това да се разхождаш из шкафче в съблекалня на гимнастически салон.

— Исках това да бъде съвършено.

— Да се връщаме.

— Иска ми се да можех да ти предложа повече. И ще го направя. След като всичко това приключи. Не знам точно какво ще бъде, но в бъдещето ни ще има нещо важно — съзнаваше, че говори на себе си.  — Може би фермата, за която мечтаеш. Или сервиз за автомобили. Или заведение за хранене. Кълна се, че сегашното положение няма да е вечно…

И щеше да бъде разведен. По дяволите, може би трябваше да почака?

Не, реши той. Животът бе прекалено несигурен и винаги бе съжалявал за пропуснатите моменти. Да чакаш, докато ще можеш да постъпиш правилно, да дадеш и на себе си, и на любимия желаните неща, беше лукс за щастливците, в чийто живот трагедията още не се е появила.

Искаше да започнат бъдещия си живот далеч от Ийстърли и Шарлмонт още тук и сега. Искаше тя да знае, че е най-важното нещо за него. Дори Рим да гореше, тя пак щеше да е най-важното, и то не защото бе билетът му да замине оттук, а защото я обичаше и очакваше с нетърпение да създаде живот за нея и за себе си.

Всъщност отчаяно копнееше за свободата, която се мъчеше да заслужи.

Погледна я, а тя просто поклати глава и му се усмихна.

— Нямам нужда от нищо повече. Само от теб.

— Господи… Обичам те. И това трябва да е съвършено.

На друго място. И с пръстен. И шампанско.

„Не — помисли си той, цялото му внимание бе посветено на Лизи.  — Тя не беше Шантал. Не се интересуваше от кънтри клуба, от чековете и от лъскави неща, с които да се хвали пред приятелите си.“

Лейн падна на едно коляно, взе ръцете й в своите и целуна всяка от дланите й. Очите й горяха, сякаш се бе досетила какво ще последва и не можеше да повярва, а той откри, че се усмихва.

Къща край басейна. Кой би помислил, че това ще се случи в къщата край басейна.

Е, по-добре така, отколкото пред половината полиция на Шарлмонт с извадени оръжия.

— Ще се омъжиш ли за мен?  — каза.


ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА

Едуард пое по дългия път към дома, по селските пътища, които водеха към най-известните ферми за коне на окръг Огдън, а фаровете на пикапа бяха единственото осветление сред хълмистия пейзаж. Прозорецът бе свален, ветрецът бе топъл и галеше лицето му, а той дишаше дълбоко… но ръцете му стискаха здраво кормилото, а стомахът му се свиваше.

Мислеше за Сътън и онзи неин политик.

Да, доколкото знаеше, проклетият Дъгни бе джентълмен. Беше верен на съпругата си и за разлика от много мъже, след като овдовя, не тръгна с някоя двайсет и петгодишна красавица мечта. Вместо това се посвети на децата си и на обществото.

И човек всъщност можеше да повярва, че всичко това е истина, защото, ако имаше доказателства за противното, вестниците щяха да го публикуват или пък противниците му щяха да изложат кирливите му ризи на показ по време на кампанията.

Така че наистина той бе джентълмен или поне така изглеждаше. По дяволите, само мъж, който си е изгубил ума, нямаше да види в Сътън чистокръвната жена. А фактът, че тя беше богата, ни най-малко не вредеше.

Макар че дори да нямаше и пукната пара, тя пак щеше да е желана партия. Беше уравновесена. Забавна. Страстна. Наивна, сладка и умна. Способна да се изправи срещу мъжа и да го нахока за глупостта му, като в същото време го накара да почувства тестостерона в кръвта си.

Но тя грешеше за едно. Онзи мъж — губернатор или не, щеше да опита да я вкара в леглото си тази вечер.

По дяволите…

Най-тъжното бе, че не го тревожеше абсолютно нищо у и около губернатора. Тревожеше го отговорът на Сътън, макар да не му се искаше да го признае.

Основното бе, че проклетият Дъгни бе удивителен мъж и я заслужаваше, защото самият той имаше много качества. И тя щеше да го разбере.

А Едуард не можеше да направи нищо по въпроса.

А дали трябваше да направи нещо, за бога? Хайде, какво не бе наред с него? Защо би искал да й попречи да има потенциално задоволителна, щастлива, здравословна връзка?

Защото я искам за себе си.

Докато вътрешният му глас продължаваше да го упреква, единственото, което го спираше от това да подкара колата към някое дърво, просто за да го накара да млъкне, беше фактът, че нямаше право да съсипва пикапа на Шелби.

И така, той само удари два пъти с юмрук по кормилото и засипа вътрешността на кабината с ругатни.

Много мили по-късно, когато Едуард най-после реши да се прибере в „Ред енд Блек“, вместо просто да кара наоколо като шестнайсетгодишно момче, чието гадже мажоретка се кани да отиде на бала с друг футболист, откри, че е успял да изразходва половината от горивото в резервоара на Шелби. Спря на някаква бензиностанция до една от свободните колонки и затърси кредитната си карта. Нямаше я. Портмонето му  — също.

Изруга, качи се обратно в пикапа и стигна до главния вход на „Ред енд Блек“. Когато се озова между двата каменни стълба, той изобщо не се беше успокоил, но да шофира почти през цялата нощ и да остави Шелби с празен резервоар, не беше решение. Само щеше да се изложи на опасността да се качи при някого на автостоп и после да води смущаваш разговор с Моуи и/или Джоуи, когато се наложеше да отидат да вземат пикапа на Шелби.

Едуард спря пред хамбар „Б“, взе ключовете със себе си и дори се наведе, за да вдигне прозореца. Отвори вратата на къщичката с очакването вътре да няма никого.

Но Шелби бе там и спеше на стола му с колене, допрели брадичката й, и наклонена на една страна глава. Погледът му мина покрай нея и той видя, че кухнята е разтребена и почистена и беше готов да заложи способността си да се движи на това, че в хладилника го чака купа с храна.

Затвори тихо вратата.

— Шелби?

Тя се събуди и скочи от стола с пъргавина, за която той й завидя. Конската й опашка се бе изкривила на една страна, затова тя дръпна ластика и косата й се разпиля по раменете.

Беше по-дълга, отколкото мислеше. А също и по-светла.

— Колко е часът?  — запита тя и отново прибра косата си в конска опашка.

— Девет.

— Кобилата не е с теб, нали?

— Не е.

— Оставих ти купа в хладилника.

— Знам — откри, че следи движенията й — всичко, от най-малкото преместване на краката й до жеста, с който прибира зад ухото си непослушен кичур коса.  — Знам. Благодаря.

— Ще се видим на сутринта тогава.

Като минаваше покрай него, той я хвана за ръката.

— Не си отивай.

Тя не го погледна. Очите й… останаха приковани в дъските на пода. Но задиша по-бързо и той знаеше какъв ще бъде отговорът й.

— Остани с мен тази вечер — чу се да казва той.  — Не заради секса. Просто… остани с мен.

Шелби дълго не помръдна.

Но накрая го хвана за ръката и той я последва в тъмната спалня. Блясъкът на охранителните светлини на хамбара проникваше през ръчно ушитите пердета от кариран памучен плат и хвърляше леки сенки върху обикновеното бюро и скромното широко легло, което дори нямаше табла.

Дори не беше сигурен дали има чаршафи под завивката.

Спеше в креслото много често, откакто се бе нанесъл тук. Или по-скоро изгубваше съзнание, докато седеше в проклетото нещо.

Едуард отиде в банята и си изми зъбите. Когато излезе, тя бе дръпнала завивките.

— Изпрах ги вчера — каза, докато той приближаваше от другата страна на леглото.  — Не бях сигурна дали си спал в леглото, или не.

— Няма нужда да се грижиш за мен.

— Знам.

Тя първа легна в леглото, напълно облечена, и той още веднъж й завидя заради лесните движения, краката й се протягаха, без да пукат, гърбът й се превиваше без болка. А той зае хоризонтално положение със стонове и ругатни и когато главата му най-после се отпусна на възглавницата, трябваше да възстанови равномерното си дишане.

Шелби се обърна към него и ръката й погали плоския му стомах. Той замръзна, макар да бе с тениска. И горна дреха.

— Студен си — каза тя.

— Така ли?  — наклони глава и я погледна.  — Мисля, че си права…

Тя го целуна, меките й устни погалиха неговите.

После се отдръпна и прошепна:

— Няма нужда да го казваш.

— Какво?

— Не ми дължиш нищо, освен работата. И нямам нужда от нищо друго.

Той изсумтя, когато повдигна ръка, за да плъзне върховете на пръстите си по брадичката й и после надолу по шията й. Откри, че се радва на тъмнината.

— Нямам нищо и не мога да дам нищо на никого. И ти си първият човек, който ме кара да съжалявам за това. Иска ми се да бях различен.

Едуард взе мазолестата й ръка и я постави в средата на гърдите си.

— Студен съм.

— Знам. Знам и нещо друго за теб. През целия си живот съм работила в близост до животни. Не очаквам някой кон да бъде повече или по-малко от кон. И не е необходимо с хората да бъде различно.

Това бе най-странното. Откакто бе отвлечен от онзи хотел в Южна Америка, цялото му тяло бе напрегнато. Първо от ужас. По-късно от болката, защото мъченията и гладът го бяха изтощили. А после, след като го спасиха, тялото му изобщо не функционираше добре, а и трябваше непрекъснато да се бори с желанието за самоубийство.

— Усещам, че ме гледаш втренчено — каза тихо.

— Така е. И всичко е наред. Както казах, не ми дължиш нищо. Не очаквам нищо от теб.

По някаква причина той се замисли за сина на Моуи, Джоуи. Красиво, високо и мускулесто момче на нейната възраст. Страхотен с конете, с добър характер, а и изобщо не беше глупав.

Тя трябваше да прекарва нощите си с някого като него.

— Защо тогава правиш това?  — прошепна той.

— Решението е мое, нали? Мой избор, който не се налага да обяснявам на когото и да било, включително и на теб.

Спокойното й и откровено изявление, както и идеята, че го приемат точно такъв, какъвто е… доведе до странно и чудно усещане.

И колкото по-дълго лежеше до Шелби, толкова повече тялото му се отпускаше. Или може би беше душата му. Шелби беше единственият човек, който не го сравняваше с предишното му „аз“. Тя нямаше минало с него, по което да скърби. Не очакваше от него да се извиси над сполетялата го трагедия, да се присъедини отново към семейната компания, да застане начело на семейството си.

Той беше като кон, който се възстановява от нараняване навън в пасището, изложен на природните стихии… кон, който тя бе готова да храни и да се грижи за него. Може би тя не знаеше как да постъпи по друг начин, когато видеше страдание.

Издиша свободно и сякаш години се смъкнаха от гърба му. Всъщност, до този момент не бе осъзнавал теглото, което бе носил в сърцето си. Или пък негодуванието, което изпитваше към всички, които бяха част от стария му живот. Всъщност… истината беше, че ги мразеше всичките, всеки, който го наблюдаваше внимателно със съжаление, шок и тъга в очите. Искаше му се да им изкрещи, че не е искал онова, което се бе случило с него, нито пък онова, в което се бе превърнал — и че сполетялата го трагедия не е тяхна шибана работа.

Мислеха, че е смущаващо да го наблюдават? Майната им. Той трябваше да премине през всичко това и да оцелее.

Но направи едно последно нещо за семейството си, един последен жест, за да изравни резултата, и сега вече бе приключил с тази драма. Ненавиждаше и Сътън, макар тя да не бе по-виновна, от когото и да е от тях.

Шелби обаче… Шелби бе освободена от всичко това. Беше чиста в сравнение с обхваналата другите зараза. Беше свеж въздух в контейнер за боклук. Беше гледката навън в онова, което без нея щеше да бъде килия без прозорци.

Едуард изстена, когато се подпря на едното си рамо и я целуна в отговор. И под устните му устата й бе открита и честна като самата нея. Той веднага се втвърди.

Но вместо да плъзне ръка под суитчъра й и в дънките, той се отдръпна и я притисна към себе си.

— Благодаря ти — прошепна.

— За какво?

Той само поклати глава. И затвори очи.

За пръв път, откакто му се струваше цяла вечност, той заспа… трезвен.

* * *

— Брак, ха.

Лизи стоеше изправена над Лейн и се усмихваше толкова широко, че бузите я боляха. Държеше лицето му в дланите си. Господи, той бе страшно красив, така разтърсващо привлекателен дори с торбичките под очите, с наболата по страните му брада и леко прерасналата коса.

— Молиш ме да се омъжа за теб?  — чу се тя да казва. И наистина за миг беше останала без дъх.

Той кимна.

— И знаеш ли какво ще ти кажа? Сега усмивката ти е една на милион.

— Знаеш ли…  — тя прокара длани през косата му…  — не съм от онези жени, които са планирали сватбата си, когато са били още на пет.

— Не съм изненадан.

— Дори не съм сигурна дали искам да съм в рокля и няма да се омъжа в църква.

— Аз съм атеист, така че нямам нищо против.

— И колкото по-малка е сватбата, толкова по-добре. От всичко най-малко искам някое голямо публично събитие.

Той плъзна длани нагоре и надолу по краката й — притискаше, милваше, възбуждаше я.

— Разбрах.

— И разводът ти…

— Ще бъде факт. Самюел Ти ще се погрижи за това.

— Добре…

Лейн вдигна ръка, сякаш беше в училище, и тя каза:

— Хъм?

— Това „да“ ли е?

Тя се наведе и притисна устните си в неговите.

— Абсолютно „да“.

В следващия миг той вече я бе занесъл до шезлонга, тежкото му топло тяло я покриваше, целуваха се дълбоко, смееха се и пак се целуваха. А после тя бе гола и той — също.

Тя произнесе тихо името му, когато той влезе в нея и о, Господи, бе добър, проникваше нежно и дълбоко в нея, разтягаше я, доминираше над нея. Никога не му бе казвала колко й харесва усещането за него върху нея, как обожаваше да хване китките й и да задържи ръцете й над главата, как се възбуждаше, когато той бе алчен и малко груб.

Но той знаеше.

Лейн знаеше всичко и предложението му бе съвършено. Нищо прекалено показно, многословно и не, тя не искаше от него огромен диамантен пръстен. Всичко, от което имаше нужда, бе той. Искаше само двамата да са заедно.

Що се отнасяше до нея, годежът им започваше по съвършен начин.

Да, Лейн бе обграден от хаос. Да, не се знаеше от колко от проблемите ще се отърси. И да, повечето жени, дори и тези с половин мозък, не биха подписали с някого като него — дори и такива, които преследваха парите.

Но любовта по странен начин дава на човек вяра в онези, които обича. И нищо не е гарантирано в живота — нито богатството, нито здравето. В края на деня просто трябва да се отпуснеш… и най-добре е това да стане в прегръдките на любим човек.

Удоволствието се стрелна през нея, Лизи извика името му и отпусна глава на врата му, а той изруга и потъна дълбоко в нея. Така красиво. Така съвършено. Особено й харесваше как лежаха плътно прегърнати след това.

— Господи, обичам те!  — каза той в ухото й.  — Ти си единственото, което има значение сега.

— Не се страхувам — прошепна тя.  — Двамата с теб ще се справим. Някак си. И ще бъдем добре. Само това има значение за мен.

Той се отдръпна леко назад, в сините му очи имаше любов и искрено уважение.

— Ще ти купя пръстен.

— Не искам — тя отново го погали по косата и я приглади там, където се бе разрошила.  — Не искам нищо на пръстите или китките си. Не и с работа като моята.

— Значи не може да става и въпрос за диамантен часовник?

— Определено…

Телефонът му, който бе в джоба му, звънна и той поклати глава.

— Пет пари не давам кой е. Не съм…

— Вероятно трябва…

Той сложи край на въпроса, като я целуна и тялото му отново се възбуди. Задвижи се в нея. И Лизи направи същото в такт с него. Имаше толкова много по-лоши неща от това да правиш любов с годеницата си в топла нощ в Кентъки.

Проблемите щяха да почакат, докато приключат. Този малък кът от рая беше само за тях двамата.

Празненство, на което никой друг не бе поканен.


ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА

Докато отнесат празните чашки от крем карамела, на Сътън вече й идваше да крещи. Не заради разговора. Губернаторът Дъгни Буун и Томас Джорджтоу, президентът на университета в Шарлмонт, бяха страхотна компания, двама от най-влиятелните мъже в щата, които си бъбреха като стари приятели, каквито бяха. Другите около масата също бяха чудесни: съпругата на Джорджтоу, Берилайн, беше южнячка и прекрасна като сладък чай в горещ следобед, а преподобният и мисис Найс, водачите на най-голямото баптистко общество в щата, бяха солидни и здрави като гранит и весели като слънчев лъч.

При всякакви други обстоятелства тя щеше да се наслаждава на вечерта. Разбира се, вечерта си имаше своята цел, но те всички бяха добри хора, а семейният готвач бе надминал себе си.

Едуард обаче беше успял да съсипе вечерта й. Не би могъл да го направи по-добре, дори да прекарваше по цели нощи в опити да се озове под кожата й.

Дъгни не се интересуваше от нея. Това беше лудост.

— И така…  — губернаторът се облегна назад на стола в стил „Кралица Ана“ вдясно от Сътън.  — Мисля, че всички трябва да благодарим на мис Смайт за гостоприемството.

Вдигнаха чашките с кафе, а Сътън поклати глава.

— За мен беше удоволствие.

— Не, удоволствието беше наше.

Губернаторът й се усмихна и, господ да й е на помощ, тя чуваше единствено гласа на Едуард в главата си. А това водеше до други неща, други спомени. Особено за последния път, когато бе отишла да го види и двамата…

— Баща ви ни липсва тази вечер — каза губернаторът.

— Да, как е той?  — запита преподобният Найс.

Сътън си пое дълбоко дъх.

— Е, всички вие ще научите подробностите утре, но той се оттегля. И аз ще го заместя.

Всички моментално замълчаха, после Дъгни каза:

— Поздравления и съболезнования в същото време.

— Благодаря — тя наклони глава.  — Времената са объркани в личен план, но в професионален знам какво точно правя.

— „Сътън Дистилъри Корпорейшън“ не би могла да е в по-добри ръце  — губернаторът се усмихна и вдигна чашката си с кафе като за тост.  — И очаквам с нетърпение да ви запозная с новите ни предложения за данъци. Вие сте един от най-крупните работодатели в щата.

Беше странно, но тя усети промяната в отношението към нея  — всички, дори губернаторът, я гледаха по различен начин. Беше усетила това и на срещата с финансовия комитет сутринта, а после и при разговорите с директорите от висшия мениджмънт през деня. Явлението се наричаше „силата на положението“ — и тъй като властта бе преминала в други ръце, уважението, което преди бе засвидетелствано на баща й, сега бе насочено към нея по силата на повишението.

— И затова ви поканих всички тук — каза тя.

— Щях да дойда с радост и заради десерта — каза преподобният Найс и посочи празната си чиния.  — Това е доказателство за добрината на Бог, ако питате мен.

— Амин — намеси се Джорджтоу.  — Бих помолил за допълнително…

— Но аз ще кажа на лекаря му — довърши вместо него Берилайн.

— Тя е моята съвест.

Сътън изчака смехът да утихне, а после откри, че се бори със сълзите. Прочисти гърлото си и се успокои.

— Баща ми означава много за мен — вдигна поглед към портрета му, който висеше на отсрещната стена.  — И искам приносът му за щата и обществото на Шарлмонт да бъде признат подобаващо. След като дълго мислих, бих искала Катедрата по икономика на университета в Шарлмонт да носи неговото име. За тази цел съм приготвила чек от пет милиона долара и съм готова да дам парите тази вечер.

Президентът на университета ахна и имаше добра причина за това. Тя много добре знаеше, че подаръци от подобна величина не се правят на университета всеки ден и със сигурност не и без упорита работа от страна на университета. И ето я нея, хвърля парите в скута му. След любимия му десерт.

Джорджтоу се облегна назад.

— Аз съм… Нямах представа, благодаря ви. Университетът ви благодари, а за нас ще бъде чест името му да се свързва с нашето учреждение.

Подобно дарение щеше да бъде направено и на университета на Кентъки, но тя нямаше да повдигне въпроса сега. Тя и семейството й бяха почитатели на университета на Кентъки, когато ставаше въпрос за баскетбол — нещо, което отново нямаше да бъде споменато в присъствието на Джорджтоу.

Сътън погледна преподобния Найс.

— Баща ми не е религиозен човек, но ви уважава като никой друг божи човек в щата. Бих искала да се учреди стипендия за афроамерикански студенти на неговото име и да бъде давана от вас. Тя трябва да покрива обучението и учебниците на всяко държавно училище в Кентъки  — тя на шега вдигна ръка.  — И да, дори на университета на Кентъки. Имаме нужда от повече обучени работници в този щат, такива, които ще искат да направят кариера и да останат тук. Освен това баща ми отдавна има задължения към онеправданите и особено към тези от западните щати. Това ще помогне.

Преподобният Найс протегна ръка и хвана нейната.

— Синовете и дъщерите им ще благодарят на вас и семейството ви за щедростта. А аз ще се погрижа тази възможност да носи името на баща ви.

Тя стисна дланта му.

— Знам, че ще се погрижите.

— Нека първо дойдат при нас — пошегува се Джорджтоу.  — И вие, и добрата ви съпруга сте наши възпитаници все пак.

Преподобният вдигна чашката си с кафе.

— Това се подразбира. Преди всичко съм червен.

— Момчета, момчета, тук сме смесена компания — Сътън се обърна към губернатора.  — И накрая искам да направя подарък на щата от името на баща ми.

Дъгни се усмихна.

— Ще приема всичко…

— Купих трийсет хиляди акра в Източен Кентъки днес следобед.

Губернаторът замръзна на стола си.

— Вие… Вие сте били.

— Четири планински вериги. Четири красиви, девствени планински вериги…

— Които скоро щяха да бъдат опустошени, за да бъдат разработени въглищни мини.

— Бих искала да ги дам на щата от името на баща ми, да бъдат превърнати в парк и да останат завинаги диви и девствени.

Дъгни сведе поглед към масата за миг.

— Това е…

— Баща ми е ловувал през целия си живот. Сърни. Гълъби. Любимото му занимание е да избяга от града и да бъде сред природата. В момента във фризера ми има месо, което той е донесъл у дома и съм израснала с онова, което ни е осигурявал той. Той не може… вече не може да ловува, но ви уверявам, сърцето му още е сред онези гори.

Да се отстранят дърветата и горният слой на почвата, за да се разработят въглищни мини, бе често срещано явление в източната част на щата. А въглищната индустрия осигуряваше работа на много хора в райони, които бяха толкова бедни, че хората умираха от глад и не можеха да получат добро здравно обслужване. Тя разбираше тази реалност, въпросът за въглищната индустрия беше сложен и тя не можеше да бъде приравнявана със злото. Но баща й обичаше земята и тя знаеше, че по такъв начин поне тези четири планини ще останат абсолютно същите, каквито са били хилядолетия.

Всъщност месеци наред бе преговаряла със седемте семейства, които притежаваха земята — а милионите, които им бе дала, бяха нищо в сравнение с онова, което предлагаха въглищните компании. Собствениците обаче искаха точно онова, което бе обещала да им даде в добавка към парите в брой — и в момента тя правеше точно това.

Завинаги диви. Завинаги такива, каквито ги бе създал добрият Господ, както би казал Рейнолдс.

— И така — каза тя с усмивка,  — мислите ли, че щатът ще плати за табела, ако им дам всичките тези акри?

Дъгни се наведе към нея и я докосна по ръката.

— Да, мисля, че това може да бъде уредено.

За миг бе готова да се закълне, че очите му се спряха малко по-дълго от необходимото върху устните й — но после си помисли: „Не, трябва да съм си го въобразила“.

„Дяволите да те вземат, Едуард.“

Компанията се развали малко след това, Джорджтоу си тръгна с чека за пет милиона долара в джоба, а преподобният — с насрочена среща с адвоката й.

Дъгни остана последен, а другите закрачиха по алеята, влязоха в колите си и подкараха.

— И така — каза тя, като се обърна към него.  — Ще ми е много трудно да направя нещо подобно отново.

— Семейството ви винаги е било така щедро — и тук, в Шарлмонт, и въобще към обществото.

Сътън загледа как червената светлина и от последните стопове изчезва надолу по хълма.

— Не е нужно да бъде нещо голямо. Не и в този случай. Изпитвам всичките тези… чувства… и трябва да направя нещо по въпроса. Не мога да ги държа вътре в себе си, а са толкова силни, че…  — докосна гърдите си.  — Прекалено силни са.

— Знам съвсем точно как се чувствате — лицето на Дъгни се изопна.  — Аз самият съм минал по този път.

— Баща ми още не е умрял, но усещам, че малко по малко го губя — погледът й се спря на върховете на дърветата в далечината, на извиващата се линия — там, където разлистените клони на дърветата се сливаха с кадифения мрак на нощното небе.  — Да го гледам как ден след ден губи сили, не е само страдание. Това ми напомня за болката, която ще дойде със смъртта му и мразя… Сега всеки миг с него има значение.

Дъгни затвори очи.

— Да. Спомням си тези чувства. Толкова съжалявам.

— Е…  — искаше й се да не е била толкова откровена.  — Не исках да говоря за това.

— Говорете колкото искате. Понякога това е единственият начин човек да се почувства добре в кожата си. Да си този, който остава, е специален вид ад.

Сътън го погледна.

— Той е всичко, което имам.

— Не сте сама. Не и ако не искате да бъдете.

— Както и да е — приглади косата си. Надяваше се, че смехът й не е прозвучал толкова неловко, колкото се чувстваше.  — Следващият път ще получите просто вечеря.

— И кога ще бъде това?  — запита той тихо.  — Щастлив съм да бъда търпелив, но се надявам, че няма да се наложи да чакам много дълго.

Сътън повдигна вежди.

— На среща ли ме каните?

— Да, мадам. Вярвам, че е така — Дъгни отмести поглед встрани и се засмя.  — Прекалено много ли е? Съжалявам.

— Не, аз, ах… не, аз само…

— Да, страхувам се, че намеренията ми бяха почтени, но не непременно платонически, когато дойдох тук тази вечер.

„Дяволите да те вземат, Едуард“, помисли си тя отново.

И изведнъж рязко усети присъствието на тримата полицаи, които стояха дискретно на няколко метра от тях. Усети също, че се изчервява.

— Не исках да усложнявам нещата — каза Дъгни и взе ръката й в своята.  — Като че ли, ако ги бях усложнил, щяхме да можем да забравим, че някога съм преминал границата.

— Аз, ъъъ…

— Нека просто да забравим това, става ли?  — каза губернаторът без острота в гласа.  — Ще го приема като житейски опит и ще продължа нататък.

— Опит?

Той потърка челюстта си с палец.

— Не съм канил много жени на среща. Откакто моята Мерилин умря. И знаете ли, статистически това увеличава шансовете ми някога да ми кажат „да“ и тъй като съм оптимист, ще извлека положителното от тази вечер  — плюс онези четири планини.

Сътън се засмя.

— Значи и други са ви казвали „не“? Трудно ми е да повярвам.

— Е, всъщност… Вие сте първата, която съм поканил на среща. Но както казах, получавал съм откази и съм го преживял — усмихна се и протегна ръка към лицето й.  — Устата ви е отворена.

— Просто съм изненадана — тя се засмя.  — Че съм първата — искам да кажа, о… по дяволите.

Губернаторът се засмя в отговор, после отново стана сериозен.

— Беше ми толкова трудно, когато изгубих Мерилин, а и мина много време, откакто ми е харесвала жена, ако трябва да бъда откровен. И макар че това няма да ме накара да блесна… бяха ми необходими два месеца да събера смелост да ви поканя.

— Два месеца?

— Помните ли, като ви видях в сградата на общината през март? Тогава реших, че ще ви поканя на среща. А после се уплаших. Но вие ме поканихте тук тази вечер и аз реших да се възползвам. Не се чувствайте зле заради това, аз съм голямо момче, мога да го понеса…

— Влюбена съм в някого — изтърси тя.

Губернаторът се сви. После тихо изруга.

— О, толкова съжалявам. Не знаех, че имате връзка. Никога нямаше да покажа такова неуважение, ако…

— Ние не сме заедно — тя махна с ръка.  — Няма връзка. В това няма смисъл всъщност.

— Е…  — Дъгни се взираше в очите й.  — В такъв случай Едуард Болдуин е глупак.

Сътън отвори уста да отрече, но мъжът пред нея не беше идиот.

— Между нас няма нищо и предполагам, че ми трябва време да го осъзная. А и сега с новата ми роля не е подходящият момент.

— С риск да бъда прекалено откровен, ще кажа, че се надявам в бъдеще да се възползвам от това — засмя се.  — Да, това е отчаяно, но съм изгубил практика във всичко това, а вие сте много интелигентна и много красива жена, която заслужава добър мъж.

— Съжалявам.

— Аз също — подаде й ръка.  — Но поне ще се виждаме често и особено с новата ви работа.

— Да, ще се виждаме.

Тя не пое ръката му, а пристъпи напред и го прегърна.

— И очаквам срещите ни с нетърпение.

Той я притисна за малко и леко към себе си и после я пусна.

— Момчета? Да вървим.

Полицаите го придружиха до двата черни джипа със затъмнени прозорци и миг по-късно се оформи автоколона, към която се присъединиха и двама полицаи с мотоциклети.

Обзе я тъга и топлата вечер изведнъж й се стори студена.

— Дяволите да те вземат, Едуард — прошепна тя на вятъра.


ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА

На следващата сутрин Лейн излезе от спалнята си в Ийстърли в добро настроение. Но то не продължи дълго, защото погледна по-нататък по коридора и видя багаж пред стаята на дядо си.

— О, не.

Отиде до чантите и не си направи труда да почука на открехнатата врата.

— Джеф, не си тръгваш, нали?

Съквартирантът му от колежа вдигна поглед от грамадата хартии на старото бюро.

— Трябва да се върна в Ню Йорк, човече…

— Имам нужда от теб…

— … но се погрижих да приготвя всичко за федералните — посочи разните компютърни разпечатки и вдигна ръка, в която държеше флашка.  — Направих обобщение…

— Разбираш, че си нещастен на „Уолстрийт“, нали?

— … на тегленията, които открих. Всичко е тук. Просто им дай тази флашка и те ще знаят какво да правят. Могат също така да ми се обадят, ако имат въпроси. Ще оставя визитна картичка и номера на мобилния си телефон.

— Трябва да останеш.

Джеф изруга и потърка очи.

— Лейн, не съм някакъв вълшебен талисман, който ще накара всичко това да изчезне. Дори не съм най-добрият за такива неща. Също така нямам официална длъжност в тази компания и нямам законно основание.

— Имам ти доверие.

— Вече имам работа.

— Която мразиш.

— Не се обиждай, чековете, които получавам, са за огромни суми.

— Имаш повече пари, отколкото ти трябват. Може да живееш в скромен апартамент в Мидтаун, но седиш върху цяло състояние.

— Защото не правя глупави неща. Като например да зарежа добрата си работа…

— Мизерна работа.

— … за да гоня дивото.

— Е, поне ще си на топло. Можем да подържим ментови бонбони над огъня. Веднага.

Джеф избухна в смях.

— Лейн.

— Джеф.

Приятелят му скръсти ръце на гърди и побутна очилата си по-високо на носа си. В бялата си риза и черните панталони изглеждаше като човек, който е готов да отиде директно в офиса си след кацането на „Тетърбъроу“, летището на Ню Джърси.

— Кажи ми нещо…  — подхвана.

— Не, не знам колко е корен квадратен от никое число, не знам нищо и за числото пи на ента степен и ако ме питаш защо затворената в клетка птица пее, в момента се чувствам така, че ще отговоря: защото до главата й е допрян пистолет.

— Защо още не си се обадил на федералните?

Лейн отиде до редицата прозорци, които гледаха към страничната градина и реката. Долу, на утринната светлина, Охайо бе великолепна, блещукаше по пътя си към бизнес района на Шарлмонт, като че ли онези сгради от стъкло и стомана бяха някаква нирвана.

— Извършени са престъпления, Лейн. Пазиш паметта на баща си или какво?

— Не, по дяволите.

— В такъв случай извикай федералните.

— Ние сме частна корпорация. Ако е имало злоупотреби, щетите са нанесени на нас. Изгубили сме наши пари, а не тези на акционерите. Това си е само наш проблем и наша грижа.

— Шегуваш се с мен, нали?  — някогашният му съквартирант го гледаше втренчено, сякаш на челото му израстваше рог.  — Били са нарушени закони, защото до щатския министър на правосъдието и до федералните данъчни власти са подавани декларации, в които намерих несъответствия, федералните могат да те обвинят в тайно споразумение в ущърб на трета страна, Лейн. По дяволите, дори аз мога да те обвиня в такова сега, като знам какво правя.

Лейн хвърли поглед през рамо.

— Там ли отиваш?

— Може би.

— А какво, ако кажа, че мога да те защитя.

Джеф изви очи нагоре и отиде до една от чантите върху леглото. Затвори ципа и поклати глава.

— Накарал си разни непрокопсаници да мислят, че светът се върти около вас. Че правилата са различни само защото имаш родословно дърво и пари.

— Парите вече ги няма, помниш ли.

— Виж, или ще се обадиш на федералните, или ще се наложи аз да го направя. Обичам те като брат, но нямам намерение да отида в затвора заради теб…

— Ще се погрижим за нещата.

Джеф изправи гръб и обърна глава. Отвори уста. После я затвори.

— Говориш като мафиот.

Лейн сви рамене.

— Нещата стоят така. Но щом казвам, че мога да те защитя, това включва и от правителството.

— Ти си луд.

Лейн просто гледаше втренчено стария си приятел. И колкото по-дълго очите му бях в контакт с тези зад очилата, толкова по-блед ставаше Джеф.

След миг Джеф седна на леглото и постави длани на коленете си. Огледа изисканата стая и тихо каза:

— По дяволите.

— Ако останеш тук и откриеш какво е станало, мога да се справя тихомълком с проблема. И това е курсът, който ще поема.

— А ако не се съглася?

— Ще останеш.

— Това заплаха ли е?

— Разбира се, че не. Ти си един от най-старите ми приятели.

Но и двамата знаеха истината. Сега той знаеше прекалено много, че да го оставят да си тръгне.

— Исусе Христе — Джеф сложи ръка на слепоочието си, сякаш болка раздираше главата му.  — Ако знаех какъв капан е това, никога нямаше да дойда.

— Ще се погрижа за теб. Пари или не, има прекалено много хора, които са длъжници на семейството ми.

— Защото ще принудиш и тях?

— Нещата са такива, каквито са.

— Майната ти, Лейн.

— Да приключим с това, става ли? Довърши каквото си започнал, може би ще ти трябва още седмица и после си свободен да си вървиш. Честна игра. Все едно никога не си бил тук. Оттам нататък ще поема аз.

— А ако си тръгна сега?

— Не мога да ти позволя. Съжалявам.

Джеф поклати глава, сякаш искаше да се събуди от лош сън.

— Истинският свят вече не работи така, Лейн. Сега не сме в петдесетте години на двайсети век. Хората като вас, Брадфордови, не могат да контролират нещата както някога. Не можеш да заровиш отговорността в задния двор само защото ти е неудобна или защото липсата на публичност е по-важна от закона. А колкото до мен? Не ме притискай. Не ме поставяй в такова положение.

— Ти не си единственият, който има информация — Лейн отиде до бюрото и взе флашката.  — Не мисля, че професионалната ти репутация в Манхатън ще успее да преживее разкритията за хазарта, който организираше в колежа. Студенти от пет университета прекарваха стотици хиляди долари през теб и твоята система от букмейкъри и преди да си се впуснал в спор от типа на кой ще потъне, ще ти напомня, че начинанието беше незаконно и с такива размери, че самият ти няма как да не бъдеш опетнен.

— Майната ти.

— Нещата са такива, каквито са.

Джеф сведе за миг поглед към ръкавелите на деловата си риза. После отново поклати глава.

— Човече, ти си точно като баща си.

— Майната му дори и да съм.

— Ти ме изнудваш! Какво ти става по дяволите!?

— Става въпрос за оцеляване! Мислиш, че искам да правя това? Мислиш, че принуждавам един от най-старите си приятели да стои в гнездото на усойниците с мен? Баща ми щеше да се наслаждава на това — аз го мразя! Но как другояче се предполага да постъпя?

Джеф стана и извика в отговор.

— Извикай проклетите федерални! Бъди нормален вместо някакъв Тони Сопрано[35] от Кентъки!

— Не мога — каза Лейн мрачно.  — Съжалявам, но не мога. И съжалявам, но имам нужда от теб и съм в трагичната ситуация, така че съм готов да направя всичко по силите си, за да те задържа.

Джеф прониза с пръст изпълнения с напрежение въздух.

