Чарльз Диккенс - Дейвид Копърфийлд

Дейвид Копърфийлд [David Copperfield bg] 3M, 816 с. (пер. Доспевска)   (скачать) - Чарльз Диккенс

Чарлс Дикенс
Дейвид Копърфийлд


I ГЛАВА
МОЕТО РАЖДАНЕ

Тези страници трябва да покажат дали аз ще бъда героят на собствения си живот, или това звание ще бъде спечелено от другиго. За да започна живота си от самото начало, трябва да отбележа, че съм роден (както съм осведомен и както вярвам) през един петъчен ден, в дванадесет часа през нощта. Забелязали, че часовникът започнал да бие и аз съм започнал да плача в един и същи миг.

Във връзка с деня и часа на раждането ми дойката и някои мъдри съседки, проявили жив интерес към мене преди съществуването на каквато и да било възможност за личното ни запознаване, заявили, първо, че ми е отредено да бъда нещастен в живота; и, второ, че ще имам преимуществото да виждам духове и привидения. Както вярвали те, и двете тези дарби били неизбежно предопределени за всички нещастни деца от двата пола, родени в петък през малките часове.

Няма защо да говоря по първата точка, тъй като нищо не ще покаже по-добре от разказа ми дали това предсказание ще се сбъдне, или ще се окаже лъжливо. Относно втората половина на въпроса ще кажа само, че освен ако не съм изразходвал тази част от отреденото за мене, докато съм бил бебе, досега още не съм я получил. Но ни най-малко не съжалявам, че съм бил лишен от това богатство; и ако понастоящем някой друг му се наслаждава, най-сърдечно му желая да си го запази.

Роден съм в Блъндърстоун, в графство Съфък, или „там нейде си“, както казват в Шотландия. Аз съм послесмъртно дете. Бащините ми очи се затворили за светлината на този свят шест месеца преди моите да се отворят за нея. Дори и сега ми се струва странно при мисълта, че той не ме е видял. Още по-странно е мъглявото възпоменание за първите ми детски впечатления, свързани с белия му надгробен камък в черковния двор, както и за необяснимото съчувствие, което изпитвах към този камък, лежащ там самотен в тъмната нощ, когато нашата малка гостна биваше затоплена и осветявана от огъня и пламъка на свещта и вратите на къщата ни биваха — почти жестоко, както понякога ми изглеждаше — зарезени и заключени срещу него.

Една леля на баща ми, и следователно моя пралеля, за която по-нататък ще имам повече да разправям, беше главното светило на семейството ни. Мис Тротууд, мис Бетси, както винаги я наричаше клетата ми майка, когато успяваше достатъчно да надвие уплахата си от тази страшна личност, за да спомене името й (което биваше рядко), била омъжена за по-млад от нея съпруг. Той бил хубав човек, но не в смисъла, изразен в народната поговорка, че „Хубав е този, който върши хубави дела“, тъй като много са го подозирали, че биел мис Бетси и дори че веднъж при някакъв спор от продоволствено естество направил прибързани, но решителни приготовления да я изхвърли от издигнатия над четири стъпала прозорец. Тези указания за несъвместимост на характерите принудили мис Бетси да му заплати известна сума и да получи развод по взаимно съгласие. Той отишъл в Индия с капитала си и там според една семейна легенда веднъж го видели да язди слон заедно с един бабуин. След десет години достигнала от Индия вест за смъртта му. Какво въздействие оказала тя върху леля ми, никой не узнал, тъй като веднага след раздялата тя отново приела моминското си име, купила си къщичка в едно градче далеч на морския бряг, установила се там като сама жена с една прислужница и както разбрали, оттогава нататък заживяла уединено в ненарушимо усамотение.

Струва ми се, че някога баща ми й бил любимец; но тя била смъртно засегната от женитбата му поради това, че считала майка ми за „восъчна кукла“. Никога не била виждала майка ми, обаче знаела, че няма повече от двадесет години. Баща ми и мис Бетси никога след това не се срещнали. Той бил двойно по-възрастен от майка ми и имал нежен организъм.

Умрял една година след това и, както казах, шест месеца преди моето раждане.

Такова било положението на нещата през следобеда на онзи петъчен ден, който за мен е извинително да нарека важен и значителен. Следователно не мога да претендирам, че по онова време съм знаел как стоят нещата; нито пък, че съм имал някакъв спомен, основан на собствените ми сетива, за това, което последвало.

Майка ми била с разклатено здраве. С много понижен дух, седяла тя край огъня, гледала го през сълзите си и с горчиво отчаяние мислела за себе си и за сиротния малък чужденец, за чието посрещане вече били приготвени няколко гроси безопасни игли в едно чекмедже горе. Светът обаче съвсем не бил възбуден от вестта за пристигането му. Да, майка ми седяла край огъня през този светъл, ветровит мартенски следобед, много плаха и тъжна, изпълнена със съмнение дали ще преживее очакващото я изпитание. Като вдигнала очи към отсрещния прозорец, за да ги изтрие, тя видяла една непозната дама да се приближава през градината. Като погледнала втори път, майка ми била Обхваната от предчувствие, че това е мис Бетси. Залязващото слънце блестяло върху непознатата дама и върху градинската ограда и тя пристъпвала към вратата с такава строгост във фигурата и спокойствие в израза, които не можели да принадлежат никому другиму.

Когато стигнала до къщата, Бетси отново доказала, че е самата тя. Баща ми често загатвал, че мис Бетси рядко се държи като обикновена християнка. И сега, вместо да позвъни, тя отишла и погледнала през същия този прозорец и така притиснала върха на носа си о стъклото, че майка ми имаше обичай да казва как той в един миг съвсем побелял и се сплескал.

Мис Бетси така изплашила майка ми, та аз винаги съм бил убеден, че именно на нея дължа това, дето съм роден в петъчен ден.

Майка ми станала развълнувана от стола си и отишла зад него в ъгъла. Мис Бетси огледала стаята бавно и изпитателно, като започнала от едната страна и извъртяла очите си, подобно на сарацинска глава в холандски часовник, докато те стигнали до майка ми. Тогава се намръщила и подобно на човек, свикнал да бъде слушан, направила движение към майка ми да отиде и да й отвори вратата. Майка ми отишла.

— Мисис Дейвид Копърфийлд, струва ми се — казала мис Бетси; натъртването се отнасяло може би за жалейните дрехи и състоянието на майка ми.

— Да — казала майка ми със слаб глас.

— Мис Тротууд — казала посетителката. — Осмелявам се да заявя, че сигурно сте чували за нея.

Майка ми отговорила, че е имала това удоволствие. И изпитала неприятното усещане, че, види се, не е успяла да даде да се разбере, че удоволствието е било прекомерно голямо.

— Сега вие я виждате — рекла Мис Бетси.

Майка ми свела глава и я поканила да влезе.

Влезли в стаята, от която майка ми била излязла, тъй като огънят в най-хубавата стая от другата страна на коридора не бил запален и изобщо не бил запалван от погребението на баща ми; и когато двете седнали, а мис Бетси все още не казвала нищо, след напразни опити да се удържи майка ми заплакала.

— О, хайде, хайде — възкликнала бързо мис Бетси. — Не правете това. Успокойте се!

Въпреки това майка ми не могла да се сдържи и продължила да плаче, докато се наплакала.

— Свалете си бонето, дете мое — казала мис Бетси, — и ме оставете да ви разгледам.

Майка ми се страхувала твърде много от нея, за да откаже да се съобрази с това чудновато желание. Сторила, каквото било поискано, но пръстите й така треперели, че косата й (която беше дълга и прекрасна) се разплела около лицето й.

— Боже мой — възкликнала мис Бетси. — Вие сте същинско дете!

Майка ми имала необикновено младежки вид, дори и за възрастта си. Тя действително е вдовица с детински вид и че ако доживее това, ще бъде и майка с детински вид. При настъпилото мълчание на майка ми се сторило, че усетила как мис Бетси докосва косата й, и то ласкаво; но като я погледнала с плаха надежда, видяла я да седи с подвита пола, с вплетени на коляното ръце, с крака върху решетката на камината и да гледа смръщено към огъня.

— За бога — неочаквано рекла мис Бетси, — защо „Гарваново свърталище“?

— Искате да кажете за къщата ли, госпожо? — запитала майка ми.

— Защо сте я нарекли „Гарваново свърталище“? — запитала мис Бетси. — Ако имахте по-практично отношение към живота, щяхте да я наречете иначе…

— Името бе избрано от мистър Копърфийлд — отвърнала майка ми. — Когато купи къщата, той хареса това, че наоколо би могло да има гарвани.

Точно тогава вечерният вятър така разклащал клоните на старите високи брястове в дъното на градината, че нито майка ми, нито мис Бетси могли да понесат да погледнат нататък. Докато брястовете се наклонявали един към друг подобно на исполини, които си шепнат някакви тайни, и след малко затишие започвали да се клатят отново, развявайки косматите си ръце, сякаш изповедите им били толкова страшни, че не могли да ги оставят на спокойствие, няколко стари раздърпани гарванови гнезда, свити по горните им клони, се залюлели като останки от кораб в бурно море.

— Къде са птиците? — запитала мис Бетси.

— Кои? — Майка ми се била замислила за нещо друго.

— Гарваните — какво е станало с тях? — запитала мис Бетси.

— Откакто заживяхме тук, не е имало никакви гарвани — казала майка ми. — Мислехме — мистър Копърфийлд мислеше, — че ще има много гарвани; но гнездата им бяха твърде стари, птиците са ги напуснали много отдавна.

— Дейвид Копърфийлд цял-целеничък! — провикнала се мис Бетси. — Дейвид Копърфийлд от глава до пети! Нарича една къща „Гарваново свърталище“, когато около нея няма нито един гарван, и предполага, че има гарвани само защото вижда гнездата им!

— Мистър Копърфийлд — отвърнала майка ми — е мъртъв и ако посмеете да говорите нелюбезно за него пред мене…

Предполагам, че скъпата ми клета майка изпитала внезапно желание да се нахвърли и обиди леля ми, която лесно би могла да се справи с нея само с една ръка, дори и ако майка ми би била в по-добро състояние от онова, в което се намирала нея вечер. Но всичко се свършило само със ставането й от стола; и тя отново си седнала, смирена и слаба.

Когато дошла на себе си, или по-право, когато мис Бетси я успокоила, тя я видяла да стои до прозореца. Точно тогава здрачът се стопявал в мрак; и колкото и слабо да се различавали една друга, те не могли да сторят това без помощта на огъня.

— Е, добре — казала мис Бетси, като се върнала на мястото си, сякаш само случайно била отишла да хвърли поглед навън; — и кога очаквате…

— Цялата треперя — промълвила със запъване майка ми. — Не знам какво е това! Сигурно ще умра!

— Не, не, не — успокоила я мис Бетси. — Пийнете си малко чай.

— Ох, божичко, мислите ли, че ще ми помогне? — извикала безпомощно майка ми.

— Разбира се, че ще ви помогне — казала мис Бетси. — Всичко това е само въображение. Как наричате момичето си?

— Не зная още дали ще бъде момиче — казала невинно майка ми.

— Божичко, какво дете! — възкликнала нетърпеливо мис Бетси. — Не искам да кажа това. Думата ми е за прислужницата ви.

— Пеготи — казала майка ми.

— Пеготи — повторила мис Бетси с известно възмущение. — Нима, мое дете, искате да кажете, че човешко същество може да влезе в една християнска църква и да получи името Пеготи?

— Това е презимето й — казала майка ми със слаб глас. — Мистър Копърфийлд я наричаше така, тъй като малкото й име е също като моето.

— Хей, Пеготи! — извикала мис Бетси, като отворила вратата на стаята. — Чай! Господарката ти е малко недобре. Не се помайвай.

След като издала тази заповед така властно, сякаш била общопризнатият авторитет на дома от самото му създаване, и след като застанала пред смаяната Пеготи, идваща през коридора със свещ в ръка при звука на непознатия глас, мис Бетси затворила отново вратата и седнала както по-преди, с нозе на решетката, с подвита пола и с вплетени на коляното ръце.

— Казвахте, че щяло да бъде момиче — рекла мис Бетси. — Не се и съмнявам, че ще бъде момиче. Имам предчувствие, че непременно ще е момиче. А сега, мое дете, още от момента на раждането на това момиче…

— А може да е момче — осмелила се да каже майка ми.

— Казвам ви, че имам предчувствие за момиче — отвърнала мис Бетси. — Не ми противоречете. От момента на раждането на това момиче, мое дете, аз възнамерявам да му бъда приятелка. Възнамерявам да му стана кръстница и ви умолявам да го наречете Бетси Тротууд Копърфийлд. С тази Бетси Тротууд не трябва да стават никакви грешки в живота. С нейните чувства не трябва никой да си играе, клетичката. Тя трябва да бъде добре отгледана и пазена от възможността да подари доверието си там, където то не е заслужено. Това ще е моя грижа. — След всяко едно от тези изречения главата на мис Бетси се накланяла леко, сякаш собствените й стари неправди бушували в нея и тя с мъка се удържала да не заговори за тях. Поне така подозирала майка ми, когато я наблюдавала при слабото проблясване на огъня. Била твърде наплашена от мис Бетси, твърде загрижена за себе си и изобщо твърде потисната и смаяна, за да наблюдава ясно каквото и да било или пък да каже нещо.

— А Дейвид беше ли добър към вас, мое дете? — запитала мис Бетси след малко мълчание и след като движенията на главата й постепенно спрели. — Добре ли си живеехте?

— Бяхме много щастливи — казала майка ми. — Мистър Копърфийлд беше прекалено добър към мене.

— Е, предполагам, че ви е разглезил, така ли? — отвърнала мис Бетси.

— Боя се, че е така — захълцала майка ми, — сега, когато съм сама и ще трябва да разчитам само на себе си в този суров свят…

— Е, хайде! Не плачете! — казала мис Бетси. — Не сте си схождали много — ако изобщо двама души могат да си схождат напълно — и затова зададох този въпрос. Сираче сте, нали?

— Да.

— И възпитателка?

— Бях възпитателка в едно семейство, у което мистър Копърфийлд идваше на гости. Мистър Копърфийлд беше много любезен към мен, обръщаше ми голямо внимание и най-после ми направи предложение. Аз го приех. Така се оженихме — казала майка ми простичко.

— Ах! Клетичката! — замислено промълвила мис Бетси, като продължавала да гледа смръщено огъня. — Бива ли ви за нещо?

— Моля, госпожо, не ви разбирам — казала със заекване майка ми.

— Умеете ли например да гледате къща? — запитала мис Бетси.

— Боя се, че не много — отвърнала майка ми. — Не толкова, колкото бих желала. Но мистър Копърфийлд ме учеше…

(— Сякаш пък и той е разбирал много от това!) — казала мис Бетси в скоби.

— И при старанието ми да се науча, при неговото търпение да ми помогне надявам се, че бих напреднала, ако не беше това голямо нещастие — смъртта му…

Тук майка ми отново заридала и не могла да продължи.

— Недейте, недейте! — казала мис Бетси.

— Водех си редовно бележки в домашния си тефтер и вечер ги сверявах с мистър Копърфийлд — извикала в нов порив на отчаяние майка ми, като пак заридала.

— Хайде, хайде! — казала мис Бетси. — Не плачете вече.

— И мога да ви кажа, че никога не сме се препирали по този повод, освен когато мистър Копърфийлд възразяваше, че петорките и тройките ми си приличали, и се възпротивяваше, когато правех опашките на седмиците и на деветиците засукани — подхванала разказа си майка ми с нов изблик и ново ридание.

— Ще се поболеете — казала мис Бетси, — а знаете, че това не е добре нито за вас, нито за малката ми кръщелница. Хайде! Не трябва да се държите така!

Този довод имал известен дял в успокояването на майка ми, макар че може би по-голяма роля в това отношение изиграло увеличаващото й се неразположение. Последвало мълчание, нарушавано от време на време от възклицанията на мис Бетси, която продължавала да седи с нозе върху решетката на камината.

— Знам, че Дейвид си бе вложил парите в пожизнена рента — казала тя след малко. — А какво е сторил за вас?

— Мистър Копърфийлд — отвърнала с известно усилие майка ми — бе така грижлив и добър да завещае част от нея на мен.

— Колко? — запитала мис Бетси.

— Сто и пет фунта годишно — рекла майка ми.

— Можел е да направи и нещо по-лошо — казала леля ми.

Тези думи били съвсем подходящи за момента. На майка ми прилошало така много, че Пеготи, която влизала с подноса с чая и свещите и доловила с един поглед колко зле се чувствала — което по-скоро би могла да стори и мис Бетси, ако е имало достатъчно светлина, — я завела бързо в стаята й и веднага изпратила Хам Пеготи, племенника си, скрит през последните няколко дни в къщата без знанието на майка ми като специален пратеник в случай на нещастие, да доведе милосърдната сестра и доктора.

Тези двама съюзници били значително удивени, когато, пристигайки наскоро един подир друг, забелязали непознатата дама с величествен вид, седнала пред огъня със завързано за лявата й ръка боне, да натъпква ушите си с памук. Тъй като Пеготи не знаела нищо за нея, а и майка ми не казала ни дума, присъствието й в салона им се сторило съвсем тайнствено; и обстоятелството, че в джоба си има цял склад памук, никак не нарушавало тържествения й вид.

Докторът се качил при майка ми, сетне слязъл отново долу и след като, предполагам, се помирил с мисълта, че може би ще се наложи да седи лице срещу лице с непознатата дама в продължение на няколко часа, постарал се да бъде учтив и любезен. Докторът бил най-смиреният, най-кроткият от всички дребни мъже в света. Когато влизал или излизал от някоя стая, той се свивал, за да заеме по-малко място. Вървял така тихо, както духът в Хамлет, дори още по-тихо. Движел се с наведена настрани глава отчасти от съзнание за собствената си скромност, отчасти от зачитане към другите. Не е достатъчно да се каже, че дори и на едно куче не бил в състояние да подхвърли дума. Не можел да подхвърли дума и на бясно куче. Би могъл да му промълви една дума, или половин дума, или част от дума; тъй като той говорел така бавно, както и вървял; но за нищо на света не би могъл да го нагруби или да забърза.

Мистър Чилип погледнал кротко леля ми с наведена на една страна глава и като й се поклонил леко, казал, намеквайки за памука, като докоснал лявото си ухо:

— Някакво местно раздразнение ли имате, госпожо?

— Какво! — отвърнала леля ми и извадила памука от едното си ухо като запушалка.

Мистър Чилип така се стреснал от резкия й говор — както разправил после на майка ми, — че просто било чудно как не загубил присъствие на духа. Обаче повторил кротко:

— Някакво местно раздразнение ли, госпожо?

— Глупости! — отвърнала леля ми и отново запушила ухото си. След това мистър Чилип не могъл да стори нищо друго, освен да седи и да я гледа безпомощно, докато тя гледала в огъня. Отново го повикали горе. След четвърт час се завърнал.

— Е? — рекла леля ми, изваждайки памука от това ухо, което било по-близо до него.

— Е, госпожо — отвърнал мистър Чилип, — напредваме… напредваме бавничко, госпожо.

— Ааах! — възкликнала презрително леля ми. И отново запушила ушите си.

Просто — просто — както доверил после на майка ми, мистър Чилип бил почти шокиран. Казано само от професионална гледна точка, бил почти шокиран. Но въпреки това седял и я гледал в продължение на два часа как тя седяла и гледала към огъня, докато отново го извикали горе. След малко се върнал.

— Е? — казала леля ми и извадила памука пак от същото ухо.

— Е, госпожо — отвърнал мистър Чилип, — напредваме… напредваме бавничко, госпожо.

— Ааах! — изръмжала леля ми по такъв начин, че мистър Чилип просто не могъл да го понесе. Като че било сторено само за да се сломи духът му, казал после той. Затова предпочел да излезе вън и да седне в тъмнината и на силното течение, докато отново го извикат.

Хам Пеготи, който посещавал народното училище и бил страшно силен по вероучение и следователно би могъл да се счита за достоверен свидетел, заявил на следния ден, че като надзърнал случайно през вратата на гостната, около един час след това, бил веднага забелязан от мис Бетси, която по това време се разхождала разтревожено напред-назад и се нахвърлила върху него, преди той да има време да избяга. От време на време отгоре се чували гласове и стъпки, които памукът не можел да заглуши, така че той й послужил за жертва, върху която да излее прекомерната си възбуда, когато шумът бивал най-силен. Като го сграбчила за яката, тя непрестанно го тътрела нагоре-надолу, разтърсвала го, чорлела косата му, дърпала дрехите му, запушвала неговите уши, сякаш ги сбърквала със собствените си, и изобщо всякак го измъчвала и тормозела. Това било отчасти потвърдено от леля му, която го видяла към дванадесет и половина часа, наскоро след освобождаването му, и установила, че тогава той бил също така червен, както съм бил и аз.

Кроткият мистър Чилип не бил в състояние по това време, нито когато и да било друг път, да проявява злопаметност. Щом се освободил, той се добрал до гостната и казал на леля ми с най-смирен глас:

— Е, госпожо, щастлив съм да ви поздравя.

— За какво? — попитала сопнато леля ми.

Мистър Чилип отново се развълнувал от резкия тон на леля ми, затова й се поклонил леко и й се усмихнал, за да я умилостиви.

— Божичко, какъв човек, я го гледай какво прави! — извикала нетърпеливо тя. — Не може ли да приказва?

— Успокойте се, скъпа госпожо — казал мистър Чилип по най-кроткия си начин. — Вече няма никакво основание за безпокойство. Успокойте се.

Винаги са считали почти за чудо, че в онзи момент леля ми не го разтърсила, за да извади от устата му думите, които трябвало да изрече. Само поклатила глава насреща му, но по такъв начин, че той се разтреперал.

— Е, госпожо — подхванал мистър Чилип, когато успял да събере малко смелост, — щастлив съм да ви поздравя. Всичко е свършено, госпожо, и добре свършено.

През време на петте минути, които мистър Чилип посветил на тази своя реч, леля ми го наблюдавала втренчено.

— Как е тя? — запитала леля, като скръстила ръце.

— Е, госпожо, надявам се, че скоро ще се почувствува съвсем добре — отвърнал мистър Чилип. — Толкова добре, колкото можем да очакваме от една млада майка при такива тъжни домашни обстоятелства. Понастоящем нищо не пречи да я видите, госпожо. Дори това може да й принесе полза.

— А тя? Как е тя? — запитала остро леля ми.

Мистър Чилип още повече наклонил глава и погледнал леля като беззащитно птиче.

— Бебето — казала леля. — Тя как е?

— Госпожо — отвърнал мистър Чилип, — аз предполагах, че знаете. Детето е момче.

Леля ми не продумала нито дума, само дръпнала бонето си за връвта му, цапнала с него мистър Чилип, сетне го сложила накриво на главата си, излязла и никога вече не се върнала. Изчезнала като ядосана фея; или като някое от тези свръхестествени създания, които се вярвало, че съм предопределен да виждам. И никога, никога вече не се върнала.

Аз съм лежал в кошчето си, а майка ми в леглото си; но Бетси Тротууд Копърфийлд останала завинаги в царството на сенките и бляновете, в необятната страна, от която току-що съм бил дошъл; и възлизащите през прозореца на стаята ни лунни лъчи осветявали земното жилище на всички подобни на мене пътници, както и могилката пръст над праха на онзи, без когото никога не бих се появил на света.


II ГЛАВА
НАБЛЮДЕНИЯТА МИ

Когато отправям поглед назад, към далечните дни на детството си, виждам първо майка си, с нейната хубава коса и младежки вид и Пеготи, съвсем безформена, с толкова черни очи, че затъмняваха дори лицето й наоколо, и с такива червени и твърди бузи и ръце, че се чудех как птиците не ги кълвяха вместо ябълки.

Спомням си ги и двете застанали на разстояние една от друга, наведени или коленичили на пода, а аз пристъпвам несигурно от едната към другата. Имам усещане, което не мога да различа от действително възпоменание, за докосването на Пеготиния показалец, който тя насочваше към мене. Шиенето го бе така загрубило, че бе заприличал на ренде.

Може да е само въображение, макар да смятам, че спомените на повечето от нас проникват по-далеч, отколкото си мислим; също както и считам, че наблюдателността на твърде малките деца се отличава с голяма точност и яснота. Дори бих казал, че повечето възрастни, забележителни в това отношение, по-скоро са развили тази си способност, отколкото да са я придобили впоследствие; а съм и забелязал, че у такива хора има известна свежест, благост и способност да се радват, които също така им са наследство от детството.

Боя се, че твърде много се отклоних, но то ме кара да отбележа, че градя заключенията си отчасти върху спомените си за самия мен; и ако от този разказ проличи, че съм бил дете с голяма наблюдателност или че като възрастен мъж имам много ясни спомени за детството си, то бездруго признавам, че притежавам и двете тези качества.

Повтарям, когато отправям поглед назад към далечните дни на детството си, първите обекти, които изпъкват и се отделят от мъглявия сбор на всички други неща, са майка ми и Пеготи. Да видим какво друго си спомням.

Като от облак изскача къщата ни — спомням си я не като нещо ново, а съвсем познато. На приземния етаж е Пеготината кухня, с врата към задния двор. В средата му има къщичка за гълъби на един дървен стълб, без гълъби в нея; голяма кучешка колиба в един ъгъл, без никакво куче; и множество домашни птици, които ми изглеждат страшно високи, когато се разхождат застрашително насам-нататък. Има един петел, който се качва на едно колче да кукурига и докато го наблюдавам през кухненския прозорец, той ми обръща особено внимание; толкова е свиреп, че ме кара да потрепервам. Нощем сънувам гъските, които се клатушкат подире ми с източени напред шии, когато се случи да мина покрай тях зад страничната порта. По същия начин един възрастен мъж, заобиколен от зверове, може да сънува лъвове.

Ето дългия коридор — колко е безкраен, — който води от Пеготината кухня до входната врата. От едната му страна е тъмният килер, край който вечер се минава тичешком, тъй като не знам какво може да има между бурканите, гърнетата и старите чаени кутии, когато вътре няма никой със свещ в ръка, да пропуща навън дъхащия на мухъл въздух, в който са смесени миризмите на сапун, туршия, пипер, свещи и кафе. А ето и двете гостни стаи, тази, в която стоим вечер майка ми, аз и Пеготи — тъй като Пеготи е истински наш другар, когато е привършила работата си и сме сами, — както и по-хубавата приемна, в която седим в неделен ден; по-пищно наредена, но не така удобна. За мен тя има печален изглед, понеже Пеготи ми бе разправила — не знам кога, но трябва да е било преди векове — за погребението на баща ми и за това, как гостите седели там с черните си дрехи. Една неделна вечер майка ми чете в нея на Пеготи и на мен как Лазар възкръснал от мъртвите. И аз така се изплашвам, че след това се принуждават да ме вдигнат от леглото и да ми покажат от прозореца на спалнята тихите гробища, в които умрелите си лежат кротко в гробовете под лъчите на тъжната луна.

Не познавам нищо дори и наполовина така зелено като тревата в това гробище, нито и наполовина така сенчесто като дърветата му; нито пък така безмълвно като надгробните му камъни. Когато рано сутрин коленича на малкото си креватче в стаята на майка си и поглеждам към него, виждам овцете да пасат там; виждам и червената светлина, струеща се върху слънчевия часовник, и си мисля дали слънчевият часовник е доволен, че пак ще може да показва времето?

Ето и черковната ни скамейка. Колко е високо облегалото й! До нея има прозорец, от който се вижда къщата ни, и Пеготи често поглежда към нея през време на утринната служба, тъй като обича да проверява дали не я нападат разбойници и дали не се е подпалила. Но макар погледът й да скита насам-нататък, тя се сърди, когато моят върши същото, и смръщено ми сочи с очи, че трябва да гледам свещеника. Но не мога непрестанно да го гледам — познавам го и без това бяло нещо върху му, пък и се страхувам, че може да се зачуди защо го гледам така втренчено и да прекъсне службата, за да ме запита — и какво ще кажа тогава? Ужасно е да се зяпа, но все трябва да се прави нещо. Поглеждам към майка си, но тя се прави, че не ме вижда. Поглеждам към едно момче на пътечката между скамейките, а то ми се криви. Поглеждам към струещата през отворената врата слънчева светлина и виждам една заблудена овца — не искам да кажа грешник, а просто овца, — която се двоуми дали да влезе в черквата. Чувствувам, че ако я гледам малко по-дълго, може би ще се изкуша да кажа нещо на висок глас; а какво ще стане тогава с мене? Поглеждам към възпоменателните плочи на стената и се мъча да мисля за мистър Боджърс, покойник от енорията, и за това, какви трябва да са били чувствата на мисис Боджърс, когато мистър Боджърс е трябвало да понася горчивото изпитание и лекарите са били безсилни. Чудя се дали са повикали мистър Чилип и дали и неговото присъствие е било напразно; и ако е било така, дали той обича да му се напомня това всяка седмица. От мистър Чилип, в неделно облекло, погледът ми се плъзга към амвона; и си мисля колко удобно би било да се играе там и какъв замък би станало от него, ако някое друго момче се качи по стълбата да го напада; и колко хубаво ще е да хвърлям по него кадифената възглавничка с пискюлите. След време очите ми постепенно се затварят. В горещината чувам как свещеникът пее някаква приспивна песен, сетне вече нищо не чувам, докато падам с трясък от мястото си и Пеготи ме извежда навън По-скоро мъртъв, отколкото жив.

А сега виждам външната страна на къщата ни, с решетъчните прозорци на спалнята ни, отворени, за да влиза вътре сладостно ухаещият въздух, както и раздърпаните стари гарванови гнезда, все още люлеещи се по брястовете в дъното на предната градина. Сега съм в задната градина — отвъд двора с празната къщичка за гълъби и празната кучешка колибка, — същинско свърталище на пеперуди, както си го спомням, с високата ограда, портата и големия катанец. Плодовете там са по-зрели и по-сочни от плодовете в която и да било друга градина. Майка ми бере от тях в една кошница, докато аз стоя отстрани, втурвам се страхливо да си откъсна от френското грозде и се мъча да давам вид, че не съм се помръднал. Задухва силен вятър и лятото си отива сякаш в миг. В зимния полумрак играем и танцуваме в гостната. Когато майка ми си почива задъхана в голямото кресло, аз я наблюдавам как завива светлите си къдри около пръстите си, изправя кръста си и никой по-добре от мен не знае как тя обича да изглежда така добре и как се гордее, че е тъй хубава.

Това е едно от най-ранните ми възпоменания. То, както и усещането, че и двамата малко се страхуваме от Пеготи и се подчиняваме за повечето неща на нейната воля, бяха измежду първите впечатления — ако могат така да се нарекат, — които някога съм извлякъл от видяното наоколо ми.

Една вечер Пеготи и аз седяхме сами край огъня в гостната. Аз й четях нещо за крокодилите. Трябва да не съм чел достатъчно ясно или пък навярно тя, клетата, не бе много внимавала, защото си спомням, че след четенето ми у нея остана мъглявото впечатление, че крокодилите са някакъв вид растение. Бях изморен от четенето и умирах за сън. Но тъй като ми бе позволено, като някакво голямо благоволение, да седя буден, докато майка ми се върнеше от посещението си у едни съседи, по-скоро бих умрял на поста си (разбира се), отколкото да си легна. Бях стигнал до този стадий на сънливост, при който ми се струваше, че Пеготи се надува и става страшно едра. Държах клепачите си отворени с двата палеца и усърдно я наблюдавах, докато тя седеше и работеше нещо. Гледах малкото парче восъчна свещ, която тя пазеше за конеца си — колко старо ми изглеждаше то, така набръчкано цялото! — гледах малката къщичка със сламен покрив, в която живееше шивашкият метър, работната й кутия с хлъзгащ се капак, върху който беше нарисувана (с розов купол) катедралата „Сейнт Пол“, гледах я самата нея и си мислех, че е прекрасна. Така много ми се спеше, че ако само за миг престанех да гледам някъде, знаех, че с мен ще бъде свършено.

— Пеготи — казах внезапно, — била ли си някога омъжвана?

— Боже мой, мистър Дейви — отвърна Пеготи, — как ви хрумна тая мисъл?

Тя отговори така стреснато, че съвсем се разбудих. Сетне спря да работи и ме погледна, като държеше иглата си изтеглена до цялата дължина на конеца.

— Но била ли си някога омъжвана, Пеготи? — повторих аз. — Ти си такава хубава жена, нали?

Смятах красотата й за различна от тази на майка си, считах я за прекрасен пример на хубавица от друга категория. В по-хубавата гостна имаше червено кадифено столче за крака, върху което майка ми бе нарисувала букет цветя. Платът на това столче и Пеготината кожа ми се струваха, че са от една и съща материя. Столчето беше гладко, а Пеготи беше грапава, но това нямаше никакво значение.

— Дейви, аз хубава? — каза Пеготи. — Боже мой, разбира се, че не, миличък! Но какво ви е накарало да мислите за омъжване?

— Не зная! Човек не може да се омъжи за няколко души едновременно, нали, Пеготи?

— Разбира се, че не — отвърна Пеготи решително.

— Но ако се омъжиш за някого и той умре, тогава можеш да се омъжиш за другиго, нали, Пеготи?

— Би могъл, ако искаш каза Пеготи. — Това е въпрос на мнение.

— Но какво е твоето мнение, Пеготи? — казах аз.

Запитах я и я загледах любопитно, тъй като и тя ме гледаше странно.

— Мнението ми е — каза Пеготи, като отвърна очи от мене след известно колебание и се залови отново за работата си, — че никога не съм била омъжена и че не очаквам никога да се омъжа, мистър Дейви. Това е всичко, което знам по този въпрос.

— Не си сърдита, Пеготи, нали? — казах аз след кратко мълчание.

Всъщност си мислех, че действително ми е сърдита, тъй като ми беше отговорила така рязко, но съм имал грешка: тя си сложи настрана работата (която беше някакъв неин чорап) и като разтвори широко ръце, обгърна с тях къдравата ми глава и я стисна силно. Знаех, че ме е стиснала силно, тъй като беше доста пълна и когато направеше някое по-буйно движение, няколко от копчетата на гърба на дрехата й винаги изхвърчаха. А си спомням, че докато ме прегръщаше, две от тях се изтърколиха на другия край на гостната.

— А сега нека да чуя още нещо за крокиндилите — каза Пеготи, която не беше схванала добре името им, — тъй като не чух достатъчно.

Не можах да разбера добре защо Пеготи бе придобила такъв чудноват изглед и защо с такава готовност се връщаше към крокодилите. Както и да е, аз отново се разбудих и ние се върнахме към тези чудовища, оставяхме яйцата им в пясъка, за да ги измъти слънцето, бягахме от тях, дразнехме ги с непрестанното си въртене, което те не можеха да сторят поради тромавите си тела, влизахме във водата след тях подобно на туземци и пъхахме остри парчета дърво в гърлото им; с една дума, вършехме всичко, което трябва да се върши с крокодили. Най-малкото, аз го вършех; но за Пеготи се съмнявам, тъй като, умислена, тя през всичкото време забождаше иглата в различни части на лицето и ръцете си.

Бяхме изчерпали крокодилите и се бяхме заловили с алигаторите, когато чухме градинския звънец. Отидохме на вратата; там беше майка ми, необикновено хубава, както ми се стори, и с нея беше господинът с хубавата черна коса и бакенбарди, който ни беше придружил от черква миналата неделя.

Докато майка ми се навеждаше на прага, за да ме вземе на ръце и да ме целуне, господинът каза, че аз съм по-щастлив и от цар — или нещо подобно.

— Какво значи това? — запитах го през рамото й.

Той ме погали по главата; но някак си не ми се понрави, нито пък дълбокият му глас, и ревнувах, задето, като докосваше мен, ръката му докосваше и майка ми. Доколкото можах, аз я дръпнах настрана.

— О, Дейви! — укори ме майка ми.

— Милото момче! — каза господинът. — Предаността му не ме учудва!

Никога по-рано не бях виждал такъв хубав цвят на лицето на майка ми. Тя ме смъмри кротко за грубостта ми и като ме държеше прилепен до шала си, обърна се да благодари на господина, че се е потрудил да я придружи до дома. Докато говореше, му протегна ръка и когато неговата я докосна, стори ми се, че тя ме погледна.

— Нека да си кажем лека нощ, милото ми момче — каза господинът, когато се бе навел (видях го!) над малката ръкавица на майка ми.

— Лека нощ! — казах аз.

— Хайде! Нека да станем приятели! — каза господинът, смеейки се. — Дай ръка!

Дясната ми ръка беше в майчината ми лява, затова му подадох другата.

— Ха, не тази ръка, Дейви! — каза със смях господинът.

Майка ми издърпа напред дясната ми ръка, но аз бях решил да не му я подавам и наистина не му я подадох. Подадох му другата, той я разтърси сърдечно, каза, че съм юнак, и си тръгна.

И в този миг го виждам как се обърна към нас, когато беше в градината, и ни хвърли последен поглед със зловещите си очи, преди вратата да се затвори.

Пеготи, която не бе промълвила нито дума, нито пък бе мръднала пръст, заключи веднага вратата и всички влязохме в гостната. Майка ми, противно на обичая си, вместо да дойде до креслото край огъня, остана на другия край на стаята, като седна и запя.

— Надявам се, че сте прекарали добре вечерта, госпожо — каза Пеготи, застанала вдървено като бъчва в средата на стаята, със свещ в ръка.

— Благодаря ти, Пеготи, прекарах много приятно — отвърна с весел глас майка ми.

Пеготи продължаваше да стои неподвижно в средата на стаята, майка ми подхвана песента си, а аз заспах, макар и не тъй дълбоко, та да не чувам гласовете им, обаче без да разбирам думите им. Когато се полуразбудих от тази неудобна дрямка, видях майка си и Пеготи, облени в сълзи, да приказват едновременно.

— Мистър Копърфийлд не би харесал такъв като този — каза Пеготи. — Казвам го и се кълна, че би било така!

— Мили боже! — извика майка ми. — Видяло ли се е друга нещастна девойка да бъде така хокана от слугите си! Защо съм така несправедлива към себе си да се наричам девойка? Никога ли не съм се омъжвала, Пеготи?

— Бог е свидетел, че сте се омъжвали, госпожо — каза Пеготи.

— Тогава как се осмеляваш — каза майка ми, — не искам да кажа как се осмеляваш, а как имаш сърце да ме огорчаваш и да ми казваш такива тежки думи, когато знаеш много добре, че вън от това място нямам никакъв приятел, към когото да се обърна!

— Тъкмо затова съм длъжна да кажа, че това няма да е на добро — отвърна Пеготи. — Не! Няма да е на добро! Няма да е на добро на никаква цена. Не! — Пеготи така размахваше свещта при тези думи, че мислех, че ще я захвърли.

— Как можеш така да преувеличаваш — каза майка ми, като ронеше повече сълзи отпреди — и да бъдеш толкова несправедлива! Как можеш да продължаваш да говориш така, сякаш всичко е установено и наредено, когато аз непрестанно ти повтарям, Пеготи, жестока жена такава, че няма нищо освен обикновени прояви на учтивост! Приказваш ми за възхищение. Какво трябва да направя? Моя грешка ли е, ако хората са така глупави, че да изпитват подобно чувство? Какво трябва да сторя, питам те? Би ли желала да си избръсна главата и да си почерня лицето, или да се обезобразя чрез изгаряне или попаряне, или нещо подобно? Не се съмнявам, че би желала това, Пеготи. Не се съмнявам, че то би ти доставило удоволствие.

Стори ми се, че Пеготи взе тази клевета много присърце.

— И моето скъпо момче — извика майка ми, като пристъпи към креслото, в което лежах, и ме замилва, — милият ми малък Дейви! Да ми намекват, че ми липсва обич към скъпото ми съкровище, най-сладкото малко човече, което някога се е раждало!

— Никой никога не е намеквал подобно нещо — каза Пеготи.

— Ти намекна, Пеготи — каза майка ми. — Какво друго заключение можех да извадя от думите ти, жестоко същество, когато ти знаеш така добре, както и аз, че заради него миналия месец не пожелах да си купя нов чадър, макар че онзи, зеленият, е целият изтъркан и ресните му са съвсем зацапани. Знаеш, че е така, Пеготи, не можеш да го отречеш. — Сетне, като се обърна гальовно към мене, с буза, прилепнала до моята, тя каза: — Лоша майка ли съм, Дейви? Вярно ли е, че съм жестока, себелюбива, отвратителна, лоша майка? Кажи, че съм такава, дете мое; кажи „да“, скъпо момче, и Пеготи ще те обича. А Пеготината любов е много по-силна от моята, Дейви. Аз никак не те обичам, нали?

При тези думи всички се разплакахме. Струва ми се, аз плачех най-силно от цялата компания, но съм сигурен, че всички бяхме искрени в сълзите си. Самият аз бях напълно сломен и се боя, че при първите изблици на наранена обич нарекох Пеготи „звяр“. Спомням си, че това честно създание се огорчи много и по този случай сигурно бе останала съвсем без копчета, тъй като цял залп от тях се пръснаха наоколо, когато, след като се сдобри с майка ми, тя коленичи до креслото и се сдобри и с мене.

Легнахме си много съкрушени. Риданията ми дълго време не ми позволяваха да заспя; и когато едно много силно хълцане ме изправи на леглото, аз видях майка ми да седи на завивката и да се навежда към мене. След това заспах в ръцете й и спах дълбоко.

Не си спомням дали беше следващата неделя, когато видях отново господина, или пък беше изминало повече време преди повторното му появяване. Не претендирам да съм наясно с датите. Но това се случи на черква и след това той ни придружи до вкъщи. Влезе и вътре, за да види прочутото ни мушкато в една саксия на прозореца на гостната. Стори ми се, че не му обърна особено внимание, обаче на тръгване помоли майка ми да му даде стръкче от цветовете. Тя му каза да си избере, каквото иска, но той отказа да стори това — не можах да разбера защо, — така че тя го откъсна вместо него и му го подаде. Той каза, че никога, никога няма да се раздели с него; а аз си мислех, че трябва да е голям глупак, ако не се сеща, че след един-два дни цветовете ще се изронят.

Сега вечер Пеготи седеше с нас по-рядко, отколкото по-рано. Майка ми много й отстъпваше — струваше ми се, че повече от обикновено — и тримата си живеехме като чудесни приятели; и все пак бяхме по-различни отпреди и не се чувствувахме съвсем добре. Понякога ми изглеждаше, че Пеготи може би се възпротивява на хубавите рокли, които майка ми обличаше, както и на честите й посещения у онези наши съседи; не можех да разбера добре какво точно ставаше.

Постепенно свикнах да виждам господина с черните бакенбарди. Той не ми се нравеше повече от първия път, а изпитвах и същата ревност. Но ако за това имах друга причина освен инстинктивната детска ненавист, както и мисълта, че Пеготи и аз можем да се грижим за майка ми без ничия помощ, то тази причина не беше същата, която бих открил, ако бях малко по-голям. Нищо подобно не ми хрумваше. Бях способен да наблюдавам откъслечни случки, но все още ми бе невъзможно да правя мрежа от тези случки, камо ли да уловя някого в нея.

Едно есенно утро стоях в предната градина с майка ми, когато мистър Мърдстоун — вече знаех, че така се нарича — мина край нас на кон. Той спря коня си, за да поздрави майка ми, каза, че отива в Лоустофт да се срещне с едни приятели, които били там с яхта, и предложи весело да ме вземе на седлото пред себе си, ако бих желал да пояздя.

Въздухът беше толкова свеж и приятен, и на самия кон, пърхащ и хапещ юздата си край градинската порта, изглежда, така много се нравеше мисълта за разходка, че почувствувах силно желание да отида. Изпратиха ме при Пеготи да ме приготви. Междувременно мистър Мърдстоун слезе от коня и се заразхожда бавно по оттатъшната страна на шипковата ограда, с юзда, метната на ръката му. Майка ми вървеше бавно напред-назад от отсамната страна, да му прави компания. Спомням си как Пеготи и аз надзъртахме през малкото прозорче и ги гледахме. Спомням си, че докато се разхождаха, те се навеждаха близо до оградата, за да разглеждат намиращите се помежду тях храсти. А Пеготи в миг загуби прекрасното си настроение и доби сърдит вид, като четкаше накриво косата ми с ядосани движения.

Мистър Мърдстоун и аз скоро се отдалечихме, карайки тръс по зелената морава отстрани на пътя. Той ме придържаше леко с една ръка и макар обикновено да не бях неспокойно дете, сега някак си не можех да седя пред него, без от време на време да се обръщам и да поглеждам лицето му. Очите му бяха плитки и черни — нуждая се от по-хубава дума, за да опиша този вид око, което не притежава никаква дълбочина, когато надзърнеш в него, и което, когато е разсеяно, изглежда обезобразено от кривогледство. На няколко пъти, когато поглеждах към него, долавях този негов израз с известно страхопочитание и се чудех за какво ли размишлява толкова съсредоточено. Погледнати отблизо, косата и бакенбардите му изглеждаха по-гъсти и по-черни, отколкото ги мислех по-рано. Четвъртитата му челюст, както и точиците, показващи буйната черна брада, която той бръснеше гладко всеки ден, ми напомняха за восъчната фигура, която бяха донесли в Блъндърстоун преди около половин година. Всичко това: правилните му вежди, богатите кафяви, бели и черни оттенъци на кожата му — по дяволите и кожата му, и споменът за него! — ме караха да го считам въпреки опасенията си за красив мъж. Не се съмнявам, че и клетата ми майчица го считаше за такъв.

Отидохме в един хотел край морето, където двама господа пушеха пури сами в една стая. Всеки от тях лежеше на най-малко четири стола и беше облечен с голяма груба куртка. В един ъгъл се виждаше куп от други куртки, морски плащове и едно знаме — всички натрупани на едно място.

Когато влязохме, и двамата се изправиха на крака някак си небрежно и казаха:

— Здравей, Мърдстоун! Мислехме те за умрял!

— Още не — каза мистър Мърдстоун.

— А кой е този младенец? — запита единият господин, като ме при тегли към себе си.

— Това е Дейви — отвърна мистър Мърдстоун.

— Дейви чий? — каза господинът. — Джоунс?

— Копърфийлд — каза мистър Мърдстоун.

— Какво! Товарът на онази очарователна мисис Копърфийлд? Хубавата мъничка вдовица? — провикна се господинът.

— Куиниън, бъди внимателен, моля ти се. Тук има досетливи хора — каза мистър Мърдстоун.

— Кои са те? — запита господинът, смеейки се.

Повдигнах любопитно глава.

— Брукс от Шефилд — поясни мистър Мърдстоун.

Отдъхнах си, когато разбрах, че се е отнасяло само за Брукс от Шефилд, тъй като отначало бях помислил, че съм аз.

Види се, имаше нещо много смешно, свързано с мистър Брукс от Шефилд, тъй като и двамата господа се засмяха буйно, когато се спомена името му, а това забавляваше много и мистър Мърдстоун. След като се посмяха, господинът, наречен Куиниън, каза:

— А какво е мнението на Брукс от Шефилд за проектираната работа?

— Не мисля, че понастоящем Брукс се догажда много за нея, но изобщо не ми изглежда да е настроен доброжелателно — отвърна мистър Мърдстоун.

При тези думи избухна нов смях и мистър Куиниън каза, че ще позвъни за малко шери, за да пият наздравица за Брукс. Той стори това и когато виното пристигна, накара ме да пийна малко с една бисквита, но преди да пия, трябваше да стана прав и да кажа: „Напук на Брукс от Шефилд!“ Този тост бе посрещнат със силни аплодисменти и с такъв буен смях, че и аз започнах да се смея; на това те се смяха още повече. Накъсо казано, много се забавлявахме.

След това се разхождахме по скалата, седяхме на тревата и разглеждахме разни неща с телескоп. Самият аз не можах да различа нищо, когато ми го сложиха до окото, обаче дадох вид, че виждам, подир което се върнахме в хотела, за да вечеряме по-рано. През всичкото време, докато бяхме навън, двамата господа пушеха непрестанно. Ако се съдеше но миризмата на грубите им куртки, трябва да са вършили това още от момента, когато куртките са били донесени от шивача. Да не забравя да спомена, че отидохме и на яхтата. И тримата слязоха долу в кабината и се заеха да преглеждат някакви книжа. Когато погледнах през отворения люк, ги видях да работят много усърдно. През това време ме оставиха при един много приятен човек, с много голяма глава, червена коса и с много малка лъскава шапка върху нея. Беше облечен с риза или жилетка на квадратчета, а на гърдите му бе написано с главни букви „Чучулига“. Мислех си, че това е името му, и понеже, като живее на кораб, няма врата, на която да сложи името си, го е написал на дрехите си. Но когато го нарекох мистър Чучулига, той каза, че това е името на яхтата.

Забелязах, че през целия ден мистър Мърдстоун беше по-сериозен и по-въздържан от другите двама господа. Те бяха много весели и нехайни и свободно се шегуваха един с друг, но рядко с него. Изглежда, че той беше по-умен и по-хладнокръвен от тях и че те изпитваха към него чувства, подобни на моите. Долових, че веднъж или дваж, когато приказваше, мистър Куиниън погледна крадешком мистър Мърдстоун, за да се увери, че не е сърдит. И веднъж когато мистър Песнидж (другият господин) се беше особено развеселил, той го настъпи по крака и тайно му даде знак с очи да погледне към мистър Мърдстоун, който седеше строг и мълчалив. А не си и спомням мистър Мърдстоун да се бе засмял веднъж през целия този ден освен на шегата с мистър Брукс от Шефилд, която между впрочем беше негова.

Прибрахме се вкъщи рано вечерта. Времето беше много приятно и той отново се разходи с майка ми край шипковите храсти, докато аз влязох вътре да изпия чая си. Когато си отиде, майка ми ме запита как съм прекарал деня и какво са приказвали и вършили. Споменах какво бяха казали за нея и тя се разсмя и каза, че са безочливи хора, които приказват глупости. Но знаех, че й бе харесало. Тогава го знаех така добре, както го знам и сега. Използвах случая да я запитам дали познава мистър Брукс от Шефилд, обаче отговорът беше отрицателен. Тя предположи, че трябва да е някакъв производител на ножове и вилици.

Нима мога да кажа, че лицето й — макар и променено и изчезнало — вече не съществува, когато дори и в този миг го виждам така ясно, както кое да е лице на улицата? Нима мога да кажа, че невинната й девическа красота е повехнала, когато нейният лъх ме докосва и сега, както ме докосваше през онази вечер? Нима мога да кажа, че се е променила, когато споменът ми я съживява само такава?

Описвам я точно такава, каквато беше след този разговор, когато си бях легнал и тя дойде да ми пожелае лека нощ. Тя коленичи игриво край леглото и като сложи брадичка върху ръцете си, каза, смеейки се:

— Какво казаха, Дейви? Повтори го. Просто не мога да повярвам.

— „Очарователна“ — започнах аз.

Майка ми сложи ръка върху устните ми, за да ме спре.

— Никога не съм била очарователна — каза тя, смеейки се. — Сигурно не са казали очарователна, Дейви. Зная, че не са.

— Да, точно така беше. „Очарователната мисис Копърфийлд“ — повторих натъртено аз. — А също така и „хубава“.

— Не, положително не хубава. В никакъв случай не хубава — прекъсна ме майка ми, като отново сложи ръце върху устните ми.

— Да, точно така. „Хубава мъничка вдовица“.

— Какви глупави, безочливи същества! — извика майка ми, като се смееше и закриваше лице. — Какви смешни хора! Нали, Дейви, миличък?

— Е!

— Не казвай на Пеготи; тя може да ми се разсърди. И самата аз съм им страшно сърдита, но бих предпочела Пеготи да не знае.

Разбира се, обещах й. Целунахме се много пъти и скоро заспах дълбоко.

Сега, след като е изминало толкова време оттогава, струва ми се, че беше на следния ден, когато Пеготи направи онова удивително предложение, за което ще ви спомена след малко; но навярно е било два месеца подир това.

Една вечер седяхме както обикновено (майка ми беше излязла) с чорапа и метъра, с парчето восък, кутията с катедралата „Св. Павел“ на капака и книгата за крокодилите. След като ме погледна няколко пъти и си отвори устата, сякаш да заговори, без обаче да го направи — което аз взех за обикновено зяпане, иначе то би ме разтревожило — Пеготи каза ласкаво:

— Мистър Дейви, би ли ви се понравило да дойдете с мен и да прекарате две седмици при брат ми в Ярмут? Няма ли да е чудесно?

— Брат ти приятен човек ли е, Пеготи? — запитах уклончиво.

— О, само да знаете колко е приятен! — провикна се Пеготи, вдигайки ръце. — А и морето, и лодките, и корабите, и рибарите, и плажът, и Ам, с когото ще си играете…

Думата й беше за племенника й Хам, за когото споменах в първата глава на разказа си.

Този сбор от удоволствия ме накара да се изчервя от радост. Отговорих й, че действително би било прекрасно, но какво що каже майка ми?

— Залагам цяла гвинея,1 че ще ни позволи да отидем — каза Пеготи, като ме гледаше втренчено. — Ще я попитам веднага, като си дойде, ако желаете. Непременно!

— Но какво ще прави тя, докато нас ни няма? — казах аз и сложих малките си лакти на масата, за да разисквам въпроса. — Не можем да я оставим сама.

Ако Пеготи изведнъж бе започнала да разглежда някаква дупка на пръстите на чорапа, то тя трябва да е била много малка и да не е заслужавала да се закърпи.

— Виж какво, Пеготи! Знаеш, че не можем да я оставим сама!

— Да ви благослови господ! — каза Пеготи, като най-после отново ме погледна. — Нима не знаете? Тя ще гостува две седмици на мисис Грейпър, която ще има и други гости.

О, щом работата беше такава, бях напълно готов да тръгна. Зачаках с най-голямо нетърпение майка ми да си дойде от дома на мисис Грейпър (тъй като се отнасяше за тази съседка) и да потвърди, че наистина можем да изпълним това велико намерение. Не толкова учудена, колкото очаквах, майка ми с готовност се съгласи. Уредихме всичко още същата вечер. Щяхме да заплащаме за храната и квартирата ми през време на престоя ни там.

Денят на тръгването ни дойде бързо. Той бе определен толкова наскоро, че дойде бързо дори и за мен. Бях в трескаво очакване и се опасявах да не би някое земетресение, огнена планина или друго някое природно бедствие да попречи на експедицията. Щяхме да пътуваме с колата на един преносвач, която щеше да тръгне сутринта след закуска. Какво ли не бих дал, да ми позволяха да се облека още от вечерта и да спя с шапка и обувки.

Макар че го разправям с леко сърце, и сега ми домъчнява, когато си спомня с какво нетърпение очаквах да напусна щастливия си дом и дори не подозирах какво напущах завинаги.

Доволен съм, като си спомня, че когато колата на преносвача стоеше до портата и майка ми ме целуваше, от любов и признателност към нея и към стария дом, който никога не бях напущал, заплаках. Доволен съм, че и майка ми се разплака и че усетих как сърцето й биеше до моето.

Доволен съм, като си спомня, че когато колата потегли, майка ми изтича до портата и извика на каруцаря да спре, за да ме целуне още веднъж. С радост си припомням любовта и трепета, с които и тя, и аз вдигнахме лицата си един към друг.

Когато я оставихме застанала на пътя, мистър Мърдстоун се приближи до нея и, види се, я упрекна, че толкова се е разчувствувала. Гледах назад изпод навеса на каруцата и се чудех какво може това да го засяга. Пеготи, която също гледаше от другата страна, бе всичко друго, но не и доволна. Познавах го по лицето й.

Седях и гледах Пеготи с мисъл, заета от следната въображаема възможност: дали, ако тя ме загубеше като момчето в приказката, бих намерил пътя за дома по копчетата, които тя ронеше.


III ГЛАВА
ПРОМЯНА

Конят на преносвача беше най-ленивият кон в света. Тътреше се напред с наведена глава, сякаш му се искаше да накара хората, за които бяха предназначени пратките, да го чакат. Дори ми се струваше, че понякога гласно хихикаше при тази мисъл, обаче каруцарят каза, че това е само кашлица.

Преносвачът имаше обичай да държи главата си наведена подобно на коня, и да се клатушка сънливо напред, докато караше, с ръка на коляното си. Казвам „караше“, но си мислех, че колата би стигнала до Ярмут и без него, тъй като всичко това се вършеше от коня. А колкото се отнася до разговор, преносвачът нямаше понятие от подобно нещо; само си подсвиркваше.

Пеготи държеше в скута си кошница с провизии, които спокойно биха ни стигнали, ако отивахме до Лондон със същото превозно средство. Ядохме твърде много и спахме твърде много. Пеготи винаги заспиваше с брадичка върху дръжката на кошницата, която никога не изпущаше из ръце. И ако не бях я чул, никога не бих повярвал, че една беззащитна жена може тъй силно да хърка.

Правехме толкова заобиколки из разни пътища, и толкова време ни отне предаването на един креват в един хан, както и спирането на разни други места, че бях много изморен и много доволен, когато видяхме Ярмут. Като плъзнах поглед по обширната мрачна пустош отвъд реката, той ми се стори много влажен и приличен на гъба за изтриване. Чудех се как е възможно, ако земята е така кръгла, както казваше учебникът ми по география, да съществува толкова плоско място. Но ми дойде наум, че може би Ярмут се намира на един от полюсите й. Това би обяснило всичко.

Когато се приближихме малко и видяхме цялата отсрещна местност да се простира като права линия под небето, споделих с Пеготи, че един или два хълма биха направили гледката по-хубава. Казах също така, че ако земята беше по-отделена от морето и градът и водата не бяха така съединени един с друг, би било по-добре. Но Пеготи отвърна с по-силно натъртване от обикновено, че трябва да приемаме нещата такива, каквито са, и че колкото до нея, тя се гордее да се нарече ярмутска жителка.

Когато навлязохме в улицата, (която за мене беше съвсем чужда) и замириса на риба, на катран, на кълчища и на смола, и видяхме моряците да се разхождат наоколо и каруците да потракват по камъните, почувствувах, че съм бил несправедлив към това кипящо от живот място. Казах това на Пеготи, която слушаше възхищенията ми много самодоволно, и ми каза, че е всеизвестно, че Ярмут е изобщо най-хубавото място на вселената.

— Ето и моя Хам! — изпищя Пеготи. — Толкова е пораснал, че не мога да го позная!

И наистина племенникът й ни чакаше пред кръчмата. Той ме запита като стар познат как се чувствувам. Отначало нямах усещането, че го познавам така добре, както ме познаваше той, тъй като не бе идвал у нас след оная нощ, през която съм се родил, и, естествено, в това отношение той имаше предимство. Но бързо се сближихме, когато той ме взе на гръб, за да ме занесе вкъщи. Сега той беше грамаден, силен младеж, висок шест фута, широкоплещест, със закръглени рамене и ухилено момчешко лице и къдрава коса, които му придаваха доста овчи вид. Облечен беше с кеневирена връхна дреха и толкова твърди панталони, че биха стояли прави и съвсем сами, без никакви крака в тях. Това, което носеше на главата си, не би могло да се нарече шапка, а по-скоро приличаше на насмоления покрив на някоя стара постройка.

Хам ме носеше на гърба си. В ръцете си държеше едно наше малко дървено сандъче, а Пеготи държеше друго малко дървено сандъче. Свивахме из разни улички, осеяни с трески и купчинки пясък, минавахме покрай газови работилници, строителници на кораби, строителници на лодки, работилници за въжета, дюкяни за корабни съоръжения, железарници и цял куп подобни заведения, докато стигнахме до мрачната пуста площ, която бях видял отдалеч. Тогава Хам каза:

— Ето къщата ни, мастър Дейви.

Погледнах по всички посоки, доколкото взорът ми можеше да обхване пустата площ, погледнах надалеч към морето и отвъд, по реката, но не можах да забележа никаква къща. Имаше един черен шлеп, или някакъв друг престарял плавателен съд, недалеч от нас, на сухата земя, с една черна желязна тръба вместо комин, която пушеше уютно. Нищо друго, прилично на жилище, не открих.

— Не ще да е онова корабоподобно нещо, нали? — запитах аз.

— Точно то е, мастър Дейви — отвърна Хам.

Ако това беше дворецът на Аладин или вълшебното яйце на арабската птица рух, предполагам, че не бих бил толкова очарован при мисълта, че ще живея там. Имаше чудесна вратичка, изрязана в едната й страна, имаше си покрив и мънички прозорци, но най-прекрасното нещо беше, че бе истинска лодка, която несъмнено бе порила водата стотици пъти и не е била предназначена да се живее в нея на сушата. За мене това беше най-голямата й привлекателност. Ако бе построена, за да се живее в нея, сигурно би ми се сторила малка, неудобна или самотна. Но тъй като не е била предопределена за жилище, тя ми изглеждаше чудесен дом.

Вътре царяха идеална чистота и порядък. Имаше маса, холандски часовник, скрин и върху него чаен поднос с нарисувана на него дама с чадър, водеща едно момче с войнствен изглед, което търкаляше обръч. Една библия подпираше подноса да не падне. А ако би паднала, той щеше да строши цял куп чаши, чинийки и един чайник, наредени около книгата. По стените бяха окачени няколко обикновени цветни картини из Светото писание, в рамки и под стъкло. И досега не мога да видя подобна картина при някой амбулантен търговец, без да си спомня за вътрешната наредба на къщата на Пеготиния брат. Авраам в червено, отиващ да принесе в жертва Исаак в синьо, и Данаил в жълто, хвърлен в една яма със зелени лъвове, бяха най-забележителните от тях. Над малката камина имаше една картина, която представляваше ладията на Сара Джейн, построена в Съндърленд, с истинска мъничка дървена мачта, прикрепена към нея. Това беше произведение на изкуството, съчетаващо в себе си художество и резбарство, и на мен ми се струваше, че е едно от най-завидните притежания, които светът може да предложи. Имаше няколко куки в гредите, чиято употреба тогава не можах да отгатна. Виждаха се ракли, сандъци и други подобни предмети. Те служеха за сядане и заместваха столовете.

Забелязах всичко това от пръв поглед още щом пристъпих прага благодарение на детската си наблюдателност (според теорията ми). Сетне Пеготи отвори една врата и ме натика в спалнята ми. Тя беше най-завършената и най-желаната спалня, която някога съм виждал — в задната част на лодката. Имаше си мъничко прозорче, през което е минавало кормилото, мъничко огледало, точно за моя ръст, закачено на стената, с малка рамка от стридени черупки. Виждаше се и мъничко легло, за което тъкмо стигаше мястото, и букет от морски водорасли в едно синьо гърне на масата. Варосаните стени бяха бели като мляко, а ушитият от разноцветни парчета юрган просто ме ослепяваше с пъстротата си. Това, което привлече особено вниманието ми в тази очарователна къща, беше миризмата на риба, която бе толкова остра, че когато си извадих кърпичката да си обърша носа, открих, че и тя така мирише, сякаш в нея е бил увит морски рак. Като споделих тайно с Пеготи това откритие, тя ме осведоми, че брат й се занимава с продажба на октоподи, морски раци и скариди. После видях, че един куп от тези същества, идеално вкопчени едно в друго и непропущащи случай да ощипят всеки, който се приближеше до тях, винаги се намираше в дървената пристройка, в която се пазеха тенджерите и гърнетата.

Посрещна ни една много учтива жена с бяла престилка, която бях видял да прави реверанси още когато бях на гърба на Хам, на около четвърт миля от къщата, както и едно много красиво малко момиче (поне такова ми изглеждаше) с гердан от сини мъниста. Поисках да го целуна, но то не ми позволи, избяга и се скри. След малко седнахме да обядваме. Изобилната храна се състоеше от варена морска риба, топено масло и картофи, както и един котлет специално за мене. След като се наобядвахме, вкъщи дойде един космат човек с много добродушно лице. Той нарече Пеготи „девойко“ и я целуна сърдечно по бузата. Тъй като тя винаги имаше много благопристойно държание, разбрах, че трябва да е брат й. Така и излезе. Представиха ми го под името мистър Пеготи, стопанин на къщата.

— Радвам се, че ви виждам, господине — поздрави ме мистър Пеготи. — Може би ще ни намерите малко грубовати, но с най-голяма готовност ще ви приемем у дома си.

Поблагодарих му и отвърнах, че сигурно ще бъда много щастлив в такова очарователно място.

— А как е майка ви, господине? — запита мистър Пеготи. — Весела ли я оставихте?

Дадох му да разбере, че е толкова весела, колкото бих желал — и че най-сърдечно ги поздравява — което от моя страна беше учтива измислица.

— Много съм й задължен — каза мистър Пеготи. — Е, господине, ако ще можете да изкарате тука без нея в продължение на две седмици — подхвана той, като кимна на сестра си, — с Хам и малката Емилия, всички ще се гордеем с присъствието ви.

Изпълнил по този гостоприемен начин дълга си на домакин, мистър Пеготи излезе да се измие с една тенджера гореща вода, като спомена, че „студената вода никога не ще премахне неговата мръсотия“.

Той се върна скоро, много спретнат, но толкова червен, щото не можах да не си помисля, че подобно на октоподите и речните раци и неговото лице влиза в горещата вода много черно и излиза от нея много червено.

След чая, когато вратата бе затворена, сред царуващата наоколо уютност (нощите бяха студени и мъгливи вече), този дом ми се стори най-прекрасното убежище, което човешкото въображение може да измисли. Истинско вълшебство беше да чувам как вятърът бушува сред морските вълни, да знам, че мъглата пълзи над пустата равнина навън, да гледам огъня и да си мисля, че наоколо няма никаква друга къща, а самата тази е лодка. Малката Емилия бе преодоляла свенливостта си и седеше до мене на най-мъничкото и най-ниско сандъче, което беше тъкмо за двама ни и точно се вместваше в ъгъла край огнището. Мисис Пеготи, с бялата престилка, плетеше от другата страна на огъня. Моята Пеготи, с ръкоделието си, с катедралата „Сейнт Пол“ и парчето восък, така се чувствуваше у дома си, сякаш не познаваше никакъв друг покрив. Хам, който ми даваше първия урок по игра на карти, се мъчеше да си припомни някаква схема за предсказване на бъдещето с помощта на мръсните карти, като оставаше рибени следи с пръстите си върху всяка карта, която обръщаше. Мистър Пеготи пушеше лулата си. Почувствувах, че е настъпило време за задушевен разговор.

— Мистър Пеготи? — казах аз.

— Какво желаете, господине? — отвърна той.

— Нарекли сте сина си Хам, защото живеете в нещо като ковчег ли?2

Изглежда, че тази мисъл се стори твърде дълбока на мистър Пеготи, обаче той каза:

— Не, господине, не съм го наричал никак.

— Тогава кой го е нарекъл така? — казах аз, задавайки му втория, подходящ за случая въпрос.

— Е, господине, разбира се, че баща му — каза мистър Пеготи.

— Мислех, че вие сте му баща?

— Негов баща беше брат ми Джо — каза мистър Пеготи.

— А той умрял ли е, мистър Пеготи? — запитах аз след почтително мълчание.

— Удави се — каза мистър Пеготи.

Много се зачудих, че мистър Пеготи не е баща на Хам, и взех да мисля дали нямам грешна представа за връзките му с останалите. Толкова бях любопитен да узная, че реших непременно да си го изясня.

— А малката Емилия — казах аз, като погледнах към нея, — тя ви е дъщеря, нали?

— Не, господине. Неин баща беше зет ми Том.

Не можах да се удържа да не запитам след ново почтително мълчание:

— Умрял ли е той, мистър Пеготи?

— Удави се — каза мистър Пеготи.

Почувствувах, че е трудно да се продължи в същия дух, но тъй като още не бях узнал всичко, което трябваше да узная, запитах:

— Нямате ли никакви деца, мистър Пеготи?

— Не, мистър Дейви — отвърна той, подсмивайки се, — аз съм ерген.

— Ерген! — казах удивен аз. — Тогава коя е тази, мистър Пеготи? — И аз посочих към личността с престилката, която плетеше.

— Това е мисис Гъмидж — каза мистър Пеготи.

— Гъмидж ли, мистър Пеготи?

Но в този момент Пеготи — искам да кажа, моята собствена Пеготи — с такива изразителни движения ми даваше да разбера, че не трябва да задавам повече въпроси, та не ми оставаше нищо друго, освен да си седя и да гледам мълчаливите членове на компанията, докато станеше време за лягане. После, в самотата на малката ми стаичка, тя ме осведоми, че Хам и Емилия са осиротели негови племенник и племенница, които нашият домакин бил осиновил през различни моменти на детинството им, когато останали сами. А мисис Гъмидж била вдовицата на съдружника му, който умрял много беден. Самият той бил беден човек, каза Пеготи, но имал златно сърце и бил верен като стомана — това бяха лично нейни сравнения. Тя ми каза, че едничкият въпрос, при чието заговаряне изпадал в ярост или проклинал, била неговата щедрост. И ако някой от тях споменял нещо за нея, той силно удрял с ръката си по масата (при един подобен удар я бил сцепил) и войнствено се заклевал, че ще избяга, ако още веднъж му споменат за това.

