Росица Цветанова е млад преводач, който може да се похвали с работата си по няколко сериозни книги, издадени у нас, една от които е "Евангелието на Луцифер" на Том Егеланд. Росица е от Варна, магистър е по Скандинавистика в СУ. Работи като оператор база данни в Аии Дейта Процесинг и превежда книги от фински, шведски, норвежки, датски. Интересува се от литература, изкуство, култура, което автоматично я прави интересен събеседник.

Разговор с Росица Цветанова

„Превеждането у нас си е чиста проба идеализъм и е хубаво занимаващият се с това да не се чувства като роб на творбата.“

Един поглед на преводната история на „Тенарон“ – роман, който някои смятат за „пробива“ на Лена Крун – разчертава по любопитен начин разпространението във времето на посланието му. В САЩ романът излиза деветнайсет години след публикацията му на фински. В България – двадесет и осем години по-късно. Случайно ли е това и в този смисъл каква е връзката между Лена Крун и Росица Цветанова?

Случайното се свежда до това, че от изд. „Август“ ме потърсиха с вече избрана книга, и тъй като в България няма много преводачи с фински език, честта да се докосна до „Тенарон“ се падна на мен. Лена Крун е едно от най-големите имена на финландската литература и аз самата едва ли бих дръзнала да посегна към нейна творба самоинициативно. На български нейно произведение е излизало за последно в началото на 80-те (превод на проф. Б. Парашкевов), ако не се лъжа, и тази пропаст във времето по мое мнение се дължи именно на недостига на преводачи и оскъдната подготовка по фински, която може да се получи тук. Преводната история на „Тенарон“ действително се точи през 3 десетилетия, но ми се струва, че книжката е по-скоро безвремева – поставя екзистенциални въпроси, които винаги са актуални. От друга страна самата авторка е представителка на т. нар. зелена вълна във финландската литература след 1970 (тогава излиза дебютната за нея „Зелена революция“), а това е един от наболелите въпроси у нас и в момента.

Завършила си скандинавистика в СУ „Св. Климент Охридски“, където понастоящем си и докторант, и хоноруван преподавател. Чисто езиково как звучи този роман на българския читател? В работата ти по превода му до каква степен се водеше от наследената досегашна традиция – как и с какви познати ни автори от тази част на Европа кореспондира Крун?

В езиково отношение финският е доста специфичен и различен от българския. Той е дотолкова лаконичен, че предоставя възможност с 2-3 думи спонтанно да се каже нещо много красиво, за което на български ще трябва цяло изречение. Надявам се на нашия читател писмата в „Тенарон“ да му звучат добре, но допускам, че елементът на „остранностяване“ се долавя – лично аз смятам, че езикът на Крун е доста абстрактен и това е едно от положителните му качества. Често в преводаческата/издателската дейност се среща стремеж всичко да бъде обяснено на читателя и поднесено сдъвкано и изплюто. По мое мнение е важно текстът да е ясен (по ред причини), но загадъчното в авторовия стил и типичния за всеки един писател изказ следва да личат, за да не се губи чарът на творбата. За наследена традиция в случая е доста трудно да се говори. Да, в последните години сякаш наблюдаваме бум на преводната скандинавска литература у нас, но всеки издател, че и всеки преводач, си има предпочитания и стил на работа, а книгите се подбират сравнително безразборно. Бих казала, че по отношение на финскоезичните автори традиция тепърва ще се създава, въпреки че са превеждани ключови творби и се старая да ги следя. Самата Крун не е типичната финландска авторка – поне в тази книга не прозира травмата от войните през ХХ в., нито каквото и да било описание на социалната среда. Остава единствено характерната за скандинавците здрава връзка с природата – в случая тя е първопричина за емоциите на героинята и основен способ за опосредяване на ключови проблеми от нашия собствен живот. Традиционно в скандинавската литература героите са част от природата и тук това се набива на очи във възходяща градация до самия финал.

Пътят на преводача през текста почти винаги е свързан с откривателство – често пъти най-неочаквани отбивки в различни области от познанието и културата, чиято кулминация са едно изречение или една дума. Ако „Тенарон“ не се оказа за теб рутинна задача, кои бяха най-интересните моменти от „подготовката“ за превода?