— Ако поемеш по този път, ти си задник. И това не се променя само защото се правиш на „бедния аз“.

— Щеше да направиш същото, ако беше в моето положение.

— Не, нямаше.

— Няма как да го знаеш. Повярвай ми. Неща като това променят всичко.

— Вече го каза — сряза го Джеф.

През ума му преминаха спомени за тях двамата в университета, по време на лекциите, на ваканциите, за които плащаше Лейн. Имаше игри на покер и шеги, жени и още жени — особено от страна на Лейн.

Никога не бе мислил, че Джеф ще продължи да е част от живота му. Но сега не разполагаше с достатъчно време, нито с достатъчно възможности и беше на дъното.

— Не съм като баща си — каза Лейн.

— Значи вашето семейство е склонно и към илюзии. Страшни гени имате, по дяволите, наистина забележителни гени.

* * *

— Това е телефонният указател на компанията. Ето го телефона. Хм…компютърът. Това е бюро. И… да, това е стол,  — думите на Мак се изчерпиха и той огледа приемната на Старото място. Като че ли някой щеше да изскочи иззад някоя мебел и да му подаде спасително въже.

Съвършената Бет, както бе започнал да мисли за нея, само се засмя.

— Не се тревожи. Ще се ориентирам. Имам ли нужда от име и парола, за да вляза в системата?  — на празния му поглед отвърна, като потупа с пръсти указателя.  — Океееей, ще се обадя на отдела по информационни технологии и ще получа информацията. Освен ако от "Човешки ресурси“ вече не са наясно по въпроса.

Тя свали чантата си от рамото и я сложи под бюрото.

— Не се тревожи. Ще се погрижа за всичко. Каза ли им вече, че съм наета?

— Аз…

— Точно така, какво ще кажеш да им изпратиш имейл? И че ще им се обадя, за да мога да задвижа всичко?

— Искам да знаеш, че въпреки изумителната некомпетентност, която демонстрирам в момента, съм наистина добър в много неща. И производството на бърбън е едно от тях.

Тя му се усмихна, а Мак откри, че я гледа в очите малко повече от необходимото. В червената блуза, черната пола и ниските обувки тя беше чиста, привлекателна и семпла.

— Е, добра съм в работата си — каза Бет.  — Точно затова и ме нае. Така че ти се грижи за твоите си неща, а аз ще се грижа за моите и ще…

Вратата се отвори и влезе Лейн Болдуин. Изглеждаше така, сякаш бе претърпял автомобилна злополука, след която никой не се е погрижил за раните му: лицето му бе изопнато, косата му — пълна бъркотия, движенията — некоординирани.

— Ще се повозим с колата — каза той мрачно.  — Хайде.

— Бет Луис, моята нова секретарка, това е Лейн Болдуин, който е онзи, за когото го мислиш.

Бет вдигна ръка, а Мак преднамерено не обърна внимание на привлекателността й. Но пък Лейн беше влизал няколко пъти в списъка на най-желаните ергени на списание „Пийпъл“. За връзките му с актриси говореха по телевизията и пишеха по вестниците. Имаше я и онази статия във „Венити Феър“ за семейството му, в която му бе отредена ролята на сексапилен и мразещ обвързването плейбой.

И като говорим за модел.

Добре че се бе поправил и че имаше връзка, иначе Мак с голямо удоволствие би забил юмрук в корема му.

— Здравейте — каза тя.  — Съжалявам за баща ви.

Лейн кимна, но като че ли въобще не я забеляза.

— Добре дошла на борда. Мак, закъсняваме.

— Не знаех, че имаме среща — вече крачеше към вратата.  — О, по дяволите. Бет, можеш ли да изпратиш имейл вместо мен?

Докато й обясняваше как да влезе в системата, Лейн вече бе излязъл и крачеше към поршето.

— Ще трябва да го извиниш. Много му се събра.

Бет кимна.

— Напълно разбирам. И ще се погрижа за всичко. Не се тревожи — о, какъв е номерът на мобилния ти телефон? В случай че изникне нещо и не мога да се справя.

Мак се върна до бюрото си, извади бележник и химикалка и й записа номера си.

— Нямам уговорени срещи за днес — но пък не знаех и за тази, така че кой, по дяволите, знае какво ще стане после.

— Ще ти се обадя, ако имам нужда от теб.

— Не знам колко ще се бавя. И не знам къде отиваме.

— Бъди оптимист. Може би в „Дисниленд“.

Той се обърна със смях и си каза да не поглежда назад. И почти успя да излезе, без да хвърли поглед през рамо.

Почти.

Бет бе седнала пред компютъра и пръстите й летяха по клавишите. Косата й бе прибрана в ниска конска опашка, а лицето й бе олицетворение на професионалната концентрация  — но също и прекрасно.

— Някакъв шанс да си почитателка на университета на Кентъки?  — изтърси той.

Сините й очи се откъснаха от екрана и тя се усмихна.

— Има ли друг колеж в щата? Сигурна съм, че няма.

Мак се усмихна и махна с ръка.

Но като влезе в поршето, вече не се усмихваше.

— Какво става, по дяволите, Лейн. Не отговаряш на обажданията ми, идваш тук ядосан и ми казваш, че закъснявам, а аз дори не знам къде отивам…

— Решавам проблема със зърното, ето какво правя — сложи чифт слънчеви очила „Уейфеър“.  — И ти идваш с мен, защото някой трябва да каже от колко зърно имаш нужда. Още ли си ми ядосан?

Лейн натисна педала за газта и излезе от покрития с чакъл паркинг, а Мак закопча колана си.

— Ако ми дадеш зърното, от което имам нужда, можеш да забиеш юмрук в лицето ми, ако искаш.

— Харесвам мъже с такова нетрадиционно мислене. А и в сегашното ми настроение, мога да го направя просто заради принципа.


ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА

Международното летище в Шарлмонт се намираше на юг и малко на изток от центъра на града и Лейн пое по околовръстното, което обикаляше предградията, вместо да се бори с трафика на натоварените кръстовища. Небето над главите им бе разкошно синьо, а слънцето бе ярко като светлините в театъра, денят бе такъв, сякаш казваше, че на никого нищо лошо не може да се случи.

Разбира се, външният вид на нещата често е заблуда.

— Познаваш Джон Ленгхе, нали?  — надвика Лейн ветреца и хвана първия изход за летището.

— Разбира се, знам кой е — извика Мак в отговор.  — Но никога не съм го срещал.

— В такъв случай се стегни — Лейн намали скоростта и двигателят и ветрецът малко утихнаха.  — И се приготви да бъдеш чаровен. Имаме най-много двайсет минути да го убедим да ни осигури зърното.

— Чакай, какво? Мислех… Искам да кажа, няма да купуваме от него, нали?

— Можем да си позволим да му платим. Но се опитвам да избегна плащането в брой.

Лейн пое по изход, табелата, за който гласеше ОГРАНИЧЕН ДОСТЪП, към пистите, където кацаха и излитаха частните реактивни самолети.

— Без натиск значи — измърмори Мак, когато забавиха пред будката за проверка.

— Да. Никакъв натиск.

Униформената охрана им махна с ръка да минат.

— Добрутро, мистър Болдуин.

— Добро утро, Били. Как е Нелс?

— Добре е, благодаря.

— Поздрави я.

— С удоволствие.

Лейн продължи към модернистичната сграда и мина покрай редиците хангари, в които имаше самолети за стотици милиони долари. Входът за автомобили към пистите беше врата със сензор за движение, вградена във висока близо четири метра ограда. Той мина през нея на скорост, поршето бе като излязло от реклама.

Частният „Ембраер Легаси 650“[36] на Джон Ленгхе се движеше бавно по пистата и Лейн натисна спирачките и изгаси двигателя. Докато чакаха, той мислеше за отношенията си с Джеф.

„Човече, ти си същият като баща си.“

Погледна Мак и каза:

— Трябваше да ти се обадя предварително и да ти кажа какво става. Но в момента ми се налага да мисля за толкова неща, че времето не ми стига и си скъсвам задника от работа.

Мак сви рамене.

— Както ти казах, нямаме проблеми, ако силозите ми са пълни. Но ми обясни нещо.

— Какво?

— Къде, по дяволите, са служителите от висшия мениджмънт? Не че тези копелета ми липсват, но вчера се свързах с гласовите пощи на всички. Всичките ли си ги уволнил? И можеше да направиш деня ми щастлив, като ми разкажеш как са плакали като бебета.

— Точно така. Да.

— Чакай — какво? Това беше шега, Лейн…

— Няма да се върнат скоро. Поне не в Ийстърли. А колкото до това какво правят в главния офис? Нямам представа… вероятно се канят да ме хвърлят от някой мост. Обаче са следващите в днешния ми списък, който е изпълнен със забавления.

Челюстта на Мак увисна, а Лейн слезе от колата и повдигна панталоните си. Реактивният самолет на Ленгхе бе подобен на онези, които сформираха флотилията от шест самолета на „Брадфорд Бърбън Къмпани“ и Лейн откри, че изчислява наум колко би получил за тях.

Трябваше да има шейсет милиона в цялата тази стомана и стъкло.

Обаче щеше да има нужда от брокери, за да осъществи продажбите. Човек не може просто да обяви на търг нещо като „Ембраер“.

Мак пристъпи пред него, а човек просто не можеше да мине през тяло, масивно като неговото.

— И така, кой управлява компанията?

— В момента? В този момент?  — Лейн поднесе пръст към устните си и наклони глава като Дедпул[37]. — А… никой. Да, ако паметта ми е достатъчно услужлива, никой не управлява.

— Лейн… по дяволите.

— Търсиш работа зад бюро? Защото аз наемам хората на работа. Квалификациите включват силна толерантност към игрите за власт, гардероб, пълен с ръчно ушити костюми, и липса на кръвна връзка със семейството. О, почакай. Такъв беше баща ми и вече сме заседнали в блатото. Така че сини дънки и добра горна дреха ще свършат работа. Кажи ми, все още ли играеш баскетбол?

Вратата на джета се отвори и стълбичката се спусна. Мъжът, който излезе, беше около шейсетгодишен, имаше здравото телосложение на бивш футболист, квадратна брадичка като на супергерой от комикс и беше облечен в къси панталони за голф и поло, за чието внимателно оглеждане вероятно щяхте да имате нужда от безопасни очила.

Беше като неонова факла на черен фон. Но на него някак си му подхождаше.

Но пък, от друга страна, когато струваш приблизително три милиарда долара, можеш да носиш, каквото пожелаеш.

Джон Ленгхе говореше по телефона, когато стигна до настилката пред хангара.

— … кацнах. Да. Добре, точно така…

Акцентът съвсем точно определяше рожденото му място като средните равнини, говореше бавно, както и крачеше. Но човек не трябваше да си позволява да бъде заблуден. Ленгхе контролираше шейсет процента от зърното — и фермите, производители на пшеница, както и петдесет процента от всички млекодайни крави. Той беше буквално Зърненият бог и не беше изненада, че не искаше да губи дори времето, което му е необходимо, за да слезе по стълбичката на самолета, след като можеше да прави бизнес.

— … ще бъда у дома по-късно тази вечер. И кажи на Роджър да не полива тревата. Това си е моя работа — какво? Да, знам, че му плащам и затова мога да му казвам какво да не прави. Обичам те. Какво? Разбира се, че ще приготвя свинските пържоли, скъпа. Трябва само да ме помолиш. Чао засега.

Окееееей, значи говореше със съпругата си по телефона.

— Момчета — извика той.  — Неочаквана изненада.

Лейн го пресрещна на половината разстояние и му подаде ръка.

— Благодаря, че прие да се видиш с нас.

— Съжалявам за баща ти — Джон поклати глава.  — Изгубих моя преди две години и още не съм го преодолял.

— Познаваш ли Мак, нашия майстор дестилатор?

— За пръв път го виждам лично — Джон се усмихна и потупа Мак по рамото.  — Цяла вечност се наслаждавам на вашия бърбън.

Мак каза много и все подходящи неща. И после настъпи пауза.

— И така — Джон подръпна нагоре късите си панталони.  — Преди около половин час ми се обадиха от вашия борд, синко. Искаш ли да говорим за това насаме?

— Да. Наистина искам. Всичко това трябва да остане поверително.

— Разбирам и го смятай за уредено. Нямам обаче много време. Трябва да съм у дома в Канзас за вечеря, а трябва да спра на две места преди това. Да използваме самолета вместо конферентна зала?

— Звучи ми добре, сър.

Вътре самолетът на Ленгхе не приличаше ни най-малко на тези на „Брадфорд Бърбън Къмпани“. Вместо кремава кожа и чисти пепелници Богът на зърното бе вкарал в интериора личния си вкус и той беше уютен и приятен  — от ръчно тъканите одеяла до възглавничките с логото на Канзаския университет. Купи с пуканки, а не с хайвер, бяха пръснати навсякъде и вместо алкохол имаше безалкохолни напитки. Не се виждаше стюардеса. И ако въобще имаше такава, то това щеше да бъде съпругата му, а не някоя силиконова красавица.

Ленгхе им предложи пепси кола и очевидно бе готов да им я сервира сам.

— Добре сме, благодаря — каза Лейн и се настани до малката масичка.

Мак седна до него, а Ленгхе — срещу тях. Скръсти в скута си дебелопръстите си ръце и се наведе напред, светлите му очи изпъкваха на фона на загорялото лице.

— Чух, че хората от висшия мениджмънт не се разбират добре с теб  — каза Ленгхе.

— Така е.

— Председателят на борда ми каза, че си ги изхвърлил от офисите им и си затворил бизнес центъра.

— Така е.

— И каква е причината?

— Не е нещо, с което се гордея, страхувам се. В момента се опитвам да стигна до дъното на всичко, но имам причина да вярвам, че някой краде от компанията ми. И се страхувам, че е някой от тях или че всичките са замесени. Не знам достатъчно, за да кажа нещо повече.

Лъжец, лъжец, лъжец.

— Значи не си разговарял с председателя на борда?

— Преди да разполагам с всички факти? Не. Освен това не му дължа никакво обяснение.

— Е, синко, мисля, че неговото мнение по този въпрос е различно.

— Ще се видя с него веднага, щом съм готов. Когато човек има доказателства за кражба от величината, за която говоря, не може да има доверие на никого.

Ленгхе придърпа към себе си купа с пуканки.

— Пристрастен съм към това нещо, знаете ли. Но е по-добре от цигари.

— И много други неща.

— Знаеш ли, ти непрекъснато обикаляш около въпроса, синко, затова аз ще го кажа направо. Разбра ли накрая за мините на баща си?

Лейн се наведе силно напред.

— Извинявай… какво?

— Казах на Уилям да престане да си играе с онези диамантени мини в Африка. Най-глупавата идея на планетата. Знаеш ли, миналата година отидох там със съпругата си и се обзалагам, че баща ти не ти е казал, но ги проверих. Не ти е казал, нали? Няма дори дупки в земята. Или са го измамили, или… е, дори не ми се иска да мисля за другата възможност.

— Диамантени мини?

— И това не е всичко. „WWB холдингс“ приютява под чадъра си повече от един бизнес. Той каза, че има петролни кладенци в Тексас, разбира се, ти не можеш да продаваш необработен петрол. Една-две жп линии. Ресторанти в Палм Бийч, Неапол и Дел Рей. Захвана се и с информационни технологии, но не мисля, че стигна донякъде. Говореше нещо за някакво приложение? Не мога да разбера защо, по дяволите, хората си губят времето с такива глупости — извини ме за езика. Имаше също два хотела в Сингапур и Хонконг, модна къща в Ню Йорк. Мисля, че също така инвестира в един-два филма.

Лейн съзнаваше, че трябва да успее да запази спокойствие.

— Как си научил за всичко това?

— Когато трябва да преминеш през осемнайсет дупки на игрището за голф, нещата излизат на повърхността. Винаги съм му казвал да се придържа към основния бизнес. Всичките тези брилянтни идеи могат да бъдат изкушение, но почти със сигурност са черни дупки, особено когато не познаваш въпросната индустрия. Аз съм фермер, просто и ясно. Знам предимствата и недостатъците на сезоните, познавам и земята, културите и само един вид крави. Мисля, че баща ти… е, не искам да проявявам неуважение към мъртвите.

— Дори да оскверниш паметта му, пет пари не давам. Трябва да знам и всичко, което можеш да ми кажеш, ще ми е от полза.

Ленгхе мълча известно време.

— Винаги ме водеше в „Аугуста“. Искаш ли да знаеш защо?  — Лейн кимна и той каза  — Защото онези момчета никога нямаше да приемат за член мъж с пръст под ноктите. И докато обикаляхме игрището, той говореше за инвестициите, които прави. Винаги и за всичко трябваше да се съревновава — и това не е критика. Аз също обичам да печеля. Разликата между нас е, че аз знам какъв ми е произходът и не се срамувам от него. Баща ти ясно съзнаваше, че всичко, което има, не е негово. Истината е, че ако не се бе оженил за майка ти, и него нямаше да го приемат за член на „Аугуста“.

— Мисля, че това е вярно.

— И знаеш ли какво, винаги съм се питал откъде е взел парите, които да инвестира в тези начинания. Предполагам, че сега, след като го няма, ще разбереш.

Лейн си взе шепа пуканки по-скоро по рефлекс и задъвка, макар да не усещаше никакъв вкус.

— Знаеш ли — измърмори,  — винаги съм имал чувството, че мрази майка ми.

— Мисля, че затова бе твърдо решен да намери и други възможности. Искам да кажа, аз получавам предложения непрекъснато — от приятели, колеги, финансови съветници. И ги хвърлям в кошчето за боклук. Баща ти търсеше нещо, което да е негово, винаги търсеше почва под краката си. Аз? Аз просто киснех в „Аугуста“, защото игрището там ми харесва и обожавам голфа — Ленгхе сви мощните си рамене и шевовете на полото му се опънаха, за да задържат всичките тези мускули.  — Животът е много по-забавен, ако сам си поливаш тревата. Просто го казвам.

Лейн замълча за малко, гледаше през овалното прозорче кафявозлатистите реактивни самолети на UPS[38], които излитаха един след друг в другата част на летището. Шарлмонт бе сгушен в средата на страната и това означаваше, че е съвършеният възел. Като „Брадфорд Бърбън Корпорейшън“ и „Сътън Дистилъри Корпорейшън“ UPS беше един от най-големите работодатели в града и щата.

Беше почти невъзможно да мисли, че бизнесът на семейството му може да се провали. Господи, имаше толкова много хора, които зависеха от него за чековете със заплатата си.

Никога досега не се бе замислял за това.

— Имаш ли някаква информация за тези начинания?  — запита.  — Някакви имена? Места? Един мой приятел преглежда сметките и откри разходите, но не откри нищо, когато потърси под името „WWB холдингс“.

— Баща ти говореше доста неясно, но все пак ми каза някои неща. Може да помисля и да ти изпратя имейл?

— Ще бъде страхотно.

— И така… какво мога да направя за вас, момчета? Съвсем сигурен съм, че не сте дошли тук за тази информация.

Лейн прочисти гърлото си.

— Е, както можеш да се досетиш… след като висшият мениджмънт е уволнен и върви разследване… аз ръководя бизнеса, който е в период на преход…

— От колко зърно на кредит имате нужда?

Заговори Мак.

— Шест месеца ще е добре.

Ленгхе подсвирна.

— Това е много.

— Ще ти дадем отлични условия — каза Лейн.  — Голяма лихва и цял склад с бурета бърбън като гаранция. И помни, независимо какво ще се случи вътре в корпорацията, продуктът ни се продава добре и е гореща стока дори в момента. Парите прииждат и няма да са проблем в бъдеще.

Ленгхе изсумтя и човек направо виждаше на практика как се въртят машинките в мозъка му.

— Двамата с теб познаваме един и същи човек — каза той.  — Боб Грийнблат?

— Инвестиционния банкер?  — кимна Лейн.  — Познавам го.

— Той казва, че си много добър на покер.

— Играл съм няколко пъти с него.

— Спечелил си пари от него — Ленгхе се облегна назад, усмихна се и избърса пръстите си в хартиената салфетка.  — Не знам дали ти е известно, но аз си падам малко комарджия. Съпругата ми е добра християнка. Не одобрява, но си затваря очите.

Лейн присви очи.

— Какво точно имаш наум?

— Е, получих покана за бдението на баща ти. От иконома ти. Имейлът беше изненада, но със сигурност спестява парите за пощенската марка, така че това ми хареса. Както и да е, ще дойда в града заради поклонението и двамата ще можем да поиграем хазарт. Залогът може да е зърно. Ето как стоят нещата. Първата ми голяма поръчка дойде от твоето семейство  — Ленгхе кимна към Мак.  — И баща ти бе причината да я получа. Пътувах с автобус цели три щата, защото нямах пари за кола и Големият Мак, както го наричахме, се срещна с мен и двамата бързо станахме приятели. Поръча ми четвърт от първоначалното заявеното количество. После половината. След три години аз бях единственият му доставчик на зърно, а още по-късно и на ечемик.

— Баща ми винаги ви е уважавал — каза Мак.

— Чувството бе взаимно. Както и да е — вниманието му отново бе насочено към Лейн.  — Мисля, че трябва да играем.

— Аз все още не разбирам.

Което не бе съвсем вярно. Не беше съвсем неопитен в производството на бърбън, но не беше и експерт. Зърно за шест месеца бе прекалено голям залог. И като се имаше предвид, че средствата му бяха деветдесет и девет процента вложени в „Брадфорд Бърбън Къмпани“, а тя бе здрава колкото и астматик в поле със слама, не знаеше откъде щеше да намери достатъчно пари в брой, за да влезе в играта.

— Ще ти осигуря зърно, ръж и ечемик за шест месеца безплатно, ако спечелиш.

— А ако изгубя?

— Тогава с времето ще ми платиш.

Лейн смръщи вежди.

— Виж, не искам да те разколебавам за сделка, която е изгодна за мен, но това не е справедливо. Ще получиш само онова, което и бездруго ти предложих.

— Първо, обичам предизвикателствата. Второ, интуицията ми казва, че се намираш в наистина много дълбока финансова дупка. Няма нужда да отричаш или потвърждаваш, но не мисля, че можеш да си позволиш да ми платиш сега или в близко бъдеще. И дори да имам сигурна лихва в хиляда бурета? Ще трябва да ги продадеш, за да може компанията да премине през това, защото без пари в брой от разни операции няма да имаш доходи, за да правиш плащания на търговците. Затова го правя. Е, има и още една причина.

— И каква е тя?

Ленгхе сви рамене.

— Всъщност семейството ти прави най-добрия бърбън на планетата. Печеля повече от милиард долара, така че мога да си позволя да помогна на компания, която ми осигурява любимата напитка — наведе се напред и се усмихна.  — А това, че мога да го направя, е значително по-ценно от възможността да вляза в някой клуб. Повярвай ми.

* * *

Джин влезе в официалната оранжерия на Ийстърли и вдъхна сладкия аромат на хиацинти и прекрасни лилии, изпълнил гъстия влажен въздух. В другия край на помещението с висок таван и стъклени стени, до лехите с цветя и орхидеи, клечеше бъдещата й снаха, заровила ръце в земята и с петно отзад на късите панталони в цвят каки. Лизи не бе гримирана, косата й бе завързана отзад с ластик.

Наистина градинарката скоро щеше да й стане роднина. Лейн щеше да се ожени за нея и Джин предполагаше, като се има предвид колко притворна бе първата му съпруга Шантал, че дори някое домашно животно щеше да бъде по-добро от нея.

— Наистина си работлива.

Лизи хвърли поглед през рамо, без да помръдне ръце.

— О, здравей.

— Да — Джин прочисти гърлото си.  — И аз исках да кажа „здравей“.

— Имаш ли нужда от нещо?

— Всъщност да. Искам ти да се погрижиш за цветята на сватбата и приема ми. Ще изчакаме да минат посещенията за смъртта на баща ми, така че сватбата ще се състои в събота след сключването на брака в петък. Знам, че предизвестието е кратко, но ти със сигурност ще можеш да се справиш.

Лизи потърка дланите си, с което свали от тях само едрата мръсотия, и се обърна към Джин.

— Говори ли с Лейн за това?

— Защо да го правя? Това е моята къща. Моят прием. Той не ми е баща.

— Мислех за всичките финансови предизвикателства…

— Слонова кост и праскова като цветове. И преди да ми заговориш за цената, приемът ще е малък, само четиристотин души. Така ще имаме най-много четиридесет маси в градината. О, можеш ли също така да се погрижиш за поръчката на масите и столовете? Още — палатка, сребърни прибори и чаши. Нямам доверие на мистър Харис. А мис Аврора ще се погрижи за храната.

— Кой ще плати всичко това?

— Моля?

— Тук говорим за събитие, струващо седемдесет и пет хиляди долара. В добавка към всичко това ще имаш нужда от хора, които да паркират автомобилите и автобусите. Мис Аврора ще има нужда от помощ в кухнята. Кой ще плати?

Джин отвори уста. После си спомни, че Розалинда е мъртва. Така че нямаше смисъл да казва нейното име.

— Ние ще платим — вирна брадичка.  — Ето как ще бъдат покрити разноските.

— Мисля, че е по-добре да говориш с Лейн — Лизи вдигна мръсните си длани.  — И ще ти кажа само това. Ако той реши, че може да си позволи всичко това в този момент? Ще бъда щастлива да помогна с каквото мога, за да се случи.

Джин разпери пръсти и огледа маникюра си. Нямаше обелени места. Лакът беше перфектен. Червен като кръв и блестящ като нова монета.

— Може и да спиш с брат ми, скъпа, но нека не избързваме, а? Все още си част от персонала и като такава това не е твоя работа, нали?

Да, имаше… проблеми… но едно малко събиране със сигурност нямаше да накара банката да фалира? А и тези разходи бяха необходими. Тя беше Брадфорд, за бога.

Лизи извърна поглед, смръщила вежди. Когато се обърна отново с лице към Джин, заговори спокойно:

— Само за да сме наясно аз и ти, да, може и да съм от персонала, но нямам нужда от нещо, което да ме отрезви, за разлика от теб. Много добре знам каква е ситуацията, в която се намира това домакинство и ако ще се почувстваш по-добре, като разиграваш сценки от „Имението Даунтън“[39] с мен, чудесно. Но това няма да промени реалността, а тя е, че твоят „скромен“ сватбен прием е повече, отколкото можеш да си позволиш в момента. И няма да поръчам дори и глухарче без разрешението на брат ти.

Джин усети как клоновете на голямото й семейство се забиват в гърба й.

— Е, аз никога…

— Здравей, майко.

Безгрижният глас беше като чук, който я удари отзад по врата. Джин не се обърна веднага. Фокусира се в стъклото пред себе си, за да види кой се приближава отзад. Лицето, което се отрази в стъклото, се беше променило от септември, когато го видя за последен път. Цветът бе същият, а дългата и тъмна коса бе същата като тази на Джин  — И да, изражението бе каквото го помнеше. Но скулите изглеждаха по-високи — или заради процеса на съзряване, или защото Амелия бе изгубила тегло. Което никога не бе нещо лошо.

Джин се обърна. Дъщеря й бе облечена в плътно прилепнали дънки, които караха краката й да изглеждат като сламки, черна блуза от „Шанел“ с бяла яка и маншети и ниски обувки марка „Тори Бърч“[40].

Без значение какво беше държанието й, тя изглеждаше като дошла тук право от улиците на Париж.

— Амелия. Какво правиш у дома?

— И аз се радвам да те видя.

Джин хвърли поглед през рамо, отиде при Лизи с намерението да й каже да си върви, но тя вече бе излязла през една от задните врати в градината, която се затвори с тихо изщракване.

За миг умът на Джин се изпълни с образи на растящата й дъщеря и тук и сега бяха заменени от там и тогава. Миналото обаче не можеше да поправи сегашното им отчуждение, разстоянието и враждебността, които години наред бяха подхранвани от това, че Джин се бе държала по-скоро като сестра, отколкото като майка. Омразна сестра.

Макар че за нея бе доста по-сложно от това.

Напоследък обаче нещата бяха по-спокойни. Но пък, от друга страна, Амелия бе изпратена в „Хочкис“ не само за да продължи образованието си, но и за да се успокои бурята, която се разравяше всеки път, когато двете с Джин бяха в една стая.

— Е, винаги е прекрасно да си у дома…

— Така ли?

— … но това е изненада. Не знаех, че лятната ваканция започва толкова рано.

— Не започва. Изритаха ме от училището. И преди да си се опитала да ми говориш като родител, мога ли да ти напомня, че само следвам твоя пример?

Джин погледна нагоре, сякаш за да потърси сили, а стъкленият таван й позволи да види синьото небе и облаците.

Наистина, да си родител щеше да е много по-лесно, ако имаше някакъв утвърден стандарт. Да кажем, положителен стандарт.

— Ще се настаня в стаята си — заяви Амелия и се обърна.  — А тази вечер ще се срещна за вечеря с приятели. Не се тревожи. Един от тях е на двайсет и пет и има ферари. Ще съм добре.


ГЛАВА ДВАДЕСЕТА

Лейн влезе в Ийстърли, но не стигна далеч. Мистър Харис, икономът, излезе с широки крачки от трапезарията с поднос в ръце. На него имаше половин дузина objets d’art[41] от чисто сребро, включително и купа за бонбони от „Картие“, поставена в извитата опашка на сребърен шаран, който бе с главата надолу.

Обаче англичанинът не идваше при него, за да поговорят за плановете му за лъскане на среброто.

— О, много добре, сър. Тъкмо ви търсех. Имате посетител. Помощник-шериф Рамзи е в кухнята.

— Да, видях колата му отпред.

— Също така съобщенията за часовете, в които хората ще могат да поседят до ковчега на баща ви, са разпратени. Имейлите бяха необходими заради ограниченията на времето. Бих предпочел пощата, разбира се. Отговорите започнаха да идват и вярвам, че ще останете доволен от броя на онези, които ще дойдат.

През главата на Лейн преминаха три неща едно след друго: надяваше се гостите да не ядат и пият много, чудеше се какво ще кажат хората, ако организират бар, на който да се оставят пари, Господи, преди никога не бе мислил колко ще бъдат разходите на глава.

Осъзна, че икономът го гледа с очакване и каза:

— Съжалявам, какво каза?

— Имаме и нов човек в домакинството.

Икономът млъкна, като че ли бе обиден от хода на мислите на Лейн и за отмъщение щеше да го накара да говори.

— И кой е той? Смъртта? Не, чакай. Бърни Мейдоф[42], на когото от затвора са позволили да излиза, за да работи. Крампус[43] — не, сега не е сезонът.

— Мис Амелия се върна. Пристигна с такси преди десет минути, с багаж. Позволих си свободата да оставя чантите в стаята й.

Лейн смръщи вежди.

— Лятната ваканция започна ли вече? Къде е тя?

— Предполагам, че е отишла да намери майка си.

— Значи облакът във формата на гъба от взрива скоро ще покрие хоризонта. Благодаря, мистър Харис.

— За мен е удоволствие, сър.

По някаква причина, както и да произнесеше тези думи, те винаги звучаха като „майната ти“. Което караше човек да свали черната му вратовръзка и…

Не. Достатъчно трупове, дори хипотетични.

Лейн престана да мисли за каквото и да било, прекоси фоайето и влезе в белия и чист коридор, който водеше към кухнята. Като стигна до офиса на Розалинда Фрийланд, спря и проследи с пръсти полицейския печат, който все още държеше вратата затворена.

Фактът, че не го пускаха вътре, бе емблематичен за това, в което се бе превърнал целият му живот.

Може би Джеф беше прав. Може би не можеше да държи всичко това под похлупак. Може би светът наистина не бе такъв, какъвто е бил по времето на дядо му и дори на баща му — времена, когато семействата като тяхното са имали силата да се предпазват.

И честно, защо заради баща си да разваля отношения, които имат значение за него.

— Здравейте, сър.

Вдигна поглед. Русокоса жена в камериерска униформа излизаше от пералното помещение, а на ръката й бяха преметнати дълги хавлии от най-фин памук.

— Аз съм Тифании Тифании Тифании — каза тя.  — С две „и“-та.

— Да, разбира се. Как си?

— Грижа се добре за приятеля ви Джеф. Той работи толкова много — пауза.  — Има ли нещо, което мога да направя за вас?

— Не, благодаря ти — с изключение на чисти завивки не искаше нищо друго. И никога нямаше да иска.  — Сигурен съм обаче, че старият ми съквартирант оценява личното обслужване.

— Е, ще ми кажете, ако има нещо, нали?

Тя се отдалечи с шумолене на полите, а той се сети за първия сезон на „Зловеща семейна история“[44], където камериерката беше понякога стара, понякога — млада. Тази тук определено бе млада. Добрата новина? Джеф поне можеше да разтовари част от стреса. И Тифании Тифании Тифании не беше призрак, който ще се превърне в старица в най-неподходящия момент.

„Човече, ти си също като баща си.“

— Не, не съм.

Като влезе в голямата и професионална кухня, Лейн подуши пресните кифлички и завари мис Аврора и помощник-шерифа Рамзи да седят един до друг на столчета до гранитния плот, а между тях — две чаши с кафе и чиния кифлички. Помощник-шерифът беше в униформа, с пистолет на бедрото и радио на огромното рамо. Мис Аврора беше с престилка и широки сини панталони.

Изглеждаше по-слаба, отколкото бе в деня, когато той пристигна тук, помисли си мрачно Лейн.

— Добрутро — каза Лейн, отиде при Рамзи и двамата удариха разтворени длани за поздрав.

— На теб също.

— Има ли място за трети?

— Винаги — мис Аврора побутна към него празна чаша и стана, за да вземе джезвето от машината.  — Ще ви оставя насаме вас двамата.

— Остани — каза Лейн и седна.  — Моля те.

Господи, бе забравил колко огромен е Рамзи. Лейн бе висок един осемдесет и пет или шест, но до помощник-шерифа се чувстваше като кукла Барби.

— Докладът от аутопсията — Мич вдигна поглед.  — Пръстът е на баща ти. Определено. Има белези по останките, които отговарят на следите по костта на намереното в предния ви двор.

— В такъв случай бил е убит — Лейн благодари с кимване за кафето, което бе плъзнато пред него.  — Защото човек не би си причинил сам това.

— Знаеше ли, че баща ти е болен?

— Че нещо не бе наред с главата му ли? Да.

— Имал е рак на белия дроб.

Лейн бавно остави чашата.

— Моля?

— Баща ти е страдал от рак в напреднал стадий, който е имал метастази и в мозъка. Патологът каза, че са му оставали най-много още шест месеца и че много скоро болестта е щяла да повлияе на равновесието и движенията му до степен, при която е нямало да може да го скрие от другите.

— Онези цигари — погледна към мис Аврора.  — Всичките онези проклети цигари.

— Внимавай какво говориш — каза тя.  — Но винаги съм искала да ги спре. Аз не съм избрала доброволно рака си. Не знам някой да иска тази болест.

Лейн погледна Рамзи и запита:

— Възможно ли е да не е знаел? И от колко време го е имал?

Не че баща му би го удостоил с нещо като доклад за здравето си. По дяволите, като познаваше великия Уилям Болдуин, лесно беше да повярва, че е мислел да потисне болестта само с волята си.

— Аз самият зададох тези въпроси на патолога — Рамзи поклати глава.  — Каза, че баща ти най-вероятно вече е проявявал симптоми. Не му е достигал въздух. Главоболия. Замаяност. Останките не показват да му е правена операция, нямаше отвор в гърдите, нищо, но това не означава, че не е бил на химиотерапия или че не е преминал лъчетерапия. Тялото беше в наистина лошо състояние. Взеха проби от тъканта и поръчаха да се направи токсикологичен анализ, макар че резултатите ще отнемат известно време.

Лейн потърка лицето си.

— Тогава може и наистина да се е самоубил. Ако е знаел, че ще умре и не е искал да страда, може и да е скочил от онзи мост.

Ами пръста? Онзи пръстен? Фактът, че при всички акри, от които се състоеше имението, от всички скрити и открити места, нещото бе заровено точно под прозореца на майка му?

— А може и да е бил хвърлен — предположи помощник-шерифът.  — Болестта не означава, че не е бил убит. В дробовете имаше вода, което доказва, че е бил жив и си е поел поне веднъж дъх, след като се е озовал във водата — Рамзи погледна мис Аврора.  — Мем, съжалявам, че се налага да говоря за това толкова подробно.

Майката на Лейн само сви рамене.

— Нещата са такива, каквито са.

Лейн също погледна мис Аврора.

— През цялото това време бях в Ню Йорк. Ти забеляза ли нещо… различно у него?

Макар че каквото и да е било състоянието му, все още е изпитвал желание за секс. Поне според Шантал и бебето, което носеше.

Майка му поклати глава.

— Нищо не разбрах. Той отсъстваше много през последните два месеца. И знаеш ли, беше затворен в себе си. Ставаше много рано сутрин, отиваше в бизнес центъра и се връщаше у дома късно. Моите стаи са отзад и гледат към гаражите. Виждах шофьора да оставя колата в полунощ, понякога в един през нощта, или го виждах да минава на връщане от офиса. Така че не знам.

