Порно (fb2)

Порно [bg] (пер. Иванчев)   (скачать) - Ирвин Уэлш

Ървин Уелш Порно

„Без жестокост няма забава…“

Ницше
Генеалогия на морала, Есе 2, Част 6

1 АМАТЬОРИ

1. Мръсен № 18732

Крокси, за пръв път в живота си потънал в пот от усилие, а не от друсане, се напъва нагоре по стълбите с последния кашон плочи, докато аз се тръшвам на леглото и пускам широка прозявка към бежовата талашитена облицовка на стената, налегнат от дълбока депресия. И това ще бъде новият ми дом. Някаква си жалка дупка, четири и половина на три и половина, коридор, кухня и баня. В стайчето има вграден гардероб без врати, легло и място за не повече от два стола и маса. Тук няма да ми понесе. Пандизът определено е за предпочитане. По-добре направо да се изнасям обратно в Единбург и да менкам тоя помиярник за килията на Франк Бегби.

В това тясно пространство смрадта от старите фасове на Крокси ме задушава. Изкарах цели три седмици без да запаля, но може да се каже, че съм пушил поне по трийсет на ден, само защото съм край него.

— Много се ожаднява от тая работа, а Саймън? Да идем за по едно в Пепиз? — настоява той и ентусиазмът му звучи като долно злорадство, добре пресметнат сарказъм, насочен към финансовите притеснения на Саймън Дейвид Уилямсън.

От една страна щеше да е адски голяма грешка да се вдигна по Меър Стрийт до Пепиз и да дам възможност на всички да се подхилват, „Завръщане в Хакни, а, Саймън?“, но, да, имах нужда точно от компания. Трябваше да поприказвам с някого. Да изпусна парата. Пък и на Крокси му трябваше малко проветрение. Опитите да откажа цигарите в неговата компания бяха нещо като да опитваш да се откачиш от наркотиците в къща гъчкана със стари дроги.

— Голям късмет, че докопа тази бърлога — вика ми Крокси. Късмет, оная ми работа! Обтягам се на шибаното легло и цялата колиба се разтърсва от профучаващия на около половин метър от кухненския прозорец експрес, който преминава през станция Хакни Даунс на път за Ливърпул Стрийт.

Оставането бе далеч по-вредно за нервите ми, отколкото излизането, така че двамата предпазливо тръгваме надолу по разнебитените стъпала, покрити с толкова износена пътека, че рисковете се равняват на спускане по стената на ледник. Навън се сипе суграшица и всичко е пропито с притъпената атмосфера на празничния махмурлук. Запътваме се към Мар Стрийт и Таун Хол. Крокси, без всякакво чувство на ирония изтърсва:

— Хакни си е по-гот от Айлингтън, както и да го гледаш. Айлингтън е станал ебати шибания квартал.

Да си махленска мутра твърде дълго не е гот. Копелето би трябвало да прави уеб-сайтове в Кларкънуел или Сохо, а не да се занимава с незаконно настаняване и организиране на купони в Хакни. Реших да светна пича за нещата от живота, не че бих могъл да му направя кой знае какво добро, но поне исках да спра замърсяването на културната среда от подобни дивотии.

— Глупости. Това е стъпка назад — казвам и се опитвам да стопля с дъх ръцете си, които са порозовели като сурови свински наденички. — За двадесет и пет годишна мутра Хакни си е супер. Но за един издигащ се по социалната стълбица тридесет и шест годишен предприемач — казвам, сочейки себе си — Изи е мястото. Как да дадеш на някоя класна пичка от Сохо бар адрес Ийст Ейт? А какво ще й кажеш като попита коя е най-близката станция на метрото?

— Надземната железница си е о’кей — обяснява той и сочи мостът под подпухналото небе. Автобус 38 изпухтява край нас, бълвайки токсичен въглерод. Тия шибаняци от Лондонския Транспорт само се дърлят в прескъпите си луксозни брошурки как колите унищожавали природата, но това не им пречи на воля да ти серат в дробовете.

Изведнъж е вече утре и ние сме в нечия квартира, някъде си, Стиви се жалва колко му е излязла стоката, докато приготвя крека1, смачкани банкноти се измъкват от джобовете и вонята на амоняк изпълва въздуха.

Всеки път, когато тази ужасна лула се допира и щипе устните ми, чувствам гадене, усещам как рухвам, но после дръпването ме запраща в друг ъгъл на стаята: прекрасно прохладен, отнесен, изпълнен с доволство, изпълнен със самия мен, дърдорещ глупости, кроящ планове да завзема света.

После съм на улицата. Нямах представа, че съм отново в Айлингтън, мотках се наоколо, докато не видях едно момиче, което се бореше с някаква карта точно на Грийн, опитваше се да я разтвори с плетените си ръкавици с един пръст, и веднага реагирах с лепкавото „Здрасти малката, май сме се загубили?“. Но от плачливата нотка в гласа ми, изтънял от напрежение, очакване, дори чувство за някаква загуба, направо ме побиха тръпки. Залитнах назад колкото от шока да чуя такъв собствения си глас, толкова и от вида на моравото тенеке бира Тенетс, което държах. Какво, по дяволите, беше това? Кой го е сложил в ръката ми? Как, мамка му, съм се озовал тук? Къде са всички останали? Имаше пъшкания и сбогувания и аз съм излязъл под студения дъжд и сега…

Гаджето се стегна като онова масивно парче блякпулска скала в гащите ми и се озъби:

— Чупката… Не съм ти малката…

— Съжалявам, гадже — извинявам се набързо.

— Не съм ти и гадже! — осведомява ме тя.

— Зависи от гледната точка, слънчице. Погледни го от моя гледна точка — чувам се да казвам, сякаш слушам някой друг и виждам себе си през нейните очи: смрадлив прошляк с мораво тенеке. Но аз си имам работа за вършене, гаджета, които ме чакат, дори и малко пари в банката, по-добри дрехи от това лекьосано миризливо яке, тази стара вълнена шапка и ръкавици, така че, какво, по дяволите, става тук, Саймън?

— Омитай се, отрепка такава! — обръща ми гръб тя и се отдалечава.

— Ей, май разговорът тръгна в погрешна посока! Но, както и да е, след като ударихме дъното, пътят е само нагоре, нали?

— Майната ти! — извиква тя през рамо.

Така е с гаджетата. Понякога са доста негативни. Проклинам липсата си на познания за жените. Познавам някои, но винаги между нас е заставала оная ми работа, винаги кура ми е стоял между мен, тях и нещо по-дълбоко.

Започвам да си припомням, опитвам да канализирам отново изкривеното си и прегряло съзнание, разгъвайки го и накъсвайки го на кадри. Просветна ми, че всъщност съм си бил вкъщи, че на сутринта се върнах в новата си квартира и изпаднах в депресия след като профуках и последната кока, после започнах да се потя и да мастурбирам над една вестникарска снимка на Хилари Клинтън в официален костюм по време на кампанията й за кмет на Ню Йорк. Подех старата песен как не трябва да й дреме от тия евреи, че тя още е много красива жена и че Моника изобщо не е в нейната лига. Ами да, Били трябва да иде да си прегледа главата. После правихме любов. След това, когато Хилари заспа кротко и спокойно, отидох в съседната стая, където чакаше Моника. Добрата стара махала Лийт срещна Бевърли Хилс в един изискан тек на пост-алиенация. После накарах Хилари и Моника да го направят, докато ги гледам. В началото се дърпаха, но очевидно съм успял да ги склоня. Облегнат назад върху овехтелия стол, който ми даде Крокси, разпусках и се наслаждавах на шоуто с хаванска пура в ръка, е, добре де, с тънка пурета.

Вой на полицейска кола по Ъпър Стрийт преследва да осакати поредния муден гражданин и ме сепва за реалността.

Ласкателната, но долнопробна същност на фантазиите ми малко ме измъчва, но рационално преценявам, че това е само защото, дрогата ме пуска. Това винаги извиква гадни мисли и ги задържа, затлачва те, принуждава те да се концентрираш върху тях. Край с коката. Така или иначе няма да мога да си я позволя известно време. Което пък е без значение, когато си се закачил.

На автопилот съм, но постепенно осъзнавам, че се спускам надолу от Ейнджъл към Кинг Крос. По-явен знак на отчаяние, здраве му кажи. Оглеждам копелетата в букмейкърския пункт на Пентънвил Роуд с надеждата да видя познати физиономии, но уви. Оборотът на отрепките е доста висок напоследък, заради плъзналите навсякъде по Кинг Крос бдителни служители на реда. Те цепят като моторни лодки в мочурище от отходни води, като само разпръсват и разместват тинята, но никога не пречистват или унищожават токсичните боклуци.

Тогава виждам да влиза Таня, явно напомпана с хероин. Свитото й лице е тебеширено бяло, но очите й светват, когато ме разпознава:

— Миличък… — обгръща ме тя с ръце.

Някакъв кльощав тип върви зад нея, но скоро стоплям, че всъщност е момиче.

— Това е Вал — казва тя с онова свръхтипично носово скимтене на лондонска дрога. — Не си се мяркал насам от сума си време!

Чудно защо.

— Така си е. Сега съм пак в Хакни. Временно. През уикенда забихме малко кока и така… — обяснявам. Внезапно нахлува цяла тайфа чернилки, които явно също са наблегнали на крека: напрегнати, с изпънати физиономии, враждебни. Направо се чудя дали в това място изобщо се правят залози. Атмосферата определено не ми понася и се изнасяме заедно с оная шантава анемична Вал, докато един от брикетите подмята нещо на останалите. Насочваме се към метрото на Кингс Крос. Таня мрънка нещо за цигари и, да, наистина, опитвам се да ги спра, но няма начин, като те хване за гушата няма мърдане, и започвам да се бъркам за дребни. Купувам малко цигари и паля докато се спускаме надолу в метрото. Някакъв бял, тлъст, надут педал в една от онези гей-щурмовашки светлосини униформи на Лондонския Транспорт ми разправя, че трябвало да си загася фаса. Сочи ми табелата на стената — в памет на загиналите от пожар, причинен от фаса на някакъв тъпак.

— Къде ви е акъла? Не ви ли пука?

На кого си мисли, че говори, мамка му, този клоун?

— Дреме ми на кура, пич. Копелетата са си го заслужили. Всяко пътуване носи рискове — отсичам.

— Мой добър приятел загина в този пожар, мръсно копеле такова! — беснее скапанякът.

— Сигурно е бил някакъв нещастен чекиджия, щом е имал дрисльо като теб за приятел — изцепвам се, но гася фаса преди да се качим в тарапаната на ескалатора. Таня се киска, а Вал направо се залива и гърчи от хилеж.

Вземаме метрото към бърлогата на Камдън и Бърни.

— Вижте момичета, не трябва да се въртите много по Кинг Крос — усмихвам се, знаейки точно защо го правят, — и в никакъв случай с разни брикети — разправям им. — Те само чакат да докопат някоя готина бяла кукла, за да й сводничат.

Вал се ухилва, но Таня започва да ми се отваря.

— Как можеш да говориш така? Отиваме у Бърни! Той е един от най-добрите ти приятели и е черен.

— Разбира се. Не става дума за мен. Те са мои хора, мои братя. На практика всичките ми приятели тук са черни. Става дума за вас. На мен никой не иска да ми сводничи. Вярвай ми, ако Бърни беше сигурен, че ще му се размине и той нямаше да пропусне да ви пласира.

Малкото момиче-момче Вал се смее по странно чаровен начин, а Таня се цупи кисело.

Качваме стъпалата към Бърни, като преди това за малко се обърквам кой точно блок търся в този мизерен квартал, защото е адски странно да се идва насам на дневна светлина. Разбутваме някакъв самосиндикален алкохолик, проснат в собствената си пикня точно на завоя на стълбището.

— Добро утро — извиквам рязко и копелето издава нещо средно между стенание и ръмжене. — Лесно ти е да го кажеш — ебавам се и гаджетата се хилят.

Бърни още е буден. И той току-що се е върнал от Стиви. Тотална откачалка. Огромна черна буца, огромни бели зъби, тонове златни вериги, купища пръстени. Надушвам амоняк. Няма грешка — в кухнята е спретнал лула и ми дава да си дръпна. Опъвам дълго и здраво, очите му, маниакално насърчителни, се впиват в мен, докато обгаря със запалката късчетата крек. Задържам, бавно издишам и усещам онова задушливо болезнено парене в гърдите, краката ми омекват, но стисвам ръба на плота и се наслаждавам на прохладната отмала. Оглеждам всяка троха хляб, всяка капка вода в алуминиевата мивка в натрапчиви детайли, от които може да ти се догади, но не, изтръпвам, вледенявам се и психиката ми се отнася в едно прохладно пространство от стаята. Бърни изобщо не губи време, приготвил е нова доза в мръсната си стара лъжица и бавно изсипва кристалчетата върху фолиото, толкова нежно и внимателно, сякаш поставя своето собствено отроче в креватчето му. Поднасям запалката и се дивя на сдържаната ярост с която засмуква. Веднъж Бърни ми каза, че се е упражнявал да задържа дъха си под вода във ваната, за да увеличи капацитета на белите си дробове. Вторачвам се в лъжицата, оглеждам джунджуриите наоколо и ме обхваща смътно безпокойство, защото всичко ми напомня старите дни, когато бях на хероин. Но майната му. Сега съм по-стар и по-умен, хероинът си е хероин, а крекът си е крек.

Плещим глупости, ръсим бомбастични дивотии право в лицата си, които са само на няколко инча разстояние и през цялото време се държим за кухненския плот като печените типове от Стар Трек, които се държат за мостика, докато врагът обстрелва кораба.

Бърни се навива за жените, за курвите, дето са го разигравали и са съсипали целия му живот. Аз пригласям с пълно гърло. После подхващаме ония путки (този път от мъжки пол), които са ни изработили и нищим как ще си го върнем. С Бърни делим обща неприязън към един пич на име Клейтън, който ни беше нещо като приятел, но сега прецаква всички подред. Клейтън е идеалната мишена, щом разговорът започне да замира. Ако няма подобни врагове, те трябва да бъдат измисляни, за да може животът да получи малко интрига, някаква форма, някакъв смисъл.

— Клейтън нещо съвсем го е ударила сачмата — казва Бърни, а гласът му се извива в лицемерна загриженост. — Съвсем се е смахнал — добавя той и почуква главата си.

— Вярно… А онази Кармел, още ли я чука? — питам. — Винаги съм й бил навит.

— Не, копеле, вече не. Тя си би шута някъде на майната си, там откъдето беше дошла, Нотингам или нещо тако-о-в-а-а — казва той с типичния си акцент, който се провлачва от Ямайка чак до Северен Лондон с кратка спирка в Бруклин. После оголва ония ми ти зверски зъбища и разправя:

— Ебаси шотландците! Да не видите някое ново парче по улиците и веднага каква е тая, има ли си гадже. Дори когато си имате готина жена, дете и мангизи. Непоправими сте!

— Това се нарича обществена ангажираност. Социален интерес, това е — усмихвам се и поглеждам гаджетата, които седят на дивана оттатък.

— Обществена ангажираност… — смее се Бърни. — Социален интерес… — И отново се захваща да приготвя доза.

— Да живее свободния свят! — кискам се, тръгвайки към съседната стая.

Като влизам забелязвам как Таня чеше ръцете си през якето, явно дрогата я пуска, но по някакъв призрачен начин това ми се предава и окото ми започва да притрепва. Приисква ми се да се изчукам и да изхвърля с потта малко токсини, но не си падам по секса с наркоманки, защото през цялото време не помръдват. Господ знае какъв й е случаят на тая Вал, момчето-момиче, но я сграбчвам за ръката и почти я влача към кенефа.

— Какво правиш? — пита тя, без да показва съгласие или съпротива.

— Принуждавам те да ми духаш — обяснявам и намигвам. Тя ме поглежда без никакъв страх и пуска малка усмивчица. Веднага разбирам, че иска на всяка цена да ми достави удоволствие, просто защото е този тип. Скапания тип, които винаги искат да те задоволят, но никога, никога не успяват. Нейната роля в житейския театър: лице за юмруците на някоя откачалка.

Влизаме и докато го вадя се одървям. Тя е на шибаните си колене, аз придържам мазната й глава към себе си, тя смуче и е, и е… нищо особено. Всъщност е о’кей, но мразя начина, по който вдига малките си лъскави очички, за да ме погледне, да се увери, дали ми харесва или не, което е адски нелепо в дадената ситуация. Най-ми се иска да си бях взел бирата.

Гледам надолу към този сивкав череп, към пронизващите очи, които се цъклят нагоре, и всички тези зъби, потънали във венците и килнати назад от дрога, недохранване и пълна липса на стоматологични грижи. Чувствам се като Брус Кемпбъл в орязана сцена от „Злите Мъртъвци 3: Мъртъвци от Средновековието“, приклещен от някакъв череп. Той, разбира се, би го разбил веднага на пух и прах и преди да се изкуша да направя същото е по-добре да се измъкна. Да се изнеса докато омекващия ми кур не бъде нарязан на ивички върху тая редица разкапващи се зъби.

Чувам външната врата да се отваря и с ужас установявам, че единият от гласовете безспорно принадлежи на Крокси, който идва, за да продължи купона. Сигурно влачи и Брийни. Сещам се за бирата и не мога да понеса как някое копеле небрежно ще я надигне пътьом и просто ще я пресуши. Самата мисъл, че за тях това не би означавало нищо, а за мен е всичко в този момент, направо ме подлудява. Ако е този, който си мисля че е, бирата просто си е отишла, в случай, че не се задвижа веднага. Избутвам Вал и изхвърчам, като си го прибирам и дърпам ципа в движение.

Още е там! Дрогата ме е пуснала и изпитвам нов глад за крек. Просвам се на дивана. Наистина е Крокси, който изглежда скапан и Брийни, който е свежарка, но не може да се начуди как е изпуснал първото друсане. Всъщност двамата са домъкнали още бира. Странно, но това не извиква никакво въодушевление у мен. Само дето точно онази така жадувана бира сега ми се струва топла, застояла и гадна за пиене.

Но има още бири!

И така, изпиват се още бири, завъртат се още безразсъдни сделки, появява се още крек, Крокси измайсторява лула, която подарява на Бърни и съвсем скоро отново всички сме здраво друсани. Онова гадже Вал излазва препъвайки се отново в стаята и видът й е като на бежанец, току-що изритан от някакъв шибан лагер. Което, струва ми се, си е точно така. Тя прави знак на Таня и двете се изнизват без да кажат и дума.

Усещам как разправията между Бърни и Брийни се разгорещява. Амонякът е свършил и трябва да минем на сода, за да си направим крек, което определено изисква по-голям майсторлък. Брийни тормози Бърни, че хаби коката.

— Спри да мърляш, шибан нещастник! — фъфли той през потрошените си жълто-черни зъби.

Бърни му се озъбва също, а на мен ми минава през главата, че по-късно съм на работа и трябва да дремна. Докато минавам по коридора и отварям външната врата, чувам звука от трошене на стъкло, който не може да се сбърка с нищо друго. Помислям за секунда да се върна, но решавам, че присъствието ми ще усложни и без това сложната ситуация. Измъквам се тихо през вратата и я затварям зад себе си, отцепвайки виковете и заплахите. После навън и право надолу по улицата.

Когато се връщам в оня кенеф в Хакни, който сега трябва да наричам свой дом, целия се потя, треперя и проклинам глупостта и слабостта си докато експресът „Грейт Ийстърн“ от Ливърпул Стрийт до Норуич разтърсва отново сградата.

(обратно)

2. „съпътстващите приставки…“

Колин се надига и става от леглото. Силуетът му се очертава до еркерния прозорец. Изтегната под чаршафа наблюдавам оклюмалия му пенис. Той виси някак виновно, хванат в триъгълник от лунна светлина, докато Колин отваря щорите.

— Не разбирам — извръща се той към мен и забелязвам извинителната му усмивка на човек, когото ще бесят. Луната посребрява гъстите му тъмни къдрици. Светлината разкрива торбичките под очите му и противната провиснала плът под брадичката.

Колин: скапаняк на средна възраст, към чието описание вече трябва да добавим намаляваща потентност и спадащ социален и интелектуален интерес. Време е. Бог ми е свидетел, крайно време е.

Протягам се в леглото, усещайки прохладата по краката си и се извъртам, за да се отърся от последния спазъм на собственото си безсилие. Обръщам се с гръб към него и свивам колене към гърдите си.

— Знам, че ще прозвучи като клише, но наистина никога преди не ми се е случвало. Просто… тая година ми набутаха да водя четири часа семинарни упражнения и два часа лекции повече. Снощи не съм спал, за да проверявам есета. Миранда вечно усложнява нещата, а децата постоянно искат внимание… нямам никакво време да бъда самия себе си. Нямам време да бъда Колин Андерсън. На кого му пука? На кого изобщо му пука за Колин Андерсън?

До мен едва достигат тези жалби по изгубената ерекция и постепенно се унасям.

— Ники? Чуваш ли?

— Ммм…

— Мисля си, че трябва да нормализираме връзката си. И това не е просто хрумване на момента. Миранда и аз сме изпята песен. О, знам какво ще кажеш. Да, имало е и други момичета, други студентки, наистина е имало — продължава той, но сега някакво доволство се е промъкнало в тона му. Мъжкото его може и да изглежда крехко, но от опита, който имам, знам, че не е нужно много време, за да се възстанови, — …но всички те бяха просто тийнейджърки и беше доста глуповато забавление. Цялата работа е в това, че ти си по-зряла, ти си на двадесет и пет, няма чак толкова голяма възрастова разлика помежду ни и с теб е много по-различно. Не е просто едното… искам да кажа това е истинска връзка, Ники, и искам да бъде, ами, точно такава, истинска. Разбираш ли ме? Ники? Ники!

Присъединявайки се към колекцията от студентки на Колин Андерсън, предполагам, че трябва да бъда поласкана от провъзгласяването ми за същинска любовница. Но не, мерси.

— Ники!

— Какво? — изпъшквам, обръщам се и сядам, отдръпвайки косата от лицето си. — Какви ги дрънкаш? Като не можеш да ме изчукаш, остави ме поне да спя. Утре сутрин имам часове, а вечерта трябва да бачкам в шибаната сауна.

Колин присяда на леглото, диша тежко. Наблюдавам как раменете му се повдигат нагоре-надолу и в тъмното ми заприличва на някакво странно ранено животно, което не знае дали трябва да бяга или да контраатакува.

— Не ми харесва, че работиш там — издиша той с онзи сприхав, собственически тон, който напоследък му е станал така присъщ.

Това е, мисля си, това е моментът. Натрупаните седмици на търпение достигат критичната маса, когато разбираш, че трябва да кажеш на тези копелета да вървят на майната си.

— Сауната вероятно е единственият ми шанс в момента да се изчукам като хората — обяснявам спокойно.

Леденото мълчание и неподвижността на тъмния контур на Колин ми подсказват, че попадението ми е точно и най-сетне съм успяла. Той внезапно скача и с нервни, отсечени движения се втурва към стола, където е метнал дрехите си. Чува се тъп удар на крак в нещо из тъмнината, стол или легло, последван от злобно „майната му“. Явно бърза да избяга. Обикновено първо се къпе заради Миранда, но тъй като този път не са се смесвали никакви телесни течности, може да мине и така. Поне се сети да не пали лампата, за което наистина съм му благодарна. Докато нахлузва джинсите си, използвам случая да се насладя на задника му, може би за последен път. Лошо нещо е импотентността, прилепчивостта е още по-лошо, но двете в съчетание са просто непоносими. Само от мисълта да се превърна в гледачка на този стар глупак ми се сгадява. Жалко, все пак, за този задник. Ще ми липсва. Винаги страшно съм си падала по готините, стегнати мъжки задници.

— Човек не може да говори с теб, когато станеш такава. Ще ти се обадя по-късно — пухти той, навличайки пуловера си.

— Не си прави труда — срязвам го с леден тон и издърпвам юргана, за да скрия циците си. Чудя се, защо чувствам този подтик, след като именно той ги е смукал, слагал е кура си между тях, галил ги е, опипвал ги е, мачкал ги е, хапал ги е и всичко това с моята благословия и дори насърчение в някои случаи. Защо тогава такъв случаен поглед в полумрака ми се струва толкова оскверняващ? Отговорът сигурно е, че отвътре чувствам, че сме вече история, Колин и аз. Да, точно това е моментът.

— Какво?

— Просто не си прави труда. Да ми се обаждаш по-късно. Изобщо не си давай зор — обяснявам му и страшно ми се иска да запаля цигара. Чак ми се ще да му поискам, но ми изглежда някак неподходящо.

Той се извръща към мен и мога да видя ония глупави мустаци, които винаги съм го молила да обръсне. Очите му са скрити в мрак, но виждам устата му, осветена от блещукащата сребърна светлина през щорите. И тази уста ми казва:

— Добре, майната ти! Ти си тъпа пуйка, Ники, това си ти, нагла малка кучка! Мислиш си, че всичко ти е позволено, а, момиченце? Порасни и стани човек, защото ще си строшиш главата!

Бяс и смях напират в мен, но нито едното не може да вземе превес, така че единственото, което успявам да изплюя е:

— Човек? Като теб? Ще си умра от смях…

Но Колин вече е излязъл, вратата на спалнята се тръшва, последвана от външната врата. Тялото ми започва да се отпуска блажено, но с огромна досада се сещам, че трябва да заключа още веднъж. Лорън е голяма паникьорка, а и отгоре на всичко едва ли примира от радост, че сме я разбудили с нашия скандал. Чувствам хлад по стъпалата си от лакираните дъски в коридора, набързо завъртам топката и с радост се връщам в спалнята. Минава ми през главата да отида до прозореца и да погледна, дали Колин е излязъл вече на пустата улица, но решавам, че сме се изяснили окончателно и досадникът е отрязан. Отрязан звучи повече от задоволително. Става ми смешно, защото си представям как Миранда получава пенисът му отрязан по пощата. Как го гледа и не може да го познае. Всъщност те всички си приличат, освен ако, разбира се, не си някоя дърта, отпусната, скльофкана крава, която не го усеща, ако не е особено дебел. Ако си още стегната, спокойно можеш да чукаш всичко наоколо. Е, почти всичко. Проблемът не е в куровете, а в съпътстващите ги двукраки приставки, които се предлагат във всякакъв вид и степен на досада.

Лорън пристига в небесно синята си нощница, сънливите й очи примигват, косата й е разрошена. Забърсва очилата си и ги слага.

— Всичко наред ли е? Чух викове…

— Нищо особено, просто звуците на импотентен мъж в критическата, който вие жално в нощта! Трябва да е било като музика за твоите феминистки уши! — ухилвам се закачливо.

Тя се доближава бавно до мен, протяга ръце и ме прегръща. Чудесна жена е тя — винаги готова да ме тълкува по-положително, отколкото заслужавам. Тя си вярва, че с шегите си крия някаква болка, със сарказма си прикривам уязвимост и постоянно и искрено търси да открие истинската Ники зад фасадата. Лорън смята, че съм като нея, но колкото и да не й се вярва, аз съм и винаги ще си остана далеч по-безсърдечна кучка от нея. Въпреки крайния си феминизъм, тя просто е едно сладко дете, което ухае чудесно, излъчва аромат на лавандулов сапун и свежест.

— Съжалявам… Знам, казах ти, че си откачила да се забъркваш с преподавател, но го казах, за да те предпазя, да не те наранят…

Треперя, осезателно треперя в ръцете й и тя продължава:

— Хайде, хайде… недей, няма нищо… Всичко е наред.

Лорън обаче не стопля, че всъщност се треса от смях. Как изобщо би могла да си помисли, че ми пука? Повдигам леко глава и се изсмивам на глас, за което веднага съжалявам, защото тя е мило същество и е малко унизително за нея. Понякога жестокостта ти идва просто по инстинкт. Не можеш да се гордееш с това, но поне можеш да опиташ да си го признаеш.

Поглаждам я успокояващо по тънкото вратле, но още не мога да спра да се смея:

— Ха-ха-ха-ха… май се обърка, миличка. Той е зарязаният, той е нараненият. „Да се забъркваш с преподавател“… ха-ха-ха… звучиш точно като него.

— Добре, де, как да го кажа? Той е женен. Имате връзка…

Бавно поклащам глава.

— Аз нямам връзка с него. Аз просто го чукам. По-точно чуках го. Но това е всичко. Тия крясъци и сцени бяха за това, че той повече няма да може да ме чука, разбираш ли?

Лорън пуска щастлива, но малко виновна усмивка. Момичето е твърде почтено, твърде добре възпитано, за да тържествува над нещастието на други хора, дори и на тези, които не харесва. Една от най-неприятните страни на Колин бе, че не я харесваше и виждаше само онзи повърхностен образ, който самата тя му пробутваше. Но това засяга само него. Най-непроницателното копеле на света.

Издърпвам юргана.

— Хайде, ела тук да ме гушнеш както трябва! — казвам. Лорън ме поглежда и извръща поглед от голото ми тяло.

— Стига, Ники! — казва тя срамежливо.

— Искам само да ме гушнеш! — нацупвам се и се премествам към нея. Тя усеща, че между голите ни тела е дебелата материя на нощницата й, че никой няма да я изнасили и ме прегръща сковано и неохотно, но аз не се отказвам и издърпвам юргана върху нас.

— Ох, Ники — казва тя, но скоро усещам как се отпуска и се унасям в прекрасен сън с аромат на лавандула в ноздрите ми.

На сутринта се събуждам и до мен леглото е празно. Дочувам шум от приготовления в кухнята. Лорън. Всяка истинска жена трябва да си има по една сладка малка съпруга. Ставам, увивам се в халата си и се насочвам към кухнята. Кафето съска и църцори през филтъра в каната. Чувам нейните звуци в банята. Връщам се в преходния ни хол и виждам мигащата червена светлинка на телефонния секретар, който ме подканя да си чуя съобщенията.

Бях надценила или подценила Колин. Беше оставил доста съобщения.

Бийп.

— Ники, обади се. Това е глупаво.

— Здрасти, глупако — казвам към телефона. — Това съм аз, Ники. Страхотни съобщения оставя този Колин, голяма комедия.

Бийп.

— Ники, съжалявам. Сигурно съм полудял. Наистина не си ми безразлична, честно! Това се опитвах да ти кажа. Ела утре в кабинета ми! Хайде, Ник!

Бийп.

— Ники, нека да не се разделяме по този начин! Да идем на обяд в преподавателския клуб. Там ти хареса. Хайде! Обади ми се в работата.

Възрастта превръща повечето момичета в жени, но мъжете никога не престават да бъдат сополанковци. Точно за това винаги съм им завиждала, за тяхната способност да тънат в глупост и незрялост, нещо което винаги съм се стремяла да имитирам. Но на човек му идва до гуша, ако постоянно е принуден да го търпи.

(обратно)

3. Мръсен № 18733

Това е последната, най-забита част от Сохо — тясна, занемарена, с воня на евтин парфюм, пържено, алкохол и разпилян боклук от скъсаните черни торби по ъглите. Ръждясали редове от неонови лампи бавно, почти насила припукват и осветяват с безжизнената си светлина сумрака, в който се сипе немощен дъждец.

От време на време поглеждаш към търговците на върховни удоволствия, онези нагли типове с квадратни челюсти, бръснати глави, изтупани в костюми и пардесюта или към курвите, които се чукат за крек, накацали по стъпалата, чиито лица се извръщат в оголеното болнаво жълто на крушките след преминаващите отегчени пичове, нервни туристи и пияни тийнейджъри с ехидни усмивки.

Тук обаче се чувствам повече у дома, отколкото където и да било. Когато влизам в бара, минавайки наперено покрай мускулестия тип на вратата, с когото сме на ти и чието скъпо палто се развява от вятъра, това за мен е знак, че съм изминал дълъг път, откакто работех с онези отрепки в сауната на Лийт и сводничех на херокурветините, които се чукаха за дози.

Хенри Буцата ми кима:

— Как си, Сай, приятелю!

Опитвам се да сдържа онова неволно разширяване на ноздрите си, което ми се изплъзва при всяка среща с безмозъчна мутра, просто защото човек има нужда от тях, а копелетата винаги усещат, когато ги гледаш от високо. Така че физиономията ми се набръчква в потрепваща усмивка.

— Бива, Хенри, бива. Малко ми е чоглаво, приятелю. Все си го слагам там, където не трябва.

Хенри кима мрачно, после бъбрим известно време, докато наблюдавам студените му очи, потънали в този първобитен череп, които от време на време поглеждат през рамото ми към нещо, което става зад мен. Стрелва по някой зверски поглед, с който да усмири дребните крамоли, преди да са прераснали в нещо по-сериозно.

— Тук ли е Колвил днес?

— Не, слава богу — отвръща Хенри. Това е сигурна територия за разговор. И двамата мразим шефа от все сърце. Докато казвам чао на Хенри си мисля за жената на Мат Колвил. Когато котката я няма… Трябва да звънна на Таня да дойде, за да я пласирам на някой баровец. Звъня на мобилния, но изненада, изненада, официален глас ме информира, че номерът е отрязан. Не е лесно да се грижиш едновременно за кокаиновите и хероиновите си навици без да забравяш да си плащаш сметката за телефона. Пропиляна е една дребна възможност и усещам леки хладни тръпки както винаги, когато индиректно ми се причиняват неудобства от безотговорните действия на другите.

Но без Колвил, докато Дюри е в офиса, аз съм господар. Марко и Лени също са днес на смяна, и двамата добри, нахъсени кожодери, което означава, че моята работа е чисто представителна. Седя си главно от дясната страна на бара, просто ей така, за компания, като ставам да обслужа и обсипя с любезно внимание някоя и друга важна мутра, футболист, престъпник или много секси гадже (без изключение). След края на смяната се отбивам в магазина на Рандолф и купувам цял куп гей-порнография, предназначена за анонимен подарък на едно старо мое приятелче. После отивам за по бира в едно невзрачно кафене. Винаги обичам да се забия на някакво такова място след клуба. Нещо като социалния еквивалент на хубава отпускаща вана. Мястото е точно такова каквото го искам, безличен паметник на липсата на въображение. Тук е Сохо, но би могло да бъде навсякъде, всяко място без собствена физиономия.

Бях леко вкиснат и затова установих с учудване, че смяната беше минала сравнително леко. Струваше ми се, че и времето беше доста по-напреднало. Дори отново започнах да се ядосвам на глупостта и слабостта си. Слабостта си да се надрусам с Крокси, сякаш това, че ме е уредил с квартира и съм ползвал пикапа и мускулите му, му дава право да ме трови с всякакви химикали. Копелето е напълно безполезно. Те всички са. Шибаната малоумна кучка Таня пък виси по Кингс Крос, докато аз я уреждам да изкара нещо по-прилично от баровците в клуба. Просто слабост, това е. И колкото повече остаряваш, толкова по-голям лукс е да си позволяваш подобна слабост.

Но край на самосъжалението. Все пак избутах леко смяната и вече съм се разположил в друг бар в Сохо с едно навито готино гадже в официален костюм. Казва се Рейчъл и бачка в рекламата, тъкмо е направила суперуспешна презентация, леко е пийнала и непрекъснато повтаря „господи божичко“ за щяло и нещяло. Хванах погледа й в бара, в последствие разменихме усмивки и комплименти и я отделих от пияната й компания. Разбира се, точно в момента ремонтирам собствения си апартамент в Айлингтън и съм принуден да живея в долнопробната гарсониера на един приятел. Благодаря на Бога за този костюм Армани — струваше си всяко пени, което бях дал за него. Предлагам да отидем у тях — в Кемдън и тя казва:

— Господи божичко, съквартирантката ми точно сега е поканила гости!

И така, налага се да го преглътна и смотолевям Ийст Ейт адрес на мини-таксито. Поне копелето проявява малко приличие и се навива да ни закара. Ония чекиджии от черните таксита направо те режат или ако пък те вземат, се държат пренебрежително, все едно са някакви шибани социални работници. И всичкото това, за да благоволят да ти измъкнат цели двайсет лири за някакви пършиви осем-десет километра. Дори това арабско или турско копеле иска петнайсет.

Косите ми скрити погледи, хвърлени дискретно към Рейчъл в паузите на разговора, говорят, че очакванията й стават все по-скромни с всеки прекосен светофар. Тя обаче е доста приказлива, а на мен ми е трудно да се концентрирам заради зверския махмурлук от уикенда. Освен това, когато знаеш, че вече си я заковал, обхваща те онова чувство на нервна досада. Когато чукането ти е в кърпа вързано и няма мърдане, ритуалът става толкова потискащ. Първо приказваш общи приказки, после минаваш на глупости за Бени Хил. Следва най-тежкото — да слушаш, но то е и най-важното. Важно е защото забелязвам, че тя има нужда да се преструва повече и от мен как цялата работа има някакво лустро и е (поне хипотетично) повече от едното чукане, повече от чиста похот. Що се отнася до мен, идва ми да изкрещя — затваряй си скапаната уста, сваляй си шибаните бикини, ние никога няма да се видим след това и ако случайно пътищата ни се пресекат, ще прикриваме неудобството си със стоицизъм и фалшиво безразличие, а аз ще се сещам — с ненавист — за звуците, които издаваш, когато се чукаш и за съжалението, изписано по лицето ти на другия ден. Изпъкват само негативите, те са единственото, което изобщо се помни!

Но това няма да свърши работа, защото ето ни по стъпалата и вътре в гарсониерата, аз, извиняващ се за „бъркотията“ и за това, че мога да предложа само бренди и докато тя продължава да дрънка отговарям, да, по рождение съм от Единбург и наливам питиетата. Чувствам се адски доволен да открия две неразопаковани чаши за коняк.

— О, градът е истинска прелест. Преди няколко години бях там на Фестивала. Изкарахме велико — осведомява ме тя и продължава да ровичка из кашоните с плочи.

Подобно изказване би било адски префърцунено и заядливо за ушите на човек от кварталите, но всъщност ми прозвучава толкова мило, докато въртя закачливо брендито в чашата. Наслаждавам се на грациозността й, на съвършената кожа и тази широка усмивка, докато тя казва:

— Бари Уайт… Принс… великолепен вкус за музика… има и много соул и гараж…

И не е само топлината от брендито, защото, когато тя взима чашата си от ниската стъклена маса, усещам как въображаемия цип в стомаха ми започва да се отваря и си мисля СЕГА. Сега е времето да се влюбиш. Просто отвори шибания цип и нека ви погълне нечистоплътния екстаз на любовното храносмилане. Гледайте се глупаво в очите, говорете глупости, надебелявайте заедно. Но не. Правя точно това, което винаги правя и използвам секса, за да прецакам любовта като я сграбчвам, наслаждавайки се на театралния й шок и се целуваме, после се събличаме, опипваме, лижем, и чукаме.

Преди това обаче успявам да се уверя, че нейната заплата и длъжност в съответната организация, както и произходът й не са толкова впечатляващи, колкото първоначално предполагах. Тя бе едното нищо. Кръгла нула. Понякога наистина трябва да положиш големи усилия, за да не опознаеш някого.

След кратък сън отново продължаваме. Веднага щом ми става й го вкарвам и се тресем и мятаме ритмично докато експреса в 7.21 до Норуич профучава с тътен през спирка Хакни Даунс, сякаш и нас ще отнесе в Ийст Англия със себе си, а тя стене:

— О Господи… Саймън… Сай-мъ-ъ-ъ-н…

Рейчъл заспива и аз се измъквам, оставяйки бележка, която я информира, че трябва да ходя рано на работа и че ще й се обадя. Отивам в кафенето отсреща и си вземам чай в очакване да излезе. Очите ми леко просълзяват, когато се сещам за красивото й лице. Представям си как се качвам обратно по стълбищата, може би даже с цветя, как разкривам душата си, заричам се в нетленна любов и обещавам да направя живота й изключителен като онзи принц на белия кон. Тази фантазия е колкото женска, толкова и мъжка. Но нищо повече. Гади ми се от някакво усещане за загуба. Лесно е да обичаш или да мразиш някого, когато го няма. Някой, когото всъщност не познаваш. В това наистина ме бива. Големият проблем идва щом нещата станат твърде лични.

После, като полицай дебнещ заподозрян, я гледам как излиза от входа. Движенията й са напрегнати и сковани. Тя прави опити да се ориентира и изглежда като птиче паднало от гнездо — противна, недодялана и непохватна, напълно различна от прелестната вдъхновена от алкохола богиня, която сподели леглото и за кратко живота ми миналата нощ. Обръщам на спортните страници на Сън.

— Мисля, че на Англия им трябва шотландски мениджър — извиквам към Хасан, собственикът турчин. — Шибаният Рони Корбет или някой подобен. Копелето е от Хартс — обяснявам и допирам до устните си горещия подсладен чай.

Когато се връщам в гадната дупка горе, Рейчъл е оставила част от своето ухание, което ми идва добре, и бележка, което пък не ми идва чак толкова добре.

Саймън,

Жалко, че те изпуснах тази сутрин. Бих искала да се видим пак. Обади се.

Целувки,

Рейчъл.

Така. Винаги е по-добре да зарежеш някой, който иска да те види отново, защото неизбежно идва времето за раздяла, когато не иска да те вижда повече. Толкова по-просто и приятно. Смачквам бележката и я бутвам в кофата.

Никак не мога да определя мястото на Рейчъл в моята схема. Когато започвах своя престой в Лондон, незаконно настанил се във Форест Гейт, бях решил да проправя пътя си на Запад — от лъскави есекски гаджета през заможни еврейки в Северен Лондон до новобогаташки дъщерички. Всички те обаче знаят какво искат. Първите заменят секс за материални придобивки, с вторите си разменяте неврози, а последните те скъсват от чукане, но халката на пръста не е за теб, тя е обещана на някоя еднопородна свиня. Тия кучки винаги имат уговорени женитби, които са си чисто кръвосмешение. Така се отказах да бройкам дебютантки и се завърнах обратно в Хамстед.

Сега Таня, която пък изобщо не ми влиза в класацията, звъни на червения мобилен, за да ми съобщи, че пристига. Представям си лицето й, бяло като череп, което в последните години не е виждало повече слънце от вампирът Носферату, разранените й неестествено големи устни, подобни на лоши имплантанти, резките й конвулсивни движения и погледа й на насекомо.

Залепвам разписанието на Грейт Ийстърн Рейлуей на таблата на леглото и докато Таня се дотътри успявам да разтребя. Тя ми признава, че скапанякът Мат Колвил й е изритал задника от бара оная вечер. В големите й очи се чете копнеж за хероин, а не за чукане. Обяснявам й, че е неблагодарна кучка и как съм се постарал да я уредя, но не, тя предпочита да я опъват до скъсване някакви отрепки за късчета крек или доза хероин някъде из копторите на Кингс Крос вместо да практикува занаята си в някое достойно заведение на развлекателната индустрия в Сохо.

— Правя всичко възможно за теб, но напразно — натъртвам и в същото време се чудя колко ли пъти е чувала тези думи от родители, социални работници и полицаи. Докато ме слуша тя рухва на канапето, увива ръце около себе си и се вторачва в мен с провиснала челюст, която сякаш се държи само на кожа.

— Но той ме изхвърли — проплаква тя. — Колвил. Направо ме изрита!

— Нищо чудно. Погледни се. Изглеждаш като някоя глазгоуска отрепка. Тук сме в Лондон. Човек трябва да се придържа към някакъв стандарт. Май съм единствения, който наистина държи на добрите стандарти…

— Извинявай, Саймън…

— Няма нищо, миличка — изчуруликвам и я повдигам от канапето. Държа я в ръце и не мога да повярвам колко е лека. — Малко съм кисел днес. Кофти седмица, нали знаеш как е? Ела и си легни при мен…

Бутвам я на леглото и поглеждам часовника върху шкафчето. 12.15. Опипвам я, наблюдавайки спазъма, който пробягва по устните й, после дрехите се разхвърчават из стаята и аз съм върху нея и в нея. Лицето й се гърчи в агония, а аз се чудя, кога ще мине шибания влак.

12.21

Тоя скапан влак, шибаните му Англиан Рейлуейс или както там викат на тая приватизирана помия… 12.22, тъпи копелета… трябваше вече да е минал…

— Страхотна си, бейби, същински динамит! — лъжа окуражаващо.

— Ъ-ъ-ъх… — хрипти тя.

Мамка му, ако влага само толкова в цялата работа, по-добре да иде да прави бургери, защото няма бъдеще в индустрията.

Стискам зъби и задържам още пет кошмарни минути до 12.27, когато мръсното копеле най-сетне профучава и разтърсва гарсониерата из основи, а тя започва да пищи в екстаза на любовта.

— Силен финал, бейби — казвам й. Опитвам се да прилагам тактиката на Тери Венабълс като треньор — дръж на основните неща, не забравяй да им повтаряш, че ги бива. Позитивно отношение, насърчаване, никакво крещене и изпускане на нервите. — Но трябва да влагаш повече жар. Казвам ти го за твое добро.

— Благодаря, Саймън — усмихва се тя и оголва нащърбените си зъби.

— Сега обаче се налага да тръгваш, защото имам работа.

Лицето й леко посърва, но за секунди навлича дрехите си, сякаш само с едно единствено движение. Подавам й десетачка за билети и фасове, тя набързо се сбогува и се измита.

Когато вече се е разкарала, събирам купчината гей-порно списания, които накупих вчера в Сохо и ги набутвам в голям плик, върху който надписвам адреса:

ФРАНСИС БЕГБИ

ЗАТВОРНИК № 6892ВК

ЗАТВОР НА Н.В. СОТЪН

СОТЪН МЕЙНЗ

ЕДИНБУРГ

ШОТЛАНДИЯ

Винаги приготвям пакет с такова съдържание за старото приятелче Бегби, който му изпращам, когато се връщам в Шотландия, така че клеймото винаги да е оттам. Чудя се, кого ли подозира. Сигурно всяко копеле в целия район Лотиън. Това е част от моята малка война с родния ми град.

Без да щадя пастата „Гибс“ измивам зъбите си, старателно отмахвайки всякакви остатъци от Таня, после се мушвам под душа и трескаво търкам гениталиите си, опитвайки се да изчегъртам налепите от тази биологическа опасност, която току-що бях изклатил. И познайте какво, разбира се, точно в този момент звъни телефонът. Най-голямата ми слабост, че никога, ама никога не мога просто да го оставя да си звъни, а и секретарят не се включва. Увивам хавлиената кърпа през кръста си и го вдигам.

— Здрасти, Саймън. Как си, моето момче?

Минават няколко секунди, докато затопля на кого е този глас. Леля ми Паула, която звъни от Единбург.

(обратно)

4. „…бездарни чекии…“

Всеки път, когато си сменям курса, се чувствам все по-голяма неудачница. Но университетските курсове са като мъжете; дори и най-очарователните не могат да те задържат достатъчно дълго. Коледа вече мина и аз отново съм свободна жена. Все пак смяната на курсове не те кара да се чувстваш толкова лошо, колкото, когато сменяш града или университета. Плюс това се чувствам доволна от факта, че вече съм изкарала цяла година без прекъсване в Единбургския Университет. Е, почти цяла година. Лорън бе тази, която ме нави да сменя курса по литература с този по медии. Новата литература е киното, каза тя, цитирайки някакво тъпо списание. Разбира се, отвърнах, диалог не се учи вече от книгите, но не се учи и от филмите, а от видео игрите. Накъсан, стегнат диалог. Ако наистина искаме да сме стилни, радикални и ултрамодерни, трябва да се наврем в тарапаната пред игралните автомати сред анемични тийнейджъри, които са избягали от даскало. Автоматите на Джонис Амюзмънтс, Саут Сайт — там е мястото.

Трябва обаче да продължа с поне един модул по литература и избрах шотландска литература, тъй като съм англичанка и да правиш нещо точно на опаки винаги е добър аргумент.

Маклимънт изнася лекция пред шепа патриоти и кандидат-шотландци (Боже, миналата година и аз бях от тях. Научих, че една от прапрабабите ми, за която преди не бях дори и чувала, имала неблагоразумието да прекара отпуската си в Килмарнок или Дъмбъртън и за малко да се запаля по идеята да разигравам горда шотландка заради едната стипендия…). Докато Маклимънт се цепи с националистическата си пропаганда, направо имаш чувството, че някъде отзад се носи саундтрак от шотландски гайди. Защо изобщо съм тук? Отново идеята е на Лорън. Лесно се избутва, това е.

Дъвката в устата ми е придобила металически вкус и от дъвкане ми се е схванало ченето. Изплювам я и я лепвам под банката. Умирам от глад. Миналата вечер изкарах двеста лири с бездарни чекии. Изпразвах мъже под хавлиени кърпи. Тия затлъстели, червендалести лица, които те гледат с настървение, са толкова прозрачни. Веднага ти става ясно какво искат и разиграваш ту безчувствена, вулгарна кучка, ту прехласнато миловидно момиченце или каквото там се очаква. Всичко това ти е толкова далечно, толкова не те засяга, че се сещам как с брат ми дърпахме кучето ни Монти за пениса и после гледахме как се опитва да се изпразни като се търка на дивана.

Мисля си колко неестествено би било да си добра в правенето на чекии, мисля си за курове и скоро Маклимънт свършва. Лорън е изписала купчина листа за шотландската диаспора, Рос, „американския шотландец“, сигурно яко одървен в тесния си Ливайс довършва драсканиците си за английската жестокост и несправедливост през вековете. С трясък затваряме папките си почти едновременно и ставаме. На излизане Маклимънт хваща погледа ми. Мутрата му е точно като на бухал. Тъпа. Нямам представа какво е мнението на разните му там орнитолози, но истинските разбирачи от соколи, ястреби и други грабливи птици веднага ще ви кажат, че по-тъп хищник от бухала няма.

— Мис Фулър-Смит, може ли да поговорим за малко — казва тежко той.

Обръщам се към него и отмятам косата си зад едното ухо. Повечето мъже не могат да устоят на това: безусловния жест на непорочната девственост. Актът на повдигането на брачния воал, на разкриването. Маклимънт е циничен, съсухрен алкохолик и следователно идеално програмиран да се хване на тая въдица. Заставам до него малко по-близо, отколкото трябва. Винаги работи добре, когато го правиш със свити по природа мъже, които обаче имат хищнически инстинкти. И в този случай няма грешка. Проработва безотказно.

Тъмните, постоянно стреснати очи зад очилата се разпалват. Изтънелите косми на оредялата му коса се надигат с няколко милиметра като от статично електричество. Комичното му сако с подплънки се надува от превзета въздишка.

— Струва ми се, че още не съм получил есето ви за втория семестър — издекламира той с очевидна похотлива нотка.

— Още работя по него. Нямам много време, защото ми се налага да работя нощем — усмихвам се.

Маклимънт, който или е много обигран (в което, определено иска да повярвам) или просто хормоните му вече са паднали под критичното ниво, за да се разгорещи за по-дълго, кимва гробовно:

— Следващия понеделник, Мис Фулър-Смит.

— Ники, ако може — накланям усмихнато глава на една страна.

— Следващия понеделник — повтаря Маклимънт и се сгърбва да събира нещата си от катедрата. Кокалестите му, възлести ръце сковано подреждат листата и ги запращат в чантата му.

За да получиш нещо трябва постоянство. И аз не се предавам.

— Лекцията ви наистина, наистина ме увлече — грейвам аз. Той вдига глава и пуска хитра усмивка.

— Чудесно — отсича сухо той.

Тази малка победа ми вдига настроението и заедно с Лорън се отправяме към барчето.

— Тоя семинар по кино. Какъв е контингента?

Лорън помръква, явно представяйки си всички бели които предстоят, всички досадници, които ще се изтърсят от този контингент рано или късно в квартирата. Пресмята кои от тях са способни да омърлят всичко наоколо, кои ще се натискат за секс, кои ще буйстват.

— Един-двама стават. Обикновено сядам до този, Раб. Малко е по-голям, към трийсетака, но става.

— А за леглото, става ли?

— Ники, ужасна си! — клати тя глава.

— Аз съм свободна жена! — протестирам. Обръщаме кафетата набързо и тръгваме към аудиторията.

Преподавателят е някакъв спечен тип. Издълженото му тяло и закръглените рамене образуват идеалната поза, в която може да съзерцава пъпа си докато говори с мекия си, дълбок южноирландски акцент. Часът продължава с прожекцията на кратък руски филм с непроизносимо заглавие. Някаква пълна тъпотия. Точно по средата вратата се отваря и влиза някакъв пич със синьо яке, италиански лейбъл, кимва към даскала, за да се извини, усмихва се на Лорън и се тръсва на мястото до нея.

Хвърлям поглед към него и той поглежда към мен, съвсем за кратко.

След лекцията Лорън ми го представя. Раб. Той е сърдечен, без да е лигав, което доста ми допада. Среден на ръст, слаб, светло кестенява коса, кафяви очи. Отиваме в клубчето да пийнем по нещо и да поприказваме за курса. Тоя Раб не е от хората, които се набиват на очи. Странно, защото е доста хубав. Хубостта му обаче е доста стандартна, точно този тип, който една жена чука между две сериозни гаджета. След първата бира той се отправя към кенефа.

— Готин задник — отбелязвам. — Падаш ли си по него? Лорън поклаща глава и се цупи.

— Той си има постоянно гадже и чака дете.

— Не съм те питала за CV-то му — контрирам я. — Просто питах, дали го харесваш?

Лорън ме смушква доста яко с лакът и ми обяснява, че съм откачена. В много отношения тя е момиче с пуритански разбирания, закъсняла за времето си, в смисъл на старомодна. Обожавам полупрозрачната й кожа, а събраната отзад коса и очилата й са наистина секси както и прецизните деликатни движения на ръцете. Тя е стройно, грациозно сдържано момиче на деветнадесет и понякога се чудя, дали изобщо някога е имала сериозно гадже. С което, разбира се, искам да кажа, дали изобщо някога се е чукала. Твърде съм привързана към нея обаче, за да й обясня, че тия нейни феминистки бръщолевения са просто номера на една недоклатена провинциалистка.

Тя има навика да ходи с този Раб след лекции за по питие, да дърдорят за филми и да се оплакват от курса. Е, днес ще трябва да бъде menage a trois. Раб има малко онова поведение на човек врял и кипял, леко отегчен а ла и-това-съм-го правил. Струва ми се, че харесва зрелостта и интелигентността у Лорън. Чудя се дали наистина си пада по нея, защото тя определено го харесва. Личи си от километри. Ако пък толкова си пада по зрели мацки, то аз съм почти на двадесет и пет.

Раб се връща и носи три бири. Обяснява ни, че работи в бара на брат си, за да си изкарва допълнително. Казвам му, че и аз правя нещо такова — бачкам следобедите и някои вечери в една сауна. Като повечето хора и той изглежда заинтригуван. Килва глава встрани и се вторачва в мен с изучаващ поглед, който изцяло променя лицето му.

— Ти нали не… искам да кажа, знаеш…

Лорън се нацупва с погнуса.

— Да спя с клиенти ли? Не, само масажирам — обяснявам и правя отсечени движения с ръце. — Разбира се, няма начин някой да не ти предложи, но това не влиза в услугите на фирмата — лъжа и после пускам въдицата — Но веднъж… — Тук правя многозначителна пауза. И двамата са зяпнали от очакване. Чувствам се като добрата стара баба, която чете приказка за лека нощ на невръстните дечица и тъкмо е стигнала до частта, където трябва да се появи големият лош вълк.

— …направих чекия на един възрастен мъж. Постоянно се оплакваше колко му липсва покойната му жена. Не исках да вземам ония двеста лири, но той настоя. После започна да разправя колко свястно момиче съм и да се извинява, че ме е поставил в такова положение. Беше ужасно мил.

— Как си могла, Ники? — изви глас Лорън.

— Вие сте си добре, шотландците, следването ви излиза без пари. Таксите ви се плащат, какъв ви е проблемът — затапвам я. Лорън знае, че не може да рита срещу това. Грубата истината обаче е, че правя куп чекии, но това не е нещо, което човек би правил за друго, освен за пари.

(обратно)

5. Мръсен № 18734

Бях подготвен за срещата с Колвил. Добре, че Таня ми разказа как се е държал този малоумник. Той отдавна искаше да се отърве от мен и сега на клетия чекиджия му се отваряше идеалната възможност. Не смятах да се дам без бой. През миналата година, поточно от лятото на миналата година ми се бе отдало добре да проуча потайностите на дома на семейство Колвил в Холоуей.

Разбира се, щеше да чака да свърши смяната ми. Вечерта вървеше спокойно. После Хенри и Чингиз дойдоха с още няколко момчета, всички доста пийнали. След някакъв скандал с друга компания имало екшън и нашите се кефеха на победата си, раздуваха кой какво направил и тям подобни. По някое време минаха на темата, че Абърдийн и Тотнъм щели да се обединяват.

— Представяш ли си тия стиснати задници да идат на бар — намесих се в разговора. — Кой, мамка му, ще плаща пиенето? Сигурно шибаният барман! — смея се и момчетата се смеят с мен. Правя им компания, наливам щедро питиета за сметка на заведението, защото знам, че скоро идва краят на моето царство.

В известен смисъл е тъжно, защото ми беше като втори дом, отворена врата, място, където се срещах с хора, онзи тип хора, с които изглежда винаги съм се срещал. Но свърши. Изчерпа се. Време е да продължа напред. Човек никога не може да спечели като бачка на подобни места. Печели, само ако ги притежава. С периферното си зрение виждам Линзи, която ми намигва преди да се качи на подиума с пилона.

Да, вярно, всичко е от пластмаса и хром, обзавеждането е съвсем оскъдно, и въпреки това можеш да усетиш миризмата на стари фасове, запарена сперма по фланелените панталони на мъжете, евтиния парфюм на момичетата, разредената бира. Цялото нездраво отчаяние, което витае насред веселието.

Линзи обаче си дава ясна сметка за нещата, твърде умна, твърде светната, за да се превърне в жертва и да се върже по-дълго от необходимото на такова място. Тя внимава никога да не показва пренебрежение към копелетата, които идват тук, пренебрежение, каквото една умна, образована жена като нея би трябвало да изпитва към тях, и вероятно към мен, макар всички да храним илюзии, че сме различни, че имаме някакъв специален финт в тази игра, някаква собствена спасителна ирония. Линзи обаче наистина е различна и има вярна представа за нещата. Направи няколко записа с аматьорско порно, направи собствен уеб-сайт, за да се разчуе името й и сега клиентите сами я търсят тук, точно в този стрийп и денс бар. Работи сама, без сводник, а заинтересованата й усмивка моментално се изпарява, щом се усети, че искаш да я работиш. Тя е човек, който не играе в чужди сценарии и следователно е напълно безполезна за мен.

Жалко. Гледам я на подиума как прави онова дълбоко атлетично движение с таза, което би запратило една крек-курветина като Таня в реанимацията. Проследявам бедрата с прекрасен изкуствен тен чак до сребърните прашки с усърдието на клиент, който си дава парите. Няма начин, просто се налага да потърся от онези нейни записи.

Неизбежно в края на смяната при мен пристига Дюри с кретенската усмивка на ученик-портаджия.

— Колвил иска да те види в офиса — почти напява противният плужек.

Знам за какво става дума и щом влизам, се настанявам без покана на стола срещу него. Погледът му шари наоколо през тесните цепки на очите върху изпитата му тарикатска мутра и ме наблюдава сякаш съм гол охлюв. С един жест плъзва по масата към мен някакъв плик. Върху ревера на това тъпо сиво сако, което е облякъл има леке. Нищо чудно, че тя…

— Формуляр Р45 и отработеното — обяснява той с типичния си мазнярски тон. — Тъй като не ти достигат две седмици до необходимите 104, не се налага да ти плащам обезщетение. Всичко е точно, уверявам те. Такъв е законът — ухилва се копелето.

Пускам дълбок искрен поглед.

— Защо така, Мат? — питам, разигравайки наранено достойнство. — Знаем се от толкова време!

Цъ. Погледът не сработва. Лицето му остава безизразно и той се обляга назад, клатейки бавно глава.

— Предупредих те да идваш навреме. Трябва ми главен барман, който да стои в бара. Но, което е по-важно, предупредих те за онази малка кучка, оная курветина, твоята приятелка, която се влачи тук и се предлага на клиентите ми. Онази седмица дори беше тръгнала да се натиска на един клиент със синя кръв — клати отново глава с отвращение той и до ушите ми достига кискането на Дюри, който се забавлява не по-малко от Колвил.

— И те имат курове, или поне така разправят — усмихвам се в отговор. Отново чувам сподавен кикот зад гърба си.

Колвил се накланя напред, физиономията му придобива сериозно изражение. Това е неговото шоу и той не би търпял да бъде изместен.

— Не ми се прави на много отворен, Уилямсън. Знам, че се мислиш за голям тарикат, но за мен не си нищо повече от поредния шотландски боклук, допълзял от Хакни.

— Айлингтън — вмятам. С последното наистина ме жегна.

— Няма значение. Главният барман трябва да движи бизнеса ми тук, а не да използва мястото за собствените си жалки мръсни игрички. Тук вече се събират всякакви боклуци — курви, дребни престъпници, футболни хулигани, търговци на порно, дилъри на дрога и знаеш ли какво? Всичко това става през последните две години откакто ти си тук!

— Но това е стриптийз бар! Естествено, че ще има съмнителни типове. Бизнесът ни е такъв, нечистоплътен! — протестирам гневно. — Създадох постоянна клиентела, която си плаща добре! Хора с пари!

— Просто си обирай парцалите — сочи ми той вратата.

— Значи, това е. Аз съм уволнен?

Усмивката на Мат Колвил става още по-широка. Време е. Вдигам очи и фиксирам погледа му.

— Е, значи е дошло време за разчистване на сметки. Чукам жена ти редовно от около шест месеца.

— Какв… — Колвил се втренчва в мен и усещам как Дюри замръзва зад гърба ми, после набързо се омита, смутолевяйки някакво извинение. Колвил остава вцепенен за секунда или две, но след лек тремор тънките му устни се извиват в лека предпазлива усмивка. После поклаща глава с презрение и ненавист.

— Ти наистина си бил голям нещастник, Уилямсън.

— Може да се каже, че и добре се нагуших — добавям, все едно не съм го чул. — Провери тегленията от кредитната й карта. Хотели, дизайнерски дрехи и всичко останало! — Соча с пръст ризата си „Версаче“. — Това определено не е от въшливата заплата, която ми даваш.

Нов спазъм на ужас преминава през очите му, но се сменя с бяс.

— Миризливец нещастен. Наистина ли мислиш, че ще ти се вържа на глупостите? Жалък…

Ставам и докато се надигам измъквам от вътрешния джоб на сакото си моменталните снимки от „Полароид“ и ги хвърлям на бюрото.

— Може пък да се вържеш на това. Пазех ги за черни дни. Доста красноречиви, нали? — намигвам, обръщам се и набързо, но с достойнство се омитам от офиса и минавам през бара. Страхът ме застига на улицата и преминавам в лек тръс, но след мен няма никой и аз се шмугвам из сокаците на Сохо, огласяйки ги с гръмък смях.

Докато вървя по Чаринг Крос Роуд, настроението ми спада като се сещам, че съм загубил най-постоянния си източник на доходи. Опитвам се да го балансирам с това, че съм се отървал от неприятности, пресмятам новите възможности и опасности на създалото се положение. Вземам метрото до Ливърпул Стрийт и оттам надземната железница до Хакни Даунс. Слизам на Даунс и поглеждам през стената на перона към собствения си заден прозорец. Имам чувството, че ако се пресегна като нищо ще докосна мърлявото стъкло. По прозореца са се налепили цели пластове прах, слуз и всякаква мръсотия, че е невъзможно да се види нищо вътре. Тия тюфлеци от Грейт Ийстърн Рейл трябва да платят за измиването, мамка им, техните шибани дизелови влакове са осрали всичко това. На излизане от гарата вземам последното, чисто ново разписание за деня на ГИР.

Връщам се в дупката, определяна от агентите на недвижими имоти като „студио“, и се заглеждам към улицата през предния прозорец. Скапани англичани. Студио?! Нелепи, винаги надути до пълен абсурд. Кой друг освен тях може да е толкова заблуден, че да нарича скапаните съборетини „имения“? Негово превъзходителство Саймън Дейвид Уилямсън от имение Банана Лийт. Оглеждам някаква млада майка с детска количка пред аптеката. Торбите под очите й ми подсказват, че тя би могла да бъде модел. Модел на сакове и куфари „Самсонайт“. Подсказват ми също, че съм изминал петстотин шибани километра на Юг, за да живея на скапаната Грейт Джанкшън Стрийт. Внезапно сградата се разтърсва от преминаващия отзад с тътен влак за Норуич. Проверявам часовника: 6.40 или 18.40 както тия чекиджии от железниците му викат. Точно навреме.

Винаги, щом можеш, инвестирай! Точно това се опитвах да кажа на Бърни онзи ден, макар че бях твърде навит, за да го обясня хубаво. Това е номерът. Това разделя успелите от неудачниците, хората на истинския бизнес от пробилите аграри, които ти надуват главата по вестниците и телевизията как са постигнали всичко със собствен труд, как са си блъскали главата, как са стискали зъби и подобни дивотии. Медиите не спират да тръбят разните му там истории за успели личности, но всички знаем, че това е само върхът на айсберга, защото непрекъснато виждаме и провалите около себе си. В пъба редовно сме заклещени от някой скапаняк, който се пени как, ако не било заради тия мръсни копелета, тая гадна кучка или тия нещастни задници, той щял да стигне далеч, обвинявайки всички, освен себе си, че е повярвал в лъжите на пресата. Бърни трябва много да внимава, защото е започнал да звучи точно като тия отрепки. Не можеш да я караш вечно така. Накрая човек (ако е късметлия) трябва да погледне пачката, с която разполага и да инвестира, преди да я е издухал. Иначе обратно към прокишляшкото какво щяло или нещяло да бъде по пъбовете или още по-зле към крека или лилавото тенеке бира „Тенетс“.

Имам нужда от пари, които да инвестирам. Сега обаче се налага да отида у Аманда. Стиснатата кучка е пълна с мангизи, но продължава да ме цеди.

Предложението на леля Паула, на което почти се бях изсмял по телефона, направо за малко да се изкискам в ушите на клетата женица, то, така да се каже, сега започва да звучи все по-добре.

Дългът зове и минавам през изтезанието на един автобус и на метрото, за да стигна до мястото, което се нарича Манди-ето-аз-си-изпълнявам-задълженията-а-ти-ми-взе-всичко в Хайгейт, извеждам детето и давам четиридесетте лири седмично, които просто изчезват в ненаситната паст на малкия звяр. Не, не си правете никакви илюзии, хлапето е наистина тлъсто. Последният път, когато го водих в Шотландия да види майка ми тя провлачи с шотландския си акцент, че бил „същия като мен на тази възраст“. Като мен на тази възраст. Всяко дебело дете, което лесно и непрекъснато се пребива някъде е идеалната жертва за малките жилави хищници от игрището и улицата. Благодаря на Бог за пубертета и хормоните, които ме отърваха от ада на тлъстините. Може би, противоречивите чувства, които изпитвам към сополанкото, се дължат на факта, че нещастникът ми напомня за един по-млад и залупен Саймън Дейвид Уилямсън. Все пак не мога да повярвам, че съм бил чак такъв. Тия сланини най-вероятно идват от тлъстия му еврейски дядо. По нейна линия, разбира се.

Бъхтим пеш из Уест Енд на път за Хембли. Ще избираме Коледен подарък за хлапето. Разбира се, цялата празнична дандания с намаленията е отминала и сега всички са се спекли от януарската си алчност. Бях му подарил ваучъри, водейки се от принципа, че от най-ранна възраст трябва да свикваш със свободата на избора. Аманда обаче ги беше прибрала и настояваше да отида с него. Не бяхме изминали много път след като слязохме на Оксфорд Съркъс, макар и да вървяхме малко бързо, а дребното копеленце започва да се дърпа, да спира и да си разтрива дебелите бутчета. Видео-плужек. Със сигурност би предпочел да е вкъщи пред своя Плейстейшън. Дори по празниците аз съм толкова бреме за него, колкото и той за мен. Докато вървим, продължавам плахите си опити за разговор и се моля да има готини гаджета из магазините, че да си оплакна очите.

Това е проблемът със зимата. Гаджетата са твърде опаковани. Изобщо не знаеш какво получаваш, докато не го отнесеш вкъщи, не го отвориш и после е вече твърде късно да го връщаш. Коледа. Проверявам GSM-ите за SMS-и. Нищо.

Магазините, тълпата, мъкненето на всякакви боклуци наоколо скоро започва да ме потиска. А що се отнася до дребния… не, няма връзка с този номер. Все пак правя опити. Не е кой знае какво, но колкото мога — толкова. Предполагам, че и за двамата е нещо като работна смяна, която трябва да се избута някак. Накрая съм кошмарно преял с всякакви боклуци, тежко ми е и съм издухал всичките си пари. И за какво? Родителски дълг? Общуване между поколенията? За чий е всичко това?

Не ми остава нищо друго освен да зяпам пичките и да си припомням как преди няколко седмици заведох малкия Бен (тя му измисли името) в Мадам Тюсо. Мислех си колко е самодоволна от това, че я опъва юпито на нейните мечти. Така, ама така се радвала, че излизам с Бен и как най-сетне можели да останат малко на спокойствие. Та значи, аз си плащам четирийсет лири на седмица, за да може тя да се изчука на воля. Ще трябва да си татуирам на челото с големи букви: М-У-Х-Л-ЬО.

Когато връщам келемето, се налага да си призная, че Манди изглежда много по-добре. През тази последна година кучката влезе в час за пръв път от раждането на Бен. Мислех си, че ще се освини здраво, подобно на останалите членове на шибаната си фамилия, но не, тя изглежда направо изрядно. Ако така ходеше на фитнес и пазеше диета, докато бяхме още заедно, можеше и да й спестя унижението, на нея и цялото й семейство преди няколко лета в Тоскана. Аз съм амбициозен мъж, а и никое копеле с малко самоуважение не би искало да го виждат с някаква тлъста крава, която му виси на ръката.

Но тлъстите крави си имат своите приложения: като лели, например. Добрите, пухкави лелички. Леля Паула винаги е била моята любима леличка. Разбира се, не е имало кой знае каква конкуренция. Клетата леля Паула, тя наследи пъба, но беше достатъчно тъпа да се омъжи за някакъв тарикат, който за малко не пропи и пъба и дома й, преди тя да го нарита. Окуражаващо е, когато виждаш как дори такива силни, волеви кучки като Паула си имат слабите места. Това поддържа копелетата като мен в бизнеса. Сега ми предлагаше да купя пъба за двадесет бона. Платими на по пет годишно.

Първият основен проблем беше, че тъкмо бях прехвърлил четиринайсет бона на червено. Вторият бе, че пъбът се намираше в Лийт.

(обратно)

6. „…малки палави тайни…“

В очите на Раб се долавя твърдост, която издава нещо скрито. Той мери думите си, както старите клиенти на стиснатия местен кръчмар мерят глътките си. Раб словесно кръжи край Лорън, която е настръхнала като улична котка, готова да те изсъска или издере, така че той го кара внимателно. Тя иска да оправдае пред себе си напрежението, което изпитва от неговото присъствие и си мисли, че той не трябва да е тук, че трябва да сме само двете, по женски, или само те двамата. Но аз я познавам твърде добре и знам, че Раб го отнася заради кризата на предменструалния й синдром. Като същински сестри, двете сме синхронизирали цикъла си и в момента тя се опитва да намери причина, за да превърне раздразнителността си в антипатия.

Клетия Раб. Насадил се е с две луди крави. Чувствам познатата отпадналост и тежест, а на брадичката ми излиза пъпка. Лорън и аз сме малко напрегнати, защото при нас ще се нанася нова съквартирантка. Името й е Даян и изглежда о’кей, студентка е по психология. Всичко ще е наред, стига да не се опитва да ни психоаналитичничи. Почти се бяхме навили да се приберем и да почистим за нейното пристигане, но двете халби ми подсказват, че няма да стане. Студентският клуб започва да се пълни, но наоколо никой не пие здраво, всички лигавим някакви бири. Роджър зад бара небрежно пуши. Двете момчета, които играят билярд поглеждат към мен, единият смушква другия и ми се ухилва. Не са нищо особено, но сериозно се замислям, дали да не пофлиртувам с тях, най-малкото защото не ми харесва насоката на разговора.

— Предполагам, че ако бях жена, щях да съм феминистка — отстъпва Раб, обезвреждайки пискливите отровни атаки на Лорън. Тази вечер са се насъбрали доста кресливци и тяхното присъствие като че ли извиква най-лошото у Лорън, карайки я да е още по-крайна. Тия отворени копелета дори няма да си покажат носа навън, когато се върнат в родните си градчета. Удрянето в гърдите се разиграва тук, в тази сигурна обстановка, в лабораторни условия извън реалния свят.