Бях много трогнат от добрината на хазаина ми. Чувах как жените се приготвяха за спане в друга, подобна на моята стаичка, на отсрещния край на лодката и как мъжете си окачваха хамаците на куките, които бях забелязал по тавана. Бях в прекрасно разположение на духа, което се усилваше от обстоятелството, че ми се спеше. Когато дрямката постепенно ме обхвана, чух как вятърът ревеше по морето и с каква ярост се спущаше из пустата равнина. Обзе ме смъртна боязън да не би през нощта да се появи буря и океанът да залее брега. Но се успокоих с мисълта, че най-после ние се намираме в лодка и че на борда няма да е зле, ако нещо лошо се случи, щом като там има човек като мистър Пеготи.

Обаче не се случи нищо по-лошо от това, че нощта се смени с утро. Почти веднага след като първите слънчеви лъчи заблестяха по рамката от стридени черупки на огледалото ми, аз скочих от леглото и излязох с малката Емилия да събираме камъчета по брега.

— Сигурно си същински моряк — казах й аз.

Не знам дали бях уверен в това, което казвах, но почувствувах, че е проява на учтивост да кажа нещо. А една ладийка край нас така хубаво се отразяваше в умален вид в очите й, че веднага ми хрумна да кажа тъкмо това.

— Не — отвърна малката Емилия, като поклати глава. — Страхувам се от морето.

— Страхуваш ли се? — възкликнах с подходящата за случая смелост и погледнах високомерно могъщия океан. — А пък аз не се страхувам.

— Да, но то е жестоко — каза Емилия. — Видяла съм колко жестоко е било към някои от нашите мъже. Видяла съм го да разрушава на парчета една ладия, голяма колкото къщата ни.

— Надявам се, че това не е било ладията, която…

— С която татко се е удавил? Не, не беше тя. Нея не съм видяла.

— Нито него? — запитах аз.

Малката Емилия поклати глава:

— Не си го спомням!

Ето ти съвпадение! Веднага й обясних, че и аз не съм видял баща си и че майка ми и аз винаги сме си живели най-щастливо и възнамеряваме и занапред да си живеем така. Разправих й също, че бащиният ми гроб е в гробището до нас, засенчен от едно дърво, под чиито клони съм се разхождал и не през едно прекрасно утро съм се вслушвал в сладките птичи песни. Но изглежда, че между нейното сиротство и моето имаше известна разлика. Тя бе изгубила майка си преди баща си и никой не знаеше къде е бащиният й гроб. Знаеха само, че е нейде в морските дълбини.

— Освен това — каза Емилия, докато търсеше камъчета и раковини, — баща ти е бил джентълмен и майка ти е дама, а моят баща е бил рибар и майка ми е рибарска дъщеря, а и вуйчо ми Дан е рибар.

— Дан е мистър Пеготи, нали? — запитах аз.

— Вуйчо Дан — ей там — отвърна Емилия и посочи къщата лодка.

— Да, и аз казвах за него. Струва ми се, че е много добър човек.

— Добър? Ако някога стана дама, ще му подаря небесносин жакет с диамантени копчета, кадифени панталони, червена кадифена жилетка, цилиндър, голям златен часовник, сребърна лула и сандък с пари.

Казах, че несъмнено мистър Пеготи напълно заслужава тези съкровища. Трябва да призная, мъчно можех да си представя, че той би се чувствувал удобно в облеклото, което щеше да му предложи признателната му племенница, и особено се чудех какво ще прави с цилиндъра. Но, разбира се, пазех тези мисли за себе си.

Малката Емилия се бе спряла и загледала към небето, когато изброяваше тези вещи, сякаш бяха вълшебно видение. Продължихме да събираме камъчета и мидени черупки.

— Би ли желала да бъдеш дама? — запитах я аз.

Емилия ме погледна, засмя се и кимна утвърдително.

— Много бих желала. Тогава всички ще бъдем благородници. Аз, вуйчо, Хам и мисис Гъмидж. Тогава няма да се страхуваме от бурята. Искам да кажа, няма да се страхуваме за себе си. Разбира се, ще се боим за клетите рибари и ще им помагаме с пари, когато пострадат.

Това ми изглеждаше много хубава и следователно напълно вероятна картина. Изразих удоволствието си при мисълта за нея и малката Емилия се осмели да запита свенливо:

— А сега пак ли ще кажеш, че не се страхуваш от морето?

Понастоящем то беше съвсем тихо и не можеше да ме изплаши, но не се съмнявам, че ако бях видял някоя средно голяма вълна да се втурва към брега, сигурно бих си плюл на петите, спомняйки си за удавените й роднини. Както и да е, казах „не“ и прибавих:

— Изглежда, че и ти не се боиш, макар да твърдиш обратното.

Казах това, тъй като тя вървеше по самия край на един стар дървен вълнолом и се страхувах да не би да падне.

— Така не се боя — рече малката Емилия. — Но когато вятърът бушува, се събуждам и с трепет си мисля за вуйчо Дан и за Хам и ми се струва, че чувам как викат за помощ. Затова тъй много ми се иска да бъда дама. Но така не се страхувам. Ни най-малко. Погледни!

Тя се втурна и затича по една назъбена греда, която се издаваше напред от мястото, където бяхме застанали, и се надвесваше над дълбоката вода. Тази случка така се е врязала в паметта ми, че ако бях художник, мисля, че бих я нарисувал и сега така точно, както, ако се бе втурнала към гибелта си (както ми се струваше тогава) с отправен към морето поглед, който никога не ще забравя.

Леката, смела, трепкаща малка фигурка се обърна и се върна при мене и аз се засмях на страховете си и на вика, който се бе изтръгнал от мене и който би бил безполезен, тъй като наоколо нямаше никого. Но имало е моменти, когато като възрастен вече мъж съм си мислил дали внезапната смелост на това дете с вперения в морето поглед, не се бе породила под въздействието на непонятни сили, по волята на умрелия й баща, и дали в милосърдието си той не бе пожелал да я изкуси да се втурне към морските дълбини, за да може животът й да свърши него ден? Имало е моменти, когато съм се чудел дали, ако в един миг бъдещият й живот ми се бе разкрил, и то така, че да го доловя с детския си ум, аз би трябвало да вдигна ръка и да го запазя? Имало е моменти, макар и кратки, когато съм се запитвал дали нямаше да е по-добре за малката Емилия, ако в онова утро морските води се бяха затворили пред погледа ми над главата й. И съм си отговарял: да, би било по-добре.

Може би избързвам. Може би загатвам за това по-рано, отколкото трябва. Но нека тъй да остане.

Разхождахме се дълго и се натоварихме с различни неща, които ни харесаха. Хвърлихме обратно във водата няколко морски звезди — не познавам добре този вид същества и затова и сега не съм сигурен дали те имаха основание да се чувствуват задължени, че сторихме това, или не — и се отправихме към жилището на мистър Пеготи. Спряхме се на завет край рачешката къщичка, за да разменим една невинна целувка, и влязохме на закуска, пламнали от здраве и удоволствие.

— Като два млади дрозда — каза мистър Пеготи и аз приех това като ласкателство.

Разбира се, бях влюбен в малката Емилия. Уверен съм, че обичах това дете също така нежно и с по-голяма чистота и незаинтересованост, отколкото съществуват и в най-хубавата любов на зрялата възраст, колкото и силна и облагородяваща да е тя. Въображението ми окръжаваше това дребничко синеоко същество с някакво ефирно сияние, което правеше от него ангел. Ако през някое слънчево утро тя бе разперила крилца и бе хвръкнала пред очите ми, не мисля, че бих счел това за нещо необикновено.

Цели часове се скитахме по мрачния, плосък ярмутски бряг подобно на влюбени. Дните пробягваха край нас и сякаш самото време не беше още пораснало, а бе дете, което вечно си играе. Казах на Емилия, че я обожавам и че ако не ми признае, че и тя ме обожава, ще бъда принуден да се самоубия със сабя. Тя ми отвърна със същото и не се съмнявам, че бе така.

А колкото се отнася до някакво чувство за неравенство, за това, че бяхме много малки, или за други пречки на пътя ни, то това не ни безпокоеше, тъй като нямахме бъдеще. Не мислехме, че ще пораснем, както и не очаквахме да станем по-малки. Будехме възхищение у мисис Гъмидж и Пеготи, които вечер често си шепнеха, когато ни виждаха да седим влюбено на малкото си сандъче:

— Божичко, колко са милички! — Мистър Пеготи ни се усмихваше иззад лулата си, а Хам по цяла вечер се хилеше и не вършеше нищо друго. Удоволствието, с което ни гледаха, приличаше на удоволствието, с което биха гледали някоя играчка или джобна репродукция на Колизеума.

Скоро открих, че мисис Гъмидж не е винаги толкова приятна, колкото би могла да бъде при обстоятелството, че живее при мистър Пеготи. Мисис Гъмидж имаше припрян нрав, а понякога хленчеше повече, отколкото би могло да бъде приятно за другите членове на едно такова малко общежитие. Ставаше ми много мъчно за нея, но имаше моменти, когато ми се струваше, че би било по-добре, ако си имаше собствен апартамент, където да се уедини, докато духът й се уталожи.

Понякога мистър Пеготи отиваше в една кръчма, наречена „Доброжелателят“. Узнах това на втората или третата вечер от пребиваването ни там. Той не си беше дошъл и мисис Гъмидж погледна към холандския часовник между осем и девет часа, като каза, че той е в кръчмата и още от сутринта е знаела, че ще бъде там.

През целия ден мисис Гъмидж беше в потиснато състояние на духа и сутринта бе избухнала в сълзи, когато огънят пушеше.

— Аз съм едно нещастно самотно същество — бяха думите й при тази неприятност — и всичко ми върви наопаки.

— О, скоро ще се оправи — каза Пеготи, — пък освен това на тебе не ти е по-неприятно, отколкото на нас.

— Аз го чувствувам по-силно — каза мисис Гъмидж.

Денят беше много студен и вятърът режеше. Правеше ми впечатление, че ъгълът край камината, в който седеше мисис Гъмидж, беше най-топлият и най-уютният в цялата къща, а и столът й беше най-удобният, но през този ден той никак не й се струваше подходящ. Тя непрестанно се оплакваше от студа и от тръпки по гърба. Най-после зарони сълзи и по този повод и отново каза, че е „нещастно, самотно създание, на което всичко върви наопаки“.

— Действително, че е много студено — каза Пеготи. — Сигурно всички усещат това.

— Аз го чувствувам по-силно от другите хора — каза мисис Гъмидж.

Така беше и на обед. На мисис Гъмидж винаги се поднасяше веднага подир мене, комуто даваха предпочитание като на виден гост. Рибата беше дребна и костелива, а картофите малко изгорели. Всички признахме, че това е нещо като разочарование, но мисис Гъмидж каза, че го чувствува по-силно от нас, и отново зарони сълзи, като с голяма горчивина направи предишната декларация.

Също така, когато мистър Пеготи си дойде вкъщи към девет часа, тази нещастна мисис Гъмидж плетеше в ъгъла си в много жалко и потиснато състояние на духа. Пеготи работеше весело. Хам кърпеше един чифт големи рибарски ботуши. А аз, седнал до малката Емилия, им четях. След чая мисис Гъмидж не бе продумала нито една дума, а само бе въздъхнала, без дори да вдигне очи.

— Е, приятели — каза мистър Пеготи, заемайки мястото си, — как сте?

Всички казахме по нещо или го погледнахме мило, за да го приветствуваме, само мисис Гъмидж поклати безмълвно глава над плетката си.

— Какво има? — запита мистър Пеготи, като плесна ръце. — Хайде, майко, развесели се!

Мисис Гъмидж не даваше вид, че е способна да се развесели. Тя извади една стара черна копринена кърпа и си избърса очите. Но вместо да я мушне в джоба си, тя я държеше в ръка, като отново се избърса и после още веднъж, и я пазеше, готова за употреба.

— Какво има? — запита пак мистър Пеготи.

— Нищо — отвърна мисис Гъмидж. — Идваш от „Доброжелателят“, нали, Даниъл?

— Е, да, наминах там тази вечер — каза мистър Пеготи.

— Мъчно ми е, че те прогонвам там.

— Да ме прогонваш ли! Не се нуждая от никакво прогонване. Самичък си ходя там с най-голяма готовност — отвърна мистър Пеготи, като се засмя искрено.

— Да, с голяма готовност — каза мисис Гъмидж, като поклати глава и си изтри очите. — Да, да, с голяма готовност. Много ми е мъчно, че аз те принуждавам да ходиш там с голяма готовност.

— Нищо подобно. Ни най-малко не ме принуждаваш! — каза мистър Пеготи.

— Да, да, така е — извика мисис Гъмидж. — Знам си каква съм. Знам, че съм едно клето, самотно същество и не само че всичко ми върви наопаки, но и с хората никак не се погаждам. Да, да, аз чувствувам всичко по-дълбоко от другите хора и го показвам повече. Това е нещастието ми.

Като седях и слушах всичко това, не можах да не си помисля, че това нещастие се простира и върху другите членове на това семейство, а не само върху мисис Гъмидж. Обаче мистър Пеготи не й каза нищо подобно, а само отново я подкани да се поразвесели.

— Не съм това, което самата аз бих желала да бъда — каза мисис Гъмидж. — Съвсем не съм. Знам си го много добре. Тревогите ми ме направиха опака. Чувствувам много силно тревогите си и те ме правят такава. Знам си го много добре. Бих желала да не ги чувствам така силно, но не мога иначе. Бих желала да ме направят по-твърда, но не върви. Безпокоя цялата къща. Това не ме учудва. Цял ден съм тревожила сестра ти, а също и мастър Дейви.

Тук аз изведнъж се трогнах и изкрещях с голямо душевно вълнение:

— Не, мисис Гъмидж, не сте ме тревожили.

— Никак не е справедливо да върша това — каза мисис Гъмидж. — То е голяма неблагодарност от моя страна. По-добре е да се върна у дома и да умра. Аз съм едно клето самотно създание и ще бъде по-хубаво, ако не се пречкам тук. Ако ще върша всичко наопаки, ако всичко ще ми върви наопаки, най-добре това да става в моя дом, Даниъл, нека да си ида у дома, да умра и да се отървете от мен!

С тези думи мисис Гъмидж се оттегли да спи. Когато си отиде, мистър Пеготи, който не бе проявил и следа от някакво друго чувство освен най-дълбоко състрадание, погледна към нас и като кимна глава със същото това чувство, все още оживяващо лицето му, каза:

— Тя пак си спомни за стария!

Не можах добре да разбера за кой старик си спомня мисис Гъмидж, но когато ми помагаше да си легна, Пеготи ми обясни, че думата била за покойния мистър Гъмидж. При подобни случаи брат й винаги възприемал това за обяснение и то винаги го разчувствало. След като си бе легнал в хамака, самият аз го чух да повтаря на Хам:

— Горкичката! Пак си спомни за стария! — И колкото пъти мисис Гъмидж бе обхващана от това състояние през време на престоя ни там (което се случваше често), той винаги казваше същото нещо, за да обясни положението, и винаги вършеше това с най-нежно съчувствие.

Така се изнизаха двете седмици без никаква промяна освен тази на прилива и отлива, която измени часа на излизане и прибиране на мистър Пеготи, както и заниманията на Хам. Когато не беше зает, той понякога идваше на разходка с нас, за да ни покаже лодките и корабите, и веднъж или два пъти ни разходи с лодка. Не знам защо, някоя група впечатления свързваме по-здраво с дадено място, отколкото друга, макар и това, вярвам, да се случва с повечето хора, особено когато се касае до спомените им от детството. Никога не мога да чуя или да прочета името Ярмут, без да си спомня за едно неделно утро на брега. Камбаните биеха за черква, малката Емилия се облягаше на рамото ми. Хам лениво хвърляше камъчета във водата, а слънцето отвъд морето пронизваше гъстата мъгла и ни разкриваше корабите, подобни на собствените им сенки.

Най-сетне дойде денят за връщане вкъщи. Все още можех да понеса раздялата с мистър Пеготи и мисис Гъмидж, но мъката ми по малката Емилия беше пронизваща. Хванали се за ръка, ние отидохме до кръчмата, където преносвачът товареше, и там, на пътя, обещах, че ще й пиша. (Изпълних сетне това обещание, с букви, по-големи от онези, с които обикновено се пишат обявите за даване под наем.) При раздялата много се разчувствахме; и ако понякога през живота си съм имал празнота в сърцето си, то тя се появи тогава за първи път.

През всичкото време, докато бях в Ярмут, аз проявих неблагодарност към дома си, като не мислех почти никак за него. Но щом като се отправих към къщи, строгата ми млада съвест сякаш ми сочеше нататък с непоколебимия си пръст. И почувствах, още по-силно поради потиснатостта на духа си, че там е гнездото ми и че майка ми е моята утешителка и приятелка.

Колкото повече наближавахме, толкова повече растеше това чувство. И колкото по-познати ми изглеждаха предметите, край които минавахме, толкова по-силна ставаше възбудата ми при мисълта, че отивам там и че ще изтичам в прегръдките й. Но Пеготи, вместо да споделя тези чувства, опитваше се да ги възпира (макар и много нежно) и изглеждаше смутена и без настроение.

Но блъндърстоунското гарваново свърталище се появи въпреки волята й, когато пожела това конят на преносвача. Как добре си спомням всичко през онзи влажен, студен, сив следобед с мрачно небе, което заплашваше с дъжд!

Вратата се отвори и аз погледнах, полу в смях и полу в сълзи от приятна възбуда, за да зърна майка си. Но не беше тя, а една чужда слугиня.

— А, Пеготи! — извиках изплашен аз. — Не се ли е върнала още?

— Да, да, мастър Дейви, върнала се е — каза Пеготи, — почакайте малко, мастър Дейви, и аз ще… ще ви кажа нещо.

Възбудата й и присъщата й тромавост караха Пеготи да се извива по най-разнообразни начини при слизането от колата, по аз се чувствах твърде смаян и унил, за да й кажа това. Когато слезе, тя ме улови за ръка, поведе ме към кухнята и затвори вратата.

— Пеготи! — казах аз съвсем уплашен. — Какво се е случило?

— Да ви благослови бог, мастър Дейви, нищо не се е случило, миличък! — отвърна тя, като се стараеше да изглежда весела.

— Сигурен съм, че нещо се е случило. Къде е мама?

— Къде е мама ли, мастър Дейви? — повтори Пеготи.

— Да. Защо тя не дойде на портата и защо сме се затворили тук? О, Пеготи! — Очите ми бяха пълни със сълзи и имах усещането, че ще падна.

— Миличкото момченце! — извика Пеготи, хващайки ме. — Какво ви е? Кажете, миличък!

— Не е умряла, Пеготи, нали не е умряла!

— Не! — извика Пеготи със страшно силен глас.

После седна задъхана, като каза, че съм я изплашил.

Аз я прегърнах, за да премахна уплахата, и сетне застанах пред нея, гледайки я с тревожно любопитство.

— Вижте какво, миличък, би трябвало да ви го кажа по-рано, но нямах случай. Просто не ми беше възможно — рече Пеготи.

— Продължавай, Пеготи — казах аз, по-изплашен отпреди. Мастър Дейви — каза Пеготи, като развързваше бонето си с разтреперани пръсти и приказваше задъхано. — Можете ли да си представите? Имате си татко!

Аз трепнах и побледнях. Нещо — не зная какво или по какъв начин, свързано с гроба в черковния двор и с възкресението на мъртвите — ме облъхна като зловреден вятър.

— Нов баща — каза Пеготи.

— Нов ли? — повторих аз.

Пеготи се покашля, сякаш преглъщаше нещо много твърдо, и като ми протегна ръка, каза:

— Елате да го видите.

— Не искам да го видя.

— А също и майка ви — каза Пеготи.

Престанах да се дърпам. Влязохме право в хубавата гостна, където тя ме остави. От едната страна на камината седеше майка ми, а от другата — мистър Мърдстоун. Майка ми сложи настрана ръкоделието си и се изправи бързо, но както ми се стори, свенливо.

— Клара, скъпа моя — каза мистър Мърдстоун, — не забравяй! Овладявай се, винаги се овладявай! Добър ден, Дейви.

Подадох му ръка. След като се поколебах за миг, отидох и целунах майка си. И тя ме целуна, потупа ме нежно по рамото и отново се залови за ръкоделието си. Не ми бе възможно да я погледна, нито пък него, тъй като знаех, че той наблюдава и двама ни. Обърнах се към прозореца и се загледах към едни храсти, които бяха свели глави от студа.

Щом ми се удаде случай, веднага се промъкнах горе. Милата ми стара спалня беше променена и аз трябваше да спя другаде. Слязох долу, но и там всичко се бе променило. Заскитах из двора. Скоро обаче побягнах оттам, тъй като в празната кучешка колиба имаше едно грамадно куче озъбено, с дълга черна козина като „него“. То много се разгневи, като ме видя, и веднага се нахвърли срещу мене.


IV ГЛАВА
ИЗПАДАМ В НЕМИЛОСТ

Ако стаята, в която бяха преместили леглото ми, бе одушевено същество, което да може да свидетелства, бих могъл да се обърна към нея (интересно, кой ли спи сега там!) и да я помоля да потвърди с какво натежало от мъка сърце се прибрах. Качих се там, като през всичкото време, докато вървях по стълбите, чувах как кучето лае подире ми и поглеждайки я така вяло и тъжно, както ме поглеждаше и тя, седнах със скръстени ръце и се замислих.

Мислех си за най-чудновати неща. За формата на стаята, за пукнатините в тавана, за тапетите по стените, за неравностите по стъклата на прозореца, които шареха пейзажа вън с колелца и точки, за разклатения на трите си крака умивалник и за недоволния му изглед, който ми напомняше за мисис Гъмидж, обсебена от мисълта за стария. През всичкото време плачех, но освен дето усещах студ и самота, положителен съм, че не знаех за какво плача. Най-после, изпълнен с отчаяние, започнах да си мисля, че съм страшно влюбен в малката Емилия и че съм се откъснал от нея, за да дойда тук, където, изглежда, никой не ме иска и никой не ме обича така, както ме обичаше тя. Това ми се струваше толкова печално, че се търкулнах в един ъгъл на юргана и плаках, докато заспах.

Събудих се, когато някой каза: „Ето го!“ — и разви горещата ми глава. Майка ми и Пеготи бяха дошли да ме търсят и едната от тях бе сторила това.

— Дейви — каза майка ми, — какво има?

Стори ми се много чудно, че ми задава този въпрос, и й отговорих: „Нищо.“ Спомням си, че се обърнах по лице, за да скрия треперещите си устни, които й отговаряха по-вярно.

— Дейви — каза майка ми. — Дейви, дете мое!

Мога да кажа, че никои други думи, които би могла да промълви тогава, не биха ме разчувствали така, както да ме нарече свое дете. Скрих лицето си в завивките и я отстраних с ръка, когато тя искаше да ме вдигне.

— Това е твое дело, Пеготи, жестоко същество! — каза майка ми. — Няма никакво съмнение. Чудя се как съвестта ти позволява да настройваш собственото ми дете против мен! Какво искаш да постигнеш с това, Пеготи?

Клетата Пеготи вдигна ръце и очи и отвърна само с нещо, прилично на кратко повторение на молитвата, която обикновено казвах следобед:

— Нека бог ви прости, госпожо Копърфийлд, за думите, които изрекохте в този миг, и нека никога да не изпитате истинско разкаяние!

— Това е достатъчно, да ме разтревожи — каза майка ми, — и то още в медения ми месец, когато и най-суровият ми неприятел би се смилил и не би развалял и малкото ми спокойствие и щастие. Дейви, ти си непослушно момче! А ти, Пеготи, си жестока и зла! О, божичко! — извика майка ми по нейния си капризен детински начин, като се обръщаше ту към единия, ту към другия от нас. — Какво неприятно нещо е този свят, когато човек най-много има право да очаква от него да бъде колкото може по-приятен!

Усетих докосването на една ръка, която знаех, че не е нито нейната, нито Пеготината, и се изправих на крака до кревата. Беше ръката на мистър Мърдстоун, която той държеше върху моята, докато казваше:

— Какво е това? Клара, любов моя, нима си забравила? Твърдост, мила моя!

— Много съжалявам, Едуард — каза майка ми. — Така желаех да съм добра, но ми е много мъчно.

— Така ли? — отвърна той. — Още отсега ли трябва да чувам подобно нещо, Клара?

— Казвам, че е много жестоко да ме тревожат сега — отвърна майка ми, като нацупи устни. — Наистина е жестоко, нали?

Той я привлече към себе си, пошепна нещо на ухото й и я целуна. И когато видях как майка ми склони глава на рамото му и ръката й докосна врата му, разбрах, че той може да оформя гъвкавия й характер, както си желае. А тогава знаех също тъй, както знам и сега, че той действително го вършеше.

— Слез долу, любов моя — каза мистър Мърдстоун. — Дейвид и аз ще слезем заедно.

— Мила моя — обърна се той към Пеготи с мрачно лице, след като майка ми си бе излязла (беше я отпратил с кимване и усмивка), — знаете ли името на господарката си?

— Тя ми е господарка от дълго време и би трябвало да го знам, господине — отвърна Пеготи.

— Вярно е — каза той, — но когато се изкачвах, стори ми се, че чух да я назовавате с име, което вече не е нейно. Знаете, че сега тя е взела моето име. Ще запомните това, нали?

След като ме погледна смутено няколко пъти, Пеготи си излезе с поклон, без да каже каквото и да било. Навярно тя разбра, че от нея се очаква да напусне стаята. Когато двамата останахме сами, той затвори вратата, седна на един стол, като ме държеше изправен пред себе си, и ме погледна втренчено. Усетих, че погледът му привлича моя и го гледам също така втренчено. Като си спомня как бяхме застанали лице срещу лице, като че ли чувам сърцето си да бие бързо-бързо.

— Дейвид — каза той, изтънявайки устните си, като ги притискаше една до друга, — какво мислиш бих направил, ако трябваше да се справя с някой упорит кон или куче?

— Не зная.

— Бих го набил.

Отговорих му с шепот и почувствах как дъхът ми спира.

— Бих го накарал да се свива и гърчи от болки. Бих си казал: Ще победя това същество дори и ако това ще му струва всичката му кръв. Какво е това по лицето ти?

— Кал — казах аз.

Той знаеше така добре, както и аз, че са следи от сълзи. Но и двадесет пъти да ми бе задал този въпрос и всеки път с двадесет удара, мисля, че детското ми сърце по-скоро би се пръснало, отколкото да му призная това.

— Доста си умен за възрастта си — каза той със свойствената си тържествена усмивка — и виждам, че добре ме разбра. Измий си лицето, господине, и слез долу с мен.

Той посочи към умивалника, който бях оприличил на мисис Гъмидж, и с едно движение на главата си ми даде да разбера, че трябва незабавно да го послушам. Малко се съмнявах тогава, а днес още по-малко, че би ме съборил с удари без никакво угризение, ако се бях поколебал.

— Клара, мила моя — каза той, след като бях изпълнил нарежданията му и се бяхме прибрали в гостната, с неговата ръка все още върху моята, — надявам се, че вече няма да бъдеш обезпокоявана. Скоро ще се отървем от детинските си капризи.

Бог ми е свидетел, че в този момент една ласкава дума би ме поправила за цял живот и може би бих станал съвсем друго същество. Една насърчителна дума, една дума на обяснение, на жал към детинското ми невежество, на приветствие и на уверение, че това е действително моят дом, би ме накарала да го уважавам искрено и би спечелила доверието ми, вместо да го слушам лицемерно и да го мразя. Струваше ми се, че на майка ми й е жал да ме гледа как стоя в стаята плах и чужд. И когато отидох крадешком до един стол, тя ме проследи с още по-тъжен поглед — може би долавяше плахостта на детските ми стъпки, — обаче думата не бе произнесена и времето й бе отминало.

Вечеряхме сами тримата. Изглежда, че той много обичаше майка ми — боя се, че това не ме караше да го мразя по-малко, — а и тя го обичаше. Разбрах от думите им, че една по-възрастна негова сестра ще дойде да живее при тях и че я очакват същата вечер. Не съм сигурен дали беше тогава, или по-късно, когато ми стана ясно, че без да взема дейно участие в каквато и да било работа, той имаше някакъв дял или участваше в годишните печалби на една винарска къща в Лондон, с която семейството му имало връзки още от времето на прадядо му и от която и сестра му получавала доходите си.

След вечеря, когато седяхме край огъня и обмислях как да избягам при Пеготи, без обаче да имам смелостта да се измъкна, за да не би това да обиди главата на семейството, един файтон спря до градинската порта и той излезе да посрещне гостенката. Майка ми го последва. Свенливо тръгнах подире й и когато стигна до вратата на гостната, тя се извърна в здрача, взе ме в прегръдките си, както правеше преди, и ми поръча шепнешком да обичам новия си баща и да го слушам. Стори това нежно, обаче набързо и скритом, сякаш беше нещо осъдително. И като протегна назад ръката си, хвана моята, но щом стигнахме до мястото в градината, където беше застанал той, тя ме пусна и го хвана подръка.

Новодошлата беше мис Мърдстоун, дама наистина с мрачен изглед; беше мургава като брат си, на когото много приличаше по лице и по глас. Имаше много гъсти вежди, които почти се сключваха над големия й нос, сякаш, лишена от възможността да има мустаци поради особеностите на пола си, ги бе видоизменила по този начин. Донесе със себе си два твърди черни сандъка със строг вид и с иницалите й от медни гвоздейчета на капаците им. Когато плащаше на кочияша, тя извади парите си от една корава стоманена кесия, която държеше в прилична на затвор чанта, окачена на ръката й с тежка верижка. Кесията се затваряше с шум подобен на тракането на зъби. Никога дотогава не бях виждал дама с такъв металически изглед като мис Мърдстоун.

Доведоха я в гостната с много приветствия и там тя благоволи да поздрави майка ми като нова близка роднина. Сетне тя погледна към мене и каза:

— Това момчето ви ли е, снахо?

Майка ми отговори утвърдително.

— Изобщо не обичам момчетата — каза мис Мърдстоун. — Момче, как си?

Отвърнах й при тези насърчителни обстоятелства, че съм много добре, и изразих надеждата, че и тя е добре. Сторих това с такъв равнодушен глас, че мис Мърдстоун веднага ме охарактеризира само с две думи:

— Липсва му държание!

Като произнесе това много отчетливо, тя ни помоли да благоволим да й покажем стаята, която оттогава нататък стана за мене място на ужас и страхопочитание. Там стояха двата черни сандъка, които никой никога не видя отворени или отключени. Над огледалото висяха в застрашителна редица (веднъж или дваж надзърнах в стаята, когато нея я нямаше) множество малки металически дрънкалки и верижки, с които мис Мърдстоун се разкрасяваше, когато се обличаше официално.

Доколкото можах да разбера, бе дошла тук завинаги и нямаше никакво намерение да си върви. На следната сутрин тя се залови да „помага“ на майка ми, като цял ден влизаше и излизаше от килера и подреждаше — а всъщност хвърляше в безпорядък — всичко наоколо. Почти първото забележително нещо, което ми направи впечатление у мис Мърдстоун, беше вечното й подозрение, че слугите крият някакъв мъж вкъщи. Под влиянието на тази заблуда тя се втурваше в килера за въглища в най-неподходящи моменти и никога не отваряше вратата на някой тъмен долап, без да потропа първо на нея с надеждата, че го е пипнала.

Макар че у мис Мърдстоун нямаше нищо ефирно, относно ставането сутрин тя беше същинска чучулига. Надигаше се (както и до днес вярвам, за да търси скрития мъж), преди още някой в къщата да бе помръднал. Пеготи беше на мнение, че тя дори спи с едното си око отворено, но аз не споделях тази мисъл, тъй като веднъж се опитах да сторя същото, след като бях чул Пеготи да изказва това предположение, и открих, че подобно нещо не е възможно.

Първата сутрин след пристигането си тя бе станала и звънеше за прислугата още при първи петли. Когато майка ми слезе за закуска и се зае да приготви чая, мис Мърдстоун я клъвна по бузата, което за нея бе най-близкото до целувка, и каза:

— Клара, скъпа моя, знаете, че съм дошла тук, за да ви облекча от всички безпокойства, както мога. Вие сте твърде хубава и нехайна — майка ми се изчерви, но се засмя, тъй като тази характеристика, изглежда, й хареса, — за да не ви възлагат длъжности, с които мога да се натоваря и аз. Ако бъдете така добра, моя мила, и ми дадете ключовете, за в бъдеще аз ще се грижа за всички подобни неща.

Оттогава нататък мис Мърдстоун държеше ключовете в собствената си малка тъмница цял ден, а вечер ги слагаше под възглавницата си и майка ми ги виждаше толкова, колкото и аз.

Майка ми не предаде юздите на управлението, без да прояви сянка на съпротива. Една вечер, когато мис Мърдстоун развиваше известни домакински планове пред брат си, а той даваше съгласието си, майка ми се разплака и каза, че биха могли да се посъветват и с нея.

— Клара! Клара! Просто ти се чудя! — каза мистър Мърдстоун строго.

— О, много е лесно да кажеш, че се чудиш, Едуард — извика майка ми, — и много е лесно да приказваш за твърдост, но самият ти не би приел подобно нещо.

Трябва да отбележа, че твърдостта беше качество, на което мистър и мис Мърдстоун особено държаха. Както и да бях изразил идеята си за това понятие по онова време, ако ме бяха попитали за мнението ми, аз бездруго схващах, по свой начин, че това е само друго име на „тирания“, както и на известно мрачно, арогантно, дяволско предразположение на духа, характерно и за двамата. Сега бих развил принципите им по следния начин: мистър Мърдстоун е твърд; никой в неговия свят не трябва да е толкова твърд, колкото е той; никой друг в неговия свят не трябва да проявява неговата твърдост, тъй като всеки трябва да бъде напълно подчинен на неговата твърдост. Мис Мърдстоун прави изключение. Тя може да бъде твърда, но само в по-низша степен и като негово допълнение. Майка ми е също така изключение. Тя би могла да бъде твърда и трябва да бъде такава. Но само в понасянето на тяхната твърдост и в непоклатимата увереност, че на земята не същества никаква друга твърдост.

— Много е тежко, че трябва в моя собствен дом… — започна майка ми.

— В моя собствен дом? — повтори мистър Мърдстоун. — Клара!

— Искам да кажа, нашият собствен дом — рече, заеквайки, майка ми, явно изплашена. — Надявам се, че знаеш какво искам да кажа, Едуард много е тежко, че в твоя собствен дом не мога да кажа и думица във връзка с домакинството. Преди да се омъжа, гледах къщата много добре. Това може да бъде потвърдено — каза майка ми, хълцайки. — Попитай Пеготи дали не направлявах добре домакинството, преди да имаше кой да ми се бърка.

— Едуард, нека да сложим край на това. Утре си отивам — каза мис Мърдстоун.

— Джейн Мърдстоун — каза брат й, — ти мълчи! Как се осмеляваш да загатваш с тези свои думи, че не познаваш добре нрава ми?

— Съвсем не съм искала да си отива който и да било — продължи в сълзи майка ми, като се намери в неудобно положение. — Ще се чувствам много нещастна и отчаяна, ако някой си отиде. Не искам много. Не съм неразумна. Само желая понякога да се взема и моето мнение. Чувствам се твърде много задължена на всеки, който ми помага, и искам да се допитват понякога и до мен само за форма. По-рано си мислех, Едуард, че на теб ти харесва моята неопитност и детинщина — спомням си, че казваше това, — но сега си толкова строг и изглежда, че тези мои качества те карат да ме мразиш.

— Едуард, на това трябва да се сложи край — каза отново мис Мърдстоун. — Утре си отивам.

— Джейн Мърдстоун — изгърмя мистър Мърдстоун, — няма ли да млъкнеш? Как дръзваш?

Мис Мърдстоун извади от затвора си кърпичката и я държеше пред очите си.

— Клара — продължи той, като гледаше към майка ми, — ти ме учудваш! Просто ме учудваш! Да, бях доволен при мисълта, че се женя за неопитна и наивна жена, че ще оформя характера й и ще влея в него онази твърдост и решителност, които, изглежда, й липсват. Но когато Джейн Мърдстоун е така добра да ми дойде на помощ в тези усилия и заради мен да заеме положението на нещо като икономка, и когато й се отвръща с такава неблагодарност…

— О, Едуард, моля ти се, моля ти се — проплака майка ми — не ме обвинявай в непризнателност. Уверена съм, че не съм непризнателна. Никой никога не е твърдял това. Имам много недостатъци, но не и този. О, мили, недей!

— И казвам, когато Джейн Мърдстоун бива посрещната с такава неблагодарност — продължи той, след като почака майка ми да свърши, — това мое чувство охладнява и се променя.

— Не казвай това, любов моя! — замоли го със съвсем печален глас майка ми. — Недей, Едуард! Не мога да понеса тези думи. Каквито и други недостатъци да имам, аз съм преди всичко чувствителна. Знам, че съм чувствителна. Не бих го казала, ако не бях уверена, че съм такава. Попитай Пеготи. Сигурна съм, ще ти каже, че съм чувствителна и нежна.

— Клара, никаква слабост не може да има цена в моите очи — отвърна мистър Мърдстоун, — а ти просто се задъхваш от вълнение.

— Моля ти се, нека да бъдем приятели — каза майка ми. — Не мога да живея, ако се отнасят към мене хладно и неприязнено. Много ми е мъчно. Знам, че имам много недостатъци, и от твоя страна е мило, Едуард, да се мъчиш да ги поправяш. Джейн, не се противопоставям на нищо. Сърцето ми съвсем ще се сломи, ако решиш да си заминеш…

Майка ми бе твърде развълнувана, за да продължи.

— Джейн Мърдстоун — каза мистър Мърдстоун на сестра си, — надявам се, че между нас не може да има остри думи. Не е моя грешката, ако тази вечер се случи нещо толкова необикновено. Друг ме принуди да сторя това. А то не стана и по твоя вина. И ти бе принудена от другиго. Нека и двамата да се помъчим да го забравим. И тъй като това — прибави той след тези великодушни думи — не е подходяща за момчета сцена — Дейвид, върви да спиш!

Едва можах да намеря вратата поради сълзите, премрежили очите ми. Много ми беше мъчно за отчаянието, в което беше изпаднала майка ми, обаче се измъкнах от стаята и се добрах до спалнята си в тъмното, без дори да имам сърце да кажа лека нощ на Пеготи или да й поискам свещ. Когато след около един час тя дойде да ме види, аз се разбудих и тя ми каза, че майка ми си легнала много разстроена, а мистър и мис Мърдстоун останали сами в гостната.

Когато на следната сутрин слязох долу по-рано от обикновено, спрях се до вратата на гостната, като чух гласа на майка си. С много жар и с голямо смирение тя молеше мис Мърдстоун за прошка. Мис Мърдстоун благоволи да й прости, след което последва пълно помирение. Никога след това не чух майка си да изказва каквото и да било мнение, без преди това да се обърне към мис Мърдстоун или преди да се увери по някакъв сигурен начин какво мисли тя по същия въпрос. И винаги, когато мис Мърдстоун биваше раздразнена (в това отношение не проявяваше твърдост), тя посягаше с ръка към чантата си, уж за да предаде ключовете в знак на отстъпление, а майка ми страшно се изплашваше.

Мрачността, която се таеше в природата на Мърдстоунови, почерняше и религията им, която беше жестока и строга. Мислил съм си оттогава насам, че този неин характер бе необходима последица от твърдостта на мистър Мърдстоун, която не му позволяваше да пропусне да наложи най-тежките наказания, за които можеше да си намери извинение. Много добре си спомням с какви унили лица отивахме на черква и как цялата атмосфера на това място се бе променила. И сега в паметта ми нахлува споменът на неделните дни, от които така се страхувах; и сега отивам пръв до старата черковна скамейка, подобно на ограден от пазачи затворник, когото са довели на определеното за наказание място. И сега по петите ми върви мис Мърдстоун с черната си кадифена рокля, която прилича на някаква плащаница. Сетне идва майка ми, а след нея съпругът й. Няма никаква Пеготи, както в миналото. И сега чувам мис Мърдстоун да шепне молитвите си и със свирепо въодушевление да произнася страшните думи. И сега виждам как мрачните й очи обхождат цялата черква, когато казва „окаяни грешници“, като че ругае всички енориаши. И сега хвърлям бегли крадливи погледи към майка си, която свенливо движи устни, застанала между двамата, и всеки един от тях прогърмява на ухото й като глуха гръмотевица. И сега си мисля с внезапна уплаха дали е възможно нашият стар добър свещеник да се лъже, а мистър и мис Мърдстоун да са прави. И сега се чудя дали небесните ангели не са ангели на разрушението. И сега, ако си подвижа някой пръст или отпусна някой мускул на лицето, мис Мърдстоун ме мушва с молитвеника си така, че засегнатото място ме заболява.

Да, и забелязвам как на връщане някои съседи гледат майка ми и мен и си шепнат. И сега проследявам тези погледи, докато тримата вървят подръка напред, а аз се помайвам зад тях и си мисля, че майчината ми стъпка не е тъй лека, както по-рано, а свежата й хубост е някак си почти повехнала. И сега се чудя дали някои от съседите си припомнят, както и аз си припомням, как едно време тя и аз се връщахме от черква. И през целия мрачен ден след това тези глупави съмнения ме измъчват.

Понякога се отваряше дума за отиването ми в пансион. Това предложение дойде от страна на мистър и мис Мърдстоун и, разбира се, майка ми се бе съгласила с тях. Но все още нищо не бе решено по този въпрос. Междувременно ме занимаваха вкъщи.

Дали някога ще забравя тези уроци! На думи те се ръководеха от майка ми, а в действителност от мистър Мърдстоун и сестра му, които винаги присъстваха и се възползуваха от удобния случай, за да поучават майка ми в тази погрешно наречена от тях „твърдост“, която беше проклятие и за нейния, и за моя живот. Уверен съм, че ме държаха вкъщи само за тази цел. Когато майка ми и аз си живеехме самички, имах голяма наклонност и желание да уча. Едва си спомням как учех азбуката на коленете й. И днес, когато погледна тлъстите черни букви на буквара, озадачаващата новост на формите им и добродушния вид на „о“, „к“ и „с“, ми се явяват такива, каквито ги виждах тогава. Но с тях нямам свързано никакво чувство на омраза или боязън. Напротив, докато стигнах до книгата за крокодилите, пътят ми бе постлан с цветя, а ласкавият майчин глас и държание ме ободряваха през всичкото време. Но си спомням, че тържествените уроци, които последваха първите, бяха смъртоносен удар за спокойствието ми. За мене те бяха всекидневно тежко робство и нещастие. Струваха ми се безбройни, много дълги, много мъчни, някои от тях напълно неразбираеми, и съм уверен, че майка ми се измъчваше от тях също, както се измъчвах и аз.

Нека си припомня какво беше тогава и да възкреся някоя от тогавашните сутрини.

След закуска влизам в по-малката гостна с книгите си, с тетрадка и една плоча. Майка ми е готова и ме чака до писалището си, но не толкова готова, колкото е мистър Мърдстоун в креслото си край прозореца (макар и да дава вид, че чете книга) или колкото мис Мърдстоун, седнала до майка ми и нанизваща стоманени мъниста. Самият вид на тях двамата има такова въздействие върху ми, че усърдно учените думи ми се изплъзват и отиват просто не знам къде. Всъщност къде ли наистина отиват?

Давам първата книга на майка ми. Тя е може би граматика, а може би история или география. Хвърлям последен поглед на страницата, докато й я подавам, и започвам на висок глас, като че ли се надбягвам, докато ми е още прясно в паметта. Препъвам се на една дума. Мистър Мърдстоун повдига глава от книгата си. Препъвам се на още една дума. Мис Мърдстоун вдига очи. Аз се изчервявам, сбърквам около половин дузина думи и спирам. Струва ми се, че майка ми би ми показала страницата, ако смееше, но не се осмелява, а само казва тихичко:

— О, Дейви, Дейви!

— Не така, Клара — казва мистър Мърдстоун, — бъди твърда с момчето. Не казвай „О, Дейви, Дейви!“, това е детинско. Той или знае урока си, или не го знае.

— Не го знае — прекъсва заплашително мис Мърдстоун. — Просто трябва да му дадеш книгата и да го принудиш да го научи.

— Да, разбира се — отвръща майка ми. — Това е, което възнамерявам да сторя, мила ми Джейн. А сега, Дейви, опитай се още веднъж и не бъди глупав.

Изпълнявам първата част на това нареждане, като се постаравам още веднъж, но относно втората нямам толкова успех, тъй като съм много глупав. Препъвам се, преди да стигна до старото място, и там, където по-рано не бях сбъркал, и спирам, за да помисля. Но не мога да мисля за урока си. Мисля си за метрите тюл на бонето на мис Мърдстоун или за цената на мистър Мърдстоуновия халат, или за друго подобно глупаво нещо, което съвсем не ми влиза в работата и което не желая да ми влиза в работата. Мистър Мърдстоун прави едно нетърпеливо движение, което отдавна очаквам. Мис Мърдстоун прави същото. Майка ми ги поглежда покорно, затваря книгата и я оставя настрана като нещо изостанало, което трябва да се довърши, когато приключа с другите си задължения.

Много скоро цял куп подобни недовършени работи се събират и заприличват на търкаляща се снежна топка. Колкото повече тя се увеличава, толкова повече аз оглупявам. Случаят е толкова безнадежден и чувствам, че съм се омотал в такава мрежа от глупости, че губя всякаква надежда да се измъкна от нея и се предавам на съдбата си. Отчаяният поглед, с който майка ми и аз се поглеждаме, докато карам, препъвайки се, напред, е наистина печален. Но най-трагичният момент на тези злополучни уроци настъпва, когато майка ми се мъчи да ми подскаже (мислейки, че никой не я наблюдава), като мърда устните си. В този миг мис Мърдстоун, която през всичкото време дебне тъкмо такъв случай, казва с дълбок предупредителен глас:

— Клара!

Майка ми се сепва, изчервява се и се усмихва смутено. Мистър Мърдстоун става от стола си, взема книгата, хвърля я по мене или ме цапва с нея по ушите, хваща ме за раменете и ме изтласква от стаята.

Но след като са се свършили уроците, идва най-страшното във формата на една ужасно мъчна задача. Мистър Мърдстоун я съчинява специално за мене и ми я диктува. Тя започва така: ако отида в магазина и купя пет хиляди парчета двойно глостърско сирене по четири и половина пенса парчето, кажи колко ще трябва да платя… Виждам как при тези думи мис Мърдстоун тайно се радва. Мъча се върху тези парчета сирене до обед без никакъв резултат или просветление. И тогава, след като съм се направил на мулат и мръсотията на плочата е влязла в порите на кожата ми, получавам парче хляб, за да ми помогне за сиренето, и изпадам в немилост чак до вечерта.

Като си спомням за това след толкова време, струва ми се, че злополучното му учение вървеше обикновено така. Бих могъл да уча много добре, ако ги нямаше Мърдстоунови. Те ми действаха така, както погледът на две змии би действал на някое нещастно птиче. Дори и когато ми се удаваше да мина през сутрешните изпитания сравнително благополучно, пак не бях оставян на спокойствие, тъй като мис Мърдстоун не понасяше да ме гледа необременен със задължения. И ако понякога дадях безразсъдно вид, че не съм зает, тя привличаше братовото си внимание върху мен, като казваше:

— Клара, скъпа моя, няма нищо така благотворно като работата — дай на момчето си някакво упражнение.

И това ставаше причина веднага да ми се даде някое ново занимание. А колкото до игра с деца на моя възраст, много малка възможност имах за подобно нещо. Мрачната Мърдстоунова теология считаше всички деца за сноп усойници (макар че между апостолите бе имало веднъж едно дете) и поддържаше, че се развращават едно друго.

Естественият резултат на това отношение към мен, което продължи шест месеца или повече, беше този, че станах мрачен, унил и упорит. А това се усилваше още повече от усещането, че всекидневно съм все по-отдалечаван и отчуждаван от майка си. Предполагам, че ако не бе едно обстоятелство, бих се превърнал в идиот. То беше следното:

Баща ми беше оставил малка сбирка от книги в една стаичка на горния етаж, до която имах достъп (тъй като беше в съседство с моята) и в която никой друг от домашните не влизаше. От тази благословена малка стая излизаха в пищна редица Родерик Рандъм, Перигрин Пикъл, Хъмфри Клинкър, Том Джоунс, Уейкфилдският викарий, Дон Кихот, Жил Блас и Робинзон Крузо и ми правеха компания. Те събуждаха въображението ми и надеждата за съществуването на нещо отвъд онова място и време — те, както и Приказките за хиляда и една нощ и разказите за духовете — и не ми причиняваха никаква вреда, защото, каквото и зло да имаше в някои от тях, на мен то не можеше да повлияе, понеже не го познавах. И сега се чудя как съм намирал време за всички тези книги сред зубренето и заниманията си с по-сериозни предмети. Чудя се как съм успявал да се утеша за дребните си неприятности (които за мене бяха много едри), като ги въплъщавах в любимите си герои и като си въобразявах, че мистър и мис Мърдстоун са някои от най-лошите от тях. В продължение на цяла седмица се поставях на мястото на Том Джоунс (един детински и безвреден Том Джоунс). Цял месец играх ролята на Родерик Рандъм, така както я разбирах. Имах голяма слабост към няколко тома разкази за пътешествия, чиито заглавия съм забравил. Спомням си, че по цели дни обикалях из онази част на къщата, в която можех свободно да се движа, въоръжен с една пръчка, като истински капитан някой си от английския кралски флот, застрашен да бъде нападнат от диваци и готов да продаде живота си на висока цена. Този капитан никога не бе унижаван с удари по главата с латинската граматика, обаче аз бях. Но капитанът пак си оставаше капитан и герой въпреки всички граматики на всички езици в света, живи или мъртви.

Това беше едничката ми и постоянна утеха. Когато си мисля за нея, във въображението ми винаги изниква споменът за една лятна вечер: момчетата играят в черковния двор, а аз чета в стаята си, сякаш от това зависи животът ми. Всеки хамбар в околността, всеки камък в черквата и всяка педя земя в гробището бяха свързани във въображението ми с някоя от тези книги и представляваха някое място, описано в тях. Виждах как Том Пайпс се качва по черковния свод, наблюдавах как Страп с раница на гърба се спира да си почине край портата на плета. И знам, че Комодор Тръниън е размахвал тояжка пред мистър Пикъл в кръчмата на малкия ни селски хан.

Читателят сега разбира така добре, както и аз, какво съм представлявал в онзи момент от разказа ми, към който отново се връщам.

Една сутрин, когато влязох в гостната с книгите си, видях, че майка ми изглежда загрижена, мис Мърдстоун — твърда, а мистър Мърдстоун завързва нещо около долния край на един бастун — един гъвкав и еластичен бастун, който той престана да омотава, когато влязох, а го вдигна и размаха във въздуха.

— Казвам ти, Клара, и самият аз често съм бил набиван — каза мистър Мърдстоун.

— Да, разбира се — каза мис Мърдстоун.

— Е, да, действително, мила ми Джейн — със заекване каза майка ми. — Но — но уверена ли си, че това е помогнало на Едуард?

— Мислиш ли, че ми е навредило, Клара? — запита мрачно мистър Мърдстоун.

— Там е въпросът — каза сестра му.

На това майка ми отвърна:

— Права си, мила ми Джейн — и не каза нищо повече.

Побоях се, че този диалог лично ме засяга, и проследих погледа на мистър Мърдстоун, който се спря върху ми.

— А сега, Дейвид — каза той и пак долових злокобния му поглед — днес трябва да бъдеш много по-внимателен от обикновено. — И отново вдигна и размаха бастуна. Като свърши с тези приготовления, сложи го до себе си с внушителен поглед и взе книгата си.

Като начало това беше добър опреснител за паметта ми. Чувствах как думите на уроците ми се изплъзват не една по една, нито ред по ред, а цяла страница. Опитвах се да ги задържа, но ми се струваше, че — ако мога така да се изразя — те си бяха сложили кънки и ми се изплъзваха с такава лекота, че просто не можех да ги хвана.

Започнахме зле и продължихме още по-зле. Бях влязъл с намерението да се отлича, като си въобразявах, че съм много добре подготвен, но излезе, че всичко това е голяма заблуда. Една след друга книгите се трупаха там, където се слагаха учебниците с ненаучените ми уроци. Мис Мърдстоун ни наблюдаваше зорко през всичкото време. И когато най-после стигнахме до петте хиляди парчета сирене (спомням си, че този ден той ги беше направил бастуни), майка ми избухна в плач.

— Клара! — каза мис Мърдстоун с глас, в който звучеше предупреждение.

— Струва ми се, че не се чувствам много добре, мила ми Джейн — каза майка ми.

Видях го как кимва тържествено на сестра си, докато ставаше, и каза, вземайки бастуна си:

— Джейн, не можем да оставим Клара да понася с превъзходна твърдост мъките и страданията, които й причини днес Дейвид. Това би било стоицизъм. Клара е станала много по-твърда и много по-силна, но не можем да очакваме от нея да понесе и това. Дейвид, ти и аз ще се качим заедно горе.

Докато ме водеше към вратата, майка ми изтича към нас. Мис Мърдстоун каза:

— Клара, толкова ли си глупава? — и я спря.

Видях, че майка ми си запушва ушите и я чух да плаче.

Той ме заведе до стаята ми бавно и тържествено. Убеден съм, че изпитваше удоволствие при това церемониално въздаване на справедливост. Когато стигнахме там, той изведнъж изкриви главата ми и я мушна под мишницата си.

— Мистър Мърдстоун! Сър! — извиках му аз. — Недейте! Моля ви се, не ме бийте! Старая се да уча, но не мога, докато вие и мис Мърдстоун сте край мене. Не мога, наистина!

— Наистина ли не можеш, Дейвид? — каза той. — Тогава ще опитаме това. — Той държеше главата ми като в клещи, но по някакъв начин аз успях да се извия, като го спрях за един миг и го замолих да не ме бие. Бях го спрял само за един миг, тъй като той ме удари силно веднага след това, но аз хванах ръката, с която държеше устата ми, и я захапах между зъбите си. И сега настръхвам, като си помисля за това.

Сетне той ме би така, сякаш искаше да ме умъртви. Въпреки големия шум, който вдигахме, чух как майка ми и Пеготи тичат нагоре по стълбата и викат. Сетне той си отиде и заключи вратата отвън. А аз лежах на пода трескав, изпотен, изранен, с разкъсани дрехи и разгневен от безсилието си.

Как добре си спомням, когато се поуспокоих, какво неестествено мълчание цареше в цялата къща. Как добре си спомням, когато гневът и яростта ми се бяха поуталожили, колко зъл станах!

Дълго време седях и се ослушвах, но никакъв звук не се чуваше. Надигнах се пълзешком от пода и видях лицето си в огледалото толкова подуто, зачервено и грозно, че почти се изплаших. Изранените места по тялото така ме боляха, че отново заплаквах, когато направех някакво движение. Но те не бяха нищо в сравнение с чувството за вина, което изпитвах. Мога да кажа, че то притискаше гърдите ми по-силно, отколкото ако бях дори и най-ужасният престъпник.

Почти през всичкото време, докато се стъмни, лежах с глава на перваза на прозореца, като ту плачех, ту задрямвах, ту гледах разсеяно навън. Когато затворих прозореца, чух, че ключът се обръща в ключалката и мис Мърдстоун влезе в стаята с малко хляб, месо и мляко. Без да каже нито една дума, тя ги сложи на масата, като през всичкото време ме гледаше с достойна за подражание твърдост. Сетне си излезе, като заключи вратата след себе си.

Продължавах да седя така, дълго след като се бе стъмнило, и се чудех дали няма някой друг да дойде. Когато стана явно, че тази вечер това нямаше да се случи, аз се съблякох и си легнах. С боязън си мислех какво ще ми сторят. Дали това, което бях извършил, бе престъпление? Ще ме изпратят ли в затвор? Има ли някаква опасност да бъда обесен?

Някога не ще забравя събуждането си на следната сутрин. Колко свеж и весел се почувствах в първия миг и как ме сломи сетне мрачният и потискащ спомен за случилото се! Преди още да стана, мис Мърдстоун се появи отново и ми каза с много думи, че съм свободен да се разхождам в градината в продължение на половин час и не повече, като след това си излезе и остави вратата отворена, за да се възползувам от тази възможност.

Аз направих това и го правех през всичките сутрини от затворничеството си, което трая пет дни. Ако бих видял майка си насаме, бих паднал на колене пред нея и бях я помолил за прошка. Но освен мис Мърдстоун не виждах никого другиго. Виждах останалите само през време на вечерната молитва в гостната, където бивах отвеждан от мис Мърдстоун, след като всички други бяха заели местата си. Слагаха ме там като някакъв престъпник, съвсем самичък до вратата, и след това тъмничарката ми тържествено ме извеждаше навън, преди някой още да бе нарушил молитвеното мълчание. Забелязах само, че майка ми стои колкото може по-далеч от мен и държи лицето си обърнато настрани, така че нито веднъж не го видях. Ръката на мистър Мърдстоун беше обвита в голяма ленена превръзка.

Никой не може да си представи колко дълги ми се видяха тези пет дни. В спомените ми те заемат място на цели години. Ослушвах се във всички шумове, които идеха от къщата и можеха да достигнат до мене — звъненето на звънци, отварянето и затварянето на врати, шепота на гласове, стъпките по стълбата, както и всяко подсвиркване и пеене, всеки смях, който се чуваше отвън. И сред срама и самотата всичко ми се струваше вяло и тъжно. Колко бавно се изнизваха часовете, особено нощем, когато се събуждах и мислех, че е утро, а чувах, че другите още не са си легнали, и пред мене се простираше цялата дълга нощ с подтискащите сънища и кошмари. Как мудно идваше утрото, обедът, следобедът, вечерта, когато момчетата играеха в черковния двор, а аз ги наблюдавах, скрит вътре в стаята, срамувайки се да се покажа на прозореца, за да не би да разберат, че съм затворник.

Изпитвах някакво страшно усещане от това, че не чувах гласа си. Когато ядях и пиех, ме обхващаше нещо прилично на радост, но то си отиваше бързо заедно с яденето и пиенето. Една вечер заваля и в стаята нахлу свеж полъх. Усилващият се дъжд падаше между мен и черквата и той заедно с припълзяващата нощ ме потопиха в тъга, страх и угризения. Всичко това се точеше едно след друго в продължение сякаш на години, а не на дни — толкова живо и ясно се е запечатало в паметта ми.

През последната нощ на затворничеството си се събудих, защото някой произнесе шепнешком името ми. Скочих от леглото си и като прострях ръце, казах:

— Ти ли си, Пеготи?

Нямаше никакъв отговор, но след малко отново чух името си, произнесено така злокобно и тайнствено, че просто бих припаднал, ако не ми хрумна, че звукът идва през ключалката.

Добрах се пипнешком до вратата и като си сложих устните до ключалката, прошепнах:

— Ти ли си, мила Пеготи?

— Да, скъпият ми Дейви — отвърна тя. — Бъди тих като мишка, иначе котката ще ни чуе.

Разбрах, че това се отнася за мис Мърдстоун, и съзнах, че трябва да бъда много внимателен, тъй като стаята й беше близо до моята.

— Как е мама, скъпа Пеготи? Много ли ми е сърдита?

Чух как Пеготи плаче тихичко откъм нейната страна на ключалката, също както и аз плачех откъм моята. Сетне тя каза:

— Не, не много.

— Какво ще стане с мене, мила Пеготи? Знаеш ли?

— Училище. Близо до Лондон — беше Пеготиният отговор.

Трябваше да я накарам да ми го повтори, тъй като бе произнесла първата дума в самото ми гърло, понеже бях забравил да махна устата си от ключалката и да сложа там ухото си. И макар че думите й ме развълнуваха, твърде много, не можах да ги доловя.

— Кога, Пеготи?

— Утре.

— Затова ли мис Мърдстоун извади дрехите ми от чекмеджетата? — Тя бе сторила това, но аз забравих да го спомена.

— Да — каза Пеготи. — Сандък.

— Няма ли да видя мама?

— Да — каза Пеготи, — сутринта.

После Пеготи си долепи устните до ключалката и произнесе следните думи с такава жар и топлота, с каквито едва ли някога се е говорило през ключалка:

— Дейви, миличък, ако напоследък не бях така близка с теб, както преди, то не бе, защото не те обичам, миличкият ми, а защото смятах, че така е по-добре за тебе. И за друг някой. Дейви, скъпият ми, слушаш ли ме? Можеш ли да ме чуеш? — Думите й проникваха в стаята като малки залпове.

— Д-д-д-да, Пеготи! — простенах аз.

— Миличкият ми! — каза Пеготи състрадателно. — Виж какво ще ти кажа. Не трябва никога да ме забравяш. Защото и аз никога няма да те забравя. И пак ще се грижа за майка ти, Дейви. Както съм се грижила за тебе. Толкова, дори и повече. И няма да я напусна. Може да дойде ден, когато тя пак ще е щастлива да сложи глава на рамото на глупавата стара, сърдита Пеготи. И ще ти пиша, милото ми. Макар че не съм учена. И ще, ще… — Тук Пеготи захвана да целува ключалката, тъй като не можеше да целуне мене.

— Благодаря ти, мила Пеготи! — казах аз. — Благодаря ти! Благодаря ти! Ще ми обещаеш ли нещо, Пеготи? Нали ще пишеш на мистър Пеготи, на малката Емилия, на мисис Гъмидж и на Хам, че не съм толкова зле, колкото може би предполагат, и че ги поздравявам най-сърдечно, особено малката Емилия? Нали ще направиш това, Пеготи? Моля ти се.

Милата добра душица обеща и сетне двамата целунахме ключалката с най-голяма любов. Спомням си, че я погалих с ръка, сякаш тя беше честното й лице, и се разделихме. От тази нощ в сърцето ми се породи такова чувство към Пеготи, което не мога добре да определя. Тя не замести майка ми. Никой не би могъл да стори това, но тя запълни една празнина в сърцето ми и аз почувствах към нея нещо, което не съм изпитвал към никое друго човешко същество. В това чувство имаше и известен комизъм и все пак, ако тя бе умряла, просто не знам какво бих направил и как бих понесъл тази трагедия.

На сутринта мис Мърдстоун ми съобщи да сляза долу в гостната да закуся. Тя се появи както обикновено и ми каза, че ще бъда изпратен на училище, нещо, което за мен не бе толкова ново, колкото тя предполагаше. Там намерих майка ми, много бледа и със зачервени очи. Втурнах се в обятията й и я замолих за прошка от дъното на страдалческата си душа.

— О, Дейви, как можа да нараниш човек, когото обичам! Постарай се да станеш по-добър! Постарай се! Прощавам ти, Дейви, но съм опечалена, че в сърцето ти никнат такива лоши страсти!

Бяха я убедили, че съм лошо дете, и това я нажаляваше много повече, отколкото заминаването ми. Това ми причиняваше болка. Опитах се да изям прощалната си закуска, но сълзите ми капеха върху хляба и маслото и падаха в чая ми. Видях как от време на време майка ми хвърля поглед към мен, сетне поглежда бдителната мис Мърдстоун, след което свежда очи надолу или поглежда настрани.

— Сандъкът на мистър Копърфийлд е там! — каза мис Мърдстоун, когато звукът на колела се чу откъм портата.

Огледах се за Пеготи, но не я видях. Не се появи нито тя, нито мистър Мърдстоун. На вратата стоеше предишният ми познайник, преносвачът. Изнесоха навън сандъка ми и го сложиха в колата му.

— Клара! — каза мис Мърдстоун с нотка на предупреждение в гласа си.

— Готова съм, мила ми Джейн — отвърна майка ми. — Сбогом, Дейви. Заминаваш за свое собствено добро. Сбогом, детето ми. Ще си дойдеш през ваканцията и ще станеш по-добро момче.

— Клара! — повтори мис Мърдстоун.

— Разбира се, мила ми Джейн — отвърна майка ми, като ме притискаше към себе си. — Прощавам ти, скъпото ми дете. Бог да те благослови!

— Клара! — повтори мис Мърдстоун.

Мис Мърдстоун бе така любезна да ме изпроводи до колата и да каже пътем, че се надява да се разкая, преди да свърша зле. После се качих на колата и ленивият кон потегли.


V ГЛАВА
ОТПРАЩАТ МЕ ОТ ДОМА

Трябва да бяхме изминали около половин миля и носната ми кърпичка беше съвсем измокрена, когато преносвачът изведнъж спря колата.

Като погледнах навън, за да разбера причината за това, за голямо свое учудване видях, че Пеготи изскача иззад един храст и се качва в каруцата. Тя ме взе в двете си ръце и така ме притисна до корсета си, че натискът върху носа ми ми причини много силна болка, макар че забелязах това едва после, когато усетих, че мястото там бе станало много чувствително. Пеготи не пророни нито една дума. Като освободи едната си ръка, тя я мушна в джоба си до лакътя и извади няколко книжни кесии със сладкиши, които натъпка в джобовете ми, както и една кесийка за пари, която сложи в ръката ми, но не каза нито дума. След едно последно притискане с двете си ръце тя слезе от каруцата и избяга, както вярвам, без нито едно-единствено копче на роклята си. Взех си едно от няколкото, които се търкаляха наоколо, и дълго време си го пазех за спомен.

Преносвачът ме погледна, сякаш искаше да запита дали тя пак ще се върне, но аз поклатих глава, като казах, че не ми се вярва.

— Тогава тръгвай — каза той на коня си, който наистина тръгна.

До това време се бях наплакал, доколкото можех, и започнах да си мисля, че няма смисъл да плача, още повече че, доколкото си спомнях, нито Родерик Рандъм, нито онзи капитан от английския кралски флот бяха плакали при тежки обстоятелства. Като разбра това мое решение, преносвачът предложи да проснем носната ми кърпичка върху гърба на коня, за да се изсуши. Поблагодарих му и се съгласих. Простряна там, тя изглеждаше съвсем малка.

Сега имах време да разгледам кесията. Беше от твърда кожа със закопчалка и съдържаше три лъскави шилинга, които Пеготи навярно бе лъснала за най-голямо мое удоволствие. Но най-ценното от съдържанието й бяха две половин крони, сгънати в парче хартия, на което бе написано с майчиния ми почерк: „За Дейви. С много любов.“ Това така ме трогна, че помолих каруцаря да бъде тъй добър и ми подаде отново носната ми кърпичка. Но той ми отвърна, че ще е по-добре, ако мина без нея, аз се съгласих, изтрих очите си с ръкав и престанах да плача.

Този път действително престанах, макар от време на време да ме обземаха бурни хълцания, последица на предишните ми чувства. След като се тътрихме така известно време, аз запитах каруцаря дали ще ме вози по целия път.

— По целия път закъде? — запита той.

— Там — казах аз.

— Къде „там“? — запита каруцарят.

— Близо до Лондон — отвърнах аз.

— Ами — каза каруцарят, дръпвайки юздата, — този кон ще се търкулне като умряла свиня, преди да стигне и на половината път дотам.

— В такъв случай само до Ярмут ли ще ме карате? — запитах аз.

— Да — отвърна той. — Там ще ви заведа до дилижанса, а дилижансът ще ви закара до мястото, за което сте се запътили.

Както отбелязах в една от предишните глави, преносвачът (чието име беше мистър Баркис) беше с флегматичен нрав и не обичаше много да разговаря, така че да произнесе тези думи беше твърде много за него, поради което в знак на внимание аз му подадох един сладкиш и той го изяде наведнъж, както би сторил някой слон, и също както на слон, и мускул не трепна по едрото лице.

— Тя ли ги е правила? — запита мистър Баркис, лениво приведен над стъпалото на каруцата, с ръце на коленете.

— За Пеготи ли говорите, господине?

— Да, за нея — каза мистър Баркис.

— Да. Тя прави всичките ни сладкиши и приготвя всичките ни яденета.

— Наистина ли? — каза мистър Баркис.

Той нагоди устни, сякаш да подсвирне, обаче не стори това. Само гледаше към ушите на коня, като че виждаше нещо ново там, и продължи да седи така доста дълго време. След това рече:

— Няма ли си някого?

— Питате дали няма сладкиши ли, мистър Баркис? — Помислих си, че му се иска да си хапне нещо и затова прави този намек.

— Не. Питам дали не ходи с някого.

— Пеготи ли?

— Да — каза той. — Тя.

— О, не. С никого не е ходила.

— Наистина ли? — каза мистър Баркис.

И той отново нагоди устни за подсвиркване, но не подсвирна, а само продължи да седи, загледан в ушите на коня.

— Значи тя прави всички ябълкови сладкиши и приготвя всички яденета, така ли? — запита той след дълъг размисъл.

Осведомих го, че е така.

— Добре. Ето какво ще ви кажа — рече мистър Баркис. — Може би възнамерявате да й пишете?

— Разбира се, че ще й пиша — отвърнах.

— А! — каза той, като обърна поглед към мене. — Добре, ако й пишете, може би ще се сетите да й кажете, че Баркис е съгласен, нали?

— Че Баркис е съгласен — повторих невинно аз. — Само това ли?

— Д-д-да — каза, размишлявайки, той. — Д-д-да. Баркис е съгласен.