Рамзи заговори.

— С парите и връзките на семейството ти е можел да се лекува навсякъде из Щатите.

— Какво мислят от отдел „Убийства“?  — запита Лейн.

Рамзи поклати глава.

— Подозират мръсна игра. Онзи пръст е ключът. Той променя всичко.

Лейн остана още малко и си побъбри с тях. После се извини, остави чашата си в мивката и тръгна нагоре по стълбището за персонала към втория етаж. Мис Аврора и Рамзи се познаваха още откакто помощник-шерифът бе в пелени и преди той често я посещаваше, когато не беше дежурен.

Рак.

Значи баща му е бил зает бавно да се самоубива с тютюн… преди някой да реши да ускори процеса и да се разплати с него.

Не бе за вярване.

Както обикновено, по време на сутрешните часове, след като членовете на семейството се бяха събудили и излезли от спалните си, в тази част на къщата работеше персоналът и той долавяше миризмата на почистващите препарати за тоалетните и прозорците, изкуствено създадени аромати на цитрусови плодове и мента — от които обаче носът го засърбяваше.

Отиде до стаята на баща си и му се стори нередно да не почука, преди да отвори вратата — макар той да бе мъртъв. Пристъпи в смълчаната и тъмна мъжка стая, отново почувства, че прави нещо нередно и без никаква причина хвърли поглед през рамо.

Имаше малко лични вещи по бюрото и нощните шкафчета, всичко бе съзнателно подредено и приличаше на декори, чието послание беше: „Богат и властен мъж полага главата си тук нощем“; всичко крещеше това  — от завивките и възглавниците с монограм до подвързаните с кожа книги, ориенталските килими и редиците прозорци, сега скрити зад копринени завеси. Човек би помислил, че е в „Риц Карлтън“[45] в Ню Йорк, провинциално имение в Англия или замък в Италия.

Банята бе старомодна — мрамор и лята вана — но водопроводната инсталация бе нова, разполагаше и с великолепна стъклена душ-кабина, която заемаше половината от помещението и имаше шест слушалки и възможност за парна баня. Лейн спря, като видя халата за баня с монограма на баща си да виси на месинговата кука. После видя и комплекта му за бръснене с четката със златна дръжка и острия бръснач. Парчето кожа, с което точеше сребърното ножче. Сребърната чаша за вода. Четката за зъби.

Имаше две златни мивки, разделени от цяла миля мраморен плот, но майка му никога не използваше тази баня, дори когато бе свободна. А над плота имаше огледало с две вградени златни поставки за свещи.

Нямаше шкафче с лекарства.

Лейн се наведе и започна да отваря чекмеджетата. В първото имаше пакет презервативи и на него му се прииска да ги смачка, за което си имаше много причини. В следващото имаше сапун, клечки за уши, нормални ножчета за бръснене. От другата страна бяха подредени четки и гребени. Под мивката имаше тоалетна хартия, хартиени кърпички, вода за уста.

По някакъв начин му се стори странно, че баща му е използвал такива прозаични неща. Като всички други хора, които се приготвят да отидат на работа или да си легнат.

Всъщност баща му винаги бе обграден от мистерия, макар и не уютна. Тя бе по-скоро породена от липсата на общуване между тях, от липсата на връзка и каквато и да било топлина.

Лейн намери лекарствата във високото тясно шкафче до прозореца.

Имаше шест шишенца с оранжеви хапчета, но броят им бе различен във всяко шишенце. Не познаваше лекаря, който ги бе предписал, имената на лекарствата също не му бяха познати, но като се имаха предвид предупрежденията в никакъв случай да не се поемат повече от предписаните, вероятно бяха болкоуспокояващи или такива за отпускане на мускулите… или много сериозни комбинации, от които можеше да се разболееш повече, отколкото си болен в момента.

Извади телефона си и набра номера на лекаря.

И така, да видим какво знаете.

Лекарят беше доктор по медицина в Онкологичния център „Андерсън“ в Хюстън.

Баща му е знаел, че е болен. И че вероятно умира.

* * *

— Изритали са те?  — запита Джин в ухаещия въздух на оранжерията.

— Да — отговори дъщеря й.

„Фантастично“, помисли си Джин.

В последвалата тишина тя се опита да покаже родителското си възмущение и си представи как тропа с обувката си с висок ток или пък размахва показалец. Нито едно от двете не бе подходящо. Единственото подходящо бе да извика Едуард, който да се справи с това. Той щеше да знае какво да направи.

Но не. Тази пътека бе отрязана.

Накрая каза:

— Може ли да попитам защо са те помолили да напуснеш?

— Ти как мислиш? Аз съм твоя дъщеря все пак.

Джин направи физиономия.

— Алкохол? Или те хванаха с момче?

Амелия просто вирна брадичка, което показваше, че провинението й е по-сериозно.

— Спала си с някой от учителите? Ти луда ли си?

— И ти си го направила. Затова си напуснала училище…

Предната врата се отвори и се появи Лейн, който бе като фар за моряците.

— Познай кой се е върнал у дома от училище — каза сухо Джин.

— Чух. Ела тук, Амес. Отдавна не сме се виждали.

Момичето се отпусна в прегръдките на Лейн и двете тъмнокоси глави се събраха заедно, а Джин извърна поглед.

— Тя има новини — измърмори Джин, докато се разхождаше из оранжерията и подръпваше листата на орхидеите.  — Защо не му кажеш?

— Изритаха ме.

— Защото е спала с някой от учителите си — Джин махна с ръка.  — От всичките ми прегрешения е избрала да наследи точно това.

Лейн изруга и отстъпи назад.

— Амелия.

— О, той използва истинското ти име — Джин се усмихна с мисълта, че брат й звучи съвсем като баща им.  — Значи говори сериозно. Има ли някой от „Хочкис“, на когото можем да се обадим, Лейн? Със сигурност можем да им повлияем да я приемат обратно.

Лейн си разтърка лицето.

— Някой възползва ли се от теб? Беше ли наранена?

— Не — отговори момичето.  — Не беше така.

Заговори Джин.

— Трябва да има начин да я върнем в…

— Не наближават ли последните изпити?  — прекъсна я Лейн.  — Няма да вземеш удостоверение за завършено образование? Исусе Христе, Амес, това е сериозно. Лоша работа.

— Съжалявам.

— Да — измърмори Джин,  — изглежда, че съжаляваш. Искаш ли кърпичка? Това ще ти помогне ли да изиграеш ролята си по-добре?

— Диамантът на пръста ти е великолепен — каза остро Амелия.  — Ще се омъжваш, предполагам?

— Два дни след като свърши поклонението пред дядо ти.

— Да, добре че се обади да ми кажеш, майко.

— Женитбата ми не е важна.

— Съгласна съм. Говоря за смъртта на дядо. Дядо ми е умрял, а аз узнавам за това от вестниците.

Лейн се обърна.

— Не си й се обадила, Джин? Наистина ли?

— Моля за извинение, но тя е тази, която е изритана от подготвителното училище. А ти ме гледаш така, сякаш аз съм направила нещо нередно.

— Мога да ходя на училище тук, в Шарлмонт — намеси се Амелия.  — „Шарлмонт Кънтри Дей“ е добро училище и мога да живея тук, у дома…

— Какво те кара да мислиш, че ще те приемат сега?  — запита Джин.

— Нашите пари послужиха за разширението му преди пет години  — заяви Амелия.  — Като че ли няма да ме приемат. За кого се омъжваш, майко? Нека позная. Той е богат и безгръбначен…

— Достатъчно!  — сряза я Лейн.  — Джин, тя е твоя дъщеря. Поне веднъж в живота си ще се държиш ли като майка? И Амелия, проблемът е по-голям, отколкото осъзнаваш.

— Но е поправим — каза момичето.  — В това семейство всичко е поправимо, нали?

— Всъщност това не е вярно. И по-добре се моли да не го научиш по трудния начин и заради сегашното си провинение.

Лейн се обърна с намерението да си върви, но Джин се сети за приема си и извика след него:

— Чакай, трябва да обсъдим нещо.

— Няма да се обадя в „Шарлмонт Кънтри Дей“. Ти ще го направиш за нея. Време е да се намесиш.

Джин скръсти ръце на гърди и трепна, когато едно от нараняванията на лакътя й, причинени от Ричард, шумно запротестира.

— Амелия, ще отидеш ли да демонстрираш лошото си настроение в стаята си? Или може при басейна? Сигурна съм, че с помощна на акаунта си в туитър ще прекараш няколко щастливи часа, като информираш приятелите си за отвратителното естество на простъпката, върнала те у дома?

— За мен е удоволствие — каза Амелия.  — Със сигурност е по-добре, отколкото да съм в твоята компания.

Момичето не се отдалечи ядосано, а величествено, като остави след себе си във въздуха аромат, примесен с презрение. Кристално ясно.

Не беше чудно, че не се разбират добре.

След като вратата се затвори, Джин побесня.

— Може би просто трябва да забрави за училището и да отиде в Ню Йорк, за да стане модел. Ще има повече късмет, ако използва лицето си, отколкото устата си, ако иска да напредне.

— Твоята уста не те спря — отвърна Лейн.  — Но и не ти донесе нищо добро, като се има предвид за кого се омъжваш.

— Ричард е един от най-богатите мъже в щата и може да помогне на бизнеса ни.

— Ти го мразиш.

— Както и всички други. Това едва ли е новина — но повдига един въпрос. Твоето мило малко момиче каза, че имам нужда от разрешението ти, за да направим приема тук след погребението на татко. Казах й, че събирането ще бъде малко — четиристотин, най-много…

— Чакай, какво?

— Сватбеният ми прием. Документите ни ще бъдат готови утре. След това ще е поклонението на татко. И можем да направим приема в събота  — малка церемония в задната градина, последвана от вечеря…

— Джин.

— Какво?

— Кой ще плати за всичко това?

— Ние. Защо?

Лейн присви очи.

— Нямаме парите, Джин. Чековете ни ще бъдат отхвърлени. Разбираш ли какво ти казвам? В момента нямаме пари. Опитвам се да поправя това, но пет пари не давам дали ще бъдат четиристотин или четиридесет души  — не можем да пишем чекове, които не са абсолютно необходими.

— Но ще платим за поклонението на татко.

— И това е. Свършено е с партитата, Джин. С частните самолети. По дяволите, дори за таксита не може да става въпрос. Няма да има повече дрехи или балове, нито пътувания. Всичко спира. Трябва да го разбереш.

Тя смръщи вежди и сложи ръка на опасно пърхащото си сърце. После прошепна:

— Честно казано, ми е трудно да повярвам, че ще платиш за погребението на човек, когото мразиш, но няма да ми осигуриш приема, който заслужавам.

Лейн я гледа втренчено известно време.

— Знаеш ли, Джин, ще бъда напълно откровен. Винаги съм знаел, че си самовлюбена егоистка, която мисли само за себе си, но никога не съм мислил, че си глупава.

— Моля?

— Ако не поканим половината свят, за да поднесе почитанията си, ще има приказки — и те ще отговарят на истината. Може и да не ми пука за семейната репутация, но бизнесът е единственият ни шанс да се измъкнем от тази каша. Няма нищо друго, освен алкохола, което да задържи „Брадфорд Бърбън Къмпани“ над водата. Тревожа се за изплащането на заплатите, за бога. Ако нещо за сегашното ни финансово състояние стигне до пресата, рискуваме търговците да изпаднат в паника и да ни отрежат. Дистрибуторите също могат да се уплашат. Съюзът може да се надигне. Става въпрос за много повече от едно проклето парти. Разходите за поклонението пред тленните останки на татко са необходими. Твоят прием не е.

Джин сложи ръка на гърлото си и се замисли за това как стоеше на бензиностанцията и… кредитните й карти бяха отхвърлени. Но онова се беше случило, защото баща й я бе отрязал, а не защото нямаха пари.

А после си спомни, че след като я взе от бензиностанцията, брат й й съобщи новините.

Въпреки това поклати глава.

— Каза, че дължим петдесет или шейсет милиона. Със сигурност има други пари някъде…

— Дължим три пъти повече пари. От онези, които намерихме досега. Времената се промениха, Джин — обърна се.  — Ако искаш парти, накарай съпруга си да напише чека. За него той е нищо и затова се омъжваш за него.

Джин остана на мястото си и загледа как вратата се затваря за втори път. В настъпилата тишина я обзе странното чувство, че не е на мястото си и й трябваше миг, за да осъзнае, че има нещо, с което започваше да свиква всеки път, когато Ричард…

О, господи. Почувства се така, сякаш щеше да повърне.

— Всичко ще е наред — каза тя на растенията.  — И Пфорд вече може да започне да бъде полезен.


ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА

Метлата просто замете леко централната пътека на конюшнята и събра боклуците, а във въздуха се вдигнаха ситни прашинки сено. Едуард заобиколи боклука, а ноздрите на бременните кобили се подадоха през отворените вратички на боксовете, подушиха тениската му, погалиха се в лакътя му и подухнаха косата му. По челото му бе избила пот, струйка се стичаше по гърба му и изчезваше в хлабавия колан на дънките му. От време на време той спираше и избърсваше лице с ръка. Поговори с Джоуи, синът на Моуи, който разпръсваше тор в клетките. Погалваше нечия грациозна шия или приглаждаше нечия грива.

Усещаше как алкохолът избива през порите му, сякаш се маринова в него. Но макар че алкохолът кипеше в тялото му, наложи се два пъти да отпие от шишето с водка, иначе крайниците му трепереха.

— Работите много — дойде до него глас откъм далечния край.

Едуард спря и се опита да хвърли поглед през рамо. Но тялото не му позволи да завърти глава, затова се обърна, като използваше метлата за опора.

Примижа срещу слънчевата светлина и запита:

— Кой е?

— Детектив Меримак. От полицейското управление в Шарлмонт.

Чуха се остри стъпки по бетона и когато спряха пред него, полицаят разтвори портмонето си и му показа личната си карта и значката си.

— Чудех се дали не мога да ви задам няколко въпроса. Просто формалност.

Едуард премести поглед от документите към лицето, което отговаряше на ламинираната снимка. Меримак бе афроамериканец с ниско подстригана коса, силна челюст и огромни длани, които предполагаха, че някога е бил спортист. Носеше яркобяла риза с кръста на полицейското управление в Шарлмонт на ръкава, хубави панталони и кожени обувки с гумени подметки, които накараха Едуард да мисли, че понякога му се налага да догонва някого.

— С какво мога да ви помогна, детектив?

Меримак прибра документите си.

— Искате ли да отидем някъде, където ще можете да седнете, докато говорим? Насаме.

— Тук ми е достатъчно добре — Едуард закуцука към бала сено и седна.  — Няма никой друг в този хамбар. И ако искате, можете да обърнете кофата и да седнете върху нея.

Меримак поклати глава. Усмихна се. Огледа се.

— Доста пространство имате тук. И много красиви коне.

— Залагате ли на конни надбягвания?

— Само малки суми. Не като вас, сигурен съм.

— Аз не залагам. Вече не.

— Дори на собствените си коне?

— Особено на тях. И така, какво мога да направя за вас?

Детективът отиде до бокса, чиято горна половина бе затворена.

— О! Това се казва красавец!

Едуард поклати глава.

— Не бих се приближавал много, ако бях на ваше…

Небеканзер оголи зъби и се втурна към решетките, а Меримак се завъртя като пумпал в обратна посока и с танцова стъпка, по-добра от тази на Савион Гловър[46], стигна до стоманената врата в края на конюшнята. Тогава Едуард каза:

— Не познавате конете, нали?

— А… не — изправи се и прибра ризата си в панталоните.  — Не, не съм.

— Е, когато влезете в конюшня с отворени боксове и само един е затворен, вероятно за това има основателна причина.

Меримак поклати глава по посока на огромния жребец, който крачеше напред-назад в бокса си, като че ли искаше да излезе.

— Кажете ми, че никой не го язди.

— Само аз. А аз нямам какво да губя.

— Вие? Можете да се качиш на седлото на гърба на този кон?

— Той е жребец, не просто кон. И да, мога. Когато реша да направя нещо, мога да направя така, че то да стане, дори с това тяло.

Меримак отново се съсредоточи върху него. Отново се усмихна.

— Така ли. Е, това сигурно помага на възстановяването Ви. Четох за Вашето…

— Моята нещастна ваканция? Да, онова, през което преминах, никога няма да бъде показано в Триваго[47]. Но поне получих точки за редовен пътник за пътуването си дотам. Не и за връщането обаче. Трябваше да изпратят каквото бе останало от мен до база на армията, а после Еър Форс ме върнаха в Щатите.

— Не мога да си представя какво ви е било.

— Напротив, можете — Едуард се облегна на клетката и опъна краката си.  — И така, какво мога да направя за вас?

— Чакайте, казахте, че Еър Форс са ви върнали у дома?

— Посланикът ни в Колумбия е приятел на семейството ми. Много ми помогна. Както и един помощник-шериф, който ми е приятел.

— Баща ви ли уреди да ви помогнат?

— Не.

— Не?

Едуард наклони глава.

— По онова време той имаше други приоритети. Нима изминахте целия път до окръг Огдън, за да ми задавате въпроси за конете ми? Или става въпрос за баща ми?

Меримак отново се усмихна по начин, който предполагаше, че не му се иска да отправя заплахи.

— Да. Само няколко основни въпроса. В ситуации като тази обичаме да започваме от семейството.

— Питайте.

— Можете ли да опишете каква бе връзката ви с баща ви?

Едуард постави метлата между коленете си и започна да движи дръжката напред и назад.

— Беше на приливи и отливи.

— Това е доста неясно.

— Дефиниция ли искате?

— Не — Меримак извади бележник от задния си джоб и го отвори.  — Значи не сте били близки.

— Работих с него няколко години. Но не мога да кажа, че връзката ни бе традиционната между баща и син.

— Вие сте били очевидният наследник?

— Да, що се касаеше до бизнеса.

— Но вече не сте.

— Той е мъртъв. Няма „вече“, нали? И защо не ме попитате направо дали съм го убил и да приключваме с това?

Още една от онези усмивки. Няма спор, човекът имаше хубави зъби, прави и бели, и изобщо не бяха изкуствени.

— Добре. Може би ще пожелаете да отговорите на собствения си въпрос.

— Как е възможно да убия когото и да било? Едва успявам да измета пътеката.

Меримак погледна към пода, после пак към него.

— Току-що ми казахте, че е само въпрос на мотивация.

— Вие сте детектив от отдел „Убийства“. Трябва да знаете колко усилия се искат, за да убиеш някого. Баща ми бе здрав човек и в сегашното ми състояние той тежеше около двайсет и пет килограма повече от мен. Може и да не съм го обичал много силно, но това не означава, че съм бил готов да извърша отцеубийство.

— Можете ли да ми кажете къде бяхте в нощта, в която той е умрял?

— Бях тук.

— Има ли някой, който може да потвърди това…

— Аз мога.

Шелби излезе от килера, спокойна като Буда. Макар че лъжеше.

— Здравейте, мис — каза детективът, отиде при нея и й подаде ръка.  — Аз съм от полицейското управление в Шарлмонт. А вие сте?

— Шелби Ландис — тя стисна ръката му и направи крачка назад.  — Работя тук, в конюшните.

— Откога?

— Отскоро. Седмица или там някъде. Баща ми умря и ми каза да дойда тук.

Меримак погледна Едуард.

— И вие двамата бяхте…

— Просто тук — отвърна Едуард.  — Не излизам много.

— Е. Сигурен съм, че ви е трудно — усмивка.  — Позволете ми да ви попитам нещо. Каква кола карате?

Едуард сви рамене.

— Всъщност, нямам кола. Поршето ми е в Ийстърли. Вече не е толкова практично, колкото преди.

— Кога за последен път си бяхте у дома?

— Домът ми вече не е там. Живея тук.

— Чудесно. Кога за последен път бяхте в Ийстърли?

Едуард си спомни как двамата с Лейн влязоха в бизнес центъра, за да могат онези финансови доклади да видят бял свят. Технически онова не беше взлом, но Едуард със сигурност не бе желан там. А и беше откраднал корпоративна информация.

После го имаше онзи миг с мис Аврора, която го прегърна и докосна душата му.

В Ийстърли имаше много охранителни камери. Вън и вътре в къщата. И в бизнес центъра.

— Бях там преди два дни. Да се видя с брат си Лейн.

— И какво правихте, докато бяхте там?

— Говорих с него — използвах задна вратичка, за да открадна информация. Гледах как баща ми сключва сделка със Сътън. След като й показа, че го привлича сексуално.  — Просто наваксахме.

— Хмм — усмивка.  — Взехте ли някоя от другите коли? Искам да кажа, семейството ви има много коли, нали?

— Не.

— Така ли? Защото, когато бях там вчера, видях доста гаражи отзад. Точно срещу бизнес центъра, където е работел баща Ви.

— Не, не съм вземал някоя от другите коли.

— Ключовете за колите са в гаража, нали? В сейф, за който трябва да се знае комбинацията.

— Предполагам, че да.

— Знаете ли комбинацията, Едуард?

— И да съм я знаел, съм я забравил.

— И това се случва. Хората непрекъснато забравят кодове и пароли, нали? Кажете ми нещо, знаете ли дали баща ви е имал врагове? Някой, който е искал да му навреди? Да е имал причина да си отмъсти?

— Списъкът е дълъг.

— Така ли?

— Баща ми имаше навика да не се опитва да бъде приятен на хората.

— Можете ли да ми дадете определени примери?

— Всеки, с когото е имал работа в личен и професионален план. Това как ви се струва?

— Дразнещо, наистина. Казахте, че баща ви е бил здрав в сравнение с Вас. Но знаете ли дали не е бил болен от нещо?

— Баща ми вярваше, че истинските мъже не се разболяват.

— Окей — бележникът беше затворен, без детективът да е записал нещо в него.  — Е, ако се сетите за нещо, което би ни помогнало, можете да ми се обадите. Който и да е от вас.

Едуард прие визитната картичка, която му подаде. В средата имаше златен печат — същият, който беше на ризата. А около него в подобие на слънце бяха напечатани името на Меримак и различните му номера и адреси.

Най-отдолу в курсив бе надписът: „Да служим и защитаваме“.

— Значи мислите, че е бил убит?  — запита Едуард.

— А вие?  — Меримак даде визитна картичка и на Шелби.  — Вие какво мислите, Едуард?

— Нямам мнение.

Искаше да запита дали е заподозрян, но вече знаеше отговора. А и Меримак държеше картите си близо до гърдите си.

Усмивка.

— Е, приятно ми бе да разговарям и с двама ви. Знаете къде да ме намерите… и аз знам къде да ви намеря.

— Удоволствието бе изцяло мое.

Едуард наблюдаваше как детективът излезе бавно и спокойно в ярката слънчева светлина на ранния следобед. После загледа как полицейската кола без отличителни знаци пое по главната алея и излезе на пътя.

— Ти не беше с мен — измърмори Едуард.

— Има ли значение?

— За нещастие… има.


ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА

Поне адвокатът на баща му не закъсня.

Лейн погледна часовника си. Беше точно пет без петнайсет, когато мистър Харис въведе уважаемия Бабкок Джеферсън в главния салон на Ийстърли.

— Здравейте, мистър Джеферсън — каза Лейн и се изправи.  — Добре е, че дойдохте.

— Моите съболезнования, Лейн.

Изпълнителят на завещанието на Уилям Болдуин беше облечен в тъмносин костюм, носеше червено-синя вратовръзка, а в джобчето на гърдите му имаше колосана бяла кърпичка. Беше на шейсет и няколко, богата версия на „доброто старо момче“, гушата му се подаваше над яката на официалната риза, предшестваше го мирисът на кубински пури и афтършейв „Бей Рам“. Здрависаха се.

Самюел Ти стана от другия диван.

— Мистър Джеферсън, тук съм в качеството си на адвокат на Лейн.

— Как е баща ти, Самюел Ти?

— Много добре.

— Предай му най-добрите ми чувства. И всеки, получил покана от семейството, е добре дошъл тук.

— Мистър Джеферсън — заговори Лейн,  — това е годеницата ми Лизи Кинг.

Иии това сложи край на разговора. Джин направи физиономия, Самюел Ти се усмихна, а мистър Джеферсън се поклони. Лизи хвърли изненадан поглед на Лейн, после се съвзе, стисна ръката на адвоката и му се усмихна.

— Това е доста отскоро.

За миг мистър Джеферсън изглеждаше завладян от чара й, очите му дружелюбно блестяха.

— Е, поздравления!  — мистър Джеферсън кимна по посока на Лейн.  — Бих казал, че вие сте по-добро решение, но това ще бъде неуважение към предишната госпожа. Но да, вие сте огромно подобрение.

Лизи се засмя.

— А вие сте чаровник, нали?

— Чак до ловджийските ми ботуши, мадам — мистър Джеферсън отново стана сериозен и погледна Лейн.  — Къде са братята ти?

Лейн отново зае мястото си до Лизи.

— Не знам къде е Макс, а Едуард е…

— Тук.

Едуард се материализира на входа и макар че го бе виждал преди ден-два, Лейн все още трябваше да свиква с външния му вид. Той беше току-що обръснат и бе взел душ, тъмната му коса бе влажна и се къдреше на врата — нещо, което не й бе позволено в предишните години. Панталоните едва не се смъкваха от ханша му, държеше ги само коланът от алигаторска кожа. Ризата му бе синя и семпла — останка от деловия му гардероб. Беше му много широка обаче, приличаше на дете, което облича дрехите на баща си.

И все пак внушаваше респект. С накуцване стигна до един от фотьойлите и седна.

— Мистър Джеферсън, хубаво е да те видя отново. Извини грубостта ми, но трябва да седна.

— Аз ще дойда при теб, синко.

Адвокатът остави куфарчето си на една от страничните масички и отиде до него.

— И аз се радвам да те видя отново.

Едуард му стисна ръката.

— Чувството е взаимно.

След това вече нямаше празни приказки. Едуард никога не бе одобрявал подобни разговори и мистър Джеферсън като че ли си спомни това.

— Поканили ли сте още някого?

Инстинктът на Лейн бе да изчака Едуард да отговори, но после се сети, че той се е заел с цялата тази бъркотия.

— Не — Лейн стана и отиде до вратата на кабинета.  — Готови сме.

Затвори двете половини, после затвори и вратата, която водеше към фоайето. Обърна се и задържа погледа на Лизи. Тя седеше на тапицирания с коприна диван, облечена с къси панталони и поло, русата й коса бе прибрана назад, лицето й — открито.

Господи, обичаше я.

— Да го направим — каза Лейн сякаш на себе си.

* * *

Едуард постави лакти на подплатените дръжки на фотьойла и допря върховете на пръстите си. Седнал на тапицирания с коприна диван в другия край на салона, по-малкият му брат се бе свил уютно до градинарката Лизи и човек трябваше да признае, че удобството, с което двамата седяха един до друг, бе показателно за връзка, която не бе типична за браковете на членовете на семейство Брадфорд: личеше си от начина, по който я бе прегърнал през раменете, от това как дланта й почиваше на коляното му и от това как двамата се поглеждаха, сякаш за да видят дали другият е добре.

Той желаеше доброто на Лейн. Искрено.

Джин, от друга страна, бе в далеч по-традиционна връзка с бъдещия си съпруг. Ричард Пфорд не се виждаше никъде и това беше добре. Може и да сключваше брак с един от тях, но това тук бе само за семейството.

— Тук сме, за да прочетем последната воля и завещание на Уилям Уайът Болдуин — подхвана Бабкок, след като седна в другия фотьойл и отвори дипломатическото си куфарче в скута.

— Не трябва ли и майка да присъства?  — намеси се Едуард.

Адвокатът погледна над куфарчето и отвърна спокойно:

— Не вярвам, че е необходимо да я безпокоим. Баща ви се интересуваше предимно от това да подсигури децата си.

— Но разбира се.

Бабкок поднови изваждането на доста обемист документ.

— От десет години съм адвокат на покойния и през това време той написа три завещания. Това е последното, написано преди година. В него той нарежда първо всички дългове от лично естество да бъдат платени, както и съответните данъци и професионални такси. Второ, създал е тръст, който трябва да бъде разделен по равно между мис Вирджиния Елизабет Болдуин, мистър Джонатан Тюлейн Болдуин и мистър Максуел Прентис Болдуин.

Очаквана пауза.

Едуард се усмихна.

— Предполагам, че името ми е било пропуснато умишлено.

Бабкок поклати сериозно глава.

— Много съжалявам, синко. Посъветвах го да те включи. Наистина.

— Да ме отрежат от завещанието не е най-голямото бреме за мен, уверявам ви. И Лейн, престани да ме гледаш така, моля те.

Брат му извърна поглед, а Едуард стана и отиде с куцукане до количката бар.

— От семейните резерви. Иска ли някой?

— За мен — каза Лейн.

— И за мен — присъедини се Самюел Ти.

Джин не каза нищо, но очите й следяха всяко негово движение, докато адвокатът изреждаше имената на онези, които щяха да се облагодетелстват от тръста. Самюел Ти отиде при него и взе своята чаша и тази на Лейн, после Едуард се върна на мястото си.

Стаята бе подредена точно така, както винаги: главният кът за сядане  — пред огромната камина, старият портрет на Елайджа Брадфорд все така висеше над полицата, по която бяха наредени разни фигурки от позлатен бронз, и часовник, който показваше времето точно, макар да бе на няколко века.

Можеше честно да каже, че не чувства нищо. Никакъв гняв. Нито носталгия. Никакво изгарящо желание да скъси дистанцията, да възстанови връзката си с тях и реда.

Откъсването му от тях бе трудно заслужено, изглаждано само от противоречията и огъня на негодуванието и студенината на отчуждението, които бяха основата на емоциите му, откакто се помнеше.

За другите също не бе добре да изпитват някакви чувства — поне що се отнасяше до него и присъствието му тук. Отношенията му с баща му  — такива, каквито бяха — имаха значение само за тях двамата. Едуард не искаше да подхранва съчувствието на другите, братята и сестра му трябваше да бъдат напълно безразлични като него.

„Преди година“, помисли си.

Питаше се кога бе направена промяната. Или може би той никога не е бил включен в завещанието, дори в предишните версии.

— … сега към индивидуалните завещания — Бабкок прочисти гърлото си.  — Огромна сума е оставена на Розалинда Фрийланд, която понастоящем е починала. Къщата, в която е живяла, на номер 3072 на „Серийз Съркъл“ в Ролинг Медоус, всъщност е била собственост на мистър Болдуин и неговата воля е собствеността да й бъде прехвърлена. Обаче, в случай че тя почине преди него, което се е и случило, собствеността, както и сумата от десет милиона долара, трябва да бъде прехвърлена на сина й, Рандолф Деймиън Фрийланд. Средствата да бъдат вложени в тръст в негова полза, докато навърши трийсет. Аз трябва да съм един от попечителите.

Мълчание.

„А, ето защо не си искал майка ми да е тук долу“, помисли си Едуард.

Самюел Ти скръсти ръце на гърдите си.

— Ами…

И това казваше всичко, макар никой друг да не каза нищо. Беше очевидно обаче, че Шантал не е единствената, която Уилям бе оплодил.

Питаше се дали няма и други синове и дъщери, които също да са изключени от завещанието.

Но наистина отговорът на този въпрос нямаше по-голямо значение за Едуард от наследството. Причината за идването му тук не бе завещанието. Трябваше само да изглежда, че е дошъл тук за тази среща.

Трябваше да се освободи от нещо, както би казала баба му.


ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА

Докато мистър Джеферсън изреждаше дългите параграфи на завещанието, Джин въобще не слушаше, нито дори мислеше за това, че Едуард е изключен от него. Единствената й мисъл бе, че Амелия си е у дома… и че Самюел Ти, седнал ей там на онзи диван, представляващ интересите на Лейн в професионален план… е под един и същ покрив с дъщеря си.

Никой от тях не знаеше, разбира се.

И това зависеше от Джин.

Опита се да си ги представи да седят един до друг. Опита се да не вижда тази картина, макар да я помнеше с такава острота, че я изгаряше, общите черти, еднаквите движения, присвиването на очите, когато се концентрираха. Разсъждаваше върху факта, че и двамата криеха страховитата си интелигентност зад лаконичност… като нещо, което не искаха да покажат.

— И това слага край на клаузите — каза мистър Джеферсън и свали очилата си за четене.  — Бих искал да използвам възможността да отговоря на въпросите ви. В момента завещанието се легализира и изпълнението му скоро ще започне.

Цареше мълчание. После Лейн заговори:

— Вярвам, че казахте всичко. Ще се видим отвън. Самюел Ти, ще се присъединиш ли към нас?

Джин наведе глава и погледът й проследи Самюел Ти, който стана и отиде да отвори двойната врата за клиента си и адвоката на баща му. Не я погледна. Не беше я поздравил, нито отбелязал присъствието й по някакъв начин.

Но това тук бе делова среща.

За едно можеше да се разчита на Самюел Ти — независимо колко див и луд можеше да бъде, когато беше в ролята си на адвокат, нищо не можеше да го смути.

Тя буквално не съществуваше. Както и всеки друг, който нямаше отношение към интереса на клиента му.

Обикновено това разделяне на нещата предизвикваше раздразнението й и й се приискваше да забие юмрук в лицето му, за да я забележи. Но когато го видеше около Амелия, това й желание се изпаряваше.

Беше невъзможно да не обръща внимание на това, което мълчанието й им причиняваше. Тя беше престъпник, крадеше от тях години, които им се полагаха, лишаваше ги от знание, което бе тяхно право. И за първи път изпита вина, която бе толкова остра, че бе сигурна, че кърви вътрешно.

Но идеята да разкрие всичко… Не, тя бе твърде далеч от такова действие. Разстоянието бе непреодолимо и към него се прибавяха дни и нощи, дребни и значими случки и тя не беше в състояние да го измине.

Да, помисли си тя. Това бе причината за нейната драма, коренът на бягството й. Ако в лицето ти дрънчат цимбали, не чуваш нищо друго. Особено ако става въпрос за съвестта ти.

Нейната съвест.

— Добре ли си?

Изтръгната от мислите си, тя вдигна поглед и видя брат си Едуард, но трябваше да премигне, за да се разпръснат сълзите й и да го види ясно.

— Няма ми нищо — каза тя сковано.

А той си мислеше, че причината е у него.

— Но разбира се — тя изтри очите си.  — Едуард… ти си…

„Не изглежда добре“, помисли си и това я накара да престане да мисли за проблемите си.

Господи, да го види прегърбен и толкова болезнено слаб, толкова различен от главата на семейството, какъвто винаги си го бе представяла, бе нещо, което не можеше да понесе. Беше толкова странно. Беше й по-лесно да изгуби баща си, отколкото да живее с това ново превъплъщение на брат си.

— Добре съм — каза той, след като тя не довърши изречението.  — А ти?

„Разпадам се — помисли си тя.  — Аз съм като семейното богатство, първо се разпадам тайно… а после всички могат да го видят.“

— И аз съм добре — махна с ръка.  — Виж ни само, говорим като родителите си.

Стана от стола, прегърна го и трепна, като усети само кости и нищо друго. Той я потупа тромаво, преди да отстъпи назад.

— Разбирам, че трябва да те поздравя — поклони се сковано.  — Ще се опитам да дойда на сватбата. Кога е тя?

— А… в петък. Не, в събота. Аз… не знам. Ще се оженим в общината в петък. Не съм сигурна за приема.

Внезапно това беше станало последното нещо, което я интересуваше.

— В петък — кимна той.  — Добре. Най-добри пожелания и на теб, и на годеника ти.

С тези думи той се обърна, а тя едва не скочи пред него, за да го запита какво наистина мисли: предишният Едуард никога не би проявил такава апатия относно Ричард. На Едуард години наред му се налагаше да прави бизнес с „Пфорд Дистрибюшънс“ и Ричард никога не го бе впечатлявал особено.

А ако старият Едуард знаеше какво става зад затворените врати?

Щеше да иска да убие Ричард.

Но той вече бе в друг свят, макар тя да изглеждаше твърдо решена да застане на пътя му. И двамата не бяха в добро състояние, нали?

Останала сама в стаята, Джин седна и остана на мястото си, обзета от странна парализа. А междувременно гласовете и стъпките се отдалечаваха. И отвън на моравата и слънчевата светлина, недалеч от лехата с бръшляна, където бяха направили ужасното откритие, двамата адвокати и брат й бяха потънали в разговор.

Тя гледаше втренчено Самюел Ти през старомодния прозорец. Лицето му като че ли никога нямаше да се промени. Беше все така изсечено и съвършено оформено, както винаги, косата му — малко прекалено дълга и докосваща яката на ризата му. Тялото му, високо и стройно, беше като закачалка за ръчно ушития костюм, който падаше точно така, както шивачът искаше.