Жалвайки се от липсата на атмосфера, решаваме да се преместим в Каугейт Пъб. Навън е разкошна привечер, но когато се забиваме из оплетените тъмни вътрешности на града, догарящото слънце напълно изчезва зад масивните фасади. Набутваме се обаче в някакъв бар, който се счита за последен писък, но очевидно информацията е от преди няколко седмици. Ходът се оказва погрешен, тъй като моят любовник, по-точно моят бивш любовник е вътре. Колин Адисън, проф., д.ф.н.

Колин е леко брадясал и прилича на студентите, на които преподава. Усещам някаква особена власт. Подобно нещо не би могло да се случи, докато бе с мен. Разбира се, стои му глупаво. Тъкмо си взимаме бирата, сядаме и той се сервира.

— Трябва да поговорим — казва той.

— Нямам желание — отвръщам му, гледайки отпечатъка от червило по чашата си.

— Не можем да оставим нещата така. Искам обяснение. Поне това съм заслужил.

Поклащам глава и правя кисела физиономия. Поне това съм заслужил. Нещастник. Отегчително и донякъде неловко, две усещания, между които трябва да се прави ясна разлика.

— Хайде разкарай се, моля те!

Колин кипва, сочи ме с пръст и го размахва във въздуха сякаш дирижира ядните си думи.

— Още много трябва да пораснеш, скапана малка кучка, ако си мислиш, че така можеш да…

— Виж, приятел, по-добре изчезвай — става от мястото си Раб. Очите на Колин просветват. Някакво си студентче, което само да му посегне и ще бъде изритано с помощта на Ректорския Съвет, където Колин е клечка. Но уви, Ректорския Съвет ще се заинтересува много повече от него — преподавател, който чука, всъщност, по-точно се опитва да чука студентка. Откакто го отрязах, Колин очевидно е зациклил на тема как трябва да порасна. Какво стана с онази „зряла връзка“, която имахме в онези далечни безметежни дни от, хъм, миналата седмица?

Тъкмо решавам да не се занимавам повече, но Лорън се намесва. Лицето й е сгърчено от бяс и тъкмо си мисля, че сега ще покаже своята наистина лоша страна, когато тя прецаква малко нещата като изръсва тъповатото:

— Оставете ни, тук се води частен разговор!

Изкисквам се глупаво и пияно. В дадената ситуация изобщо няма нужда да ми се помага. Когато нещата опрат до Колин, се чувствам на собствена територия.

— Виж, наистина ми се драйфа от теб, Колин! Драйфа ми се от мекия ти, алкохолизиран кур на средна възраст. Писна ми аз да съм виновна, че не можеш да го вдигаш. Писна ми от самосъжалението ти, защото си бил ощетен от живота. Взех всичко, което може да се вземе от теб. Сега искам да се отърва от ненужната опаковка. В момента разговарям с хората, така че, направи ми една услуга и се разкарай от очите ми. Моля?

— Скапана кучка… — казва отново нещастникът, лицето му инфарктно почервенява и той виновно се оглежда наоколо.

— Ска-а-а-пана ку-учка — имитирам скимтенето му. — Толкова ли можеш?

Раб опитва да каже нещо, но аз го изпреварвам, обръщайки се отново директно към Колин:

— Не забелязваш ли, че присъствието ти не вдига нивото на разговора? Дори на тази маса? Моля те, иди си.

— Ники… — започва помирително копелето и отново се оглежда, дали наоколо няма студенти, — …просто искам да поговорим. Нищо повече. Щом е край, нека бъде край. Не виждам защо обаче да свърши така.

— Стига си мяукал, просто иди и намери друга, някоя достатъчно наивна, която ще можеш да впечатлиш. Ако устискаш праз лятото, след няколко месеца ще дойдат новите първокурснички. Страхувам се, че не се мразя дотолкова, че да излизам с теб.

— Шантава кучка — изплюва той и добавя. — Тъпа курва!

След което изхвърча като тапа от бара и вратата яко се тръшва зад гърба му. Кръвта се качва в главата ми за секунда, но скоро преминава и всички му удряме дружен смях. Барманката ме поглежда и аз вдигам рамене.

— Нямаш никакъв срам, Ники — задъхва се Лорън.

— Права си, Лорън — отвръщам, гледайки право към Раб. — Да се забърквам с преподаватели… не е голям купон. Този ми е вторият. Първият беше преподавател по английска литература, докато учех в Лондон. Беше малко странен, да не кажа особено извратен.

— О-ох, не… — противи се Лорън. Тя много добре знае за какво става дума.

Но, не, разказвам подробно историята за Майлс и я карам да се чувства страхотно неловко.

— Той бе истински човек на изкуството. Подобно на Блум в „Одисеи“, професорът си падаше по острата миризма на урина. Купуваше пресни бъбреци и ме караше да се изпикая в малка купа. После накисваше бъбреците вътре и ги оставяше да киснат за през нощта, а на сутринта ги приготвяше за закуска. Беше много цивилизован извратеняк. Водеше ме на пазар по бутиците. Обожаваше да ми избира дрехи. Особено, ако имаше някоя младичка, елегантна продавачка, която да ми помага. Обясняваше ми, че много му допада да гледа как една млада жена облича друга, но поставени в комерсиална обстановка. Ерекцията му ясно се виждаше и понякога свършваше там, на място, направо в панталона си.

Лорън изглежда прекрасно, когато е бясна, разпалва се като жарава и това страшно й отива. Лицето й леко почервенява, очите й блестят. Може би хората обичат да я гледат ядосана, защото така виждат как би изглеждала, ако могат да я видят докато се чука.

Раб се смее, вдигайки вежди, а лицето на Лорън се сбръчква.

— Не смяташ ли, че Лорън е много хубава? — питам го.

На моята съквартирантка обаче хич не й е забавно. Лицето й се обагря още малко и очите й се просълзяват леко.

— Правиш се на глупачка! Стига си се опитвала да ни поставяш в неловки ситуации, и мен, и Раб!

Раб явно никак не е притеснен, защото успява да ни стресне и двете — Лорън съвсем очевидно, но и мен, доста повече отколкото показвам. Той, прехвърля една ръка в прегръдка върху Лорън и друга върху мен и подред ни разцелува нежно по бузите. Забелязвам как Лорън се вдървява и изчервява от глава до пети, а аз усещам буен приток на емоция и едновременно се чувствам като в менгеме.

— И двете сте толкова хубави — казва той дипломатично, а може би с чувство? Каквото и да е, Раб е просто непогрешим, готин, излъчва дълбочина и сила, каквито изобщо не бях слагала в сметките. После всичко се стопява, когато той сваля ръцете си и добавя спокойно:

— Ако не бяхте вие, щях да се задуша на тоя шибан курс. Говорим как да анализираме филмите също като скапаните критици, без да сме хващали в ръце камера през живота си. И тия дето ни преподават и те не са помирисвали. Учат ни само как да плюем или да се подмазваме на хората, които са имали достатъчно кураж да си надигнат гъзовете и просто да правят нещата. Така е с всички курсове по изкуства — правят от теб поредния досаден паразит.

Усещам как оклюмвам. Съзнателно или не, това момче може да те подлуди. Тъкмо отвори вратата към нещо прекрасно и сега ни запраща обратно в Учебникландия.

— Да твърдиш подобно нещо — сприхаво се тросна Лорън, макар и с видимо облекчение, че сърдечния изблик на Раб не е отишъл по-далеч, — означава да приемаш цялата тачеристка парадигма да се заличат изкуствата и всичко да мине на занаятчийска основа. Ако убиеш идеята за познанието само заради самото него, тогава убиваш и всеки критичен анализ на това, което става в общес…

— Не… не… — протестира Раб. — Имам друго предвид…

И така те продължават, продължават да се нападат и да отстъпват, да се убеждават, че принципно са на едно мнение, когато ги дели пропаст и обратното да се вкопчват яростно в някакви незначителни, педантични различия, които са им дошли на езика. С други думи здраво студентстваха.

Мразя тоя тип препирни, особено между мъж и жена и още повече, когато някой от тях току-що е вдигнал залога. Иска ми се да изкрещя право в лицата им:

СТИГА СТЕ СИ ТЪРСИЛИ ПРИЧИНИ ДА НЕ СЕ ИЗЧУКАТЕ!

След няколко питиета барът приема по-поносими омекотени очертания, темпото се забавя, хората се радват просто на компанията на други хора и плещят глупости. В този момент решавам, че доста си падам по Раб. Това не става изведнъж, а е нещо като постепенно натрупване. В него има нещо чисто и шотландско, нещо благородно и келтско. Почти пуритански стоицизъм, който не може да бъде открит у мъжете в Англия и особено в Рединг. Но те не спират и не спират, тези шотландци: спорят, обсъждат, разискват по начин, специфичен само за медийните и аристократичните прослойки в Англия.

— Стига с тия тъпи спорове! — прекъсвам ги авторитетно. — Преди малко споделих с вас една от палавите ми тайни. Нямаш ли и ти някакви такива тайни, а, Лорън?

— Не — отвръща тя, лицето й отново порозовява, а главата й се привежда. Забелязвам, че Раб повдига вежди, сякаш да ме предупреди да не се впускам в тази територия, проявявайки съчувствие към агонията на Лорън, каквото ми се ще да проявявах и аз.

— А ти, Раб?

Той се ухилва и поклаща глава. В очите му за пръв път пробягва дяволито пламъче.

— Не. Имам един приятел, Тери, той е по тази част.

— Тери, а? Искам да ме запознаеш! Ти виждала ли си го, Лорън?

— Не — отговаря отсечено тя, все още напрегната, но вече започнала да се поотпуска.

Раб пак повдига вежди, в смисъл, че идеята не е особено добра, което леко ме заинтригува. Да, всъщност ми допада да се срещна с Тери, допада ми и начинът, по който Раб счита, че не трябва да го правя.

— И какви ги върши този Тери? — разпитвам.

— Ами — започва колебливо Раб — той държи един секс-клуб. Правят порно записи и всичко останало. Искам да кажа, всъщност, това не е точно моя тип място, но определено е типа на Тери.

— Кажи ми още!

— Ами, така. Значи, Тери редовно ходеше да затваря клуба. Една нощ вътре имало останали няколко момичета, които познавал и може би, един-двама туристи. Били подпийнали повечко и се разгорещили. Така се започнало. Скоро сбирките станали съвсем редовни. Веднъж охранителните камери не били изключени и по случайност, както твърди Тери — Раб завърта невярващо очи, — всичко се записало. Така им дошло на ум да правят аматьорски порно-касети, да показват рекламни клипове в мрежата, да ги изпращат по пощата срещу заплащане или да си ги разменят с други хора, които се занимават със същото. Освен това организират и прожекции, обикновено за приятели, по петачка на калпак. Ъ-ъ… Всеки четвъртък.

Лорън изглежда съвсем отвратена и очевидно Раб стремглаво пада в нейните очи, за което той очевидно си дава съвсем ясна сметка. Аз пък го намирам за страшно вдъхновяващо. Освен това утре е четвъртък.

— А утре, ще има ли шоу? — интересувам се.

— Да, сигурно.

— Може ли да отидем?

Раб определено не е много сигурен.

— Ами, ъ-ъ… Трябва да гарантирам за вас. Това е частно парти. Тери, ъ-ъ… може да ви навива да участвате и вие, така че, ако наистина отидем, просто се правете, че не сте го чули. Той само плещи глупости.

Отхвърлям назад косата си и тържествено заявявам:

— Може пък да се навия! Лорън също — добавям. — Чукането е добър начин да опознаеш хората.

Лорън ми хвърля поглед, който би могъл да повали и тибетски як.

— Нямам никакво намерение да гледам порнографски филми, особено с някакви дърти мръсници, а още по-малко да участвам в тях!

— Хайде, де… Ще бъде голям купон.

— Не и не. Ще бъде мръснишко, отвратително и жалко. Очевидно имаме различни разбирания за купон — яростно отвръща тя.

Лорън е направо на нокти и не искам да се скараме, но имам идея. Поклащам глава.

— Нали учим кино? Нали се занимаваме с култура? Току-що Раб ни каза, че цяла филмова ъндърграунд култура се случва точно под носа ни! Трябва да поемем риска. С образователна цел. А освен това ни се отваря възможност да се изчукаме!

— Стига си крещяла! Ти си пияна! — пищи тя и скришом оглежда пъба.

Раб се смее на притесненията на Лорън, а може би това е начин да прикрие своите собствени.

— Наистина обичаш да шокираш, нали? — пита ме той.

— Само себе си — отвръщам. — А ти? Понякога участваш ли?

— Е, не, всъщност това не е моята територия — обяснява пак той, но някак виновно.

Мисля си за този Тери, който пък обича да участва, мисля си, защо Раб и Лорън не си падаха малко повече авантюристи и си мисля, колко забавно би било да си спретнем една тройка.

(обратно)

7. Мръсен № 18735

Отново (най-сетне) съм в родния си град. Пътуването с влак, което преди беше четири часа и половина, сега се проточи седем. Прогрес — да ми ядат кура. Модернизация, оная ми работа. А цените се повишават в пряко съотношение с продължителността на пътуването. Пускам пакета, предназначен за Бегби в пощенската кутия на гарата. Хубаво да се изкефиш, психар такъв! Вземам такси до Крайбрежната. Старото стъргало не се е променило особено. Крайбрежната е като персийски килим. Може да потъмнее и да се износи, но качеството си личи. Слизам пред квартирата на леля Паула, плащам на бакшиша надутата му такса, промъквам се. Край разнебитените звънци на домофона и тръгвам по смърдящото на урина стълбище.

Паула ме прегръща, кани ме да вляза и ме настанява в уютния си хол, слагайки пред мен чай и разни сладки. В добра форма е, трябва да й призная и въпреки това прилича на жертва от автомобилна катастрофа, към която са прикрепени крака на роял. Не оставаме за дълго тук, нито отиваме в бара й — Порт Съншайн. И двете места са й писнали. Вместо това се отправяме в Спей Лаундж за по едно и аз се чувствам едновременно облекчен и подтиснат, че не виждам познати лица наоколо.

Паула си играе с питието и не може да удържи самодоволната усмивка на голямото си провиснало като торба лице.

— Изкарах твърде дълго на това място. Сега имам свой собствен живот, момчето ми — обяснява тя. — Да, наистина срещнах един човек.

Вторачил съм се в очите на Паула и знам, че едната ми вежда неволно се повдига в стил Лесли Филипс, но не мога да я спра. Въпреки това, съвсем не е необходимо да й намеквам, че трябва да говори по същество. Паула винаги е била мъжемелачка. Един от най-мъчителните ми тийнейджърски спомени е как танцувам с нея на сватбата на сестра ми и тя е залепила ръце на задника ми, както пее Браян Фери в парчето Slave to love.

— Той е испанец, чудесно момче, има си местенце в Аликанте. Бях там да го видя. Иска да замина с него. Малко да ме огрее слънцето, да се прочисти стария комин, както се казва. За това става дума, Саймън. Всички наоколо мрънкат — изсумтява презрително тя, очевидно визирайки по-голямата част от населението на Лийт, — че живея в рая на глупците и това няма да продължи дълго. Не ме разбирай неправилно, аз нямам никакви илюзии. Ако не продължи дълго, не продължи. Че какво е вечно? Всякакъв рай в този момент ме урежда напълно — обръща на екс остатъка от питието си тя и налапва лимона, дъвчейки го с изкуствените си зъби и изстисквайки всяка капка от него преди да го изплюе разкашкан обратно в празната чаша.

Не трябва много въображение да сравниш жалките остатъци с това, което би останало от кура на клетия испанец.

Паула предугаждаше всички възможни възражения, не че изобщо смятах да й развалям удоволствието с упреци. Нейното доверие в мен бе просто трогателно: лъжите за моите успехи в развлекателния бизнес в Лондон я бяха впечатлили. Тя просто иска да поема Порт Съншайн. Проблемът за закупуването на старата дупка се разрешава учудващо лесно — тя ми предлага да го изплащам докато печеля от бара. До тогава тя ще остане съдружник в сянка.

Мястото е потенциална златна мина. Само трябва малко да се префасонира. Вече чувам дрънченето на касата, която се пълни и старата пивница придобива цивилизован вид на ресторант с платежоспособна клиентела. Всичко е налице — голяма зала, плюс бар на горния етаж, отдавна затворен и използван за склад.

Трябва спешно да попълня бумагите и щом си тръгвам от Паула, се запътвам право към Съвета, за да взема формулярите. След това се черпя с едно капучино (учудващо добро за Шотландия) и паста в сладкарницата на ъгъла. Разглеждам документите и мислейки за дупката си в Хакни, трескаво започвам да ги попълвам. Лийт е във възход. Метрото ще стигне до тук много по-рано от Хакни.

Когато приключвам, тръгвам да видя нашите в Саут Сайт. Майка ми страшно се радва да ме види, сграбчва ме в здравата си прегръдка, от която ми пукат костите и се разревава.

— Дейви, виж — извиква тя на стария, който едвам отделя очи от телевизора. — Детенцето ни се е върнало! О, синко, толкова те обичам!

— Стига, мамо… Мамо — отвръщам леко неловко.

— Чакай само Карлота да те види! И Луиза!

— Лошото е, че скоро трябва да тръгвам…

— О, не, сине… не…

— Да, но хубавото е, че си идвам тук! И поводът е добър!

Майка ми избухва в сълзи.

— Дейви! Чу ли това? Момченцето ми ще се върне при мен!

— Ами, да. Паула каза, че мога да поема Порт Съншайн.

Старият се извърта в стола си и вдига съмнително вежди!

— Какво ти става? Какви са тия физиономии?

— Порт Съншайн? Там и с пищов не могат да ме завлекат! Пълно е с курви и тъпи комици — опитва да се шегува дъртакът. Копелето изглежда изтощено, не помръдва, кожата му е провиснала и загрубяла. Май вече беше осъзнал, че не може да разиграва майка ми както си иска, защото щеше да го изхвърли като прошляк и тогава няма вече да може да намери някоя тъпачка, която да му се грижи, особено такава, която прави спагети като майка ми.

Отстъпвайки пред настояванията й за събиране на семейството, решавам да остана още една нощ. Малката ми сестра Карлота пристига и започва да кудкудяка, лепвайки ми две мощни целувки и на двете бузи, а после звъни на Луиза по мобилния. Седя с по една сестра от всяка страна, двете вдигат страшна врява, а старият само мърмори и току ни хвърля отровен поглед. Често-често майка ми раздига Луиза и Карлота от дивана и крещи:

— Я мръднете малко! Искам да прегърна хубавичко моето момче! Не мога да повярвам — малкото ми момче се е върнало! И го чака бъдеще!

Доволен от развитието на нещата се отправям надолу към Сън Сити. С лека походка вървя по Крайбрежната, вдишвайки морския въздух, докато не стигна до своя нов порт. Когато влизам Паула е зад бара и внезапно ми потъват гемиите. Самият бар е пародия — стари червени плочки по земята, масите са покрити с пластмасови плоскости, стените и таваните са жълти от тютюнев дим. Много повече обаче съм потресен от клиентелата. Всички приличат на зомбита от филм на Дордж А. Ромеро, разлагащи се в сумрака на ивици от слаб неон. Виждал съм всякакви крек-свърталища в Хакни и Айлингтън, но те са направо палати в сравнение с тази лайняна дупка.

Лийт? Как изобщо ми дойде на ум да стъпя отново тук? След като майка ми се премести в Саут Сайд, нямаше никаква нужда да си показвам носа в този помиярник. Загубих толкова години, за да се измъкна оттук. Сядам на бара и пия скоч, наблюдавайки Паула и нейната помощничка Мораг, която сякаш е клонинг на лелята и непрекъснато сервира храна на тия беззъби дедици, сякаш тук е някаква социална кухня. В пълен контраст от другата страна на бара някакви анемични тийнейджъри са надули джубокса и сковано се гърчат, гледайки презрително дъртаците. Изпитвам неудържимото желание да се чупя от кръчмата, Паула и Лийт. Влакът за Лондон зове.

Любезно се извинявам и тръгвам надолу към новия Лийт: Скотиш Офис, Скотсмън Билдинг, реконструираните докове, изискани барове, ресторанти, къщи на юпита. Ето го бъдещето, юпифицирано, точно на две пресечки оттук. Следващата година, а може и по-следващата само на една, и тогава… Бинго!

Трябва само да преглътна гордостта си и да изчакам малко. Междувременно ще направя няколко удара, няколко далавери, някои мръсни номерца. Местните са толкова задръстени, че ще им е трудно да устоят на темпото, което ще им наложи печения играч от големия метрополис, а именно Саймън Дейвид Уилямсън.

(обратно)

8. „…само обективът…“

Раб изглежда нервен. Чопли кожичките на пръстите си. Когато се пробвам да го предизвикам, той започва да разправя нещо, как се опитва да откаже цигарите, мърмори как очаква дете. Това изобщо е първият намек към мен, като изключим мистериозния Тери, за някакъв живот извън студентството. На човек му става странно като се замисли, че някои хора живеят по няколко различни живота. Като мен. Предстоеше ни среща със скрития свят на Раб, или поне малка част от него.

Таксито криволичи от светофар на светофар, броячът неумолимо се върти. Спираме пред един малък пъб и макар греховна жълта светлина да се процежда върху сиво-синия тротоар и ясно да се долавя смеха от пресипнали препушили гърла, ние не влизаме там. Тръгваме по една опикана странична чакълена пътека, която ни извежда до боядисана в черно врата. Раб потропва ритмично: та-та-та-та-та, та-та-та-та, та-та.

Чува се шум от стремглаво спускане по стъпала. После тишина.

— Аз съм, Раб — смутолевя той и пак тропа, но този път друг футболен ритъм.

Ключалката се завърта, веригата издрънчава и зад вратата наднича къдрава глава, точно като на клоун на пружина. Две алчни, присвити очи набързо регистрират присъствието на Раб, после оглеждат тялото ми с безцеремонна съсредоточеност, от която направо ми идва да се развикам за полиция. После чувството ми на страх и притеснение се изпаряват от топлината на нажежената по бяло усмивка, която сякаш достига собственото ми лице и като пръсти на скулптор го моделират по свое подобие. Усмивката е невероятна. От физиономия на войнствен, враждебен кретен тя го превръща в езически гений, владеещ тайните на света. Главата се завърта на една страна, после на друга, проверявайки алеята за чуждо присъствие.

— Това е Ники — обяснява Раб.

— Влизайте, влизайте — кима пичът.

Раб ми хвърля поглед в смисъл на „сигурна ли си“ и обяснява:

— Това е Тери.

В отговор на погледа му, аз прекрачвам прага.

— Тери Лимонадения — усмихва се този едър, къдрав пич и се дръпва встрани, за да ми направи път към тясното стълбище. Той мълчаливо тръгва след мен, така че, предполагам, да огледа добре задника ми. Аз не бързам, за да му покажа, че това е последното нещо, което би ме притеснило. Нека той бъде притеснения.

— Имаш невероятен задник, Ники, казвам ти го напълно безкористно — казва той с весел ентусиазъм. Наистина започвам да го харесвам. Това е моята слабост — твърде лесно се впечатлявам точно от когото не трябва. Всички винаги са го казвали: родители, учители, треньори, дори връстници.

— Благодаря ти, Тери — отвръщам сдържано, извръщайки се към него, когато стигам най-горе. Очите му светят и аз го поглеждам право в очите, задържайки погледа му. Усмивката му разцъфва още повече, той кима към вратата, аз я отварям и влизам.

Понякога другостта на самото място наистина те сепва. Ако се измъкнеш малко в страни от типичните колонизирани, корпоративни центрове, еднакви за всеки британски град, веднага ще откриеш истинските места. Може би една кратка разходка, няколко спирки с автобус — никога не отнема много време. Това тук беше точно от тези места, толкова фрапиращо, че направо ти секва дъхът от якия кич. Отивам в тоалетната, за да огледам. Дамската тоалетна е тип „ковчега на Фараона“, толкова тясна, че едва можеш да седнеш, чинията е счупена, няма хартия, плочките са нащърбени, в мивката няма топла вода, а над нея се мъдри пукнато огледало. Оглеждам се в него и с радост установявам, че пъпката, която бе тръгнала да ми излиза на лицето е завехнала. Онова петно на бузата ми също е избледняло. Червено вино. Избягвай червеното вино. Тук едва ли би било проблем. Слагам си очна линия и още от мораво-червеното червило. Тегля една четка на косата си. После поемам дълбоко въздух и излизам, готова за срещата с този нов свят.

Много погледи се вторачват в мен. Погледи, които смътно бях доловила на път за тоалетната, но бях игнорирала. Едно момиче със строго изражение и черна къса коса ме гледа открито враждебно от бара. С периферното си зрение забелязвам как Тери повдига очи и й прави някакъв знак. Мястото е полупразно, но аз не изпускам Тери от поглед.

— Пускай пичовете да влизат, Биръл! — казва той на Раб, но не отклонява поглед от мен. — Значи, Ники, с Раб сте в един колеж. Сигурно университетът е много… — Тери се опитва да намери думата, но накрая изтърсва: — А бе, за някои неща човек е по-добре да не мисли.

Смея се на това му изпълнение. Пичът е голяма забава. Все още няма нужда да му натривам носа, това може да стане и по — нататък.

— Да, уча в Университета. В един и същи курс сме. Кино.

— Е, сега ще ти покажа малко филмчета, които си струват! Хайде, сядай до мен — казва той и сочи мястото в ъгъла. Тонът му е на ученик от началното училище, който няма търпение да се похвали какво са направили в клас. — Има ли още такива сладурани като теб в колежа? — пита той, но явно въпросът е насочен повече към Раб, отколкото към мен. Вече бях разбрала, че и двамата с Тери обичаме да поставяме Раб в неловко положение. Нещо, което ни сближава.

Сядаме в ъгъла до две млади жени, една двойка и барманката.

Тери носи стар суичър „Пол енд Шарк“, Т-шърт с триъгълно деколте, дънки „Ливайс“ и маратонки „Адидас“. Има златен пръстен и верига на врата.

— Значи ти си легендата Тери, а? — любопитствам с надежда да получа някаква реакция.

— Да — отвръща той сухо, сякаш тази титла е прекалено известна от една страна, и крайно незадоволителна от друга.

Тайфа стари и не толкова стари момчета влиза и сяда, като повечето си придърпват столове точно под екрана. Атмосферата е като на футболен мач. Разменят се поздрави, шеги, носят се питиета, а смръщената девойка събира парите. Тери се провиква към това набито, заплашително същество:

— Джина, иди да дръпнеш завесата, слънчице!

Тя го изглежда доста кисело, опитва да каже нещо, но после размисля.

Шоуто започва, явно снимано с най-обикновена видеокамера. Камерата е една, няма никакъв монтаж, само обективът се движи насам-натам. Снимано е от триножник, защото образът е стабилен, но по-скоро представлява еднопланова картинка на двама души, които се чукат, отколкото опит за заснемане на филм. Качеството е добро и ясно се вижда, че това е Тери, който опъва Джина на същия този бар, където се сервират питиетата.

— Виж, доста съм свалил от миналата година — прошепва ми той, очевидно страшно доволен като се потупва отстрани. Обръщам се да погледна, но не мога да задържа погледа си встрани от екрана, където в действието се появява ново младо момиче.

— Мелани — прошепва Тери и кима към бара. Разпознавам я. Същото момиче, което отпреди си стоеше там, но сега на екрана изглеждаше различно, наистина секси. Джина прави кунилингус на Мелани. Някой подхвърля коментар, следва кратък смях, Мелани свенливо и неловко се усмихва, после се чува шъткане. В този момент качеството на звука е трагично, долавя се пухтене и неубедителните реплики на Тери като „давай“, „да“, „точно така, малката“. На екран излиза блондинка, която Тери оправя с ръка, докато тя му духа. После я обръща с гръб към него, превита върху облегалката на дивана и започва да я помпа. Лицето й е в едър план към камерата, а циците й се тресат. В един момент главата на Тери се появява зад рамото й, намига в обектива и казва нещо от типа: „Солта на живота“.

— Урсула, шведско гадже — обяснява ми той с театрално шептене. — Или май датско… както и да е, au pair маце, движи по Грасмаркет. Адски навита! — добавя Лимонадения. Докато другите участници навлизат в мелето, Тери от време на време подхвърля образователните си коментари:

— …Крейг… голямо приятелче. Топ-ебач. Не е много с всичкия си, малко пада секс маниак. Винаги обаче си намира какво да чука… А… Рони… наистина може да защити честта на Шотландия, това момче…

Шоуто завършва с масово изпразване и фокусът се загубва. На моменти се вижда само размазано розово петно. После отново настъпва яснота и Джина смърка кока, отегчена от секса. Определено има крещяща нужда от редакция и тъкмо смятам да споделя това с Тери, но той изключва от дистанционното, усещайки, че публиката се отегчава.

— Толкова от нас. Край! — усмихва се той.

След шоуто сядам да си побъбря на бара с Раб и го питам от колко време върви всичко това. Той тъкмо се кани да ми отговори, когато Тери се промъква до мен и пита:

— Е, какво мислиш?

— Аматьори — отвръщам, вече на градус, по-надуто и гръмогласно, отколкото възнамерявам и отмятам назад коса. Кръвта ми леко се смразява, защото ми се струва, че Джина ме е чула и усещам студения, режещ проблясък в погледа й.

— И смяташ, че ти би се справила по-добре? — пита той, присвивайки очи и повдигайки вежди.

Вторачвам твърд поглед в него.

— Да — казвам.

Той завърта очи и настървено надрасква някакъв номер на картонената подложка за бира.

— По всяко време, скъпа. По всяко — меко повтаря той.

— Не мисли, че ще забравя — казвам за неудоволствие на Раб, който е доловил разговора или поне основната част.

За пръв път забелязвам присъствието на другите двама мъже от филма, Крейг и Рони. Крейг е кльощав нервен пич със светло кестенява коса, който пали цигара от цигара. Рони е небрежняр с рядка руса коса и същата тъпашка усмивка като на видеото, макар че на живо изглежда по-тантурест.

Скоро след това влиза скандинавката Урсула и Тери ни представя. Тя ме поглежда с крайно смесени чувства, но разиграва безпределна сърдечност. На живо не изглежда толкова добре, колкото на екран. Чертите й са доста топчести, мяза малко на тролче. Тя ми предлага питие и сякаш партито тъкмо сега започва, но аз набързо се извинявам и си тръгвам. Нещо интересно със сигурност щеше да се случи, но този поглед в очите на Тери ми подсказва, че ще бъде глупаво да изигравам всичките си карти наведнъж. Той ще трябва да почака. Всички ще чакат. А освен това, имам и есе за довършване.

Когато се връщам вкъщи Лорън е още будна, стои с Даян, която вече се е нанесла. Лорън изглежда наистина ми е сърдита, че съм излязла, че не съм останала да помогна, че не съм посрещнала Даян и какво ли още не. Всъщност ми е бясна, само защото съм отишла да гледам порно, но от друга страна ужасно й личи, че умира да разбере какво е станало.

— Здрасти, Даян! Извинявай, но се наложи да изляза — обяснявам. На Даян като че ли не й дреме. Тя изглежда печена, самоуверена красавица, която явно е доста по-напред с материала и от мен. Очите й са проницателни, живи, устните — фини, леко ехидни, облечена е в синя тениска, сини джинси и маратонки.

— Купон ли? — пита тя с типичния местен акцент.

— Бях да гледам порно в един пъб — отвръщам. Виждам как Лорън се изчервява от неудобство.

— Това е малко повече, отколкото сме искали да знаем! — натъртва тя доста нелепо, като дете, което се опитва да се прави на възрастен, но прозвучава още по-детински.

— Струваше ли си? — пита Даян без никаква нотка на учудване, за ужас на Лорън.

— Не беше зле. Ходих с един приятел на Лорън — обяснявам й.

— Не ми е приятел! На теб също не ти е приятел! — почти изкрещява тя и осъзнавайки се, снижава тон. — Просто едно момче от курса.

— Доста любопитно. Аз правя дипломна работа по психология за работещите в секс-индустрията. Нали се сещате, проститутки, стрийптизьорки, телефонен секс, масажистки, компаньонки, всички без изключение.

— Как върви?

— Трудно се намират хора, които са навити да говорят — оплаква се тя.

Усмихвам се.

— Мисля, че ще мога да ти помогна.

— Велико — възторгва се тя и решаваме да побъбрим някой ден за работата ми в сауната, където съм на смяна утре вечер.

Отивам в стаята си и полупияна се опитвам да прочета есето си за Маклимънт на компютъра. След няколко страници очите ми започват да смъдят и аз се изсмивам на тъпото изречение: „Неизбежен е изводът, че шотландските емигранти са обогатили всяко общество, до което са имали досег“. Скалъпено специално за Маклимънт. Разбира се, не съм упоменала ролята на шотландците в развитието на робството, расизма и даже основаването на Ку Клукс Клан. Съвсем скоро очите ми натежават и усещам как се отпускам на леглото, унасяйки се постепенно в горещи чергарски скитания и изведнъж съм някъде другаде…

…той здраво ме е хванал… тази миризма… и нейното лице отзад, кривите й, напрегнати усмивки, докато той ме превива през бара сякаш съм от гума… този глас… командващ, подканящ… и виждам лицето на мама и татко, лицето на брат ми Уил в тълпата и се опитвам да изкрещя… моля, спрете това… моля… но те сякаш не могат да ме видят… после ме опипват, мачкат…

Беше изтощителен, непълноценен, пиянски сън. Надигам се да седна и главата ми пулсира, чувствам желание да повърна, после отминава, оставяйки ме с разтуптяно сърце и отровна пот по лицето и под мишниците.

Компютърът дреме на скрийнсейвър, докосвам мишката и срещу мен изскача есето на Маклимънт като някакво нагло предизвикателство. Трябва да го довърша. Забелязвам, че Даян и Лорън са си отишли, правя едно бързо кафе, прочитам есето, пипвам тук-там, пускам спел-чека и кликвам „Рrint“. Трябва да занеса есето в Университета до обед. Компютърът отброява необходимите три хиляди думи и отивам да си пусна душ, за да отмия алкохолната пот от вчера и просмукалия се в косата ми застоял цигарен дим.

Слагам малко овлажняващ крем на лицето си, лек грим, бързо се обличам и слагам нещата за работата в сауната в малък сак. С бърза стъпка вървя през парка Медоуз и само от време на време усещам студения, режещ вятър, който огъва листата на есето в ръцете ми. Забелязвам, че компютърът е заменил всички „s“ със „z“ и е изхвърлил всички „и“-та заради американския спелинг пакет, нещо, което е способно да вбеси кретена Маклимънт и да прецака угодническите ми коментари. Ако ми завери, то ще е на косъм.

Оставям есето при секретарката на катедрата точно в 11.47, хапвам един сандвич с кафе и се забивам в библиотеката, където цял следобед чета филмови сценарии преди да отида в сауната някъде към пет.

Сауната се намира на мръсен, тесен, мрачен главен път, който обслужва вливащия се в града трафик. Миризмата на хмел от близката пивоварна ти преобръща червата, особено когато си се наливал предишната нощ, все едно ти набутват в носа застоялите остатъци алкохол по бутилките от миналата нощ. Витрините на повечето крайпътни магазини са постоянно зацапани от напластената мръсотия и „Латино сауна и салон за масаж «Мис Аржентина»“ не прави изключение. Вътре обаче всичко е изрядно.

— И не забравяйте — всичко трябва да блести! — настоятели повтаря Боби Кийтс, собственикът. Изобилието от почистващ препарати определено надхвърля това на масажните масла и на всички ни се набива да ги използваме със същия размах. Само сметката за чисти кърпи сигурно е астрономическо число.

Постоянен, синтетичен аромат се носи навсякъде. Въпреки това сапуните, освежителите за уста, лосионите, маслата, талковете и ароматизаторите, които буквално се леят, за да замажат всяка следа от полепнала сперма или пот, странно усилват смрадта на улицата.

Трябва да изглеждаме и да се държим като стюардеси. Сауната, така да се каже, е тематична и за да е в тон всичко, Боби нае момичета, които според неговите представи бият на латино. Професионализъм над всичко. Първият ми клиент е дребен, сивокос мъж на име Алфред. След дълбок ароматотерапевтичен масаж с обилни количества лавандулово олио по възлестия му стегнат гръб, той нервно отправя въпроса за „екстри“ и аз предлагам „специален масаж“.

Хващам пениса му под хавлиената кърпа и започвам бавно да движа ръката си, напълно съзнавайки бездарието си в правене на чекии. Продължавам да работя на това място, само защото Боби ме харесва. Сещам се за Маркиз дьо Сад, който описва как младите отвлечени момичета биват обучавани в изкуството на мъжката мастурбация от стари, опитни мъже. После се замислям върху собствения си опит и се сещам, че съм изпразвала така само двете си първи гаджета, Джон и Ричард, които не чуках. Оттогава винаги свързвам правенето на чекии с липсата на полов акт и така чекиите някак си изпаднаха от сексуалното ми меню още преди да постигна някакъв напредък.

Понякога, макар и рядко, се е случвало някой клиент да се оплаче и да бъда надлежно заплашена с уволнение. След известно време обаче затоплих, че Боби само разиграва театър, а в главата му се въртят съвсем други мисли. Той постоянно ме кани на всякакви места: партита, казина, големи футболни мачове, кинопремиери, боксови мачове, конни надбягвания, надбягвания с кучета или просто „за по питие“, или „да си вземем нещо набързо за хапване“, или „да отскочим до едно готино ресторантче на един приятел“. Винаги си измислям извинение и отклонявам любезно поканата.

За щастие Алфред е толкова превъзбуден, че не успява да забележи нищо нередно, та камоли да се оплаче. Всякакъв сексуален допир е достатъчен да го взриви и той се изпразва за отрицателно време и даже си плаща с благодарност. Много от другите момичета, които правят свирки или пълна програма, не изкарват колкото мен. Знам го със сигурност. Приятелката ми Джейн, която е тук от много по-дълго, винаги казва някак самодоволно, че няма да мине много време и аз ще се пусна. Срязвам я с едно „няма начин“, но има дни, когато усещам, че е права, че е неизбежно и е само въпрос на време.

Когато ми свършва смяната проверявам гласовата поща на GSM-а. Лорън е оставила съобщение, че излизат да пият, звънвам й и си уговаряме среща в Каугейт пъб. Даян е заедно с нея, а също Линда и Корал, две други момичета от Университета. Коктейлите „Бакарди Бриз“ се леят и скоро вече сме на градус. Караме докато не затворят и заедно с Даян и Лорън потегляме към квартирата ни на Толкрос.

— Даян, ходиш ли с някой? — питам, докато вървим към Чембърс Стрийт.

— Не. Първо да завърша дипломната си работа — отвръща доста строго тя и тъкмо Лорън кима одобрително, когато Даян забива, — и тогава ще изчукам всичко, което има някакъв кур, защото шибаното въздържание направо ме побърква!

Аз се изкисквам, а тя отмята глава назад и се залива от смях.

— Курове! Големи курове, малки курчета, дебели, тънки, обрязани, необрязани! Бели, черни, жълти, червени! Предам ли дипломната си работа и КУР-КУР-ИГУ-У-У! И на моята улица ще изгрее слънце!

Тя прави фуния с ръце и отново изкукуригва точно пред Музея, Лорън се свива, а аз не мога да спра да се смея. Явно ще си отживея с това момиче.

На сутринта ми е чоглаво, лекциите са истинска мъка, а оня, Дейв прави левашки опити да ме заприказва. Лорън я няма на хоризонта, явно е била по-пияна, отколкото си мислех. През двора върви Раб заедно с един пич, Крис. Настигам ги и се насочваме заедно към библиотеката. Профилът на Раб рязко се откроява на дразнещото ярко слънце.

— Няма да ходя сега в библиотеката. Ще отскоча до нас — казвам му.

Той изглежда леко засегнат. Да не кажа направо изоставен.

— Добре… — съгласява се.

— Смятам да дръпна малко хеш. Ще дойдеш ли? — предлагам. Знам, че Даян ще бъде навън цял ден и се надявам, Лорън също да не си е вкъщи.

— Добре, става — навива се той. Раб и външно винаги ми го е докарвал малко на хеш-маниак.

Качваме се горе и пускам CD-то на Мейси Грей. Раб пък пуска телевизора без звук. Явно се нуждае от всичко, което би могло да отвлече вниманието му. Днес е рождения ден на Крис и купонът е в един пъб на Грасмаркет. Раб много не си пада да пие с останалите студенти. Държи се приятелски, но веднага разбираш, че ги смята за чекиджии. Напълно съм съгласна. Не искам да се докопам толкова до това, което държи в слиповете си, колкото до неговия свят. Наясно съм, че е видял и преживял много повече, отколкото казва. Този таен свят, който обитава и за който знам толкова малко, ме очарова. Хора като приятеля му Тери отварят вратите към едно друго, особено място.

— Всички ли ще ходят там направо след семинара? — питам. Семинарът е пълна пародия, но и единствения ни досег с истинското правене на филми. И е по избор. Но не искам Раб да се отплесне по темата.

— Ъхъ, така казва Дейв — отвръща той, дърпайки дълго и задържайки дима в дробовете си за невероятно дълго време.

— Тогава по-добре да се преоблека — заявявам, отивам в спалнята и свалям джинсите си. Оглеждам се в огледалото и решавам да отида в кухнята. После се появявам в хола и заставам зад него. Косата му стърчи малко или поне един кичур от нея. Цял ден ме дразни. След като правим любов и си спечеля правото на подобна интимност, ще я намокря и ще я пригладя. Сядам на дивана до него само по дългата червена фланелка без ръкави и по бели памучни бикини. Той продължава да гледа телевизия. Крикет без звук.

— Само първо да си дръпна — казвам и отмятам косата си назад. Раб не спира да гледа беззвучния си шибан крикет.

— Тоя твой приятел, Тери — такова животно няма! — смея се, но прозвучава малко пресилено.

Раб свива рамене. Явно го прави непрекъснато. Какво се опитва да отърси от раменете си? Неловкост? Дискомфорт? Подава ми джойнта, като се опитва да не зяпа голите ми крака, белите ми памучни бикини и отгоре на всичко се справя. Определено се справя, мамка му, съумява да запази пълно самообладание. Прави го не по педерастки, не че е гей, а един вид, че си има гадже и трябва да ме пренебрегне…

Усещам как гласът ми изтънява. Леко потрепва от отчаяние.

— Сигурно ни мислиш за развратни, такива като мен и Тери? Че веднага се навивам, а? Не съм направила нищо, е, поне не и този път — изкисквам се.

— Не… искам да кажа, това си е твоя работа — отвръща Раб. — Казах ти що за човек е. Казах ти, че ще иска да участваш. Вече си е твоя работа дали ще го направиш или не.

— Но не одобряваш. Точно като Лорън. Тя е започнала да ме отбягва — казвам и си дръпвам.

— Познавам Тери. Приятели сме от сто години. Знам що за птица е, така е, но ако нещо не одобрявах, просто нямаше да ви запозная — обяснява съвсем делово Раб с някаква естествена улегналост, която ме кара да се чувствам малка и глупава.

— Това е просто едно чукане, само за купона. Никога не бих хлътнала по него — обяснявам и се чувствам още по-тъпа и безпомощна.

— Това си е… — започва той, после прави пауза, обръща се към мен с глава опряна плътно на дивана и добавя: — Искам да кажа, ти си избираш с кого да го правиш.

Фиксирам погледа му, докато оставям джойнта в пепелника:

— Ще ми се да е така.

Раб отново се умълчава, извръща лице и се вторачва в екрана.

Скапания шибан крикет по телевизията. Шотландците би трябвало да мразят крикета. Винаги съм считала това за едно от най-големите им достойнства.

Явно копелето не е от лесните.

— Казах, ще ми се да е така!

— Какво имаш предвид? — пита той с леко потрепване в гласа. Докосвам с голата си пета крака му.

— Имам предвид, че си седя тук по бикини и искам да ги свалиш и да ме чукаш!

Усещам как се стяга от докосването ми. Той поглежда към мен, после с рязко движение ме придърпва и впива устни в моите, но е някак грубо, механично, ядно, само гняв, без никаква страст, всичко бързо се разпада и той ме оттласква от себе си.

Поглеждам през прозореца. Виждам хората в отсрещния апартамент, които нещо се движат и разговарят. Разбира се. Ставам и дърпам щорите.

— Заради щорите ли?

— Не. Не е заради щорите — рязко отговаря той. — Имам сериозна приятелка. Тя носи нашето дете — млъква за малко и добавя, — което може нищо да не значи за теб, но за мен значи много.

Усещам как отвътре ми кипва и искам да му изкрещя, да, много си прав. Нищо не значи за мен. Повече от нищо.

— Само искам да те чукам. Това е. Не искам да се женя за теб. Ако предпочиташ крикета, няма проблем.

Раб не отронва и дума, но лицето му е напрегнато, а очите леко проблясват. Ставам и ме пронизва болката на отритнатия, врязва се дълбоко вътре в мен.

— Ники, проблемът не е в това, че не те харесвам — казва той. — Мамка му, бих полудял по теб. Но просто…

— Отивам да се преоблека — казвам рязко и се отправям към спалнята. Чувам вратата да се отваря. Сигурно е Лорън.

(обратно)

9. Мръсен № 18736

В коридора ме блъсва воня на котешка пикня, докато вдигам сутрешната поща, пъхната под вратата. Все пак добрата новина ме ободрява. Вече е официално! Легитимен съм! Най-сетне Саймън Дейвид Уилямсън, местен бизнесмен, се завръща към корените си в Лийт със съдействието на Община Единбург. Винаги съм твърдял, че Лийт е мястото и че С.Д.У е човекът, който ще изиграе съществена роля в процъфтяването на пристанищния район.

Вече виждам заглавието в Ивнинг Нюз: Уилямсън, пример за новия тип млади динамични предприемачи, разговаря със специалния кореспондент на Нюз, Джон Гибсън, също родом от Лийт.

Дж.Г.: Какво в Лийт кара хора като теб и Терънс Конран, истински легенди, типични преуспяващи лондонски бизнесмени, да инвестират толкова сериозно в този район?

С.Д.У: Какво да ти кажа, Джон, колкото и да е странно, съвсем наскоро разговарях с Тери за това на един благотворителен обяд и двамата стигнахме до един и същи извод: Лийт се е устремил към успеха и ние искаме да бъдем част от него. Като момче от квартала за мен това има и особена емоционална стойност. Целта ми е да запазя Порт Съншайн като традиционна кръчма, но и да бъда готов да я трансформирам в ресторант, когато районът наистина започне да се облагородява. Нищо няма да стане за една нощ, но виждам мисията си като акт на преданост към Лийт. Няма да хиперболизирам, ако кажа, че обичам стария порт като родна майка. Иска ми се да мисля, че както старата махала Лийт е била добра към мен, така и аз ще бъда добър към нея.

Дж.Г.: Значи, това е пътят напред за Лийт?

С.Д.У: Джон, твърде дълго Лийт беше добрата стара дама. Да, ние я обичаме, нейната топлина, нейната майчина обич: уютната гръд, където сме се сгушвали в студените, мрачни зимни нощи. Но аз искам да я пресътворя. Да я превърна в хищна млада секси кучка, на която да своднича и да изцедя от малката мръсница толкова кеш, колкото е възможно. С една дума: просто бизнес. Когато хората чуят думичката „Лийт“, трябва веднага да си казват „бизнес“. Порт Лийт. Порт Бизнес.

Внимателно разглеждам писмото от Общински съветник Том Мейсън, председател на Лицензионната Комисия на Градския Съвет.

Градски Съвет — Единбург

Лицензионна Комисия


Скъпи Мистър Уилямсън,

С удоволствие ви уведомявам, че молбата ви за Разрешително за продажба на алкохолни напитки в сградата на адрес 56, Мъри Стрийт ЕН6 7ЕО, известна и като Порт Съншайн Армс, е удовлетворена. Моля, имайте предвид, че Разрешителното влиза в сила само при приемането от ваша страна на упоменатите в приложения Договор условия.


Моля, разпишете и двете копия от този Договор и ни ги изпратете не по-късно от 08. 02. т.г.


Искрено Ваш,

Т. Дж. Мейсън
Общински Съветник
Председател Лицензионна Комисия

С Том трябва да се съберем скоро, на един голф в Гленагълс примерно, с Шон Конъри, моше би, когато се отбие нашам. Ще шпрем да си пошинем на деветнайшета, и тогава ште шподеля плановете ши ш Том за втори кафей-бар, малко по-нагоре по Уок. Моше и Шон да бъде убеден да инвештира, за да моше родният му град най-шетне да се измъкне от шибаната посредственост, в която е затънал от десетилетия.

Тошно така, Шаймън, тук определено има инвештиционен потеншиал. Но първо трябва да се отървем от теши отрепки с нишък произход, които съставляват настоящата клиентела на тош пъб.

Тошно така, Шон. Теши хора нямат мяшто в нов Лийт.

(обратно)

10. Малко терапия

Та като ме пита, значи, тази, Ейврил, вика, какво те кара да се чувстваш кофти, а аз й казвам, дъждът и Хибс, значи. После размислям, цъ, не е точно така, защото понякога като Хибс са добре, аз съм кофти. Та двете не вървят винаги ръка за ръка. Все пак, обаче зелените котараци, смарагдовите копелета по терена, те са главните виновници. Но, това всъщност си е просто оправдание и може би пък е дъжда, защото няма грешка, като вали винаги издишам. Като бях по-млад, като си пусна някое парче и помагаше, но сега и това го няма, значи, защото старият винил вече го няма, човече, отдавна е продаден из секънд-хенд шоповете, попилян по старият маршрут нагоре по Уок до Винил Вилънс, а кешът превърнат в кафяв прах, който пък е минал по стария маршрут на вените ми. И Запа го няма, човече, Франк Запа, значи, а не котаракът ми Запа, значи. Опитвам се да се държа далече от кафявото, но коката си я дърпам, а наоколо има толкова крек, човече, а като те пусне крека ти се ще малко кафяво, да притъпиш острите ръбове, значи.

Та това гадже Ейврил тука, в групата, иска от всеки котак, човече, от всяка мачка, значи, да си има план, човече. План как да спре скуката, значи, да придаде, малко форма и насока на тоя живот, пълен с апатия. Не мога да ритам срещу такава идея, човече, просто си има нужда, има си нужда да има план.

— Следващия път, когато дойдете, искам всеки да помисли какво би могъл да направи — казва тя, чукайки с химикалката по тия перлено бели свои зъби.

Леле, от тия бели зъбки направо ми идва, идват ми лоши мисли и не трябва да мисля така за Ейв, защото тя е свястно момиче, значи.

Всъщност не е чак толкова зле да си мисли човек нещо по-свежо, защото напоследък направо само черни такива страшни мрачни мисли ми идват. Цялата работа е, че все повече и все повече си мисля да си бия шута от този град, за доброто на всички, значи, както тоя Вик Годар каза за Джони Тъндърс, значи. Направо ми дълбае тази мисъл в главата, човече, особено като ме налегне онова тегаво чувство отнякъде, значи. Тая мисъл за пръв път ми дойде в кафеза, човече, като четях онази книга, значи. Никога не съм бил котак, дето гони буквите, както се казва, но четох „Престъпление и наказание“ от оня, руския пич.

Така си беше, човече, но може да си сигурен, че ми отне време докато я захапя, значи. Нали тия руските типове са с все по две имена, та, нали се сещаш, страшно объркващо. Странна работа, човече, щото тук още от времето на всеобщия данък, сума си народ изобщо си нямаше каквото и да било име, поне не и официално, та дето се вика има равновесие на тоя свят.

И ей ме, заклещен в килията, значи, с тая преработена дървесина, която постепенно и полека яко ме хвана. Цялата работа е, че ми подсказа как мога да извъртя един номер, значи. Как да извъртя нещата, че да оправя всички проблеми, всички проблеми, които, така да се каже, съм причинил, просто защото съм си аз, предполагам. Да, модерният свят си има нещо като естествен подбор и това определено не е моята игра, човече. Тоя тип котараци като мен са на изчезване. Не могат да се приспособят, значи не могат да оцелеят. Нещо като саблезъбите тигри. Странна работа за тях, тия саблезъбите, не мога да разбера защо те са изчезнали, а други къде по-хилави котки са оцелели. Искам да кажа, че така един на един, челно, ако трябва да се борят, определено човек трябва да си сложи парите, че саблезъбите ще отнесат всяка обикновена или по-свирепа друга котка, дори обикновения тигър. Отговорът го пише на пощенските картички, човече, там отзад, в многоточието…

Когато човек одъртее, човече, тая работа, дето все ти разправят как нямаш характер започва да става жестока, човече. Пийва ти соса. Навремето като ми дуднеха разни даскали, шефове, социални, данъчни, съдии, всички, които ми викаха, че съм нямал характер, аз пък им казвах, ей, по-полека, приятел, аз съм си аз, просто моята игра е различна от твоята, нали чаткаш? Сега обаче, май трябва да призная, че котаците са си разбирали какво говорят, че са били прави. Колкото повече остаряваш, толкова повече ударите попадат право в мишената, мишената, която си ти, човече. Като Майк Тайсън, боксьорът, сещаш се? Всеки път като решиш да се върнеш, всеки път разбираш, че повече неща ти липсват. И пак се дъниш. Така е, не съм от пичовете, дето им приляга модерния живот, това ми е проблемът. Понякога нещата си вървят гладко и тогава взема и се панирам и тряс, бум, всичко си се връща по старому. Какво да правиш?

Много от нас си имат недостатъци, човече. Моят е дрога, дрога и дрога. Направо е грехота човек да плаща толкова пъти за един и същи грях. Ударите не престават и така, човече, но ако бях му теглил наистина шута, ама сериозно, тогава можеше ударите да спрат или поне да са малко по-нарядко.

Тая работа с терапията, човече, никога не съм мислил, че ми е много от полза, значи. Искам да кажа, всеки път като си лафя с тия хора още чувствам да ме дърпа към дрогата. Може, така да се каже, да го осмисляме, да го поглеждаме от страни, но щом излезеш от стаята, мислиш само как да се боцнеш. Веднъж излязох от сеанса, такъв замаян, значи, и още преди да се усетя здраво тропах на вратата на Сийкър. Сякаш изведнъж дойдох в съзнание и ето ме там, блъскам по синята врата. Сигурно трябва да съм я извадил от пантите, преди някой да отвори.

Въпреки това с нетърпение очаквам да се съберем групата. Как да ти кажа, просто е готино, някой хубав човек да те изслуша. А тази Ейврил я признавам, човече. Свястна, не е някоя надута, такива работи. Понякога се чудиш, дали сама го е преживяла или са някакви заучени колежански положения. Не че имам нещо против образованието, защото и аз да го имах нямаше да съм на тоя хал. Но всеки, пич или пичка, е имал или ще има добри и лоши моменти в живота си. Това е неизлечима болест и няма мърдане. Никакво мърдане, да.

Котаците и маците тук варират от злобния враждебен тип, до кротки, направо плашливи и свити, дори такива дето мъркат. Едно момиче, Джуди се казва, тя е адски странна. Само си мълчи, но като заговори не може да се спре. И говори, говори всякакви адски лични неща, дето никога не бих ги казал пред толкова хора.

Точно като сега, човече. Става ми страшно неловко и ми се иска да си сложа ръцете пред лицето като моя, малкия ми син, когато нещо се срамува.

— Бях още девствена и след като се чукахме, той ми даде да се боцна. Това ми беше първият път… — казва гаджето Джуди, страшно сериозно.

— Явно е бил гадно копеле — коментира Джоуи Парки. Дребния Парки, най-доброто ми приятелче тук, но егати човека. Никакви спирачки, човече, по-зле и от moi. Като е чист — всичко е наред, но не може да си позволи и една глътка, една малка глътчица, която всеки си позволява от време на време. Имам предвид, дори чаша вино, ей така, с гаджето на свещи, вечеря за двама и една чашка само винце и след това, две седмици по-късно ще го намериш в някое шибано свърталище, човече, тъпкан с крек до козирката, да се въргаля като парцал.

Тая Джуди обаче се връзва на дребния.

— Ти не го познаваш! Не знаеш какъв чудесен човек е той! Да не си посмял да говориш срещу него!

Джуди съвсем не е грозна, но кафявият прах я е състарил. Прахът е черна магия, мила, прави от принцесите дърти вещици. Съжалявам.

За разлика от Ейврил. Гаджето дето движи нещата тука. Тя е слаба, с лъскава русо-белезникава коса, подстригана късо и погледът й е силен, но не напрегнат, а пълен с енергия, но спокоен, ако ме разбираш. И Ейв мрази да се повишава тон. Конфликтите, винаги казва тя, могат да бъдат разрешавани позитивно. И като се замислиш, права е, но това се отнася само за някои видове котки. Имам предвид, че не можеш да кажеш на типове като Франко Бегби, Нели Хънтър, Алекс Доил или Лексо Сетърингтън, или някои от момчетата, дето се сблъсках в панделата като Чизи Звярът, или Хами, или Чалнатия Крейги, просто ей така, да им кажеш „виж, пич, дай да разрешим позитивно този конфликт“. Просто няма да сработи, човече, няма изобщо да подейства. Не искам да ги обиждам, тия момчета де, но те си я карат само както си знаят. Ейв обаче, тя си е достатъчно печена да се справи с такива като Джоуи и Джуди.

— Мисля, че е време за почивка! — казва тя. — Какво ще кажете?

Джуди кима тъжно, а Джоуи Парки свива рамене. Едно тантуресто гадже, Моника се казва, само си мълчи, смуче кичур от косата си и си гризе ноктите. В ръцете е като ония големи бутове шунка, не че нещо или пък трябва да се срамува от това, просто си е така, значи. Усмихвам се на Ейв и казвам:

— Аз съм съгласен. Едно кафе с цигара ще ми дойдат добре. Кофеиновата инжекция, просто задължителна, нали?

Ейв отвръща на усмивката ми с усмивка и в гърдите ми нещо притрепва, защото винаги е готино да ти се усмихне някое момиче. Това блаженство не продължава дълго, защото осъзнавам, че е минало много време, откакто не съм карал моята Алисън да се усмихва така.

(обратно)

11. „…отвратителна…“

— Ти си същинско хорър-шоу! — озъбвам се кисело срещу себе си в огледалото. Гледам голото си тяло, после поглеждам фотомодела в списанието. Вдигам го нагоре и се опитвам мислено да увелича снимката до своите размери, сравнявайки формите и извивките. Не бих могла да се сравнявам с нея. Гърдите ми са твърде малки. Никога няма да бъда в списанието, защото не съм подходящ материал, не изглеждам като нея.

НЕ СЪМ КАТО НЕЯ

И най-кошмарното нещо, което би могъл да ми каже мъж е, че имам чудесно тяло. Защото аз не желая да имам хубаво, съвършено, прекрасно, красиво тяло. Искам тяло, което е достатъчно добро, за да ме снимат в списанията и ако тялото ми беше такова щях да съм вътре, а не съм вътре, защото нямам подходящото тяло. Гримът ми се размазва от сълзи, и защо плача? Защото съм за никъде, затова.

НЕ СЪМ В СПИСАНИЯТА

А те ми разправят, че имам великолепно тяло, защото искат да ме чукат, защото ги възбуждам. Но ако някое от момичетата в онова списание искаше да ги чука, те даже нямаше и да ме погледнат. И ето ме тук, с пълното съзнание за това какво правя, знам, че постоянно се боря с натрапените образи на съвършенство, които ме заливат от медиите, боря се срещу собствената си мания по тях. И знам, че колкото повече мъже се възбуждат от мен, толкова повече трябва да сравнявам себе си с другите.

Откъсвам страницата от списанието и я смачквам на топка.

Трябва да съм в библиотеката, за да уча, да работя по есето, вместо да прекарвам половината от времето си в У.Х. Смитс и да се ровичкам ненаситно в тази купчина списания: Elle, Cosmo, New Woman, Vanity Fair и да ги разглеждам; а също и мъжките GQ, Loaded, Maxim, зазяпана по всички тези тела; упорито сканирайки прилежно тяхното фризирано съвършенство, докато едно, поне едно от тях не предизвика злобната ми самоненавист, че никога няма да изглеждам така, никога няма да бъда такава. О, да, на някакво когнитивно, интелектуално ниво напълно съзнавам, че тези снимки са добре нагласени композиции, че са специално гримирани, фризирани и че добрите снимки са резултат от умело осветление и километри изщракан филм. Знам и че съответният модел, актриса, поп-звезда е изперкала невротична кучка, точно като мен, която се изпуска в гащите, по чиято кожа постоянно избиват гнойни пъпки от стрес, има хронична халитоза2, защото постоянно повръща, за да не пълнее, няма септум в носа си от кокаина, който постоянно смърка, за да е във форма и менструацията й е тъмна, на застояли съсиреци. Да. Но да го разбираш на интелектуално ниво не е достатъчно, защото „реално“ не означава вече „истинско“. Истинското познание е емоционално и е в чувствата, а истинските чувства се пораждат от този фризиран имидж, от плаката и музикалния клип.

АЗ СЪМ НЕУДАЧНИЦА.

Вече почти се изниза четвърт век, по-добрата четвърт и аз не съм постигнала нищо, нищо, нищо…

АЗ СЪМ ШИБАНА ИЗДЪНКА.

Аз съм красивата Никола Фулър-Смит, с която всеки, мъж с малко мозък в главата си би искал да спи, защото моята красота би допълнила и най-ласкателната представа на този мъж за самия него.

Сещам се за Раб, за онзи почти кехлибарен диск на очите му и как, когато ми се усмихва, аз го желая, а той не, не, не, за какъв, по дяволите се мисли, той трябва да е доволен, че великолепна жена, по-млада от него иска… не, не… ОТВРАТИТЕЛНА, ОТВРАТИТЕЛНА, ШИБАНА ОТБЛЪСКВАЩА КУРВА…

Вратата. Намятам халата и се насочвам към есето си, зарязано на масата в хола. Ключовете превъртат.

Лорън е.

Малката, тъпа, деликатна, красива Лорън, която е ШЕСТ ГОДИНИ по-млада от мен и ако не броим глупавите й дрешки и смахнати съждения, тя е малка апетитна богиня и дори не го разбира, както и повечето от също толкова слепите и загубени мъже около нея.

Тези цели шест години. Какво ли не би дала Никола Фулър-Смит за една-две от тези шест години, които малката тъпачка Лорън просто ще пропилее без изобщо да ги усети.

СТА-А-А-А-РОСТ стой далеч от мен.

— Здрасти, Ники — казва тя бодро. — Намерих великолепен текст в библиотеката и… — тя поглежда към мен за пръв път. — Какво ти е Ники?

— Не мога да се оправя с шибаното есе за Маклимънт — казвам й. Тя забелязва, че учебника и листата ми са на абсолютно същото място, където стояха вече почти две седмици. Забелязва и списанията на масата.

— Намерих жесток нов уебсайт за филми, с направо жестоки ревюта, истински аналитични, без да са някакви сухарски, ако ме разбираш… — дърдори тя, но знае, че изобщо не ми пука.

— Виждала ли си Даян?

Лорън ме изглежда намусено.

— Видях я за последно в библиотеката. Работеше по тази своя дипломна работа. Много е целенасочена — мяучи възхитено тя. Е, най-сетне сега си има голяма сестра, а аз съм се забила с две зубрачки. Тя тръгва да говори, леко се поколебава, но все пак започва.

— И какъв е проблемът с есето на Маклимънт? Преди ги думкаше за отрицателно време.

И аз й казвам направо какъв точно е проблемът.

— Големият проблем няма нищо общо с разбирането или интелекта. Става дума за насоката. Занимавам се с глупости, които не желая да правя. Единственият път за мен е да бъда там, върху кориците на списанията — казвам й и трясвам Elle на масичката за кафе, събаряйки по пода няколко хартийки за цигари и пакетът с тютюн. — И това няма да стане като пиша есета за шотландските имигранти през седемнайсети век за Маклимънт.

— Но това е самоунищожително — смутолевя Лорън. — Представи си, че си на корицата…

Казва го толкова естествено, че в главата ми започва да кънти само: кога, кога, кога, кога, кога?

— Смяташ ли, че е възможно?

Но тя не ми дава отговора, който очаквам. Вместо това започва да ръси старите глупости как всичко това в крайна сметка водело само до болка, нещастие и скука, тоест опитва се да ме накара да осъзная истините, които на всяка цена човек трябва да избягва, за да оцелее на този свят.

— …ще ти бъде добре известно време, само след дни вече ще бъдеш по-стара отколкото трябва и ще те измести някое младо момиче. Как ще се чувстваш тогава?

Гледам я, змийска студенина пропълзява през мен и ми се ще да извикам:

НЯМА МЕ В СПИСАНИЯТА! НЯМА МЕ ПО ТЕЛЕВИЗИЯТА! И НИКОГА НЯМА ДА СТИГНА ДО ТАМ, ДОКАТО НЕ СЕ ПРЕВЪРНА В ДЕБЕЛА НЕУСПЯЛА ЛЕЛЯ, УНИЖАВАНА ОТ ДЕБЕЛИЯ СИ СЪПРУГ-НЕУДАЧНИК И НЕ МЕ ПОКАЖАТ ПО REALITY TV ЗА ЗАБАВЛЕНИЕ НА ДРУГИ ТЛЪСТИ НЕЩАСТНИЦИ, ТОЧНО ТАКИВА КАТО МЕН САМАТА. ТОВА ЛИ Е ТВОЯТ „ФЕМИНИЗЪМ“? ТОВА ЛИ Е ВСИЧКО? ЗАЩОТО ТОВА Е НАЙ-ДОБРИЯТ СЦЕНАРИЙ, КОЙТО ОЧАКВА МЕН И БЕЗБРОЙ ДРУГИ ХОРА, ОСВЕН АКО НЕ ВЗЕМЕМ НАИСТИНА НЕЩАТА В СВОИ РЪЦЕ.

Вместо това обаче се овладявам и й казвам:

— Ще се чувствам прекрасно, защото поне ще съм стигнала до там. Поне ще съм постигнала нещо. Това е цялата игра. Искам да съм там, горе. Искам да играя роли, да пея, да танцувам. АЗ. Искам да разберат, че съм живяла. Ники Фулър-Смит. Има такава!

Лорън ме гледа с огромна загриженост, като майка, чието дете току-що й е казало, че днес, ей така, просто не му се ходи на училище.

— Но теб те има, ти живееш…

Тук изригвам в приказки, бълвам пълни глупости, но от онези глупости, сред които винаги се крие истината.

— След като направя аматьорски порно записи, искам да се снимам в истинско порно, а след това да режисирам и продуцирам пълнометражен порно-филм. Да контролирам нещата. Аз. Една жена. И виж какво още ще ти кажа, единствената индустрия в света, където имаш истински контрол в някаква смислена степен, това е порнографията.

— Глупости — клати глава Лорън.

— Не са глупости — казвам твърдо. Какво изобщо знае тя за порнографията? Тя не е гледала нито едно порно, никой не й е казвал как се продуцира подобно нещо, никога не е била в секс-индустрията, дори не е влизала в порно-сайт. — Ти просто не разбираш.

Тя вдига тютюна и хартийките за цигари от земята и ги слага на масата.

— Говориш като някой друг. Като онзи приятел на Раб — цупи се тя.

— Да, бе. И като е думата за Тери, още не съм го чукала — заявявам и се чувствам кофти, че съм си признала.

— Явно „още“ е ключовата дума.

— Не знам, дали изобщо ще го направя. Дори не го харесвам — сопвам се. Говоря твърде много. Лорън знае всичко за мен, почти всичко, а аз не знам нищо за нея. Тя има своите тайни и заради самата нея се надявам те да са поне интересни. Тя ме поглежда със съжаление и тонът й се променя.

— Не знам защо се отнасящ така към самата себе си, Ники. Ти си най-красивото моми… жена, която някога съм срещала.

— Хъм, опитай се да го кажеш на оня пич, пред който се направих на пълна глупачка — изсъсквам, но вътрешно се чувствам великолепно. Моята реакция на ласкателството: зъбя се, но винаги ме завладява онова отмаляващо усещане, което изпъва мускулите на лицето ми, напълно несъзнателно, завладява ме, преобръща стомаха ми и се разпростира чак до върховете на ръцете и краката ми. Обожавам го.

— За кого става дума? — почти изпищява Лорън и силно притеснена нервно наглася рамките на очилата си.

— Просто един пич, знаеш как е — усмихвам се, с пълното съзнание, че тя няма и най-малката представа как е. Лорън е на път да каже нещо, но чуваме как ключът на Даян превърта в бравата.

(обратно)

12. Царе и хуни3


Групата сега е супата, човече. Основната социална храна, която старото момче Мърфи получава. В къщи, излегнат до Али, която се дърпа и свива, щом я докосна, ужасно е, човече, просто страшно кофти. Сигурно си го връща, за всички онези пъти, когато съм лежал проснат като труп до нея, твърде друсан, за да правим любов, забил поглед в тавана, или свит в ембрионална поза, подгизнал от пот, когато кошмарът на абстиненцията те удря. Напоследък аз лежа като дъска за сърф в леглото, напрегнат, в главата ми се щурат мисли и не мога да заспя, докато тя не заведе децата на училище.

През изминалите седмици двамата водим различен живот, човече. Кога се започна ли? Май беше на партито на Мони. Шантава работа. Винаги се започва с малък сеанс, така да се каже, после прераства в седмица, после разбираш, че животите ви вървят на едно място с години, но в различни вселени. Така ми остава само групата, човече, правя това усилие за Али и малкия човек, разбираш, нали?

След кафето Ейврил пак ни събира. Всъщност стаята никак не ме кефи, стара класна стая с онези гадни столове, дето ги използват в бюрата за безработни, с адски твърди седалки. На тях е абсурд да се задържиш, ако си друсан или нещо болен. Ейв застава до бялата дъска, която се крепи на три алуминиеви крака и написва със син маркер:

МЕЧТИ

После обяснява, че мечтите са важно нещо, но твърде бързо се отказваме от тях. Като се замисли човек, така си е. Тия, космическите мечти, да станем астронавти и да кацнем първи на Марс, които ги плещехме с Рентс като дребосъци, никога не съм ги вземал на сериозно. Вътрешният космос, човече, това е по-добрата сделка, пък и изисква по-малко подготовка.

Да-а, Рентс. Голяма работа. Дето ми даде моя дял. Ейврил казва, че трябва да сме готови да се отдадем на мечтите си, а Джоуи Парки веднага пуска нещо от сорта на:

— Да бе, и да живеем като отшелници, сигурно. Ебати! — Той се извръща към мен. — Да се отдадем на мечтите си, а, Спъд?

Джоуи се изсмива, а оная Моника, тази дето си гризе кокалчетата на ръцете, започва да ги гризе още по-усърдно.

Тогава Ейв пита кой каква работа би си избрал, в идеалния свят, така де се каже, ако можехме да правим каквото си поискаме. Кофтито е, че съм малко друсан. Обикновено не го правя, когато ще се събираме групата, но вчера у нас бях направо изумял, приятел, страшен шок беше, и не можех да спра да мисля за това. Имах нужда малко да се освестя. Едно боцване. От уважение смесих кафявия прах с малко кока, направих една спийдбомба, значи, така че да мога да приказвам, да вземам участие, заради групата, значи. И ето, сега всички си мълчат, включвам се и казвам, че бих станал агент.

— Имаш предвид агент на футболисти, така ли? Те са много добре платени — казва Ейврил. Джоуи Парки клати глава.

— Паразити! Пълнят си гушите на чужд гръб!

— Не, не, не — обяснявам. — Имах предвид агент на ония руси мацки по телевизията като Улрика Джонсън, Зоуи Бол, Денис Ван Аутен, Гейл Портър и така нататък. После малко се замислям и добавям — Но обикновено копелета като Сик Бой, ъ-ъ, един стар приятел, успяват да се вредят първи за подобно нещо. На тоя тип пичове дават само такава работа, значи, не че искам да кажа нещо лошо за него.

Сик Бой. Ебати котака.

Ейврил ме изслушва, значи, търпеливо, така да се каже, но ясно се вижда, че не е особено впечатлена. Парки пък заявява, че иска да бъде Цар над дрогата. Всички му се нахвърлят, на мен обаче ми се струва нередно да говорят и да го плюят така. Затова скачам в негова защита.

— Не е вярно, идеята е направо жестока, защото качеството на стоката по улиците е станало пълен боклук. Време е правителството да направи нещо по въпроса, а не само да хвърля хората по затворите! Поне така мисли moi, mon petite chats, само едно мнение, значи!