— Но, мистър Баркис, утре вие ще бъдете пак в Блъндърстоун — казах, потрепервайки при мисълта, че тогава аз ще бъда далеч — и ще ви е по-удобно самичък да й го кажете.

Но тъй като той отхвърли предложението ми с едно тръсване на главата си и още веднъж изказа най-тържествено предишното си желание с думите „Баркис е съгласен“, аз с готовност приех да го съобщя.

Докато чаках дилижанса в ярмутския хотел същия следобед, поисках да ми дадат лист хартия и мастило и написах следната бележка на Пеготи: „Мила Пеготи. Пристигнах тук благополучно. Баркис е съгласен. Много здраве на мама. Искрен твой.

П.П. Той иска специално да ти кажа — Баркис е съгласен.“

След като разбра, че ще изпълня поръчката му, мистър Баркис потъна в ненарушимо мълчание, а аз, изтощен от всичко, което се бе случило напоследък, легнах върху един чувал в каруцата и заспах. Спах дълбоко, докато стигнахме в Ярмут. Когато влязохме в двора на хана, градът ми се видя толкова нов и чужд, че веднага изоставих скритата си надежда да срещна там някой от роднините на мистър Пеготи, може би дори и самата Емилия.

Дилижансът беше вече в двора, целият излъскан, но още без никакви коне, и в това състояние той изглеждаше така, сякаш нямаше никаква вероятност да пристигне някога в Лондон. Мислех си за това и се чудех какво ще стане най-после със сандъка ми, който мистър Баркис бе оставил на дворните плочи до фенера (а самият той бе отишъл по-навътре в двора да обърне колата), както и какво ще стане с мен, когато една жена погледна от един сводест прозорец, на който бяха окачени няколко птици и бутове месо, и каза:

— Този ли е малкият господин от Блъндърстоун?

— Да, госпожо — казах аз.

— Как ви е името? — запита ме тя.

— Копърфийлд, госпожо — отвърнах.

— Тогава не сте вие — каза жената. — Не е предплащано за обеда на човек е такова име.

— Да не е Мърдстоун, госпожо? — казах аз.

— Ако вие сте мистър Мърдстоун, защо тогава най-напред ми казахте друго име?

Обясних на жената каква беше работата и тя позвъни на един звънец и извика:

— Уилям, заведи го в столовата!

При тези думи един келнер се завтече от кухнята, която беше на другия край на двора, и придоби много учуден вид, когато разбра, че ще трябва да покаже трапезарията само на мен.

Стаята беше дълга и голяма и имаше няколко големи стенни карти. Съмнявам се дали бих се почувствал по-чужд, ако бяха истински непознати държави и бях захвърлен някъде сред тях. Изпитах чувството, че върша нахалство, когато седнах на крайчеца на най-близкия до вратата стол, и когато келнерът постла масата специално за мен, усетих как целият се изчервявам от скромност.

Той ми донесе няколко котлети и зеленчуци и отхлупи капаците с такива резки движения, та си помислих, че сигурно нещо съм го обидил. Но той много ме облекчи, когато постави един стол за мен пред масата и каза много любезно:

— Хайде, господин великан! Заповядайте!

Поблагодарих му и заех мястото до масата, но ми беше много трудно да се справя с ножа и вилицата и да внимавам да не се залея със соса, докато той стоеше отсреща, вперил в мен очи, като ме караше да се изчервявам по най-ужасен начин всеки път, когато улавях погледа му. След като видя, че се залавям за втория котлет, той каза:

— За вас има и чаша бира. Сега ли я искате? Поблагодарих му и казах „да“. При тези думи той наля бирата от една кана в голяма чаша и я вдигна към светлината, като по този начин я направи да изглежда много хубава.

— Божичко, колко е много, нали? — каза той.

— Действително, че е много — отвърнах с усмивка аз.

Много ми беше приятно, че е толкова мил. Той имаше блестящи очи, пъпчиво лице, а косата му стърчеше нагоре по цялата му глава. Застанал с едната си ръка на кръста, вдигнал с другата чашата към светлината, той изглеждаше напълно дружелюбен.

— Имаше тук един господин вчера — каза той, — на име Топсойер — може би го познавате?

— Не — казах аз, — не мисля, че…

— С бричове и гетри, широкопола шапка, сив жакет и шалче на точки — каза келнерът.

— Не — казах аз, — нямам удоволствието да…

— Той дойде тук — каза келнерът и погледна към светлината през чашата, — поръча чаша от тази бира — настояваше да му дам, при все че му казах да не взима от нея — изпи я и падна мъртъв. Тя бе твърде стара за него. Не бива да я точим, така си е.

Много се опечалих, като чух тази тъжна случка, и казах, че, струва ми се, ще бъде по-добре, ако ми даде малко вода.

— Знаете — каза келнерът, като продължаваше да гледа към светлината през чашата с едното си око затворено, — нашите хора не обичат да поръчват неща, а след това да ги оставят. Това ги обижда. Но ако обичате, аз мога да я изпия. Свикнал съм й, а навикът е всичко. Не мисля, че ще ми навреди, ако отметна назад глава и я изпия бързо. Да го направя ли?

Отвърнах му, че ще му бъда много задължен да я изпие, ако смята, че няма да му навреди, но в никакъв случай не иначе. И когато той действително отметна назад глава и я изпи бързо, признавам си, че изпитах ужасен страх да не би да сподели съдбата на покойния мистър Топсойер и да падне мъртъв на килима. Но бирата не му навреди. Тъкмо обратното. Видя ми се, че сега изглежда по-бодър.

— Какво имаме тук? — каза той, мушвайки една вилица в чинията ми. — Не котлети, нали?

— Котлети — казах аз.

— Мили боже! — възкликна той. — Съвсем не знаех, че са котлети. Един котлет е тъкмо нещото, което може да премахне лошото действие на тази бира! Какъв късмет!

И той хвана един котлет за кокала с едната си ръка и един картоф с другата и ги изяде с най-голяма охота за мое най-голямо удоволствие. После взе още един котлет и още един картоф. Когато свърши, донесе порция пудинг и като го сложи пред мен, замисли се няколко минути и придоби разсеян вид.

— Как ви харесва баницата? — запита той.

— Пудинг е — отвърнах аз.

— Пудинг! — възкликна той. — Ах, господи, наистина, че е така!

Какво! — И той дойде по-близко. — Да не би да искате да кажете, че това е оризов пудинг?

— Точно това е.

— Я виж ти — каза той, вземайки една супена лъжица, — оризовият пудинг е любимият ми десерт! Какъв късмет! Хайде, малкият, ми, нека видим кой ще изяде повече.

Разбира се, че келнерът изяде повече. Той ме покани неведнъж да взема участие и да спечеля облога, но какво значеше моята чаена лъжица пред неговата супена лъжица, неговата бързина пред моята, и неговият апетит пред моя? Така че още при първата хапка останах много по-назад и съвсем загубих възможност да го настигна. Никога не бях виждал някому да се услажда пудинг така много и когато се свърши, келнерът се разсмя, сякаш удоволствието му от него още продължаваше.

Като го видях така дружелюбен и сърдечен, помолих го да ми донесе хартия и мастило и написах онова писмо до Пеготи, за което вече споменах. Той не само че веднага ми ги донесе, но и беше така любезен да наднича и да гледа какво пиша. Когато свърших, ме запита в кое училище ще да ходя.

— Близо до Лондон — отвърнах, тъй като това беше всичко, което знаех.

— О, боже мили! — възкликна той с твърде печален вид. — Много съжалявам за това.

— Защо? — запитах го аз.

— Ох, божичко! — каза той и поклати глава. — Това е училището, в което счупиха реброто на едно момче — две ребра на едно малко момче. Трябва да беше на — я да видим, — на колко години сте?

Казах му, че съм между осем и девет години.

— Точно на неговата възраст — каза той. — Когато му счупиха едното ребро, той беше на осем години и шест месеца, а когато му счупиха второто ребро, беше на осем години и осем месеца. След това момчето умря.

Не можех да скрия нито от себе си, нито от келнера, че това е доста неприятно съвпадение, и го запитах как бе станало. Отговорът му никак не ме насърчи, тъй като се състоеше от две мрачни думи: „Чрез бой“.

Рогът на дилижанса прозвуча тъкмо навреме. Той ме накара да стана и да запитам колебливо, горд при мисълта, че имам кесия (която извадих от джоба си), дали трябва да заплатя нещо.

— Един лист хартия — отвърна той. — Купихте ли лист хартия?

— Не си спомням подобно нещо.

— Скъпа е — каза той, — поради митото. Три пенса. Ето как ни облагат в тази страна. Няма нищо друго освен келнера. Мастилото няма значение. От него аз губя.

— Какво бихте… какво трябва да… колко е нужно да… колко би трябвало да платя на келнера, моля? — запитах със заекване, като се изчервих.

— Ако нямах деца и ако те не бяха болни от шарка, нямаше да взема и шест пенса — каза келнерът. — Ако не поддържах старата си майка и прекрасната си сестра — тук келнерът съвсем се развълнува, — не бих взел и едно петаче. Ако имах добра служба и ако се отнасяха добре с мен, сам бих дал нещо, вместо да моля, но тук се храня с остатъци и спя върху въглища… — При тези думи келнерът се заля в сълзи.

Неговата несрета много ме трогна и си помислих, че ако дам по-малко от девет пенса, ще проявя голяма суровост и коравосърдечие. Така че му дадох един от своите лъскави шилинги, който той прие с голямо смирение и почит и веднага след това го завъртя на палеца си, за да провери да не е фалшив.

Когато ми помагаха да се кача отзад на дилижанса, малко се смутих, като разбрах, че предполагат, че съм изял целия си обяд без ничия помощ. Открих това, когато чух жената от сводестия прозорец да казва на кочияша:

— Внимавай с това дете, Джордж, защото може да се пръсне!

Слугините, които се навъртаха наоколо, излязоха да ме видят и се захилиха насреща ми като на някое малко чудо. Нещастният ми приятел, келнерът, който беше поправил настроението си, изглежда, никак не се обезпокои от това и се присъедини към общия смях, без ни най-малко да се сконфузи. Ако имах някакво съмнение относно искреността му, предполагам, че то би се събудило от това негово държание, но съм наклонен да вярвам, че детинската ми доверчивост и вяра във възрастните хора не ми позволиха да се усъмня в нея дори и тогава.

Трябва да си призная, че много ми домъчня, когато, без да заслужавам, станах за присмех на кочияша и кондуктора, които ми се подиграваха, казвайки, че колата е натежала от мен и че било по-добре, ако пътувам във фургон. Разказът за предполагаемия ми апетит се разпространи между пътниците, които също така взеха да се смеят и ме запитваха дали в пансиона ще плащат за мене като за двама или при трима братя и дали щях да бъда поставен при общите условия, или при специални. Задаваха ми и други шеговити въпроси. Но най-лошото беше, че знаех колко ще ме е срам да хапна нещо, когато ми се удаде случай за това и че след твърде лекия си обед ще гладувам цялата нощ, тъй като в бързината бях забравил сладкишите си в хотела. Страховете ми се сбъднаха. Когато спряхме за вечеря, аз не можех да събера достатъчно смелост да си поръчам нещо и казах, че не ми се яде, макар и да бях доста гладен. Но това съвсем не ме спаси от шегите, тъй като един човек с прегракнал глас и с грубо лице, който почти през целия ден бе ял от една кутия със сандвичи и спираше само когато пиеше нещо от една бутилка, каза, че приличам на змия, която на едно ядене изяжда много, за да й трае за дълго. След тези думи той си извади едно парче варено месо.

Бяхме тръгнали от Ярмут в три часа следобед и трябваше да пристигнем в Лондон към осем часа на другата сутрин. Беше чудесна лятна вечер и времето бе много приятно. Когато минахме през едно село, си представях какви са къщите вътре и какво правят жителите му, а когато момчетата тичаха подир нас и се качваха отзад на дилижанса, се чудех дали бащите им са живи и дали си живеят щастливо у дома. Следователно имаше доста неща, за които да се мисли. Освен туй, въображението ми непрестанно се въртеше около мястото, където мислите отивах — а това съвсем не беше весело. Спомням си, че понякога мислите ми се връщаха към дома и Пеготи. Объркано и слепешком се мъчех да си припомня какво момче бях, преди да ухапя ръката на мистър Мърдстоун. Но не ми се удаваше, тъй като ми се струваше, че съм го ухапал преди цяла вечност.

Нощта не бе така приятна както вечерта, понеже стана доста хладно. За да не падна от дилижанса, ме бяха сложили между двама господа (единият от тях беше човекът с грубото лице) и като заспах, те почти ме задушиха и напълно ме затулиха. Понякога така силно ме притискаха, че не можех да се удържа да не кажа: „О, моля ви се!“. Това никак не им се нравеше, тъй като ги събуждаше. Отсреща ми имаше една дама с голямо кожено палто, която беше толкова навлечена, че в тъмното приличаше по-скоро на купа сено, отколкото на жена. Тази дама носеше със себе си една кошница и дълго време не знаеше какво да направи с нея, докато най-после откри, че понеже краката ми бяха къси, може да я сложи под мене. Кошницата много ме убиваше и ми причиняваше голямо неудобство. Но когато направех и най-малкото движение, едно шише в нея веднага започваше да се удря в нещо друго и жената ме ритваше най-жестоко с крака си, като казваше „Я не мърдай! Сигурна съм, че костите ти са достатъчно млади!“

Най-после слънцето изгря и тогава, изглежда, спътниците ми захванаха да спят по-леко. Мъчнотиите, които ги бяха тормозили цяла нощ и които се бяха изразили в гръмко хъркане и сумтене, просто не могат да се опишат. Докато слънцето се издигаше, сънят им ставаше по-лек и постепенно един по един те се събуждаха. Спомням си, че много се учудих как всеки един от тях се преструваше, че не е заспивал, и как всеки с възмущение отхвърляше обвинението, че е спал. Това и до днес ме учудва, тъй като неизменно откривам, че слабостта, която сме най-малко склонни да си признаем (не мога да си представя защо), е слабостта, че сме спали в дилижанс.

Няма защо да ви казвам какво чудновато място ми се видя Лондон, когато го забелязах в далечината; как вярвах, че всичките приключения на всичките ми любими герои непрестанно се случват там и как смътно си представях, че е изпълнен с по-големи чудеса и лошотия, отколкото всички други градове.

Приближихме го постепенно и в определеното време пристигнахме в хана на квартала Уайтчапел, закъдето се бяхме запътили. Забравил съм дали се наричаше Синия бик или Синия глиган, само знам, че беше Синия нещо си и че образът му бе изрисуван на задната страна на дилижанса.

Когато слизаше, кондукторът ме забеляза и извика на вратата на канцеларията:

— Чака ли някой един младеж на име Мърдстоун, от Блъндърстоун, Съфък, но отговарящ на името Копърфийлд, който трябва да бъде оставен до поискване? Хайде! Има ли някой да го чака?

— Попитайте за Копърфийлд, ако обичате, господине — казах и погледнах безпомощно надолу.

— Чака ли някой един младеж на име Мърдстоун, от Блъндърстоун, Съфък, но отговарящ на името Копърфийлд, който трябва да бъде оставен до поискване? Хайде! Има ли някой да го чака?

Не. Нямаше никой. Огледах се загрижено, но този въпрос не направи впечатление на никого от стоящите там освен на един човек с гетри и с едно око, който предложи да ми сложат метална яка около врата и да ме завържат в конюшнята. Донесоха една стълба и аз слязох след дамата, която приличаше на купа сено, без да смея да се помръдна, преди да махнат кошницата й. До това време всички пътници бяха напуснали дилижанса, багажът бе свален, а конете бяха разпрегнати още преди това и сега самият дилижанс бе откаран настрани и подпрян до стената от неколцина прислужници. Все още никой не се явяваше да потърси прашния младеж от Блъндърстоун, Съфък.

По-самотен от Робинзон Крузо, чиято самота никой не бе наблюдавал, аз влязох в канцеларията и подканен от дежурния чиновник, минах зад тезгяха и седнах върху кантара, на който мереха багажа. И тук, докато седях и гледах пакетите, денковете и книгите и вдъхвах миризмата на конюшня (която винаги оттогава свързвам с това утро), цяла процесия от най-страшни мисли започна да минава през съзнанието ми. Ако никой не дойде да ме вземе, колко дълго ще се съгласят да ме държат тук? Дали ще ме оставят, докато ми стигнат седемте шилинга? Дали нощем ще спя в килера при другия багаж и дали сутрин ще се мия на помпата на двора, или пък ще трябва всяка нощ да напущам хана и да се връщам сутрин, когато отварят канцеларията, за да седя и чакам, докато някой дойде и ме поиска? Ами ако мистър Мърдстоун бе наредил всичко това само да се отърве от мене? Какво ще правя в такъв случай? Ако ме оставят да стоя тук, докато изразходвам седемте си шилинга, не бих могъл да очаквам да ме държат и когато започна да гладувам. Очевидно това ще е неудобно и неприятно за клиентите, а освен туй Синият еди-какво си ще трябва да рискува да се натовари с погребалните ми разноски. А ако веднага тръгна и се помъча да се върна вкъщи, как ще мога да намеря пътя, как ще стигна толкова далеч, а дори и да се върна, дали ще ме погледне някой друг освен Пеготи? А ако намеря съответните власти и се предложа за войник или моряк, толкова съм малък, че навярно няма да ме приемат. От стотици подобни мисли пламтях и ми прилошаваше от смайване и боязън. Бях в разгара на треската си, когато един човек влезе и пришепна нещо на чиновника, а последният ме изтика от кантара и ме бутна към него, сякаш бях претеглен, купен, предаден и заплатен.

Докато излизах от канцеларията, хванал за ръка новия си познайник, аз го погледнах крадешком.

Той беше слаб, посърнал млад човек, с хлътнали бузи и брада, черна почти като тази на мистър Мърдстоун. Но тук приликата свършваше, тъй като бакенбардите му бяха избръснати и косата му вместо да е лъскава, беше твърда и суха. Беше облечен с износени черни дрехи, окъсели на ръцете и краката, а бялата му кърпа около врата не беше прекалено чиста. Не предполагах, пък и сега не предполагам, че тази кърпа беше едничката долна дреха, която носеше, но бе едничката, която се показваше и за чието съществуване се загатваше.

— Ти ли си новото момче? — запита той.

— Да, господине — отвърнах.

Не знаех, но предполагах, че е така.

— Аз съм един от учителите в Салем Хаус — каза той.

Поклоних му се и изпитах голямо страхопочитание. Толкова ме беше срам да спомена на един учен и преподавател в Салем Хаус за нещо тъй обикновено като сандъка ми, че бяхме изминали известно разстояние, преди да събера достатъчно смелост да му заговоря за него. Върнахме се, когато му намекнах свенливо, че по-нататък сандъкът може да ми се окаже полезен. Той каза на чиновника, че преносвачът има нареждания да дойде и го вземе по обед.

— Моля ви се, господине, можете ли да ми кажете дали е далече? — запитах аз, когато бяхме изминали горе-долу същото разстояние като по-рано.

— Близо до Блекхийт — каза той.

— А то далеч ли е? — запитах смирено аз.

— Доста — отвърна той. — Ще пътуваме с пощенската кола. Намира се на около шест мили.

Бях толкова изморен и изтощен, че мисълта да вървя още шест мили ми дойде твърде много. Осмелих се да му кажа, че не съм хапнал нищо цялата вечер и че ако ми позволи да си купя нещо за ядене, ще му бъда много задължен. Това, изглежда, го зачуди — и сега го виждам как се спря и ме изгледа — и след като поразмисли малко, каза, че иска да посети една стара жена, която живее недалеч оттук, и че най-добре ще е да си купя малко хляб или нещо друго за ядене и да закуся при нея, където ще намерим и мляко. Погледнахме във витрината на една пекарница и след като направих цяла серия предложения да купя всичко, което можеше да ми причини стомашна болка, и той ги отхвърли едно подир друго, най-после избрахме една хубава малка франзела чер хляб, който ми струваше три пенса. Сетне отидохме в една бакалница, откъдето купихме едно яйце и една филия бекон на ивици. Остана ми нещо от втория шилинг, така че Лондон ми се стори твърде евтино място. Натоварени с тези провизии, ние продължихме да вървим през уличния шум и грохот, които страшно замаяха изморената ми глава. Минахме по един мост, който трябва да бе Лондонският мост (той сякаш ми каза това, но аз бях полузаспал), и стигнахме до къщичката на старата жена, която живееше в дом за бедняци. Познах това по вида на къщичките, както и по един надпис на един камък над портата, според който този дом приютяваше двадесет и пет бедни жени.

Виждаха се няколко еднакви малки черни врати и всяка една от тях имаше по едно кръгло прозорче отгоре и по едно такова отстрани. Учителят от Салем Хаус вдигна мандалото на една от тези врати. Бедната жена, която беше вътре, раздухваше огъня, за да свари нещо в малката тенджерка. Като видя учителя, старата жена сложи меховете на скута си и продума нещо, което звучеше като „моят Чарли“, но като видя и мен, тя стана, като си триеше сконфузено ръцете и се опитваше да направи нещо като реверанс.

— Бихте ли могли да сготвите закуската на този малък господин, моля? — каза учителят от Салем Хаус.

— Дали мога? — каза старата жена. — Разбира се, че мога!

— Как е мисис Фибитсън днес? — запита учителят, като погледна към друга една стара жена, седнала на голям стол край огъня. Тя представляваше такъв куп дрехи, че и до ден днешен се чувствам благодарен, че не седнах по погрешка върху й.

— О, не я бива — каза първата стара жена. — Днес е един от лошите й дни. Ако случайно огънят изгасне, сигурна съм, че и тя ще изгасне и вече няма да се съживи.

Тъй като те я погледнаха, погледнах я и аз. При все че денят бе топъл, тя, изглежда, не мислеше за нищо друго освен за огъня. Направи ми впечатление, че завижда дори на тенджерката отгоре му. Имам основание да кажа, че се отнесе враждебно и към приготовленията за закуската ми. Със собствените си очи изненадан видях, че ми посочва юмрук, когато сложиха яйцето и бекона ми да се пържат и когато Никой не я гледаше. Слънчевата светлина струеше през малкото прозорче, но тя бе обърнала гърба си и гърба на стола към него, като затуляше огъня, сякаш ревностно топлеше него, вместо той нея да топли, и го наблюдаваше с най-голямо недоверие. Когато закуската ми беше готова и огънят се освободи, тя така се зарадва, че се изсмя на висок глас. Трябва да кажа, че смехът й никак не беше мелодичен.

Седнах пред черната си франзела, яйцето, парчето бекон, както и едно канче мляко, което ми дадоха, и закусих чудесно. Докато още се наслаждавах на хубавото ядене, старата жена каза на учителя:

— Флейтата ти у тебе ли е?

— Да — отвърна той.

— Посвири малко — каза старата жена ласкаво. — Хайде!

При тези думи учителят мушна ръце под полите на жакета си и извади флейтата си на три отделни парчета, които завинти едно за друго и веднага започна да свири. Впечатлението ми е, дори след толкова години, че никой не би могъл да свири по-зле от него. Той издаваше най-печалните звуци, които някога съм чувал, произвеждани било естествено или изкуствено. Не знам каква беше мелодията — ако изобщо съществуваше подобно нещо (в което твърде много се съмнявам), — но въздействието на това напрежение върху ми беше такова, че, първо, така се размислих за всичките си кахъри, че едва сдържах сълзите си; второ, изгубих охота за ядене; и, трето, така ми се приспа, че очите ми се затваряха. И сега, като си спомня за това, те започват да се затварят и аз започвам да клюмам. И сега малката стая с отворения долап в ъгъла, със столовете с четвъртити облегала, с ъгловата малка стълбичка, водеща за стаичката на горния етаж, и трите паунови пера на камината изчезват от погледа ми и аз клюмвам и заспивам. Звукът на флейтата изчезва, вместо него се чуват колелата на дилижанса и отново пътувам. Дилижансът спира, събуждам се стреснат, флейтата пак се чува и учителят от Салем Хаус седи с кръстосани крака, свири тъжно, а старата стопанка на къщата се изпълва с възторг. На свой ред тя изчезва, изчезва и той, няма вече никаква флейта, никакъв учител, никаква Салем Хаус, никакъв Дейвид Копърфийлд — нищо, само дълбок сън.

Сънувах, че веднъж, като свирел на тъжната си флейта, старата жена се приближила до него, изпълнена с възхищение, навела се над облегалката на стола и го прегърнала през врата, което го накарало да спре свиренето си за момент. Намирах се в състояние на полусън и когато той подхвана свиренето си — тъй като действително бе спрял за миг, — видях и чух как старата жена пита мисис Фибитсън дали не е прекрасно (искаше да каже за флейтата), на което мисис Фибитсън отвърна: „Да, да!“ — и кимна към огъня. Убеден съм, че цялата заслуга на представлението тя отдаваше на него.

Трябва да съм дремал доста дълго време, след което учителят от Салем Хаус развинти флейтата си, прибра парчетата както по-рано и ме изведе. Намерихме пощенската кола много наблизо и се качихме на покрива й. Но на мене така много ми се спеше, че когато спряхме на пътя, за да вземем друг един човек, сложиха ме вътре, където нямаше пътници, и там спах дълбоко, докато усетих, че колата се изкачва бавно между зелените дървета на един хълм. Скоро спря, тъй като бе пристигнала на предназначението си.

След като повървяхме малко, учителят и аз дойдохме до сградата на Салем Хаус, която беше оградена с висока тухлена стена и изглеждаше много мрачна. Над вратата на тази стена имаше една дъска с надпис „Салем Хаус“. Когато дръпнахме звънеца, през решетката на вратата ни изгледа едно намусено лице, което открих, когато вратата се отвори, че принадлежи на един пълен човек с волски врат, дървен крак, изпъкнали скули и ниско подстригана коса.

— Новото момче — каза учителят.

Човекът с дървения крак ме изгледа от глава до пети — това не му отне много време, тъй като бях твърде малък, — подир което заключи вратата зад нас и взе ключа. Вървяхме към къщата, между няколко големи тъмни дървета, когато той се провикна към водача ми:

— Хей!

Извърнахме се и го видяхме да стои пред вратата на една дървена къщичка, в която живееше, а в ръцете си държеше един чифт обувки.

— Ето! — каза той. — Обущарят дойде, след като вие бяхте излезли, мистър Мел, и каза, че не може повече да ги поправя. Каза, че от самите обуща нищо не е останало и че се чуди как можете да очаквате от него да ги закърпи.

При тези думи той хвърли обущата към мистър Мел, който се върна няколко крачки, за да ги вземе, и ги погледна (твърде отчаяно, както ми се стори), след което продължихме пътя си.

Тогава за първи път забелязах, че обувките, които носеше, бяха много овехтели и на едно място чорапът му се бе пукнал като пъпка.

Салем Хаус беше квадратно здание с пристройки и видът му беше гол и неприветлив. Наоколо беше много тихо и аз изказах на мистър Мел предположението, че момчетата трябва да се излезли. На това той отвърна, че е ваканция, като се зачуди на незнанието ми. Момчетата били по домовете си, а директорът, мистър Крийкъл, бил на море с мисис и мис Крийкъл. Бил съм изпратен тук през ваканцията като наказание за постъпките ми. Той ми обясни всичко това, докато вървяхме.

Погледнах училищната стая, в която той ме заведе, и тя ми се стори най-пустото и мрачно място, което някога съм виждал. Виждам я и сега: дълга стая с три редици чинове и шест редици скамейки, и с множество куки по стените за закачване на шапки и плочи. По мръсния под бяха разпилени листове от стари тетрадки. По чиновете се виждаха колибки за копринени буби, направени от същия материал. Две нещастни малки бели мишки, изоставени от собственика си, тичаха насам нататък в един плесенясал кафез, направен от картон и тел, и оглеждаха всички ъгли с червените си очи, за да намерят нещо за ядене. Една птичка в клетка, малко по-голяма от нея, издаваше някакви тъжни звуци и подскачаше на високото два инча клонче, но нито пееше, нито чуруликаше. Цялата стая издаваше нездравата миризма на изгнили ябълки и плесенясали книги. В стаята не би могло да има повече мастилени петна, ако още от самото й построяване не бе имала покрив и през всичките сезони на годината в нея бе валяло мастило вместо дъжд и сняг.

Мистър Мел ме бе оставил, за да занесе горе незакърпваемите си обуща, и аз отидох до другия край на стаята, забелязвайки всичко това, докато пристъпях бавно напред. Изведнъж погледът ми се спря върху един картонен плакат, който лежеше на един чин и на който много красиво беше написано: „Пазете се. Той хапе.“

Веднага се качих на чина, като се опасявах най-малкото от някое куче под него. Но макар и да се оглеждах навсякъде с разтревожен поглед, никъде не можах да го забележа. Още бях зает да се озъртам наоколо, когато мистър Мел се завърна и ме запита какво правя там горе.

— Извинете, господине — казах му аз, — търся кучето.

— Кучето ли? — каза той. — Кое куче?

— Не е ли куче, господине?

— Кое да е куче?

— Онова, от което трябва да се пазим, господине, което хапело.

— Не, Копърфийлд — каза той със сериозен глас, — не е куче, а момче. Дадено ми е нареждане, Копърфийлд, да поставя този надпис на гърба ти. Съжалявам, че трябва да сложа такова начало, но съм длъжен да го сторя.

При тези думи той ме свали долу и завърза плаката на гърба ми като раница. Беше пригоден специално за тази цел. Където и да отидех след това, носех го за утеха на гърба си. Никой не можеше да си представи какво страдание ми причиняваше този надпис. Винаги си въобразявах, че някой го чете, независимо от това, дали имаше възможност хората да го видят или не. Никакво облекчение не чувствах, когато се обърнех и не виждах никого зад себе си. На която и страна да бе гърбът ми, все си представях, че някой го гледа. Онзи човек с дървения крак увеличаваше страданията ми. Той ми беше началство и винаги, когато ме видеше да се облягам на някое дърво, стена или къщата, изреваваше гръмогласно от вратата на къщичката си: „Хей, вие, господине! Вие, Копърфийлд! Покажете надписа си да се вижда, иначе ще ви обадя!“ Игрището беше един изравнен пуст двор, открит към задната страна на къщата и канцелариите. Знаех, че слугите го четат, и касапинът го чете, и хлебарят го чете. Накъсо казано, всички, които сутрин влизаха и излизаха от зданието, когато ми бе заповядано да се разхождам из игрището, прочитаха, че трябва да се пазят от мене, тъй като хапя. Спомням си, че бях започнал да се страхувам от себе си като от някое бясно момче, което наистина хапе. Край това игрище имаше една стара врата, на която момчетата имаха обичай да си изрязват имената. Тя беше цялата покрита с такива надписи. В страха си пред края на ваканцията и тяхното завръщане не можех да прочета някое име, без да си представя с какъв глас и с каква интонация той ще прочете: „Пазете се, той хапе“. Имаше едно момче, някой си Дж. Стиърфорд, което изрязваше името си много дълбоко и много пъти. Представях си, че той ще прочете надписа с много висок глас, а сетне ще ми дръпне косата. Имаше друго едно момче, някакъв Томи Тредълс, за когото се боях, че ще ми се подиграва и ще се преструва, че много го е страх от мене. Имаше трето едно, Джордж Демпъл, за което си мислех, че ще го пее. Ето ме мене, малка, плаха фигурка, застанала там до вратата, свила се при мисълта как притежателите на всички тези имена — мистър Мел ми бе казал, че в училището има всичко четиридесет и пет момчета — идват и по общо съгласие ме пращат в затвора на Ковънтри, като викат всеки по своему: „Пазете се. Той хапе!“

Същото беше с местата по чиновете и скамейките. Същото беше с нишите на празните легла, към които надзъртах, когато минавах, за да отида до собствения си креват. Спомням си как нощ след нощ сънувах, че съм с майка си, както по-рано, че отивам на гости у мистър Пеготи, че пътувам отгоре на пощенската кола или че отново обядвам с нещастния си приятел, келнер, и как при всички тези случаи карам хората да изпищяват и да ме гледат втренчено, когато направя страшното откритие, че съм само по нощница и с този плакат.

Еднообразието на живота ми и постоянният страх от започването на училищните занятия ми причиняваха непоносими страдания. Всеки ден имах дълги учебни занимания с мистър Мел, но тъй като мистър и мис Мърдстоун сега не бяха край мене, работата ми вървеше добре и аз не се посрамвах. Преди и след заниманията се разхождах — надзираван, както вече споменах, от човека с дървения крак. Как добре си спомням влагата из къщата, зелените напукани плочи в двора, на които се закачваше знамето, старото пробито буре за дъждовната вода и безцветните стволове на няколко мрачни дървета, които, изглежда, дъждът бе повече мокрил и слънцето бе по-малко гряло, отколкото дърветата другаде. В един часа мистър Мел и аз обядвахме на горния край на една дълга гола трапезария, изпълнена с дъсчени маси и дъхаща на мазнина. После пак се занимавахме до чая, който мистър Мел пиеше от една синя чаена чаша, а аз от едно тенекиено канче. През целия ден и до след седем или осем часа вечерта мистър Мел работеше усърдно с писалка, мастило, книги, хартия и една линия и изготвяше (както после открих) сведенията за миналото полугодие. Когато прибереше нещата си за през нощта, той изваждаше флейтата си и започваше да я надува, докато най-после ми се струваше, че и самият той постепенно ще влезе в нея през голямата дупка на върха и ще се измъкне през другия край при клавишите.

И сега виждам малката си фигурка в слабо осветените стаи, седнала там с глава, опряна на ръцете си, заслушана в тъжните мелодии на мистър Мел и заета с приготовлението на утрешните си уроци Виждам се и след това, затворил вече книгите, но все още заслушан в печалните звуци, обладан от спомени за дома, какъвто беше той по рано, и долавящ песента на ярмутския вятър из равната пуста площ. Чувствувам се много тъжен и самотен. После отивам да си легна, като минавам през празните стаи, сядам на леглото си и плача за една утешителна дума от Пеготи. Сутринта слизам по стълбите и като поглеждам през дългото, сякаш изсечено в стената прозорче, виждам училищния звънец окачен на върха на една пристройка, с ветропоказател отгоре му, и се изпълвам с боязън за времето, когато той ще призове Дж. Стиърфорд и другите към работа. Но още по-страшни са мрачните ми предчувствия за мига, в който човекът с дървения крак ще отвори ръждясалата порта и ще посрещне страшния мистър Крийкъл. Не мога да кажа, че при всички тези случаи представлявах някаква опасна фигура, но въпреки това през цялото време носех все същото страшно предупреждение на гърба си.

Мистър Мел никога не приказваше много с мен, но и никога не беше груб с мен. Без да приказваме, ние си правехме компания. Забравих да спомена, че понякога той си говореше сам на себе си, хилеше се, стискаше юмрук, скърцаше със зъби и, необяснимо защо, дърпаше косата си. Тези негови особености отначало ме плашеха, но скоро свикнах с тях.


VI ГЛАВА
УВЕЛИЧАВАМ КРЪГА НА ПОЗНАТИТЕ СИ

Бях водил този живот в продължение на един месец, когато човекът с дървения крак започна да се разхожда с парцал и с ведро с вода, от което разбрах, че се правят приготовления за посрещането на мистър Крийкъл и момчетата. Не бях сбъркал, тъй като не след дълго парцалът пристигна в учебната стая и изпъди мистър Мел и мен, така че в продължение на няколко дни трябваше да седим където намерим за добре и да караме както можем и през всичкото това време се пречкахме на пътя на две или три млади жени, които нарядко се бяха появили по-рано, и така бивахме засипвани от прах, че аз непрестанно кихах, сякаш Салем Хаус беше нещо като огромна кутия с енфие.

Един ден мистър Мел ме осведоми, че мистър Крийкъл ще пристигне същата вечер. Надвечер, след чая, чух, че бил дошъл. Преди да си легна, човекът с дървения крак ме извика да се явя при него. Тази част на къщата, в която живееше мистър Крийкъл, беше доста по-удобна от нашата и отпред имаше мъничка градинка, твърде приятна на вид в сравнение с прашното игрище, което беше такава пустиня в миниатюр, че само една камила би се чувствувала добре там. Струваше ми се, че е дръзко да забележа, докато отивах, треперейки, към жилището на мистър Крийкъл, че коридорът му има доста приятен изглед. Когато ме въведоха при него, така много се смутих, че едва можах да забележа мисис Крийкъл и мис Крийкъл (които също бяха в гостната) или друго нещо освен мистър Крийкъл — един едър господин с цял сноп верижки за часовник и печати, седнал в едно кресло, с чаша и бутилка до него.

— Значи така! — каза мистър Крийкъл. — Това е младият господин, чиито зъби трябва да се поизпилят! Обърни го.

Човекът с дървения крак ме обърна, за да покаже плаката, и след като ми даде достатъчно време да ме разгледа, отново ме извърна с лице към мистър Крийкъл, като застана до него. Лицето на мистър Крийкъл беше огненочервено, очите му бяха малки и хлътнали, имаше дебели вени над челото си, малък нос и голяма брада. Темето му беше плешиво, а над слепите му очи се издигаха два редки кичура влажна коса, започнала вече да се прошарва, и се срещаха над челото му. Но най-голямо впечатление ми направи обстоятелството, че той няма глас, а говори шепнешком. Напрежението, което това му струваше, или съзнанието, че говори така ниско, правеше гневното му лице още по-гневно, и вените му ставаха толкова дебели, че сега, като си припомням всичко това, никак не се учудвам защо именно тази негова особеност ме порази най-много.

— Какво ще ми докладваш за това момче? — запита мистър Крийкъл.

— Досега няма нищо против него — каза човекът с дървения крак. — Не е имало случай да се прояви.

Стори ми се, че мистър Крийкъл се разочарова. Обаче ми направи впечатление, че мисис и мис Крийкъл (към които сега погледнах за първи път и които ми изглеждаха слабички и мълчаливи) не се разочароваха.

— Ела тук, господинчо — каза мистър Крийкъл, като ми кимна.

— Ела тук! — каза човекът с дървения крак, повтаряйки същия жест.

— Имам щастието да се познавам с втория ти баща — прошепна мистър Крийкъл, като ме улови за ухото — и заявявам, че той е ценен човек и мъж с характер. Той ме познава, и аз го познавам. Ами ти познаваш ли ме, а? — запита мистър Крийкъл и ощипа ухото ми с жестока игривост.

— Не още, господине — казах, като трепнах от болка.

— Не още? Така ли — повтори мистър Крийкъл. — Скоро ще ме опознаеш.

— Скоро ще го опознаеш — повтори човекът с дървения крак.

После открих, че със силния си глас той играеше роля на тълкувател на мистър Крийкъл прел момчетата.

Бях страшно много изплашен и казах, че се надявам, ако му е угодно, скоро да го опозная. През всичкото това време ухото ми пламтеше от болка.

— Ще ти кажа какъв съм — прошепна мистър Крийкъл, като най-после пусна ухото ми, след като го ощипа за прощаване така силно, че очите ми се насълзиха. — Аз съм татарин.

— Татарин — каза човекът с дървения крак.

— Когато кажа, че ще направя нещо, го правя — каза мистър Крийкъл — и когато кажа, че нещо трябва да бъде направено, то бива направено.

— … да бъде направено, то бива направено — потвърди човекът с дървения крак.

— Аз съм човек с решителен характер — каза мистър Крийкъл. — Това е, което съм. Изпълнявам дълга си. Това е, което правя. И когато собствената ми плът и кръв — тук той погледна към мисис и мис Крийкъл — се надигне против мене, тогава тя не е моя плът и кръв. Аз я изоставям. Онзи човек идвал ли е тук отново? — обърна се той към човека с дървения крак.

— Не — беше отговорът.

— Не — каза мистър Крийкъл. — И добре е направил. Той ме познава. Нека да стои настрана. Казвам, нека да стои настрана — повтори мистър Крийкъл, като удари с юмрук по масата и погледна към мисис Крийкъл, — тъй добре ме познава. А сега и ти започна да ме опознаваш, млади приятелю, и може да си отиваш. Изведи го.

Много бях доволен, че ще ме изведат, тъй като мисис и мис Крийкъл бяха започнали да си изтриват очите и се чувствувах така неудобно за тях, както и за себе си. Но в ума ми се въртеше една молба, която тъй много ме засягаше, че не можех да не кажа, макар че се чудех на смелостта си:

— Моля ви се, господине…

Мистър Крийкъл прошепна:

— Ха, какво е това? — и отправи поглед към мене, сякаш очите му искаха да ме изгорят.

— Моля ви се, господине — започнах, заеквайки, аз, — ще ми позволите ли (наистина, много съжалявам за това, което направих) да махна този плакат, преди да са си дошли момчетата…

Не знам дали мистър Крийкъл направи това сериозно, или искаше само да ме сплаши, но той така яростно скочи от стола си, че веднага побягнах, без да чакам човекът с дървения крак да ме придружи, като спрях чак когато стигнах в собствената си спалня, и виждайки, че не ме преследват, легнах, понеже вече беше време, и лежах и треперех в продължение на няколко часа.

На следната сутрин се завърна мистър Шарп. Мистър Шарп беше главният учител, началство на мистър Мел. Мистър Мел се хранеше с момчетата, а мистър Шарп сядаше на масата на мистър Крийкъл. Той беше слабичък човек с болнав вид, с доста голям нос и имаше обичай да държи главата си сведена на една страна, сякаш му тежеше.

Косата му беше мека и вълниста, но най-първото момче, което дойде, ме осведоми, че това е перука (при това второкачествена, каза момчето) и че всяка събота мистър Шарп отивал да му я къдрят.

Това сведение ми бе дадено не от друг, а от Томи Тредълс, първото момче, което се завърна. Представи ми се, като ми съобщи, че ще намеря името му изрязано в десния ъгъл на вратата, точно над горното мандало. Тогава аз казах: „Тредълс ли?“ — На което той отвърна: „Същият“, и поиска да му дам пълни сведения за себе си и за семейството си.

Имах голям късмет, че първото момче, което се върна, беше Тредълс. Моят плакат така много го забавляваше, че той ме спаси от всякакво стеснение или старание да го крия, като веднага след пристигането на всяко едно момче ме представяше с думите: „Погледни! Чудесна игра!“ За мое щастие по-голямата част от момчетата си дойдоха с понижено настроение и съвсем не бяха толкова буйни за моя сметка, колкото очаквах. Някои от тях действително танцуваха около мене като диви индианци и по-голямата част не можеха да устоят на изкушението да дават вид, че ме мислят за куче, като ме галеха и милваха, за да не хапя, и казваха: „Легнете, господине!“ Естествено, ми беше стеснително сред толкова непознати и ми причини доста сълзи, но всичко мина много по-добре, отколкото бях очаквал.

Обаче те не счетоха, че съм официално приет в училището, докато не се завърна Дж. Стиърфорд. Това момче имаше славата на голям учен, беше много хубаво и поне шест години по-голямо от мене. Заведоха ме пред него като при някой магистрат. Застанал под един навес на игрището, той поиска да му дам пълни подробности във връзка с наказанието ми и с удоволствие изказа мнението, че това е „безобразие“, с което завинаги спечели благодарността ми.

— Колко пари имаш, Копърфийлд? — запита ме той, след като даде преценката си за наказанието ми и тръгна с мен.

Осведомих го, че имам седем шилинга.

— Най-добре ще бъде да ми ги дадеш да ти ги пазя — каза той. — Най-малкото би могъл да сториш това, ако желаеш. Но няма нужда да го правиш, ако не искаш.

Побързах да се съобразя с това приятелско предложение и като разтворих Пеготината кесия, изсипах съдържанието й в ръката му.

— Желаеш ли да похарчиш нещо сега? — запита ме той.

— Не, благодаря — отвърнах аз.

— Би могъл, ако искаш — каза Стиърфорд. — Достатъчно е да кажеш само една дума.

— Не, благодаря ви, господине — повторих аз.

— Но може би по-нататък ще поискаш да изразходваш един-два шилинга за бутилка вино от френско грозде, което може да се изпие в спалнята — каза Стиърфорд. — Както разбирам, ти си в моята спалня.

Не се бях сетил за това по-рано, но отговорих, че, разбира се, то ще ми направи удоволствие.

— Много добре — каза Стиърфорд. — Предполагам, че ще бъдеш доволен да изхарчиш още около един шилинг за бадемови сладкиши, нали?

Отвърнах му, че и това ще ми направи удоволствие.

— И още един шилинг за бисквити, и друг за плодове, а? — каза Стиърфорд. — Нали, малкият ми Копърфийлд, ще го направиш!

Усмихнах се, защото и той се усмихна, но вътрешно бях малко обезпокоен.

— Е, добре — каза Стиърфорд, — важното е да разпределим парите ти така, че да стигнат за повече продукти. Ще направя за теб всичко, което е по силите ми. Мога да излизам, когато си искам, и ще съумея да пренеса тайно нещата. — С тези думи той мушна парите в джоба си и любезно ме посъветва да не се безпокоя, понеже щял да се погрижи всичко да бъде наред.

Той удържа думата си, но всъщност нещата съвсем не бяха наред, защото разбрах, че всичките пари, които ми бе изпратила майка ми, щяха да се прахосат, макар и да бях запазил хартийката, в която бяха обвити: тя бе ценна за мен.

Когато се качихме горе да спим, той донесе купеното за всичките ми седем шилинга, сложи го върху леглото ми на лунната светлина, като каза:

— Ето, малки ми Копърфийлд, какво царско угощение ще имаш.

На тези си години не можех дори да си помисля да пирувам сам, щом като той беше до мене. Само при мисълта за това ръката ми се разтрепера. Помолих го да ми направи честта да заеме челното място. Молбата ми бе подхваната и от другите момчета, които бяха в същата спалня, така че той я удовлетвори, седна на възглавницата ми и започна да раздава сладкишите — по най-справедлив начин, трябва да призная, — като наливаше виното от френско грозде в една чаша без подставка, лично негова собственост. А колкото до мен, аз седях вляво от него, докато останалите се бяха наредили край нас по най-близките легла и по пода.

Много добре си спомням как бяхме насядали там и приказвахме шепнешком. Или по-право трябва да кажа, че другите приказваха, а аз ги слушах с уважение. Лунната светлина проникваше в стаята през прозореца, като бе изрисувала един блед прозорец на пода. По-голямата част от нас бяха в сянка, освен когато Стиърфорд пъхваше клечка в една фосфорна кутия, за да потърси нещо, като веднага след това синият пламък на клечката угасваше. И сега ме обхваща някакво тайнствено чувство, породено от тъмнината, от скритом устроения пир и водените шепнешком разговори. И сега се вслушвам във всичко, което ми казват, с някакво смътно чувство на страхопочитание и тържественост, което ме изпълва с радост, че те са толкова близо до мене, и с боязън (макар и да се преструвам, че се смея), когато Тредълс дава вид, че съзира призрак в ъгъла.

Научих най-различни неща за училището и за всички, които бяха свързани с него. Научих, че ненапразно мистър Крийкъл се кичил с прозвището си на татарин, тъй като бил най-строгият и най-свирепият от всички преподаватели. Всеки ден се нахвърлял безмилостно срещу момчетата като войник в атака и удрял наляво и надясно, където му попадне. Самият той не бил способен за нищо друго освен за бой, тъй като бил по-невеж (според думите на Стиърфорд) и от най-тъпото момче в училището. Едно време се занимавал с търговия на хмел, но след като фалирал, отворил училище с парите на мисис Крийкъл. Чух и много други работи и ми беше чудно откъде са ги научили.

Чух, че човекът с дървения крак, чието име беше Тънгей, бил упорит варварин, който по-рано му помагал в търговията с хмел, но след това влязъл в просветната кариера с мистър Крийкъл, тъй като според предположенията на момчетата бил си счупил крака, докато бил на служба при мистър Крийкъл, а освен това бил замесен в тъмните му сделки и знаел тайните му. Научих, че с изключение на мистър Крийкъл мистър Тънгей считал всички в училището — учители и ученици — за свои естествени неприятели и че едничкото удоволствие в живота му било да се сърди и кара. Научих, че мистър Крийкъл имал син, който не бил приятелски настроен спрямо Тънгей. Той помагал в училищната работа и веднъж се противопоставил на баща си, когато при един случай последният проявил необикновена строгост. Освен това той протестирал пред баща си за жестокостта, с която се отнасял към майка му. Научих, че поради тази причина той го изпъдил и оттогава мисис и мис Крийкъл били винаги тъжни.

Но най-чудноватото нещо, което научих за мистър Крийкъл, беше, че в училището имало едно момче, което мистър Крийкъл не смеел е пръст да докосне, и това момче било Дж. Стиърфорд. Самият Стиърфорд потвърди това, като каза, че би желал да види как мистър Крийкъл ще се осмели да го пипне. Когато едно кротко момче (не аз) го запита какво би направил, ако мистър Крийкъл действително реши да го удари, той мушна една клечка във фосфорната кутия, за да освети отговора си, и каза, че в такъв случай ще го събори с един удар по челото с мастилницата, която винаги стои върху камината. При тези думи всички притаихме дъх в тъмното.

Научих, че според предположенията мистър Шарп и мистър Мел получават мизерни заплати. А когато за обед имало топло и студено месо на масата на мистър Крийкъл, от мистър Шарп винаги се очаквало да каже, че предпочита студено месо. Това пак беше удостоверено от Дж. Стиърфорд, едничкият от учениците, който седял на директорската маса. Чух, че перуката на мистър Шарп никак не му прилягала и че нямало защо да се надува толкова с нея, тъй като собствената му червена коса ясно се виждала под нея.

Научих, че едно момче, син на търговец на въглища, не плащало такса в замяна на въглищата, които доставяли за училището, поради което го наричали „Разменна търговия“ — заглавие, избрано от учебника по политическа икономия, изразяващо тъкмо този принцип. Научих, че бирата, която поднасяли в трапезарията, била просто грабеж за родителите, а пудингът — същински данък. Научих, че всички в училището считали мис Крийкъл за влюбена в Стиърфорд. Като седях там в тъмното, аз си мислех за звучния му глас, за хубавото му лице, за плавните му маниери и за къдравата му коса и реших, че това е твърде вероятно. Научих, че мистър Мел не бил лош човек, но нямал пукната пара и че мисис Мел, майка му, била бедна като праведния Йов. Тогава си спомних за закуската си и за онова, което бе прозвучало като „Моят Чарли“, но и досега се радвам, че не пророних нито дума по този въпрос.

Всички тези разговори и още много други се проточиха доста след свършване на банкета. По-голямата част от гостите си легнаха почти веднага, след като яденето и пиенето се свършиха, а ние, които бяхме останали да шепнем и да слушаме полуразсъблечени, най-после също си легнахме.

— Лека нощ, малки ми Копърфийлд — каза Стиърфорд. — Аз ще се грижа за теб.

— Много сте любезен — отвърнах му с признателност. — Много съм ви задължен.

— Нямаш сестра, нали? — запита ме Стиърфорд, като се прозина.

— Не — отвърнах аз.

— Жалко — каза Стиърфорд. — Ако бе имал сестра, тя сигурно би била някакво хубавичко, свенливо, мъничко, светлооко момиченце. Би ми направило удоволствие да се запозная с нея. Лека нощ, малки Копърфийлд.

— Лека нощ, господине — отвърнах аз.

След като си легнах, дълго мислих за него. Спомням си, че се надигнах да го видя, легнал под лунната светлина, с хубавото си лице, извърнато нагоре, и с глава, удобно опряна на ръката му. В моите очи той беше човек с голяма власт и затова мислите ми постоянно се въртяха около него. Осветената от лунните лъчи пътека на бъдещето му не бе затъмнявана от никакви сенки.


VII ГЛАВА
„ПЪРВОТО МИ ПОЛУГОДИЕ“ В САЛЕМ ХАУС

На другия ден в училището закипя шумен живот. Спомням си какво дълбоко впечатление ми направи мъртвата тишина, която изведнъж удави врявата в класната стая, когато след закуска мистър Крийкъл застана на вратата, подобно на гигант от приказките, който надзирава пленниците си.

Тънгей бе застанал до лакътя на мистър Крийкъл. Съвсем не бе необходимо да извика така яростно: „Тишина!“ — тъй като и без това момчетата бяха съвсем занемели и никой не се помръдваше.

Видяхме мистър Крийкъл да приказва и чухме как Тънгей повтаря думите му.

— Момчета, започваме новото полугодие. Внимавайте как ще се държите. Съветвам ви да пристъпите към уроците с нови сили, тъй като и аз ще пристъпя с нови сили към наказанията. Окото ми няма ла трепне. Няма смисъл да се почесвате тук-там, тъй като това няма да изтрие забележките, които ще ви напиша. А сега всички на работа!

Когато тази страшна встъпителна реч свърши и Тънгей си излезе, накуцвайки, от стаята, мистър Крийкъл се приближи до мене и ми каза, че ако съм известен с хапането си, и той е известен със същото. Сетне ми показа бастуна си и ме запита какво ще кажа за този зъб? Остър зъб ли е, а? Двоен зъб ли е, а? Ами дълъг ли е, а? И дали хапе, а? Дали хапе? При всеки въпрос той ме удряше с него и аз се извивах от болка. Така че много скоро получих посвещението си в Салем Хаус (както се изрази Стиърфорд) и много скоро се облях в сълзи.

Не искам да кажа, че това бяха специални белези на отличие, които само аз получих. Тъкмо обратното, когато мистър Крийкъл правеше обиколката си из стаята, мнозинството от момчетата (особено по-малките) бяха също удостоени с подобни знаци на внимание. Преди да бе започнала дневната работа, половината от учениците се извиваха и плачеха от болки. И за да не би да излезе, че преувеличавам, страхувам се да кажа, че преди да свърши денят, и другата половина имаха възможност да се превиват и стенат от болки.

Струва ми се, че нямаше друг човек, който така много да обича професията си, както мистър Крийкъл. Той биеше момчетата с такава наслада, сякаш за него това беше удовлетворяване на някакъв инстинкт. Уверен съм, че не можеше да устои на изкушението да бие, особено когато погледът му попаднеше на някое по-пълничко момче. Този тип момчета имаха за него странна притегателна сила и той просто не можеше да се успокои, докато не ги набиеше. Самият аз бях закръгленичък, така че изпитах това много добре върху себе си. Когато си спомням сега за този човек, кръвта ми кипва срещу него от справедливо негодувание, дори и ако никога не съм бил под властта му, а само да бях чувал за него. Ненавиждам го, защото зная, че е невеж звяр, който нямаше повече право да изпълнява тази длъжност, отколкото да бъде адмирал или главнокомандуващ — но и в двата случая би извършил много по-малко зло, отколкото като директор.

Жалки малки изкупители на жестокостта на един безмилостен идол, колко много му се унижавахме! Обръщам поглед назад и виждам как зле съм започнал живота си, като е трябвало да бъда така подло раболепен към един толкова низък и самонадеян човек.

И ето, седя на чина и смирено го наблюдавам как чертае в тетрадката на друга една жертва, чиито ръце преди малко са били ударени със същата линия. И той се мъчи да изтрие следата от побоя с носната си кърпичка. Имам доста работа. Наблюдавам ги не от бездействие, а защото някаква мрачна сила ме влече към него и изпълнен с боязън, искам да узная дали сега е мой ред да страдам или на някого другиго. Цяла редица други малки момчета зад мен го наблюдават със същия напрегнат поглед. Струва ми се, че той долавя всичко това, макар и да дава вид, че не го забелязва. Прави ужасни гримаси, докато чертае в тетрадката, а след това хвърля кос поглед към нашата редица и ние всички свеждаме очи върху книгите си и се разтреперваме. Миг след това отново почваме да го наблюдаваме. Една нещастна жертва, обвинена в нехайство, го приближава по заповед. Заеквайки, нещастникът дава някакви обяснения и обещава, че на другия ден ще бъде по-старателен. Мистър Крийкъл пуща една шега, преди да го набие, и ние всички се смеем на нея — клети кученца, смеем се с бледи като платно лица и умираме от страх.

Сънлив летен следобед. Седя на чина си, а около мен се чува някакво жужене и бръмчене, сякаш момчетата са рой сини мухи. Целият съм проникнат от някакво тежко, неприятно усещане (обядвали сме преди един-два часа), породено от полусмръзнатата мазнина от месото, а главата ми тежи като олово. И света бих дал да мога да си поспя. Седя с поглед вперен в мистър Крийкъл и мигам насреща му като някое бухалче. Когато за миг сънят ме надвива, той все още стои надвесен над мене и чертае в тетрадките, докато най-после идва полекичка зад мене, удря ме с червената линия по гърба, като по този начин ми дава възможност да го усетя наяве.

Ето ме и на игрището, с очи все още привлечени от него, макар че не мога да го видя. Вместо в него вперил съм поглед в един прозорец, край който знам, че обядва. Ако лицето му се покаже, моето изведнъж придобива смирен и умолителен израз. А ако погледне през стъклото, и най-смелото момче (с изключение на Стиърфорд) спира по средата на някое провикване и изведнъж се замисля. Един ден Тредълс (най-нещастното момче на света) счупи случайно този прозорец с една топка. И сега потрепервам, като си спомня какъв ужас изпитах, когато видях това нещо и си представих как топката удря свещената глава на самия мистър Крийкъл.

Клетият Тредълс! С тесния си небесносин костюм, който правеше ръцете и краката му да приличат на немски суджуци, той беше най-веселото и най-злочестото момче в света. Непрестанно го налагаха с бастуна — струва ми се, че го налагаха всеки ден през това полугодие освен един понеделник, когато само го удариха с линията през ръцете и той все се канеше да пише за това на вуйчо си, но никога не го стори. След като слагаше за малко глава върху чина, той се съвземаше, започваше отново да се смее и се залавяше да рисува скелети по цялата си плоча, преди още очите му да бяха напълно изсъхнали. Отначало се чудех каква утеха можеше да намира Тредълс в рисуването на скелети. Дълго време гледах на него като на някакъв млад монах, който чрез тези символи на човешката тленност си напомня, че дори и биенето с ботуш не може да трае вечно. Но навярно той ги рисуваше само затова, че бяха лесни и не се нуждаеха от никакви черти.

Този Тредълс беше наистина благородно момче и считаше верността към другарите си за свой дълг. Няколко пъти си изпати поради това и особено веднъж, когато Стиърфорд се изсмя в черква, а клисарят помисли, че е Тредълс, и го извади навън. И сега виждам как го закараха в карцера под презрителните погледи на всички. Но той не издаде виновника, макар и на следния ден да яде бой заради него, и стоя затворен толкова дълги часове, че когато излезе, латинският му речник гъмжеше от цяло гробище скелети. Но той получи наградата си. Стиърфорд каза, че у Тредълс няма никаква подлост, и ние всички почувствувахме, че това е най-голямата похвала, която можеше да му бъде дадена. Колкото до мене, аз бих изтърпял всичко (макар че съвсем не притежавах смелостта на Тредълс, нито пък бях толкова голям), стига само да мога да спечеля такава отплата.

Най-величествената гледка в живота ми беше да наблюдавам как Стиърфорд отива на черква, хванал подръка мис Крийкъл, начело на редицата. Не мислех, че мис Крийкъл може да се сравни с малката Емилия по хубост, и не бях влюбен в нея (не се осмелявах за това), но я считах за много привлекателна млада дама и ненадмината в благородното си държание. Когато Стиърфорд, облечен в бели панталони, носеше чадъра й, чувствувах се толкова горд, че го познавам. Мислех си, че тя няма друг избор, освен да го обожава. В моите очи мистър Шарп и мистър Мел бяха забележителни личности, но в сравнение с тях Стиърфорд беше това, което е слънцето пред две звезди.

Стиърфорд продължаваше да ми бъде защитник. Това се оказа много ценно за мен, тъй като никой не се осмеляваше да закача този, който имаше честта да бъде покровителстван от него. Той не можеше да ме защитава от мистър Крийкъл, който беше много строг с мен, но когато си изпащах повече от обикновено, винаги ми казваше, че се нуждая от неговата смелост и че ако той е на мое място, не би търпял това. Считах тези думи за насърчение и смятах, че е много мило от негова страна да ми ги каже. В строгостта на мистър Крийкъл имаше само едно-едничко преимущество. Когато идваше да ме бие и се приближаваше от едната или от другата страна на редицата, на която седях, той намираше, че плакатът ми му пречи, поради което ми бе заповядано да го махна и никога вече не го видях.

Едно случайно обстоятелство затвърди още повече близостта между Стиърфорд и мене и ме изпълни с голяма гордост и доволство, макар че понякога ми причиняваше известни неудобства. Това стана при един случай, когато той ми бе направил честта да разговаря с мен на игрището и аз забелязах, че някой си или нещо си — забравих вече какво — ми напомня на някой си или нещо си от Перигрин Пикъл. Тогава той не каза нищо, но когато вечерта си лягах да спя, той ме запита дали имам тази книга.

Отговорих му, че я нямам, и му обясних как съм се добрал до нея и до другите книги, които бях чел.

— Спомняш ли си ги всичките? — запита ме Стиърфорд.

— О, да, имам добра памет и ми се струва, че всичките си ги спомням много добре.

— Тогава виж какво ще ти кажа, малки ми Копърфийлд — каза Стиърфорд, — ще ми ги разправяш. Вечер не мога да заспивам рано и обикновено сутрин се събуждам рано. Ще ги караме една по една. Ще стане също като в „Хиляда и една нощ“.

Почувствувах се крайно поласкан от този план и започнахме да го привеждаме в действие още същата вечер. Не съм в състояние да кажа, нито пък ми се иска да си спомням какви опустошения правех в произведенията на любимите си автори през времето, когато му ги разправях, само знам, че се гордеех с тях и че ги разправях просто и живо, а тези качества много допринасяха за успеха им.

Неудобството беше това, че вечер често ми се спеше и понякога се чувствувах с понижен дух и без настроение да ги подхвана отново и тогава разказването ми се струваше някакво задължение, което непременно трябва да бъде изпълнено, тъй като да разочаровам Стиърфорд или да му причиня неудоволствие беше, разбира се, немислимо. Също така и сутрин, когато бивах изморен и с удоволствие бих си поспал още един час, ми беше доста тежко да ме разбуждат като Шехерезада и да ме принуждават да започна някой дълъг разказ, преди да е ударил звънецът за ставане. Но Стиърфорд постоянствуваше и тъй като в замяна ми правеше домашните и упражненията, и изобщо ми помагаше във всичко, което беше твърде мъчно за мен, не мога да кажа, че губех от тази сделка. Трябва обаче да бъда справедлив към себе си. Бях ръководен не от някакъв користен или себичен порив, нито пък се страхувах от него. Възхищавах се от него и го обичах, и неговото одобрение ми бе достатъчна награда. За мен тя бе толкова ценна, че и сега гледам на тези дреболии с изпълнено с любов сърце.

Стиърфорд беше много внимателен към мен и особено при един случай изрази това свое внимание по такъв решителен начин, че горкият Тредълс и останалите доста се поизмъчиха. Обещаното от Пеготи писмо — каква утеха бе то за мен! — пристигна през първите седмици на полугодието и заедно с него една торта, сложена в гнездо от портокали, както и две бутилки плодово вино. Почувствувах се длъжен да сложа тези съкровища пред краката на Стиърфорд и да го помоля да се разпореди с тях, както намери за добре.

— Виж какво ще ти кажа, малки ми Копърфийлд — започна той, — ще запазим виното, за да можем да си квасим устата, когато ми разказваш.

При тези думи аз се изчервих и изпълнен със смирение, го помолих дори да не мисли за това. Но той ми отвърна, че е забелязал как понякога гласът ми е доста прегракнал и затова всяка капка от виното ще бъде употребена така, както е решил той. Така че виното бе заключено в сандъка му и аз получавах по една глътка от него винаги когато се окажеше, че имам нужда от нещо за подкрепяне. Понякога той дори благоволяваше да изстисква в чашката малко портокалов сок, да сложи малко джинджифил или да разтвори в нея едно ментово хапче. Не мога да твърдя с увереност, че тези химически опити подобряваха вкуса на питието или че по този начин то ставаше такова, каквото човек би си избрал за усилване, но въпреки това всяка вечер и всяка сутрин пиех от него с благодарност, като достойно оценявах това внимание.

Доколкото си спомням, посветихме дълги месеци за Перигрин Пикъл и не по-малко за другите романи. Мога да кажа, че никога не се наложи да спрем поради липса на материал за разправяне, а и виното не стигна докрай. Клетият Тредълс — никога не мога да си спомня за това момче, без да изпитам странно желание да се смея и да роня сълзи — играеше ролята на хор, като се превиваше от смях при смешните пасажи и трепереше от страх, когато в разказа се случваше нещо страшно. Това доста често ме смущаваше. Спомням си, една от любимите му шеги беше да дава вид, че не може да удържи зъбите си да не тракат, когато ставаше дума за Алгазил във връзка с приключенията на Жил Блаз, и си спомням, че когато Жил Блаз срещна главатаря на разбойниците в Мадрид, този нещастен шегаджия така бурно изрази ужаса си, че го чу дори мистър Крийкъл, който по това време дебнел из коридорите, и чудесно го наложи за непристойно държане в спалнята.

Това разказване в тъмната спалня усили романтичността и мечтателността, така присъщи на характера ми, и в това отношение може би не ми беше много полезно. Но обстоятелството, че в спалнята гледат на мен като на някаква играчка, и съзнанието, че за тази моя способност се мълви между момчетата и привлича тяхното внимание към мен, макар и да бях най-малкият там, ме поощряваше да напрягам силите си. В едно училище, управлявано само от жестокост, независимо от това, дали начело стои някакъв тъпак, или не, няма голяма възможност да се научи много. Предполагам, че изобщо нашите момчета бяха толкова невежи, колкото коя и да е група ученици, тъй като биваха твърде много тормозени и бити, за да могат да научат каквото и да било. Те не можеха да сторят това успешно, защото човек не може да постигне никакъв успех, ако животът му е изпълнен с непрестанни злощастия, мъка и безпокойство. Но детската ми суета и Стиърфордовата помощ някак си ме поощряваха, без да ме спасят от наказанията. За времето, което прекарах там, те ми помогнаха да бъда изключение от другите и да събера някоя и друга троха знание.

В това отношение много ми помагаше мистър Мел, за когото с благодарност си спомням. Той имаше известна слабост към мене. Винаги ми причиняваше болка, когато виждах, че Стиърфорд се отнася към него с известно презрение, като рядко пропуска случай да засегне честолюбието му или да подтикне другите да сторят същото. Още повече ме безпокоеше мисълта, че веднъж бях разправил на Стиърфорд за двете стари жени, при които ме беше завел мистър Мел. Не бих могъл да запазя от него тази тайна по същия начин, по който не бих могъл да не му дам някой сладкиш или друго мое веществено притежание. Винаги се страхувах, че Стиърфорд ще издаде това обстоятелство и ще му се подиграе.

На никой от нас не мина през ума, когато през онази първа сутрин аз ядох там закуската си под сянката на пауновите пера и при звуците на флейтата, че влизането на незначителната ми личност в бедняшкия дом ще има такива последици. Но това посещение даде своя непредвиден резултат, който при това беше доста сериозен.

Един ден мистър Крийкъл пазеше стаята поради неразположение и, естествено, това събуди голяма радост в цялото училище. През цялата сутрин сградата ечеше от шум и врява. Голямото облекчение и доволство на момчетата ги правеше мъчни за обуздаване. И макар че страшният Тънгей довлече дървения си крак два или три пъти и взе имената на главните немирници, това не направи голямо впечатление, тъй като всички знаеха, че каквото и да правят днес, утре непременно ще си изпатят, така че решиха поне да се налудуват хубавичко.

Понеже беше събота, денят се считаше за полупразник. Но тъй като шумът от игрището би безпокоил мистър Крийкъл, а и времето бе лошо, ни бе заповядано да останем в класната стая, като специално за случая ни дадоха по-леки занимания. Точно в този ден мистър Шарп отиваше да му накъдрят перуката, така че мистър Мел, който винаги изпълняваше тежката работа, каквато и да бе тя, трябваше да ни надзирава самичък.

Ако можех да свържа представата за бик или мечка с една толкова кротка личност като мистър Мел, то през този следобед, когато врявата беше най-силна, той приличаше на едно от тези животни, нападнато от хиляда кучета. Спомням си го как опираше болната си глава на костеливата си ръка, наведен над някаква книга на катедрата си, като с отчаяние се мъчеше да продължава работата си всред врявата, която би замаяла и говорителя на Камарата на общините. Имаше момчета, които излизаха от чиновете си и играеха на котка и мишка, други пееха, други се смееха, други приказваха, танцуваха, виеха, тропаха с крака, а имаше и такива, които го бяха заобиколили, като се хилеха, правеха гримаси и го имитираха зад гърба и пред очите му, подигравайки се на бедността му, на скъсаните му обувки, на дрехите му, на майка му, на всичко, което му принадлежеше и към което трябваше да се отнасят с уважение.

— Тишина! — извика мистър Мел, като се изправи внезапно и удари с книгата си по катедрата. — Какво значи всичко това? Невъзможно е да се понася повече. Човек би полудял. Как можете да се държите така с мен, момчета?