Представи си го в мазето за виното как чука онова момиче на масата по време на обяда след дербито. Джин беше там и плачеше, когато той се бе прокраднал и бе взел момичето така, че стоновете му звучаха като тези на порнозвезда.

Като се имаше предвид каква бе връзката на Джин със Самюел Ти, това бе само още едно от преднамерените действия, които имаха за цел да наранят другия… Всичко това бе започнало още с първата им целувка, когато тя бе на четиринайсет, а кулминацията бе Амелия.

Проблемът беше обаче, че когато престанеха да се борят и да влизат в конфликт, да бъдат камъчето в обувката на другия, всичко би могло да бъде…

Той бе най-удивителният, най-невероятният, най-динамичният и най-живият мъж, когото някога бе познавала.

И в миналото тя бе казала, че бракът й не би им попречил да бъдат заедно от време на време. Любовната им афера винаги бе приличала на опасно кръстовище без светофар, на което непрекъснато ставаха катастрофи, прехвърчаха искри, във въздуха се носеше мирис на изгорели газове, а смачканият метал и гуми бяха навсякъде.

Но адреналинът точно преди сблъсъка!? Нищо на света не можеше да се сравни с него и особено отегчена южняшка красавица, на която й липсва достатъчно секс като нея — а никога не бе имало значение дали някой от тях е бил с някого другиго. Приятели, приятелки, сериозни любовници, свалки за по една нощ.

Беше видяла обаче изражението на лицето му, когато научи за годежа й. Никога преди не я беше гледал така, но точно това изражение виждаше тя, докато лежеше будна нощем. То беше същото, с каквото  — или поне така предполагаше тя — корабокрушенец, изоставен на необитаем остров, гледа как корабът се скрива зад хоризонта без него…

— Страхотен диамант ти е дал.

Тя вдигна рязко глава. Самюел Ти се бе подпрял на сводестата арка, скръстил ръце на гърдите си, спуснал ниско клепачи, стиснал здраво устни, сякаш не му харесваше това, че тя е все още в стаята.

Джин скри ръката си с пръстена и прочисти гърлото си.

— Не можа да останеш далеч ли, адвокате?

Думите й трябваше да са подигравка, но намерението й се провали. Спокойният тон уби всякакъв сарказъм.

— Не се ласкай — каза той, влезе и тръгна към дивана.  — Забравих си куфарчето. Не идвам да те видя.

Тя се стегна, за да понесе така добре познатия прилив на гняв — всъщност, очакваше го с нетърпение, макар и само защото й бе познат. Разяждащата киселина във вътрешностите й този път не се надигна — чувстваше се по-скоро така, сякаш някой от гостите й за обяд не бе дошъл и я бе разочаровал с това. Той играеше по старите им правила — провокираше, пробваше, с все повече острота.

— Моля те, не идвай на сватбата — каза тя рязко.

Той изправи гръб, в ръка държеше старото куфарче на чичо си.

— О, но аз изгарям от нетърпение да те видя да вървиш по пътеката в църквата с истинската си любов. Имам намерение да взема пример от теб.

— Няма причина да идваш.

— О, мнението ни се различава…

— Какво стана? Приключихте ли?

Амелия се втурна в стаята с цялата енергия на шестнайсетгодишно момиче и със стил, който не беше типичен за тийнейджърка… а чертите на лицето й все повече и повече заприличваха на тези на баща й.

О, Господи, помисли си Джин и изпита болка.

— Здравей — каза Самюел Ти на момичето с отегчен тон.  — Ще оставя майка ти да те запознае с подробностите. На нея и бездруго толкова много й се говори. Очаквам с нетърпение да се видим след няколко дни, Джин. Когато ще си в бяла рокля.

Той се отдалечи спокойно с равномерни крачки, без да погледне повече Амелия и дори да помисли за нея, а Джин скочи на крака и закрачи след него, преди да се е усетила.

— Майко — каза момичето, когато тя мина покрай него,  — какво стана?

— Не е твоя работа. Ти не си облагодетелствана от завещанието. А сега, ако ме извиниш…

Амелия каза нещо непочтително, но Джин се интересуваше единствено от това да стигне до Самюел Ти, преди той да е стигнал до колата си.

— Самюел Ти — изсъска Джин, докато обувките й потропваха по мраморния под на фоайето.  — Самюел!

Последва го навън точно навреме, за да види изпълнителя на завещанието на баща й да потегля в черния си мерцедес и Лейн да се появява иззад ъгъла на къщата.

— Самюел!

— Да — каза той, без да спре или да се обърне.

— Няма нужда да бъдеш груб.

Самюел Ти стигна до колата си и седна зад кормилото, остави куфарчето на седалката до себе си и втренчи поглед в нея.

— Тези думи идват от твоята уста?

— Тя е дете…

— Чакай. За Амелия ли става въпрос?

— Разбира се! Мина покрай нея, сякаш тя не съществува.

Самюел Ти поклати глава, като че ли нещо го човъркаше.

— Нека да се изясним. Разтревожена си, защото не обърнах внимание на детето, което имаш от друг мъж?

О, господи!

— Тя не е виновна.

— Не е виновна? Четохме завещанието на дядо й, не говорехме за криминално деяние. Следователно не става въпрос за вина или липсата й.

— Ти я пренебрегваш.

— Знаеш ли…  — посочи я с показалец.  — Доколкото разбирам, ти си последният човек, който трябва да обвинява някого, че пренебрегва момичето.

— Как се осмеляваш!

Самюел Ти я погледна над дългия капак на ягуара.

— Джин, нямам време за това. Трябва да отида да разговарям с адвоката на съпругата на брат ти, а това, за разлика от малката ти проява на…

— Просто не можеш да понасяш някой да не ти казва, че си Бог.

— Не, всъщност мисля, че не мога да понасям теб. Тази работа с Бога е само странично допълнение.

Не я изчака да каже каквото и да било. Запали двигателя, натисна няколко пъти педала за газта, за да се увери, че е подал газ, и потегли, следвайки пътеката, която колата на другия адвокат бе оставила по хълма, отдалечавайки се от Ийстърли.

Джин го гледаше как се отдалечава. А вътре в нея нещо крещеше.

Заради Амелия. Заради Самюел Ти. Заради Ричард.

И главно… заради нея и всички грешки, които бе направила. И тъгата, която идваше със знанието, че на зрялата възраст от трийсет и три години не й е останало достатъчно време да поправи сторените злини.

* * *

Лейн отиде зад къщата с надеждата да хване Едуард, преди да е потеглил. Без съмнение брат му бе тръгнал по коридорите и стълбите за прислугата, защото след новината за самоубийството на баща им пред входната врата бяха паркирани превозните средства на медиите. И също така без съмнение, като се има предвид съдържанието на завещанието, Едуард бързаше да си тръгне.

Нямаше адекватни думи за стореното от баща им. Да отреже първородния си син от завещанието бе, от една страна, напълно типично за Уилям, но от друга, бе жестока изненада.

Последно пращане по дяволите, на което не можеше да бъде отговорено, мъртвият бе отнесъл коза си в гроба.

И на Лейн му се искаше да… каже нещо или да… нямаше идея какво. Не се съмняваше, че Едуард не се интересува от онова, което можеше да му каже, но просто трябваше да опита — с надеждата, че брат му в тих момент на размисъл може би щеше да си спомни усилието, колкото и неловко да бе то.

В късата колона от коли през бизнес центъра не се виждаше пикапа на "Ред енд Блек“, но Лейн откри стара тойота, паркирана до червения мерцедес, който бе дал на мис Аврора. Едуард трябва да е дошъл с нея, но не беше зад кормилото и не куцукаше към нея. Всъщност, той не се виждаше никъде.

Лейн влезе през задната врата на кухнята и завари мис Аврора до печката.

— Виждала ли си Едуард?

— Той тук ли е?  — запита тя и се обърна към него.  — Кажи му да дойде при мен.

— Не знам къде е.

Лейн огледа набързо първия етаж, после се спря при стълбите. Нямаше причина брат му да полага усилие да се качва горе.

„Къде си?“, каза на себе си.

Излезе през една от многото врати, които водеха към градината, и отиде до бизнес центъра. Всички френски прозорци от страната на цветята бяха заключени и трябваше да заобиколи и да отиде до задния вход, който имаше алармена инсталация.

Щом влезе, разбра, че е намерил Едуард. Лампите отново светеха — брат му трябва да бе включил отново електричеството.

— Едуард?

Тръгна по покрития с килим коридор, като поглеждаше в празните офиси. Телефонът му се беше подпалил от обажданията на членовете на борда, всички гневни вицепрезиденти и дори адвокатът на корпорацията. Но нито един от тях не се бе осмелил да дойде в Ийстърли и това му показваше, че ги държи с нещо. А ако бяха заети да крият доказателства и от помещенията в центъра на града? Нямаше значение. Джеф може и да не хранеше добри чувства към него в момента, но бе запазил в отделни файлове всичко, което можеше да се намери в мрежата.

Така че всяка промяна щеше да бъде толкова уличаваща, колкото злоупотребата, която трябваше да прикрие.

Лейн продължи към офиса на баща си, усещайки колко тежко бие сърцето му и как умът му се опитва да изгради защитна стена. Чувстваше се като някой, който се мъчи да се скрие от бомба, готова да избухне всеки момент.

— Едуард?

Закрачи по-бавно, като стигна чакалнята, след която бе офисът на баща му.

— Едуард…?

Вратата бе затворена, но не можеше да си спомни дали той я е затворил преди два дни, когато изгони служителите от висшия мениджмънт. Протегна ръка към дръжката, без да има представа какво ще намери от другата страна на вратата.

И не беше сигурен дали иска да го види.

Разтвори широко двете крила.

— Едуард…

В офиса бе тъмно. Включи осветлението, но помещението бе безлюдно.

— Къде си, по дяволите…

Обърна се и видя Едуард зад себе си.

— Търсиш ли ме?

Лейн изруга и сложи ръка на гърдите си.

— Какво правиш тук?

— Дошъл съм на гости в старото свърталище.

Лейн огледа ръцете му, джобовете му, надникна зад гърба му.

— Сериозно. Какво правиш?

— Къде е висшият мениджмънт?

— В по-малките офиси в центъра на града.

— Уволнил си ги?

— Казах им да се махат — прецени изражението на брат си.  — В противен случай щяха да свършат в затвора.

Едуард се усмихна.

— Сам ли ще управляваш компанията?

— Не.

Настъпи пауза в разговора.

— Какъв е планът тогава?

— Исках само да се махнат оттук.

— И мислиш, че това ще спре изтичането на пари?

— Татко е мъртъв. Мисля, че това ще го спре. Но няма да рискувам, докато не го разбера със сигурност.

Едуард кимна.

— Е, не грешиш. Изобщо не грешиш. Но може би трябва да помислиш кой ще застане начело сега, след като той е мъртъв.

— Случайно да си търсиш работа?

— Имам работа. А и сега съм алкохолик.

Лейн погледна над рамото на брат си към празната чакалня.

— Едуард, трябва да знам нещо. И то трябва да си остане между теб и мен, окей? Тук сме само двамата.

— Всъщност навсякъде има скрити камери и микрофони. Тук нищо не може да остане в тайна, така че внимавай какво ще питаш.

Лейн откри, че му се иска още едно питие. И след миг каза:

— Ще дойдеш ли за бдението на татко?

— Не знам защо трябва. Не съм в траур и нямам намерение да му засвидетелствам уважение. Не се обиждай.

— Не се обиждам и мога да те разбера. Но майка ни вероятно ще слезе.

— Така ли мислиш?

Лейн кимна. И зачака брат му да продължи. Той обаче мълчеше.

— Чуй, Едуард… Наистина съжалявам за…

— Нищо. Не можеш да съжаляваш, за каквото и да е, защото вината за нищо от ставащото не е твоя. Човек може да се извинява само за собствените си грешки. Това ли е всичко, малки братко?

Лейн не можа да се сети какво друго да каже и Едуард кимна.

— В такъв случай, сбогом. Грижи се за себе си и не ми се обаждай, ако имаш нужда от нещо. Не съм източникът, от който имаш нужда.


ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА

Поршето привлече голямо внимание, докато Лейн шофираше Су из Ролинг Медоус, но не защото караше бързо. Видът на колата и ревът на двигателя бяха достатъчни да накарат хората, които разхождаха кучетата си, децата, които играеха по алеите и майките, които бутаха колички, да обърнат погледи. Къщите бяха нагъсто, но бяха достатъчно големи, повечето тухлени, със сводести или еркерни прозорци на първите етажи, както и обикновени, но украсени с первази, на вторите етажи  — като деца, които имат еднакъв цвят на лицето, но различни черти. На късите алеи пред тях бяха паркирани автомобили волво, инфинити или акура, над вратите на гаражите имаше баскетболни кошове, а в задните дворове  — веранди с грилове.

Лъчите на следобедното слънце струяха върху достойните за пощенска картичка дървета, всички морави бяха тучни и зелени и всички деца, които тичаха на тълпи, напомняха за поколението преди ерата на компютрите.

Тихо, но настоятелно, навигацията го водеше през лабиринтите от улици, от двете страни, на които растяха цветя и дървета, някои от които плодови.

„Сирийз Съркъл“ не бе по-различна от другите улици и алеи в квартала. И като стигна до дома, който търсеше, откри, че той също не се различава от останалите.

Лейн спря спортния автомобил от другата страна на улицата. Тъй като покривът бе свален, чуваше ритмичното тупкане на баскетболна топка зад гаража, което отекваше от стената на съседната къща.

Изгаси двигателя, слезе и прекоси улицата по посока на звука. Детето не се виждаше, защото бе зад къщата, а на Лейн му се прииска да се върне в колата и да потегли.

Не защото не можеше да се изправи пред живото и дишащо доказателство за изневярата на баща си, не се страхуваше да погледне в лицето, което толкова много приличаше на неговото. И не, не му влияеше и фактът, че някакъв непознат е от неговата кръв и присъства в завещанието.

Просто бе прекалено изтощен, за да се грижи и за някого другиго. Проблемът беше, че това бедно дете, макар и да не бе виновно, щеше да бъде погълнато в черната дупка на Брадфордови и трябваше някак си да се погрижат за него.

Беше като печалба от лотарията. Особено сега, когато нямаше пари.

Поне не много.

Алеята бе дълга — само около девет метра, което бе равно на едно място за паркиране в Ийстърли. И докато продължаваше да крачи, осемнадесетгодишният младеж с баскетболната топка постепенно се откриваше за погледа му.

Беше висок. Щеше да стане дори още по-висок. Раменете му вече бяха широки.

Младежът се прицели, но топката отскочи от обръча.

Лейн я улови във въздуха.

— Здравей.

Рандолф Деймиън Фрийланд се закова намясто от изненада. После на лицето му се изписа шок.

— Значи знаеш кой съм — каза Лейн тихо.

— Виждал съм снимката ти. Да.

— Знаеш ли защо съм тук?

Младежът скръсти ръце на гърдите си. Разстоянието от плочките на корема му до бицепсите бе значително, но това нямаше да продължи още дълго. Той щеше да стане силен, а то щеше да се запълни.

Господи, очите му имаха същия син цвят като тези на Лейн.

— Той е мъртъв — прошепна младежът.  — Четох за това.

— Значи знаеш…

— Кой е баща ми? Да — сведе поглед.  — Ще…

— Какво?

— … ме арестувате ли или нещо такова?

— Какво? Защо да го правя?

— Не знам. Ти си Брадфорд.

Лейн затвори очи за миг.

— Не, дойдох да те видя заради нещо важно. И също така да ти поднеса съболезнованията си за смъртта на майка ти.

— Тя се самоуби. В къщата ви.

— Знам.

— Казват, че ти си намерил тялото. Прочетох го във вестниците.

— Така е.

— Тя не се сбогува с мен. Просто излезе сутринта, а после я нямаше. Завинаги, нали разбираш.

Лейн поклати глава и стисна топката между дланите си.

— Наистина съжалявам…

— Да не си посмял! Да не си посмял!

На верандата излезе доста възрастна жена, изражението на лицето й правеше пушката излишна.

— Махни се от него! Махни се…

— Престани, бабо! Само си говорим…

Младежът застана между тях, а баба му размахваше ръце с намерението да се докопа до Лейн.

— Стой далеч! Как се осмеляваш да идваш тук…

— Той е наследник. Затова дойдох.

Двамата замръзнаха на място, а Лейн кимна.

— Оставени са му къщата и десет милиона долара. Реших, че ще искате да знаете. Адвокатът ще се свърже с вас. Не знам колко пари всъщност са останали, но трябва да знаете, че ще се боря, ако е необходимо, къщата да остане на името на внука ви.

Все пак можеше да стане така, че собствеността да бъде ликвидирана  — зависеше колко е дългът. И тогава къде щеше да отиде детето?

Бабата първа се съвзе от изненадата и отново пое по пътеката на омразата.

— Никога вече не идвай тук…

Погледът на Лейн привлече този на момчето.

— Знаеш къде живея. Ако имаш въпроси или искаш да поговориш…

— Никога!  — извика жената.  — Никога няма да дойде при теб! Не можеш да вземеш и него!

— Бабкок Джеферсън — каза Лейн и остави топката на алеята.  — Така се казва адвокатът.

Обърна се, но сцената се запечата в ума му — момчето с всички сили удържаше старицата и той прибави още една причина, поради която да мрази баща си.

Върна се при поршето, седна зад кормилото и потегли. Искаше му се да крещи, да взема завоите с пълна газ, да удари няколко паркирани коли, да прегази няколко велосипеда. Но не го направи.

Излизаше от квартала, когато телефонът му звънна. Не познаваше номера. но отговори, защото всичко бе по-добро от мислите в главата му.

— Мистър Болдуин?  — запита женски глас.  — Мистър Лейн Болдуин?

Той зави наляво, както казваше навигацията.

— Същият.

— Казвам се ЛаКийша Лок. Бизнес репортер съм за „Шарлмонт Куриер Джърнъл“. Питах се дали с вас можем да се срещнем някъде?

— За какво става въпрос?

— Пиша статия за това, че „Брадфорд Бърбън Къмпани“ сериозно е задлъжняла и е изправена пред възможен банкрут. Ще излезе утре сутринта. Реших, че може би ще искате да коментирате.

Лейн стисна челюсти, за да не изругае.

— Вижте, защо да искам да казвам каквото и да е?

— Е, разбирам, освен това е повече от очевидно, че състоянието на семейството ви е неразривно свързано с парите на компанията, нали?

— Аз не участвам в управлението на компанията.

— Казвате, че не знаете за някакви затруднения?

Лейн успя да запази гласа си спокоен.

— Къде сте? Ще дойда при вас.

* * *

Бараката за инструменти в семейното имение на Брадфордови бе по-скоро като самолетен хангар, отколкото като барака.

Разположена в задната част на имението, тя бе до паркинга за персонала и зад редицата къщички в стил петдесетте години на миналия век, които от десетилетия се използваха от слугите и работниците.

Лизи влезе вътре, където беше тъмно и миришеше на газ, ботушите й трополяха по мръсния бетонов под. Трактори, индустриални косачки, машини за торене и камиони бяха строени в редици, чисти отвън и с поддържани винаги в ред двигатели.

— Гари? Тук ли си?

Офисът на главния градинар беше в далечния ъгъл, вътре светеше, както се виждаше през прашното стъкло.

— Гари?

— Не съм там. Тук съм.

— Да?

Тя смени посоката и заобиколи една дробилка и разни приспособления за снегорин с размерите на стар автомобил тойота „Ярис“.

— О, господи, не вдигай това!  — каза рязко.

Лизи забърза нататък, но Гари не й обърна внимание, вдигна от пода част от двигател и го остави върху работната маса. Този подвиг щеше да бъде внушителен при всякакви обстоятелства, особено като се имаше предвид, че човекът бе с трийсет години по-възрастен от нея. Но пък имаше телосложението на булдог, беше силен като вол и закален като стълб на ограда.

— Гърбът ти — измърмори тя.

— Добре е — отвърна той с провлечен южняшки говор.  — От какво имаш нужда, мис Лизи?

Не я погледна, но това не означаваше, че не я харесва. Всъщност двамата се разбираха добре. Когато започна работа тук, тя се приготви за конфликт, който обаче никога не стана действителност — Гари се оказа сладка душичка под грубата си външност.

— Значи знаеш за часовете за бдение край ковчега — каза тя.

— Знам, да.

Тя седна върху работната маса, залюля крака и загледа как той сглобява частите с бързи и сигурни ръце. Не натрапваше на другите своята компетентност, такъв си беше той. Доколкото Лизи знаеше, беше започнал да работи на полето още дванайсетгодишен и оттогава не беше преставал. Не беше женен. Никога не ползваше почивни дни. Не пиеше. И живееше в една от къщичките.

Ръководеше тридесетината си подчинени със справедлива, но твърда ръка.

Всички познаваха зелената му военна униформа и всички го уважаваха.

— Трябва ли ти гаечният ключ?

— Да.

Тя му го подаде, взе го обратно, когато свърши с него, и му подаде следващия инструмент, без да я е молил.

— Както и да е — продължи тя.  — Хората ще дойдат утре и просто искам да съм сигурна, че сутринта ще полеят тревата при входа, ще подрежат чемширите край пътя днес следобед, ако ние не успеем, и ще почистят стъпалата и вътрешния двор.

— Да, мис. Имаш ли нужда от нещо за задните градини?

— Мисля, че са в добра форма. Но двете с Грета ще огледаме всичко.

— Едно от момчетата ще полее тревата край басейна.

— Добре. Отвертка?

— Да.

Докато му подаваше и вземаше обратно инструментите, той запита:

— Вярно ли е за онова, което си намерила?

— Грета го намери. И да, вярно е.

Той не вдигна поглед от работата си, ръцете му с изпъкнали вени и дебели пръсти не преставаха да работят.

— Ха.

— Не знам, Гари. До онзи момент като всички други мислех, че е скочил от моста. Но вече не мисля така.

— Полицията дойде ли?

— Да. Двама детективи от отдел „Убийства“. Същите, които бяха тук заради смъртта на Розалинда. Разговарях малко с тях тази сутрин. Вероятно ще искат да разпитат и теб, и всеки, който е бил тук по времето на смъртта му.

— Тъжна работа.

— Много. Макар че не го харесвах.

Замисли се за четенето на завещанието. Господи, беше като сцена от стар филм, наследниците, събрани в луксозна стая, и изтъкнат адвокат изрежда клаузите с глас като на Чарлтън Хестън[48].

— Какво те питаха? Детективите.

— Само как сме го намерили. Къде съм била през последните два дни. Както казах, ще говорят с всички, сигурна съм.

— Да.

Подаде му клещите.

— Персоналът също е поканен.

— Край ковчега?

— Аха. Всички могат да покажат уважението си.

— Няма да искат мръсна мишка като мен в къщата.

— Ще бъдеш добре дошъл. Аз ще отида.

— Защото е баща на твоя човек.

Лизи се изчерви.

— Откъде знаеш за мен и Лейн?

— Няма нещо, което да става тук, и аз да не знам за него, момиче.

Спря работата си и взе стария червен парцал. Докато бършеше ръцете си, най-после я погледна, обруленото му лице бе нежно.

— По-добре е Лейн да се държи с теб както трябва. Или ще измисля къде да заровя тялото.

Лизи се засмя.

— Бих те прегърнала, но ще припаднеш.

— О, не знам за това — но пристъпваше от крак на крак, сякаш бе смутен.  — Мисля, обаче, че той се държи добре с теб, иначе нямаше да си с него. Освен това виждал съм го как те гледа. В очите му има любов към теб от години.

— Много по-сантиментален си, отколкото показваш, Гари.

— Не съм ходил на училище, забрави ли? Не знам значението на тези сложни думи.

— Мисля, че знаеш съвсем точно какво означават — Лизи го удари леко по ръката.  — И ако решиш да дойдеш в часовете за бдение, можеш да се присъединиш към мен и Грета.

— Имам работа за вършене. Нямам време за такива неща.

— Разбирам — скочи от масата.  — Е, ще тръгвам. Поръчала съм всичко, а мис Аврора, разбира се, отговаря за храната.

— Как се справя онзи глупак — икономът?

— Не е толкова лош.

— Зависи какво използваш за сравнение.

Със смях тя вдигна ръка за довиждане и тръгна към вратата. Но не бе стигнала далече, когато той каза:

— Мис Лизи?

Тя се обърна и затъкна полото си в късите панталони.

— Да?

— Тази година ще правят ли нещо за рождения ден на Малката Вирджиния? Трябва ли аз да направя нещо?

— О, господи. Забравих за това. Не мисля, че правихме нещо миналата година, нали?

— Тя става на шейсет и пет. Тази е единствената причина да питам.

— Това е годишнина — Лизи се замисли за жената в леглото горе.  — Ще питам. Утре трябва да подменя цветята й.

— Има ранни макове.

— И аз мислех същото.

— Кажи ми, ако трябва да свърша още нещо.

— Винаги, Гари. Винаги.


ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА

Когато Лейн най-после се върна в Ийстърли — струваше му се, че е прекарал години в компанията на онази репортерка  — отиде направо на втория етаж, като мина покрай официалната трапезария, където бе сервирана вечерята, без да обърне внимание на мистър Харис, който все мърмореше за едно или друго.

Стигна до вратата на дядо си, почука веднъж и я отвори широко…

Тифании Тифании Тифании седна бързо в леглото и дръпна завивките, за да прикрие очевидната си голота.

— Моля те, извини ни — каза й той.  — Имаме работа.

Джеф й кимна да излезе, но тя не бързаше, разхождаше се наоколо, загърната в чаршаф, а Джеф седна и се зави със завивките.

Тя отиде в банята и излезе оттам в униформата си. След което бързо напусна стаята, но Лейн бе сигурен, че нарочно остави черните си бикини на пода до леглото.

— Беше по взаимно съгласие — измърмори Джеф.  — Разрешено ли ми е да излизам навън за чист въздух…

— В местния вестник знаят всичко. Всичко.

Джеф отвори уста, а Лейн рязко каза:

— Нямаше нужда да ме прецакваш така!

— Мислиш, че аз съм говорил с пресата?  — Джеф отметна глава назад и се засмя.  — Мислиш, че съм взел пари срещу историята…

— Имат информацията, по която работиш ти. Страница по страница. Обясни ми как е станало. Мислех, че мога да ти имам доверие…

— Съжалявам, обвиняваш ме в нечестна игра след това, което ме изнуди да направя за теб? Наистина ли?

— Ти ме прецака.

— Окей, първо, ако смятах да те прецакам така, щях да се обърна към „Уол Стрийт Джърнъл“, а не към „Шарлмонт Хералд Пост Леджър“ или както там, по дяволите, е името на вестника. Мога да назова половин дузина репортери в Ню Йорк. Но тук, в проклетия щат Кентъки, не знам на кого да се обадя. И още повече, когато този малък кошмар свърши, ще се върна в Манхатън. Мислиш ли, че не мога да се възползвам от една-две услуги, които ми дължат? Новината за семейството ти и вашия бизнес с бърбън е голяма работа, задник. По-голяма, отколкото заслужава някой малък провинциален вестник. Така че, да, ако аз се канех да пусна информацията, щях да поискам нещо лично за себе си.

Лейн задиша тежко.

— Исусе Христе.

— Също така не бих назовавал името му. Но аз съм евреин.

Лейн наведе глава и потърка очи. После закрачи из стаята. Мина между леглото и бюрото. Между бюрото и един от прозорците. После пак между прозореца и бюрото.

Спря се при прозореца. Нощта още не бе дошла, но скоро щеше да се спусне, слънцето бе ниско на хоризонта и оцветяваше в розово и пурпурно извивките на земята. С периферното си зрение забелязваше записките, компютрите и разпечатките, върху които Джеф работеше.

После отбеляза факта, че бившият му съквартирант е гол в другия край на стаята и го гледа втренчено, но изражението му е чуждо и далечно. Зад гнева, който току-що бе демонстрирал, се криеше истинска болка.

— Съжалявам — каза тихо Лейн.  — Съжалявам… Направих грешни заключения.

— Благодаря.

— Също така съжалявам, че те карам да вършиш това. Просто… сякаш изгубвам проклетия си разсъдък. Чувствам се така, сякаш съм в горяща къща и всички изходи са обхванати от пламъци. Горя, отчаян съм и ми е ужасно писнало от това.

— Е, човече  — каза старият му приятел с акцента си от Ню Джърси.  — Виждаш ли, че можеш.

Лейн хвърли поглед през рамо.

— Какво?

— Да бъдеш мил. Мразя това у теб. Ядосваш ме, подлудяваш ме, а после ставаш съвсем искрен и за мен е невъзможно да не приема извинението ти, бял привилегирован задник такъв. Между другото, харесваше ми да съм ти ядосан. Беше единственото физическо усилие напоследък — е, Тифани не се брои.

Лейн се усмихна леко, после отново се загледа през прозореца.

— Честност, а? Искаш честност? Да ти кажа ли нещо, което не съм казвал на никого?

— Да. Колкото по-добре знам какво става, толкова по-добре ще мога да помогна и по-малко ще мразя обстоятелството, че съм затворен тук.

Някъде в далечината ястреб се носеше в невидим въздушен поток, завиваше рязко и се спускаше стремглаво, сякаш небето бе пълно с магистрали и препятствия, които само птиците можеха да видят.

— Мисля, че брат ми го е убил — чу се Лейн да казва.  — Мисля, че Едуард го е направил.

* * *

Човече, Джеф напълно се наслаждаваше на справедливия си гняв. Той бе като гладко, но бързо пътуване, изгарящата болка в гърдите му бе като никога непресъхващ резервоар, гневът го държа буден цяла нощ и той бе концентриран в числата, бързо преглеждаше данните.

Той и задникът Лейн бяха стигали три пъти до задънена улица в своите отношения, липсата на комуникация или глупостта ги разделяха. Но Лейн винаги някак си успяваше да скъси разстоянието. Просто притежаваше тази способност.

И, да, беше го направил отново. Особено с последните си думи, равносилни на сензационна новина.

— По дяволите — каза Джеф и се облегна на възглавниците.  — Сериозно ли говориш?

Тъп въпрос.

Защото такива думи не биха излезли от ничия уста дори на шега и особено като се има предвид какво бе станало в това семейство. Те не бяха нещо, което Лейн лесно би признал пред себе си по отношение на своя по-голям брат герой — освен ако нямаше основателна причина.

— Защо?  — запита тихо Джеф.  — Защо Едуард би направил нещо такова?

— Той имаше мотив. Баща ми бе ужасен човек и причини много ужасни неща на доста хора с власт. Но дали Монтеверди би го убил заради дълга му? Не. Той си иска парите обратно. И Розалинда не го е направила. Беше мъртва, преди баща ми да скочи или падне от моста. Джин винаги го е мразила, но не би искала да изцапа ръцете си. Майка ми винаги е имала причина, но никога способност. Кой друг би могъл да го извърши?

— Брат ти също не е в добра форма. Искам да кажа, бях си взел нещо за хапване и се връщах в стаята си, когато той влезе в къщата. Куцаше така, сякаш кракът му е счупен. Не ми се струва възможно да затвори вратата, камо ли да бутне някого от моста.

— Възможно е някой да му е помогнал — Лейн хвърли поглед през рамо и красивото му лице сякаш бе минало през центрофугата на пералната машина — и то не в добрия смисъл.  — Хората от фермата са му предани. Брат ми знае как да предизвиква подобни чувства и как да ги използва.

— Бил ли е тук? В къщата?

— Не знам.

— Има охранителни камери, нали така? Тук, в имението.

— Да, и той го знае. Той инсталира проклетата система и ако нещо е изтрито, ще се разбере. Има включвания, които не могат да бъдат изтрити.

— Детективите помолиха ли за записите?

— Още не. Но ще го направят.

— А ти ще им ги дадеш ли?

Лейн изруга.

— Имам ли избор? И не знам… бях сам с Едуард днес. Едва не го попитах.

— Какво те спря? Да не се уплаши, че ще се ядоса?

— Не. Уплаших се от отговора.

— Какъв е следващият ти ход?

— Ще чакам. Детективите няма да си тръгнат. Ще отидат да го видят във фермата. Ако го е направил…

— Не можеш да го спасиш.

— Не, не мога.

— Защо точно брат ти ще иска да убива баща ви?

— Баща ни се опита да го убие в Южна Америка — Едуард е в това състояние заради онова, което му сториха там. А и преди това отношенията им не бяха добри. По дяволите, баща ни дори преднамерено го е изключил от завещанието. Но, знаеш ли, брат ми не е човек, с когото можеш да се отнасяш така. Той има характер.

Джеф се замисли за собствените си брат и сестра, които също живееха в Манхатън. Те бяха женени. Имаха деца. Родителите им разделяха времето си между Флорида и Кънектикът, но имаха временно жилище и в Сохо. Всички се събираха за празниците и имаше и топлина, и конфликти, и радост, и сълзи, и смях.

Винаги смях.

Лейн имаше хубава къща. И доста хубави неща. Добри автомобили.

Но не можеше да се прави сравнение, нали.

Лейн седна на стола, на който се бе очертал задникът на Джеф.

— Както и да е, достатъчно за това. Щом ти не си пуснал информацията, кой тогава?

— Висшият мениджмънт. Искам да кажа, нали имам информацията от техните източници. Разпечатките, по които правя анализите, са продукт от тяхната работа.

Лейн разтърка слепоочията си така, сякаш го болеше глава.

— Разбира се.

— Виж, Лейн, не можеш да ги превърнеш в статуи и очевидно те не стоят мирно и тихо, което не е изненада. Сега не е моментът компанията да остава без управление.

— Да, имам нужда от човек, който временно да ръководи компанията. Председателят на борда иска да се срещне с мен. Той сигурно също мисли за това.

— Е, просто в случай, че не съм се изразил ясно — докато не поемеш управлението, то е в ръцете на онези задници от висшия мениджмънт, които изхвърли.

— Но аз не съм квалифициран. Единственото, което знам със сигурност, е, че не знам нищо за ръководенето на бизнес от такава величина — вдигна ръце във въздуха.  — За бога, в момента не мога да се тревожа за това. Трябва да се справя с поклонението на татко утре, после да продължа нататък. По дяволите, Едуард трябваше да поеме бизнеса.

В последвалата тишина Джеф приглади завивките на бедрата си, защото не знаеше какво друго да направи. Накрая каза полу на шега:

— Кога ще си получа обратно камериерката? И то не за да изчисти банята.

— Това зависи от теб. Аз съм работодател, не сводник.

— Значи ти ръководиш семейството, а?

— Няма друг доброволец за тази работа — Лейн стана.  — Може би заради случилото се с последния, който се опита.

— Имаш качествата, човече. Можеш да го направиш.

Лейн отиде до него и му подаде ръка.

— Наистина съжалявам. Аз те поставих в това положение. Честно. И след като това приключи, обещавам, че никога повече няма да те потърся. За нищо.

Джеф прецени за миг какво му предлагат. После пое подадената му ръка.

— Да, добре, не ти прощавам.

— Защо тогава стискаш ръката ми?

— Защото съм един от онези хора, които лесно забравят. Знам, знам, това е недостатък. Но до този момент е работил за мен и помага и на теб, така че принципите да вървят по дяволите.


ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА

– Е, така е по-добре.

Ричард Пфорд се настани в семейната дневна в Ийстърли около девет часът същата вечер, а Джин направи физиономия и му каза, че нравите му подхождат повече на петдесетте години на миналия век. Но истината беше, че беше останала, за да говори с него и докато го гледаше как отива към бара, сякаш е господар на имението, си напомни колко много го презира.

След като си наля бърбън, той се настани в кървавочервения кожен стол до дивана, на който се бе сгушила тя. Стаята не бе голяма, а маслените картини на наградените чистокръвни коне на семейство Брадфорд, които висяха по стените с ламперия, я караха да изглежда дори още по-малка. Физическата близост на Пфорд обаче я смаляваше толкова, че й се струваше, че широкоекранният телевизор, по който предаваха „Истинските съпруги от Бевърли Хилс“[49], е заврян в лицето й.

— Защо гледаш тази безсмислица?  — запита той.

— Защото ми харесва.

— Загуба на време — взе дистанционното и смени канала. Сега на екрана се виждаше някакъв финансов специалист с червена вратовръзка и светлосиня риза.  — Трябва да гледаш неща, които имат стойност.

„Тогава ми позволи да откъсна поглед от теб“, помисли си тя.

— Трябва да поговорим за приема — тя присви очи.  — И трябва да те запозная с Амелия.

— С кого?  — запита той, без да откъсне очи от екрана.

— Дъщеря ми.

Това привлече вниманието му, той я погледна и повдигна едната си тънка вежда.

— Къде е тя? У дома ли?

— Да.

Джин протегна ръка към вътрешния телефон, дискретно скрит зад лампа, изработена от сребърен трофей от миналия век. Вдигна слушалката и се обади на иконома.

— Мистър Харис? Бихте ли довели Амелия тук? Благодаря ви.