Един пич на име Алфи пуска тъпа усмивка и се обръща към мен. Виждам, че Парки също се смее и клати глава.

— Не, бе, Спъд, човече, пак не си в час. Иска да каже, че ще спира другите да не взимат дрога.

Това ме кара да се замисля и ми става жал за пича, защото ето още един човек останал без работа. Искам да кажа, много добре знам колко е трудно самият аз да спра дрогата, та камоли да спра другите. Каква неблагодарна задача за клетника. Само не мога да разбера как ще дадат тая работа на някакъв руснак, щом ще е цар, значи.

И така разговорът върви и се точи по темата. Шантавото е, че в групата толкова много говорим за дрога. Понякога като си чист, направо ти се приисква, някак насочва мисълта ти натам, нали чаткащ? Но тая история с руския цар, ме подсеща за Достоевски и застраховката ми. Направихме я, когато се роди дребния и аз бачках по блоковете, правихме скелета, значи. Като направихме скелетата направо ни изритаха, човече. След това стана работата с онзи апартамент, дето го тараших и ме набутаха на топло в Пърт, а там няма да го забравя приятелчето, дето ми даде книгата на онова копеленце, руснака, де. Престъпление и наказание. Все я мотаеха наоколо тая книга, ама аз въобще не я и поглеждах, така де, не съм голям читател, така да се каже. Тази обаче ми хареса и ме накара да се замисля за собствените си работи.

Та, в книгата, един пич убива онази дърта лихварка, която всички мразят. Така. Ако убиех себе си, това си е чисто самоубийство и никой не дава пари за това. Но ако ме убиеха, убийство, значи, от някое трето лице? Точно така. Целият номер със застраховката трябва да стане някак. Заради Али и дребното човече. Това би било стъпка напред. Аз съм непоправим, човече, така че като се замислиш, напълно логично е да напусна играта. Обичам ги до смърт, тези мои котенца, но нека не се заблуждаваме, човече, аз съм един голям пасив. Не мога да изкарвам пари, не мога да остана чист, не мога да спра да им причинявам мъка. Просто бавно убивам това гадже, както е тръгнало и тя скоро ще се върне към дрогата, а малкият Анди ще го вземат в дом. Няма да я бъде тая, човече, по никакъв начин. Така че остава едно — застраховката. Отрязвам всичко. Напускам купона и оставям Али и Анди осигурени. Нещо като в онази телевизионна игра, Семейно богатство, дето ги питат какво ще предпочетат. Да кажем, 20 000 лири изплатена застраховка или безработен закоравял наркоман без квалификация и без пукната пара. Не е голяма дилема, ако имаш грам акъл в главата. Така че, време е да си вървя, но нещата трябва да се изпипат добре.

Онзи адски шок, който споменах, ме тресна вчера, докато ровех из квартирата и в портмонето й за пари, а вместо това по погрешка намерих дневника й. Просто не се сдържах, човече; исках само да надникна. Знам, че е адски грозно, направо си е престъпление, но нали не бях говорил с нея от сума си време, просто исках да разбера какво си мисли, значи. Голяма грешка, приятел, неведението ми било истинско блаженство, но де да знам. Та, така ме разтърси, човече, това, което бе писала, сякаш говори на малкия Анди.

Не знам къде е татко ти, моето момче. Отново ни разочарова, дребосъче, и аз пак съм тази, която трябва да бъде силна. Татко ти може да се дъни, но аз не. Просто, защото някой трябва да бъде силен и аз съм малко по-добре в това отношение, отколкото твоя слаб, глупав татко. Иска ми се да беше някой истински мръсник, защото така щеше да е по-лесно. Сега е дяволски трудно, защото той е най-добрият човек, когото можеш да срещнеш. И не вярвай на никого, ако ти каже обратното. Но не мога да бъда едновременно твоя майка и негова майка. Не мога, защото не съм достатъчно силна. Ако бях, щях да го направя, нищо, че щеше да ме мрази. И въпреки това, щях да го направя. Но не съм и трябва да сложа теб на първо място. Просто защото си още толкова малък.

Направо ме помете, човече. Прочетох го веднъж, два пъти и трябва да призная пророних една-две сълзи, не само за мен, а и за авторката, така да се каже. Цялата тази любов, която отива там, където не трябва. Спомням си, че като млад бях побъркан, не направо луд, луд по тази жена, но мислех си, не е в твоята категория, Спъд, забрави. Такова гадже от Висшата Шотландска Лига няма да се хване с изпаднал играч от Източна Дивизия. Но пред Купата на Дрогата всички са равни, а също трябва да вземем предвид и късмета на жребия. Така, веднъж си тръгвахме заедно от едно друсане, напълно мотани, когато просто се случи. Мисля си, какво са направили с нея тия осем години, през които бяхме заедно. Не, просто трябва да я пусна да си върви, да изляза от играта, и да й осигуря добра отплата.

Трябва да го направя, човече и това е.

След групата, се завличам по Уок, опитвайки се да вляза в ритъм, преди да ме втресе и да започне познатата агония и потене. Опитвам се да си отвлека вниманието като мисля за блондинки и книги, онова интелигентно блонди, с дълбокия глас, дето се пред полага, че е кефа на интелигента. С нея можеш и да обсъдиш малко по-дръзки романи, няма проблем. Като стана дума, тъкмо отсреща има отворена малка книжарничка и тръгвам да пресичам, за да хвърля един поглед. Кофтито е, че времето ми тече някак по-бавно и един бързак за малко не ме отнася с колата си и отминава надувайки клаксона надолу по улицата. Страшно се стряскам, като ме обърсва с бронята, така да се каже, скелетът ми изскача от кожата, тропва една бърза жига и пак се връща в тялото ми.

Нищо ми няма, нищо ми няма. Добре съм. Влизам и усещам онзи застоял мирис, дето го има в старите книжарници, но тук гледам и всякакви нови неща, значи. Някакъв стар дебел котак със сребърна коса и очила не изпуска от поглед клиента Спъд Мърфи, който се ровичка наоколо. Успявам да изкопая едно книжле за историята на Лийт. Вътре все стари неща, значи, но да не забравяме, историята си е история и сигурно така трябва да си бъде! Гледам главата за съвременен Лийт, и там ги има всички ония работи за HMS Royal Yacht Britania4 и тъй нататък, но няма и дума за YLT. Някой трябва да напише истинската история на старото легендарно пристанище, да поговори с хората, онези старите кокали, дето са се блъскали по доковете, дето са запивали по кръчмите, дето са движили с бандите, тедитата, YLT, CCS, оттогава, та чак до сега, до малките копелета с пръстените, хип-хоп рапърчетата като моето малко приятелче Къртис, дето заеква.

Оставям книгата, излизам отново на улицата и потеглям из прекрасен Единбург, значи. На ъгъла отсреща, до банкомата виждам позната фигура. Да, определено. Братчеда Доуд, един пич от Глазги, така де, Глазгоу. Без да се колебая и секунда пресичам, но този път внимавам за движението.

— Доуд…

— Здрасти, Спъд — казва той, очите му проблясват някак неодобрително, но после изведнъж се проясняват. — Сигурно ще искаш бира, а?

Просто ей така го каза, човече, направо не мога да повярвам!

Без да съм го питал, просто ей така! Бог да благослови тия глазгоузки хуни от стадионите! Голям човек, този Доуд, значи! Малко набит, якичък тип с посивяла коса, който постоянно плещи колко е велик Глазги, но, ами, очевидно обаче копелето не живее там, а тук.

— Ами, не знам, Доуд. Не знам кога ще мога да се реванширам, човече…

— Ей! Май забравяш с кого говориш, момче! — сочи Доуд себе си, пресичаме и право в Старата Солница.

— Тъкмо си смених пин-кода. Моята банка предлага тази услуга — обяснява се Доуд. — Личен код, нещо лично, което да запомниш по-лесно. Бас ловя, че в твоята банка няма такова нещо — разправя той, целият самото доволство.

Някак се замислям над това.

— Никога не съм си тровил живота с банки, човече. Като правех скелета едно време, ме караха да си открия сметка. А аз им разправям, не става, пичове, аз не съм банков тип, значи, дайте кеш, а те — сори, викат, чисто нова модерна работа, няма как, разбираш ли?

Доуд кима и тръгва да говори, но аз го изпреварвам, защото тия от Глазги, човече, ако да са куул, веднъж минат ли на вълна „как върви далаверата, копеле, как е живота, пич“, тия могат да играят за Шотландия в националния тим по неспирно говорене. Ако се направи ток-тим на нацията поне осем-девет от единадесетте играчи ще са от Глазги, можеш да ми вярваш. Та казвам:

— Пуснаха ме и в банката за кратко. За кратко казвам, защото като спря сухото, умря и сметката. Към Ийст Фиф ми беше сметката, то си беше всъщност Лемън карта, ама й викам Ийст, защото за обикновените хора, значи, нали ме разбираш…

— И ти не си знаеш силата, Спъд — усмихва се Братчеда Доуд, слагайки ръка на рамото ми. — Interdum slultusbone loquitur, приятел!

Доуд е доста умно копеле за глазгоуец, значи. Знае сума си латински и така нататък.

— Съвсем вярно, Братчед… ъ-ъ, ама какво би трябвало да означава?

— Означава, че плямпаш много глупости, това значи, Спъд — казва той.

Адски е гот да чуеш нещо такова, чувстваш се някак си добре дошъл, сред свои хора и старото его леко измърква. А и двайсетте лири, които ми пъха в лапата щедрия Братчед, също са подобаващо оценени. Със сигурност.

(обратно)

13. Курвите на Амстердам5 т.1


Диджеят е добър. Веднага го разбираш по броя на трейнспотърите, които се тълпят около бокса, за да зяпат, по небрежните му маниери под носа на почти умислената публика, която просто чака нещо да се случи, без да знае, че нещото вече е започнало.

Той мощно забива и те експлодират, шокирани от мощта на собствената си реакция, внезапно затопляйки, че той си е играл с тях, побутвайки ги насам-натам цял половин час. Викът на тълпата се извисява нагоре и той пуска хитра, доволна усмивка, която проблясва през дансинга.

Дансинга на моя клуб, тук на „Херенграхт“ — „каналът на господата“ в стария Амстердам. Застанал в сянка отпивам от водката с кола, отзад в моя наблюдателен пункт, и си мисля, че трябва да внимавам за това момче. Винаги лично посрещам диджеите си, подавам ръка в знак на добронамереност и гостоприемство, дори да считам някои от тях за задници. Но днес Мартин ще се погрижи за този. Копелето е от родния ми град и гледам да не се мяркам много-много наоколо. Не че имам нещо против хората от там, но не обичам да се натъквам на тях тук.

Виждам Катрин, с гръб към мен, облечена в късата тъмносиня рокля, която прилепва плътно по тялото й и внезапно се прекъсва от рязката права линия на русата й коса. Тя е застанала до Миз и някакво секси тийн-порно гадже, което той е довлякъл. Не мога да определя в какво настроение е Катрин и се надявам да е глътнала Е. Увивам ръка около кръста й, но усещам как се стяга от допира и ми става кофти. Въпреки това, опитвам:

— Добра вечер, а?

Тя извръща главата си към мен и казва мрачно с немски акцент:

— Искам да си отида в къщи…

Миз забелязва изражението ми и пуска разбиращ поглед.

Отдалечавам се и отивам в офиса. Там са Мартин с Шиън и онова екзотично гадже, което напоследък движи с тях. По чамовото бюро има добре оформени линийки кока. Гледам трескавите подканящи очи на момичетата, а Мартин ми подава фунийката, свита от петдесет гулдена.

— Не, така съм добре — казвам му.

Мартин кима на гаджетата, хвърля пакетче на бюрото и ме издърпва в тясното антре, запазено място за ксерокса и тайни разговори.

— Виж… Просто Катрин… Знаеш как стоят нещата.

Лицето на Мартин се сгърчва под посивяващата му кестенява коса, а големите му зъби се откриват в напрегната тревожна усмивка.

— Нали знаеш моето мнение…

— Да…

— Извинявай Марк, но тя е една измъчена кучка, която мъчи и теб — повтаря за кой ли път той и сочи вратата на офиса. — Сега е моментът да си отживееш. Пиене, гаджета, дрога. Виж Миз — клати глава той. — По-дърт е и от двама ни. Има само един живот, човече!

С Мартин сме съдружници, еднакви сме в толкова много отношения, но аз никога няма да мога да бъда така гъвкав и подвижен като него. Когато се събера с някой, държа до край. Дори когато вече няма за какво да се държиш. Но той го прави за добро и го оставям да ме навива известно време преди да потегля обратно към дансинга.

Търся Катрин и се замотавам напред. Без всякаква причина поглеждам нагоре и засичаме погледи с диджея, копелето от Единбург. И двамата пускаме тънка усмивка, а в гърдите ми се надига безпокойство. После се обръщам и виждам Катрин до бара.

(обратно)

14. Мръсен № 18737

Цялата паплач, за която няма място в обновен Лийт, се е събрала в този първи ден, когато поемам нещата в свои ръце. Сган дърти оръфляци и цяла шайка техно и хип-хоп тийнове с купища пръстени на всеки шибан свой пръст. Едно от тези малки копеленца дори има наглостта да се обръща към мен със Сик Бой! Край, от сега нататък всичката дрога, която се шитка тук ще носи печата на одобрението на Саймън Дейвид Уилямсън, одрайфани недоносчета нещастни! Още повече, че вчера се натъкнах на един свой стар партньор, Сийкър, и сега в джобовете ми дрънкат хапченца и прахчета.

И старата Мораг ще трябва да си стяга багажа. Дебелогъзата леля е твърде ретро за режима, който смята да наложи Мистър Уилямсън. Ретро от седемдесетте, драга, бандата „Полис“ вие: ний-ноу, ний-ноу, ний-ноу… Тя обслужва малките недоносчета или поточно се опитва:

— Ч-ч-ч-ч-четири г-г-големи б-б-б… — мъчи се едно от копеленцата, а останалите се подсмихват. Лицето му се гърчи, сякаш е инфарктясал, а на Мораг ще й падне ченето от неудобство.

Определено трябват сериозни промени. Нали? Мистър Алекс Маклийш?

Смятам, че си напълно прав, Саймън. Когато дойдох тук, клубът беше задръстен от боклуци. Веднага подуших потенциала, но първо се налагаше да се отървем от плъховете, преди да инвестираме.

Точно това е начинът, Алекс.

Мораг се е специализирала в кетъринга на предприятието. Тук готвим първо, второ и трето за някакви си деветдесет и девет пенса — цена за пенсионери. Безпокои ме не какво може да изкараме, а колко губим. Ако исках да правя храна за бедни щях да изкарам количка за хот-дог на улицата. Обядът наистина е зловещо евтин. Излиза, че спонсорирам тези антични гниди да не предадат богу дух.

Тромав дърт тюлен се клатушка към мен. Леко заплашителен поглед. Жълтеникаво прозрачна кожа, с червени нишчици. Доста пъргав за историческата епоха, от която произхожда. Копелето смърди на урина, все едно са го взели от някое порно след „златен душ“. Може пък тия нещастници да топят тленните си останки в басейна на някой рехабилитационен център.

— Риба или овчарски пай… — скрибуца той. — Риба или пай… Как е рибата ти днес, синко?

— Добре. Поотръскал съм я и съм я сложил да си седи мирно в гащите — ухилвам се и намигвам.

Опитите да разигравам стария кръчмар-шегобиец явно са обречени на неуспех в тази гробница от граниви архаични неудачници. Той ме поглежда и лицето му на шотландски териер се сгърчва войнствено.

— Искам да кажа панирана или пържена?

— Пържена — информирам примирено досадната отрепка.

— Аз повече я харесвам панирана — киселата му физиономия се изкълчва в циркаджийска усмивка и той се обръща към масата в ъгъла. — И Том, и Алек, и Мейбъл, и Гинти, всички я харесват панирана, нали? — провиква се той и печели усърдни кимания от подобни на него човешки останки.

— Скромно се извинявам — отвръщам и хапя езика си в опит да запазя дух на привидна сърдечност.

— А с масло хрупка ли? Искам да кажа мека или хрупкава?

Тук вече се налага да положа свръхчовешки усилия. Нагъл помияр.

— Хрупка и пука като нова-новеничка банкнота от двадесет лири!

— Хъ, доста време мина откакто съм държал в ръцете си двадесет лири на цяло — въздъхва клиентът на погребалното бюро. — А грахът, пресен ли е или от консерва?

— Ако няма пресен, аз не ща грах — провиква се лелята, жертва на световния глад, наречена Мейбъл.

Името й беше Мейбъл,
на капитана ни, о, Боже, бе жена,
и можеше… да ни дари
с насъщната за екипажа ебън…
на масата ни за храна…

Пресен или от консерва. Каква дилема за енергичния предприемач! Ако Мат Колвил ме видеше сега и цялото това унижение, на което бях подложен, щеше да се почувства отмъстен поне за пет тека, които съм отперил на жена му. Наболелите проблеми на деня, така да се каже. Пресен или от консерва. Не знам. Не ми пука. Иска ми се да изкрещя — единственият вмирисан грах тук се намира в прокъсаните ти кюлоти, драга.

Извръщам се към Мораг, морното мамче, за да се заеме със случая. Край бара вече се е заформила опашка от помияри асорти. Е, сега си еба майката! Една добре отличима фигура стои сред тях, притреперва и нервно се шугави. Насочвам цялото си старание в полирането на чашите, опитвайки се да избегна тези очи-прожектори, безмилостно фиксирани в мен. Сега разбирам гаджетата като казват „имам чувството, че ме съблича с поглед“, защото в случая спокойно мога да кажа „източва кредитната ми карта с поглед“.

Най-накрая не удържам и поглеждам.

— Спъд — усмихвам се. — Откога не сме се виждали. Как си? Май се извъртяха няколко годинки, а?

— Добре, ъ-ъ… добре съм — заеква той. Мистър Мърфи е още по-изпита, измъчена версия на самия себе си от преди, ако това изобщо е възможно. Прилича наскоро поминал се дръглив котарак, чието гробче в задния двор е било разрито от лисица. Очите му имат онзи объркан поглед на човек, друсан с толкова радикално различна по действие дрога, че съставните части на мозъка му никога не биха могли да постигнат съгласие, кое време от деня е. Очукана, миризлива обвивка на човешко същество, която се влачи от една долна кръчма към друга, от поредното вмирисано свърталище към следващата отвратителна дупка на деградация в търсене на нова токсична порция.

— Чудесно. А как е Али? — питам, чудейки се, дали още дели покрив с този нещастник. Понякога си мисля за нея. Едно особено чувство винаги ме е преследвало, че ние двамата пак ще се съберем някога, когато животът се подреди. Тя винаги е била моята жена, макар че, май така си мисля за всички тях. Но той и тя заедно? Просто не е редно. Изобщо не е редно.

Ако имаше грам мозък, да му беше била шута още преди години. Не че ще бъда удостоен с честта да получа от Спъд отговор на въпроса си. Няма дори „Какво правиш насам Саймън, защо работиш зад бара в Лийт?“. Не. Егоистичната му твар не е в състояние да прояви дори рудиментарно ниво на любопитство; камо ли да докара истински сърдечен поздрав.

— Виж, ъ-ъ, знаеш, какво ще те помоля — изкашля се той.

— Не и преди да попиташ — ухилвам се, колкото е възможно по-студено и надменно.

Мърфи има наглостта да ми отвърне с изражение на човек, едва ли не наранен от грозно предателство и поглед „значи-такава-била-работата“. Той поема дълбоко дъх и изтерзан мъчителен звук се изтръгва от немощните му гърди, докато въздухът опитва да си пробие път. На кое ли от всичките се дължи — бронхит, пневмония, туберкулоза, цигари, крек, СПИН?

— Нямаше да те моля, ако наистина не бях зле. Толкова ми е кофти, че ще пукна.

Поглеждам го и преценявам, че има право. После вдигам една от чашите срещу светлината и докато я проверявам внимателно за някое петънце отсичам:

— На осемстотин метра нагоре. От другата страна на улицата.

— Какво? — не може да повярва той, устата му остава отворена като на златна рибка.

— Бюрото за Социални Помощи на Единбургския Общински Съвет — информирам го. — Тук, ако не си забелязал, е обществено заведение. Може би си сбъркал вратата. Ние сме лицензирани само за продажбата на спиртни, вредни за здравето напитки — допълвам информацията с необходимата студена официалност и вземам друга чаша.

Почти съжалих за думите си, когато той ме изгледа за секунда с абсолютен потрес, преглътна удара и с бърза крачка излезе от пъба в гробовно мълчание. За щастие, приливът на угризения, бе моментално заменен от изблик на гордост и облекчение, че още един крастав помияр напусна живота ми.

Вярно, знаем се от отдавна, но тогава беше друго.

В пъба влиза малка групичка, а после за свой ужас забелязвам как няколко костюмара от Скотиш Офис подават глави зад вратата, бърчат носове и набързо се омитат. Пред очите ми потенциалните нови клиенти с тлъсти портфейли са прогонени от стиснати дърти боклуци с шепа пенита и пишлигари, които се тъпчат до козирката с упойващи вещества, като изключим, разбира се, алкохола, който се опитвам да продавам, за да си изкарам хляба в този бар. Тази първа работна смяна се очертава да продължи безкрайно дълго. Преглъщам факта с нарастващо униние и се сещам за леля Паула и нейния слънчев глупашки рай.

Най-сетне намерквам приятелска физиономия да влиза в пъба, покрита с типичната си къдрава четина, но доста по-късо подстригана, отколкото бях привикнал и тяло, доста по-стегнато и слабо, отколкото бих повярвал. Последния път, когато видях този човек, бях убеден, че пропада в Тлъстия Ад. Но той явно бе разчел знаците и се бе шмугнал навреме в някакъв пряк път за спасение и отново бе излязъл по магистралата на Рай Елеганс. Това не е никой друг, а бившия популярен дилър на безалкохолни газирани питиета, най-добрия, който този град някога е раждал, Тери „Лимонадения“ Лосън, от малцината сотънски избраници. Тери е малко извън своята обичайна територия тук, но това не го прави по-малко желано присъствие. Той ме поздравява сърдечно и забелязвам, че и дрехите му са се променили към по-добро. Скъпо на вид кожено яке, черно-бяла Лакоста с емблема Кунз Парк Ф.К., макар и ефекта да се дънеше донякъде от джинси менте Калвин Клайн и обувки Тимбърленд. Правя мислена отметка да повдигна въпроса по-късно. Черпя го едно пиене и отваряме приказка за миналите времена. После Тери ми разказва с какво се е захванал. Звучи интригуващо…

— …и са адски навити. Тия гаджета са направо пожар. Страшна тръпка. Не е за вярване. Записваме сцените и шоуто е готово. Вече пускаме и обяви за продажби из порно-списанията. В началото записите си бяха доста суровички, грубовата работа, значи, но вече надобряваме, развиваме се, така да се каже. Едно от приятелчетата е гъсто с пичове от Нидри, които имат всички джаджи, както си трябва, за обработка на записите. И това е само началото. Друг от тайфата пък се е заел да прави платен сайт и така. Заеби ония глупости, дето бизнесът крепял Интернет. Не е вярно. Порното създаде Интернет.

— Звучи яко — кимам и освежавам питиетата. — Доста си напреднал с материала, Тери, приятелю.

— Така е. И аз също се изявявам пред камерата. Знаеш ме как съм, винаги съм си падал по пичките, а какво лошо да изкараш малко мангизи без много зор. Има и много нови свежи таланти, които напират. Солта на живота, дето се вика — пуска тарикатска усмивка той и целият грее от ентусиазъм.

— Точно твоята игра, пич — отбелязвам и си мисля, че е само въпрос на време преди Тери, дори и по своя недодялан начин, да влезе в индустрията.

Тери вкарва още едно и решавам, че Мо ще се справи сама и минавам от по-удобната страна на бара, като преди това слагам на бара две големи брендита и две коли. Скоро Тери вече развива темата колко е велико, че съм се върнал и как с моите връзки в индустрията е крайно време да завъртим нещо заедно. Разбира се, надушвам уловката от сто километра.

— Лошото е — кокори очи той, — че ни изхвърлиха от предишното място и се чудех дали не може да се прехвърлим тук, при теб, за малко.

Прелюбопитно. Сещам се за голямото помещение на горния етаж. Там има бар, но в момента не се ползва.

— Какво пък, от опит не боли, а, Тери? — усмихвам се.

— Ъ-ъ, какво ще кажеш за малка проба още тази вечер — пита Тери колебливо.

Прехвърлям идеята в главата си между две тупвания на сърцето и кимам бавно:

— Няма време, което да е по-добро от настоящето.

Лимонадения ме плясва дружески по рамото.

— Сик Бой, наистина е велико, че се върна. Ти си като струя от положителна енергия, приятел. Аман от тия мрънкащи чекиджии в този град, дето ти убиват мерака. Тия мръсни копелета не си мърдат и пръста, а като се пробваш да направиш нещо, веднага ти обръщат гръб и започват да те плюят. Ти обаче не си от тях, пич, ти си истински навитак, братче! — Тери с леко извъртане прави танцова стъпка към дансинга, вади GSM-а си и започва да набира.

Като наближава времето за затваряне, започвам решителни опити да изкарам малките дрисльовци около джубокса през вратата.

— МОЛЯ, ДОВЪРШВАЙТЕ ПИТИЕТАТА СИ, ДАМИ И ГОСПОДА! — пронизително се цепя през бара и някои от дъртаците се затътрят навън. Тери още здраво е захапал GSM-а. Обаче малките копеленца създават проблем. Онзи дребен нагляр, дето му викат Филип, истински вреден тип с безброй пръстени и на двете ръце, веднага се е усетил, че нещо се готви. И оня, едрия Къртис, неговия заекващ малоумен приятел, с когото видях Мърфи да говори на излизане. Лика прилика, няма що.

Отварям вратата и им кимам. Докато се изнизват, копелето Филип ме пита:

— Не може ли да останем, а, Сик Бой? — Малките му тесни като процепи очички святкат, златният зъб блести. — Чух ви да си говорите с Тери Лимонадения — ухилва се той нагло и настъпателно.

— Не може. Събрание на масонската ложа, приятел! — казвам и избутвам кльощавия му задник на улицата. Кретеноидното му другарче се изнизва след него, а останалите ги последват.

— Мислехме, че ще ни оставиш — обажда се друго нагло помиярче.

Не обръщам внимание на дръвника, но намигвам на малката сладурана, която върви след него. Тя ме поглежда безизразно тъповато, но леко се усмихва преди да излезе. Много е малка за мен, все пак. Кимвам на Мо, която изключва джубокса, затварям вратата и се връщам на бара да налея по още бренди за мен и Тери. След няколко минути някой тропа отвън, но аз не обръщам внимание. Чукането преминава в традиционния футболен ритъм от агитките: та-та, та-та-та, та-та-та-та, та-та. Тери спира да бъзика GSM-а.

— Това са нашите хора — казва той.

Отварям вратата и виждам някакво бегло познато лице. Започвам полека да вдявам и съм сигурен, че е от старите Хибс пичове, но в Единбург всички между двадесет и пет и тридесет и пет са от тази чета. Има още няколко сравнително познати лица, които обаче не мога да свържа с никакво име. Далеч по-впечатляващи са гаджетата. Три от тях са направо шедьоври плюс една по-здрава хубавица с мръснишки поглед и една малка сладурана с лунички, която наистина изглежда доста неуместно на такова място. Една от групата е особено апетитна. Светло кестенява коса, почти ориенталски очи, перфектен маникюр, тънко изскубани вежди, малка уста, но много плътни устни. Мамка му, а тялото, тялото наистина се извива грациозно под тези скъпи дрехи. Гадже Numero Duo в класацията е малко по-младо и макар да не е толкова елегантно облечено, е на милион светлинни години от определението нечукаемо. Трета в чарта е блондинка, която си го търси. Малките копеленца Филип и Къртис още висят отвън и бройкат момичетата, както и аз, особено зрелищните извивки на кукла Numero Uno с дългата, кестенява коса и страстно арогантно лице. Тази специално изглежда далеч, далеч над класата на Тери.

— Тая да не би да е масон, а? — подхвърля наглият боклук Филип.

— Ложа 69 — прошепвам му в отговор, затръшвайки отново вратата в лицето му, а Тери вече посреща групата с големи овации.

Обръщам се към новите си гости.

— Така, приятели, трябва да се качим на горния етаж, моля през вратата в ляво — приканвам ги. — Мо, ще те оставя да заключиш, скъпа.

Мораг вдига за малко вежди, опитвайки се да включи какво точно става, после отива до офиса и си взема палтото. Тръгвам след останалите нагоре. Да, изглежда наистина прелюбопитно.

(обратно)

15. Курвите на Амстердам т.2

Катрин ми е гадже, германка от Хановер. Срещнах я една нощ в Лукс, моя клуб, преди пет години. Не си спомням много добре подробностите. Паметта ми е прецакана, твърде много дрога. Спрях херото като се установих в Амстердам. Но дори Е-то и коката пробиват дупки в мозъка ти през всички тези години, лишават те от спомени, от минало. Напълно оправдано, дори удобно.

Бавно бях започнал да уважавам тези наркотици, като ги използвам по-пестеливо. Докато си тийнейджър, някъде до към двадесет не подбираш, просто защото нямаш никакво усещане за своята смъртност. Това, разбира се, не означава, че ще прескочиш жив този период. На трийсет нещата са съвсем различни. Внезапно осъзнаваш, че в някакъв момент и ти ще умреш, усещаш силата на спада и махмурлука с цялата им мощ, която се развива от дробта, пресушаваща духовните, мисловните и физическите ти сили, предизвикваща досада толкова често, колкото и възбуда. Проблемът става математически с много променливи. Единици консумирана дрога, възраст, телосложение и желание да се надрусаш. Някои теглиха чертата и зарязаха всичко това. Други продължиха до край, приемайки живота като един голям опит за самоубийство на изплащане. Аз реших да не променям начина си на живот, да продължа с живота по клубовете, да продължа да го правя, но при контролирани условия. След още една кофти седмица обаче, изхвърлих всичко, записах се на фитнес и започнах да тренирам карате.

Тази сутрин трябваше да се измъкна от апартамента. Атмосферата с Катрин е напрегната. Със скандалите някак се справям, но мълчанията ме ядат и острите й подмятания ми причиняват рязка болка като внезапни крошета. Така че грабнах си спортния сак и тръгнах натам, накъдето винаги тръгвам, когато се чувствам така.

Ръцете ми в тренажора са напълно изпънати пред гърдите. Поемам дълбоко въздух и избутвам лостовете встрани до неподвижен кръст. Днес съм увеличил тежестта и усещам паренето в мускулите, толкова немощни преди, а сега буци камък… червени петънца танцуват пред очите ми… и деветнайсет… кръвта нахлува и шуми в ушите ми… дробовете ми експлодират като спукване на гума в бързата лента на магистрала… и двайсет…

…и на тридесет спирам. Усещам потта, която се стича от челото, пари очите ми и прокарвам език по устните си, за да усетя солта. После повтарям изпълнението на друг уред. Изкарвам на пътечката трийсет минути, варирайки скоростта от 10 км./ч. до 14 км./ч.

В съблекалнята свалям старите сиви потник и шорти и се мушвам под душа, започвайки с гореща, после топла, студена и накрая ледена вода. Стоя неподвижно и усещам как се зареждам отвътре, после излизам и почти припадам, дъхът ми секва в някакъв спазъм, но после е велико, аз съм отново цял и топъл, релаксиран и нащрек докато се обличам.

Виждам няколко момчета, които идват тук редовно. Никога не говорим, само си кимаме, регистрирайки присъствието си с кратко одобрение. Мъже, които са твърде заети, твърде концентрирани, за да си губят времето в приказки. Мъже с мисия. Незаменими мъже. Единствени и в центъра на нещата.

Или поне така ни се иска.

(обратно)

16. „…фабриката на Адам Смит за карфици…“

Беше тежък ден в сауната. Направих няколко масажа, последвани от „облекчаване“ и пратих по дяволите (любезно) един скапаняк, приличащ на Артър Скаргил, който искаше да му духам.

Боби ме дръпва настрани. Шкембето му се вири самодоволно изпод стегнатия пуловер.

— Виж, Ники, ти си много популярна тук сред пич… клиентите. Проблемът е, че понякога се налага да направиш нещо повече. Искам да кажа, като в случая с този клиент, с когото сте се спречкали. Това е Гордън Джонсън. Ъ-ъ, той е известна личност в този град, специален клиент, ако искаш — обяснява той, а аз съм прикована от косъмчетата, които се подават от ноздрите му и онзи нелепо маниерен начин, по който държи цигарата си.

— Какво казваш, Боби?

— Ще ми бъде много неприятно да те загубя, скъпа, но ако не се справяш с работата, ще се наложи.

Усещам как ми се сгадява, събирам пешкирите и ги набутвам в големия кош за пране.

— Чуваш ли ме?

Поглеждам го.

— Чувам те.

— Добре.

Вземам си палтото и тръгваме към града с Джейни. Мисля си колко ми е нужна тази работа и колко далеч бих отишла, за да я запазя. Това е проблемът със сексуалната работа, винаги опира до основното. Ако наистина искаш да разбереш как работи капитализма, заеби фабриката за карфици на Адам Смит, тук е мястото, където да се учиш. Джейни иска да си купи нови обувки от Уейвърли Маркет, но аз имам среща с останалите в един пъб в Саут Сайд.

Всички присъстват и съм изненадана, че Лорън е с Раб. Това е голям шок. Не мислех, че е способна да изпусне среднощното пиене на вино, лафа и ровенето из хладилника с новата си любима голяма сестра. Смятах, че на мен ми е отредена ролята на шантавата, злепоставяща, развратна леля в нейния живот. Имам чувството, че Лорън е тук с мисията да ме „спаси“ от безпътен живот. Колко отегчително. Момчето в пъба каза, че ще затварят и няма да оставят късни клиенти, затова Тери отиде да проучва онова място. После звънна по GSM-а и се натоварихме на няколко таксита. Лорън също идва, което ме заковава, особено след случката с Раб.

Новото свърталище е още по-долнопробен бар в Лийт. Влизаме, отново през странична врата, докато група тийнейджъри недоволно се изнизва с подмятания по наш адрес. Лорън се наежва. Вътре ни представят на пич с тен от солариум и коса зализана назад с гел. С тъмните си коси и вежди и кривящи се злобарски устни изражението му е по-брутално от това на Стивън Сегал. Той ни завежда на горния етаж, в друго помещение с бар по дължината на едната стена и няколко маси и столове. Мирише на застояло и влажно, като място, което не е използвано известно време.

— Този ангел е Ники — казва Тери, движейки ръце нагоре-надолу по гърба ми. Изглеждам го и той спира. — Само проверявах за крилца, скъпа, не може да не са ти пораснали… — След това се обръща към Лорън. — …а тази сладурана е Лорън. Старият ми приятел, Саймън — обяснява Тери и тупа здраво по гърба двойника на Стивън Сегал. После представя този Саймън на Раб, Джина, Мел, Урсула, Крейг и Рони.

Саймън отключва кепенците на бара и подред ни стиска ръка. Допирът му е стегнат и топъл, той изглежда дотолкова разтапящо искрен, че няма начин да не е постановка. Никога не бях виждала подобно изпълнение.

— Благодаря, че приехте поканата — казва той. — Радвам се да ви видя тук. Малцовото уиски е моята слабост. Ще бъде чест да споделите с мен това питие — казва той, наливайки Гленморандж по чашите. — Извинявам се за безпорядъка. Наскоро поех заведението, а преди мястото тук, горе се е използвало за склад на… Е, по-добре да не ви казвам на какво — подсмива се той, а Тери отвръща с усмивката на посветен, — но вече съм разчистил.

— За мен — не, благодаря — отклонява питието Лорън.

— Хайде де, само една малка глътчица — настоява Тери.

— Тери — казва Саймън с цялата си сериозност. — Тук да не ти е шибаната армия. Освен, ако не са сменили английския, думичката „не“ в най-общ смисъл значи „не“. — Обръщайки се към Лорън, той пита загрижено — Мога ли да предложа нещо друго? — Той събира ръце и ги доближава до гърдите си, а веждите му се повдигат нагоре. Очите му са широко отворени, съсредоточени и съкрушително искрени.

— Нищо, благодаря — отвръща сковано Лорън, отстоявайки своето, но съм сигурна, че забелязвам лека усмивчица, която играе около устните й.

Питиетата се леят и скоро всички сме увлечени в разговор. Джина сякаш още се колебае в отношението си към мен, макар явно да привиква с присъствието ми, тъй като враждебните погледи малко са намалели. Останалите са приятелски настроени, особено Мелани. Тя ми разказва за сина си и кошмарната история за дълговете, които й натресло старото й гадже. После се заслушваме в разговора на Саймън (или „Сик Бой“, както Тери често го нарича, а той реагира сякаш някой чегърта с нокти по стъкло) с Раб. Уискито ги е хванало и те раздуват как искат да направят порно филм.

— Ако ви трябва продуцент, аз съм човекът, когото търсите. В Лондон бях в бранша — обяснява Саймън. — Видео, стриптийз. Трябва да се правят пари.

Раб кима с одобрение за ужас на Лорън. Тя бе променила решението си относно питието и вече обръщаше с лекота двойните водки и опъваше от джойнта, който се предаваше от ръка на ръка.

— Порното винаги изглежда по-добре на видео — настоява Раб, — поне хард-порното. Губиш обаче артистичното докосване. Като при видео филмите и голямото кино.

— Да-а-а — подхваща Саймън. — Страшно ми се иска да направя един истински порно филм. От старата школа, филм-филм. С чисто еротична част, но и с разширени хард-сцени, записани на видео и вмъкнати във филма. Като онзи, Трафик на хора. Там използваха дигитално видео, супер 16 и 32 мм., доколкото си спомням.

Раб е направо пиян от уискито и от идеята.

— Вярно, можеш да си правиш каквото искаш при монтажа. По-важното е да се направи не някакво евтино долнопробно чекиджийско видео, а сериозен порнографски филм с велик сценарий, приличен бюджет и разумна производствена цена. Филм, който да влезе в канона на големите в жанра.

Лорън поглежда свирепо Раб. Физиономията й е обладана от бяс.

— Големите в жанра! Великите филми! Боклуци, които експлоатират жените, опирайки се на най-низките инстинкти у… — тя се оглежда наоколо и среща похотливия поглед на Тери, — …хората.

Тери поклаща глава и казва нещо за Спайс Гърлс, или за някакви други, не съм много сигурна, защото пиенето ме е хванало малко, а тревата е просто усмъртяваща. Лицата наоколо ми се въртят и само с мъчително усилие на волята успявам да ги докарам на фокус.

Раб защитава тезата си пред Лорън, гласът му направо гърми.

— Има велики филми в порно-жанра. Дълбоко гърло, Дяволът у Мис Джоунс… някои от филмите на Ръс Майер, все класика, все по-творчески и феминистки от повечето арт-боклуци… като… като… „Пианото“!

Последната вметка беше удар под кръста и дори през мъглата опиянението си виждам, че Лорън го е почувствала дори и физически. Тя се свива и за секунда си помислям, че ще припадне.

— Не можеш… просто не можеш… да наречеш такъв филм гаден, евтин боклук… — тя поглежда към Раб почти умоляващо, — …просто не можеш…

— Стига сме плямпали за филми, да се хващаме и да ги правим — подигравателно се подсмихва Раб. После се обръща към Лорън, която го гледа сякаш пред очите й това пияно момче се трансформира в чудовище. — Две години подред не съм направил едно нещо на кръст, само слушам целия този въздух под налягане. Гаджето ми чака дете. А какво съм направил аз? Искам да правя нещо!

Всичко ми е размазано, но кимам и ми се иска да извикам „Да, да, да!“, но Тери ме отнася, провиквайки се:

— Това е духът, Биръл! — тупа той Раб по гърба. — Трябва да действаш! — После ни оглежда и казва с патос. — Въпросът не е защо трябва да го направим, а какво още бихме могли да направим!

Крейг кима сковано, Урсула и Рони се хилят одобрително, а Саймън припява:

— Напълно си прав, Тери! — Той сочи приятеля си и добавя. — Този човек тук е гений! Винаги е бил и винаги ще бъде. И точка! — натъртва Сик Бой. После се обръща към Тери и казва с неподправено благоговение. — Тери богоравният! Бог си, Тери!

Той, разбира се, е пиян. Всички сме. Но аз не съм друсана и мотана само от джойнта и пиенето, а от разговора, компанията, самата идея за филм. Толкова ми харесва, толкова искам да съм част от този филм, че изобщо не ми пука кой какво мисли. Внезапно получавам просветление: това е истинската причина да съм в Единбург. Това е карма, съдба.

— Искам да съм порно-звезда. Искам мъжете да мастурбират, докато гледат образа ми. Всички мъже, мъжете по целия свят, мъже, които дори не знам, че съществуват! — изсъсквам право в лицето на клетата Лорън и избухвам в друсан механичен кикот.

— Но така се превръщаш в стока, в предмет, не може така, Ники, не може! — пищи тя.

— Не е вярно — казва й Саймън. — Истинските актриси са по-големи курви от порно-звездите! — настоява той. — Да позволяващ да използват тялото ти или образите, които създаваш, не значи абсолютно нищо! Гадното е, когато ги оставиш да използват чувствата ти. Това е истинската проституция. И никога не трябва да се позволява! — бомбастично завършва той.

Лорън изглежда сякаш всеки момент ще се разпищи, сякаш се опитва да си поеме въздух. Тя слага ръка на гърдите си и лицето й се разкривява.

— Не, не, защото…

— Успокой се, Лорън, по-полека. Просто алкохолът и тревата са твърде много — казва Раб и леко я стисва за ръката. — Ще правим филм. Бил то и порно. Голяма работа. Цялата работа е в това да го направим. Да покажем на света на какво сме способни.

Аз се вторачвам в нея и обяснявам:

— Аз съм тази, която контролира създаването на образа. Образът, който те си представят и изграждат в главите си, ролята, която показвам на екрана, това е мое собствено творение и няма прилика със самата мен.

— Не можеш… — задъхва се тя почти разревано.

— Напротив, мога.

— Но…

— Лорън, толкова си ограничена, всичките ти възгледи са архаични!

Най-сетне й изгарят бушоните, вбесена, тя се повдига нестабилно и с несигурна стъпка отива до прозореца, вкопчвайки се в перваза. Някои повдигат вежди на този внезапен жест, но сме толкова вдадени в пиене и говорене, че да забележим или да ни пука.

Раб я последва и нещо й говори. Кима успокоително, после идва обратно на масата и ми казва:

— Ще я закарам с такси до вкъщи. Искаш ли да дойдеш?

— Не, ще остана още малко — отвръщам и разменяме криви иронични усмивки с Тери и Саймън.

— Много е разстроена, освен това е здраво друсана и пияна. Трябва да има някой при нея — казва Раб.

Тери отново потупва Раб по гърба, но този път е толкова силно, че изглежда по-скоро като посегателство, отколкото като приятелски жест.

— Мамка му, Биръл, отпери й го на тая друсана малка кучка, че да я отпусне.

Раб поглежда Тери със стоманен поглед.

— Трябва да се върна вкъщи при Чарлийн.

Тери свива рамене, сякаш иска да каже — ти губиш.

— Явно пак трябва аз да се намеся — усмихва се той. — Сексуален терапевт Лосън. Чисто като професионално задължение. Знаеш ли какво, Раб, закарай я, сложи я да легне, а аз ще дойда по-късно — смее се Тери.

Раб задържа погледа си многозначително върху мен, но аз нямам намерение да си ходя и да се оправдавам вкъщи на някаква си измислена лесбийка и фригидна морализаторка. Искам да участвам в играта. Цял живот съм го чакала, а вече ще стане четвърт век догодина, колко ли време още имам преди да съм загубила външността си? Хората винаги сочат Мадона в такива случаи, но тя е изключението от правилото. Бритнис, Степс, Билиз, Атомик Китънс и S-Клуб Севънс. Само те се броят и са класи над мен. Искам го сега, имам нужда от това сега, защото няма такова нещо като утре. Ако си жена и имаш външност, това е единствената тленна стойност, която си заслужава да притежаваш, която изобщо можеш да притежаваш — телевизията, списанията, киното не спират да го тръбят. ПОВСЕМЕСТНО. НАВСЯКЪДЕ: КРАСОТА ОЗНАЧАВА МЛАДОСТ! НАПРАВИ ГО СЕГА!

— Даян ще остане с нея — отвръщам на Раб и се обръщам към другите. — Искам да участвам в играта — изкрещявам.

— Бива си те! — Тери ме прегръща с искрена, бурна радост. Главата ми се върти и в това време Саймън тръгва надолу по стълбите с Раб и Лорън, за да им отвори. Раб изглежда напрегнат, а тя трепери цялата.

Крейг наглася камерата, обикновена видео-камера на триножник, а Тери и Мел започват да се целуват. Урсула е застанала на колене в краката на Рони и разкопчава дюкяна му. Саймън се качва по стълбите и си мисля, че сега е моментът да направя нещо, но когато се изправям нещо се надига в гърдите ми и започвам да повръщам. Усещам как някой, вероятно Джина, ме подпира към тоалетната, но стените ми се въртят и чувам смехове и пъшкания.

— Лека категория — отсича Тери. Искам да се стегна моментално, но не мога и чувам само Джина да казва:

— Майната ти, Тери! Тя не е добре!

Продължавам да се треса и треперя и последното нещо, което чувам е гласът на Саймън, който вдига тост:

— За успеха, хора! Ние ще го направим! Ще успеем! Имаме екип, парите сами ще дойдат. Няма никакви облаци на хоризонта!

(обратно)

17. НАВЪН

Цяла нощ не съм дремнал и грам. Не щях. Стоях и гледах тия стени и мислех: на сутринта ще бъда вън оттук. Цяла нощ съм го държал буден и него, онзи путьо Доналд, цяла нощ съм му раздувал. Последен шанс за копелето да чуе нещо умно. После на мое място в килията сигурно ще му набутат някой тъп задръстеняк. Да мълчи и да слуша. Така му казах на копелето, радвай се и слушай, докато можеш, че ще ти набутат някой нещастник и край с теб, ще умреш от скука.

— Хубаво, Франко — само казва той. Не пропускам нищо: за всички онези гаджета, които ще опъна като изляза и за шибаните лайнари, които ще си го получат. Ще държа нещата под контрол обаче, защото няма да се връщам тук, това е повече от сигурно, колкото е и сигурно, че някои копеленца сън няма да ги лови като научат, че съм се върнал на шибаната сцена.

Странно, мислех си, че нощта ще се точи, ама не, ей така си летеше. Наложи се на няколко пъти да плясвам Доналд, за да го будя, този духач без всякакво възпитание. Вади късмет, гнидата, че съм на кеф заради освобождаването, иначе щеше да го отнесе много по-зле, казвам ви. Изморен, неизморен, добрите обноски никому не са навредили. Ама ги няма, копелето, няма ги, на някои това доста скъпо им излезе, казвам ви.

Пазачът носи шибаната закуска. Викам му:

— Моята може да я върнеш обратно. Няма и два часа ще бъда в кафенето насреща.

— Помислих, че ще поискаш нещо, Франк — разправя ми. Аз само го изглеждам.

— Не, нищо не ща.

Пазачът, копелето Макензи, само вдига рамене и се разкарва оставяйки една закуска за Доналд.

— Ей, Франко — вика Доналд, — що не му каза да я остави. Можех аз да я хапна!

— Млъквай, тлъсто копеле такова! — разправям му. — И без това трябва да отслабваш!

Странна работа, ама веднага щом копелето почва да нагъва, огладнявам като вълк.

— Дай парче наденица, копеле — казвам му.

Копелето ме поглежда, сякаш няма и намерение да ми даде. В последния ми ден и така нататък. Само скачам, измъквам му я от чинията и започвам да дъвча.

— Ей, Франко, човек! Стига бе!

— Затваряй си плювалника — разправям му и слагам другата наденица и яйцето върху хлебчето. — Като не можеш да направиш нещо от добро сърце, някое копеле просто ще дойде и ще те накара да го направиш!

Такива са правилата на играта. Тук. И навън. Съдействаш: добре. Дърпаш се: строшени зъби. Сега копелето седи и ме гледа с лице на добре наритан задник.

Започвам да раздувам на киселата му мутра, за да го поободря, за всичкото пиене, което ще изпия в Слънчев Лийт и всичките гаджета, които ще изчукам, че да има какво да си мисли като ме няма нещастникът. Няма я оная закваска, копеленцето, дето те крепи в панделата. Два опита за самоубийство и то само откакто съм в неговата килия. Не искам и да си помислям какво е било преди това.

Макилхони, пазачът, който освобождава, пристига за мен. Казвам чао на Доналд и Макилхони трясва вратата под носа на клетото копеле. Това е последния път, когато чувам този звук. Дава ми нещата и ме превежда през една врата, после през друга. Сърцето ми бие като откачено и вече виждам навън, надолу по коридора през две врати, а помежду помещението за посетители. Подписвам се за нещата си и излизам през шибаната врата. Макилхони ме следва на всяка крачка, все едно ще се юрна и ще избягам обратно вътре в кошарата. Вика ми:

— Хайде, Франко. Свободен си.

Аз само зяпам пред мен.

— Ще ти пазим местенцето топло. Доскоро виждане.

Пазачите винаги го казват, пандизчиите винаги вдигат рамене.

Не, няма как да се върна, няма начин, а ония се подхилват, зяпат ни в смисъл, да, бе, да, ще се върнеш, ще се върнеш и то как, тъпо парче такова.

Но аз не се ловя на този номер. Репетирал съм го този момент. Надявах се да е точно Макилхони на освобождаването. Обръщам се към копелето и казвам тихо, така че никой да не чуе:

— Сега аз съм навън. От тази страна е и госпожа Макилхони. Може и да се върна обратно след като й отрежа скапаната тиква, какво ще кажеш? Бийчъм Кресънт, 12. Две дечица и така нататък, а?

Мутрата му почервенява, очите леко започват да сълзят. Той тръгва да казва нещо, но тия негови гумени устни само се изкривяват.

Обръщам му гръб и потеглям.

Навън!

(обратно) (обратно)

2 ПОРНО

18. ПЕДАЛСКО ПОРНО

Първата ми работа е да набарам оня шибан извратен психар, който ми изпращаше шибаното долно педалско порно, докато бях на топло. Прибавям и шестте месеца допълнителна присъда за това, че разковах онова нагло копеленце, което се изсмя като казах: „Лексо и аз сме партньори“. Имах предвид магазина, който държим заедно.

Точно там е и първата ми спирка навън.

Има нещо гнило, защото оня добитък спря да ми идва на свиждане от сума си време. Просто ей така. Без никакво обяснение. Така че, вземам автобуса до Лийт, но като слизам шибаният магазин дори не е там!

Искам да кажа, там е, но всичко е променено. Сега е някакво тъпо кафене.

Обаче той е там, седи зад бара и чете шибания си вестник. Не мога да не го видя, грамадното му копеле, скапания му хипопотам. Мястото е празно. Някаква дърта вещица и две задръстени копелета набиват закуски. Лексо припка, принася-отнася в кафене като някаква огромна мома-сервитьорка! Той поглежда, вижда ме и за малко да се преметне на пода.

— Здрасти, Франк!

— Здрасти! — викам. Оглеждам тоя тулуп, малките масички, някаквите му китайски писаници по стените, скапаните дракони и така нататък. — Какво е всичко това?

— Направих го на кафене. Няма пари в мебелите втора ръка. Вечерите е тайландско кафене. Много е популярно сред гъзарите и студентите — ухилва се той и се надува.

Кво’ кафене? Тайско ли? Кви изобщо ги плещи тоя тъпак?

— Ъ?

— Приятелката ми, Тина, всъщност тя го движи. Има диплома по кетъринг. Прецени, че би вървяло по-добре като кафене.

— Значи не я караш зле — казвам обвинително и се оглеждам, за да му покажа, че хич не съм очарован.

Веднага разбираш, че копелето е готово да сложи картите на шибаната маса. Гласът му се снижава, интонацията става една равна, равна и той ми кима да мина отвътре. Сега ме гледа в очите.

— Да, вярно, наредил съм се. Край на дилърския бизнес. Много е напечено. Мястото е вече на Тина, човече — заявява той. — Разбира се, ти ще си получиш своето.

Продължавам да го гледам, опирам се на стената и после хвърлям поглед към кухнята. Усещам как той леко се стяга, явно се шашка, че всеки момент ще избухна. Голямото копеле е много самоуверено с тия ръце като лопати, ама те не значат нищо, ако си наточен като кама отвътре. Да, копелето извръща очи към кухнята, проследявайки погледа ми. Веднага осведомявам гигантското копеле как седят нещата.

— Нещо отдавна не беше минавал да ме видиш в пандиза, а? — викам.

Той само ме поглежда с онази малка своя шибана усмивчица, дето си я има. Чувствам как копелето изобщо няма време за мен и всъщност с радост би ме заритал надолу по шибания Лийт Уок.

Нека само пробва.

— И нека ти кажа още нещо — половината от стария магазин беше мой, което значи, че половината от всичко това е също моя — казвам на копелето, оглеждайки кафенето, сканирайки новата си шибана инвестиция, така да се каже.

Веднага си личи, че кръвта на копеленцето майчино закипява, но още се пробва да ми пробутва глупости.

— Честно, не си те представям как сервираш чай и сладки, Франк, но ще стигнем до някакво споразумение. Ще ти шаря както трябва, пич, стари ми приятелю, не се съмнявай.

— Позна — казвам. — Още сега ми трябва кеш — осведомявам голямото копеле.

— Никакъв проблем, приятел — вика ми и брои някакви двайсетачки.

Главата ми бучи, не знам какво изобщо става. Все пак подава пачка, но продължава да дудне същите глупости:

— Виж, Франко, чувам, че Лари Уайли още е с Дони Лейнг — казва той.

Вдигам глава и срещам очите му.

— Вярно?

— Да. Нали ти ги свърза? — Лексо се ухилва невинно, а после пуска онзи леден поглед и кима. Явно иска да каже, че са се преебали.

Опитвам се да стопля какво трябва да значи всичко това, какъв е крайния резултат, кой кого е преебал, а копелето продължава:

— Никога няма да се сетиш, кой движи сега Порт Съншайн. Един твой стар приятел. Сик Бой му викаха преди.

Сега вече направо ме изтриса страшен главобол, като един от онези, които получавах вътре в дранголника… имам чувството, че главата ми ще се сцепи. Всичко се е обърнало надолу с главата… Лексо с кафене… Сик Бой с пъб… Лари Уайли работи за Дони… трябва да се измъкна на въздух, трябва ми време да обмисля нещата…

А копелето не спира да плещи:

— Тоя следобед ще ходя до банката, Франк и ще ти дам една по-сериозна пачка да те уредя. Докато не се разберем за нещо по-постоянно. У майка си ли ще живееш?

— Да… — викам, главата ми пулсира, изобщо не знам къде ще ходя… — предполагам…

— Е, тогава ще отскоча довечера. Ще поговорим като хората Нали? — разправя копелето, а аз кимам като някой малоумник, слепоочията ми туптят, а някакъв дъртак идва да иска руло с бекон и чаша чай, излиза някакво гадже с престилка иззад Лексо, той й кима и тя сервира на старото копеле. Лексо вади тефтер и химикалка и записва някакъв шибан номер. После ми размахва под носа един от тези новите телефони, онези без жици.

— Това е номера на GSM-а ми, Франк.

— Добре — викам. — Вече всяко шибано копеле се мотае с такъв. И аз имам нужда. Намери ми един — разправям.

— Ще видя какво мога да направя, Франк. В крайна сметка ще те заведа да си вземеш — казва той, зяпайки онази пичка, сервитьорката.

— Бива… ще се видим после — викам, щастлив да се измъкна на чист въздух. От миризмата на мазнина вътре направо ми се драйфаше. Просто още не мога да повярвам колко се е променил магазина ни, за мебели, де. Набутвам се в съседната аптека и едно гадже ми дава нурофен. Вземам две хапчета и повървявам нагоре по Уок. Хапчетата си ги бива и след двайсет минути главоболието изчезва. Искам да кажа, шантава работа, още го чувствам, но не е толкова остро. Правя обратен завой и се връщам да надзърна в кафенето и виждам, че Лексо се разправя с оная, своята и вече не изглежда толкова самодоволен. Това е положението, половината от шибания магазин си е мой и ако ще ми го плаща, ще трябва да се изръси по-сериозно.

Да-а, виждам го копелето, седи на маса до витрината, и прави сметки. Така е пич, и аз си правя сметката, тромаво копеле. Тръгвам по Уок отново и зяпам лицата на минувачите, търся някой познат. А какво виждам насреща си? Две мръсни копелета с дълги вити къдрици, бели момчета и така нататък, вървят си сякаш са си вкъщи, после някакъв, мязащ на сводник тип излиза с малкото си кученце от магазина и се качва в лъскавата си кола. Кои са тия копелета? Това не е Лийт. Къде са истинските пичове? Поглеждам тефтерчето си, влизам в една телефонна будка и набирам номера на Уайли. Явно е от тия готините преносими телефони. Лексо да внимава да ми намери бързо един, че…

— Франко — вика Лари, абсолютно невъзмутим, сякаш тъкмо е чакал да звънна. — От панделата ли звъниш?

— Не, от шибания Уок ти звъня — осведомявам го. Той мълчи известно време и после пита:

— Кога излезе?

— Няма значение. Къде си сега?

— По работа съм в Уестър Хейлз, Франк — казва Лари. Замислям се. Не съм готов още за среща със старата, че да ми пили по нервите.

— Добре, среща след половин час пред хотел Хейлз. Ще взема от черните таксита и за секунди съм при теб.

— Ъ-ъх… сега работя за Дони, Франк. Той може…

— Аз бях тоя дето ви събра да работите заедно, на първо място — казвам му на копелето. — Ще се видим след час в Хейлз, само да си хвърля нещата у майка ми, после изхвърчам.

— Хубаво. Ще се видим тогава.

Затръшвам слушалката и си представям как шибания боклук веднага ще звънне на Дони Лейнг, преливащ от щастие пръв да съобщи кофтито новина. Да, знам си стоката много добре. Отивам у майка ми и тя започва да реве и да се тръшка колко е чудесно, че съм се върнал и всякакви такива простотии.

— Да — викам. Тя страшно е напълняла. Тук вкъщи, в нейната къща, много повече си личи, отколкото при шибаните свиждания.

— Трябва веднага да кажа на Елизабет и Джоу.

— Хубаво. Няма ли нещо за хапване?

Тя слага ръце на кръста си.

— Нагладувало ми се детето. Щях да ти направя супа, но след малко започва бингото ми и, ами, обикновено се събираме с Мейси и Дафни първо за по едно малко в Пърсивиър… — гласът й се снижава. — Но можеш да отскочиш отсреща до закусвалнята. Сигурно си загорял да хапнеш от хубавата риба с картофки.

— Добре — викам и си мисля, че поне ще мога да си взема обяда и да ям по пътя за Лари.

Излизам, вземам риба с картофки в картонена кутийка и се мятам на черно такси. Копелето се опитва да ме гледа възмутено сякаш хич не му е приятно да нагъвам в шибаното му такси, но получава дълъг недвусмислен поглед и не посмява да се отваря.

Сядам в Хейлз и Лари взема по питие. Той е с някаква групичка копелета, на които той само кима и те се изпаряват в шибания ъгъл. Отваряме приказка за това и онова, опитвам се да наваксам с материала. Лари е голямо приятелче и хич не ми дреме кой какво разправя за него. Поне момчето ми идваше на свиждане в шибания пандиз. Но пичът е хлъзгаво копеле и трябваше да разбера каква е точно далаверата, която въртят с Дони, просто трябваше да се светна по въпроса. Само внимавах да не се натряскам много, защото пачката на Лексо направо ми прогаряше джоба. Видът на Лари ми подсказва, че парцалите, с които съм се облякъл не са в крак с модата. Копелето си пада по лафа и пийването, но иска първо да свърши работа.

Обръщаме чашите и поемаме по онази улица, за която преди раздуваха, че щяла да стане новата Принсес Стрийт. Така и си остана проста асфалтова пътека, която свързва търговския център и блоковете с малко тревичка от двете страни. Принсес Стрийт сред панелките? Ебати вица!

Лари, както винаги, го е ударил хормонът. Гледа някакви малки момиченца пред един от блоковете и разправя:

— Трябва да запомня да намина насам след няколко години!

Момиченцата си пеят:

— Мистик Мег, Мистик Мег кажи, гаджето ми покажи!

А шибаният Лари буква по буква произнася името си:

— У-А-Й-Л-И!

— Майната ти, изрод извратен!

— Само се ебавам, Франк — хили се той.

— Тъпите ти шегички могат да ме ядосат — срязвам го. Надявам се, че копелето наистина се шегува. За негово собствено добро. Лари го разиграва готин небрежняр, но е зловредно копеле. Номерата му край нямат, поне докато не го огрее. Братята Доил го погнаха, когато една от сестрите глътна топката от него. Така стана сварката, че се заигра с мен и Дони. Разправя ми за гаджето, при което сме тръгнали.

— Шибаният му непрокопсаник, тоя Брайън Леджърууд. Обрал си крушите без да каже на никой. Просто, ей така, изпарил се един ден. Оставил жената и хлапето с всичките си дългове. Дългове на комар, значи.

— Не се прави така, просто не се прави — викам.

— Вярно — разправя Лари. — Жалко за гаджето. Готина мацка и така нататък. Но бизнесът си е бизнес. Какво да правиш? Разправят обаче, че хич не била от срамежливите. Мелани се казва — казва той по оня свой мазен начин. — Разправят оня, Тери Лосън, май той я оправял. Помниш ли го това копеле?

— Ъ-хъ… — викам, но се напрягам да свържа някаква физиономия с името, докато Лари тропа по вратата.

Отваря гаджето Мелани, наистина страхотно парче и си личи, че Лари е искрено впечатлен. Косата й е мокра, току-що мита, спускаща се на онези ми ти дълги къдри по жестоките й рамене. Облечена е със зелен пуловер с остро деколте и джинси, които сякаш е облякла в последния момент, за да отвори вратата. Без сутиен е и си личи, че Лари веднага го е отбелязал и сега се чуди, дали е с бикини или не.

— Виж, казах ти вече. Дълговете на Брайън нямат нищо общо с мен.

— Може ли да вляза, за да поговорим? — вика той. Да, сега се сещам, помня го Тери Лосън, двамата се знаем от хлапета. Около футбола.

Мелани скръства ръце.

— Няма за какво да говорим. Говори си с Брайън.

— Щях, вярвай ми, щях, само да знаех къде е — разправя Лари с онази шибана усмивка.

— Нямам представа къде може да е — казва му тя.

Точно в този момент някакво друго младо гадже, горе-долу на същата възраст, доста дребничка, с черна коса, изниква с дете в количка.

— Какво става, Мел? — пита тя.

— Мутри. Заради Брайън — отвръща тя. Дребното гадже с черната коса се обръща към мен:

— Брайън я заряза. Взе и нейните пари. Изобщо не го е виждала, това е истината. Мел няма нищо общо.

Просто вдигам рамене и й казвам, че не съм някаква шибана мутра, просто съм тук с Лари, защото го срещнах на улицата. Забелязвам малката жълта подутина под окото й. Питам я как се казва, тя вика Кейт и се разприказваме, докато Лари изнася шибаната си лекция на другата.

— Това са правилата на играта, скъпа. Вече знаеш. Като при семейните кредити. Домакинството като цяло, а не отделните членове погасяват задълженията.

Мелани се е спекла от шубе, но се опитва да не го показва. Кейт ме гледа с умоляващ поглед, сякаш иска да го спра. Дребното на Мелани ревва, защото си е изпуснало играчката, тя се навежда да я вземе и хваща погледа на мръсното копеле, което оглежда задника й. Но за нейна чест, тя го зяпа с твърд поглед.

— Ей, ей! За какво е този поглед? — казва Лари. — Аз съм на твоя страна, скъпа.

— Да, бе. Няма друг начин — вика тя, но гласът й издава страх. Дребната Кейт продължава да ме гледа и си мисля, що пък да не се пробвам, мина толкова време откакто… и тоя Лари, толкова е нагъл, че ми лази по нервите.

— Виж — викам му, — не е това начинът да се уредят нещата, Лари…

— Неприятно е, знам — казва Лари, такъв един самата благост, снижава глас, сякаш е подушил възможността. — Виж… не мога нищо да обещая, но ще поговоря с човека да ти даде малко повече време… — усмихва се той.

Мелани го зяпа и насилва кисела усмивка и измъчена благодарност.

— Знам, вината не е твоя, просто си вършиш работата…

Лари задържа погледа й за секунда и разправя:

— Вижте, що да не идем довечера да пийнем по едно малко и да обсъдим цивилизовано нещата?

— Не, благодаря — отвръща му тя. Веднага се намесвам.

— А ти, Кейт? Намери някой да гледа хлапето!

— Не мога — усмихва се тя. — Нямам пари!

— Аз съм старомоден — намигвам. — Не обичам гаджетата да плащат! Осем добре ли е?

— Ами, да… но…

— Къде живееш?

— Отдолу, точно под този апартамент.

— Ще те взема в осем — казвам. После се обръщам към Лари. — Хайде, човече… — сграбчвам го и го избутвам.

Слизаме по стълбите, а шушумигата ми мрънка.

— Мамка му, Франк, моята щеше да се навие, ако не ме беше издърпал!

Направо му казвам:

— Гаджето изобщо не се интересува от теб, нещастно копеле! Нещо да кажеш за мен обаче, с тая Кейт, а!

— Тия са лесен улов, постоянно без пари и веднага се лепват като видят, че имаш пачка.

— Да, бе, само дето не се залепиха за теб, копеле нечестиво — викам му. Той не изглежда особено доволен, но не може да каже и гък. Наглостта му се е изпарила като на изпразнен хуй и се шашка какви ще ги разправя на Дони.

Това си е негов проблем. Само няколко часа откакто съм на вън и се уредих с пичка. При това младо, свежо гадже, както си трябва! Световен рекорд, копеле, ще си наваксам за цялото изгубено време!

(обратно)

19. ПРИЯТЕЛИ

Сик Бой постоянно подсмърча, човката на това копеле направо шурти, повече от моята шурти, значи. Като ручейче е, човече, криволичи, криволичи и стига до горната му устна. Мине не мине и издърпа кърпичка от пакетчето Клийнекс, но това не помага, не помага значи, защото носът на котака продължава да тече като ручейче. И какво още правят ручейчетата? Ромолят и бълбукат, човече, направо те засипват с гърголене. Това прави и той в момента, не спира да дудне, което мен не ме притеснява, обикновено хич не ми пречи, но сега се спичам, защото Али слуша всичките тия простотии. Направо попива всяка дума, човече. Идеята да дойдем в Порт Съншайн и да го видим не беше моя, беше си чисто нейна, на сто процента. Може би беше глупаво от моя страна да идвам насам оня ден и може би бях прекалено несправедлив към котака, но нервите ми бяха пред скъсване, а и преди и той достатъчно дълго е бил на тоя хал, че да прояви малко съчувствие. Но не, копелето се интересува само от себе си. Толкова е фрашкан със самочувствие, че се чудя как остава място за коката, дето я дърпа. Сега не спира да мели за някакви филми, за индустрията и подобни простотии. Лошото е, че тя му се връзва и още по-лошото е, че надушвам как се връща миналото…

Ревнив… Безполезен… И двете, човече, и двете.

А Сик Бой не се е променил много, човече. Не, не, не е, котакът със сигурност си е същия, защото не спира да плещи на любилата си тема — себе си, себе си и своите големи кроежи и планове.

Оставя ни малко на мира чак, когато барът се напълва и клетата стара женица, която се пробва да се справи сама, започва да го вика. Той два пъти подред се прави, че не я чува, но накрая става и се включва да помага с крайно нежелание зад бара.

— Чудесно е, че се видяхме със Саймън отново — казва Алисън и се разприказва за старата тайфа, за Кели, за Марк и Томи, клетия Томи, човече.

— Да, Али, Томи наистина ми липсва — казвам и страшно ми се приисква да поговоря за Томи, защото понякога сякаш е напълно забравен, а не е правилно така, не е хубаво. Като започна да говоря за него, често другите се цупят, все едно съм някакъв гробовен тип, но не, няма такова нещо, аз просто искам да си спомням за него, това е, нали разбираш?

Али ходи на фризьор днес и си подстрига косата, но остави бретона си дълъг. Честно казано, повече я харесвах преди, но си затраях. Подобна забележка може да преобърне лодката, ако ти се клати положението с някое гадже, гаранция.

— Да — казва тя и пали фас, — Томи беше чудесно момче. — После се обръща към мен и изпуска дима, а от очите на моето момиче лъха студ. — Но хероинът го довърши.

Оставам като треснат, човече, не мога да произнеса даже Шотландска Футболна Асоциация, човече. Трябваше да й кажа, че Томи не беше толкова затънал, а просто извади лош късмет, защото другите се боцкахме много повече, но не й го казвам, защото Сик Бой пристига с още пиене и си е все същия Сик Бой. Сик Бой отвсякъде.

В главата ми се въртят като развален грамофон: ЛОНДОН… ФИЛМИ… ИНДУСТРИЯТА… ЗАБАВЛЕНИЯ… БИЗНЕС ВЪЗМОЖНОСТИ…

Не удържам, човече, седя яко друсан, слушам тия простотии и някаква злобица започва да ме яде и питам:

— Значи, в Лондон не си работил за себе си, така да се каже?

Сик Бой се изпъва като бастун, гръбнакът му сякаш се вдървява от коката и той ме изглежда сякаш току-що съм казал, че италианската му майка духа на ченгета. О, да, в очите на котака има истинска омраза, но той не казва нищо, само студено се вторачва в мен, значи.

Това ме изнервя и някак имам нужда да кажа нещо отново:

— Не, човече, исках да кажа, само си мислех, че като си тука, така да се каже…

Лицето му някак се стяга. Сик Бой и аз: преди се навивахме един друг, но тогава си бяхме близки. Сега само си лазим по нервите.

— Да сме наясно, Спъ… Даниел. Върнах се заради бизнес перспективите: да правя филми, да движа този бар… Това — той прави широк пренебрежителен жест, — това е само началото.

— Не бих казал, че правенето на домашно порно и една огрухана кръчма в Лийт, са кой знае какви бизнес перспективи.

— Само не започвай — клати той глава. — Ти си шибан неудачник, приятелю. Само се виж! — Той се обръща към Али. — Погледни го! Съжалявам, Али, но не мога да не го кажа.

Али го поглежда, ама така ужасно мрачно, значи.

— Саймън, смятах, че сме приятели.

И копелето веднага прави това, което винаги е правил най-добре. Измества вината, оправдава се и в същото време прецаква другите.

— Виж, Али, върнах се тук и отвсякъде ме залива негативна енергия от неудачници. Просто не мога да работя така. Каквото и да кажа веднага ме поливат със студена вода. Приятели? Нали така наречените приятели трябва да те окуражават? — ехидно се подсмива той. После ме сочи обвиняващо. — Каза ли ти той, че беше тук оня ден? Първата ни среща от години?

Али, така да се каже, клати глава и ме пронизва с очи.

— Щях да ти… — опитвам се да обясня, но Сик Бой ме изпреварва.

— И какво ми се сервира? Няма „здрасти, Саймън, как си, от толкова време не сме се виждали“ — казва й копелето и разиграва жестоко обиден. — Не, не и от него. Влиза и веднага се пробва да ме цеди, няма и едно добър ден за начало!

Алисън отмята бретона си и ме поглежда.

— Вярно ли е, Дани?

И както в онези кошмарни моменти, когато си друсан и ти е кофти, виждаш как нещата се случват, още преди да са се случили. Точно така стана и сега, човече. Сякаш виждам себе си, как ставам с резки, отсечени движения, целият треперя като в старите черно-бели филми с лош монтаж и неестествена скорост. Виждам как устата ми се отваря и го соча с пръст, преди всичко наистина да се случи. И тогава, да, скачам и соча тоя гадняр и му казвам:

— Ти никога не си ми бил приятел, истински приятел, като Рентън!

Физиономията на Сик Бой се криви подигравателно, а долната му челюст изхвърча напред като чекмеджето на магазинерска каса.

— Какви ги плещиш! Копелето ни обра!

— Мен обаче не ме е обрал! — изкрещявам, удряйки се с пръст в гърдите.

Сик Бой млъква. Потъва в истинско гробовно мълчание, но продължава да ме фиксира. О, не, мамка му, издъних се. Изтървах се. Алисън също ме гледа. Два чифта опулени огромни очи, обвинително насочени към мен.

— Значи — процежда той, — ти си бил в комбина с него.