Книгата, с която удари по катедрата, беше моята. Застанал до него, проследих погледа му, когато той се плъзгаше по стаята, и видях как всички момчета спряха, някои внезапно учудени, някои полуизплашени, а други може би засрамени.

Мястото на Стиърфорд беше на другия край на дългата стая. Той се бе облегнал на стената, с ръце в джобовете, и гледаше към мистър Мел, с уста нагодена за свирене, когато мистър Мел го погледна.

— Тишина, мистър Стиърфорд! — каза мистър Мел.

— Вие пазете тишина — каза мистър Стиърфорд, като се изчерви. — На кого приказвате?

— Седнете си! — каза мистър Мел.

— Вие си седнете — каза Стиърфорд — и си гледайте собствената работа.

Чу се кикотене и някой изръкопляска, но мистър Мел беше толкова бледен, че веднага се възцари тишина. А едно момче, което се бе стрелнало зад гърба му, за да имитира майка му, промени намерението си и се престори, че иска да си поправи писалката.

— Ако вие, Стиърфорд, мислите, че не ми е познато влиянието, което можете да окажете върху всеки един тук — каза мистър Мел, като, без да съзнава (както предположих), сложи ръка върху главата ми — или ако считате, че през последните няколко минути не забелязах как насърчавахте по-малките от вас да вършат какви ли не безчинства спрямо мене, много грешите.

— Изобщо не си давам труд да мисля за вас — каза хладнокръвно Стиърфорд, — така че ни най-малко не греша.

— И когато се възползувате от привилегированото си положение тук — продължи мистър Мел със силно разтреперани устни, — за да обиждате един джентълмен…

— Едип какъв? Къде е той? — каза Стиърфорд.

Тук някой извика:

— Засрамете се, мистър Стиърфорд! Какво е това!

Беше Тредълс, когото мистър Мел веднага обезсили, като му каза да си държи езика.

— … Да обиждате един човек, господине, който не е щастлив в живота и който нищо лошо не ви е направил, а сте достатъчно възрастен, за да разберете защо не бива да го обиждате — продължи мистър Мел, като устните му трепереха все по-силно и по-силно, — това е подло и низко. Можете да стоите прав или да седнете, както ви е угодно, господине. Копърфийлд, продължете.

— Малки ми Копърфийлд — каза Стиърфорд, като се приближи, — чакай малко. Ще ви кажа нещо веднъж завинаги, мистър Мел. Когато си позволявате да ме наричате подъл или низък, или нещо подобно, вие сте един нахален просяк. Вие сте просяк и без това, но когато се държите така, вие сте нахален просяк.

Не ми беше ясно дали той щеше да удари мистър Мел, или мистър Мел щеше да го удари и дали изобщо някой някого щеше да удари. Видях, че всички се заковаха по местата си, сякаш нещо ги беше вкаменило, и открих, че мистър Крийкъл е сред нас с Тънгей, изправен до него, и мисис и мис Крийкъл, надничащи изплашени от вратата. С лакти на катедрата и с лице в ръцете си, мистър Мел поседя така неподвижен в продължение на няколко минути.

— Мистър Мел — каза мистър Крийкъл, като разтърси ръката му, и шепотът му беше толкова ясен, че Тънгей не счете за нужно да повтори думите му, — надявам се, че не сте се забравили.

— Не, господине, не — отвърна учителят, като откри лицето си, заклати глава и започна да трие разтревожено ръце. — Не, господине, не. Не съм се забравил, мистър Крийкъл, не съм се забравил. Бих-бих-бих желал и вие да се бяхте сетили за мен по-скоро, мистър Крийкъл. То-то би било по-любезно и по-справедливо, господине, и би ми спестило толкова много…

Мистър Крийкъл впери поглед в мистър Мел, сложи ръка на рамото на Тънгей, подпря крак на най-близкия чин и седна върху катедрата. Продължавайки да гледа напрегнато мистър Мел от трона си, докато последният все още тресеше глава и триеше разтревожено ръце, мистър Крийкъл се обърна към Стиърфорд и каза:

— Тъй като той не благоволява да ме осветли, кажете ми вие, господине, какво е всичко това?

За миг Стиърфорд отбягна да отговори на този въпрос, а само мълчаливо гледаше противника си с изпълнен с гняв и презрение поглед. Спомням си, че дори и в този момент не можах да не забележа колко благороден изглеждаше той и колко грозноват и обикновен беше мистър Мел пред него.

— Приказваше за хора с привилегировано положение — каза най-после Стиърфорд.

— Хора с привилегировано положение? — повтори мистър Крийкъл, а вените му се издуха още повече. — Кой приказва за хора с привилегировано положение?

— Той — отвърна Стиърфорд.

— А какво искате да кажете с това, господине? — запита мистър Крийкъл, като се обърна към помощника си.

— Искам да кажа мистър Крийкъл — отвърна той със слаб глас, — че никой ученик няма право да се възползува от привилегированото си положение и да ме унижава.

— Да унижава вас? — каза мистър Крийкъл. — Всемогъщи боже! Но позволете ми да ви запитам, мистър Еди-кой си — и тук мистър Крийкъл скръсти ръце на гърдите си и веждите му така се надвесиха, че малките му очи едва се забелязваха под тях, — не намирате ли, че когато приказвате за ученици с привилегировано положение, вие не засвидетелствувате нужната почит спрямо мен? Спрямо мен, господине — каза мистър Крийкъл, като изведнъж стрелна глава към него и пак се обърна към нас, — директорът на това заведение е ваш работодател.

— Признавам, че не беше тактично, господине — каза мистър Мел. — Не бих го казал, ако не бях възбуден.

Тук Стиърфорд се обади:

— Сетне каза, че съм низък и подъл, а аз го нарекох просяк. Ако не бях възбуден, може би нямаше да го нарека просяк, обаче го сторих и сега съм готов да си тегля последиците.

Без да размисля дали изобщо ще има някакви последици, просто потръпнах при тези благородни думи. Те направиха впечатление и на другите момчета, които се размърдаха, без обаче никой да проговори.

— Аз се учудвам, Стиърфорд, макар и откровеността ви да ви прави чест — каза мистър Крийкъл, — наистина се учудвам, че бихте могли да окачите такъв епитет на едно лице, което е на работа и което получава заплата от Салем Хаус, господине.

Стиърфорд се изсмя.

— Това не е отговор, господине — каза мистър Крийкъл. — От вас очаквам нещо повече, Стиърфорд.

Ако пред хубавото момче мистър Мел изглеждаше грозен, не мога да кажа колко по-грозен изглеждаше мистър Крийкъл.

— Нека да го отрече — каза Стиърфорд.

— Да отрече, че е просяк ли, Стиърфорд? — извика мистър Крийкъл. — Къде ходи да проси?

— Ако самият той не е просяк, то най-близкият му човек е такъв — каза Стиърфорд. — Това е все едно.

Той ме погледна, а ръката на мистър Мел лекичко ме потупа по рамото. Погледнах го с изчервено лице и с разкаяние в сърцето си, обаче очите на мистър Мел бяха вперени в Стиърфорд. Той продължаваше да ме потупва мило по рамото но погледът му бе отправен към него.

— Тъй като, мистър Крийкъл, вие очаквате от мен да се оправдая и да обясня какво съм искал да кажа, трябва да ви съобщя, че майка му живее по милост в един дом за бедняци.

Мистър Мел все още го гледаше и все още ме потупваше мило по рамото, като каза шепнешком:

— Да, така си и мислех.

Мистър Крийкъл се обърна към помощника си със сърдита гримаса и изкуствена учтивост.

— Вие чухте, мистър Мел, какво каза господинът. Имайте добрината, моля, да го опровергаете пред цялото училище.

— Той е прав, господине, и няма защо да опровергавам думите му — отвърна мистър Мел всред мъртвата тишина. — Това, което каза, е вярно.

— Тогава бъдете така добър да заявите публично — каза мистър Крийкъл, като сведе глава на една страна и погледът му измери всички ученици — дали до този момент аз съм знаел това.

— Не вярвам да сте го знаели.

— Много добре ви е известно, че от никого не съм могъл да го узная, нали така, човече?

— Предполагам, че никога не сте смятали състоянието ми за особено блестящо. Винаги сте знаели какво е било положението ми тук.

— Ако трябва да говорим за това — каза мистър Крийкъл, а вените му все повече се издуваха, — необходимо е да кажа, че положението ви тук винаги е било объркано и че вие сте смятали това учреждение за благотворителен дом. Мистър Мел, ако нямате нищо против, ще трябва да се разделим. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Сега е най-подходящият момент за това — каза мистър Мел, като стана.

— Нашите почитания към вас, господине — каза мистър Крийкъл.

— Взимам си сбогом с вас, мистър Крийкъл, и с всички ви — каза той, като огледа стаята и отново ме потупа ласкаво по рамото. — Джеймс Стиърфорд, най-доброто пожелание, което мога да ви отправя, е да дойде ден, когато ще съжалявате за това, което сторихте днес. А засега бих предпочел да не ми бъдете приятел, нито пък на друг близък мой човек.

Той сложи още веднъж ръка на рамото ми и като си прибра флейтата и няколко книги от катедрата, оставяйки ключа й за заместника си, напусна училището, с притежанията си под мишница. Тогава мистър Крийкъл ни държа реч посредством Тънгей, в която поблагодари на Стиърфорд, че е защитил (макар и прекалено усърдно) независимостта и почтеността на Салем Хаус. Завърши, като се ръкува със Стиърфорд, а ние извикахме три пъти „ура“ — не ми беше известно точно за какво, но предполагам за Стиърфорд — и по този начин се присъединихме към тържеството, макар че аз се чувствувах много нещастен. Сетне мистър Крийкъл наби с бастуна си Томи Тредълс, когото бяха видели да плаче поради напущането на мистър Мел, вместо да вика „ура“. После се върна пак да пази стаята, кушетката, кревата или изобщо това, което бе пазил.

Спомням си, че след това останахме сами, като се гледахме смутено един друг. Лично аз чувствувах такова угризение на съвестта и така се обвинявах за случилото се, че нищо не бе в състояние да ми попречи да се разплача освен страха, че Стиърфорд, който често поглеждаше към мен, може да сметне това за проява на не добро чувство към него. Или по-скоро би трябвало да кажа, имайки предвид разликата във възрастта ни и отношението ми към него, той можеше да ме помисли за непослушен, ако покажех чувствата, които ме бяха обладали. Той беше много ядосан на Тредълс и каза, че е доволен, задето е изял пердаха.

Клетият Тредълс. Той бе преминал стадия на лежането с глава върху чина и сега се утешаваше, както обикновено, като рисуваше цял рояк скелети. Каза, че не го е грижа, и заяви, че с мистър Мел са се отнесли жестоко.

— Кой се е отнесъл жестоко към него, момиче такова? — каза Стиърфорд.

— Ти, разбира се — отговори Тредълс.

— Какво съм направил? — каза Стиърфорд.

— Какво си направил ли? — отвърна Тредълс. — Обиди го и го лиши от службата му.

— Обидил съм го? — повтори Стиърфорд презрително. — Уверен съм, че в най-скоро време той ще забрави това. Не е толкова чувствителен, колкото сте вие, мис Тредълс. А колкото се отнася до службата му — която беше чудесна, нали? — мислиш ли, че няма да пиша вкъщи и да се погрижа да получи известна сума пари?

Всички счетохме намерението на Стиърфорд за много благородно. Майка му бе богата вдовица и се говореше, че е готова да стори всичко, което той пожелае. Бяхме крайно доволни, че Тредълс е опроверган, и превъзнесохме Стиърфорд до небесата, особено когато благоволи да ни каже, че е сторил това изключително за нас и за наше добро и че посредством това безкористно деяние е принесъл голяма полза на всички ни.

Но все пак трябва да кажа, че когато същата нощ му разказвах в тъмното, старата флейта на мистър Мел прозвуча на няколко пъти в ушите ми и когато най-после Стиърфорд се измори и аз си легнах, представях си как тъжните й звуци се леят печално някъде и ме обхвана голяма мъка.

Но скоро забравих за злощастния мистър Мел — дотолкова бях увлечен да наблюдавам как Стиърфорд с лекотата на любител и без каквато и да било книга (струваше ми се, че той знае всичко наизуст) се зае да ни преподава някои предмети, докато намереха нов учител. Новият учител дойде от едно първоначално училище и преди да поеме длъжността си, един ден го поканиха на обед в трапезарията на директора, за да се запознае със Стиърфорд. Стиърфорд се отзова много ласкаво за него, като каза, че учителят е „симпатяга“. Искрено казано, не разбрах много добре каква учена степен се крие под това име, но все пак това негово качество ме караше много да го уважавам. Аз никак не се съмнявах в големите му знания, макар и той никога да не ми отдаваше онова внимание (нали бях едно съвсем незначително момче), което ми отдаваше мистър Мел.

Измежду всекидневните случки на училищния живот през това първо полугодие имаше още само една, която остана в паметта ми. А е останала поради няколко причини.

Един следобед, когато всички бяхме в много потиснато състояние на духа и мистър Крийкъл пердашеше наляво и надясно, Тънгей влезе и извика с обичайния си гръмовит глас:

— Гости за Копърфийлд!

Размениха се няколко думи между него и мистър Крийкъл относно това, кои са гостите и в коя стая трябва да бъдат поканени. А аз, който според училищния обичай веднага станах, когато чух съобщението, бях изпълнен с трепет и изненада. Казаха ми да мина по задните стълби, да си сложа нова престилка и след това да се явя в трапезарията. Изпълних тези заповеди в такъв смут и вълнение, каквито никога дотогава не бях изпитвал. Когато стигнах до вратата на приемната, хрумна ми, че може да е майка ми — дотогава бях мислил само за мистър и мис Мърдстоун, — поради което дръпнах ръка от дръжката и преди да вляза, спрях се, за да си поплача.

Отначало вътре не видях никого, но тъй като при влизането си почувствувах някакъв натиск върху вратата, аз се огледах и за най-голямо мое учудване видях мистър Пеготи и Хам, които ми махаха с шапки и се притискаха един друг до стената. Не можах да се удържа да не се изсмея, но това беше по-скоро от радост, че съм ги видял, отколкото поради гледката, която представляваха. Ръкувахме се много сърдечно. Толкова се смях, че най-после стана нужда да си извадя носната кърпичка и да си избърша очите.

Мистър Пеготи (спомням си, че при това посещение той нито за миг не затвори уста) показа голяма загриженост, като ме видя да правя това, и смушка Хам да каже нещо.

— Развеселете се, мастър Дейви! — каза Хам, като се захили. — Боже мой, колко сте порасъл!

— Наистина ли съм порасъл? — казах аз, като си бършех очите. Нямаше причина да плача, но очите ми се насълзяваха, като гледах старите си приятели.

— Разбира се, че сте порасли, мастър Дейви! — каза Хам.

— Наистина, че е порасъл! — каза мистър Пеготи.

Те отново се засмяха един на друг и ме накараха и аз да се засмея, така че и тримата се смяхме, докато се появи опасност отново да се разплача.

— Знаете ли как е мама, мистър Пеготи? — запитах аз. — А също така и скъпата ми стара Пеготи?

— Както обикновено — каза мистър Пеготи.

— А малката Емилия и мисис Гъмидж?

— Както обикновено — каза пак мистър Пеготи.

Последва мълчание. За да го прекъсне, мистър Пеготи извади от джобовете си два огромни омара, един също така фантастичен рак и голяма кеневирена торба с дребни морски рачета и ги набута в ръцете на Хам.

— Виждате ли — каза мистър Пеготи, — осмелихме се да ви донесем тези неща, тъй като си спомнихме, че когато бяхте при нас, много ги обичахте. Приготви ги бабичката. Мисис Гъмидж ги свари. Да — продължи мистър Пеготи бавно, като ми направи впечатление, че се придържа към тази тема поради липса на друга, — уверявам ви, че мисис Гъмидж ги свари.

Аз му поблагодарих. Хам гледаше раците, хилеше се глуповато и не помагаше на вуйчо си в разговора. След като го изгледа, мистър Пеготи каза:

— Видите ли, ние се възползувахме от благоприятния вятър и от прилива и тръгнахме с една от ярмутските ни гемии за Грейвсънд. А сестра ми беше съобщила къде се намирате и ми беше писала, че ако ми се случи да отида в Грейвсънд, непременно да дойда тук да ви видя, да ви поздравя от нея и да ви кажа, че всички у дома ви са добре. А когато се върнем, ще кажа на малката Емилия да й пише и да й съобщи, че и вие сте добре както винаги и че всички си живеем весело.

Благодарих му най-сърдечно и като почувствувах, че се изчервявам, изказах предположението, че и малката Емилия се е изменила и вече не е такава, каквато беше, когато се разхождахме по брега и събирахме миди и камъчета.

— Станала е вече същинска девойка — каза мистър Пеготи, — попитайте него.

Той посочи към Хам, който просия от удоволствие над торбата с раците.

— А пък каква е хубава! — възкликна мистър Пеготи.

— И колко е учена! — прибави Хам.

— И как пише! — допълни мистър Пеготи. — Буквите й са черни като смола и са толкова големи, че и отдалеч могат да се видят.

Просто удоволствие беше да се наблюдава възторгът, с който мистър Пеготи приказваше за малката си любимка. И сега го виждам, застанал пред мене, а грубото му космато лице грее от любов и гордост, които не мога да опиша. Честните му очи светват, сякаш в дълбините им лумва някакъв огън. Широката му гръд радостно се повдига. Възбуден, той свива силните си ръце и за да подчертае това, което казва, размахва дясната си ръка, която ми заприличва на огромен чук.

Хам беше в същото възторжено настроение като чичо си. Навярно още дълго щяха да ми разправят за нея, ако не беше внезапното появяване на Стиърфорд. Като ме видя, че приказвам в ъгъла с двама непознати, той спря да пее мелодията, която беше подхванал, и каза:

— Не знаех, че си тук, малки ми Копърфийлд! — (столовата не беше мястото, където обикновено се приемаха гости), след което си тръгна.

Не съм сигурен дали му извиках да не си отива заради това, че се гордеех с приятелството на такъв човек като Стиърфорд, или пък защото исках да му обясня откъде познавам мистър Пеготи. Както и да е, казах му смирено (боже мой, как добре си спомням всичко това!):

— Моля ви се, Стиърфорд, не си отивайте. Тези двама ярмутски лодкари — много мили и добри хора — са роднини на бавачката ми и са дошли от Грейвсънд да ме видят.

— О, така ли? — каза Стиърфорд, като се върна. — Приятно ми е да се запозная и с двамата. Как сте, моля?

В движението му имаше такава лекота, такава непринуденост и веселост и такава липса на надменност, които — и досега вярвам — създадоха истинско очарование. Това се дължеше на приятните му обноски, на веселостта му, на сладкия му глас, на хубавото му лице и фигура и може би на някаква вродена привлекателност, която малцина притежават. Много малко хора можеха да устоят на обаянието му. Не можех да не забележа как и двамата ми приятели се зарадваха, като го видяха, и как в един миг той завладя сърцата им.

— Мистър Пеготи — казах аз, — когато пишете вкъщи, трябва да им кажете, че мистър Стиърфорд е много мил към мен и че просто не знам какво бих правил тук без него.

— Глупости! — каза Стиърфорд, като се засмя. — Нищо подобно, не трябва да им разправяте.

— И ако мистър Стиърфорд дойде някога в Норфък или Съфък, мистър Пеготи, докато аз съм там, можете да разчитате, че ще го доведа в Ярмут, ако той ми позволи, за да разгледа къщата ви. Никога не сте виждали такава къща, Стиърфорд. Направена е от една ладия.

— Направена от ладия ли? — каза Стиърфорд. — Та това е тъкмо къща за един истински моряк като него.

— Така е, сър. Точно така е — каза Хам, като се хилеше. — Напълно сте прав, млади господине. Мастър Дейви, господинът е прав. Истински моряк. Той е точно такъв.

Мистър Пеготи се зарадва също така, както и Хам, при все че скромността не му позволи да изрази тъй шумно доволството си от това ласкателство.

— Е, господине — каза той, като се поклати и напъха в пазвата си краищата на вързаната около врата му кърпа, — благодаря ви, благодаря ви, господине. Старая се, старая се, доколкото мога, в работата си.

— И най-добрият човек не може да постигне нещо повече от това, мистър Пеготи. — Той беше вече научил името му.

— Уверен съм, че и вие правите същото, господине — каза мистър Пеготи, като поклащаше глава. — Навярно и вие вършите всичко както трябва. Благодаря ви, господине. Много съм ви задължен за любезното ви държане. Аз съм грубоват човек, господине, но съм искрен — най-малкото, надявам се, че съм искрен, господине. Къщата ми не е нещо особено, господине, но ще бъде на ваше разположение, ако дойдете някога с мастър Дейви да я видите. Малко съм си бавничък — продължи мистър Пеготи, — но вече е време да си вървим. Желая всичко най-хубаво и на двама ви! Бъдете щастливи.

Подобно на ехо, Хам повтори същите пожелания и ние се разделихме с тях най-сърдечно. Същата вечер почти се изкуших да разправя на Стиърфорд за малката Емилия, но не го сторих, тъй като твърде много се срамувах да спомена името й и твърде много се боях да не би той да ми се подиграе. Спомням си, че дълго си мислех с безпокойство за нея поради това, че както ми бе казал мистър Пеготи, тя взела да става вече истинска девойка. Най-сетне обаче реших, че всичко това са само глупости.

Незабелязано пренесохме раците в спалнята си и си устроихме чудесен пир. Но Тредълс пак си изпати. Толкова нямаше късмет, че дори и една гощавка не можеше да изкара като другите. Поради изядените раци през нощта му стана много лошо и той сериозно се разболя. Заставиха го да изгълта такива количества черно лекарство и сини хапчета, че те „биха разтърсили стомаха и на един кон“, каза Демпъл, чийто баща бе лекар. След това го набиха и го накараха да научи наизуст шест глави от Библията на старогръцки, задето отказал да признае от какво се бе разболял.

Спомените ми за останалата част от това полугодие представляват сбор от откъслечни картини и случаи: всекидневните ни борби и мъки, отлитащите летни дни и промяната на годишните времена, мразовитите утрини, когато ни изтикваха от леглата, и студеният лъх на тъмните нощи, когато звънецът ни приканяше към сън, полуосветената и почти неотоплена учебна стая вечер, прилична на ледник сутрин. В съзнанието ми се мярка споменът за варено говеждо и печено говеждо, варено агнешко и печено агнешко; парчета хляб с масло, учебници с подвити страници, пукнати плочи, изцапани с мастилени петна тетрадки, побоища, удряне с линия, стригане на коси, дъждовни неделни дни, лоен пудинг и нечистата миризма на мастило, проникваща навсякъде.

Много добре си спомням обаче как далечната мисъл за ваканцията, отначало прилична на точица, с течение на времето започна да се увеличава и да се приближава все повече и повече към нас. Отначало брояхме месеците, после седмиците, а сетне дните. Най-напред се боях, че нямаше да пратят никого да ме вземе, но когато научих от Стиърфорд, че наистина ще ме вземат, започнаха да ме обладават мрачни предчувствия, че преди да си отида вкъщи, ще си счупя крака. До края оставаха две недели, една, три дни, два, един… И най-после дойде моментът, когато отново седях в ярмутската пощенска кола на път за дома.

Докато бях в колата, сънят ми бе смущаван на няколко пъти от разни кошмари, в които ми се мяркаха всички тези неща. Но когато от време на време се събуждах, просналата се пред прозореца на колата площ не беше игрището на Салем Хаус, нито пък долитащите до ушите ми звуци бяха звуците от ударите на бастуна на мистър Крийкъл по гърба на Томи Тредълс, а само звукът от камшика на коларя, който леко шибаше конете.


VIII ГЛАВА
ВАКАНЦИЯТА МИ. ОСОБЕНО ЕДИН ЩАСТЛИВ СЛЕДОБЕД

Преди да изтече денят, стигнахме до един хан, където спираше пощенската кола, но не беше ханът, в който живееше приятелят ми келнерът. Въведоха ме в една хубава малка спалня, на чиито врата бе написано „Делфин“. Спомням си, че ми беше много студено въпреки горещия чай, който ми бяха дали пред един голям огън долу. Затова бях много доволен, когато легнах в делфийското легло, завих се през глава с делфийските одеяла и заспах.

Мистър Баркис, преносвачът, трябваше да дойде и да ме вземе в девет часа на другата сутрин. Станах в осем, малко замаян от недостатъчния сън, и се приготвих преди уречения час. Той ме посрещна по такъв начин, сякаш от последната ни среща не бяха изминали повече от пет минути и аз бях влязъл в хана само за да разменя един шилинг или нещо подобно.

Щом като се качих в колата със сандъка си и коларят зае мястото си, ленивият кон тръгна с обичайния си бавен вървеж.

— Изглеждате много добре, мистър Баркис — казах аз, като предполагах, че ще му доставя удоволствие.

Мистър Баркис потърка бузата си с ръкава и след това го погледна, сякаш предполагаше, че там ще види някакво доказателство за хубавия си вид, обаче не каза нищо.

— Изпълних, каквото ми бяхте заръчали, мистър Баркис — казах аз. — Писах на Пеготи.

— Аха! — каза мистър Баркис.

Той ми изглеждаше груб и отговаряше сухо.

— Не е ли трябвало да сторя това, мистър Баркис? — запитах след малко колебание.

— Не — отвърна мистър Баркис.

— Не трябваше ли да изпълня заръчаното от вас?

— Може би сте го изпълнили добре — каза мистър Баркис, — обаче нищо не излезе.

Като не разбрах какво иска да каже с тези думи, аз повторих въпросително:

— Нищо ли не излезе, мистър Баркис?

— Нищо не излезе. Не получих никакъв отговор — обясни ми той, като ме погледна косо.

— Значи очаквахте някакъв отговор, така ли, мистър Баркис? — казах аз, като си отворих широко очите. Виждах въпроса в нова светлина.

— Когато един мъж каже, че е съгласен, това значи, че очаква отговор — каза мистър Баркис, като обърна бавно очи към мен.

— Тогава, мистър Баркис?

— Тогава — каза мистър Баркис, като отново загледа ушите на коня — това значи, че този човек чака за отговор още оттогава.

— Казахте ли й го, мистър Баркис?

— Н-не — изръмжа мистър Баркис, размишлявайки. — Защо пък трябва да й го казвам? През целия си живот не съм й казал нито дори пет думи. Не, нищо няма да й кажа.

— Бихте ли искали аз да го сторя? — запитах колебливо.

— Бихте могли, ако желаете — каза мистър Баркис, като отново ми отправи бавен поглед. — Бихте могли да й кажете, че Баркис чака отговор! Я ми кажете, как й е името?

— Нейното ли име?

— Аха — каза мистър Баркис, като кимна с глава.

— Пеготи.

— Това кръщелното й име ли е, или фамилното? — каза мистър Баркис.

— Не, не е кръщелното. Кръщелното й име е Клара.

— Така ли? — каза мистър Баркис.

Изглежда, че това му даде повод за дълги размишления. Той седя дълго така, като се бе съсредоточил в себе си и вътрешно си подсвиркваше.

— Така! — подхвана той най-после. — Значи ще й кажете: Пеготи! Баркис чака отговор. Може би тя ще каже: Какъв отговор? А вие ще кажете: На това, което ти казах. Тогава тя ще каже: А какво беше то? И вие ще й отговорите: Баркис е съгласен.

Мистър Баркис придружи това крайно изкусно обмислено наставление с едно мушване с лакътя си, което ми причини доста силна болка. След това се наведе над коня си, както му бе обичай, като не направи никакъв друг намек по въпроса. Обаче след около половин час извади от джоба си парче тебешир и написа от вътрешната страна на колата: „Клара Пеготи“ — очевидно, за да не го забрави.

Какво странно чувство изпитва човек, когато се връща у дома си и знае, че той вече не е негов дом, и когато всеки предмет там му напомня за щастливите изминали дни, подобни на някакъв сън, който никога вече не ще сънува! Споменът за дните, когато майка ми, Пеготи и аз бяхме всичко един за друг и никой не се бе вмъкнал помежду ни, нахлу в паметта ми. Изпитах едва ли не радост, че вече не съм там, почувствувах едва ли не съжаление, че не съм си останал в училището, където бях забравил мъката си в присъствието на Стиърфорд. Но вече нямаше връщане. Ето и къщата ни, където голите стари брястове бяха извивали множеството си ръце в мразовития зимен въздух и вятърът бе разнасял сламки от старите гарванови гнезда.

Преносвачът свали сандъка ми пред градинската порта и ме остави. Аз тръгнах по пътечката към къщи, като поглеждах към прозорците, и при всяка стъпка изпитвах страх, че може би ще видя мистър или мисис Мърдстоун да се надвесват от някой от тях. Обаче никакво лице не се появи. Бях стигнал вече до къщата и тъй като бе още денем, отворих си вратата по тайния ни начин, без да чукам, и влязох вътре с тихи и плахи стъпки.

Когато пристъпих в преддверието и чух майчиния си глас от старата гостна, само господ знае какъв далечен спомен от детството ми се събуди в паметта ми. Тя пееше някаква песенчица с нисък глас. Струваше ми се, че лежа в ръцете й като малко бебе и я чувам как ми пее. Мелодията бе нова за мен и едновременно с това толкова стара, че някакво умиление преизпълни сърцето ми. Приличаше ми на някой стар приятел, завърнал се след дълго отсъствие.

Гласът й звучеше така замислено и самотно, та си помислих, че е сама. Влязох полекичка в стаята. Тя седеше до огъня и кърмеше едно детенце, чиято малка ръчица бе допряла до врата си. Очите й бяха сведени над лицето му и тя му пееше. Прав бях, при нея нямаше никой друг.

Заговорих й, а тя се стресна и извика. Но като видя, че съм аз, промълви:

— Скъпият ми Дейви, милото ми момче! — и като се приближи до мене, коленичи на земята, целуна ме, сложи главата ми на гърдите си до тази на малкото същество, а ръката му до устните ми.

Бих желал да бях умрял. Бих желал да бях умрял тогава, с онова чувство на сърцето си! Тогава бих бил по-достоен за рая, отколкото в който и да било момент след това.

— Това е братчето ти — каза майка ми, милвайки ме. — Дейви, хубавото ми момченце! Клетото ми дете! — Сетне тя започна да ме целува все по-бурно и по-бурно и обви ръце около шията ми. Точно тогава Пеготи се втурна в стаята и като се тръшна на пода до нас, в продължение на четвърт час беше като полудяла.

Както изглежда, не ме бяха очаквали тъй скоро — преносвачът бе пристигнал доста преди определеното време. Мистър и мис Мърдстоун били на гости у някакви съседи и щели да се върнат чак вечерта. Никога не бях се надявал на подобно нещо. Струваше ми се невъзможно, че ще дойде ден, когато тримата пак ще се съберем, необезпокоявани от никого. В този миг сякаш миналите дни се бяха върнали.

Обядвахме заедно край огъня. Пеготи искаше да ни прислужва, но майка ми не й позволи и я накара да седне при нас. Дадоха ми моята стара чиния с нарисувания в кафяво боен кораб с опънати платна, която в отсъствието ми Пеготи бе скрила някъде, тъй като, каза тя, за нищо на света не би оставила някой да я счупи. Дадоха ми старата ми чаша, на която беше написано „Дейвид“, както и собствените ми виличка и нож, който не можеше да реже.

Докато бяхме на масата, реших, че е време да кажа на Пеготи за мистър Баркис. Преди да свърша, тя започна да се смее, като закри лице с престилката си.

— Пеготи — каза майка ми. — Какво се е случило?

Пеготи само се разсмя още по-силно и още по-силно притискаше престилката до главата си, когато майка ми се опита да я издърпа.

— Какво правиш, глупаво същество такова? — каза майка ми, смеейки се.

— Ох, този човек! — извика Пеготи. — Иска да се омъжа за него.

— Той е много добра партия за теб, нали? — каза майка ми.

— Ей богу, не знам — каза Пеготи. — Не ме питайте. И от злато да беше направен, пак не бих го взела. Нито пък който и да е друг.

— Защо тогава не му го кажеш, чудачка такава? — каза майка ми.

— Да му го кажа — отвърна Пеготи, поглеждайки иззад престилката си — Но той не ми е споменал и дума по този въпрос. Знае си много добре, че ако ми каже нещо такова, ще го цапна по лицето.

Нейното собствено лице бе станало съвсем червено и тя пак го закри с престилката си, като се заля в буен смях. След две-три подобни избухвания продължи обеда си.

Забелязах, че макар и да се усмихваше, когато Пеготи я поглеждаше, майка ми се бе замислила и бе станала по-сериозна. Още от самото начало бях схванал, че се бе променила. Лицето й все още беше много хубаво, обаче сега изглеждаше измъчено от грижи и прекалено деликатно. Беше едва ли не прозрачно. Но не само това. И държането й издаваше загриженост и безпокойство. Най-сетне, като протегна ръка и я сложи с любов върху тази на старата си слугиня, тя каза:

— Мила Пеготи, нали няма да се омъжваш?

— Аз ли, госпожо? — отвърна Пеготи с вперен поглед. — Да ви благослови бог, не.

— Нали не още — каза майка ми нежно.

— Никога! — извика Пеготи.

Майка ми взе ръката й и каза:

— Не ме оставяй, Пеготи. Стой при мене. Може би няма да е за дълго. Какво бих правила без теб!

— Да ви оставя вас, миличката ми! — извика Пеготи. — За нищо на света. Кой ви е турил тази мисъл в глупавата главица? — Понякога Пеготи имаше обичай да говори на майка ми като на някое дете.

Майка ми не отвърна нищо, само й поблагодари, и Пеготи продължи да приказва по своему:

— Аз ли да ви оставя? Бих желала да видя това. Пеготи ли да ви напусне? Как можа да ви дойде това наум? Не, не, не — каза Пеготи, като поклати глава и скръсти ръце. — Пеготи никога не ще ви остави, миличка. Не че тук няма някои личности, които биха се зарадвали, ако тя си отиде, обаче това удоволствие няма да им бъде доставено. Напук на тях ще стоя тук, докато стана сърдита сбърчена бабичка. И когато съвсем оглушея и ослепея, и остана без зъби, та да не ме бива за нищо, дори и за кавга, тогава ще отида при моя Дейви и ще го помоля да ме прибере.

— И тогава, Пеготи — казах аз, — ще те приема с удоволствие и ще те посрещна като царица.

— Да ви благослови бог, мъничкият ми! — извика Пеготи. Знам, че ще сторите това. — И тя предварително ме целуна, разчувствувана от гостоприемството ми. След това отново си закри главата с престилката и пак се смя на мистър Баркис. После тя взе бебето от мъничката му люлка и започна да го гали, подир което излезе и се върна с друго боне, с работната си кутия, със сантиметъра, с парчето восък всичко както преди.

Седяхме край огъня и разговаряхме с наслада. Разправих им какъв жесток директор е мистър Крийкъл и те много ме съжалиха. Разправих им какъв прекрасен човек е Стиърфорд и как се грижи за мен, и Пеготи каза, че ще извърви двадесет мили, за да го види. Когато бебето се събуди, аз го взех в ръце и с любов го галих и милвах. Когато то отново заспа, тихичко се приближих до майка си и според стария си обичай, нарушен от дълго време насам, обвих с ръце кръста й и долепих розовата си буза до рамото й. Още веднъж почувствувах хубавата и коса да ме докосва. Спомням си, че я оприличавах на ангелско крило — и се почувствувах много щастлив.

Седях така и гледах огъня, като ми се струваше, че червените въглени рисуват някакви картини, и почти вярвах, че никога не съм напущал дома си. Мислех си, че мистър и мис Мърдстоун са също такива картини и че когато огънят изгасне, те ще изчезнат. Нищо друго не беше действително освен майка ми, Пеготи и аз.

Пеготи кърпеше един чорап, докато можеше да вижда, след което го надяна на лявата си ръка като ръкавица, а в дясната държеше иглата, готова да направи още един бод, когато в огъня лумнеше някое пламъче. Не мога да си представя чии бяха чорапите, които Пеготи непрестанно кърпеше, нито пък откъде идваше този неизчерпаем запас от чорапи, които винаги се нуждаеха от кърпене. От ранното ми детство тя, изглежда, бе заета само с този вид ръкоделие.

— Чудя се — каза Пеготи, която понякога имаше обичай да се чуди за най-неочаквани неща, — какво ли е станало с пралелята на Дейви?

— Божичко, Пеготи! — каза майка ми, като се стресна от унесеността си. — Какви безсмислици приказваш!

— Но аз действително се чудя, госпожо — каза Пеготи.

— Какво те накара да се сетиш за нея? — запита майка ми. — Нямаш ли другиго, за когото да мислиш?

— Не знам как стана всичко това — каза Пеготи. — Трябва да е поради туй, че съм глупава. Главата ми никога не може да си избере хората, за които да мисли. Те просто сами влизат в нея. Влизат и си излизат, когато поискат. Чудно, какво ли е станало с нея?

— Колко си особена. Пеготи! — отвърна майка ми. — Човек би предположил, че искаш пак да ни посети.

— Пази боже! — извика Пеготи.

— Тогава, миличка, не приказвай за такива работи — каза майка ми. — Навярно мис Бетси се е затворила в къщичката си край морето и съвсем не възнамерява да се маха оттам. Както и да е, няма никаква вероятност да ни безпокои отново.

— Така е промълви замислено Пеготи. — Това едва ли ще се случи. Чудно, ако умре, дали ще остави нещо на Дейви?

— Божичко, Пеготи, каква глупава жена си ти — отвърна майка ми. — Как можеш да говориш така, като знаеш, че тя просто се обиди от обстоятелството, че това клето дете изобщо се е родило.

— Струва ми се, че няма да е наклонна да му прости това сега — загатна Пеготи.

— Защо пък да е наклонна да му го прости? — запита майка ми остро.

— Искам да кажа, щом като си има братче…

Майка ми веднага се разплака, като се питаше как Пеготи се осмелява да говори чака.

— Като че ли това клето невинно детенце ти е сторило нещо, ревниво същество такова! Много по-добре ще е да се омъжиш за мистър Баркис. Защо не го направиш, а?

— Защото в такъв случай ще ощастливя мис Мърдстоун — каза Пеготи.

— Какъв лош нрав имаш, Пеготи! Просто ще се пръснеш от завист към мис Мърдстоун. Навярно искаш ти да държиш ключовете и да разпределяш продуктите, така ли? Това не би ме учудило. А знаеш много добре, че тя върши това само от любезност и с най-добри намерения! Знаеш, че е така, Пеготи. Знаеш го отлично.

Пеготи промърмори нещо като „По дяволите добрите й намерения“ и спомена, че с тези добри намерения малко се прекалява.

— Много добре знам какво искаш да кажеш, бъбривка такава — каза майка ми. — Отлично те разбирам, Пеготи. Знаеш това много добре. Просто се чудя как не се изчервяваш от срам. Но нека да караме едно по едно. Сега е ред на мис Мърдстоун и ти няма да ми избегнеш. Не си ли я чула да повтаря много пъти, че ме счита за твърде нехайна и… и… и…

— Хубава — подсказа Пеготи.

— Е, и така да е — каза майка ми, като се усмихна. — Като е толкова глупава, че да приказва подобни неща, аз ли съм виновна?

— Никой не казва, че сте!

— Надявам се, че не! — отвърна майка ми. — Не си ли я чула да казва, че тъкмо поради това иска да ми спести всички неприятности, за които знае, че не съм подготвена. И не става ли сутрин рано? Не шъта ли непрестанно нагоре-надолу? Не снове ли из разни килери и мазета, където едва ли е много приятно да се влиза? Кажи, не върши ли всичко това? И как можеш да намекваш, че това не е проява на преданост?

— Абсолютно нищо не намеквам — каза Пеготи.

— Да, Пеготи, намекваш. Не правиш нищо друго. Правиш какви ли не намеци. Това ти доставя безкрайно удоволствие. А когато приказваше за добрите намерения на мистър Мърдстоун…

— За тях никога не съм приказвала — каза Пеготи.

— Не си приказвала, обаче си намеквала. Нали тъкмо това ти разправям. Ето най-лошото ти качество — обичаш да правиш намеци. Казах ти, че те разбирам много добре, и виждаш, че съм права. Когато приказваш за добрите намерения на мистър Мърдстоун и даваш вид, че не ги зачиташ (защото знам, че в дъното на сърцето си вярваш в тях), ти си така убедена в тяхната искреност, както и аз, и знаеш, че тъкмо те ръководят действията му. Ако е изглеждало, че той е бил по-строг към някои хора — сигурна съм, че и ти, и Дейви разбирате, че не се отнася за никой от присъствуващите, — това е било само за тяхно добро. Естествено, той обича тези хора заради мен и действа само в тяхна полза. Той може да съди за това по-добре, отколкото аз, тъй като знам много добре, че съм едно слабо и лекомислено създание, докато той е силен, сериозен и умен човек. Той полага такива усилия за мен — продължи майка ми, а сълзите, които така лесно се появяваха в очите й, се стичаха по бузите й. — И трябва да съм му много благодарна и да му се подчинявам дори и в мислите си. И когато не правя това, Пеготи, аз се тревожа и се осъждам, съмнявам се в собствените си чувства и просто не зная какво да правя.

Пеготи седеше с брадичка, опряна на стъпалото на чорапа, и гледаше мълчаливо огъня.

— Хайде, Пеготи — каза майка ми, — нека да не се караме, тъй като не мога да понасям подобно нещо. Знам, че ако имам някаква вярна приятелка на този свят, това си ти. Когато те наричам чудачка или бъбрица, или друго подобно нещо, искам само да кажа, че си моя истинска приятелка и винаги си ми била такава, още от първата вечер, когато мистър Копърфийлд ме доведе тук и ти ме посрещна на портата.

Пеготи не се забави да отговори и да потвърди мирния договор, като ме прегърна най-сърдечно. Струва ми се, че тогава не можах да доловя истинския характер на този разговор. Но сега съм уверен, че това добро същество го бе започнало и бе взело участие в него само за да може майка ми да се утеши със собствените си противоречиви думи. Планът й бе успял, тъй като си спомням, че през останалата част от вечерта майка ми бе по-спокойна, а Пеготи правеше по-малко забележки.

След като изпихме чая си и запалихме свещите, прочетох на Пеготи една глава от книгата за крокодилите, за да си припомним старите времена. Тя я извади от джоба си — не знам дали през всичкото време я бе държала там. След това пак заговорихме за Салем Хаус, което отново ме върна към най-важната за мен тема — Стиърфорд. Бяхме много щастливи. Тази вечер бе последната от подобните ней и тъй като бе отредена да приключи тази част от живота ми, тя е останала завинаги в паметта ми.

Беше почти десет часът, когато чухме звук от колела и всички станахме. Майка ми каза бързешком, че тъй като е късно, а мистър и мис Мърдстоун препоръчват на младите хора да си лягат рано, най-добре ще бъде да отида да спя. Целунах я и веднага се качих със свещта си горе, преди те да бяха влезли. Докато се качвах към спалнята, в която бях изживял затворническите си дни, детското ми въображение оприличаваше мистър и мис Мърдстоун на мразовит вятър в къщата, който отвява като перце предишното приятно чувство на топлота и доволство.

На сутринта ми беше неудобно да сляза на закуската, тъй като не бях виждал мистър Мърдстоун от деня, когато бях извършил паметната постъпка. Но нямаше какво друго да правя и след като на няколко пъти се връщах на пръсти в стаята си, най-после се осмелих и се представих в гостната.

Той стоеше с гръб към огъня, а мис Мърдстоун приготовляваше чая. Когато влязох, той гледаше право към мен, обаче не даваше вид че ме познава.

След като постоях смутен един миг, отидох при него и казах:

— Моля ви за извинение, господине. Много съжалявам за това, което направих, но се надявам, че ще ми простите.

— Радвам се да чуя, че съжаляваш, Дейвид — отвърна той.

Ръката, която ми подаде, беше същата, която бях ухапал. Не можах да се удържа да не погледна за миг към едно червено петно, което забелязах на нея. Но то не беше толкова червено, колкото бях аз, когато видях мрачното изражение на лицето му.

— Добро утро, госпожо — обърнах се аз към мис Мърдстоун.

— Ох, божичко — въздъхна мис Мърдстоун, като ми подаде чаената лъжичка вместо ръката си. — Колко е дълга ваканцията?

— Един месец, госпожо.

— Считано откога?

— От днес, госпожо.

— О, значи един ден вече е минал — каза мис Мърдстоун.

По този начин тя държеше сметка за изминаването на ваканцията и всяка сутрин задраскваше по един ден. Вършеше това мрачно, докато стигна до десет, но щом като броят на дните стана двуцифрен, тя започна да става дори весела.

През този пръв ден имах нещастието да й причиня голямо безпокойство, макар тя да не бе лесно податлива към подобни неща. Влязох в стаята, в която седяха тя и майка ми. И тъй като бебето (което беше само на няколко седмици) лежеше на майчиния ми скут, аз го взех внимателно на ръце. Изведнъж мис Мърдстоун нададе такъв писък, че едва не го изпуснах.

— Мила ми Джейн! — извика майка ми.

— Боже мой, Клара, не виждате ли? — възкликна мис Мърдстоун.

— Какво да видя, драга Джейн? — каза майка ми. — Къде?

— Той го е взел! Момчето е взело бебето! — извика мис Мърдстоун.

Тя просто се бе схванала от ужас, но се овладя и се завтече към мен, за да го вземе от ръцете ми. Тогава обаче припадна и й стана толкова зле, че се принудиха да й дадат малко вишновка. Когато дойде на себе си, най-тържествено ми забрани да се докосвам до братчето си. А клетата ми майка, която ясно виждах, че съвсем не желае това, смирено потвърди тази забрана, като каза:

— Безсъмнено вие сте права, скъпа ми Джейн.

При друг случай, когато пак седяхме тримата заедно, това мило бебе — то наистина ми беше мило заради майка ми — пак стана неволна причина мис Мърдстоун да изпадне в ярост. Майка ми, която гледаше очите му, докато то лежеше на скута й, каза:

— Дейви! Ела тук! — и погледна моите.

Видях как мис Мърдстоун остави настрана мънистата си.

— Намирам — каза майка ми тихичко, — че те са съвсем еднакви. Предполагам, че приличат на моите. Имат съвсем същия цвят.

— Клара, за какво си приказвате? — каза мис Мърдстоун.

— Скъпа ми Джейн — заеквайки, започна майка ми, смутена от грубия тон, с който бе зададен този въпрос, — прави ми впечатление, че очите на бебето и на Дейви са съвсем еднакви.

— Клара! — каза мис Мърдстоун, като стана яростно от мястото си. — Понякога, сте същинска глупачка.

— Скъпа ми Джейн! — запротестира майка ми.

— Същинска глупачка — повтори мис Мърдстоун. — Кой друг би сравнил бебето на брат ми с твоето момче? Те съвсем не си приличат. Тъкмо обратното, напълно се различават. Напълно се различават във всяко отношение. И надявам се, че винаги ще бъде така. Не мога да седя тук и да слушам подобни сравнения. — С тези думи тя стана и затръшна вратата.

Накъсо казано, не бях любимец на мис Мърдстоун. Накъсо казано, изобщо не бях любимец на никого там, дори на самия себе си. Тъй като тези, които ме обичаха, не се осмеляваха да го покажат, а тези, които не ме обичаха, го показваха така явно, че и сам чувствувах как под влиянието на тази недружелюбност винаги бивах стеснен, сърдит и наплашен.

Усещах, че и аз ги стеснявах, тъй както те ме стесняваха. Ако влезех в стаята, в която седяха и приказваха, и майка ми беше весела, от момента на влизането ми някакъв мрачен облак сякаш се надвесваше над нея. Ако мистър Мърдстоун биваше в добро настроение, моето присъствие веднага му повлияваше зле. Ако пък мис Мърдстоун биваше в лошо разположение на духа, аз я карах да се чувствува още по-зле. Бях достатъчно прозорлив, за да забележа, че винаги жертвата биваше майка ми. Тя се страхуваше да ми приказва и да бъде мила към мен, за да не би с това да ги обиди и след това да й четат някакво назидателно слово. Не само че се боеше да не прегреши с нещо, но се боеше да не би и аз да сторя същото и неспокойно следеше погледите им, когато направех и най-малкото движение. Следователно реших да се държа колкото може по-далеч от тях. През много мразовити часове слушах как черковният часовник удря, докато седях в мрачната си спалня, свит в малкото си зимно палто, погълнат в някоя книга.

Понякога вечер седях при Пеготи в кухнята. Там се чувствувах добре и не се боях да бъда такъв, какъвто съм. Но тези, които седяха в гостната, не одобряваха тези мои действия. Господстващата в нрава им жестокост се проявяваше и тук. Все още ме считаха необходим за майчината ми дресировка и бях длъжен да бъда неотлъчно при нея и да й служа за полезно изпитание.

Един ден след вечеря, когато пак се готвех да напусна стаята както обикновено, мистър Мърдстоун ми каза:

— Със съжаление забелязвам, Дейвид, че постоянно си сърдит и кисел.

— Сърдит като мечка — каза мис Мърдстоун.

Стоях безмълвен със сведена глава.

— Виж какво, Дейвид — каза мистър Мърдстоун, — сърдитият и упорит нрав е най-лошото нещо.

— А това момче има най-упорития и най-тежък характер, който някога съм срещала — прибави сестра му. — Струва ми се, скъпа ми Клара, че дори и вие забелязвате това.

— Извинете, драга Джейн — каза майка ми, — но сигурна ли сте — простете ми за тези думи, — напълно ли сте сигурна, че — че разбирате Дейви?

— Бих се срамувала от себе си, Клара — отвърна мис Мърдстоун, — ако не бих могла да разбера това момче или изобщо което и да е друго. Нямам претенции да съм много проницателна, обаче съм уверена… че имам здрав разсъдък.

— Без съмнение драга ми Джейн, вие сте много умна.

— О, не, не! Не казвайте подобно нещо — прекъсна я ядосано мис Мърдстоун.

— Но съм уверена, че е така — подхвана пак майка ми — и всички го знаят. Самата аз така често се възползувам от мъдрите ви съвети, че не мога да не бъда убедена в остротата на вашия ум. Следователно можете да бъдете сигурна, че ви говоря с най-голямо смирение.

— Нека да се съгласим, че не разбирам момчето, Клара — отвърна мис Мърдстоун, като увиваше верижките около китката си. — Нека с ваше позволение да приемем, че ни най-малко не го разбирам. Той е твърде дълбок за мене. Но може би брат ми със своята наблюдателност ще прозре характера му И както ми се стори — когато не много учтиво го прекъснахме, — брат ми говореше точно на тези тема.

— Мисля, че тук има по-безпристрастни и по-добри съдници по този въпрос, отколкото си ти, Клара — каза мистър Мърдстоун с нисък и тържествен глас.

— Едуард — отвърна майка ми свенливо, — ти си много по-добър съдия по всички въпроси. Както ти, така и Джейн. Само казвам, че…

— Само каза нещо необмислено и безсъдържателно — отвърна той. — Постарай се да не повтаряш това, скъпа ми Клара, и се владей.

Майчините ми устни се раздвижиха, сякаш тя каза. „Да, скъпи Едуард“ — обаче не се чу никакъв звук.

Мистър Мърдстоун обърна строго очи към мене и продължи:

— Казах ти, Дейвид, че със съжаление наблюдавам сърдития ти нрав. Не мога да понеса да гледам как пред очите ми се развива такъв един характер, без да се опитам да го поправя. Трябва да се постараеш да го промениш. Трябва да се постараем да го променим.

— Простете, господине — със заекване казах аз. — Откакто съм тук, никога не съм искал да бъда сърдит.

— Не се оправдавай с лъжи! — отвърна той така яростно, че майка ми неволно простря треперещата си ръка помежду ни. — Ти се оттегляш сърдит в стаята си, седиш там, когато би трябвало да си тук. Веднъж завинаги трябва да разбереш, че настоявам да седиш тук, а не там. Също така изисквам от тебе да бъдеш послушен. Ти ме познаваш, Дейвид. Всичко трябва да става така, както желая аз.

Мис Мърдстоун се изкиска дрезгаво.

— Държа да се отнасяш с мен с уважение и да бъдеш готов да ме слушаш — продължи той. — А трябва да се отнасяш така и към Джейн Мърдстоун и към майка си. Не мога да позволя на едно дете да бяга от тази стая, сякаш е заразна. Седни!

Той ми заповядваше като на куче и аз го слушах като такова.

— И още нещо — каза той. — Забелязвам, че имаш склонност към долно и просташко общество. Не ти позволявам да дружиш със слугите. Кухнята няма да ти помогне да станеш по-добър. А колкото се отнася до жената, която те подстрекава — за нея не казвам нищо, тъй като ти, Клара — обърна се той към майка ми с нисък глас, — поради своите стари фантазии питаеш някаква слабост към нея, която още не си превъзмогнала.

— И това е съвсем необяснимо заслепление! — извика мис Мърдстоун.

— Казвам само — обърна се той пак към мен, — че не одобрявам другаруването ти с мис Пеготи и ти забранявам да ходиш при нея. А сега, Дейвид, трябва да се подчиниш, тъй като много добре знаеш какво ще последва, ако не се придържаш буквално към заповедите ми.

Знаех това много добре — може би по-добре, отколкото той си мислеше, поне колкото до последиците, които би търпяла майка ми — и наистина изпълних заповедта му буквално. Вече не търсех убежище в стаята си, нито пък при Пеготи. Ден след ден седях унило в гостната, като с нетърпение чаках да стане време за лягане.

Каква досада бях принуден да търпя, когато седях неподвижен все в едно и също положение в продължение на дълги часове, като се боях да помръдна с крак или с ръка, за да не би мис Мърдстоун да се оплаче (както тя често вършеше това) от немирството ми. Боях се дори и поглед да хвърля от страх да не срещна неприязнения взор на старата мома, която би счела това за нов повод за забележки! Колко непоносимо скучно беше да седя и да слушам тиктакането на часовника, да наблюдавам как мис Мърдстоун нанизва стоманените си мъниста и да размишлявам дали някога тя ще се омъжи и кой ли нещастник ще бъде съпругът й. Броях гипсовите извивки на камината и отправях поглед към вратата, по тапетите на стените и тавана.

Как се разхождах самичък по калните ливади през студените зимни дни, като навсякъде носех в мисълта си и гостната, и мистър и мис Мърдстоун. Страшен товар, който бях длъжен да търпя на раменете си, кошмар, който не можах да отбягна, тежест, която затъпяваше разсъдъка ми, сковаваше сетивата ми!

Колко тягостно беше да седя мълчешком в столовата на обед, боейки се, че и приборът ми на масата е излишен, и апетитът ми е излишен, и столът ми е излишен, и самият аз съм излишен!

Колко мрачни бяха вечерите, когато запалваха светците и очакваха да се заловя за някакво занимание, но като не смеех да взема някоя приятна книга, се зачитах в скучни и студени трактати по аритметика. Уви, всички таблици за тежини и мерки се смесваха в нещастната ми глава с разни мелодии и ми бе невъзможно да ги науча, тъй като те влизаха през едното ми ухо и излизаха през другото, като конец през иглени уши.

Как се прозявах и задрямвах въпреки усилията си да се удържа. Как се стрясках от скритата си дрямка. Как никога не получавах отговор на плахите забележки, които рядко правех. Как приличах на празно пространство, на което никой не обръща внимание, и как въпреки това на всекиго пречех. Какво тежко облекчение чувствувах, когато мис Мърдстоун ми заповядваше да си легна, щом като часовникът започваше да бие девет.

Не съжалявах, когато дойде време да си тръгна. Бях изпаднал в някаква тъпота, но с удоволствие чаках времето, когато щях отново да видя Стиърфорд, макар и зад него да се изправяше мрачната фигура на мистър Крийкъл. Мистър Баркис отново се появи на портата и мис Мърдстоун отново каза с глас, в който звучеше предупреждение:

— Клара! — когато майка ми се надвеси над мен да ми каже сбогом.

Целунах нея и малкото си братче и тогава ми стана много мъчно, но не съжалявах, че си отивам, тъй като пропастта помежду ни бе зинала и раздялата ни бе започнала от дълги дни насам. И не е толкова прегръдката й, която все още е жива в паметта ми, макар и тя да бе така жарка както винаги, а по-скоро онова, което я последва.

Бях вече в колата на преносвача, когато я чух да ме вика. Погледнах навън и я видях да стои сама до градинската порта, вдигнала в ръце бебето да го видя. Времето бе все още студено и докато стоеше неподвижна с детето в ръце, нито един косъм от косата й, нито една гънка на дрехата й не помръдваше.

Така я видях за последен път. Така я виждах и след това, в сънищата си в училище. Мълчаливо стоеше тя край постелята ми, като ме гледаше със същия напрегнат поглед, взела в ръце бебето си.


IX ГЛАВА
ЕДИН ПАМЕТЕН РОЖДЕН ДЕН

Прескачам всичко, което се случи в училище до рождения ми ден, който беше през месец март. Не си спомням нищо друго, освен че се възхищавах от Стиърфорд повече отвсякога. Той щеше да напуща в края на полугодието, ако не и преди това и се държеше по-самостоятелно и по-смело дори от по-рано, поради което ми се струваше още по-привлекателен. Освен това обаче не си спомням нищо друго. Едничкият спомен, свързан с онова време, изглежда, бе погълнал всички по-дребни възпоменания и съществуваше сам по себе си.

Дори ми е трудно да повярвам, че между връщането ми в Салем Хаус и този бележит рожден ден имаше цели два месеца. Разбирам, че е било така само защото зная, че трябва да е било така. Иначе щях да бъда убеден, че не е съществувал никакъв промеждутък от време и че двете събития са следвали непосредствено едно след друго.

Как добре си спомням този ден! И досега усещам дъха на мъглата, която бе надвиснала над всичко. Виждам през нея мразовития скреж и усещам слепналите си коси върху бузата си. Пред погледа ми се изправят неясните очертания на класната стая със запалените тук-там свещи, осветяващи утринния полумрак. Виждам как от устата на момчетата излиза нара, когато духат измръзналите си пръсти, свиват се от студ и потропват с крака по пода.

Бяхме свършили закуската и ни бяха прибрали от игрището, когато мистър Шарп влезе и каза:

— Дейвид Копърфийлд да отиде в приемната.

Очаквах колет от Пеготи и засиях, като чух тази заповед. Станах бързо от мястото си, а някои от момчетата ми напомниха да не ги забравя при разпределението на лакомствата.

— Не бързай, Дейвид! — каза мистър Шарп. — Имаш достатъчно време, момчето ми, не бързай.

Ако бях обърнал нужното внимание, може би щях да се изненадам от съчувствието, което звучеше в думите му, обаче се сетих за това едва после. Забързах към приемната, където заварих мистър Крийкъл, седнал да закусва, с бастуна и вестника пред него, както и мисис Крийкъл с разтворено писмо в ръка. Нямаше обаче никакъв колет.

— Дейвид Копърфийлд — каза мисис Крийкъл, като ме поведе към една софа и седна до мене. — Искам да поговоря с тебе за нещо твърде важно. Трябва да ти съобщя нещо, детето ми.

Мистър Крийкъл, към когото, разбира се, отправих поглед, поклати глава, без да ме погледне, и спря една въздишка с едно голямо парче препечен хляб с масло.

— Твърде си малък, за да разбереш как светът се променя всеки ден — каза мисис Крийкъл — и как хората в него си отиват. Но ние всички трябва да разберем това, Дейвид. Някои от нас на младини, някои на старини, а някои — през целия си живот.

Аз я погледнах съсредоточено.

— Когато си дойде от къщи в края на ваканцията — каза мисис Крийкъл след малко мълчание, — бяха ли всички добре? — И след ново мълчание прибави: — Майка ти беше ли добре?

Аз затреперах, без да съзнавам ясно защо, като продължавах да я гледам съсредоточено, и дори не се опитвах да отговоря.

— Защото каза тя — тази сутрин научих с дълбоко съжаление, че майка ти е много болна.

Някаква мъгла се издигна между мисис Крийкъл и мен и за миг ми се стори, че фигурата й се завърта в нея. Сетне усетих горещи сълзи да се стичат по бузите ми, след което мисис Крийкъл застана пак неподвижна.

— Тя с много опасно болна — прибави тя.

Сега знаех всичко.

— Умряла е.

Нямаше нужда да ми казва това. Заплаках горчиво и се почувствувах самотно сираче в широкия свят.

Тя се показа много мила към мен. Държа ме там през целия ден, като понякога ме оставяше самичък. Плаках толкова, че се изморих и заспах, и след като се събудих, пак плаках. Когато вече не можех да плача, започнах да мисля. Непоносима тежест налегна гърдите ми. Разкъсваше ме остра болка, от която не можех да намеря спасение.

И въпреки това мислите ми се рееха безцелно. Не се съсредоточаваха върху нещастието, което бе притиснало сърцето ми, а се въртяха несвързано около него. Мислех си за затворената ни и смълчана къща. Мислех си за малкото детенце, за което мисис Крийкъл каза, че залиняло и навярно щяло също да умре. Мислех си за бащиния си гроб в черковния двор край дома и за това, как и майка ми ще лежи там под дървото, което ми бе така добре познато. Когато ме оставиха самичък, качих се на един стол и се погледнах в огледалото. Очите ми бяха червени, а лицето ми бе тъжно. След няколко часа вече не ми бяха останали сълзи. Чудех се за какво трябва да мисля, когато наближа към къщи — тъй като щях да си отида за погребението. Спомням си, че бях обкръжен от някаква тържественост, и нещастието ми ми бе придало важност в очите на другите момчета.

Ако някога дете е било поразявано от истинска скръб, това дете бях аз. Но си спомням, че усещането за значимост бе като някакво облекчение. Изпитах го, когато се разхождах следобеда на игрището, докато другите бяха в клас. Когато ги видях да ме гледат от прозорците, качвайки се по стълбите, почувствувах, че съм станал някак си забележителен, придобих още по-тъжен вид и завървях по-бавно. Когато учебните занимания се свършиха и те дойдоха при мен и ме заговориха, бях доволен от себе си, че не се държах гордо, а се отнасях към тях по същия начин, както преди.

Трябваше да тръгна за дома на следващия ден. Щях да пътувам не с пощенската кола, а с големия нощен дилижанс, наречен „Фермера“. Той служеше най-вече на селяните, пътуващи на близки разстояния. Вечерта не разправях романи и Тредълс настояваше да ми заеме възглавницата си. Не знаех за какво би ми послужила тя, тъй като си имах собствена, но това бе едничкото нещо, което той можеше да ми заеме. Както и един лист хартия за писма, изпълнени със скелети. Даде ми го на тръгване, за да ми послужи за утеха на мъките и да допринесе за успокоението ми.

Напуснах Салем Хаус на другия ден следобед. Далеч беше тогава от мен мисълта, че никога вече няма да се върна там. Пътувахме много бавно цяла нощ и стигнахме в Ярмут към девет или десет часа сутринта. Огледах се за мистър Баркис, обаче го нямаше. Вместо него видях един пълен, запъхтян, весел, дребничък стар човек в черно, с малки панделки на колената на бричовете си, с черни чорапи и широкопола шапка. Той се приближи задъхано до прозореца на дилижанса и каза:

— Мистър Копърфийлд?

— Да, господине.

— Ако обичате, елате с мен, малки господине — каза той, като отвори вратата, — и ще имам удоволствието да ви заведа до къщи.

Сложих ръката си в неговата, като се чудех кой можеше да бъде той, и се отправихме към един магазин на тясна уличка, на който имаше надпис: „Оумър, шивач, търговец на платове, доставчик на траурни дрехи и пр.“ Магазинът беше малък и задушен, изпълнен с най-различни видове дрехи, ушити и неушити. Имаше и една витрина с боброви шапки и бонета. Влязохме в малка стаичка зад магазина, където видяхме три млади жени, заети с работа. Пред тях на масата лежаха цели купища черни платове, а парчета и изрезки от тях бяха разпилени по пода. В стаята гореше хубав огън и се носеше дъх на затоплен чер креп. Тогава не знаех каква беше тази миризма, обаче сега знам.

Трите млади жени ми изглеждаха много работливи и доволни. Те вдигнаха глава да ме погледнат, след което продължиха работата си. Бод, бод, бод. Едновременно с това в стаята нахлуваше звукът от ударите в една работилница на отсрещната страна на малкия двор: чук, чук, чук… безкрайна мелодия с еднообразен ритъм.

— Е каза водачът ми на едната от трите жени, — как върви работата, Мини?

— Ще бъдем готови за пробата, татко, не се безпокой — отвърна весело тя, без да вдигне глава.

Мистър Оумър свали широкополата си шапка и седна задъхан. Той беше толкова пълен, че преди да заговори, трябваше да се задъха още няколко пъти.

— Добре — каза най-сетне той.

— Татко — каза закачливо Мини, — приличаш на същински тюлен.

— Не зная, моя мила — отвърна той, като се позамисли, — не зная от какво съм толкова пълен.

— Това е, защото си спокоен, татко — каза Мини. — Взимаш всичко така леко.

— Няма смисъл да го взимам другояче, моя мила — каза мистър Оумър.

— Разбира се отвърна дъщеря му. — Слава богу, тук всички сме много весели! Нали, татко?

— Надявам се, че е така, моя мила — отвърна мистър Оумър. — И тъй като сега мога да дишам, смятам, че мога да взема мярка на този млад учен. Ще влезете ли в магазина, мастър Копърфийлд?

Мистър Оумър ме покани да вляза преди него. След като ми показа един топ плат, за който спомена, че е екстра качество и подходящ само за траур за родители, той ми взе мярка, като си записа нужните данни в една тетрадка. Докато вършеше всичко това, ми обръщаше внимание върху стоките си и ми посочваше някои образци, за които казваше, че са излезли от мода, както и други, които пък току-що били на мода.

— И поради тези неща често пъти губим по някоя и друга сума пари — каза мистър Оумър. — Модите са като хората. Появяват се, без някой да знае кога, защо и как, и си отиват, също без някой да знае кога, защо и как. Моето мнение е, че всичко прилича на самия живот, ако го погледнеш от тази гледна точка.

Бях твърде опечален, за да разисквам този въпрос, което във всеки случай би било по силите ми. Мистър Оумър ме заведе отново в работилницата, като се задъхваше, докато вървеше.

После отвори една врата, зад която се показа една много тясна и стръмна стълба, и извика:

— Донесете чая и хляба с маслото!

Той пристигна след малко, през което време аз седях, оглеждайки се наоколо, размишлявах и слушах шума от шиенето в стаята и от чукането през двора. Оказа се, че чаят бил за мене.

— Аз ви познавам — каза мистър Оумър, след като ме гледаше в продължение на няколко минути, през което време не обърнах голямо внимание на закуската, тъй като видът на черните платове разваляше апетита ми.

— Познавам ви от дълго време, млади приятелю.

— Наистина ли, господине?

— Още от самото ви раждане — каза мистър Оумър. — Даже бих могъл да кажа, че и от преди това, тъй като познавах и баща ви. Той беше пет фута и девет и половина инча и лежи в гроб, който е дълъг пет фута и двадесет инча.

— Чук-чук-чук чук-чук-чук — чуваше се през двора.

— Да, лежи в едно пространство от пет фута и двадесет инча — каза мистър Оумър с приятен глас. — Това беше или по негово желание, или по нейно нареждане, забравих кое.

— Знаете ли как е малкото ми братче, господине? — запитах аз. Мистър Оумър поклати глава.

— Чук-чук-чук — чук — чук-чук.

— То е в майчините си прегръдки — отвърна той.

— О, горкичкото, умряло ли е?

— Не се тревожете повече, отколкото трябва — каза мистър Оумър. — Да, бебето е умряло.

При тази вест раните ми отново се отвориха. Оставих закуската, която едва бях докоснал, и си турих главата на друга маса в ъгъла на малката стаичка, която Мини набързо разчисти, за да не би да изцапам сложените върху нея траурни дрехи със сълзите си. Тя беше хубавичко добросърдечно момиче и с мило движение отстрани косата ми от мокрите ми очи. Но беше много весела поради това, че бе свършила всичко навреме, и тъй много се различаваше от мене!

След това чукането престана и един хубав млад човек прекоси двора и влезе в работилницата. В ръката си държеше чук, а устата му бе пълна с дребни гвоздейчета, които той бе принуден да извади, преди да заговори.

— Е, Джорам — каза мистър Оумър, — а твоята работа как върви?

— Както трябва — каза Джорам. — Готово е.

Мини се поизчерви, а другите две момичета се усмихнаха едно на друго.

— Какво! Значи снощи, когато бях в клуба, ти си работил на свещ, така ли? — каза мистър Оумър, като си затвори едното око.

— Да — отвърна Джорам. — Направих това, тъй като вие казахте, че ако свърша всичко навреме, ще отидем на разходка — Мини, аз и вие.

— О, аз пък си мислех, че бихте предпочели да си остана вкъщи — каза мистър Оумър, като се разсмя толкова, че най-после се закашля.

— Щом като бяхте така добър да кажете това — каза младият човек, аз напрегнах всичките си сили. — А сега ще дойдете ли да дадете мнението си, господине?