Затвори и погледна Ричард.

— Трябва да платиш приема, който ще дадем в събота. Можеш да ми напишеш чека. Около петдесет хиляди. Ако ми трябват повече, ще дойда отново при теб.

Ричард свали чашата си и я погледна.

— Защо да плащам за каквото и да било?

— Защото ще се женим. Двамата.

— В твоя дом.

— И няма да допринесеш с нищо?

— Вече съм допринесъл.

Тя погледна пръстена си.

— Ричард, живееш под този покрив, ядеш храната ни…

Той се засмя и завъртя чашата си.

— Не подхващаш сериозно този спор, нали?

— Ще напишеш чека и това е.

— Предлагам да сдържиш дъха си, докато мастилото изсъхне, скъпа  — Ричард вдигна чашата си за тост.  — А сега това ще е шоу, което заслужава да се види.

— Ако не платиш, ще отменя всичко. И не ме лъжи. Очакваш с нетърпение вниманието.

Трофеите все пак имат нужда от церемония по представянето.

Ричард седна на ръба на стола, като с това накара кожата леко да скръцне.

— Не знам дали знаеш, но компанията ви има проблеми.

— О, така ли?  — престори се, че не знае.  — Някой е изгубил ключа за килера с провизиите? О, каква трагедия.

Нямаше да спечели нищо, ако му кажеше за промяната в състоянието им. Със сигурност не и преди брачното им свидетелство да бъде подпечатано.

Той се усмихна и за първи път в очите му проблесна нещо, подобно на радост.

— Познай кой ми се обади днес? Приятел от „Шарлмонт Куриер Джърнъл“. Искаш ли да знаеш какво ми каза?

— Че пише статия за имплантите за пенис и ти си доброволец за изпитанията?

— Това е грубо.

— Така ли? Мисля, че може и да помогне.

Ричард се облегна назад и кръстоса крака, челюстта му бе здраво стисната.

— Първо, тя, а не той. И второ, тя ми каза, че компанията ви има много сериозни проблеми, Джин. Големи финансови проблеми. Утре сутринта ще има статия във вестника. Така че не се опитвай да ми ги пробутваш тези с чека за приема. Баща ти умря, завещанието още не е влязло в сила, не можете да пипнете фонда на майка си, докато тя не умре, а компанията се бори да оцелее, така че дивидентите ти паднаха. Ако искаш да допринеса с нещо, по-добре кажи, че си банкрутирала, за да мога да пресметна загубите. В противен случай няма да дам и долар. Скъпа.

— Не знам за какво говориш.

— Не знаеш? Е, в такъв случай прочети статията утре и ще научиш нещо  — посочи телевизора.  — Или по-добре гледай този канал. Сигурен съм, че утре ще ви покажат и по телевизията.

Джин вирна брадичка, макар сърцето й да бе съкрушено.

— Нямам представа за какво говориш. Имаме много пари тук, в къщата, но не виждам причина да не платиш за нещо. Ако не си готов да си делим разноските, ще отменя приема.

Ричард отпи от бърбъна.

— Ще ти подскажа нещо за преговорите. Ако ще отправяш заплахи, погрижи се да бъдат подплатени с нещо, от което другата страна ще загуби.

— Искаш да се покажеш пред мен. Да докажеш, че ме притежаваш. Не се преструвай, че не съм награда за теб.

— Но веднага, щом мастилото изсъхне, си моя. И това също ще бъде във вестниците. Всички ще прочетат. Нямам нужда от коктейлно парти, за да го докажа.

Джин поклати глава.

— Толкова си плитък.

Смехът, който изпълни стаята, извика у нея желание да хвърли нещо по него и тя изгледа сребърната лампа.

— Тези думи от теб ли идват?  — запита той.  — Мила моя, единствената причина да се омъжиш за мен е заради благоприятните договори, които компанията ви ще подпише с мен. И ми се иска да знаех за затрудненията ви. Вероятно щях да те получа за нищо. Освен пръстена, който е достатъчно красноречив.

В този момент на вратата се почука и мистър Харис въведе Амелия.

Момичето бе облякло костюм с панталон на „Гучи“, занимаваше се с телефона си, пръстите му се движеха бързо по екрана.

— Мис Амелия, мадам — каза англичанинът.  — Ще има ли нещо друго?

— Не, благодаря — освободи го Джин.

— За мен е удоволствие.

Икономът излезе и вратата се затвори, но момичето не вдигна поглед.

— Амелия — каза Джин остро.  — Това е годеникът ми, Ричард.

— Да — отвърна момичето.  — Знам.

— Трудно ми е да го повярвам, след като не поздравяваш.

— Новината е в нета — свиване на раменете.  — Както и да е, поздравления и за двамата. Просто съм очарована.

— Амелия — сряза я Джин.  — Какво е толкова очарователно, по дяволите?

Момичето завъртя телефона си и екранът светна като старомодна Лайт Брайт[50].

— Диамантите.

— Трудно ми е да оспоря това — измърмори Джин.  — Но проявяваш грубост.

— Тази игра е нова за мен.

Джин посочи Ричард.

— Няма ли поне да поздравиш така, както трябва?

— Мога да видя приликата — каза Ричард.  — Много си красива.

— Трябва ли да бъда поласкана?  — Амелия наклони глава.  — О, много благодаря. Много се радвам, че имам нещо общо с нея. Това е амбицията на живота ми — да бъда като майка си, когато порасна. А сега, ако ме извините, предпочитам виртуалната реалност с фалшивите диаманти пред това да съм близо до човек, който доброволно ще се ожени за нея. Желая ти късмет.

Амелия бе вън след секунда, но не защото тичаше.

Амелия не бягаше от нищо. Точно като баща си.

— Мисията завършена — каза Ричард, стана и отново отиде до бара.  — Крушата не пада по-далеч от дървото, що се отнася до нея. И нека да бъда ясен, няма да ти напиша никакъв чек. Отмени приема, щом искаш, и ще сключим брак в общината. За мен няма значение.

Джин не откъсваше поглед от екрана, умът й препускаше. И все още гледаше в празното пространство, когато Ричард застана пред нея.

— Помни едно — каза той.  — Имаш способността да бъдеш креативна в моменти като този. Мога ли да ти напомня, че не понасям неуважението и може би ще си спомниш какви ще бъдат последиците от всяка отправена ми обида.

„О, но ти харесва, болно копеле такова“, помисли си Джин с горчивина.  — Наслаждаваш се на всяка минута.“

* * *

— Благодаря, Джон. Страхотно момче си.

Като чу гласа на Лейн, Лизи отмести поглед от празния хладилник. Той седеше до кръглата маса в кухнята в къщата й и говореше на отворения пред него лаптоп, смръщил вежди.

— Моля?  — запита тя и затвори хладилника.

— Джон Ленгхе. Богът на зърното. Каза ми, че ще ми предостави цялата информация, с която разполага, за „WWB холдингс“. И ето я.

Той обърна екрана, а тя се наведе и хвърли поглед на имейла, който изглеждаше с обема на книга.

— О! Има доста имена.

— Сега трябва само да ги намерим — Лейн се облегна назад и изпъна ръце над главата си, а нещо изпука толкова силно, че тя трепна.  — Заклевам се, това е като нямащо край пътешествие с влакче на ужасите  — от онези, които не свършват и след като повърнеш.

Тя застана зад него и започна да масажира раменете му.

— Говори ли пак с репортерката?

— Да — отпусна рамене.  — О, Господи, хубаво е.

— Толкова си напрегнат.

— Знам — издиша.  — Да, говорих с нея. Ще публикува историята. Не мога да направя нищо, за да я спра. Трябва да е проговорил някой от вицепрезидентите. Защото тя знае дяволски много.

— Но как е възможно да я публикува. „Брадфорд Бърбън Къмпани“ не е публична компания. Не е ли нарушение на правото на поверителност?

— Няма такова, когато става въпрос за бизнес. И всичко ще е наред, ако спазва определени условия. Нещо като „според непотвърден източник“…

— И какво ще стане после?

— Не знам и наистина не мога да се тревожа за това. Всичко, което искам, е, утрешният ден вече да е свършил, а после следващата криза ще получи цялото ми внимание.

— Е, готови сме. С мистър Харис се погрижихме за всичко, а мис Аврора е готова в кухнята. Погрижихме се за тревата и градините. Утре сутрин ще приключим с последните приготовления. Всичко е готово за нашествието от хора. Колко се очакват?

— Хиляда може би. Поне толкова — о, ето. Дааа — главата му се наклони на другата страна и тя се възхити на линията на силния му врат.  — Поне колкото бяха за обяда след дербито. Хората обожават да бъдат свидетели на падението. А след утрешната статия ще сме като заклано животно на тезгяха на месаря.

Лизи поклати глава.

— Помниш ли моята фантазия, в която оставяме зад гърба си всичко това?

Лейн се обърна и я взе в скута си. Отметна косата от лицето й и я погледна, а усмивката му почти стигаше до очите му.

— Да, о, да. Разкажи ми я отново.

Тя погали брадичката му, врата му, раменете му.

— Живеем във ферма някъде далеч. Прекарваш дните си като треньор по баскетбол. Аз садя цветя, които продаваме в града. Всяка вечер седим заедно на верандата и гледаме как слънцето залязва над царевичните стъбла. В събота ходим на пазара. Може би продавам разни неща. А може би ти продаваш. Купуваме си хранителни продукти от малък магазин, където смятат рагуто за чуждестранен деликатес, приготвям много супи през зимата и картофена салата през лятото.

Той затвори очи и кимна.

— И ябълков пай.

Тя се засмя.

— Ябълков пай, да. И се къпем в езерцето отзад.

— О, тази част ми харесва.

— И аз мислех, че ще ти хареса.

Ръцете му започнаха да бродят по тялото й, да галят кръста й, да се придвижват по-нагоре.

— Може ли да ти призная нещо?

— На всяка цена.

— Всичко това няма да се отрази добре на характера ми  — смръщи още по-силно вежди.  — Но пък, от друга страна, и настоящият момент също не ми се отразява добре.

— Какво има?

Мина известно време, преди да отговори.

— Когато бяхме в офиса на баща ми, исках да пратя всичко от бюрото на пода и да правя секс с теб върху проклетото нещо.

— Наистина ли?

— Да — сви рамене.  — Поквареност?

Лизи се замисли.

— Всъщност, не. Макар че не мога да реша дали е еротично, или просто ще създаде бъркотия на пода, която ще ми е трудно да оправя.

Той се засмя, тя стана, но краката й все още го бяха обкрачили.

— Но имам идея.

— О?

Тя изви гръб и бавно съблече блузата си през главата.

— Тук има маса. И макар че върху нея няма нищо, освен лаптопа ти, а няма да предложа да го запратиш на пода, все пак можем… сещаш се.

— О, дааа…

Лизи се изтегна на кухненската маса, а Лейн се наведе над нея и устата му намери нейната.

— Между другото — каза тя тихо,  — в моите фантазии правим това много често…


ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И СЕДМА

На следващата сутрин всички платна на магистралата, водеща от Индиана към моста „Биг Файв“, бяха пълни с коли на хора, пътуващи за работа, и Лейн намали, когато наближи моста. Радиото на поршето беше изключено. Той не бе проверявал телефона си и не бе отварял лаптопа, преди да тръгне от дома на Лизи.

Слънцето отново грееше ярко в почти съвсем ясното синьо небе. Само няколко пухкави бели облака се носеха далеч на хоризонта, но прогнозата бе, че хубавото време няма да се задържи. Приближаваше фронт на ниско въздушно налягане и се очакваше буря.

Изглеждаше съвсем навреме на фона на всичко, което се случваше.

Докато намаляваше на трета скорост и после на втора, той погледна напред и видя, че забавянето не се дължи единствено на натовареното движение. В далечината на шосето пред него се виждаха работници, заети с някакъв ремонт, и над стесняващите се в далечината редици от автомобили, които изпълваха шосето, въздухът трептеше от жегата. Той знаеше, че ще закъснее, като се придвижва сантиметър по сантиметър, но нямаше намерение да се ядосва заради това.

Вече не искаше да присъства на тази среща. Но нямаше избор.

Когато най-сетне стигна единичното платно, по което се придвижваха автомобилите, можеше да напредва, без да спира, макар и бавно, и той почти се засмя на глас, минавайки покрай работниците в оранжеви жилетки, каски и сини джинси.

Те монтираха преграда от телена мрежа, която правеше достъпа до опасните перила невъзможен.

Никой нямаше да скача повече. Или поне, за да опита, трябваше първо да се изкатери по оградата.

Стигна до сложния пътен възел, взе един остър завой, мина под надлез и излезе на И 91. Зави по втория изход на кръговото движение, отби по Дорн авеню“ и после пое по „Ривър роуд“.

Бензиностанцията „Шел“ на ъгъла беше от онези места, които съчетаваха в едно супермаркет, магазин за алкохол, дрогерия и павилион за вестници.

Той възнамеряваше да подмине мястото, докато завиваше надясно. В края на краищата в Ийстърли щеше да има поне един брой на „Шарлмонт Куриер Джърнъл“.

Накрая обаче ръцете му взеха решение вместо него. Извивайки волана рязко вдясно, той се отправи към бензиностанцията, подмина колонките и паркира пред сребристия фризер с две врати, върху който имаше надпис „ЛЕД“, придружен от картинка на пингвин с червен шал около врата, сякаш взета от детски комикс.

Той смъкна ниско над лицето си шапката с логото на университета на Кентъки.

До колонките имаше двама души, които пълнеха резервоарите на пикалите си. Кола на кметството. Подемна работна платформа на компанията „Синсинати Газ енд Електрик“. Жена в тойота „Сивик“, която често поглеждаше към бебето си на задната седалка.

Той имаше чувството, че всички го гледат. Но грешеше. Ако хората гледаха в неговата посока, то бе, защото оглеждаха поршето.

Когато бутна вратата, за да влезе в прохладното пространство на магазина, той чу звук от малко звънче и веднага ги видя пред себе си. Редици от „Шарлмонт Куриер Джърнъл“ и върху всичките се виждаше заглавието, от което се ужасяваше, напечатано с огромни букви в цялата горна половина на първа страница.

БРАДФОРД БЪРБЪН БАНКРУТИРА

„Дори в „Ню Йорк Поуст“ не биха се справили по-добре“, помисли си той, докато вадеше от джоба си долар и четвърт. Взе един брой, сложи парите на тезгяха и почука с кокалчетата на свитите си пръсти върху дъската. Човекът на касата, който обслужване клиент, погледна към него и кимна.

Лейн се върна в поршето, седна зад волана и разгърна първата страница на вестника. Огледа набързо колоните и отвори следващата страница.

О, страхотно. Бяха публикували няколко от документите. И много коментари. Дори редакционна статия за алчността на корпорациите и безотговорността на богатите, както и свързана с темата статия за кармата.

Той хвърли вестника на седалката до себе си и натисна педала на газта.

Когато стигна главния вход на имението, Лейн намали скоростта, но само защото искаше да преброи колко още камиона бяха паркирани на тревата встрани от шосето, сякаш в очакване всеки миг над Ийстърли да се издигне подобен на гъба облак. Без да спира да брои, той продължи по алеята за персонала и после по пътя към задния вход, мина покрай градините, обработвани от Лизи, където тя отглеждаше цветя за букети и зеленчуци за кухнята на мис Аврора, покрай парниците и накрая покрай къщичката на управителя на голф игрището.

Паркингът за персонала бе пълен с автомобили — допълнително наетите хора вече бяха започнали работа, подготвяйки всичко за очакваните посетители на помена. Павираната алея продължаваше след паркинга, изкачвайки се по хълма успоредно на пешеходната пътека, по която работниците стигаха до къщата. На върха на хълма се виждаха гаражите, гърбът на бизнес центъра и задните входове на къщата.

Той спря до червено-кафяв лексус, паркиран на едно от местата, запазени за старшия персонал.

Веднага щом Лейн излезе от автомобила си, Стедмън В. Морган, председател на управителния съвет на „Брадфорд Бърбън Къмпани“, се появи, излизайки от своя седан.

Беше облечен в костюм за голф, но не в стила на Ленгхе, бога на зърното. Дрехите му бяха в бялото на „Шарлмонт Каунти“, гербът на частния клуб бе избродиран в тъмносиньо и златно на гърдите му, носеше бродиран колан на „Принстън Тайгърс4 и обувки без връзки, подобни на тези, които носеше Лейн без чорапи. Часовникът му беше „Пиаже“. Тенът му бе естествен, а не нанесен чрез спрей. Изглеждаше жизнен, което се дължеше на добро детство, добро образование, внимателно подбрана диета, както и на факта, че никога не му се бе налагало да мисли как ще плати следващото си хранене.

— Ужасна статия — каза Стедмън, когато застанаха лице в лице.

— Сега разбираш ли защо изгоних всички?

Не си стиснаха ръцете. Нямаше официални любезности. Но добрият стар Стедмън не бе свикнал да бъде втори в чиято и да било класация и очевидно се чувстваше неудобно.

Но от друга страна, току-що бе разбрал, че му се пада да седи начело на масата на съветниците в изключително лош период от историята на „ББК“. И Лейн го разбираше напълно.

Той посочи с широк замах на ръката задния вход на бизнес центъра и тръгна натам, последван от Стедмън. Когато влязоха, включи светлините и се отправи към малката заседателна зала.

— Бих ти предложил кафе — каза Лейн, докато сядаше.  — Но изобщо не умея да го правя.

— Не съм жаден.

— И е малко рано за бърбън, иначе и аз щях да изпия едно питие — Лейн сплете пръсти и се наведе напред.  — Така че бих те попитал какво мислиш, но това ще бъде риторичен въпрос.

— Би било добре да ме предупредиш за статията. За проблемите. За финансовия хаос. И защо, по дяволите, не допускаш старшите членове на съвета до бизнес центъра.

Лейн сви рамене.

— Самият аз все още се опитвам да стигна до дъното на всичко това. Така че не мога да ти кажа много.

— В проклетата статия имаше доста неща.

— Не по моя вина. Не аз съм източникът и отговорът ми „Без коментар“ беше непробиваем като кевлар, макар репортерката да му бе дала достатъчно храна за размишление. Ще ти кажа, че един мой приятел е инвестиционен банкер, който специализира в оценяване на международни корпорации. Поканих го от Ню Йорк и в момента той преглежда всичко.

Стедмън сякаш се успокои с усилие на волята. Което малко приличаше на мраморна статуя, опитваща се да запази безизразно лице. Не беше кой знае какво усилие.

— Лейн — започна той с тон, пред който журналистическата легенда Уолтър Кронкайт изглеждаше като Малкия Хърман — запазена марка на комика Пол Рубенс[51]. — Искам да разбереш, че „Брадфорд Бърбън Къмпани“ може да носи името ви, но не е сергия за лимонада, която можеш да затвориш или да местиш, където поискаш, само защото си от семейството. Има корпоративни процедури, йерархия, начини за…

— Майка ми притежава контролния пакет акции.

— Това не ти дава право да се държиш като диктатор. Старшите служители от управлението трябва да получат достъп до бизнес центъра. Трябва да изберем комитет, който да назначи нов главен изпълнителен директор. Трябва да определим временно изпълняващ длъжността. И най-важното, професионален вътрешен одит на цялата тази бъркотия трябва да…

— Позволи ми да бъда пределно ясен. Моят прародител Елайджа Брадфорд е основал тази компания. И аз ще я закрия, ако трябва. Ако искам. Аз съм начело на компанията и всичко ще върви много по-ефективно, ако приемеш това и не заставаш на пътя ми. Иначе ще те сменя.

Бебешкосините очи на Стедмън се присвиха в смъртна ярост, както би го направил високопоставен и влиятелен протестант с английско потекло. Което отново не беше кой знае каква промяна.

— Не знаеш с кого си имаш работа.

— А ти не знаеш колко малко имам да губя. Аз ще посоча този, който ще заеме мястото на баща ми и това няма да е никой от вицепрезидентите, които идваха всяка сутрин да му се подмазват. Аз ще разбера къде са отишли парите и ще задържа компанията на пазара, дори ако трябва да работя в производството със собствените си ръце — той насочи пръст към зачервеното лице на Стедмън.  — Ти работиш за мен. Съветът работи за мен. Всеки от десетте хиляди служители на компанията работи за мен, защото аз съм кучият син, който ще оправи всичко.

— И как точно предлагаш да стане това? Според тази статия липсват милиони.

— Ще видиш.

Стедмън се загледа за миг в него над лакираната маса.

— Съветът ще…

— …стои настрани от пътя ми. Слушай, всички вие получавате по сто хиляди долара, за да седите тук, без да правите абсолютно нищо. Ще гарантирам на всеки от вас по четвърт милион тази година. Това е сто и петдесет процента повишение.

Брадичката на Стедмън се вдигна.

— Опитваш се да ме подкупиш ли? Да подкупиш всички?

— Мога и да разпусна съвета. Ти избираш.

— Има допълнителни споразумения…

— Знаеш какво направи баща ми с брат ми, нали?  — Лейн се наведе напред.  — Мислиш ли, че нямам подобни връзки в Щатите? Наистина ли вярваш, че не мога да направя нещата много трудни за всички ви? Най-много нещастни случаи стават у дома, но колите също се повреждат неочаквано. Лодките. Самолетите.

Изглежда вътрешната му природа на хазартен играч се проявяваше отново.

И наистина, стряскащото бе, че докато произнасяше думите, той самият не бе сигурен дали блъфира, или не. Седнал на мястото, където бе седял баща му, той откри, че се чувства напълно способен да извърши убийство.

Изведнъж се върна споменът за падането от моста, гледката на приближаващата вода, усещането, че се намира в ничията територия между сигурността и смъртта.

— Е, какво да бъде?  — попита тихо Лейн.  — Повишение или гроб? Стедмън не бързаше да отговори и Лейн го остави да се взира в очите му, колкото иска.

— Не съм сигурен, че можеш да обещаеш, което и да е от двете, синко. Лейн сви рамене.

— Въпросът е искаш ли да провериш дали тази теория е вярна, или не, нали така?

— Ако статията казва истината, откъде ще намериш парите?

— Това е мой проблем, не твой — Лейн отново се наведе напред.  — И ще ти доверя една малка тайна.

— Каква тайна?

— Безименният пръст на баща ми бе намерен заровен пред къщата. Пресата още не го знае. Така че не се самозалъгвай. Не е било самоубийство. Някой го е убил.

Добрият стар Стедмън прочисти гърлото си, после каза:

— Кога точно ще получим заплащането?

Хвана се, помисли Лейн.

— Сега, слушай какво ще направим — обърна се той към мъжа.

* * *

Джеф отнесе закуската си на горния етаж в любимата стая на дядото на Лейн и не се отдели от телефона през цялото време. Говореше с баща си.

Когато най-после остави слушалката, той се облегна в старинния стол и се загледа в тревата навън. Цветя в градината. Цъфнали дървета. Беше като сценичен декор за представление на Родни Карингтън през осемдесетте години на миналия век. После взе броя на „Шарлмонт Куриер Джърнъл“, който беше донесъл от първия етаж, и се взря в статията.

Беше я прочел онлайн.

После, когато слезе долу за кафе и кроасан, той попита мис Аврора дали може да вземе вестника. „Мама“, както я наричаше Лейн, не вдигна поглед от онова, което режеше върху дъската. „Махни го оттук“ — това бе всичко, което каза тя.

Джеф бе запомнил всяка дума, всяка цифра, всички снимки на документите.

На вратата се почука и той каза:

— Да?

Лейн влезе с чаша кафе за себе си и макар че се бе избръснал, изглеждаше ужасно.

— И така… о, да — каза той.  — Видял си вестника.

— Да — Джеф остави проклетото нещо на бюрото.  — Направо са ви унищожили. Проблемът е, че всичко написано е истина.

— Няма да се тревожа за това.

— Би трябвало да се тревожиш.

— Току-що подкупих управителния съвет.

Джеф се отдръпна.

— Извинявай, какво?

— Трябва да ми намериш два милиона и половина.

Джеф скри лице в дланите си и поклати глава, сдържайки ругатните.

— Лейн. Аз не работя за „Брадфорд Бърбън Къмпани“…

— Значи ще ти платя.

— С какво?

— Вземи някоя картина от коридора долу.

— Не се обиждай, но не обичам музеите и реалистичната живопис. Всичко, което притежавате, е отпреди навлизането на фотоапарата. Пълна скука.

— Картините са ценни — Джеф не отговори и Лейн сви рамене.  — Добре. Ще ти дам нещо от бижутата на майка ми…

— Лейн.

Съквартирантът му от колежа не отстъпваше.

— Или пък вземи ролсройса. „Фантома“. Ще ти го прехвърля. Всички коли са наши. Какво ще кажеш за поршето?

— Да не си откачил?

Лейн посочи всичко около тях.

— Тук има пари. Навсякъде. Искаш ли кон?

— За бога, като че си на разпродажба…

— Какво искаш? Само кажи и е твое. После ми помогни да намеря парите. Трябват ми двеста и петдесет хиляди на човек за десет души.

Джеф започна да клати глава.

— Тези неща не стават така. Не можеш просто да отклоняваш фондове заради прищявки…

— Това не са прищявки, Джеф. Става въпрос за оцеляване.

— Трябва да имаш план, Лейн. Подробен план, който веднага да намали разходите, да консолидира дълговете и да ви подготви за възможно разследване от страна на федералните власти — особено след публикуването на тази статия.

— Което води към следващата причина да съм тук. Искам да докажеш, че баща ми е отговорен за всичко.

— Лейн… какво, по дяволите! Да не мислиш, че мога да извадя всичко това от ръкава си като…

— Не съм наивен и ти си прав. Властите ще дойдат да разследват след тази статия и искам да им покажа ясна следа, водеща към баща ми.

Джеф издиша. Сви пръсти и кокалчетата му изпукаха. Помисли как ли ще се почувства, ако удари челото си в бюрото. Няколкостотин пъти.

— Е, това поне не изглежда трудно.

— И затова е толкова хубаво. Току-що ми дойде на ума. Баща ми е мъртъв и никой няма да го изрови, за да го сложи зад решетките. Освен това след всичко, което направи, не ме е грижа за доброто му име. Нека копелето плати за всичко и после ще продължим с компанията — той отпи от голямата чаша кафе.  — О, което ми припомня. Изпратих ти електронно писмо с цялата информация, която научих от Ленгхе за компаниите. Повече е от онова, което имаме, и въпреки това изобщо не е достатъчно.

Единственото, което Джеф можа да направи, бе да втренчи поглед в Лейн.

— Разбираш ли — каза той,  — не мога да реша дали си въобразяваш твърде много, или си толкова отчаян, че си изгубил проклетия си ум.

— И двете. Мога само да ти кажа, че второто е по-вярно. Трудно е да си въобразяваш каквото и да било, когато не можеш да платиш нищо. А що се отнася до твоето обезщетение, доколкото зависи от мен, готов съм да разпродам всичко на безценица. Така че паркирай пикапа на заден ход пред главния вход и го напълни догоре. Вземи каквото смяташ, че си струва.

Джеф сведе поглед към вестника. Изглеждаше подходящо, че разтворените страници закриват документите, върху които бе работил.

— Не мога да остана тук завинаги, Лейн.

Но имаше нещо, за което самият той трябваше да се погрижи. В добавка към най-новия безкрайно дълъг списък с изисквания и гениални идеи на Лейн.

— Какво ще правиш със старшите служители от управлението?  — попита той.  — И тях ли ще принудиш да правят каквото им кажеш?

— Всъщност не. Използвах тази тактика за съвета. Що се отнася до костюмарите, ще им дам неплатен отпуск през следващия месец. Реших, че има достатъчно основания, за да бъде оправдано подобно действие, и Управителният съвет ще им изпрати известие. Служителите от средните нива ще довършат каквото има, докато намеря временен изпълнителен директор.

— Ще бъде трудно, след като публикуваха това — Джеф посочи заглавната страница.  — Не е най-добрата реклама за набиране на кандидати.

Лейн го погледна и Джеф се почувства сякаш някой го е залял със студена вода. Той вдигна ръце с обърнати навън длани и отново започна да клати глава.

— Не. В никакъв случай.

— Ти ще ръководиш.

— Торпилиран кораб.

— Ще можеш да правиш каквото искаш.

— Все едно ми казваш, че мога да правя ремонт на къща, която гори. Спомни си собствената си метафора отпреди няколко дни.

— Ще ти дам дял.

Все едно се намираха в автомобил, движещ се с главоломна скорост, и шофьорът внезапно бе натиснал спирачките.

Лейн се обърна и тръгна към вратата.

— Чу ме. Предлагам ти дял от най-старата и най-добра компания за алкохол в Америка. И преди да ми кажеш, че не мога да дрън-дрън-дрън, позволи ми да ти припомня, че управителният съвет е в задния ми джоб. Мога да правя каквото, по дяволите, искам и каквото трябва да направя.

— Ако намериш парите, за да им платиш.

— Помисли си — лукавото копеле погледна през рамо.  — Можеш да притежаваш нещо, което си заслужава, Джеф. Не само да предъвкваш цифри за инвестиционна банка, която ти плаща, за да бъдеш високо платена сметачна машина. Може да бъдеш първият притежател на акции в „Брадфорд Бърбън Къмпани“, който не е член на семейството, и да помогнеш да решим какво ще е бъдещето ни.

Джеф отново се загледа в статията.

— Щеше ли да ми предложиш това, ако нещата вървяха добре!

— Не. Но само защото, ако нещата вървяха добре, аз изобщо нямаше да съм свързан с компанията.

— И какво ще стане, когато всичко това приключи?

— Зависи как ще изглежда „приключването“, нали? Това може да промени живота ти, Джеф.

— Да, това се казва препоръка. Виж как е променен твоят живот. И още нещо — последния път, когато искаше да остана, ти ме заплаши. Сега се опитваш да ме подкупиш.

— Има ли ефект?  — Джеф не отговори и Лейн продължи.  — Не исках да те принуждавам. Наистина. И ти си прав. Блъскам се с това като идиот. Но не мога да се сетя за нищо друго и никакъв спасител няма да слезе от небесата и да разчисти всичко това.

— Това не може да бъде разчистено.

— Така е. Но трябва да го направя. Нямам избор.

Джеф отново поклати глава.

— Не знам дали мога да ти имам доверие.

— Какво да направя, за да ми повярваш?

— След всичко това? Не съм сигурен дали някога ще мога да ти повярвам.

— Тогава помисли за собствения си интерес. Ако притежаваш нещо от онова, което се опитваш да спасиш, имаш огромно преимущество и освен това — точната мотивация, която ти трябва. Помисли си. Ти си бизнесмен. Със сигурност знаеш колко можеш да спечелиш, ако сега ти дам дял и после нещата отново потръгнат? Има наши братовчеди, които умират да купят компанията. Това е единствен по рода си шанс да получиш дял, чиято стойност може да достигне осемцифрено число — ако не смятаме проклетата лотария.

При тези думи, защото знаеше точно кога да отстъпи, Лейн излезе и затвори безшумно вратата.

— Мамка му — измърмори Джеф на себе си.



ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ОСМА

Лизи свали шортите си в цвят каки и ги сложи на плота до мивката в банята на Лейн заедно с работната си риза. Изправи се и видя в огледалото отражение, което беше познато, но и странно. Личеше си къде косата й е била пристегната в конска опашка, кожата й лъщеше прекалено от слънцезащитния крем, който бе сложила рано следобед, и под очите й имаше тъмни кръгове.

Всичко това обаче беше нормално.

Тя вдигна черната рокля пред себе си, облече я през глава и помисли: „Добре, ето това е странното“.

При последния прием в Ийстърли преди по-малко от седмица, тя определено бе в лагера на служителите. Сега беше неопределим хибрид  — отчасти член на семейството, защото бе сгодена за Лейн, но името й все още бе в списъка за заплатите на служителите, и тя бе изцяло ангажирана с подготовката на сегашния прием.

Тя измъкна ластика от косата си и я среса, но следата не се махаше и косата й не изглеждаше добре.

Може би имаше време за…

Не. Погледна телефона си и видя, че цифрите върху екрана изписват „3:43“. Нямаше време дори за един от светкавично бързите й душове.

Първите гости щяха да пристигнат след седемнайсет минути, автобусите щяха да ги вземат от местата за паркиране покрай „Ривър Роуд“ и да ги оставят горе на хълма пред огромната входна врата на Ийстърли.

— Изглеждаш съвършено.

Тя хвърли поглед към вратата и се усмихна на Лейн.

— Ти си предубеден.

Лейн носеше тъмносин костюм с бледосиня риза и кораловочервена вратовръзка. Косата му бе още мокра от душа и той миришеше на одеколона, който винаги използваше.

Лизи отново се съсредоточи върху себе си, приглаждайки обикновената памучна рокля. Господи, имаше чувството, че носи чужда дреха и наистина беше така. Не беше ли заела тази рокля от братовчедка си преди десет години — пак за погребение? Дрехата беше прана толкова много пъти, че бе изсветляла по шевовете, но Лизи нямаше нищо друго в гардероба си.

— Предпочитам да работя на този прием — каза тя.

— Знам.

— Мислиш ли, че Шантал ще дойде?

— Няма да посмее.

Лизи не бе толкова сигурна. Бъдещата бивша съпруга на Лейн бе винаги жадна за внимание и това бе идеална възможност да потвърди връзката си с Брадфордови, въпреки че бракът вече не съществуваше.

Лизи приглади косата си и я прехвърли напред върху раменете си. Което изобщо не прикри следата от ластика на конската опашка.

„Няма значение — помисли тя. Щеше да я остави така.“

— Готов ли си?  — каза тя и тръгна към Лейн.  — Изглеждаш разтревожен. Мога ли да помогна?

— Не, добре съм — той й предложи ръката си.  — Хайде. Да тръгваме.

Той я поведе към вратата, после — по коридора. Когато стигнаха до апартамента на майка му, той забави крачка. После спря.

— Искаш ли да влезеш?  — попита тя.  — Ще те чакам долу.

— Не. Няма да я тревожа.

Продължиха към главното стълбище и когато започнаха да слизат, тя се почувства като натрапница, докато не усети напрежение в ръката си и не разбра, че той се обляга на нея.

— Не бих се справил с всичко това без теб — прошепна той, когато слязоха.

— Няма да ти се наложи — каза тихо Лизи, докато пристъпваха на мраморния под.  — Няма да се отделям от теб.

Навсякъде около тях стояха в готовност сервитьори със сребърни подноси. Бяха облечени в черни сака и с черни папийонки — готови да приемат поръчки за питиета. Бяха подредени два бара — единият пред трапезарията вляво, другият — в малката приемна вдясно. Имаше само „Брадфорд Фемили Ризърв“, бяло вино и сода. Цветята, които бе поръчала и подредила, бяха сложени на видно място във всяка стая, а в центъра на фоайето бе поставена старинна кръгла маса с книга за съболезнования и сребърен поднос за визитките.

Следващите от семейството, които дойдоха, бяха Джин и Ричард. Докато слизаха по стълбите, между двамата имаше разстояние, колкото едно футболно игрище.

— Сестро — каза Лейн и целуна Джин по бузата.  — Ричард.

Двойката се отдалечи, без да удостои Лизи с внимание, но в нейните представи това всъщност беше късмет. Каквото и да бяха казали или направили, със сигурност щеше да излезе снизходително.

— Няма да стане така — измърмори Лейн при тази гледка.  — Ще трябва…  — … да оставиш нещата така — Лизи стисна ръката на Лейн, за да привлече вниманието му.  — Слушай какво ти казвам. Не ме е грижа. Изобщо. Знам коя съм и дали сестра ти ме одобрява, или не, изобщо не променя истината за мен.

— Това е неуважително.

— Това е присъщо за злонравните гимназистки. Надживях го преди петнайсет години. Освен това тя се държи така, защото е нещастна. Ако до теб бе застанал Исус Христос, Божият син, тя щеше да ненавижда факта, че е облечен в роба и носи сандали.

Лейн се засмя и я целуна по слепоочието.

— Отново ми напомняш коя е истинската причина да съм с теб.

* * *

— Чакай. Вратовръзката ти е накриво.

Мак се обърна кръгом. Офисът му имаше помещение с душ, мивка и тоалетна и той не си беше направил труда да затвори вратата, когато влезе, за да… по дяволите, да сложи тази копринена примка около врата си.

Бет остави някакви хартии на бюрото му и приближи.

Помещението стана още по-тясно, когато тя пристъпи до него, и Господи…парфюмът й, когато посегна да развърже възела.

— Мисля, че изобщо не подхожда — каза той, като се опитваше да не гледа към устните й.  — Имам предвид ризата.

Колко меки изглеждаха.

— Не подхожда — усмихна се тя.  — Но това няма значение. Няма да те преценяват по това колко добре следваш модните тенденции.