Копелето поглежда Али и тя свежда глава. Али е много добра в пазенето на тайни, но хич не я бива да лъже.

Не искам злите му прожектори да са насочени върху нея, затова изплювам камъчето.

— Не, не знаех нищо за това. Кълна се в живота на Али и Анди.

Зверският му поглед е още по-бесен, но той знае, че не го лъжа. Също знае, че има и още.

Предавам се, чегъртайки с нокти по подложката за бира.

— По-късно обаче получих пари. По пощата. Само моя дял, не повече.

Очите на Сик Бой продължават да дълбаят в мен и аз просто знам, че и да искам, не мога да излъжа, защото веднага ще усети.

— Пощенското клеймо беше от Лондон и пристигна след около три седмици откакто се бях върнал тук. Нямаше бележка. Оттогава нито съм го чувал, нито съм го виждал, но съм сигурен, че той ми ги беше изпратил, няма кой да е друг — казвам му. После викам, ама така, фукайки се. — Марк се погрижи за мен!

— Целия дял? — пита гадния котак, а очите му ще изскочат.

— До последното пени, човече — казвам му, ликувайки, значи и сядам обратно, защото ми е кофти. Али ме поглежда обвиняващо, но аз само вдигам рамене и тя пак забива глава в пода.

Личи си, че главата на Сик Бой направо се върти. Нещо като ония сфери с топките при тегленето на тиража от лотарията или жребия за Шотландската Купа. Изглежда истински засегнат, този път определено не разиграва постановки. Внезапно обаче копелето се ухилва с усмивка, която конкурира логото върху синята му „Лакоста“.

— Така ли? Голям келепир си видял, няма що. Уредил си си живота като гледам. Инвестирал си добре парите.

Али отново вдига глава и ме поглежда.

— Тези пари, когато взе онези неща за детето… били са от Марк Рентън?

Мълча.

Сик Бой гледа чашата си с уиски, вдига я и я пресушава, а после започва да почуква с нея по масата. Продължавам да седя като в някакъв шибан ступор.

— Така, точно така — ухилва ми се подигравателно той. — Нищо не си направил. И никога няма да направиш!

Просто не се сдържам и го казвам. Казвам, че ще направя, че пиша история на Лийт.

— Е, това вече е върхът! — изцепва се Сик Бой през бара и няколко души се извръщат.

Али ме поглежда все едно нещо съм се чалнал.

— Какви ги приказваш, Дани? — пита тя.

Просто трябва да се изпаря оттук, да се махна веднага. Ставам и тръгвам.

— Отрицателна енергия, а? Това ще го запомня, значи. Чао!

Сик Бой повдига вежди, но Али идва с мен до вратата и излизаме вън.

— Къде отиваш? — пита тя и обгръща ръце около себе си.

— Имаме среща на групата — казвам. Хладно е и макар, че е облечена със синята си плетена жилетка на Али явно й е студено.

— Дани… — започва тя, потърквайки ципа на якето ми между палеца и показалеца. — Ще се върна и ще поговоря със Саймън.

Гледам я и не мога да повярвам.

— Той е разстроен, Дани. Ако се изпусне за парите някъде и това стигне до ушите на хора като Втората Награда… — тя се поколебава малко, — …или Франк Бегби…

— Хубаво, добре, иди и говори със Саймън. Не може да го оставим да страда просто така, нали? — озъбвам се, но, мамка му, има нещо вярно. Бяхме Рентс, Сик Бой, Втората Награда и Бегби в Лондон и Рентс направо си ни обра. Но на мен ми даде парите. Явно не е дал нищо на Сик Бой, но за другите не знам. Сигурно и Бегби нищо не е получил, защото съвсем се смахна и утрепа оня, Донъли, за което го тикнаха в пандиза, макар и Донъли да беше гадна твар, такъв си беше, не може да не отбележим.

— Върви да не закъснееш — казва тя и ме целува по челото, после се обръща и си отива обратно вътре.

Отива си.

И това отключи нещата, така да се каже, бях целият на нокти от превъзбуда и тревога, но като отидох на сбирката взех и им разказах всичко за това, за историята на Лийт. Цялата работа е, човече, че тази Ейврил, беше толкова щастлива, страшно щастлива, значи. Струваше си само да видиш усмивката върху лицето й. И така, вече го направих, разприказвах се и създадох очакване за себе си като човек на писаното слово. Човек, който върви нагоре, изявен местен историк, активен, борещ се.

Но не съм такъв. Оня пич по телевизията, онзи, дето раздува за древните цивилизации, не можеш някак да си го представиш да казва: ей, човече, май не трябва да изпускам от поглед това момче от Лийт, новия колега. Ако взема да се разсея ще почне да се увърта край моите пирамиди и да забива за египетските баровци, значи. Не, не мога някак да си го представя.

Но въпреки това, трябва да се пробвам и може би, да докажа на Али, че струвам повече, отколкото ме мисли. Да докажа на всички, може би.

Когато за първи път срещнах Алисън тя беше особено и прекрасно момиче, чудна кожа като с тен, дълга черна вълниста коса и перлени зъби. Но беше малко от оня напрегнат тип, сякаш имаше някакъв невидим вампир, прикрепен за врата й, който просто изсмукваше енергията й.

Тя никога не ми е обръщала особено внимание. Винаги си е падала по него. Помня как един ден само ми се усмихна и сърцето ми се пръсна на хиляди парченца. Когато се събрахме, си мислех, че това е наркоманска работа, че щом останем чисти един ден, тя ще поиска да продължи нататък. Но после дойде детето и тя някак остана. Точно това е, май, човече, дребният, той е най-вероятната причина, че остана толкова дълго с мен.

Но сега тя отново изглежда, сякаш я изцежда вампирът и познай, кой е този вампир, човече? Този вампир съм аз. Аз.

След сбирката се замислям, дали Али не е още в Порт Съншайн. Но няма начин, просто не мога да издържа още една среща със Сик Бой точно сега. Вместо това правя обратния завой и се отправям към града, където се натъквам на Братчеда Доуд, който излиза от Олд Солт и отиваме за по джойнт в апартамента му на Монтгомъри Стрийт. Пичът си има много точна малка квартирка. Малко северна, стаите искам да кажа, но по-скоро от онези симпатични малки жилища, отколкото онези, големите. Вътре всичко е много добре пипнато и готино, като изключим голямата обрамчена снимка на Глазгоу Рейнджърс над камината от ерата на Сунес. Има готин кожен диван и аз направо колабирам в него.

Аз харесвам доста Братчеда Доуд, макар да плямпа много, и след няколко джойнта и една бира вече му разправям за женските си проблеми.

— Няма страшно, приятел, Otnia vincit amor, любовта побеждава всичко. Ако се обичате, всичко ще се оправи, ако ли не, време е за промяна. Точка — казва Доуд.

Обяснявам му, че не е толкова просто.

— Значи, има един пич, който преди ми беше приятел и навремето те бяха гаджета, а сега той се е върнал в града, отново е на сцената, така да се каже, значи. Копелето е адски самовлюбено и страшно ме издразни и казах някои неща, които не биваше да казвам, нали разбираш?

— Veritas odium parit — казва някак мъдро Доуд. — Истината извиква омраза — добавя той заради мен.

Направо е лудост, дето съм се хванал да пиша книга като не мога да си напиша името, а Братчеда Доуд е като някакъв учен, по латински, значи, а е Глазгоу, така да се каже. Никога не би си и помислил, че в Глазгоу има училища, но явно има и сигурно са по-добри от нашите. Та, питам аз добрия Братчед Доуд:

— Откъде знаеш толкова много неща, Доуд, латински и така нататък?

И той обяснява, докато аз завивам нов джойнт.

— Аз съм обикновено момче, което се е самообразовало, Спъд. Ти просто произхождаш от различна култура от нас, протестантите, значи. Не казвам, че не можеш да си като мен, защото можеш. Просто изисква повече усилия от такива като теб, защото не ви е в културата. Разбираш ли, ние сме стъпили здраво на традицията на преподобния Джон Нокс, шотландското протестантско образование на работническата класа. Затова и аз съм инженер по професия.

Тук нещо не стоплих, не му хванах мисълта на добрия котан.

— Но ти не работеше ли като охрана?

Доуд клати пренебрежително глава, сякаш това е незначителна подробност.

— Само временно. Докато си уредя нов договор в Близкия Изток. Бачкам само, за да се намирам на работа. Не искам да те обиждам, приятел, но ще ти го кажа, защото виждам, че имаш потенциал. Работи напусто, но залудо не стой. Otia dant vitia. Това е разликата между предприемчивия протестант и безхаберния католик. Бихме работили всичко само да не губим форма, да запазим дисциплината си, докато не се появи следващото голямо нещо. Няма начин просто да дремя и да пилея парите си от Оман.

Започвам някак да се чудя, колко ли кеш е струпал котака в кошничката си в Клайдсдейл Банк.

(обратно)

20. Мръсен № 18738

Беше хубаво, че отново видях прекрасната Алисън, макар скандалът с онова друсано пършиво деграде, което се влачи с нея, да ме разстрои. Ще се опитва да хапе, мършавият му наркомански задник. Трябваше да го изхвърля на улицата и да го изгорят с другите боклуци на сметището.

Нещата или се оправят или се скапват. Сещам се за Спъд и си мисля, че най-лошото вече е минало. Но не би. Става още по-лошо. Влиза познайте кой!

— Сик Бой! Съдържател на шибан пъб! Ти, да въртиш пъб в Лийт! Знаех си, че ще намериш начин да не излизаш от кръчмата!

Мъжът носи старомодно кафяво яке-бомбър, вехти маратонки Найки, дънки Ливайс и нещо, което прилича на архаичен модел риза Пол и Шарк на райета. Разбира се, цялостният ефект просто крещи — „Пандизчия“. Може по слепоочията и да има малко сребро, а по физиономията някой и друг „Марс“ отгоре, но копелето изглежда в отлична, форма. Не по-дърт и с един ден отгоре, сякаш е прекарал цялото това време на санаториум, а не в пандиза. Сигурно по цял ден е блъскал щанги. Дори среброто по слепоочията му изглежда нереално, все едно някой гримьор от киното го е лепнал отгоре само, за да постигне ефекта на състаряването. Буквално загубвам ума и дума.

— Не вярвах, че ще доживея този ден! Казах ти, че ще се върна, копеле! — повтаря той, демонстрирайки, че ни най-малко не е загубил своята склонност към отегчително повторение и дори я е доразвил в чудесните парникови условия на панделата. Представи си да си затворен в една килия с това чудо! По-добре да ме хвърлят на лъвовете!

Челюстите ми се свиват и бавно скърцат една в друга. Определено не е само от коката, която взех преди да дойдат Мърф и Смърф. Пускам измъчена усмивка и си намирам езика.

— О-о-о, Франко! Как е?

Верен на старите си навици, копелето никога не отговаря на въпрос, щом самият има няколко на ум.

— Къде, на майната си, живееш сега, Сик Бой?

— Зад ъгъла — смутолевям неопределено.

Той ме фиксира с оня поглед, който сваля блажна боя, но от мен няма да изкопчи повече информация по въпроса. Очите му се плъзват напред, после обратно към мен.

— Бира, Франко? — гримаснича.

— Мислех си, че никога няма да попиташ, копеле такова — казва той и се обръща към друг изрод до себе си. Този конкретен психопат ми е неизвестен. — Копелето може да си позволи да върти пъб, а не може да уреди стария си приятел Франко с шибана бира. Навремето с това копеле тук яко запивахме, а Сик Бой?

— Да, Франко — ухилвам се с усилие, вдигам халбата към канелката и се опитвам да изчисля колко безплатни питиета ще ми изцежда той на седмица и как това ще се отрази на и без това отънелите приходи, които ми носи този коптор. Заговарям Франко, небрежно подхвърляйки информация и имена, така че да се забият в болния му мозък. Виждаш как колелата се завъртат и той все повече и повече се шашка. Имена и полу-завършени схеми се притискат, за да влязат в съответното платно, подобно на задръстване по магистрала след катастрофа. Разбира се, пропускам едно определено име. Светва ми, че съм едновременно притеснен и странно развълнуван от появата на Франко и се опитвам да сглобя наум груб баланс на заплахите и възможностите, които тя открива.

Опитвам се да остана упорито неутрален и изслушвам глупостите му с мрачно, саркастично мълчание. Отношението на много хора към завръщането на Франко едва ли ще е толкова двойствено.

Другото нагло копеле ми хвърля по някой поглед. Той изглежда по-кльощава и по-малко здравословна версия на Франко — тяло напомпано от затворническа стомана, да, но после изпилено от дрога и алкохол. Очите му са диви психарски цепки, които шарят из душата ти в търсене на нещо добро, което да убият или нещо зло, с което да се идентифицират. Подстриганата нула номер коса открива ръбест череп, който можеш да удряш цял ден и накрая само да си строшиш пръстите.

— Значи, ти си бил Сик Бой, а?

Поглеждам го и продължавам да наливам бирата. Пускам онова превзето изражение, което подхвърля във въздуха мълчаливото подканящо „Е, и?“ и следва борбата на воли, в която се опитвам да накарам този тъпак да проговори още. Но започвам да губя контрол, защото единственото, с което ми се отвръща е онази типична тарикатска усмивка, а и коката започва да ме пуска и се сещам за малкото пакетче в джоба на якето ми, закачено в офиса. Слава богу, самият той ме измъква от задънената улица.

— Лари. Лари ми викат, приятел. Лари Уайли — натрапчиво се представя той. Поемам протегнатата ръка неохотно. Вече виждам как разрешителното за този пъб си отива в канализацията.

— Чух, че сме си го слагали на едно и също място — осведомява ме той и мутрата му се разцепва от зла, фалшива усмивка.

Какви ги плещи тоя кретен?

Лари изглежда е доловил объркването ми и ме светва за положението.

— Луиз — казва той. — Луиз Малкълмсън. Каза ми, че си се опитал да й сводничиш, мръсно копеле.

Опа-а. Бумерангът на миналото, така да се каже.

— И? — кимам, поглеждайки канелката и после него. Мразя да работя на бара. Нямам достатъчно нерви да наливам бира. Добре, че тия чекиджии не поискаха Гинес. Да, все пак това лице ми е познато, принадлежащо на някое от онези смътни злонамерени присъствия в ъгъла на някоя квартира, където си отишъл да се боднеш или да релаксираш.

— Наздраве, приятел! — ухилва се той. — Знам, защото и аз се пробвах.

Бегби поглежда мен, после Лари, после пак мен.

— Мръсни копелета! — казва той с истинско отвращение. И внезапно старият страх ме връхлита за пръв път, откакто Франко влезе през вратата. Вече сме на възраст, не съм го виждал от години, но Франко си е Франко. Само като погледнеш този болен мозък и веднага разбираш, че никога няма да се промени. Семейният или изобщо уседналият живот просто не са в менюто на този изрод. При него изборът се ограничава до смърт или доживотна присъда като en route трябва да завлече колкото се може повече хора. Непоправим.

Лари вдига длани, протестирайки умерено:

— Такъв съм си аз Франко — усмихва се той и после извръща погледа си пак към мен. — Такъв е животът, приятел. Като веднъж си изчукал някое гадже по всички възможни начини, единственото нещо, което можеш да направиш е да пробваш да си върнеш всичките онези мангизи, пропилени по бакардита. Пласираш я за най-добрата цена. Е, тук момчето ще ти каже, Франко.

Копелето си мисли, че съм като него. Греши. Аз: Саймън Дейвид Уилямсън, бизнесмен, предприемач. Ти: тъпа махленска мутра без бъдеще. Кимам, но запазвам подигравателната усмивка за себе си, тъй като шибанякът има вид на човек, с който няма смисъл да се конфронтираш. Идеалното приятелче за Франко, направени от един и същи материал. Сега остава само да се оженят, иначе къде ще намерят по-подходящи хора. Като Бегби например, не е ракетен инженер, но от всяка негова пора струи хитростта на улична хиена и може да надуши от сто ярда, че го гледат отвисоко. Така че поглеждам Франко и кимам към малките боклуци с пръстените и анцузите, които са седнали на масата до джубокса.

— Познаваш ли ги тия, Франко?

Хищните му очи се стрелват по посока на младежкия отбор, моментално изсмуквайки кислорода от въздуха.

— Тия малки копелета се тъпчат с ония лайна. Има много дилъри наоколо. Идват и тук — обяснява той. — Ако започнат да ти се отварят, само ми кажи. Някои от нас не забравяме старите си приятели — високопарно добавя той.

Приятели, оная ми работа!

Сещам се за Спъд, уреден по терлици от рижия крадец, Мистър Рентън. Копелета. Чудя се дали мосю Франсоаз е разбрал за тази сладка сделчица, Мистър Мърфи? О, Дани бой, гайдите, гайдите скоро ще те призоват. Ще те призоват със страшен вой. Да, почти ги чувам. И мелодията, която свирят странно защо ми прилича на погребален марш за един наркоман от Лийт. О, да повече от сигурно е, че за него е тази траурна песен.

В този момент обаче, няма никакъв смисъл да си изигравам картите пред тоя психар.

— Жестът е оценен, Франк. Малко съм се отдалечил от нещата в Лийт, нали знаеш, бях бая време в Лондон и така — обяснявам и забелязвам в пъба да влизат нова групичка малки копеленца. Хващам погледите им преди Мораг, която се е зачела в своето розово романче „Милс и Буун“ и преди старата вещица да се е надигнала със скърцане на всяка своя става от мястото си.

— Шибани клиенти. Трябва да седнем някой път и да побъбрим на спокойствие — казвам, всъщност по-скоро умолявам Бегър Бой6.

— Хубаво — вика Франко и с приятелчето си сядат на ротативките в ъгъла.

Новопристигналите копеленца поръчват и набързо обръщат няколко бири на бара. Чувам ясно какво си приказват, как щели да вземат стоката, да се обадят на този и този, да направят това и онова. Мяркам, че Франко и Лари се изнизват от пъба и настроението на малките нехранимайковци се вдига, гласовете им стават по-високи. Копелето Бегби дори не си е върнало празната чаша на бара. Да не би да си мисли, че съм тук, за да обслужвам шибани плебеи като него?

Отивам да събера чашите и си мисля за бонбонките, които взех от Сийкър, които сега са скатани в кутията с парите в чекмеджето горе в офиса. Очевидно, ще задържа коката за себе си. Докато събирам чашите на поднос като някоя шибана сервитьорка, доближавам най-отворения от дребните копеленца, оня Филип и подхвърлям:

— Всичко точно ли е, приятел?

— Да — отвръща подозрително той. Неговият по-едър, по-малоумен приятел, как му беше името, Къртис, оня, дето е прицелът на всички майтапи, приближава. Подобно на останалите и той има цяло кило пръстени по ръцете си. Спирам погледа си върху тях.

— Готини пръстени, приятел — отбелязвам. Кретеноидът отговаря:

— В-в-вярно. Им-м-мам п-п-пет, н-но искам о-о-още три, че да имам по един на всеки пр-пр-пръ…

Той остава с отворена уста и мига на парцали, опитвайки се да изкара останалата част от думата, а аз изпитвам неудържимото желание да се върна на бара, да почистя малко чаши или да пусна „Бохемска рапсодия“ на Куийн на джубокса, докато копелето най-сетне изплюе каквото има за казване.

— …пръ-пръст, значи.

— Сигурно е много удобно като движиш по Уок. Пази ти кокалчетата да не се натъртят от паважа — ухилвам се.

Тъпият малоумник ме поглежда с провиснала челюст.

— Ами… да… — казва той напълно ошашавен, докато приятелчетата му се скъсват от смях.

— Погледни обаче тези — вика Филип и ми демонстрира пълен набор. Толкова близост ми е напълно достатъчна. Пичът е адски нагъл, в очите му има оня блясък на зло копеле. Набутал се е в мен, че чак козирката на бейзболната му шапка почти докосва лицето ми. Облечен е в един от онези скъпи, но безвкусни анцузи, които се ценят от хип-хоп кретенчетата.

Кимам му да дойде до джубокса в ъгъла.

— Надявам се, че не шиткате хапчета — казвам шепнешком.

— Не — отвръща той войнствено. Снижавам още глас.

— Значи може би търсите?

— Ти ебаваш ли ме?

— Не.

— Ами… да…

— Имам бонбончета, петарка парчето.

— Става.

Малкото копеленце си събира парите и аз му бутвам двайсет парчета. След това работата се обръща на същински панаир. Налага се да звъня на Сийкър да прати още. Разбира се, той не удостоява бара с присъствието си. На негово място идва някакъв пор и носи стоката. Час преди затваряне вече съм шитнал сто и четиридесет бройки. После малките копеленца си бият шута по клубовете и пъбът се изпразва, като изключим няколко дъртака, които дремят над доминото си в ъгъла. Отброявам шест хапчета и ги слагам в малко пликче.

Поглеждам към Мораг, която досега ми чаши и е седнала отново със своя „Милс и Буун“.

— Мо, наглеждай нещата за половин час. Налага се да изскоча за малко.

— Добре, не се притеснявай — ломоти старият изпълнителен бойлер, леко повдигайки глава от великият романс, който чете.

С бавна крачка се отправям към полицейския участък на Лийт. В главата ми се върти старата бомбастична фраза: „Пенсиониран като полицай от Лийт“, докато приближавам дребното, тлъсто ченге, лишено от капчица стил, което седи в приемната. От него се носи воня на евтин автършейв, направо с нож да я режеш. Този тулуп сякаш е започнал да се разлага и гние, по врата му потрепват излющени шлюпки екземна кожа, които се задържат на място само от мазна, токсична пот. Да, наистина ти става драго да видиш истински полицай. Неохотно това кебап-ченге ме пита какво би могло да направи за мен.

Удрям шестте хапчета на бюрото.

В дребните му, дълбоко вкопани в лицето очички се забелязва концентрирана енергия.

— Какво е това? Откъде ги взехте?

— Току-що получих лиценза си за Порт Съншайн. Там идват много младежи. Нямам нищо против, те са ми клиенти и си плащат. Забелязах, че няколко от тях се държат странно и ги последвах в тоалетната. Бяха се набутали в една и съща кабинка. Бутнах вратата, тя, ключалката е счупена на тази кабинка, не съм я оправил, но както казах, съвсем наскоро поех бара. Така или иначе, взех тези хапчета от тях и им забраних да идват в бара.

— Разбирам… Разбирам… — казва ченгето-кебап, местейки поглед от мен към хапчетата и обратно.

— Сега, значи, много не разбирам от тия работи, но може да са от ония хапчета фентъзи, за които пишат по вестниците.

— Екстази…

Копелето очевидно получава своите екстази от екземата си.

— Както и да е — казвам аз с припряността на бизнесмен и данъкоплатец. — Цялата работа е в това, че не искам да им забраня да идват на момчетата, ако са невинни, но няма начин да разреша в моят бар да се продават наркотици. Просто искам да ги изследвате и да ми кажете дали става дума за забранени наркотични вещества. Ако е така, още щом ми стъпят в бара тези нехранимайковци веднага ще ви позвъня.

Кебап-ченгето изглежда впечатлен от моята гражданска бдителност, но в същото време му е терсене от работата, която му създавам. Две сили сякаш го дърпат в различни посоки и той се поклаща на място по средата, опитвайки се да избере в коя посока да поеме и ронейки още парченца кожа от екземата по врата си.

— Добре, сър, просто оставете координатите си и ще направим лабораторни тестове. Приличат ми на таблетки екстази. За жалост, повечето младежи напоследък се тъпчат с тях.

Поклащам мрачно глава и се чувствам като детектив в някой телевизионен сериал.

— Не и в моя бар, сър — заявявам.

— Порт Съншайн имаше такава репутация още от преди — обяснява ченгето.

— Това вероятно обяснява, защо я купих на такава цена. На тия приятелчета с дрогата скоро ще им се изясни каква била репутацията! — наливам масло в огъня аз. Ченгето се опитва да изглежда съпричастно, но може би малко съм попреиграл, защото май мисли, че си има работа с онзи тип квартални герои и войнстващи самонавитаци, които ще го вкарат в още по-големи разправии.

— М-мм — мучи той. — Ако има каквито и да е проблеми, веднага се обръщайте към нас. Това ни е работата.

Кимам с разбиране и се отправям обратно към бара.

Когато се връщам, Тери Лимонадения се е курдисал на бара и забавлява Мо с някакви истории, а тя се киска пронизително в регистър, опасен за сухотата на бельото й. Магарешкият й рев рикошира в стените и ми напомня, че не е зле да проверя всичко ли е точно със застраховката на сградата.

Лимонадения също е зачервил бузите. Той се намества до мен.

— Сик Бой, Сай, тъкмо си мислех, че трябва да дойдеш с нас за ергенското парти на Раб в Амстердам този уикенд. Да огледаме стоката в червения квартал.

В никакъв случай.

— Ще ми се, Тери, но не мога да оставя бара — казвам му и извиквам за последни поръчки към мъртвото месо в ъгъла. Нито един от дъртаците не иска още една бира и те се ошумоляват в нощта като призраци, каквито скоро ще станат.

Няма начин да се замъкна в Амстердам с тайфа кочове. Първо правило: търси социално обкръжение от женски пол, избягвайки на всяка цена групи „приятели“. След като затварям бара, Тери ме навива да идем в града, в онзи клуб, където тази вечер пуска неговото приятелче диджей, онзи Ен-Сайн. Ен-Сайн е бая известен и сигурно ще има здрав купон, така че веднага се навивам. Мятаме се на такси, минаваме покрай тарапаната, която се реди пред „Каугейт“ и се набутваме право вътре, като Тери само кимва и намигва на гардовете. Един от тях се оказва познат, Декси, и предъвкваме едно друго за малко.

В Единбург сме, а не в елитарен Лондон и разбира се, няма VIP-бар, така че се налага да се омешаме с плебса. Ен-Сайн също е на бара с няколко млади пича и пички, които му се натискат. Той ни кима недвусмислено и се изтегляме в офиса заедно с още народ и там ни чакат прилежни линийки кока. Има и няколко стека бира, които се посрещат с вдъхновение. Тери ме е запознал с всички, макар смътно да си спомням тоя пич Ен-Сайн, старото другарче на Тери. Двамата са от Лонгстоун, Бруумхаус, Стенхаус или някакво подобно място. Някоя от териториите на Хартс. Странно, напоследък хич не ми дреме за Хибс, но неприязънта към Хартс се е запазила непокътната.

Тери се впуска да разправя за онази вечер на горния етаж на бара.

— Спретнахме си здрав купон при Сик Бой. Имаше една пичка, братко, една студентка, дето учи с Раб Биръл — той свива устни и се обръща към мен. — Какво ще кажеш, а?

Копелето е голямо плямпало, особено на кока и си отбелязвам да внимавам, но в случая ентусиазмът му е просто заразителен.

— Резачка — признавам.

— Обаче дрогата не им понесе. Тая дребната луничавата се запени, а после и онази, якото парче и тя взе, че припадна. Мръсното копеле я откара вкъщи и я е опънал — обяснява той и кима към мен.

Поклащам глава.

— Изобщо не съм я чукал. Джина я заведе в кенефа, после я завлякохме у нас и я сложихме в леглото. Държах се като идеалния джентълмен, примерен до последно, с Ники поне. Е, Джина я опънах у тях.

— Точно така, а после си се върнал и си скъсал Ники от чукане, копеле!

— Не-е-е… Трябваше да ставам рано за да приема стока на сутринта, така че на сутринта отидох право в пъба. Като се върнах Ники вече си беше отишла. Дори и да беше още там, щях да бъда образец на кавалер.

— И смяташ, че ще ти се вържа?

— Така си беше, Тери — усмихвам се. — С някои гаджета е хубаво да се играе с дълги пасове. Не ме кефи да ръчкам някакъв драйфащ труп.

— Шибана загуба — ядосва се Тери. — Защото тази направо си го търсеше — обяснява той на Ен-Сайн или Карл, както го нарича. — Хайде Карл, трябва да дойдеш и ти в пъба. Вземи и някои от твоите пички, дето движат в клуба. Винаги се нуждаем от свежа кръв — примамва го Тери.

Диджеят изглежда пич на място. Малко се отнасяме, разделяйки си едно пакетче с него и той ми казва нещо, от което сърцето ми се разтуптява по-бързо и ако бях дръпнал цялата кока сам.

— Бях в Амстердам миналата седмица. Свирих в клуба на един пич, с който май сте били приятелчета. Рентън. Разправят, че сте се скарали. Виждали ли сте се оттогава?

Какво говори той?!

Рентън? РЕНТЪН? ШИБАНИЯ РЕНТЪН!

О, какъв е проблемът да отскоча да Амстердам. Да поогледам порно пазара. Защо не? Пък и да прибера малко кеш, който ми се полага!

Рентън.

— Сега всичко е точно между нас — лъжа. — Как му беше името на тоя клуб? — подхвърлям небрежно.

— Лукс — отговаря съвсем невинно този Карл Ен-Сайн Юарт, а сърцето ми още малко и ще се пръсне.

— А, вярно — правя се на умряла лисица. — Така беше. Лукс.

Ще му дам аз един шибан лукс на това рижо предателско копеле.

(обратно)

21. Курвите на Амстердам т.3

Каналът днес има зелен оттенък. Не мога да преценя дали е отражението на дърветата или някакво замърсяване. Дебелото брадато копеле в лодката-къща си седи гол до кръста и доволно си пуши лула. Идеален за реклама на тютюн. В Лондон той щеше да бъде един измъчен човечец, който постоянно трепери, че ще му вземат всичко, което притежава. Тук обаче му дреме. С времето британците някак са се превърнали от пичове в най-големите чекиджии на Европа.

Обръщам се към стаята зад себе си и там е Катрин. Облечена в къс син халат, седи на кафявия кожен диван и си оправя ноктите. Долната й устна се издава напред, веждите й са застинали в концентрирана гримаса. Преди можех да я гледам как върши подобни неща с часове. Просто се наслаждавах на присъствието й. Сега се дразним един от друг. В момента ми изглежда толкова нелепо.

— Приготвила ли си седемстотинте гулдена за наема?

Катрин прави небрежен жест към масата.

— В портмонето ми са — казва тя преди да стане, да съблече халата с леко театрален жест и да отиде в банята. Поколебавам се, наблюдавайки как бялата й издължена голота се отдалечава, едновременно възбуден и отвратен.

Поглеждам портмонето й върху голямата дъбова маса. Просветващото око на металната закопчалка сякаш ми намига и ме предизвиква. Има нещо в това да преровиш някое женско портмоне. Навремето, като се друсах, разбивах апартаменти, магазини, обирах всякакви хора, за да взема необходимото, но най-голямото табу, това, което най-трудно прекрачвах, бе портмонето на майка ми. По-лесно е да си набуташ пръстите в путката на някоя непозната жена, отколкото в портмонето на някоя позната.

Все пак, човек определено се нуждае от покрив над главата и аз отварям портмонето и измъквам банкнотите. Чувам Катрин да пее под душа, всъщност по-скоро да се опитва да пее. Германците не могат да изкарат и една вярна нота, както и датчаните, както всъщност и всички европейци. Единствената й дарба е да ме влудява. Да, безпощадно дразнене, отвратителни скандали, вбесяващо цупене. Все бравурни изпълнения на Катрин. Но най-силната й карта са хапливите подмятания, които накъсват ледените й мълчания. Малкият ни апартамент с изглед към канала бе развил атмосфера, силно предразполагаща към параноя.

Мартин е прав. Време е да отворя нова страница.

(обратно)

22. ГОЛЕМИТЕ БЛОКОВЕ

Гледам ги дърветата тук, тия, дето се мъчат в сянката на големите шибани блокове. Недохранени, това е думата, като децата и като шибаните старци, които минават свито и някак шибано извинително покрай тайфите млади нагли копеленца пред търговския център.

Тъкмо минавам оттам сега и само ги гледам тия недоносчета и чувам как гласовете им се снишават, защото, да, гледам ги право в очите. Но акулата не гони дребни риби, защото няма да я заситят. Надушвам шубето на дребните копеленца и те стоят като ударени от гръм, защото знаят, че няма да им се размине.

Някое копеле ще си го получи… главата ми се пръска… дори и двата нурофена не ми действат…

И си мисля кога ме изтресе, да, тази сутрин, съвсем рано, преди да отида у шибаната ми майка. Започна да ме мъчи у Кейт, така, както си бяхме двамата в леглото. Изглеждаше просто страхотно, когато се събудих до нея. Преди това на два пъти се бях извинявал, че не се получава, като й разправях, че е от пиенето. Но сега, след цялото това време, тя само ме зяпаше, все едно нещо не ми е наред. Все едно съм някое от онези извратени копелета в списанията дето оня шибан изрод ми изпращаше в панделата.

Но аз си падам по гаджета и искам точно гаджета. Като бях вътре на топло само удрях чекии и си мислех за гаджета, а сега точно като ми е паднала, при това такава, която харесвам, не мога дори да…

ТОВА МРЪСНО ИЗЧАДИЕ, КОЕТО МИ ПРАЩАШЕ МРЪСНИШКИТЕ СПИСАНИЯ!

Не съм някой извратен педал…

НЕ МОГА ДА ГО ВДИГНА

И ако ми беше казала, само да беше казала „какво, по дяволите, ти става?“, хич нямаше и да ми дреме. Но тя почва с разни „Заради мен ли е? Не ме ли харесваш?“. И трябва да й се обяснявам, за пандиза, за това как първото нещо, което съм искал като изляза е било едно хубаво чукане и как, ето, сега не мога дори да го вдигна.

Стегнат съм като дъска, а тя се свива в мен и ми разправя за копелето, с което е била, оня кретен, дето я е биел, дето й насинил окото, оная синка, когато я срещнах за пръв път. И си мисля, че трябва да се измъкна оттук, защото главата ми, главата ми ще се пръсне. Затова й казвам, че трябва да отида при майка ми.

Влизам в търговския център и направо не мога да дишам. Чувствам се като шибан затворник вътре, заловен в капана на неистовата си нужда да разкова някое копеленце майчино. Като шибана дрога е, не можеш да се откачиш…

Може би е защото съм тук, тук вънка, навън, значи. Все едно не ми е тук мястото, не се вписвам. Мака ми, брат ми Джоу, сестра ми Елизабет. Приятелите ми: Лексо, Лари, Сик Бой, Малки. Вярно, всички се радват да ме видят, но копелетата понасят присъствието ти само за малко. После си бият шута. Така е, всички са адски шибано мили, но после си имат някаква работа, винаги някаква шибана работа, която ги чака. И какво толкова имат да правят? Всичко, освен онова, което правихме заедно навремето, ето какво. Ще си поговорим на спокойствие по-нататък. И ми кипва, усещам как имам нужда да накарам някое копеле ужасно да го заболи. Кога е това по-нататък?

А и Лексо! Какво си мисли, че прави този нещастник с тая кучка и китайското си ресторант-лайняно-кафене. Китайски ресторант в Лийт! Пълно е с тях в Лийт! Не бил китайски, а тайски7.

Кой нещастник ще си сложи вратовръзка да ходи на ресторант, при това жълтурски в Лийт?! Още повече, като през деня е някакво зашморцано клето кафене!

Да-а, Лексо. Дошъл у майка и ми пъха в ръцете шибания плик онази вечер. Два бона. Откупвал дела ми. Вярно, взех ги, защото ми трябваха пари, но кирливецът си прави сметката без кръчмаря, ако си мисли, че с оная курва ще ми бият толкова лесно шута. Лексо ще си го получи и то как ще си го получи.

Но има едно копеле, една физиономия, която най-изпъква сред всички тия в шибаната ми глава.

Рентън.

Рентън ми беше приятел. Най-добър приятел. От даскало. И ме обра. Всичко стана по вина на Рентън. Целият този мой бяс. И няма да ми размине, докато не го докопам. Той е виновен, че ме окошариха. Вярно, оня, Донъли си го просеше, но нямаше да стигна до там, ако не бях бесен заради откраднатите мангизи. Зарязах го на шибания паркинг да умира в собствената си кръв и забих заострената си отвертка в ръката му. После отидох вкъщи и се наръгах сам два пъти — веднъж в корема, веднъж в ребрата с друга остра отвертка. После се превързах и излазих до най-близката бърза помощ. Така ми се размина обвинението в предумишлено убийство. Ако нямах досие и на два пъти не ме съдиха за нападение в пандиза, щях да съм навън от преди години. Направо подигравка и всичко е заради крадливото шибано копеле Рентън.

Трябваше да се махна, да се пръждосам от Кейт, защото не отговарям какво бих направил иначе. Предишното й гадже е бил мръсник, биел я, което не е редно. Някои путки си заслужават пердаха, не си затварят шибаните усти, докато някой не се наложи да им ги разбие. Но не и Кейт, тя не е такава, копелето си е позволило някои прекалени волности да се отнася с жена като нея по подобен начин. Но главата ми се цепеше, и за малко и аз да се изтърва, така че си обрах крушите.

После у майка се разрових из старите си неща, няколко стари сака с лични вещи. И намерих една шибана стара снимка. Аз и тоя мръсник Рентън в Ливърпул на мачовете за Купата. Гледах я толкова дълго, че ми се стори как копелето започва да ми се хили от снимката. И усмивката му става все по-широка и по-широка и да, буквално виждах как като в мултфилмите на главата ми порастват огромни тъпи уши. Да се доверя на подобна измет…

В корема ми почват да се образуват киселини, главата ми бръмчи, по тялото ми преминават спазми. Можех да продължа да я зяпам тази снимка, да продължа бавно да се самоубивам, да я гледам докато не изгори и последния ми бушон. Кръвта ми кипи, издува вените и целия се треса, после избива от носа и ушите ми, но продължавам да я държа, за да покажа, че съм по-силен от това копеле и почти припадам, преди да захвърля шибаната снимка и сядам на дивана, дишайки адски тежко, а сърцето думка като откачено.

Майка влиза в стаята и ме вижда как съм откачил.

— Какво има, сине?

Просто мълча и тя продължава:

— Кога ще идеш да видиш Джун и малките?

— Скоро — викам. — Първо трябва да свърша някои работи. Чувам я като някакъв фон, продължава да си приказва на себе си, по онзи начин, по който сякаш не очаква нещо да й кажеш, все едно, че пее някаква шибана песен или нещо такова. В цъманикането си включва и някакви нови имена, все едно трябва да знам за кого ми приказва.

И така, връщам се в Уестър Хейлз и извеждам Кейт. Слизаме в града с такси. Бутам й няколко банкноти да се оправи с таксиджията, когато излизаме пред клуба, защото виждам един стар приятел, Майк, дето движехме по мачовете, да стои охрана на вратата и отскачам да поприказвам с него.

Та лафя си с Майк на улицата, обръщам се и я виждам да плаща на бакшиша и той да потегля. Тогава се появява отнякъде онова копеле и отива право при нея.

— Значи по курвалък си тръгнала, мръсна стара чанта — изсъсква й той като шибана гърмяща змия и вдига ръка да я удари, а тя се свива назад.

— Недей, Дейви — изпищява тя и по адски доволната му мутра веднага си личи, че и друг път е чувал този звук. Веднага стоплих кое е копелето. Майк мутрата прави крачка напред, но аз го спирам. После тръгвам съвсем бавно към нещастника, защото се наслаждавам на всяка крачка от пътя си. Копелето е хванало Кейт за китката и ме вижда да приближавам.

— Какво искаш шибаняко? Да ти пръсна мозъка ли искаш? Ела, скапан… — зверски се цепи той, но с всяка моя стъпка изпада в по-голяма и по-голяма паника. Веднага чатка, че тази песен ми е добре позната и че подобни неща впечатляват само аматьорите. Личи си как хъсът му се е изпарил. Веднага чатка, че ще му се стъжни. От смелостта му няма и помен, далеч преди да съм се доближил на пет стъпки от него! Вените по тънката му като пергамент кожа се издуват, гръклянът изпъква. А аз, аз съм толкова прекрасно спокоен.

Пускам на копелето бавна усмивка и го фиксирам с очи, оставям го да поври в собствен сос за секунда-две и го отървавам от мъките му с една яка главичка в човката. Бърз десен го сваля на паважа и заради Кейт и натрупалата се публика се чувствам длъжен да му вкарам три шута в главата — два в лицето и един по-лек по тила. Навеждам се и прошепвам на умиращото от шубе копеле:

— Следващия път като те видя си труп.

Той пуска нещо средно между жално скимтене и шибани молби.

Казвам на Кейт, че този повече никога няма да я закача. Така и не оставаме много в клуба, защото искам да се приберем рано. Хвърляме се в леглото и цяла нощ я скъсвам от чукане. Разправя ми, че никога не е виждала подобно нещо! После лежа до нея в леглото, мислите ми се щурат, но после щракват по местата си, поглеждам хубавото й лице и си мисля: това момиче може наистина да ме спаси.

(обратно)

23. Мръсен № 18739

Намираме се точно в центъра на купа с лайната: аз и той. Саймън и Марк. Сик Бой и Рент Бой, тук в Амстердам. Далеч от всичко. Взех адреса на тоя клуб „Лукс“ от Ен-Сайн и той и аз, заедно с Тери, Раб Биръл и брат му — бившия боксьор, набързо се отцепваме от останалите. Някои стари лица от мачовете сред нас изглеждат доста притеснително. Лексо, например, е добър приятел на Бегби, което, разбира се, прави нещата наистина интересни. Тери все пак е основният, с когото движа. Винаги е добре наоколо да има някой, който мисли само за жени. Тактиките му за запознанство не са особено изискани, но той е безпощаден и винаги постига резултати.

Отиваме право към Лукс и питам момчето на вратата, дали Рентс не е вътре. Като разбирам, че е излязъл преди половин час, ми става тъпо и пичът с кокни акцент казва, че сигурно е тръгнал да обикаля клубовете и че няма да е зле да надникнем в Транс Буда. Казва го с онзи вбесяващ ме маниер на привързаност от типа „добрия стар Марк, знаеш го какъв е“. Аз многоу доброу гу зная, чейкиджия тайкъви, но ти очевидно и хабер си нямаш. Значи копелето още може да внушава доверие и да замазва очите на хората. Но това чудесно обобщава курвенския нрав на Рентън: да движиш свой собствен нощен клуб и по някое време да духнеш по чуждите клубове.

Мамка му. Повеждам компанията обратно към червения квартал. Лимонадения мрънка:

— Какво толкова му имаше на мястото, Сики?

Тоя къдрокос боклук, не стига, че ми вика Сик Бой, вместо Саймън пред непознати, но е удвоил залога и го е съкратил на Сики, което удвоява и моята агония. Аз обаче си трая с надеждата, че просто само ще му мине. Покажи на копелета като Лосън слабост и те безпощадно ще се възползват, макар че май точно това обожавам най-много у този тип.

Рентън. Тук в Амстердам. Чудя се как ли изглежда сега, мамка му. Какви промени е направил със себе си през годините. Човек трябва да се опита да разбере какво е и какво не е. Това е цялото щуране в живота. Тоест, какво трябва да оставиш от себе си и какво да вземеш, когато заминаваш другаде. Тъпкан съм с Е и се опитвам да направя сметка, какво аз взимам от себе си, където и да ида, в каквото и състояние да се вкарам. Влизаме в Транс Буда клуб в червения квартал. Стандартен дансинг, чил-аут и бар клуб, където се скупчил контингент от туристи, амстердамци и британски емигранти. Разбира се, Рентън си остава на дневен ред, но аз и Тери по инстинкт сме в постоянна пичеготовност и се отделяме от компанията. Юарт е заклещен от две гаджета и пуска в действие чара си, а Биг Биръл — боксьорът и Раб се присламчват към него. Купувам няколко хапчета от един холандец, който се кълне, че това е, от което се нуждая. Майната му. Нямам настроение за кока, просто не ми се прекарва цялата вечер по кенефите. Иска ми се да забия някоя холандка, прословутата им хубава кожа и така нататък, но Тери се заприказва с две англичанки и аз купувам по питие и сядам при тях в един тих ъгъл. Музиката ми опъва нервите. Холандско ученическо техно, което направо ме побърква. Още една причина да мразя Рентън: заради него се налага да търпя тая помия.

Аз съм с това гадже Кейти от Рокдейл (дълга пепеляво руса коса, странно магнетична бенка на брадичката) и тя ми обяснява, че техното не я кефи, било твърде тежко за нейния вкус. Докато говори, гледам тъмните й гримирани очи, а в главата ми се върти „Рокдейл, Рокдейл, Рокдейл“ и мисълта ми най-общо, съвсем общо, върви така: Грейси Фийлдс от Рокдейл пее: „Сали, Сали, на двора гордостта ни“ и аз чукам Кейти в задния двор на някаква къща, после ми хрумва как би изглеждала Кейти като Каугърл от Рокдейл на задна прашка, по фермерски, класическата порно поза, създадена да демонстрира гениталното проникване по най-добрия начин за камерата. Въпреки това казвам:

— Значи Рокдейл, а, Кейти?

Тери Лимонадения, който забива другото гадже, което вече се е сгушило в него, хваща думите и ми пуска телепатичен поглед, сякаш е прочел мислите ми до пълни подробности. Хапчетата наистина си ги бива.

Мразя да танцувам на монотонно техно и съм страшно доволен, че мога да разпускам в чил-аута. Бум-бум-бум. Като Лондонския маратон, тая шибаня. Няма ли фънк, няма ли соул? Къде е шаренията на дрехите? Музика за глазгоуски протестанти. Тия дървари холандците и разните туристи обаче здраво й се кефят. Всеки танцува сам. Един пич го дава по-нестандартно и прави някакви стъпки заедно с две гаджета и още един тип. Има нещо особено в него. Определено го познавам. Нахлузил е някаква тъпа шапка, която му закрива очите, но разпознавам начина, по който се движи. Увлечен в диджей-микса, той все пак от време на време вдига ръка да поздрави някое копеле на дансинга. Всичко е в онази прикрита енергия, в отпуснатите небрежни движения, рязко контрастиращи с вглъбеността му в танца. Колкото и да изглежда вдаден в нещо, част от копелето винаги остава навън и попива всичко наоколо.

Нищо не пропуска, зловредното копеле.

Това беше човекът с когото предъвквах с часове всякакви глупости. Дивотии как ще станем нещо различно. Сякаш не беше наркоманче, което не може да се откачи от хероина, измекяр от Форта, отебал следването си в Университета, а аз не бях типичния квартален гадняр, което хващаше за канарче всяка пичка с нещастно детство, достатъчно залупена да захапе някоя сълзлива история и потния ми кур.

Това беше старият ми приятел Марк.

Беше Рентън. Рентс.

Копелето, което ме обра. Копелето, което ми беше длъжник.

И не мога, и не смятам да сваля очи от него. Скрит в сенките на малкото сепаре с моята компания — Кейти, Тери и как се казваше другото момиче? Както и да е, гледам само в него на дансинга. Скоро забелязвам, че той се приготвя да си ходи с някакви други хора. Веднага скачам, издърпвайки Кейти за ръка, а тя не престава да говори за приятелката си, налага се да й запуша устата с целувка и кимам похотливо към Тери, който ми отвръща с такава мръснишка усмивка, че направо жал ми става за гаджето с него и най-вече за ануса й. На излизане към гардероба продължавам да се целувам с Кейти и забелязвам, че макар и младо и с хубаво лице, гаджето си е бая налято. Черните дрехи трябваше да ми го подскажат, но все пак е абсолютна куроизстисквачка…

Няма проблем.

Излизаме навън и виждам Рентс да върви надолу по улицата с някаква кльощава блондинка с къса коса и още една двойка. Момче-момиче, момче-момиче, както пее Дани Кай в Бяла Коледа. Колко уютно. Колко цивилизовано. Така гукат ония пуйки от средната класа в Айлингтън, о, колко цивилизовано. Запалваш камина, подаваш им чаша вино и о… Колко цивилизовано. Нарязват с нож няколко филии хляб, като тлъстия ми тъст в Тоскана и питат — Не е ли наистина цивилизовано? Иска ти се да им изкрещиш — не тупани такива, не е цивилизовано, защото цивилизацията е много повече от това да пиеш вино в чаши и да режеш хляб с нож.

Сега Кейти обаче подхваща тази песен, докато следваме тайфата на Рентън по паважа край каналите. Тя цвърчи колко е цивилизо-о-овано тук и се гуши в мен. Цивилизовай мен, бамбино, цивилизовай този шотландски италианец от Лийт, бейби. Тя може да се зазяпва по белезникавите отражения на уличните лампи върху мокрия паваж, но моите очи фиксират крадеца, само крадеца пред нас и ако имах трето око по средата на главата ми и то щеше да е вторачено в крадеца.

Почти ги чувам и се чудя за какво би могъл да говори той. Тук Рентс може да разиграва всичките си номера и претенции: няма я фигурата Бегби, която да го среже с обичайното „ти ли бе, шибан друсар от Форта“ и да накълца самочувствието му на малки, ама много малки парченца. Като се сетя за Бегби дори мога да го разбера нещастното крадливо копеле, да разбера потребността му за бягство, желанието да се измъкне от това море негативна енергия, в което се опитваш да изплуваш, докато ръцете ти не окапят и течението не те отнесе заедно с другите нещастни боклуци. Но да ми извърти на мен тоя номер, на мен, а да уреди онова безполезно деграде Мърфи, това вече не може да бъде оправдано от никакъв аргумент.

Дрънканиците на Кейти звучат като странен саундтрак на мислите ми, които стават все по-злокобни. Сякаш някой е взел саундтрака от Звукът на музиката и го е лепнал в Шофьор на такси.

Те пресичат тесния мост над канала в края на улицата и продължават направо по Броверграхт. Влизат на номер 178 и скоро прозорците на втория етаж светват. Превеждам Кейти през моста, за да огледам по-добре. Тя продължава с нейните „либерализация“, „различно отношение“ и тям подобни. Очите ми са вторачени в тях, зад прозореца, те стоят на топло, сенките им танцуват, а аз мръзна навън в този кучи студ и ми минава мисълта, защо просто не се кача горе, да звънна на звънеца и да изкарам акъла на копелето? Не. Твърде много се наслаждавам на това дебнене. Усещането за власт, че знам къде е мръсното копеле, а той няма и най-малка представа къде съм аз. Никога не прибързвай, действай умно, действай премерено. И най-важното, когато се изправя лице в лице с това копеле няма да съм на екстази, а на кокаин с индустриална мощ.

178 Броверграхт. Копелето се нуждае от добър урок. И това неминуемо ще се случи. Вече знам къде живее крадливата твар. А в момента Кейти се нуждае от разтърсващото преживяване, известно като Саймън Дейвид Уилямсън.

— Толкова си хубава, Кейти — казвам й внезапно, ей така, ни в клин, ни в ръкав и прекъсвам мислите й.

Това леко я стресва.

— Недей… — казва тя срамежливо.

— Искам да правя любов с теб — казвам с топъл глас и интонация, която бих могъл да определя само като дълбоко откровение.

Очите на Кейти се превръщат в две тъмни, проблясващи езера от любов, в които безнадеждно ти се приисква да се удавиш.

— Толкова си сладък, Саймън — усмихва се тя. — Знаеш ли, помислих си за миг, че те отегчавам, сякаш изобщо не ме слушаше.

— Не. Беше от хапчето, от присъствието ти, вида ти… просто се почувствах… знаеш… сякаш съм в някакъв транс. През цялото време обаче чувах гласа ти, усещах топлината ти и сърцето ми притрепваше като… пеперуда на топъл, свеж, пролетен вятър… сигурно звучи страшно претенциозно, но…

— Не, не, звучи прекрасно…

— …просто ми се искаше да задържа мига, защото беше толкова съвършен, но после си помислих, не бъди алчен, Саймън, сподели го, сподели го с момичето, което предизвика този прекрасен миг…

— Толкова си мил…

Стиснах ръката й и я отведох в нейния хотел, като предварително се уверих, че е по-скъп от моя.

Сега ще ти го начукам, дебелано!

На сутринта първата ми мисъл беше как да се отърва от нея. С възрастта майсторлъкът да се откачиш става не по-маловажно изкуство от самото съблазняване. Отдавна са отминали онези горчиви, напрегнати дни, когато навличаш дрехите си и ти се иска да побегнеш или пък съвсем буквално побягваш в чисто физическия смисъл на думата. Кейти спи до мен като слоница повалена от фатален изстрел по време на сафари. Отцепила е като пън. Чудесно е да си с гадже, което има здрав сън. Освобождава толкова много часове от деня, за да бъдеш такъв какъвто си. Драсвам бележка.

Кейти,

Беше невероятна нощ за мен. Да се срещнем тази вечер в 9, Стоун Кафе?

Любов и целувки,

Саймън

Р.S. Изглеждаше толкова прекрасно в съня си, че ми беше жал да те будя.

Връщам се обратно към хотела. Няма никаква следа от Тери, но Раб Биръл е на линия с няколко от неговите приятели. Някак ми допада този пич, Биръл. Твърде печен е, за да ме пита къде съм бил. Когато половината ти живот е преминал сред нахални тъпаци, започваш да цениш дискретността у хората.

Вземам няколко хлебчета, сирене, шунка и кафе от барчето и се присъединявам към тях.

— Как е, момчета? Всичко точно?

— Ъхъ — отвръщат в хор Раб и онзи огромен здравеняк Лексо. Трябва да внимавам какво говоря, защото тая буца е приятел на Бегби. Все пак пада малко по-напред в еволюцията от оня шибан психар. По-вдява каква е играта, накъде духа вятърът. Направо не е истина, открил е тайландско кафене в шибания Лийт!

Някак стопля сърцето обаче, да научиш, че любовта между тези двама така наречени кръвни братя не гасне:

— Заеба ме, копелето, с купища дългове, стари боклуци и изкорубени мебели, които не струват повече от няколкостотин лири. Да му прережеш гърлото на тоя нагъл шибаняк… — смее се той.

Поддържам неутрална линия и отвръщам с неопределеното:

— М-м-м…

Лексо е зловреден по свой собствен начин не по-малко от самия Бегби.

— Кофтито е, че Франко никога не забравя — казва Лексо. — Ако тръгнеш срещу него, по-добре карай до край и го очисти за доброто на всички. Иначе няма да те остави на мира. Целият номер е, че накрая той сам ще си го изпроси. Просто го остави и гледай. Най-сетне на някой ще му писне от Бегби и ще му свети маслото, спестявайки нечии няколко бона — ухилва се той. Стоплям, че Лексо цяла нощ е обикалял и е още доста пиян, защото ме сграбчва здраво за рамото и прошепва с алкохолния си дъх в ухото ми: — Но, не. Човек трябва да е безпощаден и да не угажда на собствения си вкус към насилие заради самото насилие. Остави това за неудачници като Бегби — пуска ме и ухилен продължава внимателно да ме гледа в очите. Отново се опитвам да издам подходящите звуци, на които той отвръща с намигване:

— Разбира се, можеш да си позволиш стария гъдел от време на време…

След това разговорът се измества към потискащо предвидимите реплики за относителните достойнства на агитките на Феернорд и Утрехт. Били Биръл, боксьорът, брат на Раб и Ен-Сайн Юарт очевидно са вдигнали гълъбите, незаинтересовани от каквато и да е форма на футболен вандализъм. Разумно. И аз не смятам да кисна тук и да слушам дивотиите на група кретени, друсани до козирката с кока, кой и как щели да разковат. За целта винаги мога да отскоча до Лийт. Обръщам кафето на екс и излизам на улицата.

Накрая намирам стоянка за велосипеди, наемам един черен костотрошач и набирам педалите покрай квартирата на крадливото копеле. Точно насреща, от другата страна на канала има кафене с огромни витрини, което бях забелязал още предишната вечер. Заключвам колелото отвън и кротвам до стъклото на просторния бар с кафяви дъски на пода и жълти стени, отпивайки кафе verkerd.

Дърветата закриват прозореца на апартамента му, но виждам идеално входната врата и мога да засека всяко негово влизане и излизане.

Аз съм крал, обирал, завличал всичко, което не е вързано здраво и същото важи за повечето ми приятели тук и в Лондон. Според моите критерии това не ни прави крадци. Крадец е този, който краде от своите. Не бих го направил никога, Тери също. Дори шибания мизерник Мърфи не би го направил… е… това не е съвсем вярно. Да не забравяме Ковънтри Сити. Но, така или иначе, най-важното е, че Рентън ще си го получи, при това с лихвите.

(обратно)

24. Курвите на Амстердам т.4

Излизам от банята и заставам неподвижно, наблюдавайки Катрин, която гледа света навън. Тя е разтворила докрай плъзгащата се стъклена врата към улицата и се е подпряла на парапета, вторачена зад канала. Забелязвам накъде е устремен погледа й — нагоре по улицата, която върви точно срещу нас и пресича няколко от тези библейски канали. Приближавам се тихо зад нея, защото не искам да я смутя, почти хипнотизиран от тази нейна неподвижност. През рамото й виждам самотен колоездач, който се отдалечава по улицата и фигурата му подскача от бабуните за намаляване на скоростта. Струва ми се познат. Сигурно често минава по този път. Гледам стърчащите горни греди на сградите, които тук оставят така, за да ги използват като рамо на лост при вкарването на мебели в тесните жилища. Редиците им са насочени едни срещу други като щиковете на две противникови армии.

Краката й сигурно са настръхнали от студения въздух. Какво иска тя? Каквото и да е, не може да продължава така. Усещам слънчевите лъчи по лицето си, по лицата ни и си мисля, че сигурно така е трябвало да стане.

Опитваме се да разговаряме, но намирането на думи е по-трудно от изкопаване на кладенец в пустинята. Връщането към човешко общуване, след дългото влачене на връзката ни по пътя на смъртта, всеки път отнема по-дълго и по-дълго време. Сега единственото ни общуване са скандалите без всякакъв повод. Целувам я отзад по врата, изпитвайки болезнена вина и състрадание, целувам я с нежен гняв. Няма реакция. Отдръпвам се и отивам в спалнята да се преоблека.

Когато се връщам тя е на абсолютно същото място. Казвам, че ще изляза за малко и ми отговаря същата тишина. Вървя надолу по улицата, после поемам по Херенграхт до Ледспелен и тръгвам да се поразходя из Вонделпарк, нервите ми са се разбрицали незнайно защо, макар и да не съм вземал някакви наркотици. Въпреки това, ме тресе параноя. Мартин винаги е казвал, че логиката във вземането на дрога се състои в това, че поне имаш причина да се чувстваш така, а не да се моташ наоколо убеждавайки себе си, че си се смахнал. Но параноята в прохладен Амстердам не е нищо с тази, която те наляга в Единбург, макар и сега да имам чувството, че някой ме наблюдава, все едно ме следи някакъв откачен тип.

Скоро тръгвам към клуба и влизам в офиса. Да проверяваш имейли в неделя, само защото не можеш да стоиш в една и съща стая със собственото си гадже. Животът просто не може да стане по-жалък от това. Все едно съм в Лондон.

Започвам да правя всякакви други работи: оправям бумагите, сметките, подреждам кореспонденцията, звъня телефони и всякакви такива лайна. После дойде шокът, големия, ама адски големия шок. Тъкмо си седях и гледах счетоводната книга, преглеждах банковите извлечения от ABN-AMRO. Все още имам проблеми с писмения холандски. Няма значение колко си усвоил говоримия, визуалното възприятие на напечатан текст просто може да те убие. Писменият холандски горе-долу го докарва на разговорен шотландски…

На вратата се потропва и аз трескаво се оглеждам Мартин да не е забравил някое пакетче кока под купчините листа върху бюрото, но, не, те всички са надлежно прибрани в сейфа зад гърба ми. Ставам и отварям вратата, мислейки си, че вероятно е Нилс или Мартин и копелето ме блъсва навътре. Мисълта ме връхлита, тялото ми се стяга: МАМА МУ СТАРА, ОБИРАТ МЕ… и после се разсейва, виждам фигурата пред себе си, едновременно позната и враждебна.

Отнема ми секунда да се осъзная напълно. Сякаш мозъкът ми не може да обработи съвсем сигналите, които изпращат очите ми.

Защото точно пред мен е застанал Сик Бой. Саймън Дейвид Уилямсън.

Сик Бой.

— Рентс — произнася обвинително и студено той.

— Сай… Саймън… какво по… не съм и…

— Рентън. Имаме бизнес за уреждане. Искам си парите — излайва той, а очите му ще изскочат като на териера на Джек Ръсел, когато види разгонена кучка. Копелето оглежда офиса. — Къде са шибаните ми пари?

Продължавам да го зяпам, без да мога да мръдна, направо съм зомбиран и не знам какво, по дяволите, бих могъл да кажа. Единственото за което се сещам е, че е качил няколко кила, но колкото и да е странно му отива.

— Шибаните ми мангизи, Рентън — прави той крачка към мен и изръмжава в лицето ми. Усещам пръските слюнка и ме блъсва топлината от беса му.

— Сик… ъ-ъ, Саймън… Ще ти ги дам — казвам и като че ли това е всичко, което мога да кажа.

— Петте шибани бона, Рентън — изрича той и ме сграбчва за тишърта.

— Какво? — леко се изрепчвам и поглеждам ръката му върху гърдите си, сякаш е кучешка фъшкия.

В отговор той благоволява да отпусне хватката си малко.

— Сметнал съм го. Лихва плюс обезщетение за емоционалния стрес, който ми е причинен.

Свивам невярващо рамене с малко пресилено несъгласие. Навремето всичко изглеждаше като колосална далавера, а сега ми се струваше нещо съвсем дребно — някакви ливади, забъркани в тъп наркомански бизнес. Чак сега усетих, че няколко години по-късно, поглеждайки назад през рамо, изпитвам само пренебрежение, дори апатия към цялата работа. Единствено при тайните ми посещения у нашите в Шотландия, старата параноя се надигаше, и всъщност не съм се шашкал от нищо друго, освен от Бегби. Доколкото ми е известно, той още излежава присъда за непредумишлено убийство. Бях се и замислил за малко как цялата работа се е отразила на Сик Бой. Странно, но наистина смятах да го компенсирам, него и Втората Награда и вероятно и самия Бегби, както бях направил със Спъд, но така или иначе никога не стигнах до там. Абе, всъщност никога не съм се замислял особено как му се е отразило, но имах чувството, че сега ще ме осветли по въпроса.

Сик Бой ме пуска и се отдръпва, започва да се върти из офиса, пляскайки се по челото, крачейки напред-назад.

— След това трябваше да се разправям с Бегби! Беше убеден, че съм замесен. Загубих цял зъб — изсъсква той, спира рязко и сочи обвиняващо златната пауза в мраморно бялата си уста.

— Какво стана с Бегби… Спъд… Втората…

Сик Бой ме срязва бясно, поклащайки се на пети:

— Майната им на тези копелета! Тук става дума за мен! Мен! — удря се в гърдите той със стиснат юмрук. После очите му се разширяват и гласът му се снижава до тих хленч. — Аз трябваше да бъда най-добрият ти приятел. Защо, Марк? — умоляващо хленчи той. — Защо?

Просто не мога да не се усмихна на майсторското представление. Не успявам да се сдържа, копелето не се е променило изобщо, но усмивката ми го вбесява и той се пльосва с цялата си тежест върху мен.

— НЕ СМЕЙ ДА МИ СЕ ПОДИГРАВАШ, РЕНТЪН! — изцепва се той в лицето ми.

Това наистина болеше, гърбът ми изтръпна от болка и се опитвам да си поема въздух под това дебело парче. Той наистина е натежал бая и съм заклещен под него. В погледа на Сик Бой струи бяс и той замахва с юмрук. Самата мисъл Сик Бой да ме размаже от бой заради пари изглежда леко нелепа. Не невъзможна, но комична. Той никога не си е падал по насилието. Но хората се променят. Понякога с възрастта те стават все по-отчаяни, особено, ако живеят с мисълта, че животът ги е подминал. Може би и това копеле не беше Сик Бой, когото познавах. Осем, девет години са доста време. Вкусът към насилие сигурно е като вкуса към всичко останало: някои хора го придобиват по-късно в живота. Самият аз го държа под контрол — вече четири години тренирам карате.

Но дори и така винаги съм смятал, че мога да надвия Сик Бой. Спомням си как го трепах още като бяхме в училище, в задния двор на складовете до пристанището. Не беше кой знае какъв бой, просто размяна на удари между две хлапета, които не са побойници, но аз бях по-упорит и по-ожесточен. Спечелих битката, но той спечели войната, емоционално изнудвайки ме с тази случка в продължение на години. Разигра брилянтно етюда си на най-добрия приятел: вторачи в мен онези си огромни прожектори и ме накара да се почувствам като пияница, който бие жена си. Сега с уменията си по шотокан карате бих могъл без проблем да го неутрализирам. Но не правя нищо и си мисля, колко парализиращо може да бъде чувството за вина и колко стимулиращ е справедливият гняв. Просто искам да се измъкна от положение без да се налага да го наранявам.

Ето, вече е готов да ми размаже физиономията, но аз си го представям и започвам да се смея. Сик Бой също.

— На какво се смееш? — очевидно раздразнен пита той, но не може да спре да се хили.

Оглеждам лицето му. Направил е гуша, но иначе изглежда във форма. Дрехите му също си ги бива.

— Надебелял си — отбелязвам.

— И ти също — нацупва се той, страшно обиден. — Повече от мен.

— Моето е мускул. Никога не съм те смятал за тлъсто копеле — ухилвам се.

Той поглежда надолу и гълта корема си.

— И моето е мускул — заявява Сик Бой.

Надявам се вече да е разбрал колко нелепо е всичко това. Наистина е нелепо. Можем да уредим нещата, да стигнем до някакво споразумение. Все още съм шокиран, но не изненадан и по някакъв особен начин дори се радвам да го видя. Винаги съм имал чувството, че пак ще се срещнем.

— Саймън, хайде да ставаме. И двамата много добре знаем, че няма да ме удариш — казвам му.

Той ме поглежда, ухилва се, свива юмрук отново и виждам звезди, когато го забива в лицето ми.

(обратно)

25. Единбургската читалня

Читалнята с материали за Единбург се намира в Централната Библиотека, човече, там е пълно с неща за ъ-ъ, ами, Единбург, човече. Искам да кажа, напълно логично, значи, така и трябва да бъде. Човек няма какво да търси там за неща като Хамбург или ъ-ъ… Бостън, в единбургската читалня. Цялата работа е в това, че там има разни неща за Лийт и така нататък, купища и купища разни работи за Лийт, всякакви такива работи, които по право трябва да са в Обществената библиотека на Лийт, онази на Фери Роуд, човече. Съвсем правилно, искам да кажа обаче, Лийт е класифициран като част от Единбург от пичовете в Съвета, макар повечето котаци в стария порт Лийт да не считат така. Но от друга страна пък, спомням си дето едно време навсякъде имаше брошурки за децентрализацията, която се предполага, че Общината трябва да поддържа, значи. Защо тогава един котак от Лийт трябва да си мори лапите чак до центъра, за да чете неща за самия Лийт, значи? Защо е този дълъг поход по моста Джордж IV вместо да отскочиш по съседски отсреща до Фери Роуд?

Е, все пак не е лоша разходка с това плахо октомврийско слънце. Хай Стрийт обаче е доста усойна и неприветлива. Тълпите от Фестивала са се изпарили и ми липсват ония готини мацки, които ти се усмихват и ти бутат в ръцете флайъри за представленията си. Въпреки, че е направо влудяващо, братко, просто изумително как тия девойки казват нормалните изречения като въпрос, значи. Ей така, например: „Имаме представление тази вечер?“, „Ще бъде в Плезънс?“, „Отзивите са чудесни?“. И все ми се ще да им кажа, чакай, чакай, сладка писано, защото ако искаш, нали, да направиш въпрос от изречението просто слагаш едно „разбираш ли“ в края. Чат ли си?

Но разбира се, само си взимах флайърчето и си траех, защото такива като мен не трябва да дават акъл на разни лъскави, образовани гаджета, току-що излезли от колежа, дето се учат най-новите комедии и трагедии, супер актьорство и така нататък, чат ли си?

Това винаги си е било шибан проблем, човече, самочувствието. Голямата дилема е, че „чист от наркотици“ твърде често се равнява на „лишен от самочувствие“. Точно сега самочувствието ми не е ниско, но е, как го казват, онази дума дето засуканите котарани използват? Лабилно, човече, лабилно. И първото нещо, което забелязвам като стигам библиотеката е отсрещния пъб. „Мърлявият Мърфи“. Поредният ирландски пъб, който няма нищо общо с истинските пъбове в Ирландия, значи. Тук е за бизнес котаци, юпита и богати студенти. Но като го гледам нещо ме свива отвътре и някак изпитвам срам, значи. В един справедлив свят тия котумбаси, дето движат бара отсреща трябва да плащат на такива като мен компенсация за емоционални щети, човече. Искам да кажа, още от училище ми подвикват „мърлявият Мърфи, мърлявият Мърфи“. Само заради едно старо ирландско име и бедняшките дрехи, дължащи се на неблагоприятни икономически условия и ендемичната бедност в дом Мърфи на Тенет Щрасе и Принс Рийджънт Щрасе. Мърфи — нещо като обратното на читав, котако, пълната противоположност на човек, значи.

Само като гледам табелата на пъба и вече съм в най-прецаканото положение, значи, още преди да започна, човече. Направо са ми смачкали фасона и само си мисля „как би могъл изобщо Мърлявият Мърфи, калпавият скапан Мърфи да напише книга?“. А влизането, човече, направо откачена работа, Откачена работа, значи. Минавам през големите дървени врати и ей така, внезапно сърцето ми прави: дум-дум-дум. Сякаш съм влязъл с взлом, човече, сякаш някой котан ми е наблъскал в човката тонове амил нитрат. Прималява ми и а-ха да припадна или нещо такова и само се свивам, човече, подпирам се такъв на голямата маса на входа. Същото чувство, все едно съм под водата на някой басейн или в самолет, същия приглушен шум в ушите. Целият треперя, човече, направо се треса. А като се приближава охраната, котакът в униформата, значи, направо си изкарвам акъла. Край, свърши се, човече, закопчаха ме, гепиха ме на място, а нищо не съм направил, просто и нямаше да направя, само исках да погледна някои книги, значи…

— Мога ли да ви помогна? — пита пичът.

А аз пак си мисля: нищо лошо не съм направил, точно където трябва съм дошъл. Нищо не съм направил, нищо, нищичко. Но вместо това казвам:

— Ъ… ъх… ъ-ъ-ъ… само се чудех, значи… ако е възможно, дали бих могъл… ъ-ъ… само да хвърля един поглед, значи, ъ-ъ, в читалнята, дето има разни работи за Единбург, значи… да видя книги и други неща, значи.

И веднага мога някак да позная, че той много добре знае кой съм: кухар, квартално деграде, друсар, дете на гетото, трето поколение етнически кенефчия, дървар, и съм сигурен в това, човече, защото този пич пада масон, нещо член на Ротари клуб, искам да кажа, веднага можеш да разбереш, значи, по униформата и тия… лъснати копчета, човече…

— Надолу по стълбите — казва момчето и ей така, значи, просто ме пуска. Просто така! Момчето ме пуска вътре! В читалнята! В Централната библиотека! До моста на Джордж IV значи!

Велико!

Взимам и слизам по големите мраморни стълби и гледам надпис. Читалня Единбург, значи. И ето ме, такъв един, адски доволен, човече, като истински учен, значи. Ама като влизам вътре, то направо огромно, гигантско, значи с тия малки чинчета, а по тях насядали хора, много хора, значи, дето четат, все едно са в началното училище. Тихо като при Фолкърк8, човече и сякаш всички зяпат право в мен значи. И какво виждат тези котаци и писани? Един наркоман, друсар виждат, дошъл да кашира няколко книги, човече, които да шитне за дрога, това виждат!

И си викам, значи, не, не, не, човече, споко, мой човек. Невинен до доказване на противното. Само прави това, което разправя Ейв в групата и се опитай да укротиш топката с този автосаботаж, пич. Като те стегне шапката, брой до пет. Брой. Едно-две-три… какво ме зяпа тая леля с цайсите… четири-пет. И всичко си дойде по местата, човече, защото те спират да ме гледат след това, обръщат поглед, значи.

Не че има кой знае какво за каширане вътре. Значи, такива разни книги, които може и да са ценни за колекционерите, но хич няма да се пласират във Вайн Бар, всички тия стари регистри, нали така им викат, регистри, и всички тия микрофилми и подобни неща, разбираш ли?

Чат ли си?

И така. Всичко започва да ми се сглобява в главата. Както в разните автобиографии на футболисти първа глава ще е нещо такова: „Не можех да повярвам като вдигнах тази европейската купа, нагоре към небето, човече.“ А Алекс Фъргюсън дойде при мен и ми вика, „Ей, човече, това, така да се каже, те прави безсмъртен, разбираш ли?“. Лично аз, значи, не си спомням толкова победния гол или мача, защото цяла нощ се бяхме забили на крек в една дупка, та чак до половин час преди мача, човече, когато хванах таксито за стадиона.