— Да — каза мистър Оумър като стана. Момчето ми — обърна се той към мен, спирайки се, — бихте ли желали да видите…

— Не, татко — прекъсна го Мини.

— Мислех си, че може да му е приятно, мила — каза мистър Оумър, — но си права.

Не мога да ви кажа как разбрах, че отиват да видят ковчега на милата ми майчица. Никога не бях чувал да се правят ковчези, никога не бях виждал подобно нещо, но докато се вслушвах в шума, реших, че правят именно маминия ковчег, а когато младият човек влезе, бях сигурен с какво се е занимавал дотогава.

Двете млади момичета, чиито имена не знаех, бяха свършили работата си и сега си изчеткваха роклите от конците и парцалчетата. Сетне отидоха в магазина да го разтребят и да чакат клиенти. Мини остана в работилницата да сгъне ушитото и да го нареди в две кошници. Тя вършеше това на коленете си, като през всичкото време си тананикаше някаква весела песенчица. Джорам, който бях сигурен, че е влюбен в нея, влезе и си открадна една целувка, докато тя се занимаваше с работата си. Той не ми обърна никакво внимание и каза, че баща й бил отишъл за файтона и че самият той трябвало да побърза и да се приготви. Сетне си излезе, а тя сложи напръстника и ножиците в джоба си и забоде една игла с вдянат в нея черен конен на гърдите си. После си облече кокетно връхната дреха пред малкото огледало зад вратата, в което видях отражението на доволното й лице.

Наблюдавах всичко това, докато седях пред малката масичка в ъгъла, сложил глава на ръцете си, а мислите ми се лутаха в съвсем друга посока. Файтонът скоро спря пред магазина. Най-напред сложиха кошниците, след това мен, а най-после те тримата се качиха. Спомням си, че това беше нещо средно между файтон и кола за пренасяне на пиана, боядисана в черно и карана от един черен кон с дълга опашка. Имаше достатъчно място за всички ни.

Не знам дали някога в живота си съм изпитвал чувство, подобно на това, което ме обхвана, когато ги гледах така весели, въпреки занаята им и целта, за която се бяха отправили. Не им се сърдех, а по-скоро се страхувах от тях като от същества, с които нямам нищо общо. Те бяха много весели. Старият човек седеше отпред и караше, а двамата млади бяха заели места зад него. Когато се обърнеше да им каже нещо, те се доближаваха от двете страни на пълното му лице. Биха се разговаряли и с мене, но аз се държах настрана, забил нос в един ъгъл. Ласките и веселостта им, макар и не шумна, ме плашеше и едва ли не се чудех как не ги сполетява нещо лошо като наказание за коравосърдечието им.

Така че, когато спряха, за да нахранят коня и себе си, и ядоха, и пиха с най-голямо удоволствие, аз не се докоснах до нищо, а стоях гладен. Когато стигнахме до дома, изскочих бързо и безшумно от задната страна на файтона, за да не се явя с тях пред тъжните закрити прозорци, обърнати към мен като затворени очи, които някога са били весели. Обилни сълзи се стекоха по бузите ми, когато видях прозореца на майчината си стая и до него този, който в добрите минали дни бе мой.

Преди да стигна до вратата, бях вече в Пеготините прегръдки и тя ме заведе вътре. Мъката й избухна още когато ме видя, обаче тя скоро се овладя, като говореше шепнешком и вървеше тихо, сякаш можеше да смути умрелите. Разбрах, че от дълго време не е спала. Тя остана да бди и тази нощ. Докато скъпата й господарка е все още над земята, каза тя, няма нито за миг да я остави.

Когато влязох в гостната, мистър Мърдстоун не ме забеляза, само седеше край огъня, като плачеше тихичко, обронил глава над страничната облегалка на стола си. Мис Мърдстоун бе заета с нещо на писалищната си маса, отрупана с писма и хартии. Тя ми подаде студените си нокти и ме запита със стоманен шепот дали са ми взели мярка за траурните дрехи.

— Да — отговорих й аз.

— А ризите ти — запита мис Мърдстоун, — донесе ли си ги?

— Да, госпожо. Донесох си всичките дрехи.

Това бяха едничките утешителни думи, които твърдостта й позволи да ми каже. Не се съмнявам, че изпитваше удоволствие, като по този начин имаше възможност да покаже това, което тя наричаше самообладание, твърдост, спокойствие на духа, здрав разсъдък и цялата онази дяволска поредица от противни качества. Много се гордееше със способностите си на делова жена и ги проявяваше, като свеждаше всичко до писане с перо и мастило, без да се трогва от нищо. През останалата част на деня, както и от сутринта до вечерта на другия ден, тя седя на писалището си, като скърцаше спокойно с твърдото си перо и с всички разговаряше с неизменния си хладнокръвен шепот. Нито един мускул на лицето й не трепваше, нито една мека нотка не прозвучаваше в гласа й и нито една гънка не се появяваше по роклята й.

Понякога брат й вземаше някоя книга, но не го виждах да я чете. Той я разтваряше и сякаш четеше, но стоеше така в продължение на цял час, без да обърне страницата, след което я оставяше и се разхождаше напред-назад из стаята. Аз седях със скръстени ръце и го наблюдавах, като по цели часове броях крачките му. Той много рядко заговаряше със сестра си, а на мен не каза нито дума. В смълчаната къща се чуваше само тиктакането на часовниците и стъпките на мистър Мърдстоун.

През тези дни преди погребението виждах Пеготи много нарядко. Когато минавах нагоре-надолу по стълбите, винаги я намирах някъде около стаята, в която лежаха майка ми и детето. Тя идваше при мен само вечер и седеше до главата ми, докато заспях. Един или два дни преди погребението — през онова време всички дни се бяха слели в едно, тъй като нямаше какво да ги отдели един от друг — тя ме заведе в стаята. Едничкото нещо, което си спомням, бе, че под снежнобялата покривка на кревата лежеше самото въплъщение на тържествената тишина и покой, които владееха в цялата къща. Когато тя понечи да отвие полекичка покривката, аз извиках: — О, не, не! — и й хванах ръката.

Ако погребението би било вчера, нямаше да си го спомням по-добре. Всичко ми е така свежо в паметта — самият въздух в хубавата приемна, когато надзърнах през вратата, пламтящият огън, бляскащото вино в каните, шарките по чашите и чиниите, лекият сладък дъх на торта, миризмата на мис Мърдстоуновата рокля и на черните ни дрехи. В стаята е мистър Чилип и той идва да ми каже нещо.

— А как е мастър Дейви? — пита ласкаво той.

Не мога да му кажа, че съм много добре. Само му подавам ръката си, която той държи в своята.

— Божичко! — каза мистър Чилип, като се усмихва свенливо, а нещо проблясва в очите му. — Малките ни приятели така бързо израстват, че просто не можем да ги познаем, нали, госпожо?

Той отправя тези думи към мис Мърдстоун, която не му отговаря.

— И колко много сме се изменили, нали, госпожо? — продължава мистър Чилип.

Мис Мърдстоун отговаря само като се намусва и кимва със студена учтивост. Сконфузен, мистър Чилип отива в един ъгъл, като продължава да ме държи за ръка, но вече не отваря уста.

Забелязвам това, защото изобщо забелязвам всичко, което става наоколо ми, макар че откакто съм си дошъл вкъщи, нищо не ме интересува. Разнася се някакъв звън и мистър Оумър заедно с друг един човек идват да ни подготвят. Както Пеготи ми бе разправила много отдавна, тези, които придружили баща ми до същия гроб, били събрани в същата стая.

Тук сме мистър Мърдстоун, съседът ни мистър Грейпър, мистър Чилип и аз. Когато отиваме до вратата, носачите и техният товар са вече в градината. Те пристъпват пред нас по пътеката, край брястовете, през портата и влизат в черковния двор, където тъй често съм слушал птичите песни през летните сутрини.

Застанали сме около гроба. Денят ми изглежда по-различен от другите дни, а и светлината е по-друга — по-тъжна. Наоколо цари тържествена тишина, която сякаш сме донесли от къщи заедно с тези, които щяха да легнат в отворената могила. Всички сме гологлави. Чувам гласа на свещеника, далечен в открития въздух, и все пак ясен и разбираем. Той мълви: „Аз съм възкресението и животът, каза бог!“ Сетне чувам ридания и като се оглеждам наоколо, виждам настрана от тълпата добрата и вярна слугиня, която сега обичам най-много от всички хора на света. Детското ми сърце е уверено, че един ден бог ще й каже: „Добре си сторила!“

В малката група хора има много познати лица. Лица, които съм виждал в черква, когато погледът ми е блуждаел наоколо, лица, които за първи път са зърнали майка ми, когато е дошла в селото им, сияйна в красотата си. Но не мисля за тях, не мисля за нищо освен за скръбта си и въпреки това ги виждам и ги познавам. Дори забелязвам в далечината Мини, която хвърля поглед към любимия си, застанал близо до мен.

Всичко е свършено. Гробът е засипан и ние се връщаме към дома. Пред нас се изправя къщата ни, така хубава и непроменена. Тя навява такива спомени за всичко онова, което вече си е отишло завинаги, че досегашната ми скръб е нищо в сравнение с тази, която тя събужда. Отвеждат ме. Мистър Чилип ми говори. Когато се прибираме вкъщи, той намокря устата ми с малко вода, а когато го помолвам да се кача в стаята си, той пуща ръката ми с нежността на жена.

Всичко това като че ли е станало вчера. По-сетнешни случки отдавна са отлетели към онзи бряг, където всички забравени неща отново се появяват, но тази стои като висока скала всред океана.

Знаех, че Пеготи ще дойде при мен в стаята ми. Празничната тишина на къщата (денят така приличаше на неделя!) беше благотворна и за двама ни. Тя седна край мен на малкото ми легло. После взе ръката ми, като от време на време я погалваше и целуваше, също както би утешила малкото ми братче, и ми разправи по своему всичко онова, което имаше да ми казва за случилото се.

— От дълго време тя не беше добре — каза Пеготи. — Тревожеше се и не беше щастлива. Когато бебето се роди, отначало си помислих, че ще се поправи, но тя отслабна още повече и всеки ден силите й отпадаха. Преди да дойде бебето, обичаше да си седи самичка и да плаче. Но след това все му пееше — така нежно, че веднъж, когато я чух, помислих, че това е някакъв глас от въздуха който отлита нагоре. Струваше ми се, че напоследък бе станала още по-плаха и чувствителна и всяка по-рязка дума бе като удар за нея. Но към мен си беше все същата. Милото ми момиче никога не се промени към своята глупава Пеготи.

Тук Пеготи млъкна и нежно погали ръката ми.

— Последния път, когато я видях да прилича на себе си, беше през онзи ден, когато вие си дойдохте за ваканция, миличкият ми. В деня, когато си заминахте, тя ми каза: „Никога вече няма да видя скъпото си момченце. Казва ми го един вътрешен глас и знам, че е така.“ След това тя се мъчеше да се държи и когато й кажеха, че е лекомислена и безразсъдна, тя даваше вид, че наистина е такава, но от лекомислието и безразсъдността й не бе останало нищо. Тя никога не каза на съпруга си това, което бе казала на мен — страхуваше се да го каже на когото и да било. Обаче една вечер, около една седмица преди смъртта си, му рекла: „Мили, струва ми се, че скоро ще умра.“ — „Тогава ми стана по-леко на душата, Пеготи — каза ми тя същата вечер, когато й помагах да си легне. — Клетичкият, той ще свиква постепенно с тази мисъл и най-после всичко ще свърши. Много съм изморена. Ако това е сън, стой до мен, докато заспивам. Не ме оставяй. Бог да благослови и двете ми деца! Да защити и да запази момченцето ми, кръглото сираче!“ След това вече не напуснах постелята й — каза Пеготи. — Тя често говореше с онези двамата долу — тъй като ги обичаше. Не можеше да не обича хората, които биваха около нея — но когато си излизаха от стаята й, винаги търсеше своята Пеготи и не можеше да заспи, ако аз не бях при нея. Последната вечер тя ме целуна и каза: „Ако бебето ми умре, Пеготи, моля ти се, нека да го сложат в обятията ми и да ни погребат заедно. (И наистина, така бе сторено, тъй като клетото детенце живяло само един ден след нея.) Нека скъпото ми момче ме придружи до мястото на последната ни почивка и му кажи, че докато е лежала тук, майка му го е благословила не веднъж, а хиляди пъти.“

Последва ново мълчание и Пеготи пак ме погали нежно по ръката.

— Беше вече късна нощ, когато майка ти ме помоли за малко вода — продължи Пеготи. — След като й дадох, тя ми се усмихна така мило, клетичката! Толкова беше хубава! Зората се бе пукнала и слънцето бе изгряло, а тя ми разправяше колко мил и внимателен е бил винаги с нея мистър Копърфийлд. Бил много търпелив и когато тя започвала да се съмнява в себе си, той винаги й казвал, че любещото сърце струва много повече от мъдростта и че е много щастлив с нея. „Мила Пеготи — каза тогава тя, — приближи ме до себе си. (Беше толкова слаба, че не можеше сама да се движи.) Сложи добрата си ръка под врата ми — каза тя — и ме обърни към себе си, защото лицето ти се отдалечава от мен, а аз искам да го виждам.“ Сторих това, което искаше. И, Дейви, дошло бе времето да се изпълнят думите, които ти бях казала при тръгването — тя беше щастлива да сложи глава върху ръката на своята глупава намусена Пеготи. Така умря като дете, което заспива.

Тъй свърши разказът на Пеготи. От момента, когато научих за смъртта на мама, образът й от последните месеци престана да същества. Оттогава нататък за мен тя бе само младата майка от ранното ми детство, която имаше обичай да навива къдрите си на пръста си и да танцува с мен във вечерния здрач на гостната. Това, което Пеготи ми разправи за последните й дни, само затвърди още повече в паметта ми по-раншния й образ. Може би изглежда странно, но така беше. Чрез смъртта си тя се върна пак към спокойната си младост и заличи всичко останало.

Майката, която лежеше в гроба, бе майката на моето детинство. Малкото същество в ръцете й бях аз, такъв, какъвто бях по-рано, притихнал завинаги в обятията й.


X ГЛАВА
ИЗОСТАВЯТ МЕ И ПОСЛЕ ПАК СЕ ПОГРИЖВАТ ЗА МЕН

Първото нещо, което мис Мърдстоун направи на другия ден, след като едва бяхме успели да разтворим прозорците и да пуснем светлината отново вкъщи, беше да предупреди Пеготи, че след един месец трябва да си отиде. Колкото и да бе ненавиждала тази служба, вярвам, че би я задържала заради мен и би я предпочела пред най-хубавата служба на света. Тя ми каза, че трябва да се разделим и ми обясни защо. И на двама ни стана много мъчно.

А колкото до мен и до бъдещето ми, не предприеха нито една стъпка и не казаха нито дума. Сигурен съм, че биха били много щастливи, ако можеха и от мен да се отърват, като ми дадат едномесечно предупреждение. Веднъж събрах достатъчно смелост и попитах мис Мърдстоун кога ще се върна в училището. Тя ми отвърна сухо, че доколкото знае, едва ли ще се връщам там. Не ми казаха нищо повече. И двамата с Пеготи бяхме много загрижени за бъдещето ми, но нито тя, нито аз можехме да получим някакви сведения по въпроса.

Имаше само една промяна в положението ми — освободиха ме от всички по-раншни задължения и напълно ме изоставиха. Това свали голямо бреме от плещите ми, но ако се бях замислил по-дълбоко, това обстоятелство щеше да ме накара да се загрижа повече за бъдещето си. Не само че вече не ме принуждаваха да скучая в гостната, но дори когато веднъж отидох там, мис Мърдстоун намръщено ми даде да разбера, че трябва да си изляза. Вече не ми забраняваха да отивам при Пеготи и дотолкова, доколкото не се пречках на пътя на мистър Мърдстоун, никой не се интересуваше къде ходя и какво правя. Отначало живеех под страха, че или той, или мис Мърдстоун ще се заловят отново с образованието ми. Скоро обаче се убедих, че всички подобни опасения са неоснователни и че едничкото нещо, което можех да очаквам, беше пълно пренебрежение.

Това откритие не ми причини голяма болка. Все още бях замаян от удара, причинен от майчината ми смърт, и вцепенението, в което бях изпаднал, не ми позволяваше да мисля за по-маловажни неща. Дори си спомням, че понякога си мислех за възможността изобщо да не продължавам образованието си. Това никак не ме тревожеше. Постепенно станах едно раздърпано, намусено същество, което се скиташе безцелно из селото. И за да се отърва от това положение, си мечтаех да избягам и да си търся щастието другаде, като някой от любимите ми герои. Но това бяха само блянове, пробягващи видения, нарисувани по стените на стаята ми, и когато се стопяваха, те оставяха стените отново голи.

— Пеготи — прошепнах една вечер замислено, когато си греех ръцете на кухненския огън, — мистър Мърдстоун ме ненавижда повече отпреди. Никога не ме е обичал особено, но напоследък предпочита да не ме вижда, ако е възможно.

— Може би поради скръбта си — каза Пеготи, като галеше косата ми.

— Но, Пеготи, и на мен ми е мъчно. Ако знаех, че е поради скръбта му, нямаше да се чувствувам засегнат. Но не е от това, съвсем не.

— Откъде знаеш, че не е? — каза Пеготи след малко.

— Скръбта му е нещо съвсем друго. В този момент, когато седи долу със сестра си, той изпитва скръб, но ако аз вляза вътре, Пеготи, той ще изпита и още нещо.

— А какво ще бъде то? — запита Пеготи.

— Гняв — отвърнах, като неволно направих гримаса, наподобяваща неговото мусене. — Ако това, което изпитва, е само скръб, той не би ме поглеждал така. Онова, което аз изпитвам, е само скръб и тя ме прави по-добър.

За известно време Пеготи не продума нищо и аз продължих да си грея ръцете също така мълчаливо.

— Дейви — каза тя най-после.

— Да, Пеготи?

— Опитах се, миличък, по всички възможни и невъзможни начини да си намеря подходяща служба тук, в Блъндърстоун, но не можах да открия подобно нещо, любов моя.

— А какво възнамеряваш да правиш, Пеготи? — попитах разтревожено аз. — Другаде ли ще отидеш да си търсиш щастието?

— Предполагам, че ще се принудя да отида в Ярмут и да живея там — отвърна Пеготи.

— Би могла да отидеш и по-далеч — казах аз, малко разведрен — и тогава щеше да е все едно, че съм те загубил. А ако си там, мила Пеготи, ще мога да те виждам от време на време. Най-после Ярмут не е на края на света, нали?

— Тъкмо обратното, слава богу! — извика Пеготи възбудено. — Докато си тук, миличкият ми, ще идвам да те виждам всяка седмица. Да, всяка седмица, докато съм жива.

Това обещание смъкна цял товар от плещите ми. Но не беше само то, тъй като Пеготи продължи:

— Виж какво, Дейви, най-напред ще отида на гости на брат си за около две седмици — да се поуспокоя и да дойда на себе си. И си мислех, че тъй като понастоящем не държат много на теб тука, може би ще те пуснат да дойдеш с мен.

В този миг нищо друго не би могло да ми достави по-голямо удоволствие. Мисълта, че отново ще бъда заобиколен от тези честни хора със светнали от гостоприемство лица, мисълта, че ще се върне покоят на онова неделно утро, когато камбаните биеха, камъчетата падаха в морето, а приличните на сенки кораби изплуваха из мъглата, внесе ведрина в душата ми. Представях си как ще скитам с малката Емилия, ще й разправям за бедите си и ще търся утеха в мидите и камъчетата по брега. Вярно е, че следния миг се стреснах от опасението, че може би мис Мърдстоун няма да даде съгласието си, но скоро се успокоих, тъй като тя дойде да направи вечерното претърсване на долапите, докато още разговаряхме, и Пеготи веднага постави въпроса със смелост, която ме учуди.

— Момчето там ще лентяйства — каза мис Мърдстоун, като гледаше в едно гърне с туршия, — а лентяйството води до всички пороци. Но според мен той, разбира се, би лентяйствал и тук, и където и да било.

Видях, че Пеготи си има готов отговор, но заради мен го преглътна и продължи да мълчи.

— Хм! — каза мис Мърдстоун, като продължаваше да гледа туршията. — По-важно от всичко, най-важно от всичко е брат ми да не бъде обезпокояван и да не се тревожи. Смятам, че най-добре ще е да отговоря утвърдително.

Поблагодарих й, без да показвам радостта си, за да не би да оттегли съгласието си. Разбрах, че бях постъпил разумно, тъй като ме погледна така кисело, сякаш черните й очи бяха погълнали цялото съдържание на гърнето. Както и да е, тя даде съгласието си и не го оттегли. Когато месецът изтече, Пеготи и аз бяхме готови за тръгване.

Мистър Баркис дойде вкъщи за багажа на Пеготи. Никога по-рано не го бях виждал да минава през градинската порта, но сега дори влезе вътре. Когато на излизане вдигаше най-тежкия сандък, той ми хвърли многозначителен поглед, ако изобщо би могло да се каже, че лицето на мистър Баркис може да изразява нещо.

Естествено, Пеготи беше в потиснато състояние на духа, тъй като напущаше мястото, което й бе дом в продължение на няколко години и където бяха живели съществата, към които се беше най-много привързала. Още от рано сутринта отиде на гробищата и седна в колата с носната си кърпичка до очите. Докато тя беше в това състояние, мистър Баркис не проявяваше никакви признаци на живот. Той седеше на обичайното си място и в обичайната си поза, подобно на някаква голяма препарирана фигура. Но когато тя започна да се оглежда наоколо и да ми приказва, той кимна с глава и се ухили на няколко пъти. Нямам понятие на кого или на какво се бе ухилил.

— Какъв хубав ден, мистър Баркис! — казах аз учтиво.

— Не е лош — отвърна мистър Баркис, който винаги биваше сдържан в изразите си и рядко си позволяваше да каже нещо по-смело.

— Сега Пеготи се чувствува доста добре, мистър Баркис — заявих аз, за да му доставя удоволствие.

— Наистина ли? — каза мистър Баркис.

След като поразмисли върху това с мъдър вид, мистър Баркис я погледна и каза:

— По-добре ли сте сега?

Пеготи се засмя и отговори утвърдително.

— Но наистина, питам ви, добре ли сте? — изджавка мистър Баркис, като се приближи малко към нея и я мушна с лакът. — Наистина ли сега сте по-добре? Наистина ли, а? — При всеки от тези въпроси той се приближаваше по малко до нея и я мушваше в лакътя, така че най-накрая всички се събрахме в левия ъгъл и бях така притиснат, че едва можех да седя.

Пеготи привлече вниманието на мистър Баркис към страданията ми и той веднага ми освободи повече място и малко по малко се отдръпна. Не можах обаче да не забележа, че е изнамерил чудесен начин да проявява вниманието си леко, приятно и остроумно, без да създава неудобството да търси теми за разговор. Явно ликуваше. От време на време се обръщаше към Пеготи и като повтаряше: „Наистина ли сега сте по-добре?“ — връхлетяваше върху ни, докато най-сетне ми стана невъзможно да дишам. Накрая, когато го виждах готов да направи това, аз скачах, заставах на стъпалото на колата и давах вид, че се възхищавам от гледката. Това се оказа много удобно.

Той беше така учтив, че спря в един хан специално заради нас и ни почерпи с печено агнешко и бира. Когато Пеготи бе вдигнала чаша и пиеше, стремежът да се приближи към нас пак го обхвана и той едва не я задави. Но колкото повече наближавахме края на пътуването, толкова по-зает ставаше той и толкова по-малко време имаше да проявява галантност. И когато спряхме в Ярмут, всички бяхме тъй разтърсени и разклатени, че нямахме сили за нищо.

Мистър Пеготи и Хам ни чакаха на старото място. Посрещнаха ни много сърдечно и се ръкуваха с мистър Баркис, който с килната назад шапка и със срамежлива усмивка на лице имаше твърде смутен вид. Всеки взе по един от Пеготините сандъци и тогава мистър Баркис тържествено ми направи знак с пръста си да го последвам под един навес.

— Вижте какво — изръмжа той, — всичко беше наред.

Аз го погледнах право в лицето и отвърнах дълбокомислено:

— Аха!

— Работата, изглежда, не е спряла дотам — каза мистър Баркис, като ми кимна доверително. — Всичко е наред.

Отново казах:

— Аха!

— Спомняте си кой беше съгласен, нали? — каза моят приятел. — Баркис и само Баркис.

Кимнах в знак на съгласие.

— Всичко е наред — каза мистър Баркис, като се ръкува. — Аз съм ваш приятел. В началото вие постъпихте добре. Всичко е наред.

В желанието си да се изрази особено ясно мистър Баркис бе толкова тайнствен, че ако Пеготи не ме беше извикала, можех цял час да стоя и да гледам лицето му и сигурно щях да науча толкова, колкото от лицето на някой спрял часовник. Докато вървяхме, тя ме запита какво ми е казал мистър Баркис.

— Каза ми, че всичко е наред — отвърнах й аз.

— Какво нахалство! — провикна се тя. — Но няма значение! Дейви, миличък, какво би казал, ако реша да се омъжа?

— Надявам се, Пеготи, че и тогава ще ме обичаш също тъй, както и сега, нали? — отвърнах аз след кратък размисъл.

За голямо учудване на минувачите, както и на роднините й пред нас добрата женица се спря на пътя и ме прегърна, уверявайки ме в неизменната си любов към мен.

— Какво би казал за това, миличък? — запита ме тя, когато престана да ме целува и отново завървяхме.

— Какво бих казал, ако се омъжиш за мистър Баркис ли, Пеготи?

— Да — отвърна тя.

— Предполагам, че би било чудесно. Знаеш, Пеготи, тогава ти винаги ще имаш на разположение колата и коня, да те довеждат при мен, и ще можеш да идваш без пари винаги, когато си поискаш.

— Колко ми е умничък! — провикна се Пеготи. — Същото си мислех и аз в продължение на цял месец! Да, миличкият ми, и освен това така ще бъда по-независима. Пък и ще ми бъде по-добре да слугувам в собствената си къща, отколкото в чужда. Сега не знам дали ще съм способна да работя при чужди хора. А и винаги ще съм близо до гроба на милата ми кукличка — продължи Пеготи замислено — и ще мога да го наглеждам, когато си искам. А когато заспя завинаги, може би ще ме положат недалеч от обичното ми момиче!

За известно време и двамата не казахме нищо.

— Но не бих помислила за това — каза Пеготи весело, — ако моят Дейви би бил против — дори и сто пъти да ми бяха пели в черква и пръстенът да бе в джоба ми.

— Погледни ме, Пеготи — отвърнах аз, — и кажи дали не се радвам и дали не съм доволен! — И наистина, аз от цялото си сърце желаех Пеготи да се омъжи за мистър Баркис.

— Добре, миличкият ми — каза Пеготи, като пак ме прегърна, — обмислях това и денем и нощем, и се надявам, че съм на прав път. Но пак ще си помисля, ще поговоря и с брат си, а дотогава няма да го казваме на никого, нали, Дейви? Баркис е искрен и добър човек и ако се държа добре с него, моя ще бъде грешката, ако, ако няма да се чувствувам добре — каза Пеготи и се засмя сърдечно.

Този цитат от мистър Баркис бе толкова на място и така много ни развесели, че и двамата дълго се смяхме, и когато наближихме къщичката на мистър Пеготи, бяхме в много добро настроение.

Тя изглеждаше съвсем същата, само като че ли сега ми се виждаше малко смалена. Мисис Гъмидж пак ни чакаше на вратата, сякаш оттогава насам не бе мръднала оттам. Вътре всичко беше както преди и дори букетът от водорасли пак бе в синьото гърне в спалнята ми. Отидох в пристройката да я разгледам. И съвсем същите речни и морски раци, обладани от същото желание да щипят всичко наоколо, вкопчени един в друг, по същия начин се бяха струпали в съвсем същия ъгъл.

Но малката Емилия не се виждаше никъде, поради което запитах мистър Пеготи за нея.

— Тя е на училище — отвърна мистър Пеготи, като избърсваше от челото си потта, причинена от тежестта на Пеготиния сандък. И като погледна холандския часовник, продължи: — Но ще се върне след около двадесет минути или половин час. Миличката, всички така много чувствуваме отсъствието й!

Мисис Гъмидж простена.

— Развесели се, майко! — провикна се мистър Пеготи.

— Аз го чувствувам по-дълбоко от всеки друг — каза мисис Гъмидж. — Аз съм такова едно самотно същество и само с нея не ми вървеше наопаки.

Като хленчеше и клатеше глава, мисис Гъмидж се зае да раздухва огъня. Докато вършеше това, мистър Пеготи ни изгледа и каза с нисък глас, като полузакри устата си с ръка:

— От всичко това правилно заключих, че след заминаването ми състоянието на мисис Гъмидж не се е променило.

Цялата къща беше, или би трябвало да бъде, тъй приятна, както и по-рано; и все пак този път не ми достави такова голямо удоволствие, както в миналото. Чувствувах се някак си разочарован. Може би това се дължеше на обстоятелството, че малката Емилия не си беше у дома. Знаех пътя, по който щеше да си дойде, и след малко тръгнах да се разходя и да я посрещна.

Не след дълго се появи някаква фигура и познах, че е Емилия, която все още беше дребна на вид, макар и вече пораснала. Но когато се приближи и видях сините й очи още по-сини, лицето й по-свежо и самата тя още по-хубава и по-весела, някакво странно чувство ме обхвана и ме накара да се престоря, че не я познавам, и да отмина, загледан някъде далеч. И по-късно през живота си съм вършил същото.

Но това не направи никакво впечатление на малката Емилия. Тя ме видя много добре, но вместо да се обърне и да ме извика, изтича напред, като се смееше. Това ме принуди да се завтека подир нея, но тя бягаше така бързо, че я настигнах едва когато се приближихме до къщата.

— О, значи това си бил ти! — каза малката Емилия.

— Емилия, нима не знаеше, че съм аз?

— А нима и ти не знаеше, че съм аз? — каза Емилия.

Поисках да я целуна, обаче тя закри с ръце черешовите си устни и избяга вътре, като каза, че вече не е дете.

Изглежда, че й правеше удоволствие да ме дразни. Тази промяна в нея много ме озадачи. Чаят беше сложен, приготвиха и малкото ни сандъче, но тя отиде и седна до мърморещата мисис Гъмидж. И когато мистър Пеготи я запита защо го е направила, тя скри лице в разчорлената си коса и само се смееше.

— Котенце такова! — каза мистър Пеготи, като я потупа с огромната си ръка.

— Такова е! Такова е! — провикна се Хам. — Такава си е тя, мистър Дейви! — И той я гледаше и се хилеше, изпълнен с възхищение и удоволствие, с огненочервено лице.

Всички я бяха разглезили и най-много самият мистър Пеготи. От него тя можеше да получи всичко, стига само да сложеше буза върху грубите му бакенбарди. Поне такова беше мнението ми, когато я видях да го прави. Виждах, че мистър Пеготи беше напълно прав. Но тя беше толкова мила и привлекателна и така съумяваше да бъде едновременно хитра и свенлива, че сега ме омая дори повече отпреди.

А беше и добросърдечна. Когато след чая седяхме край огъня и мистър Пеготи направи намек за претърпяната от мене загуба, очите й се напълниха със сълзи и тя ме погледна така нежно през масата, че сърцето ми се изпълни с благодарност към нея.

— Ах! — каза мистър Пеготи, като галеше къдриците й. — Тук има още едно сираче, господине. А ето и още едно — продължи мистър Пеготи, като цапна Хам по гърдите с опакото на ръката си, — макар и много да не дава вид на такова.

— Ако вие ми бяхте настойник, мистър Пеготи, и аз нямаше да се чувствувам като сирак — казах, поклащайки глава.

— А как е вашият приятел? — запита ме мистър Пеготи.

— Стиърфорд ли? — казах аз.

— Да, това беше името! — провикна се мистър Пеготи, като се обърна към Хам. — Знаех си, че е нещо от нашия занаят.

— Ти казваше, че е Ръдърфорт3 — обади се Хам, смеейки се.

— Е, човек направлява кораба с кормилото, нали? — каза мистър Пеготи. — Разликата не е голяма. Как е той?

— Когато напущах училището, той беше много добре, мистър Пеготи.

— Това се казва приятел! — провикна се мистър Пеготи, като тръсна глава. — Това се казва приятел! Кълна се в бога, просто удоволствие ти прави да го гледаш!

— Много е красив, нали? — казах аз, готов да сипя похвали.

— Красив? — извика мистър Пеготи. — Не само красив. Той е като… като, просто не знам като какво. Толкова е смел!

— Да, точно такъв е — казах аз. — Той е смел като лъв и просто не можете да си представите, мистър Пеготи, колко е откровен.

— И предполагам, че със знанията си може да смае всекиго — каза мистър Пеготи, поглеждайки ме през дима на лулата си.

— Да — отвърнах, изпълнен с доволство. — Знае всичко и е удивително способен.

— Това се казва приятел! — повтори мистър Пеготи и отново тръсна глава.

— Всичко му върви толкова лесно — казах аз. — Само като погледне урока си, и го научава. И е най-добрият играч на крикет, който сте виждали. Дава ти преднина в играта и след това пак лесно те побеждава.

Мистър Пеготи отново тръсна глава, сякаш искаше да каже: „Сигурно“.

— И е толкова красноречив, че може всекиго да убеди в това, което желае. А не знам какво бихте казали, ако го чуехте да пее, мистър Пеготи.

Мистър Пеготи пак тръсна глава, сякаш искаше да каже: „Не се съмнявам.“

— А пък е толкова щедър и благороден — продължих аз, съвсем увлечен в любимата си тема, — че е просто невъзможно да го нахвали човек, колкото заслужава. Никога не бих могъл да му се отплатя за великодушието, с което ме е защищавал — мен, толкова по-малък и нискостоящ в училището от него.

Приказвах бързо в този дух, когато очите ми се спряха върху лицето на малката Емилия. Беше се наклонила към масата, като слушаше най-внимателно и със затаен дъх. Очите й бляскаха като скъпоценни камъни, а бузите й се бяха зачервили. Изглеждаше толкова възбудена и хубава, че се спрях смаян. В този миг всички я гледаха и когато млъкнах, те избухнаха в смях.

— Подобно на мен и Емилия би желала да го види — каза Пеготи.

Погледите ни смутиха Емилия. Тя сведе очи и се изчерви. Когато след малко повдигна глава и ни погледна през къдриците си, тя стана и избяга, тъй като видя, че все още я наблюдаваме (за себе си поне съм сигурен, че можех с часове да я гледам).

Легнах си пак в старото легло в задната част на гемията и вятърът отново застена откъм пустата площ, също както преди. Но сега не можех да не си представя, че той стене за тези, които навеки си бяха отишли. И вместо да се страхувам, че морето може да се надигне и да залее ладията, си мислех за онова море, което бе удавило щастливия ми дом. Спомням си, че когато шумът на водата и на вятъра притихна, прибавих в молитвата си и желанието да се оженя за малката Емилия, когато порасна. След това сладко заспах.

Дните минаваха също тъй, както и по-рано — с едно много голямо изключение — сега малката Емилия и аз рядко се разхождахме по брега. Тя имаше да учи уроци и да шие ръкоделия и през по-голямата част от деня биваше вън от къщи. Но аз знаех, че и да не бе това, не бихме скитали както по-рано. Емилия беше необуздана и изпълнена с детски капризи и повече приличаше на малка женичка, отколкото можех да предположа. За малко повече от една година тя бе отишла доста по-далеч от мене. Обичаше ме, обаче ми се подиграваше и ме измъчваше. Когато отивах да я посрещна, тя заобикаляше и се прибираше вкъщи по друг път, а когато пристигах разочарован у дома, виждах я да стои до вратата и да ми се смее. Най-приятно беше, когато тя седеше кротко на прага и шиеше, а аз, седнал на стъпалата при краката й, четях. Сега ми се струва, че никога не съм виждал такава слънчева светлина, както през онези априлски следобеди, че никога не съм съзирал такава слънчева фигурка като онази, която седеше на прага на старата гемия, че погледът ми никога не е обхващал такова небе, такава вода, такива величествени кораби, порещи морето през златистия въздух.

Първата вечер след пристигането ни мистър Баркис се появи с крайно смутен вид и с вързоп портокали, свързани в една кърпа. Тъй като не спомена нищо за това свое притежание, предположихме, че на тръгване той случайно го бе забравил у нас. Но когато Хам изтича след него да му го даде, гои му казал, че вързопът е предназначен за Пеготи. След тази случка той се появяваше всяка вечер, в един и същи час, и винаги носеше някакъв вързоп, за който не споменаваше нищо и който редовно оставяше зад вратата. Тези негови прояви на внимание биваха най-чудновати. Между тях си спомням, че имаше свински крачка, един огромен игленик, около половин бушел ябълки, чифт коралови обици, връзка испански лук, една кутия домино, канарче в кафез, както и един пушен свински бут.

Както си спомням, ухажването на мистър Баркис имаше твърде особен характер. Той много рядко продумваше нещо, само седеше край огъня в същото положение, в което седеше в каруцата си, и гледаше вторачено Пеготи, която седеше срещу него. Една вечер, вдъхновен от любовта си, както предполагам, той грабна парчето восък, което тя пазеше за конеца си, сложи го в джоба на жилетката си и го отнесе със себе си. След тази случка най-голямото му удоволствие беше да го изважда, когато Пеготи се нуждаеше от него, и да го прибира отново, като го залепяше за хастара на джоба си и то седеше там в полуразтопено състояние. Изглежда, че посещенията му доставяха голямо удоволствие и той съвсем не се чувствуваше длъжен да приказва. Предполагам, че е мълчал дори и когато водеше Пеготи на разходка по дюните и вероятно само се е задоволявал от време на време да я пита дали се чувствува добре. Спомням си, че понякога, след като той си отидеше, Пеготи завираше лице в престилката си и се смееше в продължение на половин час. Изобщо повече или по-малко всички се забавлявахме с това освен нещастната мисис Гъмидж, която, изглежда, са ухажвали по подобен начин, тъй като всичко това непрестанно й напомняше за стария.

Най-после, когато срокът на посещението ми бе почти изтекъл, заговори се, че Пеготи и мистър Баркис ще отидат някъде на разходка за цял ден, а Емилия и аз ще ги придружим. Нощта преди този ден не можах да спя от радост при мисълта, че ще прекарам един цял ден с малката Емилия. На сутринта станахме рано и докато още закусвахме, в далечината се появи мистър Баркис. Той караше един файтон към мястото, където беше обектът на любовта му.

Както винаги, и този път Пеготи бе облечена в спретнатите си жалейни дрехи, обаче мистър Баркис блестеше с новия си син сюртук, за чието ушиване шивачът никак не се беше поскъпил, тъй като ръкавите му бяха толкова дълги, че през студените дни можеха да му служат за ръкавици, а яката му беше толкова висока, че непрестанно буташе косата му нагоре. Лъскавите му копчета също така бяха поразително големи. Облеклото му се допълваше от кадифена жилетка и панталони с жълтокафяв цвят. В този си вид мистър Баркис ми изглеждаше като образец на благопристойност.

Когато всички се суетяхме около файтона, видях, че мистър Пеготи държи една стара обувка, която щяха да хвърлят подир нас за късмет. За тази цел той я подаде на мисис Гъмидж.

— Не. Даниъл. По-добре ще бъде някой друг да стори това — каза мисис Гъмидж. — Аз съм едно самотно и клето създание и всичко, което ми напомня, че има хора, които не са нещастни и самотни, ме кара да ставам опака.

— Хайде, старо! — провикна се мистър Пеготи. — Вземи обувката и я захвърли.

— Не, Даниъл — отвърна мисис Гъмидж, като хленчеше и поклащаше глава. — Ако чувствувах по-малко, бих вършила повече работа. Ти не чувствуваш нещата така силно като мен, Даниъл. На тебе не ти върви наопаки; по-добре ще е ти да го направиш.

Но Пеготи, която дотогава тичаше от човек до човек, като целуваше забързано всичко подред, седна в колата (а малката Емилия и аз седяхме на две малки столчета един до друг) и извика, че само мисис Гъмидж трябва да стори това. Мисис Гъмидж го направи, но трябва със съжаление да кажа, че тя придаде печален характер на това тържество, тъй като изведнъж избухна в плач и падайки нажалена в ръцете на Хам, заяви, че е бреме за всички и най-добре ще бъде веднага да я заведат в дома за бедняци. Реших, че това е твърде разумна мисъл, от която Хам би трябвало да се възползва.

Така тръгнахме за еднодневната си разходка. Първото нещо, което направихме, беше да спрем пред една черква. Мистър Баркис завърза коня за една ограда и двамата с Пеготи влязохме вътре, като ни оставиха сами с Емилия във файтона. Аз се възползвах от случая да обгърна с ръка кръста й, като заявих, че тъй като скоро ще се разделим, сега трябва да бъдем много мили един към друг и да прекараме деня щастливи и доволни. Тя се съгласи и ми позволи да я целуна, а аз се почувствувах много отчаян. Спомням си как й казах, че никога не бих могъл да обичам друга и — че съм готов да пролея кръвта на всеки, който би дръзнал да покори чувствата й.

Емилия така много се смя на всичко това! С какво явно чувство на превъзходство тази хубава малка женичка каза, че съм „глупаво момче“, а сетне се смя така очарователно, че от удоволствието да я гледам забравих болката, причинена от думите й. Мистър Баркис и Пеготи доста се забавиха в черквата, но най-после излязоха оттам и ние пак продължихме пътя си. По едно време мистър Баркис се обърна към мене и ми каза, намигайки ми (преди това едва ли бих могъл да предположа, че той е способен да намига):

— Кое име написах по-рано в колата?

— Клара Пеготи — отвърнах аз.

— А какво име бих написал сега?

— Сигурно пак Клара Пеготи.

— Клара Пеготи Баркис! — отвърна той и избухна в такъв силен смях, че файтонът се разклати.

С една дума, те се бяха венчали и бяха отишли в черквата именно за тази цел. Пеготи решила всичко да мине съвсем тихо и без всякакви хора. Тя се посмути, когато мистър Баркис съобщи за женитбата им но този неочакван начин, и не можа достатъчно да ме напрегръща в знак на неизменните си към мен чувства. Но скоро се успокои, като каза колко е доволна, че всичко е свършило.

Спряхме до едно ханче на един страничен път, където ни очакваха и където ни поднесоха чудесен обед. Прекарахме деня много приятно. Пеготи се държеше така естествено, сякаш в продължение на последните десет години се бе венчавала всеки ден. Беше си все същата както винаги и в поведението й нямаше никаква промяна. Преди чая тя дойде на разходка с малката Емилия и мен, докато мистър Баркис остана в ханчето да пуши философски лулата си и радостно да размишлява върху щастието си. Ако действително бе вършил това, то сигурно бе изострило охотата му за ядене, тъй като много добре си спомням, че макар и на обед да бе изял значително количество свинско месо със зеленчуци и бе завършил с едно-две пилета, с чая той си поръча варен бекон, като най-хладнокръвно изяде няколко големи парчета.

Често пъти оттогава съм си мислил за тази невинна и съвсем особена сватба! Скоро след като се стъмни, отново се качихме във файтона и потеглихме назад, като гледахме звездите и разговаряхме за тях. Аз им бях главният тълкувател и твърде много просветлих мистър Баркис на тази тема. Разправих му всичко, което знаех за звездите, но съм уверен, че той би ми повярвал каквото и да му бях казал, тъй като дълбоко вярваше в способностите ми. Пред мен той заяви на жена си, че съм същинско дете-чудо. Когато изчерпахме въпроса за звездите, или по-право, когато аз изчерпах способността на мистър Баркис да възприема, малката Емилия и аз се загърнахме с едно старо одеяло и седяхме така до края на разходката. Божичко, колко я обичах! Какво щастие би било, мислех си, да се оженим, да живеем нейде между дърветата и из полята, никога да не порастваме, да не поумняваме, завинаги да си останем деца, да скитаме ръка за ръка из цветните ливади денем, а вечер да слагаме глава на зеления мъх, потънали в покоя и невинността на съня, а когато умрем, да ни погребат птиците! През целия път пред очите ми пробягваха подобни картини, отделени от истинския свят, осветявани от невинността ни, и далечни като звездите над нас. Радвам се, като си помисля, че на сватбата на Пеготи имаше две такива чисти сърца — на Емилия и моето. Радвам се, като си помисля, че духовете на любовта и щастието бяха приели тази форма и следваха младоженците в тяхната първа разходка.

Късно вечерта стигнахме до старата ладия. Там мистър и мисис Баркис ни пожелаха лека нощ и се запътиха с файтона към собствения си дом. Тогава за първи път се почувствувах, че съм изгубил Пеготи. И ако не бях под един покрив с малката Емилия, щях да си легна с наболяло сърце.

Мистър Пеготи и Хам знаеха много добре какви мисли са ме обхванали, така че вечерята и благите им лица бяха готови да ги изпъдят. Малката Емилия дойде и седна на сандъчето до мен за първи път през този мой престой там. Така чудесно завърши този чудесен ден.

Бе времето на нощния прилив и скоро след като си легнахме, мистър Пеготи и Хам отидоха да ловят риба. Чувствувах се много смел при мисълта, че едничък аз бях останал в самотната къща, да бдя над Емилия и мисис Гъмидж. Така много желаех някой лъв, змия или друг звяр да бе ни нападнал, за да мога да го убия и да се покрия със слава. Но понеже се случи така, че нищо подобно не скиташе из пустия ярмутски бряг тази нощ, аз се задоволих само да сънувам до съмване дракони и чудовища.

Заедно с утрото дойде и Пеготи. Тя бе застанала под прозореца и ме извика както обикновено, сякаш и самият преносвач, мистър Баркис, не бе нищо друго освен сън. След закуска ме заведе в чудесния си мъничък дом. От всички мебели там най-голямо впечатление ми направи едно старо писалище от тъмно дърво, поставено в гостната (покритата с плочки кухня служеше за всекидневна), с подвижен капак, който се вдигаше и сваляше, като разкриваше едно разкошно издание на „Книгата на мъчениците“ от Фокс. Веднага се нахвърлих върху това ценно произведение, от което не си спомням нито една дума. Винаги когато посещавах след това Пеготи, аз коленичех на един стол, отварях чекмеджето, в което се пазеше това съкровище, разпервах ръце върху писалището и наново се залавях да поглъщам книгата. Боя се, че най-голямо внимание обръщах на безбройните картини, които представляваха най-ужасни страхотии. Обаче „Мъчениците“ и Пеготината къща и досега са неразривно свързани в ума ми.

Същия ден си; взех сбогом с мистър Пеготи, с Хам, с мисис Гъмидж и с малката Емилия. Прекарах нощта у Пеготи, в една мъничка стая на покрива (с книгата за крокодилите на мъничка поличка в нея), която, каза Пеготи, ще бъде винаги моя и винаги ще бъде пазена за мен непроменена.

— Дейви, миличък, млад или стар, винаги ще можеш да идваш тук, докато съм жива и докато имам този покрив над главата си — каза Пеготи. — Тази стаичка винаги ще е готова да те приюти. Всеки ден ще я редя и чистя, също както редях и чистех старата ти стаичка, миличък. Дори в Китай да отидеш, пак можеш да бъдеш сигурен, че ще я пазя за теб.

Почувствувах добротата и постоянството на милата ми стара дойка с цялото си сърце и й поблагодарих, доколкото можах. Не успях да сторя това както трябва, тъй като тя ми приказваше с ръце около врата ми, а скоро след това тръгнах за вкъщи с колата на мистър Баркис. Пеготи ни придружаваше. Оставиха ме на портата с мъка в сърцата. Толкова ми беше тежко да видя, че колата си заминава, отвежда Пеготи и ме оставя самичък под старите брястове, отправил поглед към къщата, в която вече нямаше кой да ме погледне с любов и съчувствие!

Така ме занемариха и пренебрегнаха, че и сега не мога да си спомня за тези дни, без да се изпълня със съжаление към самия себе си. Бях напълно самотен, далеч от всякаква блага дума, далеч от приятелството на момчета на моята възраст, далеч от каквото и да било другарство, освен от собствените ми безрадостни мисли. Мъката, с която бях изпълнен тогава, хвърля и сега черната си сянка върху разказа, който пиша.

Какво не бих дал да ме бяха изпратили и в най-строгото училище! Да можех да уча нещо, каквото и да било, където и да било! Но не можех дори и да се надявам за подобно нещо. Ненавиждаха ме и умишлено, сърдито, жестоко ме пренебрегваха. Струва ми се, че по това време средствата на мистър Мърдстоун бяха малко ограничени, но това нямаше значение. Той не можеше да ме понася. И като ме отблъскваше от себе си, той се мъчеше — и успяваше — да превъзмогне мисълта, че имам някакви изисквания спрямо него.

Не мога да кажа, че ме мъчеха физически. Не ме биеха, нито ме оставяха да гладувам, но пренебрежението им ми тежеше непрестанно и те го проявяваха умишлено и хладнокръвно. Ден след ден, седмица след седмица, месец след месец минаваха, без някой да прояви някаква грижа към мене. Когато си помисля за това, чудя се какво биха направили с мен, ако се бях разболял. Дали щях да лежа и да крея в студената си самотна стая, или пък някой щеше да се погрижи за мен?

Когато мистър и мис Мърдстоун биваха вкъщи, аз се хранех с тях; в тяхно отсъствие обядвах и вечерях самичък. Когато ми се искаше, можех да се въртя из къщи или да скитам наоколо, без някой да ме надзирава. Едничкото нещо, което ми забраняваха, беше да се сприятелявам с чужди хора, като може би се бояха, че бих се оплаквал от тях. Поради тази причина рядко се радвах на щастието да прекарам по някой и друг следобед в мъничкия кабинет на д-р Чилип, макар той често да ме канеше. Сега беше вдовец, тъй като преди няколко години бе изгубил малката си светлокоса женица, която ми напомняше на бледа целулоидна котка. С каква наслада четях там някоя нова за мен книга или, кротко напътван от него, счуквах нещо в порцелановото му хаван че, а до носа ми стигаше миризмата на лекарства.

Поради същата причина, както и поради старата им ненавист към Пеготи, рядко ми позволяваха да я посещавам. Вярна на обещанието си, тя или идваше да ме вижда, или ме чакаше някъде веднъж седмично, като никога не идваше с празни ръце. Но колко много и колко горчиви разочарования трябваше да преживея, когато ми отказаха да ме пуснат да й отида на гости. На няколко пъти обаче, макар и твърде рядко, успях да получа позволение да я посетя. Тогава открих, че мистър Баркис беше малко нещо скъперник или, както Пеготи се изразяваше, „малко стиснат“. Той пазеше цял куп пари, скрити в един сандък под леглото си, за който разправяше, че уж бил пълен със стари дрехи. Така зорко бдеше над богатството си в този сандък, че и най-малката сума биваше изтръгвана след дълги увещания. За да се сдобие с пари за съботните си разноски, Пеготи трябваше да устройва сложни и изкусни заговори.

През всичкото това време съзнавах, че не развивам ума си. Това, както и усещането за пълната ми изоставеност биха ме направили истински нещастник, ако не бяха старите ми книги. Те ми бяха едничката утеха. Бях им тъй верен, както и те на мене, и ги препрочетох не знам колко пъти.

Сега приближавам към един период от живота ми, който, докато съм жив, няма да забравя. Без да желая това, споменът за него често ми се е вестявал като призрак и е помрачавал щастливите ми мигове.

Един ден бях излязъл от къщи и се скитах безцелно, както често правех, когато, свивайки по една пътека наблизо до къщи, видях мистър Мърдстоун с един господин. Аз се смутих и се готвех да ги отмина, обаче господинът се провикна:

— Какво! Та това е Брукс!

— Не, господине, Дейвид Копърфийлд — казах аз.

— На мене няма какво да разправяш! Ти си Брукс. Брукс от Шефилд. Това е името ти — каза господинът.

При тези думи се вгледах по-внимателно в господина. Както ми напомни и смехът му, сетих се, че той беше мистър Куиниън, когото бях видял с мистър Мърдстоун в Лоустофт веднъж — не искам да си спомня кога.

— Как си сега и къде учиш, Брукс? — запита ме мистър Куиниън. Сложил бе ръка на рамото ми и ме бе извърнал с лице към тях.

Не знаех какво да му отговоря и се обърнах въпросително към мистър Мърдстоун.

— Засега той стои вкъщи — каза последният. — Никъде не учи. Не знам какво да правя с него. Той е трудна задача.

Обичайният му страшен поглед се спря за миг върху ми, след което се извърна настрани.

— Хм! — каза мистър Куиниън, като ми се стори, че погледна и двама ни. — Чудесно време.

Последва мълчание и тъкмо се чудех как да освободя рамото си и да се измъкна, когато той каза:

— Надявам се, че и сега си такова проницателно и схватливо момче, а, Брукс?

— Да! Доста е проницателен! — каза мистър Мърдстоун нетърпеливо. — По-добре ще е да го оставиш на мира. Той няма да ти е много благодарен, че се занимаваш с него.

При тези думи мистър Куиниън пусна рамото ми и аз бързо се запътих за вкъщи. Като влязох в градината, обърнах се назад и видях мистър Мърдстоун да се обляга на оградата на черковния двор, а мистър Куиниън му приказваше нещо. И двамата гледаха подире ми и чувствувах, че приказват за мен.

Нея нощ мистър Куиниън пренощува у нас. На следната сутрин, след закуска аз бях отместил назад стола си и се готвех да напусна стаята, когато мистър Мърдстоун ме извика да се върна. Сетне се запъти тържествено към друга една маса, докато сестра му седеше до писалището си. Мистър Куиниън, с ръце в джобовете си, бе застанал до прозореца и гледаше навън. А аз гледах и тримата.

— Дейвид — каза мистър Мърдстоун, — за младите хора този свят е поле на дейност, а не място за скитане и лентяйствуване.

— Какъвто е той за теб — прибави сестра му.

— Джейн Мърдстоун, остави това на мен, моля ти се. Казвам ти, Дейвид, за младите хора този свят е поле за дейност, а не място за скитане и лентяйствуване. Това е особено вярно за едно момче като тебе, което така много се нуждае да бъде превъзпитано и за което най-голямата услуга би била да бъде насила накарано да възприеме изискванията на трудещия се свят. Само по този начин ще бъдеш опитомен и вкаран в пътя.

— Там упорството не минава — каза сестра му. — То трябва да бъде смазано. И ще бъде смазано!

Той й хвърли един поглед, полууспокоителен-полуодобрителен, и продължи:

— Предполагам, ти знаеш, Дейвид, че не съм богат човек. Най-малкото сега трябва да го узнаеш. Досега си получил значително образование. А образованието струва скъпо. Но дори и да не бе така, дори и да можех да те поддържам в училище, аз съм на мнение, че за теб то няма да е никак полезно. Това, от което се нуждаеш, е да се бориш с живота. И колкото по-скоро започнеш тази борба, толкова по-добре.

Спомням си, че тогава си помислих: та нима вече не съм я започнал?

— Чувал си да говорим за търговската къща, нали?

— За търговската къща ли, господине? — повторих.

— Да, за винарската търговска къща на Мърдстоун и Гринби — поясни той.

Предполагам, че погледът ми е издавал известно недоумение, тъй като продължи бързо:

— Чул си да приказваме за склада или за търговската къща, или за кантората, или изобщо да нещо подобно, нали?

— Да, струва ми се, че съм чувал, господине — отвърнах, като си спомних онова, което смътно знаех за работата му и за източника на средствата му. — Чувал съм, но не си спомням кога.

— Няма значение — отвърна той. — Тази търговска къща се ръководи от мистър Куиниън.

Погледнах раболепно към прозореца, където беше застанал мистър Куиниън.

— Мистър Куиниън твърди, че тъй като там работят и други момчета, няма причина защо и ти да не работиш при тях.

— Понеже няма други възможности, Мърдстоун — каза мистър Куиниън, като се полуизвърна към него.

Мистър Мърдстоун направи нетърпеливо и дори ядосано движение и продължи, като не обърна внимание на думите му:

— Условията, които ти се предлагат, са, че ще изкарваш достатъчно пари за прехраната си и за дребни разноски. Квартирата ти, за която вече съм наредил, ще заплащам аз. Също така и прането ти.

— Което ще минава на моя сметка — прибави сестра му.

— Ще се грижат и за дрехите ти — продължи мистър Мърдстоун, — тъй като още не можеш да вършиш това самичък. Така че, Дейвид, сега ще отидеш в Лондон с мистър Куиниън и ще започнеш самостоятелен живот.

— Накъсо казано, сторили сме необходимото за теб, а ти трябва да изпълниш дълга си — прибави сестра му.

Макар и да бях уверен, че правят всичко това само за да се отърват от мене, не си спомням добре дали предложението им ме зарадва, или ме изплаши. Бях толкова развълнуван, че в душата ми се бореха и радост, и страх, без да изпитвам ясно нито едното, нито другото. Нямах дори време да размисля, тъй като мистър Куиниън щеше да тръгне на другия ден.

И сега тогавашният ми образ се изправя пред очите ми. Виждам се с малката износена бяла шапка, със завит около нея черен креп, в знак на траур за майка ми, с черен жакет и твърди кадифени панталони, които мис Мърдстоун считаше за най-добрия щит в битката с живота, която започвах. Виждах се така облечен, с всичките ми притежания в един малък сандък пред мен, седнал в пощенската кола, която щеше да закара мистър Куиниън до лондонския дилижанс в Ярмут! Бях едно наистина самотно, клето дете, както би се изразила мисис Гъмидж.


XI ГЛАВА
ЗАПОЧВАМ САМОСТОЯТЕЛЕН ЖИВОТ И ТОЙ НЕ МИ СЕ НРАВИ

Сега познавам света достатъчно добре, така че съм почти изгубил способността да се учудвам на каквото и да било, но дори и в настоящия момент се удивлявам на лекотата, с която ме изоставиха още толкова малък. Бях дете с големи способности, много наблюдателно, схватливо, усърдно, деликатно, лесно уязвимо от телесни и душевни несгоди, и все пак никой не помисли за мен. Това и досега ми е чудно. Но така беше. И на десетгодишна възраст станах един от малолетните работници на фирмата Мърдстоун и Гринби.

Складовете на Мърдстоун и Гринби бяха край реката, в квартала Блекфрайърз. Сега модерни конструкции са променили това място, но тогава те се помещаваха в последната постройка в дъното на тясна уличка, слизаща стръмно към реката, и завършваше с няколко стълбички, откъдето хората се качваха на корабите. Къщата беше стара и своеобразна, със свой собствен кей. При прилив водата я заливаше, при отлив се изпълваше с кал, а плъховете сновяха навсякъде из нея. И сега виждам обкованите й с дърво стаи, обезцветени от мръсотията и пушека на стотици години, както и прогнилите подове и стълбища. И сега чувам шумоленето, топуркането на старите сиви плъхове из складовете долу, а нечистотата и разрухата на цялото помещение ми са така ясни в съзнанието, сякаш още живея сред тях. Всичко това е все още пред очите ми, също както беше и в онзи лош час, когато отидох там за първи път, хванал с разтрепераната си ръка мистър Куиниън.

Гринби и Мърдстоун търгуваха с най-разнообразни хора, обаче най-главната им работа беше да снабдяват с вино и други напитки няколко кораби за далечно плаване. Сега вече съм забравил закъде отиваха тези кораби, но струва ми се, че между тях имаше някои, които стигаха до Индия и Антилските острови. Знаех, че една от особеностите на тази търговия бяха голямо количество празни бутилки и че неколцина мъже и момчета бяха наети да ги оглеждат срещу светлината, да изхвърлят негодните, да ги чистят и мият. Когато празните бутилки се свършваха, трябваше да се лепят етикети на пълните, да им се слагат тапи, да се удрят печати на тапите, а готовите вече бутилки да се нареждат в сандъци. Всичко това бе моя работа и аз бях едно от наетите за тази цел момчета.

Освен мен имаше три или четири други такива момчета. Работното ми място беше в един ъгъл на склада, където мистър Куиниън можеше да ме вижда, когато стъпеше на долната пречка на стола си в кантората и погледнеше през прозореца над писалището. Сутринта на първия ден на така благоприятно започналия мой самостоятелен живот извикаха едно от по-възрастните момчета, което трябваше да ми покаже какво да правя. Името му бе Мик Уокър и носеше скъсана престилка и хартиена шапка. Той ми съобщи, че баща му бил лодкар и всяка година вземал участие в процесията на лорд-мера,4 с кадифена шапка на глава. Осведоми ме също така, че главният ни другар по работа ще бъде друго едно момче с чудноватото за мене име Разварени картофи. Научих обаче, че това не бе кръщелното име на този младеж, а че го е получил в склада поради бледия цвят на лицето си. Бащата на Разварени картофи бил водоносец, а имал и отличието да бъде огняр в един от големите театри, където някаква роднина на Разварени картофи, струва ми се малката му сестра, играела ролята на дяволче в пантомимите.

Никакви думи не могат да опишат тайната мъка на душата ми, когато попаднах в това общество. Мислено сравнявах тези нови свои другари, с които трябваше да работя всеки ден, с другарите си от щастливото детство. Няма защо да споменавам за Стиърфорд, Тредълс и другите момчета — като си спомнях за тях и за надеждите ми да стана учен и бележит, просто изпадах в отчаяние. Не мога да опиша мъката, която ме обладаваше, като съзнавах цялата безнадеждност на положението си; всичкия срам и страдания на младата си душа. Сърцето ми се свиваше, когато си помислех, че всичко онова, което бях научил, за което бях размишлявал и което бе ме радвало и възвисявало, щеше да изчезне малко по малко и нямаше никога да се върне.

Спомням си, че през първото утро всеки път, когато Мик Уокър излезеше, сълзите ми се смесваха с водата, в която миех бутилките, и ридаех така, сякаш гърдите ми щяха да се пръснат.

Часовникът в кантората показваше дванадесет и половина и всички се готвеха за обед, когато мистър Куиниън почука на прозорчето и ми кимна да отида при него. Влязох и там намерих един възпълничък човек на средна възраст, с кафяв сюртук и черни панталони. Върху главата му, която беше голяма и лъскава, нямаше повече коса, отколкото върху яйце. Той извърна широкото си лице към мене. Дрехите му бяха вехти, обаче белоснежният му нагръдник имаше внушителен вид. Носеше тръстиков бастун, от чиято дръжка висяха два жълтеникави пискюла, а на външната страна на жакета му бе окачен монокъл. После разбрах, че му служи само за украшение, тъй като много рядко го употребяваше, а и когато вършеше това, не можеше да види нищо през него.

— Това е той — каза мистър Куиниън, като посочи към мене.

— Значи това е мистър Копърфийлд — каза непознатият снизходително. В гласа и в начина му на говорене имаше нещо, което не можеше добре да се опише, но което му придаваше твърде учтив вид и ми направи голямо впечатление. — Надявам се, че сте добре, малки господине.

Отвърнах му, че съм добре и че се надявам и той да е добре. Бог ми е свидетел, че точно тогава се чувствувах всъщност твърде зле, обаче по това време нямах обичай да се оплаквам.

— Благодаря на бога, добре съм — отвърна непознатият. — Получих писмо от мистър Мърдстоун, в което той споменава, че желае да настани младия новак в апартамента ми, в задната част на жилището, което понастоящем е празно и което, накъсо казано, се дава под наем, и да дам една спалня на господина, с когото, накъсо казано, имам удоволствието да се запозная — каза той, като ми махна приятелски с ръка и подпря брадичка на яката си.

— Това е мистър Микобър — каза ми мистър Куиниън.

— Хм — каза непознатият. — Това е името ми.

— Мистър Микобър — продължи мистър Куиниън — е познат на мистър Мърдстоун. Той с наш комисионер и изпълнява поръчки за фирмата. Мистър Мърдстоун му е писал за квартира за теб и той ще те приеме като наемател.

— Адресът ми е Уинзър Терас, Сити Роуд. И аз, с една дума, живея там — каза мистър Микобър със същата учтивост и със същия доверителен тон.

Аз му се поклоних.

— Тъй като съм под впечатлението — подхвана мистър Микобър, — че още не познавате добре този метрополис и че може би ще ви е трудно да проникнете в тайните на модерния Вавилон към Сити Роуд, накъсо казано — каза мистър Микобър доверително, — тъй като може би ще се загубите, ще бъда щастлив да дойда тази вечер и ви осведомя за посоката, която трябва да вземете.

Поблагодарих му най-сърдечно за приятелската грижа, която полагаше за мен, и за готовността да ми помогне.

— В колко часа ще трябва да… — каза мистър Микобър.

— В осем — каза мистър Куиниън.

— В осем — повтори мистър Микобър. — Довиждане, мистър Куиниън, няма да ви безпокоя повече.

Сетне той си сложи шапката и си излезе с бастуна под мишница. Вървеше съвсем изправен, а когато напусна помещението на кантората, затананика някаква мелодия.

След това мистър Куиниън ми съобщи, че вече съм официално приет на служба във фирмата Мърдстоун и Гринби, където ще трябва да работя усърдно и ще получавам заплата от шест шилинга седмично. Не си спомням добре дали бяха шест или седем шилинга. Струва ми се, че отначало бяха шест, после станаха седем. Той ми заплати веднага за една седмица (предполагам, че от собствения си джоб) и даде също шест пенса на Разварени картофи, да ми занесе вечерта сандъка до Уинзър Терас, тъй като, макар и да бе малък, багажът ми щеше да бъде тежък за мен. Платих още шест пенса за обеда си, който се състоеше от парче баница с месо и глътка вода от една близка чешма, и прекарах определения за обедна почивка час, като се разхождах из улицата.

Вечерта в уреченото време мистър Микобър се появи отново. Аз си измих лицето и ръцете, за да направя по-голяма чест на буржоазното му благородство, и тогава двамата се запътихме към нашата къща, както трябва вече да я наричам. Докато вървяхме, мистър Микобър ми обръщаше внимание върху имената на улиците и върху вида на ъгловите къщи, за да мога по-лесно да запомня пътя, когато тръгна за работа на другата сутрин.

Пристигнахме в къщата му на Уинзър Терас. Направи ми впечатление, че подобно на него и тя беше вехта и бедна, обаче се мъчеше да си даде благороден изглед. Той ме представи на мисис Микобър, слаба и повехнала жена, съвсем не млада, седнала в гостната с едно бебе на скута. На първия етаж нямаше абсолютно никакви мебели и за да скрие това от съседите, всички транспаранти бяха спуснати. Бебето, което тя държеше, беше едното от двете близначета. Тук трябва да отбележа, че през целия ми престой у тях не си спомням и един момент, когато двете близначета да бяха по едно и също време отделени от мисис Микобър. Едното от тях винаги получаваше подкрепа от майчините си гърди!

Имаше и други две деца: мастър Микобър на около четири години, и мис Микобър на три. Семейният кръг се допълваше от една мургава девойка, прислужница, която имаше обичай да подсмърча и която ме осведоми преди още да бе изтекъл половин час от запознанството ни, че е сираче и че идва от бедняшкия дом „Св. Лука“. Стаята ми се помещаваше на най-горния етаж, в дъното. Тя беше малка и доста оскъдно мебелирана. По стените й имаше някакви украшения, които аз със своето детско въображение оприличавах на сини кифлички.

Мисис Микобър дойде с едното от близначетата да ми покаже стаята и като седна на стол, да си поеме дъх, каза:

— Преди да се омъжа, когато живеех с татко и мама, никога не съм мислила, че ще бъда принудена да държа квартиранти. Но тъй като мистър Микобър има финансови затруднения, всички лични чувства и настроения трябва да се пренебрегнат.

— Да, госпожо — казах.

— Точно сега мистър Микобър има непреодолими мъчнотии и не знам дали ще бъде възможно да ги превъзмогне — продължи мисис Микобър. — Когато си живеех у дома при татко и мама, едва ли можех да разбера какво значи това, но опитът учи човек, както казваше татко.

Не съм сигурен дали тя ми каза, че мистър Микобър е бил някога на служба в марината, или само си бях въобразил това. Едничкото нещо, което мога да кажа, е, че знам как някога си мистър Микобър действително е бил там. Понастоящем той беше комисионер на няколко предприятия, обаче се боя, че от тази служба изкарваше много малко или съвсем нищо.

— Ако кредиторите на мистър Микобър не са съгласни да му дадат известна отсрочка, то трябва да се теглят последиците — подхвана пак мисис Микобър. — И колкото по-скоро се дойде до разрешаване на въпроса, толкова по-добре. Както камъкът не може да пусне кръв, така и мистър Микобър не може да отдели каквато и да било сума, да не говорим за съдебните разноски.

Не можах да разбера дали ранната ми независимост накара мисис Микобър да ме вземе за по-възрастен, отколкото бях, или пък бе толкова загрижена за работите на мъжа си, че дори и на близнаците си би заговорила на тази тема, ако нямаше с кого другиго да споделя, обаче тя така се увличаше, че почти винаги приказваше само за това.