За част от секундата той си представи, че слага длани на кръста й и я притиска до себе си. После щеше да наведе глава и да открие какъв е вкусът й. Може би щеше да я повдигне върху ръба на мивката и…

— Е?  — попита тя, премятайки единия край на вратовръзката върху другия пред гърдите му.

— Какво?

— Къде ще ходиш така издокаран?

— Поменът на Уилям Брадфорд в Ийстърли. Закъснявам. Започва в четири.

Пристягането на врата му беше еротично, макар да не бе направено правилно: ако Бет искаше да се занимава с дрехите му, той предпочиташе тя да ги съблича.

— О!  — ново подръпване, после Бет отстъпи.  — Така е по-добре.

Той се наведе настрани и погледна в огледалото. Проклетото нещо бе вертикално и право като разделителна линия на магистрала, а възелът бе точно в средата под яката, не изкривен на едната или другата страна.

— Впечатляващо.

Тя излезе и той продължи да я гледа доста време, преди сам да срита собствения си задник. Когато успя да се съсредоточи, видя че Бет е до бюрото му и преглежда някакви документи, докато говори.

Отново беше облечена в червено и роклята беше над коляното, но не прекалено къса. Ръкавите бяха къси. Чорапи? Не, Мак не мислеше, че тя носи чорапи и по дяволите, краката й бяха великолепни. Обувки с равни подметки.

— Е?  — отново попита тя.

Трябваше да сложи край на тази глупост, преди тя да усети колко напрегната атмосфера на работното място създава държанието му.

— Извинявай, какво?  — попита той, излизайки от банята.

— Мислиш ли, че е подходящо да дойда с теб? Искам да кажа, не съм работила за него, но в момента работя за компанията.

„Това не е среща — помисли си той, докато кимаше с глава. В никакъв случай не е среща.“

— Разбира се — той прочисти гърлото си.  — Приемът е без покани. Предполагам, че ще има много хора от „ББК“. Може би трябва да отидем с твоята кола обаче. Моят пикап не е автомобил за дами.

Бет се засмя.

— Ще си взема чантата. Обичам да шофирам.

Мак се забави, докато тя отиваше към бюрото си. Принуждавайки се да гледа етикетите на стената, той припомни на частичната си ерекция, че тя е неговата техническа асистентка. И да, беше красива, но в момента имаше други неща, за които да се тревожи, много по-важни от любовния му живот, който на практика не съществуваше.

Ето какво се случва, когато си прекалено зает с работа: до отчаяния мъж се появява красива жена и той забравя всичко.

— Мак?  — извика тя.

— Идвам… Престани. Не, искам да кажа… Аз, ааа…

О, за бога!


ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА

Никой не дойде.

Около час и двайсет минути след началото на приема, когато трябваше да има опашка пред входната врата и автобуси, които непрестанно да се изкачват и слизат по хълма, се бяха появили само неколцина, които още не бяха научили новината за банкрута, и всички те бързо излязоха през главния вход на Ийстърли, след като видяха, че няма други посетители.

Сякаш се бяха появили на бал, облечени в костюми за Хелоуин, в бяло след официалния Ден на труда или ги бяха настанили на масата за деца по време на някакво голямо празненство.

Лейн прекара голяма част от времето си, обикаляйки от стая в стая с ръце в джобовете, защото искаше да изпие едно питие и знаеше, че това няма да е добре. Джин и Ричард бяха изчезнали. Амелия изобщо не слезе. Едуард се беше изгубил някъде.

Лизи не се отделяше от него.

— Извинете, сър.

Лейн се обърна бързо към униформения иконом.

— Да?

— Мога ли да помогна с нещо?

Може би се дължеше на английския акцент, но Лейн би могъл да се закълне, че човекът тайно се наслаждава на позора. И това предизвикваше у него желание да протегне ръка и да превърне пригладената му с брилянтин коса в подобие на смачкана тортена глазура.

— Да. Кажи на сервитьорите да приберат напитките и да си тръгват  — нямаше смисъл да им плащат, за да стоят, без да правят нищо.  — И нека хората, които паркират колите, да си тръгват, а също и автобусите. Ако някой иска да дойде, може да спре колата си пред входа.

— Разбира се, сър.

Докато мистър Харис се дематериализираше, Лейн се приближи до стълбите и седна. Загледан през входната врата в избледняващия залез, той си спомни срещата с председателя на управителния съвет. Сцената с Джеф. Срещата с Джон Ленгхе, който трябваше да се появи след час, но кой знае.

Джеф бе прав. Принуждаваше хората да правят каквото той им каже. Използваше парите и хората за свои цели. И да, правеше го под предлог, че помага на семейството, по дяволите, че спасява семейството. Но му прилошаваше от мисълта, че може би се превръща в подобие на баща си. Когато се навеждаше през перилата на онзи мост, той искаше да намери някаква връзка с този човек, да го разбере. Но сега би сложил това в графата „Внимавай какво си пожелаваш“. Приликите ставаха стряскащо многобройни заради собственото му поведение.

Ами ако се превърне в кучия син…

— Хей — Лизи седна до него и приглади полата надолу върху бедрата си,  — как си? Извинявай, това е глупав въпрос.

Той се наведе и я целуна.

— Добре съм…

— Пропуснах ли приема?

Лейн се вцепени при звука на познатия глас, който не бе чувал много отдавна, после бавно се обърна.

— … майко?

За пръв път от години майка му стоеше в горния край на стълбището, подкрепяна от сестрата, която се грижеше за нея. Вирджиния Елизабет Брадфорд Болдуин, или Малката В. Е., както бе известна на семейството, бе облечена в дълга бяла рокля от шифон и носеше диамантени обеци и перлена огърлица. Косата й бе подредена безупречно и лицето й имаше прелестен цвят, който очевидно бе резултат от добре положен грим, а не се дължеше на добро здраве.

— Майко — повтори той, стана и тръгна към нея, като прекрачваше по две стъпала.

— Едуард, скъпи, как си?

Лейн примигна няколко пъти. После зае мястото на сестрата и предложи ръката си, на която майка му се облегна с готовност.

— Искаш ли да слезеш долу?

— Смятам, че е подходящо. Но… о, закъсняла съм. Всички са си отишли.

— Да, дойдоха и после си тръгнаха. Но всичко е наред, майко. Да отидем долу.

Ръката на майка му беше като краче на птичка — толкова тънка под ръкава, и когато се облягаше на неговата ръка, той почти не усещаше никаква тежест. Слязоха бавно и през цялото време му се искаше да я вдигне на ръце и да я пренесе, защото това изглеждаше по-безопасно.

Ами ако тя се спънеше? Той се страхуваше, че със сигурност ще счупи нещо, падайки по стълбите.

— Дядо ти беше голям човек — каза тя, когато стигнаха черно-белия мраморен под на фоайето.  — О, виж, отнасят напитките.

— Вече е късно.

— Обичам слънчевите часове през лятото. А ти? Сякаш продължават цяла вечност.

— Искаш ли да седнем в малката приемна?

— Да, скъпи, благодаря.

Майка му премина със ситни стъпки през сводестия коридор. По-скоро влачеше крака, отколкото пристъпваше, и когато най-сетне стигнаха до копринените дивани пред камината, Лейн я настани в този, който не гледаше към входната врата.

— О, градините — тя се усмихна, загледана през френския прозорец.  — Изглеждат толкова прекрасни. Знаеш ли, Лизи работи много упорито, за да поддържа всичко това.

Лейн прикри изненадата си, като отиде до количката с напитките и си наля питие. Крайно време беше да удовлетвори желанието си за един бърбън.

— Познаваш Лизи?

— Тя ми носи цветята — о, ето те и теб, Лизи. Познаваш ли сина ми, Едуард? Трябва да го познаваш.

Лейн вдигна глава навреме, за да види как Лизи трепна от изненада и после бързо се овладя.

— Мисис Брадфорд, как сте? Чудесно е, че сте на крака и сте слезли.

Макар по закон името на майка му да бе Болдуин, в имението винаги я наричаха мисис Брадфорд. Нещата просто стояха така и това бе първото от тях, което баща му без съмнение се бе научил да мрази.

— О, благодаря, скъпа. Кажи, познаваш ли Едуард?

— Ами да — каза внимателно Лизи.  — Срещали сме се.

— Кажи ми, ти помагаш ли за приема, скъпа?

— Да, мадам.

— Мисля, че го пропуснах. Винаги ми казват, че ще закъснея за собственото си погребение. Изглежда съм пропуснала и това на баща ми.

Двама сервитьори влязоха, за да вземат бутилките в ъгъла, но Лейн поклати глава към тях и те бързо и незабелязано излязоха от стаята. Той чуваше звън на чаши и бутилки в далечината, както и приглушения разговор на хората, които ги прибираха от трапезарията, и се надяваше, че умът на майка му ги възприема като хора, които си тръгват от приема.

— Винаги подбираш съвършено цветовете — обърна се майка му към Лизи.  — Обичам букетите си. С нетърпение очаквам дните, в които ги подменяш. Винаги нова комбинация от цветове и всеки един е на място.

— Благодаря, мисис Брадфорд. А сега бихте ли ме извинили?

— Разбира се, скъпа. Имаш толкова много работа. Мога да си представя колко хора са дошли — майка му махна с ръка и движението беше грациозно и леко като перо, което се носи по въздуха, капковидните диаманти на пръстените й блеснаха като коледни светлини.  — Кажи ми, Едуард, как вървят нещата в Старото място? Страхувам се, че не съм в течение от доста време.

Лизи стисна ръката му, преди да ги остави насаме, и Господи, какво не би дал да я последва и да излезе от стаята. Вместо това той седна в другия край на дивана, а портретът на Елайджа Брадфорд сякаш се взираше гневно в него от мястото си над камината.

— Всичко е наред, майко. Наистина.

— Винаги си се справял чудесно с бизнеса. Ще успееш като баща ми, ще видиш.

— Това звучи като комплимент.

— Защото е комплимент.

Сините й очи бяха по-бледи, отколкото си ги спомняше, но това може би се дължеше на факта, че погледът й не бе наистина фокусиран. Косата й, сресана като на кралица Елизабет, не бе толкова гъста. Кожата й изглеждаше тънка като хартия и прозрачна като най-фина коприна.

Изглеждаше на осемдесет и пет години, не на шейсет и пет.

— Майко?  — каза той.

— Да, скъпи?

— Баща ми е мъртъв. Знаеш, нали? Аз ти казах.

Веждите й се събраха, но върху лицето й не се появиха бръчки и не защото имаше ботокс. Тя бе възпитана по време, когато младите дами не бяха окуражавани да излизат на слънце, и то не защото тогава опасността от рак на кожата бе напълно ясна и не заради притесненията, че озоновият слой е изтънял. Чадърите за слънце бяха моден аксесоар, както ръкавиците и балните тефтерчета.

Шейсетте години за богатите на юг приличаха по-скоро на четиридесетте в останалия свят.

— Съпругът ми…

— Да, татко умря, не дядо.

— Трудно ми е да… сега съм в труден момент — тя се усмихна, но усмивката й не подсказваше дали изпитва нещо, нито дали смисълът на думите му изобщо достига до съзнанието й.  — Но ще се приспособя. Брадфордови винаги се приспособяват. О, Максуел, скъпи, ти дойде.

Тя протегне ръка и погледна нагоре, а Лейн се зачуди кого, по дяволите, взема тя за Максуел.

Когато се обърна, той почти изплиска питието си.

— Максуел?

* * *

— Да, оттук, моля. И после в миялното помещение.

Лизи посочи пътя към кухнята на сервитьор с поднос неизползвани чаши. После продължи да връща последните неотворени бутилки бяло вино в касата на пода. Слава богу, имаше нещо, с което да се заеме. Ако трябваше да остане в онези празни стаи още малко, щеше да се побърка.

Така или иначе Лейн не изглеждаше притеснен, но Господи…всъщност никой да не дойде?

Тя се наведе, вдигна тежката каса от пода и заобиколи покритата с ленена покривка маса. Излезе от трапезарията през летящата врата и остави касата при другите три в коридора за персонала. Може би щяха да успеят да ги върнат? „И най-малката сума ще е от полза“, каза си тя.

Реши да започне от бара, подреден на терасата, и се поколеба пред една от вратите, разрешени за използване от персонала, макар че, ако минеше оттам, щеше да й се наложи да заобикаля чак до другия край на къщата.

В Ийстърли на семейството бе разрешено да влиза и излиза през всички врати по всяко време. За персонала, от друга страна, имаше ограничения.

Но пък…

— По дяволите.

Нямаше да направи подобно усилие, защото беше от персонала, а защото мъжът, когото обичаше, имаше наистина отвратителен ден и тя се чувстваше ужасно заради това и имаше нужда да поправи нещо, дори ако това бе разчистването след несъстоял се прием.

Мина през задните стаи, излезе през френския прозорец на библиотеката и спря. Намираше се на терасата, която гледа към реката и стръмния склон към „Ривър Роуд“, и старомодните градински столове от ковано желязо, както и масите със стъклени плотове, бяха подредени по края, за да има място за всички гости, които не дойдоха.

Барманът, който трябваше да работи там, си бе отишъл и тя повдигна ленената покривка, която стигаше до пода. Под масата имаше спретнато подредени празни кутии за чашите и за бърбъна и тя издърпа няколко от тях.

Точно когато щеше да започне да прибира чашите, тя забеляза човека, който седеше неподвижно и безмълвно до единия прозорец и гледаше къщата, а не панорамата към реката.

— Гари?

Когато чу гласа й, главният управител на голф игрището стана толкова бързо, че металният стол, на който седеше, се плъзна шумно по плочника.

— О, съжалявам — тя се засмя.  — Май всички имат лош ден днес.

Гари носеше нов работен комбинезон и обувките му бяха чисти, по тях нямаше кал, нито трева. Старата му бейзболна шапка на ресторанта „Мамас Мастърд Пикълс енд Барбекю“ бе в ръката му и той бързо я сложи на главата си.

— Няма нужда да си тръгваш — каза тя, като започна да нарежда чашите за лед с дъното нагоре в една от кутиите.

— Не мислех да идвам. Но когато видях…

— Че няма коли, да. Когато си видял, че никой не идва.

— Богатите хора имат странно разбиране за важните неща.

— Ами… да.

— Е, ще се връщам да работя. Освен ако не искаш да ти помогна.

— Не, просто си търся какво да правя. И ако ми помогнеш, ще свърша по-бързо.

— Значи такава е работата.

— Да, съжалявам.

Той изсумтя и тръгна към отсрещния край на терасата, като пое по пътеката, водеща надолу покрай основата на каменната подпорна стена, която поддържаше огромната къща, да не падне от високото си място.

По-късно, много по-късно Лизи щеше да се замисли защо се почувства принудена да излезе иззад бара и да отиде до мястото, където Гари бе седял, загледан така съсредоточено. По някаква причина тя не можеше да не се подчини на подтика. Но пък Гари рядко седеше неподвижно и освен това изглеждаше странно потиснат.

Тя се наведе към старото стъкло… и видя майката на Лейн, седнала на ръба на копринения диван, красива като кралица.


ГЛАВА ТРИДЕСЕТА

Лейн стана и тръгна към брат си Максуел.

Искаше да го прегърне, но нямаше представа как ще приеме това брат му.

Бледосивите очи на Макс се присвиха.

— Здрасти, братко.

Беше по-висок и по-широкоплещест от него и от Едуард, но сега изглеждаше още по-едър. Долната половина на лицето му бе покрита от брада. Джинсите му бяха толкова износени, че изглеждаха направени от тънък лек плат, а сакото му бе ушито от кожа, но много отдавна и кожата бе съвсем протрита. Ръката, която протегна, бе покрита с мазоли, а под ноктите му имаше мръсотия или масло. Изпод ръкава върху китката се виждаше част от татуировка.

Официалният поздрав върна Лейн към детството и отношенията им от онова време — отношенията, с които бяха израснали.

— Добре дошъл — чу се той да казва, докато стискаха ръце.

Очите му не спираха да оглеждат Максуел, търсейки физически белези, които да подскажат къде е бил брат му и какво е правил през изминалите няколко години. Автомобилен механик? Боклукчия? Строител на пътища? Нещо, изискващо физическо усилие, ако се съди по това колко едър бе.

Задържаха ръцете си само миг, после Макс отстъпи и погледна към майка им.

Тя го гледаше с присъщата си празна усмивка, а очите й се фокусираха едва забележимо.

— А ти кой си?

А им се бе сторило, че го разпознава.

— О, това е Максуел, майко — каза Лейн, преди да успее да се спре.  — Това е Максуел.

Докато слагаше ръката си върху широкото рамо на Макс, сякаш бе телевизионен водещ, представящ нов тостер, Малката В. Е. примигна няколко пъти.

— Но разбира се. Как си, Максуел? Дълго ли ще останеш?

Изглежда не познаваше сина си и не само защото бе така променен и с брада, изглежда дори името не й се стори важно.

Макс изчака малко. После пристъпи към нея.

— Добре съм. Благодаря.

— Може би ще искаш да се изкъпеш, нали? И да се избръснеш. Тук в Ийстърли се обличаме за вечеря. Близки приятели ли сте с Едуард?

— А, да — каза Макс резервирано.  — Близки приятели сме.

— Добро момче.

Докато Макс поглеждаше назад, сякаш в търсене на спасителен пояс, Лейн прочисти гърлото си и кимна към коридора.

— Ще ти покажа стаята ти.

Макар Макс със сигурност да не бе забравил къде е.

Лейн кимна на сестрата, която чакаше наблизо във фоайето, за да го смени, после поведе Макс към стълбището,

— Изненада, братко.

— Прочетох във вестника.

— Не сме обявявали помена в националната преса.

— Не, имам предвид смъртта.

— А!

Последва тишина. Макс се оглеждаше и Лейн го остави да се потопи в атмосферата, спомняйки си как се бе чувствал самият той, когато се върна след двегодишно отсъствие. Нищо не се бе променило в Ийстърли и може би това бе част от онова обезоръжаващо усещане при завръщането на човек, след като е бил в изгнание. Спомените бяха прекалено отчетливи, защото сцената бе останала непроменена. Освен това актьорите, с изключение на Едуард, бяха същите.

— И така, ще останеш ли?  — попита Лейн.

— Не знам — Макс погледна към стълбището насреща, после кимна към платнената торба, която очевидно току-що бе оставил до отворената врата.  — Ако остана, няма да е тук.

— Мога да ти запазя стая в хотел.

— Вярно ли е, че ще банкрутираме?

— Нямаме пари. Дали ще банкрутираме, зависи от това какво ще стане след погребението.

— Значи е скочил от моста.

— Вероятно. Има някои смекчаващи вината обстоятелства.

— О!

Макс отново се загледа към майка им, която се усмихваше мило на сестрата, докато жената й подаваше чаша газирана вода.

— И тя ли ще умира?  — попита Макс.

— Може би.

— И… ааа… кога започва приемът?

— Вече приключи — Лейн приглади вратовръзката си.  — Загубата на богатството е социална болест, срещу която няма ваксина. Никой не дойде.

— Жалко…

— Къде, по дяволите, беше, Макс?  — прекъсна го Лейн.  — Опитвахме се да те открием.

Макс обърна очи към Лейн и сякаш го забеляза за пръв път.

— Знаеш ли, изглеждаш остарял.

— Стига, Макс. Минаха три години.

— Изглеждаш десет години по-стар.

— Сигурно защото най-после пораснах. Между другото, целта ти да се превърнеш в жив плет, дава много добри резултати.

В този момент пред къщата спря автомобил и отначало Лейн бе твърде зает с мисълта да удари един юмрук на брат си, задето бе изчезнал за толкова дълго, и не забеляза кой идва. Но след като от автомобила излезе елегантен афроамериканец, Лейн трябваше да се усмихне.

— Е, точността е всичко.

Макс присвиваше очи в отслабващата слънчева светлина. Внезапният спомен го накара отново да ги отвори широко и той отстъпи, сякаш някой наистина го бе ударил.

Но нямаше къде да избяга.

Почитаемият Найс бе видял човека, разбил сърцето на дъщеря му на хиляди късчета. И свещеникът може да бе Божи човек, но дори Лейн като незаинтересована трета страна имаше желание да се махне от пътя му, когато почитаемият Найс спря поглед върху изпадналия скитник, завърнал се в родния дом.

— Ще ви оставя да си поприказвате — измърмори Лейн, отправяйки се към приемната.

* * *

Когато Едуард пристигна за приема, не спря пред входната врата. Не, той продължи да шофира пикапа на Шелби по задния път и паркира зад кухненското крило така, както бе направил предишния ден. Измъкна се иззад волана, слезе, запаса тениската в панталона си цвят каки, приглади косата си и се почувства доволен, че си е направил труда да се избръсне. Но глезенът продължаваше да го боли, сякаш към крака му бе прикована верига с желязна топка, и сърцето му биеше неравномерно. Добрата новина обаче бе, че двете глътки джин, които изпи, преди да тръгне от „Ред енд Блек“, бяха успокоили треперенето на ръцете му и макар да носеше голяма плоска бутилка с алкохол, още не му се бе наложило да прибегне до нея.

Сърцето му започна да бие по-бавно и по-равномерно, когато приближи задната врата на кухнята, рамката с мрежа изскърца, щом той я отвори, и до него достигна издайнически сладък хлебен аромат, примесен с мирис на подправки, който го върна направо в детството. Мис Аврора бе в кухнята, седнала пред барплота с пети върху долната опора за крака на високия стол, престилката бе дръпната нагоре до бедрата й. Изглеждаше стара и уморена и в този момент той истински мразеше болестта й.

Той погледна встрани, за да потисне емоцията си, и видя множество подредени една върху друга алуминиеви кутии със здраво прикрепени капаци — очевидно храна, готова да бъде отнесена в приюта „Свети Винсент де Пол“ за бездомниците, които намираха подслон там.

— Сигурно много хора не са дошли?  — каза той и отвори една от кутиите.

Стомахът му изкъркори от миризмата на баничките с агнешко на мис Аврора.

— Така ли поздравяваш — сряза го тя.  — Къде са ти маниерите, момче.

— Извинявай — той се обърна и се поклони.  — Как си?

Когато тя изръмжа в отговор, Едуард изправи гръб и я погледна внимателно. „Да — помисли той,  — тя знаеше защо е дошъл.“

Може да не бе любимецът й — това място в сърцето на жената бе заето от Лейн, но тя през цялото време бе една от малцината, които можеха да го четат като отворена книга.

— Искаш ли чай?  — каза тя.  — Има ей там.

Той прекоси кухнята и отиде до стъклената кана, която тя посочи. Беше същата, която помнеше от детството си — онази с квадратното дъно и тънката шийка, украсена с мотив от жълти и оранжеви цветя от седемдесетте години, който вече бе изтрит на места.

— Тази чаша специално за мен ли си я оставила?  — попита той, като си наля чай.

— Не искам да се месиш в моите работи.

— Много е късно.

Той добави лед от обикновената кофичка до каната, като си послужи с пластмасовата щипка. Опита чая и затвори очи.

— Има същия вкус.

— Защо да не е същият?

Той доближи, куцайки, и седна на стола до нея.

— Къде са всички сервитьори?

— Брат ти им каза да си тръгват и беше прав.

Едуард смръщи вежди и погледна към летящите врати.

— Значи наистина никой не е дошъл.

— Не.

Едуард се засмя.

— Надявам се да има рай и баща ми да вижда всичко това. Или в ада да има телескоп.

— Нямам сили да ти кажа да не говориш лошо за мъртвите.

— Колко ти остава?  — попита той без предисловия.  — Няма да кажа на Лейн. Обещавам.

Очите на мис Аврора се присвиха към него, докато той почувства, че столът под задника му пари.

— Внимавай, Едуард. Още пазя голямата дървена лъжица и може да имам рак, но и ти не си толкова бърз, колкото беше.

— Добре, добре. Сега ми отговори и знай, че ако ме излъжеш, ще разбера.

Мис Аврора разпери пръстите на силните си длани върху барплота.

Тъмната кожа все още бе красива и гладка, ноктите бяха подрязани ниско, не носеше пръстени заради работата си.

Последва тишина. Той знаеше, че тя премисля сценарий, в който наистина го лъже. Знаеше също, че в крайна сметка няма да го направи. Трябваше й някой, който да подготви Лейн и тя щеше да приеме, че въпреки отчуждението му от семейството, има поне две неща, от които Едуард никога не би избягал.

— Спрях лекарствата — каза тя най-сетне.  — Има прекалено много странични ефекти и така или иначе нямаше полза. И затова бях напълно искрена, когато ти казах, че не трябва да се месиш в това.

— Време. Колко време?

— Има ли значение?

„Значи не е много — помисли той.“

— Не, мисля, че всъщност няма.

— Знаеш ли, не ме е страх. Моят Спасител ще ме отнесе в дланта на ръката си.

— Сигурна ли си? Дори сега?

Мис Аврора кимна и вдигна ръка към късо подстриганите си ситни къдрици.

— Особено сега. Готова съм за това, което предстои. Подготвена съм.

Едуард бавно поклати глава — после реши, че ако тя говори откровено с него, той също би могъл да бъде откровен с нея. Чу се да казва с глас, който звучеше така, сякаш не бе негов:

— Наистина не искам да бъда въвлечен отново в това семейство. Заради него едва не загинах веднъж.

— Ти си свободен.

— Освободен чрез кръщението на мъченията в онази джунгла — той изруга.  — Но както знаеш… Не мога да понеса да гледам как брат ми се мъчи. Ти и аз страдаме от една и съща слабост, когато става дума за Лейн, по различни причини.

— Не, причината е една и съща. Любовта е любов. Просто е.

Мина доста време, преди той да успее да я погледне отново.

— Моят живот е съсипан, знаеш го. Всичко, което исках да постигна… вече го няма.

— Ще намериш нова пътека. А що се отнася до това?  — тя посочи всичко около себе си.  — Не се опитвай да запазиш онова, което не си струва.

— Лейн ще се съвземе, след като те загуби.

— Той е по-силен, отколкото изглежда, и има своята Лизи.

— Любовта на добра жена — Едуард отново отпи от чая.  — Наистина ли звучи толкова горчиво, колкото си мисля?

— Повече няма нужда да бъдеш герой, Едуард. Остави нещата да вървят по реда си и вярвай, че всичко е предопределено и е както трябва. Но очаквам от теб да се погрижиш за брат си. И ти няма да ме разочароваш.

— Мисля, че ми каза да не бъда герой.

— Не ми отговаряй така. Знаеш какво искам да кажа.

— Е, мога само да кажа, че винаги съм се удивлявал на вярата ти.

— И твоята решителност винаги ти е помагала да постигнеш целта си?

Едуард вдигна чашата си в наздравица.

— Туше.

— Как разбра?  — попита мис Аврора след малко.  — Откъде знаеш?

— Имам свои начини, мадам. Може да съм повален, както казват, но все още съм с ума си — той смръщи вежди и се огледа.  — Чакай малко, къде е онзи стар часовник? Онзи, който стоеше върху хладилника, преди да подновят кухнята.

— Онзи, който тиктакаше?

— Помниш ли звука?  — двамата се засмяха.  — Аз го мразех.

— И аз. Но току-що го дадох на поправка. Преди известно време се повреди и ми липсва. Странно е как се чувстваш изгубен без нещо, което ненавиждаш.

Той продължи да пие студения си чай на малки глътки, докато не изпи всичко.

— С баща ми случаят не е такъв.

Мис Аврора приглади краищата на престилката си.

— Не мисля, че има много хора, на които липсва. Има причина за всичко, което се случва.

Едуард стана и отнесе празната чаша до мивката. Остави я и погледна през прозореца. Гаражите бяха от другата страна на пътя, а отляво, долепен до къщата, бе бизнес центърът — крило, по-голямо от повечето големи частни къщи.

— Едуард, не мисли за това. Каквото има да става, ще стане.

Съветът може би бе добър, но не отговаряше на природата му. Или поне доскоро беше така.


ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА

Когато лимузината на Сътън приближи главния вход на Ийстърли и спря, тя смръщи вежди и се наведе напред, за да каже на шофьора си:

— Мисля, че може да продължим направо до къщата.

— Да, мис, и аз мисля така. Пътят е свободен.

Обикновено за големи приеми като помена на Уилям Болдуин Брадфордови наемаха автобуси, които се движеха нагоре и надолу по хълма, а поканените оставяха автомобилите си да бъдат паркирани в подножието. Но този път нямаше униформени служители, които да очакват пристигащите. Нямаше ги и бавните дванайсетместни автобуси, които да се изкачват или да слизат по склона. Не се виждаше и друг автомобил.

Но поне и пресата я нямаше. Без съмнение тези лешояди се въртяха наоколо от мига, в който историята се разчу. Очевидно обаче бяха прогонени заради нарушаване правото на собственика да използва своите тревни площи като паркинг.

— Не мога да повярвам, че никой не е дошъл — промърмори тя.

О, чакай, Самюел Тиодър Лодж идваше след нея в открития си автомобил.

Тя смъкна стъклото и се наведе навън.

— Самюел Ти?

— О, госпожице Смайт — помаха й той.  — Как сте?

Както обикновено, Самюел Ти сякаш бе излязъл от модно списание  — сламена шапка с лента в синьо и червеникавокафяво на главата, авиаторски очила скриваха очите му, светлият му летен костюм и папийонката му придаваха вид на някой, който отива на надбягванията или се връща оттам.

— Добре съм и се радвам да те видя. Къде са всички? Навреме ли сме дошли?

— Доколкото знам, да.

Те се вгледаха един в друг за момент и всеки един си задаваше въпроси за статията на първа страница и си отговаряше наум.

После Самюел Ти каза:

— Вие вървете напред, аз ще ви следвам.

Сътън се настани обратно в мерцедеса и кимна.

— Да вървим.

Лимузината потегли и Сътън потри дланите си една в друга. Бяха малко потни и тя се поддаде на подтика да извади огледалото от чантичката си и да провери червилото си. Косата.

„Престани — каза си тя.“

Когато завиха на върха на хълма, Ийстърли се разкри в цялото си величие. Странно, въпреки че съвсем скоро бе идвала за обеда по случай дербито, тя отново бе впечатлена. Нищо чудно, че голямата бяла къща бе върху етикетите на бутилките с техния бърбън. Къщата изглеждаше така, сякаш кралят на Америка, ако имаше такъв, живее там.

— Искате ли да ви изчакам?  — попита шофьорът.

— Би било чудесно. Благодаря, не, не слизай, ще си отворя сама.

Докато Дон, шофьорът на баща й, се местеше от неудобство на седалката зад волана, тя отвори вратата и се усмихна на Самюел Ти и неговия старинен ягуар.

— Имаш много хубава кола, господин адвокат.

Самюел Ти изключи двигателя и дръпна ръчната спирачка.

— Много съм привързан към нея. Най-последователната жена в моя живот, почти колкото скъпата ми майка.

— Е, по-добре вдигни този подвижен покрив — тя кимна към облаците, които се събираха над тях.  — Идва буря.

— Мислех, че се шегуват.

Сътън поклати глава.

— Аз не мисля така.

Самюел Ти излезе от колата и прикрепи здраво малкия подвижен покрив към предното стъкло. После вдигна страничните стъкла, приближи Сътън и я целуна по бузата.

— Между другото, изглеждате много добре, мис президент. Поздравления за повишението.

— Благодаря. Вече съм в час с всичко — тя го хвана под ръка, когато той й предложи ръката си.  — А ти? Как е бизнесът?

— Процъфтява. В този град винаги има хора, които се забъркват в проблеми, което е добра и лоша новина.

Приближавайки входната врата, тя се чудеше дали Едуард ще бъде вътре. Със сигурност не би пропуснал помена на собствения си баща.

Не че тя идваше, за да види него.

— Ваше преподобие Найс — каза тя, когато влезе.  — Как сте… Макс! Ти ли си?

Двамата мъже стояха близо един до друг и Макс с очевидно облекчение прекъсна разговора, който изглеждаше напрегнат.

— Сътън. Радвам се да те видя.

Господи, колко променен изглеждаше. Тази брада изобщо не му отиваше. И татуировки ли се подаваха изпод ръкавите на протритото му сако? Но пък той винаги бе най-необузданият.

Самюел Ти пристъпи напред, поздрави, стиснаха си ръцете, размениха любезности… после свещеникът отново погледна Макс.

— Мисля, че и двамата сме наясно по този въпрос, нали?  — той направи пауза, за да подсили ефекта на думите си, после се обърна към Сътън и се усмихна.  — Ас теб ще се срещнем следващата седмица?

— Точно така. Очаквам срещата с нетърпение.

След като преподобният Найс си тръгна, Сътън, Самюел Ти и Максуел продължиха разговора, по време на който тя се опитваше да огледа празните стаи, без това да изглежда много очевидно. Къде бяха всички? Приемът приключваше в седем. Къщата трябваше да бъде препълнена с хора.

Тя надникна в приемната и едва сдържа възклицанието си.

— Това мисис Брадфорд ли е? До Лейн.

— Каквото е останало от нея — каза сдържано Макс.

Сътън се извини и влезе в красиво подредената стая. Майката на Едуард се усмихна веднага, щом я видя, после протегна ръка.

— Сътън. Скъпо дете.

„Толкова крехка и въпреки това толкова царствено елегантна — помисли Сътън, докато се навеждаше да целуне напудрената буза.“

— Ела да седнеш и да си поговориш с мен.

Сътън се усмихна на Лейн, докато сядаше върху копринената възглавница.

— Изглеждате добре.

— Благодаря, скъпа. Кажи ми, омъжена ли си вече?

Внезапно, сякаш без причина, странна горещина премина през Сътън. Тя вдигна поглед и видя, че Едуард е влязъл през страничната врата на стаята, водеща към кабинета. Очите му срещнаха нейните и той се опря върху рамката на вратата, за да запази равновесие.

Сътън прочисти гърлото си и се опита да си припомни какво я питаше мисис Брадфорд.

— Не, мадам. Не съм омъжена.

— О, как така? Хубава млада дама като теб. Трябва да имаш деца, преди да е станало късно.

„Всъщност в момента съм малко заета с управлението на многомилиардна корпорация. Но ви благодаря сърдечно за съвета.“

— А вие как сте, мисис Брадфорд?

— О, аз съм много добре, благодаря. Едуард се грижи добре за мен. Нали, скъпи?

Мисис Брадфорд посочи Лейн с отрупаната си с диаманти ръка, а той кимна и се усмихна, сякаш бе приел чуждото име за малко. Сътън прикри изненадата си и отново погледна към вратата на кабинета.

Истинският Едуард не приличаше много на себе си, поне не и на онзи Едуард, когото мисис Брадфорд явно помнеше като най-големия си син. И по някаква неизвестна причина очите на Сътън се насълзиха заради това несъответствие.

— Сигурна съм, че го прави чудесно — каза дрезгаво тя.  — Едуард винаги знае как да се справи с всичко.

* * *

От дамите се очакваше да носят чорапогащници под полите си. Джин седеше на ръба на басейна зад къщата, описваше лениви кръгове с босите си крака в топлата вода и се радваше, че никога не носи чорапогащник. Или комбинезон. Или ръкавици.

Но последните две вече бяха старомодни. Е, може би нещата на „Л’Егс“[52], а вече я имаше и ликрата, макар че дамите като майка й със сигурност не биха излезли без найлонови чорапи при никакви обстоятелства.

Тя не беше майка си обаче. Въпреки семейната връзка.

Но да, тук на облицования с плочки ръб на басейна бе горещо, никакъв вятър не достигаше до тази част на градината, благодарение на високата тухлена стена, която ограждаше геометричните фигури, образувани от цветните лехи и пътеките. Птички чуруликаха в цъфналите плодни дървета и още по-нагоре, във въздушните потоци на очевидно приближаваща буря кръжеше ястреб, който без съмнение търсеше нещо за вечеря.

Амелия бе в къщата „Честърфийлд Маркъм“… или поне така й бе казала мисис Харис преди поклонението. И това бе много добре. Наистина Фийлд и Амелия бяха приятели от пелени. В това нямаше нищо романтично или сексуално.

Преподавател. Господи, Джин намираше цялото това фиаско едновременно напълно възможно и абсолютно невъобразимо. Но от друга страна, изобщо не можеше да се каже, че познава дъщеря си много добре. Което вероятно обясняваше нефункциониращата връзка помежду им. Или тя имаше прекалено доверие в себе си и в липсващата майчинска грижа  — собствените й родители може да не бяха играли особено важна роля в живота й, но мис Аврора винаги бе до нея.

И ето в какво се бе превърнала Джин.

Почувства, че й прималява и съблече късото си сако, но остави копринения шал „Ермес“ около врата си. Почти бе готова да скочи в басейна с дрехите, и в по-ранно превъплъщение на бунтовната си същност сигурно би го направила. Сега просто нямаше сили. Освен това… нямаше публика…

— И така, подписването ли ще отложите, или само приема по случай сватбата?

Джин затвори очи за миг при звука на толкова познатия глас.

— Самюел Ти! Мислех, че няма да дойдеш.