Следващата глава е: „Но всъщност цялата история започва много преди това от стадион Сан Сиро в Милано. Всъщност, по-скоро трябва да се върна още по-назад в едно скромно жилище на Плъх Стрийт, Горбалс, Глазгоу, където дебютирах като седемнадесети син на Джими и Зенга Мак Протестант. Живеех в едно общество, където хората бяха тясно свързани… бла-бла-бла…“. Знаеш как е.

И това е, започваш от купата, така да се каже и тръгваш назад.

Направо целият пуша човече, направо преливам!

Намерквам, че имат онези стари вестници от онова време, Скотсмън и Ивнинг Нюз и така нататък. Нищо, че са ги писали онези богати котаци, торите, все нещо ще има в тях, като местни новини и такива неща, все полезни за мен. Кофтито е, че всичките са на микрофилм и трябва да пиша някакви там бланки. В читалнята, значи, има онези големи, големи машини, като стари телевизори и трябва да ги гледаш тези филми на тях, разбираш ли? Това определено не ме кефи, човече. Библиотека, човече, библиотеката е за книги и такива работи, значи, никой не ми е казвал за някакви машини и подобни.

Взимам тия микрофилми от момчето и съм готов за атака, значи, но като виждам тоя ми ти голям телевизор, просто си викам — не, не, не и не, защото не си падам техничар, братко, просто ме е страх, че нещо ще го повредя, значи. Можеше да питам някой от персонала, нали знаеш, но ще решат, че съм някакъв тапир, човече, нали се сещаш?

Не, не мога да го направя, не, просто оставям всичките работи на бюрото и си излизам през вратата, нагоре по стълбите, направо щастлив, че ще се измъкна оттам, а сърцето ми — дум, дум, дум. Но когато излизам навън, чувам гласове в главата си; всичките тия гласове ми се смеят, значи, сякаш съм едното нищо, нула, кръгла пресечена нула, значи и после виждам табелата с Мърлявият Мърфи и ме заболява, човече, толкова ме заболява, че трябва да се отърва някак от тази болка. Така че тръгвам към квартирата на Сийкър, значи, там, където ще получа нещо, нещо, което знам, че няма да ме кара да се чувствам като Мърлявия Мърфи.

(обратно)

26. „…сексуални чудовища…“

Онази нощ той ме отведе в своята квартира и ме сложи в леглото. Събудих се, облечена с всичките си дрехи под юргана. Параноята ме затресе, щом се сетих на какво се бях направила предишната вечер и какви неща би могъл да свърши Тери с онази видеокамера. Но имах чувството, усещах, че нищо не се е случило, защото Джина се грижеше за мен. Джина и Саймън. Когато станах нямаше никой. Беше малък апартамент с кожена гарнитура в хола и лакиран паркет със скъпо изглеждащи килимчета. Тапетите бяха на кошмарни оранжеви лилии. Над камината имаше плакат със силует на гола жена, който очертава профила на Фройд, а отдолу надпис — „Какво има в главата на мъжа“. Направо съм учудена колко изрядно чисто е наоколо.

Прекосих холчето и влязох в подредена, добре оборудвана кухня, където върху един от плотовете стоеше бележка:

Н.,

Снощи не беше много добре и с Джина те пренесохме тук. Отивам у тях, после — право на работа. Вземи си чай, кафе, тост, мюсли, яйца и така нататък. Звънни на 07779 441 007 (мобилен) и ще се видим пак.

Всичко най-добро, Саймън Уилямсън.

Звъннах, за да му благодаря, но така и не си определихме среща, защото заминаваше за Амстердам с Раб и Тери. Исках да се свържа и с Джина, но явно никой не й знаеше телефона.

Вече ми липсват новите ми момчета: Раб, Тери и да, Саймън, също. Направо ми се иска да бях заминала с тях за Амстердам. Сега обаче се забавлявам с моите момичета — Лорън, доста освежена от отсъствието на опорочените сексуални чудовища от Лийт и Даян, която макар и да е заета с дипломната си работа няма нищо против малко майтап на чашка.

По въпроса за сексуалните чудовища, във вторник се с блъскахме с едно, но от истинските. Времето беше учудващо меко и седнахме навън в Крушата за по бира, когато този слузест нещастник се примъкна на масата ни.

— Добър ден госпожици — каза той и постави халбата си на ръба на масата. Това е проблемът с Крушата, бирарията отвън се пълни бързо, а дървените маси с пейки са много дълги и твърде често някой нахалник се намества точно до теб.

— Нали нямате нищо против да седна при вас? — арогантно пита той. Лице грубо, заострено като на пор, русоляво-рижа коса, облечен с елек. Многобройни татуировки и на двете ръце. Освен мъртвешката белота на кожата в това меко време, у него имаше нещо, което Раб веднъж определи като „вонята на пандиз“, сочейки някакъв познат на бара.

— Тук сме свободна страна — каза небрежно Даян, стрелвайки го косо с поглед и после се обърна отново към мен. — Докарах го до осем хиляди думи.

— Велико, колко ти трябват общо?

— Двадесет и две. Ако успея да скицирам повечето глави, всичко ще е точно. Просто не искам да трупам думи и накрая да се окаже, че съм отишла някъде абсолютно встрани и да трябва да съкращавам всичко. Трябва първо да изградя структурата — обяснява тя, вдига чашата си и отпива.

Чувам грачещия глас до нас:

— Значи, студентки, така ли?

Обръщам се отегчено, тъй като съм най-близо до него.

— Да-а — отвръщам.

Лорън, която седи срещу мен, цялата почервенява и лицето й се сбръчква. Даян трополи нетърпеливо по масата.

— И какво там учите? — пита той със скърцащ глас, очите му са замъглени, а физиономията натежала и провиснала от алкохол.

— Каквото и другите. Разни неща? — казвам с надежда, че това ще го задоволи.

Но не би, естествено. Веднага се хваща за акцента ми.

— А ти собствено, откъде си?

— Рединг.

Копелето подсмърча, после ми се ухилва и се обръща към другите. Започвам да се чувствам неловко.

— А вие двенките, и вие ли сте англичанки и така нататък?

— Цъ — отвръща Даян. Лорън мълчи.

— Аз съм Чизи, между другото — представя се той и протяга огромната си потна длан. Аз я стисвам с неохота, притеснена от силата на ръкостискането му. Даян обаче само поглежда нагоре.

— О-о, така значи било? — казва тоя Чизи. — Няма значение — ухилва се той. — Две от три пак е добър резултат, а, момичета? Днес ми върви, да съм в компанията на такива прекрасни дами.

— Ти не си в нашата компания — осведомява го Даян. — Ние сме принудени да сме в твоята.

И нищо да не беше казала, онзи нещастник пак щеше да продължи в същия тон. Той си движи в собствения коловоз, поглежда ни и устата му се изкривява похотливо:

— Значи всички си имате гаджета, а? Бас държа. Бас държа, че си имате момчета, а?

— Не мисля, че това ви засяга — казва Лорън, тонът й е твърд, но гласът й някак се губи и изтънява. Поглеждам този нагляр, после нея, разликата в габаритите им и започвам да чувствам прилив на яд.

— О-о, значи си нямате!

Даян се обръща и го поглежда право в очите.

— Няма значение дали си имаме или не. Дори да държах милион курове за резерва можеш да си сигурен, че твоят нямаше да е сред тях. А и да настъпи световна криза, не чакай да ти се обадим!

В очите на копелето проблясва злоба. Този е пълен психар. Даян трябва да спре до тук.

— Можеш да си докараш много бели с тая мръсна уста, скъпа — казва той и добавя нежно: — Големи бели.

— Майната ти — срязва го Даян. — Просто се разкарай от погледа ни и седни другаде!

Копелето я зяпа, вторачен в красивия й, горд профил и криви огромната си куха уродлива пиянска чутура.

— Шибани лесбийки — заваля той. Ако беше някой като Колин, със сигурност щях да ги сдробя същите като Даян, но този тук изглежда наистина опасен патологичен случай. Виждам, че Лорън е наистина уплашена. Аз също, предполагам.

Даян обаче не е, защото се изправя и започва да крещи:

— Марш оттук! Обирай си парцалите, свиня мръсна! Да те няма!

Той също се изправя и погледите им се срещат, за миг си помислям, че ще я удари, но някакви момчета от съседна маса се провикват нещо и момичето от бара пристига да пита дали има проблем.

Копелето пуска студена усмивка.

— Няма проблем — казва той, вдига халбата си, обръща я до дъно и си тръгва.

— Лесбийки прокажени! — изцепва се от разстояние той.

— Тъпо парче! Ние сме загорели нимфоманки, но и при нас има някакви критерии! — крещи Даян. — ДОКАТО ИМА БЕЗСТОПАНСТВЕНИ КУЧЕТА ПО УЛИЦИТЕ И СВИНЕ ПО ФЕРМИТЕ, НЯМАМЕ НУЖДА ОТ ТВОЯ СМРАДЛИВ НИЩОЖЕН КЛЕТ ПЕНИС, СИНКО! СВИКВАЙ С ТОВА!

Откачалката заковава и се извърта рязко, направо нажежен до бяло от бяс, но после пак се обръща и си тръгва, съпроводен от дружен смях от масите около нас.

Аз съм в благоговеен потрес от изпълнението на Даян. Лорън още трепери, почти на път да се разплаче.

— Той беше маниак, беше изнасилвач, защо трябва да са такива, защо мъжете са такива?

— Просто има крещяща нужда да се изчука, мизерното копеле — казва Даян и пали цигара. — Но както казах, не и тези жени. Честно, някои хора трябва да си удрят една хубава чекия преди да се появяват по обществени места — ухилва се тя и прегръща Лорън. — Не се тревожи за тоя боклук, мила. Ще ида да взема още пиене.

Пийваме здраво и си тръгваме за вкъщи. Трябва да призная, че по пътя ми е малко нервно, притеснявам се оня психопат да не изскочи отнякъде. Лорън явно и тя се шашка, но като че ли Даян само това чака, за да го вземе на ура. След като Лорън заспива се съгласявам Даян да вземе от мен първото си интервю:

— Такива агресивни типове, като този, с когото си имахме работа днес — казва тя. — Често ли се сблъскваш с такива? В сауната, искам да кажа?

— Сауната е доста сигурно място за работа? — казвам й. — Там няма място за такива глупости. Искам да кажа… — Вдигам рамене и решавам да я карам направо. — …Аз лично се ограничавам с чекии. Никога не работя по улиците. Клиентите в сауната имат пари. Ако не искаш да правиш нещо, просто намират друга, която ще го направи. Разбира се, от време на време някой изперква и се вманиачва, просто иска да покаже властта си над теб и не приема „не“-то за отговор…

Даян захапва върха на химикалката си и свлича очилата си за четене на носа:

— Тогава какво правиш?

И тогава й казах, първия човек, с когото споделям какво се случи миналата година по същото време. Беше едновременно гадно и пречистващо да го изречеш.

— Един все ме причакваше, дори започна да ме следи до вкъщи. Никога не ми посегна, просто ме следеше. Когато идваше в сауната, винаги търсеше мен. Разправяше, че сме създадени един за друг и всякакви такива страхотии. Казах на Боби и той го изхвърли като забрани да го пускат в сауната. Но онзи продължи да ме следи навън. Вероятно затова започнах да излизам и с Колин, нещо като възпиращ фактор — казвам й, усещайки, че и за себе си си го обяснявам за пръв път. — За учудване, номерът сработи. Той видя, че излизам с гадже и ме остави на мира.

На другия ден се излежавах до късно, после свърших малко домакинска работа, напазарувах, сготвих касерол за момичетата. По-късно звъннах у дома. Майка ми вдигна и изцвърча тихо като мишка някакъв поздрав, който едва разбрах, преди да се чуе прищракване — звукът от вдигането на слушалката от горния етаж.

— Принцесо! — прогърмя гласът и още едно щракване показа, че мама е затворила. — Как е в студена Скотландия, а?

— Всъщност бая топло, татко. Може ли да ми дадеш мама за малко?

— Не! Разбира се, че не мога! Тя е в кухнята като добра съпруга и прави вечерята ми, ха-ха-ха… нали я знаеш каква е — изцвилва той, — щастлива в своето кралство. Както и да е, как върви този скъп и прескъп твой колежански курс? Ако толкова ти харесва, можеш да го повториш, ха-ха-ха!

— Да, курсът е добър.

— Кога ще дойдеш насам да ни видиш? Ще си идваш ли за коледа?

— Не, ще бъда на смяна тук, в ресторанта. Може да отделя някой уикенд… Съжалявам, че курсът е толкова скъп, но ходя с удоволствие и се оправям.

— Ха-ха-ха… Не ми свиди, сладкишче, всичко от най-доброто само за теб. Много добре го знаеш. Като станеш известен продуцент или режисьор в Холивуд ще ми върнеш парите. Или по-добре ми намери роля в някой филм, любовник на Мишел Пфайфър, това повече ще ми допадне. Е, какво друго правиш, момичето ми?

Правя чекии на дърти господа в една сауна…

— Обичайните работи.

— Проливаш спечелените ми с непосилен труд пари, бас държа! Знам ги студентите!

— Е, не съвсем, но по-малко. Как е Уил?

Гласът на баща ми става малко дистанциран и нетърпелив.

— Добре, добре, смятам. Само ми се ще…

— Да?

— Само ми се ще да имаше някакви нормални приятели, вместо тези безнадеждни случаи, които очевидно колекционира. И онова обратно негово приятелче, дето все се влачат заедно, казах му, че и на него ще му излезе име, ако не внимава…

Ритуалът на седмичното обаждане на татко. При това аз го започнах. Това показва колко безнадеждно се нуждая от компания. Лорън си замина за Стърлинг за един дълъг уикенд. Даян все още прекарва повечето време в библиотеката и работи денонощно върху дипломната си работа. Миналата вечер ме заведе у техните, в някаква част на града, която не познавам и пийнахме с майка й и баща й, които са някакви адски печени, отворени хора. Дори попушихме малко трева.

Така че днес се мотая из университета от чиста скука, в очакване на момчетата да се върнат от Амстердам. Крис ми обяснява, че ще поставя някаква пиеса за Фестивала и пита, дали бих се включила. Но аз много добре знам какво в действителност има предвид. Той е доста готин, но съм чукала толкова много такива като него навремето. Сексът става за около месец, скоро прераства в скука, освен ако не е врата към нещо следващо. Какво по-точно? Социално положение, икономически приходи, любов, интрига, садо-мазо, оргии? Така че, отговарям — не мога, твърде съм заета. Заета да се влача с тези странни местни птици, някои от които в момента са го ударили през просото из Амстердам. Раб, копелето, което ме отхвърли. Саймън, който очевидно иска целия свят в краката си и който очевидно смята, че е само въпрос на време това да се случи. И накрая Тери Лимонадения, напълно щастлив с настоящето. Защо не? Той чука всичко наред и има достатъчно пари, които да пръска за пиене. Това му дава страхотния заряд на човек, който изживява мечтата на живота си. Не иска да бъде по-горе или по-долу, само иска да чука, да пие и да дрънка глупости. Тери толкова често ходи в старото пристанище Лийт, че често се шегувам пред Даян и Лорън, че е като Мистър Прайс от Мансфийлд Парк, „веднъж пуснал котва в старото пристанище, той започна да размишлява дали да не пусне котва и във Фани9“. Бях забелязала, че Тери постоянно нарича всички жени Фани. Така започнахме и ние да се обръщаме на Фани една с друга и да се майтапим с цитати от книгата.

Самотствам в квартирата, оправям си ноктите и телефонът иззвънява. Помислих си, че може да е майка ми, която се обажда да си поговорим, докато татко е на работа, но съм изненадана, макар и не неприятно, че гласът е на Раб, който звъни от Амстердам. В първия момент решавам, че е загорял за мен и че му е кофти за пропуснатия шанс. Сигурно от ергенското парти в Амстердам хормоните му са се раздвижили и сега съжалява, че е пропуснал да се запише. Аз също пропуснах, но ще го направя. Сега му се ще да бъде Тери или Саймън, поне за няколко седмици, часове или минути преди да дойде детето или преди да се върже с прословутото си гадже.

Аз го карам лежерно и питам за Саймън и Тери.

За секунди настъпва ледена тишина и после той проговаря:

— Всъщност много не се засичаме тук. Тери по цели дни обикаля курвите, а вечер гони гаджета из нощните клубове. Мисля, че Сик Бой прави абсолютно същото. И разбира се, опитва да извърти някоя далавера. Постоянно дудне за контактите в индустрията и така нататък, и така нататък, че накрая можеш да се смахнеш.

Сик Бой: суетен, егоистичен и жесток. И това е добрата му страна. Струва ми се, че Оскар Уайлд беше казал, че жените харесват откритата жестокост повече от всичко на света и понякога съм склонна да се съглася с него. Струва ми се, че и Раб е на същото мнение.

— Този Сик Бой, симпатяга е. Лорън беше права като каза, че ти влиза под кожата без да забележиш — подхвърлям небрежно без да забравям, че говоря точно с Раб по телефона, въпреки, че се опитвам да изглежда все едно съм забравила.

— Значи го харесваш? — пита той по начин, който ми се струва страшно дребнав и злобен. Усещам напрежение в челюстта си. Няма нищо по-лошо от мъж, който не те е изчукал като му се е отворила възможност, а после почва да ти се налага, когато се насочиш към друг.

— Не съм казала, че ми харесва. Казах, че е симпатичен.

— Той е боклук. Сводник. Тери просто си е идиот, а Сик Бой е лицемерно копеле — прокашля се Раб с истинско огорчение, каквото не бях очаквала от него. Точно тогава стоплям, че той е или пиян или друсан, или и двете.

Странна работа. Те се разбираха преди.

— Ти си се хванал да правиш филм с него, не помниш ли?

— Как бих могъл да забравя — подсмърча той.

Раб явно се е превърнал в Колин: обсебващ, натрапчив, критичен и враждебен, а аз дори още не съм го чукала. Защо винаги влияя така на мъжете, винаги извиквам най-лошото у тях? Е, тия не ми минават.

— Как върви ергенското парти на малкото момченце в Амстердам, Раб? Хвани си някоя курва, влез в крачка, ако искаш да се изчукаш преди да се ожениш. Вече изпусна шанса си тук.

Раб замълча за миг.

— Ти си откачена — казва той, опитвайки се да звучи небрежно, но по тона му се усеща, че е наясно колко тъпо се е държал и недостойно, което за човек с подобна гордост като него е направо ужасяващо. Той обаче не може да заблуди никой, той ме иска, но е твърде късно, Мистър Биръл.

— Май наистина си в особено настроение днес — нарушава той мълчанието. — Както и да е, истинската причина, поради която ти се обаждам е, че трябва да говоря с Лорън. Тя там ли е?

Нещо се свива в гърдите ми. Лорън. Какво?

— Не — казвам и усещам как гласът ми притреперва. — Замина за Стърлинг. За какво ти трябва?

— Е, няма значение. Ще се обадя у майка й. Казах й, че ще питам баща ми за онзи софтуер, който конвертира нещата от нейния Мак за Уиндоус. Както и да е, оказа се че го има и ще й го качи. Тя ми беше казала, че е доста спешно, защото й трябвали някои неща от Мак-а… Ники?

— Тук съм. Приятно изкарване на ергенското парти, Раб.

— Чао, до скоро — казва той и затваря.

Сега разбирам защо Тери толкова му се нервира. В началото не можех да разбера, но сега знам.

(обратно)

27. НАПРЕЖЕНИЕ В ГЛАВАТА

Главата ми ще се пръсне. Скапаната му мигрена. Твърде много мисля, това е шибаният ми проблем! Не че някой от тия галоши край мен би го разбрал. Главата ми е препълнена с какво ли не. Това е като имаш мозък. Постоянно мислиш, блъскаш се, напрягаш се на кой точно от всички тия шибани нагли парчета трябва да разбиеш първи мутрата. А да кажеш, че са един и два. Край нямат. Подли мазни копеленца, все нещо ти се хилят зад гърба, вярвай ми, знам го и веднага ги надушвам. Смотаняците си мислят, че никой не ги вижда, но аз ги виждам, виждам ги и то как. Просто го знаеш. Винаги се надушва, просто на сто процента.

Имам нужда от шибания Нурофен. Надявам се Кейт да се върне по-скоро от майка си с шибаната си ревлива дъщеричка, защото едно чукане винаги помага, облекчава скапаното напрежение в главата. Хич не мога да ги разбера тия копелета дето все казват — не, не сега, боли ме главата. Като по шибаните филми. Ако питат мен, само едно здраво чукане го оправя главобола. Ако всяко копеле с главобол се изчука, светът определено ще стане по-добър, мамка му.

Чувам шум край вратата. Сигурно е тя.

Но чакай, чакай малко. Май не е тя, да еба.

Някакво копеле май се опитва да разбие вратата… Седнал съм на тъмно, заради главата ми и копеленцето майчино си мисли, че няма никой! О-хо, има-а, има и то така, че свят ще му се извие!

Game on!

Претъркулвам се от дивана на пода, като някое от ония копелета, Брус Уилис или Шварценегер и изпълзявам зад вратата на хола. Ако копелетата знаят какво правят първо ще дойдат насам, а не на горния етаж. Вратата се отваря, явно тъпакът е успял да я насили. Вече са вътре. Нямам представа колко са, но по звука не ми се струват много. Колкото и да са влезли, няма значение, защото просто никой от тях няма да излезе.

Жестоко… направо върховно… Стоя изправен до стената и чакам. Влиза някакъв шибан сополанко с бейзболна бухалка, малкото кретенче. Голямо разочарование. Затварям вратата зад него.

— Нещо търсиш ли, копеле?

Малкият нещастник се обръща и започва да размахва бухалката пред носа ми, но очевидно се е насрал от шубе веднага.

— Махни се от пътя ми! Пусни ме! — крещи тъпака. О, аз познавам копеленцето! От пъба, от пъба на Сик Бой! Той също ме разпознава и очите му ще изскочат. — Нямах представа, че е твоят апартамент, човече, само ще се…

Колко само е прав, наистина не ще да е знаел.

— Хубаво, бе, пич. Давай, излез! — ухилвам се и соча вратата. — Ето. Какво чакаш!

— Махни се… не искам да си имам неприятности…

Усмивката ми се стопява.

— Искаш или не искаш, вече ги имаш — осведомявам го. — А сега ми дай шибаната бухалка. Не ме карай аз да ти я взема. За твое добро ти казвам, не ме карай да ти я вземам!

Копелето е замръзнало на място и целият трепери, а очите му почват да се пълнят с вода. Жалко манафче. Шибан плашлив педал. Той сваля надолу бухалката, извивам бързо китката му и я вземам, а с другата ръка го сграбчвам за гърлото.

— Защо не ме удари бе, шибаняк? А? Мижаво страхливо копеленце!

— Аз не… аз не знаех, че…

Пускам го и хващам бухалката с две ръце.

— Това трябваше да направиш! — изкрещявам и го халосвам здраво. Той успява да се предпази с ръце и бухалката се фрасва в китката на копеленцето и той изскимтява като премазано псе на магистрала. Започвам да го млатя юнашки като си мисля какво би станало, ако аз не бях тук, а бяха само Кейт и детето.

Спирам, защото забелязвам, че по шибания килим на Кейт има кръв. Дребното копеленце се е свило на пода и циври като бебе.

— МЛЪКНИ! — изцепвам се. — Стените са като от цигарена хартия и някой тъпанар ще извика куките!

Намирам една стара покривка, връзвам главата му с нея и отгоре нахлупвам бейзболната му шапка. После го карам да си обърне джобовете и му давам с какво да почисти килима. Няма нищо в скапаните му джобове, малко дребни, връзка ключове и малко пликче с хапчета.

— Това екстази ли е?

— Ъ-хъ… — той усърдно стърже килима с четка, адски притеснен.

— Нямаш ли кока?

— …не…

Проверявам бравата на външната врата. Копелето е изкъртило пластината на касата, но не е сцепило дървото за свой голям късмет. Нагласям горе-долу нещата. Ебаси пипкавата работа, после ще трябва всичко да се сменя.

Връщам се в хола, където малкото копеле продължава да стърже.

— Моли се петната от кръв да излязат. Ако ми дуднат за шибаните петна, кълна се, че още много кръв ще видиш!

— Да… да… излизат петната — вика той.

Оказва се, че копелето се казва Филип Муър и живее в Лохенд. Инспектирам килима. Свършил е добра работа.

— Добре, сега идваш с мен за малко — нареждам.

Малкото манафче толкова се е спекло, че не казва и дума, а само идва с мен до шибания му бус. Отварям предната врата до шофьора и копеленцето се качва. Аз заобикалям и сядам на кормилото. Напълно съм спокоен, че няма да духне — направо се е гипсирало тъпото парче.

— Ти ще бъдеш навигатора, копеле. Знаеш къде отиваме, нали?

— Ъ-ъ…

— Отиваме у вас.

Пускам радиото и потегляме към Лохенд. Бусът е пълна бракма, едва се движи. По радиото бичат едно старо парче на Слейд, Mama We Are Crazy Now и аз започвам да припявам.

— Слейд са супер — казвам на пикльото. Спираме пред шибания блок.

— С майка си и баща си ли живееш?

— Да.

— В къщи има ли някой?

— Не… но скоро ще си дойдат.

— Тогава по-добре да побързаме. Действай!

Влизаме и правя оглед. Има готин телевизор, тия с плоските екрани и видео, но от онези новите, с дискове, DVD или както там му викат. Нова стерео-уредба, от онези с многото говорители.

— Добре, пич, започвай да товариш — казвам му.

Копелето още го тресе шубето, а аз се оглеждам за любопитни тъпаци по улицата. Ако някой ни изтропа, всичко ще бъде на негов гръб и той го знае. Мятаме се в буса и право обратно у Кейт. Най-готиното е, че намерих CD с Род Стюърт, най-доброто. Веднага го тафих.

Когато пристигаме, тя се е върнала с малкия.

— Франк… бравата… — казва тя и сочи изпопадалите отново по земята винтове. — Вкарах само ключа и те изпопадаха… — Тя забелязва дребното копеленце зад гърба ми. Той пак се е спекъл заради бравата. Има пълното основание да се шашка, вярвай ми.

— Чакай — казвам й, излизаме и се връщаме с телевизора, който сме хванали от двете страни.

Тя е взела детето в ръце.

— Бравата… Франк, какво става? Какво е това? — зяпа тя телевизора.

— Това приятелче тук — разправям й и започвам да раздувам историята, която измислих в буса по пътя обратно. — Той е истински самарянин, а, пич? Имаше малко оборудване, та му викам донеси го насам. По-добро е от старите ти неща, бъди сигурна.

— Но бравата…

— Стига с тая шибана брава, Кейт. Казах ти още преди — скапаната брава има нужда от ремонт. Ще извикам моя приятел Стиво, той е ключар и ще я оправи. Погледни това чудо на техниката! Ново новеничко DVD! Сега ще се наложи да продадеш старите боклуци.

— Много мило — казва тя. — Мерси, Франк…

— Не на мен трябва да благодариш, заслугата е изцяло на Филип, а, момче?

Кейт поглежда към гипсираното копеле. Излязла му е шибана синка под окото.

— Мерси, Филип… Какво ти е на лицето?

Веднага се намесвам.

— Това е дълга история — разправям й. — Цялата работа е, че Филип ми дължи някои услуги. Взел си ново стерео и телевизор и ми звъни, че мога да взема старите му неща. Ебаси, викам си, сигурно ще ми пробута купчина стари вехтории, нали знаеш, но пичът вика, не, само на осемнайсет месеца са!

— Сигурен ли си, Филип? Изглеждат ужасно скъпи…

— Нали ги знаеш младите пичове, всичко трябва да им е последна мода. Тия неща за тях са като от каменната ера! Браво на пича, първо за мен се сети, ама едно друго копеле си беше решило, че на него му се полагат и се опита да го шашка нещо. Та — вдигам бейзболната бухалка, — наложи се да си поприказваме с тъпото парче, да му изясним как стоят нещата, нали, Филип?

Малкият оръфляк пуска тъпоумна усмивка. Кейт включва телевизора.

— Картината е разкош! — Тя подскача като малко момиченце на Коледа. Виж, виж, моето момиче — казва тя на детето, — Чичко Боб от Сръчни ръце! Можем ли да го поправим! Можем, как да не можем!

— Само най-доброто, скъпа! Само най-доброто!

Малкият мизерник не обелва и дума, има късмет, че е жив. Мисля си, че бих могъл да намеря приложение на тази тъпа малка марионетка. Извеждам го навън.

— Така, сега можеш да се омиташ, но утре в 11 сутринта имаш среща с мен в кафене Дел Сол в долната част на Лийт Уок.

— Защо? — поглежда ме той и отново го затриса шубето.

— По работа. Дребните копелета като теб се забъркват в какво ли не, когато не бачкат. Безделните ръце на Дявола дърпат опашката, нали? Лийт Уок, единадесет, ясно? Ако закъснея, ще търсиш Лексо! И стой далече от всякакви каши, защото вече работиш за мен! В кафето, сутринта, запомни ли?

Малкото наглярче спира да се тресе от шубе, но още му държи влага.

— Ще получавам ли заплата?

— Да. Най-голямата. Ще те оставя жив. Това ти е заплатата — прошепвам в ухото му. — Всъщност знаеш ли какво — викам, забелязвайки, че ръцете му са отрупани с пръстени на всеки един шибан пръст. — Хубави пръстени. Сваляй ги!

— О, не, човече, не пръстените…

— Веднага — скръцвам.

Малкото копеле започва да ги дърпа.

— Не щат да излязат…

Изкарвам ножа си.

— Хубаво, тогава дай на мен да ти ги сваля — предлагам. Чудна работа, да видиш как веднага сами излязоха. Малкият сополанко ми ги подава гробовно и аз ги прибирам в джоба без един, който му подавам.

— Днес се справи добре. Ако продължаваш в същия дух, ще си ги получиш като заплащане. Ако обаче нещо се правиш на отворен или прецакаш нещо, мъртъв си. Утре сутрин в кафето — натъртвам, прибирам се и затварям вратата.

Звъня на Стиво по мобилния и му казвам, че е спешно.

Кейт разправя:

— Стереото е велико, Франк! Не мога да повярвам! Толкова мило беше от негова страна!

— Да-а, свястно хлапе. Взех го да работи за мен. Като са малки трябва да ги държиш под око. Нямат ли работа, веднага се забъркват в каши. Аз ли не го знам — казвам й.

— Много благородно от твоя страна, че помагаш на момчето. Всъщност си един голям добряк, а?

Думите й ме карат да се чувствам странно, някак хубаво, но в същото време си мисля — нищо чудно, че бившето й гадже е било толкова чевръсто с юмруците, с тези нейни приказки. Но е добре, че тя е доволна, все пак.

— Нали така вика оня, политикът по телевизията, де, че като имаш собствен бизнес, трябва да се погрижиш и за другите копелета: Нали ме разбираш? Мятай си якето и да излизаме. На бира и китайско.

— Детето…

— Остави шибаното дете при майка си. Хайде, побързай. Цял ден се трепя. Бира и китайско. Полага ми се да разпусна на няколко бирички. Хвърли я у майка ти, а аз ще изчакам Стиво да оправи вратата. Няма да му отнеме никакво време, но ако нещо се забави, ще му оставя ключовете да ги хвърли в пощенската кутия като си тръгва. Ще се срещнем у майка ти след малко.

Кейт се преоблича, гримира и натоварва ревлата отново в количката.

Изнасям стария телевизор в коридора и превключвам новия на Шотландския футбол: поглед отвътре по Скай. Странно, главата вече изобщо не ме цепи и това без изобщо никакво чукане.

(обратно)

28. Мръсен № 18740

Странно нещо е животът. Бегби, Спъд, сега и Рентън се завърнаха в живота ми, всички актьори са на основната сцена, за да участват отново в неповторимата пиеса наречена Саймън Дейвид Уилямсън. Ако нарека първите двама жалки неудачници, ще прозвучи като грозна обида към всички, които влизат в тази категория където и да е. Рентън обаче: собствен клуб в Амстердам. Никога не съм си мислил, че притежава качествата да се задържи някъде по-дълго.

Разбира се, крадливото копеле съвсем не е във възторг от присъствието ми. Бях предупредил този онанистки боклук, че няма да го изпусна от поглед, докато не си получа парите обратно и те вече са в портмонето ми. Седнали сме на маса пред някакво кафене на Принсенграхт и той внимателно опипва подутия си нос.

— Не мога да повярвам, че ме удари — мрънка той. — Винаги ей казвал, че насилието е за неудачниците.

Бавно поклащам глава. Направо ми се иска да му забия още един.

— Досега не ми се беше случвало да бъда обиран от приятел — казвам. — И как изобщо имаш нахалството, направо наглостта да се опитваш да ми насаждаш някаква вина?! Не само, че ми сви парите — изръмжавам, усещайки как ядът ми отново се надига, удрям с юмрук по масата и повишавам глас, предизвиквайки учудените погледи на двама тлъсти американци до нас, — ти компенсира и Спъд! А тоя нещастен друсар си е траял с години! Изтърва се само защото пак се беше надрусал!

Рентън надига еспресото към устните си. Духва и отпива.

— Казах вече. Съжалявам. Наистина съжалявах, ако това те успокоява. Смятах да си оправя сметките с теб, но нали знаеш как става с парите, все се отлага. Мислех си, че си забравил…

Облъчвам го с поглед. С кой, по дяволите, си мисли, че говори шибаният му кретен? На коя планета живее този малоумник? Планета Лийт, през осемдесетте, бас държа.

— …не точно да го забравиш, но нали знаеш… — замълчава и свива рамене. — Наистина беше си малко егоистично от моя страна. Но аз трябваше да се разкарам, Саймън, трябваше да се махна от Лийт и тия лайна с дрогата.

— А аз не трябваше, предполагам. Малко егоистично било. Малко — натъртвам и удрям отново по масата. — Най-голямото шибано омаловажаване на хилядолетието!

Чувам единият от американците да казва нещо, което ми звучи на скандинавски и после разбирам, че те всъщност са шведи или датчани. Просто изглеждаха твърде дебели и твърде тъпи в тия торби, които са се навлекли, че ги бях сметнал за американци на средна възраст.

Рентън дърпа козирката на бейзболната си шапка, за да се предпази от слънцето. Изглежда изморен. Бивше деграде и друсар… но ако си Саймън Дейвид Уилямсън по силата на собствената си същност моментално се издигаш над тези глупости.

— Смятах първо да дам пари на Спъд — казва той, побутвайки чашката. — Мислех си, Сик Бой е боен пич, предприемчив тип. Той ще се оправи, ще се изправи на крака.

Замълчавам и обръщам демонстративно глава към някакво корабче, което се движи по канала. Някакъв як пич на корабчето ни забелязва, надува клаксона и маха.

— Ей, Марк! Как си!

— Добре, Рикардо, радвам се на слънцето, приятел — извиква в отговор Рентс и маха.

Шибаният Рент Бой, стълб на светското холандско общество. Забравя, че аз съм го виждал друсан до смърт, виждал съм го как отчаяно квичи за хероин, как бърка в откраднатия портфейл като изгладнял хищник, който разкъсва малък, но незадоволителен бозайник.

Сега той ми разказва своята история, която ми се струва интересна, макар да имитирам безразличие.

— Дойдох тук, защото е единственото място, което познавам — започва той. Вдигам вежди и той се поправя: — Е, като изключим Лондон и Есекс, където работихме по фериботите. Но точно така и ми дойде идеята да дойда тук. Нали точно така правихме след смените на ферибота, помниш ли?

— Ъхъ… — кимам. Спомените ми са съвсем мъгляви. Не мога да се сетя как е изглеждал градът преди, бяхме тъпкани с дрога.

— Странно, част от мен винаги е смятала, че лесно ще можеш да ме откриеш тук. Мислех, че все някой ще дойде на почивка и ще ме срещне. Смятах, че тук ще е първото място, където ще ме потърсиш.

Проклинам собствената си глупост. Никой от нас не се сети за Амстердам. Господ знае защо. Надявах се, че аз или някой познат ще се натъкне на него из Лондон или може би, Глазгоу.

— Първо се сетихме за Амстердам — лъжа. — И дори идвахме на няколко пъти. Просто вадиш късмет. До сега.

— Значи ще кажеш на другите за мен? — пита той.

— Майната им на другите — изръмжавам презрително. — Знаеш ли колко ми дреме за Бегби и подобните му? Нека тъпото копеле само си търси парите. Тоя психопат няма нищо общо с мен.

Рентън се замисля за малко, после продължава с историята си.

— Гледай колко странно! Когато пристигнах първо отседнах в ей оня малък хотел, — сочи той надолу по Принсенграхт. После намерих стая в Пийп, нещо като амстердамския Брикстън — обяснява той, — на юг от Туриствил. Откачих се от дрогата, започнах да се запознавам с някои хора. Тоя Мартин, с него се сближихме, той се беше занимавал с музика в Нотингам. Започнахме да прави партита по клубовете, ей така, на майтап. И двамата си падахме по хаус, а тук всичко беше техно. Искахме да разбием европейските догми. Нарекохме се Лукс. Вечерите ни станаха доста популярни. После се появи този пич, Нилс, и ни покани да правим всеки месец партита в неговия малък клуб, после стана на две седмици, после всяка седмица. После вече се наложи да се преместим в по-голямо място. — Тук Рентън се усеща, че звучи доста надуто и почти се извинява. — Искам да кажа, че изкарваме добре, но винаги сме на една две лоши вечери от фалита. На нас обаче не ни пука: като свърши, свърши. Не искам да правя клуб просто заради самия клуб.

— Значи така излиза — усещам как презрението опъва гърдите ми, — ти се въргаляш в мангизи и не щеш да подхвърлиш един-два пършиви бона на приятелите си.

Рентън немощно протестира, което още повече подчертава вината му.

— Казах ти как стана. Просто бях теглил мислена черта между предишния и сегашния си живот. И освен това не се въргалям в мангизи, щом платим на всички след партито за вечерта, всичко делим на две. Дори нямах банкова сметка допреди две години. Открих си, чак когато ни обраха една нощ. Преди се мъкнех с бали пари по джобовете всяка шибана събота. Но е вярно, живея добре. Взел съм си апартамент на Бруверсграхт — казва той и сега вече определено ще се пръсне от самодоволство.

Какво стана с неспокойния му дух? Да правиш клубни партита толкова дълго направо може да те умори от скука.

— Значи движиш един и същи клуб цели осем години? — обвиняващо питам.

— Всъщност клубът вече не е съвсем същият. Доста се променил. Участваме и в големите фестивали като Данс Вали, празненствата за Денят на кралицата, Лав Парейда в Берлин. Движим из цяла Европа, Щатите, Ибиса, денс-фестивала в Маями. Мартин е публичното лице на Лукс, за пресата и така нататък, а аз стоя в сянка… по разбираеми причини.

— Като мен, Бегби, Втората Награда и Спъ… о, разбира се, не и Спъд, не, не, ти го уреди човека, нали? — пак го обвинявам. Още не мога да повярвам, че е дал на Мърфи, а не на мен.

Рижият Агент се обръща към мен:

— Как е Спъд?

Поклащам глава известно време, все едно го преценявам и по лицето ми грейва щастливо злорадство.

— Изпаднал — казвам му. — О, той беше чист преди да получи пачките от теб. После профука всичко за дрога. Сега е тръгнал по пътя на Томи, Мати и цялата тая сбирщина — допълвам лъчезарно.

Скапай го с чувство за вина, гадното предателско копеле. По бледата му кожа не се забелязва изчервяване, но погледът леко се смекчава:

— Серопозитивен ли е?

— Да — отвръщам, — и ти със сигурност имаш голяма заслуга за това. Поздравления!

— Сигурен ли си?

Нямам никаква представа как е имунната система на този мърляч. Ако не е хванал СПИН, заслужава да го хване.

— Толкова съм сигурен, колкото и самият той.

Рентън се замисля за малко и казва:

— Много лошо.

Просто не мога да се сдържа и вдигам мизата:

— Али също. Те живеят заедно. Имат хлапе. Британският данъкоплатец трябва да ти благодари, че ще му спестиш сума си пари.

Този път Рентън се връзва. Чистопробни лъжи, макар, че не бих се учудил, ако на Мърфи са му изгорели бушоните, като го гледам на какъв хал е. Но всичко това е само една първоначална вноска от цялата мизерия, което смятам да извъртя на Рент Бой. Той малко се е успокоил и дори се опитва да демонстрира някаква жалка имитация на безразличие.

— Много потискащо. Добре е да си тук — усмихва се той, оглеждайки надвесените тесни сгради, които приличат на стари пияници, които се придържат един за друг. — Майната му на Лийт. Да идем в червения квартал и да ударим няколко бири — предлага той.

Потегляме и изкарваме чудно, наливайки се с бира. После отново сядаме пред друго кафене и аз съм вече сигурен, че дребните ми лъжи са попаднали право в целта, макар копелето да го разиграва пич след многото бири.

— Опитвам се да се оправям като прецаквам колкото се може по-малко хора — казва той надуто, докато наблюдаваме как край нас преминават буйни английски тийнейджъри.

Как ли не!

— Да — съгласявам се, — трудна работа. Обаче тъпите копелета са нашият най-голям ресурс — казвам и той ме поглежда с искрено объркване, затова се налага да разяснявам. — Ресурс за нас, мъжете с амбиции, или иначе казано единствените, които имаме значение сега.

Рентън тръгва да протестира, но после размисля, плясва ме по гърба и аз разбирам, че по един перверзен начин ние отново сме станали почти приятели.

Тази нощ предпочетох да дремна на дивана у Рентс, отколкото да се върна в лудницата на хотела. Очевидно старите приятелчета на Раб от ултрас групичката бяха навити да разковат всичко и всеки вчера вечерта, но явно внезапно бяха осъзнали, че скоро ще си заминават и бяха решили да наваксат — пушеха хеш и чукаха като за последно де що заварят и съвсем бяха забравили, че трябва да бият някого. За днес имат план да ходят в Утрехт и да правят изпълнения с някакви задръстени местни дървеняци. Майната му, оставам с Рентън.

Рентън живее с това немско гадже, Катрин, кисела, кльощава наци-пичка без никакви цици, всъщност типа, по който Рентс винаги си е падал. С вид на момченца. Винаги съм си мислил, че копелето е прикрит педал, но никога не му е стискало да извърви целия път, затова и чука гаджета, които приличат на момчета. И сигурно го прави в гъза, за да получи необходимата стегнатост за малкия си кур. Тази Катрин обаче определено си заслужава да се пробва. Вероятно. Кощрамбите без цици и задници обикновено са доста мръсни като компенсация за липсата на цялата онази тапицерия, на което ние мъжете особено се наслаждаваме. Тази студенокръвна тевтонска кучка едва отрони някоя дума и дори не реагира на опитите ми за любезност с лек примес на флирт. Как изобщо, мамка му, magnifico Italia се е съюзила с тези псевдо-саксонски копелета през Вторият Световен Въргал? Но, да, вероятно бих й теглил едно здраво… Ако не за друго, то поне да подразня Рентс. Адски странно, копелето просто си седи пред мен, такъв един, в добра физическа форма, с почти европейски вид. Той все още е слаб, но не по онзи отвратителен начин. Има малко мръвка по този рижав череп. Косата му е изтъняла и започнала да опада. Плешивостта е истинско проклятие при рижите пършивци.

Най-добрата тактика занапред е да започна да оплитам копелето и да докарам нещата така, че да ми има известно доверие. Тогава ще го отнесе. И много добре знам от кого. Защото тук не става дума за пари, а за предателство. Така че започвам да подгрявам темата още като се приготвяме да излезем за по бира.

— А що се отнася до Бегби, ти си се превърнал в герой из Лийт — да обереш до шушка този нещастник — казвам му. Разбира се това е нагла лъжа. Бегби е гадняр, но никой не си пада по крадливите копелета.

Рентън много добре го знае. Той не е глупав, всъщност в това е целият проблем, рижият Юда може да е всичко, но не и глупак. Клепачите на копелето се спускат по онзи стар циничен начин, когато не вярва или не е съгласен с това, което чува.

— Не съм сигурен в това — отвръща. — Бегби има много приятели, които са същите психари. Тия копелета биха разковали всеки, само, за да се позабавляват. А аз им дадох доста добър повод.

Напълно вярно, крадливо копеленце. Чудя се как оная грамада Лексо Сетерингтън, бившият „съдружник“ на Бегби, дислоциран в моя хотел, намиращ се на по-малко от половин миля оттук, би реагирал, ако знаеше, че Рентс е в града. Дали не би бил склонен да раздаде малко правосъдие от името на стария съдружник, а? Вярно, той плюе Бегби, но това, разбира се, не означава нищо за такива изроди като него. Поне е сигурно, че на секундата ще звънне на другарчето си Франсоа и психарят ще дотърчи още със следващия полет. О, няма пет-шест, тая буца определено пада тарикат и обича закачките. За него ще бъде велик кеф да съобщи на Бегър Бой кой е адресът на Рентс.

Изкушаващо, но не. Лично аз искам да съм вестоносецът, който ще съобщи добрата новина. Рентън има клуб, апартамент, гадже. За никъде няма да се разбърза, особено, ако е спокоен за сигурността си тук.

— Може и да си прав — отвръщам кисело, но после сменям тона и добавям: — Но защо не прескочиш до Единбург, да видиш приятелите — казвам, сещайки се, че аз почти не съм се виждал с моите, откакто се върнах.

Рентън вдига рамене:

— Аз си ходих до вкъщи на няколко пъти. Инкогнито, така да се каже.

— Изобщо не съм разбрал… — казвам страшно раздразнен, че копелето си е шетало напред-назад без изобщо да го усетя.

Рижият лисугер се изсмива здраво.

— Не мислех, че искаш да ме видиш.

— О, даже много исках да те видя — уверявам копелдака.

— Точно това имах предвид — казва той и добавя, повдигайки вежди с надежда: — Чух, че Бегби е още на топло.

— Да. И там ще си остане още няколко години — лъжа с най-безизразния си маниер, който мога да разиграя. И очевидно се справям добре.

— Тогава може и да отскоча — усмихва се Рентън.

Чудо. Нека копелето се пробва. Започвам страшно да се забавлявам.

По-късно чуквам среща на Тери и Раб, с известна задна мисъл, че Рентън може да ни е полезен с тези негови музики и контактите си в Амстердам. Когато му обяснявам с какво сме се захванали, той изглежда доста заинтересован. Така че, ето ни — аз, Рентс, Раб, Тери и Били, седим и пием бира, пушим джойнт и си лафим в Хил Стрийт Блус Кафе на Уормощраат. Тери и Били бегло си спомнят Рентс отпреди — около клуба „Клаудс“, диското, футбола и всичко останало. Тери все още го гледа с недоверие. Напълно е прав: никой не вярва на измамници, което прекарват своите, и просто няма начин — копелето ще си получи заслуженото.

Раб Биръл, който (напълно разумно) се е отцепил от утрехтската група, явно преценявайки, че с разбит нос и посинено око сватбените снимки не се получават особено добри, се опитва да ни обяснява някакви пинизи в кафенето. Той очевидно нещо ни е кисел на мен и Тери, неизвестно защо, но най-вероятно затова, че сме го зарязали с неговите приятелчета-ултраси. Копелетата са искали да възродят добрите стари времена, а Раб си е падал по по-лежерни занимания. Пичът доста разбира от филми и има предложение, в което Тери силно се съмнява:

— Все пак, не разбирам, защо трябва да снимаме точно тук — казва той на Раб.

Раб ме поглежда, страшно сериозен и напрегнат.

— Забравяте за куките. Такъв филм… — той се поколебава и леко се усмихва, когато Тери свива устни и чупи китки, — …добре, Тери, такъв вид филм, какъвто се опитваме да направим попада под Ударите на ЗП.

— Хубаво, Господин шибан студент — прекъсва го Тери, кажи ни какво е ЗП!

Раб се прокашля и поглежда Били, после Рентс, все едно търси някаква подкрепа.

— Става дума за Закона за порнографията. Законът, който се занимава точно с това, което се опитваме да правим.

Рентън не казва нищо, физиономията му е абсолютно неразгадаема. Кой всъщност е той? Той е предател, порта, мръсно копеле, долен егоист, той е всичко това, което е необходимо на един мизерник с бачкаторски произход, за да се впише в глобалния капиталистически ред. И аз му завиждам. Аз искрено му завиждам, защото копелето пет пари не дава за никой освен за самия себе си. Опитвам се да стана като него, но онзи шибана импулсивност, наследствената ми полу-шотландска, полу-италианска импулсивност ме работи. Гледам го как си седи спокойно, наблюдавайки всичко внимателно от ъгъла на сцената и усещам как ръката ми се впива все по-силно в страничната облегалка, кокалчетата ми побеляват от яд.

— Трябва много да внимаваме с куките — заключава Раб нервно. Поглеждам го и клатя отсечено глава:

— Има си начини и средства да се заобиколят. Забравяш едно: куките са престъпници със забавено развитие.

Раб ме гледа с недоверие. Рентън обаче се намесва:

— Сик Бой, ъ-ъ, Саймън е прав. Хората стават престъпници, защото израстват в престъпно общество. Повечето куки започват като анти-криминални елементи и затова им отнема по-дълго време да влязат в час. Но тъй като чрез работата си се потапят напълно в криминалния свят, те бързо набират скорост. В наше време най-доброто място за престъпника е в полицията. Така разбираш какво сработва и какво не.

Виждам как Биръл захапва темата, сякаш най-сетне намерил сродна душа за подобни приказки. Копелето би могло дори да спори дали луната пък не е направена от синьо сирене, ако го оставиш. Затова решително се намесвам преди с Рентс да са почнали да разтягат локумите.

— Всякакви спорове по този въпрос са излишни. Оставяте куките на мен и забравяте. Вече подготвям почвата. Очаквам първия резултат в близките дни. Всъщност, още сега трябва да им звънна. Излизам от бара и се надявам, че ще имам сигнал на зеления GSM работа. Изкушен съм да захвърля скапаната играчка за задръстеняци в канала, но вместо това я прибирам в джоба си, влизам в близкия магазин за тютюн, купувам фонокарта и набирам от близката телефонна кабина. Усещам сладко извратен сексуален порив без никаква причина и звъня на Интерфлора да изпратят дузина червени рози на Ники и още толкова на луничавата й приятелка Лорън. Само като си представям Лорън в леглото още повече се възбуждам.

— Без бележка — казвам на служителката.

После се обаждам на най-смелите и умните в Лийт.

— Здравейте. Казвам се Саймън Уилямсън, собственик съм на Порт Съншайн. Обаждам се за резултатите на конфискуваните хапчета — обяснявам, измъквайки от джоба си листчето, което кебап ченгето ми беше дало. — Номерът ми е нула, седем, шест, две.

След дълго чакане, чувам извинителен глас:

— Съжалявам, сър, лабораторията е малко претоварена…

— Добре — срязвам я в стил нетърпелив, недоволен данъкоплатец и окачам слушалката. Първата ми работа като се върна е да напиша гневно оплакване до шефа на полицейското управление.

(обратно)

29. „…дузина рози…“

Лорън и аз получаваме шокираща доставка. По дузина рози за всяка, кърваво червени с дълги тъмно зелени дръжки. На картичките пише само нашите имена. Лорън е напълно изперкала — мисли си, че може да е някой от колежа. Малко сме и махмурлии — снощи пихме до късно след като тя се върна от лоното на семейното огнище в Стърлинг.

Даян също се показва от стаята си и определено е впечатлена от букетите ни.

— Късметлийки! — казва тя и прави физиономия на ревливо бебче. — А къде са моите? Къде е моят принц? — стене тя.

Партньорката ми по рози се мръщи и стиска зъби докато оглежда букета, сякаш вътре има скрита бомба.

— В магазина трябва да знаят кой ги е изпратил! Ще се обадя и ще разбера — вряска тя. — Това е сексуален тормоз!

— Стига глупости! — срязва я Даян. Оня копелдак в Под Крушата миналата седмица е сексуален тормоз! Това тук е романтика. Смятай, че си извадила голям късмет, скъпа!

Случката придава някаква интрига на останалата част от деня, която ми помага да издържа няколко скучни лекции преди да се прибера в къщи и да се преоблека за смяната в сауната. Искам с Джейн да си разменим смените и тя се навива, но не мога да намеря Боби да го потвърди. Той несъмнено се е забил в някоя от сауните и се поти със своите приятели. Днес е четвъртък, което означава, че е вечер на гангстерите. По леко разплутите им солидни тела има толкова злато, колкото и пот. Странно, но от понеделник до сряда идват главно бизнесмени, петък са момчета, които са решили да се почерпят, а съботата е отредена за футболисти, ала днес е четвъртък — деня на криминалните типове.

В края на смяната забелязвам, че съм свършила кърпите и прескачам до салона за масаж в съседната стая. Джейн здраво налага с юмруци огромната купчина плът на масата, порозовелите от сауната тлъстини са придобили леко блатен оттенък от подовото осветление върху зелената теракота. Лицето на Джейн е осветено отдолу и забелязвам усмивката й, но не и очите, кимам към купчината девствено бели хавлиени кърпи, грабвам няколко и се измъквам, докато тресящите се месища пъшкат под насечените каратистки удари. Думите му звучат приблизително така:

— По-здраво… не се бой… никога не се бой да го правиш по-здраво…

Малко ми става криво, защото стоплям, че това е същият, който обикновено търси мен. Няма страшно. Най-накрая срещам Боби и той се съгласява на размяната. Боби е с някакъв тип, Джими, клиент, чието пълно име не знам и който пита, дали не бих се пробвала като компаньонка. Поглеждам с голямо подозрение.

— Не, не… Просто ми се струва, че би била идеална компания за един мой колега. Парите са добри, предвижда се изискана вечеря… — усмихва се той.

— Вечерята не ме притеснява, притеснява ме следващата част, номер 69 — ухилвам се в отговор.

Джими поклаща кратко глава.

— Няма нищо такова. Човекът просто обича компанията, това е всичко, просто му се иска да излезе с хубаво момиче под ръка. Това е сделката. Всичко друго е, ако сами се договорите… само между вас двамата. Той е политик, от чужбина.

— Защо точно аз?

Той започва да се смее от сърце с гръмък смях, който разкрива всичките му пломби.

— Ами, едно на ръка, смятам, че си негов тип и второ ти винаги изглеждаш добре облечена. Бас държа, че си от онези момичета, които имат по няколко убийствени тоалета в гардероба си — казва той и пуска магарешка усмивка. — Помисли си.

— Добре, ще си помисля — казвам му и тръгвам към къщи, този път без да ударя едно питие по пътя. После влизам в стаята си и правя малко упражнения за изпъване, за корема и малко дишане. След това си лягам и се потапям в най-здравия сън, който съм имала от месеци.



На сутринта се събуждам с леко напрегнато очакване и както обикновено изпреварвам Лорън и Даян в банята, вземам си душ и прекарвам сума си време в чудене какво да облека. За какво е цялото това оживление? Ами, тръгвам за Лийт и съм повече от доволна, че момчетата са се върнали. Странно, но нещо наистина липсваше през последните няколко дни. Когато стигам в пъба, разбирам какво е било то. Сик Бой или Саймън, както би трябвало да го наричам, в краткото време, в което бе отсъствал се бе превърнал от ордьовър в главно ястие. Бях склонна да си мисля, че донякъде си падам по Раб, но когато видях Саймън с огледално лъщящите му черни обувки, черен панталон и зелен пуловер без яка, си помислих: чакай малко, тук има нещо. Беше си пуснал брада на няколко дни, а зализаната му прическа а ла Стивън Сегал бе подменена с къса, свежа и почти пухена подстрижка, което някак го омекотяваше. Очите му блещукаха и прескачаха от едно лице на друго в компанията, като се задържаха по-дълго върху мен като че ли.

Той изглеждаше толкова превъзходно, че веднага се усъмних в собствения си външен вид. След дълъг спор със самата себе си, бях стигнала до бял свободен панталон, черно-бели маратонки и къс син суичър, който като се закопчае, подчертава цепката между гърдите ми, прихванати в тясна блузка с остро деколте.

Поглеждам Раб и сега установявам, че той е просто клиширан хубавец, напълно лишен от всякаква харизма. Това качество, обаче, просто струи от Саймън. Начинът, по който опира лакът на дългия бар и опира брадичка на китката си, небрежно потривайки косъмчетата на врата си. О, как ми се иска моите пръсти да правят това, вместо неговите.

Нещо се е случило. Саймън, както вече го наричам в мислите си, се разпорежда с всички, Тери страшно се забавлява, а Раб изглежда угрижен. Сватбата му е чак след няколко месеца, но той реши да изтегли ергенското си парти много по-рано, в случай, че го дрогират и го хвърлят в товарния вагон за Варшава или на някакво такова място. Не изпускам Саймън от поглед, но той не дава никакъв признак, че е мъжът с розите.

Мелани закъснява малко и сяда до мен. Забелязвам как Саймън поглежда с раздразнение часовника си. Двамата с Раб не престават да спорят за филма. В разговора изниква ново име, загадъчния Рентс от Амстердам.

Саймън вдига ръце шеговито.

— Добре, добре, де, филмът ще се снима в Амстердам, поради правни причини, или по-скоро, ще трябва да изглежда все едно е сниман там. Вътрешните снимки обаче могат спокойно да се направят тук — настоява той. — Искам да кажа, че всичко от което се нуждаем са няколко външни кадъра с трамваите, каналите и така нататък. Никой няма да разбере.

— Да, вероятно — съгласява се Раб, здраво спечен от притеснение.

— Добре. Точка по този въпрос — казва помпозно Саймън, после поглежда право към мен и усещам как гърдите ми се надигат, а вътрешностите ми се свиват от тази негова усмивка, която ме осветява като морски фар. Аз също пускам стегната усмивка в отговор. Саймън небрежно поглажда наболата си брада. Искам да го насапунисам хубаво, да го обръсна с онези, старите остри бръсначи и да наблюдавам всички емоции в тези големи, тъмни очи, докато прокарвам бавно бръснача по лицето му…

Мислите ми текат на пресекулки, защото е трудно да се съсредоточа само върху Саймън, но сега той казва:

— Тери, ти трябваше да напишеш сценария, как вървят нещата?

Единствената ми мисъл обаче е — искам да те чукам Мистър Саймън Сик Бой Уилямсън, да се залепя за теб и да изстискам вяска твоя капчица вътре в мен, да те използвам, да те употребя и изтощя, така че да не поискаш никога вече друга жена…

— Направо супер, но не съм написал нищо на хартия. Всичко е тук — усмихва се широко Тери, потрепвайки с пръст по челото си и гледа мен, сякаш аз съм задала въпроса и в стаята няма никой друг. Тери. От този тип мъже, които трудно би харесала, но с които би спала, просто защото кипят от ентусиазъм. Може би точно той е тайната цветарка.

— Тери, сексът е в главата ти, всички го знаем. Но сега имаме нужда от сценарий.

— Знам какво имаш предвид, жребецо — усмихва се той и прокарва пръсти през къдравата си коса, — но аз просто не си падам по писането. Може да запиша нещата на диктофон, после някой да ги свали на хартия — добавя той, поглеждайки с надежда към мен.

— Значи, искаш да кажеш, че не си направил абсолютно нищо — нахвърля му се Раб и оглежда компанията.

Поглеждам Мелани, която повдига незаинтересовано рамене. Рони се хили, Урсула дъвче някакви десертчета, а Крейг гледа сякаш са му открили рак на стомаха. Тери все пак изважда няколко листа А4. Драсканиците са невъобразими.

— Защо тогава казваш, че не си написал нищо? — пита Раб, издърпва листата и започва да ги разглежда.

— Писането не е много по моята част — вдига рамене Тери, но очевидно е доста притеснен. Раб клати глава и ми подава творението на Тери.

Зачитам написаното, което е такова отчайващо дърво, че не мога да не го споделя:

— Тери, какви са тези глупости! Чуйте това: „Пичът чука гаджето в ануса. Гаджето лиже другото гадже.“ Направо е кошмарно!

Тери пак събира нагоре рамене и още веднъж прокарва ръка през къдравата си четина.

— Нашият Мистър Лосън е един изчистен минималист — изпръхтява Раб, взема листата от мен и му ги размахва под носа. — Това е боклук, Тери. Няма никаква история. Само ебане — смее се той и подава листата на Саймън, който ги изучава безразлично.

— Нали това искаме, Биръл. Нали ще правим порно? — опитва да се защити Тери.

Раб смръщва лице и сяда обратно на стола си.

— Да, точно това искат твоите нещастници, онези, на които си показваш долнопробните домашни клипчета. Смятах, че сме се захванали да правим истински филм. Искам да кажа, че дори не е написано като сценарий — махва той с ръка.

— Може и да не изглежда така на хартия, Биръл, но актьорите са тези, които вдъхват живот… както правеше онзи, Джейсън Кинг, по телевизията — казва Тери връхлетян от внезапно вдъхновение. — Така, с много скрити намеци и така нататък. Шейсетте пак са на мода, трябва малко от този дух!

Докато тече този разговор, останалите, които изглеждат доста отегчени и разсеяни не обелват и дума. Саймън слага листата на масата пред себе си, обляга се назад и започва да барабани по страничната облегалка.

— Като човек с опит в индустрията, позволете да се намеся — казва той с този свой помпозен маниер, от който не можеш да разбереш дали е ироничен или просто се надува.

— Раб, защо не вземеш сценария на Тери и не вплетеш някаква история в него.

— Той си плаче за това — казва Раб.

— Е, няма нужда да пишеш дисертация, Биръл — не се дава Тери.

— Точно така — казва Саймън, прозявайки се и протягайки се като котка, а очите му просветват на слабата светлина. — Смятам, че се нуждаеш от малко помощ, Тери. — Той се обръща към останалите. — Смятам, че най-добрият ход е, ако Раб и Ники вземат основните идеи и ги вкарат във формата на истински сценарий. Съвсем грубо, само го накъсайте на сцени, интериори, екстериори… Имам предвид, че вие сте студентите по филмово изкуство, вие сте виждали как изглеждат сценариите — той ни пуска толкова подкупваща усмивка, че предполагам дори Раб е поласкан.

Не, не, Саймън, не искам да работя с Раб, а с теб.

Тук се намесва Тери.

— Обаче без много… няма да ми се обиждате, студентски работи. А защо аз да не поработя заедно с теб, Ники? — казва той с надежда, обръща се към мен и добавя: — Искам да кажа, може да изпробваме някои пози, така, просто да видим дали ще сработят.

— Тери, мисля, че няма нужда да се готвим. Направо ще действаме пред камерата — казвам му бързо. Поглеждам към Саймън и си мисля, че ние бихме могли да порепетираме позите, но той говори нещо в ухото на Мел и тя се хили. Само да беше погледнал насам.

— Смятам, че за нас с Ники ще е по-лесно да го направим, така или иначе се виждаме всеки ден в Университета — казва Раб и ме гледа.

Бих предпочела да е със Саймън и дори съм склонна да поразигравам игрички, но все пак кимам одобрително, защото си мисля: дали пък Раб не е изпратил цветята в крайна сметка? Но защо тогава Лорън?

— Добре — съгласявам се с мек тон. — Звучи разумно.

Тери най-сетне кротва и се заглежда към бара.

— Много добре. И порно-разказа да се подреди както трябва. Духане, мъж-жена, жена-жена, анално, празнене — разпростира се Саймън — много кадри с връзване, белезници и всякакво друго разнообразие, което ви мине през главата.

Тери се оживява малко и веднага се включва в разговора, щом Саймън зачеква откровения секс.

— Големият ни проблем е аналния — Саймън се обръща към Мел и мен. — Или по-точно, това е големият проблем, който имате вие момичета.

Студеният му поглед, придружен с думата анален, кара вътрешностите ми да се сгърчат.

— Аз не го правя — казвам му.

Мел също поклаща глава и взема думата за пръв път днес.

— Няма начин да правя такова нещо. — Тя хваща погледа на Тери, някак се засрамва и го ритва по крака. — Не и пред камерата, Тери!

Саймън е смръщил лице.

— М-м-м-м… трябва да поговорим за това. Смятам, че това е основно нещо напоследък. Искам да кажа, в личен план не ми е кой знае каква страст, но цялата работа е, че ние живеем в анално общество.

Раб върти очи театрално, а Тери клати одобрително глава.

— Помислете малко — настоява Саймън. — Някакви провинциалисти от задръстени градчета се хвалят по телевизията, че извънземни бият път чак от други галактики, за да вземат проби от мазните им ануси… в модерното порно, на Зейн, на Блекс, винаги има тройно проникване. Само вижте нещата, които прави Бен Дувър. Младите готини гаджета винаги го поемат отзад в наши дни.

— Направо жестоки касети — добавя мъдро Тери. Саймън кима нетърпеливо.

— Значи, навремето, ако жена го поемаше анално по порно филмите, това се смяташе за извратено, а тя беше някоя стара чанта с провиснал целулит и готова за пенсия. Сега всичко се обърна. Ако някое младо гадже наистина иска да стане порно-звезда, аналното чукане е направо задължително.

— Не и за мен — казвам тихо и само Саймън успява да ме чуе, но решава да го пренебрегне. Аз обаче давам сила на гласа си и своите притеснения. — Много от жените не правят анален секс. Някои правят само жена-жена. Няма да правим някое долнопробно мръснишко порно. Смятах, че ще бъдем новатори и ще пуснем някои несексистки диалози и теми. Какво стана с всичко това? Или един уикенд на инфантилни момченца из Амстердам успя да го заличи?

— Не. Ние ще бъдем новатори — настоява Саймън, — но трябва да покрием задължителната програма и тя включва аналното. Това не е истинско, Ники, това е само роля.

Не, истинско е. Трябва да бъде истинско. Да те чукат си е да те чукат и това е едно от малкото неща в живота ни, които са истински, които не са нагласени.

— Така е — казва Раб и от глупост става адвокат на Саймън, — не трябва да забравяме, че става дума за един вид представление, не за реален секс, просто шоу. Искам да кажа, кой реално в сексуалния си живот прави тройно проникване?

— Само ти и твоите приятели педали от колежа — натъртва Тери. Раб не му обръща внимание и продължава, притеснен, че не са го разбрали правилно.

— Нека направим истинска история, с реални хора, които действат така сякаш правят истински секс. Аналното проникване е като червената херинга, така да се каже, адска рядкост в живота и ако момичетата не искат да го правят, няма проблем.

— Не — клати глава Сик Бой. — Разбираш ли, Раб, всичко се дължи на начина по който гледаме на ануса си. Ние днес смятаме, като цяло, изобщо като биологически вид, че ако душата се намира някъде из тялото, то тя е в ануса. На това се дължи всичко. Напълно логично е. Затова всички си падаме по анални шегички, анален секс, анални хобита… сфинктера, не мозъка или космоса, е последната бариера. Точно това ни прави революционери.

Но аз не искам да го правя, така че вдигам вежди и поглеждам Мел и Урсула за подкрепа.

— Пак ви казвам, не ми харесва. Опитвала съм веднъж. Намирам го за болезнено, дистанцирано, студено и неудобно. Обичам да се чукам, а не да се гъзя и да се зверя и пръхтя като жалък клоун правейки опити да видя, докъде бих могла да го поема.

— Може би се нуждаеш от по-сериозно отваряне. Някои момичета, които имат опит, наистина си падат — казва Тери.

— Не ща анус като Суецкия канал. Но и не искам да развалям купона — Тери ми смига. — Просто не е за мен. Не че имам нещо против хората, които го правят, просто не искам аз да го правя.

— Мен не ме притеснява особено да го правя, но не искам другите да знаят за това — казва Мелани. — Имам предвид, има някои неща, които не искаш да показваш пред всички. Право на личен живот.

— Аз не съм такова момиче! Това ли е? — смее се Тери.

— Ами Тери, за теб може да няма значение, но при жените е друго.

— Не би трябвало, не и в тези феминистки времена — контрира Тери, После се обръща към Раб, — или трябваше да кажа пост-феминистки. Виждаш ли, Биръл, понякога се вслушвам в дивотиите ти!

— Радвам се да го чуя. Саймън плясва с ръце.

— Мислете за Бакара! Никой не си пада по гаджета, които пеят „Sorry, I’m A Lady“ в този бизнес. Искаме да чуем „Yes, Sir I Can Boogie“.

— Правилно, Саймън — усмихвам се аз, — но ни трябва подходящата музика.

Сик Бой отваря портфейла си.

— Това е музиката — казва ми той, показвайки пачката банкноти вътре. После сграбчва някакъв филмов афиш. — И това. Ние сме на най-предната линия във всичко тук. Да не го забравяме. Искам да кажа, откъде се започна с тази анална мания?

— О, да, направо идеално за обществото, в което живеем, самовлюбено чак до дъното на ректума си — подхвърлям.

— Не скъпа, всичко тръгва от порното. Тези копелета са истинските пионери. Порнографията кихва и поп-културата хваща настинка. Хората искат секс, секс с насилие, с храна, с животни и много, много унижение. Да им дадем всичко това. Погледни телевизията — унижение, погледни вестниците и списанията — унижение, погледни класовата система, ревността, цялата горчивина, която се процежда от собствената ни култура: в Британия хората искат да гледат как го начукват на другите — горещи се той и за момент заприличва на извънземно от Близки срещи с третия вид, хванат в сноп слънчева светлина, промъкнал се през тясната пролука между кооперациите отсреща. — Както и да е, ще продължим с този спор по-късно.

Тери поглежда хитро и казва:

— Знаеш ли какво, може би е по-добре да вземем Джина. Тя няма да има угризения да пусне отзад.

— В никакъв случай, Тери! Тя става за домашно порно, но няма истинските качества на филмова звезда. Остави кастинга на мен. Оня ден се натъкнах на един пич, с който се познаваме отдавна, Майки Форестър. Той има сауна. Някои от гаджетата, които работят за него си ги бива. Няма да има проблеми с кастинга. Джина не ни трябва — казва той и потреперва само при споменаването на името й.

Тери вдига рамене.

— Ти решаваш, приятел, но тя разправя, че щяла да ти строши главата, ако не я вземеш във филма — информира той Сик Бой със закачлива усмивка.

Мелани кима и потвърждава.

— Така е, не бих се заяждала с нея, защото е адски откачена. Може и наистина да го направи.

Саймън — Сик Бой, се плясва отчаяно по челото.

— Великолепно. Преследва ме някакъв шибана стара чанта, а титулярките не искат да правят анален секс. Предайте на бившата невеста на Бегби да си го начука!

— Ти й го кажи! — хили се Тери.

Когато срещата свършва, всички започват да се разотиват, а аз се замотавам и казвам на Саймън:

— За кастинга… Може би ще успея да помогна. Ще питам някои приятелки. Момичета, които са посветени, така да се каже.

Саймън бавно кима.

— Трябва да тръгвам, но ще ти се обадя по-късно — казвам, забелязвайки, че Раб ме чака и в погледа му със сигурност долавям огънчето на ревността.

(обратно)

30. Пакети

Малко се изтървавах с дрогата, човече, взех едно-друго от Сийкър. Али ми е казала, ако се надрусам, да не се прибирам вкъщи, така де, вика, няма да търпя това край Анди. И си е напълно права, затова не се и връщам у нас. По-голямата част от седмицата изкарвам по други явки — у Мони, у мама и клетия Парки, което е малко гадно от моя страна, защото и самият той гледа да се откачи. Нещастникът съвсем няма нужда да ме гледа как се потя и треперя под носа му. Най-кофтито е, че вече всяко кривване се заплаща много скъпо. Сега като те пуска, свят ти се извива даже от едното боцване от време на време. Сякаш тялото ти помни всичко, което си му причинил в миналото и вика — „съжалявам, но ще трябва да го отнесеш яко“.

И така, връщам се вкъщи за пръв път от дни наред. Анди трябва да е на училище и се надявам, че Али е излязла. Да, апартаментът е празен, така че се тръшвам в големия, изкорубен фотьойл, пускам касетата на Алабама 3 и започвам да припявам. Върху мен скоква Запа — котаракът, единственото същество на света, което не ме съди. Преглеждам някои неща, които оня ден си записах в библиотеката на Лийт. Влязох да се скрия от дъжда, но се задържах и доста време си водих бележки за историята. Мотото на Лийт е „Постоянствай!“ и точно това би трябвало да направя. Пускам телевизора без звук и поливам малко цветята, надявайки се, че Запа не е ровил пак голямата юка.

Но денят е наречен за лошо, да бъде един шантав, кофти ден. Защото на вратата се звъни и когато отварям направо съм като треснат от гръм.