Клетата мисис Микобър бе ми казала, че и самата тя се опитва да помогне колкото може на мъжа си, и не се съмнявам, че бе така. По средата на пътната врата бе закована медна плочка, на която пишеше: „Пансион за млади девойки на мисис Микобър“. Но аз не чух нито за една млада девойка да е дошла тук, нито пък видях някоя да дойде. А и не се правеха никакви приготовления за приемането на пансионерки. Едничките посетители, които виждах или за които слушах, бяха кредиторите. Те идваха по всяко време и някои от тях биваха доста свирепи. Един човек с изцапано лице който, струва ми се, беше обущар, нахълтваше в коридора още от седем часа сутринта, като се провикваше нагоре по стълбата към мистър Микобър:

— Хайде! Още не си излязъл. Няма ли да ми платиш? Не се крий! Това е подло. Ако бях на твое място, нямаше да бъда така подъл. Няма ли да ми платиш? Хайде, плащай!

Като не получаваше отговор на тези свои покани, той се разяряваше още повече и от устата му излизаха думите „мошеници“, „разбойници“. А когато и това се окажеше недостатъчно, понякога стигаше дотам, че прекосяваше улицата и закрещяваше срещу един от прозорците на втория етаж, където знаеше, че се намира длъжникът му, с такава скръб и огорчение, че веднъж той дори отишъл толкова далеч, та насочил бръснача към себе си (което разбрах от един писък на жена му). Но около половин час след подобна сцена той лъсваше грижливо обувките си и излизаше, тананикайки си, по-аристократичен отвсякога. И мисис Микобър имаше подобен еластичен нрав. Виждал съм я да припада в три часа заради появата на бирника, а в четири вече закусваше с агнешки котлети и бира, които заплащаше с две чаени лъжички, дадени в заложната къща. Веднъж когато се върнах вкъщи необичайно рано, към около шест, заварих да правят опис на вещите, а мисис Микобър с разчорлена коса лежеше припаднала до камината (разбира се, с едното от близначетата в ръце) и никога не я бях виждал в по-весело настроение, отколкото същата вечер, седнала край кухненския огън, с една телешка пържола пред себе си, да ми разказва оживено за татко си и за майка си и за хората, с които дружили.

Прекарвах свободното си време в тази къща и при тези хора. Самичък се грижех за закуската си, състояща се от малко хляб и мляко. А на една поличка в един шкаф държах друго парче хляб и бучка сирене, които ми служеха за вечеря, когато се приберях след работа. Цял ден прекарвах в склада и цяла седмица трябваше да се издържам с шест или седем шилинга, част от които отиваше за вечерите и закуските ми. От понеделник до събота вечер бях оставен сам на себе си, без да има кой да ми дава съвети, да ми помага, да ме утешава, да ме окуражава и да поддържа духа ми.

Бях толкова малък и безпомощен, тъй неспособен (а и как бих могъл да бъда друг?) да се грижа за съществуването си, че често, когато отивах на работа в предприятието Мърдстоун и Гринби, не можех да устоя на изкушението да си купя някои от твърдите сладкиши, продавани на половин цена и изложени на витрините на сладкарските дюкяни, като по този начин изразходвах парите, които би трябвало да пазя за обеда си. Тогава минавах без обед или пък си купувах кифла или парче пудинг. Спомням си за два дюкяна, в които се продаваше пудинг, като посещавах ту единия, ту другия в зависимост от средствата си. Единият беше в един двор на гърба на черквата „Св. Мартин“, но сега вече го няма. Там правеха пудинга със стафиди и изобщо той бе от по-особено качество, обаче беше скъп и за два пенса даваха толкова, колкото другаде за един. Другият дюкян беше на Странд, в тази негова част, която сега е построена наново. Там пудингът биваше нарязан на големи тежки парчета, а плоските стафиди стояха на доста голямо разстояние една от друга. Носеха го топъл точно когато излизах от работа, и често пъти обядвах с него. Когато се хранех добре и редовно, обедът ми се състоеше от хляб и варен суджук или чиния червено говеждо месо, което си поръчвах в една гостилница или пък посещавах една мизерна кръчма, където ми даваха една порция хляб и сирене и чаша бира. Тази кръчма се намираше срещу склада и се наричаше „Лъв“ или лъвът и нещо друго, което вече съм забравил. Спомням си как един ден отидох в една модна гостилница на Друри Лейн, където се поднасяше говеждо месо, и взел подмишница собственото си парче хляб, увито в хартия, поръчах една „малка чиния“ от специалитета им. Не знам какво си помисли келнерът, като видя дребната ми чудновата фигурка, застанала пред него съвсем самичка, но и сега го виждам как ме гледаше вторачено, докато ядях, като повика и другия келнер да ме види. Дадох му половин пени бакшиш и бих желал той да не бе го взел.

Даваха ни около половин час за чая. Когато имах достатъчно пари, си поръчвах някъде чаша кафе и филия хляб с масло. А когато нямах, зяпах по витрините на колбасниците на Флийт Стрийт или отивах чак до Ковънт Гардън Маркет, където впервах поглед в ананасите. Обичах да бродя из Аделфи, тъй като мрачните сводове му придаваха някаква тайнственост. Спомням си, че една вечер се промъкнах под един от тези сводове, където имаше една кръчмичка до самата река. Пред нея имаше едно открито място и там се веселяха неколцина въглищари. Седнах на една скамейка да ги погледам. Какво ли са си помислили за мен!

Бях толкова дребен и с такъв детински вид, че често пъти, когато влизах в някоя кръчма да си поръчам чаша бира, за да разквася сухия си обяд, келнерът се боеше да ми я даде. Спомням си, че в една топла вечер влязох в една кръчма, отправих се към тезгяха и казах на съдържателя:

— Колко струва най-хубавото ви пиво? Искам една чаша от най-хубавото ви пиво. — Беше някакъв специален случай, в чест на който исках да се почерпя. Не си спомням точно какъв, но струва ми се, че беше рожденият ми ден.

— Два пенса и половина е цената на „най-прекрасното пиво“ — каза съдържателят.

— Тогава налейте ми, моля, една чаша от „най-прекрасното пиво“ и нека да има доста пяна отгоре — казах аз, като извадих парите си.

Съдържателят ме изгледа иззад тезгяха от глава до пети, като се усмихваше особено, и вместо да ми наточи от бирата, надзърна през паравана и каза нещо на жена си. Тя подаде глава, приближи се с ръкоделие в ръка и двамата заедно ме заоглеждаха. И сега виждам как бяхме застанали и тримата. Съдържателят по жилетка, облегнал се на тезгяха, а жена му наднича през малката вратичка. Докато аз, малко смутен, гледам от другата страна на тезгяха. Те ми зададоха доста въпроси относно името ми, възрастта ми, къде живея, какво работя и как съм попаднал тук. За да не въвличам никого в разказа си, измислих подходящи отговори на всичките им въпроси. Поднесоха ми чашата бира, макар и, както ми се стори, тя да не беше от „най-прекрасното пиво“, след което жената на съдържателя отвори вратичката на тезгяха, наведе се, върна ми парите, като ме целуна полувъзторжено-полусъжалително, обаче топло и майчински.

Дори и несъзнателно, не преувеличавам оскъдността на средствата си, нито пък мъчнотиите, всред които бях принуден да живея по онова време. Всеки шилинг, който получавах от мистър Куиниън, харчех за обед или закуска. Бях опърпано дете и работех от сутрин до вечер всред прости мъже и момчета. Скитах се из улиците недохранен и ако не бе божията милост, липсата на всякакви грижи и надзор можеше да ме направи истински малък разбойник и уличник.

И все пак положението, което заемах във фирмата „Мърдстоун и Гринби“, бе малко по-особено от това на другите служещи. Мистър Куиниън, нехаен и твърде зает човек, вършеше всичко, което беше по силите му, за да се отнася с мен малко по-иначе, отколкото с другите, въпреки ненормалните условия, всред които живеех. От друга страна, и самият аз не казах на никого от момчетата или мъжете как съм попаднал между тях, нито пък изразих някакво съжаление, че се намирам там. Никой освен самият аз не знаеше колко остри бяха скритите ми страдания. Нямам думи да изразя мъката си. Обаче аз се свивах и себе си и вършех работата си. Разбрах още от самото начало, че ако не работя така добре, както другите, нямаше да мога да се спася от презрението и хулите им. Скоро станах толкова сръчен и бърз, колкото и другите момчета. Макар и да бях близък с тях, обноските ми бяха достатъчно различни от техните, за да има помежду ни известно разстояние. Те, както и по-възрастните работници, ме наричаха „малкият благородник“ и „младежът от Съфък“. Един от мъжете, наречен Грегори, надзирател на опаковачите, както и друг един, на име Тип, се обръщаха към мен със собственото ми име, но това се случваше най-вече когато правех усилие да ги забавлявам през време на работа, като им разправях нещо из книгите, които бях чел и които бързо изчезваха от паметта ми. Веднъж Разварени картофи се възбунтува, че минавам за по-издигнат от другите, обаче Мик Уокър незабавно му даде да разбере.

Считах за съвсем безнадеждно да се отърва от това съществуване и напълно изоставих тази мисъл. Нито за миг не се примирих с нея и бях крайно нещастен, но понасях всичко с търпение и дори на Пеготи не се оплаквах (макар и често да разменяхме писма), отчасти от любов към нея, отчасти от срам.

Мъчнотиите на мистър Микобър още повече потискаха духа ми. Поради това, че бях самотен и изоставен, аз се привързах твърде много към това семейство. Когато се разхождах, мислите ми се въртяха около дълговете на мистър Микобър и около начините и средствата, чрез които мисис Микобър си мечтаеше да се отърват от затрудненото положение. Най-приятният ми ден беше събота, едно, защото се чувствувах много горд с шестте или седемте си шилинга в джоба, когато минавах край магазините и размишлявах какво може да се купи с тях, и друго, защото се прибирах вкъщи по-рано. Тогава мисис Микобър ми разправяше най-сърцераздирателни неща за мъчнотиите на мистър Микобър. Приятно ми беше и в неделя сутрин, когато си варях в едно канче дажбата кафе или чай, която си носех от вечерта, и сядах да закусвам по-късно от друг път. Никак не беше необикновено за мистър Микобър да ридае бурно в началото на някой от тези съботно-вечерни разговори и да пее весело в края му. Спомням си го да се прибира вечер вкъщи облян в сълзи и да заявява, че не му остава нищо друго, освен да го пратят в затвора, а преди лягане да изчислява колко ще му струва, ако направи сводести прозорци на къщата, „в случай, че нещо изскочи“, както обичаше да се изразява той. Мисис Микобър беше съвсем същата.

Помежду ни се породи особено приятелство, при което аз се чувствувах наравно с тях въпреки огромната разлика във възрастта ни. Предполагам, това се дължеше на положението, в което се намирахме и тримата. Никога не приемах да ям или пия от техните продукти, тъй като знаех какви са отношенията им с хлебаря и касапина, поради което често пъти и за тях нямаше достатъчно. Една вечер мисис Микобър ми се довери напълно.

— Мистър Копърфийлд — каза тя, — вие не сте ми чужд и няма да скрия от вас, че затрудненията на мистър Микобър сега са особено големи.

Стана ми много мъчно, когато чух това, и погледнах зачервените й очи с най-голямо съчувствие.

— Освен едно парче холандско сирене, което не е много подходяща храна за малки деца, в килера няма абсолютно нищо — каза мисис Микобър. — Когато живеех с татко и мама, аз употребявах думата „килер“, затова и сега несъзнателно си служа с нея, обаче това, което искам да кажа, е, че в тази къща няма нищо за ядене.

— Боже мой! — казах аз много загрижен.

Имах два или три шилинга от седмичната си заплата, което ме кара да мисля, че трябва да е било сряда вечер. Извадих ги бързо и разчувствувано помолих мисис Микобър да ги приеме назаем. Тя обаче ме целуна, накара ме да ги сложа обратно в джоба си, като каза, че не може и дума да става за това.

— Не, скъпи ми мистър Копърфийлд — каза тя. — Далеч съм от тази мисъл! Но вие сте твърде умен за годините си и ако желаете, можете да ми направите друга услуга, която с удоволствие ще приема.

Помолих я да ми каже за какво се отнася.

— Ето какво, мистър Копърфийлд — подхвана мисис Микобър. — Самата аз на няколко пъти съм изнасяла от къщи част от сервиза си. Със собствените си ръце съм заложила шест чаени лъжички, две за сол и едни захарни щипци. Но близнаците така ми свързват ръцете, пък и като си спомня за татко и мама, тези сделки ми причиняват истинска болка. Все още има няколко дреболии, с които можем да се разделим. Честолюбието на мистър Микобър никога няма да му позволи той да се заеме с тази работа, а пък Кликет — това беше момичето от сиропиталището, — бидейки проста, ще си позволи да дрънка пред този и онзи, ако човек й се довери. Мистър Копърфийлд, бих ви помолила…

Разбрах какво иска да каже мисис Микобър и й казах, че ще бъда на услугите й. Още същата вечер занесох в заложната къща някои от по-непотребните вещи. Вършех това почти всяка сутрин, преди да отида в предприятието на Мърдстоун и Гринби.

Мистър Микобър имаше няколко книги на една етажерка, която той наричаше библиотеката. Те отидоха първи. Една след друга ги занасях на един продавач на стари книги на Сити Роуд — тази част на улицата, която минаваше край нас, беше изпълнена с подобни дюкяни, както и с магазини за птици — и ги продавах за сумата, която можеха да донесат. Съдържателят на този дюкян, който живееше в една малка къщичка зад него, имаше обичай всяка вечер да се напива, поради което всяка сутрин жена му бурно му се караше. Когато отивах при него рано сутрин, неведнъж го сварвах в неоправеното още легло с драскотина на челото и с подуто око, свидетелствуващи за нощните му буйства (боя се, че в пияно състояние той биваше свадлив). С разтреперана ръка той се мъчеше да намери необходимите монети в някой от джобовете на дрехите си, които лежаха на пода, докато в това време жена му, с дете на ръце и с подпетени обувки, непрестанно му се караше. Понякога той откриваше, че е загубил парите си, и ме помолваше да отида на другата сутрин, обаче жена му винаги имаше пари — сигурно взимаше неговите, когато той биваше пиян — и тайно довършваше сделката на стълбите, докато слизахме заедно надолу.

Познаваха ме много добре и в заложната къща. Човекът, който стоеше зад тезгяха, много обичаше да се занимава с мене. Спомням си, че често ме караше да му склоня някое латинско съществително или да му спрегна някой латински глагол, докато той се занимаваше с работата, за която бях отишъл. След сключването на всички подобни сделки мисис Микобър устройваше малки угощения, на които присъствувах и аз и за които съм запазил особен спомен.

Най-после затрудненията на мистър Микобър дойдоха до своя връх. Рано една сутрин го арестуваха и го откараха в затвора „Кралската скамейка“.5 Когато си излизаше от къщи, той ми каза, че над него вече тегне господнята десница. Сърцето му бе сломено, а също и моето, обаче чух след това, че още преди обед той весело играл на кегли с другарите си по нещастие.

Първия неделен ден, след като го отведоха, отидох да го посетя и да обядвам с него. За да намеря затвора, трябваше да питам за друго едно място, а недалеч от него имаше някакъв двор, който прекосих, и точно срещу този двор беше къщичката на ключаря на затвора. Когато най-после застанах пред нея (Божичко, какво малко човече бях тогава!), си спомних, че и Родерик Рандъм е бил в затвор за длъжници, в който имало един човек, покрит само със стар парцал. Къщичката на ключаря се завъртя пред замъглените ми очи и сърцето ми заби бързо.

Мистър Микобър ме чакаше от вътрешната страна на портата. Качихме се заедно в стаята му, която беше на предпоследния етаж, и горко плакахме. Спомням си как той най-тържествено ме закле да вземам пример от неговата съдба и да не забравям, че ако човек има доход от двадесет фунта годишно и изразходва деветнадесет фунта, деветнадесет шилинга и шест пенса, той ще бъде щастлив, но ако изразходва двадесет и един фунта, ще бъде нещастен. След това зае от мене един шилинг за черна бира, даде ми разписка за парите, която трябваше да представя на мисис Микобър, скри носната си кърпичка и се развесели. Седяхме пред малък огън, а от вътрешната страна на ръждясалата решетка на камината бяха сложени две тухли, отстрани на огъня, за да не се горят много въглища. След малко при нас дойде друг един длъжник, който разделяше стаята с мистър Микобър. Той донесе от фурната парче печено агнешко, с което трябваше и тримата да обядваме. Сетне ме изпратиха при „капитан Хопкинс“ в стаята над нас, да го поздравя от мистър Микобър, да кажа, че съм негов приятел и да го помоля да ми заеме един нож и вилица.

Капитан Хопкинс ми даде ножа и вилицата и на свой ред поздрави мистър Микобър. В стаята му имаше една много мръсна жена и две бледи момичета с чорлави глави, негови дъщери. Реших, че е по-добре човек да заеме ножа и вилицата от капитан Хопкинс, отколкото гребена му. Самият той беше на най-последната граница на одърпаността, имаше големи бакенбарди и много стара кафява връхна дреха, без никакво сако под нея. Дюшекът и юрганът му стояха навити в един ъгъл, а съдовете му, доколкото имаше такива, бяха сложени на една поличка. Бог знае откъде можах да доловя, че макар и двете чорлави момичета да бяха дъщери на капитан Хопкис, мръсната жена не беше женена за него. Смутената ми фигура не бе стояла на прага му повече от две минути, обаче всичко това така сигурно влезе в съзнанието ми, както ножът и вилицата в ръцете ми.

В обеда ни имаше нещо циганско и приятно. Веднага след това занесох обратно ножа и вилицата на капитан Хопкинс и се отправих към къщи, за да успокоя мисис Микобър, като й разправя как съм прекарал в затвора. Тя припадна, когато ме видя да се връщам, а след това направи в една паничка крем от разбити яйца и захар, за да се утешим, докато разговаряхме за посещението ми.

Не знам по какъв начин и кой продаде домашните мебели за доброто на семейството. Едничкото нещо, което знам по този въпрос, е, че не бях аз този, който стори това. Продадоха ги и ги изнесоха в една голяма кола. Изнесоха всичко освен леглото, няколко стола и кухненската маса. С тези вещи останахме да лагеруваме в две от стаите на изпразненото жилище на Уинзър Терас — мисис Микобър, децата, сирачето и аз. Живеехме в тези стаи денем и нощем. Не знам колко време продължи това, но струва ми се, че дълго. Най-после мисис Микобър реши да се премести в затвора, където мистър Микобър бе успял да се снабди със самостоятелна стая. Занесох ключа от къщата на хазаина, който много се зарадва на това. Изпратиха легла в затвора, а моето пренесоха в една малка стаичка, наета за най-голяма моя радост в една къща недалеч от стените на това учреждение. Общите страдания ме бяха сближили със семейство Микобър и ние не искахме да се разделяме. Настаниха и сирачето в една евтина квартира наблизо. Жилището ми се помещаваше в задната страна на един таван с наклонен покрив и с изглед към един дърводелски двор. Когато влязох там с мисълта, че най-после трудностите на мистър Микобър са стигнали до крайния си предел, почувствувах се като в рая.

През всичкото това време продължавах да работя във фирмата на Мърдстоун и Гринби, като изпълнявах същата долна работа, между същите долни хора и със старото чувство за незаслужено падение. Безсъмнено за мое щастие не се сдружих с нито едно от момчетата, които всеки ден виждах, когато отивах в склада, затова излизах или скитах из улиците през време на обедната почивка. Водех все същия скрито нещастен живот, но го водех все така самотно, като разчитах само на себе си. Едничките промени, за които си спомням, бяха, че облеклото ми бе станало по-опърпано и че бях освободен от тежестта, свързана с грижите на мистър и мисис Микобър. Някакви техни роднини или приятели се бяха заели да им помагат в настоящата беда, така че в затвора те живееха по-добре, отколкото бяха живели напоследък вън от него. Обикновено сутрин закусвах при тях, не си спомням вече при какви условия. Не помня също така по кое време се отваряха сутрин вратите на затвора и кога ме пускаха там. Много добре знам обаче, че бивах на крак още в шест часа и промеждутъка от време обичах да прекарвам на Лондонския мост. Обикновено сядах на една от каменните вдлъбнатини, наблюдавах минувачите или поглеждах над балюстрадите и виждах как слънцето осветяваше водата и запалваше златен пламък на върха на паметника. Понякога там се срещах със сирачето и му разправях какви ли не небивалици за кейовете на Тауър. Едничкото нещо, което мога да кажа за тях, е че сам ги вярвах. Вечер се връщах в затвора, разхождах се в двора с мистър Микобър или играех домино с мисис Микобър, като слушах спомените й за татко и мама. Не ми е известно дали мистър Мърдстоун знаеше къде прекарвам голяма част от времето си. В Мърдстоун и Гринби никога не разправях за тези посещения.

Макар и работите на мистър Микобър да бяха минали точката на най-голямо напрежение, те пак бяха твърде сложни поради някакъв си документ, за който се говореше твърде много и който сега мисля, че е изразявал известна по-раншна уговорка с кредиторите му. Най-после стана така, че по някакъв начин този документ престана да играе важна роля и мистър Микобър се освободи от заплахата му. Мисис Микобър ме осведоми, че „семейството й“ препоръчало на мистър Микобър да подаде молба за освобождаване по силата на Закона за несъстоятелните длъжници. Тя се надяваше, че мистър Микобър ще бъде пуснат на свобода след около шест седмици.

— И тогава — каза мистър Микобър, който присъствуваше на разговора — се надявам, че с божията помощ ще обърна нова страница и ще започна нов живот — ако, накъсо казано, изскочи нещо ново.

Спомням си, че по това време мистър Микобър съчини една молба до Камарата на общините, в която молеше за изменение на Закона за длъжниците. Споменавам за това мое възпоменание, тъй като то ми помага да покажа по какъв начин свързвах промените в живота си с четенето преди това в книгите и как си измислях какви ли не неща за хората, всред които се движех, и случките по улиците. Така се развиваха постепенно някои от особеностите на характера, който несъзнателно разгъвам, като описвам живота си.

В затвора имаше един клуб, в който мистър Микобър в качеството си на джентълмен заемаше видно място. Той бе споменал там за намерението си да отправи молба и клубът шумно бе изразил одобрението си. Мистър Микобър, човек с много добро сърце и винаги готов да се занимава с всичко друго освен със собствените си работи, се чувствуваше най-щастлив, когато вършеше нещо, от което не би могъл да има никаква полза. Той се зае да състави молба, съчини я, написа я на един огромен лист хартия, разстла я на една маса и назначи час, когато всички членове на клуба, както и всички други съзатворници можеха да дойдат и да я подпишат.

Когато научих за наближаването на тази церемония, аз изпитах такова горещо желание да ги видя как влизат един по един, макар и да се познавах с по-голямата част от тях, че си поисках един час отпуска от Мърдстоун и Гринби и се настаних в един ъгъл на стаята. Влязоха толкова от по-видните членове на клуба, колкото можеха да се поберат, без да изпълнят цялото пространство. Те се наредиха край мистър Микобър, който бе застанал пред молбата, докато моят стар приятел капитан Хопкинс (който, за да направи чест на тържествения случай, се бе измил) се настани съвсем близо до нея, за да я прочете на всеки, който не бе запознат със съдържанието й. Тогава разтвориха вратата и пуснаха вътре останалото население на затвора, наредено в дълга редица: неколцина чакаха вън, докато един влизаше, слагаше подписа си и излизаше. На всеки един поотделно капитан Хопкис казваше:

— Чели ли сте я?

— Не.

— Бихте ли желали да я чуете? — Ако покажеха и най-слабата наклонност да узнаят съдържанието й, капитан Хопкинс я прочиташе докрай с висок и звучен глас. Той би я прочел и двадесет хиляди пъти, стига двадесет хиляди души да бяха пожелали това. Спомням си с каква сочност той произнасяше изрази като „събраните в парламента представители на народа“, „вашите молители смирено ви обръщат вниманието“, „нещастните поданици на негово величество“. Сякаш тези думи бяха нещо материално в устата му и притежаваха много сладък вкус. А в това време мистър Микобър го слушаше, обладан от суетата на авторството, като наблюдаваше гвоздеите на отсрещната страна.

Тези мои посещения в затвора ми помогнаха да опозная много и различни хора с различни съдби. И когато сега си спомням за дългите страдания на младостта си, струва ми се, че историите, които по-късно писах за такива хора, витаят като фантастична мъгла над фактите, които тогава се бяха вдълбали в паметта ми! И сега виждам пред себе си невинното романтично момче, определено да изгради от странностите и низините на своя опит един поетичен свят.


XII ГЛАВА
НЕ ХАРЕСВАМ САМОСТОЯТЕЛНИЯ СИ ЖИВОТ И ВЗЕМАМ ВАЖНО РЕШЕНИЕ

Молбата на мистър Микобър бе разгледана своевременно. За най-голяма моя радост той бе освободен от затвора по силата на Закона за несъстоятелните длъжници. Кредиторите му не бяха неумолими. Мисис Микобър ми разправи, че дори и отмъстителният обущар заявил пред съда, че не питае никаква ненавист към него, но че само държи да си получава дължимите му суми, което смятал само за проява на човещина.

След приключването на съдебния процес мистър Микобър се върна в затвора, тъй като, преди да бъде окончателно освободен, трябваше да заплати известни такси и да изпълни някои формалности. Членовете на клуба го посрещнали с голям възторг и същата вечер устроили специално събрание в негова чест. А в това време мисис Микобър и аз вечеряхме самички, заобиколени от заспалите деца.

— А сега, мистър Копърфийлд — каза мисис Микобър, — нека да пийнем по една глътка в памет на татко и мама.

— Те умрели ли са, госпожо? — запитах аз, след като вдигнах чаша за тях.

— Майка ми напусна този свят, преди да започнат затрудненията на мистър Микобър или поне те да станат непреодолими. Татко живя по-дълго и на няколко пъти поръчителства на мистър Микобър, а след това издъхна, оплакван от многото членове на нашия кръг.

Мисис Микобър поклати глава и пророни една благочестива сълза върху близначето, което в него момент беше в ръцете й.

Тъй като не можех да се надявам за по-благоприятен случай да задам един въпрос, който много ме интересуваше, аз й казах:

— Мога ли да ви запитам, госпожо, какво възнамерявате да правите сега, когато мистър Микобър се избави от трудностите си и е на свобода? Обмислили ли сте вече това?

— Семейството ми — подхвана мисис Микобър, която винаги произнасяше тези две думи с особено натъртване, макар и никога да не можах да разбера кой попадаше под това наименование, — семейството ми е на мнение, че мистър Микобър трябва да напусне Лондон и да прояви талантите си в провинцията. Мистър Микобър е много талантлив човек, мистър Копърфийлд.

Казах й, че съм уверен в това.

— Много е талантлив — повтори мисис Микобър. — Моето семейство е на мнение, че ако се прояви известен интерес, в митницата ще може да се направи нещо за човек с неговите способности. Тъй като семейството ми има местно влияние, тяхното желание е мистър Микобър да се установи в Плимут. Те считат, че той трябва да бъде на самото място.

— За да бъде готов ли? — загатнах аз.

— Точно така — отвърна мисис Микобър. — За да бъде готов, в случай че нещо изскочи.

— А и вие ли ще отидете с него, госпожо?

Случките през деня, прибавени към близначетата, ако не и към виното, бяха направили мисис Микобър истерична и тя отвърна, като зарони сълзи:

— Никога не ще изоставя мистър Микобър. Може би в началото той е скривал от мене трудностите си, може би самоуверено е мислил, че ще ги превъзмогне. Перлената огърлица и гривните, които наследих от мама, бяха продадени за по-малко от половината от истинската им стойност, а кораловата гарнитура, която получих като сватбен подарък от татко, едва ли не бе хвърлена за нищо. Обаче аз никога не ще изоставя мистър Микобър. Не! — извика мисис Микобър, по-възбудена отвсякога. — Никога няма да го направя! Няма защо да ме питате!

Почувствувах се доста неудобно — като че ли мисис Микобър предполагаше, че бих могъл да искам от нея да стори подобно нещо, — и я загледах разтревожено.

— Мистър Микобър си има своите недостатъци. Не отказвам, че е непредвидлив. Не отказвам, че е скривал от мен доходите и задълженията си — продължи тя, като гледаше към стената, — но никога не ще го изоставя!

Тъй като думите на мисис Микобър се бяха превърнали в неистово пищене, така се изплаших, че отърчах в клубната стая и обезпокоих мистър Микобър тъкмо когато бе застанал начело на хора и пееше една весела песен. Съобщих му, че мисис Микобър се чувствува много зле. Той веднага избухна в плач и тръгна с мен, а по жилетката му бяха полепнали главите и опашките на скаридите, с които се бяха черпили.

— Ема, ангел мой! — провикна се мистър Микобър, като се завтече в стаята. — Какво има?

— Никога не ще те изоставя, Микобър! — възкликна тя.

— Живот мой! — каза мистър Микобър, като я взе в прегръдките си. — Напълно съм уверен в това.

— Той е бащата на децата ми! Той е бащата на близнаците ми! Той е обичаният ми съпруг — извика мисис Микобър, като се мъчеше да се освободи от ръцете му. — И никога не ще напусна моя Микобър!

Мистър Микобър така много се трогна от тази проява на преданост, че отново я прегърна страстно, като й се молеше да вдигне очи и да се успокои. А що се отнася до мен, бях облян в сълзи. Но колкото по-усърдно я молеше да вдигне очи, толкова по-упорито тя гледаше надолу и колкото по-ревностно я караше да се успокои, толкова по-неспокойна ставаше тя. Като последица на всичко това мистър Микобър така много се разчувствува, че смеси собствените си сълзи с нейните и моите и най-после ме помоли да бъда така добър и да си изнеса един стол на стълбите, докато той я настани в леглото. Исках да си взема сбогом и да си отида, но той в никакъв случай не желаеше да ме пусне, преди да бе ударил звънецът за посетителите.

Седнах край прозореца на стълбите, а след малко и той дойде, като седна на друг стол до мене.

— Как е сега мисис Микобър, господине? — запитах го аз.

— Много е потисната — каза Мистър Микобър, клатейки глава. — Сега настъпва реакцията. Божичко, какъв ужасен ден! Останали сме съвсем самички!

Мистър Микобър стисна ръката ми, изстена и зарони сълзи. Бях много трогнат, но и разочарован, тъй като бях си представял, че при този така дългоочакван случай всички ще бъдем весели и доволни. Но, струва ми се, че мистър и мисис Микобър бяха така свикнали със старите си трудности, че когато най-после се освободиха от тях, се чувствуваха като същински корабокрушенци. Цялата им гъвкавост бе изчезнала и никога не ги бях виждал и наполовина тъй нещастни, както през тази вечер. Когато звънецът издрънка и мистър Микобър ме придружи до пазача, като на раздяла ме благослови, той бе толкова отчаян, че просто се страхувах да го оставя сам.

Но през всичката тази бъркотия и потиснатост на духа, в които неочаквано за мен бяхме изпаднали, ясно съзнавах, че Микобърови напущат Лондон и че ни предстои раздяла. Смътната мисъл, която по-сетне се оформи в твърдо решение, се породи в ума ми, докато се прибирах вкъщи, както и през безсънните часове, които прекарах тази нощ.

Бях така свикнал с Микобърови и така се бях сближил с тях в нещастието им, че при мисълта да ги изгубя се чувствувах съвсем сам и без приятели. Като си помислех само, че трябва да си търся друго жилище и отново да отивам сред непознати хора, изпитвах голямо отчаяние. Ранният ми опит ме беше научил как щеше да ми се отрази всичко това. Знаех, че гордостта ми ще бъде наранявана, предчувствувах какъв срам ще гори гърдите ми и дойдох до заключение, че животът е непоносим.

Съзнавах ясно, че мога да се спася от настоящия си живот само ако самичък избягам от него. Много рядко се получаваше нещо от мис Мърдстоун и никога нищо от мистър Мърдстоун. Бяха дошли обаче два или три колета със закърпени дрехи, адресирани до мистър Куиниън. Всеки от тях съдържаше по една бележка, в която се казваше: „Дж.М. се надява, че Д.К. е старателен в работата си и ревностно изпълнява дълга си“. Това ми подсказваше съвсем ясно, че за Мърдстоунови продължавах да бъда само един товар.

Съзнанието ми бе все още заето с тези мисли, когато на другата сутрин разбрах, че мисис Микобър не е говорила за напущане на Лондон голословно. Те наеха за една седмица стая в къщата, в която живеех, а след това щяха да заминат за Плимут. В деня на тръгването си мистър Микобър сам дойде в кантората, за да съобщи на мистър Куиниън, че ме предоставя на него. Каза му също така, че може да ми даде само най-добри препоръки, които безсъмнено заслужавах. Мистър Куиниън извика каруцаря Тип, женен човек, който даваше стая под наем, и му каза, че ще се настаня да живея у тях. Не отвърнах нищо и той сигурно сметна, че съм съгласен, но вече бях взел решението си.

Последните вечери, през които бяхме под един покрив с Микобърови, прекарах заедно с тях. Тези дни ни сближиха още повече. Последния неделен ден те ме поканиха на обяд. Ядохме свински бут с ябълков сок и пудинг. Още предишната вечер бях купил един пъстър сив кон за подарък за Уилкинс Микобър — това беше името на момчето — и една кукла за малката Ема. Подарих и един шилинг на сирачето, което също щеше да напуща.

Денят мина много приятно, въпреки че всички бяхме много развълнувани поради наближаващата раздяла.

— Мистър Копърфийлд — каза мисис Микобър, — никога не ще си спомням за дните, когато мистър Микобър имаше трудности, без да се сетя за вас. Вие винаги бивахте толкова мил и услужлив към нас. Не бяхте квартирант, а истински приятел.

— Мила моя — подхвана мистър Микобър — Копърфийлд (напоследък той така ме наричаше) има сърце, с което съчувствува на страданията на ближните си, когато някой мрачен облак ги засенчи, има глава, с която разсъждава, както и ръка, с която — накъсо казано, има способност да залага и разпродава онези вещи, без които може да се мине.

Поблагодарих им за тези ласкави думи и им казах колко много ми е мъчно, че ще се разделим.

— Млади ми приятелю — каза мистър Микобър, — аз съм по-възрастен от вас. Имам опит в живота и, накъсо казано, опит в страданията изобщо. Понастоящем, докато нещо изскочи (което мога да кажа, че очаквам всекичасно), не мога да ви подаря нищо друго освен един съвет. Все пак моите съвети са толкова ценни, че, накъсо казано, самият аз не се възползувам никога от тях и съм… — тук мистър Микобър, който досега се усмихваше, изведнъж се спря и се намръщи, като продължи: — и съм такъв клетник, какъвто ме виждате в настоящия момент.

— Скъпи ми Микобър — простена жена му.

— Да — продължи мистър Микобър, като се забрави и отново се усмихна, — истински клетник. Моят съвет е да не оставяте днешната работа за утре. Отлагането е крадец на времето. Дръжте го здраво!

— Принципът на клетия ми татко — забеляза мисис Микобър.

— Мила моя — каза мистър Микобър, — баща ти беше чудесен и бог ми е свидетел, че съвсем нямам намерение да го подценявам. Той беше такъв човек, че, накъсо казано, едва ли ще срещнем друг на неговите години, който така да умее да носи бричове и тъй лесно да чете без очила. Но той приложи този принцип и към сватбата ни, мила, и тя стана, така преждевременно, че още не съм се справил с разноските.

Мистър Микобър погледна косо към мисис Микобър и прибави:

— Не че съжалявам за това. Тъкмо обратното, любов моя. — След тези думи за момент той стана сериозен.

— А не забравяйте и другия ми съвет, Копърфийлд. Годишен доход двадесет фунта, годишен разход деветнадесет фунта, деветнадесет шилинга и шест пенса, резултат — щастие. Годишен доход двадесет фунта, годишен разход двадесет фунта и шест пенса, резултат — нещастие. Цветът повяхва, зеленият лист изсъхва, господнята десница се стоварва върху клетника и, накъсо казано, човек изпада в беда като мен!

За да направи примера си по-внушителен, мистър Микобър изпи чаша пунш с най-голяма наслада и задоволство и си засвири една колежанска песен.

Не пропуснах да го уверя, че ще запазя в паметта си тези съвети, макар и да нямаше нужда да върша това, тъй като те ме засягаха съвсем очебийно. На другата сутрин се видях с цялото семейство пред агенцията на дилижанса и със свито сърце наблюдавах как заемат местата си отзад.

— Мистър Копърфийлд — каза мисис Микобър, — бог да ви благослови. Никога не ще ви забравя и никога не бих желала да ви забравя, дори и да можех.

— Копърфийлд — каза мистър Микобър, — сбогом! Желая ви щастие и благоденствие. Ако с течение на годините се убедя, че жестоката ми съдба ви е послужила за предупреждение, няма да чувствувам, че съм живял напразно на този свят. В случай, че нещо изскочи (в което съм уверен), ще бъда много щастлив, ако подобря положението ви, стига да е по силите ми.

Стори ми се, че докато мисис Микобър сядаше отзад в дилижанса заедно с децата, а аз стоях на пътя и гледах жално към тях, някаква мъгла се вдигна пред погледа й и тя видя какво малко същество бях всъщност. Стори ми се тъй, защото тя ми махна с ръка да се кача, със съвсем ново и напълно майчинско изражение на лицето и като обви ръце около лицето ми, целуна ме по такъв начин, сякаш целуваше собственото си дете. Едва имах време да сляза преди тръгването на дилижанса и едва можех да виждам Микобърови от кърпичките, които размахваха. След минута дилижансът изчезна от погледа ми. Сирачето и аз стояхме на средата на пътя и се гледахме разсеяно един друг, сетне се ръкувахме и си взехме сбогом. Предполагам, че тя се връщаше в сиропиталището „Св. Лука“, също както и аз се връщах в Мърдстоун и Гринби, за да захвана отново досадната си работа.

Но не възнамерявах да прекарам много дни там. Съвсем не. Бях решил да избягам, да намеря начин да отида при едничката роднина, която имах на този свят, леля ми мис Бетси, и да й разправя историята си. Вече загатнах, че и сам не разбрах как тази отчаяна идея се бе породила в съзнанието ми. Но веднъж попаднала там, тя се затвърди и се превърна в цел, която реших да преследвам непоколебимо. Не мога да кажа, че вярвах в успешното й постигане, обаче бях взел решение и на всяка цена трябваше да го изпълня.

След онази нощ, когато за първи път тази мисъл влезе в главата ми, си припомних не веднъж, а хиляди пъти онази стара история, която клетата ми майка ми бе разправила във връзка с раждането ми и която с удоволствие слушах и знаех наизуст. Виждах леля си да се появява и да изчезва, а строгата й и заплашителна фигура се изправяше пред мен. Но имаше нещо в поведението й, върху което обичах да размишлявам и което ми навяваше някаква сянка на надежда. Не можех да забравя как на майка ми се бе сторило, че леля Бетси докоснала ласкаво хубавата й коса. И макар това да е било може би само въображение от страна на майка ми, без да се е основавало на действителността, си рисувах една хубава картина, в която виждах как страшната ми леля отстъпва пред девическата красота, която така добре си спомнях и така много обичах. Тази дребна случка придаваше нежност на целия разказ за посещението на леля Бетси. Твърде е възможно тя да бе стояла през всичкото време в съзнанието ми и да ме бе подтикнала да взема решението си.

Тъй като дори не знаех къде живее леля ми, написах дълго писмо на Пеготи, в което уж случайно я запитах дали си спомня къде се намира тя. Споменах, че съм чул за някаква си жена с нейното име, която живеела в един град, чието име определих наслуки и за което исках да узная дали е същото. Казах й още, че много се нуждая от половин гвинея и че ако ми заеме тази сума, ще й бъда особено благодарен, като след това ще й разправя за какво ми е била нужна.

Пеготиният отговор пристигна наскоро и както обикновено в, писмото й се четеше любов и преданост. В него тя изпращаше и половин гвинея (боя се, че е имала много трудности, докато успее да я измъкне от сандъка на мистър Баркис) и ми съобщаваше, че мис Бетси живее някъде около Дувър, но не знае дали в самия Дувър в Хайт, в Сандгейт, или във Фокстън. Запитах един от нашите работници за тези места и той ми каза, че се намират съвсем близо едно до друго. Сметнах, че това е достатъчно за целта ми, и реших да тръгна към края на седмицата.

Тъй като бях едно честно малко същество и не исках да разваля мнението, което имаха за мен в Мърдстоун и Гринби, счетох за необходимо да остана до събота вечер и понеже първата си седмична заплата бях получил предварително, реших да не се явя в кантората, когато плащат за изтеклата седмица. Точно заради това бях помолил Пеготи за половин гвинея — за да не остана без пари за пътни разноски. Така че когато събота вечер дойде и всички чакахме в склада да ни дадат надниците, каруцарят Тип, който винаги биваше пръв при тези случаи, отиде да си получи парите, а аз дръпнах Мик Уокър за ръкава и го помолих, когато дойде моят ред, да каже на мистър Куиниън, че съм отишъл да пренеса багажа си в жилището на Тип. След това за последен път пожелах лека нощ на Разварени картофи и избягах.

Сандъкът ми беше в старата ми квартира край реката, а на гърба на един от етикетите, които залепяхме на бутилките, бях написал: „Мистър Дейвид, да стои до поискване в агенцията на дилижанса за Дувър“. Този етикет стоеше готов в джоба ми, като възнамерявах да го залепя на сандъка, когато го измъкна от жилището. И докато се прибирах вкъщи, аз се оглеждах наоколо, за да зърна някой, който би могъл да ми помогне да занесем сандъка до агенцията.

Близо до обелиска на Блекфрайърс Роуд стоеше един дългокрак младеж, а до него имаше една много малка празна магарешка каручка. Зърнах го, когато минавах край него, а той ми се закани, че ще ми даде да разбера. Навярно се бе обидил от това, че го бях загледал. Спрях се и му обясних, че съм направил това не от липса на добри обноски, а защото съм помислил, че може би ще мога да му дам някаква работа.

— Каква работа? — запита дългокракият младеж.

— Да пренесете един сандък — отвърнах аз.

— Какъв сандък? — запита дългокракият младеж.

Казах му, че думата е за моя сандък, който се намира недалеч на същата улица. Искам да ми го пренесе за шест пенса до агенцията на дилижанса за Дувър.

— Идвам — каза дългокракият младеж, като веднага се качи на каручката, която не беше нищо друго освен един голям дървен поднос на колела, и изтопурка напред така бързо, че едва можех да тичам в крак с магарето.

Имаше нещо предизвикателно в този младеж, особено в начина, по който дъвчеше една сламка, докато ми приказваше, което никак не ми се понрави. Но тъй като вече бяхме направили пазарлъка, аз го заведох горе в стаята, която напущах, свалихме сандъка и го поставихме в каручката. Не желаех още там да залепя етикета, за да не би някой от семейството на хазаина ми да разбере какво съм намислил и да ме задържи. Поради това помолих младежа да спре за малко, когато стигне до стената на затвора „Кралската скамейка“, и да ме почака. Едва бях изрекъл това, когато той така бързо подкара колата, сякаш сандъкът ми, каручката, магарето и самият той бяха еднакво пощурели. Когато стигнах на определеното място, едва можех да си поема дъх от тичане и викане подир него.

Тъй като бях много възбуден и запъхтян, аз изтърколих половината си гвинея, когато извадих етикета от джоба си. Сложих я за по-безопасно в устата си и макар че ръцете ми силно трепереха, за най-голяма моя радост успях чудесно да прикрепя етикета. Но точно тогава младежът така силно ме цапна под брадичката, че половината гвинея веднага изхвръкна от устата ми и падна в ръката му.

— Какво! — извика младежът, като ме дръпна за яката и се ухили по най-противен начин. — Значи трябва да те предам на полицията, така ли? Искаш да офейкаш, нали? Хайде в полицията, нехранимайко такъв, хайде!

— Върнете ми парите, моля — казах аз твърде изплашен, — и ме оставете на мира.

— Ела в полицията и там ще докажеш, че са твои — каза младежът.

— Дайте ми парите и сандъка — провикнах се аз, като избухнах в плач.

Младежът продължаваше да вика „хайде в полицията“ и да ме дърпа буйно към магарето, сякаш между животното и полицейския началник имаше нещо общо. Но в последния миг той промени намерението си, скочи в колата; седна върху сандъка ми и като извика, че отива право в полицията, изтопурка напред по-бързо и отпреди.

Аз се завтекох след него, но бях така задъхан, че не можех да викам за помощ, но дори и да можех да сторя това, нямаше да смея да го направя. В разстояние на една миля едва-що не ме прегазиха двадесет пъти. Ту го изгубвах от поглед, ту пак го зървах отдалеч, ту ме удряха с някой файтонджийски камшик, ту ми подвикваха, ту падах в калта, ту се блъсках в нечии ръце, ту се препъвах в някой стълб. Най-после, запъхтян и изплашен, оставих младежа да върви където иска със сандъка и парите ми. Задъхвах се и плачех, обаче не спирах нито за миг, а бързах по пътя към Гринич, за който знаех, че е по посока към Дувър. Запътил се бях да търся убежище при леля си Бетси, като носех в себе си малко повече от това, което имах в онзи час, когато се бях появил на този свят и й бях причинил толкова тревога.


XIII ГЛАВА
ПОСЛЕДИЦИТЕ ОТ РЕШЕНИЕТО МИ

Когато се отказах да преследвам младежа с магарешката каручка, едва ли не възнамерявах да тичам по целия път за Дувър. Скоро обаче съзнах какво правя и спрях на едно място на пътя за Кент. Намирах се на някаква площадка, отпреде ми имаше малко езерце и в средата му се издигаше някаква глупава фигура, надуваща суха раковина. Седнах на един праг, съвсем изморен и изтощен от досегашните усилия, като едва можех да си поема дъх, за да плача за изгубения си сандък и половината гвинея.

До това време вече се бе стъмнило. Докато седях и почивах, часовниците удариха десет. Но за щастие нощта бе лятна и времето бе чудесно. Когато вече бях в състояние да дишам свободно и се бях освободил от задушаващото усещане в гърлото си, станах и отново поех по пътя. Нямах никакво желание да се върна назад. Предполагам, че бих вървял напред дори и ако се бе извила снежна буря.

Цялото ми състояние не надминаваше сумата от едно пени и половина (чудно ми беше как можех да имам и толкова пари в събота вечер!), но това не ми попречи да продължа пътя си. Повлиян от вестникарските хроники, започнах да си представям как след един-два дни ще ме намерят мъртъв под някой плет. Продължавах да се тътря опечален, като напрягах сили да вървя колкото може по-бързо. Минах край един дюкян, на който бе написано, че се купуват дамски и мъжки дрехи и че се дава отлична цена за парцали, кости и кухненски остатъци. Собственикът на този дюкян седеше по риза на прага и пушеше. И тъй като от ниския таван висяха много връхни дрехи и панталони, като се поклащаха насам-натам, а вътре горяха само две малки свещи, си представих, че търговецът е някакъв много отмъстителен човек, който е избесил всичките си врагове и сега седи и се радва. Неотдавнашният ми опит с мистър и мисис Микобър ми подсказа, че тук мога да намеря начин да задържа за малко вълка пред вратата си. Отидох в най-близката странична уличка, свалих си жилетката, сложих я под мишница и се върнах пред дюкяна.

— Моля ви се, господине — казах аз, — бих желал да продам това и да получа справедлива цена.

Мистър Долоби — това поне беше името, което бе написано на фирмата — взе жилетката, постави лулата си на едно колче пред вратата, влезе в дюкяна, последван от мене, разпростря жилетката на тезгяха, заоглежда я, вдигна я срещу светлината и най-сетне каза:

— Кое наричате справедлива цена за тази мъничка жилетка?

— О, вие знаете това най-добре, господине — отвърнах скромно аз.

— Не мога да бъда едновременно купувач и продавач — каза мистър Долоби. — Вие посочете цената.

— Бихте ли ми дали осемнадесет пенса за нея? — загатнах аз след малко колебание.

Мистър Долоби я сгъна и ми я подаде:

— Бих ограбил семейството си — каза той, — ако ви дам дори девет пенса за нея.

Това беше твърде неудобно представяне на въпроса, тъй като по този начин излизаше, че аз, един съвсем чужд човек, исках от мистър Долоби да ограби семейството си заради мене, но тъй като бях твърде притеснен парично, казах, че ако той няма нищо против, ще се съглася да взема девет пенса. Мистър Долоби ми даде сумата не без известно мърморене. Пожелах му лека нощ и си излязох от магазина без жилетка, обаче с девет пенса в джоба. Когато си закопчах жакета, видях, че няма много да почувствувам липсата на жилетката. Дори нещо повече, предрекох си съвсем ясно, че след жилетката щеше да отиде и жакетът ми и че ще трябва да се помъча да стигна в Дувър по риза и панталони, като даже беше съмнително дали и в този си вид щях да отида дотам. Тази мисъл обаче ме занимаваше по-малко, отколкото можеше да се предположи. Освен общото впечатление, че пред мен се простира дълъг път и че младежът с магарешката кола се бе отнесъл жестоко към мен, нямах ясна представа за мъчнотиите, които можеха да ме връхлетят, след като отново поех пътя си с деветте пенса в джоба.

Намислил си бях как да прекарам нощта и се готвех да изпълня плана си. Реших, че ще легна зад стената на старото ми училище, в един ъгъл, където обикновено стоеше купа сено. Представих си, че няма да се чувствувам съвсем самотен, ако близо до мен са момчетата, както и спалнята, в която разправях романи, макар и момчетата да не знаят, че съм там, а спалнята не можеше да ми бъде убежище.

Бях преживял труден ден и бях доста изтощен, когато най-после се изкачих до Блекхийт. Доста се измъчих, докато намеря Салем Хаус, обаче най-после го видях, видях и купата сено в ъгъла. Обиколих край стената, погледнах нагоре към прозорците, видях, че навред е тъмно и тихо, а след това легнах до купата. Никога няма да забравя колко самотен се почувствувах, когато за първи път трябваше да легна на открито, без покрив над главата си!

Сънят ме обхвана също така, както обхващаше и много други скитници, срещу които вратите се заключваха, а кучетата лаеха. Сънувах, че съм в старото си легло в общата спалня и разправям разкази на момчетата. Стреснах се и се намерих седнал, с името на Стиърфорд на устните ми, загледан безпомощно в звездите, които светеха и трепкаха над мен. Когато разбрах къде съм в този среднощен час, обхвана ме някакво чувство, което ме накара да стана и да повървя наоколо, изплашен и аз не зная от какво. Но по-слабото блещукане на звездите и бледата светлина на небето, откъдето се появяваше утрото, ме успокоиха. Очите ми се затвориха и отново си легнах и заспах — макар в съня си да усещах, че ми е студено, — докато топлите слънчеви лъчи и звънецът за ставане в Салем Хаус ме събудиха. Ако можех да се надявам, че Стиърфорд е там и ще излезе, щях да дебна, докато го видя, обаче знаех, че навярно отдавна е напуснал училището. Може би Тредълс беше останал, но и това бе съмнително. Освен това не вярвах много в благоразумието му, нито пък в късмета му, колкото и да разчитах на добродушието му. Така че не можех да му се доверя и да споделя с него грижата си. Пълзешком се отдалечих от стената, докато момчетата на мистър Крийкъл ставаха, и поех дългия прашен път, който знаех, че води за Дувър. Когато бях между тях, едва ли си представях, че ще дойде време, когато ще се тътря по него като скитник, какъвто бях сега.

Колко различно бе това неделно утро от неделните утрини в Ярмут. Докато крачех напред, чух черковните камбани и срещнах хора, които отиваха на черква. Минах и край една-две черкви, изпълнени вече с енориашите. В летния въздух се носеха звуците на химни, а клисарят седеше в сянката на терасата или стоеше изправен под тисовото дърво, с ръка на чело, като ме гледаше учудено. Мир и покой витаеха над всичко освен над мен в онова неделно утро. Това беше разликата. Бях изцапан, изпрашен, с разчорлена коса и това ме караше да се чувствувам много зле. Ако не бе хубавата картина, която си бях нарисувал във въображението и която изобразяваше как леля ми отстъпва пред свежестта и красотата на майка ми, едва ли щях да имам сили да продължа пътя си повече от един ден. Но този образ винаги вървеше пред мен и аз го следвах.

През този неделен ден извървях тридесет и три километра по гладкото шосе, макар да не ми бе много лесно, тъй като не бях свикнал на подобни усилия. И сега се виждам как на свечеряване минавах по моста край Рочестър, изморен и с изранени крака, като ядях хляба, който си бях купил за вечеря. Бях зърнал една или две къщички с надпис „Стаи за пътници“ и ме бяха изкусили, обаче се страхувах да изхарча малкото пари, които имах, а още повече се боях от заплашителния вид на скитниците, които настигах или срещах из пътя. За покрив щеше да ми служи само небето. Наближих Чатъм. Във вечерната дрезгавина той приличаше на някакъв блян от тебеширени скали с подвижни мостове и безмачтови кораби в една размътена река, с покриви, прилични на Ноевия ковчег. Най-после стигнах до обрасла с трева батарея над тясна уличка, където един часовой се разхождаше напред-назад. Легнах до едно оръдие и се почувствувах щастлив при звука на стъпките на часовоя, макар и той да не знаеше, че се намирам над него, също както и момчетата от Салем Хаус не знаеха, че лежа край оградата им. Спах дълбоко до сутринта.

Събудих се вкочанен и с подути крака, а главата ми бе замаяна от биенето на барабани и маршируването на войници. Те ме заобиколиха от всички страни, докато слизах надолу към дългата тясна улица. Усещах, че ако искам да запазя силите си докрай, този ден трябваше да извървя по-малко път. Реших, че най-важното е да продам жакета си. Съблякох го, за да свикна без него, и като го сложих под мишница, тръгнах да оглеждам различните магазини.

Градчето беше удобно за подобен вид сделки, тъй като и в него имаше безброй дюкяни за употребявани дрехи и собствениците им, седнали на праговете, се оглеждаха за клиенти. В повечето дюкяни между другите дрехи се виждаха и по един-два офицерски мундира с еполети и галони и това ме караше да се свеня да предложа собствената си скромна дреха. Дълго време вървях, без да покажа някому жакета си.

От скромност се заглеждах по-скоро в моряшките дюкяни, както и в магазините, подобни на този на мистър Долоби, отколкото в по-свестните. Най-после на ъгъла на една мръсна уличка видях един дюкян, който ми изглеждаше обещаващ. Уличката завършваше с оградено място, обрасло с коприва, а върху колчетата на оградата висяха няколко ката вехти моряшки дрехи, за които нямаше място в дюкянчето. Те се развяваха между детски колички, ръждясали пушки, мушамени шапки и табли, изпълнени с множество стари ръждясали ключове с най-различна големина, които сякаш можеха да отключат всички врати в света.

Влязох в дюкяна, който беше малък и нисък, а прозорчето, затулено от окачените по него дрехи, по-скоро затъмняваше, отколкото осветяваше помещението. За да се отиде там, трябваше да се слезе по няколко стъпала. Минах по тях с разтуптяно сърце и съвсем не се успокоих, когато един грозен стар човек, чиято долна част на лицето бе покрита със сива брада, изскочи от една мръсна дупка зад дюкянчето и ме сграбчи за косата. Имаше ужасен вид, беше облечен с мръсна фланелена жилетка и миришеше грозно на ракия. Леглото му, покрито с нечист и изпокъсан юрган, беше в дупката, от която бе излязъл. Там имаше друго малко прозорче, от което се виждаше още коприва, както и едно куцо магаре.

— О, какво искаш? — запита ме старият човек, като се ухили свирепо. — О, очите ми и краката ми, какво искаш? О, дробовете ми и жлъчката ми, какво искаш? Гр-рр, гр-рр!

Бях така смаян от тези думи и особено от последното възклицание, което приличаше на някакво грозно щракане в гърлото му, че ми бе невъзможно да отговоря. Старият човек продължаваше да ме държи за косата и отново повтори:

— О, какво искаш? О, очите ми и краката ми, какво искаш? О, дробовете ми и жлъчката ми, какво искаш? Гр-рр!

Той издаде последния звук с такава сила, че очите му просто щяха да изхвръкнат.

— Исках да попитам — казах разтреперан, — дали бихте желали да купите един жакет?

— О, нека да видим жакета! — провикна се старият човек. — О, болното ми сърце, покажи ми жакета! О, очите ми и краката ми, извади жакета!

При тези думи той дръпна от косата ми приличните си на птичи нокти ръце и си сложи очила, които никак не разкрасяваха възпалените му очи.

— О, колко искаш за жакета? — извика старият човек, след като го разгледа. — О, гр-рр! Колко искаш за жакета?

— Четвърт гвинея — отвърнах аз, като се съвзех.

— О, дробовете ми и жлъчката ми — извика старият човек. — Не! О, очите ми, не! О, краката ми, не! Осемнадесет пенса. Гр-рр!

Всеки път, когато издаваше това възклицание, имаше опасност очите му да изскочат, а всяко изречение той изпяваше все по един и същ начин, който напомняше свирене на вятър, отначало ниско, после високо и най-сетне отново ниско. Не знам дали бих могъл да направя друго по-сполучливо сравнение.

— Добре — казах аз доволен, че сделката се бе свършила, — ще взема осемнадесет пенса.

— О, жлъчката ми — извика старият човек, като хвърли жакета на една поличка. — Излез от дюкяна! О, дробовете ми, излез от дюкяна! О, очите ми и краката ми — гр-рр! — не искай пари, да направим размяна.

Никога през живота си не съм бил така изплашен. Нито преди, нито след това. Но въпреки туй отвърнах му смирено, че искам пари и че нищо друго не ми трябва. Казах му, че ще седна вън и ще го почакам, без да го карам да бърза. И наистина излязох вън и седнах на сянка в един ъгъл. Седях там толкова дълго, че сянката се измести, слънцето ме огря, отново пропълзя сянка, а аз все седях и чаках да ми даде парите.

Надявам се, че в тази търговия не е имало друг подобен луд пияница. Съседските момчета непрестанно се втурваха в дюкяна, крещяха, че се е продал на дявола, и с викове го подканяха да извади златото си. „Чарли, ти не си беден. Само се преструваш, че си такъв. Дай си златото. Дай малко от онова злато, за което си се продал на дявола. Хайде! То е скрито в дюшека ти, Чарли. Разпори го и дай малко и на нас!“ Те не само го подканяха да им даде златото си, но даже му предлагаха и нож, за да разпори дюшека. Това така много го ядосваше, че през целия ден той непрестанно гонеше момчетата, които се разбягваха на всички страни. Обхванат от ярост, се запътваше към мен, като мислеше, че съм един от тях, и правеше такива гримаси, сякаш искаше да ме разкъса на парчета. Сетне тъкмо навреме се сещаше кой бях, вмъкваше се в дюкяна и лягаше на леглото си. Разбирах това от начина, по който пееше „Смъртта на Нелсон“, като издаваше бесни крясъци, изпъшкваше по едно „ох“ пред всеки ред и най-често възкликваше любимото си гр-рр. Като че ли това не ми бе достатъчно, та трябваше да понасям и непрестанните закачки и грубости на момчетата. Като виждаха търпението и постоянството, с което седях полуоблечен пред дюкяна, те навярно смятаха, че имам нещо общо със стария човек.

Той направи много опити да ме накара да се съглася на размяна, като веднъж донесе въдица, друг път цигулка, след това цилиндър, а най-после една флейта. Но аз не се поддавах на увещанията му и продължавах да седя отчаян на мястото си, като всеки път със сълзи на очи го молех да ми даде или пари, или жакета. Най-после той започна да се пазари, като всеки път увеличаваше цената с половин пени. Трябваше да минат два часа, за да стигнем до един шилинг.

— О, очите ми и краката ми! — извика той, като надникна от дюкяна след доста дълго мълчание. — Ще си отидеш ли, ако ти дам още два пенса?

— Не мога — казах аз, — ще гладувам.

— О, дробовете ми и жлъчката ми, какво ще кажеш за още три пенса?

— Ако можех, нямаше да взема нищо — казах, — обаче тези пари ми са много необходими.

— О, гр-рр! (Просто е невъзможно да се опише по какъв начин измъкваше от гърлото си това възклицание, като надничаше иззад вратата към мен и показваше само лукавата си стара глава.) Ще се съгласиш ли за още четири пенса?

Бях толкова изтощен и отпаднал, че приех предложението му. Взех с разтреперана ръка парите и си отидох по-гладен и по-жаден отвсякога. Беше малко преди залез. Подкрепих се напълно за три пенса и тъй като вече се чувствувах по-бодър, изминах още единадесет километра.

Вечерта легнах под друга купа сено, където си починах добре, след като си измих краката в едно поточе и ги обвих, доколкото можах, с няколко свежи листа. Когато на другата сутрин отново поех пътя си, видях, че той минава през хмелови разсадници и овощни градини. Беше късно лято и по дърветата се червенееха ябълки, а на някои места берачите на хмел вече бяха започнали работата си. Всичко ми изглеждаше много красиво и реших да спя през нощта между хмела. За другари щяха да ми служат дългите редици колчета, около които се виеха крехки листенца.

Този ден скитниците бяха по-лоши отвсякога. Вдъхваха ми уплаха, която и досега не мога да забравя. Някои от тях, грубияни със заплашителен вид, ме поглеждаха с вперен поглед, спираха се, подвикваха ми да се върна и да тръгна с тях, а когато хуквах напред, замеряха ме с камъни. Спомням си един млад мъж, който трябва да бе медникар. (Разбрах това от котлето в ръката му.) С него вървеше и една жена. Той ме погледна свирепо и с такъв силен глас ми извика да се върна, че веднага спрях и се огледах.

— Когато те викам, идвай, иначе ще ти разпоря малкото тяло — каза медникарят.

Реших, че ще е най-добре да се върна. Докато се приближавах към тях и се мъчех да умилостивя медникаря с външния си вид, забелязах, че едното око на жената беше подуто.

— Къде отиваш? — каза медникарят, като ме сграбчи за ризата с очернената си ръка.

— Отивам в Дувър — казах аз.

— А откъде идваш? — запита той, като още по-здраво сграбчи ризата ми.

— Идвам от Лондон.

— Ами какъв си? — запита медникарят. — Да не си крадец?

— Н-не — отвърнах аз.

— Не си ли, дявол да те вземе? Ако ми се хвалиш с честността си, ще ти пръсна черепа.

Със свободната си ръка той се престори, че ще ме удари, а след това ме изгледа от глава до пети.

— Имаш ли в себе си пари колкото за чаша бира? — запита ме медникарят. — Ако имаш, веднага ги извади, преди да съм ги взел аз.

Естествено, веднага щях да ги извадя, обаче в същия миг срещнах погледа на жената и видях как тя съвсем леко поклати отрицателно глава и само с устните си ми каза „не“.

— Много съм беден — казах аз, като се опитах да се усмихна — и нямам никакви пари.

— Какво искаш да кажеш? — изкрещя медникарят, като ме изгледа така свирепо, та едва ли не помислих, че вижда парите в джоба ми.

— Сър! — със заекване казах аз.

— А защо си взел копринената кърпа от брат ми? Дай ми я! — И в един миг той сграбчи кърпата, която бях обвил около врата си, и я подхвърли на жената.

Тя избухна в смях, сякаш считаше това за някаква шега, и после подхвърли кърпата към мене. Както по-рано, тя пак помръдна устни и без да издаде звук, каза: „Върви“. Но преди да имам време да я послушам, медникарят дръпна кърпата от ръката ми така грубо, че просто ме отхвърли настрана, и като я завърза хлабаво около врата си, нахвърли се с ругатни върху жената и я събори. Никога няма да забравя как падна заднишком върху неравния път и остана да лежи там с отхвръкнало настрана боне и с разрошена и побеляла от праха коса. Когато се отдалечих достатъчно, отново се обърнах и видях, че тя седи отстрани на пътя и изтрива кръвта от лицето си с крайчеца на шала си, а той продължаваше да върви напред.

Това приключение така ме изплаши, че после, когато видех някой скитник, аз се връщах да търся скривалище и оставах там, докато хората отминеха. Това се случваше толкова често, че изгубих твърде много време. Едничкото нещо, което ме поддържаше всред всички тези мъчнотии, беше красивият образ на майка ми, която виждах такава, каквато е била, преди да се родя. Този образ бе непосредствено до мен и ме водеше напред. Виждах го между листата на хмела, когато лягах да спя, виждах го и сутринта, когато се събудех. Той вървеше с мен през целия ден. Оттогава насам винаги го свързвам със слънчевата улица на Кентърбъри, задрямала сякаш в горещината. Свързвам го със старите къщи и порти, с величествената сива катедрала и реещите се около кулите й гарвани. Когато най-после стигнах до обширните голи хълмове край Дувър, той ми вдъхна надежда всред мрачната гледка пред мен и ме напусна едва когато постигнах първата голяма цел на пътуването си и стъпих в града на шестия ден от бягството си. Но странно, щом стигнах прашен, обгорял от слънцето, полугол в желаното място, този образ изчезна като сън и ме остави безпомощен и потиснат.

Запитах за леля си най-напред някои лодкари, които ми дадоха най-различни отговори. Един каза, че живее в южния фар и там си е изпърлила мустаците. Друг спомена, че е завързана за голямата шамандура зад пристанището и може да бъде посещавана само при отлив. Трети ми съобщи, че била затворена в Мейдстоунската тъмница за крадене на деца, а четвърти, че я видели да яхва една метла и да се отправя за Кале. Обърнах се след това към файтонджиите, но и те се държаха закачливо и непочтително. А продавачите, като не харесваха вида ми, без да чуят какво ще ги попитам, отговаряха, че нямат нищо за мен. Чувствувах се по-нещастен и по-самотен откогато и да било. Нямах никакви пари, а и не притежавах вече нищо, от което да мога да се лиша. Бях гладен, жаден и изморен. Чувствувах, че съм така далеч от целта си, както ако си бях стоял в Лондон.

Сутринта мина в тези разпитвания. Бях седнал на прага на един празен дюкян на един ъгъл близо до пазара и се чудех дали да тръгна към съседните градчета, когато един файтонджия, минавайки с файтона си, изпусна, без да забележи, един конски чул. Подадох му го и тъй като съзрях в лицето му нещо добродушно, осмелих се да го запитам дали не знае къде живее мис Тротууд. Толкова често бях задавал този въпрос, че този път той замря на устните ми.

— Тротууд ли? — запита ме той. — Чакай да видя. Името ми е познато. Стара жена?

— Да — отвърнах аз, — възстаричка.

— Стои с вцепенен гръб? — каза той, като се поизправи.

— Да — казах аз. — Твърде е възможно.

— Носи и чанта? Има доста голяма чанта, сопнато държание и изведнъж напада човека, така ли?

Сърцето ми се преобърна в гърдите, като чувах колко вярно я описваше.

— Тогава ето какво ще ви кажа — продължи той. — Ако тръгнете там нагоре — и той показа към високата част на града — и вървите, докато стигнете до къщите с лице към морето, мисля, че ще ви кажат къде можете да я намерите. Но тъй като не вярвам да ви даде нещо, вземете това пени.

Приех подаръка с благодарност и си купих с него един хляб. Изядох го по пътя и поех посоката, в която ме беше изпратил моят приятел, като повървях доста, докато стигнах до къщите, за които ми беше споменал. Най-после ги видях пред себе си и като ги приближих, влязох в един малък дюкян. Там запитах дали ще имат добрината да ми кажат къде живее мис Тротууд.

Обърнах се към един човек зад тезгяха, който мереше ориз за една млада жена, последната обаче помисли, че въпросът е отправен към нея, и бързо се извърна.

— Господарката ми ли? — каза тя. — Какво искаш от нея, момчето ми?

— Бих желал да поговоря с нея, моля — отвърнах аз.

— Искаш да кажеш, ще й поискаш милостиня — отвърна девойката.

— Не, съвсем не — казах аз. — Но като се сетих, че в действителност я търсех тъкмо за тази цел, аз млъкнах, внезапно смутен, и лицето ми се обля в червенина.

Лелината ми прислужница (разбрах, че е такава по думите й) сложи ориза в малка кошница и си излезе от дюкяна, като ми каза, че ако искам да узная къде живее мис Тротууд, мога да я последвам. Не се нуждаех от втора покана, макар в този миг да бях така възбуден и разтревожен, че краката ми се подкосяваха. Последвах девойката и скоро стигнахме до една много спретната къщица с весели извити прозорци. Пред нея имаше малка квадратна градинка, пълна с цветя, грижливо обработена и издаваща прекрасен аромат.

— Това е къщата на мис Тротууд — каза девойката. — Сега вече знаеш това и то е всичко, което мога да ти кажа! — С тези думи тя избърза в къщата, като сякаш искаше да махне от себе си отговорността за появяването ми, и ме остави до градинската порта, загледан безутешно над нея към прозореца на приемната, където дръпнатата малко настрана муселинова завеска в средата разкриваше пред погледа ми едно голямо зелено ветрило или параван, закрепен за перваза на прозореца, малка масичка и голямо кресло. Това ми навя мисълта, че може би в този миг леля ми седи в лошо настроение тъкмо в това кресло.