Стъпките му приближиха зад гърба й и тя отказа да го погледне или да го поздрави с „добре дошъл“.

— Как бих могъл да не покажа уважение към семейството ви — провлечено каза той.  — О, да не би да имаше предвид сватбата?

Чу се съскащ звук, после тя долови аромата на тютюн.

— Още пушиш кубински пури — промълви тя, загледана в краката си, които се движеха в морскосинята вода.

— Е, кое от двете? Имейлът, който ми изпрати само преди половин час, не уточняваше. И имаше две правописни грешки. Искаш ли да ти покажа къде е правописният редактор на „Аутлук“[53]?

— Ще се омъжа за него. Но няма да има прием — тя махна с ръка през рамо към къщата.  — Както виждаш, хората нямат много добро мнение за нас в момента. Как беше? О, вижте как могъщите са повалени?

— Е, сигурен съм, че ще намерите начин да организирате фондовете по друг начин. Може би ще ги вложиш в дрехи? Или в огърлица, която да е в тон с пръстена ти — о, това е работа на Ричард, нали, и той със сигурност започва добре. Колко тежи това нещо? Половин килограм? Един?

— Върви си, Самюел, наистина.

Той не каза нищо и тя се обърна. Но той не беше си тръгнал. Точно обратното, беше застанал съвсем близо до нея, авиаторските му очила бяха вдигнати над веждите, държеше сламената си шапка в едната ръка и пурата  — в другата.

— Какво?  — сопна се тя, когато видя, че единствената му реакция бе да стои и да я гледа.

Той махна към нея с пурата си.

— Какво е това на ръката ти?

Тя отново се обърна към водата и поклати глава.

— Нищо.

— Това е синина.

— Не, не е.

— Да, синина е.

В следващия миг той приклекна до нея и хвана здраво китките й в ръцете си.

— Пусни ме!

— Това е синина. Какво, по дяволите, става, Джин?

Тя рязко дръпна ръцете си, за да се освободи и облече сакото си.

— Пих малко повече. Блъснах се в нещо.

— Така ли? Тогава защо изглежда като отпечатък от мъжка ръка?

— Привижда ти се. Блъснах се във вратата.

— Глупости — той я обърна към себе си и насочи поглед надолу от лицето й.  — Какво криеш под шала, Джин?

— Моля?

— Махни шала, Джин. Иначе аз ще го махна.

— Ти приключи със събличането на дрехите ми, Самюел Ти  — тя се изправи.  — И вече можеш да си тръгваш. Или аз ще си тръгна. Така или иначе разговорът е…

— Никога не си носила шалове, докато беше с мен — той доближи лице до нейното.  — Какво става, Джин?

— Нищо…

— Ще го убия, ако посмее да те нарани. Ще убия проклетото копеле.

Лицето на Самюел Ти внезапно се превърна в гневна маска и в този миг тя видя истинската му същност на безмилостен ловец. Наистина носеше един от своите светли летни костюми, които бяха негова запазена марка и да, наистина бе красавец като Ф. Скот Фитцджералд… но тя не се съмняваше дори за миг, че бе способен да прати Ричард Пфорд или което и да било друго живо същество в гроба, преди да му е дошло времето.

Но нямаше да се ожени за нея. Тя вече му бе предложила и той бе казан „не“.

Джин скръсти ръце и поклати глава.

— Той просто се опита да ме хване, за да не падна.

— Мисля, че каза нещо за вратата.

— Първо се блъснах във вратата и после Ричард ме задържа на крака  — тя завъртя очи.  — Наистина ли мислиш, че ще се омъжа за човек, който се държи грубо с мен, освен ако аз нарочно не го помоля за това?

В отговор Самюел Ти дръпна от пурата и издиша дима настрани от лицето й.

— Какво?  — отново се сопна тя.  — Мразя да ме гледаш така. Просто го кажи, каквото и да е то.

Той продължи да мълчи сякаш цяла вечност и когато най-после заговори, гласът му бе престорено спокоен и безизразен.

— Джин, не си в толкова отчаяно положение, колкото мислиш. Финансите на семейството ви ще се оправят от само себе си. Хората ще продължат да купуват вашия бърбън и отново ще си възвърнете предишното положение. Не прави глупави неща.

— Ричард може да си позволи да ме издържа — тя сви рамене.  — И това го прави ценен, независимо дали семейството ми има пари, или не.

Самюел Ти поклати глава, сякаш думите й му причиняваха болка.

— Поне не правиш опити да се преструваш, че го обичаш.

— Има бракове, които се крепят и на по-малко от това. Всъщност в семейството ми съществува традиция да се сключват изгодни бракове. И не за доктори… или адвокати. За истински пари.

— Трябваше да го разбера по-рано  — той изруга и се усмихна студено.  — А ти никога не ме разочароваш. Забавлявай се със съпруга си и си мисли за пътешествия в Англия и други далечни страни, докато лежиш будна след това. Или май при теб беше отдела за бижута на „Бергдорф“[54]?

Тя вдигна брадичка.

— Той се държи много добре с мен, ако искаш да знаеш.

— Явно си избрала истинския победител — той измърмори нещо под нос. — Е, ще те оставя да довършиш това, което си започнала. Съболезнования за смъртта на баща ти.

— Не беше загуба.

— Както и скрупулите ти, нали?

— Внимавай, Самюел Ти, заядливостта ти подсказва скрита слабост. Сигурен ли си, че не ревнуваш от човек, когото смяташ за по-низш от себе си?

— Не, съжалявам го. Най-тежкото проклятие в живота на един мъж е да обича жена като теб. Този нещастник няма представа какво го очаква.

Той се извърна и изведнъж я заля вълна от емоции.

— Самюел — каза тя.

Той се обърна бавно.

— Да?

„Само ако не бе казал не“, помисли тя. „Само ако бе онзи, към когото бих могла да се обърна.“

— Не минавай през къщата с тази пура. Майка ми е долу, а тя не понася пури в стаите.

Самюел Ти хвърли поглед към тлеещата пура.

— Да. Разбира се.

И после… изчезна.

Неизвестно защо краката на Джин се разтрепериха и тя едва се добра до един от шезлонгите с марка „Браун Джордан“, подредени покрай дългата страна на басейна. Свлече се в него и с усилие съблече сакото си.

Когато вече не можеше да диша, свали и проклетия шал. Под него шията й бе подпухнала, особено отдясно, където бяха най-големите синини.

Йогийско дишане… три части… просто… трябваше да си поеме дълбоко дъх…

— Джин?

Тя вдигна поглед към приятелката на Лейн… годеницата… каквато и да беше.

— Да — каза грубо тя.

— Добре ли си?

— Разбира се, че съм добре — каза рязко Джин, но не успя да сдържи Шевния си тон.  — Добре… съм.

— Хубаво. Само че виж, идва буря.

— Така ли?  — Господи, имаше чувството, че е паднала в басейна и се дави.  — Мислех, че е слънчево или… нещо подобно.

— Ще отида да ти донеса вода. Не мърдай оттам.

Джин искаше да започне спор, но усещаше езика си подут и наистина започна да й се вие свят.

Лизи се върна с голяма чаша лимонада.

— Изпий това.

Джин посегна да вземе чашата, но ръката й трепереше толкова силно, че нямаше начин да задържи каквото и да било.

— Чакай… нека ти помогна.

Лизи поднесе чашата до устните й и Джин отпи глътка. После още една. И още една.

— Не се тревожи  — каза годеницата на Лейн.  — Няма да те питам нищо.

— Благодаря  — промълви Джин.  — Наистина.


ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ВТОРА

Едуард би могъл да прекара останалата част от посещението си, наблюдавайки как Сътън и майка му седят една до друга на онзи копринен диван. Противно на студената връзка между Лейн и жената, която ги бе родила, Едуард почти не изпитваше горчиви чувства към майка им, най-вече защото работата с баща му го бе накарала да изпитва уважение към нея заради всичко, което Малката В. Е., както я наричаха, е била принудена да търпи.

Защо да не потърсиш утеха в шишенцата с лекарства?

Особено ако са ти изневерявали, ако са ти се присмивали и не са те смятали за нещо по-ценно от ваза „Тифани“ в собствения ти дом.

И сега изглежда сестра му Джин щеше да падне в същия капан.

Сътън от друга страна… Сътън никога не би направила нещо подобно, никога не би сключила брак по сметка само за да си осигури специален начин на живот. Всъщност тя не се нуждаеше от мъж, който да определя коя е. Не, какъв бе нейният план за собствения й живот? Тя щеше да управлява международна корпорация.

Сякаш разбрала, че той мисли за нея, Сътън хвърли бърз поглед към Едуард, после отново обърна вниманието си към майка му.

Погледът му се задържа върху косата й, върху това как бе вдигната, откривайки шията и лицето. Обеците й бяха големи перли, окачени на блестящи диаманти, и обхванат за миг от неприязън, Едуард се замисли дали онзи противен Дагни не й ги бе подарил. Наистина подхождаха на бледосиния й костюм, но подобни безстрастни бижута не разкриваха истинската й красота.

Тя изглеждаше по-добре с рубините.

Неговите рубини.

Но независимо дали носеше съкровища от Ориента, или от Бирма, подарък от истински ухажор или от незначителна бележка под линия в любовния й живот, тя винаги бе пленително красива. Ето, вижте я — главен изпълнителен директор на „Сътън Дистилъри Корпорейшън“. И въпреки това бе достатъчно тактична и добре възпитана да говори внимателно с объркана и изгубена душа като майка му. Но когато приключеше посещението си тук? Щеше да се върне в лимузината си в своя син като лунна светлина върху снежно поле костюм и с вероятно неподарените от губернатора перли и щеше бързо да поднови работата със старшите си изпълнителни служители, с мениджърите по продажбите, може би с японския инвеститор, чиято любезна оферта да купи компанията, ще бъде отхвърлена с очарователно, но недвусмислено не.

Да, идвайки насам, бе чул по радиото, че тя поема ръководството на семейния бизнес. И този бизнес не би могъл да премине в по-добри ръце…

В приемната влезе някакъв мъж, погледна Едуард и приближи… въпреки неподдържаната му брада и износените дрехи, Едуард би познал брат си Максуел навсякъде. Но пък той имаше причина за това.

— Едуард — каза човекът сковано.

— Макс, изглеждаш добре, както винаги  — отвърна сухо Едуард.  — Но ще ме извиниш, трябва да тръгвам.

— Предай поздрави на Моуи.

— Разбира се.

Едуард заобиколи брат си и закуцука напред, за да влезе в приемната. Щеше да бъде наистина невъзпитано дори за задник като него да не поздрави майка си, преди да си тръгне.

Но нямаше представа какво ще й каже.

Сътън първа вдигна поглед, когато той приближи до дивана. После и майка му направи същото.

Докато той търсеше подходящите думи, майка му се усмихна красиво като дама от портрет на Томас Съли[55].

— Колко е хубаво, че служителите идват да поднесат съболезнования. Как се казваш, синко?

Сътън пребледня, а Едуард наведе глава.

— Ед, госпожо. Това е името ми.

— Ед? О, аз имам син, който се казва Едуард — ръката й се придвижи плавно към Лейн, за да покаже кой е този син, а по израза на горкия Лейн личеше, че би предпочел да се провали в земята.  — А къде в имението работиш?

— В конюшните, мадам.

Очите й бяха сини като очите на Едуард и красиви като блестящото утринно небе в ранно юлско утро, но и замъглени като стъклото на прозорец в мразовит ден.

— Баща ми обичаше конете си. Когато отиде на небето, там ще има много чистокръвни коне, които да язди.

— Сигурно ще има. Моите съболезнования, мадам.

Той се обърна и тръгна към вратата. Докато правеше няколкото крачки до вратата, които му се сториха безкрайно дълго разстояние, той я чу да казва:

— О, и горкият човек е куц. Баща ми винаги помагаше на бедните и нещастните.

Мина доста време, преди съзнанието на Едуард да се завърне оттам, където за миг се бе изпарило, и той откри, че е излязъл през главния вместо през задния вход на кухнята, където бе паркирал пикапа на Шелби.

Всъщност, стоеше на входното стълбище на Ийстърли, удивително красивата гледка към реката под хълма бе нещо, което бе успявал да пренебрегва през цялото време, докато живееше в къщата — както като дете, така и като младеж, и по-късно като ръководител на компанията.

И въпреки това, докато очите му оглеждаха всичко, той не бе зашеметен от природната красота или вдъхновен от простора, който се разкриваше пред него, нито изпитваше тъга за онова, което бе загубил и което не притежаваше в момента. Не, онова, което се появи в главата му… бе, че майка му, смятайки го за работник в конюшните, не би одобрила, че е излязъл през главния вход. На персонала бе разрешено да използва определени врати, всички от задната страна на къщата.

Той бе излязъл през официалния вход.

Чувстваше, че краката не го държат, но пристъпи една крачка надолу. После още една. И накрая стъпи на паважа, покриващ извития като дъга път и паркинга.

Повлече крака напред по пътеката, която водеше до задната част на голямата бяла къща, към чужд пикап, който му бе зает с щедростта на член от семейството.

Или поне каквато човек очаква от член на семейството си.

— Едуард… Едуард!

Разбира се, помисли той, докато продължаваше да върви. Със сигурност не можеше да избяга толкова лесно.

Сътън изобщо не се затрудни да го настигне. И докато докосваше ръката му, той искаше да продължи, но краката му спряха. Както винаги, плътта му избираше да се подчини на нея, не на нещо друго или на някого другиго, включително и на него самия. И ооо, тя бе зачервена от неудобство, дишаше прекалено бързо за краткото разстояние, което бе изминала, очите й бяха широко отворени.

— Тя не те позна — каза Сътън.  — Тя просто… не те позна.

Господи, колко красива беше. Тези червени устни. Тъмната коса. Високото тяло със съвършени пропорции. Той я познаваше толкова отдавна, беше си представял, че е с нея толкова дълго, човек би помислил, че няма какво ново да открие. Но не, не беше така.

Фантазиите, в които той бе с нея, обаче трябваше да го поддържат и занапред. Развитието на събитията и нещата, които се случваха в имението, подсказваха, че тези фантазии ще бъдат всичко, с което ще разполага за много дълго.

— Едуард…  — гласът й пресекна и той усети болката й сякаш бе негова.  — Едуард, съжалявам.

Той затвори очи и се засмя дрезгаво на себе си.

— Имаш ли някаква представа колко обичам да слушам това? Как устните ти произнасят името ми? Всъщност е много тъжно.

Когато отново отвори очи, видя, че тя се взира смутена в него.

— Не съм на себе си — чу се да казва той.  — В момента не съм на себе си.

Всъщност имаше чувството, че в главата му разни неща падат от местата си по рафтовете, огромни тежки контейнери се удрят в основата на черепа му, а съдържанието им се разсипва и се чупи на парчета.

— Моля?  — прошепна тя.  — Какво?

— Ела с мен — каза той и я хвана за ръката.

* * *

Едуард я водеше нанякъде, а Сътън го следваше с разтуптяно сърце. Искаше да попита къде отиват, но изразът на лицето му бе като на някой, изцяло завладян от натрапчива мисъл, и тя не проговори. Освен това не я бе грижа. Гаража. Полето. Реката.

Където и да е. Макар да бе откачено.

Просто… не можеше да му се противопостави.

Както обикновено.

Когато завиха към гърба на къщата, видяха неколцина келнери да се мотаят до кухненската врата против насекоми, развързаните папийонки висяха около вратовете им, тук-там се виждаха огънчетата на цигари и няколко хладилни чанти, всичките в червения цвят на Университета на Кентъки, готови да бъдат натоварени в камион „Форд“.

Едуард ги подмина и продължи към бизнес центъра.

Нямаше лъскави автомобили, паркирани пред дългата стена. Зад прозорците не се виждаха светлини, макар че може би причината за това бяха спуснатите завеси. Нямаше хора, които да влизат или излизат.

И за него нямаше проблем да влезе, след като набра кода и вратата се отключи.

Въздухът вътре бе прохладен и сух и тъмнината, съчетана със сравнително ниските тавани, създаде у нея впечатлението, че влиза в пещера… Много хубава пещера с дебели килими и картини, рисувани с маслени бои, окачени по стените, и кухня на самообслужване, за която бе чувала, но сама никога не бе използвала.

— Какво ще правим?  — попита тя, следвайки го, докато той куцаше пред нея.

Той не отговори. Отведе я в заседателната зала… и затвори вратата.

После я заключи.

В стаята бе включено само аварийното осветление в ъглите, тъмносините завеси бяха спуснати и прилягаха толкова плътно, сякаш бяха затворени с ципове, върху лакираната маса нямаше нищо, освен красиво подредените цветя в центъра, които изглежда не бяха подновявани няколко дни.

Имаше дванайсет кожени стола.

Той блъсна настрани един стол до тясната страна на масата, после се обърна към нея. Приближи и сведе поглед към тялото й.

Когато усети пристягане в дробовете си, сякаш се задушаваше от познато вълнение, тя вече знаеше точно защо са тук… и знаеше, че няма да лиши нито себе си, нито него от това.

Нямаше смисъл. Но тя бе отчаяна, както и той, и понякога първичната страна надвиваше логиката и инстинкта за самосъхранение.

— Искам те — каза той, а очите му я оглеждаха, горещи и жадни.  — Бих ти казал, че имам нужда от теб, но тази истина ме плаши прекалено много, за да я изкажа на глас.

Тя протегна ръце към него. Или може би той към нея.

Господи, колко жадна и настоятелна бе целувката му, докато едната му ръка се спря върху врата й, а другата се обви около кръста й. С рязко движение той я избута назад, докато тя усети, че бедрата й опират в масата.

— Можеш ли да се повдигнеш?  — изръмжа той, почти допрял устни в нейните.  — Аз не мога да те вдигна.

Както обикновено при Брадфордови, всичко беше от най-високо качество и макар Сътън да бе доста тежка, масата изобщо не помръдна, когато тя седна върху нея.

Ръцете на Едуард повдигаха полата й все по-нагоре, докато той я целуваше все по-нетърпеливо. После ръцете му се плъзнаха по-нагоре между бедрата й, пръстите му проследиха извивките на тялото под блузата й и смъкнаха сакото „Армани“, което носеше. Сътън сама разпусна косата си.

Копчетата на блузата й сякаш се разкопчаваха сами под сръчните му пръсти, после той смъкна презрамките на дантеления й сутиен и откри гърдите й, наведе се и облиза зърната й, после започна да ги смуче, усилвайки неудържимото й желание. Тя се отпусна назад върху полираната заседателна маса, а той се наведе още повече, покривайки я с тялото си.

Ръцете му се вдигнаха бързо и обхванаха гърдите й, а бедрата му се движеха, притиснати в нейните, като я галеха с пениса му, толкова твърд, че тя не можеше да прецени дали е свалил панталоните си. Полата й не остана дълго на мястото си. Когато тя се повдигна, за да притисне устни в неговите, Едуард използва момента, разкопча полата й и я смъкна.

После махна и чорапите й.

После бикините.

После устните му се отделиха от гърдите й… и се преместиха другаде.

Оргазмът й беше толкова силен, че главата й се блъсна в твърдата маса, но Сътън не забеляза. Тя разпери ръце с притиснати в полираната повърхност длани и извика името му, без да се сдържа.

Никой нямаше да разбере.

Никой нямаше да чуе.

И след като бе прекарала цял ден в управление на корпорацията, след като решително бе отстранила от съзнанието си притесненията за баща си, за да бъде професионалистката, която искаше и трябваше да бъде в кабинета си, след като бе отричала чувствата си към Едуард толкова дълго, нямаше да се сдържа повече.

— О, господи…. толкова си красива!

Когато го чу да говори, тя повдигна глава. Той се взираше в нея с пламнал поглед, а ръцете му не се отделяха от гърдите й.

После, сякаш отгатнал желанието й, той се изправи и посегна към ципа на панталона си.

Тя седна и посегна да свали ризата му, ръцете й несръчно се опитваха да разкопчаят копчетата…

— Не, не, не махай ризата.

Не искаше да спори, но усети как пенисът му се притиска и после влиза в нея.

Сътън отново извика, после Едуард се отпусна върху нея, движеше се бързо и силно, тласъците местеха тялото й върху масата и тя обви кръста му с крака, за да се задържи близо до него.

Тя не искаше той да е с ризата. Не искаше да съществува причината, поради която той не искаше да я махне. Искаше да бъде свободен като нея.

Но щеше да се задоволи с това, което й даваше. И нямаше да иска нищо повече.

Скоро оргазмът на Едуард бе толкова силен, колкото и нейният, тя чуваше дрезгавия му глас в ухото си, името си, което той изричаше през стиснатите си зъби, стоновете му, които се сливаха с нейните.

Сякаш измина цяла вечност, която й се стори много кратка, преди той да се отпусне неподвижно върху нея.

И в този миг за пръв път, откакто Едуард я хвана за ръка и я доведе в бизнес центъра, тя си спомни, че той не е толкова силен, колкото бе преди.

Когато се отпусна върху нея, той не тежеше много, а дишането му остана неравномерно доста дълго.

Тя свали сключените си крака, обви го с ръце, затвори очи и го притисна към себе си.

Изглеждаше най-естественото нещо на света да отвори сърцето си за него, без да промълви и дума — колкото и хубаво да бе изживяването, то без съмнение бе откраднат миг и щеше да й се наложи отново да приеме отбранителната си позиция, заедно с дрехите, които щеше да облече…

Той прошепна нещо в ухото й, но тя не го разбра.

— Какво?  — шепнешком попита тя.

— Нищо.

Едуард спря въпросите й с още целувки. После отново се раздвижи в нея, пенисът му все още бе твърд, устните му все още се притискаха силно в нейните, той още я искаше.

Незнайно защо очите й се насълзиха.

— Защо имам чувството, че се сбогуваш?

— Шшш…  — каза той и продължи да я целува.


ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА

— Колата ми никога не се е повреждала така. Никога.

Докато Бет говореше на Мак, заваля дъжд, капките намокриха сакото на гърба му, а той гледаше съскащия двигател под вдигнатия капак.

— Всичко е наред. Случва се. Така че слушай, кажи ми, че днес съм късметлия… Кажи, че имаш бутилка с вода в колата.

— Мисля, че имам… чакай.

Той размахваше ръце, опитвайки се да разнесе облаците гореща, миришеща на масло пара, а над главите им гръмотевиците боботеха като търкалящи се топки за боулинг.

— Ето — каза Бет.  — Намерих я.

Той свали сакото си, покри ръката си с ръкава и се наведе към капачката на радиатора.

— Стой настрани.

— Не, чакай. Ще си повредиш…

Той успя да развие капачката, но усети остро като бръснач опарване по-нагоре върху ръката си.

— Мамка му.

— Мак, да не си откачил?

Опитвайки се да преглътне с достойнство факта, че е постъпил глупаво, той пусна проклетото сако и размаха ръка във въздуха.

— Дай ми водата — каза през зъби той, когато успя да си фокусира погледа.

Внезапна светкавица му осигури първокласна видимост под капака и гръмотевицата, която последва веднага след това, показа, че бурята приближава бързо и има точно определена цел.

— Хайде, влизай в колата.

— Ами ръката ти?

— Ще я видим, когато това нещо спре да прегрява. Хайде.

Пороен дъжд прекъсна спора, а Бет заобиколи колата тичешком и отново седна зад волана. Дъждът бе студен, което бе добре по много причини, особено защото мокреше двигателя, благодарение на силните пориви на вятъра. И много скоро радиаторът бе почти пълен, след което той затвори капака и бързо се върна в колата.

— Е, това беше забавно — той затвори вратата и вдигна мократа коса от лицето си.  — Може да включиш двигателя.

— Как е ръката ти?

— Все още е цяла. Хайде да видим дали ще можем да продължим.

Бет мърмореше и клатеше глава, докато завърташе ключа.

— Нищо не разбирам от автомобили и след това, което се случи, ще оставя нещата както са си.

Но двигателят включи веднага, тя погледна Мак с усмивка и той почти забрави болката в ръката си.

— Не се впечатлявай толкова — изпъчи гърди той.  — Всички мъже, които се казват Мак или Джо, са задължени от конституцията да се справят в подобни ситуации.

За нещастие, болката скоро се върна. Дъждът плющеше по предното стъкло, светкавиците се мятаха по небето като светлини в дискотека и той откри, че отново ругае и не иска да погледне пораженията върху ръката си.

Започна да сваля вратовръзката си, скърцайки със зъби, защото му прилоша.

— Мисля, че трябва да отидем в „Бърза помощ“ — каза тя.

— Чакай да видя колко е зле.

Единственото, което успя да направи обаче, бе да дърпа несръчно дрехите си и Бет избута ръцете му настрани.

— Ще ти помогна.

Възелът, който бе завързала, сякаш се развързва сам под сръчните й пръсти и той наведе глава назад, за да може тя да разкопчае горното копче на ризата му. Наблюдаваше я в огледалото за обратно виждане — веждите й бяха сключени съсредоточено, устните й бяха полуотворени.

Той получи ерекция.

Нямаше намерение да става така. Не искаше да става така. И с абсолютна сигурност не искаше да се излага. Но ето, случи се — вариантът за възрастни на кошмара „покажи ми как се решава тази задача“, познат на всеки гимназист.

Той се изви рязко, за да покрие скута си със сакото, а Бет продължи да разкопчава ризата му, като едновременно с това я издърпваше нагоре. Което означаваше, че след малко щеше да се окаже полугол пред нея.

Е, поне нямаше защо да се тревожи, че лицето и цялото му тяло приличат на измисления злодей Фредерик Крюгер[56].

— Вече мога да се справя сам — каза троснато той.

— Няма да можеш. Наведи се насам.

Мак бавно се премести напред, приближавайки до нея. Тя говореше нещо, бог знае какво, без да млъква, сякаш не се случваше нищо особено… докато оголваше раменете и гърдите му.

— … краве масло, разбираш ли? Направо от хладилника. Не съм сигурна дали помогна за изгарянето на врата ми, но когато отидох на танците, миришех сякаш съм се парфюмирала със закуската си. Момчетата полудяха по мен.

„Засмей се, идиот“, напомни си той.

— Това е смешно.

— О… Мак.

Когато тя погледна надолу и поклати глава, за един ужасен миг той бе обзет от страх, че е забелязала ерекцията му, но не, мокрото му сако все още скриваше всичко.

Всъщност тя бе успяла да свали изцяло ризата от изгореното място и мократа дреха висеше върху „здравата“ ръка. Сякаш бе разочарована, че няма да отиде на празненството.

— Трябва да те види лекар — каза тя, когато видя ужасния червен белег върху кожата му.

— Всичко е наред.

— Ще кажеш същото дори ако имаш артериално кръвотечение, нали?

Точно тогава тя го погледна. И застина.

Сякаш разбра какви мисли се въртят в ума му — със сигурност не бяха за радиатора на колата, за ръката му или за каквато и да било медицинска интервенция.

Освен ако не играеше медицинска сестра, грижеща се за пациента си, облечена само наполовина.

По дяволите, беше истинско прасе.

— Добре съм — каза отново той, загледан в устните й.

Чудеше се какви са на допир. На вкус.

Погледът й се спря на гърдите му, после — на ръцете, и той наистина се радваше, че никога не се бе страхувал от физически труд. И че участваше в баскетболен отбор, който тренира сериозно два пъти в седмицата. И че може да вдигне от тилен лег тежест, два пъти по-голяма от собственото си тегло, без усилие.

Тя прочисти гърлото си и се отдръпна от него.

— А… и така, отиваме в болницата.

— Добре съм — гласът му звучеше ниско като търкалящи се речни камъчета. И къде, по дяволите, се бяха загубили маниерите му на възрастен?  — Не се притеснявай заради мен.

Тя сложи ръце върху волана и се загледа напред през стъклото, сякаш за нищо на света не можеше да си спомни къде се намират. Или защо. Или какво изобщо правеха в колата.

— Не — каза тя, като включи на скорост.  — Отиваме в „Бърза помощ“. Изпрати съобщение, на когото трябва, няма да успеем да отидем на този прием.

* * *

— Тогава остани в една от къщичките за персонала.

Докато се обръщаше към Макс, Лейн свали папийонката си, сгъна я и я сложи в джоба на сакото си. Във фоайето нямаше никакви хора, но положението си беше такова целия следобед, нали така.

Брат му не отговори и Лейн прие това като: „В никакъв случай“.

— Хайде, остани в една от къщичките. Мисля, че втората от края е обитаема, поне Лизи каза така. Ключът е под изтривалката и стаите са обзаведени.

Не беше сигурен дали Макс го слуша. Взираше се през сводестата врата в портрета на Елайджа Брадфорд, окачен в приемната.

В далечината се чуваше тътенът на гръмотевиците, отворената входна врата сякаш канеше бурята вътре. Но пък през къщата вече бе преминало торнадо. Всъщност торнадото сякаш продължаваше от няколко седмици.

— Макс?  — каза отново Лейн.

— Съжалявам. Да. Ще остана долу — брат му обърна поглед към Лейн.  — Едуард изглежда…

— Знам.

— Четох вестниците навремето… нямаше много снимки към статиите.

— И характерът му е променен.

— Още не мога да го приема.

Телефонът на Лейн иззвъня в джоба на сакото, той го извади и не се учуди, когато видя съобщение, че самолетът на Джон Ленгхе е бил насочен към друго летище заради лошото време. Беше изтощен и не бе в настроение за епична игра на покер точно в този момент.

Още не бе успял да прибере телефона в джоба си, когато получи второ съобщение, сякаш бурята за миг бе прекъснала връзката, преди тя отново да се възстанови. Мак също не можеше да дойде. Имаше някакъв проблем с колата.

„Няма да пропуснеш много“, изпрати съобщение Лейн на стария си приятел.

— Искаш ли да хапнеш нещо?  — попита той Макс.

— Ядох, преди да дойда.

— За колко време си тук?

— Не знам. Докато мога да изтърпя.

— Тогава може да се сбогуваме още сега — каза сухо Лейн.

Странно, грубиянската външност на брат му бе в противоречие с факта, че е получил образованието си в „Иейл“. Което потвърждаваше поговорката, че не бива да съдиш за книгата по корицата и така нататък… разбира се, освен ако не бе вземал наркотици достатъчно дълго, за да се изтрие от мозъка му цялото това висше образование.

— Знаеш ли…  — Макс прочисти гърлото си.  — Нямам представа защо се върнах.

— И още нещо, ще ти дам един съвет. Разбери каква е причината, преди да си тръгнеш. Така поне идването ти ще има смисъл. О, и не забравяй да се отбиеш при мис Аврора, нали? Тя ще иска да те види.

— Да. И да, знам, че не е добре.

За част от секундата нещо проблесна в ума му, но после предчувствието или инстинктът, или каквото и да бе това, изчезна от съзнанието на Лейн. После погледът му бе привлечен от сребристосин блясък на извитата алея за автомобили. Беше Сътън Смайт под дъжда, с разрошена коса. Съвършеният й костюм бе мокър, а тя вървеше направо през локвите с високите си токчета. Но не тичаше. Вървеше бавно, сякаш обвита в ароматния сумрак на тиха лятна привечер…

— Сътън!  — извика Лейн, като се спусна към входната врата.  — Искаш ли чадър?

Въпросът му бе глупав. Беше прекалено късно за това.

Тя се обърна стреснато към него, сякаш за пръв път разбираше къде се намира.

— О, а, не, благодаря. Оценявам жеста. Моите съболезнования.

Шофьорът й изскочи иззад волана на мерцедеса, с който бе пристигнала. После се приведе и започна да търси чадър.

— Мис Смайт.

— Добре съм — каза тя, когато човекът приближи тичешком до нея.  — Дон, добре съм.

Лейн и шофьорът й помогнаха да се настани на задната седалка и мерцедесът потегли надолу по Ийстърли хил, а Лейн остана пред входа на къщата, където бурята продължи да го мокри. Когато най-после влезе бавно вътре, Макс го нямаше, нямаше я и платената торба, която бе донесъл със себе си.

Нямаше съмнение, че е отишъл в кухнята.

Лейн сложи ръце в джобовете на панталоните си и огледа празните стаи. Сервитьорите бяха махнали напитките и чашите и бяха върнали мебелите на обичайните им места. Майка му се бе прибрала в стаята си и той се замисли кога ли отново ще слезе долу, ако това изобщо се случи някога. Лизи бе отишла някъде, сигурно подготвяше наетите покривки, салфетки и чаши за хората, които щяха да ги вземат, за да прави нещо, което да й помогне да не излезе от кожата си.

А Едуард? Трябва да си бе тръгнал.

Цялата къща бе тиха, а вятърът брулеше най-високата точка на Шарлмонт, докато смъртоносните светкавици плющяха наоколо, а гръмотевиците се носеха като проклятия.

Следвайки примера на Сътън, той излезе навън и вдигна лице към стихията. Дъждът бе студен и примесен с град. Усещаше поривите на вятъра като удари върху тялото си. Светкавиците ставаха все по-опасни, тъй като бурята приближаваше бързо.

Дрехите му плющяха на вятъра, напомняйки му за падането от моста. Очите му пареха от силния дъжд и той ги затвори, а усещането, че пропада отново, го накара да се чувства така, сякаш може да докосне реката под него с дланите си.

Но у него имаше и достатъчно реализъм, който му помагаше да остане на крака, сила, която черпеше от невидим източник вътре в себе си.

Щом Ийстърли устояваше на бурята… значи и той щеше да устои.


ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА

Едуард се върна в „Ред енд Блек“, паркира пикапа на Шелби пред къщичката на управителя, угаси двигателя и извади ключа от стартера. Но не излезе веднага. И разбира се, не заради бурята.

Дъждовните капки удряха по предното стъкло, сякаш Господ му бе сърдит, и няма нищо друго, което да хвърли. Споменът за Сътън, легнала върху онази заседателна маса, за възхитителното й голо тяло и стоновете й, които се сливаха с неговите, го накара да забрави дори яростната буря, връхлитаща земята.

Той погледна към къщичката през пороя, знаеше, че Шелби го чака там. С вечеря. И с бутилка алкохол. И когато той приключеше с вечерята и пиенето, щяха да се качат в спалнята и да легнат един до друг в тъмнината. Той щеше да заспи, а тя… не бе сигурен дали тя спи, или не.

Никога не беше я питал.

Той сложи ключа в сенника, излезе и се подпря върху мократа каросерия на пикапа, за да не го събори вятърът. Протегна ръка, за да запази равновесие. Не искаше да влиза вътре. Но да остане навън…

Изведнъж забрави всички съмнения.

Нещо ставаше в обор „Б“. Първо, всички лампи светеха, което се случваше много рядко. Но още по-тревожно бе, че няколко души се бяха събрали край отворените врати в дъното.

Едуард се отблъсна от пикапа, закуца през тревата към обора и въпреки силния вятър скоро чу цвиленето на обезумелите коне.

Или по-точно, на един определен жребец.

Той стигна до най-близката врата, влезе и закуца колкото можеше по-бързо през склада със сбруята, после продължи покрай боксовете и по-нататък по пътеката през обора…

— Какво, по дяволите, правите?  — изкрещя той, надвиквайки гълчавата и виковете.

Небеканзер, подивял от страх, риташе и се блъскаше в бокса си. Копитата му бяха разбили долната част на вратата на трески. А Шелби, сякаш също обхваната от някаква лудост, се бе покатерила върху гредите на бокса, които все още бяха здрави, и се опитваше да хване юздата му.

Работниците от обора заедно с Моуи и Джоуи също бяха там, но гредите на бокса ги разделяха и о, Господи, тя бе най-близо до зъбите и мятащата се глава на жребеца и щеше да бъда първата, която можеше да бъде съборена на земята и да разбие главата си върху цимента, ако падне от едната страна на оградата, или да бъде стъпкана от копитата, ако падне от другата.

Едуард приближи, преди да осъзнае, че е взел решение да влезе в бокса, въпреки че Джоуи бе по-близо до коня и освен това бе по-силен и по-млад. Но докато стигне до вратата…

Шелби хвана юздата на жребеца.

И докато задържаше погледа на животното, тя успя някак да се задържи с главата надолу, като сви крака около най-горната греда, изви глава и започна да духа в ноздрите на коня. Това даде възможност на работниците да отворят разбитата врата и да я дръпнат настрани, така че Неб да не се нарани още повече върху острите парчета дърво и после да сложат здрава найлонова мрежа на мястото й. В същото време Шелби протегна ръка през гредите и един от работниците сложи в дланта й маска за главата на коня.

Отне й само миг да сложи маската върху очите на Неб и да я стегне под главата му.

После продължи да духа в ноздрите му, а жребецът се успокои, окървавените му хълбоци се повдигаха бързо, а тялото му трепереше от ненапълно овладяната сила, коремът му се издуваше и се прибираше… подкованите му със стомана копита спряха върху пясъка, посипан на пода.

Шелби се изправи с грацията на гимнастичка. Спусна се по дървената преграда. Приведе се и влезе в бокса.