Лично дивият котак стои пред мен. Чудя се, кога е излязъл, после сърцето ми сякаш се откъсва и тупва някъде из гръдния ми кош, защото, защото, какво ли е казал Сик Бой. Не мога и дума да продумам, но дивият звяр се усмихва и аз намирам езика си.

— Франко, радвам се да те видя, човече. Кога излезе?

— Вече съм навън от три шибани седмици — вика той и без да пита се промъква край мен вътре. Обувките му тракат по пода, целите в метал, значи и гледам да не издраска паркета, че Али ще се побърка заради хазяина, който е някакъв шантав маниак, човече.

— Не си губих времето, вярвай ми. Уредих се с пичка само няколко часа след като излязох. Чукам за Шотландия, копеле — разправя ми той. — А ти какви ги дробиш? — вика, а лицето му става едно такова кисело. — Пак си на шибания хероин, а?

Когато гледаш право в окото на тигъра, братко, по-добре да не шикалкавиш, да не шикалкавиш прекалено много, значи.

— Всъщност не, човече, но още си броя дните, полека лека, значи. От сума си време не съм помирисвал.

— Гледай и да не помиришеш, че до гуша ми дойде от шибани наркомани. Искаш ли една линийка кока?

— Ъ-ъх… ъ… — не знаех какво да кажа, човече. Аз никога не знам.

Бегби приема това за „да“ и вади пакетчето. Изсипва бая прашец, значи и макар да не си падам много по коката, викам си, трябва да го направя от чисто протоколни причини, значи. Само с мярка обаче, нали. Една линийка няма да ми навреди кой знае колко.

Франко започва да приготвя дозите.

— Разбрах, че си бил на топло в Пърт — вика той. — Ебати скапаният пандиз. Липсваше ми, тъпо копеле такова — разправя той с малка усмивчица, което приемам, значи, че просто съм липсвал на котака, а не че не съм бил в пандиза с него.

Какво да кажеш на такова нещо?

— И на мен ми липсваше, Франко, човече, ама добре изглеждаш, в добра форма, значи, трябва да ти се признае, човече.

Той потупва стегнатия си като камък корем.

— Да-а, не си губих времето вътре, здраво поработих, не като някои тюфлеци. Сега обаче ми се връща щедро, да знаеш, на сто процента — казва той и прави огромна линия. — Забих една млада пичка, живеем в Уестър Хейлз, но ще се местим на Лорн Стрийт. Няма да гния в Хейлз, я! Тя е много точно гадже и така — казва той прокарвайки ръка по стъкления часовник-коте. — Вярно, с дете е, така да се каже. Ходила с някакъв копелдак, дето се прави на много отворен. Ама му разбих мутрата. Копелето трябва да се радва, че се отърва само с това. Бях отседнал при майка ми, но там не се издържа, не спира да каканиже за шибаната Елизабет и нещастника, с който излиза — разправя Франко, който вече е набрал скорост от коката и изстрелва сричките като АК–47.

Дърпам една линия и се изправям, потривайки нос.

— Ъ-ъ-ъ… А как са децата?

— Оня ден ходих да ги видя. Добре са, но тая путка Джун ми ходи по нервите. За чий ми беше да се забърквам в тая каша? И чукането не беше чукане и нищо, трябвало е да ида да си прегледам главата.

— Вече, отърси ли се, ъ-ъ, от пандиза, значи?

Бегби го е изтресла здраво коката, копелето здраво се е навило и се цъкли сякаш ще ми откъсне главата.

— Какво се опитваш да ми кажеш, а? А?

— Ъ-ъ, нищо, само, дето като аз излязох бая време ми трябваше да се включа в живота, така да се каже — обяснявам. Но Бегър Бой е на скорост и плещи за пандиза и започвам здраво да се притеснявам, защото си мисля за Рент Бой, за парите, които получих, за това как се изпуснах пред Сик Бой и какво ще стане, ако гадният котак каже на Бегби.

Франко приготвя още кока, а аз още бръмча от първата доза. Известно време дрънка за извратеняците в кафеза, после ме зяпва с тези свои лоши, лоши прожектори и вика:

— Спъд, знаеш ли, като бях в пандиза… получих един пакет.

Рентън му е дал дела!

— Да, човече. И аз получих един също! От Марк…

Бегби заковава и направо зяпва в душата ми, човече.

— Получил си шибан пакет от Рентън, адресиран до теб?

Още трептя като струна и не знам какво да кажа, само завалям:

— Не знам, Франко, не знам, не знам дали е бил от Рент Бой, така да се каже. Искам да кажа, беше анонимно, значи. Но, нали знаеш, само си помислих, че друг не може да е.

Напълно избеснял Франко забива юмрук в дланта си и започва да ходи нагоре-надолу. Започва да ми дрънчи алармата в главата, звъни на пожар, та се къса, човече. Защо дивият котак ще ръмжи, значи, ако си е получил парите?

— Точно така, Спъд! Това си и помислих веднага! Само това крадливо наркоманско копеле може да праща пакетите с педалското порно, с разните му пичове дето се чукат и си духат, значи, само той! Той ни натрива носовете, Спъд! ИЗРОД НЕЩАСТЕН! — изревава Франко и прасва един як юмрук на масата, стъкленият пепелник пада на пода, но за щастие не се счупва.

Гей порно… какво, по дяволите…

— Така е, само Рент Бой ги играе тия игрички, така да се каже — викам, опитвайки се да стопля за какво става дума, адски щастлив, че не се изтървах за мангизите.

— Дори оня, дето го разковах на трески в затвора, пак си представях, че е копелето Рентън — изсъсква звярът. После прави още две линии. Дръпва едната и разправя:

— Видях Сик бой, в шибания му пъб, скапания Порт Съншайн!

Копелето наистина добре се е подредило. Разбира се, с него не може да се говори, в главата му са само далавери.

— Аз ли не го знам, човече, аз ли? — кимам и се навеждам да смръкна нова линия, макар сърцето ми все още да думка и да се потя от първата.

— Видях и Втората Награда на Съркъс Клоуз със сектантите…

— Чух, че котакът бил се хванал с пастор Кристофър Рийв, значи — задъхвам се, докато коката ме връхлита като товарен влак.

Бегби се пльосва на надуваемото ми кресло.

— Да, поне докато не му налях малко акъл в главата. Завлякох го в пъба EH1 на Майл. Не щеше и капка да пийне, така че му бутнах няколко водчици в скапаната лимонада — казва той с някак бавен безрадостен кикот. — Сигурно пак се е закачил, копелето — вика Бегби. — Трябват му малко забавления. Да пееш химни по цял ден и да четеш шибаната библия? Ебаси тъпотиите, така че изиграх добрият самарянин и спасих копелето от живот, пропилян в скука. Тия ти промиват мозъка, копелетата в скапаната му мисия. Ще им дам едно шибано християнство…

Замислям се над това и си спомням как Втората Награда наистина се справяше добре да влезе в релси отново.

— Но докторите са казали, че не трябва да пие, Франко — прекарвам пръст през гърлото си и издавам звук все едно се душа, — или капут.

— Той ми излезе със същите шибани глупости — „докторите това, докторите онова“, но аз му го казах направо — качеството на живота е това, което има значение! По-добре една година да си отживееш, отколкото петнайсет в мъка и мизерия. Като ония дъртаци в Порт Съншайн. Казах му да си направи чернодробна трансплантация и да започне на нова сметка!

Принуден съм да слушам всичко това безкрайно, човече, и изпитвам облекчение, когато Бегър Бой си тръгва, защото всичките му тези истории с насилие направо натежават, значи. Винаги се притесняваш дали да кимаш правилно, където трябва и така нататък. Макар коката още да ме държи, успокоявам топката, изчаквам малко котакът да се отдалечи и излизам в ситния дъждец, насочвайки краката си в посока Централната Библиотека, моста Джордж IV. Постоянствай!

Прави ми впечатление повече от друг път колко се е променил градът. Този град вече не е твой. Разширява се, разширява се и центърът е всъщност само за бизнес котаци, за пазар, за студенти и туристи. Ако махнеш и тоя декор отзад, замъка де, няма да го познаеш — ще е като всеки друг град.

Главата ми още е омаяна, когато влизам в читалнята и гледам как едно гадже чете микрофилм.

— Ъ-ъх… извинете, можете ли да ми помогнете с това нещо? Никога не съм го правил досега, значи — казвам, сочейки свободна машина.

Тя само ме поглежда за секунда и вика:

— Разбира се.

После ми показва как се зарежда. Толкова е просто човече, толкова просто, че се почувствах като пълен тъпак. Но най-сетне! Скоро вече седя и чета за голямото предателство от 1920, когато Лийт е бил засмукан в Единбург срещу волята на народа. Тогава са започнали всичките проблеми, значи, казвам ти! Четири към един са били против, четири към един!

Когато тръгвам в посока на добрия стар порт Лийт, дъждът започва здраво да плющи. Нямам пари за автобусен билет, така че вдигам яката и смело напред по дългия път. В Сейнт Джеймс Център се моткат някакви млади котаци и моето приятелче Къртис е сред тях.

— Как е, приятел? — викам. Коката почти ме е пуснала.

— Д-д-добре, С-с-спъд — отвръща ми той. Малкият пич е малко нервен заради заекването си, но ако не го пришпорваш много, момчето скоро хваща правилния ритъм и разговорът потича като поток, човече. Поприказваме си малко преди да продължа през Джон Люис, оттам излизам на Пикарди Плейс и потеглям по Уок, гледайки да вървя плътно до сградите, че да не ме вали.

Пресичам границата, Пилриг, значи, навлизам в Не-Толкова-Слънчев Лийт и гледам Сик Бой на улицата, който явно е в по-добро настроение. Мислех си, че ще се направи, че не ме вижда, но, не, човече, котакът даже един вид се извинява, е, извинява се както той може в най-добрия случай, значи.

— Спъд. Хайде… да забравим за оня ден, човече — вика ми.

Той очевидно не ме е натопил пред Франко, макар Генералисимус да е бил в неговия пъб, така че храня по-добри чувства към пича, някак си.

— Добре, Саймън, и аз така да се каже, съжалявам, братко. Благодаря, че не си споменал за онази работа на Франко, значи.

— Майната му на тоя нещастник — казва той, поклащайки глава. — Толкова неща са ми на главата, че не мога да ги мисля такива като него. — Сик Бой прави жест към близкия пъб, така известния „Храста“. — Да пийнем по бира, докато мине дъжда.

— Супер, но… ъ-ъ, ще трябва да черпиш, приятел, нямам пукната пара, значи — признавам си.

Сик Бой въздиша тежко, но все пак влиза, така че тръгвам по него. Първият, който виждам вътре е онзи образ, Братчеда Доуд. Котакът седи на бара и щом ни вижда, веднага ни хваща за слушатели и започва да реди старите глазгоуски приказки: за по-добрия им футбол, по-добрия транспорт, пъбове, клубове, по-евтините таксита, по-топлите хора, всичките обичайни протестантски простотии, човече. Може и да е прав, но котакът не си седи там, а е дошъл тук.

По едно време Братчеда става и отива в кенефа, а Сик Бой ме гледа едно такова ядно и казва:

— Кой, мамка му, е тоя путьо?

И аз му раздувам за Братчеда и за това как ми се ще да знам PIN-кода на котака, защото, виждаш ли, ако го знаех, щях да изтараша джобовете му за кредитната карта. Големи мангизи има в тая сметка, значи.

— Все разправя как сам можеш да си избереш кода в тая Клайдсдейл Банк.

Когато Доуд се връща и сяда, си взимаме по още една бира. И тогава става чудото! Братчеда си сваля якето и двамата със Сик Бой само се споглеждаме. Той е там, човече, точно пред очите ни! На едната ръка Братчеда си е татуирал лъва с надпис „Винаги готов“ отдолу, а върху другата Крал Били на коня. Под коня е нарисувана лентичка, а в лентичката е татуиран този PIN-код, така че да не може никога да го забрави. 169010.

(обратно)

31. „…да ти отрежат крак…“

Квартирата ни на Толкрос се е превърнала в малка манифактура. Джойнтът и кафетата са в постоянен оборот. Аз и Раб работим върху сценария. Даян седи близо до нас и се рови в бележките си за дипломната си работа и се кефи на кикота ни докато ние се бутаме един друг пред компютъра. Тя хвърля от време на време някой поглед в монитора и хъмка одобрително, давайки някое и друго полезно предложение. В ъгъла Лорън също работи върху някаква курсова задача и се опитва да ни засрами, че й пречим. Очевидно заинтригувана, тя въпреки това отказва да погледне сценария. Аз и Раб продължаваме да я дразним като прошепваме някоя думичка като „духане“, „анално чукане“ и се кискаме, докато Лорън почервенява и мърмори „Фелини“ или „Пауъл и Пресбъргър“. Даян накрая вдигна ръце и си събра нещата.

— Махам се, не мога да издържам — казва тя.

Лорън ни поглежда с досада.

— И на теб ли ти пречат?

— Не — казва тъжно Даян, — но всеки път когато хвърля поглед се възбуждам. Ако чуете бръмчене и въздишки от моята стая, ще бъдете сигурни какво правя.

Лорън се нацупва и дъвче долната си устна. Ако толкова я притеснявахме, защо не се премести и тя в своята стая? Когато приключваме грубия вариант от около шейсет страници и го разпечатваме, любопитството й надделява и тя се сяда да чете пред компютъра. Поглежда заглавието и после, натискайки клавиша Page Down, чете с нарастващ потрес и неприязън.

— Това е ужасно… отвратително… непристойно… и дори не е поднесено с някакъв пиниз. Няма никакви художествени качества. Пълен боклук! Не мога да повярвам, че сте могли да напишете толкова унизителна, експлоататорска гадост… — пени се тя. — И смятате да правите всичко това с хора, непознати хора, и ще им позволиш да направят всички тези неща с теб!

Ще ми се да й го зачукам и да кажа да, всичко без аналните сцени, но си послужвам надменно и язвително с цитат, който съм запаметила за подобни случаи:

— Ще съм доволен, ако знам, кое е най-лошото: да бъдеш изнасилен стотици пъти от пирати, да ти отрежат крак, да те пребият българи със сопи, да те налагат с камшик до смърт, на клада да те изгорят, да те подложат на дисекция, да гребеш окован на някоя галера, накратко казано — да преживееш всички болки и нещастия, които някой е изпитал — тук поглеждам Раб и двамата завършваме в хор, — или да стоиш и нищо да не правиш?

Лорън поклаща глава:

— Какви са тия глупости?

— Волтер, „Кандид11“ — срязва я Раб. — Учуден съм, че не го знаеш, Лорън — казва той на нашето момиченце, което се тресе от нерви и пали цигара. — И какво отвърнал Кандид? — Раб вдига пръст, поглежда ме и двамата се цепим в един глас — „Това е чудесен въпрос!“

Лорън продължава да се гърчи пред монитора, гледайки злобно, сякаш нарочно я дразним, макар че ние просто се кефим на сценария.

— Чудесни цветя — казва Раб, който сякаш се опитва да разведри настроението и поглежда към моите рози. — Видях още един такъв букет в кофата. — Той се усмихва предизвикателно. — Какъв е случаят?

Лорън го стрелва с поглед, но аз усещам невинността на забележката, което пък моментално ме навежда на мисълта, че е бил Сик… Саймън. Определено Раб отпада от заподозрените.

Оставаме будни, докато не отворят кафенетата, преглеждаме отново сценария и правим някои допълнения. Изморени сме и се стягаме как ще покажем сценария на другите в Лийт, но забележките на Лорън силно ни ободряват и излизаме в чудно настроение. Отскачаме до най-близкия ксерокс, правим няколко копия и ги подвързахме. Докато се настаняваме, за да закусим в едно кафене, през цялата радостна възбуда и умора, осъзнавам всъщност колко разстроена беше Лорън. Във внезапен изблик на вина питам:

— Смяташ ли, че трябва да се върнем и да проверим как е тя?

— Не, това само ще влоши нещата. Дай й малко време — преценява Раб.

Това напълно ме урежда, защото изобщо не искам да се връщам. И защото ми е голям кеф да седя тук с Раб. Наслаждавам се на силното кафе, портокаловия сок, донатите, радвам се на това, че седим тук със сценарий на масата. Филмов сценарий, който самите ние сме направили, ликувам, че сме постигнали нещо, Раб и аз, просто седнахме и го направихме. Усещах огромна близост с него и си мислех, че може би ми се иска да имаме заедно повече моменти като този. Но сега не ставаше дума само за секса, както при нарастващата ми мания по Саймън, всъщност дори беше по някакъв начин странно асексуално чувство. Не само чукане, но й моменти като този. Това ме кара да се замисля.

— Смяташ ли, че приятелката ти би одобрила, ако знаеше, че цяла нощ си прекарал с друга жена и си писал с нея порно сценарий?

Раб го приема буквално. Той се отдръпва емоционално от мен, игнорира въпроса с едно повдигане на рамене и си налива още кафе от каничката. Известно време цари тишина, после той сякаш се кани да каже нещо, но размисля, плащаме, излизаме от кафенето и се мятаме на първия автобус за Лийт.

По целия път ми е пред очите, а когато пристигаме в пъба той е вече там. Саймън Уилямсън. Другите започват да се точат. Урсула по анцуг, който би изглеждал кошмарно на всяко английско момиче, но на нея й стои някак готино. Крейг и Рони, сиамските близнаци. Лицето ми светва, когато виждам Джина за пръв път след като ми беше помогнала. Отивам до нея и слагам ръка на рамото й.

— Страшно ти благодаря, че ми помогна тогава — измърквам.

— Издрайфа ми се на блузата — казва сърдито тя и аз се връзвам, но тя явно си прави майтап и се усмихва. — Беше само едно петънце. На всички ни се е случвало.

После влиза Мелани и ме прегръща адски сърдечно, сякаш сме най-добри приятелки. Настроението ми се вдига и даваме на всеки по едно копие от сценария.

— Не забравяйте — обяснявам, — че това е най-грубия вариант. Всякакви забележки са добре дошли.

Поне заглавието ги грабва. Всички се подхилват като гледат първата страница, на която пише:

СЕДЕМ ТЕКА ЗА СЕДМИНА БРАТЯ

Аз набързо разказвам сюжета.

— Историята приблизително звучи така: седем пича, работят на Нефтена платформа. Един от тях, Джо, се хваща на бас с друг, Томи, че всеки от седмината „братя“ ще се изчука по време на отпуската им за уикенда на брега. Условието обаче е не само да се изчукат, но й всичките им сексуални предпочитания да бъдат задоволени. За съжаление, двама от тях искат да правят други неща свързани със спорт или културни занимания, а трети е безнадежден девственик. Така всички козове са в полза на Томи, но пък Джо има съюзници — Мелинда и Сузи, които движат бардак от висока класа и те заедно заговорничат да намерят подходящите жени, които веднъж за винаги да оправят пустите седмина „братя“.

Саймън кима ентусиазирано, пляскайки с ръка по бедрото си.

— Това звучи добре. Това, мамка му, наистина звучи добре.

Докато останалите четат, двамата с Раб решаваме да слезем долу за по питие в празния, затворен пъб. Приказваме си глупости за сценария и за Университета около половин час и след това се качваме горе. Когато отваряме вратата, всички мълчат като треснати от гръм. Мисля си, о, не, но после осъзнавам, че те ни гледат със страхопочитание.

Внезапно гръмкия смях на Мелани разтърсва стаята. Тя хвърля ръкописа на масата, напълно неадекватна.

— Това е толкова откачено — подхилва се тя с ръка на устата. — Направо сте върховни!

Тогава Тери се намесва, гледайки към Раб:

— Да, става, но гледай, Биръл, това не ти е някакъв колежански проект. Трябва да можеш да се хванеш за кура и да свършиш, а не да се хванеш за брадичката и да мислиш. Такъв е реалния свят, приятел.

Раб го гледа и едва се сдържа:

— Прочети шибаното нещо, Лосън! Седем пича на нефтена платформа, по дяволите, излизат в отпуска и се срещат с тия седем гаджета…

Саймън поглежда враждебно Тери, после се обръща към нас със стъклен поглед, наистина развълнуван.

— Това тук е дело на истински гении, приятели — казва той, изправя се, стисва Раб за рамото, целува ме по бузата, пресяга се през бара и налива щедро Джак Даниълс по чашите.

— Вътре има от всичко! Направо се влюбих в сцените с връзването и пляскането. Богата работа!

— Това е — ликувам, като се опитвам да запазя някакво самообладание и усещам как ме връхлетява умората, насъбрана от безсънната нощ, — британският пазар си е такъв. Физическото наказание… Типично британски фетиш? Културните корени са в общественото образование и възпитателните методи на държавата?

Раб кима ентусиазирано.

— Това също разкрива нашето софт-порно наследство и репресивната същност на цензуриращата култура — казва той и раздува още повече претенциите ни. — Направо не мога да повярвам как Лорън можа да каже, че тук няма никакво изкуство!

— Майната му на изкуството, Биръл! Най ми харесва онази част с пича, който има мания за минети — намига Тери и долната му устна поглажда горната.

Саймън кима бавно със строго задоволство и с ентусиазма на екзекутор казва:

— Сега трябва да направим кастинг.

— Аз искам да играя и седемте братя — бърза Тери. — Може да се постигне с ефекти и тук-таме редактиране. Трябват само няколко перуки, различни дрехи, очила и такива работи…

Всички избухваме в смях, но смехът ни е леко притеснен, защото знаем, че Тери е напълно сериозен. Саймън клати глава.

— Не, всички трябва да получим роли — или поне да намерим момчета, които са фотогенични.

— Няма никакъв проблем в това отношение — казва Тери, попипвайки доволно пакета си. После се обръща към Раб. — Нещо не ти се чува гласа, а Биръл? Не си ли падаш по един малък етюд, като ключовата дума тук е „малък“?

— Майната ти, Тери — казва Раб с театрална усмивка. — Достатъчно ми е голям, макар, че шибаната ти уста и половинметров не може да я затвори!

— Ще ти се, Биръл — подиграва се Тери.

— Деца, моля ви — казва с апломб Саймън. — Може да сте забравили, но сред нас има дами. И това, че правим порногра… ъ-ъ, развлекателен филм за възрастни, не означава, че трябва да бъдем простаци в личен план. Запазете мръсотиите за себе си, не им е мястото тук, край тази маса.

Ние сме замаяни от постижението си, Раб и аз. Тъкмо се приготвяме да отскочим до Университета да проверим резултатите от курсовите си работи, когато Саймън се доближава до мен и прошепва в ухото ми:

— Цял живот беше мираж, а сега си истинска.

Той е изпратил цветята!

Мятаме се на автобуса към града и Раб не спира да говори за филма и изобщо филмите, но мисълта ми е другаде. Дори не го чувам и не го виждам, единственото, за което мисля е Саймън. Цял живот беше мираж, а сега си истинска. Аз съм истинската за него.

Но животът ни не е истински. Това не е истинският живот. Това е шоу. Когато пристигаме в Университета, виждам, че Маклимънт ми е дал петдесет и пет точки. Не е кой знае какво, но минавам. Приложил е и труден за разчитане коментар.

Добър опит, опорочен от дразнещия навик да се използва американската копелдашка версия на нашия език. „Colour“ не се пише „color“. Независимо от това, в работата могат да се открият и някои добри тези. Да не се забравя, че шотландските емигранти са оказали влияние и в сферата на науката и медицината — не всичко е било само политика, философия, образование, инженерство и строителство.

Минавам. Сега вече мога да забравя за тази част от курса и тоя дърт копелдак, от когото ми се повдига.

(обратно)

32. Мръсен № 18741

Гледам към задния двор, където някаква клета женица си простира прането. Тежки, мрачни облаци се носят над покривите, закривайки прекрасното синьо небе. Женицата поглежда нагоре и с унило, сбърчено чело осъзнава, че ще вали и изритва от яд кошницата с прането.

Кастингът за филма не беше сложен. Крейг и Урсула ще направят сцените с връзването, Тери, като основен тъпкач ще оправи Мел отзад. Рони ще играе ролята на боксьора, който се одървя, наблюдавайки как Ники и Мелани го правят (той определено няма да е единствения), а аз ще играя оня пич, който иска оргия. Ще звънна на Майки Форестър да докара някоя от малките си курветини за минетчийската сцена. Трябва ни само още един брат за сцената с нормалния секс и ще видя, дали няма да мога да навия Раб или дори Рентън. А за девственика сигурно ще трябва да потърся някой по-млад жребец.

Проблемът с този филм, за да стане както го искам, е в парите. Решен съм да не е някакво просяшко начинание. Ще им покажа на тези в Лондон колко сгрешиха, пренебрегвайки С.Д.У като сила, като играч в индустрията. Но в никакъв случай не трябва да се прави евтин боклук, защото точно това очакват те. Нямам достъп до такива пари, които разглезените келеши хвърлят за глупости. Но Спъд с неговата сапунена глазгоуска звезда — Братчеда Доуд ми даде идея и аз правя необходимите проучвания, които вероятно ще дадат резултат. Разбира се, освен дребнавите му схеми, аз имам далеч по-комплициран план в главата си, който по необходимост изключва Даниел Мърфи.

Алекс Маклийш?

Всичко опира до дълбочината на мисленето, Саймън и аз съм голям почитател на отбора, който си събрал, особено това момиче — Ники. Мърфи от друга страна, ами, той даде своята лепта, но не смятам, че притежава необходимия професионализъм, за да бъде член на тима.

Благодаря ти, Алекс. И аз така виждам нещата: Мърфи е само временно назначение. Вземам пример от самия теб, обикалям континента, търся нови звезди на терена. Разбира се, може да се окаже трудно да примамя любимеца на публиката Марк Рентън обратно в Лийт. Но така или иначе ще започна своята издирвателна мисия по-близо до вкъщи. В пъба има оставени няколко съобщения от някой си Пол Карамаландинос от Линкс Ейджънси, рекламна юпи фирма на Куийн Шарлот Стрийт, за които се счита, че олицетворяват „новия Лийт“. Съобщенията са относно това, как същия Карамаландинос се интересува от форума „Бизнесът в Лийт срещу Дрогата“. Усещам едновременно как цялото ми тяло се напряга и устата ми се пълни със слюнка, което означава, че съм попаднал на следа и връщам обаждането. Разговорът е ползотворен. Пичът ми съобщава, че и други бизнесмени са се свързали с него и че предлага учредителното събрание да бъде другата седмица в Асембли Руумс. Пита ме, дали имам предвид някого, когото да „доведа на масата“, така да се каже. Замислям се за недоимъка си от легитимни контакти. Кой, по дяволите, бих могъл да взема? Лексо с нечистоплътното си тайландско кафененце? Майки Форестър с неговата сауна и келяви курви? В никакъв случай. Това е моя и само моя далавера. Подмятам на Пол, че може би е по-добре да задържим нещата в тесен кръг — аз, той и няколко от имената, споменати от него.

— Съвсем разумно — съгласява се той с премерен глас, — поне докато не наберем скорост. Много баби — хилаво детенце.

Аз издавам подходящите звуци, затварям и си записвам в календара вероятната дата, която трябва да бъде потвърдена по-късно. Напълно съм уверен, че ще накарам тоя нещастник да ми яде лайната с раболепна благодарност за отрицателно време. Набрал инерция от този успех, решавам да се прицеля право в десетката и звъня на Рентс.

Започвам да го омайвам, като му раздувам за далаверата или по-точно раздувам толкова, колкото бих искал да знае той. Докато говоря, най-трудно ми е да се справям с неговото мълчание, което от един момент нататък е просто мъчително. Искам да видя онова лице, онези хитри пресметливи очи.

Той обаче изглежда доста впечатлен.

— Има някакви перспективи — казва с тон, който би могъл да бъде определен като сдържан ентусиазъм.

— Точно така, те ще се хванат.

— Вярно, глазгоуските протестанти са доста предвидими — разсъждава Рентс. — Искам да кажа, всеки друг, както във Великобритания, така и в Ейре, от десетилетия се надява тия шест държави просто да изчезнат, докато тия чекиджии разиграват путьовската си пантомима.

— Така е — съгласявам се, — в тях няма и капка оригиналност, особено в „хуните“ и скапания им Глазгоу Рейнджърс. Да си наречеш агитката, имитирайки Уест Хям! Гепили са го от песента на Милуол. Няма и капка съмнение, че повечето от тях си държат парите в Роял Бенк ъф Скотланд, но не може да няма и в Клайдсдейл Банк.

— Какво точно смяташ да правиш?

— Както ти казах, имам нужда от няколко офшорни сметки. Ела тук да направим комбина, Марк — подканям го и преглъщам. — Имам нужда от теб. Длъжник си ми. Влизаш ли в играта?

Следва съвсем кратко колебание.

— Да. Можеш ли да прескочиш по някое време? Да обмислим заедно нещата и да уточним детайлите.

— Мога да дойда в четвъртък — казвам и се опитвам да не звуча твърде ентусиазиран.

— Значи, ще се видим тогава — казва той.

Не бой се, ще ме видиш, ще ме видиш и то как, крадлив риж изрод!

Тъкмо затварям телефона и зеленият GSM иззвънява. Франко е.

— Взех си мобилен, копеле — осведомява ме той. — Направо жестоко! Тази вечер си организираме школа по карти. Малки, Мак Карън, Лари и така нататък. Нели се е върнал от Манчестър, копеле.

— Засечка, Франко. На бачкане съм — казвам с престорено разочарование, дълбоко облекчен, че не съм в този психарски Ротари клуб, който е известен помежду им като школата по карти на Бегби. Да се оставя група пияни кретени да ми източат парите не е моята представа за добро вечерно забавление.

Много любопитно обаче — Бегби звънна тъкмо след като говорих с Рентън. Сигурно съдбата иска да ги събере.

(обратно)

33. Миене

Али мина само веднъж, с хлапето, значи, но така и не можахме да поприказваме. Въпреки това съм учудващо весел и бодър, весел и бодър, човече, защото изследванията ми вървят добре и съм чист. Али беше… ъ-ъх… доста скептична човече, защото не й е за първи път, но да бъда честен към нея, значи, така де, гласува ми доверие под въпрос, така да се каже. Другото добро нещо е, че със Сик Бой пак сме приятели, един вид. По-късно имам среща с него, защото двамата сме замислили една далавера.

Бях в апартамента на малката ми сестра Ройсин, която, ако бъда откровен като нашия Мистър Бегби, трябва да кажа, че не е от момичетата, с които бих тръгнал. Тя е с десет години по-млада от мен, много пробивна, много мобилна и така да се каже, никога не е одобрявала особено традиционния лайфстайл на клана Мърфи. Гаджето й обаче е готин пич, намерил си е работа в Испания и ми е оставил абонамента си за футболния сезон на Ийстър Роуд. Не съм стъпвал на мач от векове, човече, но зелените и без това се дънят. Този Алекс Маклийш ми напомня малко за Рентън и оня полицейски котак от сериала NYPD Blue, как се казваше, че не мога да се сетя? Робинзон Крузо? Не, не, но беше нещо такова. Е, може просто да е дошъл сезона за смяна на козината, нали? Сега обаче сме взели онова френско момче в защита и дребния черен котак в Центъра. Така че може да ида на мача с Динфърмлин, да преборя скуката, човече, най-големият убиец, значи. Скуката и напрежението. Първото плаче за кока, а второто за крек.

Присъствието ми е прието хладничко от сестрата, значи, направо студено, човече. Искам да кажа, че девет месеца сме ползвали едно временно жилище, значи, но след това сме се появили в различни времена, човече, направо различни епохи, значи. Вземам абонаментната карта, пъхам я в задния джоб и си тръгвам от Ройсин, малката Рош, значи.

Докато слизам надолу по стълбите чувам тия зверски викове и писъци. Като стигам до площадката гледам Джун, на Франко бившата, с двамата малчугани на Бегби — единият пищи, та се къса, а по-големият отнася здрав пердах от Джун, която е истерясала, човече, здраво се е смахнала.

— ВИДЯХ КАК ГО УДАРИ! НЕ СМЕЙ ДА СЕ ОПРАВДАВАШ! КОЛКО ПЪТИ ДА ТИ ПОВТАРЯМ ИЗРОДЧЕ ТАКОВА!

Дребосъкът на Бегби само стои и поема ударите, човече, като някаква гумена кукла, само се огъва и изобщо не му дреме. Котакът е като хип-хоп дивак, значи, тресе се, но не отстъпва. По-малкото котанче пък, се е заковало от шубе и не издава и звук.

— Ей, ей! — викам. — Здрасти, Джун!

— Спъд — казва тя и внезапно започва да се хили и да клати глава. Пълен срив човече, пълен.

Шантава ситуация, по-шантава — здраве. Дори не знаех, че живее в този вход.

— Ъ-ъх… Добре ли си? — викам и взимам торбите й с пазара като забелязвам, че дръжката на едната се е скъсала.

— Да… Благодаря, Спъд… Заради тия двамата… — хълца тя и кима към дребните.

— Такива са си момчетата — усмихвам се. По-дребният ми пуска изплашена малка усмивчица, но големият котан от котилото на Бегби ми хвърля поглед, от който кръвта ти се смразява, човече, дори и при толкова невръстно коте, значи. Няма грешка — син на Бегби, определено, сто процента!

Джун вади ключовете и отключва. Двамата се втурват вътре, големият крещи нещо за Скай Спортс. Джун ги гледа как изчезват в апартамента. Отряд по пълното разрушение. После се обръща към мен и вика:

— Щях да те поканя на чаша чай, Спъд, но вътре е пълна разруха.

Разрухата не е само вътре, човече, вярвай ми. Самата Джун наистина изглежда направо разсипана. По начина, по който го казва, се сещам, че иска да поговори с някой. Не бях забравил за срещата със Сик Бой и Братчеда Доуд в кръчмата, човече, но и на мен щеше да ми дойде добре малко общуване. С Рош и Али някак не се получи, те само чакаха да ми видят гърба, значи.

— Не може да е по-лошо от у нас — казвам й. Джун ме поглежда, сякаш го обмисля и после решава, че звучи напълно правдоподобно.

Вътре е пълна кочина от разхвърляни играчки и дрехи. В умивалника са струпани чинии, които сигурно не са мити от години. Едвам намирам място на кухненския плот да оставя пазарските чанти.

Джун цялата трепери, предлагам й фас и подавам огънче. Слага чайника, но не може да намери никакви чисти чаши и тръгва да мие една, опитвайки се да изстиска малко препарат в нея, но се чува само пърдящия звук от празното пластмасово шише Скуизи. Отива и вади нова бутилка от торбите, но не може да я отвори, защото ръцете й здраво се тресат. Тя избухва в сълзи, не просто хлипане, а истински вой този път.

— Съжалявам, просто нервите ми, всичко тук се руши… погледни на какво прилича тук. Заради хлапетата… Такива значи… Никой не ми помага… Франк го пуснаха, но оттогава е идвал само веднъж да ги види и дори не ги е извел! Току-що излязъл от панделата и ми се мъкне с маркови ризи, ръцете му целите в пръстени… Просто не мога да се справя, Спъд… Не мога да се оправя…

Поглеждам купчината от чинии.

— Знаеш ли какво, ще ти помогна да ги измиеш. Ще спретнем набързо кухнята, значи. Една бърза атака! Ще се почувстваш по-добре, човече, като ги разкараш, значи, защото няма начин, когато се чувстваш адски скапан, сякаш са ти източили силиците, значи и като видиш мивката до горе с чинии, по-лошо от това няма, човече, това е най-лошото, сякаш цялата ти енергия изтича в тоя шибан канал. Така че, споделен проблем — половин проблем, Джун, човече.

— Не, не, няма нужда…

— Ей! Давай! — Слагам си аз престилка. — Атака, човече, атака!

Джун протестира, докато аз се захващам с чиниите, но някак хилаво протестира и дори ме отменя като напредвам малко и за нула време всичко изчезва, човече, проблемът го няма и всичко е отново чисто и възможно, човече. Просто си разчисти главата и го направи, човече, просто го направи. Чаткаш ли? Като мен с писането, просто влез и го направи!

Ето, свърших едно добро, човече, най-обикновено, практично нещо! И целият жужа, човече, целият звъня, все едно съм на най-яката кока, позната на човечеството, човече. Трябва да се отбележи, че гаджето Джун е в по-добра форма, отколкото я намерих, определено.

Но когато пристигам в пъба вече доста съм закъснял и може да се каже, че Сик Бой не е на седмото небе от щастие. Братчеда Доуд му надува главата и когато се доближавам Сики ми набутва часовника си в носа.

(обратно)

34. Мръсен № 18742

Седя в тая дупка на Уок, която трябва да мине за пъб и чакам едно нещастно деграде и наркоман да дойде и да ме спаси от този досаден глазгоуец с преждевременно посивяваща коса, чиито дълбоко вкопани черти и очи имат постоянно стреснатата недоброжелателност, която е обичайно да видиш у овцете на Горджи Фарм. Добре дошъл в Шотландия, няма що. Тоя шибаняк, Братчеда Доуд, този псевдо-саксонец, северно европеец, филистер с тлъсти бутове, хунско нищожество, този троглодит-мутант от копторите на западното крайбрежие има наглостта да се опитва да ми пробутва цитати на латински. Латински на мен — ренесансовия човек на Средиземноморието, якобински материал. Той ми взима питие и вдига чаша:

— Urbi et orbi — казва той.

— Наздраве, similia similibus curantur — пускам язвителна усмивка. Зениците на Братчеда Доуд се разтварят като черни дупки, които засмукват всичко около себе си.

— Не я знам тази, каква е тази сентенция — вика той, повече от впечатлен, всъщност направо тресящ се от вълнение.

Е, и аз не знаех какво означава неговата, но жив да не съм, ако си призная това пред един протестантски кирливец.

— Клин клин избива — намигам. — За изтрезняване, значи. Напълно подходяща за момента.

Братчеда Доуд накланя глава настрана и ме гледа с плам.

— Ти си интелигентен мъж, веднага си личи. Хубаво е да срещнеш някой на твоите вълни — клати той глава и физиономията му се изкривява в болезнена гримаса. — Лошото е, че не срещам много такива хора.

— Мога да си представя — казвам и кимам безизразно, което минава напълно незабелязано покрай вечно дъвчещата му десертчета и дъвки чутура.

— Искам да кажа, твоето приятелче, Спъд, хубав човек, но може би не чак толкова умен. Виж ти си друга работа — тук трябва да има някой — чука той с показалец по челото си. — Спъд ми каза, че правиш филми и така нататък.

Странно, че Мърфи е благоволил да ми направи такова благоприятно представяне. Не порно, а филми — ни повече, ни по-малко. Това ме кара да приема донякъде сантименталната мисъл, че вероятно съм бил малко несправедлив към моето крадливо другарче.

— Налага се, Доуд. Както казват: ars longa, vita brevis.

— Животът е кратък, изкуството — вечно. Една от моите любими — кима той с огромна усмивка, която разсича лицето му.

Най-сетне пристига ми амичи Мърфи, но изглежда странно превъзбуден. Когато глазгоуския плъхоебец отива до кенефа изразявам крайното си недоволство.

— Къде, на майната си, се губиш? Не сме тръгнали на курорт. Писна ми да слушам тоя досадник да ми дудне!

Но копелето изглежда адски доволно от себе си.

— Не можах да се сдържа, човече, натъкнах се на Джун, значи. Трябваше да й помогна за миенето, значи, нали се сещаш? Нямаше начин.

— Разбирам — казвам с вещина. Просто и сам можех да се сетя. Това е Спъд, все пак, не може да устои на каквато и да е форма на изкушение, макар че трябва истински да съм изпаднал да мия крек и да пуша с Джун. Странно, но не си го бях помислял за нея, особено с тия деца наоколо, но напоследък всички дърпат крек й ако бъда откровен, тя има точно този изтощен и износен вид на крек-курва.

— Е, как е Джун? — питам, без да знам защо. Искам да кажа, не че ми пука особено.

Спъд свива устни и издухва въздух през тях, издавайки вулгарен пърдящ звук, който е прекалено силен и би предизвикал доста неловка ситуация в някое заведение от класа.

— Много беше зян, ако сме честни, човече — казва, докато този пародиен образ Доуд се появява от тоалетната и поръчва по още едно.

— Не съм учуден — кимам и на всички ни е ясно защо. Доуд вдига чашата си със светло и чуква тази на Спъд.

— Наздраве, Спъд! Като сме зле — така да сме!

После повтаря същия тъп ритуал с мен и аз пускам фалшива усмивка.

Започва да ме хваща съклета и търся каквото и да е, само и само да се разсея от настоящата си компания. Пускам лека лъчезарна усмивка на сервитьорката, от онези, които в младостта ми предизвикваха неволно пооправяне на прическата. Сега обаче ми се отвръща с леко небрежно закривяване на устните.

Обикаляме няколко бара и така стигаме до града, като най-накрая влизаме в Сити Кафе на Блеър Стрийт, старо мое свърталище. Забелязвам, че са сложили билярдни маси — единственото нововъведение от последното ми идване. Ще се наложи да бъдат разкарани: привличат прекалено много малоумници. Вече наистина започвам да се изнервям от непрестанното дуднене на Братчеда Доуд, до степен, че направо се радвам, когато виждам да влиза Майки Форестър с една напълно изперкала, но все пак секси курветина.

Сигурно ще стана Мистър Популярен в Сити Кафе, защото направо вдигам нивото на клиентелата тук. Заобиколен съм от най-големия мизерник и наркоман, който Лийт някога е раждал плюс един глазгоуски кирливец и келявия Майки Форестър. Цяла тайфа нечистоплътни миризливци. На персонала сигурно ще се наложи да вика фирма за обезпаразитяване след работно време.

— Това е Майки Форестър — соча Майки на Доуд. — Той е партньор в няколко сауни и движи цяла конюшня от апетитни малки курви, които духат, за да ядат. Трикът е стар като света: закачаш ги на дрога и после ги пускаш в отдел продажби, за да си я заработят, ако ме разбираш.

Доуд се обръща и кима, хвърляйки на Майки повторен, леко неодобрителен поглед, гарниран със завист.

— О, да, Сийкър също го прави — казва Спъд с похотливата провиснала усмивка на тийнейджър със забавено развитие, която му се лепи като лайно на гърло от бутилка.

Поклащам глава:

— Сийкър обаче само ги чука. Тази ходеща развалина няма абсолютно никакъв друг шанс за своя хот-дог — обяснявам. Позволявам си да изпитам леко неудобство от подобно оплюване, опипвайки бутилката GHB в джоба ми, доставена от Сийкър този следобед. Още един човек, който има своето приложение, за жалост в строго ограничена област. Дръпвам Спъд към мен и прошепвам в ухото му, забелязвайки бучката кафява ушна кал, която го е затапила и носът ми се сбръчква от гранивата хлебна миризма:

— Отивам да си кажа няколко думи по бизнес с Майки — Бутам двайсетачка в ръката му. — Ти забавлявай глазгоуския кирливец.

— Момчета, ще трябва да ме извините за малко, само да кажа здрасти заради доброто старо време — обяснявам на Доуд и се отдалечавам в посока на Форестър.

Форестър е от онези пичове, които явно никой не харесва, но с които всеки си има някаква работа. Той ми пуска усмивка и зъбите му ми напомнят блоковете в Бингхям — напълно обновени, откакто не ги бях виждал. Изненадан съм, че Майки е предпочел елегантните естествено бели коронки, вместо да се хвърли на злато. Има тен от солариум, а изтъняващата му прошарена коса е подстригана ниско. Сребристо-синия костюм на него издава качество. Само обувките — от скъпа кожа, но нелъснати и най-фатално — белите хавлиени чорапи, които всеки психар още от осемдесетте получава от майка си на стекове от коледните разпродажби — го издаваха като бивш духовен събрат на Мърфи.

— Здрасти, Саймън, как е?

Чувствам се поласкан, че е избрал да ме нарича Саймън, вместо Сик Бой и отговарям съответно:

— Лежерно, Майкъл, лежерно! — Обръщам се към гаджето. — Това ли е прекрасната млада дама, за която си ми говорил?

— Една от тях — ухилва се той и добавя: — Уанда, това е Сик… ъ-ъх, Саймън Уилямсън. Той е този, за който ти приказвах. Току-що се върна от Лондон.

Гаджето е много точно. Слабо, някак лъскаво и пригладено с тъмен сексапил, латинско гадже, както би се изразил Братчеда Доуд. Тя е още в разцвета на наркоманския курвалък, когато всички изглеждат наистина великолепно, точно преди да настъпи големия срив. После ще трябва да се буди с крек, да работи на крек и така красотата й ще се изпари, а Майки или някое друго копеле ще я понижат в ранг от сауната на улицата или някой крек-бардак. O, Dame Commerce, старата гранд-дама е толкова предвидима.

— Ти ли си пичът с филма? — пита тя отнесено, демонстрирайки онзи друсарски маниер — печален, но леко арогантен, с който се сблъсквам при всеки свой социален контакт от шестнадесетгодишна възраст.

— Радвам се да се запознаем, скъпа — усмихвам се, стисвайки ръката и леко целувайки я по бузата.

Ставаш, гадже!

Така с Майки набързо стигаме до кастингово споразумение. Харесвам това гадже Уанда, макар и да е напълно зависима от Майки и следователно изцяло в негова власт, тя все още не прикрива презрението си към него. Което всъщност удвоява удоволствието на сводника да стяга въжето около шията й. Тя все пак има още гордост, макар че дрогата първо ще изсмуче всяка следа от нея преди да пристъпи към външния й вид, старата формула, която означава приходи за Майки.

Всичко е уредено и аз се връщам при Спъд и Доуд. Последният обяснява на първия на доста висок глас за жените.

— Единственото нещо, което можеш да правиш с жените е да ги обичаш — заключва той с пиянска увереност. — Прав ли съм, Саймън? Кажи му!

— Мисля, че има нещо в това, Джордж — усмихвам се.

— Обичай ги и бъди достатъчно смел, достатъчно смел да ги обичаш. Fortes Fortuna Adjuvant… съдбата помага на смелите. Не съм ли прав, Саймън? Не съм ли прав?

Спъд прави опит да се намеси, спестявайки ми, слава богу, досадата да потвърждавам ентусиазирано тъпните на този плъхоебец.

— Да, но понякога, така да се каже…

Братчеда Доуд го прекъсва с широк жест и за малко да преобърне пълната халба на съседа си. Кимам на момчето леко извинително.

— Никакво „но“, никакво „понякога“. Ако се оплакват, дай им още любов. Ако и след това са недоволни — дори още повече любов — цепи се той.

— Точно така, Джордж. Твърдо вярвам, че способността на мъжа да дава любов надвишава способността на жената да я приема. Ето защо ние управляваме света. Толкова е просто — обяснявам набързо.

Доуд ме гледа със зинала уста, очите му се въртят като плодчетата на ротативка, устремили се към джакпота.

— Този човек тук, Спъд, този човек е гений!

Този Братчед Доуд е от типичните представители на глазгоуската раса кирливци — напива се бързо и то само от една-две бири. После вместо културно да се строполи и да припадне, остава в това състояние до безкрай. Клатушка се, ръкомаха, повтаря тривиалното си, маниакално послание с увеличаваща се враждебност.

— Благодаря ти, Джордж — кимам. — Но, налага се да кажа, че вече ми омръзна тази обиколка из баровете. Самият аз работя на такова място, а пък и е пълно с хора — кимам към Форестър, — с които не искам особено да се срещам. Да си вземем нещо за вкъщи и да вдигаме.

— Става! — реве Доуд. — Отиваме у нас! Имам страхотен запис, който трябва да чуете! Един приятел има банда… Върховни! Най-добрите, вярвайте ми!

— Чудесно — усмихвам се и скърцам със зъби. — Какво ще кажеш за малко компания, в женския смисъл на думата? — Поклащам пред носа му червения GSM.

— Какво ще кажа? Жестоко! Какво мога да кажа! Какъв човек само! Какъв човек! — възклицава Доуд към всички, които си пият на групички край нас, а косъмчетата по врата ми настръхват в желание да напуснат бара от неудобство. Някои хора биха се поласкали от подобна похвала, но не и аз. Твърдо вярвам, че хвалбите от безмозъчни кретени са много по-вредни за имиджа, отколкото и най-голямото очерняне от страна на истински просветените.

Запътваме се към вратата, аз вървя най-отпред, пробивайки си трескаво път през тълпата, забавяйки леко ход само, за да се усмихна на едно гадже в тясно зелено костюмче, което има хубаво лице, но кофти прическа, която не й пасва особено. После несъзнателно забавям, преминавайки край две около трийсетгодишни гаджета, които са го ударили на живот, заебали са всякакви диети и са решили, че останалата част от живота им ще се състои от водка, Ред Бул и добро хапване. Преди да излезем окончателно правя рязък завой, за да избегна компанията от нагли пичове с шарещи очи и златни зъби, които нахълтват в бара.

Доуд още каканиже славословия по мой адрес на Спъд, докато се измъкваме в нощта. Потрепервам. Не ми е студено, не е и от наркотиците. Просто усещам висините, ширините и дълбините на своя замисъл, а дрънканиците на Доуд още повече подчертават чудовищните, но изискани параметри на моя план. Мамка му, хубаво е да си жив!

(обратно)

35. PIN мангизи

Отиваме в апартамента на Доуд с няколко бутилки, човече. Сик Бой купи абсент, което е малко терсене, така да се каже, защото искаме да усмъртим Доуд, а не нас, значи. Сик Бой зяпа с отвратена гримаса снимката на Глазгоу Рейнджърс над камината, а аз се размазвам върху големия кожен фотьойл. Какъв кеф да си метнеш лапите във въздуха, приятел.

Джордж явно е очарован от перспективата за няколко секс писани, а ако съм напълно честен, човече, може би няма да е най-лошото нещо на света. Но си мисля, че Сик Бой го каза само, за да прикоткаме Братчеда у тях, значи.

Разбира се, не го казвам на Доуд, значи, защото не това са думите, които този котак от западното крайбрежие иска да чуе.

— Къде са гаджетата, Саймън, навити ли са…

— Само си го търсят, приятел — кима Сик Бой. — Чудесни екземпляри. Правят порно филми, пълна програма — мърка най-подлата твар сред котаците, а Доуд върти очи и цупи устни.

Този Сик Котан ми кима, слага ръка на устата си, сякаш се прозява и започва да пълни чашите с абсент.

— Ъ-ъх, Доуд — започвам, за да отклоня вниманието му, — кажи как стана, че ти викат Братчеда? — Забелязвам как Сик Бой небрежно подправя питието на Доуд с GHB. Аз много не си падам по тия изпълнения, значи. Разправят, че ако сложиш прекалено много можеш да го оставиш на място, просто сърцето му спира да бие и точка. Сик Бой обаче явно разбира какво прави, защото точно отмерва на око необходимата доза.

Доуд е повече от щастлив, че съм му задал този въпрос и тръгва ла раздува, за да задоволи любопитството ми, така да се каже.

— Историята е следната: един мой приятел от Глазгоу, Боби, той на всички вика „братчед“… — Сик Бой му подава чашата. — Просто такъв му е лафът още от малък. Израснали сме заедно в Дръм — казва той, отпивайки глътка. — Та една вечер излязъл да се позабавлява с пичове, които не знаели за този му навик и той все разправял Братчеда Доуд това, Братчеда Доуд онова… така ми лепна и оттогава съм Братчеда Доуд… — обяснява той и си сръбва от чашата.

Скоро очите на Доуд натежават и той дори не забелязва, че Сик Кет е спрял касетата с бандата на неговия приятел и я е сменил с Кемикъл Брадърс.

— Порно филми… — заваля той и потъва в този диван, очите му съвсем се затварят и напълно отцепва.

Аз и Сик Бой се нахвърляме да тарашим джобовете му. Мислех си, че ще ми е кофти, защото Доуд всъщност е свестен пич, но не, старият крадлив ген се обажда и аз целият трептя от възбуда, човече и не пропускам нищо по пътя си.

— Стига, остави го! — кима Сик Бой към тлъстата пачка, която съм измъкнал.

И е прав, човече. Ставам малко алчен, значи, но си мисля, че пичът няма да усети липсата на няколко банкноти от тази тежка бала. Знам обаче какво иска Сик Бой, тази карта от Клайдсдейл, която скоро откриваме и конфискуваме.

Излизаме навън и отиваме до банкомата точно в 11.57, набираме номера и никой от нас не е особено учуден, когато машинарията сработва и изплюва 500 лири. После повтаряме процедурата в 12.01.

— Глазгоуски кирливци, а? — подхилва се Сик Бой и после добавя любовно: — Тъпи парчета!

— Вярно и добре, че е така — казвам.

— Правилно — потвърждава Сик и ми подава половината пачка, но спирайки точно преди да я пусне в лапата ми. — Никакво херо, човече, нали? Да купиш на госпожата малък подарък!

— Няма проблеми — отвръщам. Този котак сега ще ме учи как да си харча парите, човече, няма да мине тая, не върви. Но усещането е все пак хубаво, като в старото време, когато Сик Бой и аз въртяхме далавери до откат, бяхме най-добрите, човече. Е, може би не чак толкова добри както някои момчета, които познавам. Но ми става кофти за Братчеда Доуд, значи, защото е свястно копеле, значи, дори пада приятел, но всичко вече е свършено. А и той какво толкова се дуе, с тия негови велики претенции и такива неща, значи. Като се правиш на толкова отворен, все някой ще се намери да те сложи на мястото ти. Сик Бой също не трябва да го забравя, но, хей, гледай, започвам да звуча като Франко, значи!

Връщаме се у Доуд, слагаме картата в портфейла му, а портфейла обратно в джоба. Сик Бой прави силно кафе, оставя го да поизстине и дава на Доуд да пие. Кофеинът го връща между живите и краката му така някак рипват, че ритва масичката и преобръща няколко питиета.

— Полека, котако, по-полека!

— Май се матира, Доуд — смее се Сик Бой, докато нашият любим глазгоуски пич се надига, потривайки очи, страшно объркан.

— Вярно… — казва Доуд и започва да си събира главата. — Този абсент е направо убиец — пъшка той и поглежда часовника на камината. — Мамка му, tempus fugit, така да се каже.

— Типично по глазгоуски — подхвърля Felinus Draifus, което е моето ново латинско име за Кофти Котака, — само плямпат, но като се дойде до същината не могат да се мерят с пичовете от Лийт!

Доуд се надига и на инат се запрепъва навън към денонощния.

— Искаш да видиш какво значи пиене? Сега ще ти покажа какво значи пиене!

Аз и Кофти Котака си хвърляме по един поглед с надеждата, че Доуд ще се строполи, преди да свърши парите.

(обратно)

36. Мръсен № 18743

Подрънкването на тежки алуминиеви бидони по каменния под. Високите подвиквания на момчетата, които карат бирата. Търкалянето на един бидон подир друг от камиона върху рампата, после надолу по наклонените дъски и трясъка с който се приземяват в мазето, преди да бъдат вдигнати, за да се наредят върху останалите. Такова, тряскане, такова викане.

В главата ми е страшна боза. Спомням си с ужас, че съм обещал да ида у майка ми тази вечер — на семейна вечеря. Не мога да преценя кое ще бъде по-лошо в това ми състояние — нейното непрестанно суетене или пълното безразличие на стария, което от време на време прераства в открита враждебност. Една Коледа преди много години, с него останахме насаме в кухнята и той изсъска с пиянска злоба в ухото ми:

— Да знаеш, че игричките ти са ми ясни, малко копеле!

Спомням си, че бях адски объркан и изплашен. Какво съм направил, което той да надуши? После, разбира се, се досетих, че не става дума за нищо конкретно, той просто прехвърляше върху ми собствената си самоненавист като казваше, че ме познава, че познава природата ми, тъй като и той бе същия. Основната разлика, която пропускаше обаче бе, че той е неудачник, а аз — не.

Главата ми обаче се цепи. Снощното изпълнение: колко зор за някакви си петстотин лири кирташки пари. Разбира се, Мистър Мърфи е очарован от дребните ни приходи, но за мен всичко това бе пробно изпитание.

Спъд се справя добре в един девалвиран национален шампионат, но това не означава, че може да играе на европейските финали. Алекс Маклийш?

Има си хора за всяко нещо, Саймън и лично аз съм склонен за привличането на този Рентън, от Европа. Той е темпераментен играч, е, вярно, в миналото ни е разочаровал, но понякога човек трябва да поеме риска на това ниво. Алекс Фъргюсън го доказа с Ерик Кантона. Но напълно сериозно считам, че този Мърфи няма необходимата класа в конкретния случай. И все още харесвам това момиче, Никола Фулър Смит, все пак.

Повече от съгласен съм с теб, Алекс. И двамата познаваме таланта, щом го видим.

Скапаният махмурлук обаче ще ме довърши и целият треперя, докато момчетата с бирата бодро пеят, а Мораг ми подвиква:

— Трябва ни още бира „Бекс“!

Това не е животът, който бях планувал. Треперейки се мъча нагоре по стълбите с една каса, после с втора и започвам методично да пълня хладилниците на бара. Скоро ме хващат нервите и паля цигара в офиса. По-лесно е да откажеш хероина, отколкото фасовете. Все пак, пощата пристига и носи добри новини под формата на писмо, което е от самия началник на полицейското управление в Лийт!

Лотианска Полиция

RL/CC — С.Д.У.


Скъпи Мистър Уилямсън,


Относно: Бизнесът в Лийт срещу наркотиците


Благодарим за изпратеното от вас писмо на 4-ти т.м. Отдавна поддържам становището, че войната с наркотиците може да бъде спечелена единствено с подкрепата на обществеността. Тъй като голяма част от търговията със забранени от закона наркотични вещества се извършва в пъбовете и клубовете, бдителните собственици на обществени заведения са в авангарда на тази борба. Особено съм доволен да ви поздравя за активната позиция и желанието да обявите вашето заведение за зона без наркотици.


Искрено Ваш,

Р.К. Лестър
Началник Полицейско Управление

С повече от час на разположение до отварянето на пъба, вземам писмото и отивам в магазина за рамки нагоре по Уок и поръчвам да ми го сложат в елегантна златна рамка. После се връщам и го закачам за гордост на заведението точно зад бара. В действителност, това ще послужи като официален документ за търговия с наркотици, тъй като никой „бдителен гражданин“ няма да ми се пречка и да смущава главния дилър. Най-сетне ще бъда оставен на мира и това е всичко, което човек може да иска от живота: да движи бизнеса си на спокойствие и да го начука на всички останали. С други думи да бъде bona fide сертифициран член на капиталистическата класа.

Солариумът, който съм поръчал, най-сетне пристига. Не искам тебеширени тела във филма. Правя половинчасово изпитание на новия уред.

Подпален, в съвсем буквалния смисъл, търча до първия уличен телефон, откъдето звъня на Ивнинг Нюз и стискам нос, докато говоря в слушалката.

— Един тип в Лийт, този, собственикът на пъб Порт Съншайн, ъ-ъх, опитва се да започне онази кампания — „Бизнесът в Лийт срещу дрогата“. Получил е такова, писмо, де, от началника на полицейското управление, че силите на реда го подкрепят, значи.

Как само подскачат при споменаването на главната кука! За по малко от час ми пращат едно луничаво слабоумно репортерче с фотограф, точно, когато първите ми клиенти влизат. Старият Ед и компания отиват право до черната дъска да проверят какъв е специалитетът за деня (Овчарски пай). Новинарите щракват няколко снимки и задават въпроси, докато аз се изтягам назад в стола си и го раздавам тежкарски. Казвам им, че печеното на Мо е толкова известно в Лийт, колкото гювечетата на Търпин в Уедърфийлд. Дребосъкът примигва на парцали, но все пак не се оплаква от положението.

Началото на деня съвсем не е толкова лошо, а и съм с петстотин лири по-богат. Разбира се това е слаба бира в сравнение с онова, от което се нуждая за да направя истински, високо бюджетен порно-филм, но така или иначе на хоризонта изплува нова, по-значима далавера. Порнографията е жанра, в който съм избрал да се изявявам засега, но не смятам да оставам твърде дълго на това ниво. Ще покажа на ционисткото семейство на бившата голям среден пръст. Триумфално си спретвам тлъста линия кока и тя ме заковава, но се налага да се бъркам за кърпичките си „Клийнекс“, за да спра шуртящия си нос.

Адски странно, че едно запиване със Спъд Мърфи и някакъв шибан глазгоуски тъпак може да се окаже толкова вдъхновяващо. Коката е супер, обаче — буквално издухва скапания махмурлук. Телефонът звъни и Мораг задържа слушалката в другия край на бара. Всеки грам мас на тая жена струва чисто злато! Да, може и да взема някоя апетитна студентка, като Ники например, просто за един вид облекчение на нагона, но няма начин да се справи по-добре от този стар бойлер на бара.

— За теб — казва тя.

Очаквам да ме търси някое гадже, дори се надявам да е Ники, но не, това е шибания Спъд, който иска на ходим на клуб и да профукаме парите на киртака Доуд, сякаш двамата сме пак големи приятелчета.

— Съжалявам, приятел, но съм много зает в момента — кратко го информирам.

— А какво ще кажеш за четвъртъка?

— В четвъртък — изключено. Какво ще кажеш за никога? Никога устройва ли те? — питам раздразнено, преди да отсека: — Чудесно! — и трясвам слушалката на фона на потресеното мълчание от другата страна на линията. После вдигам отново и набирам някой, който би могъл да ми бъде от полза, а именно Скрийл от Глазгоу и го питам дали може да открие определени хора.

Още от най-ранна възраст осъзнах, че другите хора са просто пионки, които можеш да разместваш и поставяш, където смяташ за необходимо, така че в крайна сметка да създадеш ситуацията, от която може да се извлече оптимално удовлетворение. Също открих, че чарът работи по-добре от заплахите, а любовта и привързаността по-лесно от насилието. При любовта и привързаността само трябва да се оттеглиш или да заплашиш, че ще го направиш. Разбира се, някои хора прецакват виртуозния ти план. Това обикновено са приятелите и любовниците. Най-добрият ми приятел избяга с парите ми. Рентън. Другият, който ме е прекарвал здраво е старецът на жена ми.

И на двамата ще им го втъкна. Но точно сега, искам да говоря със Скрийл, мой стар глазгоуски приятел. Да, време беше да се намерим, особено след като съм вече за постоянно на север от границата. Обменяме поздрави, лафим за дреболии, после насочвам разговора по бизнес и Скрийл просто не може да повярва на ушите си какво се иска от него.

— Искаш да ти намеря гадже, което работи къде?!

— Да продава билети на стадион Иброкс — повтарям търпеливо. За предпочитане да е срамежлива, уязвима, така по-невинна, която може би живее при родителите си. Няма значение как ще изглежда.

Останалата част го прави още по-подозрителен.

— Какво, по дяволите, си намислил, Уилямсън?

— Можеш ли да го направиш?

— Остави на мен — отсича той с разбиране. — Нещо друго?

— Очилат пич, който живее с майка си…

— Това вече е лесно!

— …но и който работи в централния клон на Клайдсдейл Банк в Глазгоу.

Скрийл отново настоява да повторя молбата си и започва да се смее.

— Да не си тръгнал да ги сватосваш?

— В известен смисъл — казвам му. — Можеш да ми викаш Купидон — подхвърлям преди да се сбогуваме и да усетя успокояващия допир на пакетчето кока в джоба си.

(обратно)

37. „…политически правилен тек…“

Лорън ми е истински сърдита и не мога да я открия никъде. Може и да си е отишла в Стърлинг. Положителният момент е, че това означава, че й пука, да, пука й и то как. Даян не се шашка особено и продължава да си работи по проекта. Чукайки с химикалка по зъбите си тя преценява обстановката така:

— Лорън е много задръстено малко момиченце, но е още твърде млада и ще се оправи.

— Този ден няма да е скоро — казвам. — Кара ме да се чувствам като скапана курва… — Успявам да изрека думата и тя ме срязва на две. Мисля си за уговорката, която имам с Боби и приятеля му Джими от вчера. За тази вечер. Доста е различно от сауната, където екстрите зависят само от теб, макар да се очаква на правиш поне чекии, докъдето аз спирам — моите бездарни чекии, продължение на калпавата ми техника за масаж. Имам обаче нужда от работата и от парите, особено с наближаващата великденска ваканция. Но излизането с някой, някъде в нечия хотелска стая е пресичане на още една бариера, която си бях обещала да не прекрачвам. Само вечеря и питие, каза Джими. Всичко друго е между вас.

Тръгвам да излизам, изтупана от глава до пети — с черно-червената си рокля под черното ми палто Версаче. Опитвам да се измъкна без да ме види Даян, но тя ме засича и подсвирва:

— Важна среща, а?

Усмихвам се колкото се може по-загадъчно.

— Мръсна късметлийка! — смее се Даян.

Излизам на улицата и понеже не съм свикнала да ходя на високи токове, веднага махам на едно такси. Спирам таксито на около петдесет ярда от хиперлуксозния хотел в Ню Таун, защото искам да се насладя на пристигането си, да попия всичко. Хотелът е със старинна фасада, но вътре всичко е ултра-модерно. Фоайето е с огромни витражи, почти до земята. Автоматичните врати се отварят пред мен и портиерът с фрак ми кимва. Чувам потракването на токчетата си по мраморния под, докато се насочвам към бара.

Не искам да се издавам, че търся някой, но ако ме попитат, не бих могла да кажа кого. Как ли изглежда един баски политик? Никога не мога да запазя самообладание в подобни ситуации. Барманът в този хотел ме е виждал преди, сигурна съм, може би в сауната и напрегнато ми кима. Аз сърдечно му се усмихвам, усещайки как се обливам от гореща вълна, сякаш съм обърнала набързо двоен скоч. Не, всъщност е по-лошо, чувствам се сякаш съм съвсем гола или като улична курва с висящ под минито задник и високи до коленете ботуши. Системата в хотела обаче работи безгрешно. Тук не допускат клиентите им да бъдат обезпокоявани. Ако бях някоя проститутка на свободна практика, досега да са ме изритали на тротоара, вероятно и в компанията на няколко ченгета.

Моят клиент е виден баски националист, който е дошъл да види как работи шотландския Парламент или поне това е официалната причина. Знаех, че ще е облечен в син костюм. На бара има двама мъже със сини костюми и двамата гледат към мен. Единият е с бяла коса и хубав тен, а другият е с тъмна коса и маслинена кожа. Моля се да е тъмнокосият, по-младият, но очаквам да е другия. Точно в този момент внезапно някой ме побутва по ръката. Обръщам се и пред мен стои типичен испанец със син костюм, светло син, който подхожда на очите му. Той е около петдесет годишен, но добре запазен.

— Вие ли сте Ники? — пита той с надежда.

— Да — казвам и той ме целува леко по двете бузи. — Вие сигурно сте Севериано.

— Имаме общ приятел — усмихва се той, разкривайки ред облечени зъби.

— И как се казва? — питам и имам чувството, че съм в някой от филмите за Джеймс Бонд.

— Джийм, сещаш се, Джийм…

— О, да. Джим.

Започвам да се притеснявам, че ще ме замъкне в стаята си веднага, но той поръчва питиета и казва доверително:

— Много си хубава. Красиво шотландско момиче…

— Всъщност, аз съм англичанка? — подхвърлям.

— О! — възкликва той, явно разочарован.

Разбира се, той е баск. Значи, би трябвало да представлявам политически правилен тек за него.

— Макар да имам шотландско и ирландско потекло?

— Вярно, имаш келтски кости — казва той одобрително. До тук с Мис Аржентина. Приказваме на общи теми, допиваме питиетата си и после се запътваме към чакащото ни отвън такси, което ни хвърля на съвсем късо разстояние до другия край на Ню Таун — на не повече от петнайсет минути път пеша, може би двайсет с високи токове. През цялото време поддържам захаросана усмивка на пълно одобрение.

— Красивата Нийки… толкова красива…

Вечеряме в ресторант, известен като най-модерното място в момента. За начало си поръчвам плато с морски деликатеси, в което има сепия, раци, омари и скариди, гарнирани с възможно най-творчески забъркания сос от билки и лимон. Главното ястие е агнешко печено в стил nouvelle-cuistine със спанак и отбрани зеленчуци, а за десерт си вземам карамелизиран портокал с щедра сладоледена заливка. Всичко това се прокарва с бутилка Дом Периньон, много ароматно, но доста тежко шардоне и две големи брендита. Извинявам се, отивам до тоалетната и повръщам всичко, после си измивам зъбите, преглъщам няколко глътки магнезиево мляко и правя гаргара с Листерин. Храната е отлична, но аз никога не ям каквото и да било след седем. После Севериано вика такси и се връщаме в хотела.

Малко съм нервна и доста подпийнала, когато влизаме в стаята, затова пускам телевизора, където върви документален филм с клиширани кадри на гладуващите в Африка. Севериано взима бутилката вино, подарък от хотела, от кофата с лед и налива две чаши. Той изува обувките си, изтяга се на леглото, облегнат на набухнатите възглавници и ми пуска усмивка — нещо между умилителната усмивка на малко момченце и тази на отвратителен дърт перверзник. В нея ясно личи какъв е бил преди и какъв ще стане скоро.

— Седний до мен, Нийки — потупва празното място до себе си той.

За миг почти съм склонна да се подчиня, но превключвам на бизнес вълна.

— Мога да направя масаж и ръчно облекчаване. Не повече.

Той ме поглежда тъжно, големите му латино очи, почти се просълзяват.

— Ами-й, щом е така-а… — казва той и започва да си разкопчава ципа. Възбуденият му пенис изскача като кукла зад завеса.

Започвам да го масажирам, но отново се появява стария проблем: просто не съм особено добра в чекиите. Направо го изяждам с очи, наслаждавайки се на властта си над него. Неговите горящи очи, които напълно контрастират с леда у Саймън: леда, който, както се казва в една реклама, бих искала да разтопя, но в същото време усещам как китката ми се изморява от еднообразното движение — просто не е достатъчно стимулиращо за мен. Не, направо е адски отегчително. Това се предава и върху него и той ме глада отчуждено, разстроено, дори с досада. Въпреки това на мен ми допада начина, по който изскача черешката от дългия му надиплен препуциум и решавам, че искам да се позабавлявам с нея. Поглеждам го, облизвам устните си и му казвам:

— Обикновено не го правя, но…

Баскът е очарован от предложението.

— О, Нийки… Нийки, бейби…

Бързо спазарявам доста добра цена, възползвайки се от преимуществото си в момента и го поемам в устата си, като предварително се уверявам, че съм събрала достатъчно слюнка, която да подейства като бариера срещу всякакъв лош вкус. С това изобилие от кожа рискът е прекалено голям. Въпреки това първоначалният допир е със свеж, остър вкус, което ме подсеща за испански лукчета, но вероятно това е просто етноцентрична асоциация. Може и да съм непохватна с чекиите, но знам как се прави свирка: дори като дете винаги съм била орален, набутай-всичко-в-устата тип.

Усещам, че е на път да свърши, така че издърпвам неудовлетворения му кур от устата си и той започва да се моли и пъшка, но нямам никакво намерение да поемам спермата му. Испанецът направо полудява и тялото ми замръзва в спазъм от страх, когато ме сграбчва и аз трезво разсъждавам от порядъка на няколко секунди, че ще бъда изнасилена и се опитвам да преценя с какъв вид ответно насилие бих могла да си послужа. После разбирам, че единственото, което той прави е да се търка в мен като куче, горещият му дъх в ухото ми изрича превъзбудено нещо на испански и той се изпразва върху роклята ми.

Не беше изнасилване, но и не беше по взаимно съгласие и усещането беше унизително. Избутвам го ядосано и той се свива в леглото, напълно разкаян, сипещ извинения:

— О, Нийки, толкова съйжелявам… моляй те, прости мий… — Той се претъркулва към сакото си откъдето вади банкноти, за да е сигурен, че наистина ще му бъде простено, докато аз ставам и отивам в облицованата с огледала баня, вземам една хавлиена кърпа, намокрям е и изчиствам спермата му от себе си.

След това той е доста чаровен, разкайващ се и аз се успокоявам и допиваме виното. Започвам леко да се напивам и той ме пита, дали не може дами направи малко разсъблечени снимки със своя Полароид. Разигравам отново номера с бедната студентка и той вади още пари. Събличам си роклята и изсушавам на стенния сешоар мокрото петно, докато той подготвя апарата.

Кара ме да позирам и аз благославям, че си сложих сутиена „Уондърбра“, а той щраква няколко кадъра. Забелязвам, че на първите моментални кадри съм излязла доста сърдито и намръщено, затова се пробвам с изкуствена голяма усмивка за следващите. Притеснявам се за кокалестите си колене върху снимките и направо съм сигурна, че започвам да отглеждам малко бирено коремче. Заразена от ентусиазма му и напълно разсеялата ми се параноя, правя малко шоу, демонстрирайки гъвкавост. Голяма грешка, защото Севериано отново започва да се възбужда, скача от леглото и се опитва да ме целуне. Наистина се притеснявам, съзнавайки, че съм почти гола и следователно по-уязвима. Отдръпвайки се назад, вдигам длан, придружена с леден поглед, което очевидно охлажда страстта му.