Обувките ми бяха в плачевно състояние. Подметките ми се бяха отпрали парче по парче, а горната им част се беше така накъсала, че вече бяха изгубили вида на обувки. Шапката ми (която ми бе служила и за нощно боне) бе така смачкана и износена, че и най-старата и почерняла тенджера можеше без никакъв срам да се сравни с нея. Ризата и панталоните ми, изцапани от потта, росата, тревата и кентската пръст, върху която бях спал — а освен това и скъсани, — биха могли да изпъдят птиците от лелината ми градина, докато стоях край портата. Косата ми не бе видяла гребен или четка, откакто бях напуснал Лондон. Лицето, вратът и ръцете ми, несвикнали да бъдат излагани толкова много на въздух и слънце, бяха изгорели и малиненочервени. Бях посипан с прах от глава до пети и имах вид на човек, излязъл от варница. В това окаяно състояние, с пълно съзнание за впечатлението, което щях да направя, аз чаках да се представя на страшната си леля.

След като постоях така известно време, тишината на гостната ме накара да предположа, че тя не е там. Вдигнах очи към прозореца горе, където видях един приятен господин със свежо лице, който си затвори гротескно едното око, кимна ми с глава няколко пъти, поклати я, засмя се и се скри.

Доста пъти и преди бях смайван, но неговото неочаквано държане ме смая по-силно откогато и да било, и едва ли не реших да се измъкна, за да обмисля как да действувам по-нататък. Точно тогава от къщата излезе една дама с вързана върху бонето кърпа и с градинарски ръкавици. Беше препасана с престилка с големи джобове, а в ръката си държеше дълъг нож. Веднага познах, че това е мис Бетси. Тя излезе от къщата, като пристъпваше важно по същия начин, по който клетата ми майка толкова пъти ми бе описвала, че прави това в градината ни в Блъндърстоун.

— Махай се! — каза мис Бетси, като поклати глава и замахна с ножа във въздуха. — Махай се! Тук не се допущат момчета!

С примряло сърце я проследих с очи до един ъгъл в градината, където се наведе да изрови някакво коренче. Сетне без капка смелост, но с голямо отчаяние пристъпих тихичко и застанах до нея, като я докоснах с пръст.

— Моля, госпожо — започнах аз.

Тя се сепна и ме погледна.

— Моля, лельо.

— Какво? — възкликна мис Бетси с такова учудване, каквото не бях виждал никога по-рано.

— Моля, лельо, аз съм вашият племенник.

— Боже мой! — каза леля ми. И седна смаяна на градинската пътека.

— Аз съм Дейвид Копърфийлд, от Блъндърстоун в Съфък — където сте идвали вечерта, когато съм се родил, и сте видели скъпата ми майка. Много съм нещастен, откакто тя умря. Не ме пращаха да уча, унижаваха ме, изоставиха ме и ме дадоха на неподходяща за мен работа. Това ме принуди да избягам при вас. Още когато тръгнах, ме ограбиха, така че трябваше да измина целия път пеш. През цялото си пътуване не съм спал нито веднъж на легло. — Тук самообладанието ми изведнъж ме напусна. Направих едно движение с ръце, за да покажа колко съм изпокъсан и да засвидетелствувам как съм страдал, и избухнах в плач, който, предполагам, бях таил в себе си от една седмица насам.

През всичкото време, докато разказвах, леля ми продължаваше да седи на пясъка, а по лицето й не се четеше нищо друго освен учудване. Когато се разплаках, тя стана бързо, хвана ме за яката и ме заведе в приемната. Първата й работа там беше да отвори един висок шкаф, да извади от него няколко бутилки и да излее част от тяхното съдържание в устата ми. Мисля, че ги бе извадила наслуки, тъй като съм положителен, че усетих вкуса на сарделен сос, на анасонова ракия и на подправка за салата. След като ме подкрепи с тези течности, тя ме сложи на дивана, понеже не се бях успокоил и продължавах да плача, неспособен да овладея хълцанията си. Сетне пъхна един шал под главата ми и една кърпа под краката ми, за да не изцапам покривката. Подир това тя седна зад зеления параван, за който вече споменах, така че не можех да виждам лицето й. От време на време тя възкликваше: „Боже мой, боже мой!“ Тези възклицания излизаха от устата й като малки залпове.

След малко тя позвъни за прислужницата.

— Джанет — каза й леля ми, когато тя влезе, — качи се горе, предай почитанията ми на мистър Дик и му кажи, че желая да приказвам с него.

Джанет ме погледна малко учудено, като видя, че лежа неподвижно на дивана (не смеех да мръдна, за да не би това да е неприятно на леля ми), обаче отиде да изпълни поръчаното. Леля ми се заразхожда напред-назад по стаята с ръце зад гърба си, докато при нас смеешком влезе господинът, който ми бе намигнал от горния прозорец.

— Мистър Дик, не ставайте глупав, тъй като когато решите, никой не може да бъде по-дискретен от вас. На всички ни е известно това, така че каквото и друго да сте, не ставайте глупав.

Господинът изведнъж доби сериозен вид и ми се стори, че ме погледна по такъв начин, сякаш искаше да ме помоли да не казвам нищо за станалото на прозореца.

— Мистър Дик — подхвана леля ми, — чували сте ме да споменавам за Дейвид Копърфийлд, нали? Не се преструвайте, че нямате памет, тъй като и двамата знаем много добре, че имате.

— Дейвид Копърфийлд? — каза мистър Дик, който, изглежда, не си спомняше това име. — Дейвид Копърфийлд ли? О, да, разбира се. Дейвид, разбира се.

— Да. Това е синът му — каза леля ми. — Той би приличал напълно на баща си, ако не приличаше толкова много и на майка си.

— Неговият син? — каза мистър Дик. — Синът на Дейвид? Така ли?

— Да — продължи леля ми, — и хубава работа е свършил той. Избягал. Ах, неговата сестра, Бетси Тротууд, никога не би избягала. — Леля ми поклати решително глава, уверена относно характера и поведението на момичето, което не се бе родило.

— О, вие сте сигурна, тя не би избягала, така ли? — каза мистър Дик.

— Божичко, какъв човек! — възкликна леля ми остро. — Виж го как приказва! Аз ли няма да знам, че не би избягала! Тя би живяла при кръстницата си и ние бихме били така привързани една към друга! В такъв случай откъде, за бога, би избягала сестра му Бетси Тротууд, а и къде би отишла?

— Никъде — отвърна мистър Дик.

— Добре, как можете тогава да се преструвате на завеян, когато всъщност умът ви е остър като скалпел? — отвърна леля ми, смекчена от този отговор. — Сега вие виждате пред себе си младия Дейвид Копърфийлд и аз ви питам, какво би трябвало да направя с него?

— Какво трябва да направите с него? — каза мистър Дик със слаб глас, като се почеса по главата. — Какво трябва да направите с него?

— Да отвърна леля ми тържествено, като вдигна нагоре показалеца си. Хайде! Искам разумен съвет.

— Ако бях на ваше място — каза мистър Дик, като размишляваше и ме гледаше разсеяно, — бих… — Изглежда, че видът ми му внуши внезапно някаква идея, и той прибави енергично: — Бих го изкъпал!

— Джанет — каза леля ми, като се обърна с тих възторг, изписан на лицето й, който тогава не можах да разбера, — мистър Дик се справи с положението. Запали банята!

Макар че този разговор много ме интересуваше, не можах да се сдържа, докато той траеше, да не наблюдавам мистър Дик, леля ми и Джанет и да не довърша започнатия оглед на стаята.

Леля ми беше висока жена с остри черти, но съвсем не грозна. В лицето й, в гласа й, в походката й и в държането й имаше известна строгост, напълно достатъчна за онова въздействие, което бе оказала на едно такова деликатно създание като майка ми. Макар строги и неподвижни, чертите й бяха по-скоро хубави, отколкото обратното. Забелязах особено живите й светещи очи. Сивата й коса бе сресана на път в средата и бе покрита с боне, завързано под брадичката. Роклята й имаше сиволилав цвят и беше много спретната, обаче беше направена от възможно най-малко плат, сякаш за да не й пречи. Спомням си, че по-скоро ми приличаше на рокля за езда, без всякакви излишни добавки, отколкото на обикновена женска дреха. Отстрани носеше златен часовник, който по вида и направата си изглеждаше, че бе мъжки, и бе закачен на подходяща за него верижка с печати. Около врата си имаше нещо подобно на яка на мъжка риза, а на ръкавите й при китките се виждаха маншети от същия плат.

Както вече казах, мистър Дик беше с прошарена коса и свежо лице. С това бих изчерпал описанието на външния му вид, ако не бе особеният начин, по който бе сведена главата му — не обаче от възрастта му. Тя ми напомняше главата на някое от момчетата на мистър Крийкъл след бой. Сивите му очи, големи и изпъкнали, с някакъв воднист блясък, както и разсеяното му държане, смирението, с което се обръщаше към леля ми, и детинското му удоволствие от похвалите й ме караха да подозирам, че е малко луд. Но мисълта какво правеше той тук, ако наистина бе луд, ме озадачаваше твърде много. Беше облечен като всеки обикновен джентълмен: в широк сив сутрешен жакет и жилетка, както и бели панталони. Имаше часовник с верижка и пари в джобовете, които постоянно подрънкваше, сякаш много се гордееше с тях.

Джанет беше хубава цъфтяща девойка на около деветнадесет или двадесет години и представляваше истинско олицетворение на спретнатостта. При все че в момента не забелязах у нея нищо друго, тук мога да спомена това, което открих по-нататък, а именно, че тя беше една от цялата серия протежета, които леля ми бе вземала на служба с цел да им внуши омраза към мъжете, по които обаче обикновено извършваха тъкмо обратното — омъжваха се за фурнаджията.

Стаята бе така спретната, както Джанет и леля ми. Когато преди един миг оставих писалката, за да си я припомня по-добре, морският въздух отново нахлу при мен, смесен със сладостния дъх на цветята. Отново видях старомодните мебели, внимателно избърсвани и излъсквани, лелиния стол, на който никой друг нямаше право да сяда, масата й до кръглия зелен параван край извития прозорец, покрития с дрогет килим, котката, чайната масичка, двете канарчета, стария порцелан, съда за пунш, пълен със сухи розови листа, високия шкаф, в който се пазеха най-различни бутилчици и гърнета, и моята прашна личност на дивана, напълно неподходяща за цялата обстановка.

Джанет бе отишла да приготви банята, когато леля ми изведнъж се вцепени от възмущение, с което много ме разтревожи, и едва можа да извика:

— Джанет! Магарета!

При тези думи Джанет изтича по стълбата така бързо, сякаш къщата се бе запалила, втурна се към малката моравка отпред и изпъди възседнатите от две дами магарета, които се бяха осмелили да сложат копита върху тревата. В същия миг леля ми изскочи от къщата, сграбчи юздата на трето магаре, яхнато от едно дете, изви го настрани, изведе го от свещеното парче земя и издърпа ушите на нащастния хлапак, който водеше магаретата и бе дръзнал да извърши светотатство спрямо това недостъпно място.

И до този момент не знам дали леля ми имаше някакво законно право върху тази моравка, но в себе си бе решила, че го има, и за нея това беше достатъчно. Да стъпи там магаре, беше престъпление, което трябваше незабавно да се накаже. С каквото и да бе заета, колкото и интересен да бе разговорът, който водеше, минаването на магаре беше събитие, което изведнъж даваше нова насока на мисълта й, и тя незабавно се нахвърляше върху него. Съдове с вода и поливалки се държаха на тайни места, готови да бъдат изпразнени върху нарушителите на строгото правило. Пръчки стояха в засада зад вратата, нападения се предприемаха по всяко време и войната непрестанно бушуваше. Може би това създаваше приятна възбуда на момчетата, които пасяха магаретата, или пък може би по-мъдрите магарета разбираха как стои работата и изпитваха удоволствие упорито да минават там, където не трябваше. Знам само, че преди да бъде готова банята, се дадоха три тревоги и че при последната и най-отчаяна битка леля ми саморъчно се нахвърли върху един петнадесетгодишен младеж с жълтеникава коса и блъсна главата му в портата, преди той да бе разбрал какво ставаше. Тези прекъсвания бяха още по-смешни за мен, защото леля Бетси ми даваше с една лъжичка супа (тъй като бе убедена, че понеже съм гладувал, необходимо е отначало да получавам храна в много малки количества), и докато устата ми биваше отворена да приеме лъжичката, тя я слагаше отново в чинията и извикваше: „Джанет! Магарета!“, и се втурваше в атака.

Банята беше същинско облекчение, тъй като бях започнал да усещам остри болки в ръцете и краката от лежането по полето и бях толкова изморен и изтощен, че едва държах очите си отворени. След като се изкъпах, леля ми и Джанет ме облякоха в една риза и панталони, принадлежащи на мистър Дик, и ме обвиха в два или три големи шала. Не знам на какъв вързоп съм приличал, но ми беше много горещо. Тъй като едновременно с това чувствувах голяма отмалялост и нужда от сън, легнах на дивана и заспах.

Може да е било сън, предизвикан от случката, която така дълго бе занимавала въображението ми, но се събудих с чувство, че леля ми дойде и се надвеси над мене и като отмести падналия на челото ми кичур коса, настани по-удобно главата ми и застана до мене, като ме загледа. В ушите ми звучаха думите „хубаво момче“ или „клето момче“. Но когато се събудих, нямаше нищо, което да ме накара да повярвам, че са били произнесени от леля ми, седнала край прозореца, загледана към морето иззад зеленото параванче, прикрепено върху някаква подвижна подставка, посредством която можеше да се обръща на всички страни.

Седнахме да се храним скоро след като се събудих. За обед имаше печена кокошка и пудинг. Самият аз доста приличах на препарирана птица и движех ръцете си с доста голяма мъка. Но тъй като леля ми ме беше повила, не се оплаквах, че ми е неудобно. През всичкото време бях много загрижен да разбера какво възнамерява да прави с мене. Тя обаче се хранеше в пълно мълчание, като само от време на време вперваше поглед в мене и казваше: „Бог да ни е на помощ!“ — което ни най-малко не намаляваше тревогата ми.

След като вдигнаха покривката на масата и сложиха бутилка шери, от което дадоха и на мен, леля ми отново изпрати да повикат мистър Дик. Той се присъедини към нас и си даде възможно най-мъдър вид, докато слушаше разказа ми, който леля ми изкопчи малко по малко от устата ми. Докато говорех, тя държеше погледа си върху мистър Дик, който ми се струваше, че би заспал, ако не бе сторила това, и който, щом се отпущаше да се усмихне, веднага биваше възпиран от намръщения взор на леля ми.

— Просто не мога да разбера какво е прихванало клетото нещастно дете, та е трябвало пак да се омъжи — каза леля ми, когато свърших.

— Може би се е влюбила във втория си съпруг — забеляза мистър Дик.

— Влюбила се е? — повтори леля ми. — Какво искате да кажете с това? За какво й е трябвало да се влюбва?

— Може би — продължи мистър Дик, след като поразмисли — го е направила за удоволствие.

— Ами, удоволствие! — отвърна леля ми. — Какво ли пък удоволствие е било то за клетото дете, да се довери простодушно на някакъв си кучи син, който непременно е щял да я измъчва по един или друг начин. Какво ли е смятала, че е щяло да излезе от тази работа? Веднъж вече е била омъжвана. Погребала е Дейвид Копърфийлд, който още от люлката тичаше подир восъчните кукли. Имаше си и дете — а не беше ли и самата тя дете, когато това се роди през онази петъчна нощ? И какво още е искала?

Мистър Дик тайно ми кимна с глава, сякаш искаше да ми каже, че няма какво да отговори.

— Тя не можеше дори едно дете да роди както трябва — продължи леля ми. — Къде остана сестричката на това момче, Бетси Тротууд? Изобщо не се появи на бял свят. Ох, не ми говорете за това!

Мистър Дик изглеждаше съвсем изплашен.

— Онзи мъничък човечец, докторът, с клюмналата на една страна глава! Джелипс ли му беше името? Каква му беше работата? Едничкото нещо, което можа да направи, беше да ми изцърка като някакво проскубано врабче: „Детето е момче“. Момче! Ах, какви идиоти са всички мъже!

Буйното й възклицание съвсем изплаши мистър Дик. А също и мен, ако трябва да кажа истината.

— И като че ли не й е било достатъчно, че не е могла да роди сестрата на това момче — продължи леля ми, — та се втурнала да се омъжва за някакъв си убиец,6 или човек с такова име, и напълно отровила живота на момчето тук. И едничката последица на това е — нещо, което всеки освен едно дете би разбрал, — че това момче ще скита и бяга. Същински Каин, още преди да е пораснал.

Мистър Дик ме погледна вторачено, сякаш искаше да види дали мога да бъда оприличен на Каин.

— А и онази жена с чудноватото име — продължи леля ми, — онази Пеготи, и тя взима, че се омъжва, сякаш не вижда какво става, когато човек се омъжи, та и тя свършва тази работа, както ни разправя момчето. Дано съпругът й да е от онези мъже, за които четем във вестниците, че бият жените си с машата — каза леля ми, като поклати глава.

Не можех да понеса да се нахвърлят срещу старата ми бавачка и да й желаят подобни неща. Казах на леля ми, че много греши, Пеготи, продължих аз, е най-добрата, най-преданата, най-вярната и най-самопожертвателната приятелка и слугиня в света. Тя винаги е обичала най-нежно и мен, и майка ми, подкрепяла я е в предсмъртните й моменти и на нейното лице майка ми е положила последната си благодарствена целувка. Задушаван от спомена и за двете, аз се задавих от ридания тъкмо когато казах, че нейният дом е мой дом, че всичко нейно е и мое и че ако самата тя не беше бедна и ако не се страхувах да не й причиня безпокойство, бих потърсил убежище при нея. Избухнах в плач и с ръце върху лицето си склоних глава на масата.

— Е, да, детето има пълно право да защищава тези, които са го подкрепяли — каза леля ми. — Джанет! Магарета!

Убеден съм, че ако не бяха тези нещастни магарета, бихме се разбрали отлично, тъй като леля ми бе сложила ръка на рамото ми, и аз, окуражен от това, бях подтикван от порива да я прегърна и да потърся защитата й. Но прекъсването и тревогата, в която битката вън я хвърли, сложиха засега край на всички мили намерения. Докато стана време за чая, леля ми с възмущение говореше на мистър Дик, като изказваше намерението си да се обърне за подкрепа към законите и да заведе иск за незаконно влизане в чужд имот срещу всички собственици на магарета в Дувър.

След чая всички седнахме край прозореца на стража. Разбрах това от вперения взор на леля ми. Това продължи, докато се спусна здрач и Джанет запали свещите, сложи една дъска за табла на масата и свали транспарантите.

— А сега, мистър Дик — каза леля ми с тържествен израз на лицето и с изправен нагоре показалец, както по-рано, — възнамерявам да ви задам друг въпрос. Погледнете това дете.

— Сина на Дейвид ли? — запита мистър Дик с внимателен, но озадачен поглед.

— Точно така — отвърна леля ми. — Какво бяхте сторили сега с него?

— Какво бих сторил със сина на Дейвид ли?

— Да, с него — повтори леля ми.

— О, да. Какво бих сторил с… Бих го сложил да си легне — каза мистър Дик.

— Джанет! — извика леля ми със същия спокоен възторг, който бях забелязал и преди. — Мистър Дик пак ни дава най-разумния съвет. Ако леглото е готово, ще го заведем там.

Джанет каза, че креватът е приготвен, така че ме качиха горе. Сториха това любезно, но се чувствувах малко като затворник, понеже леля ми вървеше пред мен а Джанет зад гърба ми. По едно време леля ми се спря на стълбата, като забеляза, че усеща миризма на пушек, и Джанет й отвърна, че е хвърлила в огъня старата ми риза. Това беше едничкото обстоятелство, което ми вдъхна някаква надеждица. В стаята ми нямаше никакви други дрехи освен стария куп парцали, с които бях пристигнал. Оставиха ме вътре с една малка, восъчна свещ, която, предупреди ме леля ми, щяла да гори точно пет минути. Сетне чух как заключиха вратата отвън. Като размишлявах върху всички тези неща, дойдох до заключението, че понеже не ме познава добре, леля ми може би предполага, че имам обичай да бягам, й затова взима всички тези предпазни мерки.

Стаята, която се намираше на горния етаж на къщата, беше много приятна и гледаше към обляното от лунна светлина море. Спомням си, че след като бях казал молитвата си и свещта бе догоряла, продължавах да седя и да се взирам в лунната светлина над водата, сякаш щях да видя майка си с малкото ми братче да идва от рая, тръгнала по светлата пътека, и да ме поглежда тъй, както ме бе погледнала, когато за последен път видях хубавото й лице. Спомням си с каква благодарност и с какъв покой се изпълни душата ми, когато най-после отвърнах глава от прозореца и зърнах леглото си с неговите бели завески, и как тази признателност се усили още повече, когато легнах като в гнездо на меката постеля и се завих с белите покривки. Спомням си как си мислех за всички самотни кътчета под нощното небе, в които бях спал, и как се молех никога вече да не оставам бездомен и никога да не забравям бездомните. Спомням ся как след малко ми се стори, че се нося надолу по светлата лунна пътека към царството на сънищата.


XIV ГЛАВА
ЛЕЛЯ МИ ВЗЕМА РЕШЕНИЕ ОТНОСНО МЕН

Когато на следното утро слязох долу, аз видях леля си така унесена в мисли над масата за закуска, че водата от чайника се изливаше и обилно мокреше цялата покривка. Появяването ми прекъсна мислите й. Бях уверен, че аз съм причината за унесеността й, и повече от всякога почувствувах необходимост да узная какви намерения има тя спрямо мене. При все това обаче не смеех да издам тревогата си, за да не би да я обидя.

Но тъй като не можех да сдържам очите си така добре, както езика си, през време на закуската често отправях поглед към леля си. Не я заглеждах продължително, но видях, че и тя ме гледа — някак си странно и замислено, сякаш бях някъде далеч от нея, а не на другия край на малката кръгла маса. Когато свърши със закуската си, тя се облегна назад в стола си, сбърчи вежди, скръсти ръце и ме загледа с такъв втренчен поглед и така съсредоточено, че съвсем се смутих. Не бях свършил още закуската си и за да скрия смущението си, помъчих се да продължа да се храня, обаче ножът ми падаше върху вилицата, вилицата се спъваше в ножа, парчета бекон летяха във въздуха, когато се опитвах да ги нарежа, задавях се с чая, който упорито отиваше накриво, докато най-после се отказах да ям, целият почервенял под вперения поглед на леля ми.

— Хей! — извика тя след дълго време.

Вдигнах почтително очи и срещнах острия й взор.

— Аз му писах — каза леля ми.

— Кому?

— На втория ти баща — отвърна леля ми. — Пратих му едно писмо, на което е длъжен да обърне внимание, и ако не го стори, може да бъде сигурен, че ще се разправя с мене.

— Лельо, знае ли той къде съм сега? — попитах разтревожено аз.

— Съобщих му — отвърна леля ми, като кимна.

— Ще-ще ме дадете ли отново на него? — заеквайки, попитах аз.

— Не знам — отвърна тя. — Ще видим.

— Не, не мога да си представя какво ще правя, ако трябва да се върна при него — възкликнах аз.

— Не мога да кажа нищо по този въпрос — отвърна леля ми, като поклати глава. — Ще видим.

При тези думи сърцето ми трепна и ме обзе униние. Леля ми не ми обръщаше никакво внимание. Тя извади от шкафа една груба престилка, завърза си я, изми със собствените си ръце чайните чаши и когато всичко бе избърсано и наредено на таблата, а покривката бе сгъната и сложена върху приборите, тя позвъни за Джанет и й поръча да ги изнесе. След това сложи ръкавици, взе от шкафа една мъничка метличка и измете трохите, така че на килима не остана нито една прашинка; сетне нареди стаята и избърса праха, макар че и без това всичко бе в отличен порядък. Най-после, когато стаята бе придобила желания от нея вид, леля ми си свали ръкавиците и престилката, сгъна ги, сложи ги точно в това ъгълче на шкафа, от което ги бе извадила, занесе работната си кутия до собствената си масичка край отворения прозорец и седна да работи, със зеленото параванче между нея и светлината.

Когато вдяваше иглата, тя ми каза:

— Моля ти се, качи се горе, предай почитанията си на мистър Дик и му кажи, че бих желала да знам как напредва с мемоарите си.

Веднага станах и с готовност тръгнах да изпълня тази мисия.

— Сигурно ти се струва, че „мистър Дик“ е твърде късо име — каза тя, като ме погледна така вперено, както бе погледнала иглата, когато я вдяваше.

— Да, вчера то действително ми се стори много късо — признах аз.

— Не мисли, че той няма и дълго име, с което би могъл да си служи, ако пожелае — каза с достойнство леля ми. — Той се нарича Бабли — мистър Ричард Бабли е истинското му име.

Подтикван от детската си свенливост, аз тъкмо се готвех да кажа, че може би е редно да го наричам с дългото му име, когато леля ми добави:

— В никакъв случай обаче не трябва да се обръщаш към него с това име. Той не може да го понася. Това е негова особеност. Но тя съвсем не ми се струва странна, като знам колко е бил обиждан от хора с това име, та никак не е чудно защо толкова го мрази. У нас името му е само мистър Дик, така че, мое дете, внимавай и не го наричай другояче освен мистър Дик.

Обещах, че ще я послушам, и се качих горе, да изпълня поръчката. Когато го видях през отворената врата, си помислих, че ако винаги пише така усърдно мемоарите си, той сигурно много скоро ще ги свърши. Застанах зад гърба му и забелязах колко грижливо скърцаше с голямата си писалка по хартията, а главата му почти лежеше върху масата. Той беше така замислен в работата си, че аз имах достатъчно време да обхвана с поглед голямото книжно хвърчило в ъгъла, разхвърляните ръкописни свитъци, множеството писалки и най-вече — количеството мастило (изглежда, че той имаше дузини големи шишета), преди той да бе усетил присъствието ми.

— А, Феб! — извика мистър Дик, като остави настрана писалката си. — Какво става из белия свят? Виж какво ще ти кажа — прибави той с по-тих глас, — не бих желал да разгласяваш това, но… — (той ми кимна и като доближи устни до ухото ми, продължи: — този свят е луд, момчето ми — каза мистър Дик, като смръкна енфие от една кръгла кутийка на масата и се засмя сърдечно.

Като не се осмелявах да изкажа мнението си по такъв дълбокомислен въпрос, аз му съобщих това, което ми бе поръчала леля ми.

— И аз й изказвам почитанията си — отвърна в отговор мистър Дик — и вярвам — вярвам, че добре съм започнал — каза той, като прекара ръка през сивата си коса и хвърли един съвсем неуверен поглед към мемоарите си. — Ходил ли си на училище?

— Да, господине — отвърнах аз, — за кратко време.

— Спомняш ли си датата, на която са отрязали главата на крал Чарлс Първи? — запита ме загрижено мистър Дик, като взе перото, за да запише отговора.

Казах му, че това трябва да е станало в хиляда шестстотин четиридесет и девета година.

— Да — отвърна мистър Дик, като се почеса по ухото с писалката си и ме погледна в недоумение. — Същото казват и книгите, но не виждам как може да бъде така. Защото, ако се е случило толкова отдавна, как е било възможно хората около него да направят тази грешка и да вземат безпокойствата от неговата глава, след като е била отсечена, и да ги сложат в моята?

Този въпрос много ме смая, обаче нямаше какво да му отговоря.

— Чудно е как никога не мога да си обясня тази работа — каза мистър Дик, като погледна отчаяно ръкописа си и отново прекара ръка през косата си. — Никога не мога да я разбера. Но няма значение, няма значение! — продължи той весело. — Имам достатъчно време. Предай почитанията ми на мис Тротууд и й съобщи, че напредвам добре.

Бях тръгнал да си излизам, когато той привлече вниманието ми към хвърчилото.

— Как ти харесва това хвърчило? — запита ме той.

Отвърнах му, че го намирам много красиво. То трябва да беше около седем фунта високо.

— Аз съм го направил. Ще отидем някога двамата да го пуснем. Виждаш ли това?

И той ми посочи как то цялото беше внимателно изписано, но така ясно, че като хвърлих поглед върху редовете, на едно или две места забелязах как отново ставаше дума за главата на крал Чарлс Първи.

— Има си достатъчно канап — каза мистър Дик — и когато хвърчи, то носи надалеко написаното от мен. Това е начинът, по който разпространявам идеите си. Не знам къде могат да кацнат те. Това зависи от обстоятелствата, от вятъра, от много неща. Но аз го предоставям на случая.

Когато ми приказваше така, свежото му и бодро лице беше толкова мило, излъчваше такава доброта и внушаваше такова уважение, че сметнах думите му за добродушна шега. Затова се засмях, а и той се засмя и се разделихме като най-добри приятели.

— Е, детето ми, как е тази сутрин мистър Дик? — запита ме леля ми, когато влязох.

Съобщих й, че й праща почитанията си и че работата му върви много добре.

— Как ти се струва той? — попита ме тя.

Хрумна ми да отклоня този въпрос, като отговоря, че го смятам за твърде приятен господин, обаче леля ми не можеше да бъде заблудена така лесно. Тя сложи ръкоделието на скута си и като скръсти върху него ръце, каза:

— Виж какво! Сестра ти Бетси Тротууд веднага би изказала мнението си без всякакви заобикалки. Постарай се да приличаш на нея и кажи искрено какво мислиш.

— Вярно ли е, че той — вярно ли е, че мистър Дик — питам ви, лельо, защото не знам… вярно ли, че той е малко не с ума си? — заеквайки, попитах аз, тъй като се почувствувах на несигурна почва.

— Нищо подобно! — каза леля ми.

— О, значи така! — забелязах тихичко аз.

— Последното нещо, което може да се каже за мистър Дик, е, че е луд — заяви решително тя.

Нямах какво друго да кажа освен едно свенливо:

— Аха.

— Вярно е, че са го считали за луд — продължи леля ми. — Изпитвам егоистично доволство, като казвам, че са го считали за луд, тъй като иначе не щях да се радвам на съветите и на присъствието му в продължение на последните десетина години — в действителност от времето, когато сестра ти Бетси Тротууд ме разочарова.

— От толкова дълго ли? — казах аз.

— Имаха нахалството да го считат за луд — продължи тя. — Мистър Дик е някакъв мой далечен роднина; не е важно какъв. Няма защо да се впускам в този въпрос. Ако не бях аз, собственият му брат щеше да го затвори като луд през целия му живот. Това е всичко.

Боя се, че не бях искрен, обаче като видях колко много се засяга леля ми от тази работа, дадох вид, че и аз се възмущавам.

— Високомерен глупак! — възкликна леля ми. — Защото брат му бил малко ексцентричен, и то не повече от мнозина други, той не искаше да го държи в къщата си и го изпрати в някакъв си частен санаториум, макар че баща им, който го считаше за малко особен, изрично го беше предоставил на неговите грижи. Пък и той колко ли е бил умен, та да мисли така! Сигурно самият той е бил луд.

Тъй като леля ми беше напълно убедена в това, което казваше, аз и този път дадох вид, че съм на същото мнение.

— Така че аз се намесих — продължи тя — и му направих едно предложение. Казах му: „Брат ви е напълно с ума си — най-малкото — много повече, отколкото сте вие. Оставете го да получава малкия си доход и нека да дойде да живее при мене. Аз не се боя от него, не съм високомерна, готова съм да се грижа за него и няма да го измъчвам така, както са вършили това някои други хора (освен онези в санаториума).“ И след дълги разправии — продължи леля ми — го взех при себе си. Той е най-дружелюбното и най-разбраното същество на света. А колкото пък до съветите му! Но никой не познава ума на този човек така добре, както го познавам аз.

Леля ми поглади роклята си и поклати глава, сякаш искаше да покаже, че по този въпрос би могла да се опълчи срещу целия свят.

— Той имаше една обична сестра — продължи леля ми, — едно добро създание, което много го обичаше. Но тя направи това, което всички правят — взе си съпруг. А и той направи това, което всички правят — направи я нещастна. Това, както и причиненото от брат му огорчение, оказаха такова въздействие върху мистър Дик (надявам се, че поне то не е лудост), че той се разболя. Тези неща му се бяха случили, преди да дойде при мене, но споменът за тях и досега го потиска. Каза ли ти той нещо за крал Чарлс Първи, дете мое?

— Да, лельо.

— Ах — възкликна леля ми, като почеса носа си, явно озадачена. — Това е алегоричният начин, по който той се изразява. Той свързва болестта си с някакви големи безпокойства и тревоги и това е сравнението или метафората, или въобще както го наричат, което той употребява в случая. Пък и защо да не го употребява, щом го счита за подходящото?

— Разбира се, лельо — отвърнах аз.

— Много добре съзнавам, че това не е нито обикновен, нито делови начин на изразяване, и затова настоявам да не спомене нито дума за него в мемоарите си.

— Мемоарите му за собствения му живот ли се отнасят, лельо?

— Да, мое дете — отвърна леля ми, като пак се почеса по носа. — Засега той пише, за да увековечи живота на лорд-канцлера или на друг някакъв си лорд, един от онези хора, които плащат, за да бъдат увековечавани, обаче в последствие ще опише и собствения си живот. Досега не му се е удало да не спомене за крал Чарлс, но и то ще стане. Така поне си запълва времето.

После открих, че мистър Дик в продължение на десет години се мъчи да не вмъква крал Чарлс Първи в мемоарите си, безуспешно, разбира се.

— Повтарям — каза леля ми, — никой не познава ума на този човек така добре, както го познавам аз; и той е най-доброто и най-разбраното същество на света. Какво от това, ако понякога му се поиска да си поиграе с хвърчилото! И Франклин е пущал хвърчила. Доколкото знам, той е бил квакер или нещо подобно. А за един квакер е много по-смешно да пуща хвърчила, отколкото за когото и да било другиго.

Ако можех да предположа, че леля ми бе разказала тези подробности специално за мен и в знак на особено доверие, би трябвало много да се полаская от доброто й мнение. Но не можех да не забележа, че се бе впуснала в тях, защото въпросът интересуваше лично нея и нямаше нищо общо с мен, макар че се бе обърнала към мен поради липсата на друг слушател.

Едновременно с това не мога да не кажа, че благородното й застъпничество спрямо клетия безвреден мистър Дик не само вля в гърдите ми известна егоистична надежда за собствената ми съдба, но и събуди голяма топлота към самата нея. Започнах да долавям, че въпреки многото й чудатости и особени хрумвания у леля ми има нещо, заслужаващо почит и доверие. Макар че този ден тя бе така остра, както и предишния, и също така често се втурваше срещу магаретата, а и се изпълни с огромно възмущение, когато един млад човек от улицата хвърли поглед на Джанет през прозореца (което беше едно от най-големите нарушения спрямо лелиното достойнство), тя събуди в мене уважение, ако не и по-малко страх.

Голямо беше безпокойството, което преживях в промеждутъка от време, който трябваше да изтече, преди да се получи отговор на писмото й до мистър Мърдстоун. Постарах се да го потискам и да бъда колкото се можеше по-безшумно приятен на нея и на мистър Дик. Той и аз бяхме излезли да пуснем голямото хвърчило, само че аз все още нямах друго облекло освен чудноватите дрехи, с които ме бяха декорирали първия ден и които ме принудиха да седя вътре освен в продължение на около един час след мръкване, когато по хигиенични съображения леля ми ме заведе на разходка по скалите, преди да си легна. Най-после отговорът на мистър Мърдстоун дойде и за безкраен мой ужас леля ми ми съобщи, че самият той ще пристигне на другия ден, за да разговарят. На следния ден, все още облечен в чудноватите си дрехи, аз броях минутите, разкъсван от борбата между отслабващата надежда и усилващия се страх. Всеки миг чаках да се стресна от вида на мрачното лице, чието забавяне ме караше непрекъснато да потрепвам.

Леля ми бе придобила малко по-властен и по-строг вид от обикновено, но вън от това не забелязах в нея нищо друго, което да говори за готовността й да приеме човека, чието идване ме изпълваше с такава уплаха. До късно следобед тя седя с ръкоделието си край прозореца, а и аз седях до нея, докато мислите ми се въртяха около всички възможни и невъзможни резултати на мистър Мърдстоуновото посещение. Отложихме обеда си за неопределено време, но вече бе станало толкова късно, че леля ми нареди да го приготвят, когато внезапно тя даде тревога за появяването на магарета и за най-голямо мое учудване и ужас зърнах мис Мърдстоун на едно странично седло да кара право през свещената моравка и да спира, оглеждайки се, пред къщата.

— Махайте се оттам! — извика леля ми, като им се заканваше с глава и юмрук от прозореца. — Нямате никаква работа там. Как смеете да навлизате в чужд имот! Махайте се! Божичко, какво нахалство!

Леля ми така много се ядоса от хладнокръвието, с което мис Мърдстоун се оглеждаше наоколо, че просто се бе вдървила и не можеше да се втурне навън както обикновено. Аз се възползувах от случая да й съобщя коя е вредителката и че господинът, който се приближаваше до нея (пътят беше много стръмен и той беше изостанал назад), е самият мистър Мърдстоун.

— Не ме интересува кой е! — извика леля ми, като продължаваше да клати глава и с буйни движения да изразява всичко друго, но не и приветствие за добре дошли. — Няма да позволя да нарушат правилата ми! В никакъв случай няма да позволя това! Махайте се! Джанет, обърни го! Изведи го! — И зад гърба на леля си станах свидетел на една бързо проведена битка, в която магарето се съпротивляваше срещу всички и стоеше като заковано с четирите си крака в различни посоки, докато Джанет се мъчеше да го издърпа с юздата, мистър Мърдстоун се стараеше да го поведе напред, мис Мърдстоун удряше Джанет с чадъра си, а няколко момчета, които бяха дошли, за да наблюдават зрелището, крещяха буйно. Но когато леля ми изведнъж забеляза между тях младия злосторник, който служеше за водач на магаретата и който беше един от най-честите нарушители на наложения от нея закон, тя изтича на бойното поле, нахвърли се отгоре му, сграбчи го, довлече го в градината и като извика на Джанет да доведе пристави и съдии, за да го хванат, разследват и екзекутират на самото място, го държеше здраво да не избяга. Тази част от битката не трая дълго, тъй като младият негодяй знаеше най-различни хватки и номера, от които леля ми нямаше никакво понятие. Той скоро се откъсна от ръцете й и избяга, като остави дълбоки следи от подкованите си обувки върху цветните лехи и победоносно отведе магарето си.

През втората част от борбата мис Мърдстоун бе слязла от седлото и сега чакаше брат си пред долното стъпало, докато хазайката на къщата се приготвяше да ги посрещне. Леля ми, малко раздърпана от битката, мина край тях и влезе вътре с голямо достойнство, като не обърна никакво внимание на присъствието им, докато Джанет не съобщи за тях.

— Да си изляза ли, лельо? — запитах разтреперан аз.

— Не! Разбира се, че не, — отвърна ми тя, като ме бутна в един ъгъл до себе си и ме огради с един стол, сякаш това беше затвор или определеното за обвиняемия място в съдебната зала. Аз стоях там през целия разговор и оттам видях мистър и мис Мърдстоун да влизат в стаята.

— О — каза леля ми, — отначало не схванах с кого имам удоволствието да вляза в стълкновение. Но аз не позволявам никому да минава през моравката. Не правя никакви изключения.

— Наредбата ви е малко неудобна за хора, които не са тукашни — каза мис Мърдстоун.

— Така ли мислите? — запита я леля ми.

Мистър Мърдстоун се побоя да не би стълкновението да започне наново, затова се намуси и каза:

— Мис Тротууд!

— Моля, прощавайте — каза леля ми, като го погледна остро. — Вие сте мистър Мърдстоун, който се е оженил за вдовицата на покойния ми племенник Дейвид Копърфийлд от Блъндърстоунското Гарваново свърталище, нали? Макар че не мога да разбера защо го наричат именно Гарваново свърталище.

— Да, аз съм — каза мистър Мърдстоун.

— Ще ми позволите да забележа, господине — каза леля ми, — че е щяло да бъде много по-добре и много по-разумно, ако бяхте оставили на мира клетото дете.

— Дотук съм напълно съгласна с мнението на мис Тротууд — забеляза мис Мърдстоун. — И аз смятам, че бедничката Клара в повечето отношения беше същинско дете.

— За мен и за вас е утешително, че сега, когато годините ни са доста напреднали, никой не би казал същото нещо и за нас — забеляза леля ми. — Слава богу, нямаме изгледи да бъдем направени нещастни поради прелестите си.

— Без съмнение! — отвърна мис Мърдстоун, макар и не с голяма готовност и доволство. — Бездруго брат ми щеше да е много по-щастлив и спокоен, ако не беше сключвал този брак. Винаги съм поддържала това мнение.

— Не се съмнявам, че сте го поддържали — каза леля ми. Сетне позвъни на Джанет и й каза: — Предай почитанията ми на мистър Дик и му кажи, че го моля да дойде.

Докато той дойде, леля ми седеше съвсем изправена и вцепенена, като гледаше намръщена стената. Когато той влезе, тя го представи на гостите:

— Мистър Дик. Мой стар и верен приятел, на чието мнение аз напълно разчитам — каза леля ми натъртено като предупреждение към мистър Дик, който хапеше пръста си и изглеждаше малко нещо глуповат.

При този намек мистър Дик извади пръста си от устата и се приближи към групата с тържествен и съсредоточен вид. Леля ми наклони глава към мистър Мърдстоун, който продължи:

— Мис Тротууд, когато получих писмото ви, реших, че за да бъда по-справедлив към себе си и може би по-почтителен към вас…

— Благодаря ви — каза леля ми, като продължаваше да го гледа остро, — за мен няма защо да мислите.

— Сметнах, че трябва да ви отговоря лично, колкото и неудобно да е пътуването — продължи мистър Мърдстоун. — Това нещастно момче, което е избягало от приятелите и от службата си…

— И чийто вид — прекъсна го сестра му, като привлече общото внимание към мен — е просто скандален и ужасен.

— Джейн Мърдстоун — каза брат й, — имай добрината да не ме прекъсваш. Това нещастно момче, мис Тротууд, е било причина за много семейни неприятности и разправии, както докато скъпата ми покойна жена беше жива, така и след това. То има упорит и необуздан нрав; много е неразбрано и е с неприятен характер. И двамата със сестра ми сме се старали да поправяме пороците му, но напразно. И двамата сме на мнение — аз винаги съм се доверявал на сестра си, — че е справедливо да научите от нас тези важни и съществени обстоятелства.

— Едва ли е необходимо да подкрепям казаното от брат ми — каза мис Мърдстоун, — но бих ви помолила да отбележите, че от всички момчета на света това е най-лошото.

— Силно казано! — обади се леля ми.

— Но съвсем не толкова силно, колкото фактите — отвърна мис Мърдстоун.

— Ха! — възкликна леля ми. — Е, господине, и после?

— Имам собствени възгледи относно начините, по които той трябва да бъде възпитаван — започна мистър Мърдстоун, чието лице ставаше толкова по-мрачно, колкото по-зорко се гледаха един друг с леля ми. — И те се основават отчасти на това, което знам за него, и отчасти на средствата и възможностите ми. Отговарям за тези свои възгледи само пред себе си, действувам съобразно с тях и нямам намерение да ги разисквам нашироко. Достатъчно е, че давам това момче под надзора на мой приятел и го настанявам на почтена работа. Това не го задоволява. Той избягва. Става един обикновен скитник и идва парцалив тук да търси вашата подкрепа, мис Тротууд. Искам по най-почтен начин да ви изложа последиците, които биха произтекли, ако го подстрекавате.

— Нека най-напред да се спрем на въпроса за почтената му работа — каза леля ми. — Предполагам, че ако то беше ваше собствено момче, вие щяхте да го дадете на същото място, нали?

— Ако то беше братово ми момче — намеси се мис Мърдстоун, — надявам се, че характерът му би бил съвсем друг.

— Или ако клетата му майка бе жива, той щеше пак да се залови за тази почтена работа, нали? — продължи леля ми.

— Вярвам — подхвана отново мистър Мърдстоун, като наклони глава, — че Клара не би се противопоставила на нищо, което аз и сестра ми Джейн Мърдстоун бихме счели за най-подходящо.

Мис Мърдстоун потвърди това с някакво мърморене.

— Хм! — възкликна леля ми. — Клетичката Клара!

Мистър Дик, който през всичкото време подрънкваше парите си, сега вършеше това така шумно, че леля ми счете за необходимо да го спре с поглед, преди да каже:

— Пожизнената рента на клетото момиче се прекрати със смъртта му, нали?

— Точно така — отвърна мистър Мърдстоун.

— А малкият имот — къщата и градината — как му беше името — да, Гарвановото свърталище без никакви гарвани, беше ли завещан на момчето й?

— Първият й съпруг й го бе оставил, без каквито и да било условия — започна имстър Мърдстоун, обаче леля ми го прекъсна, като възкликна ядосано:

— Боже мой, човече, няма защо да споменавате това. Оставил й го бе, без каквито и да било условия! Та нима това можеше да влезе в ума на Дейвид Копърфийлд, макар и то да е било съвсем ясно! Но когато тя се омъжи повторно — когато предприе тази така неблагоразумна стъпка и ви взе за съпруг, накъсо казано, и да сме наясно — никой ли не се сети да спомене нещо за това момче?

— Покойната ми жена обичаше съпруга си и му се доверяваше напълно, госпожо — каза мистър Мърдстоун.

— Покойната ви жена, господине — започна леля ми, като заклати глава, — беше едно съвсем нещастно и неопитно дете. Точно такава беше. А сега какво друго имате да казвате?

— Само това, че съм дошъл да прибера Дейвид, мис Тротууд — отвърна той. — Дошъл съм да го взема без никакви условия, да правя с него това, което считам за редно, и да се държа така, както смятам за справедливо. Не ще давам никакви обещания, нито пък ще се обвързвам с уговорки пред когото и да било. Може би вие, мис Тротууд, възнамерявате да вземете страната му и да дадете ухо на оплакванията му? Неблагосклонното ви държане ме кара да мисля, че съм прав. Трябва да ви предупредя, че ако сега го вземете под покровителството си, вие вършите това веднъж завинаги. Ако в този момент се намесите между него и мене, значи, че връщане назад няма. Никому няма да позволя да си играе с мен. Идвам тук да го взема за пръв и последен път. Готов ли е той да дойде? Ако не е готов, или ако независимо по какви причини вие му внушите, че не е готов, в такъв случай моята врата се затваря завинаги за него, а се отваря вашата.

Леля ми слушаше тази реч най-внимателно, като седеше съвсем изправена, с кръстосани на коляното ръце, и го наблюдаваше мрачно. Когато той свърши, тя хвърли поглед към мис Мърдстоун, за да я подкани и тя да каже нещо, без обаче да променя позата или израза си, и каза:

— А вие, госпожо, ще прибавите ли нещо?

— Мис Тротууд, всичко, което бих могла да кажа, бе така добре изложено от брат ми, че нямам какво да добавя, освен да благодаря за учтивостта ви. За вашата изключителна учтивост — каза мис Мърдстоун с ирония, която засегна леля ми толкова, колкото би засегнала оръдието, край което бях спал в Чатам.

— А момчето какво ще каже? — запита леля ми. — Дейвид, готов ли си да тръгнеш с тях?

Отговорих отрицателно и я помолих в никакъв случай да не ме пуска. Казах, че нито мис Мърдстоун, нито мистър Мърдстоун ме обичат и че никога не са били добри към мен. Че във връзка с мен са причинявали големи мъки на майка ми, която винаги така нежно ме е обичала, че Пеготи е знаела това, а и аз съм го знаел. Казах още, че при тях съм бил много нещастен, толкова нещастен, колкото едва ли е възможно за едно дете. Най-горещо молих леля си — не помня вече с какви изрази — да ме защити и подкрепи заради паметта на баща ми.

— Мистър Дик — каза леля ми, — какво смятате, че трябва да направя с това дете?

Мистър Дик се замисли, подвоуми се, усмихна се и каза:

— Веднага да му вземете мярка за дрехи.

— Мистър Дик — каза леля ми възторжено, — дайте да ви стисна ръката. Вашите смислени съвети са просто безценни. — И като се ръкува с него най-сърдечно, тя ме привлече към себе си и каза на мистър Мърдстоун:

— Можете да си вървите, когато обичате. Поемам риск за момчето. Ако то е такова, каквото ми го описвате, най-малкото ще направя за него това, което сте направили и вие. Но аз не вярвам на ни една от вашите думи.

— Мис Тротууд — подхвана мистър Мърдстоун, като стана, — ако бяхте джентълмен…

— Ами! Глупости! — възкликна леля ми. — Я не ми приказвайте!

— Каква удивителна учтивост! — обади се мис Мърдстоун. — Наистина удивителна!

— Мислите ли, че не знам какъв живот сте създали за онази клета, нещастна, неопитна девойка? — обърна се леля ми към мистър Мърдстоун, заканвайки му се с глава и без да обръща внимание на сестра му. — Мислите ли, че не знам колко тежък е бил денят, когато за първи път сте се появили на пътя на горкото мекушаво момиче — как сте подсмърчали и сте й правили мили очи подобно на човек, който и на муха не би сторил зло!

— Никога не съм чувала по-изискана реч! — обади се мис Мърдстоун.

— Мислите ли, че сега, след като ви видях, аз не мога да схвана какъв сте били към нея? Да, и смятате ли, че присъствието ви ми прави удоволствие? О, в началото сте били мил и внимателен. Клетото, невинно, неопитно момиче е помислило, че няма друг като вас. Били сте самата благост. Обожавали сте я. Говорили сте й мило за момчето й. Обещавали сте й, че ще се грижите за него като истински баща и че ще си живеете като в рая. Ух! Махайте се! Махайте се!

— Никога през живота си не съм срещала подобна личност! — възкликна мис Мърдстоун.

— И когато сте си осигурили тази малка глупачка — да ми прости бог, че я наричам така, — вие сте започнали да я превъзпитавате, да сломявате волята й, да я опитомявате като нещастна птичка в кафез и да изцеждате живота й в старанието си да я принуждавате да пее на вашия глас!

— Тази жена е или луда, или пияна — каза мис Мърдстоун, истински отчаяна, че не може да обърне потока на лелиното внимание към себе си. — Подозирам, че е пияна.

Без да даде ухо на това вмешателство, мис Бетси продължаваше да се обръща към мистър Мърдстоун, сякаш никой нищо не бе казал.

— Мистър Мърдстоун — каза му тя, като клатеше пръст, — вие сте били истински тиранин за горкото момиче и сте сломили сърцето й. Тя беше същинско дете, готово всички да обича — знам това; знаех го години преди да я срещнете — и поради най-хубавото от слабостта й вие сте й нанесли раните, от които е умряла. Ето истината (за ваша утеха), колкото и тя да ви е противна. Можете да извлечете възможно най-голяма полза от това — както вие, така и тези, които ви служат за оръдие.

— Позволете ми да запитам — намеси се мис Мърдстоун, — кого благоволявате да наричате негово оръдие с тези толкова изискани думи?

Мис Бетси, глуха и напълно равнодушна към този глас, продължи речта си:

— През всичкото време до вашето появяване беше съвършено ясно, че рано или късно клетото мекушаво момиче ще се омъжи за някого, но се надявах, че няма да й се случи нещо толкова лошо. Просто не мога да разбера защо провидението трябваше така да нареди, че тъкмо вас да срещне! Да, когато се роди момчето, което виждате тук, аз се надявах, че тя ще има по-завидна съдба, мистър Мърдстоун. Вие сте я измъчвали поради това нещастно момче и този неприятен спомен ви вдъхва ненавист, когато го погледнете. Да, да, няма защо да примигвате! Много добре знам, че е така!

През всичкото това време той стоеше до вратата усмихнат, като я наблюдаваше със силно сбърчени вежди. Сега обаче забелязах, че макар и да продължаваше да се усмихва, в един миг той пребледня и се задъха, сякаш бе тичал.

— Сбогом, господине — каза леля ми. — Сбогом! Сбогом и на вас, госпожо — обърна се тя към мис Мърдстоун. — Нека да ви видя още веднъж да яздите магаре през моята моравка и както е вярно, че имате на плещите си глава, така положително е, че ще ви смъкна бонето и ще го стъпча в праха.

Нужен е художник, при това не обикновен художник, да нарисува лицето на леля ми, когато изричаше това мило предупреждение, както и лицето на мис Мърдстоун, когато го чу. В думите на леля ми имаше толкова гняв, че без да каже дума, мис Мърдстоун хвана брат си подръка и високомерно напусна къщата. Леля ми застана на прозореца, готова моментално да изпълни заплахата си, ако някое магаре действително се появеше.

Но тъй като нищо подобно не се случи, лицето й постепенно се отпусна и стана толкова мило, че аз се осмелих да я целуна и да й благодаря. Сторих това с голяма сърдечност, като я прегърнах с двете си ръце за врата. Сетне се ръкувах с мистър Дик, който разтърси ръката ми много пъти и ознаменува този щастлив край, като на няколко пъти избухна в смях.

— Заедно с мен ще бъдете настойник на това момче, мистър Дик — каза леля ми.

— С удоволствие ще му стана настойник — отвърна мистър Дик.

— Отлично — каза леля ми. — Това поне е наредено. Знаете, мистър Дик, аз си мисля, че бих могла да го нарека Тротууд.

— Разбира се, разбира се. Наречете го Тротууд. Синът на Дейвид не може да не се нарича Тротууд.

— Искате да кажете, Тротууд Копърфийлд — каза леля ми.

— Да, да, разбира се. Да. Тротууд Копърфийлд.

Тази мисъл така бе завладяла леля ми, че още същия следобед тя ми купи дрехи и преди да ги облека, със собствените си ръце написа на тях името „Тротууд Копърфийлд“ с неизличимо мастило. Взе се решение, че всички поръчани за мен дрехи ще бъдат надписани по същия начин.

Така започнах новия си живот, с ново име и в съвсем нова за мене обстановка. Сега, когато всички съмнения бяха изчезнали, в продължение на много дни се чувствувах като в сън. Не смятах, че в лицето на мис Тротууд и на мистър Дик имам малко особени настойници. Не мислех ясно за нищо друго освен за себе си. Единичките две неща, които чувствувах, бяха, че старият ми живот в Блъндърстоун е започнал да се отдалечава, забулен от мъглата на времето, и че някаква завеса е паднала върху живота ми в „Мърдстоун и Гринби“. Никой по-нататък не вдигна тази завеса. Дори и в този разказ аз я вдигнах неохотно за миг и с радост я спуснах. Споменът за живота ми там е наситен с толкова болка, с толкова нравствена мъка и безнадеждност, че никога не съм се осмелил да сметна колко време съм бил обречен да го водя. Не знам дали той бе траял една година повече, или по-малко. Едничкото нещо, което знам, бе, че бях водил този живот и се бях отървал от него.


XV ГЛАВА
СЛАГАМ НОВО НАЧАЛО

Мистър Дик и аз скоро станахме най-добри приятели и много често, когато той свършваше дневната си работа, отивахме заедно да пущаме грамадното хвърчило. Той посвещаваше голяма част от всеки ден от живота си на своите записки, които обаче никога не напредваха, тъй като крал Чарлс Първи винаги се вмъкваше в тях рано или късно, така че съответната глава се изоставяше и се започваше нова. Търпението и надеждата, с които той понасяше тези вечни разочарования, смътната догадка, че има нещо сбъркано във връзка с крал Чарлс Първи, неохотните му усилия да не го допуща в ръкописа си и положителността, с която въпреки това той се вмъкваше там и объркваше всичко, ми правеха силно впечатление. Предполагам, че мистър Дик не знаеше повече от който и да било друг какво ще стане с труда му, ако го довърши, нито пък какъв ще бъде резултатът му. А и не беше необходимо да се безпокои с тези въпроси, тъй като, ако искаше нещо сигурно на този свят, то беше, че записките никога нямаше да имат край.

Особено трогателно впечатление ми правеше, когато гледах как мистър Дик пуща нависоко хвърчилото. Може би разказът му относно това, как хвърчилото, съставено от бракуваните листове на записките му, разпространява написаното в тях, да бе само въображение, но то се превръщаше за него в действителност, когато той гледаше, към хвърчилото във висините и канапът дърпаше нагоре ръката му. Никога не изглеждаше толкова блажен, колкото тогава. Когато надвечер седях край него на зеления хълм и той отправяше поглед към литналото в спокойния въздух хвърчило, аз си представях, че то вдига със себе си объркаността на разума му и я занася на небето. И когато той започваше да навива канапа и то се спущаше надолу в прекрасната светлина, докато най-после с трепкане кацваше на земята и лягаше там като нещо умряло, той сякаш постепенно се събуждаше от съня си. Спомням си как често пъти го взимаше в ръка и се оглеждаше унесено наоколо, като че ли и той, и хвърчилото бяха слезли долу заедно. Всичко това изпълваше сърцето ми с жал.

Но докато приятелството и близостта ми с мистър Дик напредваха, и благоволението на жарката му защитница не отслабваше. Тя така се привърза към мене, че в продължение на няколко седмици скъси новопокръстеното ми име от Тротууд на Трот. И дори ми вдъхна надеждата, че ако продължавам тъй, както бях започнал, ще мога да заема в сърцето й място наред със сестра си Бетси Тротууд.

— Трот — каза една вечер леля ми, когато дъската за табла бе сложена, както обикновено, пред нея и пред мистър Дик, — не трябва да забравяме образованието ти.

Това беше едничкият тревожен за мен въпрос, така че изпитах голяма радост, когато тя го засегна.

— Би ли желал да ходиш на училище в Кентърбъри? — запита ме тя.

Отвърнах й, че с удоволствие бих сторил това, тъй като градът бе съвсем близо до дома.

— Добре, а искаш ли да отидеш там утре?

Вече познавах добре бързината, с която леля ми вземаше решенията си, затова не се учудих от внезапното предложение и отговорих:

— Да.

— Добре — каза отново леля ми. — Джанет, поръчай сивото пони и кабриолета за утре сутринта в десет часа, а тази вечер опаковай дрехите на мистър Тротууд.

Нарежданията й много ме зарадваха, но сърцето ми се сви при тази проява на самолюбие, когато видях какво въздействие оказаха думите ми върху мистър Дик. Той така се натъжи при мисълта за раздяла с мен и вследствие на това игра така лошо, че леля ми, след като го чукна няколко пъти по пръстите с кутията за зарове, заключи дъската и отказа да играе повече с него. Но когато научи от нея, че понякога ще си идвам в неделен ден и че той ще може да ме посещава всяка сряда, мистър Дик се пооживи, като се закле, че специално за тези случаи ще направи ново хвърчило, много по-голямо от старото. На сутринта отново бе потиснат и за утеха би ми дал всичките си пари, ако не бе леля ми, която ограничи подаръка на пет шилинга, увеличени след дълги молби от негова страна на десет.

Разделихме се най-сърдечно на градинската порта и мистър Дик не си влезе, преди леля ми да ме скри от погледа му.

Мис Бетси, напълно равнодушна към общественото мнение, караше господарски сивото пони през Дувър, като седеше изправена и вцепенена подобно на професионален кочияш и зорко наблюдаваше животното, грижейки се да не го оставя да направи нещо по своя воля. Когато обаче излязохме на шосето, тя му позволи да си почине малко и като ме погледна, запита ме дали съм щастлив.

— Благодаря, лельо, много съм щастлив — отвърнах й аз.

Това я зарадва и тъй като и двете й ръце бяха заети, помилва ме с камшика.

— Училището голямо ли е, лельо?

— Още не знам — отговори тя, — най-напред ще отидем при мистър Уикфийлд.

— Той ли е директорът?

— Не, Трот — отвърна леля ми. — Той е адвокат.

Не поисках повече подробности относно мистър Уикфийлд, а и тя не ми ги даде и докато стигнахме в Кентърбъри, разговаряхме на други теми. Там беше пазарен ден, така че леля ми имаше прекрасна възможност да се покаже като добър кочияш и изкусно извиваше понито между каруци, кошници, купища зарзават и стоки на амбулантни търговци. Майсторските ни извивки и заобиколки предизвикаха доста коментари от страна на минувачите, от които не всички бяха ласкави. Леля ми обаче караше съвсем невъзмутимо и смея да кажа, че по същия хладнокръвен начин би преминала и през неприятелска земя.

Най-сетне спряхме пред една много стара къща, издадена над пътя. Тя имаше дълги, ниски, решетъчни прозорци, издадени още по-напред, и греди с изрязани на върховете им глави, също така издадени напред, така че цялата къща ми правеше впечатление как се навежда и наднича, за да види кой минава по тясната уличка долу. Къщата беше безукорно чиста. Старомодното пиринчено чукче, окачено на ниската сводеста врата, украсена с гирлянди от изрязани дървени цветя и плодове, блестеше като звезда. Двете каменни стъпала пред вратата бяха толкова бели, сякаш бяха покрити с най-блестящ лен. И всички ъгълчета, дървена резба, чудновати стъкла и още по-чудновати старомодни малки прозорчета, макар и стари като хълмове, блестяха като снега, който падаше по същите тези хълмове.

Когато кабриолетът спря пред вратата и очите ми се взряха в къщата, забелязах едно мъртвешко лице да се мярка на един от малките прозорци на приземния етаж (в една кръгла малка кула, образуваща едната страна на къщата) и бързо да изчезва. Сетне ниската сводеста врата се отвори и се показа лицето. То имаше същия мъртвешки вид, макар и по кожата му да се забелязваше червеникавият оттенък, който понякога се вижда у червенокосите хора. Това лице принадлежеше на един червенокос човек — младеж на около петнадесет години, но с много по-възрастен изглед — със съвсем ниско остригана коса. Веждите му едва се забелязваха. Червеникавокафявите му очи, лишени от ресници и напълно незащитени, ме караха да се чудя как може той да спи. Беше кокалест и с високи рамене. Спретнатата му черна дреха с бяло шалче около врата се закопчаваше до шията. Ръката му беше дълга и мършава като на скелет. Тя особено привлече вниманието ми, докато той стоеше до главата на понито, почесваше се по брадичката и гледаше нагоре към нас.

— Мистър Уикфийлд у дома ли е, Юрая Хийп?

— Да, госпожо, мистър Уикфийлд си е вкъщи. Моля, заповядайте — каза Юрая Хийп, като показа с дългата си ръка към една от стаите.

Слязохме от кабриолета и като го оставихме да държи понито, влязохме в дълга ниска приемна с изглед към улицата, от чийто прозорец забелязах, докато влизах, как Юрая Хийп духна в ноздрите на коня и после веднага ги закри с ръка, сякаш му правеше някаква магия. Срещу високата стара камина се виждаха два портрета: единият на мъж с посивяла коса (макар че съвсем не стар) и черни вежди, с поглед, сведен върху някакви книжа, завързани с червен шнур; а другият на жена с много спокоен и мил израз на лицето, което гледаше право към мен.

Спомням си, че се огледах, за да зърна и портрета на Юрая Хийп, когато вратата в дъното на стаята се отвори и се показа един господин, чийто вид ме накара отново да се обърна към портрета, за да се уверя, че не е излязъл от рамката си. Той обаче стоеше неподвижен. И когато господинът се приближи, видях че е с няколко години по-възрастен от образа си на портрета.

— Мис Бетси Тротууд, влезте, моля — каза господинът. — Аз бях малко зает, но ще ме извините, нали? Вие знаете моята цел. Тя е единствената в живота ми.

Леля ми му поблагодари и влязохме в стаята му, която беше наредена като кантора, с книги, книжа, шкафчета и други канцеларски принадлежности. Тя гледаше към градината и имаше една желязна каса, иззидана в стената. Тя беше над самата камина и докато седях и я гледах, се чудех как коминочистачът я заобикаля, когато дойде да чисти камината.

— Е, мис Тротууд — каза господинът, — какъв вятър ви носи тук? Надявам се, че благоприятен. — Скоро разбрах, че мистър Уикфийлд е адвокат и управлява имотите на местен богаташ.

— Не идвам по съдебна работа — отвърна му леля ми.

— Чудесно, госпожо. Много по-добре е да не идвате по такава работа — каза мистър Уикфийлд.

Косата му беше съвсем побеляла, макар че веждите му бяха все още черни. Лицето му беше хубаво и много приятно. То имаше този вид руменина, която по внушение на Пеготи бях свикнал да свързвам с употребата на портвайн. С това си обясних и малко дрезгавия му глас, както и лекото затлъстяване на тялото му. Беше облечен много чисто, в син жакет, жилетка на ивици и кадифени панталони. Тънката му риза с къдрички, както и широката му памучна вратовръзка изглеждаха необикновено бели и меки и ми напомняха бялата перушина на гърдите на лебед.

— Това е моят племенник — каза леля ми.

— Не знаех, че имате такъв, мис Тротууд — каза мистър Уикфийлд.

— Впрочем аз съм му пралеля — допълни мис Бетси.

— И това не знаех, вярвайте.

— Аз го осинових — каза леля ми, като махна с ръка, за да покаже, че й е все едно дали той е знаел тези подробности, или не. — Доведох го тук, за да го настаня в някое училище, където ще го възпитават добре и ще се отнасят мило с него. Кажете ми сега, къде има такова училище и какво е то?

— Преди да ви посъветвам разумно, трябва да знам какъв е мотивът ви за всичко това — все старият въпрос, знаете — прибави мистър Уикфийлд.

— Божичко, какъв човек! — възкликна леля ми. — Все търси мотиви, когато те са съвсем очевидни! Правя го, за да бъде детето щастливо и полезно.

— Тогава сигурно подбудата ви е смесена — каза мистър Уикфийлд, като поклати глава и се усмихна недоверчиво.

— Смесени глупости — отвърна леля ми. — Вие винаги претендирате, че имате една-единствена подбуда на всичките си действия. Надявам се, че не считате себе си за едничкия праволинеен човек в света, нали?

— Но аз действително имам само една-едничка подбуда в живота си, мис Тротууд — каза той, като се усмихна. — Другите хора имат десетки, стотици. Аз имам само една. Това е разликата, Не е там въпросът. Кое е най-доброто училище? Каквато и да е подбудата ви, вие търсите най-доброто, нали?

Леля ми кимна утвърдително.

— Племенникът ви не би могъл сега да се настани на пансион в най-доброто училище, което имаме — каза мистър Уикфийлд, като поразмисли малко.

— Но предполагам, че би могъл да живее другаде, нали? — загатна леля ми.

Мистър Уикфийлд се съгласи с това. След като поразискваха малко, той предложи на леля ми да я заведе в училището, за да може и тя да го прецени, както и да й покаже една-две къщи, в които смяташе, че бих могъл да живея като пансионер. Леля ми прие предложението му и тримата излязохме заедно. Тогава той се спря и каза:

— Може би нашият малък приятел има някаква подбуда да се противопостави на решението ни. Не ще ли е по-добре да го оставим вкъщи?

Леля ми бе наклонна да възрази на това, но за да улесня нещата, аз казах, че ако им е угодно, с удоволствие ще остана в къщата. Върнах се в кабинета на мистър Уикфийлд и седнах на предишното си място да чакам, докато се приберат.

Столът ми беше обърнат с лице към един тесен коридор, който завършваше в малката кръгла стая, от чийто прозорец бях видял да наднича бледото лице на Юрая Хийп. След като бе завел понито в една съседна конюшня, Юрая работеше нещо, надвесен над писалището си. Макар и с лице към мен, отначало си помислих, че той не може да ме види, тъй като пред него имаше цял куп книжа. Но като погледнах по-внимателно нататък, с неудоволствие забелязах, че от време на време безсънните му очи се насочват към мене подобно на червени слънца и крадливо се взират в продължение на цяла минута, докато перото му даваше вид, че продължава да пише така усърдно, както и по-рано.

На няколко пъти правих опити да се отърва от вперения му взор, качих се на един стол, за да разгледам една географска карта на другия край на света, обръщах страниците на един кентски вестник, обаче двете червени слънца непрестанно ме привличаха и когато хвърлях поглед към тях, неизменно ги виждах устремени към мен.

Най-сетне за голямо мое облекчение леля ми и мистър Уикфийлд се върнаха, след като се бяха позабавили доста дълго време. Мисията им не бе завършила така успешно, както би ми се искало. Макар и преимуществата на училището да били неоспорими, леля ми не харесала нито един от домашните пансиони, които биха могли да ме приемат.

— Много е неприятно, Трот — каза ми тя. — Просто не знам какво да правя.

— Вярно, че е неприятно, мис Тротууд, но ще ви кажа какво би могло да стане — обади се мистър Уикфийлд.

— Какво? — запита го леля ми.

— Засега оставете племенника си тук. Той е кротко момче и няма никак да ме безпокои. Къщата е чудесна за учение. Тиха е като манастир и е почти толкова обширна. Оставете го тук.

Очевидно леля ми хареса това предложение, но й беше неудобно да го приеме. Същото изпитвах и аз.

— Хайде, мис Тротууд — подхвана мистър Уикфийлд. — Това е изходът от трудното положение. И само временно. Ако работата не тръгне добре или ако се създадат някакви неудобства и за двете страни, той лесно ще може да се премести другаде. Ще имаме време да му намерим по-подходящо място. А засега най-добре ще бъде да остане тук.