И за пръв път след отвличането си Едуард осъзна, че е ужасен от нещо.

Едно от малкото нареждания, които изрично бе дал на дъщерята на Джеб Ландис, когато тя започна работа тук, бе същото, което важеше за всички в „Ред енд Блек“: никой, освен Едуард, не биваше да доближава Неб.

Но тя беше там, четиридесет и няколко килограма, не по-висока от метър и шейсет, затворена в тясното пространство с онзи убиец.

Едуард спря и се загледа в нея, докато тя галеше шията на жребеца със силните си ръце и му говореше. Но Шелби не бе глупава. Тя кимна на един от работниците, който откачи пластмасовата мрежа от по-близката до нея страна. Ако Неб отново се разбеснееше, тя щеше да излезе от бокса за миг.

Шелби погледна Едуард, сякаш усетила възхищението му. Във втренчения й поглед нямаше вина. Нито самодоволство.

Тя бе спасила коня му от сериозно, дори може би смъртоносно нараняване като истинска професионалистка, без да се излага на излишен риск. Неб би могъл да си разкъса артерия на острите като бръснач парчета дърво на разбитата врата, а и тя самата би могла да се нарани ужасно.

Всъщност да наблюдаваш действията й, бе истинско удоволствие.

Джоуи, синът на Моуи, стоеше настрани, без да отделя очи от Шелби, и изразът на лицето му подсказваше, че двайсет и няколко годишният мъж се е върнал във времето, когато е бил шестнайсетгодишно момче… и Шелби бе кралицата на бала, с която той искаше да танцува.

Което доказваше, че хората във всеки момент са едновременно на всички възрасти, през които са преминали.

Едуард установи и нещо, което усещаше с особена острота. Той се смръщи при почти непреодолимото желание да застане между тях двамата. Подобно на плакат с надпис „Долу ръцете“ или на жив, дишащ предупредителен запис. Като корабна сирена в мъглата.

Но тревогата му бе на по-голям брат, грижещ се за малката си сестра.

Сътън му бе напомнила по най-първичен начин, че завинаги ще бъде единствената жена за него.

* * *

Горе в стаята на някой от предците на Брадфордови, Джеф натисна бутона за печат и подложи длан под принтера. Машината забръмча ритмично и след миг се появи лист със съвършено подредени цифри. После още един. И последният.

Върху трите страници имаше и ситни букви — обяснения за отделните редове цифри, бележки, които бе добавил през последните два часа, прекарани над лаптопа.

Най-важното нещо върху първата страница обаче бе заглавната част:

„БРАДФОРД БЪРБЪН КЪМПАНИ“

ОБОБЩЕНИЕ НА ДЕФИЦИТА — РАБОТЕН ВАРИАНТ

Джеф сложи документа на бюрото върху клавиатурата на отворения лаптоп. После се загледа в пряспата от хартии, бележки, отчети и таблици върху старинното бюро. Всичко бе готово.

Беше приключил.

Поне с частта, отнасяща се до проследяването на прехвърлянията от сметка в сметка на събираемите дългове и оперативния капитал.

От друга страна… Той взе обобщението и изключи лаптопа. Беше сменил паролата и бе кодирал всичко, върху което бе работил. И бе изпратил копие на личната си поща.

Махна флашката и я сложи в джоба на панталоните си. После седна на разхвърляното легло, загледа се в бюрото и се замисли… да, точно като в офиса му в Манхатън.

Където работеше за корпорация. Заедно с хиляди други човешки сметачни машини, както се изразяваше Лейн.

До вратата от другата страна на стаята бяха подредени пътните му чанти. Не беше изваждал нещата от тях — вземаше каквото му трябва и после връщаше всичко обратно в чантите, защото знаеше, че няма да остане дълго.

Чантите изглеждаха смъртно ранени — дрехите и тоалетните му принадлежности се изсипваха от тях върху пода…

На вратата се почука и той каза:

— Да.

Тифании Тифании Тифании влезе в стаята и о, джинсите й бяха прилепнали като собствената й кожа, а широката й блузка бе с толкова дълбоко деколте, че приличаше на горнище на бански костюм. Косата й бе разпусната и бе гримирана, сякаш бе събрала цялата си младост, сексапил и възбуда в дързък малък пакет, който му показваше с радост.

— Поздравления — каза тя, като затвори вратата и я заключи.  — Радвам се, че ми изпрати съобщение да празнувам с теб.

— А аз се радвам, че дойде — той седна по-назад на леглото и кимна към доклада на бюрото.  — Работих, без да спра нито миг. Чувствам се странно сега, когато това вече не ми тежи.

— Промъкнах се по задното стълбище — каза тя и остави чантичката си.

— Това да не е нова придобивка от Луи?  — провлечено попита той, като кимна към чантичката.

— Това?  — тя вдигна малката чанта, покрита с отпечатани букви LV. — Всъщност, да. Имаш добър вкус. Обичам мъжете от големите градове.

— Аз живея в голям град.

Тифании Тифании Тифании нацупи устни.

— Това означава ли, че скоро ще си тръгнеш?

— Ще ти липсвам ли?

Тя приближи и легна до него, обърна се настрани, а блузката й се смъкна и откри гърдите й. Не носеше сутиен. И очевидно вече бе възбудена.

— Да, ще ми липсваш — каза тя.  — Но ти може да ме заведеш там, да видя къде живееш.

— Може би.

Джеф започна да я целува, после свали дрехите й… после свали своите дрехи. Вече го бяха правили достатъчно пъти, за да знае какво харесва тя. Знаеше точно какво да направи, за да я накара да свърши бързо. И той самият бе възбуден. Беше трудно да се въздържи. Макар да знаеше защо всъщност идва тя, какво иска и как точно ще го използва, той бе доволен от текущите цени и обменния курс в отношенията им.

В края на краищата той бе банкер.

Тя щеше да прекара нощта при него. И после? Щеше да се измъкне рано сутринта, да сложи униформата си и да се преструва, че не е била в леглото му? След това той щеше да седне с Лейн и да му представи пълния доклад. После имаше нещо, за което трябваше да се погрижи.

Докато се отпускаше върху Тифании Тифании Тифании, а тя мъркаше в ухото му, той продължаваше да се чуди какво да отговори на предложението за акциите. Лейн изглеждаше сериозен, а Джеф вече познаваше компанията изцяло. Имаше и риск, разбира се. Възможно федерално разследване. Освен това никога досега не бе ръководил никого.

Това беше проблемът, дал заглавие на известната песен на „Клаш“[57] „Дали да остана, или да си тръгна“.


ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЕТА

Полицейският следовател се появи на следващата сутрин в девет часа. Лейн слизаше по стълбите, когато чу медното чукче на вратата, и тъй като не видя мистър Харис да се придвижва към входа, за да отговори на отекващото във фоайето чукане, той изпълни това задължение сам.

— Следовател Меримак. Как мога да ви помогна?

— Мистър Болдуин. Можете ли да ми отделите малко време?

Меримак носеше същата униформа, както и предишния ден — тъмни панталони, бяла тениска с яка и избродирана емблема на полицейския участък, професионална усмивка. Косата му бе подстригана още по-късно и одеколонът му миришеше приятно. Не прекалено.

Лейн отстъпи от вратата и покани полицейския служител с жест.

— Тъкмо ще пия кафе. Искате ли да ми правите компания?

— На работа съм.

— Мислех, че ограничението се отнася за алкохол, не за кофеин.

Усмивка.

— Може ли да отидем някъде?

— Тук е добре. Като имаме предвид, че отказахте чаша „Старбъкс Морнинг Бленд“ в кухнята. И така, какво ви трябва? Сестра ми, Джин, обикновено не става рано, така че, ако искате да говорите с нея, по-добре е да дойдете следобед.

Меримак се усмихна. Отново.

— Всъщност интересувам се от охранителните ви камери — той кимна към дискретните устройства, окачени под корнизите до тавана.  — Имате много такива в къщата, нали?

— Да, къщата е голяма.

— Но те са както вътре, така и отвън, доколкото знам.

— Да — Лейн сложи ръцете си в джобовете на панталоните, за да не започне да опипва каишката на часовника си… или яката на ризата.  — Нещо определено ли ви интересува?

Как ли не.

— Какво правите със записите? Пазите ли ги?

— Искате да разберете дали може да ги видите?

— Всъщност да — усмивка.  — Ще помогне много.

Лейн не отговори веднага и следователят отново се усмихна.

— Чуйте, мистър Болдуин, знам, че искате да помогнете. Вие и всички от семейството бяхте много откровени по време на разследването и моите колеги, както и аз, сме ви много признателни.

— Не съм сигурен къде се съхраняват  — намръщи се Лейн.

— Как така? Не живеете ли тук?

— Освен това не знам как мога да получа достъп до тях.

— Покажете ми къде са компютрите и аз ще се оправя по-нататък — Лейн отново замълча.  — Мистър Болдуин? Има ли причина, поради която не искате да видя записите от охранителните ви камери?

— Искам първо да говоря с адвоката си.

— Не сте заподозрян. Разследването не се интересува от вас дори като свидетел, мистър Болдуин. Бяхте в полицейското управление, когато баща ви е бил убит — Меримак сви рамене.  — Така че няма какво да криете.

— Ще ви се обадя — Лейн се върна до вратата и я отвори.  — Сега, ако не възразявате, ще отида да закуся.

Меримак се забави доста на излизане.

— Ще отида да взема заповед. Така или иначе ще получа достъп.

— Тогава това не е проблем, нали?

Следователят прекрачи прага.

— Кого прикривате, мистър Болдуин?

Нешо в израза на лицето му подсказваше, че Меримак знае за кого всъщност се тревожи Лейн.

— Желая ви хубав ден — каза Лейн и затвори вратата на Ийстърли, скривайки всезнаещата усмивка.

* * *

Джин разгледа врата си в огледалото в спалнята и реши, че синините са достатъчно избледнели и ако ги прикриеше с малко грим, никой не би ги забелязал.

— Марлс — тя седна на тапицирания стол, който използваше, когато я гримираха.  — Къде е Тами? Ще я чакам тук.

Стаите на Джин бяха в различни оттенъци на бялото. Бели копринени завеси закриваха старинните прозорци. Бели килими, дебели и пухкави като глазура на торта, изцяло закриваха пода, а банята бе в бял мрамор със златисти жилки. Леглото й бе изцяло бяло и в него човек се чувстваше сякаш спи върху облак, а съседната стая, която бе дрешник и съблекалня, бе пълна с огледала, на пода имаше същият бял килим.

Стаите се осветяваха от кристални полилеи и кристални стенни лампи, които висяха като обеци на Хари Уинстън[58], окачени на ключови места — но мебелите бяха нови, не като старите, натруфени неща от „Бакара“ на долния етаж и навсякъде из къщата.

Тя не понасяше тромавите ориенталски украшения и маслените картини, които приличаха на тъмни петна върху стените.

— Марлс!

Тази част от дрешника, която служеше за съблекалня, свързваше банята й с другата част на стаята, където бяха окачени дрехите, и много отдавна, още преди ремонта, който струваше четвърт милион, тя я използваше като малък салон за красота. Имаше професионално фризьорско оборудване за подстригване и миене на коса, маса за гримиране с достатъчно шишенца с парфюми и кутийки с лосиони и кремове, за да затъмни щанда на „Шанел“ в „Сакс“[59], Манхатън.

Имаше и висок прозорец, който гледаше към градината, в случай че искаха да проверят как ще изглежда нещо на естествена светлина. Или да погледат цветята. Или нещо друго.

Джин започна да барабани с добре поддържаните си нокти по хромираните облегалки за ръце на стола и завъртя седалката, като се отблъсна от пода с босия си крак.

— Марлс! След половин час тръгваме за гражданското. Хайде! Позвъни й!

— Да, госпожо — камериерката бързо влезе в дрешника от спалнята й.

— Тами беше най-добрата гримьорка в града и винаги обслужваше Джин с предимство по няколко причини: първо  — Джин й даваше щедри бакшиши, второ — можеше да казва на всички, че е лична гримьорка на Джин, и трето  — Джин позволяваше на Тами да присъства на всички партита в Ийстърли и на други места, сякаш наистина бе официално поканена.

Докато чакаше, Джин разглеждаше колекцията си от гримове. Всичко бе подредено професионално във ветрилообразна форма, целият набор от сенки за очи и пудри на М.А.С [60] приличаха на разпилени от дете бои, помощните масички на колелца, отрупани с фон дьо тен и множеството четки и пухчета, изглеждаха така, сякаш човек трябва да има докторска степен, за да борави с тях. Пред нея от двете страни на огледалото се спускаха редица светлини като в театрална гримьорна. Имаше и комплект от силни като прожектори лампи, чието положение и цвят можеха да бъдат променяни, за да се видят по-добре червените, сините или жълтите оттенъци на определен цвят на косата или грима.

Точно зад нея на хромирана закачалка бе „венчалната“ й дреха, която изглеждаше ужасно обикновена. Костюм на „Армани“ с асиметрична яка, това бе всичко и нещото бе бяло, защото тя бе проклетата булка.

На пода под костюма имаше чифт обувки без пети на Стюарт Вайцман[61] в телесен цвят.

А на рафт, който се издърпваше изпод тоалетната й масичка, имаше тъмносиня кадифена кутийка на „Тифани“, изтрита по краищата, в която се намираше огромна декоративна брошка в стил арт деко, която баба й бе получила за сватбата си с Е. Куртиниъс Брадфорд през 1926 година.

Тя се чудеше дали да раздели двете половини на брошката, умело съединени от обратната страна на украшението, и да я носи като две части или да я сложи като цял накит върху драматично асиметричната яка от едната страна на костюма си.

— Марлс…

В огледалото се появи отражението на камериерката й, изглеждаща като подплашена мишка, която всеки миг ще се стрелне в грешна посока и ще попадне в капана. Жената държеше мобилния си телефон в ръка.

— Тами няма да дойде.

Джин бавно обърна стола още малко.

— Моля?

Марлс вдигна телефона, сякаш това доказваше, че казва истината.

— Току-що говорих с нея. Каза… че няма да дойде.

— Каза ли защо точно?  — макар да я обля студена вълна, Джин знаеше отговора.  — Каква причина изтъкна?

— Не каза.

Малка кучка.

— Добре. Ще си направя проклетия грим сама. Можеш да тръгваш.

Джин се зае с грима като професионалистка, а настроението й се поддържаше от въображаем разговор с Тами. Представяше си какво казва на тази — как беше думата… „негодна“ — на тази негодна малка кучка, към която Джин се бе отнасяла единствено и само добре през всичките тези години… всичките галавечери, на които Тами бе присъствала… онова пътуване по Средиземно море миналата година, когато единственото нещо, което трябваше да прави в замяна на луксозната кабина, бе да наплесква малко грим върху лицето на Джин всеки ден… а какво да кажем за ски ваканциите в Аспен. И тази жена нямаше да дойде…

След трийсет минути почти несвързан монолог Джин бе готова — гримирана, облечена в костюма с брошката от баба си, разпуснатата коса се спускаше като водопад върху раменете й, а обувките без пети добавяха още няколко сантиметра към ръста й. Масата за гримиране не изглеждаше толкова добре. Навсякъде имаше разпилени четки, тубички с грим и изкуствени мигли, моливи за очи. Беше счупила една кутийка с пудра и кръгчето пресована пудра в телесен цвят се бе разпиляло на малки частици върху масичката на колелца.

Марлс щеше да почисти.

Джин отиде в спалнята, взе от бюрото светлата чанта „Шанел“ с дълга дръжка през рамо и отвори вратата на стаята.

Ричард чакаше в коридора.

— Закъсня шест минути.

— А, ти познаваш часовника. Поздравления.

Тя вдигна брадичка и закрачи до него. Изобщо не се изненада, когато той я хвана за ръката и я дръпна силно, принуждавайки я да се обърне с лице към него.

— Не ме карай да чакам.

— Чувала съм да казват, че има ефикасни медикаментозни лечения за обсесивно-компулсивни разстройства. Би могъл да опиташ цианид например. Или бучиниш — мисля, че може да намериш това растение около имението. Розалинда разреши този въпрос с такава готовност…

Малко пред тях Лизи излезе от апартамента на Лейн. Беше облечена за работа в къси панталони в цвят каки и черна риза с герба на Ийстърли. С прибраната си в конска опашка коса и без грим тя изглеждаше завидно млада.

— Добро утро — каза Лизи, когато ги доближи.

Очите й гледаха право напред, сякаш вървеше по улиците на Ню Йорк Сити, решена да не попада в неприятности.

— Все още ли си в списъка на хората, получаващи заплата тук — каза Ричард — или той вече не ти дава чекове, защото носиш в стаята му не само цветя?

Лизи не реагира на думите му.

— Джин, изглеждаш красива както винаги.

И продължи по пътя си.

След като Лизи ги отмина, Джин присви очи към Ричард.

— Не й говори така.

— Защо? Тя не е нито от персонала, нито от семейството. И в положението, в което се намирате, е много разумно да намалите разходите.

— Няма да я обсъждаш. Остави я на мира. Хайде да приключваме с подписването.


ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА

Лизи слизаше по главното стълбище и клатеше глава. Джин… я защити. Кой би помислил, че това ще се случи някога?

Тя обаче не бързаше да отиде до магазина, за да купи гривни „Най-добри приятелки завинаги“ за двете. Но й бе по-лесно да приеме не толкова дискретната подкрепа, отколкото снизхождението и неприкритата подигравка, с която се сблъскваше по-рано.

Слезе във фоайето и се отправи към задната част на къщата. Бе време да подмени букетите — имаше толкова много късни пролетни цветя, нямаше нужда да плащат за аранжиране и създаването на нещо красиво, щеше да й даде чувството, че полага усилия да подобри положението.

Дори ако тя бе единствената, която го забелязва.

Тръгна по коридора за персонала към стария офис на Розалинда и апартамента на мистър Харис…

Не успя да стигне до кухнята.

Пред вратата на иконома бяха подредени множество куфари. Снимки и книги в кашон. Рамка на колелца с окачени върху нея костюми, всеки в отделен калъф..

Тя надникна през отворената врата и се смръщи.

— Мистър Харис?

Икономът излезе от спалнята. Дори сега, когато си тръгваше, бе облечен в един от костюмите си, косата му бе пригладена както винаги, лицето му — гладко избръснато и сякаш съвсем леко гримирано.

— Добър ден — поздрави отсечено той.

— Отивате ли някъде?

— Приех предложение за нова работа.

— Какво?

— Напускам. Ще ме вземат след около двайсет минути.

— Чакайте, няма ли да дадете предизвестие!

— Тази сутрин банката отказа да приеме чека ми. Вашият приятел или какъвто ви се пада и неговото семейство ми дължат две хиляди деветстотин осемдесет и седем долара и двайсет и два цента. Вярвам, че пропуснатото плащане ме освобождава от клаузата в договора ми, която ме задължава да дам предизвестие.

Лизи поклати глава.

— Не може да напуснете просто така.

— Не мога ли? Бих ви препоръчал да последвате примера ми, но вие изглежда сте склонна да продължите да се обвързвате още по-тясно с това семейство. Надявам се, че получавате съответната емоционална компенсация. В противен случай вашата саможертва би била смехотворна.

Лизи се обърна настрани, а мистър Харис каза:

— Моля, кажете на Лейн, че оставям писмото, в което съобщавам за напускането си върху бюрото на иконома. И няма да се разделите с мен така намусена, нали?

Лизи излезе в коридора и каза:

— О, не съм намусена, или както му казвате. Ще ви помогна да изнесете багажа си от къщата. И с удоволствие ще кажа на Лейн къде да намери писмото ви. Надявам се, че в него съобщавате новия си адрес или поне телефонен номер. Все още сте в списъка на хората, които полицията на Шарлмонт иска да разпита.

* * *

„Добре, аз ще дойда при теб — помисли Лейн, докато караше поршето по алеята към къщата на Самюел Ти.“

Алеята, покрита с речни камъчета, бе оградена от дървета, посадени преди седемдесет и две години от прародителите на Самюел Ти. Дебелите стволове с грапава кора поддържаха огромните широко разпрострени клони, живописно отрупани със зелени листа, които хвърляха шарена сянка върху алеята, покрита със ситни светли камъчета. В далечината, насред хълмистите поля, къщата на фермата изобщо нямаше селски вид. Елегантна, със съвършени пропорции и почти толкова стара, колкото Ийстърли, покритата със застъпващи се дъски къща имаше покрив с високо било, а забележителна веранда я обграждаше отвсякъде.

Лейн паркира до стария ягуар, излезе от колата си и тръгна към входната врата, която бе широко отворена. Той почука върху касата и извика:

— Самюел Ти?

Вътрешността на къщата беше тъмна и той се самопокани. Влезе и усети приятна миризма. Лимон. Старо дърво. Нещо сладко, подобно на току-що изпечени канелени кифлички.

— Самюел Ти?

Някакъв шум привлече вниманието му и той проследи звука, който го отведе в библиотеката…

— О, по дяволите…  — той бързо се отдръпна от вратата, извръщайки глава от гледката на напълно гола червенокоса жена, седнала в скута на Самюел Ти.  — Почуках на входната врата.

— Всичко е наред, старче.

Самюел Ти изобщо не изглеждаше притеснен, а червенокосата Тифании Тифании Тифании също бе от неговата партия. От онова, което едва долавяше с периферното си зрение, Лейн разбра, че тя дори не си дава труда да се облече. Но пък дрехите й може би бяха в друга част на къщата. На поляната. Закачени на някое дърво.

— Чакай ме горе — каза Самюел Ти.

Жената отговори нещо неясно, после се чу звук от целувка. После моделът — защото тя беше красива и висока като модел — мина бавно край него, облечена в една от официалните ризи на Самюел Ти.

— Здрасти — каза тя с глас като уиски — плътен и вероятно опияняващ за повечето мъже.

— Да, довиждане — каза той, без да й обръща внимание, и се присъедини към приятеля си.

Самюел Ти загръщаше черния копринен халат, сядайки на дивана със замаян израз на лицето. Той оправи разрошената си коса с длани и се прозя, загледан през прозореца.

— Ясно, значи е сутрин. Кога свърши тази нощ?

— По скалата от едно до десет, като едно е църквата в неделя, а десет е последното пиянско събиране, на което си бил, колко пиян си в момента?

— Всъщност аз съм пиян и когато ходя на църква в неделя. Но бих казал шест. Освен ако не се налага да ми направят тест за алкохол. Тогава може би седем и половина.

Лейн се наведе и вдигна празна бутилка от „Брадфорд Фемили Ризърв“.

— Поне пиеш добро уиски и оставаш верен почитател.

— Винаги. И така, как мога да ти помогна? И не забравяй, пил съм повече от позволеното по закон, така че нека молбата ти не е много трудна за изпълнение.

Лейн въртеше бутилката в ръцете си, облегнат на стола.

— Следовател Меримак дойде рано тази сутрин. Обадих ти се веднага.

— Съжалявам — Самюел Ти посочи към тавана.  — Мисля, че по това време съм бил със сестра й.

Лейн направи физиономия, но не каза нищо. Самият той бе минал през подобен период в живота си и макар навремето да изглеждаше забавно, не би заменил това, което му даваше връзката с Лизи, за нищо от миналото.

— Искат да видят записите от охранителните камери в имението.

— Нищо чудно — Самюел Ти потърка наболата брада върху челюстта си.  — Позволи ли им? Къде е стаята на охраната?

— Две са. Има стая с монитори в коридора за персонала в Ийстърли, но охранителната система всъщност се управлява от бизнес центъра. И не, не съм им позволявал. Казах им да донесат заповед за обиск.

Самюел Ти изтрезня изведнъж.

— Има ли някаква специална причина за това? И бих искал да ти припомня, че аз съм твой адвокат. Дори технически да се отнася само за развода ти, не могат да ме призоват като свидетел срещу теб или срещу член на семейството ти, така че можеш да говориш без притеснение.

Лейн се загледа в етикета на бутилката и проследи с пръст известната рисунка с туш на фасадата на Ийстърли.

— Лейн, какво има на записите?

— Не знам.

— Какво се страхуваш, че ще видят?

— Брат ми. И може би още някого. Да отвеждат баща ми жив.

Самюел Ти примигна само веднъж. Което може би означаваше, че и той си е помислил същото. Или показваше какво е нивото на алкохола в кръвта му.

— Говорил ли си с Едуард за това?

— Не — поклати глава Лейн.  — В момента се правя, че имам мания за преследване.

— И върши ли работа?

— Засега да — Лейн изруга тихо.  — Е, мога ли да направя нещо, за да ги държа настрани от къщата?

— Със сигурност ще се върнат и ще носят заповед за обиск — сви рамене Самюел Ти.  — Имат достатъчно основание, след като открихте онова в пръстта. Ако искаше да ги държиш настрани, моят съвет би бил изобщо да не им съобщаваш.

— Това няма ли да е възпрепятстване на правосъдието, господин съветник? И повярвай ми, наистина исках да си мълчим. И още нещо — знаеш ли, че баща ми е имал рак на белите дробове в последен стадий. Щял е да умре така или иначе — което е още едно доказателство в подкрепа на теорията за самоубийство.

Тихи стъпки на боси крака приближиха и спряха до вратата на стаята.

Самюел Ти поклати глава към друга жена.

— Още не съм приключил.

— О, господи — ахна тя.  — Това не е ли…

— Мой приятел? Да, приятел ми е. Сега те моля да ни извиниш.

Жената изчезна, а Лейн попита:

— Колко жени има в къщата?

— Пет? Може да са шест. Имаше някаква среща на мажоретки в „Конферентния Център на Кентъки“ долу в града. Всички са треньорки, не се тревожи.

— Само ти можеш да направиш подобно нещо, Самюел Ти.

— Не е вярно. И ти си имал подобни моменти.

— Е, как върви терапията? Помага ли ти да забравиш нещата, които прави сестра ми?

Адвокатът се извърна настрани. Бързо.

Не последва отговор и Лейн изруга наум.

— Не исках да прозвучи така, честно. Просто говорех, без да мисля.

— Знам — втренченият поглед на Самюел Ти се върна върху Лейн.  — Наистина ли ще се омъжи за него? Чакай, това не беше ли песен „Тя наистина ли излиииииза с него…“?

— Да. В момента са в гражданското.

— Значи всичко приключи  — каза отнесено Самюел Ти.

— Ти познаваш Джин обаче. Нейната версия на брак ще прилича на въртяща се врата и не защото обича да пазарува. Макар че с парите на Ричард Ще прави и това.

— Да. Самата истина — кимна Самюел Ти.

— Човече, само да знаеш как се карат.

— Моля?

— И двамата крещят като откачени. Можеш да ги чуеш през стените, а ти знаеш, че имението Ийстърли е здраво построено, разбираш какво имам предвид.

Самюел Ти се намръщи. След малко каза:

— Знаеш ли какъв… е истинският проблем при сестра ти?

— Тя има няколко такива. Трябва да ми дадеш известни уточнения коя част от живота й имаш предвид.

— Проблемът при сестра ти…  — Самюел Ти потупа слепоочията си с пръсти — е, че колкото и недостатъци да има, няма втора като нея.

„И аз изпитвам същото към моята Лизи“, помисли Лейн.

Е, без недостатъците. Лизи нямаше недостатъци.

— Самюел — прошепна тъжно той.

— О, долавям съжаление в гласа ти.

— С Джин не се живее лесно.

— Както и с мен, драги ми приятелю. Както и с мен — адвокатът изправи гръб.  — И нека кажем, че откровеният ни разговор се дължи на това, че съм много пиян. Ако някога го споменеш, ще отрека всичко. Може изобщо да не си спомня, че сме говорили на тази тема. И това ще бъде благословия.

— О, твърде много е за шест по скалата на пиянството.

— Може да съм преценил неправилно — Самюел Ти протегна ръка към масичката и наля още бърбън върху леда в чашата.  — Да се върнем на проблема с охранителните камери. Ще вземат записите и ще проверят какво има на тях и още нещо  — ще забележат, ако нещо липсва или е подменено. Съветвам те да не се опитваш да правиш нищо със записите.

— Но би ме посъветвал да си мълча за онова в лехата с бръшлян?

— Разликата е, че ако не бе съобщил за него, те нямаше да знаят. Ако се опиташ да фалшифицираш нещо в онези записи, да ги повредиш, промениш или изтриеш, те ще разберат. Едно е да се престориш, че не си намерил нещо, друго е да се опитваш да измамиш техническата им служба, ако си аматьор, а техният компютърен отдел е пълен с хора, които в свободното си време членуват в „Анонимните от „Уолстрийт“.

Лейн стана и отиде до прозореца.

— Помниш ли  — каза той,  — когато Едуард беше в Южна Америка в ръцете на онези копелета? Не можах да спя цяла седмица. От момента, в който получихме искането за откуп, докато го спасиха и го върнаха в Щатите.

Спомените от миналото приличаха на старото стъкло на прозореца  — замъгляваха онова, което бе пред очите му.

— Когато бяхме деца в онази къща, Едуард винаги ни защитаваше от татко. Едуард винаги отговаряше за всичко. Винаги знаеше какво да направи. Ако бяха отвлекли мен? Той щеше да дойде и да ме спаси, ако бях на негово място. Щеше да долети в онази джунгла и да ме спаси дори ако трябваше да си пробива сам път с мачете.

— Брат ти беше — е, извинявай — брат ти е изключителен човек.

— Не можех да заспя, защото не можех да направя същото за него. И това ме разяждаше отвътре.

Мина доста време, преди Самюел Ти да отговори.

— Сега не можеш да го спасиш, Лейн. Ако е направил каквото мисля, че е направил, и има записи, които го доказват? Няма да можеш да го спасиш.

Лейн се обърна и изруга.

— Баща ми заслужаваше това. Разбираш ли? Баща ми заслужаваше всичко, което му се случи. Трябваше да го хвърлят от проклетия мост преди години.

Самюел Ти вдигна длани.

— Не мисли, че на мен не ми е минавало същото през ума. И да, брат ти има всички основания на света, но в сценария на „Игра на тронове“, законодателството на Кентъки е различно и той ще бъде осъден. В момента за самозащита се признава само случай, в който някой опре нож до гърлото ти или пистолет до главата ти.

— Иска ми се аз да бях намерил онзи дяволски пръст. Щях да заровя проклетото нещо в земята.

Но нямаше как да накара Лизи и Грета да лъжесвидетелстват пред властите. Особено след като Ричард и Джин също бяха излезли от къщата, както се случи. Копелето би предало дори майка си, за да постигне целите си.

— Знаеш ли…  — лицето на Самюел Ти придоби философско изражение.  — Брат ти трябваше да извика баща ви в „Ред енд Блек“. И да го застреля веднага, щом прекрачи прага.

— Моля?

— Това е начинът да убиеш някого в Кентъки. Имаме закон за защита на личната собственост, в който се казва, че ако някой се намира в твой имот, независимо дали те заплашва с оръжие, или не, имаш право да защитиш собствеността си, при условие че натрапникът е влязъл без твое разрешение. Има само две специфични изисквания. Трябва да го убиеш. И той не трябва да е обърнат с лице към изхода или да се опитва да излезе  — Самюел Ти размаха показалец.  — Но това е начинът да го направиш. Ако никой не знае, че баща ви е бил поканен да отиде там, Едуард щеше да има идеалната възможност да бъде оправдан.

Лейн се взираше в адвоката си, а Самюел Ти размахваше ръка, сякаш прочистваше въздуха от думите, които току-що бе изрекъл.

— Но това не е съветът ми на адвокат, разбира се. И както знаеш, съм пиян.

След малко Лейн каза тихо:

— Напомни ми никога да не идвам тук без писмена покана, господин съветник.



ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И СЕДМА


На задната седалка на „Фантома“, който беше с вдигнат гюрук заради косата й, Джин седеше до бъдещия си съпруг и гледаше през прозореца. Реката бе мътна и продължаваше да приижда заради дъжда, валял цяла нощ. Нивото на водата бе толкова високо, че изглеждаше сякаш реката се опитва да залее част от Индиана.

В центъра на града пред тях небостъргачите блестяха в слънчевата светлина, асфалтовите огърлици на шосетата обвиваха вратовете им от стомана и стъкло. Нямаше защо да се притеснява — шофьорът на баща й спираше от време на време, но нямаше да закъснеят много.

Тя погледна моста „Биг Файв“, петте огромни свода, металните въжета, които поддържаха пътните платна над водата, и си спомни ожесточения спор с баща си заради сватбата с Ричард. Тя бе отказала. Само за да открие, че е лишена от всякакви финансови средства, сякаш изоставена сама на безлюден остров.

И се предаде.

И ето я сега.

Тя затвори очи и си представи Самюел Ти до басейна по време на приема, на който дойдоха толкова малко хора.

— Би ли подписала това.

Тя отвори очи и погледна към другата страна на кремавата кожена седалка. Ричард й подаваше около двайсет страници — някакъв документ  — заедно с една от неговите писалки „Монблан“ с монограмите му в черно и златно.

— Моля?

— Това е предбрачно споразумение — той побутна хартиите и писалката към нея.  — Подпиши го.

Джин се засмя и хвърли поглед към шофьора. След малко облеченият в униформа човек с елегантна шапка на главата щеше да стане свидетел на страхотно представление.

— Няма да направя нищо подобно.

— Да, ще го направиш — каза Ричард.

Тя отново погледна през прозореца и сви рамене.

— Тогава нека се връщаме. Отмени подписването. Направи каквото смяташ за необходимо, няма да се откажа от правата си на твоя съпруга.

— Може ли да ти припомня помощта, която оказвам при продажбите на вашата компания? Като се има предвид в какво затруднение се намирате, ще ви трябват много благоприятни договори. А те може да изчезнат много бързо, ако аз реша така.

— Като се има предвид в какво затруднение се намираме, скоро може изобщо да няма „Брадфорд Бърбън Къмпани“. Така че личното ти богатство е по-добрият избор за мен.

Той се отдръпна при думите й, тънкият му врат се извиваше по начин, който й напомни за измършавял от глад кон.

— Нямаш ли срам?

— Не

— Вирджиния Елизабет…

— Дори баща ми никога не ме е наричал така — едно порше в аварийната лента ги подмина и докато автомобилът профуча край бавно движещата се колона, тя осъзна, че това бе брат й.  — Не че щях да обърна внимание, ако го бе направил.

— Това е само формалност и е просто като касова бележка от бакалия. И ако не ти е известно значението на израза, ще ти го кажа. Означава, че е нещо много просто. Ти запазваш всичко, което е твое в момента на сключването на брака, аз запазвам всичко, което е мое. И нищо няма да се дели с другия.

— Просто. Нима? Затова ли е колкото „Война и мир“[62]?  — тя хвърли поглед към него.  — И ако е толкова просто, защо не ми даде възможност първо да го прочета и да го прегледам с адвокат?

Самюел Ти например. Макар да се досещаше как би протекло разглеждането.

— Няма нужда да се занимаваш със скучни законови термини.

— Няма ли? Може би ще ти е интересно да узнаеш, че вече съм разучила бракоразводното законодателство и ще ти кажа какво знам.

— Джин, сериозно…

— Знам, че ще ти бъда напълно вярна — той отново се отдръпна, а тя продължи да говори тихо.  — Знаеш ли, всъщност изненадата ти не трябва да ме обижда. И преди да започнеш да си въобразяваш, че показвам някакво уважение към теб, разбрах, че бракоразводното законодателство на Кентъки е много строго и доказателството за изневяра може да бъде използвано за намаляване на съпружеската издръжка. Така че онези двама пилоти, които чуках предната вечер, са последните ми опити в изневярата. Ще ти бъда достойна съпруга, одобрявам да ме следиш и да документираш всичко със снимки. Сложи камери в спалнята ми, в колата, в дрешника, в бельото ми. Няма да ти дам възможност да ме обвиниш в нищо.

Тя се наведе към него.

— Как ти се струва скучната законова терминология? И няма да наредиш на шофьора да се върне. Ето какво ще стане. Няма да подпиша нищо и въпреки това ще сключим брак. Ти искаш да спечелиш нещо. През целия си живот не си направил нищо. Нямаш нищо, което да е наистина твое. Никой не те уважава заради достойнствата ти, всички се въртят около теб само заради наследството ти. Ще се ожениш за мен, за да ходиш с вдигната глава на приеми и партита. Все още си онова хлапе от основното училище, което никой никога не избира. Аз бях там, виждала съм го. Ти беше последният, когото включваха в отбора, но ще бъдеш онзи, който е укротил известната Джин Болдуин. И това е много по-ценно за поддържане на егото ти от всичко, което някога бих могла да измъкна от банковата ти сметка — тя се усмихна мило.  — Така че можеш да си вземеш петкилограмовата касова бележка и да си я завреш отзад. Скъпи.

В очите му се четеше истинска злоба. Джин отново се загледа в река Охайо. Знаеше много добре какво я очаква по-късно вечерта, когато той се прибере от работа, но по свой начин очакваше с нетърпение да види изхода.

И беше пр