Напълно си прав за откривателството. А „Тенарон“ може да бъде наречен всичко друго, но не и рутинна задача. Издирването започна от архивите на финландската телевизия Yle, която разполага със записи на интервюта с авторката. Премина през справки в какви ли не енциклопедии, лекции по ботаника, ентомологии със и без картинки (за мой ужас трябваше да се нагледам на всякакви насекоми) и дори допитване до специалисти. „Нектарните шарки“ например са единственият компромис – на български терминът се превежда по-скоро описателно и щеше да звучи катастрофално в заглавие, а ми се искаше текстът да запази високата степен на художественост въпреки необходимостта терминологията да е издържана. Всеки автор си има сфери на интереси, а преводачите рядко са универсални гении, затова всяка следваща книга те хвърля в непознати научни области със съответната лексика. „Тенарон“ се базира на изследвания на насекомите и не всичко в книгата е просто фантазия, макар да се вписва в практиката на Лена Крун да ни представя чужди нам светове. Според мен красноречиво доказателство за майсторството й е едно елементарно на пръв поглед словосъчетание – „хоботести кариатиди“, комбиниращо традиция в античната архитектура и естетиката на настоящата творба, обвързана с насекомите.

Твои са преводите на „Танц над гробовете“ от Мика Валтари (2008) и на излезлия на български миналата година „Чистка“ от Софи Оксанен (2013). На едно място казваш, че скандинавските езици в България са относително екзотични, което според мен поставя специалистите, имащи доказани умения да изразяват на български, в позицията не само на преводачи, но и на т.нар. скаути за предпазливото книгоиздаване у нас. С каква гама от бъдещи литературни проекти би се наела?

Този твой въпрос насочва отговора ми в две посоки. Първо: езиците по своята същност са живи и изменчиви, така че въпросът не е доколко рядък е езикът на оригинала по отношение на неговия превод. Разбира се, имаш право, че редица реалии се въвеждат за първи път в контекста на нашата преводна литература и това поражда спорове и разминавания, добре е и да не се допускат твърде големи своеволия, но подобни ситуации са ежедневие – независимо за какви жанрове и термини става дума, дори и невинаги се касае за преводи – и в научни и популярни текстове на родна или чужда тематика авторът винаги се сблъсква с лексикални проблеми. Второ и според мен по-съществено: може би определението „скаути за предпазливото книгоиздаване у нас“ е по-удачно, ако говорим за тематиката (не езика) на съответните творби. Факт е, че всяка една книга се приема различно по световните пазари. Един финландски писател като Туомас Кюрьо например жъне големи успехи в Германия, но не и в Швеция, което за самите финландци е изненадващо. Така и нашата читателска аудитория невинаги е готова да възприеме всякакви крайности по отношение на героите и техните действия или сюжети с травматични за съзнанието ни нюанси, поне с такова впечатление оставам аз. Финландската литература от своя страна е тясно свързана с историческото минало, а оттам и с Русия/СССР. Не мога да не дам за пример романа „Кравите на Сталин“ на Софи Оксанен. Още заглавието буди известни притеснения – струва ли си изобщо да се правят опити някога да бъде представен на българския читател, след като рискът, още заглавието да го отблъсне, е твърде голям. А защо не? Книгата чепка наболели въпроси, свързани с имиграцията (дори ние вече сме изправени пред изпитанието как бихме приели бежанците и различните от нас в нашето иначе затворено общество), с идентичността, хранителните разстройства и прочее. Що се отнася до евентуалните бъдещи литературни проекти – важно е да превеждаме и издаваме стойностни автори, които въздействат или с таланта си, или със своята трактовка на актуални проблеми. Предпочитам да се занимавам с книги, които по някакъв начин ме вдъхновяват и си струва да бъдат прочетени, а не нещо за отбиване на номера, за отмъкване на някоя субсидия или, още по-зле, за да се възползваме от изтеклите авторски права. Превеждането у нас си е чиста проба идеализъм и е хубаво занимаващият се с това да не се чувства като роб на творбата. Така сложната стилистика и обхватът на лексиката ще бъдат предизвикателство, а не бреме.

„Сборище на трубадури“ е списание за фантастичното в невероятното и невероятното във всекидневното. Аз лично съм на мнение, че всеки си има своите любими забежки във фантастиката/приказното/митологичното. Какви са твоите, дори инцидентни, влияния от жанра в световен план и каква е скандинавската връзка?

В едно свое интервю режисьорът Аки Каурисмяки споделя, че вярва в горските духове. Изказването му е прекрасна илюстрация за тамошните нагласи, за езическите елементи, които така и не са били изкоренени от творчеството на северните автори и може би това е едно от предимствата на тяхната литература от наша, външна гледна точка. Невероятното във всекидневието е доста очевидно в онзи край на Европа – сигурно всеки би се сетил най-напред за троловете, за скандинавската митология в по-общ план, може би дори и за по-непознатата финска митология – „Калевала“ например посредством поезията от миналия век се е пренесла в текстовете на финландски метъл банди. Парадоксално е донякъде, но тъкмо различните видове метъл от Финландия, Норвегия, Швеция се явяват посредници на импулси, свързани с лутеранските псалми и митологията, а този вид музика често достига до аудиторията по-бързо от литературата. Аз самата почти не чета фентъзи, но митовете, сказанията и легендите винаги са ме привличали. Като любими книги мога да изтъкна Гьотевия „Фауст“, също „Майстора и Маргарита“. От скандинавските автори шведката Селма Лагерльоф, първата жена, носителка на Нобелова награда за литература и членка на Шведската академия, борави умело със сказанието и сагата, с историите за призраци. Йохана Синисало във Финландия е съвременен пример от сферата на научната фантастика, но и тя преформатира по прекрасен начин именно вярванията на своя народ, митологични елементи, разпознаваеми за всеки един скандинавец, тъй като за тези хора те са част от ежедневието. Същевременно и Синисало по подобие на Лена Крун акцентира върху връзката ни с природата и животните, например проблема с измирането на пчелите.