— Много съм ви задължена — отвърна леля ми. — А виждам, че и той чувствува същото, обаче…

— Хайде, хайде! Разбирам какво искате да кажете — извика мистър Уикфийлд. — Услугата ми няма да ви тежи, мис Тротууд. Бихте могли, ако искате, да плащате.

— При тези условия с удоволствие бих го оставила, макар това да не намалява задължението ми — каза леля ми.

— Тогава елате да се видите с малката ми домакиня — каза мистър Уикфийлд.

Качихме се горе по една чудесна старинна стълба. Перилата й бяха толкова широки, че лесно бихме могли да минем и по тях. Влязохме в една сенчеста стара приемна, осветена от три или четири от най-чудноватите прозорци, които бях забелязал от улицата. Под тях имаше стари дъбови седалища, направени сякаш от същите дървета, които бяха влезли в състава на блестящия дъбов под и големите греди на тавана. Стаята бе хубаво наредена, с пиано и няколко светли кресла в червено и зелено. Имаше и вази с цветя. Цялото помещение се състоеше сякаш само от ниши и ъгълчета, във всяко едно от които се виждаше някаква чудновата масичка, бюфет, шкаф за книги, диван или нещо друго, което ме караше да мисля, че в стаята няма по-хубаво кътче. Но когато зървах следващото, то ми се струваше еднакво с първото, ако не и по-красиво. От всичко лъхаше някаква уединеност и чистота, свойствени и за външния вид на къщата.

Мистър Уикфийлд почука на една врата в ъгъла на облицованата в дърво стена и едно момиче на около моя възраст излезе бързо и го целуна. Върху лицето й веднага забелязах спокойния и сладостен израз на дамата, чийто портрет ме бе погледнал долу. Въобразих си, че образът на портрета бе пораснал и добил женствен вид, докато оригиналът бе останал дете. Макар че лицето й беше живо и весело, от него, както и от цялото й същество, се излъчваше някакво особено спокойствие и кротост, които никога не бих могъл да забравя.

Мистър Уикфийлд ни каза, че това е неговата малка домакиня, дъщеря му Агнеса. Когато го чух как произнасяше тези думи и видях как държеше ръката й, открих единствения стимул в живота му.

На колана й беше закачена мъничка кошничка играчка с ключове в нея и изобщо тя имаше вид на достойна домоуправителка на това старинно жилище. Когато баща й й разправяше за мене, тя го слушаше мило и когато свърши, предложи на леля ми да се качим горе и да разгледаме стаята ми. Тя мина пред нас и ни заведе. Стаята беше чудесна, с дъбови греди и кръгли прозорчета. Стълбата с широките перила стигаше право до нея.

Не мога да си припомня къде и кога в детинството си бях видял за пръв път черковен прозорец със стъклопис. Нито пък си спомням каква е била рисунката му. Но много добре знам, че когато я видях да се извръща към нас, застанала на старата стълба под бледата светлина и да ни чака там горе, аз си спомних за този прозорец. И винаги оттогава в мисълта си свързвах кроткия му блясък с Агнеса Уикфийлд.

Както леля ми, така и аз бяхме много щастливи от уговореното за мене и се върнахме долу в приемната, доволни и благодарни. Тъй като тя не щеше и да чуе да остане за обед, за да не би да закъснее да пристигне вкъщи, преди да се мръкне, и тъй като схванах, че мистър Уикфийлд я познаваше твърде добре, за да не се препира, приготвиха й студена закуска и Агнеса се върна при възпитателката си, а мистър Уикфийлд в кабинета си. По този начин бяхме оставени да се сбогуваме насаме.

Тя ми съобщи, че мистър Уикфийлд ще уреди всичко необходимо във връзка с мене и че нищо не ще ми липсва. Сетне ми каза няколко много мили думи и ми даде най-грижливи съвети.

— Трот — прибави тя в заключение, — дръж се така, че с поведението си да правиш чест на себе си, на мене и на мистър Дик и нека бог да е с тебе!

Толкова се разчувствувах, че едва можах да й благодаря и да пратя много здраве на мистър Дик.

— Никога не бъди подъл — завърши съветите си леля ми. — Не бъди лицемер и не бъди жесток. Избягвай тези три порока, Трот, и ще бъда спокойна за теб.

Горещо й обещах, че няма да забравя добротата й и ще слушам съветите й.

С тези думи тя ме прегърна бързешком и излезе от стаята, като затвори вратата след себе си. Отначало това внезапно тръгване ме стресна и едва ли не се побоях, че съм я разсърдил; но когато погледнах на улицата и видях колко унило се качи на кабриолета и потегли, без да погледне нагоре, разбрах, че съм бил несправедлив към нея и безпричинно съм я обвинил.

Към пет часа, когато мистър Уикфийлд имаше обичай да обядва, аз вече бях успял да се съвзема и бях готов с ножа и вилицата си. Масата бе сложена само за нас двамата, но Агнеса, която седеше в приемната преди обеда, слезе долу с баща си и седна срещу него на масата. Съмнявам се дали той би могъл да обядва без нея.

Следобед не останахме там, а отново се качихме в приемната. Седнахме в едно уютно ъгълче, където Агнеса сложи за баща си чаша и бутилка с портвайн. Той сигурно не би усетил вкуса му, ако някой друг му го бе поднесъл.

Мистър Уикфийлд седя там и пи в продължение на два часа, докато Агнеса свиреше на пианото, бродираше или разговаряше с двама ни. С нас той се държеше живо и весело, но понякога погледът му се спираше върху нея и той изведнъж се смълчаваше и се замисляше. Тя забелязваше това и веднага се постараваше да го разнесе с някакъв въпрос или милувка. Тогава той се стряскаше от унесеността си и си наливаше още вино.

Агнеса приготви чая и го поднесе. Времето след него мина тъй, както и след обеда. Преди тя да отиде да спи, баща й я прегърна и целуна, след което заповяда да му донесат свещи в кабинета. Тогава и аз се оттеглих да спя.

Преди това, когато се свечеряваше, излязох малко на улицата, за да хвърля отново поглед към старинните къщи и сивата катедрала и да възкреся в паметта си как след бягството си от Лондон преминах по улиците на този град, без да знам, че домът ми ще бъде в него. Когато се прибрах, Юрая Хийп затваряше кантората и тъй като се чувствувах приятелски настроен към всички, отидох да се поразговоря с него, като на тръгване му подадох ръка. Но, божичко, колко влажна и лепкава беше тя! Приличаше на ръката на мъртвец и при докосване, и при гледане. Потърках след това моята да я стопля и да премахна усещането от допира с неговата.

Ръката му бе толкова неприятна, че когато се прибрах в стаята си, нейният хлад и влага все още изпълваха съзнанието ми. Като се надвесих от прозореца и видях изрязаните на върховете на гредите грифони да ме поглеждат отстрани, си представих, че това е Юрая Хийп, качил се там горе, и веднага го изгоних от въображението си.


XVI ГЛАВА
СТАВАМ НОВО МОМЧЕ В ПОВЕЧЕ ОТ ЕДНА НАСОКА

На следното утро, след закуска, отново навлязох в училищния живот. Придружен от мистър Уикфийлд, отидох там, където щях да продължа образованието си. То беше внушително здание, заобиколено с двор и с академически изглед, който много подхождаше на заблудените гарвани и чавки, прилитнали от кулите на катедралата, за да се разходят с вид на учени по зелената морава. Запознаха ме с новия ми директор, доктор Стронг.

Той ми изглеждаше почти толкова ръждясал, колкото и високите железни парапети и порти отвън; и почти така вцепенен и тромав, както големите каменни урни, поставени отгоре на червената тухлена ограда на еднакви разстояния около двора, подобни на топки, служещи за игра на времето. Доктор Стронг беше в библиотеката си. Дрехите му не бяха особено добре изчеткани, нито пък косата му бе грижливо вчесана. Дългите му черни гамаши бяха разкопчани, а обувките му бяха зейнали като две пещери на килимчето под камината. Като се обърна към мен с лишените си от блясък очи, които ми напомниха за един отдавна забравен сляп стар кон, спрял се да попасе тревата в Блъндърстоунското гробище, той ми каза, че се радва да ме види, и ми подаде ръка, с която не знаех какво да правя, тъй като и тя нищо не направи.

Заета с някаква работа и недалеч от доктор Стронг, седеше една много хубава млада жена, която той наричаше Ани и която предположих, че е негова дъщеря. Тя ме извади от трудното положение, като коленичи, нахлу обувките на доктор Стронг на краката му и закопча гамашите му, вършейки това бързо и весело. Когато тя свърши и ние се запътихме към учебната стая, много се изненадах да чуя как на сбогуване мистър Уикфийлд я назова „мисис Стронг“. Тъкмо се чудех дали тя е жена на сина на доктор Стронг, или пък негова собствена, самият доктор Стронг неволно ме осведоми.

— Между другото, Уикфийлд — каза той, като се спря в коридора с ръка върху рамото ми, — не намерихте ли подходящо разрешение за братовчеда на жена ми?

— Не — отвърна му Уикфийлд, — не, не още.

— Бих желал това да стане колкото може по-скоро, Уикфийлд, тъй като Джек Молдън се намира в нужда и бездействие; а от тези две беди понякога произтичат още по-лоши последици. Нали и доктор Уотс казва — прибави той, като ме гледаше и клатеше глава в такт с цитата: — „Сатаната скоро дава работа на бездейните ръце“.

— Знаете ли, докторе, че ако познаваше човечеството по-добре, Уотс би могъл да каже с не по-малко основание и: „Сатаната скоро дава работа на заетите ръце“. Можете да бъдете положителен, че и работните хора най-усърдно изпълняват дяволските повели. Та нима през последните един-два века заетите с печелене на пари и слава хора вършат нещо друго? Нима това не е дяволска работа?

— Предполагам, че Джек Молдън никога не ще се заеме да печели нито пари, нито слава — каза доктор Стронг, като се почеса замислено по брадичката.

— Може би сте прав и това ме кара отново да ви помоля да ме извините; че не съм успял да свърша работата — каза мистър Уикфийлд. — Струва ми се, че прозирам подбудата ви — продължи колебливо той — това прави всичко още по-трудно.

— Подбудата ми е да помогна на един братовчед и другар от детинство на Ани — отвърна доктор Стронг.

— Да, знам, трябва да му се намери работа тук или в чужбина.

— Точно тъй — отвърна докторът, очевидно зачуден защо така натъртено бяха произнесени последните думи. — Тук или в чужбина.

— Това е собственият ви израз, докторе — каза мистър Уикфийлд. — „Или чужбина.“

— Да, да. Едното или другото.

— Едното или другото? — повтори мистър Уикфийлд. — Нямате ли предпочитание към едно от двете?

— Не.

— Не? — учудено запита мистър Уикфийлд.

— Не, никакво.

— Нямате ли някоя подбуда да предпочитате по-скоро в чужбина, отколкото тук?

— Не — отвърна пак докторът.

— Длъжен съм да ви вярвам и, разбира се, че ви вярвам — каза мистър Уикфийлд. — Това би могло много да улесни работата ми, ако го знаех по-рано. Но признавам, че бях останал с друго впечатление.

Доктор Стронг го погледна озадачено и учудено, но почти веднага след това този израз се стопи в усмивка, която ми вдъхна голяма надежда. Тя бе така дружелюбна и ласкава и от нея, както и от цялото му държане, под тънката кора на хладност и важност на учен прозираше такава задушевна простота, която не можеше да не подейства ободряващо на един млад ученик като мен. Като повтаряше „не“ и „ни най-малко“, както и други изрази със същото съдържание, доктор Стронг се тътреше пред нас с чудновати, неравни стъпки. Мистър Уикфийлд го следваше замислен, като поклащаше глава, без да подозира, че го наблюдавам. Училищната стая беше доста голяма зала в най-тихата част на къщата. От прозорците й се виждаха няколко от величествените каменни урни, както и част от старата уединена градина, принадлежаща на доктора, в която прасковите зрееха край слънчевата южна стена. На моравката пред прозореца се виждаха две големи алоеви дървета в огромни саксии, чиито широки твърди листа, направени сякаш от боядисан метал, оттогава нататък винаги са ми служили за символ на покой и уединение. Когато влязохме, заварихме около двадесет и пет момчета, усърдно заети с книгите си. Те веднага станаха на крака да поздравят доктор Стронг и като видяха мистър Уикфийлд и мен, продължиха да стоят прави.

— Млади господа, ето едно ново момче — каза докторът. — Тротууд Копърфийлд.

Най-старшото от тях, наречено Адамс, излезе напред и ме поздрави с добре дошъл. С бялата си вратовръзка той приличаше на млад свещеник и беше много любезен и приветлив. Показа ми определеното за мен място и така мило и изискано ме представи на преподавателите, че душевното ми вълнение би трябвало веднага да стихне, ако изобщо това можеше да стане.

Толкова време бе изтекло, откакто бях имал възможност да бъда сред такива момчета и изобщо сред другарчета на моя възраст освен Мик Уокър и Разварени картофи, че сега се чувствувах съвсем чужд и плах. Така ясно съзнавах, че съм преживял неща, за които те не можеха да имат понятие, и че съм придобил опит, чужд за възрастта, вида и положението ми на един от тях, та считах едва ли не за дързост да се явявам тук като обикновен техен съученик и другар. През времето, прекарано в „Мърдстоун и Гринби“, колкото и кратко да бе то, бях така отвикнал от момчешки игри и забавления, че усещах колко тромав и неопитен бях се показал в тях. Всичко, което бях научил по-рано, бе така заличено от суровите грижи на тежкия ми живот, че когато ме изпитваха, за да проверят знанията ми, не можах да отговоря нищо, така че ме сложиха в най-долния клас. Но колкото и да ме тревожеше липсата ми на момчешка изкусност и на знания, аз се чувствувах още по-неудобно от усещането, че това, което знаех, ме отделя от другарите ми много повече, отколкото онова, което ми липсваше.

Какво ли биха си помислили, ако знаеха за близостта ми със затворниците от „Кралската скамейка“? Имаше ли нещо у мен, което да разкрие преживяното във връзка с Микобърови — всички залагания, продажби и вечери? Ами ако някое от момчетата ме бе видяло да минавам през Кентърбъри изморен и парцалив и сега ме познаеше? А какво биха казали те, които така леко гледаха на парите, ако знаеха с каква мъка бях събирал петачета, за да си купя всекидневното късче суджук и чаша бира или парче пудинг? И какво впечатление би им направило на тях, които имаха толкова малка представа за лондонските улици, ако откриеха как добре познавах за голям мой срам някои от най-долните прояви на лондонския живот?

Това бяха мислите, които непрестанно се рояха в главата ми през този първи ден от живота ми в училището на доктор Стронг. Боях се от всеки свой поглед, от всяко свое движение и всеки път, когато някое от момчетата се приближеше към мене, аз се свивах плахо в себе си. Щом занятията свършиха, мигновено избягах, като се боях да не се компрометирам с някой неловък отговор или погрешна постъпка.

Но старинната къща на мистър Уикфийлд оказваше толкова благотворно влияние, че когато почуках на вратата с новите си книги под мишница, мъчителното ми чувство изведнъж се разсея. Когато се качвах към обширната си стая по широката стълба, съмненията и страховете ми изчезнаха в полумрака и миналото се обви в мъгла.

Училищните занятия бяха свършили в три часа и до вечеря седях усърдно над книгите си. Слязох долу, проникнат от надеждата, че може би все още има възможност да излезе нещо от мен.

Агнеса беше във всекидневната и чакаше баща си, който бе задържан от някого в канцеларията си. Тя ме посрещна с приятната си усмивка и ме запита дали училището ми е харесало. Отвърнах й, че се надявам то да ми се поправи, но че отначало го чувствувам малко чуждо.

— Вие никога не сте ходили на училище, нали?

— О, да! Всеки ден.

— Искате да кажете, че учите тук, вкъщи?

— Татко не може без мен — каза тя, като се усмихна и поклати глава. — Домоуправителката му не трябва да мърда от къщи.

— Уверен съм, че той е много привързан към вас — казах аз.

Тя кимна утвърдително и отиде до вратата да чуе дали баща й не идва, та да го посрещне на стълбите. Но тъй като го нямаше, отново се върна.

— Майка ми е умряла при раждането ми — каза тя с присъщото си спокойствие. — Познавам я само от портрета й долу. Видях, че вчера го гледахте. Разбрахте ли чий портрет е той?

Отвърнах й, че съм се догадил поради голямата прилика с нея.

— Да, и татко казва същото — промълви с доволство тя. — Ето го! Чувам стъпките му.

Веселото й спокойно лице светна от радост, когато отиде да го посрещне, и се върна, хванала баща си подръка. Той ме поздрави сърдечно и ми каза, че навярно ще се почувствувам много добре при доктор Стронг, един от най-благите хора на света.

— Не знам, може би има някои, които злоупотребяват с добрината му — каза мистър Уикфийлд. — Никога не бъди от тях, Тротууд. Той е най-доверчивият човек, когото познавам. И независимо от това, дали туй качество е преимущество, или недостатък, то трябва винаги да се взима предвид от всеки, който има някаква работа с него, била тя съществена или маловажна.

Той говореше по такъв начин, сякаш бе отегчен или недоволен от нещо. Аз обаче не се занимах повече с този въпрос, тъй като съобщиха, че вечерята е готова, и всички слязохме долу, като заехме предишните си места.

Едва бяхме сторили това, когато Юрая Хийп подаде червеникавата си глава и като сложи мършавата си ръка на вратата, каза:

— Мистър Молдън моли да го приемете за минутка, сър.

— Току-що се разделих с мистър Молдън — каза мистър Уикфийлд.

— Да, господине, но той се върна да ви каже още една дума.

Докато с едната си ръка държеше вратата отворена, Юрая хвърли поглед върху мен, върху Агнеса, върху чиниите и върху всички предмети в стаята, без обаче да изглежда, че е погледнал където и да било, тъй като даваше вид, че през всичкото време червените му очи стоят смирено приковани върху господаря му.

— Извинете ме, господине — раздаде се един глас иззад гърба на Юрая и главата на последния се скри, а се подаде тази на човека зад него. — Простете ми за безпокойството, но исках само да ви кажа, че тъй като, изглежда, аз нямам избор в тази работа, бих предпочел да отида в чужбина колкото може по-скоро. Когато приказвахме за това, братовчедката ми Ани каза, че предпочита да вижда приятелите си край себе си, отколкото да знае, че са прогонени далече, а и старият доктор…

— Искате да кажете доктор Стронг, нали? — прекъсна го с достойнство мистър Уикфийлд.

— Да, доктор Стронг, разбира се — отвърна другият. — Аз го наричам старият доктор. Все едно е, нали?

— Не ми се струва — каза мистър Уикфийлд.

— Добре, доктор Стронг — поправи се другият. — Имах впечатлението, че и доктор Стронг е на същото мнение. Но от вашите думи разбирам, че трябва да го е променил. И тъй като няма какво повече да се говори по този въпрос, колкото по-скоро отида в чужбина, толкова по-добре. Върнах се да кажа точно това. Когато човек трябва да се хвърля във водата, няма защо да се помайва на брега.

— Във вашия случай няма да има никакво помайване, мистър Молдън, можете да бъдете уверен в това — каза мистър Уикфийлд.

— Благодаря — отвърна другият. — Много съм ви задължен. Не бих желал да гледам подарения кон в устата. Това би било съвсем нелюбезно, но смея да кажа, че в противен случай моята братовчедка Ани би могла да нареди работата по свое желание. Достатъчно е само тя да каже на стария доктор…

— Искате да кажете, че е достатъчно госпожа Стронг само да спомене нещо на съпруга си, и той ще го изпълни, така ли? — запита мистър Уикфийлд.

— Точно така — отвърна другият. — Достатъчно е само да изкаже някакво желание, и то веднага ще бъде изпълнено като нещо напълно естествено.

— А защо именно като нещо напълно естествено, мистър Молдън? — запита мистър Уикфийлд, като продължаваше да се храни.

— Защото Ани е едно прекрасно младо момиче, а старият доктор — искам да кажа доктор Стронг — съвсем не е прекрасно младо момче — каза мистър Джек Молдън, като се засмя. — С това не обиждам никого, мистър Уикфийлд. Искам само да кажа, че при този вид женитба необходимо е да има някаква справедлива компенсация.

— Компенсация за жената ли, господине? — запита със сериозен тон мистър Уикфийлд.

— Да, за жената, сър — отвърна мистър Джек Молдън, смеейки се. Но като забеляза, че мистър Уикфийлд продължава да се храни все така спокойно и безучастно и че няма надежда да отпусне мускулите си в усмивка, прибави:

— Казах това, за което бях дошъл, и като още веднъж ви моля да ме извините, че прекъснах вечерята ви, смятам, че мога да си отида. Разбира се ще съблюдавам нарежданията ви относно това, че работата е само между вас и мен, и няма да загатвам за нея у семейство Стронг.

— Вечеряли ли сте? — запита го мистър Уикфийлд, като посочи към масата.

— Благодаря ви — отвърна мистър Молдън, — сега ще отида да вечерям с моята братовчедка Ани. Довиждане.

Без да става, мистър Уикфийлд погледна замислено младия човек, докато последният излизаше от стаята. Той ми направи впечатление на красив младеж, самоуверен, дързък, находчив в разговора и лекомислен. Това беше първата ми среща с мистър Джек Молдън, когото не очаквах да видя така скоро, след като чух сутринта за него от доктор Стронг.

След вечеря отново се качихме горе, където всичко мина така, както и предишния ден. Агнеса постави чашите и бутилките в същото кътче и мистър Уикфийлд седна да пие, като пи доста много. Агнеса му посвири на пианото, седеше до него, бродираше и разговаряше, а след това игра с мен домино. Сетне поднесе чая, а после, когато донесох книгите си, тя ги прегледа, посочи ми онова, което бе прочела (и което съвсем не беше малко, макар и тя да не мислеше така), като ми показа как най-добре мога да ги разбера и да черпя от тях знания. Сега, когато пиша тези думи, я виждам, с нейното скромно и спокойно държане, и чувам приятния й тих глас. Още оттогава започнах да чувствувам онова благотворно влияние, което тя ми оказа по-нататък. Чувствувах, че обичам малката Емилия, а не Агнеса — не, не по същия начин, — но усещах едновременно с това, че там, където е Агнеса, има истина, доброта и покой, и меката светлина на цветния черковен прозорец, видян толкова отдавна, струи винаги върху нея, върху мен, когато съм край нея, и върху всички наоколо.

След като тя ни напусна и се оттегли за през нощта, аз подадох ръка на мистър Уикфийлд, готов да отида да спя. Той обаче ме спря и каза:

— Би ли желал да останеш при нас, Тротууд, или ще отидеш другаде?

— Бих желал да остана тук — отвърнах бързо аз.

— Уверен ли си в това?

— Ако вие желаете. Ако ви е удобно.

— Боя се, че животът, който водим тук е твърде скучен, момчето ми — каза той.

— Не по-скучен за мен, отколкото за Агнеса, сър. Съвсем не е скучен.

— Отколкото за Агнеса? — повтори той, като отиде бавно до голямата камина и се облегна на нея. — Отколкото за Агнеса!

— Стори ми се, че нея вечер той пи, докато очите му се наляха с кръв.

— Чудя се дали не досаждам на моята Агнеса — промълви той след малко. — На мен тя никога не би досадила. Но това е друго, съвсем друго.

Не говореше на мен, само си размишляваше гласно, и затова не продумах нищо.

— Домът ни е стар и скучен, а животът ни е еднообразен, но тя трябва винаги да е край мен. Да, трябва винаги да е край мен. Ако мисълта, че мога да умра и да напусна любимата си дъщеря, или пък че тя може да умре и да ме напусне, се вестява като привидение, за да трови най-щастливите ми часове, и може да бъде удавяна само в…

Той не изрече думата, но като отиде бавно до мястото си, направи едно механично движение, сякаш наливаше вино от празното стъкло, и отново се върна до камината.

— Ако е трудно да понасям всичко това, когато тя е тук, какво би било, ако я нямаше? Не, не, не. Не бих могъл да опитам това.

Той се облегна на камината и тъй дълго стоя там замислен, че не можах да реша дали да рискувам да го обезпокоя, като си отида, или да остана тихичко на мястото си, докато той се сепнеше от унеса си. Най-сетне той като че ли се събуди и обиколи с поглед стаята, докато очите му се спряха върху мен.

— Ще останеш при нас, Тротууд, така ли? — каза той с обичайния си глас, сякаш отговаряше на нещо, което току-що го бях запитал. — Това ме радва. Ще бъдеш дружина и за двама ни. Присъствието ти тук ще е полезно за мен, за Агнеса и може би за всички ни.

— Уверен съм, сър, че за мен то ще е много полезно — казах аз. — Тъй съм доволен, че живея при вас.

— Ти си чудесно момче! — каза мистър Уикфийлд. — Ще останеш тук, докато желаеш. — С тези думи той ми подаде ръка и ме потупа по гърба. Сетне ми каза, че вечер, когато Агнеса се прибере и нямам какво да правя или ако искам да си почета нещо за собствено удоволствие, бих могъл да слизам в стаята му, ако той е там, за да не седя самичък. Поблагодарих му за това внимание и тъй като скоро след това той се прибра в стаята си и аз не бях още уморен, слязох при него да се възползувам от даденото ми позволение.

Но като видях, че в кръглата стаичка свети, аз инстинктивно почувствувах притегателната сила, която Юрая Хийп упражняваше върху ми, и вместо в кабинета влязох при него. Заварих го да чете една дебела книга със съсредоточено внимание. Мършавият му пръст проследяваше всеки ред и ми се стори, че оставя по страниците следи като охлюв.

— Тази вечер работите до късно, Юрая — казах му аз.

— Да, мистър Копърфийлд — отвърна ми той.

Докато седях на отсрещния стол, за да разговарям по-удобно, забелязах, че той не можеше да се усмихва и че вместо това само разтваряше широко устата си, от двете страни на която веднага се появяваха две дълбоки отвесни бръчки.

— В момента не се занимавам с канцеларска работа, мистър Копърфийлд — каза той.

— Ас какво се занимавате? — запитах го аз.

— Попълвам правните си знания, мистър Копърфийлд. Чета съдопроизводството на Тид. О, мистър Копърфийлд, само ако знаете какъв автор е мистър Тид!

Столът ми беше истинска наблюдателна кула и като го следях как продължи четенето си след това възторжено възклицание, можах да забележа, че ноздрите му, които бяха тънки и изострени, имат особения и много неприятен обичай да се разширяват и свиват, като сякаш трепкаха вместо очите му, които никога не потрепваха.

— Сигурно сте превъзходен юрист — казах аз, след като го бях наблюдавал известно време.

— Аз ли, мистър Копърфийлд? — каза Юрая. — О, не. Аз съм един съвсем смирен човек.

Видях, че това, което бях забелязал във връзка с ръцете му, не е било само въображение. Той често триеше дланите си една о друга, сякаш за да ги изсуши и стопли, а освен това от време на време крадешком ги избърсваше с носната си кърпа.

— Много добре съзнавам, че съм най-нищият човек, който мога да си представя — каза Юрая Хийп скромно. — И майка ми е такава. Живеем си в едно много скромно жилище, мистър Копърфийлд, но и за това трябва да благодарим на бога. Предишната длъжност на баща ми беше също така скромна. Той беше гробар.

— А какъв е сега? — запитах аз.

— Сега той вкусва от небесната благодат, мистър Копърфийлд. — Но трябва да бъдем благодарни. Наистина, трябва да бъдем много благодарни, че съм на служба при такъв човек като мистър Уикфийлд!

Запитах го дали отдавна е при него.

— От четири години, мистър Копърфийлд — отвърна Юрая, като внимателно отбеляза страницата, до която бе стигнал, и затвори книгата. — Постъпих при него една година след смъртта на баща си. И колко трябва да съм благодарен! Колко много трябва да бъда благодарен на мистър Уикфийлд за това, че ми дава възможност да мина при него безплатно курса на юридическите науки! Иначе това би било немислимо при скромните ни средства.

— И когато преминете стажа си, ще станете редовен адвокат, нали? — запитах го аз.

— Ако даде господ, мистър Копърфийлд — отвърна Юрая.

— Сигурно скоро ще станете съдружник на мистър Уикфийлд — казах аз, стараейки се да му бъда приятен. — И тогава фирмата ще се нарича „Уикфийлд и Хийп“ или „Хийп, бивша Уикфийлд“.

— О, не, мистър Копърфийлд — отвърна Юрая, — аз съм твърде нищ за подобно нещо.

Той действително много приличаше на изрязаното на гредата до прозореца ми лице, застанал там в смирението си, поглеждаше ме косо, докато устата му се разширяваше, а надолу по бузата му се появяваха две дълбоки бръчки.

— Мистър Уикфийлд е прекрасен човек, мистър Копърфийлд — каза Юрая. — Ако го познавате отдавна, знаете това много по-добре от мен.

Отвърнах му, че сигурно е прав, макар и да не го познавам от дълго време, при все че е приятел на леля ми.

— О, така значи, мистър Копърфийлд — каза Юрая, — леля ви е много мила жена, мистър Копърфийлд.

Когато искаше да изрази възторг, Юрая имаше обичай да се гърчи по много грозен начин, който отклони вниманието ми от изказания за леля ми комплимент и насочи погледа ми към змийските извивки и огъвания на врата и тялото му.

— Наистина много мила жена, мистър Копърфийлд! — каза той. — Предполагам, че тя много се възхищава от мис Агнеса, нали?

Казах смело „да“, макар че, да ми прости бог, не знаех дали беше така.

Вярвам, че и вие се възхищавате от нея, мистър Копърфийлд. Уверен съм в това.

— Всеки се възхищава от нея — отвърнах аз.

— О, мистър Копърфийлд, благодаря ви за тази забележка! Тя е толкова вярна. Колкото и нищ да съм, аз знам, че е съвсем вярна. О, благодаря ви, мистър Копърфийлд, благодаря ви!

Във възбудата си той така се извиваше и огъваше, че излезе от стола си и тъй като бе излязъл, започна да се готви да напуща.

— Майка ми ще ме чака — поясни той, като извади часовника си — и ще се безпокои, тъй като, макар и да сме много нищи, ние сме силно привързани един към друг. Ако дойдете някой ден в бедното ни жилище и изпиете е нас чашка чай, майка ми ще се гордее с посещението ви също, както и аз.

Казах, че с удоволствие бих отишъл.

— Благодаря ви, мистър Копърфийлд — каза Юрая, като слагаше книгата си на една поличка. — Предполагам, че ще постоите тук, нали, мистър Копърфийлд?

Отвърнах му, че сигурно ще остана, докато завърша учението си.

— О, така ли! — възкликна Юрая. — Тогава сигурно вие ще наследите фирмата на мистър Уикфийлд!

Уверих го, че съвсем нямам такива намерения и че доколкото ми е известно, никой не прави подобни планове във връзка с мен. Но на всичките ми уверения Юрая се противопоставяше най-упорито с думите:

— О, да, мистър Копърфийлд, сигурен съм, че ще я наследите!

Когато най-сетне беше готов да напусне кантората за през нощта, той ме запита дали ще ми е удобно да изгаси светлината и като му отговорих утвърдително, веднага духна свещите. След като се ръкува с мене — в тъмното усетих ръката му като някаква риба, — той открехна уличната врата, изплъзна се навън и я затвори, като ме остави да се кача пипнешком горе. На няколко пъти се спънах и паднах върху стола му. Предполагам, това беше причината, поради която, както ми се стори, половината нощ сънувах все него. Между другото сънувах, че тръгва на някаква пиратска експедиция с къщата на мистър Пеготи, на чиято главна мачта е сложил черен флаг с надпис: „Съдопроизводство на Тид“; и под този демоничен знак отвежда мен и малката Емилия, да ни удави в морето край Испания.

Когато на следния ден отидох на училище, неловкостта ми се поразсея. Всеки ден тя намаляваше все повече и повече, така че за по-малко от две седмици се почувствувах там съвсем като у дома си, щастлив между новите си другарчета. Вярно, че бях тромав в игрите им и назад в уроците, но навикът щеше да ми помогне при първите, а усърдният труд при вторите. За да постигна това, се заех усилено за работа и пожънах големи похвали. Скоро животът ми в „Мърдстоун и Гринби“ ми стана толкова далечен, сякаш никога не бе съществувал, докато с настоящия свикнах така много, че ми се струваше, сякаш го водя много отдавна.

Училището на доктор Стронг беше превъзходно. Толкова се различаваше от това на мистър Крийкъл, колкото доброто от злото. В него цареше порядък и всичко вървеше сериозно и благопристойно. В основата стоеше здравият принцип на доверие в добросъвестността и почтеността на учениците и това вършеше просто чудеса. Всички имахме усещането, че взимаме участие в управлението на училището и в поддържането на доброто му име. Вследствие на това горещо се привързвахме към него, като се трудехме на драго сърце, изпълнени с желание да поддържаме славата му. През междучасията се ползувахме с пълна свобода и играехме на различни игри. Но си спомням, че дори и тогава се стараехме да не опетняваме името на училището на доктор Стронг.

Няколко от по-възрастните ученици бяха пълни пансионери и от тях научих някои подробности из живота на директора ни. Така например разправиха ми, че нямало още година от женитбата му с красивата млада дама, която бях видял в кабинета му и за която се бил оженил по любов. Тя не притежавала нито петаче, а имала цял кош бедни роднини, готови просто да изтикат доктор Стронг от дома му. Научих, че вечната замисленост на доктора се дължела на страстта му да търси гръцки корени, което в своята наивност и невежество считах за някаква негова ботаническа мания, особено защото той винаги гледаше в земята, когато се разхождаше. Най-сетне обаче разбрах, че се касае за корени на думи във връзка с някакъв нов речник, който възнамерявал да състави. Адамс, най-големият в класа, който имаше склонност към математика, беше изчислил за колко време ще се привърши речникът, като се има предвид планът на доктора и бързината, с която работи. Според пресмятанията му това би могло да се постигне в продължение на шестстотин четиридесет и девет години, броени от последния, тоест шестдесет и втория рожден ден на доктора.

Но самият доктор беше идолът на цялото училище. И наистина, не би могло да бъде иначе, тъй като той беше най-добрият човек на света. Неговата благост и доверчивост биха могли да трогнат дори и каменните сърца на урните върху оградата. Когато той се разхождаше нагоре-надолу по двора край къщата, а гарваните го поглеждаха лукаво, сякаш знаеха колко по-добре познават живота от него, и някой скитник, чул стъпките му, се приближеше и привлечеше вниманието му с някакъв измислен разказ за нещастната си участ, нашият добър и доверчив директор вземаше присърце съдбата на този скитник, като веднага правеше всичко, за да му помогне. Това бе така добре известно на всички в училището, че както преподавателите, така и по-големите момчета се мъчеха всячески да разгонват всички скитници и да не им дават възможност да се заприказват с доктора. Често пъти това ставаше, когато те биваха едва на няколко крачки от него, без той да разбере какво става под самия му нос, като продължаваше замислено разходката си. Вън от собствената си област на действие и лишен от зашитата ни, доктор Стронг беше същинска овца, която всеки можеше да остриже. Дори и гетрите си би свалил и би дал другиму. В училището беше разпространена една забавна историйка, дошла не знам от какъв източник, но напълно достоверна в моите очи. Според нея през един зимен ден той действително дал гетрите си на една просякиня, която произвела цял скандал, като ходела да проси от врата на врата, понесла в ръце детето си, обвито в гетрите на директора ни. Всички съседи познали тези части от облеклото му, тъй като те били така известни, както Кентърбърийската катедрала. Легендата прибавяше, че едничкият човек, който не могъл да ги разпознае, бил самият директор. И когато наскоро след това били изложени в един второразреден дюкян с немного добра слава, където стоката се давала в замяна на ракия, той на няколко пъти се спирал да ги оглежда одобрително, сякаш се възхищавал от направата им и ги считал за по-хубави от собствените си.

Много беше приятно да се наблюдава докторът, когато той беше със своята хубава млада жена. Той се отнасяше към нея бащински и така мило изразяваше обичта си към нея, че самото това обстоятелство сочеше благородната му природа. Често ги зървах да се разхождат в градината край прасковите и понякога имах възможност да ги виждам по-отблизо в кабинета или приемната. Изглеждаше, че тя много се грижи за доктора и му е много предана, макар че не питаеше особено голям интерес към речника. Той винаги носеше откъслеци от него в джобовете си и в хастара на шапката си и често й четеше от тях, докато се разхождаха из градината.

Често имах възможност да виждам мисис Стронг. Понравил й се бях още първата сутрин, когато ме запознаха с доктора, и оттогава тя винаги биваше добра и внимателна към мен, а освен това имаше голяма слабост към Агнеса и често идваше у дома. Струваше ми се, че между нея и мистър Уикфийлд съществува някаква особена натегнатост и че тя се бои от него. Когато биваше вечер у дома, тя избягваше да приеме поканата му да я придружи до вкъщи, като предпочиташе да си отиде с мен. И понякога, когато тичахме весело през катедралния двор, без да очакваме да срещнем когото и да било, ние често се натъквахме на мистър Джек Молдън, който винаги се учудваше, когато ни видеше.

Майката на мисис Стронг беше жена, която ме караше да изпадам в почуда. Името й беше мисис Марклъхъм, обаче момчетата я наричаха Стария войн — за умението, с което тя предвождаше цели пълчища от роднини срещу доктора. Беше дребна женица с остър поглед и когато биваше облечена официално, винаги носеше боне, украсено с няколко изкуствени цветя и две пеперуди, даващи вид, че летят над цветята. Между нас се носеше легендата, че тази шапка е дошла от Франция и че само френската изобретателност би могла да сътвори подобно нещо. С положителност знаех обаче, че знаменитата шапка фигурираше на всички вечерни празненства, на които се появяваше и самата мисис Марклъхъм, че биваше носена в една индуска кошница и че пеперудите имаха свойството непрестанно да потрепват подобно на пчели, усърдно заети със събиране на мед.

Имах възможност да видя Стария войн в действие една вечер, останала в паметта ми поради нещо друго, което също ще разправя.

Това се случи на малкото празненство, устроено в дома на доктора по случай заминаването на мистър Джек Молдън за Индия, където той отиваше като кадет или нещо подобно. Отиването му там бе уредено най-после от мистър Уикфийлд. Случи се така, че точно тогава бе и рожденият ден на доктора. Сутринта всички ученици му бяхме устроили тържество, поднесохме му подаръци, все същият Адамс му държа реч от наше име, правихме му овации, докато най-сетне пресипнахме, а той зарони сълзи. А вечерта мистър Уикфийлд, Агнеса и аз като лични негови приятели отидохме у тях на чашка чай.

Мистър Джек Молдън беше отишъл там преди нас. Когато влязохме, мисис Стронг свиреше на пианото, облечена в бяла рокля, украсена с панделки в черешов цвят, мистър Молдън се беше надвесил над нея и, обръщаше нотите. Когато тя се извърна, забелязах, че страните й не са така розови както обикновено и лицето не е така цъфтящо както друг път. Но въпреки това изглеждаше прекрасна.

Когато седнахме, майката на мисис Стронг се обърна към зет си и му каза:

— Представете си, драги докторе, забравих да ви поздравя. Приемете сега най-искрените ми честитки по случай рождения ви ден, както и горещите ми пожелания да го празнувате още дълги, дълги години.

— Благодаря ви, госпожо — отвърна докторът.

— Да, желая ви да го посрещате много, много щастливи години — повтори тя. — Не само заради вас, но и заради Ани, заради Джек Молдън и заради още много други хора. Ах, Джек, струва ми се, че бе едва вчера, когато ти беше едно такова мъничко същество, цяла глава по-ниско от мистър Копърфийлд, но вече се обясняваше в любов на Ани зад малиновите храсти в задната градина.

— Скъпа мамо, няма защо сега да се впущаш в тези възпоминания — каза мисис Стронг.

— Ани, не бъди смешна — отвърна майка й. — Как можеш да се засрамваш от такива неща сега, когато си вече възрастна омъжена жена?

— Възрастна? — възкликна мистър Джек Молдън. — Ани? Чуваш ли?

— Да, Джек — отвърна Стария войн, — възрастна, не по години, разбира се — мога ли да кажа, че една двадесетгодишна жена е възрастна! Но възрастна по своето положение като жена на доктора! И за тебе, Джек, е истинско щастие, че братовчедка ти е съпруга на доктора. В негово лице ти намери добър и влиятелен приятел, който, мога да ти предскажа, ще бъде още по-добър към теб, стига да заслужиш това. У мен няма празна гордост и винаги съм казвала най-искрено и без колебание, че и някои други членове на семейството ни се нуждаят от подкрепа и покровителство. Самият ти, Джек, беше един от тях, преди братовчедка ти да ти помогне да си извоюваш помощта, която ти беше необходима.

С присъщата си доброта докторът махна с ръка, като искаше да каже, че за това няма защо да се говори, и желаеше да избави мистър Молдън от спомените за оказаните му благодеяния. Но мисис Марклъхъм седна до доктора и като сложи ветрилото си на ръката му, каза:

— Не, не, драги докторе, простете ми, че така настоятелно говоря по този въпрос, но това е, защото чувствувам нещата дълбоко. За мен то е като някаква натрапчива идея. Вие сте истинска благословия за нас. Да, просто като че ли господ ви е изпратил.

— Ами, ами, нищо подобно — каза докторът.

— Не отричайте, драги докторе — настояваше Стария войн. — Тук сме все свои хора. Мистър Уикфийлд е добър и верен наш приятел. Не ме заставяйте да мълча. Ако продължавате така, ще се възползувам от правата си на тъща и ще ви смъмря. Аз съм съвсем искрена и пряма. Казвам ви това, което ви казах и когато направихте предложение на Ани. Спомняте ли си колко се смаяхте тогава? Разбира се, в самото обстоятелство, че правехте предложение, нямаше нищо необикновено — би било смешно да твърдя обратното! — но като имах предвид, че бяхте приятел на клетия й баща и я познавахте още от времето, когато тя беше шестмесечно бебе, никога не бях гледала на вас в тази светлина и изобщо не можех да си представя, че сте кандидат за женитба. Само това, нищо друго!

— Да, да — отвърна добродушно докторът, — няма защо да приказваме за това.

— Аз обаче желая да приказваме — настояваше Стария войн, като сложи ветрилото си на устните му. — Припомням всичко това, за да ме опровергаете, ако не съм права. Е, добре, после отидох при Ани и й казах какво се е случило. Казах й: „Доктор Стронг дойде и ти направи едно много мило предложение“. Смятате, че съм се опитала да й влияя ли? Не, ни най-малко. Само я запитах: „Кажи ми, Ани, чистосърдечно, сърцето ти свободно ли е?“ „Мамичко — отвърна ми, плачейки, тя, — аз съм още толкова млада, че дори не знам дали имам сърце, или не“. „Тогава, скъпа моя — казах й аз, — можеш да бъдеш сигурна, че то е свободно. Най-малкото докторът е развълнуван и трябва веднага да му дадем отговор, миличка. Не трябва да го държим в такова напрежение.“ „Мамичко — каза Ани, като продължаваше да плаче, — ще бъде ли той нещастен без мен? Ако действително ще се чувствува нещастен, аз толкова го ценя и уважавам, че смятам да приема предложението му.“ Така се уреди работата. И чак тогава казах на Ани: „Ани, доктор Стронг ще ти бъде не само съпруг, но и ще замества покойния ти татко. Той ще стане глава на цялото ни семейство. Ще ни създаде положение, ще ръководи живота ни с мъдростта си, с една дума — ще бъде истинска благодат божия за нас.“ Употребих тогава тази дума, употребявам я и днес. Ако притежавам някакво положително качество, то е последователността ми.

През време на тази реч дъщерята седеше безмълвна, с очи, приковани към земята. Застанал до нея, братовчед й също гледаше надолу. Сега тя промълви разтреперано:

— Мамичко, надявам се, че свърши.

— Не, миличка Ани — отвърна Стария войн, — не съм свършила напълно. Тъй като ме питаш, ще ти отговоря, че не съм свършила. Трябва да се оплача, че не си много добра към собственото си семейство, и понеже няма смисъл да се оплаквам за това на теб, ще се оплача на съпруга ти. Драги докторе, погледнете глупавата си съпруга.

Докато докторът обръщаше към нея благото си лице, усмихнат мило и доверчиво, тя още по-ниско сведе глава. Забелязах, че мистър Уикфийлд я гледа зорко.

— Когато онзи ден казах на това непослушно хлапе — продължи майка й, като игриво поклащаше към нея главата и ветрилото си, — че има известен семеен проблем, за който тя би могла да ви спомене, дори бих казала, че е длъжна да спомене, тя ми отвърна, че това би означавало да ви иска услуга. И тъй като поради преголямата ви щедрост молбите й винаги били удовлетворявани, тя в никакъв случай не искала да злоупотребява с добрината ви.

— Ани, скъпа моя — каза докторът, — не си сторила добре. По този начин си ме лишила от едно удоволствие.

— Почти същото нещо й казах аз! — възкликна майка й. — Друг път, когато има подобен случай и тя се поколебае да ви изкаже молбата си, ще го направя аз вместо нея.

— И това ще ми бъде много приятно — отвърна докторът.

— Наистина ли?

— Разбира се.

— Добре, тогава ще го направя! — каза Стария войн. — Значи сключваме договор. — И като постигна това, което желаеше, тя потупа няколко пъти доктора с ветрилото (което преди това целуна) и се върна триумфално на мястото си.

Влязоха други хора, между които двамата преподаватели и Адамс, така че разговорът стана общ. Естествено беше да заговорим за мистър Джек Молдън, за пътешествието му, за страната, в която отиваше, както и за плановете и възможностите му. Той щеше да тръгне с пощенската кола за Грейвсенд още същия ден след вечеря. Оттам щеше да се качи на парахода за Индия и щеше да отсъствува в продължение на няколко години, освен ако не си вземе отпуска по здравословни причини или за почивка. Спомням си как всички решиха, че Индия съвсем не е лоша страна и че в нея няма нищо неприятно освен някакви си тигри и че понякога през деня е много горещо. Аз от своя страна гледах на мистър Джек Молдън като на съвременен Синдбад, като си го представях как ще се сприятели с всички раджи на Изтока, ще седи под балдахини и ще пуши навити златни наргилета, които като се развият, стават дълги цяла миля.

Често бях чувал мисис Стронг да си пее насаме и знаех, че има много приятен глас. Но не знам дали се страхуваше да пее пред хора, или пък точно тогава гласът й не бе в ред, но тая вечер тя никак не можа да се прояви. Опита се да запее един дует с братовчед си, но можа само да захване. След това се опита самичка, но макар че започна добре, гласът й изведнъж секна и тя оброни тъжно глава върху клавишите. Добрият доктор каза, че нервите й са малко разстроени, и за да я облекчи, предложи да играем карти, нещо, в което той беше толкова изкусен, колкото и в свиренето на тромбон. Но аз забелязах, че Стария войн веднага го взе под свое покровителство като свой партньор и за начало го накара да й даде цялото количество сребро, което имаше в джобовете си.

Играта беше много весела и ставаше още по-весела от безбройните грешки на доктора въпреки настойничеството на пеперудите и за тяхно най-голямо смущение. Мисис Стронг отказа да играе под предлог, че не се чувствува добре, а и братовчед й Молдън се бе извинил, тъй като трябваше да приготви багажа си. Когато обаче привърши тази работа, той се върна и двамата се унесоха в разговор на дивана. От време на време тя идваше и се надвесваше над рамото на доктора, като му показваше как да играе. Беше много бледа и ми се струваше, че пръстите й трепереха, когато докосваше картите, но вниманието й правеше доктора много щастлив и той съвсем не забеляза това.

На вечеря не бяхме толкова весели. Всеки чувствуваше, че подобна раздяла не е много приятно нещо и че колкото по наближаваше тя, толкова повече неприятното усещане се увеличаваше. Мистър Джек Молдън се опитваше да бъде приказлив, но се чувствуваше неловко и това влошаваше положението. А то съвсем не се подобряваше от Стария войн, който непрестанно разказваше разни случки от юношеските години на мистър Джек Молдън.

Обаче докторът, който, уверен съм, смяташе, че прави всички щастливи, изглеждаше много доволен и беше сигурен, че всички сме на върха на веселието.

— Ани, скъпа моя — каза той, като погледна часовника си и си напълни чашата, — време е вече твоят братовчед да тръгва и ние не бива да го задържаме, тъй като нито времето, нито приливът ще го чакат. Мистър Молдън, пред себе си имате дълго пътуване и непозната страна, но това се случва с мнозина. Ветровете, които ще ви отнесат, са завели хиляди до щастието им и хиляди са върнали благополучно назад.

— Но както и да гледате на това, човек не може да не се разчувствува, когато вижда как един млад човек, когото познава от люлката, отива чак на другия край на света, като оставя всичко зад себе си, без да знае какво го чака — подхвана мисис Марклъхъм. — Един млад човек, който прави подобна жертва, действително заслужава постоянна подкрепа и застъпничество — продължи тя, като загледа доктора.

— Времето ще отлети бързо за вас, мистър Молдън — продължи докторът. — Като се има предвид естественият ход на нещата, може би някои от нас няма да имат възможност да ви поздравят, когато се върнете. Едничкото нещо, което можем да направим в случая, е да се надяваме да ни заварите. Говоря това за себе си. Няма да ви отегчавам със съвети. В лицето на вашата братовчедка Ани вие имате най-добрия пример. Подражавайте на нейните добродетели, доколкото това ви е възможно.

Мисис Марклъхъм си повя с ветрилото и поклати глава.

— Довиждане, мистър Джек — каза докторът, като стана и всички го последвахме. — Пожелаваме ви добър път, блестяща кариера отвъд океана и щастливо завръщане в родината!

Всички вдигнахме чаши и се ръкувахме с мистър Джек Молдън. Сетне той набързо си взе сбогом с присъствуващите дами и отиде да се качи в дилижанса, шумно посрещнат от веселите викове на учениците, събрали се пред външната врата да му пожелаят добър път. Като изтичах между тях да попълня редицата, застанах много близо до потеглящия дилижанс. Между шума и праха най-живо впечатление ми направи самият мистър Молдън, който се качи с развълнувано лице и с нещо черешовочервено в ръце.

След нови викове „ура“ за доктора и за съпругата му момчетата се разпръснаха и аз се върнах в къщата, където заварих гостите, събрани около доктора, да разискват как мистър Молдън бе тръгнал и с каква смелост бе понесъл раздялата с близките си. Посред всички тези забележки мисис Марклъхъм извика:

— Къде е Ани?

Не се виждаше никаква Ани; и когато я повикаха, пак никаква Ани не се обади. Всички вкупом се втурнахме в коридора, за да разберем какво е станало, и я намерихме просната на пода. Отначало се вдигна голяма олелия, докато открихме, че младата жена е припаднала и че припадъкът й е на минаване. Тогава докторът, който бе вдигнал главата й върху коляното си, отметна с ръка къдриците й и каза, като се огледа наоколо:

— Клетичката Ани! Тя има такова вярно и нежно сърце! Раздялата с приятеля й от детинство и любим братовчед е причинила това. Горкичката! Колко ми е мъчно!

Когато отвори очи и видя къде се намира, тя се изправи, подпомогната от събралите се край нея хора, и като извърна глава, потърси да я сложи на рамото на доктора — да се облегне или да се скрие — не знам кое от двете. Всички влязохме в приемната и я оставихме с доктора и майка й. Но тя каза, че сега се чувствува по добре и предпочита да бъде сред нас. Доведоха я вътре и тя седна на един диван изморена и пребледняла.

— Ани, скъпа моя — каза майка й, като оправяше нещо на роклята й. — Виж тука! Изгубила си една от панделките си. Ще бъде ли някой така любезен да потърси една панделка, една панделка с черешов цвят?

Това беше панделката, която тя бе носила на гърдите си. Всички се огледаха наоколо; спомням си, че и аз търсих най-внимателно, но никъде не я намерихме.

— Спомняш ли си кога я видя на себе си за последен път, Ани? — запита я майка й.

Младата жена отвърна, че преди малко панделката е била на роклята, но че не заслужава да я търсят повече. Като каза това, тя така поруменя, че просто се почудих как бе възможно преди малко да ми се е сторила толкова бледа.

Въпреки това продължихме да търсим панделката, но и този път не я намерихме. Най-после Ани се почувствува съвсем добре и всички си тръгнахме.

Мистър Уикфийлд, Агнеса и аз се отправихме съвсем бавно за вкъщи. Агнеса и аз се възхищавахме на луната, а мистър Уикфийлд едва вдигаше очи от земята. Когато най-после стигнахме до дома, Агнеса откри, че си е забравила чантичката. Зарадван, че мога да й услужа, аз се завтекох обратно да й я донеса.

Отидох в столовата, където я бе оставила. Тя беше пуста и тъмна. Вратата, която я свързваше с докторския кабинет, беше отворена и оттам струеше светлина. Влязох, за да поискам свещ и да кажа за какво съм дошъл.

Докторът седеше в креслото си край камината, а младата му жена беше на едно малко столче до краката му. С благодушна усмивка той четеше на глас някакви извадки от нескончаемия си речник, докато тя го гледаше с такъв израз, какъвто никога по-рано не бях забелязал у нея. Лицето й бе така красиво, толкова пепелявобледо, така унесено и изпълнено с такъв непонятен ужас, че аз никога не ще го забравя. Очите й бяха широко отворени, а кестенявата й коса падаше на богати къдри по раменете и по бялата й рокля. Колкото ясно си спомням този неин поглед, толкова неразбираем ми се струва той дори и днес, когато мога да преценявам нещата много по-точно. В него имаше разкаяние и смирение, и срам, и гордост, и любов, и доверчивост. И заедно с всичко това се четеше и онзи ужас, чиято причина ми беше напълно непонятна.

Влизането ми и думите ми я сепнаха от унеса й. Те бяха стреснали и доктора, защото когато се върнах да оставя свещта, той я галеше бащински по главата, като казваше, че е безмилостен бухал, който се е оставил да го изкуси да чете тъй дълго.

Но когато я пращаше да си легне, тя бързо и настоятелно го помоли да я остави още малко, за да й даде възможност да почувствува още веднъж доверието си в нея. Като ми хвърли бегъл поглед, докато си излизах от стаята, мисис Стронг отново се обърна към мъжа си, скръсти ръце на коляното му и пак го погледна със същия израз на лицето, докато той отново подхвана четенето си.

Тази случка ми направи силно впечатление и си я припомних дълго след това, при друг случай, който ще разправя, когато му дойде времето.


XVII ГЛАВА
НЯКОЙ СЕ ПОЯВЯВА

От бягството си насам не съм споменал за Пеготи, но, разбира се, й писах почти веднага след като се настаних в Дувър, а когато леля ми ме осинови официално, пратих й едно по-дълго писмо, съдържащо всички подробности. При постъпването си у доктор Стронг й писах отново, като й разправих колко съм щастлив и какви изгледи се откриват пред мене. Дадените ми от мистър Дик пари не можаха да ми доставят по-голямо удоволствие от това, което изпитах, когато от тях изпратих на Пеготи дължимата й половин гвинея. В същото писмо, не по-рано, споменах за случката с младежа и магарешката каручка На всички тези писма Пеготи ми отговори така обстоятелно, макар и не така сбито, както би сторил това един търговски чиновник. Тя не беше много силна в епистоларното изкуство, обаче бе направила всичко възможно, за да изрази чувствата, които бе изпитала, когато научила подробностите на бягството ми. Четири страници, изпълнени с несвързани, недовършени, осеяни с възклицания и мастилени петна изречения, не бяха смогнали да я облекчат. Но за мене зацапаните места бяха по-изразителни от най-изисканите изречения, тъй като те ми сочеха, че Пеготи бе плакала през всичкото време, докато бе писала. Какво повече бих могъл да желая?

Схванах без особена трудност, че Пеготи не можеше още да погледне благосклонно на леля ми. Така дълго бе гледала на нея с предубеждение, че сега не можеше из един път да промени отношението си. „Колко е трудно да се разберат хората — пишеше ми тя. — Изглежда, че мис Бетси е съвсем различна от това, за което сме я смятали.“ Очевидно тя все още се боеше от мис Бетси, ако се съдеше по плахите поздрави, които й изпращаше. Но, изглежда, се боеше и заради мене и хранеше съмнението, че някой ден пак ще избягам, тъй като на няколко пъти ми намекваше, че стига да поискам, тя веднага ще ми изпрати пари за билет до Ярмут.

Тя ми съобщи нещо, което много ме развълнува, а именно, че покъщнината на стария ни дом е продадена, че мистър и мис Мърдстоун са излезли оттам и че къщата ще се продаде или даде под наем. Вярно, че докато те бяха в нея, за мене нямаше място там, но ме заболя, когато си представих, че скъпият ми стар дом е напълно изоставен. С тъга си мислех как бурените ще изпълнят цялата градина и влажните паднали листа ще се натрупат по пътеките. Представях си как зимният вятър ще стене, как студените дъждовни капки ще чукат по стъклата и как лунният блясък ще рисува призраци по стените на празните стаи и цяла нощ ще бди над самотата им. Отново си спомних за гроба под дървото в черковния двор и сякаш цялата къща бе също умряла и всичко, свързано с баща ми и майка ми, бе вече изчезнало.

В Пеготините писма нямаше други новини. Мистър Баркис, казваше тя, бил превъзходен съпруг, макар и малко стиснат, но всички си имаме недостатъци, а и тя имала доста (при все че аз лично не ги знаех какви са). Мистър Баркис ме поздравявал, а малката ми стаичка била винаги готова за мен. Мистър Пеготи и Хам били добре, ала мисис Гъмидж била както винаги зле. Малката Емилия не ми изпращала поздравите си, но казала, че ако желае, Пеготи може да ми ги изпрати вместо нея.

Счетох за свой дълг да съобщя всички тези неща на леля си. Не споменах само за малката Емилия, която, инстинктивно почувствувах, не би се понравила много на мис Бетси. Докато бях още нов в училището на доктор Стронг, тя направи няколко посещения в Кентърбъри, като винаги пристигаше най-неочаквано. Предполагам, че вършеше това, за да ме свари неподготвен. Но тъй като винаги ме намираше зает с работа и като чуваше от всички страни колко напредвам и какво добро поведение имам, тя скоро преустанови тези посещения. Виждах я съботен ден, всяка трета или четвърта седмица, когато си отивах в Дувър за малко развлечение. А мистър Дик виждах през сряда, когато идваше по обед с дилижанса и оставаше до следната сутрин.

При тези случаи той никога не пътуваше без кожената си папка, съдържаща листове за писане и части от записките, тъй като бе на мнение, че вече много е закъснял с ръкописа си и трябва час по-скоро да го завърши.

Мистър Дик имаше голяма слабост към сладкиши с джинджифил. За да направи посещенията му по-приятни, леля ми бе поръчала да му отворя кредит в един сладкарски дюкян, при условие, че няма да му дават сладкиши за повече от един шилинг дневно. Това, както и обстоятелството, че самата мис Бетси му плащаше дребните сметки в ханчето, където отсядаше, ме караше да мисля, че мистър Дик имаше позволение само да подрънква парите си, но не и да разполага с тях. По-нататък се убедих, че наистина беше така, или най-малкото, че между него и леля ми има споразумение, според което той е длъжен да й дава сметка и за най-малките си разходи. И тъй като дори не помисляше да я мами и винаги желаеше да й достави удоволствие, мистър Дик никога не прахосваше парите си. По отношение на тези разпореждания, както и във всички други случаи, той считаше леля ми за най-мъдрата и най-способната жена в света. Той често ми доверяваше това свое убеждение под най-голяма тайна и винаги шепнешком.

— Тротууд — обърна се той към мен със загадъчен тон, след като една сряда ми бе доверил тази своя тайна, — кой е човекът, който се крие близо до къщата ни и я плаши?

— Да плаши леля ми ли, сър?

Мистър Дик кимна.

— Мислех си, че нищо не е в състояние да я изплаши — продължи той, — тъй като — тук той сниши глас и прошепна — няма защо да го казваш никому, но тя е най-мъдрата и най-способната жена в света. — Като каза това, той се отдръпна, за да види какво впечатление ми бяха направили думите му.

— Първият път, когато той дойде — каза мистър Дик, — беше — чакай да видя — годишнината от смъртта на крал Чарлс Първи, беше хиляда шестстотин четиридесет и девета година, нали?

— Да, сър.

— Не знам как може да е така — каза мистър Дик озадачено, като поклащаше глава. — Не ми се струва да съм толкова стар.

— През тази ли година се появи онзи човек, сър? — запитах го аз.

— Не знам как би могло да бъде през нея година, Тротууд — продължи мистър Дик. — В някоя историческа книга ли си видял тази дата?

— Да, сър.

— Историята никога не лъже, нали? — запита той и в очите му проблесна надежда.

— Боже мой, сър, не! — отвърнах решително аз. Бях млад и не можех да мисля иначе.

— Просто не мога да разбера — каза мистър Дик, като клатеше глава. — Някъде има нещо сбъркано. Както и да е, този човек се появи за първи път наскоро след като бяха направили тази грешка, да сложат част от безпокойствата на крал Чарлс Първи в моята глава. Аз се разхождах след чая с мис Тротууд точно по здрач и той се появи близо до дома.

— Разхождаше ли се той? — запитах го аз.

— Дали се разхождаше? — повтори мистър Дик. — Чакай да си спомня. Трябва да помисля малко. Н-н-не, не. Не се разхождаше.

— Тогава какво правеше?

— Не се виждаше никакъв, но се появи изведнъж зад нея и й зашепна нещо. Тогава тя се обърна и припадна, а аз стоях неподвижно, като гледах право към него, и той си отиде. Но най-чудното обаче е къде може да се е крил оттогава насам!

— Уверен ли сте, че се е крил?

— Напълно — отвърна мистър Дик, като кимна важно с глава. — Не се беше появил до снощи! Миналата вечер се разхождахме и той пак изскочи зад нея. Веднага го познах.

— Леля ми изплаши ли се?

— Цяла затрепера — каза мистър Дик, като нагледно илюстрира думите си и затрака със зъби. — Хвана се за перилата на оградата. Запищя. Но, Тротууд, ела тука. — И като се приближих, той продължи шепнешком: — Защо ли му даде тя пари?

— Може би защото е просяк.

Мистър Дик заклати буйно глава, отричайки напълно това мое предположение, като на няколко пъти повтори:

— Никакъв просяк, никакъв просяк, никакъв просяк! — След това ми разправи, че по-късно през нощта отново видял този човек от прозореца си. Леля ми била застанала край оградата, огряна от лунната светлина, и му давала пари, а човекът веднага се скрил в самата земя, както се сторило на мистър Дик. Леля ми се върнала скритом вкъщи и на следната сутрин още не била дошла напълно на себе си. Това много тревожело мистър Дик.

Отначало този разказ ми се стори напълно неправдоподобен. Реших, че той е само някаква халюцинация на мистър Дик, подобно на натрапчивата му идея за злополучния крал, който му причиняваше толкова безпокойства. Обаче след като поразмислих, мина ми през ума, че може би това е било опит или заплаха за опит да се изтръгне мистър Дик от покровителството на леля ми. Може би по този начин я изнудват и тя се принуждава да заплаща за спокойствието му с пари. Това не ми беше чудно, като знаех от самата нея какви чувства питае тя към клетия мистър Дик. И тъй като и аз се бях много привързал към него и изпитвах загриженост за съдбата му, страховете ми подсилваха това предположение. Дълго време с трепет чаках деня на обичайното му посещение, като се боях да не би да не го видя вече в дилижанса. Той обаче винаги се появяваше там, щастлив и усмихнат, и никога след това не ми заговори за човека, който беше в състояние да изплаши леля ми.

Дните, когато идваше при мен, бяха най-щастливите в живота на мистър Дик. Не по-малко щастливи бяха те и за мен. Скоро всички момчета в училището го познаваха. И при все че никога не вземаше дейно участие в някоя друга игра освен пущане на хвърчило, той се интересуваше от игрите ни не по-малко от нас. Колко често съм го виждал да наблюдава унесено някаква игра на топчета или въртележки с изписан по лицето му дълбок интерес, едва дишащ при критичните моменти! Колко пъти съм го зървал, качен на една могила, да размахва шапка над посивялата си глава и да въодушевява с виковете си играещите на кучета и хрътка момчета, напълно забравил за главата на мъченика крал Чарлс и всичко, свързано с нея! Колко блажени бяха за него летните часове, прекарани на игрището за крикет! През колко зимни дни съм го виждал да стои с посинял нос на снега, да го духа източният вятър, а той да наблюдава момчетата на дългата пързалка и да ръкопляска възторжено с вълнените си ръкавици!

Той беше любимец на всички, изобретателността му в дребните неща беше просто неописуема. Можеше да нареже един портокал на парчета в такива форми, каквито никой от нас не бе в състояние дори да си представи. Беше способен да издяла лодки едва ли не от всичко, дори и от чепове. Правеше шахматни фигури от кости, римски колесници от стари карти за игра, колела със спици от макари и птичи кафези от стари парчета тел. Но беше най-изкусен, когато изработваше предмети от слама и канап. Всички в училището бяхме убедени, че от тези материали той е способен да направи всичко, което може да сътвори човешка ръка.

Славата на мистър Дик не се ограничи само между нас. След няколко такива посещения самият доктор Стронг ме запита за него и аз му разправих всичко, каквото бях чул от леля си. Докторът прояви такъв жив интерес към него, че пожела да му го представя при следващото му идване. Извърших тази церемония и докторът покани мистър Дик да го посещава винаги когато не успея да го посрещна на агенцията на дилижанса, и да си почива в училището до привършване на занятията. Мистър Дик скоро възприе този навик и често пъти, когато при посещенията му закъснявахме да излезем от клас, той ме чакаше, като се разхождаше из двора. Така се запозна с красивата млада съпруга на доктора, сега по-бледна от преди и не така весела, но все така хубава. Тъй лека-полека той стана близък с всички и свикна да ме чака в училището. Винаги сядаше в едно определено кътче, на един определен стол, който поради това нарекохме „Дик“. Той седеше там със сведена напред посивяла глава, внимателно заслушан във всичко наоколо, изпълнен с дълбоко уважение към знанията, които никога не бе имал възможност да придобие. Това благоговение той разпростираше и върху доктора, когото считаше за най-дълбокия и най-завършен философ от всички епохи. Много време трябваше да мине, преди мистър Дик да се реши да му заговори с шапка на глава. И дори когато вече се бяха сприятелили и по цели часове се разхождаха в тази част на градината, която ние наричахме алеята на доктора, мистър Дик от време на време сваляше шапката си, за да покаже почитта си към мъдростта и науката. Как е станало, че докторът започна да му чете от знаменития си речник през време на тези разходки, никога не можах да узная. Може би отначало той е смятал, че чете сам на себе си. Както и да е, и това им стана навик. Като го слушаше с лице светнало от гордост и удоволствие, мистър Дик вярваше чистосърдечно, че речникът е най-увлекателната книга в света.

И сега те се мяркат пред очите ми: докторът, вдаден в четене с благодушната си усмивка, размахващ от време на време ръкописа си, и мистър Дик, цял превърнат в слух, докато нещастният му ум блуждае бог знае де, омаян от непознатите за него значения на думите. Това бе една от най-приятните и спокойни гледки, които някога съм виждал, и си представям, че те биха могли да се разхождат така вечно. Тогава може би светът щеше да бъде някак си по-добър.

Много скоро Агнеса се причисли към приятелите на мистър Дик, а тъй като идваше често вкъщи, той се запозна и с Юрая. Приятелството помежду ни ставаше все по-тясно, като бе приело доста чудноват характер: от една страна, мистър Дик идваше да ме наглежда като мой настойник, а от друга — винаги се съветваше с мене, когато биваше изправен пред някакво съмнение, и неотклонно следваше напътствията ми не само защото дълбоко вярваше в природната ми мъдрост, а и защото смяташе, че съм я наследил и от леля си.

Една сутрин, когато придружавах мистър Дик от хотела до агенцията на дилижанса, преди да отида на училище, аз срещнах Юрая на улицата и той ми напомни за обещанието ми да отида у дома му на чаша чай, като прибави, кълчейки се:

— Ние сме толкова бедни, че не очаквах да го изпълните, мистър Копърфийлд.

Още не бях успял да реша в себе си дали харесвам Юрая, или го ненавиждам и докато стоях така на улицата и го гледах, продължавах да се чувствувам обхванат от съмнение. Но тъй като никак не исках да ме считат за горделив, отвърнах му, че само чакам покана, за да изпълня обещанието си.

— О, ако е само това, мистър Копърфийлд — каза Юрая — и ако нищетата ни не ви възпрепятствува, бихте ли дошли днес? Но не се колебайте да кажете, ако нищетата ни ви спира, тъй като ние много добре съзнаваме положението си.

Казах, че ще спомена това на мистър Уикфийлд и ако той одобрява, в което не се съмнявам, с удоволствие ще отида. Така че същата вечер в шест часа (в този ден на седмицата Юрая си излизаше по-рано) тръгнах заедно с него.

— Майка ми действително ще се гордее с посещението ви, мистър Копърфийлд — каза той, когато потеглихме, — или по-право би се гордяла, ако това не беше грешно, мистър Копърфийлд.

— И въпрек