— Извийнявай, Нийки — моли се отново той. — Аз съм свийния… Навличам отново роклята си, слагам парите в чантичката си и казвам сдържано, но любезно довиждане и излизам от стаята. Минавам по коридора и стигам асансьорите, усещайки странна смесица от унижение и просветление, които се борят за надмощие. Съзнателно насочвам мисълта си към парите и лекотата, с която съм ги изкарала, което ме кара да се чувствам по-добре. Асансьорът пристига и вътре стои младо пиколо с лоша кожа и количка пълна с багаж. Той кима отсечено и аз се качвам, забелязвайки обрива по челюстта му. Това обаче определено не е акне, защото е само от едната страна на лицето му. Осъзнавам, че сигурно се е бил някъде или е просто е тротоарна екзема след пиянска нощ. Докато се спускаме надолу той ме поглежда с извинителна усмивка и аз също пускам някакво подобие в негова посока. Вратите на асансьора се отварят и аз излизам, все още трескава и объркана. Само искам да се измъкна от хотела, да избягам от местопрестъплението.

Тръгвам да пресичам фоайето и дори виждам през стъклената врата пред себе си паважа навън, който блести от дъжда и уличните лампи. Внезапно обаче тя се отваря и вътрешностите ми се преобръщат от притеснение, когато виждам кой влиза. За мой неистов ужас това е моят преподавател, Маклимънт, който върви право срещу мен и лицето му се разтапя в усмивка от това, че ме е разпознал.

Господи.

Лицето му се набръчква като влажен вестник и погледът му се изпълва с лепкаво, мръснишко презрение.

— Мис Фулър-Смит… — Този глас, груб и режещ, но в същото време мек, раздира съзнанието ми.

О, Господи. Усещам как пулсът ми се учестява и звукът от токчетата направо ще ме оглуши. Обзета съм от маниакалното усещане, че всички във фоайето ни гледат, все едно сме сложени в рамка.

— Здравейте, аз… — опитвам се да започна, но той ми пуска съмнителен поглед, сякаш познава всичките ми тайни. Оглежда ме от горе до долу и в очите на този стопроцентово развратен лектор, се появява стоманен отблясък.

— Ела да те черпя едно питие — кима той към бара, което прозвучава по-скоро като нареждане, отколкото като молба. Просто не знам какво трябва да отговоря.

— Аз не… Аз съм…

Маклимънт бавно поклаща глава.

— Ако не дойдеш, много ще ме разочароваш, Никола — казва той, въртейки очи и аз схващам посланието. Разбира се, аз си предадох последната курсова работа, но нещо още ме кара да се подчиня. Бях отсъствала доста и той можеше да ме прецака. Ако се издъня, татко щеше да ми спре издръжката и щях да съм до тук. Правя унизителен обратен завой и възвръщайки си отчасти самообладанието, го последвам към бара, където барманът ме поглежда студено, докато Маклимънт ме пита какво искам за пиене.

Сядам с тоя дърт тъпак на бара и преди да успея да взема предимство като го питам какво прави тук, той успява да ми зададе същия въпрос първи.

— Чакам моя приятел — отвръщам, повдигайки чашата с малцово уиски към устните си. Това би избрал и Саймън и очевидно Маклимънт също го одобрява. — Но ми се обади по GSM-а и каза, че са го задържали.

— О, колко жалко — казва Маклимънт.

— А вие, какво правите насам? Идвате ли често тук? — питам. Маклимънт за миг се вцепенява, очевидно считайки, че тъй като едно съм студентка, второ жена и трето по-млада, той би трябвало да е този, който задава въпросите.

— Бях на среща на Шотландското Общество — казва помпозно той, и по пътя за вкъщи ме изненада дъжда и реших да пийна едно тук. Наблизо ли живееш? — пита той.

— Не, на Толкрос, аз… ъ-ъ… — потрепервам, защото с ъгълчето на окото си виждам Севериано, баскът, да слиза надолу към бара с някакъв друг костюмар зад него. Обръщам се в обратната посока, но пичът с костюма, не баския парламентарист, идва право към нас.

— Ангъс! — провиква се той и Маклимънт се обръща и се ухилва като на стар познат. — Коя е очарователната млада дама? — интересува се непознатият.

— Това е Мис Никола Фулър-Смит, Рори, студентка в Университета. Никола, това е Рори Макмастърс, депутат в шотландския парламент.

Стисвам ръката на този около четирийсет годишен здравеняк, тип ръгбист.

— Защо не се присъедините към нас? — пита той, сочейки моя баск, който гледа към нас с крива физиономия.

Опитвам се да възразя, но Маклимънт е грабнал питиетата ни от бара и се е насочил към близката маса. Опитвам се да пусна дискретна извинителна усмивка към баска, който ме гледа бясно, сякаш съм му устроила засада. Сядам колкото е възможно по-благопристойно и колкото го позволява роклята ми. Усещам се толкова безсилна и превърната в някакъв обект тук, много повече отколкото ако се бях чукала с непознат пред видеокамерата.

— Това е сеньор Енрико Де Силва, от баския регионален парламент в Билбао — казва Макмастърс. Ангъс Маклимънт и Никола… ъ-ъх, Фулър-Смит, нали?

— Да — усмихвам се безхарактерно и сякаш потъвам в стола. Енрико! А ми каза, че името му е Севериано! Той ме поглежда с печално съзаклятничество.

— Млада лейдий е ваша партньорка, да? — пита той Маклимънт и гласът му леко притреперва.

Маклимънт леко се изчервява, после усмивка сбръчква лицето му преди да се изсмее на глас:

— Не, не, Мис Фулър-Смит е моя студентка.

— А какво учий тя? — Енрико или Севериано, или просто баскът пита.

Усещам как нещо се надига у мен. Мамка му, и аз съм тук. Намесвам се.

— Специалността ми е кино. Но ходя на курс по шотландска култура. Много е интересно — усмихвам се в агония, мислейки си, че преди минути държах пенисът на този мъж в устата си.

Извинявам се и отивам до тоалетната, напълно съзнавайки, че очите им са фиксирани в задника ми, че говорят зад гърба ми за мен, но нямам избор, имам нужда от спокойствие, за да помисля. На път съм да звънна на Колин вкъщи, толкова съм отчаяна и объркана, но решавам, че Саймън е по-подходящ.

— Изпаднах в тъпа ситуация, Саймън. Намирам се в Роял Стюърт Хотел в Ню Таун. Можеш ли, моля те, да ми помогнеш?

Саймън изглежда доста студен, дори раздразнен, следва пауза, но накрая той казва:

— Предполагам Мо може да се справи и сама известно време. Скоро съм при теб — прокашля се той и затваря.

Скоро? Какво, по дяволите, би трябвало да означава това? Ретуширам малко грима си, сресвам се и се връщам във фоайето.

Когато сядам край масата, тримата мъже ме гледат с развратно съучастие. Говорили са само за мен, знам го. Маклимънт е доста пиян. Той къдри някакво несвързано безкрайно изречение, което според мен се отнася до авторитета и връзките на Шотландия в Европейския Парламент и завършва с:

— …и точно това забравят нашите английски приятели.

— Не успях да схвана смисъла. Как да приемам тази позиция? Като националистическа или юнионистка?

— Просто най-обща — казва той и кожата около очите му се набръчква.

Аз се пресягам за чашата си със скоч.

— Странно, но винаги съм си мислела, че термина „северни брити“ се използва иронично, даже саркастично от националистите в Шотландия. Бях страшно учудена, когато разбрах, че е измислен от юнионистите, които биха искали да бъдат приемани като част от Обединеното Кралство — поглеждам към баска и депутата. — Така че това е един вид аспирационен термин, тъй като никой англичанин не би се нарекъл „южен брит“. По абсолютно същия начин както и „Власт Британия“ е написана от шотландец. Това е молба за приобщаване, която никога няма да бъде удовлетворена — клатя тъжно глава.

— Точно така — казва депутатът. — Ето защо ние смятаме…

Продължавам да гледам Маклимънт, докато обяснявам на политика.

— Но от друга страна, много е жалко, че Шотландия така и не успя да извоюва своята свобода от Общността. За толкова дълго време! Имам предвид, вижте само какво постигнаха ирландците.

Маклимънт се вбесява и започва да ми отговаря, но забелязвам Саймън, който влиза във фоайето и му махам. Той е елегантен, с небрежно спортно яке и пуловер без яка. Кожата му изглежда някак по-тъмна от преди. Да, очевидно е, че е бил на солариум.

— О, Ники, бейби… Извинявай, че закъснях, скъпа — казва той, навежда се и ме целува. — Готова ли си за купона? — пита той и чак тогава поглежда мъжете около масата. Изражението му е като на разглезен котарак, комуто са подхвърлили остатъците от вчерашната вечеря. Той набързо се здрависва с всеки от тях. Нафукан и категоричен Сик Бой напълно владее ситуацията.

— Саймън Уилямсън — рязко заявява той, после с малко по-мек тон пита: — Надявам се, че приятелката ми е била в добри ръце?

Другите поглеждат към баскът и пускат нервни, виновни усмивки. Всички те се чувстват на тръни в негово присъствие, той без всякакво усилие ги бе поставил на колене. Но аз се чувствам ужасно, страшно унизително и за първи път от толкова дълго време, още от времето, когато се наложи да направя първата си чекия, се чувствам като истинска курва. Саймън ми помага да си облека палтото и съм толкова щастлива да се разкарам оттук.

Когато влизаме в колата, усещам, че плача, но курвенското чувство ме е напуснало. Знам, че сълзите ми са неискрени, защото така искам Саймън да ме отведе в къщи, в леглото. Искам да го накарам да си мисли, че съм негова жертва и толкова го искам, искам го тази нощ. Но Саймън не е впечатлен от водопадите.

— Какво има? — пита той с равен тон, докато подкарва колата нагоре по Лотиан Роуд.

— Забърках се в една каша, която ми изкара акъла — казвам му. Саймън го обмисля, после казва отегчено:

— Случва се всекиму — но от тона му съдя, че няма предвид себе си. Спираме пред нашата кооперация, излизаме от колата и поглеждам към небето. То е ясно и цялото осеяно със звезди. Никога не бях виждала такова нещо, не и в града. Веднъж Колин ме води по източното крайбрежие, в едно бунгало до Колдингхям и цялото небе бе буквално зарито от светлинки. Саймън поглежда нагоре и казва:

— Небесата звездни над мен и законът на морала в мен.

— Кант… — казвам със смес от възхищение и вцепенение, чудейки се накъде бие с тия приказки за морала. Дали не се досеща какво съм правила? Но той просто се обръща рязко и изглежда някак обиден. Не казва нищо, но в очите му има подканящ поглед.

— Това е мой любим цитат от любимия ми философ — обяснявам. — Кант.

— О… и на мен ми е любим — казва той и лицето му се озарява в усмивка.

— Да не си учил философия? Учил ли си Кант? — питам го.

— Малко — кима той. После ми обяснява. — Традицията на шотландското образование. Минаваш ги всичките — от Смит през Хюм до евромислителите като Кант.

В тона му се прокрадва такова самодоволство, че някак ми се свива отвътре, защото ми напомня за Маклимънт. Хич не искам да мисля за него по този начин и затова се осмелявам да попитам:

— Защо не се качиш за по кафе или може да изпием чаша вино?

Саймън поглежда часовника си.

— Кафето ще ми дойде добре — казва той.

Качваме се по стълбите и аз отново си мисля за неговата намеса, надявайки се да ме попита какво е било всичко това, но той се прави, че нищо не е станало. В коридора забелязвам, че под вратата на хола се процежда светлина и сърцето ми се свива.

— Даян или Лорън. Някоя от двете е будна — обяснявам шепнешком и го вкарвам в моята стая. Той сяда на стола, но забелязва стелажа със CD-та ми, става и започва да го разглежда с непроницаема физиономия.

Отивам да направя кафе и се връщам с две големи керамични чаши. Той е седнал на леглото и се е зачел в сборника с модерна шотландска поезия, един от задължителните текстове при Маклимънт. Слагам чашите на килима и сядам до него. Той оставя книгата и ми се усмихва.

Искам да го разкъсам, но нещо твърдо като гранит в тези очи ме спира. Те сякаш гледат през мен, вътре в мен. После изведнъж се изпълват с невероятна топлина, която би била немислима само преди секунда. Блясъкът им е толкова силен, че съм като хипнотизирана, усещам как губя очертания, ставам нематериална. Единственото, което усещам вътре в себе си е гладът ми за него. После чувам как той казва нещо, някаква фраза на чужд език, преди ръцете му да прилепнат нежно от двете страни на лицето ми. Той спира за малко, неговите огромни абаносови очи ме изпиват и тогава той ме целува: по челото, после по двете бузи, всяка целувка е силна и нежна, отмерена с невероятна прецизност, изпращаща наелектризиращи импулси в неясното ми аз.

Усещам как тялото и душата ми се разделят, енергията на това отделяне трепти в унисон с радиатора на централното отопление, намиращ се точно до нас. Докато докосва гърба ми, си мисля за червени рози, как чашките им се отварят и падам назад върху леглото. Точно в този момент внезапен порив на воля ме обладава и си мисля — той ме променя, аз също трябва да го променя и ръката ми се прехвърля през врата му и го придърпвам към себе си, отваряйки устни. Целувам го толкова силно, че зъбите ни изщракват едни в други. После пак го целувам, ближа очите му, носът му, опитвам солената ивица от ноздрите до горната му устна, после пак го целувам по бузите и устата. Ръцете ми се придвижват към тялото му и започвам да издърпвам пуловера, но той не вдига ръце, за да ми помогне, а сваля роклята от раменете ми. Аз обаче не помръдвам, ноктите ми се впиват в мускулестата плът на гърба му, заклещваме се, защото и той не може да свали роклята ми. Той някак успява с умението на ловък джебчия да разкопчае сутиена ми през плата на роклята. Отдръпвайки се рязко назад, със сила издърпва едновременно и роклята и сутиена ми, и се налага да го пусна, ако не искам да скъсам презрамките. Гърдите ми са голи и всичко се забавя, докато той ги гали с внимателно страхопочитание, като дете на което са подарили малко, пухено животинче.

Още веднъж се вглежда дълбоко в очите ми и с откровен, почти тъжен и разочарован израз на лицето си казва:

— Изглежда трябва да стане сега.

После се изправя, съблича се гол до кръста, аз свалям краката си от леглото и събличам първо роклята, после бикините. Между краката ми се усеща такава пулсираща топлина, че не бих се учудила, ако пубисните ми косми горяха. Поглеждам нагоре към Саймън, който се е освободил от панталоните си и боксерките Калвин Клайн и за секунда изпитвам огромен шок, защото не виждам никакъв пенис. Просто няма пенис! Помислям си, че сигурно е скопен и това обяснява нежеланието му за секс! Та той няма кур! После разбирам, че съм се подвела, че, да, той определено има пенис и то какъв, но от мястото, откъдето го гледам не мога да видя, че курът му стърчи като заредено оръдие право срещу мен. И аз го искам! Искам го в мен сега! Не искам да го отлагам за после. После ще ти духам, после можеш да ме лижеш, да ме търкаш, да ме изучаваш по какъвто искаш начин, но, моля, нека свършим с това веднага, просто ме изчукай на секундата, защото горя! Той ме поглежда в очите и кима, кима, представяте ли си, той ми кима, сякаш е прочел всичките ми мисли. После той е върху мен и в мен, изпълвайки ме изцяло. Аз се задъхвам и се нагласям, тъй като той става още по-твърд, после преобръщам и двама ни и се превръщаме в една кривяща се, тресяща се, сформирана маса и не знам кой забавя отново нещата, за да им се наслади и тогава мощта на нашите любовни тласъци сякаш се отделя от нас като самостоятелна сила и ние се блъскаме един в друг и е като на война. За секунда имам чувството, че съм победила и него и себе си. Искам още, повече, отколкото той може да ми даде, повече, отколкото би могъл да даде който и да било. После силата набъбва вътре в мен като нещо, което е успяло да се откъсне и ме завлича и отнася със себе си. Оргазмът ми е на накъсани гневни тласъци и чак, когато започвам да идвам полека на себе си, осъзнавам, че съм крещяла като луда и се моля Лорън или Даян да не са ме чули, защото би прозвучало твърде демонстративно и нелепо театрално. Саймън приема крясъците ми като сигнал да направи онова, което трябва да направи, сграбчва ме за косата и издърпва лицето ми назад, за да ме накара да го погледна в очите и свършва толкова могъщо, че неговият оргазъм удължава моя. После притиска лицето ми до гърдите си и аз сякаш успявам да мерна сълза в окото му. Той обаче не ми позволява да се помръдна и да проверя това, хватката му е толкова здрава, а и аз съм напълно изтощена. Сред разрухата на прогизналото ми от пот легло и преди да се унеса в сън с неговата миризма и тежкия застоял аромат на секс в ноздрите си, в главата ми има само една единствена мисъл — колко е хубаво да те изчукат като хората.

(обратно)

38. Мръсен № 18744

Това беше приятна изненада, както обикновено е всяко позвъняване на белия GSM. Сексът с Ники, разбира се, бе великолепен, но както при всяко първо чукане го има онзи механичен елемент, който неволно те дразни. По-късно, когато се приготвях да си ходя, тя ми подметна, че май си падам да манипулирам хората. Подмятането й бе по-скоро игриво, отколкото нещо сериозно, но може би все пак зад него се криеше нещо по-дълбоко. Няма значение. Със секса е както при всеки друг спорт: най-надарените винаги се концентрират повече върху собствената си игра, отколкото върху тази на противника. Усмихнах се загадъчно без да давам отговор. Майната им на либералите, които плямпат за „честността“ във връзките: ако беше така направо щях да погина от скука. Във връзките всичко опира до надмощието и е вече време да укротя топката с нея. Тя ще се огъне пред мен, знам го, и това ще е най-сладкия момент. Казвам й, че съм си сменил номера на мобилния и й давам този на червения GSM. Голямата тръпка е да изтриеш един номер от белия и да го прехвърлиш в червения.

Онова дето стана, докато гледах звездите пред тях също беше Шантаво. Пуснах онзи цитат от песента на Ник Кейв и си помислих, че ме обижда12. Не разбрах, че има предвид Кант — философа. Дори звъннах на Рентън да му кажа. Той смята, че Кейв дословно е гепил цитата от някоя книга на тоя Кант. Накъде е тръгнал светът, мамка му щом и любимият ти изпълнител те разочарова с такова долно плагиатство?

Да, сексът беше страхотен. Нейната стегнатост, сила и гъвкавост са впечатляващи. Това ми напомня да продължавам с фитнеса и да внимавам с килограмите. Но възбудата, която получих от него е нищо в сравнение с усещането, когато вземам в ръце ранното издание Нюз от будката за вестници „Бар“ в началото на Уок. Статията е на шеста страница със снимка на моя милост и малка фотография на шефа на полицията Рей Ленъкс, учудващо млад пич с тънък мустак, който сякаш е изваден от сапунката Вилидж Пийпъл. Набутвам се в съседния бар „Макс“, взимам си бутилка бира „Бекс“ и започвам трескаво да чета:

СЪДЪРЖАТЕЛ НА ПЪБ В ЛИЙТ ПОВЕЖДА КРЪСТОНОСЕН ПОХОД СРЕЩУ ДРОГАТА

Бари Дей

Един самоотвержен собственик на бар обяви война на безскрупулните дилъри на убийствена дрога като екстази, кокаин, марихуана и хероин. Местният жител Саймън Уилямсън, новият собственик на Порт Съншайн Армс в Лийт е бил истински отвратен, когато е заловил две млади момчета да вземат хапчета в неговия бар. „Мислех, че съм се нагледал на какво ли не, но дори аз бях шокиран. Най-силно ме потресе, колко нагло и неприкрито се върши всичко това. Така наречената дрога-култура е навсякъде. На това трябва да се сложи край. Виждал съм с очите си как животът на толкова хора просто отива на боклука. Това, което предлагам е повече от една обикновена кампания. Става дума за кръстоносен поход за нов морал. Време е бизнесмените да подплатят думите си с инвестиции“. Мистър Уилямсън наскоро се е завърнал в Лийт след дълъг престой в Лондон. „Да, аз наистина болея за тези немалко млади хора, които са лишени от шансове и живеят отвъд закона. Все пак и аз съм човек. Но идва време, когато трябва да кажеш «стига» и да престанеш да ги милваш с перце. Вече твърде много хора седят в сумрака на стаите си, загубени за този свят и потопени в самосъжаление…“

Това беше най-великата новина за самоотвержения собственик и местен жител, Саймън Дейвид Уилямсън. Снимката показва един гробовно сериозен Уилямсън на бара, а отдолу текста гласи: ДРОГА-ЕПИДЕМИЯТА: САЙМЪН УИЛЯМСЪН СЕ БЕЗПОКОИ ЗА МЛАДЕЖТА НА ЕДИНБУРГ.

Но най-сладка е редакционната статия:

Лийт може да бъде горд със своя високо морален местен бизнесмен, Саймън Уилямсън, чиято нова инициатива бележи началото на гражданския отпор срещу бедствието, сполетяло нашата общност. Макар проблемът да е международен и в никакъв случай да не се ограничава с Единбург, намесата на местните хора е от съдбоносно значение за изкореняването на този недъг. Мистър Уилямсън олицетворява новия Лийт — напредничав и с поглед устремен към бъдещето, но в същото време с чувство за отговорност към „своите“, особено младежите и децата, станали жертва на злонамерени дилъри, съсипващи още крехкия им живот. Мотото на Лийт е „постоянствай“ и никой не трябва да забравя, че Саймън Уилямсън прави точно това. Нюз безрезервно подкрепя неговата кампания.

Фантастично! Обръщам бирата и се връщам в апартамента, където си правя щедра линийка, за да отбележа събитието. Моята кампания. Хората харесват смелите. Сещам се за Малкълм Макларън и Пистълс. Е, Малкълм, този твой изтъркан наръчник скоро ще бъде осъвременен.

Решавам да взема такси до майка ми. Когато пристигам, тя е на седмото небе.

— Толкова се гордея с теб! Моят Саймън! В Ивнинг Нюз! След всичко, което преживях заради тази дрога!

— Време е за връщане на стари дългове, мамо — обяснявам. — Знам, че съвсем не съм бил ангелче навремето, но е време нещата да се преобърнат.

Хвърляйки упорито самодоволни погледи към стария, тя цитира преповтаря от статията:

— И всичко в името на младите! Знаех си, че в крайна сметка Саймън ще излезе свястно момче! Знаех си! — чурулика тя триумфално към баща ми, който изглежда напълно незасегнат от нейния ентусиазъм и безучастно продължава да гледа надбягванията. Той никога не ги спира, макар напоследък да не залага.

Сега е момента и аз да натрия носа на дъртото копеле.

— Освен това на хоризонта има и нова приятелка, мамо, така да се каже, по-специална от останалите — казвам и тя ме прегръща отново.

— О, синко… Чу ли това, Дейви?

— Хъ-ъм — прокашля се стария негодник и ме гледа скептично. Един притежател на абонамент за надбягванията в Кад Роувърс, веднага би разпознал сродна душа и на трибуните в Баундърс. Това вече е без всякакво значение, защото Саймън Уилямсън още държи юздите. Дейвид Джон Уилямсън, от друга страна е прецакан, грохнал, озлобен неудачник, който нищо не е постигнал, освен, че е направил ад живота на една добра, благочестива жена.

Спомням си, когато бях малък, той беше страхотен авторитет в очите ми и ако съм честен, винаги е бил мил към мен. Водеше ме навсякъде, дори в домовете на гаджетата си. Винаги ме подкупваше, за да не казвам на мама. Да, винаги се отнасяше добре с мен. Дори другите деца ми викаха, че искали баща им да бъде поне малко като моя. После, щом влязох в пубертета и започнах да проявявам интерес към жените, всичко приключи. Бях се превърнал в конкуренция, която трябва да се отстрани и прекара. Това обаче не му помогна особено, защото аз вече бях много напред с материала.

— Избра ли си фаворит, татко? — питам.

— Един-двама имат шансове — промърморва кисело той, като си дава зор да е любезен, само защото тя е в стаята. Ако бяхме само двамата, той просто щеше да свали вестника, да ме изгледа продължително и да ме попита, ръмжейки — „За чий си се дотътрил тук“. Това щеше да е цялото посрещане, което щях да получа.

Майка ми не спира да се вълнува за анонимната специална дама и аз внезапно осъзнавам, че всъщност не съм сигурен коя точно имам предвид. Дали имам предвид Ники, особено след снощи или Алисън, която работи в бара, или тази дребна дебела глазгоука, за която си мисля? Все някоя. Просто не мога да видя нищо по-встрани от далаверата. Ако номерът ми сработи, то това ще е произведение на истински гений. Която и да стане специалната лейди, вече съм подготвил почвата.

— Само обаче, ако се грижи за момчето ми и не се опитва да ми отнеме моя малък bambino — заканва се тя към хипотетичната курветина.

Не се задържам дълго — в крайна сметка трябва да движа цял бар. Но още щом прекрачвам прага, зеленият GSM звънва и отсреща е Скрийл с добри новини.

— Отидох и ти свърших работа, да знаеш — казва ми той.

Аз набързо изразявам вечна благодарност, после без да губя време звъня в пъба и оставям Мо и Али да се справят сами, промърморвайки нещо като търговска конференция за лицензите, която съм забравил. Отивам право на гара Уейвърли и се мятам на влака за Глазгоу. Взимам сценария с мен и преглеждам отново последователността на заснемане на сцените. Първо ще направим сцените с чукането, много, много чукане. Ще започнем с оргията и ще вървим назад. Когато пристигам в Киртаквил, вече съм се одървил здраво, но ерекцията ми бързо спада (и слава Богу!) щом виждам Скрийл, който ме чака на перона. Видът му го издава напълно — човек, толкова изцеден от дрогата, че ще се носи вечно травмиран и с налуден поглед. Това е голямата разлика — онази унила напрегнатост, която различава бившите наркомани с бачкаторски произход и техните събратя от средната класа. Хероин плюс културата на бедността и пълната липса на опит и очаквания за каквото и да било. Но да не забравяме, че Скрийл се справи по-добре, отколкото би очаквал и най-големия оптимист. Фаталната свръх-доза от прекалено чист хероин, която загроби неговия приятел Гарбо, някак го накара да си събере мислите. Сега той е чист, е, поне толкова, колкото един глазгоуски кирливец би могъл да бъде. Той пита за Рентън, което малко ме стряска, после за оня прочут единбургски прошляк.

— А Спъд, как е той?

Аз поклащам тежко и отчаяно глава, сякаш става дума за човек, който навремето ти е бил приятел, но сега може да бъде описан само като нежелано присъствие. Не, дори и това не. Копелето ми е истински враг. Помислям си, че Мърфи трябва да се премести насам, защото винаги е бил един задръстен кирливец, роден по погрешка в Единбург.

— За жалост, там нещата не вървят. Никакво развитие. Господ дава, но в кошара… нали знаеш? Години наред се трепя да помагам, но не би, толкова можах да направя, толкова можаха и всички останали — мажа с благочестив тон.

Скрийл си е пуснал дълга коса, за да прикрие тия развяващи се джапанки, които представляват ушите му. Адамовата му ябълка изпъква под проскубана козя брадичка.

— Жалко, много свестен пич беше.

— Спъд си е Спъд — усмихвам се, почти наслаждавайки се на мисълта как този прошляк ще гушне скоро букета и си мисля за мен и Алисън… не, не, не Алисън. Лесли. Нещо ме стяга в гърдите и не мога да не попитам:

— А Лесли… Още ли се навърта насам?

Скрийл ме гледа със съмнение.

— Да, но не я закачай!

Направо съм учуден, че е жива. За последно я видях в Единбург, след смъртта на малката Доун. После чух, че се преместила в Глазгоу и движела със Скрийл и Гарбо. После чух, че се предозирала. Предполагах, че е последвала Гарбо.

— Още ли се друса?

— Не, остави я на мира. Тя е чиста, оправи се. Женена е, има дете.

— Бих искал да я видя отново, заради доброто старо време.

— Нямам представа къде е. Веднъж я видях в Бъчнън Сентър. Чиста е и си е уредила живота — настоява той. Веднага надушвам, че гледа да ме държи далеч от Лесли, но още по-добре, защото има доста по-важни неща в момента.

Моят човек определено е свършил чудесна работа за С.Д.У. Влизаме в Клайдсдейл Банк и той ми сочи някакъв пич зад едно от гишетата. Направо идеален! Дебел, ленив, с очи, замъглени от транквиланти и очила тип Елвис Костело. Само да му пратя онази суперлъскава малка кучка, цялата му кръв ще иде в слабините и той ще заточи лиги след нея. Да-а, Ники ще го накара да каже и майчиното си мляко като в същото време ще лъска тоалетната й чиния с четката си за зъби. Браво, това е моя пич. Или по-скоро нейния пич.

Тя ми дължи услуга, че я измъкнах от онази каша с костюмарите в хотела. Така я гледаха, сякаш и тримата ще й се нахвърлят едновременно. Беше се спекла малко. Печената, лъскава, секси Ники. Тази работа изисква кураж и се надявам тя да е толкова отворена, колкото си мисля.

Що се отнася до мен, нямам търпение да се заема с момичето на моите мечти. Чувствам се толкова а ла Тери-Томас-на-палубата-на-океански-лайнер-с-млада-вдовица, че чак прокарвам пръст по горната си устна да проверя, дали не са ми пораснали огромни мустаци. Моята далавера, моят филм, моята сцена.

(обратно)

39. „…въпрос на цици…“

Лорън се върна от Стърлинг. Чудя се какво ли толкова е станало в семейното огнище, че е толкова положително заредена и жизнерадостна. Тя почти се извинява, че се е опитала да ми се меси, като обаче, разбира се, продължава да счита, че греша. Слава богу, телефонът иззвънява. Обажда се Тери, който ни кани на един „течен обяд“. Аз искам да отида, защото след два дни ще се наложи да се снимаме заедно в секс-сцена, така че е добре да го опозная малко повече. Лорън трябваше да бъде убеждавана, защото първоначалната й идея бе да отпразнуваме сдобряването си като изпушим по джойнт и се посмеем на телевизионните новини, преди да отидем на следобедната лекция. Аз обаче настоях и дори успях да я накарам да си сложи малко очна линия и червило преди да тръгнем.

От вратата ме връща ново позвъняване — баща ми. Аз започвам да се чувствам виновна за снощните си изпълнения, докато той не спира да говори за Уил, все още непримирим с факта как би могъл собственият му син да се окаже педал. И каква тогава е разликата между двете му деца? И двете лапат курове, но дъщеря му си изкарва хляба с това. Нямам търпение да затворя и излизам.

Бизнес Бара е едно от онези места между клуб и пъб с диджей бокс и декове в ъгъла. Препълнено е, защото се носи слух, че Ен-Сайн, очевидно стар приятел на Тери и Били Биръл — брат на Раб, ще пуска днес тук. Тери ни представя на Били, който е доста добре сложен. Всъщност Раб изглежда като силно размита версия на брат си. Били се усмихва и ни стиска ръце с доста старомоден и джентълменски жест, но в който няма нищо изкуствено. Той изглежда в отлична форма и трябва да си призная, че извиква спонтанна хормонална реакция у мен, но е твърде зает, за да флиртувам с него.

Тери се пуска на Лорън, която се чувства наистина неудобно. На даден етап тя му казва да си махне ръцете от нея.

— Извинявай, кукло — Тери мята ръце във въздуха, — просто съм си такъв тип, тактилен, така да се каже.

Тя бърчи лице и се измъква към тоалетната за малко спокойствие. Тери се обръща към мен и тихо ми казва.

— Защо не поговориш с нея? Защо е толкова нервна? Винаги съм насреща, ако някое гадже има нужда от едно прилично чукане? Гарантирам!

— Тя беше доста по-отворена, преди да започнеш — подкачам го, но ми е трудно да не се съглася с него. Ако някой изчука Лорън, ще съм му вечно задължена, защото най-сетне ще кротне. Има прекалено много свободно време, което използва само, за да се нахъсва, да се потиска и да се безпокои за глупости. Чуждите глупости.

— Това не е ли Матиас Джак на масата в ъгъла? — пита Раб Тери.

— Да, човече, да! Били ми каза, че миналата седмица тук са били Ръсел Латапи и Дуайт Йорк. Където има футболисти — там има и гаджета — ухилва се Тери. — Какво обаче ще кажеш за тези Двенките, не са ли трепач, а, Раб? — Той е прехвърлил ръка през кръста ми и е разперил другата в очакване да прихване и Лорън. Тя обаче застава на разстояние и поглежда часовника си.

— Аз ще се връщам на лекции — заявява тя.

Раб и аз схващаме намека. Допиваме питиетата си и оставяме Тери, страшно доволен, че ще може да запива и да си приказва с Били на бара. Преди да си тръгнем му се усмихвам:

— Ще се видим в четвъртък.

— Нямам търпение — отвръща той весело.

— Съжалявам за всички тези простотии — казва Раб докато вървим към Норт Бридж, преминавайки покрай Скотсмън Хотел.

Макар че денят е ясен, духа силен, пронизващ вятър и разбърква цялата ми коса.

— Беше забавно — отвръщам, — и стига си се извинявал заради приятелите си, Раб. Много добре знам какъв е Тери и той е направо знаменит — натъртвам и се опитам да издърпам косата си назад, като я прехвърля зад ушите си. Поглеждам Лорън, която нагъва Кит-Кат и обгърнала тялото си с ръце, се мръщи срещу вятъра, после внезапно изругава и започва да примигва, защото нещо е влязло в окото й. Сещам се, че ни предстои семинар за Бергман и почти се изкушавам да го пропусна. Въпреки това оставам и през цялото време се чувствам виновна, че ми е скучно, докато Лорън и Раб са почти изцяло погълнати. След като семинарът свършва нямам желание да се моткам наоколо, Раб си тръгва и двете с Лорън се отправяме към къщи, където Даян е направила спагети.

Храната е добра, дори отлична, но аз едва преглъщам, защото дават нея по телевизията. Британската олимпийска сензация, медалистката Каролин Павит, както я определя Сю Баркър. Каролин се старае да покаже всичките си зъби, усмихвайки се широко, а косата й е изрусена, но леко прораснала. Тя го разиграва сладкишче с лек примес на динамична персона, което направо увълчва Джон Перът и някакъв друг гост — футболист. Надявам се тимът на Али Макойст да разбие тъпата безцица крава и да я накара да изглежда толкова имбецилна, колкото всъщност си е. „Въпрос на спорт“? Какво, по дяволите, разбира тя от спорт? Трябва да нарекат предаването „Въпрос на цици“! А къде са твоите цици, скъпа? После поглеждам отново. Не може да бъде — виждам цици на екрана! Направили са й цици! Британската олимпийска медалистка, безцицата анти-гимнастичка заедно с изрусената си коса и облечени зъби се е сдобила с чифт импланти, цинично навирени към нова медийна кариера!

Просто ми е ясна мръсната лъжлива кучка…

След вечерята Даян отива на гости у техните. Лорън и аз оставаме пред телевизора. Тя се дразни от някаква културна програма, където група интелектуалци обсъждат явлението „популярни японски романи, писани от млади момичета“. Показват множество снимки на авторките върху задните корици — всичките на хубави девойчета в софт-порно пози. „Но могат ли те да пишат“ — пита един критик. На което някакъв професор по съвременна култура, напълно сериозно излайва — „Не виждам как това изобщо би могло да има значение!“

Лорън почти побеснява от това! Изпушваме по джойнт и си взимаме още храна. Аз омитам още чиния спагети, а Лорън отваря бутилка червено вино. Спагетите, които съм изяла са съвсем малко, но ми се струва, че доста ми натежават и се сещам за снимките на Севериано/Енрико и очертаващото се коремче. Веднага отивам в банята и ги повръщам, мия си зъбите и пийвам магнезиево мляко, за да успокоя стомаха си.

Когато се връщам впервам завистлив поглед в Лорън, която продължава да нагъва. Тя е дребна и слаба, но се тъпче като разпрана. Тя е това, което те биха искали да бъдат: всички тези момичета от шоу-бизнеса, които твърдят, че не са анорексички и ядат като коне. Ние обаче знаем, че това са долни лъжи, но не и за нашата Лорън. Тя постоянно дъвче нещо. Скоро червеното свършва и се отваря нова бутилка бяло вино. Уютна разпускаща вечер, точно като едно време, само аз и тя, съвсем сами, чисто женска вечер. Обаче в този момент се чука на външната врата, Лорън направо подскача от уплаха и след това смръщва вежди:

— Недей да отваряш — настоява тя.

Аз вдигам рамене, но чукането е настоятелно.

Ставам.

— О, Ники, недей… — моли се Лорън.

— Може да е Даян, сигурно си е забравила ключовете или нещо такова. Отварям и разбира се, не е Даян, в рамката е застанал Саймън, ухилен до уши. Той изглежда толкова зашеметяващо, толкова апетитно, че се налага да го пусна, макар да ми е ясно, че си играе с мен. Щом влиза в хола, лицето на Лорън помръква.

— Надуших спагетите — казва той, гледайки почти празната чиния. — Италианското в мен проговори.

— Можеш да хапнеш, ако искаш? Има още много? — предлагам и забелязвам как Лорън поглежда встрани.

— Мерси, но съм вечерял вече — потупва той стомаха си и погледът му се насочва към Лорън. — Много готина Т-шъртка — казва й той. — Откъде я намери.

Тя го изглежда и за миг си помислям, че ще го прати по дяволите, но тя само измърморва:

— От „Некст“, нищо особено.

После става, занася чинията си в кухнята и се прибира направо в стаята си. Чудя се, дали Саймън не е целял точно това с въпроса си.

Сякаш да потвърди подозренията ми, той вдига вежди и снижава глас.

— Това момиче има крещяща нужда от префасониране — заговорнически споделя той. — Иначе е много хубава. Дори под тези парцали си личи. Да не би да е лесбийка?

— Не мисля — казвам, почти през смях.

— Жалко — казва той умислено, с почти видимо съжаление. Това вече наистина ме разсмива, но той остава безучастен и аз отбелязвам:

— Лорън винаги ми напомня за първата глава от Middlemarch на Джордж Елиът.

— Освежи паметта ми — помолва ме Саймън и добавя: — Аз съм доста начетен, но не помня много цитати.

— „Тя имаше този тип красота, която още повече изпъква на фона на бедняшките й дрехи. Някакво достойнство лъхаше от простото й облекло“ — цитирам.

Саймън се замисля, но явно решава, че не е впечатлен. Това ме кара да се чувствам кофти и се мразя заради това. Всъщност, трябва да му кажа да си гледа работата. Защо одобрението на този съмнителен тип изведнъж е станало толкова важно за мен?

— Виж, Ники, имам едно предложение за теб — казва той страшно сериозно.

Направо ми се замайва главата. Какво има предвид? Продължавам да говоря общи приказки.

— Знам ги тези предложения. Днес се черпихме с Тери? По обед? Не знам дали ще издържи до четвъртък?

— Да, четвъртък е голям ден — казва замислено той, — но не става дума за това. Бих искал да ми помогнеш, за финансовата страна на нещата. Става дума само за бизнес.

Само за бизнес? След онази нощ? За какво говори той изобщо? Тогава той ми разказва странния си план, който звучи толкова вълнуващо, толкова интересно, че нямам друг изход, освен да се съглася.

Сик Бой, няма грешка.

Знам, че се опитва да ме манипулира, с цветята и така нататък, но аз се опитвам да правя съвсем същото. От цялата интимност, цялата онази нежност на предишната нощ не е останала и следа. Аз сега съм просто бизнес партньор, порно-звезда. Вървя през минно поле, но не мога да се спра. Добре, Сик Бой, ще играя твоята игра докогато искаш ти.

— Днес се запознах с брата на Раб — Били. Изглежда готин — казвам му, наблюдавайки да видя реакцията му.

Саймън вдига една вежда.

— Бизнес Биръл — казва той. — Странно, преди ергенското парти не знаех, че е брат на Раб. Все пак си приличат. Преди години се бяхме скарали, точно когато отвори Бизнес Бара. Бях с Тери, който довтаса по работен гащеризон. Бая се намотахме. Казах на Бизнес — „Бокс, а? Не е ли малко буржоазен спорт?“. Просто се опитвах да се пошегувам, но той се върза. Както и да е, изрита ни навън — хили се той, по-скоро с презрение, отколкото със завист.

— Местенцето му си го бива — подхвърлям.

— Да, но той е само параван. Бизнес Бара е собственост на големите акули зад Били Биръл — кисело обяснява той. — Той е само един високопоставен барман и толкова. Питай Тери, ако не ми вярваш.

Саймън може да не завижда на Били, но определено завижда на бара му. Трябва да призная, че заведението е доста по-класно от Порт Съншайн.

— Виж, Ники… — започва Саймън. — За онази нощ… Искам да излезем някой път като хората. В петък трябва да пътувам до Амстердам, да се видя с този мой стар приятел, Рентън. Пак е свързано с парите за филма. В четвъртък ще снимаме и след това сигурно ще се отцепим. Какво ще правиш утре?

— Нищо — казвам малко прекалено бързо, искайки ми се да добавя „ще те чукам“, но се въздържам. Трябва да запазя достойнство. — Ами… смятах да ходя на басейн? В Роял? След смяната ми в сауната?

— Великолепно! Там е страхотно. Често отскачам до фитнес центъра. Може да се срещнем там и след това да те заведа на вечеря. Добре ли е така?

Повече от добре. Пулсът ми бясно препуска, защото най-сетне го заковах. Той е мой и това значи, че… Какво значи? Значи, че това е моят филм, моята тайфа, моите пари. Значи абсолютно всичко.

Той не се задържа много след това и Лорън се връща в хола, искрено облекчена, че си е тръгнал.

— Какво искаше? — пита тя.

— О, нищо, само да ми обясни някои подробности по филма? — казвам, наблюдавайки как лицето й се изкривява.

— Той наистина е влюбен в самия себе си, нали?

— О, определено. Когато реши да си бие чекия, първо си запазва стая в първокласен хотел — казвам й.

За пръв път от много време двете се смеем с глас.

Е, още не го познавам толкова добре, но силно подозирам, че самочувствието никога не е било проблем за Саймън. Но сега сме аз и той. Неизбежно, непредотвратимо.

(обратно)

40. Мръсен № 18745

Вечерята в „Суийт Мелинда“ в Марчмънт беше пълен блясък. Срещнахме се на басейна. Ники беше по толкова зашеметяващ червен бански от две части, че за малко да получа удар. Изплашен, че ще изгубя самоконтрол, бързо се хвърлих в басейна и тя напълно наравно с мен изплува шестнайсет дължини, които съответстват на около трийсет в нормален басейн. После в таксито, към ресторанта. Тя изглеждаше повече от прекрасна, почти неземна, цялата светнала от физическото натоварване, така че нямах друг избор, освен да забия поглед в брояча. Стори ми се, че Ники леко се понамуси като разбра, че ще я водят в квартално заведение, а не в ресторант в центъра, но всичко се оправи, когато видя обстановката, обслужването и най-вече морските деликатеси. Аз си взех сепия с Перно и подлучена майонеза, докато Ники беше очарована от пържените кралски миди със сладък чили сос и creme fraiche. Избрах леко бяло бургундско, а и домашният бял хляб имаше невероятен вкус.

Можех да мисля само за това как ще я отведа вкъщи, образът на това перфектно тяло в червен бански се бе загнездил в главата ми до степен, че ми беше трудно да говоря, дори да мисля за далавери и планове. А и тя определено не е от срамежливите. На задната седалка на таксито тя ми разтвори ципа, мушна вътре ръката си и започна да яде цялото ми лице с притеснително усърдие. В един момент болката от зъбите й по долната ми устна стана толкова силна, че почти изкрещях и я отблъснах.

Пристигаме и плащаме на таксиджията, ципът ми е още отворен и нахълтваме във входа, където тя разкопчава колана ми. Измъквам жилетката й през главата, повдигам нагоре блузата и разкопчавам сутиена й. Вкопчваме се един в друг още на площадката, вратата срещу моята се отваря и оня педофил, съседът, който живее с майка си, поглежда иззад вратата и после я затръшва. Ровя за ключовете си, отварям и на влизане Ники в движение разкопчава кадифените си джинси, панталоните ми се свличат на земята, вратата зад нас хлопва. Лягаме на пода, издърпвам джинсите й, свалям копринените й бикини и заравям глава между краката й. Путката й има леко хлорен вкус от басейна, но аз се наслаждавам, докато я изучавам с език, после засмуквам клитора й. Усещам как ноктите й се впиват във врата ми, после отстрани на лицето ми и ми е трудно да дишам, но тя се опитва да ме избута назад и да се измъкне настрани, за да стигне пениса ми. Аз обаче не пускам тази сладка плът, но въпреки това тя успява и езикът й перва с няколко къси електрически удара главата на кура ми, преди да го обгърне с устни. Оставаме заклещени така още известно време, после инстинктивно се отделяме един от друг, очите ни се срещат и всичко става някак забавено като при пътна катастрофа. Ръцете ни са навсякъде по телата, огледално повтарящи нашите търпеливи, почти реторични ласки. Усещам всеки мускул и сухожилие под нейната мека почти прозрачна кожа и имам чувството, че тя бавно сваля плътта от костите ми.

Разгорещяваме се и тя ме заковава с невероятната сила на бедрата си, които изглеждат толкова измамно деликатни. Тя е притиснала кура ми и го потрива в окосмяването си, после го вкарва в себе си. Чукаме се бавно известно време докато и двамата свършваме. После се запрепъваме към леглото и се просваме върху завивките. Аз се пресягам към чекмеджето и вадя пакетче кока. Тя отначало се дърпа, но въпреки това правя две линии, преобръщам я и подсушавам ямката в основата на гръбнака й със завивката. Почти задушавайки се от вида на този невероятен задник, изсипвам едната линия в това кътче на тялото й и дърпам. Пръста ми се спуска между бузите й, лекото докосване на ануса я кара да се стегне за миг, но аз продължавам и се промъквам в прогизналата й вагина. Кокаиновия шемет преминава през мен като норуичкия влак през Хакни Даунс и аз отново й го вкарвам, но този път тя е на колене, блъскайки се, притискайки се с все сила в мен.

— Дръпни я… — задъхвам се, сочейки линийката на нощното шкафче.

— Аз… не… взимам… такива… боклуци… — задъхва се тя, докато се гърчи назад като змия, нанизвайки се на кура ми с бясна сила и невероятна прецизност.

— Смръкни я, мамка му — изкрещявам, тя извръща глава с развратна усмивка и казва: — О, Саймън… — Пресяга се към тръбичката от свита банкнота и дърпа, докато я чукам, а аз леко забавям, за да може добре да дръпне линията, после започвам да помпам с все сила, държейки я с две ръце за кръста. Извиващата се змия на тялото й се е вцепенила, двамата сме като двете части на едно бутало и двамата свършваме едновременно крещейки.

Същата нощ го направихме още няколко пъти. Когато будилникът иззвънява, ставам и правя испански омлет и италианско кафе. След закуска отново се чукаме. После тя тръгва за Университета, аз дръпвам още една линия, правя си още едно двойно кафе, нахвърлям някои дрехи и дреболии, които ще ми трябват за Амстердам в чантата и потеглям за работа зашеметен и екзалтиран.

Нищо не може да те свали на земята повече от тази дупка. Очакват ме проблеми и не мога да реша, дали са от водопроводно естество или проблеми с персонала. И от двете по малко, защото очевидно старият бойлер е на път да експлодира.

— Пак Амстердам?! Ти току-що се върна оттам! Не става, Саймън, просто не става — нарежда Мо, тръска отсечено глава отказвайки да ме погледне и усърдно лъска плота на бара.

— Мораг, разбирам, че напоследък изисквам твърде много, но Алисън е тук, за да ти помага. Става дума за tres съдбоносна бизнес среща — казвам й, оставяйки стария БТР да мрънка, отдалечавайки се.

Направо замръзвам, когато излизам и се отправям към летището. Полетът ми напълно предвидимо закъснява и когато пристигам chez Рентън вече е привечер. Атмосферата между него и онова гадже Катрин е доста обтегната и аз (слава богу) не успявам да я разведря, подарявайки й парфюм Калвин Клайн от безмитната зона. Подаръкът напълно подхожда за третодивизионна пичка.

— За теб, Катрин — усмихвам се, задържайки поглед, но ме посреща само къс тевтонска стомана. Определено няма да пропусна тази малка нацистка, ако ми се отвори парашута. След няколко секунди физиономията й омеква и тя дори придобива кокетно изражение.

— О, ме-е-ерсий, нямаше нужда… — провлачва тя.

Всичко това, разбира се, има за цел да подразни Рентън, но ако с нещо съм го разстроил, той определено не ми прави удоволствието да го покаже. Отправяме се към Тисен Кафе отсреща, този онанистичен риж папуняк набира на GSM-а си някакъв негов приятел, с когото искал да ме запознае. Пичът очевидно се занимава с разпространение на порно. Да, старото приятелче Рентс си има своите приложения. Бяхме измъдрили следната система: откриваме две банкови сметки в две различни цюрихски банки — едната за общи разходи по филма, а другата за продуциране. Първата сметка е с нареждане, ако прехвърли 5000 лири, парите да бъдат превеждани в банка numero duo.

— Швейцарските банки не задават въпроси — обяснява Рентън, — а използването на две едновременно прави парите практически непроследими. Всички копелета, които са в порно индустрията ги използват, а също и собствениците на големи клубове.

— Това ни трябва, Рентс, да действаме — казвам му. Известно време си лафим, но рижият нещо се разсейва и аз знам причината. — Няма ли Катрин да отскочи да пийне нещо с нас, Марк? — усмихвам се докато пресичаме наклонения мост над канала, вървейки към пъба на ъгъла.

Той нещо смутолевя вместо отговор, докато влизаме в бара.

Мястото е жестоко, стар холандски дървен бар с огромни витрини, през които нахлува гаснещата светлина. Спирам да се насладя на гледката, така че Рентън да купи пиенето. Старите навици умират трудно.

— Mak ik twee beer — казва той на усмихнатия барман.

Скоро изниква и този негов приятел, холандец на име Петер Мурън, към когото той се обръща на Миз. Миз очевидно е дистрибутор на „еротика за възрастни“ както сам се изразява. Думата „нечистоплътен“ във всичките й смисли сякаш е измислена за него. Той е слаб, с къса черна коса и сбръчкано лице, шарещи очи на гризач и рядка, кирлива брадица. Трябва да държа под око този тарикат. Той ни повежда към червения квартал и устата му не спира по пътя.

— Имам малък офис в Нойзюд Вурбургуол. Оттам се занимавам с дистрибуцията на видеозаписи. Отчасти собствена продукция, неща на приятели, европейски и американски перверзни, дори и домашно видео, ако е добре направено. Ако гаджетата са класни, образът — ясен, а сексът — изобретателен или поне достатъчно разпален, няма проблем — ще се заема — обяснява той, дърпайки дръжката на вратата. Шибан пуяк!

Качваме се по тясна стълба към офиса му. В дъното има остъклено пространство с купища техника за монтаж на видеофилми, няколко монитора и пулт. Явно Миз върши основната си Работа тук. Той ми обяснява, че внася множество американски DVD-та, прави им пиратски шев и кройка и ги пуска като чисто нови.

— Всичко опира до монтажа — казва леко небрежно той, — монтажа и опаковката. За целта използвам и десктоп-издателската техника на един приятел.

Миз се опитва да мине за важна клечка, но аз съм се нагледал на такива неща в Лондон. Макар мангизите, които да носи тази техника да са впечатляващи, скоро се отегчавам и предлагам да се измъкнем за по още една бира.

Излизаме и минаваме покрай червените неони на витрините с курви. Започвам да си спомням някои неща за това място.

— Сещам се как дойдохме тук за пръв път като бяхме на шестнайсет с Рентс — казвам на Миз. — Пробвахме се подред при една едра курва от витрините. Хвърлихме чоп и Рентс влезе първи, докато аз останах да го чакам навън. Когато дойде мой ред, оная ми вика — „Надявам се, че не свършваш толкова бързо като приятелчето си. Той свърши за секунди и после ми вика, дали не можел да поседи малко вътре, та му направих кафе“. И когато излизам след сеанса, оставяйки я изчукана, все едно през нея е минал японски влак-стрела… — смея се, докато рижият нещо се опитва да подмята, че съм бил и толкова бърз като влакът стрела, но аз продължавам, независимо от жалките му опити за подигравка. — Излизам и му викам на тоя чекиджия, викам му — „Как беше кафето, приятел?“.

Влизаме в някакъв клуб, Рентън се носи из свои води и маха на кой ли не, сякаш кура му е станал с четири инча по-дълъг от онова провиснало жалко нещо, изпод нелепите му рижи пичи косми, чиято снимка навремето разлепихме по автобусните спирки. Да съм отново с него е адски странно. Чувствам се невероятно добре, няма и доза тъпа носталгия, а това, че не си вярваме придава жесток адреналин на приключението.

Удрям няколко малки и една-две бири, но го карам внимателно. След известно време Рентън ме издърпва настрана и просто не може да се спре да говори. Стара слабост, която се проявява с поемането на критична доза алкохол, независимо от вродения му стоицизъм, с който наблюдава света около себе си. Този път дори е още по-зле и ми признава, че почти не пие напоследък. За негов късмет, хората обикновено са достатъчно наквасени, за да не си спомнят какви ги е дрънкало копелето. Но не и този път, Рент Бой.

— С Катрин не върви — казва ми. — Определено ще се върна за известно време. Далаверата ми допада, дори е възможно и да проработи… — Той се поколебава за секунда. — Бегби е на топло, нали?

— Поне още няколко годинки — лъжа.

— За убийство по непредпазливост? Не ме занасяй! — мръщи се Рентън.

Поклащам бавно глава.

— Франко не може да се нарече образцов затворник. Разковал няколко души, прецакал едно-друго. Ключът е хвърлен — правя небрежен жест с китка.

— Хубаво. Значи ще се пробвам.

Добри новини за Симоне Де Буржоа или по-скоро Саймън, който скоро ще се обуржоази. Вечерта тръгва на бързи обороти след като Миз ни снабдява с кока от едни мароканци, единият от които се опитва да ми досажда с приказките си, сякаш ме интересува черният му задник. Измъквам се в кенефа заедно с Рентс и дръпвам по една линия във всяка ноздра.

След кратко спречкване Рентън има наглостта да ме нарече расист и ние се връщаме при Миз.

— Не ми излизай с тия тъпи номера, Рентс! Знаеш, че в тялото ми няма и една расистка костица! — натъртвам. Забелязвам, че Миз се е заприказвал с едно гадже с гигантски нос, който започва от челото и стига до началото на брадичката й, където се намира малка хубава устичка. Изглежда толкова шибано… Да я изчукам е направо съдбоносно, а Рентс ми надува главата с приказки за кока.

В това време гаджето с големият нос се изпарява. Веднага се обръщам към Миз и питам коя е. Отвръща ми, че е просто приятелка.

— Тя има ли си гадже? Намери я! Кажи й, че я харесвам. Кажи й че искам да я чукам! — настоявам.

Той ме изглежда обидено и страшно сериозно.

— Ей, внимавай какво говориш! Тя ми е много добра приятелка! Извинението ми е толкова прозрачно неискрено, но копелето е с ампутирано чувство за ирония и го приема, мръщейки се. Ставам да се огледам за пичката с гигантския нос край бара, но се заприказвам с някоя си Джил от Бристол. Не знам дали може да чете, да пише или да кара трактор, но подозирам, че се праска като вратата на дворски нужник при буря. В последствие се оказвам прав, прекарвайки с нея по-голямата част от нощта в нейния хотел. Обаждам се на Рентс по GSM-а и той ми отвръща сърдито:

— Къде се затри?

Осведомявам го, че съм срещнал хубава млада госпожица, а той може да се прибира при откачената си половинка, която ще го скъса не от чукане, а от нерви… Като предишната му, как беше, онази от преди толкова години… Хейзъл. Абсолютно аналогичен случай. Да, колкото нещата се променят, толкова повече остават същите.

Джил е много навита, абсолютно непретенциозно гадже на почивка, което прави онова, което правят непретенциозните гаджета на почивка и слава богу. На следващата сутрин помпозно си разменяме телефоните.

Малко съм разочарован, че трябва да изпусна безплатната закуска в нейния хотел, тъй като трябва да бързам за Рентън и да си взема сака. Когато отивам в апартамента му, очаквам да открия Рентс в уютната компания на Миз и мароканците, но ми отваря Катрин по пеньоар и ме пуска вътре.

— Сай-менш — казва тя по своя мрачно-драматичен начин. Рентън е станал, изтегнат в оранжева хавлия на дивана и щрака каналите. Напълно издържан в стилистиката на морков, рижият мерзавец.

— Марк, батерията на GSM-а ми е паднала, мога ли да използвам твоя? Трябва да пусна един SMS на тази супер пичка.

Той се надига и вади GSM-а от джоба на якето си. Набирам следното:

ЗДРАСТИ, ХУБАВЕЦО. НЯМАМ ТЪРПЕНИЕ ДА ДОКОПАМ ПРЕКРАСНИЯ ТИ ЗАДНИК ОТНОВО. НАДЯВАМ СЕ ДА НЕ СА ТИ ГО РАЗШИРИЛИ МНОГО В ПАНДИЗА. ОТНОВО ЩЕ Е МОЙ. ТВОЙ СТАР ПРИЯТЕЛ.

Проверявам в тефтерчето си и набирам телефона на Франко. Съобщението изпратено! Можете да ми викате Купидон!

Набързо се сбогувам и хващам метрото за летището точно навреме. Докато пътувам се обливам в хладна пот да не би рижото копеле да ми е гепило нещо ценно и проверявам сака си. Великолепният ми пуловер Роналд Мортесон е още там. И още по-важно, дали не е видял нещо инкриминиращо? Познавам му начина на мислене, сигурно е преровил всичко с клечка за зъби. Но, слава богу, всичко изглежда си е по местата.

Като пристигам, хващам такси от аерогарата и отивам право в пъба, където ме чакат Раб и двете му приятелчета от Университета с купища оборудване. Всичко е налице — Betacam-рекордери, DV-та, 8-милиметрови камери, монитор, звуков пулт и осветление. Биръл ми ги представя като Винс и Грант и аз ги пускам на горния етаж.

Декорът е минималистичен — няколко матрака, нахвърляни по пода. Докато момчетата нагласят оборудването, започват да пристигат действащите лица. Въздухът е наситен от напрежение. Сърцето ми леко подскача, когато с танцова стъпка влиза Ники и се промъква до мен и измърква:

— Как беше в Амстердам?

— Велико, но за това — по-късно — усмихвам се и се извръщам да помахам на Мелани, която влиза. Моята втора звезда също е доста секси — в смисъл, че е точното блюдо на точното място, макар да не е френска кухня. Тя трябва да е красива, но по-семпла.

Социалните условия са принудили Мел да се носи по-различно от Ники. Когато започна да разсъждавам по този начин, се благодаря на бога, че майка ми е италианка.

Моите звезди, моят екип. Каква група само! Освен Мел, Джина и Ники, тук са и Джейн — нейната приятелка, курветината от сауната и шведката (или норвежката) Урсула, която не изглежда толкова добре, колкото звучи, но затова пък е истинска машина за секс. Към тях се прибавя и Уанда, курвата на Майки, която изглежда малко налудно с поглед, замътен от хероин, седнала с кръстосани крака в ъгъла. От мъжете сме аз, Тери и неговите жребци Рони и Крейг. Раб и студентчетата изглеждат малко притеснени.

По време на репетициите ми стана ясно, че ще имам проблеми с Тери и компания. По отношение на секса не са зле, имат достатъчно опит, но не разбират разликата обикновено чукане пред камера и порно-филм. Актьорските заложби са също под нулата. Дори най-елементарните реплики са пълна скръб. Моят план е да им вдъхна самочувствие като започнем с това, което могат да правят. Затова ще заснемем първо секс-сцените и най-първо оргията, която по сценарий е последна, но ще ги окуражи и ще помогне за изграждането на esprit de corps.

Има цял куп базови проблеми. Дадох на Мелани ролята на тийнейджърка, което приблизително подхожда на истинската й възраст. Сега обаче гледам ръцете й и виждам татуировка „Брайън“ на едната и „Кевин“ на другата.

— Мелани ти трябва да играеш невинна девица. Тези татуировки трябва да се прикрият някак.

Тя вдига очи през облак тютюнев дим от „Ембаси Регал“, после започва да се кикоти с Ники. Джина пък се оглежда наоколо сякаш иска да изчука, разчлени и накрая изяде всички в стаята. Tres навита. Жалко, че е такава стара чанта.

Плясвам с ръце, за да привлека вниманието.

— Така, така, хайде златни, хайде! Слушайте! Днес е началото на целия ваш останал живот. Това, което сте правили преди аматьорско порно. Днес започваме да снимаме истински развлекателен филм за възрастни. Тук е решаваща вашата способност да се потопите в него, да влезете в ролите. Всички ли си знаят репликите?

— Да-а — провлачва Ники.

— Сигурно — кикоти се Мелани.

Тери вдига рамене по начин, който ми подсказва, че не е запомнил и дума. Вдигам очи към тавана и изучаващо го разглеждам в търсене на вдъхновение. Добре, че започваме с чукането.

Мелани и Тери се подготвят за началото. Дрехите се свличат без всякакво притеснение, докато приятелите на Раб нагласят техниката. Адски е шантаво да гледам Тери гол на Betacam монитора. Включвам дигиталните видео рекордери и нагласям кадъра, така че и двамата да са в него. Грант нещо се суети известно време с осветлението, опасявайки се да не „прегори“ кадъра, а Винс ми казва, че звукът е настроен.

— Камера! Хайде Тери, покажи й на какво си способен! — казвам, макар той да не се нуждае от насърчение, защото веднага се заема, обработвайки я с пръсти и език. Приближавам максимално и в кадъра попадат този млящещ език и мократа й вагина. Тя обаче е леко скована и аз спирам действието.

— Мелани, скъпа, малко ми изглеждаш напрегната — отбелязвам.

— Ами, не мога така, като само ме гледат — оплаква се тя. — Не е като в онзи пъб, когато всички се включваха.

— Ще се наложи да се научиш. Това е порно-бизнесът, скъпа — казвам й. Наблюдавам Ники, която ги гледа, малкото й остро езиче облизва развратно и животински солта по леко жестоките си устни и аз усещам прилив на вдъхновение. Мога да разчета една кучка като отворена книга — тя е загоряла за екшън.

— Слушайте всички. Ново правило. Или си сваляте дрехите или се махате долу! — казвам, разкопчавайки колана си.

Раб изглежда като гръмнат зад триножника. Той поглежда Ники, после Джина, която вече се съблича. Ники също започва да си сваля дрехите и аз за миг затаявам дъх, за да проследя движението, с което си сваля блузата през глава. Мамка му, това гадже наистина е във форма. С доста спортен, делови маниер Ники казва на екипа:

— Хайде момчета! — И маха сутиена си, освобождавайки тези цици с чудесен тен и твърди като камък, които изпращат радарен сигнал право в слабините ми. Тя разкопчава полата си и после издърпва бикините, откривайки прясно избръснатия си триъгълник.

— Ни-кей — казвам, неволно прозвучавайки като Бен Дувър в неговите видео-филми като одобрителната пунктуация е от решаващо значение.

— Готови! — измърква, цупейки устни тя.

Мамка му, трябваше да срещна това гадже преди години. Щяхме да сме завладели света. Но пак ще го направим.

Концентрирай се, Саймън. Търся прикритие зад обектива и се опитвам да превключа на делови режим.

Големите цици на Джина вече се развяват навсякъде, а очите на Тери още малко ще изскочат. Понякога този човек ме потриса със своя долнопробен вкус към количеството, без да го е еня за качеството.

Клетият Раб все още се шашка здраво, но явно е, че иска да остане.

— Аз съм от творческата страна на нещата… с гаджето ми ще имаме бебе… Не искам да се включвам… Искам да съм създател на филми, а не порно звезда!

— Добре, екипът може да прави каквото си иска, но аз се включвам — обявявам, сваляйки Т-шърта си и оглеждайки се в огледалото на стената. Коремът не е зле, тренировките в залата и диетата дават резултати. Лесно качвам, но и лесно свалям. Необходима е само малка корекция в режима: никакво пържено, концентрат вместо бира, посещение на фитнеса три пъти седмично вместо веднъж, ходене вместо возене с таксита, кокаин вместо трева и да, отново цигари. Резултатът: килата просто се топят.

Уанда вдига глава и провлачва с наркоманския си глас, че най-секси са момчетата с дрехи, което ме разстройва, разстройва и останалите участници.

— Скиваш ли колко си популярен сред херо-курвите, а, Раб? — подмята Тери и Уанда му показва среден пръст.

Тактиката ми обаче сработва, защото Тери и Мелани наистина се разгорещяват, а аз се възбуждам. Точно тогава Ники се доближава до мен и измърква:

— Струва ми се, че искам да седна на коляното ти?

За малко да я напъдя с нещо като „Разкарай се, режисирам в момента“, но всъщност отвръщам с дълбоко гърлено „о’кей“, докато великолепният й задник изящно се приземява върху бедрото ми. Усещам как пенисът ми се вдървява и се опира в дупката в края на гръбнака й, докато гледаме Мел и Тери в разгара на екшъна. Трябва да съм съсредоточен, да не забравям, че аз съм режисьорът.

— Легни назад, Тери… Седни върху него, Мел… ДИСЦИПЛИНА!

Мел е поела кура на Тери в устата си, дразни с език главата му и пак го поема дълбоко. В един момент Тери я спира и я насочва към облегалката на големия фотьойл… Ники леко се раздвижва и се отпуска назад в мен…

Дисциплината ще пресече глада ми…

Лактите на Мел са на облегалката, а Тери й го е вкарал на задна прашка. Косата на Ники се спуска надолу по гърба, прасковеният й аромат дразни обонянието ми… заплашвайки да изсмуче здравия разум от мен…

Дисциплината ще прекърши жаждата ми…

…сега Тери се отдръпва и аз изкашлям няколко окуражаващи думи, докато ръката ми поляга върху бедрото на Ники, тази гладка, съвършена копринена кожа…

Дисциплината ще ме направи по-силен…

Тери отново го вкарва и двамата с Мел започват да помпат като мощно бутало като ритъма определя тя, блъскайки се назад в кура му, сякаш иска да го откъсне. Тери има онзи самодоволен, леко унесен вид, какъвто имат мъжете, когато се наслаждават на секса, все едно, че нищо особено не става. Това е начин да не свършиш прекалено бързо, ако си с готино гадже, както и да продължиш по-дълго, ако си с някоя стара чанта. В основата си обаче е едно и също нещо.

…ако първо не ме убие…

Решавам да спра камерата.

— Стоп! Стоп, Тери! СТОП!

— Какво, мамка му… — пъшка Лимонадения.

— Добре. Сега, значи, искам да направите класическата за порното задна прашка.

Тери ме поглежда и протестира:

— Така не можеш да се изкефиш!

— Цялата работа, Тери, е не ти да се кефиш, а да изглежда, че се кефиш! Мисли за парите! Мисли за изкуството!

Хвърлям бърз поглед наоколо и виждам, че всички са се отпочнали, с изключение на Раб и хората му. Джина ме гледа с хищна усмивка и пита:

— Кога ще се включим и ние?

— Ще ти кажа — кимам, още от сега възнамерявайки да орежа всички кадри с нея.

Мелани е идеална за позата Папа Йоан Павел II, или както я наричаме в бизнеса — ЗП (задна прашка) — тя е слаба, гъвкава, но достатъчно енергична. Тери само лежи, но подсигурява чудесния салам върху, който Мелани се надига и спуска. Ръцете му я хващат за кръста в опит да промени темпото, да влезе по-дълбоко, но тя започва да се мръщи.

— Точно така, Тери, заслужи си парите! Чукай я! Мел, опитай се да гледаш в камерата. Не спирай да я гледаш. Трябва да чукаш Тери, но да обичаш камерата. Тери е само шибана приставка, само допълнение на твоето удоволствие! Ти си звездата, бейби, ти си звездата… — Ники се пресяга и обгръща с ръка члена ми. — …красива си, бейби, това е твоето шоу…

Избутвам нежно Ники, после ставам, държейки я за ръка.

— СТОП! — изкрещявам. После обяснявам на Ники. — Искам те там, да го поемеш с уста на Тери. Тери, справяш се отлично! Сега ти ще лижеш Мел, докато Ники ти духа!

— Но аз искам да свърша, мамка му! — стене той, докато Урсула се приближава към него с хавлиена кърпа, той я взима недоволно и се отправя към кенефа да се зачисти.

— Хайде, Тери — извиквам след него. — Не бъди неблагодарен. Казах да лижеш Мел, докато Ники ти духа. Животът е тежък, какво да се прави!

Успяваме да направим този кадър. Ники в действие с кура на Тери ме кара да се чувствам много странно, особено като личи, че й харесва. Чувствам се облекчен като свършваме с това и правим пауза за обяд или по-точно някои правят пауза за обяд. Раб и аз оставаме да прегледаме заснетия материал на монитора. Налага се да звънна на останалите, защото се заседяват в шибания пъб. Ники явно е пила, вероятно има нужда от повече кураж. Шантава работа, изглежда съм започнал да изпитвам онова некомфортно собственическо чувство към нея. Съвсем не съм щастлив, че Тери трябва да я чука пред камерата. А какво още предстои само…

Джина продължава да ми мрънка.

— Аз и Урсула, а също Рони и Крейг нищо не правим!

— Ще въвеждаме хората един по един, докато се стигне до кулминацията — обяснявам. — Търпение! — Отново вкарвам в действие Тери и Мел. — Хайде, Тери — подканям го, докато той здраво помпа, — опитай сега малко анално…

Моите способности за мотивиране са напълно излишни: все едно да насърчаваш Дракула да пие кръв от вратна вена. Тери избутва Мел от себе си, слага я по гръб и прехвърля краката й на рамената си. Той плюнчи усърдно пръсти и бута слюнката в ануса й, а после бавно започва да й го вкарва. Кимам към Ники и двамата разтваряме задника й, като всеки дърпа внимателно по една буза. Раб е инструктиран да следи камерите, така че да имаме по един близък план на аналното действие и по един на лицето на Мел, за да може да ги съчетаем при монтажа.

Мелани стиска зъби и прави гримаси (необходим план за женомразците, които си падат по насилие и които искат „кучката да страда“), но скоро започва да го намества и физиономията й придобива мечтателен вид (кадър за мързеливите трансгресивно-романтични юпита, които след тежък ден, просто искат да се опънат на леглото и да се наслаждават на едно отпускащо анално чукане). Много е важно израженията да покриват всички основни емоционални бази. Всъщност това е порното, един социален и емоционален процес. Всеки може да заснеме генитален акт… Ники ме целува силно по устните и се спуска към члена ми, а аз мярвам Раб до бара, после Джина, която поглежда към него и очевидно се дразни, че не й се обръща внимание, после Крейг, засмукал зърната на Уанда и си мисля, че никой от тях няма да ме контролира, никога… тогава осъзнавам, че нещо липсва.

— Стоп! — извиквам, точно когато Ники засмуква пениса ми.

— Какво?! — Тери продължава да помпа. — Сигурно се шегуваш!

Ники вади кура ми от устата си и ме поглежда.

— Не, Тери, не! Хайде! Трябва да направим същото анално движение, но на задна прашка.

— Деба… — псува той, но си го вади. Ники поглежда Тери, после Мел.

— Как беше? — пита тя.

Мел изглежда доста доволна.

— В началото е малко болезнено, но после е гот. Тери е много добър, винаги успява да го набута направо. Някои момчета не знаят как се прави и си го удрят в кожата помежду, в перинеума де, и така наистина е гадно. Тери знае как да го сложи без такива работи, направо — обяснява тя.

Лимонадения вдига гордо рамене.

— Опит, това е.

— Сотънски нощи за решетките, а, Тери — подмятам, Раб се изхилва, Джина също започва да се смее. Аз се вдъхновявам по темата и започвам да пея „Summer Nights“ от „Брилянтин“, само сменяйки думите:

— But ah-ha, those Saughton nights… tell me more… tell me more…

Всички избухват в смях, дори и Тери.

Ники обаче е настроена делово и ми иззема функциите, нетърпелива да продължим.