За много хора заниманията с наука са „научна фантастика“. Толкова далечни или толкова интересни. Разкажи ни нещо повече за работата ти в университета.

През последните три години изучавам влиянията между Швеция и Финландия в областта на литературата от Реформацията до наши дни. Дължината на периода и количеството материал са в еднаква степен убийствени и обогатяващи, тъй като темата дава възможност да се вникне в дълбочина в процесите, формирали векове наред литературата в тези държави. За мен са интересни социалните промени, въпросите за езика, идентичността, гледните точки и взаимодействията, на които не е даван превес в изследванията, за да се постигне пълнота и баланс. Разбира се, смятам, че научната и преводаческата дейност си хармонират – що се отнася до финландските автори, независимо дали пишат на фински или шведски (като Туве Янсон например), те остро се нуждаят от представяне у нас и изясняване на редица незасягани въпроси, а не само от преводи. Научната дейност, дори и да не е в най-сериозната си форма, а да се свежда просто до достъпа до нови изследвания, който владеенето на съответния чужд език предоставя, е прекрасно средство за преодоляване на заблуди и предразсъдъци или просто за информиране, което не е малко. Наскоро ми казаха „скандинавската литература не е за всеки“ – нищо не е 100% за всеки, важното е човек да разполага с достатъчно широк диапазон от познания, за да подбира. В СУ от миналата година водя дисциплини, свързани с Финландия, с културната история на скандинавския Север и със скандинавския модел – надявам се успешно да предавам напред информация, която иначе е по-скоро недостъпна у нас.

В този разговор си позволих да те отклоня по доста теми. Вероятно се дължи на това, че съм почитател на предговорите, и ти благодаря, че отдели време. Началото и краят обаче няма как да не са запазени за „Тенарон“. Едно изказване за книгата все още ми прави впечатление: „Писмата предполагат отсъствия, а отсъствията пораждат желания и въпроси.“ На пръв поглед противоречиво е, че сред най-силните оръжия на писателя е пълното въздържание от предписателни отговори. Кои са най-трудните отсъствия в писмата?

Първото и донякъде проблематично за мен „отсъствие“ беше липсата на граматически род във финския език – това е бариера например и пред немските преводачи на творби, в които се играе с въпросната особеност, но се оказват непреводими. Още при първия си досег с книгата се изправих пред въпроса кой и на кого пише, но открих информация, че авторката на писмата е жена (а и тя самата споменава за рокля в един от текстовете – единственият, мисля, знак в тази насока). Може би това поставя читателите на превода в малко по-ограничена позиция спрямо докосналите се до оригинала. И все пак „Тенарон“ предлага безброй възможности за разгръщане на фантазията. Отсъствието на информация относно подателя и получателя в един момент те изправя на нокти – след като през цялото време си си задавал въпроси и си си съставял някакви представи, накрая започваш да се чудиш дали си бил прав и дали изобщо е имало смисъл да гадаеш. Самото отсъствие на отговори, което пък се изтъква като нещо изненадващо, също разчупва рамката на очакванията и стереотипите, освен това придава смисъл и загадъчност на книгата. Отсъствието на каквито и да било подробности извън описваното на момента също може да се окаже трудност, понеже въвлича читателя в някакво отчуждение, наподобяващо положението на самата героиня в този така тайнствен град, където дори веднъж опознатото веднага се изменя. Аз обаче мисля, че всички гореизброени отсъствия всъщност не са трудни, а доста привлекателни. Поначало Лена Крун търси контакта с неизвестни измерения и умението й да създава подобни светове изчиства творбата от всякакви затлачвания, от разсейващи или натежаващи подробности – остават само метафизичните главоблъсканици, пред които сме изправени и ние. Да, въздържанието от предписателни и назидателни отговори определено е сила. Донякъде придава на историите нотки на налудничавост, на кошмар, но всъщност тъкмо те ги доближават до самия живот. Аз също ти благодаря – продължавай в същия дух!