— Виж, Мел — казва Ники, — знаеш ли, кое беше най-страхотното, което наистина ме възбуди? Моментът, когато Тери те наплюнчваше отзад и те смазваше? Може ли аз да се пробвам?

— Добре, щом искаш — усмихва се Мел.

Тери изобщо не се впечатлява, но на мен ми порастват криле. Да, Ники е звездата тук! Това гадже има класа! Алекс Маклийш?

Лешоядите ще са по петите й, ако не я вържем с договор, Саймън. Помисли за Агати, Латапи…

Смятам, че няма страшно, Алекс. Не се безпокой, взел съм мерки по въпроса. Много неща се правят зад кулисите.

Но точно в този момент трябва да направя малко инструктаж и да напомня на Тери, че това е колективен спорт и трябва да запазим дисциплината си.

— Запомни Тери, не се изпразвай в Мел. Трябва да го извадиш и да се изпразниш върху лицето й. Не забравяй последователността в порнографията — духане, търкане, лизане, чукане, различни пози, анално, двойно проникване и накрая празнене. Не забравяй добрите стари уроци.

Тери ме гледа със съмнение.

— Не си падам по чукане без да свърша вътре.

— Не забравяй, Тери, това не е секс! Това е постановка. Без значение е дали ти харесва или не…

— Разбира се, че ми харесва, това е солта на живота — отвръща той.

— …защото аз и ти, в случая сме само курове. Нищо повече. Гаджетата са звездите!

Отзад Рони и Урсула се упражняват усърдно, а Крейг чука Уанда, която лежи като труп. Те са само декор на действието, което подготвям пред камерата.

— Аз съм готов — заявява Тери, който отново се е одървил. Раб гледа напълно неразгадаемо. Онова копеле Грант донаглася осветлението и кима на Раб. Винс казва, че записваме.

— Старт!

Ники маже с плюнка ануса на Мелани и я втрива полека навътре. Джина смуче кура на Тери, а Мел постепенно се спуска, прикляквайки върху него. Точно когато е на път да се надене, вратата рязко се отваря и влиза Мораг.

— Саймън… ъ-ъх… — задавя се тя и очите й изскачат от орбитите.

— Такова… ъ-ъх… онзи… от Сънди Мейл е тук. Дошъл е с фотограф… — Тя се завърта на пети и излита навън, затръшвайки вратата.

Сънди… да му го начукам Мейл! Фотограф! Какво, по дяволите… Но в главата ми изплува, че тази вечер има среща на „Бизнесът в Лийт срещу дрогата“, но дотогава има още време…

В този момент зад гърба си чувам ужасяващ писък. Обръщам се и виждам, че Мел се е подхлъзнала и се тръснала с цялата си тежест върху Тери.

— А-А-А-А-А! МА-А-АМКА МУ! — вие той в агония. Мелани се изправя и започва да се извинява:

— О, Тери, извинявай, наистина извинявай, вратата се отвори, стреснах се и се подхлъзнах…

Курът на Тери ужасно е пострадал. Изглежда се е пречупил нещастникът, изглежда смачкан, целият е черен, син и червен. Той пищи, Ники звъни в Бърза Помощ по GSM-а си, а аз си мисля — шибания Сънди Мейл… и какво, по дяволите, ще правим, ако пенисът на Тери не може да се оправи? Той е основния тъпкач…

— Раб, поеми нещата тук, закарай Тери в болницата…

— Но какво…

— Шибаната преса е долу!

Обличам се набързо и слизам. Долу ме чака млад нахъсан таблоиден прошляк, за който лесно можеш да си представиш, че след двадесет години седи все в същата дупка и върши същата работа на скапания си Мак.

— Тони Рос — протяга ръка той. Шашкам се от присъствието на фотографа и забелязвам, че Мо ми прави напълно объркани знаци. — Относно „Бизнесът в Лийт срещу дрогата“. Искаме да направим статия.

— О… колко навреме. Тъкмо се готвех да тръгвам за учредителното събрание в Асембли Руумс. Елате с мен — подканям ги, нетърпелив да ги разкарам оттук.

— Трябват ни снимки на бара — намесва се фотографът.

— Винаги можете да ги направите. Сега по-добре да побързаме за Асембли Руумс и ще ви запозная с основните хора — обяснявам на журналиста, докато го избутвам през вратата заедно с ошашавения фотограф.

Но Мораг също е по петите ми и ми маха да се върна.

— Саймън — шепти тя, — какво беше това?

— Първа помощ, Мо. Тери не е добре. Заеми се!

Тръгвам по Конститюшън Стрийт с двамата вестникари и се сещам, че съм подранил за събранието, но казвам на портиера на Асембли Руумс:

— Засечка, мислех, че е станало седем и половина.

Журналистчето, този Тони Рос, предлага да се върнем в Порт Съншайн, но аз ги отвеждам в Нобълс. Така ми се отваря възможност да раздуя здраво за анти-дрога проекта, но съм малко разсеян, защото се безпокоя за кура на Тери и как това ще ни забави. Извинявам се, измъквам се навън и звъня на Раб от зеления GSM. Нещата никак не са розови.

После завличам Рос и фотографа обратно в Лийт Асембли Руумс за събранието. Пол Карамаландинос е основния, с който трябва да се установят връзки — рекламен агент, юпи, който продава алкохола на корпоративните магнати и пази техния дял от пазара.

Пол определено изпъква на фона на останалите. Болшинството са типичните загрижени граждани и по-точно нещастници, които хал хабер си нямат от дрога, нямат никакъв опит с наркотици и дори не познават някой, който е имал. Има и няколко стари магазинери, но повечето са представители на прииждащите универсални магазини. Има и един тип от местната администрация, алкохолик с червена мутра, чиито батерии са паднали окончателно отпреди двадесет години и сега основната му работа е да се влачи по погребения на колеги, на които никой друг не иска да отиде.

Рос задава няколко въпроса, приятелчето му прави няколко снимки, но те бързо се отегчават и се омитат, не че не ги разбирам. Около масата има достатъчно експертна мисъл, но тя идва само от три глави, докато другите са повече от кухи. Те поне имат приличието да си мълчат и дискусията се развива интелигентно. Решаваме да кандидатстваме за пачка мангизи, заделени от някакво Министерство или държавна агенция за местни образователни програми и избираме комитет, който да менажира парите и да движи бизнеса на групата. Вече доста съм се сближил с моя средиземноморски приятел Карамаландинос и го предлагам за председател, напълно сигурен, че ще ми върне жеста и ще ме предложи за желания от мен пост. Да, бих се радвал да бъда един Гордън Браун на този Тони Блеър и да приема фискално разумната, неблагодарно тежката роля, обичайно отредена за шотландците.

— Работата е тежка, но не възразявам да стана ковчежник — заявявам пред изпънатите физиономии около масата. Мамка му, ако това е каймакът на бизнеса в Лийт, тогава старото пристанище няма много шансове да се възроди. — Имам предвид, че е най-добре да изберем човек, който е свикнал да борави с пари. Смятам, че при обществените средства е важно не само всичко да е на масата, а и да се вижда ясно, че е там!

Речта ми жъне одобрителни кимания.

— Много разумно. Предлагам Саймън за ковчежник — казва Пол. Номинацията е повторена и гласувана. След безкрайно скучното събрание, завеждам Пол в Нобъл Бар за по питие, успявайки да разкарам тъпака от местната община, който се навърта наоколо с надеждата да бъде поканен. Чашките следват една след друга и малко ни хваща.

— Този пуловер — пита той, — да не е „Роналд Мортисън“?

— Определено — кимам гордо, — но забележи — шотландска вълна, а не Феър Айл.

Зад бара има млада привлекателна сервитьорка, на която пускам най-ослепителната си усмивка.

— Не съм те виждал насам преди.

— Не, започнах от миналата седмица — казва ми тя.

Двама с гаджето се заприказваме за малко, Пол ентусиазирано се включва без ни най-малко да подозира, че правя всичко това заради него. За разлика от тийнейджърските ми години и ранните двайсет, сега си правя труда да се заприказвам с някое гадже, само ако има сериозни изгледи за финансова или сексуална изгода. В Нобъл времето за затваряне идва твърде бързо и след като вече съм напълно наясно, че Пол си пада по чашката и жените, го завеждам в Порт Съншайн, където отварям горния етаж за по едно късно питие.

— Това гадже в пъба беше трепач. Струва ми се, че ще ти се отвори парашута, Саймън.

— Ще ти покажа нещо по-добро — казвам му и му пускам на DVD-то малко от кадрите, които заснехме днес. Пол вдига неволно вежди, което го издава като пълен секс-маниак. Чудесно. Промъквам се бързо в офиса и пускам охранителната камера на запис, като се уверявам преди това, че има заредена празна касета. После намирам видео-касетите от днес и ги занасям при него, бутвайки последната във видеото под големия телевизор на бара.

Невероятният задник на Ники изпълва екрана и ние се изтягаме, наблюдавайки я как духа на Тери, докато той лежи и лиже путката на Мел, която се е надвесила над него. Къдриците на косата му в един момент сякаш напълно се сливат с пичите й косми.

— Това е невероятно… — задъхано казва Пол. — И това го правите тук?

— Да-а, правим пълнометражен филм — обяснявам, докато камерата дава близък план на Ники, която смуче чепа на Тери, а жадните й очи късат душата на зрителя. Това момиче е истинска професионалистка, същинска звезда. И кадърът е добър.

— Тази си я бива, а? — Пол отпива от чашата си и очите му са се изцъклили като на кокер, който бива опъван от ротвайлер. Гласът му изтънява напълно. — Да-а… коя е тя?

— Казва се Ники. Ще ви запозная. Тя е добра моя приятелка, готино момиче, образовано. Студентка е в Университета, истинския Университет — Единбургския, а не измислените университетчета тип „шунда рошава“, дето се нароиха през осемдесетте.

Клепачите му леко се спускат и усмивка набръчква лицето му.

— Дали тя… дали… имам предвид, дали прави и други неща?

— Сигурен съм, че бих могъл да я склоня заради теб.

— Наистина ще съм ти задължен — казва той и веждите му литват към небесата.

Започвам да правя линии кока, само за да видя реакцията му.

— Време е за кока!

Пол ме поглежда с онова стреснато притеснено изражение на младо гадже от извратено порно. Това е изражението, точно когато са й го вкарали в гъза за пръв път и целият свят потенциално ще го научи по видео или Интернет, макар тя да не е имала предвид точно това.

— Смяташ ли, че би трябвало, ъ-ъх… Дали е уместно при дадените обстоятелства…

Ту пускам в ход процедурата — „страшно ще ти хареса“. Ако това копеле не е кока-маниак аз съм фешън-консултант на Мистър Даниел Мърфи.

— Хайде, Пол — усмихвам се, докато правя линиите, — стига си се занасял. Ние сме бизнесмени, образовани копелета. Не сме някакви квартални отрепки. На нас са ни ясни нещата, знаем къде да дръпнем линията, да, и в двата смисъла…

— Ами… Само една малка дискретна линийка… — пуска свенлива усмивка Пол и надига мечтателно вежди.

— Така те искам, Пол! — окуражавам го. — Ние не сме като по-низшите класи, виждал съм ги много тук, вярвай ми. Знаем си мярката. В крайна сметка, това е един малък гъдел, за бога!

Дърпам една здрава, Пол вдига рамене и ме последва. Това не са някакви си деликатни линийки, по-скоро са с дебелината на агнешки бутчета, отколкото на пуделски краченца. Мислех си, че нещастният онанист ще види камерата, която го снима, но очевидно той изобщо не я забелязва.

— Фу-у… Добра стока… — вика Пол и започва да жестикулира и да плещи като откачен. — Шефът ми в агенцията се снабдява с адски чиста стока. От един пич, който лети от Ботафого до Мадрид и после тук. Прекарва стоката в задника си във восъчна капсула. Страшна работа, много яка… но и тази тук си я бива…

Разбира се, драги. Е, вече мога да считам мисията за приключена и решавам да закрия вечерта неприлично бързо.

— Добре, Пол, ще трябва сега обаче да ме извиниш, приятел — казвам, сочейки му вратата. Има някои неща, които трябва да свърша.

— Иска ми се още малко да продължим… Целият трептя…

— Налага се да остана сам, Пол, имам среща с една дама — усмихвам се и Пол ми кима с усмивка, но не може да скрие разочарованието си, че го надрусах и изоставих. Изпращам го навън, стисвам му ръка и усещам, че нещастникът е изпънат като струна. Той маха на едно такси и изчезва. Щях да оставя Пол още, но той си изигра картите твърде бързо. Бащата често използваше една реплика от филм с Джеймс Кагни — „никога не им позволявай да си поемат дъх“ и това се оказа най-добрият съвет, който някога съм получавал от него. Така определено е жестоко. Но ако ги оставиш да им се размине, те просто не се научават. После някой друг ще ги изработи много по-жестоко и със сигурност този някой ще е много по-безскрупулен. Жестоко е да си мекушав, както казваше Шейки. Или беше Ник Лоу?

Пол. Какъв кретен. Да съм го представел на Ники, на моята Ники? Сигурно се ебаваш! Такова парче се предлага на свръхвисока цена, толкова висока, че подобен нещастник никога не може да си я позволи.

Целия ден бях мислил за нея. Някои гаджета ти влизат под кожата, само защото не можеш да определиш какво точно в тях те разпалва. Тя е този тип. Красива, наистина, но способна да бъде различна всеки път. Лещи или очила. Косата спусната, на опашка, на плитка или прибрана. Скъпи маркови дрехи тип жената-вамп или спортно-небрежна. Поведение и жестове сърдечни, после дистанцирани. Знае точно кои бутони да натисне у мъжа и го прави без дори да се замисля. Да, това е моето момиче.

(обратно)

41. Лийт никога няма да умре

Събота сутрин е, човече, Али спи, така че потеглям към библиотеката. Напоследък съм по-добре с дрогата, значи, злите кучета на глада не ме преследват така, защото съм се потопил в книгата, човече, но нещата не изглеждат особено добре, между мен и нея, значи. Повече от сигурен съм, че някой налива отрова там, някой я навива срещу мен. Не знам дали е сестра й или по-вероятно Сик Бой, след като работи вече в пъба му. Този подъл котак само ме използва да изработим Братчеда Доуд. После не щеше и да знае за мене. Поне не ме изпорти на Франко за мангизите от Рентън, сигурно и няма да го направи, защото и аз имам едно друго срещу него.

Липсата на приятели поне ми отваря възможност да се хвана сериозно с книгата за Лийт. Събота обаче е кофти ден, много изкушения има в събота, човече, по улицата е пълно с котаци и дрога, така че тръгвам към града по най-прекия път към читалнята. Цялата тази работа с микрофилмите е егати странното нещо. Всичката тази информация, всичката история, дори и написана избирателно от едрите котаци, само на една ролка филм! Предполагам, че ще успея да намеря и други гледни точки, все пак, обаче.

1926, Общата стачка в Лийт. Четеш кой какво е казал тогава и направо разбираш, в какво са вярвали лейбъристите. Свобода за обикновения котак. Не като сега „разкарайте Торите“ или „дръжте торите далече от властта“, което е просто един по-мил начин да кажат „дръжте ни на власт, човече, дръжте ни на власт, защото ни харесва“. Правя страшно много записки, значи и времето направо лети, лети и изчезва, човече.

Когато се връщам вкъщи нещо не е наред. Влизам, направо подскачайки от радост, със записките под мишница, значи. Анди е облечен в официалното си костюмче и като се обръщам гледам Али с няколко готови пълни сака. И да, всичко изглежда, че са тръгнали да си ходят, значи.

— Къде беше — пита тя.

— Ей, само бях до библиотеката, значи, за тая книга с историята на Лийт, значи, малко проучвания, нали знаеш?

Тя ме поглежда, сякаш не ми вярва и ми се приисква да я накарам да седне и направо да й покажа нещата, но лицето й е някак напрегнато и виновно, значи.

— Отиваме при сестра ми. Нещата започнаха да стават… — тя поглежда към Анди, който държи онзи пластмасов Люк Скайуокър, с който налага един Дарт Вейдър, значи, и снижава глас. — …знаеш за какво говоря, Дани. Щях да ти оставя бележка. Просто ми трябва малко пространство, за да помисля.

О, не, не, не, не, не.

— И за колко време, значи? За колко?

— Не знам. Няколко дни — вдига рамене тя, дръпвайки от цигарата си. Тя обикновено никога не пуши край дребния, значи. Сложила си е големите обеци като златни обръчи, човече, бялото яке и изглежда страхотно, просто страхотно.

— Нищо не съм взимал — казвам й. — В джобовете ми няма нищо — казвам, преобръщайки ги демонстративно, човече. — Имам предвид, абсолютно нищо от сума си време. Само си работя върху книгата, значи.

Тя така някак бавно клати глава и вдига сака. Явно нищо няма да ми каже, няма да ми проговори.

— За какво толкова ще мислиш? — питам я. После викам — За него ли? Така ли? — аз един вид повишавам глас малко, после се успокоявам, защото не ща сцени пред малкия човек. Той не заслужава това.

— Няма никакъв „него“, Дани, каквото и да си мислиш. Аз и ти — това е проблемът. Няма и много останало от „аз и ти“, нали? Твоите приятели, твоята група, сега и твоята книга.

Сега е мой ред да мълча. Дребния човек ме поглежда и аз опитвам да се усмихна.

— Знаеш къде съм, ако ти потрябвам — казва тя, прави крачка напред и ме целува по бузата. Искам да я сграбча в ръце и да не я пусна, да й кажа, че я обичам и искам да остане завинаги.

Но не казвам нищо, просто защото не мога, просто не мога. Самият Ад ще се заледи, докато успея да измъкна тия думи от устата си, а толкова искам да ги кажа. Но просто е… сякаш съм физически неспособен да го направя.

— Докажи ми, че можеш да се справиш сам, Дани — прошепва тя, стискайки ръката ми. — Покажи, че си способен да контролираш нещата.

И малкият Анди поглежда назад и вика:

— Чао, тате!

И после ги няма човече, отишли са си. Поглеждам през прозореца и ги виждам да вървят по улицата към Джанкшън Стрийт. Аз се просвам на фотьойла. Запа, котаракът внезапно скача на дръжката и ми изкарва акъла. Аз го погалвам по козината и се разридавам, хлипам без сълзи, треса се като в някакъв пристъп, човече. В един момент дори не мога да си поема въздух. После малко се стягам малко, значи.

— Сега сме само аз и ти, приятел — казвам на котака. — За теб е по-лесно, Запа, човече, защото котките не се обвързват емоционално, значи. При вас е едно бързо на покрива и после бум, тряс и драго ми беше — казвам на момчето и го поглеждам право в дръпнатите му зелени очи. — Теб и това вече не те касае, човече — засмивам се, — искам да кажа, съжалявам за мъжката ти гордост, човече, наистина жестоко е, не е редно, значи, но е за твое добро. Наистина ми беше кофти като те водих на ветеринаря, не го забравяй, приятел.

Котакът отваря уста и измяуква, значи, така че ставам да видя какво да му дам за ядене. Няма почти нищо както за Homo Sapiens, така и за семейство котки, хладилникът си е направо празен. Легенчето на Запа смърди, значи трябва да му взема нов пясък.

— Благодаря ти, човече — викам на Запа. — Страшно ми помогна. Вместо да седя тук и да се самосъжалявам, заради теб съм принуден да изляза за котешка манджа и тоалетна. Да се върна към света и така нататък. Ще ида по Къркгейт, ще ти взема хапване и ще те опесъча, значи.

Да, малките мравчици ме полазват и не мога да си намеря място. Вървя надолу по улицата и после поемам по Къркгейт. Правя си пазара в Куик Сейв и излизам пред статуята на кралица Вик в началото на Уок. Денят е учудващо мек за ноември и е пълно с народ. Дребни пичове думкат хип-хоп ритми, жени и деца дъвчат шоколадчета, всякакви политически котаци са опънали масички и подканят да си купиш революционни вестници и такива неща, значи.

Странна работа човече, тия политическите копелета като че ли всички са от лъскави семейства, значи, студенти и такива разни. Не, че нещо ми пречи, но значи, смятам, че тия дето са като нас трябва да агитират за промяна, значи, а не само да се друсаме. Като с Общата стачка, значи, така трябва да е. Какво става с нас? Джоуи Парки върви насреща ми и аз привличам вниманието му, така да се каже.

— Добре ли си, Спъд? Как върви? Ще идваш ли на събирането на групата в понеделник?

— Да-а… — отговарям. Дори не знаех, че в понеделник има сбирка. Тогава Парки, клетият, се налага да чуе всичко, всичките ми проблеми, човече, за това, че Али е отишла у сестра си с Анди.

— Много лошо, приятел. Но нали ще се върне, а?

— Разправя, че било само за няколко дни, че искала да премисли нещата. Искала да види дали ще се оправя сам. Адски губеща позиция, човече, по-лошо не може. Тя бачка в пъба, значи, онзи, на Сик Бой пъба. Кофтито е, значи, че ако се оправя сам, тогава ще си каже — „нищо му няма, значи, добре е“ и ще ме напусне. А ако се друсам и прецакам нещата ще каже — „гледай докъде го докара тази отрепка“ и пак ще ме напусне. Просто няма изход, никакъв изход, човече.

Момчето Парки си има работа, затова занасям котешката тоалетна на приятелчето Запа и му уреждам добро хапване. Сипвам стария напикан и насран пясък в един вестник и слагам всичко това в найлоново пликче. После сипвам новата тоалетна и нашият почва да я рови, след това се юрва да тича в кръг с вирната опашка и да се търкаля по земята и си мисля, човече, ако и аз можех така малко да се потъркалям и потърча, добре щеше да ми дойде.

И така, стоя си сам в къщи и отчаяно се нуждая от компания. Тогава си мисля, че може би изкуството ще спаси деня и вадя записките си, значи, и ги изчитам пак. Почеркът ми не е кой знае какъв връх, та ми отнема повечко време докато ги прочета. После на вратата се звъни и си мисля, че може да е тя, може да се е върнала, може би, за да ми каже — „не, глупаво е така, Дани Бой, не мога да изтърпя толкова време без теб, обичам те“, така че търча да отварям, но — не, не е Али.

Толкова далеч е от Али, колкото би могло да бъде. Франко е.

— Как си, Спъд? Наминах само да си полафим, значи.

Мислех си, че имам нужда от компания, всякаква компания, но всъщност съм искал да кажа почти всякаква компания. Никога не съм си падал по разкази за пандиза, особено след като и аз бях на топло. Точно сега, те ми идват като пълен кошмар. Така че, опитвам се колкото мога да отклоня вниманието на Франко, макар да е страшно трудно, към други теми, като например моята книга за историята на Лийт. Започвам да му разказвам за книгата. Разправям му, че трябва да интервюирам такива хора като него за книгата.

Но явно съм казал нещо не както трябва, защото Франко изобщо не изглежда доволен.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? Опитваш се да ме дразниш ли?

Опа-а, леко, леко, див звяр такъв, леко.

— Не, Франко, човече, не, просто искам книгата да е за истинския Лийт, значи, за истински хора. Като теб, човече. Всички в Лийт те познават.

Франко се изпъва на стола, но слава богу, ми се струва, че този път го е приел като четка.

Опитвам се да му обясня какво имам предвид, промъквайки се като котак, значи, върху горещ ламаринен покрив, човече.

— Защото всичко се променя. В единия край е Скотиш Офис, а в другия новия парламент. Обуржоазяване, така му викат интелектуалците, значи. След десет години насам няма да са останали пичове като мен и теб, човече. Виж пъба на Томи Йангър, човече, сега е кафе-бар. Джейнс са го нарекли. Помниш ли нощите, а и сутрините, които сме изкарвали там!

Франко кима и знам, че му лазя по нервите, но като ми е нервно, човече, просто не мога да се спра… като съм притеснен — дума не обелвам, нервен — само плямпам.

— Ще ни отняма като саблезъбите тигри, човече. В града искат само котаците с пари, значи, виж само какво направиха с Дъмбидайкс. Искат да ни изтласкат по крайните квартали, на бунището на града, Франко, казвам ти, човече.

— Майната ти, не мърдам в никакви тъпи квартали повече — казва ми той. — Бях малко в Уестър Хейлз, като се събрах с нея. Само един единствен пъб, копеле, какво става там, мамка му?

— Така е, Франко, скоро старият Лийт няма да го има. Виж Толкрос, човече, сега е финансов център. Виж Саут Сайд — студентски град. Стокбридж от сума си време е станал Юпивил, добрия стар Стокърий. При нас и в Горджи-Далри са единствените места, които останаха за котаците от работническата класа, които са реално вътре в града, човече и само благодарение на футболните клубове. Слава богу, че и те не се изнесоха.

— Аз не съм ти никаква шибана работническа класа! — вика Франко и сочи себе си. — Аз съм шибан бизнесмен! — повишава глас той.

— Но, Франко, значи исках да кажа…

— Запомни ли? Запомни ли, а?

Това е, човече, като улица която си минавал стотици пъти. Ако съм научил нещо, то е да се шмугвам в първата пряка при такава ситуация, значи.

— Да, разбира се, разбира се, Франко — викам и мятам лапи нагоре да покажа, че се предавам.

Бегър Бой изглежда малко се успокоява, но копелето е докачливо и ядно, това е повече от сигурно.

— И ще ти кажа още нещо, ей така, безплатно ще ти го кажа, че да знаеш — Лийт никога няма да умре — натъртва Генералисимус Франко.

Котакът явно не схваща какво иска да му кажа, значи.

— Може би не Лийт, човече, но Лийт, какъвто ние го познаваме ще изчезне — пробвам се пак, но нямам намерение да задълбавам по-нататък, защото знам какво ще стане. Той ще каже — „не, няма“, аз ще кажа — „да, така е, човече, Лийт вече умира, не виждаш ли“ и той ще каже „не, няма, защото аз казвам така“ и с това ще се приключи.

Той прави две големи линии кока и аз се сещам за обещанието ми към Алисън, но, аз й казах, че ще се откача от дрогата, а за мен дрога значи херо, също казах, че ще оставя крека, а не коката, никой не е споменавал нищо за кока, значи. В случая става дума и за Франко, така че отказът е практически невъзможен.

Коката още ни държи и потегляме да ударим по бира, но аз насочвам Бегби по-далеч от Порт Съншайн, което е доста лесно, защото той пие напоследък в Николс. Франко получава SMS на GSM-а си. Той се кокори и не може да повярва на очите си.

— Какво има, Франко, човече?

— НЯКАКВО КОПЕЛЕ СЕ ОПИТВА ДА МИ СЕ ОТВАРЯ! — изревава той и две каки, които минават покрай нас с детски колички едва не се подмокрят.

— Какво има?

— Шибано съобщение… не пише от кого е… — На котака далеч не му е забавно и той натиска безразборно копчетата. Влизаме в пъба и той продължава да се занимава с GSM-а си, докато аз взимам бирите от Чарли, който е зад бара. Мобилният на Бегби пак иззвънява и той отговаря, този път адски предпазливо.

— Кой е?

Следва пауза и настроението му малко се разведрява, слава богу.

— Добре, Малки. Става.

Той го изключва и ми казва:

— Школа по карти у Майки Форестър. Там ще е Нори Хътън, Малки Макарън и така. Дай да вземем някаква манджа за вкъщи и да ходим.

Казвам му, че нямам пари, което не е вярно, но школа по карти с Бегби означава, че трябва да играеш, докато той не спечели всичките ти пари, независимо колко време ще отнеме. Така че, гледам да скатая.

— Хубаво, тогава ела да пийнеш едно, копеле — вика той. Невъзможно е да откажа, така че отиваме в офиса на Майки, а Бегби не спира да говори за Марк Рентън и как щял да го убие. Хич не ме радва това му настроение, човече и хич не си падам по подобни типове като Малки, Нори и Майки Форестър. Те седят около една маса и наоколо има планини от кока, литри Джим Бийм и бира. Аз излизам от играта след като загубвам четирийсет лири.

— Спъд, ти можеш да сменяш музиката — нарежда ми Бегби, но разбира се, не мога да пуска каквото искам, защото той казва какво ще се слуша. — Сложи Род Стюарт, копеле… every day I spend my time… drinking wine, feeling fine…

— Май нямам Род Стюарт — вика Майки. — Преди имах, но бившата ми гепи повечето плочи като се изнесе.

Франко го поглежда зверски.

— Иди си ги вземи от курвата, тъпако! Не може да се играят карти без Род Стюарт! Това се прави на школите по карти — напиваш се, пееш Род Стюарт и това е! По-добро няма, копеле!

— Видя ли снимките на Род Стюарт от вътрешната страна на онова CD? — пита Нори. — Накичил се с парцали като дърта уличница. А онази, видя ли я, дето е облечен като педал?

Аз много добре си спомням тези снимки, Род Стюарт със зализана назад коса, с мустаци и очила. Но си трая, защото виждам как реагира Франко.

— Какво искаш да кажеш, Нори, да ти го начукам?

— За албума, този Greatest Hits. Оня се облякъл като жена на една от снимките, а на друга е гримиран като педал.

Бегби направо се тресе.

— Какво искаш да кажеш с това „облякъл се като педал“? Смяташ, че Род Стюарт е някакъв шибан педал ли? Род шибания Стюарт? Това ли искаш да кажеш?

— Отде да знам дали е педал или не? — смее се Нори. Малки обаче се усеща.

— Хайде, Франк, раздавай!

— Род Стюарт не е педал — казва Майки. — Чукаше онази, Брит Екланд. Гледахте ли я в оня филм с Калън, онзи дето са го снимали горе, из Хайлендс?

Франко обаче не чува нищо. Той казва към Нори:

— Значи щом мислиш, че Род Стюарт е педал, значи всички, които го харесват са педали, така ли?

— Не, аз… аз…

Късно е, човече, аз се обръщам да не гледам и само чувам трясък и викове, а когато пак поглеждам не мога да видя лицето на Нори, сякаш са му сложили черна маска. Това обаче е само качулка от кръв, защото Франко е счупил бутилката Джак Даниълс в главата му.

— Франко, човече, имаше още пиене в бутилката — недоволства Майки, докато Бегби става и се отправя към вратата. Малки подпира Нори и го води към банята. Аз се изнизвам след Франко по стълбищата.

— Скапан отвореняк с тия свои мръсни подмятания — съска Генералисимус и се цъкли срещу мен, но аз не го гледам, само си мисля да го заведа в Николс и да пием по бира, малко да се успокои и после дим да ме няма към къщи. Невъзможно е човек да има чак толкова отчаяна нужда от компания, не и дотам отчаяна.

(обратно)

42. „…прекършен пенис…“

Клетият Тери, такова нещо да му дойде до главата. Извикахме линейка и те го изнесоха право в болницата, където го прегледаха и му казаха, че има пречупен пенис. Явно беше сериозно, защото веднага го вкараха в отделението.

— Ако нещата се развият добре — казва докторът, — всичко ще се оправи. Ще бъде напълно дееспособен. Все пак може да има усложнения, но на този етап още не трябва да мислим за ампутация.

— Какво… — казва Тери, напълно ужасен, съобразявайки, че в болницата не дават легла, освен ако случаят не е наистина спешен.

Докторът го поглежда мрачно.

— Това е само най-лошият вариант, мистър Лосън. Казах го, само да подчертая колко е сериозно положението.

— Знам, че е сериозно! Даже много добре го знам! Това е моят кур!

— Така че вие трябва да си почивате и да избягвате всякакво натоварване. Лекарството, което ви дадохме, ще ви предпази от неволна ерекция, докато тъканта, да се надяваме, зарасне. Това е една от най-лошите травми, които съм виждал.

— Но ние само…

— Случва се доста по-често, отколкото си мислите — успокоява го докторът.

GSM-ът на Раб иззвънява. Саймън е. Раб казва, че той е много разстроен, но това очевидно е по-скоро заради прецакването на снимките, отколкото заради Тери. Дори аз и Раб не го намираме за смешно. Накрая той се обръща към мен и казва:

— Винаги съм знаел, че курът на Тери ще го вкара в беля, всички в квартала смятаха така. Но никой не си е помислял, че той ще вкара кура си в беля!

Но пак не е смешно. Джина, Урсула, Крейг, Рони и Мелани са вцепенени, Мел се чувства кошмарно, когато истината става очевидна.

— Не можах да се задържа…

— Беше злополука — казвам и я поглаждам по гърба с ръка. Целувам набързо всички и тръгвам за вкъщи, където разказвам историята на Лорън и Даян. Даян слага ръка на устата си, а малкото лице на Лорън не може да прикрие доволството си. Тя е направила вегетарианска лазаня и сядаме да хапнем.

— Значи край с вашите порно-планове — казва Лорън и си налива чаша бяло вино.

Направо да ти е жал да прецакаш ентусиазма й, изглежда толкова щастлива.

— О, не, скъпа, шоуто трябва да продължи.

— Но… — Лорън наистина изпада в паника от новината.

— Саймън е категоричен, че ще заснемем филма. Ще намери заместник на Тери.

Сега Лорън избухва от яд.

— Теб те експлоатират. Как е възможно! Те те използват!

Даян загребва с вилицата, натъпква си устата, гледа ме известно време с напрегнато изражение, преглъща и вдига безразлично рамене:

— Лорън, това не те засяга! Успокой се, моля те!

Всичко това направо ме побърква. Трябва да се опитам да я накарам да погледне по-далеч от собствената си невроза.

— Писна ми да уча за кино, когато имам възможност да го правя. Защо толкова се впрягаш?

— Но това е порнография, Ники! Теб те използват!

Бавно издишам.

— Какво ти пука? Аз не съм глупава, изборът си е мой, така че… — казвам й.

Тя ме поглежда с тих, овладян гняв в очите си.

— Ти си ми приятелка. Не знам какво са направили с теб, но няма да ги оставя да им се размине. Това, което правиш е срещу собствения ти пол. Самата ти още повече заробваш и потискаш жените по целия свят! Нали ти учиш за това, Даян! Кажи й! — подканя я тя.

Даян взима дървената щипка и си сипва салата.

— Нещата са малко по-сложни от това, Лорън. Колкото повече задълбавам, толкова повече неща изскачат. Не мисля, че порното per se е истинския проблем. Мисля, че проблемът е по-скоро в начина, по който консумираме.

— Не… не, не е защото винаги ни управляват мъже!

Даян кима в съгласие, сякаш Лорън е успяла да докаже твърдението си.

— Да, но вероятно в по-малка степен в порно-индустрията, отколкото в други сфери. Какво ще кажеш за лесбийските сцени, предназначени за гледане от жени? Къде се вмества това в твоята парадигма? — пита тя.

— Това е подменено съзнание — протестира Лорън.

Аз съм твърде заета, за да споря, дори и да имаше защо.

— Не си забавна, Лорън — казвам й, ставайки от масата и вземайки сака си. — Оставете чиниите, момичета, като се върна ще ги измия? Обещавам. Малко съм закъсняла.

— Къде отиваш? — пита Лорън.

— До една приятелка, да упражним репликите — казвам й, оставяйки клетата фригидна кучка да се задави със собствените си комплекси.

Тя дори скача от масата, но Даян я хваща за ръка и я дръпва обратно на мястото й, говорейки й като на малко дете, в каквото очевидно се е превърнала.

— Лорън! Стига! Сядай и се храни! Хайде.

До мен продължава да достига кавгата, докато се измъквам по стълбището и излизам вън на студа. Вземам автобуса до Уестър Хейлз, където живее Мелани. Първо упражняваме репликите си, после правим малко практически упражнения и аз оставам за през нощта.



На следващата сутрин изчакваме майка й да се върне и след това хващаме автобус 32 към Лийт. Пръска лек дъждец, от който прогизваме целите, докато стигнем пъба. Съставът е малко оклюмал и аз се усещам, че наоколо няма камера. Вместо това на един от столовете е седнал около тридесет и пет годишен мъж с къдрава коса, големи бакенбарди и пронизващ поглед.

— Това е Дерек Конъли — обяснява ми Саймън. — Дерек е професионален актьор и ще ни подготвя по актьорско майсторство. Може би си го виждала по телевизията като шотландския злодей в Ченгета, Жертвата, Емърдейл или в Тагарт.

— Всъщност в Тагарт играх адвокат — казва Дерек извинително. Правим малко упражнения, после започваме да работим по сценария. Ако с нещо го дразнят нашите опити да се правим на актьори, то той с нищо не го показва. Само да се бях старала малко повече в университетския театър. Нищо не ми костваше.

След това отиваме в апартамента на Саймън и аз му казвам, че съм репетирала с Мел.

— Трябваше да я поканиш и нея — казва той.

Но, не, няма да стане. Искам го целия за себе си.

(обратно)

43. Мръсен № 18746

Макар, че вече е пролет още е доста студено и не е лесно да се отделя от Ники. Освен това хич не ми се среща с Мо и Али в пъба. Опитвам се да отложа този момент, сервирам закуска и сядам да направя няколко копия на касетата с Пол, който дърпа кока.

— Какво е това?

— О, само малко извънкласна работа — казвам й, звънейки на царя на рекламата в Лийт по зеления GSM. Ники заявява, че трябва да ходи на училище и че ще ми звънне по-късно. Наблюдавам я как се приготвя, задникът й се движи елегантно под дългата пола. Странно, но при това момчешко облекло напоследък, много малко жени притежават грациозността за носене на поли, така че веднага се забелязва. Тя издърпва ципа на дългото си яке с качулка и въпреки пухения ръб на качулката виждам зашеметяващата й усмивка, докато тя ми маха за довиждане и излиза.

Искам от Пол спешна среща в дванайсет на обед в Шоър Бар до Уотър ъф Лийт. Пристигаме почти едновременно. Пол изглежда озадачен, но не толкова, колкото очаквам да бъде съвсем скоро слагам една фактура, чекова книжка и химикалка пред него.

— Така, Пол, би ли подписал това?

— Много си бърз — казва той, слагайки очила, очевидно далекоглед и проучва фактурата и чека. — Не може ли това да почака… Какво… това са парите за образователното видео… и къде отиват? Не съм виждал такива фактури. Какво е Банана Адзури филмс?

Оглеждам просторния, солиден, облицован с дърво бар и огромните му прозорци.

— Това е моята филмова компания. Нарекох я на квартал Банана флетс, който се намира зад ъгъла и където съм израснал, с една елегантна препратка към италианското ми потекло.

— Но… защо?

— Ами — обяснявам, — Шон Конъри нарече своята компания Фаунтинбридж Филмс, защото там е родното му място. Просто ми се стори адски стилно.

— Какво общо има това с образователния видео-проект „Бизнесът срещу дрогата“?

— Абсолютно нищо. Парите ми трябват да финансирам отчасти филм, наречен „Седем тека за седмина братя“. Има някои първоначални разходи. Става дума за развлекателен филм за възрастни или ако искаш, порнографски филм.

— Но… но… какво, по дяволите, е това! Не можеш да направиш такова нещо! В никакъв случай! — Пол се изправя, сякаш възнамерява да ме удари. Въобще не съм се пазарил за подобно развитие.

— Виж, ще върна парите, когато всичко се задвижи — обяснявам успокояващо. — Това е бизнес. Понякога се налага да вземеш от Питър, за да дадеш на Пол или обратното — усмихвам се, мислейки си за холандския дистрибутор на порно, Петер Мурен или още известен като Миз.

Пол става и тръгва да си ходи. Той спира и ме сочи.

— Ако очакваш да разпиша това, значи си откачил. И направо ще ти кажа: отивам право в Комитета и в полицията и ще им обясня що за мошеник си!

Вдига прекалено много шум. Слава богу, барът е още празен.

— Странно — отвръщам, — мислех си, че си наясно с правилата на играта. Грешил съм — вадя копие на записа. — Шефът ти може да се поинтересува от това, приятел. Ако искаш, можеш да я унищожиш, имам още копия. И не само за него. Имам едно за Нюз и едно за копелето от Съвета. Сниман си как дърпаш кока и дърдориш за твоя човек, дето я носи в задника си.

— Сигурно се шегуваш… — казва той бавно, вторачвайки се в мен. После окото му притрепва.

— Честно казано — не — казвам, подавайки му касетата. — Вземи я, ако не ми вярваш — подхвърлям я на масата. — Всъщност, вземи я, без значение, дали ми вярваш или не. И седни.

Той мисли секунда-две. После се свлича съкрушен на мястото си, докато келнерката донася две големи чаши капучино. Тук определено знаят как се приготвя капучино. Но имам чувството, че само ще похаби капучиното това копеле, защото мислите му са другаде, всъщност вероятно вече приспособява вкусовите си рецептори към затворническата храна. Всичко това е много, много повече и от най-лошия му кошмар. Но аз не искам да се влачи наоколо е посърнал вид, защото хората ще забележат и той лесно ще се издаде.

— Не бъди прекалено строг към себе си. Не си първия, който се е изхвърлил и са го сгащили — казвам, мислейки си за Рентън. — Не си и последния. Погледи го като поука. Никога не се доверявай на пич от кварталите с пачка — намигам съзаклятнически, — защото мангизите със сигурност са излезли от джоба на някое задръстено копеле. В случая това си ти — казвам му, сочейки го с пръст. — Но след това ще станеш по-силен. Гаранция.

— С какво право причиняваш това на мен! — умоляващо пита той.

— Току-що отговори на собствения си въпрос, приятел. Помисли си! Сега, ако обичаш, чупката, защото ме чака малко бизнес. Изпий си първо капучиното, тук го правят страхотно!

Но, не, той го оставя и аз се замислям за опитите си да намаля наркотиците на хилядолетието: кофеина и кокаина. Въпреки това, когато той се затътря отчаян към колата си и потегля обратно към покрайнините с кариера, увиснала на косъм, аз вземам капучиното му и оставам да поседя, наблюдавайки гларусите, които крякат над главата ми и си мисля — да, Лийт е точното място. Как съм могъл да се застоя толкова дълго в мръсния сивкав Лондон?

С Дерек Конъли, актьора, изскача един малък бонус. Той и гаджето му Саманта са навити да изиграят онази част с брата, който иска стандартен секс и бива съблазнен за В&В. Наемаме някакво западнало място в Линкс. Раб протестира, защото имал работа в Университета, но след малко четкане успявам да го прикоткам заедно с Винс, Грант, такъмите и DVD-камерите. Бързо правим малко „партизански“ снимки на стандартния секс и частта със съблазняването. Резултатите са доста добри. Ако броим и недовършената оргия, вече имам двама от седемте братя.

Връщам се в пъба да огледам личния състав. Вътре е доста претъпкано. Забелязвам Бегби с физиономия тип ловец-убиец и Лари, които влизат през страничната врата, така че решавам да се чупя и да видя Тери в болницата преди да замина за Глазгоу с Ники. Мо беснее, че остава да бачка отново сама. Али влиза и видът и определено не е цветущ. Обяснявам на Мораг, че няма друг начин и просто трябва да отида до Глазгоу, за да огледам възможностите за разширяване на бизнеса.

— Разширяване? Глазгоу? Какви ги плещиш?!

— Верига пъбове в стил Лийт. Ще направим франчайзинг на Порт Съншайн — първо на запад, после надолу — на юг. — Оглеждам разпадащия се коптор. — Ще продаваме марката — смея се. — Нотинг Хил, Айлингтън, Кемдън Таун, центъра на Манчестър, Лийдс… всички ще паднат като плочките на домино!

— Тая няма да я бъде, Саймън — клати тя глава, но аз се опитвам да се изнеса преди Бегби и неговия малоумен приятел да са ме забелязали. Но е твърде късно, той ме вижда и веднага пристига.

— Няма ли да изпиеш по едно с нас? — повече или по-малко изкомандва той.

— С удоволствие, Франк, но трябва да мина да видя един приятел болницата и след това се мятам на влака за Глазгоу. Звънни ми през седмицата на GSM-а и ще се видим да поприказваме.

— Хубаво… Би ли ми казал пак номера си?

Давам номера на зеления GSM и Бегби го нанася, очевидно забелязвайки, че не е същия, откъдето е получил омразния SMS.

— Това ли е единствения ти GSM?

— Не, имам още един за бизнес. Всъщност даже са три, но номера за гаджета си е чисто моя работа!

— Получих шибан SMS от някой, който се опитва да ми се отваря. Беше някакъв като чуждестранен номер. Не успях да се свържа обратно.

— Така ли? Телефонен тормоз, а? Скоро някой ще започне да те следи, Франко — шегувам се.

— Какво искаш да кажеш с това, мамка ти? — изглежда ме зверски Бегби.

Усещам как кръвта ми се смразява. Почти бях забравил измеренията на зашеметяващата му параноя.

— Това е шегичка, Франк. Хайде, приятел, давай го по-лежерно, по дяволите — правя се на духовит и по приятелски леко го бутвам с юмрук по рамото.

Следва пауза от около две секунди, които ми се струва десет минути, през които виждам как пред очите ми се отваря голяма черна дупка и засмуква целия ми живот. Тогава, тъкмо когато си мисля, че съм си разрешил прекалено голяма волност, той явно се поуспокоява и дори прави опит да се пошегува.

— Никой не ме преследва, по-скоро всички копелета като че ли се разбягват от пътя ми. И това са така наречените ми приятели — казва той и ме гледа втренчено с някаква надежда.

— Казах ти, Франк, ще се видим другата седмица. Напоследък бях доста зает, учех се на занаята, дето се вика, но скоро ще съм свободен — обяснявам.

Тоя, Лари, ме гледа с лукава усмивка.

— Чух, че и друг занаят си подхванал, приятел…

Студени тръпки пробягват по гръбнака ми и се чудя, кой се е раздрънкал, но кимам загадъчно и тръгвам, усмихвайки се на Франко и Лари. Обръщам се към Мораг и подвиквам:

— Бира за момчетата, Мо, за моя сметка. Наздраве, момчета! — чуруликам и когато се измъквам краката ми ме носят леко, леко, почти подскачам от радост, че съм се измъкнал от тая тиня в бара.

(обратно)

44. „…онези, които чупят рекорди…“

Сигурно е заради компанията, с която движа, но забелязвам, че все повече разсъждавам като местните. Животът е сладък. Топъл пролетен ден е и стъпките ми са леки, небрежни. Някакъв бачкатор подсвирква след мен, но аз го отминавам с почти снобско презрение, чувствайки се като гадна, апетитна и арогантна кучка. Сега мога да го правя с волно сърце след като свърших с курсовите работи. Вървя през все по-тъпкания с туристи център към болницата на свиждане на Тери. Клетия Тери.

Въздухът има онзи щипещ, свеж прохладен привкус, но с пуловер не е неприятно. Осъзнавам, че наистина се забавлявам с този филм. За мое учудване това не се дължи особено на секса. Аз съм навита, но никога не е толкова добър, колкото очаквам. Твърде много прилича на работа, твърде много се прави за пред камерата и заради това често е скучен и неудобен. Понякога се чувстваш като онези, които чупят всякакви рекорди, например сто души натъпкани в едно мини и тям подобни, а и Саймън с неговите „стоп“ и „старт“ изглежда не го прави толкова заради филма, колкото да упражнява властта си над нас. Но основното е, че се чувстваш част от нещо, чувстваш се ангажиран и жив.

Вчера заснехме сцената със замъка, една от най-трудните, в Танталън, Норт Беруик. Саймън намери един приятел дърводелец, който направи фалшив тумрук — от онези окови за крака с две дебели, врязани и заключени дървета. Рони трябваше да е с очила, а Урсула с бяла мини поличка и Т-шърт, така че ефектът от русата коса и тенът да е пълен. Рано сутринта заснехме Рони, който се качва на един панорамен автобус, а тя го преследва. После отидохме на автогарата. Автобусът за Норт Беруик беше почти празен. Заснехме Рони в автобуса как седи с вид на задръстеняк с цайси, бележник и фотоапарат. Раб в това време беше зад нас в каравана, карана от Крейг и снимаше екстериорните кадри.

Вътре в автобуса заснехме Урсула, която казва на Рони:

— Имате ли нещо против да седна до вас. Аз съм шведка.

Рони най-прихвана от уроците по актьорско майсторство. Дерек каза, че му идва отвътре.

— Не, заповядайте — отвърна Рони. — Аз изучавам древни замъци.

После заснехме сцената с тумрука, където той я вижда и тя обяснява, че се е заклещила, така че той не може да устои и я опъва отзад. Така се приключи и с третия брат.

Когато влизам в отделението, забелязвам, че разправиите между Раб и Тери продължават. Смятам, че Раб тайно се радва на затрудненото положение на Тери, макар че самият Тери изглежда в доста по-добро настроение. Шкафчето до леглото му е затрупано с плодове, които очевидно няма да бъдат изядени и всякакви консерви и кутии с храна за вкъщи. Около таза му има нещо като рамка, която се надига нагоре изпод завивките, явно да защити повредения му пенис.

— Изумително! Гипс ли е? Шина или нещо друго — питам.

— Не, нещо като бандаж.

Саймън оглежда самодоволно обстановката в болницата, все едно току-що я е купил. Вътре е топло и той е свалил пуловера си, но не го е вързал на кръста по най-обикновен начин, а го е прехвърлил през раменете си, сякаш е богаташ, отишъл да играе голф. Той ми се усмихва и след това се обръща към пациента:

— Та, как се държат с теб, Тери?

— В отделението има някои много засукани сестри, вярвай ми, но това направо ме убива. Всеки път, когато се надървя е адска агония.

— Мислех си, че са ти дали някакво лекарство, за да не се възбуждаш — разсъждава Раб.

— Подобни неща могат да действат на такива като теб, Биръл, но за мен такова лекарство още не е измислено. Докторът се шашка и ми вика, че така нямало никога да зарасне.

Саймън го поглежда мрачно и съобщава лошата новина.

— Не е възможно да забавим снимките, Тери. Ще трябва да ти намерим заместник. Съжалявам, приятел.

— Никога не можете да ми намерите заместник — казва Тери напълно делово и без капка арогантност, просто като напълно неутрално съждение.

— Снимките иначе вървят идеално — пали се Саймън. — Рони и Урсула бяха ненадминати вчера, а Дерек и гаджето му бяха супер в сцената с асансьора.

Тери оглежда Саймън, очевидно решен да охлади ентусиазма му.

— Между другото, Сики, защо си си сложил пуловера на раменете като някой педал?

Реагирайки с раздразнено ледено изражение, Саймън потърква агнешката вълна между палеца и показалеца си.

— Това е пуловер Роналд Мортесън. Ако изобщо разбираше нещо от дрехи, щеше да разбереш какво означава това и защо съм решил да го нося по този начин. Както и да е — той поглежда към мен, после пак към Тери. — Радвам се, че си добре и че нещата вървят към подобрение. Ники, имаме работа за вършене.

— Определено — усмихвам се.

Раб поглежда Саймън с омраза, умирайки да попита къде ще ходим, но пропуска тази възможност, защото ние експедитивно се измъкваме, отиваме на гарата и хващаме влака за Глазгоу. Във влака Саймън ми прави инструктаж за набелязаната жертва и звучи вълнуващо, но и едновременно с това притеснително, че влагаме толкова усилия в преследването на този пич. Докато ми го описва сякаш го виждам пред себе си. Кратката ясна сводка на Саймън ме кара да се чувствам сякаш работим за МИ5.

— Тип без приятели, домошар, горещ почитател на градския транспорт, леко затлъстял. От породата, чиито родители искат да ги задържат вкъщи, съзнателно или подсъзнателно, опитвайки се да ги направят непривлекателни за противоположния пол като ги подтикват да се тъпчат с невероятни количества храна, която се поднася отвратително често. В нашия случай си имаме работа с екземпляр с особено лоша кожа, причинена от обилно акне а ла седемдесетте години, такова, каквото съвременните диети и препаратите за кожа практически са унищожили. А подобна бледност като при нашия човек може да се забележи само у един-двама източно европейски футболисти по телевизията и не може да се види на запад, дори в Глазгоу. Жертвата е очевиден традиционалист. Това, което трябва да вземем от него е списък с клиентите на банката — имена, адреси, номера на банкови сметки. Разпечатка или още по-добре на диск.

— Ами, ако не ме хареса? — питам.

— Ако не те хареса, значи е педал, толкова е просто. А ако се окаже педал — намесвам се аз — лицето му светва в усмивка. — Мога да разиграя педи, ако се наложи — доволно заявява той, — частта с флирта, разбира се — казва и сбръчква лице в погнуса, — не и секса.

— Това, което говориш са пълни глупости, не всеки нормален мъж си пада по мен — поклащам глава.

— Разбира се, че си падат или са педали, или импотентни, или…

— Или какво?

Лицето му се присвива в още по-широка усмивка. Бръчиците около очите му се намножават. Наистина изглежда като италианец — в това лице има толкова индивидуалност.

— Стига си задълбавала.

— Или какво? — подканям го.

— Или не искат да бъркат бизнеса с удоволствието.

— Не съм те спряла — усмихвам се.

Саймън пуска преувеличено тъжна физиономия.

— Това искам да кажа. Безсилен съм да ти устоя и той също няма да може. Помни ми думата — казва той и добавя нежно: — Вярвам в теб, Ники.

Наясно съм какво иска да постигне с тези думи, а също и че го е постигнал. Нямам търпение да започна. Слизаме от влака и намираме съответния пъб. Виждам го сам на бара — човекът от моите малки преследвачески кошмари. Саймън ми кима и изчезва, а аз преглъщам гордостта си и действам.

(обратно)

45. Волният ездач

Мозъкът ми е, значи, мътен, та мътен, човече. Основно, защото си пуснах Лу Рийд и взех няколко хапчета да разпусна, така че съвсем не бях на себе си, когато Чизи Звяра ми звънна. Никога не съм го смятал за кой знае какво, значи, иначе не е лош пич, просто някак се лепна за мен в пандиза. Дори не знаех, че е излязъл. Цялата работа беше, че толкова се нуждаех от някаква компания, а пък Чизи имаше името на онзи кон, дето му го дало неговото приятелче Марсел. Това момче никога не подхвърля губещ кон. И така, Бени на Слейтфорд взима залога и влизаме в барчето да гледаме нашия бегач, значи, при залози 8:1. Сноу Блек — пълен аутсайдер с време 2.45 на Хейдок.

Не можах да повярвам, човече. Още от самото начало нашето момче повежда. По средата вече е откъснало всички и бяга само. Няколко се опитват да го доближат на последната обиколка, но пичът лети, направо хвърчи, значи. Всъщност това е най-предрешената гонка, която някога съм гледал. Не, че нещо се оплакваме, човече, дори през главата не ни минава да се оплакваме. Само крещим — ЙЕ-Е-Е-ЕС-С-С-С!!! и се хвърляме да се прегръщаме под огромния телевизор на бара и аз изведнъж замръзвам като си помисля какво им е било на онези, които са попадали в тия огромни ръчища. Успявам да се откопча и казвам, че ще взема още бира, за да празнуваме. Докато си бъркам в джобовете за пари, напипвам още от ония хапчета.

— Як залог, а? — целият размазан от щастие казва Бени.

— Много си прав, котако — ухилвам се.

— Човек трябва да се ослушва и оглежда — отвръща на усмивката с усмивка Чизи. — Късмета на жребия, така да се каже. Понякога печелиш, понякога губиш.

Ебаси кефа човече, прибирам цели четири бона, а Чизи — осем и половина. Четири бона! Ще заведа Али и Анди на почивка, в Дисниленд например! Много мило от страна на Марсел и много гот от страна на Чизи, разбира се, че го сподели с мен!

Отиваме в пъба, обръщаме няколко бири още и после решаваме да се пуснем из центъра. Иска ми се да разкарам този образ, по фамилия Чизхолм, колкото се може по-скоро, но нали ми направи добро, задължен съм му, така че е някак нормално да му правя компания още известно време. Чакаме такси, даже сме склонни на автобус, но нищо не идва. Шотландска работа, Шотландска Футболна Асоциация отвсякъде. Чизи тогава изчезва към паркинга на завода за бира. Мислех си, че е отишъл да пусне една вода, значи, но скоро пред мен се паркира синя Сиера и кой друг мислите, че виждам зад волана, освен звяра от семейство котки, известен като Гари Чизхолм.

— Конят ви е готов — вика Чизи, а златният му зъб блести все едно е някакъв озъбен тигър.

— О, да… — викам, качвайки се. Така и така, котаците от политиката разправят, че живеем в безкласово общество, значи няма значение чия кола ще вземеш. Всичко за всички, нали така, значи.

— Трябва да побързаме да не изпуснем хепи-ауъра в града, копеле — разправя Звяра и започва да се смее с оня смях, дето имаш чувството, че ти сваля месото от кокалите.

Зарязваме колата на Джонсън Терас, завиваме по Майл и се качваме по стълбите на Дийкънс. Кимаме на няколко познати лица, току-що пристигнали от Корт, значи и след няколко бири се чувствам мотан, човече, просто вече не държа толкова, така или иначе винаги съм си падал по друга дрога.

Чизи започва да плямпа за стари познати: пичове от пандиза, разни отвореняци и подобни. Това не е много моя тип разговор, защото все съм на страната на прецаканите, значи. Отивам в кенефа и си мисля за пачката в джоба си, човече, с тези пари мога да си взема и момиче, без проблем, без никакъв проблем, значи и по някаква причина взимам капути от машината и ги прибирам в джоба. Пак напипвам хапчетата и те направо ще ми прогорят панталона, човече. След миг вече съм ги глътнал.

Като се връщам, разбирам, че и Чизи мисли в същата посока, което страшно ме изнервя.

— Чука ми се, та две не виждам — подмята той. — Сега е идеално време да гепиш някоя пичка, точно между четири и шест следобед. Пълно е с курви дето се наливат от обяд и по това време вече не знаят на кой свят са. Пички, пазете се, Чизи тръгва на лов!

Точно в този момент не бе нужно да търсиш далеч. Едно рижо гадже седи само на бара. Белият й чорапогащник е толкова провиснал, човече, няма никаква еластичност, стои като торба с лайна. Тя се е насмукала като сюнгер, човек даже и наум няма да му дойде да я доближи, но, разбира се, Чизи е право там. Той й взима пиене, казва нещо и тя сяда при нас.

— Как си, приятел? — пита ме тя. — Аз съм Кас.

Мамка му, това гадже е яко спиртосано. Смее се гръмко с лице на сантиметри от моето, задържа ръката си за малко върху ташаците ми и после се подпира на бедрото ми. Това голямо, червено лице с размазани, промити от алкохол черти дъхти в носа ми, разкривайки пожълтели развалени зъби. Моите са същите, сигурно и лицето ми изглежда като нейното от пиенето, сигурно, като гледам глупавата пиянска усмивка на Чизи. Като се насвяткам лицето ми обаче не почервенява, а губя цвят и ставам мъртвешки бял. Гаджето е положило все пак някакви усилия, намазала се е здраво с очна линия и червило, нещо пита какви зодии сме и други такива момичешки работи.

Но тя направо си мирише, човече. Май наистина се е насрала.

Погледът ми се е замъглил, значи, да, напоследък не съм от котаците, дето наблягат на пиенето. И тая тежка, мътна бира, човече. Чизи поема нещата в свои ръце обаче и ни извежда от пъба, отиваме обратно до Джонсън Терас и се мушкаме в открадната кола. Чизи дава рязко заден и за малко да смаже паркираната зад нас кола, но някак успява да спре и после да потегли надолу по паважа към Холироуд Парк в спускащия се мрак.

Гаджето е, така да се каже, с много мръсна уста, значи. Псува като за световно и по едно време тръгва да се промъква на предната седалка и да се намества помежду ни, разкривайки рижите си пичи косми. Чизи й тегли една майна, защото му пречи да превключи скоростите и колата се дави и трещи надолу по хълма известно време.

— Ей, копелета, кой иска да топне чушката? — кикоти се тя. Значи, с Али не сме го правили от години, но човек трябва съвсем да се е смахнал дори с пръст да я докосне тази.

Чизи се смее и за малко не ни трясва в металния портал на Холироуд Парк, но навреме извърта кормилото и ни вкарва вътре. Звяра паркира и ние тръгваме пеша из парка. Аз зяпам наоколо и се вглеждам в големия хълм на Артърс Сийт. Зад гърба ни има голям строеж. Някаква правителствена работа, за изборите и парламента, значи, така да се каже. Слънцето залязва и става бая студено.

— Къде отиваме — заваля тя от време на време, докато вървим след Чизи, който се насочва към задната част на строежа. Озоваваме се от външната страна на голямата ограда, с лице към хълма и скрити от пътя. Наоколо няма никой, макар че зад оградата се чуват гласове, явно някои от бачкаторите са се хванали извънредно, но и те не ни виждат.

— Търсих скатано място за купона — намига Чизи. Вече доста се стъмва. Аз измъквам хапче от джоба си и го глътвам — нерви, човече, чисти нерви, значи.

— Време е да свалим картите, мадам — смее се Чизи и копелето разкопчава дюкяна си и го вади, кура си, значи, дебело гумено нещо. Куровете на другите винаги изглеждат отвратително, човече.

— Ей, ти, действай — вика той на гаджето, а в гласа му истинска злоба, човече — заемай се веднага!

А тя, значи, гледа малко объркано, сякаш сега се сеща защо е цялата работа. Но после свива рамене, коленичи и го поема. Чизи просто си седи и гледа отегчено. След минута или някъде там той й вика:

— Скапана работа. Дори не знаеш как се прави. — Той се обръща към мен ухилен. — Сега ще научим тази тъпа курва как се смуче, а, Спъд?

Той я хваща за косата, издърпва я и я повлича към купчината тухли наблизо.

— Стига, стига… Идвам, де, идвам — пищи тя и го удря по ръката. Копелето се е смахнало.

— Леко, бе, Чизи! Мамка му — изцепвам се, но хапчето започва да ме хваща и гласът ми някак глъхне.

— Затваряй си шибаната уста! — заповядва й Чизи, без да ми обръща внимание, а тя го гледа накриво. Той пак я слага на колене, точно до тухлите. — Спъд, качи се горе на купчината — вика ми той. Аз здраво съм се отнесъл, така че без да кажа нищо се качвам.

— Така — казва Чизи. — Сега си извади шибания чеп.

— Да бе! Я си еби… — завалям и с периферното си зрение забелязвам купола на Дайнамик Ърт Доум13… и започвам да се хиля като побъркан.

— Мръсно скапано копеле! — цепи се срещу мен нещастницата, противното й лице ме гледа гадно, човече, сякаш аз съм този, който й дърпа косата, а аз нищо не й правя, значи, човече.

— Не… Няма такова нещо — викам. — Просто искам да сме приятели…

Чизи се смее и крещи:

— Млъкни, копеле! Просто искам да дам един урок на тази кучка…

Гаджето някак се отнася, аз — също.

— Раймънд ми каза, че ще мога да си върна детето — мрънка пияно гаджето в някакъв свой си свят, като мен…

— Давай, копеле — нарежда Чизи, а аз гледам смахнатата му физиономия и се хиля като някое тъпо хлапе, докато той ми разкопчава ципа и ми го изважда. Изобщо не чувствам нищо, но Чизи ме държи за кура. Чизи!!! Той поглежда надолу към гаджето.

— Знаеш ли какъв е проблемът с гаджетата и свирките? — той премества погледа си върху мен. Нито една не съм срещал, която да ги прави както трябва. После пак се обръща към нея. — Сега гледай много внимателно, защото това, което ще видиш е най-доброто възможно образование, което някога ще получиш! — обяснява й той и пак ме поглежда. — Такива са кухите пички! Все си мислиш, че могат да готвят, защото майка ти ти е готвила, но те се справят само с най-простите неща. Ако трябва нещо въображение, така да се каже или нещо по-изискано — направо забрави! Същото е и със свирките! Гаджетата го лапат и движат главата си нагоре-надолу, все едно устата им е путка. Докато бях на топло едно момче ме научи как се прави… първо прокарваш езика си по дължината на кура… — Той ми го сграбчва и започва да го лиже… — В случая на Спъд не отнема много време… ха-ха-ха… Дайнамик Ърт Доум… Сигурно е гот вътре.

— Мамка ти, копеле — задъхвам се, докато студения му език леко се плъзга по чувствителната кожа на пениса ми… вие ми се свят и все повече се стъмва…

— Действай боклук такъв! — изсъсква Чизи и си мисля, че има предвид мен, но това е за нея и тя последва неговия пример, поемайки главата на пениса му в уста.

— Доста добре-е… — казва й той. — Сега го близваш с език по главата… докато стане твърд и здрав…

Аз вече бях „твърд и здрав“, но не чувствах нищо. Просто нищо…

До мен достигат само думите на Чизи и си мисля за оня пич, дето спечели Оскара, там дето вика — „Аз съм владетелят на света“, бая дълъг филм, значи, гледах го миналото лято и сега се сещам за Сик Бой и бас държа, че като се гледа пред огледалото си вика така, „Аз съм владетелят на света“… а Чизи продължава…

— …после започваш да го поемаш навътре в устата си, полека… полека… леко, деликатно… това не е шибано състезание колко кур можеш да налапаш… не спирай с езика… движи го по цялата дължина… добре… добре…

— Майната ти, Чизи, човече — пухтя, вътрешностите ми се преобръщат като гледам отвратителната физиономия на Чизи около кура ми и ако изобщо има някакво лице, което човек не би искал да гледа около оная си работа, това е неговото и точно тогава сякаш за пръв път разбирам какво става и си го издърпвам…

Очите му святкат и той ме поглежда, после свежда поглед към пияната пачавра, която още смуче кура му.

— Виждаш ли! — казва той, ликувайки. — Копелето свърши…

— Само се подхлъзнах на тухлите… тухлите… — викам му. Виждам всичко сякаш като през водниста каша, той я сграбчва бясно за главата.

— Сега трябва да увеличим темпото, сега смучи, смучи, смучи. СМУЧИ МРЪСНА КУЧКО! — И той здраво го ръга в устата й, чука преебаната й глава, набутва й го право в гърлото и пръхти сякаш коментира надбягване:

— И Чизи води в последната обиколка, здравата го вкарва на скапаната курва и Чизи… УАААААААХХХХ!!!!

Той е сграбчил рижата й грива като в менгеме, прави няколко резки движения и си го изкарва, оставяйки я да се дави със спермата му, да кашля и да си бърше устата. Той кима към нея.

— Честито, току-що завършихте успешно Школата по секс на Чизи.

Така не бива, човече, не, не, не, заклащам се напред, така да се каже и коленича до гаджето.

— Няма нищо, няма — успокоявам я, успокоявам я и сякаш и двамата се нуждаем от това, човече. Тогава тя внезапно вдига глава.

— Сега и двамата, двамата, копелета такива! — крещи тя и започва да разтрива слабините ми, но не ми става и я целувам по устата и само повтарям — „добре, добре“ и издърпвам чорапогащника и говняните й бикини. Бъркам в путката й и започва да ми става. Започвам да се пипкам да извадя капута от пакетчето. Трябва да… трябва да… трябва… трябва да сложа гумата и… успявам. В пресечената смазка, която се стича от нея има лепкави вонящи топчета… Чепът ми влиза лесно. Чувам Чизи, който се подиграва и хили, а тя ръмжи срещу него, но сякаш не съм там. Чукам я известно време, но усещането е пълен боклук, не е както си мислих, че ще бъде и как изобщо може да съм толкова тъп, че да си помисля, че ще бъде като с Али и страшно се ядосвам, ядосвам се на себе си и тя пищи, пищи и се опитва да ме предизвика, така да се каже:

— Давай! По-здраво! Само толкова ли можеш!

И аз продължавам, продължавам… докато не се изпразня в капута…

Претъркулвам се встрани и си издърпвам дънките, издърпвам направо върху гумата, която все още е на кура ми. Сега Чизи й се мята, сграбчва я и я преобръща с гръб към себе си и се напъва да събере храчка, а тя се цупи:

— Какво, мамка му да е…

Но Чизи смръква назад сополите си, правейки коктейл от сопол слюнка в устата си и после го изплюва върху нейния хванал коричка от лайна анус. Чизи е позитивен, в медицинския смисъл на думата, но иначе в живота е най-негативното копеле и изобщо не му дреме за капути. Предполагам, значи, някак, той знае или мисли, че и тя е позитивна, но сигурно не му дреме просто защото й го вкарва отзад. Човек не трябва да го прави така, трябва по-полека… не че аз и Али изобщо го правим така или по-точно не го правим изобщо… но тя само пъшка и от очите й кротко се ронят сълзи… прилича на изхвърлен на сухо кит или тюлен, който не може да се върне сам във водата.

Когато свършва, той изважда и забърсва измърляния си с лайна кур с чистата част на белия й чорапогащник.

Гаджето се изтъркулва по гръб, лицето й червенее като рак, от носа й текат сополи. Тя навлича чорапогащника и се цепи:

— Шибано копеле!

— Млъквай, кучко! — изкрещява Чизи и й вкарва един право в лицето. Чува се хрущящ звук и аз се вцепенявам, дори след толкова пиене и хапчета ме заболява, сякаш мен е ударил. После тя изпищява на умряло, когато той й забива шут в едната цица. От шока си възвръщам гласа, човече, защото това не трябва, просто не трябва… Не е редно, така да се каже…

— Стига, Чизи… Разкарай се, копеле… Не бива, не е редно, значи!

— Знаеш ли какво не е редно? Сега ще ти кажа какво не е редно! Не редно курвите да не се къпят — сочи я той, докато тя тихо скимти и масажира гърдата си. — Тази кучка има нужда от един душ, копеле!

И той започва да пикае върху нея, мръсна застояла бирена урина, човече. Тя не се и помръдва, просто седи и реве. Изглежда толкова жалко, човече, пълна развалина, изобщо не прилича на човешко същество и аз си мисля дали и аз не изглеждам така в очите на другите, когато съм наистина друсан и така нататък? Някакъв пич, който си прави джогинга, облечен целия в бяло минава наблизо, поглежда ни, прави рязък завой и набързо се отдалечава без да сменя темпото си. Чизи е гадно копеле, всеки го знае. Всеки, който е направил каквото е направил той… но Чизи си излежа годините за това. Изплати вината си към обществото, така да се каже. Но какво си мислят за мен като ме гледат с него?

Тогава ми светва, просто ми светва, че и аз съм гадно копеле и така. Само че при мен няма такова… няма злоба, така да се каже, злобата да върша съзнателно гадости. Както повечето хора на този свят и аз съм гаден по пасивен начин, гаден по погрешка, гаден с бездействието си, защото не ми пука дотам за хората, които не познавам, че да се намеся, дреме ми само за най-близките. Защо не мога да съчувствам на всички, а не само на хората, които познавам? Чизи… Много е опасно да си приятел с Чизи, но той ми е близък от пандиза и такова… обади се за надбягването, което сигурно значи нещо… защото ще заведа Анди и Али в Дисниленд и всичко ще е точно отново и това го дължа на Чизи…

Значи после потегляме, аз и Чизи, де, измъкваме се от парка през Абихил и тръгваме да търсим къде да заседнем отново. Зарязваме кухата лейка да се мъчи сама, оставяме я на нещастието и деградацията й, така да се каже, но аз я гледам през рамо, защото натам съм се запътил и аз, човече, просто съм сигурен, след като Али ме зареже и край, дотам съм… Всъщност, тя вече ме е зарязала и може би това е… но, не, сега имам пачка и всичко ще се оправи, също имам и книгата, освен това ще ходим в Дисниленд, човече…

С Чизи малко се мотаем, леко залитайки и накрая забиваме в някакъв пъб. Казвам му, че е психясал, че върши изродщини, а той ме поглежда и вика:

— Да не ти дреме за тия боклуци. Това ти е проблема, Спъд. Много си мек към тях. Такива като теб си мислят, че ако се държим добре с бежанците например и така нататък, всичко ще е наред, но не става. Знаеш ли защо? — Лицето му е на сантиметри от моето, но не мога да го фокусирам. — Знаеш ли защо? Защото копелетата готови да го поемат, готови са да търпят. Запомни го от мен!

Здраво съм се отрязал, друсан съм, а в джоба ми има цяла пачка. Но нещо в мутрата на Чизи ме дразни. Въобще няма нищо общо с това, което ми казва или с това, което направи на жената — нищо такова. Успявам да сглобя, че ме вбесява начина по който си вдига веждите, втренчва се в теб и отмята назад глава. Знам, че ще вкарам един на котака, знам го още минути преди да го направя. Минути, през които продължавам да му лазя по нервите, така че някак и двамата знаем какво ще стане.

После здраво замахвам и ми се струва, че не съм го уцелил, защото не чувствам нищо по ръката си, но виждам кръвта, която шурва от носа му и чувам виковете около бара.

Чизи слага ръка на лицето си, после става, вдига халбата си и от нея се разлива бира. Аз също скачам, той се опитва да ме удари, но пропуска, а барманът крещи здраво. Чизи хвърля чашата на зем